Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/lizz-wright-za-kurazha-da-si-uyazvim-i-prozrachen/

Тя идва от малък южняшки град, където гласът се ражда още в църквата и музиката е едновременно молитва и игра. Първо е пианото, после песента – топла, дълбока, носеща спомен за корените и същевременно търсеща нови посоки. С времето открива, че госпълът и джазът могат да се прегърнат, че блусът има място до тях, че една история може да се разкаже и с шепот, и с крясък, и с тишина. Гласът ѝ е разпознаваем, земен и въздушен едновременно; кара публиката да се чувства не като статичен наблюдател, а като част от разговор. Всеки неин концерт е покана за близост, за споделяне на вътрешни светове, за тиха сила и откровение.

Вече две десетилетия тя е сред най-значимите съвременни американски изпълнители, чиито песни прекосяват жанрове и социални граници, за да дават любов, човечност и близост. В кариерата си е записвала за водещи компании, издавала е албуми, попадали в класациите на Billboard, а песните ѝ са стигали дори до плейлиста на Барак Обама. Паралелно с музиката тя развива и друга страст – кулинарията, като създава пространство в Чикаго, посветено на храната и общността. В последните години основава собствен лейбъл, с който си връща правата върху записите и изгражда нов модел за артистична независимост. С най-новия си албум Shadow отново се връща към темите за любовта, загубата и изцелението, съчетавайки американската традиция с международни музикални влияния. На тазгодишния Plovdiv Jazz Fest Лиз Райт ще има концерт на 8 ноември заедно със своя квартет в Дома на културата „Борис Христов“.

Какво е музикалното наследство от детството Ви – питам най-вече за църковните корени. Кои елементи все още резонират в музиката Ви днес?

Песните винаги са начин да бъдеш в общение. С природата и с хората. Мисля, че именно това научих от времето, прекарано в църквата. Църковната служба, поне в американската църква на чернокожите, е наистина специална, защото хората не само четат Библията и се опитват да разберат как да живеят, но и споделят много. Разговаряме за това, което се случва в живота ни, и се насърчаваме един друг. И така, тази идея да се опитвам винаги да намирам нещо подхранващо и вдъхновяващо в музиката се е пренесла и в мен. Винаги мисля за това как ще се почувстват хората; усещам, че имам мисията да нося радост и сила и да подхранвам. Това е много важна част от мен като артист. И е важно призвание, което съм приела от детските си години в църквата и все още го приемам много сериозно.

Но Вие също сте култивирана и подхранена от много хора и артисти. В албума си Grace сте избрала някои песни, които са Ви дали много – на Рей Чарлз, Нина Симон и други. Какво търсите в тях?

Знаете ли, винаги се опитвам да си спомням. Опитвам се да си спомня радостта и мъдростта на моите предшественици. В тези песни и в начина, по който са изпълнени, има страхотен талант и много мъдрост. Искам също да си спомня и какво е преживявала Америка като страна, когато са били записани тези песни. Винаги се опитвам да си припомня тази сила и тази издръжливост. И наистина гледам да размишлявам, докато ги пея. Питам се какво са преживели, каква смелост са имали тези артисти, за да продължат напред. Каква вяра са имали, за да живея сега в реалността, която имам. Та затова пея техните песни. За да си спомня силата им. Така аз също мога да бъда част от напредъка.

Като артист с дълбоки духовни корени чувствате ли призвание да говорите за социални проблеми и чрез музиката си, или предпочитате по-личен и споделен подход?

Склонна съм да напомням на хората чрез музиката за красотата на нашата обща човечност. Да се позовавам на мъдростта на природата, така че хората да могат да я приложат към това, което става в политиката. Смятам също, че пеенето пред публика е и акт да си пред хората и да си различен от тях. И дали е за шоу или не, да си уязвим и прозрачен е само по себе си акт на кураж, както и политически акт.

Във Вашите песни, почти като в онова зрънце пясък на Уилям Блейк, се вижда музикална вселена. Понякога дори в една песен има джаз, госпъл, блус, фолк музика, но все пак имате ли предпочитан жанр?

