Post Syndicated from original https://www.toest.bg/katerino-nomen/

Едно от предизвикателствата, с които редовно се сблъсквам в преводаческата си практика, е „пренасянето“ на имената на литературните герои от български на английски. Kакто е добре известно, по принцип правилото е личните имена да не се превеждат, с изключение на тези в детската и жанровата литература. Нерядко обаче, особено в литературата, която аз обичам да чета и превеждам (без тя да е детска или жанрова), имената на героите не са просто произволно дадени им от автора названия, с които читателят да ги идентифицира, a разкриват – чрез семантичния си заряд, фонетичното си звучене, някаква етимологична заигравка или друго намигване – важни аспекти от личността, характера, произхода и историята на героя и по този начин предоставят на читателя допълнителен интерпретативен ключ.

В романа „Пътуване по посока на сянката“ Яна Букова например дава на героите си изпълнени със значения (и трудни за превод) имена: „… дядо ѝ, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил“; Неделя – „жена с име на празник и съзвездия върху кожата си“; или пък полиглота Утис, чието име – заето от Одисей и означаващо „Никой“ на старогръцки – може да се чете (и) като вид намигване към пословичната невидимост на преводача.

Нещата се усложняват допълнително, когато името на литературния герой подсказва свързаност със самия автор, но преводът по една или друга причина я прикрива или направо изтрива. Ето как, докато българският читател би могъл да направи връзка между холандския пътешественик и разказвач в „Пътуване по посока на сянката“ Ян ван Атен и авторката Яна Букова, която (частично) живее в Атина, конвенционалното изписване на „холандското“ наименование на латиница (Jan van Atten), английското название на гръцката столица (Athens) и фактът, че авторката транслитерира името си като Iana, унищожават възможността тази връзка да бъде разкрита от англоезичните читатели.

Докато в художествените текстове тези взаимовръзки между героите и техните (и на авторите им¹) имена са просто литературен похват, истинският живот понякога ни среща със съвсем реални персонажи, чиито характери, професии или съдби са толкова очевидно отразени в имената им, че от тях би се получила доста слаба литература. В световен план имаме американския пилот от Формула 1 Скот Спийд, чиято фамилия означава „скорост“, и ямайския спринтьор Юсейн Болт, чието второ име означава „мълния“. В български контекст се сещам за известната в миналото режисьорка на дублажа Трендафилка Немска, както и за Пламен Горанов – активиста, който през 2013 г. се замозапали, пламна и изгоря в знак на протест срещу управлението на град Варна.

Търсенето и откриването на такъв вид връзки както в литературата, така и в живота отдавна ми е особено любопитно, но едва наскоро научих, че този „феномен“ – или по-точно

идеята, че името на човека влияе върху неговия характер, избора на професия или цялостната му посока в живота – си има наименование: през 90-те години на миналия век се появява понятието „номинативен детерминизъм“.

В английския език съществува и терминът aptonym – от apt (‘подходящо’) + onym (‘име’), добил популярност през втората половина на XX век. Понякога се среща и в по-ранния си вариант от 20-те години – aptronym, за който се смята, че първоначално е формиран по модела на „патроним“. С течение на времето тези думи са изместили датиращото от края на XIX век и вече смятано за остаряло понятие euonym, чийто префикс произлиза от старогръцката дума εὖ ‘добър, истински’².

Термините може да са сравнително нови, но идеята за връзката между човека и неговото име както в литературата, така и в истинския живот съществува още от древността. Платон например твърди, че тъй като собствените имена отразяват природата и същността на даден човек, няма как те да са произволни. Римските автори също поддържат тезата nomen est omen – тоест че името е знак, поличба или предзнаменование. Много от героите на Хораций – например поглъщащият цели „торти“ наведнъж Porcius³ – свидетелстват за това.

Вярването в определящата роля на името за характера и съдбата на неговия носител навлиза и в Средновековието, когато наименованията на светци и добродетели стават особено популярни, а през Ренесанса даже се засилва благодарение на религиозни, социални и езотерични фактори, като възраждането на интереса към херметизма, кабалата, алхимията, астрологията и нумерологията.

Всъщност, като се замисля, номинативният детерминизъм не е кой знае колко по-различен от вярването в значението на зодиите, само дето там опциите са ограничени до дванайсет, докато при имената възможностите на практика са безкрайни.

Така или иначе, в чест на Деня на света Екатерина, който Православната църква отбелязва на 24 ноември, а Католическата (и някои протестантски) – на 25-ти (а защо не и в чест на все така актуалната кампания #namethetranslator, призоваваща преводачът да бъде назован), решавам да науча малко повече за произхода, историята и етимологията на моето собствено име.

И така: за the OG Екатерина, или

първата носителка на името, се смята света великомъченица Екатерина, известна още и като Екатерина Александрийска.

За нея се твърди, че е живяла около 18 години в края на III и началото на IV век⁴. Колкото и да е примамливо (агиографията на светицата я представя като „изключителна интелектуалка и голяма красавица“), ще устоя на изкушението да търся паралели между нейното житие и моя живот не само защото ни делят повече от седемнайсет века, но и заради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване.⁵ (И въпреки това образът ѝ на жена, спореща с езически философи, особено ми импонира, а твърдението, било то и непотвърдено, че е знаела „72-та езика на света“ поражда у мен възхищение, вдъхновение и съвсем нехристиянска завист.)

