Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/demontazh-na-pametnitsi-ili-tsimentirane-na-mitove/

Когато през 2011 г. Паметникът на Съветската армия в София стана обект на креативно остроумие, тенорът в държавните руски медии беше жлъчен и враждебен: „Болгары осквернили наш памятник“. През 2023-та това надали изненадва, но по онова време за първи път имах възможността да се сблъскам с преднамереното култивиране на шовинизъм и реваншизъм в Путинова Русия. Повече време ми отне да си дам сметка и за заметените под килима неприятни истини за нашата собствена история.

Работата е там, че в държави като България и Русия колективната памет e една от най-политизираните сфери на обществения живот, макар и невинаги това да е видимо с просто око. Официалните истории, които разказваме на себе си за самите себе си, нерядко са минали през предварителна обработка – било то в академии на науките, медии или пък в партийни централи. Типично за такава институционална обработка е, че на входа на поточната ѝ линия влизат нееднозначни събития, конфликти, противоречия и дилеми, а накрая излиза отливка на собствената нация – и като по чудо тя е все неоправдана, непокварена, героична и предадена. Иначе казано, много от онова, което считаме за „памет“, не е фотографски отпечатък, а преднамерено пресяване на факти и трактовката им по двоен стандарт.

Паметниците, както подсказва коренът на самата дума, са централни ръчки в един такъв селективен механизъм. Паметникът на Съветската армия не прави изключение. Дали като обект на омраза, или на преклонение, политизацията му по странен начин се вписва в политическия дневен ред на често менящите се власти в София и на несменяемите в Москва. За българите, както и за руснаците дебатите около него бяха удобна възможност да избягат от историческата си отговорност – всеки по свой начин.

Българските митове

Българското общество привидно е разделено относно паметника: поне ако се съди по драстичните разнопосочни изказвания на граждани, активисти и политици. Истината обаче е, че под повърхностните спорове съществува широк консенсус да се премълчава и да не се осмисля българският колаборационизъм с нацистите през Втората световна война. Този консенсус обхваща либерали и консерватори, „стари“ и „нови“ леви, възрастни и млади поколения.

А фактите са налице: българското правителство е неохотен, но опортюнистичен съюзник на Хитлер. България далновидно отказва да воюва редом с Германия и да прати войници на Източния фронт, но се възползва от съюза с нея, за да удовлетвори иредентистките си претенции и да откъсне територии от съседните Югославия (Югоизточна Сърбия и Източна Македония) и Северна Гърция (Западна Тракия). В беломорските региони българските окупационни власти извършват целенасочени репресии срещу гръцкото население, а във Вардарска Македония стават посредници в Холокоста, депортирайки хиляди македонски евреи, впоследствие избити в концентрационния лагер Треблинка.

Все пак 50 000 евреи с български паспорти не са депортирани, а „само“ разселени вътре в страната, основно от София. Но от гледна точка на тогавашната окупационна администрация македонските евреи също са имали право на българско гражданство. Голяма част от българската историография и до днес двулично твърди, че българската държава хем е „спасила“ евреите си, хем македонците са българи, хем македонските евреи не са български евреи и следователно съдбата им не е българска отговорност. С оглед на това двуличие, на днешните македонци съвсем не им е нужна пропаганда, за да помнят българите като колаборационисти и окупатори. Достатъчно е да се споменат депортираните евреи или да се загледа човек в архивните снимки на македонски девойки сред портретите на цар Борис III и Адолф Хитлер, окичени с венци. 

Руските митове

Един произволен паметник на Балканите, разбира се, не играе такава важна символична роля в руските дебати, каквато има у нас. При все това руската реакция също се вписва в шовинистичен дискурс, който може да се нарече „идеята за всеобхватното имперско величие“, често повтарян и у нас.

Тази идея се различава от националния шовинизъм в различни аспекти: опитва се да асимилира другите, вместо да се разграничава от тях; да говори от гледната точка на мним универсализъм вместо на мнима национална уникалност; да борави с цивилизационни вместо с етноцентристки категории. Въпреки това зад нея прозира същият мит за изначална невинност: военната слава изкупува всяка вина, а цивилизационната мисия – насилието. Това са стари колониални тропи, които свързват с невидима нишка петроградско-царисткия и московско-комунистическия експанзионизъм.

Ето защо и в официалния руски наратив Червената армия пристига навсякъде като „освободител“, а не като „окупатор“, включително там, където оставя след себе си тежки военнопрестъпления срещу цивилното население, както например в Източна Прусия. В самата България съветската инвазия е придружена от ескалиращо насилие, групови разстрели и масови гробове.

