Tag Archives: музика

Съвременната турска музика и европейската сцена

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/suvremennata-turska-muzika-i-evropeyskata-scena/

Съвременната турска музика и европейската сцена

Преди да започнете да четете, може да си пуснете плейлист с повече от двайсет съвременни турски банди. Ако пък нямате време за плейлисти, не пропускайте следните имена: Аyyuka; Islandman; Collectif Medz Bazar; Nekropsi; Gayes Su Akyol.

В предишните две статии говорихме за музиката на турските гастарбайтери в Германия през 60-те и 80-те години – музика, която се превръща както в дом, така и във форма на протест за стотици хиляди работници, намиращи се в една болезнено непозната страна. Представихме също и т.нар. ориенталски хип-хоп от 90-те години, служещ за съпротива срещу неонацизма и отстояване на идентичността на второто поколение турци – децата на гурбетчиите, родени през 70-те години в Германия.

В тази заключителна статия ще се фокусираме върху съвременната турска музика като цяло, която не разчита на нищо друго, освен на идентичността и автентичността си. Ще стане дума и за сливането ѝ с различни музикални форми, както и за мястото ѝ на европейската и световната сцена.

Съвременната алтернативна турска музика е отделен жанр със собствена уникалност и ритъм,

които трудно могат да бъдат сбъркани, но за да бъде поставен този жанр на мястото му в музикалните магазини, критиците най-често го причисляват към необятното и не съвсем ясно понятие World music. Според мен по-скоро е Crossing worlds music.

Във филма на Фатих Акин „Музиката на Истанбул“ (2005) членовете на една от най-емблематичните турски рок-гръндж банди – Replikas, заявяват, че дълго време са се борили с това да не принадлежат на голямата сцена и каквото и да правят, никога да не звучат така, както звучат западните банди. Накрая осъзнават, че точно в това е тяхната сила и че използването на традиционната турска (ориенталска) музика им дава по-голяма дълбочина и автентичност.

Трудно се изкоренява ориенталската мелодия от душата на един народ и е особено ценно, че сегашната турска музика успява така изкусно да вплете нишката на своето ДНК, без да звучи нито остаряло, нито досадно.

През 1934 г., по време на културните промени на Ататюрк, турската музика в радиостанциите е забранена.

На нейно място звучи класическа и европейска, но тъкмо затова повечето хора по онова време слушат египетски радиа.

Първото истинско западно влияние върху турската музика е на „Бийтълс“,

които вдъхновяват както великана на турския рок Баръш Манчо (Barış Manco), така и Джем Караджа и Еркин Корай, създали жанра анадолски рок. Преди няколко години беше осъществен проектът Аnatolian Rock Revival Project, представящ част от този стил. Освен че са преведени на английски, песните са анимирани по много красив начин.

Бих ви окуражила да изгледате клипове на споменатите по-горе изпълнители, за да разберете колко много са повлияли на съвременните турски банди, както и защо хипарското, психеделично, груув излъчване и звучене са все още част от облика на турската алтернативна музика, част от нейната уникалност.

В този ред на мисли, не можем да продължим нататък, без да споменем BaBa ZuLa и тяхната отдаденост на експерименталния ориенталски ъндърграунд психеделичен рок, познат с изтънчеността си, доброто познаване на традиционното звучене, но и със задължителната изненада, която бих нарекла „сладка лудост“.

За мен беше удоволствие да чуя дарк-ембиънт-психеделичния албум Bu Bir Ruya („Това е сън“) през 2018-та. Албумът е част от проекта DirtMusic на Hugo Race – бивш член на бандата Nick Cave and The Bad Seeds, и BaBa ZuLa пасват невероятно. Албумът е многолик, преплита ориенталска музика и дарк ембиънт китара, а текстовете на песните са или силно политически, или твърде лични. Пее се както на английски, така и на турски. Човек би си помислил, че специално за мен са го записали този албум! Слушах го до припадък.

Друг албум, който слушах безброй пъти, беше Gece („Нощ“), на една от най-нашумелите по света турскоезични банди, изпълняваща анадолски рок – Altın Gün („Златен ден“). Тя затвърди и популяризира хипарското, груув усещане за анадолския рок, но и вдигна летвата с талантливо и умело адаптиране. Групата е базирана в Амстердам. Създадена е от нидерландеца Яспер Ферхюлст (басист), бивш член на инди банда, който иска да свири анадолски рок, но не знае турски. Разлепя обяви в турските бакалии из цял Амстердам, пуска публикации в социалните мрежи и след известно време намира Мерве Дасдемир (вокал) и Ердиндж Еджевит (баглама и вокал). Така се сформира единствената (до този момент) турскoезична банда, номинирана за „Грами“ през 2019 г., която Турция разпознава като своя. Един от водещите ежедневници на Турция Hürriyet я нарича „нашата гордост на червения килим“

Във връзка с наградите и популярността обръщам специално внимание на лейбъла GlitterBeat, част от който са BaBa ZuLa, Gaye Su Akyol и Altın Gün. Каталогът им е пъстър и пълен с качествена музика от Африка, Азия, Южна Америка и др.

През 2021 г. започва проектът #60JahreMusik, с който се отбелязва 60-годишнината на турската музика в Германия. Сайтът, в който са събрани интервюта, видеоклипове, статии за музиката на различните поколения, е наречен Истанбул-Берлин. Това е много смислен проект и единствен по рода си архив и каталог на турски музиканти, живеещи в Германия. В сайта може да се намерят статии на английски и всеки, който проявява по-голям интерес по темата, ще открие достатъчно лични истории и още музика.

Проследяването на присъствието на турската култура от последните шейсет години в Европа чрез музиката за мен е интересен начин да се ориентираме къде се намира тя на европейската карта в момента. Колкото далечна и непозната е в началото на 60-те в Германия, толкова разпознаваема е през последните няколко години.

Съвременната турска музика вече е част от европейската и световната сцена. И не се бори за нищо – просто е.

Свободна е да бъде себе си; приета е като равна. За това помагат не само глобализацията и открехнатата врата, през която успяват да преминат нови културни течения, но и стабилното присъствие на турската музика в Европа вече шест десетилетия. Помага и приемането на алтернативната западна музика в турската култура.

Културният диалог, който тече в момента, и приемствеността са важни за нас, живеещи между звуците на Изтока и Запада. 

Казват, че най-лесният начин да научиш за един народ е да слушаш неговата музика. Мисля, че ние все повече се опознаваме едни други. Но този процес е крехък, затова е добре към него да се подхожда с внимание и разбиране. За да продължим да се срещаме отвъд границите, отвъд мисълта за тях.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/maynata-vi-tuk-sme-detsata-na-gastarbayterite-i-striytkulturata/

<< Към първа част

Tъмна любов, тъжна любов.
Така наречените марки са фалшива любов.
Тъкмо вързах двата края
и насреща ми се появи смъртта.

Ideal – Aşk, Mark ve Ölüm („Любов, дойчемарки и смърт“), превод Емине Садкъ

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата

В своята книга „В клинч. Историята на моите филми“ Фатих Акин разказва за роднините и родителите си, пристигнали през 60-те години, които раждат и отглеждат децата си в Западна Германия с илюзията, че „още малко и ще се върнем в Турция“.

Част от роднините му наистина се завръщат в Турция по време на Световната петролна криза, която разклаща силно икономиката на ФРГ през 80-те. За да се справи с безработицата, правителството на Западна Германия насърчава парично емигрантите да се приберат по родните си места. Родителите на Акин така и не тръгват. Нещо повече, баща му и брат му са актьори в повечето му филми.

Акин е роден през 1973 г. в Хамбург и е един от силните гласове на турските артисти, творящи в Германия. За себе си той казва:

Докато мисля, ще мисля на немски.

Също и:

Моята родина е киното.

Във филма „Срещу стената“ (2004) свободата да избереш езика, на който да мислиш, и да принадлежиш не на територия или култура, а на изкуството (или на идеята за свободата), е представена с очарователна своенравност.

Главният герой Джахит, немски турчин и суициден пънкар, е на гости на консервативното семейството на Сибел, която среща в клиника за самоубийци. Сибел иска да сключи фиктивен брак с Джахит, защото само ако тя стане притежание на друг мъж (турчин), може да се освободи от тираничния брат и семейството си. Тук ставаме свидетели на титаничен сблъсък между две различни идеи за съществуване, а забранените плодове на свободата се достигат по логиката на същите правила, с които биват забранявани.

В същата сцена братът на Сибел говори на турски с „кандидат-зетя“ Джахит. Джахит отговаря на немски:

– Защо не говориш турски? – пита го братът на Сибел, леко ядосан.
Какъв зет ще им става тоя, ако не говори турски? Може ли да се има вяра на подобен човек?
– Забравил съм го! – отговаря Джахит. 

В Турция ни наричат немци, в Германия – чужденци.
Аз съм дете на гурбетчии.
Немци ни наричат, но сме непознати за всички.
Нашият път продължава зад кулисите.