Дори и при липсата на сходства и исторически доказателства обаче не е особено трудно човек, дори и да не споделя нейното име, да се почувства свързан със (a и защитен от) света Екатерина благодарение на впечатляващо дългия, почти поетичен списък с професии, занимания и семейни положения, които тя покровителства: апологети; архивисти; адвокати и юристи; библиотекари; шапкари, галантеристи, модисти и журналисти; философи и теолози; девойки, неомъжени жени и „стари моми“⁶; учени, ученици и учители; писари, преписвачи и стенографи; грънчари, предачи, каруцари и други занаятчии, работещи с колела; кожари и точилари. Свети Йероним може само да завижда. А аз лично, поне към този момент, се разпознавам поне в пет от изброените категории.

Предполагаемите етимологии на самото име също са доста разностранни. Според най-популярната теория първоизточникът на името Екатерина е старогръцкото име Αἰκατερίνη (Aikaterínē), за което се смята, че произлиза от прилагателното καθαρά (kathará, ‘чиста, бистра, неопетнена’)⁷. Според експертите обаче това обяснение е по-скоро фолклорна етимология, която е възникнала впоследствие, през римската и ранната християнска епоха, като обяснение на вече съществуващото име. Теорията също така се прилага като обяснение за аферезата, или отпадането на първата сричка⁸, както и за промяната в изписването на името на латиница – от Katerina на Katharina.

Според втората теория, смятана за по-надеждна, името произлиза от друга старогръцка дума, а именно местоимението ἑκᾰτέρᾱ (hekătérā) което означава както „всяка от двете“, така и „една от двете“. Няма как да не отбележим, че случайно или не тези значения обобщават същността на преводаческата дейност идеално – както буквално, така и метафорично.

Коренът на гореспоменатото местоимение пък е наречието ἑκάς (hekás), което означава „далеч“, „от разстояние“ или „дълго след това“ и също доста добре подхожда не само на преводаческите ми занимания, но и на пътешественическите ми страсти. (Думата е в корена и на едно от слабо известните прозвища на Аполон – Ἑκατός (Hekatós) заради способността му да влияе отдалеч.)

Вероятно е името Екатерина, особено ранното му изписване като Ἑκατερίνη (Ekaterínē), да е етимологично свързано и с друго древногръцко божество – богинята Ἑκάτη (Hekátē), или както е известна на български, Хеката. Нейната сфера на влияние е значително по-тясна (и тъмна!) от тази на светицата – освен богиня на магията, вещерството, нощта, луната, духовете и отвъдното, Хеката се смята и за пазителка на кръстопътища, прагове, портали и всякакви други гранични пространства. Изобразена като разтроена фигура с три глави, гледащи в три различни посоки (към миналото, сегашното и бъдещето), тя ми се струва съвсем достойна за богиня на превода, въпреки че позицията вече е заета от (внука на Атлас) Хермес, от чието име произлиза и терминът „херменевтика“.

Колкото и да са ми забавни тези съвпадения, далеч (тоест ἑκᾰ́ς) съм от мисълта, че името ми предопределя живота или пък е предопределено от него. И макар че моят (пълен, както и кратък⁹) nomen не е недвусмислен omen, аз все пак харесвам името си и се идентифицирам с него. Сложният му, не съвсем ясен произход, отварящ различни възможности за интерпретация, ми предоставя известна свобода – да бъда чиста като светица, могъща като древногръцка богиня, влияеща отдалеч като магьосница, злокобна като вещица, вечно стояща на кръстопът като преводачка… една от двете или пък и двете, трите, четирите, петте. Това нямаше да е възможно, ако носех по-категорично име, например победоносните Николета, Лора, Дафина, Сигрид, Вероника или Виктория, което да предполага някаква еднопосочна, постоянна и недвусмислено славна съдба. Но в края на краищата нали за тази цел си имам зодия.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-za-prevod-dokumentalni-komiksi/

Струва ми се, че комиксите са, от една страна, много директни. Възприемането им е силно интуитивно. От друга страна, те са и твърде абстрактни. Трябва да положиш доста повече труд за дешифрирането на някоя лента (strip), отколкото за разбирането на филм или дори за прочитането на книга,

казва Арт Спигълман, един от класиците в рисувано-словесните истории.

В България навикът за създаване и потребление на „деветото изкуство“ е трудно забележим, нищо че не му липсват база и контекст – достатъчно е да споменем някои родствени изкуства, в които имаме силни традиции: карикатурата, илюстрованите книги, анимацията, театъра (да, комиксът е не по-малко изкуство на точната реплика и яркия конфликт от драмата). В „Кратка история на българския комикс“ Антон Стайков дори прехвърля мост назад във времето чак до житийните сцени от някои икони и до пещерните рисунки в Магурата…

Българският комиксов пазар обаче продължава да е очебийно малък не само на фона на белгийския, френския, американския и японския (гигантите в тази сфера), но и на тези в балканските страни. От старите фестивали на комикса в България се дочуват само далечни отзвуци – нищо че на миналогодишното издание в Лука имаше над 700 изложители, а благодарение на срещите и събитията в Ангулем комиксите се превърнаха във френските книги с най-много продадени права за издаване в чужбина. Оригиналите ни се броят на пръсти, а преводът на „разкази в картинки“ (както са склонни да ги наричат някои от малкото им съвременни български автори) се оживи напоследък, но преобладаващо в популярната зона на американските супергерои и техните „вселени“. При това положение е очевидно защо

у нас специфичната ниша на комиксовата документалистика пустее.

Вече представихме три подборки от по три непревеждани, но препоръчителни за „внос“ заглавия от различни литератури (нидерландска, норвежка и украинска). Сега ни се ще да привлечем вниманието не върху даден език или ареал, а върху възхитителния жанр на комикса, който се стреми да опознае, осъзнае и обсъди сложни части от света ни, като за целта успешно си служи с градивата на публицистиката и на историята, без обаче да се лишава от характерни черти като хумора, хиперболата, олицетворението, заявените пристрастия и речта в „балончетата“.