Окуражени от присъствието на окупационната армия, българските комунисти излизат от нелегалност и подкрепени с военна сила, се впускат в кървави политически чистки, за да установят едноличната си власт. Всичко това става въпреки факта, че последното краткотрайно българско правителство преди 9 септември 1944 г. всячески се стреми да излезе от хватката на нацистите и да избегне конфликт с СССР. В знак на добра воля към Алианса опозиционното правителство на Константин Муравиев започва да изтегля българските войски от окупационните зони и дори обявява война на Германия.

Такива аргументи не интересуват повечето днешни руснаци – по същия начин, по който съдбата на македонските евреи е безразлична на повечето днешни българи. И руснаците, както и българите, са привикнали към една полирана история за Втората световна война, в която собствената страна е еднозначно героична, жертвоготовна и онеправдана.

Преплитането на митове

Интересното в случая е, че паметникът, макар и комисиониран от българската държава и изпълнен от български творци, подсилва московската версия на мита за изначалната невинност*. Надписът му – „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“ – е препратка към паметника на Александър II пред Народното събрание, който също дословно говори за освобождение и признателност. Така още от самото начало се създават неточни исторически паралели между две епохи с цел по-добро вписване в българския контекст и легитимиране на новата комунистическа власт.

БКП изгражда клиентски режим на Москва и е изцяло зависима от нея в икономическо и политическо отношение. Освен това българските комунисти не идват на власт със свои сили и самостоятелна борба както например Титовите партизани в Югославия. „Признателността“ трябва да се чете и в такъв контекст: легитимацията на новия режим критично зависи от тази на Деветосептемврийския преврат. А това най-лесно се прави, като се бръкне в кутията с исторически инструменти и се извади наръч от грешни аналогии и емоционални внушения.

За българите, независимо от това дали са съгласни с историята за „двойното освобождение“ и „признателността“, това е удобно извинение да не се замислят за собствената си историческа отговорност. Мотивите – както за приемането му, така и за отхвърлянето му – са апологетични и все се плъзгат по вече изтърканата ос комунизъм–антикомунизъм, като удобно се забравя за паметта на жертвите.

За руснаците пък повтарянето на такива наративи в страни, които възприемат като бившата си периферия, са още по-пагубни, защото хвалебствените приказки само наливат масло в реакционния огън. Това твърдение на пръв поглед изглежда парадоксално, но победата във „Великата отечествена война“ от много време насам е опора на новия руски реваншизъм. Още през май 1945 г. Сталин вдига печално известния тост за „великата руска нация“, умишлено омаловажавайки приноса на множеството големи и малки народи на СССР за победата над нацизма.

Този москвоцентричен прочит кулминира при Путин в един феномен, който още през 2005 г. получи сполучливия етикет „победобесие“. Вече от десетилетия авторитарната държавна машина подменя живата памет за жертвите с помпозно инсценирани мероприятия и игнорира колективната травма в името на един кръвожаден милитаристки наратив. По горчива ирония на съдбата в Путинова Русия именно споменът за победата над фашизма се превърна в способ за неговото възраждане, както и за оправдание на една нова завоевателна война.

Ритуално поднесената „признателност“ на този фон е опасно неразличима от поощряване на имперската реакция.

Несъстоялият се дебат

Тези два прочита – национално-невинният и имперско-реакционният – са в много отношения огледални. Въпреки това в България те образуваха двата полюса на един деструктивен дебат, в който всяка страна приема гледната си точка за сакрална част от собствената идентичност. Това е много удобно за всички – така няма нужда никой да се вторачва в неудобни исторически детайли.

Всички можем вкупом да се преструваме и да поддържаме фикциите, които стоят в основата на крехките ни идентичности. Така че премахвайки паметника без истинска обществена дискусия, Общината прави същото, което и през 2011 г., когато потайно изпрати свои служители да го търкат през нощта с веро: циментира митовете, вместо да ги демонтира. Така изгубихме една възможност да бъдем по-наясно със самите себе си. Руснаците са изпуснали тази възможност много отдавна. Дано ние имаме още шансове.

