Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/

На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие. За 24-ти път в живота си гледам кино до пресита в баския град Сан Себастиан на един от най-старите европейски фестивали и се старая да изведа свързващи нишки и повтарящи се мотиви. Смърт на роднина, отбелязвам, поезия; приятелство; емпатия. И още: колко е скучна дълбоката замисленост в близък план. Или: моля ви, имайте мимика.

От 263 заглавия от 47 държави едва смогвам да избера 40: всички премиери от основния конкурс плюс 23 истории, представени за първи път другаде от януари насам и селектирани сега в разделите „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“, „Нови режисьори“, „Отворено пространство“. Опитвам се да хвана настроението на света. И с изненада установявам, че през 2026-та фокусът редовно е върху семейството, а най-често споделената необходимост сякаш е от откровен разговор. Дали заради, или въпреки това (винаги може да се поспори доколко човешките ни потребности съвпадат с културните), тазгодишното издание е далеч по-удовлетворително от доста предходни.

От 18 до 27 септември Златната раковина си оспорваха 17 творби от 12 страни, от които само 5 – на режисьорки. Вярно, това е повече от една на 20 кандидати за Златния лъв на последната венецианска „Мостра“ например, но си остава знак за определени липси. (Да видим какво в този смисъл ще се промени от 2027-ма: след 15 добри години начело на фестивала директорът Хосе Луис Ребординос предава щафетата на своята заместничка и за първи път в 74-годишната си история най-важният испански филмов форум ще бъде оглавен от жена: родената в Сан Себастиан Маялен Белоки, доктор по кинознание.) Така или иначе,

в епицентъра на най-интересните екранни събития се оказаха изключително героини.

Жени поправят и проправят

При мен импровизацията има огромен дял в еволюцията на персонажите и на отношенията им: не че се отклонявам от сценария през импровизацията – сценарият ми произлиза от нея,

каза Майк Лий на журналистите след прожекцията на своя филм „Любов и грижа“ (Tender loving care), който няколко дни по-късно получи именно наградата за сценарий, Златна раковина за най-добър филм и Сребърна раковина за главната роля на Кейт О’Флин (същата, която неотдавна спечели „Еми“ за сериала „Заливът на вдовицата“).

„Любов и грижа“ започва и завършва със свръхблизък план на лицето на възрастен мъж: камерата поставя чуждия човек право в личното ни пространство, там, където обикновено са най-скъпите ни, и ние, щем – не щем, го разпознаваме. И не спираме да разпознаваме като свое всичко до края… Две най-добри приятелки заживяват в една квартира и трябва да се справят не само с ежедневието си на социални работнички, но и с лош обрат в дома на родителите на едната. Налице са всички елементи за тежка драма и е възхитително как майсторски Лий и неговите съмишленици сглобяват от тях комичен разказ, който не бяга от страшното, не унижава героите си, не тероризира зрителите.

Човечността не е изчезнала, нищо че времената са трудни. Този филм не бива да се разбира като романтичен ескейпизъм: той говори за нещо много реално – съчувствието,

добави авторът на пресконференцията, на която се появи само във видеовръзка. И потвърди, че поради болест и съпътстващите я трудности това може да е последното му киноначинание. Нещо подобно обаче се чу и през 2024-та, покрай предишната му творба „Горчиви истини“, която – пределно напрегната и безнадеждна – щеше да е тъжен кариерен финал. Да се надяваме, че ни чакат още много любов и грижа от Майк Лий.

Елементите, от които е създаден „Висентина моли за извинение“ на бразилеца Габриел Мартинс (втора незаобиколима премиера от „Сан Себастиан 2026“), също са тези на тежката драма, а въздействието – също окриляващо. Докато Лий ползва за антидот на баналността и мъката огромни дози игривост, у Мартинс спасението идва чрез разнообразието: човешки поведения, ситуации, интериори и екстериори, които са пиршество за окото и за ума. Висентина е майката на шофьор, който – изглежда – нарочно е предизвикал катастрофа, за да отнеме живота си заедно с този на цял автобус непознати хора (сюжет, заимстван от злощастния случай с пилота на „Джърмануингс“ отпреди десетилетие и съпоставим в киното с този на „Трябва да поговорим за Кевин“). Жената усеща нужда да поеме отговорност и започва да се среща с близките на другите жертви, за да им поиска прошка.

Да, двата часа и половина може би идват в повече за способността на зрителите да съпреживяват интензивно и да, завършекът криволичи, но органичната игра на актьорите, дълбоко хуманната идея статистиката да бъде разглобена на личности плюс финото разбиране на автора за „социалния пърформанс“ (както нарече той липсата на прямо общуване по щекотливи теми) правят от „Висентина моли за извинение“ преживяване, което белязва.

„Благодатта на земята“ на Ханс Петер Мулан започва с две ръце, които загребват пръст и сняг. В красива, но неприветлива пустош млад мъж, за чието минало и принадлежност няма да научим нищо, се мъчи да оцелее. Към опитите му се присъединява млада жена със „заешка уста“. Исак и Ингер започват да си помагат, да си допадат, да са заедно и всяка пречка да превръщат в стъпало. И нещата потръгват. Клетото им убежище в скалите прераства в колиба, а с годините – и в благоденстваща ферма. Двамата полудиви странници стават двойка и пълнят земята, и обладават я, и господаруват. Множат се притежанията им, децата, знанията. Но със знанията (и новостите, и отклоняването от привичките – все по почин на жената) расте и тъгата. Райската градина, която се е опитала да погуби Адам и Ева, се превръща в райска градина, чиято гибел те неволно отключват.