Макар името и биографията на комикса да са неразривно свързани с комедията, темите на произведенията по-долу са също така трагични, политически, социални. Тревожно актуални, при все че авторите им са от различни страни и поколения и са твърде несходни като техника и темперамент. Общото е, че и тримата участват в творбите си едновременно като повествователи и персонажи и работят издълбоко, с обилен и съвестно проучен контекст, тласкани от състрадание към онеправданите и от неудобство поради изходната си неосведоменост.

Maus, Art Spiegelman

Събраните в общ том две части на „Маус“ – единствения комикс, награден с „Пулицър“ – възлизат на 300 изключително концентрирани страници, за чието създаване са отишли около 13 години. В тях авторът разговаря с баща си Владек Шпигелман, полски евреин, за събитията преди, по време на и след хвърлянето му в лагера на смъртта Аушвиц. Книгата е колкото за спомените на възрастния мъж от една кошмарна епоха, толкова и за сложните отношения баща–син. Два крайно трудни прехода през почти непреодолими препятствия, с които Арт се справя виртуозно.

Спигълман се ражда в Стокхолм през 1948 г. – по бежанския път на родителите си към САЩ, където живее от тригодишен. Амбицията на баща му Владек и майка му Аня е той да стане зъболекар, но Арт знае от дете, че ще рисува. Семейната му история е показателна не толкова за ХХ век, колкото за определен вид изродена социална атмосфера, която не знае времеви и географски ограничения… През 1943 г., от страх пред неизбежната депортация, леля му отравя себе си и трите дечица, за които се грижи – едно от тях е шестгодишният Ришо, по-големият брат на Арт, който завинаги ще витае в живота му като отсъствие – идеалното мъртво дете. В Холокоста загиват 70 от близките на Владек и Аня. Когато Арт е на 20 години, майка му, също оцеляла от Аушвиц, се самоубива.

Maus от заглавието е немската дума за „мишка“ и всички евреи в комикса са изобразени с тела на хора и глави на мишки – метафора, пасваща според автора на представянето на евреите като „вредители“ в нацистката реторика, но и даваща възможност да се дистанцираме от ада на онези времена, да се приближим по-безстрашно до мисли и гледки, трудни за преглъщане. Немците, разбира се, са с муцуни на котки, поляците са прасета, американците – кучета, а Маусшвиц е черната дупка, която тегли материята на целия разказ към себе си.

Първата поява на „Маус“ е в една рисувана антология от 1972 г. – зачатък от три страници. През 1980 г. Спигълман започва да издава със съпругата си Франсоаз Мули годишното списание за комикси Raw и от втория от общо 11-те му реализирани броя се връща към идеята за „Маус“, който публикува на глави.

От странното си начало до блестящата си покъртителна последна реплика „Маус“ е безумно рисковано и красиво начинание.

„Ако беше блус, сега сигурно щеше да звучи в рекламите за коли – казва Спигълман за огромния периметър, в който се прочува през годините „Маус“. – Навлезе в културата по начини, които не можех и да предположа…“

Комиксът е преведен на всички „големи“ езици, но и на литовски, естонски, украински, грузински, унгарски, фарси – каквото ви хрумне. Съседите ни имат „Маус“ на своите езици от 20 години (сърбите и турците), от 15 (гърците), от 10 (румънците), от 5 (македонците)… А у нас го няма дори на английски в каталога на Националната библиотека. Това е не просто културен пропуск, а неизвинено отсъствие на България от часа по история.

(Малка скоба в същия ред на мисли: срамота е и липсата на български на „Персеполис“ на Марджане Сатрапи, иранката, която преди почти две десетилетия превърна този свой страхотно интересен рисуван мемоар в анимационен филм и спечели с него наградата на журито в Кан, а през 2019 г. режисира „Радиоактивност“ по превъзходния научно-любовен комикс на Лорън Реднис за Мари и Пиер Кюри…)

Palestine, Joe Sacco

Както Арт Спигълман е отъждествяван изключително с „Маус“, така и Джо Сако е първо „Палестина“ и чак после всичко останало. С тази разлика, че и много от всичкото му останало заслужава да се преведе час по-скоро: босненските истории „Горажде, безопасна зона“ (2000) и „Помагачът“ (2003), „Бележки под линия в Газа“ (2009), сборникът с репортажи „Журналистика“ (2011).

Сако (1960) се ражда в Малта, отраства в Австралия, завършва журналистика в Университета в Орегон през 1981-ва и същата година получава първия си отказ от списание, на което е пратил малка комиксова история. Това е именно споменатото по-горе Raw… Десетилетия по-късно един от най-влиятелните вестници в света започна така статията си за извънредния нов тираж на най-известната му книга:

Когато Джо Сако създаде „Палестина“, никой нямаше представа що е комиксовата журналистика, а сега неговата основополагаща творба се сдоби с нетърпеливи нови читатели.

Сако сочи като свои кумири в писането и рисуването Джордж Оруел и Робърт Кръмб. Рисунъкът му е елегантен, а точността, с която заковава важните въпроси – впечатляваща. В типа журналистика, която си е избрал, цени особено възможността миналото да се появява редом с настоящето, а неизбежното стилизиране на образите да направи по-поносимо осмислянето им („…рисунките на Сако често оказват въздействие на снимки, които нито един фотограф не би дръзнал да направи“, с право се отбелязва в една рецензия).