Не мисля в жанрове. Отразявам своя опит като човек, като американка, като жена и намирам за съвсем естествено жанровете да се смесват. Мисля за тях не като за културни традиции, а по-скоро като за места, които дават силен принос. Струва ми се, че стилът ми вероятно има доста общо със стила на визуален артист. Реагирам и правя неща, които може да са от различни традиции, медии, стилове, материали, за да изразя онова, което става в ума ми, в сърцето ми. Мисля, че има граница на степента, до която мога да се придържам към рамката и езика на пазара. Ако създаваш изкуство, трябва да позволиш на изкуството да те води, но ако го продаваш, просто правиш всичко възможно, за да го продадеш. Същевременно обаче смятам, че хората, които продават изкуство, не трябва винаги да диктуват как един артист вижда себе си или своето творчество. Моят житейски опит е дълбоко американски, дълбоко свързан с хората, от които съм се учила, които съм обичала и с които съм се сприятелила.

Мислите ли, че в днешното разделено общество музиката може да вдъхновява промяна и обединение?

Мисля, че да. Тя е чудесен начин да покажем уважение и загриженост един за друг. Не е нужно да приемам напълно някой конкретен жанр, за да уверя определени хора, че наистина ме е грижа за тях, че ценя тяхното присъствие. Но понякога, за да покажа съчувствие и уважение, пея – за да разберат, че ги гледам и ги слушам. Например работих с един млад блестящ композитор от най-северната част на Холандия на име Тан Вабенга и той ми разказа история за свой приятел, сириец, преживял много войни, свидетел на бомбардировки и сражения близо до дома си. Човекът даже си разработил специална техника, с която се научил да заспива. И това е вид умствена и духовна практика, която се е развила от суровата необходимост да спи. Историята ме развълнува много. Като потомка на роби аз мислих за историята с месеци. Когато написах песента, в крайна сметка изпях припева на арабски, защото английският ми се струваше твърде беден за емоциите, които изпитвах. Накрая се запознах с този млад мъж, Васим, който е прекрасен. Благодарна съм, че имах шанса да пея на неговия език и за пореден път да си дам сметка, че никога не бих загърбила възможността, която изкуството ни дава, да се свързваме с хората и да споделяме нашата човечност.

Ще се върнете в Пловдив, където бяхте преди шест години… Какво беше Вашето най-силно впечатление от този опит?

Много харесвам българската публика. Усещам някаква гордост, която излъчват хората, и разпознавам тази енергия. Чувствам се много добре в Пловдив. За моя изненада, когато потъна по-дълбоко и пея песни, с които семейството ми или хората в южните щати наистина биха се идентифицирали, получавам много отзиви от български слушатели, че и те усещат свързаност. Това за мен е наистина изненадващо. Много е забавно да наблюдавам на какво реагират хората.

Къде според Вас се крие магията на живото изпълнение?

Мисля, че се крие в чувствата. Толкова е красиво това, което усещаме заедно! Емоциите представляват една много интелигентна част от нас като човешки същества. Невинаги им вярваме, не разчитаме на тях толкова, колкото бихме могли. Но те са чудесен път към разбирането, към истинското осъзнаване. Затова съм много щастлива, че имаме тези възможности да преживяваме концерти на живо. Преди няколко години някой ме попита: „Какво искаш да изпитват хората след твоите концерти?“ И аз казах, че повече от всичко искам просто да се радват, че са живи. Искам да си спомнят за миг, че поезията е жива и че са хора. Ако по някакъв начин почувстват това, ще бъда наистина щастлива.

Кой беше първият албум, който сте си купили?

Помня първия билет за концерт, който си купих, но не и първия албум. Вкъщи имахме плочата Amazing Grace на Арета Франклин. Като дете се взирах във винила толкова много – това е едно от първите ми визуални преживявания с плоча. Тремейн Хокинс също е част от моята същност, тъй като съм роденa по времето на съвременното госпъл движение. Тогава имаше много артисти, които се занимаваха с госпъл музика и можеха да пеят във всеки жанр наистина много добре. Те просто говореха за Бога. Това бяха християнски песни.

А кой беше първият концерт, първият Ви билет?