Дълбоко патриархалната постановка на тази 180-минутна екранизация по едноименния роман на нобелиста Кнут Хамсун, библейските препратки, романтичната (и подвеждаща) тяга към прединдустриалното общество – нищо от това не натежава в ущърб на великолепното произведение, което справедливо беше удостоено с награда за операторското майсторство на Оскар Далсбакен и със Сребърна раковина за главната роля на Аста Кама Аугюст (отличие, споделено с Кейт О’Флин от „Любов и грижа“).

Сребърна раковина за режисура взе Аманда Кернел за „Ледена земя“ (оригиналното Garrat du váimmu означава нещо като „Сърцето ти плаче“, но бидейки копродукция между няколко северни страни и България, филмът вече си има определено българско заглавие). Саамско момиче наследява стадото елени на баща си и смело, но безуспешно се опитва да се докаже в изключително мъжката общност на еленовъдите. Историята на нейното поражение, което посвоему се оказва победа – сдържана, понятно изложена и увлекателна за гледане и слушане (с много ласкави близки планове и един вълнуващ йоик) – не е толкова предсказуема, колкото изглежда, че ще е. И макар да губи ритъма си във втората половина, оставя усещане за радост.

С кинодебют в официалната селекция участваше и 64-годишната японска писателка и кураторка Маха Харада. „В стаята на баща ми“ е екранизация по собствения ѝ разказ „Ненужен мъж“: пазителка в музей губи любимата си работа, обаче получава компенсация от съдбата – плик с ключ, адресиран до нея от вече покойния ѝ баща; среща с човек, който го е познавал по-добре от самата нея; признание за труда си от малословен колега. Съдържанието е толкова ефирно, че на моменти изглежда аморфно. Но докато свръхексплоатирани японски съставки (чаена церемония, сакура, дълбоко потисната емоционалност) се смесват с такива от Запада (Пучини, Белини, Ротко) и с малко самотни, изящни стихове, тук и там звънва по някоя наистина прочувствена струна.

В „Дебютът“ – друг кандидат за Златната раковина – Джеси Айзенбърг, който преди две години блесна с трагикомичния си филм „Истинска болка“, е вече не „само“ актьор, сценарист и режисьор, но и автор на музиката и текста на мюзикъла, около който се върти действието. Джулиан Мур е богата домакиня със закърняла личност, която се явява на прослушване за малка роля, а Пол Джамати – взискателен режисьор на любителски представления в Ню Йорк. Бъбривата хумореска е съвсем предвидима и без принос към растящото множество от филми, занимаващи се с терапевтичната сила на театъра (Ghostlight е последното попадение по темата, което ми е известно), а Мур сериозно преиграва.

И все пак авторът е безспорен талант. И – нещо, което едва ли ще си проличи точно в „Дебютът“, но за което държа да изразя уважение – алтруист. В края на миналата година Джеси Айзенбърг (току-що отказал да играе Марк Цукърбърг от морални съображения) дари бъбрек на непознат. Каква е връзката с творчеството му ли? Всякаква.

Колективни лудости

Два силни испански филма за дисфункционални семейства направиха фурор в конкурса – „Още пет минути“ на Хавиер Руис Калдера и „Лошият баща“ на Роберто Буесо. За първия Хавиер Камара (санитарят от „Говори с нея“) беше награден със Сребърна раковина (в Сан Себастиан няма „мъжки“ и „женски“ отличия, а само за главна и поддържаща роля, както е в случая), а вторият, колкото и да заслужаваше, не беше зачетен от журито.

„Още пет минути“ по сценарий на прочутия комик Берто Ромеро, който изпълнява и една от централните роли, е от научнофантастичния поджанр „циклично връщане във времето“ (вж. „Денят на мармота“). С тази разлика, че тук прескоците назад са само с по пет минути, всички действащи лица (двама скарани съпрузи, пристигнали във вила за уикенда, и служителят на агенцията, от която я наемат) ги осъзнават и все по-агресивно се опитват да се избавят от този „затвор от време“…

„Лошият баща“ – също комедия, също във вила – се придържа към реалността, но я обогатява с ексцентричност и пъстри отровни стрели между неспирно спорещите герои: четири отдавна пораснали деца на известен писател на прага на смъртта („Едуард Фернандес е лъв!“, съм си записала в тъмното), няколко съпрузи и съпруги от същия кръг, бохемите от антуража на бащата…

„Тъжните ми мъртъвци“ на чилиеца Пабло Лараѝн по разкази на аржентинската писателка Мариана Енрикес беше от най-чаканите на фестивала. Минисериалът на ужасите (4 епизода по 45 минути за „Нетфликс“, прожектирани в Сан Себастиан в трудносмилаема тричасова форма) смесва остро социално и свръхестествено и е колкото интригуващ, толкова и отблъскващ в хрумванията си. От дете 70-годишната Ема чува и вижда мъртвите, не се плаши от тях, утешава ги, та около нея е постоянен писък и гмеж от неотпътували души, търсещи внимание. Това, заснето в болнавия колорит на Рой Андершон и пропито с делничното насилие на буеносайреските панелни квартали, е донякъде туширано от чувството за хумор на Ема и от чудните актьорски изпълнения, но решително не е за всеки вкус.

