С отрязаната ръка с шпагин при демонтажа на МОЧА на практика започна кампанията за европейските избори през май 2024-та. Про-ЕС и европейската интеграция vs. анти-ЕС; традиционни ценности vs. либерални ценности; Русия vs. Украйна – тези разделителни линии вече са ясно различими.
Операцията по премахването на паметника наля бензин в политическите страсти и оформи два лагера – на защитниците на демонтажа му, в който отново заедно са евроатлантиците и конституционалисти реформатори ГЕРБ–СДС, ПП–ДБ и ДПС, и на противниците, представени от БСП и „Възраждане“. „Има такъв народ“ уж не защитават МОЧА, но пък провалят заседания на парламента заедно със социалистите и депутатите на Костадин Костадинов. Но в този лагер има и други, като наредилите се да го бранят Мая Манолова от „Изправи се.БГ“ и още политици от обединението „Левицата“, включващо АБВ, „Движение 21“, а също и лица, свързвани с новия политически проект Движение „Трети март“.
Кристализация вдясно, пренаселване вляво
Преди вота за Европейски парламент (ЕП) политическият терен в България се променя. Докато в център-дясното започва идеологическа верификация, вляво се пренаселва и накрая някой ще е излишен. Принадлежност към европейските политически семейства означава влияние върху процесите и решенията в Общността. От парламентарно представените партии европейски излаз ще търсят политическите сили от управляващата коалиция „Демократична България“ (ДБ) и „Продължаваме промяната“ (ПП), прокремълската „Възраждане“ и „Има такъв народ“ (ИТН).
С обявения нов курс за център-дясно и единен бранд ДБ ще се стремят към Европейската народна партия, където отдавна са ГЕРБ и „Демократи за силна България“, една от трите партии в ДБ. Така че от гледна точка на Брюксел няма нищо по-нормално от настоящата коалиция, която в България наричаме „сглобка“. Сглобена е посемейному. Какво ще се случи със „Зелено движение“ при десния завой, заявка за който даде водещата политическа сила в ДБ „Да, България“? Или ще се отцепят, или част от тях ще останат в ДБ, а другите ще търсят път към левия спектър, където е родословието на всички зелени движения.
ПП са избрали либералите, където са и ДПС. „Възраждане“, третата политическа сила в българския парламент, ще търси съмишленици в сегашната група на крайнодесните „Идентичност и демокрация“, петата по големина в ЕП. Амбициите на крайнодесните обаче са да станат трета политическа сила след евроизборите догодина. В декларация, огласена в Народното събрание преди седмица, от „Възраждане“ обявиха, че „това са партньори, с които споделят общи цели, и ще работят съвместно за опазване на традиционните ценности на нашите народи“.
Нашата мисия и историческата ни отговорност, също като тази на нашите съмишленици, са общоевропейски, надхвърлящи националните граници. Така както ние отстояваме българския национален интерес, така и нашите партньори отстояват националните си интереси – италиански, френски, германски, холандски и др.
„Възраждане“ е създала контакти и с евроскептиците от „Алтернатива за Германия“, вече присъединила се към „Идентичност и демокрация“, където са и италианската „Лига“, и френският „Национален сбор“ на Марин Льо Пен. Сред заявените цели на крайнодесните са да реформират политиките на ЕС за имиграцията и да облекчат изискванията за борба с климатичните промени, за да подпомогнат индустрията. Но партиите не са така единни по отношение на руската агресия в Украйна – водената от бившия вицепремиер и вътрешен министър Матео Салвини „Лига“ подкрепя Киев и помощите за Украйна, а представителите на Германия и Австрия заемат проруски позиции.
Болката отляво
За БСП, останала на предпоследното, пето място на последните парламентарни избори, предстоящият европейски вот ще е голямо изпитание – заради конкуренцията, която ще се появи, и обтегнатите отношения с европейските социалисти. Наскоро Euractiv съобщи, че БСП е заплашена от изключване от ПЕС, след като „Позитано“ 20 даде заявка за широка коалиция с проруски националистически партии. Родов белег на българския национализъм в най-новата история е, че всички националисти са и русофили – обратното не е задължително.