Баща ми беше много строг, а аз точно преди да вляза в гимназията, си купих билет за концерт на Кърк Франклин. И той, подобно на други съвременни госпъл артисти, беше много популярен и в поп света. Така че за първи път щях да видя група, за която да разкажа на приятелите си в училище.

Смятате ли, че в момента е важно християнството да бъде приобщаващо?

Да, разбира се. Според най-важния пасаж в Светото писание Бог е любов. Със сигурност сме загубили пътя си, ако разпространяваме нещо, което е противоположно на любовта. Християнството трябва винаги да бъде врата, която се отваря лесно и остава отворена, защото, ако някой наистина се интересува от посланието на Христос или от библейските ценности, то любовта трябва да бъде в центъра. Затова винаги усещам кога хората са загубили сигнала – когато любовта не е там.

Post Syndicated from Таня Иванова original https://www.toest.bg/wayne-shorter-kadri-ot-zhivota-na-edin-istinski-supergeroy/

Време е да си намеря ново тяло и да се върна, за да продължа мисията си.

С тези думи на Уейн Шортър на 2 март семейството на големия музикант оповести новината за смъртта му. Съобщението гласеше още: „Днес в 4 ч. сутринта Уейн мирно продължи необятното си пътешествие в неизвестното. Той беше заобиколен от любящото си семейство.“ Колкото и странно да звучи, в този момент не изпитах тъга от загубата, а голяма благодарност, че Уейн Шортър беше наш съвременник и озаряваше живота ни със своята мъдрост и гений. Вероятно за това успокоение допринесе и будистката перспектива в написаното от роднините на саксофониста, в което се прокрадва идеята, че нищо не свършва със смъртта и че животът е един непрестанен процес на промяна.

Уейн Шортър беше велик композитор и саксофонист, дързък импровизатор, ментор на десетки млади музиканти. Дълбоко в същността си той беше философ и свободен дух. След преселването му във вечността последваха обяснения в любов и прояви на признателност, споделяне на спомени, истории, снимки…

„Свирѝ музика за такъв свят, какъвто искаш да сътвориш.“

Няколко месеца по-късно, по случай рождения му ден, който е на 25 август, Хърби Хенкок и приятели (сред които най-добрите джаз музиканти на планетата) се събраха в амфитеатъра Hollywood Bowl в Лос Анджелис пред 11 000 души, за да отпразнуват 90-тия юбилей на Шортър. По това време в Amazon Prime беше разпространен документалният филм за него „Нулева гравитация“ (Zero Gravity), сниман в продължение на повече от две десетилетия. Филмът е чудесна възможност да се потопим дълбоко в света на Уейн Шортър, тъй като режисьорката Дорсей Алави успява да изгради открит, честен и обаятелен портрет на една магнетична личност.

Алави и саксофонистът се запознават през 90-те години. Тя е режисьорка на музикални видеоклипове и работи основно с независими артисти и групи. Един ден агентът ѝ се обажда с новината, че от Verve Records искат да се направи кратък филм за Уейн Шортър. Така се появява видеото High Life, в което саксофонистът разказва за знакови сътрудничества в кариерата си и разкрива своя поглед към музиката и живота. В онзи момент Алави е имала представа за някои от най-големите имена в джаза, но не е знаела кой е Уейн Шортър. Постепенно, докато го опознава и научава все повече за приноса и влиянието му, тя е очарована от него и между двамата се заражда силно приятелство.

Първите кадри за „Нулева гравитация“ са заснети още през 2002 г., когато Шортър е бил вдъхновен от създаването на симфоничната си музика и от сътрудничеството на квартета му с различни оркестри. За Дорсей Алави това е бил важен момент за документиране. Същинската работа по филма започва през 2013 г., тъй като е било необходимо да се намери финансиране. Продукцията е завършена пет години по-късно и е с продължителност малко над три часа. „Нулева гравитация“ достига до зрителите в три части, всяка от които е като духовен портал за различен период от живота и творчеството на Уейн Шортър.

По време на специалната прожекция в края на 2018 г., събрала саксофониста и семейството му, приятели, музиканти и дарители, в залата сред поканените е и Брад Пит. Още с появата си той уточнява, че ще успее да изгледа само първата част на филма, тъй като след това има друг ангажимент. Но въздействието на видяното е толкова силно, а историята на Уейн Шортър – толкова впечатляваща и необикновена, че Брад Пит остава до края на прожекцията, след което предлага на Дорсей Алави да съдейства по-нататък и да подкрепи филма. Това е причината името на Пит да бъде вписано в „Нулева гравитация“ като изпълнителен продуцент.