Пак в Аржентина, но в совалка между 50-те до 80-те години, се развива „Глаксо“ на Бенхамин Наищат – романова адаптация за приятелство и предателство на фона на две военни диктатури. Филмът е с твърде много персонажи (и разказвачи), които нямаме време да доопознаем, и макар да е направен с голяма вещина и да държи интереса до края, не пуска корен в ума и сърцето. „Светци“ на Микел Гуреа е друга история от конкурса, която се гледа с любопитство и голяма доза наслада (всеотдайната Вики Луенго в главната роля на хулиганка от периферията; гледките от нощните обири на църкви, в които се замесва героинята ѝ; джазовият саундтрак!), но също не смогва да се досвърже със зрителя – ритъмът и пренавитият патос не успяват да вкарат хармония в хаотичната тъкан и по-скоро отчуждават.

Само няколко филма от състезателната програма тази година бяха откровено разочарование. Но дори и сред тях два бяха способни да не изгубят симпатиите на публиката до финала: „Духове“ на Фатих Акин (дълго черно-бяло упражнение по кичозна сантименталност, в която двама красиви млади актьори разиграват съдбовно предопределена любов между живо момче и мъртво момиче) и „Клетниците“ на Фред Кавайе (превърнал романа на Юго в тричасов костюмиран екшън с гърмяща холивудска музика от ада… и все пак – какви вълнуващи Фантин, Епонин и Жавер!).

Журито на Айра Сакс направи необяснимо салтомортале в логиката си и присъди своята специална награда на най-слабия филм в тазгодишната сансебастианска подборка – „Граница“, мъчителен дебют на А Бяо. Неми хора с каменни лица, сивкави околности, убоги интериори, монголска проститутка, китайски миньори, сексуални сцени, поднесени патологоанатомично, невидими мотиви, чувства, цели…

Но за да не завършваме на тази необяснима нота, ще се върна към „Благодатта на земята“ и финалната му реплика – не примирена констатация, както може да прозвучи, а обещание за бъдеще:

Никой не е какъвто би трябвало да бъде.

Идната седмица – за разследването „Наза“ (не го пропускайте на 5 октомври от 18:30 часа в Дома на киното – единствена прожекция в рамките на „София ДокуМентал“), за „Обувките на баща ми“ на Христо Симеонов, за триумфите на „Черната топка“, за новото от Мартин Макдона и други находки в програмата на „Сан Себастиан“ 2026.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-iberiyskata-sleda/

Извън основната селекция от филми в надпреварата за Златна и Сребърни раковини фестивалът в Сан Себастиан всяка година оформя по още няколко подборки (също конкурсни, но с отделно жури, като „Латинохоризонти“ и „Нови режисьори“, или пък „мострени“, като „Направено в Испания“ и „Перли от други фестивали“), в които се помества най-любопитното от новото испанско и латиноамериканско кино. По-долу сме отсели шест от най-коментираните през 2025 г. истории на иберийски езици (в случая: испански, португалски, каталунски, галисийски), прожектирани в рамките на 73-тото издание на фестивала. За отбелязване е, че премиерите на пет от тях се състояха през май в Кан. И че сме ги подредили от шедьовър (най-горе) до ерзац.

В обичайния случай тук щеше да има и поне едно произведение от Аржентина, чиято продукция е традиционно силна, но поради липса на подходящо заглавие ще вмъкнем цитат. Откакто в края на 2023 г. президент стана Хавиер Милеи,

започна борба с киното, защото то е пространство на идентичността, паметта и поставянето под съмнение. Институтът за кино вече не работи, парите не се използват по предназначение, а като няма образование, конкурси и подкрепа за дебюти, няма бъдеще…

Това каза в Сан Себастиан Мария Алче, съсценаристка на Лукресия Мартел в документалния филм „Нашата земя“.)

„Поет“ (Колумбия). Малък филм с огромен характер – главната роля умно е поверена на изключително интересен натуршчик, наблюдаван отблизо с лакомо любопитство, а способността на киното да разказва с прескоци, метафори, музикални намигания, смяна на скоростите и активно съучастие с публиката е използвана без стеснение. Оскар Рестрепо (ве-ли-ко-ле-пен Убеймар Риос, в живота учител по философия) е прехвърлил 50-те готованец, разчитащ на грижите на пенсионираната си майка, поет с две книжлета от младини, неудовлетворен търсач на възвишеното и алкохолик – „едно печално стихотворение“, както го нарича друг герой. В същото време той е и комично-симпатичен, а в непрокопсаната му траектория просияват искреност и рядкото умение да отделя зрънцето на поезията от плявата на дните.

„Поет“ (награда на журито в раздела „Особен поглед“ в Кан плюс отличия от Мелбърн, Мюнхен, Лима, Биариц) работи с фантастична емоционална амплитуда и няма как да бъде сведен просто до сюжета си – Рестрепо става наставник на ученичка с дарба; дебютът на ученичката в поетичното общество се проваля с гръм и трясък; от новото пожарище изникват нови надежди. Филмът съдържа такива количества нежност и нелепост, че от един момент става свидетелство за човешкото същество въобще и за необходимостта му от нещо отвъд килията на делника. Безкомпромисното, хапливо вглеждане в определени социални превземки, което предизвиква смях в залата, няколко пласта по-надолу преобръща играта и разкрива трогателни детайли с реална важност. При получаването на приза в раздела „Латинохоризонти“ в Сан Себастиан режисьорът Симон Меса Сото каза:

Посвещавам наградата на всичките си колеги в Латинска Америка, където е толкова трудно да се прави кино! Този филм се роди от фрустрацията ми.