Islamic Force – Gurbetçi Çocukları (1997), превод Емине Садкъ

Продължителната безработица през 80-те, довела до масово гетоизиране на гастарбайтерите, както и 90-те години на обединена, но нестабилна Германия, водят до разклащане на ценностната система и традициите. Левите убеждения стават все по-леви, а десните – все по-десни.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Както нацистката партия (НСДАП) през 1921-ва и 1922-ра нараства значително заради безработицата, предизвикана от Голямата депресия, така и неонацизмът укрепва през последните две десетилетия на ХХ век и се превръща във все по-сериозна заплаха за чужденците.

В Източна Германия неонацизмът се появява като естествена опозиция на комунизма.

Парадоксално, младежите, борещи се срещу властта на комунистите, връщат забранените от режима нацистки символи и ги превръщат във флагове на възможната свободна и обединена Германия. (Тук може да се запознаете с хронология на терористичните и ксенофобските атаки срещу турците на територията на Германия през 90-те.)

Изолирани, заседнали между две култури, много от децата на турските гастарбайтери буквално порастват по улиците на една неприветлива Германия, която вече не желае нито тях, нито родителите им.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Улицата се превръща в сцена както за криминални прояви, така и за изкуство и създаване на субкултурни течения.

Брейкът, графитите, хип-хопът, или уличната културата е представена за първи път в Германия от американските войници. Уличната култура сред турските младежи създава и обособява пространство, към което можеш да принадлежиш и в което можеш да отстояваш свободите си, следователно – да се чувстваш защитен.

През 90-те години т.нар. ориенталски хип-хоп в Германия, или както някои музикални критици го наричат – „гласът на изгубеното поколение“, е един от най-слушаните стилове. Хип-хоп бандите, като Cartel и Microphone Mafia, се превръщат в суперзвезди. Изнасят концерти в Швейцария, Австрия, Нидерландия, а в Турция препълват стадиони.

Освен че оказва съпротива срещу неонацизма, стрийткултурата противодейства на вътрешната агресия в турските общности и е алтернатива на криминални групи като Fighters, Аraba Boys и други „лоши момчета“, които използват принадлежността към онеправданите групи като извинение за извършване на престъпления и за създаване на още по-голямо напрежение между неонацизма и турските общности.

Фатих Акин признава, че за кратко участва в една от тези групи, но когато агресията стига буквално до нож, разбира, че това не е мястото, което може да представлява неговата идентичност.

Нямаше много варианти да бъдеш себе си. И трябваше да избереш – хип-хопа или криминалните групи,

казва представител на същото поколение във филма „Любов, дойчемарки и смърт“ (2022).

First we had a wall and now we have a war
Between the skinheads and all the blackheads
the real reason why the politicians are that fat

Отначало имахме стена, а сега сме във война
между скинари и гастарбайтери
ето защо политиците са се ояли

Islamic Force – Black hair в албума The Whole World Is Your Home (1993), превод от английски Емине Садкъ

„36 момчета“ е емблематичната берлинска банда, базирана в квартала Кройцберг, или т.нар. „столица на турците в Германия“, споменат в предишната статия. В началото на 90-те тя наброява 500 турски деца, които не искат „да продават наркотици и да използват оръжие“, а „да променят света. С какво? С изкуство!“, споделя в интервю Тамер Йеит, който става член на бандата на единайсет години, защото

онази любов, която не можехме да намерим вкъщи, я намирахме на улицата.

„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата
Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Важно е да отбележим, че по време на петролната криза и нарастването на безработицата Кройцберг е средище на немски пънкари и хипари, които скуотват* стари жилищни сгради или наемат големи апартаменти на много ниски цени. Там заживяват и записват албумите си звезди като Иги Поп и Дейвид Боуи, които често посещават популярния пънкарски клуб SO36.

Истински уникален е Кройцберг – през 80-те и 90-те по улиците му можеш да видиш да се разхождат както жени с фереджета и мъже с мустаци, така и млади хора с гребени, боядисани във всякакви цветове, с кубинки, кожени якета и обеци по лицето. Място, събиращо онези misfits, които не пасват на общата картина и не могат да бъдат интегрирани в системата.

Красотата на този квартал създава предпоставка за много различна и силна (суб)културна съпротива срещу насилието, в която децата на гурбетчиите успяват да потърсят и намерят идентичността си.

Рап музиката в Америка е различна, защото в ДНК-то на американците са закодирани джазът и фънкът. Това е най-силното наследство между поколенията – музиката, която слушаме. Ние, от друга страна, не пораснахме с джаз и фънк. Пораснахме, слушайки турска музика или анадолски поп. И вярвахме, че всяка култура трябва да намери собствената си рап философия. Което значи, че трябва да оставим ДНК-то ни да говори и това да бъде началната точка на нашето изкуство. По този начин ще запазим идентичността си и ще избегнем повторение на други стилове.

Killa Hakkan, рапър, член на бандата Islamic Force

Смятам, че субкултурните течения са в основата на изграждането на здравословна и устойчива културна среда в нашето съвремие. Няма нищо по-смислено от това младите хора да се самоорганизират около изкуството, да бъдат ангажирани със социалните проблеми и осъзнато да се борят срещу несправедливостта. Вярвам също, че субкултурите създават приемственост между поколенията на „различните“ и арена за оказване на съпротива срещу агресията и институциите. Именно затова децата на турските гастарбайтери, отраснали по улиците на обединена Германия, възпяват проблемите и несгодите на своето поколение и отстояват идентичността и свободите си.

Майната ви, тук сме и сме такива, каквито сме! –

казват те. И с тази спечелена битка създават благоприятна среда за следващото поколение, чиято идентичност и музика са в завидна симбиоза и с достойнство присъстват на европейската и световната сцена. 


* От англ. squatting – култура на окупиране на безстопанствени сгради, много популярно за субкултурните общества в края на 80-те и началото на 90-те; около Кройцберг съществуват още подобни места.

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/gastarbayterskata-pesen-kato-dom-dobre-doshli-v-almanya/

На гара Сиркеджи договор ми дадоха.
Новото ти работно място е Германия, казаха.
По един билет и по един пакет,
и хайде, на път ни пратиха…
ГерАмания, ГерАмания, дотук дошъл, назад няма връщане 

Aşık Metin Türköz – Alamanya, Alamanya (1961), превод от турски Емине Садкъ

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Крокодилът на чеверме и шотът с жив октопод в Банкок не ме изненадаха така, както заведението за бързо хранене Berlin’s Doner Kebab.

Не знам защо толкова се изненадах, че Берлин и кебап съществуват на едно място в Тайланд, когато връзката между Германия и Турция е на повече от шейсет години, а в Тайланд пристигат достатъчно германски туристи, израснали с турската кухня, приемащи дюнера като част от немската култура.

Припомних си и думите на моя приятел Хауке, който в Хановер ми сподели, че вече е невъзможно да мислим за Германия, без да мислим за турската култура. Най-вече за турската кухня. Хауке каза също, че

Германия би била скучна страна без турците. И без турския рап, борещ се срещу неонацистите.

В този текст ще поговорим точно за турската музика в Германия, като започнем с гастарбайтерската, или гурбетчийската песен. Но първо е важно да зададем историческата рамка, която е довела до нуждата от тази песен.

Икономическото чудо на Западна Германия през 50-те години (Wirtschaftswunder) принуждава правителството да потърси евтина работна ръка и първите гастарбайтери във ФРГ пристигат от Италия, Гърция и Испания. През октомври 1961 г., малко преди Берлинската стена да бъде построена изцяло (и работниците от Източна Германия да останат изолирани от другата ѝ страна), Западна Германия и Турция сключват споразумение за набиране на работна ръка.

По същото време Турция изнемогва, инфраструктурата ѝ е слаборазвита, хората от провинцията се изхранват с онова, което успеят да произведат, а безработицата е ужасяваща. Стотици хиляди турци, предимно мъже, които преди това не са излизали от собственото си село, се качват на влакове за Германия и потеглят към един напълно чужд свят.

Именно заради непознаването и различията между турската и немската култура Теодор Бланк, тогавашният министър на отбраната, е категоричен, че подписването на това споразумение не е в интерес на ФРГ, но Съединените щати, решени да сближат Турция със Запада, успешно оказват политически натиск.

Първоначалната идея според споразумението била гастарбайтерите от Турция да останат само две години. Приемлив период и за работниците, които си представяли, че ще изкарат достатъчно пари и ще се завърнат в родината си богати. Това е, мисля си, и причината много от тях да тръгнат с музикалните си инструменти на път – тарамбуки, сазове и т.н. Както се казва, потеглят с песен на уста. Песен, чийто край им се струва не само щастлив, но и скорошен. 

В документалния филм на Би Би Си от 1972 г. може да видите кадри от безкрайната забава във влака за Германия. В него се съдържат ценни и информативни кадри за процедурите преди заминаването и за задължителната проверка на здравословното състояние на гастарбайтерите. Дали тези хора са предполагали, че за голяма част от тях това ще бъде еднопосочно пътуване; че

само след няколко десетилетия Германия ще стане страната с най-многобройното турско население извън Турция (над три милиона души);

че Берлин и кебап могат да стоят в едно изречение на другия край на света; а турската музика ще се превърне в неочаквано успешна индустрия в Западна Германия?