„В живота на човека има две велики събития – едното е раждането, другото е да разбереш защо си се родил.“

С това послание, изречено от Уейн Шортър, започва документалният филм за него. Думите всъщност са на американския драматург, сценарист и поет Тенеси Уилямс, които саксофонистът много е харесвал и често е обичал да цитира.

Две важни и определящи събития се случват в живота на Шортър още като дете: той чува за първи път бибоп по радиото и открива света на киното. Бързо става толкова подвластен на образите от филмите, че често бяга от училище, за да се озове в някой киносалон. Години по-късно Шортър ще посочи като свое най-голямо вдъхновение филмовите герои и книгата „Водните дечица“ на Чарлс Кингсли, която го отвежда към идеята, че приказките са като ДНК на вселената. Сред големите му страсти през тези години са и комиксите. На осемгодишна възраст той започва да прерисува любимите си комикс герои, а на петнайсет измисля и създава свой комикс, запазен и до днес.

Уейн Шортър остава свързан с тези ранни влияния до края на живота си. В „Нулева гравитация“ зрителите ще видят как в кабинета му, недалеч от неговите 12 награди „Грами“, са подредени десетки малки пъстри фигури на комикс и фентъзи герои, превърнали го в страстен колекционер, който се грижи добре за детето в себе си. Пример за тази силна любов към рисуваните истории е и решението на саксофониста през 2018 г. да придружи издаването на тройния си албум Emanon с графичен роман, написан от самия него и създаден в сътрудничество с художника на комикси Ранди Дюбърк.

Това, че Уейн Шортър притежава силата и чистотата на детското въображение, не убягва на барабаниста Арт Блеки. Той е една от първите важни личности в кариерата на Шортър, които виждат големия потенциал у него. В края на 50-те години саксофонистът се присъединява към прочутата група Art Blakey and the Jazz Messengers. Той определя Блеки като „цунами“ и „голям шоумен“. Годините, които прекарва във формацията, са особено плодотворен период за Шортър. Той получава възможност да израства, подготвяйки се за самостоятелния си път по-нататък, тъй като, от една страна, Jazz Messengers са имали репутацията на група, създаваща бендлидери, а от друга, Шортър непрекъснато усъвършенства композиторските си умения. Музиката, написана от него, се превръща в скритото му оръжие и става част от репертоара на групата.

Времето на Уейн Шортър в Art Blakey and the Jazz Messengers е предопределено, тъй като той трябва да се придвижи на следващото ниво. Един ден Шортър получава обаждане от Майлс Дейвис с думите: „Когато си готов, кажи ми!“ Така през 1964 г. Шортър става част от Втория велик квинтет на тромпетиста заедно с Хърби Хенкок (пиано), Рон Картър (контрабас) и Тони Уилямс (барабани). Динамиката на професионалните си взаимоотношения с Майлс Дейвис той описва шеговито през призмата на спорта. Твърди, че няма нужда да ходиш на фитнес, щом свириш редом до Майлс, и разкрива, че е трябвало много да работи, за да се почувства уверен на сцената до него.

Не е изненада, че Майлс Дейвис цени високо музиката, създадена от Уейн Шортър. „Ще се видим в студиото. И донеси онази тетрадка“ – обръща се той към саксофониста преди поредните им студийни записи. В потвърждение идват и спомените на Хърби Хенкок:

Майлс винаги е променял композициите на другите, но не и пиесите на Уейн. Те винаги са били идеални за групата.

В продължение на десетилетия Уейн Шортър ще създаде забележителни произведения както за формациите, в които участва, така и за своите проекти като лидер. Богатият му каталог ще го превърне в един от най-великите композитори на нашето време. В дългия списък са заглавия като Capricorn, Elegant People, Endangered Species, Footprints, Infant Eyes, Juju, Mysterious Traveller, Night Dreamer, Nefertiti, Speak No Evil, The Three Marias, Yes or No – те са станали неразделна част от езика на джаза и са вплетени в тъканта на този музикален жанр. Всички те са съхранили любопитството и изумлението на своя автор от света, разказвайки за голямото приключение, което представлява животът.