„Глуха“ (Испания). Един от най-хубавите моменти на „Сан Себастиан 2025“ беше, когато по време на разговора между екип и публика след прожекцията на „Глуха“ (награда на публиката в раздел „Панорама“ на тазгодишното „Берлинале“) всички зрители минаха от привичното ръкопляскане към аплодисменти на жестомимичен език – с високо вдигане и въртене на разперени длани. За да напише и снима тази история, Ева Либертад се вдъхновява от личните перипетии и разсъждения на сестра си Мириам Гарло, художничка, фотографка и първа глуха актриса с главна роля в испански филм. Анхела (Мириам) е в любяща връзка с Ектор (Алваро Сервантес), с когото чакат дете. Но радостта от раждането на тяхното чуващо (като баща си) момиченце е помътена от съмненията, обзели майката – до каква степен ще се промени сега балансът в семейството ѝ? До каква степен тя ще се окаже неволно изключена, неусетно подценена?

Във всяка връзка на обич има места, където единият не може да придружи другия,

отбеляза режисьорката.

Самоосъществяващите се прогнози винаги са били благодатна почва за киноразказа, а този в „Глуха“ е и превъзходно изграден и изигран – напрегнат, но и забавен, неочакван, красив (едно от любимите ми музикални открития тази година е баската Верде Прато именно заради една песен от саундтрака на филма). Занимава се със специфични и все пак напълно разбираеми отношения и докато носи наслада, разширява мирогледа… (Сещам се за броени други филми, които се опитват да вникнат в глухотата, но все такива, които бих препоръчала без угризения: американския „Дете на глухи родители“, украинския „Племето“, френския „Чети по устните ми“, австралийския „Шум“.)

„Тайният агент“ (Бразилия) на Клебер Мендонса Фильо започва като роудмуви през 1977 г. (насред военната диктатура, мъчила страната до средата на 80-те), продължава като трилър и завършва като разследване в наши дни. Да, материалът е като за три филма, но 158-те минути, които трае, се услаждат. Богатството и своеобразието на колорита, звука, формите, местата и лицата са като от сънищата, а фактът, че действието започва в карнавалния период, додава елемент на колективна лудост – каквато в крайна сметка е всяка диктатура.

Главният герой се оказва не агент, а човек на науката, принуден да мине в нелегалност, за да се добере до родния си град, да вземе детето си и да се спаси в чужбина. По пътя му има преследвачи, помагачи и десетки свидетелства за прогниването на системата (зашеметяващите нива на корупцията и неуважението към човешката цялост например не подлежат на обсъждане в печата, където обаче охотно се спряга градската легенда за Косматия крак, дето нощем напада с ритници нищо неподозиращи минувачи…).

В Сан Себастиан авторът каза, че за стила на филма (с награди за най-добър режисьор и за мъжка роля от „Кан 2025“) се е повлиял от бразилската класика „Лусио Флавио“ и въображението на Серджо Леоне, и добави:

Замислих този проект преди десетина години заради чувството, че определен дискурс, който смятахме за преодолян и прибран в музея на историята, отново завзема политическата сцена….

„Поклонение“ (Испания). Карла Симон („киното ми позволява да си измислям спомените, които нямам“) изгря на световния екран с две награди от „Берлинале 2017“ за „Лятото на 1993-та“ и „Златна мечка“ от „Берлинале 2022“ за „Алкарас“ – две силно автобиографични, минималистични истории, деликатно структурирани около тежки загуби в детството. Третият ѝ филм е от същото тесто и с някои от същите параметри (рано починали родители хероиномани), но се връща по-наблизо в миналото, прибягва до една дълга фантазийна вметка и беше селектиран в Кан. Действието се развива през 2004 г., когато 18-годишната Марина (сияен екранен дебют на Люсия Гарсия) от Каталуния, където живее с роднини на покойната си майка, отива в Галисия, при роднините на покойния си баща, които едва помни.

Момичето пристига с видеокамера и с дневника на майка си (благодарение на който периодично се връщаме към една ярка любовна предистория) и е посрещнато с цял букет от сърдечности и неловкости, родови табута и легенди. Повествованието се дели на глави, всяка от които поставя съществени въпроси („Да си от една кръв с някого прави ли ви семейство?“). Вълнуващо е да се види как е устроен протагонизмът на водещия женски образ, за разлика от обичайния за филмите и романите мъжки – Марина се впуска не да покорява света чрез подвизи, а да го наблюдава, докато не се почувства в състояние да си го обясни. „Поклонение“ е отново солидно, умно кино, макар и да не стига до тихата мощ на „Лятото на 1993-та“.

„Загадъчният поглед на фламингото“ (Чили) е пълнометражният дебют на 30-годишния Диего Сеспедес („смехът е винаги революционен акт“), който му спечели основния приз в „Особен поглед“ в „Кан 2025“, а в Сан Себастиан – безапелационно – наградата на младежта, гласувана от жури от 150 души на възраст между 18 и 25 години. Действието е изнесено през 80-те години на ХХ век, а мястото е мина в пустинята, но епохата и средата не се виждат кой знае колко – събитията протичат в сравнително къс отрязък от време и в театрално стилизирана среда.

