Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/formata-tsitira-funktsiyata-arhitekturnata-kritika-na-aneta-vasileva/

Държа в ръцете си първата книга на Анета Василева – „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“. Усещането е странно не само защото книгата е тежка (според кантара ми за багаж близо 200-те ѝ листа плътна хартия тежат 1,02 кг). Нито само заради необичайния начин на визуално представяне на различните текстови жанрове в нея. А най-вече защото от 16–17 години чета текстовете на авторката онлайн и затова ми е необичайно да ги видя в книжно тяло.

Не смеех да напиша тази статия, защото нямам самочувствието, че разбирам от архитектура. Анета Василева обаче ме убеди, като ми написа:

„Голямата ми, почти невъзможна идея е да се опитам да пробия балоните и да смеся публиките. Да накарам архитекти да дойдат да слушат и за медии, културолози и интелектуалци да се интересуват от град и т.н. И ако може – всички да се интересуват от дизайн.“

Тези думи ме вдъхновиха да се включа в опита за смесване на публиките. В статията ми ще става въпрос обаче не толкова за архитектура, колкото за други неща по повод и около архитектурата.

Архитектурата и аз

2007-ма e годината, когато България влезе в ЕС, роди се архитектурният блог What Association (WhatA или просто ?A), един от чиито автори е Анета Василева, а аз започнах да се интересувам от архитектура. Вече не помня дали първоизточникът на интереса ми беше WhatA, или кандидатурата на Мартин Заимов за кмет на София. Заимов беше комай първият български политик, опитващ се да разпространява идеите на съвременния урбанизъм – с акцент върху хората, а не върху автомобилите, – които Ян Геел три години по-късно обобщава в книгата си „Градове за хората“. До този момент публичното говорене за градска среда и архитектура се свеждаше (поне в моята глава) предимно до възхвала на изграждането на нови булеварди и метростанции, предупреждаване за опасностите от масовото бутане на стени за жилищни и търговски цели и разбира се, мутробарок.

Освен WhatА в българското онлайн пространство се нароиха и други архитектурни блогове, които поотмряха, след като блогърстването започна да излиза от мода. От някогашните архитектурни блогъри Мартин Ангелов стана изобретател. Павел Янчев е един от сътрудниците на Ян Геел при изготвянето на доклада му за София и е част от „Екипът на София“. На други им загубих дирите. Но още помня разказа на Милен Мечкуев от вече несъществуващия архитектурен блог ProvoCAD за защитата на дипломната му работа.

Най-дълго се задържа WhatA – последният пост там е от 2021 г. Признавам, че възгледите ми за архитектура са формирани в решаваща степен под влиянието на този блог и в частност на текстовете на Анета Василева (които четях по-късно и в „Култура“, и в „Тоест“). И аз заедно с авторите на блога исках да спасявам Захарна фабрика, участвах в ироничния протест – поклонение пред надгробната плоча на Музея на съвременното изкуство, редовно гласувах в годишните награди на WhatA. През 2023 г. дилетантското ми желание да съм в по-близки отношения с архитектурата се опредмети (не без посредничеството на главната героиня на тази статия) в една кухня. Но това е вече друга история.

Междувременно жанрът на блоговете май наистина умря. Днешни възпитаници на Анета Василева поддържат сайта Stroiinfo, който се позиционира като „медия за архитектура, строителство, дизайн и градска среда“. Вече не е престижно да си блог(ър).

Разказвам по-подробно, за да стане ясно колко важно събитие за мен е първата книга на Анета Василева. Това от своя страна е предизвикателство за критическата дистанция, която се опитвам да постигна в прочита си.

Не просто книжно тяло

Книгата се състои от две основни части. Първата е теоретична, а във втората са събрани вече публикувани статии на авторката, разпределени по жанрове – блог постове от WhatA, вестникарски колонки от „К“ (бившия вестник „Култура“) и статии в „Тоест“. Редактор и автор на предговора е литераторът Йордан Ефтимов, а графичният дизайн е дело на Виктория Стайкова (която е авторка и на корицата) и на Христо Христов.