Облаци, кажете!
Мъката си на кого да я разкажа?
Точно тези, дето мислехме за свои, ни простреляха.
А още по-дълбока е раната ни от гурбета.
Кажете, да не би да има вести от родината?
Или тези дъждове са от сълзите на любимата ми?

Özdemir Erdoğan – Gurbet (1972), превод от турски Азиз Таш

От дистанцията на времето е трудно да си представим културното и медийно откъсване на стотици хиляди души, които не знаят нито дума немски, живота им в изолация, в работнически лагери, без турско радио, без турски вестници, от които да научат какво се случва в страната им, без книги или филми. Без нищо свое, нищо, което да им припомни или потвърди кои са… Освен музиката, която носят със себе си и чрез която се опитват да се върнат у дома. 

Музиката е неизменна част от идентичността.

Тя е публично ритуално събитие, в което всеки има роля като музикант, танцьор или слушател, а вследствие на това се създават важни емоционални връзки, споява се единството и целостта на общността. Така, при липсата на други обединяващи културни процеси, какъвто е и случаят с първите турски гастарбайтери, музиката и танцът се оказват единствените средства, чрез които общността разпознава себе си като такава.

И ето, стигаме до турската гастарбайтерска песен, която още в средата на 60-те години се настанява в новооткритите турски казина из цяла Германия. (Въпреки че казината в момента са забранени в Турция, в турската култура, освен място за хазарт, те са арена за забавление – с ориенталски танци, алкохол, наркотици и проституция.) В Германия казината се отварят от групи работници, представляващи различни региони или големи градове, и съответно носят имена като Anadolu, Gaziantep и т.н. Така лека-полека и регион по регион Турция се настанява в Западна Германия.

Всяко от казината има различна програма, обикновено започваща с кратки сказки, поезия, разказване на анекдоти, разбира се, белиденс, концерти на утвърдени музикални оркестри, класически изпълнения на саз, както и отворена сцена за онези музиканти, които искат да представят песните си пред публика.

А Тürkischer Basar продължава да се помни като едно от най-екзотичните и важни места. Намирал се е в берлинския квартал, наричан „столица на турските гастарбайтери“ – „Кройцберг“*. След падането на Стената базарът е затворен и на негово място е построена метростанция на Bülowstrasse.

През 1964 г. в Кьолн е създадена музикалната компания Türküola Müzik, която в партньорство с големите музикални компании в Турция купува права на популярни турски изпълнители, продуцира турска музика в Западна Германия и я разпространява сред гастарбайтерите. Същата компания организира едни от най-големите концерти на немска сцена и представя в Германия легендарни турски музиканти като Ибрахим Татлъсес (Ibrahim Tatlıses), Зеки Мюрен (Zeki Müren), Бюлент Ерсой (Bülent Ersoy) и Джем Караджа (Cem Karaca)

Обръщам специално внимание на Джем Караджа – бащата на турския рок, който дълго време е обвиняван в „целенасочено създаване на напрежение и тласкане на Турция към кървава революция“. През 1980 г., след военния преврат на Кенан Еврен, докато лявомислещи турски интелектуалци продължават да бъдат избивани, Джем Караджа е привикван няколко пъти за разпит в Турция.

Музикантът е напуснал родината си година преди военния преврат и остава в Западна Германия осем години. Благодарение на създадената вече сцена на турската музика и аудитория, Джем Караджа успешно изгражда наново кариерата си, пее на немски и за много кратко време се превръща в немска медийна звезда в много тежки за всички гастарбайтери времена.

Аз съм турчин.
Не мога да говоря немски,
но мога да работя.

Türkisch Mann – Yusuf Cavak (1977), превод от турски Емине Садкъ

За вътрешните емоционални процеси и състоянието на турското гастарбайтерско общество от този период може да разберем повече и от самите теми на песните, които освен да възпяват тъгата по бащиния дом и тежестта да си сам в Almanya, служат за веселие и вид протест срещу несправедливото отношение на германските работодатели. Чрез музиката си гастарбайтерите всъщност се опитват да влязат в диалог с важните институции.

Един от видните гласове на турските гастарбайтери – Ашък Метин (Asık Metin), пише песента Meister Isci Kavgası („Скандал между шеф и работник“). На записа се чува глас на немец, който се кара на някого (предполага се на работник), а певецът (работникът) весело си пее:

Аз дойдох на приключение.
Не държа на парите
ти, мечко германска,
заповедта ти не би се чула от пчелата.

А в една от най-тъжните песни на Йоздемир Ердоган (Özdemir Erdoğan) Gurbet се пее следното:

На кого мога да разкажа мъката си, о, облаци?
Близките приятели ме нараниха,
а носталгията по дома е рана, по-дълбока от всяка друга.
Кажете ми, има ли новини от родния ми край,
или тези дъждове са сълзите на любимата?

„Гурбет“, превод от турски Азиз Таш

Световната петролна криза, започнала в началото на 70-те години, бележи края на германското икономическо чудо. До началото на 80-те голяма част от гастарбайтерите остават без работа, а германското правителство плаща по 10 000 марки на всеки, който иска да се завърне в Турция. Естествена реакция на вече създадената турска музикална индустрия във ФРГ е да запее на немски. Много смешен, почти комичен немски, но достатъчен, за да бъде разбран и да предаде посланията си както на турците, така и на немците. По това време Западна Германия започва да се тресе от протести и стачки, гастарбайтерите искат по-справедливо и достойно отношение, а виковете им стават все по-настоятелни. 

Еs kamen Menschen („Дойдоха хора“) на Джем Караджа започва така: „бяха повикани работници, / но дойдоха хора“, а Deutsche Freunde („Немски приятел“) на Озан Ата Джанани (Ozan Ata Canani) е със същия лайтмотив, но продължава с „като заварчик, като общ работник, / като мръсен боклукчия, арматурист и монтажист, / работещи на поточна линия, / наричат ни гастарбайтери / нашите немски приятели, / наричат ни гастарбайтери“. Двете песни се превръщат в химни на протестните движения за защита на човешките права на турските емигранти.

Тъй като никой не е очаквал гастарбайтерите да останат две десетилетия в Западна Германия, дълго време липсва адекватен интеграционен план за тях. През 70-те и 80-те години безработицата расте, турските квартали се гетоизират, а масовите политически настроения срещу гастарбайтерите се променят и поставят началото на неонацизма и антимиграционните настроения, които през 90-те прерастват в жестокости и терор срещу турското население във вече обединена Германия.

Чрез рапа, пънка и стрийткултурата следващото поколение, гастарбайтерските деца, родени в Германия, оказват съпротива срещу неонацизма и се превръщат в гласа на младите хора с леви убеждения.

Майната ви, тук сме!

крещят децата на гастарбайтерите. В следващата статия ще чуем точно тяхната песен. 


* Берлинската стена е минавала на три места през „Кройцберг“. Мястото е попадало в мъртвата зона – в края (и началото) на Западен Берлин. Затова и турското население е заселено там. В момента „Кройцберг“ се намира в центъра на града и е един от най-скъпите хипстърски квартали. 

Уейн Шортър – кадри от живота на един истински супергерой

Post Syndicated from Таня Иванова original https://www.toest.bg/wayne-shorter-kadri-ot-zhivota-na-edin-istinski-supergeroy/

Време е да си намеря ново тяло и да се върна, за да продължа мисията си.

Уейн Шортър – кадри от живота на един истински супергерой

С тези думи на Уейн Шортър на 2 март семейството на големия музикант оповести новината за смъртта му. Съобщението гласеше още: „Днес в 4 ч. сутринта Уейн мирно продължи необятното си пътешествие в неизвестното. Той беше заобиколен от любящото си семейство.“ Колкото и странно да звучи, в този момент не изпитах тъга от загубата, а голяма благодарност, че Уейн Шортър беше наш съвременник и озаряваше живота ни със своята мъдрост и гений. Вероятно за това успокоение допринесе и будистката перспектива в написаното от роднините на саксофониста, в което се прокрадва идеята, че нищо не свършва със смъртта и че животът е един непрестанен процес на промяна.

Уейн Шортър беше велик композитор и саксофонист, дързък импровизатор, ментор на десетки млади музиканти. Дълбоко в същността си той беше философ и свободен дух. След преселването му във вечността последваха обяснения в любов и прояви на признателност, споделяне на спомени, истории, снимки…

„Свирѝ музика за такъв свят, какъвто искаш да сътвориш.“

Няколко месеца по-късно, по случай рождения му ден, който е на 25 август, Хърби Хенкок и приятели (сред които най-добрите джаз музиканти на планетата) се събраха в амфитеатъра Hollywood Bowl в Лос Анджелис пред 11 000 души, за да отпразнуват 90-тия юбилей на Шортър. По това време в Amazon Prime беше разпространен документалният филм за него „Нулева гравитация“ (Zero Gravity), сниман в продължение на повече от две десетилетия. Филмът е чудесна възможност да се потопим дълбоко в света на Уейн Шортър, тъй като режисьорката Дорсей Алави успява да изгради открит, честен и обаятелен портрет на една магнетична личност.