От едната страна са къщите на миньорите (мрачни, недодялани мъже), от другата – ханът на артистките (място, където група пъстри травестити живеят, изнасят представления и понякога утоляват самотата на миньорите). Някои от едните и от другите са болни от незнайна „чума“ (СПИН не се споменава, но препратката е очевидна), обвинения летят в двете посоки. „За тях момичетата са загадка – казва на дъщеря си Фламинго, една от болните артистки, – а аз не искам да си отида от този свят неразгадана…“ Сюжетните нишки са няколко, едни завършват с любов, други – със смърт, трети – с бягство, четвърти – в нищото. И все пак, колкото и хаотична и чепата да е историята, „Загадъчният поглед на фламингото“ успява да създаде собствена атмосфера (почти магична на места) и привързаност към персонажите.

В двучасовия „Сират“ (Испания) има една-единствена сцена, направена със сърце, и тя трае около минута: мъж с отрязан крак разиграва театър с чукана си, превърнат в кукла, която уж свири на китара и пее песничка по текст на Борис Виан. Нищо от останалото не е на нивото на този момент. Филмът разчита преобладаващо на натуршчици, но вместо естественият потенциал на тези хора да бъде изявен от режисьора Оливер Лаше, те са вкарани като марионетки в хилав сценарий и дървено изпълняват нелепи действия и елементарен диалог. Дългите празни кадри, в които визуалната, емоционалната и друга информация е нищожна, но пък мъчително развлачена, постигат чувствено отъпяване, нарушено в последната третина от няколко jump scares (най-недостойното средство за впечатляване на зрителя, равносилно на това да се промъкнеш зад него и да креснеш „бу!“ в ухото му).

Вижда се, че Лаше е гледал „Забриски пойнт“, „Свещената планина“ и „Лудия Макс“ и му се е прищяло да хвърли група чудаци в пустинята, но сякаш не е разбрал, че по пътя ще трябва и още нещо освен вдигащи прахоляк коли. Логична дестинация например, правдоподобен конфликт, отличими персонажи с минимален заряд от каквото и да било (предистория? лична философия? обаяние? мотивация?). Или поне гениален оператор с амбициозен план плюс композитор, който да се раздаде като за последно. Поради липса на всичко по-горно „Сират“ е едно безрадостно времеубийство, в което (парадоксално, защото е пълен с движение) не помръдваме и на йота в опознаването на образите, ситуацията, света и себе си. То обаче е продуцирано от Алмодовар, получи наградата на журито в Кан, и беше предложено като испански кандидат за следващите Оскари, а в пресата се разглежда като феномен.

---

* По някое време преди поредната прожекция две зрителки от предния ред се обърнаха към мен, едната кимна към екрана и попита: „Извинявай, знаеш ли коя е тази жена?“. На екрана беше плакатът на 73-тото издание на фестивала с Мариса Паредес на него и въпросът мъничко разби сърцето ми. Паредес (1946–2024) беше една от иконите на испанското кино – елегантна, талантлива, различна – и си заслужава да не я забравяме: като певицата идол от „Високи токчета“ или актрисата идол от „Всичко за майка ми“ на Алмодовар, но и незаобиколима част от хубави филми на Агусти Виляронга, Артуро Рипстейн, Гилермо дел Торо и много други.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-kakvo-napravihme-sus-sveta/

От 19 до 27 септември 2025 г. се състоя 73-тото издание на Сансебастианския международен филмов фестивал. Роден с втората вълна от най-стари и авторитетни кинофоруми в света (първата – Венеция и Кан през 30-те, втората – Берлин и Сан Себастиан през 50-те), той се слави не толкова с червения си килим, колкото с вярната си кинолюбива публика. В състезателния му раздел бяха селектирани 17 продукции със средна продължителност от около 2 часа (новото нормално), 6 от които – от режисьорки (присъствието на жени в другите фестивали от старата гвардия е по-ограничено). Традиционната му панорама беше посветена на сценаристката Лилиан Хелман, позната у нас повече като драматуржка („Лисичета“). А в „Табакалера“ (някогашна цигарена фабрика, преустроена в културен център) прожекциите бяха съпроводени с изложба на исландския режисьор Хлинюр Палмасон и беседи с кинотворци. С почетно отличие за цялостна кариера „Доностия“ бяха удостоени Естер Гарсия и Дженифър Лоурънс: Гарсия е първата продуцентка, която го получава, а Лоурънс – най-младата му носителка. В последния ден

журито, оглавено от Хуан Антонио Байона („Общество на снега“), разпредели седемте основни награди максимално балансирано и смислено

за разлика от повечето от онова, за което разказваха филмите: несправедливост, незрялост, насилие…

Личният ми фаворит от конкурса беше единственият документален проект в него – „Истории от добрата долина“, който заслужи приза на журито.

Същата награда ми дадоха на същото място преди 25 години,

зарадва се режисьорът Хосе Луис Герин при получаването. Преди четвърт век големият му пробив беше „В строеж“, в който той някак си успя да представи безумно интересно издигането на една сграда в Барселона и страничните ефекти от процеса. Сегашната му творба обхваща цял квартал – „изтърсачето“ „Валбона“ (букв. „Добра долина“), което възниква в покрайнините на каталунската столица след края на франкизма, през 70-те, когато хора от южните части на Испания се стичат в търсене на работа (миналогодишният зрителски любимец „Линия 47“ прилично илюстрираше положението на подобен непланиран район).