Методът му е следният: отива на места, които го вълнуват; остава там колкото е нужно, за да се ориентира; разговаря с голям брой хора; води си записки, щрихира, снима; прибира се вкъщи и месеци наред оформя събраното.

Най-големият ми страх е, че ще предам недостоверно нечия история,

казва Сако. И още:

Научих, че хората обичат да говорят за себе си. Стига да няма нещо, което много се опитват да скрият, фактът, че някой им задава въпроси, им е приятен.

През зимата на 1991/1992 г. Сако изкарва два месеца в Израел и Окупираните територии (Западния бряг, Източен Йерусалим и ивицата Газа) и през 1993 г. започва да публикува поредица от девет брошури по 32 страници, в които нахвърля срещите и впечатленията си от региона. През годините те се превръщат в деветте глави първо на двутомник, сетне на книга с предговор от Едуард Саид („Повечето възрастни са склонни да свързват комиксите с нещо фриволно или ефимерно и съществува нагласата, че с порастването човек ги изоставя в търсене на по-сериозни занимания […] но комиксите явно казват неща, които иначе не биха могли да се кажат, и не се подчиняват на обичайните мисловни процеси, надзиравани, канализирани и прекроявани чрез всякакъв педагогически и идеологически натиск“).

През 2007-а се появява специално издание, вече на 320 страници, с включени вътре спомени, чернови, фотографии, а най-новата „Палестина“ излезе преди дни и съдържа и послеслов от журналистката Амира Хас.

 В „Палестина“ Сако казва:

Аз съм скептик. Като журналист си длъжен да бъдеш Тома Неверни… Трябва да сложиш пръст в раната, а най-добре – цялата си глава.

Всяка негова страница е вихър от лица, жестове, реплики, ненадейни ракурси към характерни интериори и екстериори, внезапни хрумвания, абсурдни сценки, включвания от новините или книгите. Разказът обаче тече съвсем разбираемо и някак се родее с „романа от гласове“ на нобелистката Светлана Алексиевич (както тя нарече творчеството си пред „Тоест“) –

поразителна амалгама от лични разговори с прегазените от историята.

Серия от коментари на Сако за случващото се понастоящем в Газа върви от началото на годината в The Comics Journal – освен за да си съставим мнение за стила и мирогледа му, те могат да ни помогнат и да си набавим още малко нюанси и детайли по една безкрайно наболяла тема.

Kobane Calling, Zerocalcare

Не е изключено да познавате Дзерокалкаре от „Откъсни по пунктира“ (2021) и „Този свят няма да ме направи гадняр“ (2023) – двата му къси анимационни сериала за „Нетфликс“, които е задължително да се гледат със субтитри, за да се чуе как авторът говори като картечница на римски диалект (той озвучава и себе си като главен герой, и част от другите). А ако го познавате от тях, значи сте вече на „ти“ с основните действащи лица в живота и в комиксите му – майката (французойка с външността на квачката Лейди Клъв от Дисниевия „Робин Худ“), приятеля Секо (малословен, луд по сладоледа и покера онлайн), огромния угрижен Броненосец (въплъщение на вътрешния му глас). И сте забелязали колко сърдечен и ангажиран е този човек под смешните си рисунки.

Зад Zerocalcare (букв. „нула варовик“ – интернетски псевдоним, заимстван от натрапчива реклама на препарат против котлен камък) се крие Микеле Рек (1983), който, откак се помни, живее в Ребибия и я превръща в редовен фон на разказите си. Ребибия е краен квартал на Рим с горе-долу три забележителности: последната станция на една от линиите на метрото; едноименния затвор с над 2000 обитатели (апропо там се развива „Цезар трябва да умре“ на братя Тавиани); останките от праисторически мамут.

Стеснителен, тих, с меланхолични сини очи, вечно облечен в черно и способен да дава автографи по 13 часа без почивка, Дзеро е чудна смесица от юношеска възбудимост и дзен безвремие. И той като Спигълман и Сако започва да рисува от ученическите си години, но за разлика от тях се прочува още с блога си и с дебютната си самиздатска „Поличбата на Броненосеца“ (2011), а докъм 35-тата си година вече е продал над милион бройки от тази и следващите си творби. (Стартовият тираж на една от най-новите му книги – посветена на малък язидски град в Иракски Кюрдистан – беше 234 000 екземпляра…)

Предвестникът на „Кобани зове“ се появява под формата на рисуван репортаж в сп. „Интернационале“ на 16 януари 2015 г. и предизвиква такъв интерес, че на следващата седмица от същия брой е пусната допечатка. Не след дълго невротичният младеж от Ребибия, който изпада в екзистенциална криза дори само ако промени обичайния си списък за пазаруване, се емва отново до Рожава – преобладаващо кюрдски регион в Северна Сирия, в който с цената на страшни жертви неотдавна е заработил един почти утопичен обществен договор. В резултат от срещите му с местните хора и от усилието да проумее какво им се случва под всеобщия натиск („варварството на ИДИЛ, репресиите на Турция, агресията на Ирак“) през 2016 г. излиза „Кобани зове“ и моментално поражда публичен отзвук, преводи на дузина езици, две театрални постановки. В предговора към допълненото издание от 2020 г. авторът формулира задачата, която си е поставил, така:

… да разкажа на широка публика без специални познания относно близкоизточните конфликти… за едно късче земя, в което цяла мозайка от народности се организира и бори за общество, стъпило върху равенството на мъже и жени, мирното съжителство, зачитането на културните и религиозните различия, социалната справедливост и екологията.