Българските евродепутати социалисти неизменно са на проруски позиции и не подкрепят резолюции, насочени срещу Москва. От 12-те евродепутати от Прогресивния алианс на социалистите и демократите, гласували преди година против резолюцията, с която Русия се обявява за спонсор на тероризма, петима са българските социалисти. Петимата бяха и против резолюцията за нова стратегия на ЕС в отношенията с Русия. Не подкрепиха и документа, с който ЕП настоява да бъде освободен бившият лидер на движението „Отворена Русия“ Андрей Пивоваров, свален през май от самолет за Варшава на летището в Санкт Петербург.
А БСП обяви, че ще работи за ляво-центристко-патриотичен фронт, и вече се срещна с 16 формации – сред тях Партията на зелените, „Български социалдемократи“, „Свобода“, „Български възход“, ВМРО, няколко земеделски съюза, но не и „Атака“ и „Възраждане“.
Напусналите или изключени от БСП социалисти обаче обмислят алтернатива на партията на Корнелия Нинова. Напусналата преди дни БСП Весела Лечева, депутатка от левицата в няколко парламента, даде да се разбере, че такава предстои, тъй като не вижда светлина в тунела за БСП, но не губи надежда, че ще дойдат по-добри дни за социалистите в страната. Изявлението ѝ бе тутакси обвързано с политическия проект, свързван с президента Румен Радев – Движение „Трети март“. Не е тайна, че Лечева е от президентския кръг, тя беше министър на младежта и спорта в назначените от него служебни кабинети.
Засега новата икона на лявото в България – Ваня Григорова, останала втора на кметския пост в София с по-малко от 5000 гласа след кандидата на ПП–ДБ Васил Терзиев, ще трупа още рейтинг като общински съветник в СОС. Нейният потенциал ще бъде изпробван на парламентарни избори. Един от навигаторите ѝ в политиката – председателят на столичната организация на БСП Иван Таков, я държи встрани от по-чести и активни коментари за МОЧА.
Въпреки изказванията за газовата политика и с колко са ощетени българските данъкоплатци след спиране на руския газ, Григорова е по-умерена от социалистите, разярени срещу демонтажа на паметника. Добре избрана тактика – тя е позиционирана като защитник на оскърбените и унижените, борец за социални права и свободи, нейният профил на синдикалист е по-широк от този на партиен апаратчик. Нека „другарите“ дават политическите оценки.
Колко ляво обаче е съхранено в БСП, която остави на заден план традиционни за левите партии икономически теми и вместо тях извади борбата за национални празници, евроскептицизма, Истанбулската конвенция, традиционните ценности, вкопчила се в шпагина на съветския войник? Но шпагинът вече е на земята, а същият сюжет е захапан и от „Възраждане“, така че на български терен е трудно да различиш леви от крайнодесни. Едните ще станат излишни.
Защо най-големите паметници в основните градове на България прославят чужда армия? Армия, която с убийства и изнасилвания на цивилни е окупирала страната ни преди 79 години. В София, Пловдив, Бургас и Варна няма по-мащабни паметници от тези на Съветската армия. Идеите за техния демонтаж започват още в началото на 90-те, но до момента (с едно изключение) нямат успех.
През март 2023 г. Столичният общински съвет взе решение да демонтира Паметника на Съветската армия (ПСА) в центъра на София, известен и като Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА). Гласуването беше съпътствано от протест на проруски партии. Няколко месеца по-късно партия „Левицата“ създаде палатков лагер пред паметника с намерението да спре наближаващия демонтаж. Тези действия на отделни политици в защита на спорния монумент бяха причината в спора да се намесят и футболни фенове, които настояваха ПСА да бъде демонтиран възможно най-скоро.
Към датата на интервюто паметникът е опасан с метална ограда и скеле. Специалисти вече обследват плочите и фигурите, за да се подготви преместването. Липсва яснота как и къде ще бъдат прехвърлени скулптурните композиции, а също и какво ще запълни опразненото място в сърцето на Княжеската градина. Що се отнася до срока, в който се планира демонтажът да бъде завършен, засега от Общината и от областната управа не се ангажират с конкретна дата. Областният управител на София Вяра Тодева обаче каза, че това няма да стане до края на годината.