„Валбона“ е отрязана от „цивилизацията“ от железопътни линии, река и магистрала. Но както каза Герин в Сан Себастиан, 

един скромен барселонски квартал съдържа големите метафори на света – климатичните промени, миграцията, конфликтите на идентичността, войната, спекулата в строителството.

„Истории от добрата долина“ събира букет от местни жители: стари заселници и новодошли от световния Юг. След кастинг в местното училище, на който са поканени желаещите да споделят своите „мнения, преживелици, мечти и кошмари“, материалът се трупа две години и половина.

Умея да снимам само през обичта. Не бих могъл да направя филм за чудовище. За Пиночет например. Или за Тръмп.

Каталунци, роми, индийци, африканци, украинци, здрави, болни, стари, млади споделят теориите си за света. И говорят на своите растения (една от най-трогателните находки – излиза, че любителите на зеленината, ядлива или декоративна, са в постоянна словесна връзка с нея).

Златната раковина (голямата награда на фестивала, чието название идва от La Concha, живописния сансебастиански залив с формата на заоблена мида) получи испанският филм „Неделите“. „И таз добра! – удиви се един германски колега. – Миналата година корида, а сега – религия“… Това е едва третият по-обемен проект на способната Алауда Руис де Асуа („и трите говорят за семейството като институция и за усилието, което полагаме, за да го превърнем в наше убежище“): дебютът ѝ „Пет вълчета“ (за сложностите на родителството) беше силен, сериалът ѝ „Да обичаш“ (за насилието между съпрузи) – най-малкото полезен.

„Неделите“ (заглавието се дължи на факта, че в неделя обикновено стават семейните събирания, но и domingo е буквално „денят на Господ“) е опит да се вникне в желанието на едно 17-годишно момиче да стане монахиня – от тези, които завинаги се затварят в манастира, говорят през решетка с посетителите и правят сладки за продан.

Големият въпрос, който ме движеше, беше до каква степен усещането ни за морално превъзходство ни пречи да разберем другия,

заяви Де Асуа. Сценарият за несиметричното семейство, в което привързаността и радостта са в постоянна битка за надмощие с дребни предателства и недоволства, е обживян вдъхновено от актьорите и „Неделите“ е апетитна храна за ума. И все пак липсата на един добър дебат по централната тема (като онези славни противостояния свещеник–мирянин относно живота, смъртта и свободата от „Морето в мен“ на Алехандро Аменабар или „Глад“ на Стив Маккуин например) в крайна сметка донякъде го превръща в реклама на църквата…

Белгийският „Шест пролетни дни“ беше другият ми любимец и не се съмнявам в основанията на журито да му присъди две награди: за режисура (Жоаким Лафос) и за сценарий (Лафос, Клое Дюпоншел и Пол Измаел). Младата майка от филма, която – поради безпаричие и безизходица – скришно завежда за великденската ваканция двете си момчета в крайморската вила на бившите си свекър и свекърва, беше един от най-плътните и привлекателни женски образи в конкурса. В едно така нищожно нарушение е заложен много етичен материал, свързан с куп важни въпроси за устройството на обществото и някои негови механизми, които плачат за осъвременяване.

За първи път се опитвам да направя нещо, което не е трагедия,

каза режисьорът на награждаването. Много успешно, бих добавила. Съжалявам само, че междувременно научих за миналогодишния скандал, разразил се около обвиненията на куп негови бивши сътрудници във връзка с държанието му на снимачната площадка: сексизъм, агресия, очерняне. Ами не, отделянето на автора от творбата е удобен мит, авторът е творбата.

Стилистично интригуващ беше „Викът на пазачите“ на Клер Дени, който екранизира „Битка на негъра и кучетата“ на рано отишлия си Бернар-Мари Колтес – не съвсем добре остаряла пиеса от 1979 г. В нея на охранявания терен на обществен строеж в неназована африканска страна се явява братът на загинал работник да иска трупа му. Нощ е и шефът на строежа – бял мъж след разцвета на силите си, очакващ пристигането на жената, за която току-що се е венчал в Европа, се опитва да го отпрати. Противостоенето им е оста на сюжета, но филмът в нито един момент не зачеква европейското паразитиране върху другите континенти – виждаме просто сплит от болезнени човешки отношения, чийто възел се стяга толкова повече, колкото повече замесените се мъчат да се отдалечат. Театралният диалог и атмосферата хващат, но не стигат, за да си тръгне човек удовлетворен (а глуповатата поява на съпругата – на токчета в червената пръст – е мъчителна: репликата „Кажи ми ти защо съм тук“ е кулминация на показната ѝ безпомощност).

С добро искам да спомена два аржентински филма по реални случаи, които обаче бих очаквала по телевизията, не на фестивал – „Белен“ (награда за Камила Плаате за поддържаща роля) на Долорес Фонси и „27 нощи“ на Даниел Хендлер. Коректно сглобени и нужни за осветляването на сериозни проблеми, те са и предвидими до болка (особено първият). И в двата режисьорите изиграват по един важен персонаж. В „Белен“ Фонси влиза в образа на адвокатката, която си поставя за цел не само да измъкне от затвора една жена, обвинена в детеубийство заради спонтанния край на бременност, за която не е знаела, но и да промени законодателството и обществените нагласи по въпроса. В комичния филм „27 нощи“ Хендлер (ако не сте го гледали в сериала „Бригада Палермо“, непременно пробвайте) е психологът, който трябва да прецени състоянието на заможна ексцентричка, чиито дъщери се опитват (и за 27 нощи успяват) да я изолират в хоспис без нейно съгласие.