И действително, тук се разказва от първа ръка и от човешки ръст за едни изключително самотни в битките си наши съвременници, за които рядко се говори в новините и още по-рядко – като за съвкупност от личности.

Повествованието е по-рошаво и по-егоцентрично от тези на Спигълман и Сако, а езикът е от различно поколение и спонтанно прелива в жаргон и позовавания на музикални парчета, касови филми и други попкултурни дадености

(в един момент разказвачът от неудобство се превръща в жабока Кермит, в друг събеседниците му се явяват в облика на парче козе сирене и подлютена маслина и пр.). Същевременно Дзеро е безпощадно саркастичен към собствените си недостатъци и особено към специфичната западняшка инфантилност – естествена смесица от невежество и изнеженост, – с която е склонен да наднича оттатък границите на уредения си живот. И все пак „Кобани зове“ е истински богато преживяване.

Колкото повече начини да се обсъжда светът – толкова повече събеседници. И толкова повече бъдеще.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/namereni-v-prevoda/

Последния път завършихме със свети Йероним, сега ще започнем с него. Познат и като Йероним Блажени, светецът е най-известен с превода си на Библията от гръцки и еврейски на латински език, наречен Вулгата (Vulgata), с придружаващите го преводачески коментари, както и с множеството си други писания по преводачески теми. Заради тези свои дейности свети Йероним се смята за патрон и покровител на преводачите, а на 30 септември (деня на смъртта му през 420 г.) се чества Международният ден на превода.

И въпреки че септември вече е зад нас,

за превода – и преводачите! – си заслужава да се говори по-често, а не само по официални поводи.

В този текст, поне първоначално, ще подходим към превода съвсем буквално в опит да проследим етимологията на думата в различни езици. А сякаш като олицетворение на дейността, която обозначава, самото проследяване се оказва доста сложно и главозамайващо оплетено.

Освен чисто езиково, вглеждането в разнопосочните етимологии на думата „превод“ е любопитно и защото разкрива широкия спектър от разбирания за това в какво всъщност се състои дейността на преводачите. С други думи,

самите понятия, които обозначават превода, може да се разглеждат като метафори – преводът като пре-веждане, пре-местване, пре-насяне, пре-обръщане, а дори и като бродиране и чеверме.

По някаква причина иначе доста обширният Български етимологичен речник на БАН не включва думата „превод“, а другите речници, с които се консултирах, не съдържат етимологичните ѝ тълкувания. Затова не ни остава друго, освен да предположим, че българската дума споделя сходна етимология с руския си еквивалент. Той („перевод“) е образуван от глагола „переводѝть“, чийто корен произлиза от праславянската *voditi, а тя на свой ред – от праиндоевропейската *wodʰéyeti, с корен *wedʰ- (‘водя’)¹.

Макар и с различен корен, идеята за превода като „водене през“ съществува и в еквивалентните думи на романските езици – френската traduction, испанската traducción, италианската traduzione произлизат от латинската transducere: от trans (‘през’) + ducere (‘водя’).

Отделна теория, която освен леко съмнителна е и доста изкушаваща – особено за преводачи, които смятат заниманията си за ювелирно изкуство, – обяснява етимологията на думата „превод“ в сърбохърватския като свързана с „превести“, чийто праславянски корен *vęzti означава „везам, бродирам, шия“.

На други славянски езици, например украински и чешки, думата за „превод“ – съответно „переклад“ и překlad – е съставена от корен, произлизащ от праславянската дума *ložiti, която пък идва от праиндоевропейската *logʰ-éye-ti, тоест „слагам, полагам, поставям“.

Идеята за формирането на немската Übersetzung и скандинавските översättning, oversættelse, oversettelse (съответно на шведки, датски и норвежки) е подобна, макар че всички те произлизат от прагерманския корен *satjaną, който също означава „поставям“.

На унгарски преводът е известен като fordítás, което се смята, че произлиза от прауралския корен *pürke- (*pᴕrγɜ-), тоест „въртя, обръщам”. Идеята за въртене се открива и в турския, където – както научих от едно интервю с преводача Азиз Шакир-Таш – думата за „превод“ (çeviri) споделя общ корен с „чеверме“.

В различните начини на формиране на думата на различните езици, разбира се, няма нищо необичайно. Тези различия обаче създават сериозни предизвикателства за същинския процес на превод, особено когато е важно смисловият заряд на корена от оригинала да се съхрани.

Преди време например, докато работех по текст на преводачката Василена Мирчева, посветен на баща ѝ Красимир Мирчев и озаглавен „Баща ми преводачът“, ми се наложи да преведа следните две изречения: „Баща ми е преводач, така пише на визитката му. Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното.“

В моя превод на английски, за съжаление, връзката между „преводач“ и „ще те преведат“ – които аз съм превела като translator и will carry you through – става почти изцяло незабележима. Загубата е налице, въпреки че английският превод също отразява етимологията на думата, формирана чрез представката trans (‘през’) и корен, произлизащ от латинското latus (минало причастие на ferre, тоест „нося, понасям”).

Заниманието с художествен превод постоянно води до такъв тип загуби, поради което преводачите често биват обвинявани в предателство.

Понякога обаче боговете на превода (или може би самият свети Йероним) са благосклонни и се случва така, че определен израз или фраза съвсем гладко и без усилия преминават от един език в друг – дори и когато тези езици не са близки.

Крилатата фраза „traduttore, traditore“ е идеален пример за това: първоначално появила се като определение от гневни италианци за (според тях нескопосаните) френски преводачи на Данте, тя – благодарение на споделения префикс между двете думи – в голяма степен запазва благозвучието си и на други, дори и далечни на италианския езици.