---

* Това се случва и независимо от оригиналния замисъл на творците на паметника, между които е Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. Самият процес на комисиониране е обвит в противоречия и сблъсъци относно идеята и изпълнението, в които държавата надделява над творческите идеи на Далчев и колеги. Вж. СГХГ (2022), Любомир Далчев: Неспокойният дух.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bitkata-za-demontazha-na-mocha-e-bitka-za-bulgariya-razgovor-s-valentina-marinova/

Защо най-големите паметници в основните градове на България прославят чужда армия? Армия, която с убийства и изнасилвания на цивилни е окупирала страната ни преди 79 години. В София, Пловдив, Бургас и Варна няма по-мащабни паметници от тези на Съветската армия. Идеите за техния демонтаж започват още в началото на 90-те, но до момента (с едно изключение) нямат успех.

През март 2023 г. Столичният общински съвет взе решение да демонтира Паметника на Съветската армия (ПСА) в центъра на София, известен и като Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА). Гласуването беше съпътствано от протест на проруски партии. Няколко месеца по-късно партия „Левицата“ създаде палатков лагер пред паметника с намерението да спре наближаващия демонтаж. Тези действия на отделни политици в защита на спорния монумент бяха причината в спора да се намесят и футболни фенове, които настояваха ПСА да бъде демонтиран възможно най-скоро.

Към датата на интервюто паметникът е опасан с метална ограда и скеле. Специалисти вече обследват плочите и фигурите, за да се подготви преместването. Липсва яснота как и къде ще бъдат прехвърлени скулптурните композиции, а също и какво ще запълни опразненото място в сърцето на Княжеската градина. Що се отнася до срока, в който се планира демонтажът да бъде завършен, засега от Общината и от областната управа не се ангажират с конкретна дата. Областният управител на София Вяра Тодева обаче каза, че това няма да стане до края на годината.

Попитах Валентина Маринова, създателка на сдружение „Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София“, за реакциите на гражданското общество срещу монумента, за липсата на политическа воля той да бъде демонтиран, за връзката между историческите лъжи и войната на Русия в Украйна и за въпросите, на които трябва да си отговорим като суверенна нация.

Защо трябва да се демонтира ПСА от центъра на София?

Демонтирането на това съоръжение, наречено „Паметник на Съветската армия“, дължим на жертвите на комунизма в България. Те са десетки хиляди. Някои от тях са ярки примери на достойни български граждани, представители на прогресивната част от обществото ни във всички сфери в продължение на десетилетия преди 1944 г. Голяма част от тях са се съпротивлявали срещу превръщането на страната ни в колония на съветската болшевишка империя.

Сред жертвите има и много обикновени хора, попаднали буквално случайно в мелето на кървавата вакханалия и саморазправа в първите месеци след 9 септември 1944 г. по села и градове. Тази саморазправа от назначените от Сталин главорези в България е продължила години наред. Има цели български семейства, чиито съдби са опустошени от насилие, унижения, безправие и произвол. Всички, които не оцеляха или оцеляха, но бяха смачкани, са хората, към които имаме дълг като народ. Дължим им този символичен жест на памет и справедливост. Дължим го и на себе си, ако искаме да ни има като свободни хора.

Какво е отношението на кандидат-кметовете по темата за демонтажа на ПСА?

Този демонтаж и настоящите процедури, които очакваме да бъдат придвижени съвсем скоро, нямат общо с предстоящите местни избори. Аз съм чувала само двама от кандидат-кметовете да коментират темата за демонтирането на МОЧА, макар че не следя тази кампания и може да съм пропуснала нещо. Всичко в момента е в ръцете на областния управител.

От колко време се занимавате с темата за демонтажа на ПСА и защо тази кауза е важна за Вас?

Тази гражданска инициатива започна през 2010 г. В началото бяхме шепа хора, като се занимавахме най-вече с това да направим инициативата видима и трайно присъстваща в общественото пространство. Бяхме ангажирани със събития, организиране и участие в дискусии, проучване на архиви, кореспонденция с различни институции. Дори водихме дело срещу кмета на Столичната община за неизпълнението на решението за демонтиране, взето от Столичния общински съвет през 1993 г.

Акцията с розовия барелеф през август 2013 г. – „България се извинява“, по случай престъпното смазване на Пражката пролет от войските на Варшавския договор беше наше дело. В един момент дойде време топката да бъде поета от политиците, за да се вземе политическо решение за премахването на този позор от центъра на София. През 2010 г. изглеждаше, че темата е потънала в забрава след предишните неуспешни опити да бъде доведена докрай. Защо е важна за мен? С две думи – заради справедливостта.

Създаването на сдружението успя ли да предизвика някаква политическа реакция през 2010 г.?