Особеното във визуалното оформление е, че самото то носи послание. Трите жанра от втората част на книгата са представени така, че в противовес с известния принцип, формулиран от американския архитект Луис Съливан, формата не следва функцията, а я цитира. При блог постовете и статиите, които са били публикувани първоначално онлайн, хипертекстът напомня за себе си чрез подчертаване на думите, за които е бил „закачен“ линкът. На места в полетата изскачат кратки пояснения, опитващи се поне отчасти да компенсират невъзможността да цъкнеш на линка. Към блог постовете са оставени и читателски коментари. Колонката в „К“ пък е пресъздадена в две колони, все едно четете вестник.

Ако очаквате текстът в една книга да е оформен като класически книжен текст, тези визуално-жанрови закачки може да ви подразнят. Самата аз първоначално изпитах затруднение с четенето, но като схванах идеята, инстинктивното ми желание да се боря с визията изчезна и на негово място се настани удоволствие от заигравката.

Нахалство или не?

Постмодерната заигравка с цитати не е само на ниво дизайн, а присъства дори в заглавието на книгата. Затова и в него има звездичка – доста нетипично за заглавие на книга. Като отгърнем първите страници, научаваме (ако не сме знаели преди), че Kicked a Building Lately? всъщност е заглавието на друг сборник статии с архитектурна критика – на Ейда Луис Хъкстабъл, както и на статия на Хъкстабъл, на която е наречен сборникът.

Заглавието на програмната статия „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част на книгата на Анета Василева и версия на която е публикувана в „Тоест“, също заимства заглавие – на публикация на архитектурния критик (и архитект) Павел Попов в „Култура“.

Чудя се дали това „крадене“ на заглавия е по-скоро нахално, или по-скоро оправдано. Как ще изглежда, ако един съвременен философ кръсти книгата си „Критика на чистия разум“ – като класическото произведение на Имануел Кант? Или самото задаване на този въпрос е признак на базово неразбиране на присъщия на авторката (въпреки че тя отчасти се дистанцира от него) постмодернизъм?

На мен заимстването на заглавия в конкретния случай по-скоро ми харесва, макар да ми оставя известно чувство за дискомфорт. А може би това е целта. Все пак в книгата става дума за „сритване“ на сгради и за архитектурна критика. Която, по Павел Попов, е тъжно да бъде като кучето, което само лае, но не хапе, защото знае, че „чичото има сопа“. Ако на читателя му е твърде комфортно, може би нещо не е наред с критиката.

Структуриран постмодернизъм

Макар че постмодернизмът на Анета Василева си е останал поне малко бунтарски и хаплив (язък, ако не беше), той е зрял и поопитомен. Цитатите са явни, а не скрити, текстът е структуриран, а структурата е важна колкото думите.

В теоретичната част се проследява историята на архитектурната критика – от професионалните публикации, достъпни само за посветени, през вестникарските колонки, до новите форми на критика – блогове, влогове, подкасти, миймове. Основният въпрос, който изниква още от заглавието, е как е възможна архитектурната критика в дигиталната епоха. Отговорът не присъства в прав текст, а може да се потърси във втората, практическа част на книгата – възможността на архитектурната критика не се обяснява, а се показва.

Жанровата (и биографична) еволюция на авторката протича в посока, тъкмо противоположна на историческото развитие на жанровете в архитектурната критика – започва с блог, минава през колонка и стига до медийни (и академични) публикации. И накрая – до цяла книга.

„Оказа се – пише тя в края на увода – че следвайки похода на българската архитектура към европейска адекватност, съм минала през всичко: от блогосферата до вестник „Култура“, от бързо и кратко писане към по-дълги статии с повече контекст и проучване, от новини към анализ, от бунт към търсене на алтернативи. А книгата извървява пълен кръг, наслагвайки Теория и Практика – от стандартни към дигитални медии и обратно.“

Какво ми липсва

Може би защото собственият ми професионален път тръгва от академичната социология, в текстовете на Анета Василева съм харесвала най-много социалната чувствителност, с която говори за архитектура, и социалния контекст, с който статиите ѝ все повече се обогатяват с годините. Като пример (един от многото възможни) бих дала статията ѝ за новия архитектурен популизъм, намерила място и в книгата.

