Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-pesuchinki-i-perli/

След като разказахме за лауреатите на Златна и Сребърни раковини от 74-тото издание на един от най-значимите европейски форуми за кино (18–26 септември), както и за испаноезичните попадения и единствения български филм в програмата му, сега ще обърнем внимание на

още една малка подборка от любопитни произведения.

„Див кон девет“ е подобен на предходните четири заглавия на своя автор Мартин Макдона – характерни актьори за персонажи чешити, колоритни сцени и реплики, готови за цитиране. Само дето е по-стегнат, по-гневен и по-нацелен от всичките. И тук както в „Баншите от Инишерин“ и „В Брюж“ действието се върти около приятелството на двама сурови и леко нелепи мъже, но този път насилието е директна заемка от реалността – не сценарийна фриволност, а черният хумор борави със заметени под килима на света ръбати истини.

Крис (Джон Малкович, купа „Волпи“ от Венеция) и Лий (Сам Рокуел във вихъра си) са агенти на ЦРУ в поредната страна, където Щатите ще събарят властта – Чили малко преди 11 септември 1973-та. Първият е смъртно болен и все по-откровен в разговорите си с непознати, а вторият се озовава пред задачата да го убие, възложена му от: а) самия Крис, който предпочита да си отиде от ръката на приятел, и б) шефа на ЦРУ (Стив Бушеми), притеснен, че Крис е на път да издаде важни тайни. Цветовете са ярки като в седемдесетарското кино; бардът Виктор Хара все още не лежи мъртъв със строшени пръсти, а изнася концерт; споменаваните безчинства на американците по планетата са достатъчно назад във времето, за да може шегите с тях да звучат не като безвкусица, а като призив за осъзнаване.

Чудесна идея е „Киномания 2026“ да бъде открита на 12 ноември именно с прожекция на „Див кон девет“. (Конят от заглавието е от свободно препускащите хергелета на остров Рапа Нуи, а деветката не е обяснена от автора: „Мисля, че ще я оставя да тъне в мистерия, докато не се сетя какъв да е отговорът…“)

Друг много силен филм извън конкурсната секция очаквано се оказа „Просто илюзия“ (по заглавието на популярната песен на „Имаджинейшън“). Неговите сценаристи и режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано работят винаги заедно и винаги майсторски. И каквото и да разкажат, можем да бъдем сигурни, че няма да ни подведат – способни са да правят многопластови комедии и от най-неподатливата суровина. А тук тя никак не е неподатлива. „Просто илюзия“ е весело надникване в 80-те през компилация от личните спомени на авторите, в която едно 13-годишно момче прекрачва в нов етап от живота, докато узнава важни неща за света и за себе си. Актьорският състав е фантастичен; темпото, цветовете, обратите и диалозите носят радост. В Сан Себастиан Толедано каза нещо съществено:

Мултикултурализмът във Франция днес страда – всеки утвърждава идентичността си в противоречие с идентичността на другия. Но общество се гради чрез смесване… Истината е, че всичките ни филми говорят за това как да живеем заедно.

Анимационният „Корсетът“ (награда на журито в „Особен поглед“ на Кан и призове на журито и на публиката от фестивала на анимацията в Анси) има ред общи елементи с „Просто илюзия“ – възрастта на главния герой и споделеното му влюбване в по-отворено момиче, епохата, семейния състав и климат. Историята на Луи Клиши също е по спомени от детството – поради необходимостта, както твърди, „да изследва връзката баща–син по трагикомичен начин“ в контекст, където „свободните разговори са трудни, а чувствата – табу“. И е с гласа на собствения му син в ролята на Кристоф – фермерското момче, което, принудено да носи ортопедичен корсет, се отклонява от коловозите, типични за своите роднини и връстници, и става музикант… Останете в залата, докато текат финалните надписи, и ще чуете една кичозна дископесен от онази епоха – „Ураган“ на принцеса Стефани Монакска, – изпълнена от хор и орган. Прекрасен детайл, в който паметта и обичта превръщат песъчинката в перла.

Също анимационен и пределно личен е „Плетеници“ на Леа Нелсън (Tangles – по едноименния комикс на канадката Сара Ливит), който деликатно, но с променлив успех говори за отношения майка–дъщеря, за алцхаймер в семейството и за доста от скритите и явните битки на онзи, който поема отговорността да се грижи за безпомощен близък. И все пак голямото американско постижение „от семейния фронт“ тази година сякаш беше „Джоузефин“ на Бет де Араужо (награда на публиката и награда на журито от „Сънданс 2026“).

Рано една сутрин осемгодишно момиченце излиза да спортува с татко си в парка и става свидетел на изнасилване. Престъпникът е заловен с помощта на бащата; един съкрушен жест на нападнатата жена засяда в паметта на детето; следва процес по осъзнаване, в който уж щадящият избор на възрастните да не коментират станалото само задълбочава травмата. Авторката е работила впечатляващо с малката си актриса Мейсън Рийвс и е дала на Чанинг Тейтъм една от редките му роли, в която той показва актьорство, не сексапил.

„На мен като дете мълчанието не ми помогна“, казва в The Moth Де Араужо за въпросния момент от собствената си биография и обяснява как животът ѝ завинаги се е променил след онзи ден. Част от тази промяна всъщност е и самият филм и си струва да се чуе целият ѝ разказ, за да се направят интересни наблюдения за пренасянето му на екран.

Завръщания

По повод удостояването на Вернер Херцог с награда за цялостно творчество „Доностия“ (баското име на град Сан Себастиан) в програмата беше включен и най-новият му игрален експеримент – „Кибано шопеле“. В него Руни и Кейт Мара играят двойка налудно усмихнати сестри в низ от еднакви рокли, които се движат и говорят като една. Понятията им за света са ту зрели, ту инфантилни, действията им – често с неясна полза. Двете са имали любовник, който ги е изоставил и когото те сега преследват (кибаното шопеле, както веднъж неволно го наричат)… Нещото е хем вдъхновено от реалността, хем неправдоподобно дори в зададените от Херцог фикционални рамки. Калка матастрофа.

Във „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу (втора „Златна палма“ след тази за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ преди 20 години) норвежците най-сетне идват и вземат нечии деца почти без да питат. Някъде по средата между реален спорен случай от работата на социалните служби и хипотетично упражнение ала „Ловът“ на Томас Винтерберг (но без крайностите му), филмът излага как правилата могат да се оплетат с предразсъдъците, но без да напомни достатъчно ясно защо вторите процъфтяват без първите и нанасят доста по-тежки поражения от тях. Проблем е също, че персонажите, особено тези на родителите, пестеливо изиграни от Себастиан Стан („Прясно“) и Ренате Райнсве („Най-лошият човек на света“), остават само маркирани, без осезаема личност. А това доста пречи на вчувстването в събитията. Интелектуално „Фиорд“ сякаш не доизрича, а емоционално – не довъвлича. Иначе съм напълно съгласна с думите на Мунджиу в Сан Себастиан:

Би било идеално убеждаването да става чрез образование, но когато нямаме търпение и просто се опитваме да се наложим, не стигаме доникъде… Добре е, напук на всички рискове, да обръщаме внимание и на аргументите на онези, които не ни е приятно да слушаме.