Бих казала, че в средите на онези партии, които се представят като антикомунистически, срещнахме доста големи симпатии. Разговаряли сме с политици и общински съветници, предимно от ДСБ, но и от по-малки партии. Отделни общински съветници от ГЕРБ, които изразяваха лични симпатии към идеята за демонтаж, не демонстрираха тези настроения в Общинския съвет. Знаете, че през всичките тези години мнозинството в Столичната община и Столичния общински съвет беше на ГЕРБ. Имаше знакови политици от онова време, които наричаха инициативата „моята тиха кауза“. Тоест разбиране и съпричастност към каузата имаше, но в началото бяха изразявани основно на четири очи и далеч от голямата политика.

Мога да кажа, че още в първите години се усети създаването на общност около тази инициатива. Просто от самото начало личеше, че има много сила в нея, много дълбок смисъл и тя бавно, бавно получаваше обществен резонанс.

Защо в периода, за който говорите, темата е оставала извън общественото внимание?

Не знам. Има неща, които не мога да си обясня или ми е трудно да приема все още. Имало е случаи, когато сме събирали пари за някакво събитие и разбира се, имаше възможност който ни подкрепя, да направи дарение в банковата сметка на сдружението. Срещала съм се с хора, които са ми давали пари кеш, защото не са искали от тяхната банкова сметка да има направен превод към сдружението. Имало е млади хора, които са ми изпращали снимки от някое събитие, за да се качат на сайта на инициативата, но изрично са ме предупреждавали да не им пишем името. Този монумент има подобна функция в обществото ни – да плаши, да мачка. Като някакво проклятие е.

Как е свързан демонтажът на МОЧА в София с цялостната декомунизация на българските градове? Ще дочакаме ли демонтаж на альошите в Пловдив и Бургас и на десетките други съветски монументи из страната?

Дали ще дочакаме демонтаж на всички останали съветски окупационни монументи, не знам. В голяма степен зависи от активността на гражданите. Ето, в Пловдив трябва просто да се внесе искане за демонтиране на „Альоша“, за да послужи това за причина местната администрация да изясни с какви документи разполага, какъв е статутът му, чия е собствеността и т.н. Трябва активност.

Всички подобни монументи трябва да бъдат премахнати, както наскоро каза в едно интервю проф. Евелина Келбечева. Това ще даде начало на истински преход на българското общество от мракобесен съветски болшевизъм към свободно и демократично развитие. Тук ще цитирам интервю с Валерия Новодворская от 2012 г.: „Намеренията на България [да се демонтира МОЧА – б.а.] са съвършено правилни. Пътят към процъфтяването минава през свалянето на паметниците от съветския период. А промени в Русия ще настъпят, когато видя, че са погребали Ленин и са свалили червената петолъчка над Кремъл.“

Пълномащабната руска агресия срещу Украйна ли катализира негативните настроения към монумента, за да вкара темата за неговото демонтиране отново в дневния ред на обществото?

Със сигурност войната промени контекста и направи централен въпроса за демонтажа на ПСА. В този смисъл много се промени и политическата конюнктура. Но имаше нужда и да мине време, да се извърви път, за да може тази маргинална през 2010 г. тема днес вече да е ако не централна, то поне невъзможна за подминаване с лекота и надменност. Сега много хора започнаха да говорят и да се интересуват и монументът в центъра на София започна да им боде очите.

От дистанцията на времето мога да кажа, че ни беше нужно това време, за да се осъзнае важността на акта на демонтиране, който е на практика освобождение от съветското робство. Бих искала да ни е нужно по-малко време и да сме решителни и категорични като общество, но не е така. Българското общество си беше затворило очите и беше ослепяло за престъпленията на комунизма, както и за факта, че без осмисляне на миналото ни няма да имаме бъдеще. Поне не бъдеще на достойна страна.

Споменахте, че темата с демонтажа на ПСА е била актуална и през 90-те. Градска легенда ли е, че тогава Руското посолство се намесва и оказва натиск върху кмета на София започналите работи по демонтажа да бъдат спрени?

Не мисля, че това е градска легенда. Има свидетелства на общински съветници, които са били ангажирани отблизо с процеса. Обаждането на руския посланик няма как да е документирано – това е станало по телефона. Но е още едно доказателство доколко България е загубила суверенитет, щом демонтажът е отменен по подобен начин. Защото реално е спрян с устно нареждане, без официално да е отменено по законен начин легитимното решение на Столичния общински съвет от 1993 г.

Това значи, че руският посланик е бил над волята на гражданите на София и техните представители в Столичния общински съвет. Устното спиране на демонтажа отменя смисъла на съществуването на легитимни институции и политическо представителство.