Няколко момента от първата част на документалния филм „Нулева гравитация“ дават представа за трудностите и трагедиите, които съпътстват личния живот на Уейн Шортър. Но нищо не може да подготви зрителя за това, през което ще ни преведе следващият „портал“ от филма с мотото

„Вярата означава да не се страхуваш от нищо.“

През 60-те години за кратко Уейн Шортър има един неуспешен брак с мистериозната Терука Накагами. От тази връзка е първата дъщеря на саксофониста – Мияко Шортър, на която той посвещава пиеси като Miyako и Infant Eyes.

Няколко години по-късно Шортър се влюбва от пръв поглед, запознавайки се след концерт с втората си съпруга Ана Мария. Тя е обаятелна, умна, владее няколко езика и общуването с нея му носи усещането за нещо специално. Ана Мария бързо се превръща в муза на Шортър – той я рисува и не пропуска да изрази любовта си чрез музика. Връзката им е силна и сякаш непоклатима. Вдъхновяват се един от друг и заедно се радват на живота.

Преди да се роди втората му дъщеря Иска, Уейн Шортър работи по пророческия албум Odyssey of Iska („Одисеята на Иска“), предусещайки, че момичето ще преживее житейска одисея.

Заради увреждане на мозъчни артерии още от бебе Иска започва да получава припадъци, които я съпътстват през целия ѝ кратък живот. Момичето умира на 14-годишна възраст, оставяйки родителите си съкрушени. Годините, прекарани с нея, се превръщат в огромно изпитание за семейството. Докато Шортър пътува и изнася концерти по целия свят без възможност да бъде до най-близките си, Ана Мария и Иска са редовни посетители на спешното отделение в болницата, а след трагедията съпругата на Шортър се чувства сломена и изгубена. В търсене на светлина тя се обръща към будизма и постепенно увлича и своя съпруг към духовното учение.

„Иска се смелост, за да бъдеш щастлив“,

твърди Уейн Шортър в разговор с тромпетиста Терънс Бланчард. Десет години след смъртта на Иска внезапно умира и Ана Мария. Загива в самолетна катастрофа заедно с племенницата си. Двете са на път за Италия, където саксофонистът е на турне по същото време.

Въпреки преживяното Шортър не се затваря в болката си, не допуска загубата да поеме контрола върху живота му. Негови приятели, които се връщат към този период от живота му, разкриват, че в моментите на изпитания той е бил загрижен не толкова за себе си, колкото за това как се чувстват хората около него. Под влиянието на будизма той все повече осъзнава, че животът и смъртта са двете страни на една и съща монета, учейки се как да превръща предизвикателствата във възможности и отровата в лекарство.

Докато преживяваме всяка минута от историята на Уейн Шортър, разказана в „Нулева гравитация“, пред погледа ни през цялото време попадат очите на музиканта, които не се забравят дълго след прожекцията. Топли и дълбоки очи, приютили мъдреца и детето. Очи, проникващи отвъд разбирането ни за сила и уязвимост. Очи като океан, в който се размива всяка болка, отваряйки път за нови възможности и перспективи.

„За мен джазът означава „Предизвиквам те!“

След личното откровение, което представлява втората част на филма, третият „портал“ е свързан с последните години от живота на музиканта. Тук особено силно е застъпена работата на квартета на Шортър. За тази група Хърби Хенкок твърди, че дава нова дефиниция на музиката. Квартетът е с участието на пианиста Данило Перес, басиста Джон Патитучи и барабаниста Брайън Блейд. С тях тримата Шортър си позволява немислимото за много музиканти – пълната свобода да навлезе смело в непознати територии, преодолявайки лични страхове и граници.

По време на отделните концерти Шортър и неговите колеги изграждат композиции от нищото в реално време. За този безценен опит Данило Перес разказва случка, оставяща усещането за съвременна притча. Един ден пианистът се обръща към Шортър с думите:

Маестро, кога ще репетираме?