Най-голямото ми разочарование беше акламираният от критиката „Минотавър“ – завръщането на Андрей Звягинцев („Левиатан“, „Нелюбов“) след дълга творческа пауза и множество лични изпитания. Филмът не само беше отличен в Кан с Гран при и награда за саундтрака си, но и беше посочен за френско предложение за Оскарите. Говорим за римейк по „Невярната съпруга“ (недобре остарял сюжет на Шаброл от 1969-та за една изневяра, завършила с убийство), в който действието е пренесено в руски провинциален град, портрет на Путин виси на стената и е обявена частична мобилизация. Персонажите се движат като роботи с паднали батерии в среда с убити цветове, баналността на делника и на злото е всепроникваща, общуването е вяло и дори сексът не е секси, а избликът на чувства в пиковия момент е представен толкова равно, че не прилича на пик. Всичко сякаш скучае в „Минотавър“.

Като пред видеоигра –

така се чувстват, по собствените им думи, някои от изпълнителите на „геноцида“ в Газа (също техен словесен избор, както впрочем и „чистка“). „Наза“ (награда на журито от 83-тата венецианска „Мостра“) е новото разследване на израелците Ювал Абрахам и Рейчъл Шор, които през 2024 г. заедно с палестинците Базел Адра и Хамдан Балал спечелиха Оскар и над 60 други награди с пълнометражния си дебют „Единствена земя“ – свидетелство за ставащото през последните десетилетия в Западния бряг, втората палестинска територия.

В новата си работа Абрахам и Шор се срещат очи в очи с около 25 представители на елитни военни и шпионски части в родината си и разговарят нощем по плоските покриви на телавивски сгради за онова, с което израелската държава реагира на чудовищното изстъпление на „Хамас“ от 7 октомври. А именно: системно („като във фабрика“) убиване, изселване и лишаване от храна и подслон на десетки хиляди, повечето от които – без никаква връзка с терористичния акт. Плюс медиен и правен саботаж на пострадалите, търсещи подкрепа в Хага и по света. „Ролята ми е чисто техническа“, чуваме. „Газа е пълна с трупове, ядат ги кучетата.“ „[В Газа] видях въоръжен човек само веднъж.“ „Трябва да вярваме в системата, иначе всичко ще се срине…“

„Наза“ е съкращение на иврит за незек агави – „съпътстващи щети“, така че в разговор за убитите покрай всеки заподозрян за връзки с „Хамас“ (роднини, съседи, случайни минувачи) не се казва „човек“, а „щета“. Не 20 или 30, или дори 500 „жертви“ или „души“ взривени дистанционно наведнъж, а „толкова и толкова наза“. Над 70 000 дотук. Как се решава кой да бъде подозиран ли? С изкуствен интелект, съставящ профил на всеки жител на Газа според телефонната му активност.

Гласовете и профилите контражур на събеседниците на Абрахам са променени дигитално, за да не доведат до разпознаването им, което, струва ми се, в крайна сметка е неизбежно – всички те са в такава позиция и знаят толкова, че едва ли се заблуждават, че ще им се размине. Това прави факта, че са решили да проговорят, още по-трагичен, самоунищожителен.

Докато въпросите и отговорите се редуват, камерата се отклонява от събеседниците и обхожда отдалеч прозорците на жилищните сгради наоколо. В рамките им попадат парчета обикновен живот, кротки жестове, телевизори. Много включени телевизори, които разнасят официалната версия: в Газа „всички са виновни“. И чак в края се вижда мъничко от самата Газа. Миг чист ад, за да сме пределно наясно за какво говорим, когато говорим за наза.

През ноември филмът ще бъде качен на сайта на The Guardian. Но може би е най-добре да се гледа в киносалон – заради невидимата подкрепа на другите, макар и непознати.

Да бъдем свободни!

Фестивалът в Сан Себастиан беше закрит с „Фалшивата Вечер“ на Михаел Роскам. Преди прожекцията авторът припомни за отишлата си през юни Марджане Сатрапи, от чиито ръце на същата сцена в конгресния център „Курсаал“ през 2014 г. той получи наградата на журито за „Мръсни пари“. И пожела: „Да бъдем свободни като нея!“.

„Фалшивата Вечер“ възкресява един сюрреалистичен момент от Втората световна война: група съмишленици успяват да изработят фалшив брой от брюкселския ежедневник „Вечер“, в който профашистките текстове са сменени с бунтовно хумористично съдържание, и да го пласират на мястото на оригинала по будки и улици (вж. умната употреба на музиката! красивата печатарска машинария! неприкритото убеждение, че героизмът е делничен избор…). Странирането, отпечатването и разпространението на хартиено издание биха били трудоемка задача днес и явно, камо ли тогава и тайно. И все пак заговорниците се справят величаво и част от тях успяват дори да запазят живота си, не само достойнството.

Та нека да завършим с прочутите думи на Вонегът за смисленото групово действие:

Няма причина доброто да не побеждава толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да било е въпрос на организация. Ако има нещо от сорта на ангели, надявам се те да са организирани подобно на мафията.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-tryabva-da-se-zhivee/

Любимецът на зрителите

стана ясен още на четвъртия ден. В ежедневно публикуваната във фестивалния вестник класация

„Черната топка“ литна напред с оценка 9,4 от 10 и вече нямаше не само кой да го изпревари, но и да го доближи.

„На първия ни спектакъл в залата имаше 15 души“, казаха авторите му, познати с общия прякор Лос Хавис (Хавиер Амброси и Хавиер Калво, театрални и телевизионни режисьори), докато на закриването на сансебастианския фестивал приемаха наградата на публиката. Същия уикенд филмът им – който спечели приза за режисура в Кан през май, а през септември взе най-голямото отличие в Торонто и беше избран да представлява Испания на Оскарите – тръгна по испанските кина и с над 600 000 зрители отвя блокбастъра „Одисея“.

„Черната топка“ e „любовна история“, разхвърляна в три исторически момента (1932, 1937 и 2017 г.) и куп стилове и настроения. В нея има и впечатляващи визуални попадения, и страхотна игра на епизодици, и средняшко присъствие на водещи персонажи, и любопитни хрумвания, и досадни пренавивания. В двата часа и половина зрелище ще се намери по нещо, което да зарадва и да подразни мнозина: я сърцераздирателната сцена с детето, което поздравява по фашистки, или шеметното камео на Пенелопе Крус, я палуващите войници, разголени като в кадър от „Зулендър“, или неубедителната главна роля на самоукия музикант Алваро Лафуенте.