Алави и саксофонистът се запознават през 90-те години. Тя е режисьорка на музикални видеоклипове и работи основно с независими артисти и групи. Един ден агентът ѝ се обажда с новината, че от Verve Records искат да се направи кратък филм за Уейн Шортър. Така се появява видеото High Life, в което саксофонистът разказва за знакови сътрудничества в кариерата си и разкрива своя поглед към музиката и живота. В онзи момент Алави е имала представа за някои от най-големите имена в джаза, но не е знаела кой е Уейн Шортър. Постепенно, докато го опознава и научава все повече за приноса и влиянието му, тя е очарована от него и между двамата се заражда силно приятелство.

Първите кадри за „Нулева гравитация“ са заснети още през 2002 г., когато Шортър е бил вдъхновен от създаването на симфоничната си музика и от сътрудничеството на квартета му с различни оркестри. За Дорсей Алави това е бил важен момент за документиране. Същинската работа по филма започва през 2013 г., тъй като е било необходимо да се намери финансиране. Продукцията е завършена пет години по-късно и е с продължителност малко над три часа. „Нулева гравитация“ достига до зрителите в три части, всяка от които е като духовен портал за различен период от живота и творчеството на Уейн Шортър.

По време на специалната прожекция в края на 2018 г., събрала саксофониста и семейството му, приятели, музиканти и дарители, в залата сред поканените е и Брад Пит. Още с появата си той уточнява, че ще успее да изгледа само първата част на филма, тъй като след това има друг ангажимент. Но въздействието на видяното е толкова силно, а историята на Уейн Шортър – толкова впечатляваща и необикновена, че Брад Пит остава до края на прожекцията, след което предлага на Дорсей Алави да съдейства по-нататък и да подкрепи филма. Това е причината името на Пит да бъде вписано в „Нулева гравитация“ като изпълнителен продуцент.

„В живота на човека има две велики събития – едното е раждането, другото е да разбереш защо си се родил.“

С това послание, изречено от Уейн Шортър, започва документалният филм за него. Думите всъщност са на американския драматург, сценарист и поет Тенеси Уилямс, които саксофонистът много е харесвал и често е обичал да цитира.

Две важни и определящи събития се случват в живота на Шортър още като дете: той чува за първи път бибоп по радиото и открива света на киното. Бързо става толкова подвластен на образите от филмите, че често бяга от училище, за да се озове в някой киносалон. Години по-късно Шортър ще посочи като свое най-голямо вдъхновение филмовите герои и книгата „Водните дечица“ на Чарлс Кингсли, която го отвежда към идеята, че приказките са като ДНК на вселената. Сред големите му страсти през тези години са и комиксите. На осемгодишна възраст той започва да прерисува любимите си комикс герои, а на петнайсет измисля и създава свой комикс, запазен и до днес.

Уейн Шортър – кадри от живота на един истински супергерой
Кадър от филма „Нулева гравитация“

Уейн Шортър остава свързан с тези ранни влияния до края на живота си. В „Нулева гравитация“ зрителите ще видят как в кабинета му, недалеч от неговите 12 награди „Грами“, са подредени десетки малки пъстри фигури на комикс и фентъзи герои, превърнали го в страстен колекционер, който се грижи добре за детето в себе си. Пример за тази силна любов към рисуваните истории е и решението на саксофониста през 2018 г. да придружи издаването на тройния си албум Emanon с графичен роман, написан от самия него и създаден в сътрудничество с художника на комикси Ранди Дюбърк.

Това, че Уейн Шортър притежава силата и чистотата на детското въображение, не убягва на барабаниста Арт Блеки. Той е една от първите важни личности в кариерата на Шортър, които виждат големия потенциал у него. В края на 50-те години саксофонистът се присъединява към прочутата група Art Blakey and the Jazz Messengers. Той определя Блеки като „цунами“ и „голям шоумен“. Годините, които прекарва във формацията, са особено плодотворен период за Шортър. Той получава възможност да израства, подготвяйки се за самостоятелния си път по-нататък, тъй като, от една страна, Jazz Messengers са имали репутацията на група, създаваща бендлидери, а от друга, Шортър непрекъснато усъвършенства композиторските си умения. Музиката, написана от него, се превръща в скритото му оръжие и става част от репертоара на групата.

Времето на Уейн Шортър в Art Blakey and the Jazz Messengers е предопределено, тъй като той трябва да се придвижи на следващото ниво. Един ден Шортър получава обаждане от Майлс Дейвис с думите: „Когато си готов, кажи ми!“ Така през 1964 г. Шортър става част от Втория велик квинтет на тромпетиста заедно с Хърби Хенкок (пиано), Рон Картър (контрабас) и Тони Уилямс (барабани). Динамиката на професионалните си взаимоотношения с Майлс Дейвис той описва шеговито през призмата на спорта. Твърди, че няма нужда да ходиш на фитнес, щом свириш редом до Майлс, и разкрива, че е трябвало много да работи, за да се почувства уверен на сцената до него.

Не е изненада, че Майлс Дейвис цени високо музиката, създадена от Уейн Шортър. „Ще се видим в студиото. И донеси онази тетрадка“ – обръща се той към саксофониста преди поредните им студийни записи. В потвърждение идват и спомените на Хърби Хенкок:

Майлс винаги е променял композициите на другите, но не и пиесите на Уейн. Те винаги са били идеални за групата.

В продължение на десетилетия Уейн Шортър ще създаде забележителни произведения както за формациите, в които участва, така и за своите проекти като лидер. Богатият му каталог ще го превърне в един от най-великите композитори на нашето време. В дългия списък са заглавия като Capricorn, Elegant People, Endangered Species, Footprints, Infant Eyes, Juju, Mysterious Traveller, Night Dreamer, Nefertiti, Speak No Evil, The Three Marias, Yes or No – те са станали неразделна част от езика на джаза и са вплетени в тъканта на този музикален жанр. Всички те са съхранили любопитството и изумлението на своя автор от света, разказвайки за голямото приключение, което представлява животът.

Няколко момента от първата част на документалния филм „Нулева гравитация“ дават представа за трудностите и трагедиите, които съпътстват личния живот на Уейн Шортър. Но нищо не може да подготви зрителя за това, през което ще ни преведе следващият „портал“ от филма с мотото

„Вярата означава да не се страхуваш от нищо.“

През 60-те години за кратко Уейн Шортър има един неуспешен брак с мистериозната Терука Накагами. От тази връзка е първата дъщеря на саксофониста – Мияко Шортър, на която той посвещава пиеси като Miyako и Infant Eyes.

Няколко години по-късно Шортър се влюбва от пръв поглед, запознавайки се след концерт с втората си съпруга Ана Мария. Тя е обаятелна, умна, владее няколко езика и общуването с нея му носи усещането за нещо специално. Ана Мария бързо се превръща в муза на Шортър – той я рисува и не пропуска да изрази любовта си чрез музика. Връзката им е силна и сякаш непоклатима. Вдъхновяват се един от друг и заедно се радват на живота.

Преди да се роди втората му дъщеря Иска, Уейн Шортър работи по пророческия албум Odyssey of Iska („Одисеята на Иска“), предусещайки, че момичето ще преживее житейска одисея.

Заради увреждане на мозъчни артерии още от бебе Иска започва да получава припадъци, които я съпътстват през целия ѝ кратък живот. Момичето умира на 14-годишна възраст, оставяйки родителите си съкрушени. Годините, прекарани с нея, се превръщат в огромно изпитание за семейството. Докато Шортър пътува и изнася концерти по целия свят без възможност да бъде до най-близките си, Ана Мария и Иска са редовни посетители на спешното отделение в болницата, а след трагедията съпругата на Шортър се чувства сломена и изгубена. В търсене на светлина тя се обръща към будизма и постепенно увлича и своя съпруг към духовното учение.

„Иска се смелост, за да бъдеш щастлив“,

твърди Уейн Шортър в разговор с тромпетиста Терънс Бланчард. Десет години след смъртта на Иска внезапно умира и Ана Мария. Загива в самолетна катастрофа заедно с племенницата си. Двете са на път за Италия, където саксофонистът е на турне по същото време.

Въпреки преживяното Шортър не се затваря в болката си, не допуска загубата да поеме контрола върху живота му. Негови приятели, които се връщат към този период от живота му, разкриват, че в моментите на изпитания той е бил загрижен не толкова за себе си, колкото за това как се чувстват хората около него. Под влиянието на будизма той все повече осъзнава, че животът и смъртта са двете страни на една и съща монета, учейки се как да превръща предизвикателствата във възможности и отровата в лекарство.

Докато преживяваме всяка минута от историята на Уейн Шортър, разказана в „Нулева гравитация“, пред погледа ни през цялото време попадат очите на музиканта, които не се забравят дълго след прожекцията. Топли и дълбоки очи, приютили мъдреца и детето. Очи, проникващи отвъд разбирането ни за сила и уязвимост. Очи като океан, в който се размива всяка болка, отваряйки път за нови възможности и перспективи.