На какво се дължи сегашният обществен натиск за демонтаж на ПСА от Княжеската градина в София – на антикомунизъм или е по-скоро продиктуван от желанието на българите да се противопоставят на руската агресия в Украйна чрез този символичен акт?

Вероятно и двете неща играят роля за сегашната активност. Ние, хората от проевропейската част от обществото, които искаме да живеем в уредена, правова и просперираща държава, в момента сме истински изплашени и разтърсени. Първо, от това всестранно проникване на руската пропаганда у нас, което става все по-голямо и все по-опасно, особено с развитието на новите технологии. И второто, разбира се, е войната в Украйна.

Изплашени сме от това, което довчера мислехме за невъзможно – широкомащабна агресия на ядрена сила срещу независима и мирна страна, каквато е Украйна. Невинни жени и деца, включително етнически българи, биват убивани от руските бомби само на няколкостотин километра от България. Мнозинството българи разбрахме, че ако не дадем отпор на руската агресия сега, ще ни се наложи да воюваме истински. В момента има реална битка за избор на бъдещето на страната ни. Къде ще бъдем – в Европа или на страната на руските терористи? И ПСА се явява символична арена на тази битка.

След мача на „Левски“ срещу „Айнтрахт“ обаче цялото пространство около ПСА изглеждаше като бойно поле, пълно с тежковъоръжени полицаи и специални части на МВР. Имаше усещане, че нещата са на ръба и ще се стигне до сблъсъци. Смятате ли, че ще видим цивилизовано демонтиране, като се следват законите и решенията на Общината и държавата, или защитниците на руските интереси в България са готови да стигнат до по-сериозни ексцесии?

Дали ще може относително спокойно да се извърши демонтажът – цялата отговорност е на МВР и на органите, които се занимават с подобни високорискови събития. Те са длъжни да организират така нещата, че демонтирането да се извърши сравнително спокойно и без сериозни сблъсъци. Ние не можем да очакваме, че хората, които са проводници на руската пропаганда у нас, ще стоят мирно и кротко отстрани и ще приемат демонтажа. Виждате какво правят техните шефове в Москва, които са обвинени за геноцид и престъпления срещу човечеството.

Противопоставянето в обществото в момента е огромно и ще се използват всички средства за пропаганда и за реални физически сблъсъци. Важно е да се каже, че Общината и държавата в момента са длъжни да действат незабавно по отношение на демонтажа на ПСА. Защото ако позволим тази тема да потъне още веднъж в бюрократично безвремие, това би ни превърнало в блато и би бетонирало зоната около ПСА като една умъртвена територия в центъра на София, върху която държавата и народът ни нямат власт. Към премахването на този монумент трябва да се подходи така, сякаш няма да имаме утре и всичко трябва да се свърши днес. Това не е метафора – буквално днес.

След евентуален демонтаж какво трябва да има на това място?

Личното ми мнение е, че е най-добре да има градина, зеленина, пейки, чешми. Или друг вариант – парк за скейтборд. Това е, на което аз най-много бих се зарадвала. София има нужда от зеленина и от места, където може безопасно да се практикуват градски спортове и хобита.

Споменахте, че има основателен страх от руската агресия сред българите. Като психолог с дългогодишна практика бихте ли развила тази теза – защо всъщност е важен демонтажът на ПСА от обществена гледна точка?

Това би била една изключително здравословна крачка за нас като народ. Ще ни помогне да си отговорим на въпросите коя е България, къде е България. Битката за демонтажа на МОЧА е битка за България – това е самата истина. Страната ни в момента изглежда като държава, проядена от руско влияние в икономиката, в енергетиката, в медиите, в политиката.

Отговорът на въпросите „Кой съм аз?“ или „Кои сме ние?“ за всеки индивид, но и за всяко семейство и общество е сред най-важните и решаващи за психичното здраве, а оттам и за физическото здраве и оцеляване. Демонтирането на ПСА в най-скоро време би показало, че България е суверенна и независима държава и може да се справя сама със своите изпитания. Наивно е да се смята, че този демонтаж като с магическа пръчка би решил всички останали проблеми в страната, но той ще освободи пространство и енергия, за да можем да излезем най-после истински на пътя на развитието и да оставим назад сенките от миналото. Да тръгнем към истински реформи, които да ни поставят до другите европейски народи така, както са искали нашите възрожденци. Имаме нужда да се изправим и да очертаем наново границите си.