„Черната топка“ е заглавието на последната, недописана пиеса на Федерико Гарсия Лорка, чиито четири начални страници са онагледени в най-ранната сюжетна линия на филма – членовете на малко затворено общество в Гранада гласуват с топки дали младият Карлос да се присъедини към тях. Белите са „за“, а черните – „против“ и наброяват много повече, понеже Карлос е гей в хомофобски времена. Втората сюжетна линия „инсценира“ по-скоро волно пиесата „Черен камък“ на Алберто Конехеро¹, в която драматургът си представя срещата между юношата франкист Себастиан и обречения на разстрел републиканец Рафаел Родригес Рапун (реалния последен любим на Лорка). Третата линия е съвременна, но заедно с плодотворния контраст вкарва и допълнителна порция шум… („Страхливец“ на Люкас Донт, за който вече говорихме, е далеч по-изпипан етюд на тема любов/война от реколтата „Кан 2026“ – заслужава си „Черната топка“ да се гледа успоредно с него за сравнение.)

„Трябва да се живее!“,

изкрещява един от „Комедиантите“ на Марио Камус (1963) и избухва в неистов танц, цитиран в Jaleos, първа част от документален диптих за корените, контекста, представителите и същината на фламенкото, включена във фестивалния раздел за експерименти „Отворено пространство“.

Битува представата, че фламенкото е нещо много старо и много нашенско, но истината е, че то е доста ново и се е формирало от стичането на милион обстоятелства с най-разнообразен произход,

каза авторът. Филмът е прелюбопитен обзор на не особено познати факти: какво танцува Карменсита от Алмерия (първата жена, снимана за киноекрана през 1894 г. в студиото на изобретателя Томас Едисън); защо на испански flamenco е „фламенко“, „фламинго“ и „фламандец“; как така „Саета“ на Майлс Дейвис се причислява към най-доброто в жанра…

Началото на Jaleos (дума, ползвана за типичните за фламенкото окуражителни възклицания към изпълнителите) е архивен откъс с хубава жена, която ритмично тропа с токове, докато съвременни коментатори обсъждат зад кадър: фламенко – друг път… нищо общо с Испания… виж я как си тътри краката… ух, какъв скован кръст. Жената, оказва се, е Лени Рифенщал, прочутата режисьорка на нацистката пропаганда по Хитлерово време, тук – в ролята на фатална южнячка. Филмът ѝ „Низината“ е по едноименната пиеса на каталонеца Анджел Гимера̀ от ХIХ век, а 120-те фигуранти в същия този филм – роми, изведени за целта от два концентрационни лагера. Докато Лени монтира произведението си години по-късно, над 100 от тях вече са убити в Аушвиц… Ето, значи, само един от многото детайли в Jaleos, които разкриват цели бездни: статистите на Рифенщал са лагерници, а днес, за да се използват кадри с техните лица и движения, се плащат авторски права на нейните наследници.

Институтът за външна търговия ICEX е орган на испанското Министерство на икономиката и се грижи да популяризира местните производители, изобретатели и предприемачи така, че светът да ги опознае и хареса. Една от най-новите му инициативи поощрява аудио-визуалния сектор, за да покаже красивото многообразие на made in Spain чрез авторски късометражки по характерни теми. Тази година резултатът са три творби, чийто дебют се състоя в Кан. А една от тях – „Фламенко“ на Карла Симон, получи номинация за предстоящите „Грами“ (латино) в категорията „Най-добро дългоформатно видео“. Отварям дума не само защото „Фламенко“ дели с Jaleos предмет и участници и го гледах в Сан Себастиан, а и защото неовладяно заблазявам на всички държави, способни да ангажират за общата кауза истински таланти и да им позволят да постигнат подобно качество.

Три по две от Латинска Америка

От дузината селектирани през 2026 г. в „Латинохоризонти“ специално внимание заслужават три чудни филма с непрофесионални изпълнителки: две сестри, две приятелки, две братовчедки.

Дебютът на Валентина Маурел (Коста Рика) „Сънувам електрически сънища“ разказваше в необичаен ключ за едно артистично семейство в разпад и особено за отношенията баща–дъщеря – с поезия, лутане и вулканични чувства. Вторият, чието заглавие е заето от стихотворение на майката на режисьорката и буквално означава „Винаги съм твоето майчино животно“, следва сходен модел и привлича същите магнетични изпълнители на две от главните роли, но не успява да „лумне“ като предишния, при все че нито доскучава, нито фалшиви. Персонажите са в криза и пред отпътуване, градът и музиката са с присъствието на действащи лица, а вниманието този път е обърнато към най-младите. Но Маурел трудно може да бъде обобщена, което, струва ми се, е един от най-хубавите комплименти.

„Тъжни момичета“ на Фернанда Товар (Мексико) е за фантастичната сила на тийнейджърските приятелства и за „специфично женската тъга“ от определени житейски дадености, която никоя от нас не успява да избегне дори в най-безгрижните си години, както отбеляза авторката. Две млади състезателки по плуване се носят из басейна и из града и неспирно бърборят – чувстват се безсмъртни и докато не става ясно, че не са, всъщност наистина изглеждат такива: неземни, окрилени, легендарни, щастливи. Един от визуално най-красивите филми в програмата, в който има десетки възможности за любуване.

„Мълнията търси белите животни и блестящите неща“, обяснява възрастна жена в „Илюзията за безкрайно лято“ – прощъпулник в киното на фотографката от „Магнум“ Алесандра Сангуинети, която в Сан Себастиан спечели наградата в раздела „Латинохоризонти“ и приза на младежкото жури (150 души между 18 и 25 години, които имаха да избират измежду 21 заглавия). Някъде през 1998-ма в дълбоката аржентинска провинция Алесандра започва да снима своите десетинагодишни съседки Гийермина и Белинда: те играят, пеят, скитат, изразяват схващания за света, започват работа, стават млади майки, за първи път отиват в чужбина. Четвърт век в 80 часа суров материал, сведени до 90 минути есенция – семпли, но същевременно богати и изненадващи като живота. „Искам да съм пеперуда – казва едното дете, – защото те живеят само ден. Така ще се раждам отново и отново.“

Чий е човек?

Този объркващ въпрос ни принуждава да си зададем пълнометражният дебют на Христо Симеонов. „Обувките на баща ми“ беше избран заедно с още 13 заглавия за конкурсния раздел с първи и втори филми „Нови режисьори“, с победа в който преди 12 години започнаха фестивалния си път Кристина Грозева и Петър Вълчанов. В ядрото му е реално събитие: три жени, отдавна изоставени от един мъж, получават мъртвото му тяло и докато уреждат погребението му, започват да се чудят дали това е същият човек. Доколко познаваме ключовите фигури в живота си? Има ли близостта давност?