Английската „translator, traitor“ например е почти толкова алитеративна колкото италианската, а даже и българската „преводач, предател“ притежава известна доза мелодичност. На унгарски, в опит да се запази алитерацията, фразата понякога се предава по-свободно като „fordítás: ferdítés“, тоест „превод: изкривяване“.

Нещата стават още по-оплетени, когато вземем предвид и различните видове превод, които на български обикновено се обозначават доста прозаично като „писмен“ и „устен“, но в много други езици за тези дейности – както и за преводачите, които ги извършват – съществуват съвсем отделни думи.

Два примера ни разкриват любопитни етимологии: на немски писменият преводач се нарича Übersetzer, а устният – Dolmetscher, докато на шведски тези думи са съответно översättare и tolk. Както вече споменах, и в двата случая думите за писмен превод имат общ корен, означаващ „поставям“. Думите за устния обаче се различават. За немската Dolmetscher се смята, че е заимствана от праславянската *tъlmačь (оцеляла и на български като остарялата „тълмач“), която на свой ред произлиза от пратюркската *til, означаващ „език“ и в двата смисъла на думата. (Полската дума за преводач – tłumacz, споделя същия произход.)

Скандинавската дума за устен преводач – tolk, също – доста изненадващо! – има праславянски произход: думата *tъlkъ (това е коренът и на съвременния глагол „тълкувам“), а тя от своя страна произлиза от праиндоевропейската *telkʷ- и е сродна със санскритската तर्क (tarka, ‘предположение’), латинскaта loquor (‘говоря’) и староирландскиите do·tluchethar (‘питам’) и ad·tluchedar (‘благодаря’).

На английски и френски, докато писменият преводач се нарича translator/traducteur, устният е познат като interpreter/interprète. Втората двойка думи произлиза от латинската interpres ‘агент, брокер, обяснител, посредник’, която от своя страна е формирана от inter (‘между’) и pres, смята се, за корен на pretium (‘цена’) и се предполага, че е свързана със старогръцката φράζειν (phrázein ‘посочвам, показвам, обяснявам, декларирам, говоря’), от която произлизат и φραδή (phradḗ ‘разбиране, знание’) и φράσις (phrásis ‘фраза, израз, говор’).

Думата φράσις (phrásis) служи и като корен на гръцката дума за „(писмен) превод“: μετάφραση (metáfrasi). Както е известно, този термин е навлязъл и в други езици с леко изменено значение².

Сега се замислям, че ако гръцката дума за „превод“ беше формирана по модела на английската – на базата на корена „нося, понасям“ – тя щеше да звучи като μεταφορά (metaforá).

Освен като познатото ни стилистично средство в реториката, μεταφορά на гръцки също така означава чисто и просто „транспорт“. A етимологично погледнато, думата „транспорт“ – от латински, trans (‘през’) + portare (‘нося’) – се оказва нещо като калка, тоест буквален превод на „превод“.

Ето как в края на краищата се оказва, че преводът неизбежно е и пренос(ен). И въпреки първоначалните ми намерения да пиша по темата съвсем буквално, все пак достигнахме метафоричното – и то буквално.

Като голям застъпник на духа пред буквата свети Йероним със сигурност би одобрил.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from Габриела Манова original https://www.toest.bg/prevodut-ne-e-vednuzh-zavinagi/

Анджела Родел е родена в Уисконсин, САЩ, през 1974 г. Живее и работи в България от близо 20 години. Превеждала е знакови имена в българската литература – като Георги Господинов, Ивайло Петров, Георги Марков, Захари Карабашлиев, Ангел Игов, Милен Русков, Вера Мутафчиева и др. През май 2023 г. заедно с Георги Господинов печели Международния Букър – най-престижната награда за художествена литература в превод на английски език.

С Анджела Родел разговаря Габриела Манова

Срещам се с Анджела Родел в офиса ѝ в топъл юнски ден. Питам я харесва ли ѝ горещината, защото знам, че е родом от доста по-студено място. Засмива се, казва, че дори тя се предава и пуска климатик – все пак идва от суперклиматизираната Америка. Америка. За много българи американската мечта е още жива и мнозина са заминали да търсят щастието си отвъд океана.

Но Анджела е избрала да дойде тук. И да остане.

Едно от първите ѝ посещения в България е по време на Виденовата зима. Чудя се как не се е отказала. Разказва ми, че преди това отишла в Копривщица през 95-та, а там „супер, някакви планини, някакви баби, слънце, беше много така, романтично и идилично, и вече като кандидатствах за „Фулбрайт“¹ през 96–97-ма, точно за Виденовата зима бях тук“.

Преживяването я заземява: „За мен беше страхотен урок, бях на 23 и разбрах каква щастливка съм, че това, което приемаме за даденост в Америка, хич не е даденост. Тогава имах много нереална, романтична представа. А за мен беше просто по-дълбоко запознаване с България.“ Сравнява го с обичта към човек – в един момент виждаш всичките му страни – и добрите, и лошите, но това не те отблъсква, просто го приемаш такъв, какъвто е. „Благодарна съм, че бях тук през този период. Мисля, че получих някакво прозрение и за себе си, и за България.“

Питам я дали вярва, че човек има определен път, по който върви, и каквото и да прави, се озовава на него, или всичко е плод на случайност. „Бях в Америка и правех докторантура, но през цялото време чувствах, че нещо беше недовършено. Вече като дойдох през 2004–2005 г., пак се оказах на този кръстопът – дали да се връщам в Щатите и да защитавам дисертация, или да оставам – и просто реших да остана. Не беше много рационално решение, имаше някакво силно вътрешно чувство, че моята работа тук не е свършена, че има какво да уча от това място.“