Попитах Валентина Маринова, създателка на сдружение „Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София“, за реакциите на гражданското общество срещу монумента, за липсата на политическа воля той да бъде демонтиран, за връзката между историческите лъжи и войната на Русия в Украйна и за въпросите, на които трябва да си отговорим като суверенна нация.
Защо трябва да се демонтира ПСА от центъра на София?
Демонтирането на това съоръжение, наречено „Паметник на Съветската армия“, дължим на жертвите на комунизма в България. Те са десетки хиляди. Някои от тях са ярки примери на достойни български граждани, представители на прогресивната част от обществото ни във всички сфери в продължение на десетилетия преди 1944 г. Голяма част от тях са се съпротивлявали срещу превръщането на страната ни в колония на съветската болшевишка империя.
Сред жертвите има и много обикновени хора, попаднали буквално случайно в мелето на кървавата вакханалия и саморазправа в първите месеци след 9 септември 1944 г. по села и градове. Тази саморазправа от назначените от Сталин главорези в България е продължила години наред. Има цели български семейства, чиито съдби са опустошени от насилие, унижения, безправие и произвол. Всички, които не оцеляха или оцеляха, но бяха смачкани, са хората, към които имаме дълг като народ. Дължим им този символичен жест на памет и справедливост. Дължим го и на себе си, ако искаме да ни има като свободни хора.
Какво е отношението на кандидат-кметовете по темата за демонтажа на ПСА?
Този демонтаж и настоящите процедури, които очакваме да бъдат придвижени съвсем скоро, нямат общо с предстоящите местни избори. Аз съм чувала само двама от кандидат-кметовете да коментират темата за демонтирането на МОЧА, макар че не следя тази кампания и може да съм пропуснала нещо. Всичко в момента е в ръцете на областния управител.
От колко време се занимавате с темата за демонтажа на ПСА и защо тази кауза е важна за Вас?
Тази гражданска инициатива започна през 2010 г. В началото бяхме шепа хора, като се занимавахме най-вече с това да направим инициативата видима и трайно присъстваща в общественото пространство. Бяхме ангажирани със събития, организиране и участие в дискусии, проучване на архиви, кореспонденция с различни институции. Дори водихме дело срещу кмета на Столичната община за неизпълнението на решението за демонтиране, взето от Столичния общински съвет през 1993 г.
Акцията с розовия барелеф през август 2013 г. – „България се извинява“, по случай престъпното смазване на Пражката пролет от войските на Варшавския договор беше наше дело. В един момент дойде време топката да бъде поета от политиците, за да се вземе политическо решение за премахването на този позор от центъра на София. През 2010 г. изглеждаше, че темата е потънала в забрава след предишните неуспешни опити да бъде доведена докрай. Защо е важна за мен? С две думи – заради справедливостта.
Създаването на сдружението успя ли да предизвика някаква политическа реакция през 2010 г.?
Бих казала, че в средите на онези партии, които се представят като антикомунистически, срещнахме доста големи симпатии. Разговаряли сме с политици и общински съветници, предимно от ДСБ, но и от по-малки партии. Отделни общински съветници от ГЕРБ, които изразяваха лични симпатии към идеята за демонтаж, не демонстрираха тези настроения в Общинския съвет. Знаете, че през всичките тези години мнозинството в Столичната община и Столичния общински съвет беше на ГЕРБ. Имаше знакови политици от онова време, които наричаха инициативата „моята тиха кауза“. Тоест разбиране и съпричастност към каузата имаше, но в началото бяха изразявани основно на четири очи и далеч от голямата политика.
Мога да кажа, че още в първите години се усети създаването на общност около тази инициатива. Просто от самото начало личеше, че има много сила в нея, много дълбок смисъл и тя бавно, бавно получаваше обществен резонанс.
Защо в периода, за който говорите, темата е оставала извън общественото внимание?