Теоретичната част на „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“ се концентрира върху развитието на архитектурната критика основно в САЩ. Едно, защото там са ставали важни неща, задаващи общия тон и на архитектурата, и на критиката, второ, защото специализацията на Анета Василева в САЩ ѝ е дала възможност да черпи от извора.

Практическата част обаче се състои от текстове, писани в българския контекст. А в теоретичната част той е маркиран твърде бегло – с по няколко изречения на стр. 13 и 14. В статията „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част, се споменава за криза на архитектурната критика в България… само за да стане ясно, че проблемът не е местен, а глобален.

Книгата започва с думите:

„Архитектурната критика е история на съвременността. А всеки историк е продукт на времето си.“

Следователно очаквам Анета Василева да даде отговор на въпроса как самата тя е „продукт на времето си“. Авторката обаче рефлектира върху възможността на архитектурната критика, а не толкова върху собствената си позиция, направила възможна критическите ѝ текстове. Как животът през 90-те, архитектурата и архитектурното образование в онези бурни години на липсващи авторитети и мутробарок са формирали светогледа ѝ? Саморефлексията остава в структурата на книгата, а не е вербализирана.

Отговор, но не в книгата

Не че авторката не може да отговори на горния въпрос – вече го е правила. Например в публичната си лекция за архитектурата на Прехода. Съвсем в прав текст отговаря в интервю за Stroiinfo:

„90-те беше сблъсъкът между модернизъм и постмодернизъм в България, 10–15 години по-късно, отколкото по света. Няколко години по-късно всъщност аз осъзнах колко много българското образование дължи на „Баухаус“, на каква сериозна „Баухаус“ основа е залегнало, която изглежда непробиваема дори и днес, 100 години след създаването на школата. Ние тогава се бунтувахме срещу този според нас закостенял модернизъм. 90-те бяха десетилетието на постмодернизма в България, на постмодерната поезия, на експериментите във визуални изкуства, на пърформансите. Страната се променяше, музиката се променяше, а ние учехме модернизъм, което за нас беше абсурд. Години след това осъзнах колко важно е било това за изграждането на пълноценния образ на архитекта, който трябва да познава модернизма като задължителната база. Дори и после да стане постмодернист, постмодернистът просто е разбунтувалото се дете, непослушното дете на модернизма, винаги така съм го наричала.“

Днес Анета Василева се бори за спасяването на архитектурния модернизъм в България по всички начини, по които може – и чрез преподавателската си работа, и чрез публицистичните си текстове, и чрез инициативи като „Ново архитектурно наследство“, и чрез други свои изяви и дейности . Зад модернисткия ум обаче прозира непослушна постмодернистка душа.

Затова може би не е реалистично да очаквам, че тя с модернистка дисциплинираност ще отговаря в прав текст на всички въпроси, които задава. Ако отговорът на въпроса за възможността на архитектурната критика в дигиталната епоха се разкрива чрез практическото упражняване на критика, логично е по същия начин да се опитам да разбера как авторката е продукт на времето си. Както впрочем и направих.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/da-izteglish-kusata-klechka-ili-za-nevuzmozhnata-smyana-na-yuridicheskiya-pol-v-bulgaria/

Кампанията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, в България има последствия, отиващи далеч. Потърпевши са не само транс хората, а цялото общество. Този извод може да се направи от прочита на една книга, чиято премиера беше миналата седмица: „Юридическото признаване на пола в България. Настояще и перспективи“. Тя е издание на Фондация „Ресурсен център Билитис“, разпространява се безплатно, а в скоро време ще е налична и в електронен формат.

За книгата

Идеята за правен анализ на юридическата смяна на пола възниква поради разнопосочните практики на българските съдилища в това отношение (за тях ще стане дума по-долу). Тези практики допълнително се усложниха от решенията на Конституционния съд (КС) от 2018 г. и 2021 г. С първото решение Истанбулската конвенция беше обявена за противоконституционна, а с второто КС постанови, че полът е единствено биологичен.