На 23 май, в навечерието на най-хубавия български празник, Георги Господинов и Анджела Родел спечелиха Международния Букър за романа „Времеубежище“ и превода му на английски език. Поздравявам я за изключителното признание и споделям, че още в момента, в който Лейла Слимани обяви, че романът, избран от журито, е отличен и заради силно поетичния си език, си казах: няма как да не е „Времеубежище“. Наистина ли, отвръща Анджела, и казва, че с Георги са били изумени, че изобщо са стигнали до дългия списък. „Още ми се вижда като сън, не мога да повярвам.“ Питам я дали за нея е било мечта да спечели тази награда. „Дори не смеехме да си мечтаем. Когато станахме част от дългия списък, си казахме, че е голяма чест, и нали, дотук бяхме! Като влязохме и в краткия списък – пак: дотук бяхме! Аз лично не посмях да си мечтая такова нещо, но…“

Споделям с Анджела надеждите си високото признание да окаже влияние върху самочувствието на българите по отношение на българската литература. „Както каза Георги в много интервюта,

това би трябвало да отвори вратата и за млади писатели, и за други български писатели; вече ще бъдем на картата…“

Интересно ми е какви са според нея впечатленията на американците от България и българската литература. „Средният американец не е чувал за България, не знае къде е. Може би сега, след като вече има толкова българи в Америка, си казват: А, да, имам един приятел, той е българин, тук, на работа, но като цяло никакви асоциации нямат.“ Надява се Международният Букър да е „вратичка към източноевропейската литература“.

„В САЩ реалността е такава, че процентът преводна литература, която се издава, е много малък. И той включва цялата нехудожествена литература, преводни учебници, научни трудове, справочници и т.н. Докато в България дори през социализма винаги е имало много преводна литература. И като гледам пазара, много се следи. Все пак мисля, че европейците като цяло, включително България, са по-отворени и на преводната литература не се гледа като на втора ръка, докато в САЩ, поне допреди двайсетина години, да гледаш филм със субтитри беше някак под нивото им. Но новото поколение вече не мисли така.“

Разпитвам Анджела за първите ѝ стъпки в превода на български. Започнала е с поезия: „Това с превода на поезия стана случайно, но мисля, че има нещо вярно, че най-добрият преводач на поезия е поет, затова обичам да работя с български или американски поети като редактор. Чета поезия, но чувствам, че не е моето. Превела съм доста поезия, но винаги с чувство на притеснение…“ Анджела преподава в магистърската програма „Преводач-редактор“, където също превеждат поезия: „Всички винаги се притесняват, страхуват се, питат се как ще стане, но все се оказва, че има един-двама със страхотна дарба… Те сякаш са поети, още неоткрити, и преводачи, на които това е силната им страна.“

Във връзка с преподавателската работа я питам смята ли, че преводът може да бъде преподаван, и как протичат нейните лекции. Впечатлението ѝ е, че много студенти бързат към вълнуващи и интересни теми, например диалекти, жаргон, но според нея структурата на езика, граматиката, са основополагащи и често се оказват препъникамъни за младите преводачи. Признава, че дори тя, макар и опитна, винаги има едно наум за глаголните времена, когато превежда.

„Има стратегии, няма невъзможни неща за превод… почти,

но да, имам едно наум, че всеки текст съдържа капани.“

А кои са нейните учители в превода? Имало ли е въобще някой, който да се занимава с превод от български на английски във времето, когато е дошла в България? „Малко съжалявам, че не съм имала учител, може би по-бързо щях да стигна до някакви важни изводи, но като започнах да превеждам – през 2004–2005 г. работих в списание Vagabond – и там Антони Георгиев, който е много опитен, страшно ми помогна, даде ми кураж. Тогава, като новак, се придържах много буквално към текста, коя съм аз, че да… Нямах самочувствие да е по-леко, свободно, но Антони много ме окуражаваше. Ти знаеш този език, той е и твой, може да даваш нещо от себе си, и това беше много важно… че той като редактор минаваше през всички текстове и държеше преводът да е верен на оригиналния текст, но и да не е скован, дърварски – беше много полезен учител в това отношение. Самите автори също много ми помогнаха, даваха обратна връзка. Имах късмет да работя с автори, които от своя страна имаха търпение да работят с мен.“

С Георги Господинов например, изглежда, че имат невероятен синхрон, сякаш работата им върви много плавно. „Да, той е страхотен, може би от малкото български писатели, които наистина гледат на писането като на занаят. При него всичко е суперизящно, много рядко може да намериш нещо, което да не е както трябва. Активен е, участва, без да се обижда, без да се държи, сякаш бъркам в някаква рана, което е доста деликатен момент. Разбирам, че преводачът понякога е първият човек, който влиза в текста, в който пък понякога се случва да има несъответствия, проблеми, клишета. Винаги усещам дали авторът е отворен към такъв тип коментар. Има писатели, които са благодарни, казват: Търсил съм такъв редактор и не съм намерил…

Да си преводач от български на английски включва и доста посланическа работа. „Много е трудно и това е неплатен труд, нека бъдем откровени. Писах един текст за сборника на Димитър Камбуров и Михаела Харпър² и там точно за това говорех, че ти не си само преводач, никой не идва при теб да ти каже: Дай да преведем един български писател. Самият ти трябва да си скаут, да откриеш интересен автор, да инвестираш в превод, после ставаш агент, търсиш списания, издатели, евентуално намираш възможност за публикуване. И след това пак ти си този, който кандидатства за грантове, финансиране, ти си връзката с издателите… А когато, живот и здраве, книгата излезе, ако авторът не е много сигурен в английския си, трябва да ходиш по разни фестивали – което е супер! Примерно, с Вера Мутафчиева, която вече не е между живите, аз ще правя книжно турне, защото съм и рекламен агент, и пиар… Цялата работа включва много повече от чистата работа с текста.“