Валерия Върбанова (дъщерята), Таня Шахова (майката) и Вяра Коларова (сестрата) са триото, което трябва да преодолее ситуацията, и изборът на Симеонов на типажи с различна гъвкавост и ритъм е много подходящ: топлота, инат и твърдост влизат в интересни сблъсъци. „Дано да е момиче“ е освежаващо неочаквана фраза от екрана, нищо че като цяло диалозите са най-бледата част от цялото… „Обувките на баща ми“ понякога оставя едно усещане за тук могат, но невинаги смеят, но то като цяло не препъва удоволствието от нетипичната за новото българско кино нежност в повествованието, от умението на оператора Веселин Христов, съобразителността на композитора Милен Апостолов и много още.

В Сан Себастиан авторът Христо Симеонов беше така любезен да ни отговори на няколко бързи въпроса.

Как решихте да се занимавате с кино и как избирате какво да разказвате?

Покрай филмите на Кен Лоуч, и то след гимназията. Реших, че трябва да правя силно социално кино. Семейството ми е от работническата класа и идеята за изкуство и за професията на режисьора за мен беше твърде абстрактна. Та в киното се впуснах наивно. Сестра ми, бог да я прости, ме окуражи – на нея го дължа. Защото за майка ми и баща ми мисълта, че киното може да се учи и от него да се изкарва прехрана, беше чужда… Първото, което тръгнах да разказвам и от което се вълнувах, беше свързано с неща от детството. Това се промени с времето и в един момент, като изгубих желание да говоря за него, сякаш изчезна и желанието ми за социалната форма. Сега ми се разказва за семейството ми, за формиращи и травмиращи неща, с които човек трябва да се справя. Замислям един проект, свързан с баба ми Васила, много добра жена, ужасно търпелива. Тя и дядо ми са в основата. В него ще се разказва за влашките роми, които бяха много по нашия край. И тъй като не мога да си представя, че ще го снимам на български, реших, че трябва да е на езика, който говорят копанарите в България, за да бъде автентично за мен поне – да взема роми, които много често живеят в катуни извън селата.

Какво според вас е нужно на един филм, за да бъде разбран?

Аз лично, ако усетя, че не съм докрай честен със себе си, знам, че това ще бъде пречка за зрителя. Но кой зрител? Не можем да слагаме под общ знаменател всичките. Така че аз си избирам по-критичния. И се питам: окей, той ще разбере ли тук компромиса? Ще усети ли, че съм фейкнал?

Как дойде идеята за „Обувките на баща ми“?

По истински случай, който ми разказа една дознателка от Видин. Куриозна ситуация, която в реалността, за разлика от филма, завършва неоптимистично. Първата ми идея беше за късометражка, но вече не ми се правят късометражки. Трябваше ми доста време да разбера, да усетя какво всъщност искам от тази история. Отначало имахме вариант, който се развива през погледа на дознателя и завършва без надежда за героите. И той като текст беше супер. Но чак в последния вариант на сценария, примерно месец или два преди да започнем да снимаме, си дадох сметка, че за мен е много важно да се погрижа за тях и да не ги третирам просто като част от сюжета. В моето семейство се случи нещо, което много ме разтърси, и то ми даде емоционалното разбиране за героите – какъв ключ да търся извън анекдота. И тогава всичко се обърна и героите станаха главни. Извън абсурда дойде и този слой, но за целта вероятно е трябвало първо да получа някакво лично знание.

Кога сте най-щастлив, докато правите кино?

Снимачният период е най-пълнокръвен за мен. Работата на терен. Да пробваме неща с актьорите, с оператора, да експериментираме, да импровизираме. Да виждам как се случват нещата, да хвърля сценария в кофата.

От кое сте най-удовлетворен след прожекцията на „Обувките на баща ми“ в Сан Себастиан?

Колкото и критично да го гледам, аз все още се вълнувам от него. Има моменти, които ме оставят безразличен и си казвам: лошо. Те са просто регистрирани и то се усеща. Но има и такива, в които усещам искреност и че нещата са станали, че са живи. Конкретни сцени, където всичко е пълнокръвно и меко, носи настроение. Меко. Това винаги ми е било целта. Да намеря баланса, при който да не се натрапвам на зрителя, но и да не го оставям безразличен. В някои сцени се е получило много добре, в други – не.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-iberiyskata-sleda/

Извън основната селекция от филми в надпреварата за Златна и Сребърни раковини фестивалът в Сан Себастиан всяка година оформя по още няколко подборки (също конкурсни, но с отделно жури, като „Латинохоризонти“ и „Нови режисьори“, или пък „мострени“, като „Направено в Испания“ и „Перли от други фестивали“), в които се помества най-любопитното от новото испанско и латиноамериканско кино. По-долу сме отсели шест от най-коментираните през 2025 г. истории на иберийски езици (в случая: испански, португалски, каталунски, галисийски), прожектирани в рамките на 73-тото издание на фестивала. За отбелязване е, че премиерите на пет от тях се състояха през май в Кан. И че сме ги подредили от шедьовър (най-горе) до ерзац.

В обичайния случай тук щеше да има и поне едно произведение от Аржентина, чиято продукция е традиционно силна, но поради липса на подходящо заглавие ще вмъкнем цитат. Откакто в края на 2023 г. президент стана Хавиер Милеи,

започна борба с киното, защото то е пространство на идентичността, паметта и поставянето под съмнение. Институтът за кино вече не работи, парите не се използват по предназначение, а като няма образование, конкурси и подкрепа за дебюти, няма бъдеще…

Това каза в Сан Себастиан Мария Алче, съсценаристка на Лукресия Мартел в документалния филм „Нашата земя“.)

„Поет“ (Колумбия). Малък филм с огромен характер – главната роля умно е поверена на изключително интересен натуршчик, наблюдаван отблизо с лакомо любопитство, а способността на киното да разказва с прескоци, метафори, музикални намигания, смяна на скоростите и активно съучастие с публиката е използвана без стеснение. Оскар Рестрепо (ве-ли-ко-ле-пен Убеймар Риос, в живота учител по философия) е прехвърлил 50-те готованец, разчитащ на грижите на пенсионираната си майка, поет с две книжлета от младини, неудовлетворен търсач на възвишеното и алкохолик – „едно печално стихотворение“, както го нарича друг герой. В същото време той е и комично-симпатичен, а в непрокопсаната му траектория просияват искреност и рядкото умение да отделя зрънцето на поезията от плявата на дните.