Първоначалната идея е за доклад. Понеже темата се оказва твърде обширна, от един доклад стават четири. Когато те са почти готови, Върховният касационен съд (ВКС) излиза с решение, с което на практика отменя юридическата смяна на пола. Именно това събитие дава импулса докладите да се доразвият и да се обединят в книга. Резултатът е книжно тяло от 233 страници, дело на четирима юристи – правозащитника Радослав Стоянов (отговорен и за общата редакция), адвокатките Силвия Петкова и Галина Чеширова, както и доц. Велина Тодорова.

Това е първият мащабен юридически анализ по темата – както в национален план, така и в сравнение с опита на други страни и с практиките на международни съдилища и организации, от които България е част. Трябва да се признае обаче, че тя се чете трудно. Първо, защото е писана от юристи и второ, защото проблематиката, която разглежда, е много комплексна. Тази статия е опит за превод на книгата на „човешки език“ – с ясното съзнание, че при опростяването се жертват множество теми, контексти и нюанси.

Кой има нужда от юридическо признаване на пола?

Юридическо признаване на пола означава промяна на пола в личните документи. То е необходимо за две категории лица. Първата са транс хората – тоест онези, които не се идентифицират с „биологичния си пол“, както е популярно да се казва в България. „Биологичен пол“ обаче може да означава много неща – хормони, хромозоми, първични и вторични полови белези… В книгата се говори конкретно за „генитален пол“, тоест пола според външните полови органи.

При интерсекс хората пък някои от „биологичните“ измерения на пола – хормони, хромозоми и пр. – не съвпадат. Затова те чисто физически не могат да бъдат определени като мъже или като жени. Полът им по документи е определен спрямо това дали приличат (или могат да заприличат след хирургически процедури) повече на мъж или на жена. Но идентичността на някои от тях може да се разминава с тази преценка, затова те също имат нужда от промяна на пола в документите.

Според защитниците на т.нар. традиционни ценности транс- и интерсекс е някаква мода. Но свидетелства за хора, които не могат да се определят категорично като мъже или жени, има още от дълбока древност. Да не говорим, че такива се срещат и в различни митологии. Опитите за „поправяне“ на пола, тоест вкарването му в представите за мъжко или женско, датират някъде от XIII в. Съществуват свидетелства в българския печат от края на XIX в. за няколко случая на хора, чийто пол не отговаря на идентичността им.

Как е решен въпросът със смяната на юридическия пол в други страни?

Разбира се, има държави, в които транс хората се преследват от закона. В книгата обаче се обръща внимание на добрите практики и се дава пример с Малта, Исландия, Норвегия, Швейцария и Аржентина.

Може би сте срещали аргумента на противници на правата на транс хората, че деца си променят пола с хормони или операция и ако по-късно съжалят, вече няма връщане назад. Макар книгата да е посветена на юридическите измерения на темата, в главата за добрите международни практики се засяга и този въпрос. От нея може да се научи, че в тези практики изобщо не се препоръчва физическа промяна на пола на непълнолетни, дори напротив. Нито се препоръчват т.нар. блокери на пубертета (препарати, забавящи развитието на мъжките или женските полови белези).

Но на подрастващите не се забранява да изразяват себе си, нито пък са оставяни „на произвола на съдбата“. Добрата практика е транс децата да бъдат подкрепяни от родители и психолози, докато станат достатъчно зрели, за да могат да вземат толкова важни решения за тялото и живота си.

От друга страна, в тези държави липсата на физическа смяна на пола не е отказ за юридическа промяна на личните документи. Защото важното е зачитането на самоидентификацията на една личност, а не дали тя е привела тялото си в съответствие с типичните стандарти за мъж или жена. А освен това се смята, че държавата няма право да накара никого да се лиши от детеродните си органи.

Интересен детайл в тези добри практики е, че процедурата за смяна на юридическия пол е чисто административна, тоест няма нужда от съдилища и доказателства. Достатъчно е просто вписване в някоя служба или пред нотариус. В някои случаи е нужно съдебно дело, ако човек иска да върне първоначалния си пол.