„За мен джазът означава „Предизвиквам те!“

След личното откровение, което представлява втората част на филма, третият „портал“ е свързан с последните години от живота на музиканта. Тук особено силно е застъпена работата на квартета на Шортър. За тази група Хърби Хенкок твърди, че дава нова дефиниция на музиката. Квартетът е с участието на пианиста Данило Перес, басиста Джон Патитучи и барабаниста Брайън Блейд. С тях тримата Шортър си позволява немислимото за много музиканти – пълната свобода да навлезе смело в непознати територии, преодолявайки лични страхове и граници.

По време на отделните концерти Шортър и неговите колеги изграждат композиции от нищото в реално време. За този безценен опит Данило Перес разказва случка, оставяща усещането за съвременна притча. Един ден пианистът се обръща към Шортър с думите:

Маестро, кога ще репетираме?

Последвал отговорът:

Не може да репетираш неизвестното, Данило!

„В будизма казваме hom nim yoh, което означава, че в този момент започва първият ден от живота ти, така че вложи сто процента от себе си в него, защото той е единственото време, в което можеш да промениш миналото и бъдещето“,

казва Шортър в интервю за Националното обществено радио на САЩ.

В музикално отношение „Нулева гравитация“ обръща внимание и на други важни моменти от биографията на Уейн Шортър. Сред тях е участието му в Weather Report – култова група със собствен звук, аура и митология. Музиката им е добре приета от широката публика, свирят на пълни стадиони, а концертите им са с въздействието на трансцендентално преживяване.

Още един вдъхновяващ момент от пътя на Шортър е дългогодишното му приятелство с друг велик джаз музикант – Хърби Хенкок. Двамата са заедно от десетилетия – на сцената и в живота, във всеки момент разтворили обятия за неизвестното. През 2016 г. те написаха отворено писмо, адресирано до младите артисти. Посланията им, изпълнени с мъдрост и човечност, са универсални и прескачат професионалните граници, достигайки с лекота до всеки от нас.

През последните години от живота си Уейн Шортър успява да сбъдне една голяма своя мечта, която датира още от тийнейджърските му години – да напише опера. Шортър е автор на музиката към „Ифигения“, а Есперанца Спалдинг – на либретото. Работата по произведението, чиято история е вдъхновена от гръцката митология, отнема осем години. Сценичният дизайн е поверен на архитекта Франк Гери, дългогодишен приятел на Шортър.

Когато разказваш за необикновен герой, няма как да подходиш конвенционално. Затова в създаването на „Нулева гравитация“ Дорсей Алави използва необичаен подход. Тя разкрива, че не е разполагала с много визуален материал, тъй като Шортър не се е снимал толкова често, но понеже е голям почитател на киното, Алави се е опитала да сътвори специфична кинематографска атмосфера, чрез която да пресъздаде различните епизоди от живота на саксофониста. Във филма са използвани архивни кадри, семейни видеа, анимация, игрални сцени и всеки от трите „портала“ е със собствен визуален облик. За своя увлекателен разказ Алави успява да привлече роднини и приятели на Шортър, критици и музиканти, сред които имена като Хърби Хенкок, Джони Мичъл, Съни Ролинс, Маркъс Милър, Терънс Бланчард, Карлос Сантана, Тери Лин Карингтън, Есперанца Спалдинг и мн.др.

В едно интервю режисьорката споделя наблюдението си, че всички тези хора, с които през годините е разговаряла за музиканта, най-често са споменавали думата „любов“ в комбинация с името му. И наистина, след „Нулева гравитация“ ми се струва невъзможно да не обичаш Уейн Шортър, защото той и музиката му са въплъщение на чистата любов. Тя ще разцъфтява и в следващите десетилетия, тъй като за разлика от други свои колеги, потънали по една или друга причина в забрава, саксофонистът продължава да бъде уважаван и обичан от хора от всякакви възрасти. Достатъчно е да видите в „Нулева гравитация“ опашките от млади фенове за автографи след концерт, както и сълзите в очите им. Достатъчно е да видите блясъка в погледите на студентите по музика, за които Шортър е истински супергерой.

„Твоят инструмент е твоята човечност“

Историята познава и други велики композитори, но хуманизмът на саксофониста ще продължава да дава различни перспективи към сътвореното от него. Силната му любов към хората си остава един от основните ключове в опитите за осмисляне, интерпретация и разгадаване на творчеството му. Неговата музика е пресечна точка на видимия и невидимия свят, на минало и бъдеще, на реалност и въображение, на лично и общочовешко. Това е музика, създадена тук, на Земята, с широк поглед към неизвестното и тайните на Вселената.

Физическото отсъствие на Уейн Шортър след смъртта му не се отрази на присъствието му в живота на меломаните. Документалният филм „Нулева гравитация“ е в Amazon Prime. През последните седмици симфоничната музика на Шортър прозвуча на някои от най-престижните сцени в Европа. A в оповестените неотдавна резултати от годишната анкета на Downbeat читателите на популярното списание избраха Уейн Шортър за артист на годината.

Гретчен Парлато и силата на деликатния музикален изказ

Post Syndicated from original https://toest.bg/gretchen-parlato-plovdiv-jazz-fest/

Гретчен Парлато е една от най-добрите съвременни джаз певици. Има 4 самостоятелни и над 85 съвместни албума. Пяла е с Хърби Хенкок, Уейн Шортър, Маркъс Милър, Аирто Морейра и много други големи имена в музиката. Третият ѝ албум The Lost and Found от 2011 г. получи над 30 национални и международни награди, а най-новият – Flor – донесе на певицата втора номинация за „Грами“ в категорията „Най-добър вокален джаз албум“ (първата беше за концертния Live in NYC от 2015 г.). 

Flor излиза през март 2021 г., след дълга пауза по майчинство, което е и сред основните теми в албума на американската певица. За записа си тя работи с утвърдени имена като Марсел Камарго, Артьом Манукян, Лео Коста, Аирто Морейра, Джералд Клейтън и Марк Гилиана. Именно за да представи своя последен албум, Гретчен Парлато започна своето световно турне. В рамките на обиколката тя ще пристигне и на сцената на предстоящия „Пловдив Джаз Фест“ заедно със своята група, в т.ч. и впечатляващия джаз пианист Тейлър Айгсти, който пък е тазгодишният носител на „Грами“ за най-добър съвременен инструментален албум. 

Програмата на осмото издание на „Пловдив Джаз Фест“ включва шест концерта в рамките на четири вечери – от 4 до 7 ноември. По време на изданието ще можем да се насладим и на музиката на легендарния Чарлз Мингъс, представена от четирима пианисти – Антони Дончев (България), Дани Грисет (САЩ), Пьотр Вилезол (Полша), Роберто Таренци (Италия); да чуем младата джаз тромпетистка от британско-бахрейнски произход Яз Мохамед; да отпразнуваме заедно 70-годишнината на великата Йълдъз Ибрахимова, която ще се качи на сцената с Живко Петров, Веселин Веселинов – Еко и Христо Йоцов; да се потопим в творчеството на американския джаз пианист и композитор Емет Коен, а също и на може би най-известния фламенко-джаз пианист Давид Пеня Дорантес. Концертът на Гретчен Парлато и нейния квартет е заключителният за фестивала и ще се състои на 7 ноември от 20 ч. в Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив.

Помолихме известната българска джаз певица Мирослава Кацарова, която е и организатор на престижния фестивал, да направи това блицинтервю с Гретчен Парлато специално за читателите на „Тоест“. 


Вие сте една от любимите ми певици и честно казано, сред основните причини да Ви ценя толкова високо като вокалист и творец е Вашето умение интелигентно да овладявате вокалната си фраза и избора Ви да не правите певчески демонстрации, а да създавате умни и тихи кулминации в песните си. Бихте ли ни разкрили пътя, който изминахте, за да достигнете до този деликатен музикален изказ?

Благодаря Ви за тези комплименти, те значат много за мен. Моята цел винаги е била да пея така, както говоря, да остана автентична, истинска, честна и чиста с гласа и артистичността си. Щом веднъж човек открие своя глас, не е необходимо да звучи като някой друг. Трябва да звучи естествено и без усилие. В моето изкуство да работя задълбочено, технически, емоционално и духовно означава да се издигна високо в артистичния си изказ и в смисъла си на творец.

Със сигурност имате свои любими вокалисти, но кои от тях особено са Ви вдъхновили?

Имам неизброимо много любими певци, особено ако преминем отвъд границите на джаза. Но сега ще се спра само на някои – Боби Макферин, Жоао Жилберто, Ела Фицджералд, Сара Вон… И това са наистина малка част от тях. Особено Боби и Жоао ме научиха, че нюансите, детайлите и интимността могат да бъдат изключително мощни, а също и да развият дълбоко чувство за ритмично фразиране.

Най-новият Ви албум Flor се появи след дълга пауза, дължаща се на майчинството Ви. На какво Ви научи този период и отрази ли се той на музиката и на избора Ви като артист?