„Поет“ (награда на журито в раздела „Особен поглед“ в Кан плюс отличия от Мелбърн, Мюнхен, Лима, Биариц) работи с фантастична емоционална амплитуда и няма как да бъде сведен просто до сюжета си – Рестрепо става наставник на ученичка с дарба; дебютът на ученичката в поетичното общество се проваля с гръм и трясък; от новото пожарище изникват нови надежди. Филмът съдържа такива количества нежност и нелепост, че от един момент става свидетелство за човешкото същество въобще и за необходимостта му от нещо отвъд килията на делника. Безкомпромисното, хапливо вглеждане в определени социални превземки, което предизвиква смях в залата, няколко пласта по-надолу преобръща играта и разкрива трогателни детайли с реална важност. При получаването на приза в раздела „Латинохоризонти“ в Сан Себастиан режисьорът Симон Меса Сото каза:

Посвещавам наградата на всичките си колеги в Латинска Америка, където е толкова трудно да се прави кино! Този филм се роди от фрустрацията ми.

„Глуха“ (Испания). Един от най-хубавите моменти на „Сан Себастиан 2025“ беше, когато по време на разговора между екип и публика след прожекцията на „Глуха“ (награда на публиката в раздел „Панорама“ на тазгодишното „Берлинале“) всички зрители минаха от привичното ръкопляскане към аплодисменти на жестомимичен език – с високо вдигане и въртене на разперени длани. За да напише и снима тази история, Ева Либертад се вдъхновява от личните перипетии и разсъждения на сестра си Мириам Гарло, художничка, фотографка и първа глуха актриса с главна роля в испански филм. Анхела (Мириам) е в любяща връзка с Ектор (Алваро Сервантес), с когото чакат дете. Но радостта от раждането на тяхното чуващо (като баща си) момиченце е помътена от съмненията, обзели майката – до каква степен ще се промени сега балансът в семейството ѝ? До каква степен тя ще се окаже неволно изключена, неусетно подценена?

Във всяка връзка на обич има места, където единият не може да придружи другия,

отбеляза режисьорката.

Самоосъществяващите се прогнози винаги са били благодатна почва за киноразказа, а този в „Глуха“ е и превъзходно изграден и изигран – напрегнат, но и забавен, неочакван, красив (едно от любимите ми музикални открития тази година е баската Верде Прато именно заради една песен от саундтрака на филма). Занимава се със специфични и все пак напълно разбираеми отношения и докато носи наслада, разширява мирогледа… (Сещам се за броени други филми, които се опитват да вникнат в глухотата, но все такива, които бих препоръчала без угризения: американския „Дете на глухи родители“, украинския „Племето“, френския „Чети по устните ми“, австралийския „Шум“.)

„Тайният агент“ (Бразилия) на Клебер Мендонса Фильо започва като роудмуви през 1977 г. (насред военната диктатура, мъчила страната до средата на 80-те), продължава като трилър и завършва като разследване в наши дни. Да, материалът е като за три филма, но 158-те минути, които трае, се услаждат. Богатството и своеобразието на колорита, звука, формите, местата и лицата са като от сънищата, а фактът, че действието започва в карнавалния период, додава елемент на колективна лудост – каквато в крайна сметка е всяка диктатура.

Главният герой се оказва не агент, а човек на науката, принуден да мине в нелегалност, за да се добере до родния си град, да вземе детето си и да се спаси в чужбина. По пътя му има преследвачи, помагачи и десетки свидетелства за прогниването на системата (зашеметяващите нива на корупцията и неуважението към човешката цялост например не подлежат на обсъждане в печата, където обаче охотно се спряга градската легенда за Косматия крак, дето нощем напада с ритници нищо неподозиращи минувачи…).

В Сан Себастиан авторът каза, че за стила на филма (с награди за най-добър режисьор и за мъжка роля от „Кан 2025“) се е повлиял от бразилската класика „Лусио Флавио“ и въображението на Серджо Леоне, и добави:

Замислих този проект преди десетина години заради чувството, че определен дискурс, който смятахме за преодолян и прибран в музея на историята, отново завзема политическата сцена….

„Поклонение“ (Испания). Карла Симон („киното ми позволява да си измислям спомените, които нямам“) изгря на световния екран с две награди от „Берлинале 2017“ за „Лятото на 1993-та“ и „Златна мечка“ от „Берлинале 2022“ за „Алкарас“ – две силно автобиографични, минималистични истории, деликатно структурирани около тежки загуби в детството. Третият ѝ филм е от същото тесто и с някои от същите параметри (рано починали родители хероиномани), но се връща по-наблизо в миналото, прибягва до една дълга фантазийна вметка и беше селектиран в Кан. Действието се развива през 2004 г., когато 18-годишната Марина (сияен екранен дебют на Люсия Гарсия) от Каталуния, където живее с роднини на покойната си майка, отива в Галисия, при роднините на покойния си баща, които едва помни.

Момичето пристига с видеокамера и с дневника на майка си (благодарение на който периодично се връщаме към една ярка любовна предистория) и е посрещнато с цял букет от сърдечности и неловкости, родови табута и легенди. Повествованието се дели на глави, всяка от които поставя съществени въпроси („Да си от една кръв с някого прави ли ви семейство?“). Вълнуващо е да се види как е устроен протагонизмът на водещия женски образ, за разлика от обичайния за филмите и романите мъжки – Марина се впуска не да покорява света чрез подвизи, а да го наблюдава, докато не се почувства в състояние да си го обясни. „Поклонение“ е отново солидно, умно кино, макар и да не стига до тихата мощ на „Лятото на 1993-та“.

„Загадъчният поглед на фламингото“ (Чили) е пълнометражният дебют на 30-годишния Диего Сеспедес („смехът е винаги революционен акт“), който му спечели основния приз в „Особен поглед“ в „Кан 2025“, а в Сан Себастиан – безапелационно – наградата на младежта, гласувана от жури от 150 души на възраст между 18 и 25 години. Действието е изнесено през 80-те години на ХХ век, а мястото е мина в пустинята, но епохата и средата не се виждат кой знае колко – събитията протичат в сравнително къс отрязък от време и в театрално стилизирана среда.

От едната страна са къщите на миньорите (мрачни, недодялани мъже), от другата – ханът на артистките (място, където група пъстри травестити живеят, изнасят представления и понякога утоляват самотата на миньорите). Някои от едните и от другите са болни от незнайна „чума“ (СПИН не се споменава, но препратката е очевидна), обвинения летят в двете посоки. „За тях момичетата са загадка – казва на дъщеря си Фламинго, една от болните артистки, – а аз не искам да си отида от този свят неразгадана…“ Сюжетните нишки са няколко, едни завършват с любов, други – със смърт, трети – с бягство, четвърти – в нищото. И все пак, колкото и хаотична и чепата да е историята, „Загадъчният поглед на фламингото“ успява да създаде собствена атмосфера (почти магична на места) и привързаност към персонажите.