Три произведения с компетентни екипи бяха особено разочароващи заради ефектния си старт и силна първа третина без адекватно продължение: „Теченията“ на Милагрос Мументалер, „Две пиана“ на Арно Деплешан (със съсценарист българина Камен Велковски, изявявал се досега като продуцент) и „Тигрите“ на Алберто Родригес.

„Теченията“ визуализира психическия разпад на млада майка, но се губи в иначе похвалното си усилие да не свръхобяснява и да не показва намеренията си (апропо, същото се опитва да направи, отново неуспешно, „Умри, любов“, новото от Лин Рамзи – екранизация по забележителната книга на Ариана Харуикс, – който гостува в Сан Себастиан по повод награждаването на Дженифър Лоурънс с „Доностия“). „Две пиана“ започва със занимателен диалог и обещанието за драматична любов, но заглъхва в циклене и клишета. „Тигрите“, история за брат и сестра водолази, които решават в момент на необходимост да направят малко лесни пари, е странен случай на проект, в който всичко е изпълнено точно и чисто, а резултатът е стерилен до отегчение. (Филмът получи наградата за операторско майсторство за работата на Пау Естеве Бирба – ако не сте гледали „Погребан“ на Родриго Кортес, задължително вижте там какво умее Бирба и в най-сложни обстоятелства.)

От няколко години актьорските отличия в „Сан Себастиан“ вече не се делят на „мъжки“ и „женски“, но през 2025-та „Сребърната раковина“ за главна роля беше поделена между мъж и жена: Сяохун Джао за „Сърцето ѝ бие в клетката си“ (реж. Сяою Цин) и Хосе Рамон Сороис за „Маспаломас“ (реж. Хосе Мари Гоенага и Айтор Ареги).

„Сърцето ѝ бие в клетката си“ се оказа преседливо произведение на съвременния китайски соцреализъм по действителната житейска ситуация на дебютантката в киното Джао. След като убива съпруга си насилник, тя е освободена преждевременно от затвора (облагородена от кръжока си по музика), получава прошка от свекърва си (единственият жизнен и симпатичен образ в цялото) и се мъчи да възстанови отношенията си с малкия си син. (Когато излезе на сцената да вземе Раковината, Джао започна с благодарност към себе си, а после шест пъти заяви: „И за завършек ще кажа“, но не завърши, което надигна вълна от необходим смях в пресзалата, където гледахме пряко предаване от награждаването…)

Местният печат хареса „Маспаломас“ и видя в него благородното начало – аз обаче не успях да преодолея бариерата от имплицитен мачизъм, с която се сблъсках в първия му час. Филмът е за мъж, разкрил на късни години хомосексуалността си с цената на голяма лична жертва. Той се озовава в дом за възрастни, където чувства, че се налага пак да я крие. Засечката в моето възприятие дойде от фалоцентричността на ставащото на екрана, визуална и метафорична – отъждествяването на сексуалността със секса (не, не всички гей хора се отдават на безразборни сношения и не, физиология не е същото като душевност) и на свободата и разкрепостеността с определен вид техни кресливи изяви.

От 17 заглавия в конкурса не успях да гледам само „Франц“ – опус на Агнешка Холанд за Кафка, предшестван от негодуващи рецензии от премиерата му в Торонто („Чешкият литературен гигант заслужава повече от тази рутинна, нелепа агиография“). Щеше да е чудесно да бях пропуснала и следващите пет.

Мисля, че светът е в ужасна ситуация в момента. И не е като Холивуд да няма нищо общо – бих казал, че всъщност има всичко общо. А аз, по моите критерии, нося отговорност да не задръствам света с боклук… Ако вземеш да предугаждаш какво искат хората, правиш същото, което и изкуственият интелект. Идеята на ИИ предшества самия ИИ в холивудската машина. Ето защо на всеки десет години тя произвежда римейк на едни и същи пет сюжета. Ето защо съществуват формули за правенето на филми,

каза неотдавна Чарли Кауфман, сценарист на великия „Блясъкът на чистия ум“. В категорията „Задръстване на света“ моментално ще поставя три селектирани в „Сан Себастиан 2025“ англоезични продукции с „мечки“ в състава – „Балада за дребния играч“, „Нюрнберг“ и „Мода“.

В пустия, несвързан филм „Балада“ на Едвард Бергер („Конклав“) Колин Фаръл е рядко нехаризматичен лудопат в Макао, а Тилда Суинтън се явява в пресилен малък образ, зает без промени от поне още десет филма от последните години (обидно е за актриса с нейния капацитет да служи за декорация). Повърхностният „Нюрнберг“ на Джеймс Вандербилт е разхищение на пари и време – Втора световна for dummies с глупави диалози, елементарна структура и неубедителни Рами Малек и Ръсел Кроу, които полувлюбено си партнират като психиатър и Гьоринг по време на Нюрнбергските процеси. „Мода“ на Алис Винокур доведе в Сан Себастиан Анджелина Джоли (бездарна в ролята на американска режисьорка в парижка командировка по времето на модно дефиле) – и толкоз.

Към по-горното трябва да добавя и неправдоподобния, отблъскващ семеен ребус „Неблагодарни създания“ на Олмо Омерзу (словенец, живеещ в Прага) и японския „Бедствие“, набързо прекроен за голям екран минисериал на Ютаро Секи и Кентаро Хирасе (за който дни по-късно говорим с колега белгиец: „Аз си тръгнах на 40-тата минута, защото филмът не успяваше и не успяваше да започне!“, оплаквам се. „А аз на 60-тата. Но да знаеш: един приятел го е гледал докрая и филмът така и не започнал.“).