Майчинството категорично трансформира чувството ми за перспектива, цел, смисъл в изкуството и в живота. Flor е почит към това време, към сина ми, към разцъфването ми отново като артист и откриването на баланса между майчинство и творчество. Да съм майка ми позволява да си задам въпроса как това се отразява на сина ми, на семейството ми, и дори повече – как това се отразява на другите хора, които ще го чуят сега и по-нататък в бъдещето. Нашето изкуство ни надживява, а това ни помага да мислим за качеството на творчеството си и за неговото въздействие и способност да изцелява. 

С какво се занимавате сега, правите ли нови записи и какви са Вашите нови музикални посоки? И в този контекст – какво е бъдещето на джаза според Вас?

Идната пролет предстои да запишем двойния си албум с китариста Лайънъл Луеке. Планираме да направим турне с този проект, така че следете за датите на предстоящите ни концерти. Иначе, бъдещето на джаза е отворено и безкрайно, постоянно разширяващо се, растящо… Но в същото време – с дълбоки корени в традицията и наследството. Всичко е възможно в бъдещето на джаза, затова съм тук.

Заглавна снимка: © Lauren Desberg

Източник

На второ четене: „Аз | ОСТАВА“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-az-ostava/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Аз | ОСТАВА“

от Георги Гаврилов, Мария Куманова и Наталия Иванова, изд. Scribens, 2019

Длъжен съм да предупредя още в началото, че имам пристрастия и откровено харесвам група „Остава“, фен съм ѝ, фен съм и на авторите на тази книга. Предупреждавам, че този текст е и личен.

А това е книга, създадена с грижа, внимание и желание за изчерпателност. Самият том като обект и полиграфия също е впечатляващ с обема и качеството си. Това не е обичайна биография на музиканти, а е пъзел от разговори, снимки, текстове на песни и думи от хора, близки на групата. Чете се като интересен и интимен роман за България, София, Габрово и Казанлък от 70-те години на миналия век до днес. От детството им и първите касетки до първите концерти и поредица от премествания в квартири и общежития, за да се стигне до това, което са днес. Едни от най-обичаните български музиканти.

 

© Георги Грънчаров от блога за книги „Библиотеката“

Книгата е част от Scribens Acoustic, поредица от книги на музикална тематика. Наскоро от нея излезе книга за група P.I.F. Много се радвам на тази инициатива. Когато бях в шести клас, излязоха трите тома на „Изборът на Рупи“, страхотната за времето си музикална енциклопедия на Йордан Рупчев. Ценно е, че такава традиция се продължава с отделни книги за различни състави и с публикация на непознатото им досега творчество, както е в случая с издадената наскоро „Непрочетено“ от Димитър Воев, лидера на „Нова генерация“.

Когато разбрах, че „Аз | ОСТАВА“ вече е налична в „Хралупата“, отидох и си я купих. Прочетох я бързо. Мисля, че е първата толкова хубава биографична книга за българска група. Отделно от това – последните двайсетина страници са едно от най-смешните неща, които съм чел от много време насам.

Първото, което прави впечатление, е, че разговорите с членовете на групата изобщо не са като беззъбите, скучни и банални интервюта в телевизионни токшоута. Ако някога сте се чудили например откъде идва името на бандата, ще получите отговор от Георги Георгиев, основател и китарист на групата:

… покрай казармата се движех в компания на колоритни художници от гимназията в Казанлък, които слушаха яка музика и правеха купони, които ми оставиха спомени за едни безметежно хубави вечери. На едно такова събиране единият от тях, Мирчо, каза: „Сега ще ви разкажа, пичове, най-флойдовския виц:

„Върви един човек през пустинята, гладен, жаден, чака оазис, вече не издържа. И гледа табела „Остава – 3 км“, после „Остава – 2 км“, „Остава – 1 км“ и чака следващата табела, за да зърне най-сетне оазиса, вече няма никакви сили – пълзи, лази… Стига най-накрая до следващата табела, поглежда я и на нея пише: „Добре дошли в Остава!“. И пак пустиня.“

Ако поне една тяхна песен ви е харесала, прочетете и тази книга. През септември т.г. „Остава“ ще отбележат 30 години от основаването си. Във време на разпад, скандали и раздели, нещо, което е устояло и устоява, и не е фейк, дава кураж и надежда.

 

© Георги Грънчаров от блога за книги „Библиотеката“

Преди десетина години журналистът Даниел Ненчев пръв излезе с идеята за биографична книга за „Остава“. Даниел не успя да я осъществи, но тогава по негова молба написах една страница, която впоследствие беше включена в настоящата книга:

„Ходил съм на поне 150 техни концерта. Това не ми се е случвало с никоя друга група. Бих искал да е така и с „Нова генерация“, но няма как, малък съм бил дори за един техен концерт. В главата ми изникват прекалено много случки и спомени, свързани с „Остава“. Сега се сещам например, че една нощ след саундчек (идвах максимално рано, за да чуя и него) в несъществуващия вече клуб „Бекстейдж“ едно момиче ме попита дали не съм Дани, барабанистът. Благодарих и казах, че не мога никакъв ритъм да държа на барабаните, и се засмяхме заедно.

Трудно ми е да пиша за нещо, което е такава част от живота и паметта ми, но ще се опитам. Защото трябва непрекъснато да се говори за нещата, които ни обгръщат неусетно и по невидим начин заемат централно място в дните ни. Или поне в слушалките ни.

Преди точно 25 години „Пинг-понг“, първият им албум, ме шокира. Не очаквах, че може да има толкова британска и алтернативна група в България. Те не копираха, а бяха себе си. В песните имаше оригиналност, бунт, финес, смях, ирония и смисъл. Започнах да ходя на техни концерти в също вече несъществуващата Сцена за авторска музика „О!Шипка“ (там беше и премиерата на първата ми книга). Пишех във фен клуба в Dir.bg. Запознах се с толкова много хора покрай слушането на „Остава“, включително и със самите музиканти.

В гимназията аз и още няколко приятели, включително Иван (Шейкърмейкър) – един от най-близките на групата хора, даже си направихме банда, казваше се Homesick. Аз бях почти посредствен, но за сметка на това ентусиазиран и нахъсан. Имахме и няколко концерта, на които Свилен и Жоро се включваха да свирят и пеят с нас. Беше повече от готино.

Всеки път, като ги гледам на живо, не спирам да танцувам, да подскачам, да припявам и да крещя в продължение на два часа, и така отново и отново. Мога да викам най-силно от всички в клуба по време и след края на песента – готов съм да го докажа на всеки.

Танцувал съм и на сцената до тях. Вземал съм за сувенир листовете с изписаната подредба на песните, които ще свирят. Падал съм от стол, върху който се бях качил, за да ги виждам по-добре от дъното на клуба (после имах грамадна цицина). Ходил съм на техни участия и с десетки приятели, и напълно сам. Бил съм ужасно тъжен, щастлив, влюбен или уморен и съм си тръгвал щастлив, спокоен или способен да заспя. Тяхната музика е била саундтрак на денонощието ми.

Слушал съм „Ще дойдеш ли с мен“, а и въобще всичките им песни къде ли не. На плажа, в морето, по тавани, на рождени дни, в самолет, на „София: Поетики“, по време на секс, преди концерт на Placebo, в „Бекстейдж“, в „Строежа“, в зала „Христо Ботев“. Пускал съм тяхна музика на големи новогодишни партита и на сватба във Военния клуб. Слушал съм ги с французи, англичани, германци, американци и унгарци. Радвах се, когато разнообразяваха изпълненията на живо на „Ще дойдеш ли с мен“, когато Гурко от „Анимационерите“ се включваше или когато Свилен започна да вкарва части от Music на Мадона и There Is a Light That Never Goes Out на The Smiths, преди „да изпие бавно топлия ден“.

Забелязал съм как на всеки три-четири години публиката им се сменя почти напълно. Наистина, колко много хора отпреди десет години заработиха сериозно, емигрираха, отидоха да учат в чужбина, омръзна им или просто се промениха. През годините и групата се промени. Не само с липсата на стари членове или наличието на нови. Слушал съм я във всички състави. Не знам какво ще стане с „Остава“ занапред. Обаче съм сигурен, че това, което са направили досега, ще остане.“

И действително тези прекрасни музиканти използват таланта си щедро и достойно, по предназначение. Благодаря им за това и се надявам да са все така изключително заразителен пример за естетическа и морална устойчивост.

Убеден съм, че без тях аз не бих бил същият. И книгата ми припомни това.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

Професия диригент

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/profesiya-dirigent/

Автори: Лина Кривошиева и Александра Димитрова

Хор „Детска китка“ е основан през 40-те години на миналия век в Пловдив и е един от най-известните и обичаните в страната. От 1972 г. името му се свързва с това на диригентката Златина Делирадева, която поема хора и го развива в стотици концерти и десетки турнета по света. Трийсет години по-късно дъщеря ѝ Яна се включва като диригент в тази забележителна формация, в която към момента пеят повече от 120 момичета от 35 пловдивски училища.