В двучасовия „Сират“ (Испания) има една-единствена сцена, направена със сърце, и тя трае около минута: мъж с отрязан крак разиграва театър с чукана си, превърнат в кукла, която уж свири на китара и пее песничка по текст на Борис Виан. Нищо от останалото не е на нивото на този момент. Филмът разчита преобладаващо на натуршчици, но вместо естественият потенциал на тези хора да бъде изявен от режисьора Оливер Лаше, те са вкарани като марионетки в хилав сценарий и дървено изпълняват нелепи действия и елементарен диалог. Дългите празни кадри, в които визуалната, емоционалната и друга информация е нищожна, но пък мъчително развлачена, постигат чувствено отъпяване, нарушено в последната третина от няколко jump scares (най-недостойното средство за впечатляване на зрителя, равносилно на това да се промъкнеш зад него и да креснеш „бу!“ в ухото му).

Вижда се, че Лаше е гледал „Забриски пойнт“, „Свещената планина“ и „Лудия Макс“ и му се е прищяло да хвърли група чудаци в пустинята, но сякаш не е разбрал, че по пътя ще трябва и още нещо освен вдигащи прахоляк коли. Логична дестинация например, правдоподобен конфликт, отличими персонажи с минимален заряд от каквото и да било (предистория? лична философия? обаяние? мотивация?). Или поне гениален оператор с амбициозен план плюс композитор, който да се раздаде като за последно. Поради липса на всичко по-горно „Сират“ е едно безрадостно времеубийство, в което (парадоксално, защото е пълен с движение) не помръдваме и на йота в опознаването на образите, ситуацията, света и себе си. То обаче е продуцирано от Алмодовар, получи наградата на журито в Кан, и беше предложено като испански кандидат за следващите Оскари, а в пресата се разглежда като феномен.

* По някое време преди поредната прожекция две зрителки от предния ред се обърнаха към мен, едната кимна към екрана и попита: „Извинявай, знаеш ли коя е тази жена?“. На екрана беше плакатът на 73-тото издание на фестивала с Мариса Паредес на него и въпросът мъничко разби сърцето ми. Паредес (1946–2024) беше една от иконите на испанското кино – елегантна, талантлива, различна – и си заслужава да не я забравяме: като певицата идол от „Високи токчета“ или актрисата идол от „Всичко за майка ми“ на Алмодовар, но и незаобиколима част от хубави филми на Агусти Виляронга, Артуро Рипстейн, Гилермо дел Торо и много други.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-kakvo-napravihme-sus-sveta/

От 19 до 27 септември 2025 г. се състоя 73-тото издание на Сансебастианския международен филмов фестивал. Роден с втората вълна от най-стари и авторитетни кинофоруми в света (първата – Венеция и Кан през 30-те, втората – Берлин и Сан Себастиан през 50-те), той се слави не толкова с червения си килим, колкото с вярната си кинолюбива публика. В състезателния му раздел бяха селектирани 17 продукции със средна продължителност от около 2 часа (новото нормално), 6 от които – от режисьорки (присъствието на жени в другите фестивали от старата гвардия е по-ограничено). Традиционната му панорама беше посветена на сценаристката Лилиан Хелман, позната у нас повече като драматуржка („Лисичета“). А в „Табакалера“ (някогашна цигарена фабрика, преустроена в културен център) прожекциите бяха съпроводени с изложба на исландския режисьор Хлинюр Палмасон и беседи с кинотворци. С почетно отличие за цялостна кариера „Доностия“ бяха удостоени Естер Гарсия и Дженифър Лоурънс: Гарсия е първата продуцентка, която го получава, а Лоурънс – най-младата му носителка. В последния ден

журито, оглавено от Хуан Антонио Байона („Общество на снега“), разпредели седемте основни награди максимално балансирано и смислено

за разлика от повечето от онова, за което разказваха филмите: несправедливост, незрялост, насилие…

Личният ми фаворит от конкурса беше единственият документален проект в него – „Истории от добрата долина“, който заслужи приза на журито.

Същата награда ми дадоха на същото място преди 25 години,

зарадва се режисьорът Хосе Луис Герин при получаването. Преди четвърт век големият му пробив беше „В строеж“, в който той някак си успя да представи безумно интересно издигането на една сграда в Барселона и страничните ефекти от процеса. Сегашната му творба обхваща цял квартал – „изтърсачето“ „Валбона“ (букв. „Добра долина“), което възниква в покрайнините на каталунската столица след края на франкизма, през 70-те, когато хора от южните части на Испания се стичат в търсене на работа (миналогодишният зрителски любимец „Линия 47“ прилично илюстрираше положението на подобен непланиран район).

„Валбона“ е отрязана от „цивилизацията“ от железопътни линии, река и магистрала. Но както каза Герин в Сан Себастиан, 

един скромен барселонски квартал съдържа големите метафори на света – климатичните промени, миграцията, конфликтите на идентичността, войната, спекулата в строителството.

„Истории от добрата долина“ събира букет от местни жители: стари заселници и новодошли от световния Юг. След кастинг в местното училище, на който са поканени желаещите да споделят своите „мнения, преживелици, мечти и кошмари“, материалът се трупа две години и половина.

Умея да снимам само през обичта. Не бих могъл да направя филм за чудовище. За Пиночет например. Или за Тръмп.

Каталунци, роми, индийци, африканци, украинци, здрави, болни, стари, млади споделят теориите си за света. И говорят на своите растения (една от най-трогателните находки – излиза, че любителите на зеленината, ядлива или декоративна, са в постоянна словесна връзка с нея).

Златната раковина (голямата награда на фестивала, чието название идва от La Concha, живописния сансебастиански залив с формата на заоблена мида) получи испанският филм „Неделите“. „И таз добра! – удиви се един германски колега. – Миналата година корида, а сега – религия“… Това е едва третият по-обемен проект на способната Алауда Руис де Асуа („и трите говорят за семейството като институция и за усилието, което полагаме, за да го превърнем в наше убежище“): дебютът ѝ „Пет вълчета“ (за сложностите на родителството) беше силен, сериалът ѝ „Да обичаш“ (за насилието между съпрузи) – най-малкото полезен.

„Неделите“ (заглавието се дължи на факта, че в неделя обикновено стават семейните събирания, но и domingo е буквално „денят на Господ“) е опит да се вникне в желанието на едно 17-годишно момиче да стане монахиня – от тези, които завинаги се затварят в манастира, говорят през решетка с посетителите и правят сладки за продан.

Големият въпрос, който ме движеше, беше до каква степен усещането ни за морално превъзходство ни пречи да разберем другия,

заяви Де Асуа. Сценарият за несиметричното семейство, в което привързаността и радостта са в постоянна битка за надмощие с дребни предателства и недоволства, е обживян вдъхновено от актьорите и „Неделите“ е апетитна храна за ума. И все пак липсата на един добър дебат по централната тема (като онези славни противостояния свещеник–мирянин относно живота, смъртта и свободата от „Морето в мен“ на Алехандро Аменабар или „Глад“ на Стив Маккуин например) в крайна сметка донякъде го превръща в реклама на църквата…

Белгийският „Шест пролетни дни“ беше другият ми любимец и не се съмнявам в основанията на журито да му присъди две награди: за режисура (Жоаким Лафос) и за сценарий (Лафос, Клое Дюпоншел и Пол Измаел). Младата майка от филма, която – поради безпаричие и безизходица – скришно завежда за великденската ваканция двете си момчета в крайморската вила на бившите си свекър и свекърва, беше един от най-плътните и привлекателни женски образи в конкурса. В едно така нищожно нарушение е заложен много етичен материал, свързан с куп важни въпроси за устройството на обществото и някои негови механизми, които плачат за осъвременяване.