Смяната на юридическия пол в България до неотдавна – възможна, но неуредена

Смяната на пола по документи в България е възможна в продължение на повече от 30 години – до 20 февруари 2023 г., когато ВКС постанови, че „такова животно няма“. Според Закона за гражданската регистрация и в Правилника за издаване на български лични документи към Закона за българските лични документи се допуска, че човек може да смени юридическия си пол, но нямаше ясни правила как да става това, което беше предпоставка за хаос. Според съдебната практика имаше две минимални условия, но не всички съдилища се съобразяват с тях:

Първият критерий беше наличието на транссексуалност. Това е медицински критерий, защото до неотдавна Световната здравна организация определяше транссексуалността като медицинско състояние. За доказването ѝ се изискваше съдебномедицинска експертиза от вещи лица – психолози, психиатри и сексолози.

Вторият критерий беше „сериозното и непоколебимо решение за биологично потвърждение на изпълняваната от лицето психична и социална полова роля“, тоест желанието за оперативна промяна на пола. Тя се доказва с показания на човека, който иска да смени юридическия си пол, с показания на негови близки, с различни документи, както и отново с експертиза.

Три съдилища, три различни решения

В книгата се прави анализ на всички дела за смяна на пола в България, до които авторките на съответната глава са получили достъп (някои съдилища, включително в София, са отказали да им предоставят такъв). И са стигнали до извода, че има три основни типове решения по тези дела. Ще ги представим чрез три измислени персонажа, разказите за които обобщават много истински истории.

Вариант 1: „Имате грешка!“

Диян е транс мъж, който се е подложил на хормонална терапия и операция за смяна на пола. Преди решението на ВКС неговият вариант се случва статистически най-рядко, но това не му помага – той „изтегля късата клечка“. Съдът постановява, че полът в документите му може да бъде сменен само ако първоначално е бил вписан грешно в акта за раждане. Щом Диян е роден с женско тяло, няма никакво значение, че вече си е направил операция за смяна на пола – по документи трябва да бъде жена, защото полът е само биологичен. Точка по въпроса.

Диян обмисля емиграция в някоя държава, в която има ясни правила за смяна на юридическия пол. Още е млад, има шанс на пазара на труда и може да се адаптира.

Вариант 2: „Първо си направете операция за смяна на пола!“

Лора е транс жена, която въпреки професионалната си квалификация все е без работа, защото външният ѝ вид не съответства на личните ѝ документи и никой не иска да я наеме. Съдът настоява тя първо да премине през хормонална терапия и оперативна промяна на пола, за да бъде и според външните си полови белези жена. Лора обаче има здравословни проблеми, поради които тези процедури са опасни за живота ѝ, затова не иска да рискува. За нея решението също е „къса клечка“ – тя си остава с мъжко име в личната карта.

За разлика от Диян, за Лора емиграцията не е вариант. Тя трябва да се грижи за болните си родители, а докато го прави, годините минават и Лора става все по-неконкурентоспособна.

Вариант 3: „Няма проблем!“

Мариета е транс жена, която се подлага на хормонална терапия, но не си е направила операция за смяна на пола. Сгодена е за Мишо. Тя има късмета да попадне на варианта, който се случва най-често. След като се запознава със съдебнопсихиатричната ѝ експертиза и получава уверения от нея и близките ѝ, че е взела „сериозно и непоколебимо решение“ за биологична смяна на пола, съдът смята, че той самият би извършил престъпление, ако накара Мариета да промени пола си хирургически. Наказателният кодекс предвижда затвор от 3 до 10 години за причиняване на телесна повреда, водеща до безплодие. Затова ѝ разрешава юридическата промяна и без да си е направила операция.

С женско име в личната карта Мариета най-сетне може съвсем законно да се омъжи за Мишо в България. Двамата спретват голяма сватба и както се казва в приказките, три дни всички ядат, пият и се веселят.

Ролята на КС и ВКС

До неотдавна съдилищата, които издаваха решения от типа „Имате грешка!“, се срещаха най-рядко. Големият проблем обаче е, че тяхната позиция, че полът е само биологичен и по рождение, се споделя от най-важните съдебни инстанции в България – КС и ВКС. Решенията им в тази област връщат България десетилетия назад. Затова всички транс хора в страната, които до този момент не са успели да сменят документите си, „теглят късата клечка“.