В късометражния филм на Лина Кривошиева и Александра Димитрова се срещаме с две поколения в една от най-фините и отговорни музикални професии и имаме шанса да се запознаем с някои от наблюденията на Златина и Яна Делирадеви за екипната работа. Диригентът като човек, който „направлява, а не управлява“; трайната необходимост на педагога от смислено взаимодействие не само с децата, но и с родителите; младежкият хор като школа по толерантност и дисциплина – никак не е трудно да прокараме паралели между малката певческа общност на „Детска китка“ и цялото ни общество.

(за субтитри натиснете бутона CC в долния десен ъгъл на екрана)

Заглавна снимка: © Хор „Детска китка“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Музиката? Просто я попий.“ Разговор с Авишай Коен

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/avishai-cohen-interview/

На 7 ноември т.г. световноизвестният контрабасист, певец и композитор Авишай Коен ще закрие Plovdiv Jazz Fest. В Пловдив той ще музицира с новото си трио, в което участват Елчин Ширинов (пиано) и Рони Каспи (барабани). Те ще представят последния, 17-ти албум на Коен – Arvoles, чието заглавие идва от ладино (древния романски език, който произхожда от староиспанския и е говорен от сефарадските евреи) и означава „дървета“. 

С Авишай Коен разговаря Марин Бодаков.


Вие сте един от най-големите музиканти на нашето време. Затова, като поет, ме интересува: правите ли разлика между тишина и спокойствие?

Тишината за мен е липсата на звук – всичко е тихо, но в главата си все пак чуваш нещо. Спокойствието е по-скоро състояние, в което можеш да пребиваваш, също като медитацията; и дори да има звуци около теб, все още можеш да си спокоен, стига умът ти да е другаде.

Вашият сънародник Амос Оз бе отбелязал неудобството да се пише на иврит днес – защото все пак е хилядолетният език на пророците. Но какво е да правиш музика днес в страната на пророците, в Обетованата земя? Кога трябва да се откъснете от традицията – и кога се връщате към нея?

Родината, корените и наследството винаги са били част от мен и моя свят, те са част и от музиката ми. Предполагам, че с остаряването започнах да виждам колко важно е да съхраня традиционни песни живи. Би било много тъжно да ги загубим. Но отворих себе си към много различни видове звучене – от традиционното до афро-карибското и сефарадското, до някоя нова звучност, която откривам, докато съм на турне.

Тази година навършихте 50 години. Какво усещате, че можете да правите по-добре от всякога? И от какво спряхте да се интересувате – в изкуството, в ежедневието?

Чувствам се много добре. За мен не беше нищо особено да навърша 50… Наслаждавам се на всички „свободни“ моменти в живота въпреки необичайната световна ситуация, на това да прекарвам повече време със семейството си и да се радвам на изкуството, което съзирам в природата. Освен че ми липсват концертите на живо, турнетата и почитателите, които виждам по пътя, много ми липсва усещането за културата и енергията на градовете, до които пътувам. Така че наистина чакам с нетърпение да изпълня музиката си „на живо“ за пръв път в България. Особено във времена като днешните се чувствам много развълнуван – и голям късметлия…

Как периодът на изолация заради COVID-19 промени Вашето разбиране за социалното измерение на музиката?

Музиката винаги ще свързва хората помежду им, независимо от това къде се намират и от какъв произход са. Тя е страхотно лекарство. По време на карантината ми беше ясно, че феновете ми се нуждаят от музика и от личен контакт – и реших всеки ден да излъчвам изпълнение на живо в социалните мрежи. Беше невероятно колко незабавни реакции получих от всички точки на света. Да видя, че музиката ни обединява всички.

Какво научихте от работата си, например с Чик Кърия? Кои музиканти остават легенди за Вас? С кого от Вашите колеги копнеете да свирите отново заедно на сцената?

През годините съм се учил от много хора, но за мен Чик Кърия беше големият учител. Той беше майстор на щедростта – с музиката си, към музикантите на сцената. Имам много хубави спомени как бях част от това. През шестте ми години с Чик той ме научи как да ръководя екип и как да общувам ефективно с публиката. Преди няколко години имах възможността да свиря заедно с него на турнето по случай рождения му ден – беше пълно с прекрасни моменти.

Ако опишете инструмента си – контрабаса, като приятел, кои са любимите Ви черти на характера му?

Контрабасът е мой дългогодишен партньор, свиря на него всекидневно, той е моят своебразен говорител, понеже може да изрази звука, който композирам. Той е мой близък танцувален партньор и винаги е до мен, подтиквайки ме да общувам с него и с другите…

А дали композиторът и изпълнителят у Вас спорят за нещо?

Те взаимно се допълват, един на друг си палят искрата. Дават поравно енергия, ресурси и отдушник на общуването ми, един спрямо друг те са равнопоставени…

Мой приятел предложи да Ви попитам: важно ли е творец от Вашия мащаб да се стреми към популярност – или тя е просто страничен резултат, награда за усилията и постоянството?

За мен успехът е по-скоро резултат от усилия и постоянство. Свиря на бас всеки ден, за да се упражнявам… Когато често се упражняваш, ставаш все по-добър и по-добър. Оттук и успехът. Смирява ме фактът, че имам много верни слушатели по целия свят, които ме подкрепят и се вълнуват от моята музика и изпълнения. За мен е много важно да им дам това, което очакват и желаят – и така се опитвам да се приближа към съвършенството.

Как ще приласкаете един тийнейджър да слуша толкова изтънчена и сложна музика като джаза?

Затвори очи, отвори ума си и се заслушай в музиката – просто я попий, не е толкова трудно. Хубавото е, че винаги откриваш нещо ново… много е освежаващо. Ела на някой от концертите ми на живо – и ще видиш какво имам предвид!

Превод от английски: Анна Бодакова
Заглавна снимка: © Andreas Terlaak

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Граматиков, Кристенсен, Славейков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/gramatikov-christensen-slaveykov/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични прочити на музикалната история“ от Илия Граматиков

художник Ясен Панов, София: Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2020

Христо Белчев – поет, финансов министър (и съпруг на Мара Белчева) – има един знаменателен израз, който най-после ще цитирам точно: „Българинът нито обядва, нито вечеря. Той яде хляб.“ (Прочее, не знам защо, когато представяме България на убитите поети, не причисляваме към нея Белчев, застрелян при покушение срещу министър-председателя Стамболов, също поет – може би защото изказвания като това не са съвсем патриотични…)

Монографията на доц. д-р Илия Граматиков върху инструменталните концерти на Георги Арнаудов не е хляб: тя е от фантастичните пасти в българската култура. При това от най-екзотичните и питателни сладкиши, небивало украсен от художника Ясен Панов. Музиколожките интерпретации на доц. Граматиков безспорно не са за моята уста лъжица – и аз си знам мястото. Вече има и отлични рецензии на този стъписващ том.

Книгата обаче веднага попада в тази рубрика, защото проф. Арнаудов е не само мой много близък приятел, но и дълбоко литературен човек. Не само световен композитор, но и световен човек.

„Посмали, Манго“, ще кажете вие. И аз ще се поправя: е, Джо е латиноамерикански човек. Защото музиката на Георги Арнаудов не може да бъде разбрана – и Илия Граматиков превъзходно доказва това – поне без писателите Хорхе Луис Борхес и Алехо Карпентиер.

Композитор ли е Арнаудов? Или преводач на тези литературни колоси? Ето какво ни казва неговият сроден по дух изследовател Илия Граматиков:

При съотнасянето на музиката си към определени поетични текстове или прози Арнаудов разчита на два типа стратегии в творческия си подход. Едната е тъкмо организирането на тематичния материал като абстрактно инструментално поетично говорене с тонове, което в звуковите си формули носи закодиран конкретен текст – подход, при който текстът се „музикализира“ (Арнаудов) съобразно иманентната му прозодия така, както думите биха могли да бъдат изпети. В този случай те се „пеят“ безсловесно от огласяващите ги в музикална премяна инструментални партии, които дори могат да бъдат подтекстувани. В подобна тонова алхимия на словото текстовите фрагменти се преобразуват (закодират) звуково в мотивни орнаменти, като процесът протича в различни степени на съобразеност на мелодията спрямо текста – от съвсем буквално следване на словесната метрика, акцентуацията и дължините на фразите до напълно свободния и на места нарушаващ оригиналната словесна прозодия тонов препрочит на думите. […]

Другата стратегия за творческо опиране/позоваване на даден литературен текст се проявява, когато той съвсем условно се транскрибира в тонове, и се прилага най-вече спрямо художествената проза. Вдъхновената от такъв текст творба се мисли като музика към неговото четене, в която той се подлага на напълно свободно звуково-пластично въобразяване и преобразяващо пренаписване с ноти, т.е. музикално се превъплъщава и в-образ-явява като един сюрреалистичен тонов паноптикум, из чиито фантасмагорично завихрящи и пресичащи се всевъзможни време-пространства бродят звуковите аури на литературните призраци.

Не знам за вас, но на мен това ми е убийствено интересно.