За първи път се опитвам да направя нещо, което не е трагедия,

каза режисьорът на награждаването. Много успешно, бих добавила. Съжалявам само, че междувременно научих за миналогодишния скандал, разразил се около обвиненията на куп негови бивши сътрудници във връзка с държанието му на снимачната площадка: сексизъм, агресия, очерняне. Ами не, отделянето на автора от творбата е удобен мит, авторът е творбата.

Стилистично интригуващ беше „Викът на пазачите“ на Клер Дени, който екранизира „Битка на негъра и кучетата“ на рано отишлия си Бернар-Мари Колтес – не съвсем добре остаряла пиеса от 1979 г. В нея на охранявания терен на обществен строеж в неназована африканска страна се явява братът на загинал работник да иска трупа му. Нощ е и шефът на строежа – бял мъж след разцвета на силите си, очакващ пристигането на жената, за която току-що се е венчал в Европа, се опитва да го отпрати. Противостоенето им е оста на сюжета, но филмът в нито един момент не зачеква европейското паразитиране върху другите континенти – виждаме просто сплит от болезнени човешки отношения, чийто възел се стяга толкова повече, колкото повече замесените се мъчат да се отдалечат. Театралният диалог и атмосферата хващат, но не стигат, за да си тръгне човек удовлетворен (а глуповатата поява на съпругата – на токчета в червената пръст – е мъчителна: репликата „Кажи ми ти защо съм тук“ е кулминация на показната ѝ безпомощност).

С добро искам да спомена два аржентински филма по реални случаи, които обаче бих очаквала по телевизията, не на фестивал – „Белен“ (награда за Камила Плаате за поддържаща роля) на Долорес Фонси и „27 нощи“ на Даниел Хендлер. Коректно сглобени и нужни за осветляването на сериозни проблеми, те са и предвидими до болка (особено първият). И в двата режисьорите изиграват по един важен персонаж. В „Белен“ Фонси влиза в образа на адвокатката, която си поставя за цел не само да измъкне от затвора една жена, обвинена в детеубийство заради спонтанния край на бременност, за която не е знаела, но и да промени законодателството и обществените нагласи по въпроса. В комичния филм „27 нощи“ Хендлер (ако не сте го гледали в сериала „Бригада Палермо“, непременно пробвайте) е психологът, който трябва да прецени състоянието на заможна ексцентричка, чиито дъщери се опитват (и за 27 нощи успяват) да я изолират в хоспис без нейно съгласие.

Три произведения с компетентни екипи бяха особено разочароващи заради ефектния си старт и силна първа третина без адекватно продължение: „Теченията“ на Милагрос Мументалер, „Две пиана“ на Арно Деплешан (със съсценарист българина Камен Велковски, изявявал се досега като продуцент) и „Тигрите“ на Алберто Родригес.

„Теченията“ визуализира психическия разпад на млада майка, но се губи в иначе похвалното си усилие да не свръхобяснява и да не показва намеренията си (апропо, същото се опитва да направи, отново неуспешно, „Умри, любов“, новото от Лин Рамзи – екранизация по забележителната книга на Ариана Харуикс, – който гостува в Сан Себастиан по повод награждаването на Дженифър Лоурънс с „Доностия“). „Две пиана“ започва със занимателен диалог и обещанието за драматична любов, но заглъхва в циклене и клишета. „Тигрите“, история за брат и сестра водолази, които решават в момент на необходимост да направят малко лесни пари, е странен случай на проект, в който всичко е изпълнено точно и чисто, а резултатът е стерилен до отегчение. (Филмът получи наградата за операторско майсторство за работата на Пау Естеве Бирба – ако не сте гледали „Погребан“ на Родриго Кортес, задължително вижте там какво умее Бирба и в най-сложни обстоятелства.)

От няколко години актьорските отличия в „Сан Себастиан“ вече не се делят на „мъжки“ и „женски“, но през 2025-та „Сребърната раковина“ за главна роля беше поделена между мъж и жена: Сяохун Джао за „Сърцето ѝ бие в клетката си“ (реж. Сяою Цин) и Хосе Рамон Сороис за „Маспаломас“ (реж. Хосе Мари Гоенага и Айтор Ареги).

„Сърцето ѝ бие в клетката си“ се оказа преседливо произведение на съвременния китайски соцреализъм по действителната житейска ситуация на дебютантката в киното Джао. След като убива съпруга си насилник, тя е освободена преждевременно от затвора (облагородена от кръжока си по музика), получава прошка от свекърва си (единственият жизнен и симпатичен образ в цялото) и се мъчи да възстанови отношенията си с малкия си син. (Когато излезе на сцената да вземе Раковината, Джао започна с благодарност към себе си, а после шест пъти заяви: „И за завършек ще кажа“, но не завърши, което надигна вълна от необходим смях в пресзалата, където гледахме пряко предаване от награждаването…)

Местният печат хареса „Маспаломас“ и видя в него благородното начало – аз обаче не успях да преодолея бариерата от имплицитен мачизъм, с която се сблъсках в първия му час. Филмът е за мъж, разкрил на късни години хомосексуалността си с цената на голяма лична жертва. Той се озовава в дом за възрастни, където чувства, че се налага пак да я крие. Засечката в моето възприятие дойде от фалоцентричността на ставащото на екрана, визуална и метафорична – отъждествяването на сексуалността със секса (не, не всички гей хора се отдават на безразборни сношения и не, физиология не е същото като душевност) и на свободата и разкрепостеността с определен вид техни кресливи изяви.

От 17 заглавия в конкурса не успях да гледам само „Франц“ – опус на Агнешка Холанд за Кафка, предшестван от негодуващи рецензии от премиерата му в Торонто („Чешкият литературен гигант заслужава повече от тази рутинна, нелепа агиография“). Щеше да е чудесно да бях пропуснала и следващите пет.

Мисля, че светът е в ужасна ситуация в момента. И не е като Холивуд да няма нищо общо – бих казал, че всъщност има всичко общо. А аз, по моите критерии, нося отговорност да не задръствам света с боклук… Ако вземеш да предугаждаш какво искат хората, правиш същото, което и изкуственият интелект. Идеята на ИИ предшества самия ИИ в холивудската машина. Ето защо на всеки десет години тя произвежда римейк на едни и същи пет сюжета. Ето защо съществуват формули за правенето на филми,

каза неотдавна Чарли Кауфман, сценарист на великия „Блясъкът на чистия ум“. В категорията „Задръстване на света“ моментално ще поставя три селектирани в „Сан Себастиан 2025“ англоезични продукции с „мечки“ в състава – „Балада за дребния играч“, „Нюрнберг“ и „Мода“.