Не знам. Има неща, които не мога да си обясня или ми е трудно да приема все още. Имало е случаи, когато сме събирали пари за някакво събитие и разбира се, имаше възможност който ни подкрепя, да направи дарение в банковата сметка на сдружението. Срещала съм се с хора, които са ми давали пари кеш, защото не са искали от тяхната банкова сметка да има направен превод към сдружението. Имало е млади хора, които са ми изпращали снимки от някое събитие, за да се качат на сайта на инициативата, но изрично са ме предупреждавали да не им пишем името. Този монумент има подобна функция в обществото ни – да плаши, да мачка. Като някакво проклятие е.
Как е свързан демонтажът на МОЧА в София с цялостната декомунизация на българските градове? Ще дочакаме ли демонтаж на альошите в Пловдив и Бургас и на десетките други съветски монументи из страната?
Дали ще дочакаме демонтаж на всички останали съветски окупационни монументи, не знам. В голяма степен зависи от активността на гражданите. Ето, в Пловдив трябва просто да се внесе искане за демонтиране на „Альоша“, за да послужи това за причина местната администрация да изясни с какви документи разполага, какъв е статутът му, чия е собствеността и т.н. Трябва активност.
Всички подобни монументи трябва да бъдат премахнати, както наскоро каза в едно интервю проф. Евелина Келбечева. Това ще даде начало на истински преход на българското общество от мракобесен съветски болшевизъм към свободно и демократично развитие. Тук ще цитирам интервю с Валерия Новодворская от 2012 г.: „Намеренията на България [да се демонтира МОЧА – б.а.] са съвършено правилни. Пътят към процъфтяването минава през свалянето на паметниците от съветския период. А промени в Русия ще настъпят, когато видя, че са погребали Ленин и са свалили червената петолъчка над Кремъл.“
Пълномащабната руска агресия срещу Украйна ли катализира негативните настроения към монумента, за да вкара темата за неговото демонтиране отново в дневния ред на обществото?
Със сигурност войната промени контекста и направи централен въпроса за демонтажа на ПСА. В този смисъл много се промени и политическата конюнктура. Но имаше нужда и да мине време, да се извърви път, за да може тази маргинална през 2010 г. тема днес вече да е ако не централна, то поне невъзможна за подминаване с лекота и надменност. Сега много хора започнаха да говорят и да се интересуват и монументът в центъра на София започна да им боде очите.
От дистанцията на времето мога да кажа, че ни беше нужно това време, за да се осъзнае важността на акта на демонтиране, който е на практика освобождение от съветското робство. Бих искала да ни е нужно по-малко време и да сме решителни и категорични като общество, но не е така. Българското общество си беше затворило очите и беше ослепяло за престъпленията на комунизма, както и за факта, че без осмисляне на миналото ни няма да имаме бъдеще. Поне не бъдеще на достойна страна.
Споменахте, че темата с демонтажа на ПСА е била актуална и през 90-те. Градска легенда ли е, че тогава Руското посолство се намесва и оказва натиск върху кмета на София започналите работи по демонтажа да бъдат спрени?
Не мисля, че това е градска легенда. Има свидетелства на общински съветници, които са били ангажирани отблизо с процеса. Обаждането на руския посланик няма как да е документирано – това е станало по телефона. Но е още едно доказателство доколко България е загубила суверенитет, щом демонтажът е отменен по подобен начин. Защото реално е спрян с устно нареждане, без официално да е отменено по законен начин легитимното решение на Столичния общински съвет от 1993 г.
Това значи, че руският посланик е бил над волята на гражданите на София и техните представители в Столичния общински съвет. Устното спиране на демонтажа отменя смисъла на съществуването на легитимни институции и политическо представителство.
На какво се дължи сегашният обществен натиск за демонтаж на ПСА от Княжеската градина в София – на антикомунизъм или е по-скоро продиктуван от желанието на българите да се противопоставят на руската агресия в Украйна чрез този символичен акт?
Вероятно и двете неща играят роля за сегашната активност. Ние, хората от проевропейската част от обществото, които искаме да живеем в уредена, правова и просперираща държава, в момента сме истински изплашени и разтърсени. Първо, от това всестранно проникване на руската пропаганда у нас, което става все по-голямо и все по-опасно, особено с развитието на новите технологии. И второто, разбира се, е войната в Украйна.