Последвал отговорът:

Не може да репетираш неизвестното, Данило!

„В будизма казваме hom nim yoh, което означава, че в този момент започва първият ден от живота ти, така че вложи сто процента от себе си в него, защото той е единственото време, в което можеш да промениш миналото и бъдещето“,

казва Шортър в интервю за Националното обществено радио на САЩ.

В музикално отношение „Нулева гравитация“ обръща внимание и на други важни моменти от биографията на Уейн Шортър. Сред тях е участието му в Weather Report – култова група със собствен звук, аура и митология. Музиката им е добре приета от широката публика, свирят на пълни стадиони, а концертите им са с въздействието на трансцендентално преживяване.

Още един вдъхновяващ момент от пътя на Шортър е дългогодишното му приятелство с друг велик джаз музикант – Хърби Хенкок. Двамата са заедно от десетилетия – на сцената и в живота, във всеки момент разтворили обятия за неизвестното. През 2016 г. те написаха отворено писмо, адресирано до младите артисти. Посланията им, изпълнени с мъдрост и човечност, са универсални и прескачат професионалните граници, достигайки с лекота до всеки от нас.

През последните години от живота си Уейн Шортър успява да сбъдне една голяма своя мечта, която датира още от тийнейджърските му години – да напише опера. Шортър е автор на музиката към „Ифигения“, а Есперанца Спалдинг – на либретото. Работата по произведението, чиято история е вдъхновена от гръцката митология, отнема осем години. Сценичният дизайн е поверен на архитекта Франк Гери, дългогодишен приятел на Шортър.

Когато разказваш за необикновен герой, няма как да подходиш конвенционално. Затова в създаването на „Нулева гравитация“ Дорсей Алави използва необичаен подход. Тя разкрива, че не е разполагала с много визуален материал, тъй като Шортър не се е снимал толкова често, но понеже е голям почитател на киното, Алави се е опитала да сътвори специфична кинематографска атмосфера, чрез която да пресъздаде различните епизоди от живота на саксофониста. Във филма са използвани архивни кадри, семейни видеа, анимация, игрални сцени и всеки от трите „портала“ е със собствен визуален облик. За своя увлекателен разказ Алави успява да привлече роднини и приятели на Шортър, критици и музиканти, сред които имена като Хърби Хенкок, Джони Мичъл, Съни Ролинс, Маркъс Милър, Терънс Бланчард, Карлос Сантана, Тери Лин Карингтън, Есперанца Спалдинг и мн.др.

В едно интервю режисьорката споделя наблюдението си, че всички тези хора, с които през годините е разговаряла за музиканта, най-често са споменавали думата „любов“ в комбинация с името му. И наистина, след „Нулева гравитация“ ми се струва невъзможно да не обичаш Уейн Шортър, защото той и музиката му са въплъщение на чистата любов. Тя ще разцъфтява и в следващите десетилетия, тъй като за разлика от други свои колеги, потънали по една или друга причина в забрава, саксофонистът продължава да бъде уважаван и обичан от хора от всякакви възрасти. Достатъчно е да видите в „Нулева гравитация“ опашките от млади фенове за автографи след концерт, както и сълзите в очите им. Достатъчно е да видите блясъка в погледите на студентите по музика, за които Шортър е истински супергерой.

„Твоят инструмент е твоята човечност“

Историята познава и други велики композитори, но хуманизмът на саксофониста ще продължава да дава различни перспективи към сътвореното от него. Силната му любов към хората си остава един от основните ключове в опитите за осмисляне, интерпретация и разгадаване на творчеството му. Неговата музика е пресечна точка на видимия и невидимия свят, на минало и бъдеще, на реалност и въображение, на лично и общочовешко. Това е музика, създадена тук, на Земята, с широк поглед към неизвестното и тайните на Вселената.

Физическото отсъствие на Уейн Шортър след смъртта му не се отрази на присъствието му в живота на меломаните. Документалният филм „Нулева гравитация“ е в Amazon Prime. През последните седмици симфоничната музика на Шортър прозвуча на някои от най-престижните сцени в Европа. A в оповестените неотдавна резултати от годишната анкета на Downbeat читателите на популярното списание избраха Уейн Шортър за артист на годината.