В пустия, несвързан филм „Балада“ на Едвард Бергер („Конклав“) Колин Фаръл е рядко нехаризматичен лудопат в Макао, а Тилда Суинтън се явява в пресилен малък образ, зает без промени от поне още десет филма от последните години (обидно е за актриса с нейния капацитет да служи за декорация). Повърхностният „Нюрнберг“ на Джеймс Вандербилт е разхищение на пари и време – Втора световна for dummies с глупави диалози, елементарна структура и неубедителни Рами Малек и Ръсел Кроу, които полувлюбено си партнират като психиатър и Гьоринг по време на Нюрнбергските процеси. „Мода“ на Алис Винокур доведе в Сан Себастиан Анджелина Джоли (бездарна в ролята на американска режисьорка в парижка командировка по времето на модно дефиле) – и толкоз.

Към по-горното трябва да добавя и неправдоподобния, отблъскващ семеен ребус „Неблагодарни създания“ на Олмо Омерзу (словенец, живеещ в Прага) и японския „Бедствие“, набързо прекроен за голям екран минисериал на Ютаро Секи и Кентаро Хирасе (за който дни по-късно говорим с колега белгиец: „Аз си тръгнах на 40-тата минута, защото филмът не успяваше и не успяваше да започне!“, оплаквам се. „А аз на 60-тата. Но да знаеш: един приятел го е гледал докрая и филмът така и не започнал.“).

Една от фестивалните беседи в „Табакалера“ беше с композиторите Александър Деспла и Алберто Иглесиас. „Какво е най-трудно да се изрази с музика?“, попита някой. „Смайването“, отговори Деспла. „Скуката“, добави Иглесиас. Не знам какво е трудно за Йохан Карьо, композитора в датския „Безтегловност“ на фантастичната дебютантка Емилие Талун (награда в „Нови режисьори“, паралелното състезание за първи и втори произведения), но е удивително колко му е лесно да изрази нещо неописуемо, като лятното юношеско щастие. От първите секунди (млади крака с жълти джапанки и валящи около тях черешови костилки) до последния миг „Безтегловност“ е нежен, внимателен, мъдър и несекващо вълнуващ: 15-годишно момиче (великолепна Марие Хелве Аугустсен, чието лице е способно да покаже във фин детайл смисъла и мащаба на всяко събитие) отива на летен лагер за деца с наднормено тегло, където ѝ се случват десетки първи неща, на които ставаме привилегировани свидетели…

В програмните раздели извън основния конкурс – „Направено в Испания“, „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“ и др. – можахме да видим още от обичайното за Озон, Лантимос, Сорентино, приятната „Кокошка“ на Дьорд Палфи (да, на фокус са перипетиите на едно перна̀то, но любопитното изместване не постига много повече от очевидното), както и няколко наистина ценни творби, от които ми се ще да посоча три: „Тортата на президента“, дебют на иракчанина Хасан Хади от последния „Кан“, „Обикновено недоразумение“ на иранския майстор Джафар Панахи („Златна палма“, 2025) и покъртителния „Гласът на Хинд Ражаб“ на тунизийката Каутер Бин Хания (награда на журито от „Венеция“).

В „Тортата на президента“ Саддам Хюсеин навършва 50 години и от народа, съсипан от вътрешни репресии и външни санкции, се очаква добро настроение и видим плам. Едно 9-годишно дете, Ламия, е натоварено от училище да изпече и донесе торта за повода, но всяка от съставките се оказва проблем и докато броди из града да ги набавя, момиченцето се разделя с детството си по безброй начини. Съставът е от очарователни натуршчици, гледките са поглъщащи, а сценарият работи въпреки рисковете.

В „Обикновено недоразумение“ (вариация на „Смъртта и момичето“ на Ариел Дорфман) група бивши изтезавани попадат на някогашния си палач, отвличат го и дълго се боричкат между желанието си да отмъстят и нуждата да не бъдат като него. „Преди няколко месеца Израел бомбардира Техеран – каза в Сан Себастиан Панахи, за да илюстрира сложността на този избор. – Една от ракетите удари основния затвор в града, събори стени и рани както затворници, така и надзиратели. Но първите, вместо да се възползват от възможността да избягат, първо се погрижиха за вторите…“

„Гласът на Хинд Ражаб“ заслужава отделен текст и собствена ниша в историята на киното. Да, вече са снимани страхотни вербатим филми (вж. „Лондон роуд“), трилъри, в които действието се развива извън кадър, но се води от диспечерска централа (вж. „Виновният“), и проекти, наставени от записи на разговори по време на война (вж. „Мирни хора“). Но „Гласът на Хинд Ражаб“ е всичко това и повече. Режисьорката взема реалния запис от телефонните диалози на няколко души от палестинския Червен полумесец с 6-годишното момиченце Хинд, заклещено в Газа в една обстреляна от израелски танк кола, пълна с труповете на роднините му, и го вгражда във възстановка с актьори. Действието се развива изцяло в диспечерското помещение на Червения полумесец. Неистов, но елегантно построен, филмът получи наградата на публиката с огромна преднина във вота (анимацията „Амели и метафизиката на тръбите“ по Амели Нотомб стана подгласник).

В деня на първата му прожекция в Сан Себастиан хиляди се стекоха на протест срещу геноцида в Газа; на следващия ден вестникът на фестивала излезе с редакционна статия, осъждаща „системното и програмно погазване на човешките права от правителството на Нетаняху“; в кината и от всяка фестивална трибуна редовно се чуваха провиквания от публиката или изявления от творците в подкрепа на Палестина, а логото на платформата MUBI, доскоро любима на почитателите на авторското кино, беше редовно освирквано (заради нововъзникналата си икономическа обвързаност с фирма, финансираща и израелска компания за военна технология, основана покрай офанзивата в Газа).

„Нежността е новият пънк“ е мотото на новото издание на „Киномания“, в което от 13 до 30 ноември т.г. ще можем да видим част от по-горните заглавия и още много. Фразата беше изречена от Йоаким Триер в Кан, където поредният му филм събитие „Сантиментална стойност“ взе приза на журито, и в Сан Себастиан, където режисьорът проведе едночасов сърдечен разговор с публиката. В него той каза още:

Вярвам не в диктаторската, а в дискретната позиция на режисьора на снимачната площадка, и се старая да създавам доверие, за да могат да дръзват актьорите.

Феминисткият дискурс около киното помогна и на мъжете.

Искам филмът ми да е музика.

И нещо, с което си струва да завършим:

Радикалното предложение на киното е не друго, а възможността да се срещнем и чуем.