Една от фестивалните беседи в „Табакалера“ беше с композиторите Александър Деспла и Алберто Иглесиас. „Какво е най-трудно да се изрази с музика?“, попита някой. „Смайването“, отговори Деспла. „Скуката“, добави Иглесиас. Не знам какво е трудно за Йохан Карьо, композитора в датския „Безтегловност“ на фантастичната дебютантка Емилие Талун (награда в „Нови режисьори“, паралелното състезание за първи и втори произведения), но е удивително колко му е лесно да изрази нещо неописуемо, като лятното юношеско щастие. От първите секунди (млади крака с жълти джапанки и валящи около тях черешови костилки) до последния миг „Безтегловност“ е нежен, внимателен, мъдър и несекващо вълнуващ: 15-годишно момиче (великолепна Марие Хелве Аугустсен, чието лице е способно да покаже във фин детайл смисъла и мащаба на всяко събитие) отива на летен лагер за деца с наднормено тегло, където ѝ се случват десетки първи неща, на които ставаме привилегировани свидетели…

В програмните раздели извън основния конкурс – „Направено в Испания“, „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“ и др. – можахме да видим още от обичайното за Озон, Лантимос, Сорентино, приятната „Кокошка“ на Дьорд Палфи (да, на фокус са перипетиите на едно перна̀то, но любопитното изместване не постига много повече от очевидното), както и няколко наистина ценни творби, от които ми се ще да посоча три: „Тортата на президента“, дебют на иракчанина Хасан Хади от последния „Кан“, „Обикновено недоразумение“ на иранския майстор Джафар Панахи („Златна палма“, 2025) и покъртителния „Гласът на Хинд Ражаб“ на тунизийката Каутер Бин Хания (награда на журито от „Венеция“).

В „Тортата на президента“ Саддам Хюсеин навършва 50 години и от народа, съсипан от вътрешни репресии и външни санкции, се очаква добро настроение и видим плам. Едно 9-годишно дете, Ламия, е натоварено от училище да изпече и донесе торта за повода, но всяка от съставките се оказва проблем и докато броди из града да ги набавя, момиченцето се разделя с детството си по безброй начини. Съставът е от очарователни натуршчици, гледките са поглъщащи, а сценарият работи въпреки рисковете.

В „Обикновено недоразумение“ (вариация на „Смъртта и момичето“ на Ариел Дорфман) група бивши изтезавани попадат на някогашния си палач, отвличат го и дълго се боричкат между желанието си да отмъстят и нуждата да не бъдат като него. „Преди няколко месеца Израел бомбардира Техеран – каза в Сан Себастиан Панахи, за да илюстрира сложността на този избор. – Една от ракетите удари основния затвор в града, събори стени и рани както затворници, така и надзиратели. Но първите, вместо да се възползват от възможността да избягат, първо се погрижиха за вторите…“

„Гласът на Хинд Ражаб“ заслужава отделен текст и собствена ниша в историята на киното. Да, вече са снимани страхотни вербатим филми (вж. „Лондон роуд“), трилъри, в които действието се развива извън кадър, но се води от диспечерска централа (вж. „Виновният“), и проекти, наставени от записи на разговори по време на война (вж. „Мирни хора“). Но „Гласът на Хинд Ражаб“ е всичко това и повече. Режисьорката взема реалния запис от телефонните диалози на няколко души от палестинския Червен полумесец с 6-годишното момиченце Хинд, заклещено в Газа в една обстреляна от израелски танк кола, пълна с труповете на роднините му, и го вгражда във възстановка с актьори. Действието се развива изцяло в диспечерското помещение на Червения полумесец. Неистов, но елегантно построен, филмът получи наградата на публиката с огромна преднина във вота (анимацията „Амели и метафизиката на тръбите“ по Амели Нотомб стана подгласник).

В деня на първата му прожекция в Сан Себастиан хиляди се стекоха на протест срещу геноцида в Газа; на следващия ден вестникът на фестивала излезе с редакционна статия, осъждаща „системното и програмно погазване на човешките права от правителството на Нетаняху“; в кината и от всяка фестивална трибуна редовно се чуваха провиквания от публиката или изявления от творците в подкрепа на Палестина, а логото на платформата MUBI, доскоро любима на почитателите на авторското кино, беше редовно освирквано (заради нововъзникналата си икономическа обвързаност с фирма, финансираща и израелска компания за военна технология, основана покрай офанзивата в Газа).

„Нежността е новият пънк“ е мотото на новото издание на „Киномания“, в което от 13 до 30 ноември т.г. ще можем да видим част от по-горните заглавия и още много. Фразата беше изречена от Йоаким Триер в Кан, където поредният му филм събитие „Сантиментална стойност“ взе приза на журито, и в Сан Себастиан, където режисьорът проведе едночасов сърдечен разговор с публиката. В него той каза още:

Вярвам не в диктаторската, а в дискретната позиция на режисьора на снимачната площадка, и се старая да създавам доверие, за да могат да дръзват актьорите.

Феминисткият дискурс около киното помогна и на мъжете.

Искам филмът ми да е музика.

И нещо, с което си струва да завършим:

Радикалното предложение на киното е не друго, а възможността да се срещнем и чуем.