С други думи, време е да приемем маестро Арнаудов в Съюза на преводачите. Или поне новелата „Бароков концерт“ от Алехо Карпентиер винаги да бъде в комплект с Concierto Barroco за соло цигулка и струнни (2007). Както и „Книга на въображаемите същества“ от Хорхе Луис Борхес – с Phantasmagorias I: Концерт за цигулка, чембало, клавишни инструменти, ударни и оркестър (2008–2010), Phantasmagorias II: Концерт за цигулка и оркестър (2012) и Phantasmagorias III: Imaginarium super Jorge Luis Borges за струнен квартет (2010)…

А Георги Арнаудов е писал музика по сонети на Микеланджело, по антични китайски поети, по Квинт Хораций Флак, по Джеймс Джойс, по Николай Лилиев и П. К. Яворов… На 25 септември, на премиерата на тази удивителна монография, се състоя и световната премиера на „Долината на басните“ (2020) – четири поеми за сопран, виолончело и пиано по текстове на голямата съвременна поетеса Яна Букова.



Арнаудов е преводач не само на поетите, но и на птиците – „Пътят на птиците“ I, II, III (1995). Затова го попитах има ли връзка с един от най-големите композитори на ХХ век Оливие Месиан, който в композициите си дешифрираше и осмисляше птичите песни. Ето какво ми отвърна Джо: „Лична – не. Но духовна – да. Той е основната фигура, на която съм опирал мисленето си като композитор.“

Илия Граматиков подкрепя с ерудитската си настъпателност интуицията ми, че композиторът Георги Арнаудов е един от най-големите играчи в българската култура – и изобщо на музикалната сцена. Радостен играч – да припомня епиграфа към Бароков концерт на Карпентиер: „Пейте радостно…“ (Псалм 81). Нали си спомняте: в новелата на кубинския гений в гробището на о. Сан Микеле край Венеция, до гроба на Стравински, си приказваха Вивалди, Хендел и още двама латиноамериканци, господар и слуга, а малко по-късно край тях мина гондолата със саркофага на Вагнер. В този разговор през устата на Вивалди или Хендел писателят нарочно ни обърква, сякаш чуваме маестро Арнаудов…

А вие, вие… понеже има твърде много хляб, слушайте Арнаудов и прочетете Граматиков.

„Писмо през април“ от Ингер Кристенсен

превод от датски Росица Цветанова, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Поезията не е истина. Не е и истина, която мечтае.

Изключителната, спрягана неведнъж за „Нобел“ поетеса Ингер Кристенсен (1935–2009) е убедена, че поезията е игра, трагична игра. Ние я играем със свят, който я играе с нас. Тоест това са две игри. Какво има предвид голямата датска поетеса?

Тя принадлежи на направлението на систематичната поезия, типична за 60-те години на ХХ век, при която формата доминира над съдържанието. Структурата на текста е предзададена от формален принцип – и тук обичайно примерът е със стихосбирката на Кристенсен „Азбука“ (1981), която следва датската азбука, но броят на стиховете във всяко стихотворение прогресира според редицата числа на Фибоначи… – 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89… Кристенсен стига до буквата Н – и осъзнава границите на експеримента. Изследователите смятат, че въпреки прецизната структурираност, характерна за този подход, при него се подбужда появата на поетична серия, при която изливането на радостта на света е противопоставено на страховете и силите, готови да го унищожат.

Изследователката Анне Грю Хаугланд казва: „Основният въпрос, който задава Кристенсен, съвпада с един от основните въпроси на съвременната наука: природата ли е движещата сила зад Творението? Опитите за тълкуване на творческия потенциал в природата и формирането на нови нива в процеса на създаване взеха решаващ обрат с появата на компютъра през 60-те и 70-те години. Бързото нарастване на компютърната мощност даде възможност да се изчислят последиците, причинени от взаимодействието на системните елементи.“

И още: „Концепцията за появата е забележителна по отношение на философията на природата на Кристенсен, тъй като нейното писане непрекъснато засяга проблема на творческия процес и вдъхновението, какво се случва в момента на импулс, който подтиква стихотворението внезапно да напише себе си – в същото време, когато поетът навлиза в специалното състояние на самоотричане, което Кристенсен, позовавайки се на Новалис, нарича hemmelighedstilstanden – състояние на тайна.“

И тук най-после стигаме до тайната на „Писмо през април“.

Ако читателят ни най-малко не подозира за съществуването на композитора Оливие Месиeн, то изобщо няма да разбере какво точно се случва в тази самостоятелна стихосбирка, освен че майка и син се разхождат в Париж. А аз, от своя страна, няма да го обясня по-добре от преводачката Росица Цветанова:

Ингер Кристенсен през погледа на преводача. Из „Писмо през април“, стр. 82

„Това, което се откроява най-очебийно в „Писмо през април“, е музикалността на творбата, и по-конкретно изграждането на въпросното дълго поетично писмо с похватите на сериализма в музиката. Тук Кристенсен се влияе от френския композитор, органист и музикален теоретик Оливие Месиен (1908–1992), чиито принципи на конструиране в сферата на модалността и ритъма го превръщат в един от бащите на сериализма. „Писмо през април“ се състои от седем цикъла с по пет стихотворения, номерирани с от 1 до 5 кръгчета -о-, като броят им варира съгласно строга система от пермутации, но съвпада в първия и последния откъс (I и VII). […]

В своя статия по темата в посветения на Кристенсен брой на списанието за модерна датска литература SPRING Рике Тофт Ньоргор посочва, че тук системата от пермутации, нагодена така, че да направи настоящата творба възможна от гледна точка на обема, е налична в „Месиен – наръчник“ от датския поет и критик Поул Борум (1934–1996, съпруг на Кристенсен в периода 1959–1976) и Ерик Кристенсен. Въпросната пермутация в „Писмо през април“ не е „истинска“, а отговаря на определени специфични критерии и се състои от т.нар. „симетрични инверсии“, споменати в книгата, която единствена съдържа точно съответствие на системата, приложена от Ингер Кристенсен. Въпросните 1–5 кръгчета изследователите сравняват, от една страна, със знаците за цели ноти, от друга – с отворите в перфорираните карти на жакардовия стан…“

ººººº

И ето ни тук,
чакаме,
в това неистово уединение,
където луковиците се бъхтят
под земята.
По обед,
когато планинският дъжд секва,
птица е кацнала
на камък.
Привечер,
когато сърцето е празно,
жена е застанала
на пътя.
Лицето ѝ
е сбръчкано и кръгло
и сякаш си
припомня
предишните
времена,
докато
тихо пресмята
кога ли
и защо за последно
е видяла човек.
Сетне кимва
и си тръгва.

Това е първото стихотворение от четвъртата част. То е обозначено с 5 -о-. След него следва стихотворение с две -о-. Според мен то е независимо от Месиен. А според вас? Как се промени с Месиен наум неговият смисъл?

Всъщност моят колаж от цитати дотук е напълно безпредметен за всички, които познават стихотворния цикъл на доайена на съвременната българска поезия Иван Теофилов „Говори Ингер Кристенсен. Интерпретации на едно изказване“. Няма по-добра рецензия за „Писмо през април“ от ето тази четвърта част от цикъла:

За мен
поезията е безпрецедентен опит
да се предизвика УДИВЛЕНИЕ –

най-подобаващото за човек може би,
за човека, който се решава
да съблюдава своя Аз. И аз
бих парафразирала Декартовата максима
така, че да съдейства отзивчиво
на гледната ми точка: „Мисля,
следователно съм част от Лабиринта!“

И действително математиката и музиката са в сърцевината на поезията на Кристенсен, но не нарушават балансите на поезията: тя надделява над изчислението, било и то част от вселената. (Прочее, идеология, математически сходна на тази на Ингер Кристенсен, съм срещал само у друг велик поет – Иван Методиев, в книгата му от 2006 г. „За образите и световете“. И у двамата природата ликува.)

„Последна стъпка“ от Йордан Славейков

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020

Това е второто издание на романа, публикуван през 2015 г.

Само по себе си едно второ издание вече е награда, но „Последна стъпка“ вече спечели наградата „Сребърен пегас“ за най-добър роман в категория „Проза“ на конкурса „Южна пролет“, Хасково, 2016, както и наградата „Дъбът на Пенчо“, връчвана от проф. Светлозар Игов. Романът беше и сред номинираните за наградата на Литературен клуб „Перото“, НДК.

Този път ще кажа само това:

В „Последна стъпка“ Йордан Славейков назовава прямо това, което обичайно отказваме да назовем. С кратки изречения, като внезапно съкращение на наранен мускул, Дани изстрелва в нас всичко за уязвимостта и ужаса, за бруталното нарастване на живота и смъртта. За безпомощните опити да се обикнем във времена на всепроникваща мизерия. За нуждата да сме заедно.

За едни още има мадленки, на други им остана само бучицата пръст, която централният персонаж на „Последна стъпка“ изяжда на гроба на своя приятел.

Дани е рядко честен писател.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Confusion

Post Syndicated from RealEnder original https://alex.stanev.org/blog/?p=277

Напоследък доста неща, случващи се около мен и по света ми напомниха на едно старо парче на Genesis. Разбира се, в по-твърдия вариант на Disturbed.

There’s too many men, too many people
Making too many problems
And not much love to go round
Can’t you see this is a land of confusion?

Е, нека направим последен опит за Happy end.

Клипа тук.