Изплашени сме от това, което довчера мислехме за невъзможно – широкомащабна агресия на ядрена сила срещу независима и мирна страна, каквато е Украйна. Невинни жени и деца, включително етнически българи, биват убивани от руските бомби само на няколкостотин километра от България. Мнозинството българи разбрахме, че ако не дадем отпор на руската агресия сега, ще ни се наложи да воюваме истински. В момента има реална битка за избор на бъдещето на страната ни. Къде ще бъдем – в Европа или на страната на руските терористи? И ПСА се явява символична арена на тази битка.
След мача на „Левски“ срещу „Айнтрахт“ обаче цялото пространство около ПСА изглеждаше като бойно поле, пълно с тежковъоръжени полицаи и специални части на МВР. Имаше усещане, че нещата са на ръба и ще се стигне до сблъсъци. Смятате ли, че ще видим цивилизовано демонтиране, като се следват законите и решенията на Общината и държавата, или защитниците на руските интереси в България са готови да стигнат до по-сериозни ексцесии?
Дали ще може относително спокойно да се извърши демонтажът – цялата отговорност е на МВР и на органите, които се занимават с подобни високорискови събития. Те са длъжни да организират така нещата, че демонтирането да се извърши сравнително спокойно и без сериозни сблъсъци. Ние не можем да очакваме, че хората, които са проводници на руската пропаганда у нас, ще стоят мирно и кротко отстрани и ще приемат демонтажа. Виждате какво правят техните шефове в Москва, които са обвинени за геноцид и престъпления срещу човечеството.
Противопоставянето в обществото в момента е огромно и ще се използват всички средства за пропаганда и за реални физически сблъсъци. Важно е да се каже, че Общината и държавата в момента са длъжни да действат незабавно по отношение на демонтажа на ПСА. Защото ако позволим тази тема да потъне още веднъж в бюрократично безвремие, това би ни превърнало в блато и би бетонирало зоната около ПСА като една умъртвена територия в центъра на София, върху която държавата и народът ни нямат власт. Към премахването на този монумент трябва да се подходи така, сякаш няма да имаме утре и всичко трябва да се свърши днес. Това не е метафора – буквално днес.
След евентуален демонтаж какво трябва да има на това място?
Личното ми мнение е, че е най-добре да има градина, зеленина, пейки, чешми. Или друг вариант – парк за скейтборд. Това е, на което аз най-много бих се зарадвала. София има нужда от зеленина и от места, където може безопасно да се практикуват градски спортове и хобита.
Споменахте, че има основателен страх от руската агресия сред българите. Като психолог с дългогодишна практика бихте ли развила тази теза – защо всъщност е важен демонтажът на ПСА от обществена гледна точка?
Това би била една изключително здравословна крачка за нас като народ. Ще ни помогне да си отговорим на въпросите коя е България, къде е България. Битката за демонтажа на МОЧА е битка за България – това е самата истина. Страната ни в момента изглежда като държава, проядена от руско влияние в икономиката, в енергетиката, в медиите, в политиката.
Отговорът на въпросите „Кой съм аз?“ или „Кои сме ние?“ за всеки индивид, но и за всяко семейство и общество е сред най-важните и решаващи за психичното здраве, а оттам и за физическото здраве и оцеляване. Демонтирането на ПСА в най-скоро време би показало, че България е суверенна и независима държава и може да се справя сама със своите изпитания. Наивно е да се смята, че този демонтаж като с магическа пръчка би решил всички останали проблеми в страната, но той ще освободи пространство и енергия, за да можем да излезем най-после истински на пътя на развитието и да оставим назад сенките от миналото. Да тръгнем към истински реформи, които да ни поставят до другите европейски народи така, както са искали нашите възрожденци. Имаме нужда да се изправим и да очертаем наново границите си.
МОЧА го били напръскали с дрон. Бил оцветен с цветовете на една държава. Няма да казвам коя. Лично аз одобрявам с цялото си сърце тази постъпка. Това е цивилизационна позиция,…
Все повече се убеждавам, че в съждението, че сме преобладаващо вечно мрънкаща нация, има сериозен резон. Това се дължи главно на “силно любя и мразя”, вместо да търсим полезното и…
The collective thoughts of the interwebz
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.