И като споменаваме Вера Мутафчиева, Анджела вече е на финалната права в редактирането на превода на „Случаят Джем“. Признава, че е било предизвикателство. „Имаше много турски вътре – нали Вера Мутафчиева е била османистка, учен, историк, и не дава нито бележки под линия, нито нищо, просто ти си в турския текст. Открих един турчин, с когото да се консултирам. Иначе езикът ѝ е страхотен, авторката е с много готино чувство за хумор. За съжаление, не съм я познавала лично, но явно е била добра психоложка, уловила е какво е характерното в човека, в нейните персонажи. Затова въпреки че беше трудно, беше и адски приятно за превод. А и текстът е много авангарден за времето си! През 60-те години такава структура! Как изобщо е излязло подобно нещо в социалистическа България…“ Може да прочетете и прекрасния текст, в който самата Анджела разказва за преживяването си с книгата.

Питам я как се е справила с изискването на американските издателства нищо да не се извежда под линия. „По принцип модата е такава, че не бива да има. Смята се, че това изважда читателя от текста, и преди, когато работехме с издателство Open Letters по „Физика на тъгата“, нямахме право една бележка под линия да сложим, което е много трудно – цялата книга е пълна със соцреалии, просто се видяхме в чудо. С новия издател – Norton, просто без да питаме, решихме, че не може. Но оттам ми пратиха някакви други свои книги, видях, че има бележки, и ги попитах: Ама може ли бележки под линия, а те: Да, естествено, може да използвате. С Георги вече бяхме толкова опарени от предишния си опит, че подходихме много пестеливо. Може би няма и десет бележки под линия в целия роман (Time Shelter).“

И все пак как се предава на американския читател целият този социализъм и въобще културата на Източния блок и мисленето на хората по онова време?

„Едно от спасенията за мен като преводач, е, че хората, които четат преводна литература, са доста подбрана публика;

те вече имат интерес, особено към източноевропейски автори. И понеже има толкова руски преводи от този период, надявам се, че тази атмосфера може да е позната и от други произведения. В България социализмът е различен в сравнение с останалите соцдържави, но идеите като цяло все пак имат някаква почва в американското въображение.“

Припомням ѝ за ателието по превод на Фондация „Елизабет Костова“ от 2020 г., в което лектори бяха самата Родел, Изидора Анжел, Екатерина Петрова и Велина Минкова. Тогава за пръв път осъзнах колко е трудно да бъдеш преводач от български на английски, колко усилия изисква това. Анджела признава, че Елизабет Костова и фондацията са я въвели в тази сфера и среда, благодарна е, че са ѝ помогнали да създаде контакти с издатели и редактори.

Споделям, че точно по време на въпросното ателие съм придобила малко увереност, че човек може да превежда и на език, който не му е майчин. „Мисля, че това е някакъв предразсъдък. Да, преди съществуваше нагласата, че трябва да превеждаш само на майчиния си език, но

хегемонията на native speakers³ в превода полека си отива.

Например тази година и аз, и Изидора [Анжел] бяхме избрани за стипендиантки на National Endowment for the Arts⁴, и от двайсетина проекта имаше около 6–7 души, които не бяха native speakers, но въпреки това спечелиха. Вече разбираме, че няма един английски, и това, че езикът не ти е роден, не означава, че не можеш да бъдеш добър преводач или че няма какво да дадеш на този текст. Нещата се променят за добро.“

Имало ли е текст или части от текст, за които си е казвала: Не, това не може да се преведе? „Да, по-скоро отделни моменти, и все се сещам за Иглика Василева, която, като превеждала „Одисей“, в един момент толкова се фрустрирала, че взела един нож и пробола книгата. И аз напълно я разбирам!

Сега например с „Хайка за вълци“ – толкова обичам този роман, просто брилянтен език, с чувство за хумор… Може би 7–8 години търсих издател, най-накрая намерих, и си викам: Ама не мога да я преведа тая книга, няма да стане на английски, какво правя аз тука… Не мога! И в един момент, като отшумя това отчаяние, си казах: Да, значи, няма да стане толкова готино, както е на български, с всички там диалекти, идиолекти, но все пак има толкова много интересни неща, чисто исторически, лични, социални, политически, че има стойност, дори всички тънки езикови работи да няма как да ги спася… Поне аз така се утеших.

Може би никой превод не е финален, може би след двайсет години ще има различни разбирания и нови преводи. Това е нормално, преводът не е веднъж завинаги.“

Като един истински ренесансов човек Анджела не се ограничава само с една форма на изкуство. Всъщност в България я довежда и страстта ѝ към музиката и пеенето. Питам я дали това ѝ помага да предаде ритъма на текста. „Абсолютно, аз съм напълно убедена, че има връзка. Бях в Лондон преди може би десет години за един преводачески семинар, след семинара пием бира и се оказва, че всеки от нас е и музикант, просто всеки. Това не е случайно, според мен ти помага страшно много да усетиш мелодията, звучността на езика, стига да имаш ухо за тия неща.“

Излиза, че различни пътища водят Анджела към преводаческата дейност. Може би просто когато нещо е истински важно за нас, намираме пътя към него през всичко, което правим.