Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-linch-roi/
„Отвъд морето“ от Пол Линч
превод от английски Иглика Василева, София: „Лист“, 2026
Двама души в рибарска лодка. Не е ясно докога, може би завинаги. Звучи като притча, като „Животът на Пи“, но с хора (всъщност в края на „Животът на Пи“ Ян Мартел подсказва, че също говори за хора…). Звучи като кръстоска между морско приключение и филм на ужасите – защото повечето съвременни сюжети, в които човек е принуден да търпи неопределено време компанията на друг човек – приятел, любима, роднина, – ни водят именно в този жанр. Човекът отдавна не мечтае за себе си в духа на „робинзониадите“ – как ще сътвори цивилизацията наново с голи ръце и с малко помощ от ближния.
Още повече че авторът е Пол Линч – създателят на смразяващата „Пророческа песен“, в която една днешна жена и майка не успява да повярва навреме, че страната ѝ бързотечно се е превърнала в опасна диктатура – и плаща непосилна цена за своята цивилизационна инерция, за желанието да продължи още малко постарому.
„Отвъд морето“ започва без заобикалките на „нормалността“. Още в началото виждаме „стария моряк“ Боливар, усещаме какво ще се случи, когато влезе в морето късно, въпреки предупреждението за буря, защото разни съмнителни хора го търсят. Дори младият му спътник Хектор предусеща нещастието и все пак ето ги – откъснати от света, живи след бурята, но с неработещ мотор, насред нищото,
насред времето – нашето време с плаващите в океана острови от боклуци, но и насред вечното време на всички истории за захвърлени сред вълните човеци.
Двамата герои са противоположности, но не дотолкова, че да представляват някакви архетипи – единият е стар, облъскан от живота, другият е млад, леко смотан… Различават се помежду си дотолкова, доколкото всяко човешко същество се различава от съседното. Друг човек.
Редуват се моменти на сътрудничество и конфликти на фона на съпътстващия ги лош късмет в набавянето на храна и вода и кратките изблици на надежда. Опитният „стар моряк“ се ядосва на липсата на инстинкт за самосъхранение у младия; „младият“ – на готовността на стария да жертва всичко в името на въпросното оцеляване, включително кратките, но опасни възможности за радост, като да поплуваш малко в океана. И разбира се, готовността му да бъде жесток към другите, в случая – към уловените птици. Препратката към Колридж и неговия албатрос е съвсем явна и отчетлива.
Това, което прави романа потресаващ обаче, не е постапокалиптичното съжителство между двамата, а онова, което се случва на финала, след като сюжетът завива в ненадейна посока, но старият моряк не разбира – отказва да разбере и да приеме какво се е случило. И точно този смразяващ финал носи и надеждата на книгата – показва каква физическа, неудържима нужда имаме един от друг.
„Моят подслон и моята буря“ от Арундати Рой
превод от английски Юлия Гешакова, София: изд. „Лабиринт“, 2026
В известен смисъл това също е книга за съжителството и сложните отношения между двама души, този път майка и дъщеря. Те не са сами насред океана, напротив, общуват през море от хора, понякога не се виждат с години по свое желание и все пак остават „в една лодка“ от началото до края. Дори когато се оттласкват една от друга.
Книгата проследява пътя на самата писателка – от детските ѝ години до днес. В романа има куп други неща отвъд отношенията с майката: проблемите на идентичността, любовта, реалностите на това да си жена в Индия, социалната ангажираност, политическите борби… Но отношенията с Мери Рой – амалгама от обич, възхита и негодувание, нужда от оттласкване и потребност от валидация, гняв и жалост – са като че ли основата, на която се развива всичко останало.
Мери Рой е достатъчно ярък персонаж сама по себе си – основателка на легендарно училище в Керала, истинска героиня за местните жени, успяла да промени закона, така че дъщерите да не бъдат оставени без наследство… феминистка, която успява да даде ясен урок на момчетата, опитващи се да тормозят съученичките си. И властна, безмилостна, нетърпима жена, която крещи по помощниците и най-вече по собствените си деца, която е способна многократно да те изкара от колата и да те остави сам на магистралата, независимо на колко си години, да те нарече какъв ли не публично, да те замеря с разни неща…
Отношенията на Мери и Арундати са магнетични за читателя не само защото осигуряват нужните за сюжета спойка и напрежение, а и защото човек неизбежно открива нещо от себе си там – било в едната роля, било в другата, не непременно в отношенията родител–дете. Независимо дали сте били някога в Индия, дали знаете какво точно е направила Индира Ганди по време на Извънредното положение, какво прави днес Моди, как изглежда национализмът в тази страна, в какъв свят са принудени да живеят жителите на изумително красивия Кашмир, какво е да си в Индия и да си мюсюлманин, да си жена или пък независим творец и т.н. Може да не знаете или да не ви интересува колко села са залети при строежа на язовира, срещу който протестира носителката на наградата „Букър“, може да не сте много наясно защо е готова да живее в гората с партизани, чиито методи не споделя напълно, но
основата на книгата – трудни отношения с близък човек – е универсална.
Възрастният, който иска да защити детето, което е бил. Смесицата от обич и страх. Болката при разрив с близък човек. Напрегнатата драма на семейния скандал. Но и облекчението, когато усетиш близост и обич, и симпатия след разрива, когато се научиш от уж прокудения вуйчо да обикнеш провала си, когато впиянченият баща е смешно, безобидно и някак симпатично присъствие, когато майката, от която си бягал, се окаже твоя вярна подкрепа точно когато трябва.
Универсалността на този разказ те засмуква и изведнъж ти се иска да узнаеш и онова, което уж е било удобно далече извън полезрението ти. И в това според мен е истинската сила на книгата – че те поставя в центъра на каузите си, че те пробужда за твоите собствени. Семейната драма става социална драма, а ти си част от нея.
В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.
Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.