КС нямаше отношение към темите, свързани с пола, до кампанията срещу Истанбулската конвенция (ИК). В резултат на тази кампания думата „джендър“ беше демонизирана и се надигна мощна трансфобска вълна, въпреки че транс хората изобщо не са централна тема в ИК.

Решението на КС от 2018 г.

През 2018 г. 75 депутати от всички парламентарни групи се обърнаха към КС с искане да направи анализ доколко Конвенцията съответства на Конституцията. В Решението си от 27 юли 2018 г. КС отсъди, че ИК противоречи на Конституцията, с което затвори пътя към ратификацията ѝ в България.

Какви бяха аргументите на КС за това решение? Според него понятието „джендър идентичност“ не съответства на бинарната представа за пол (според която половете са два) в Основния закон. Нищо че нито Конституцията, нито ИК дефинират какво е пол. Нещо повече – съдът свежда социалните роли на пола до биологичните с твърдението, че социалната роля на жената е да бъде майка, което впрочем се подкрепя от всички жени в КС. Използват се религиозни аргументи, въпреки че според Основния закон религията е отделена от държавата.

На всичко отгоре КС се отклонява от собствената си практика да тълкува международни документи, използвайки оригиналния вариант на официалните езици, на които са написани – английски и френски. Вместо това интерпретира единствено българския превод на ИК. А там разликата между „джендър“, преведен като „социален пол“, и „пол“ далеч не е толкова ясна, колкото на оригиналните езици.

Така съдът стига до извода, че с понятието „социален пол“ се въвежда „трети пол“, което няма нищо общо с оригиналния смисъл. И изобщо не го е грижа, че Конвенцията се отнася предимно към насилието над жени и домашното насилие.

Решението от 2021 г.

Решението на КС от 2018 г. променя практиката на ВКС, който е най-висшата инстанция за обжалване на дела. До този момент ВКС е допускал промяната на юридическия пол на транс хората, като се е позовавал на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и практиката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). В чл. 8 на ЕКПЧ всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния живот, а според ЕСПЧ това включва и сексуалната ориентация и половата идентичност.

След решението на конституционните съдии ВКС започва да постановява и решения в обратния смисъл. Върховните съдии не могат да се разберат помежду си как е правилно да постъпват, и затова отправят няколко въпроса към КС, който да разясни как да се разбира понятието „пол“ и как това се отнася към правото на личен живот, защитено от Конституцията и европейското законодателство.

В решението си КС игнорира темата за правото на личен живот и отговаря само на въпроса „Как следва да се разбира понятието „пол“, използвано в Конституцията, и има ли то смисъл, различен от биологичен пол?“

Отговорът е в стила на предишното решение – че полът има само биологичен смисъл. В мотивите на КС не става дума за правата на гражданите, макар че те са защитени от Конституцията. Но пък много се говори за семейство, традиции, брак, религия и църква.

Решението на ВКС от 2023 г.

В решението си от февруари 2023 г. ВКС постановява, че българското материално право не допуска промяната на юридическия пол на транс лицата, макар това да е ставало десетилетия наред. Съдът впрочем е силно разделен по тази тема – решението се взема от 28 съдии, докато 21 гласуват против, защото според тях така се нарушава балансът между обществените и личните интереси.

В решението съдиите тълкуват твърде фриволно международното право, което България е ратифицирала, както и практиките на ЕСПЧ, и продължават да смесват темите за брака между лица от един и същи пол и правата на транс хората. А в действителност според ЕСПЧ отказът на една държава да промени юридическия пол на транс лицата е нарушение на ЕКПЧ.

ВКС допълнително усилва религиозните и традиционалистки аргументи в решенията на КС. Накрая се стига до абсурда, че самата същност на човека произтича от понятието за брака в Конституцията. Защото КС говори за „бинарно понятие за брака“ в Основния закон (тоест че бракът е само между мъж и жена), а ВКС – за „бинарно съществуване на човешкия вид“.

Размерът на последствията

С решенията си КС и ВКС са в противоречие с международното право, което България е ратифицирала, и с европейските съдилища. Най-малкото ще последват глоби за страната ни, които ще се извадят от джоба на данъкоплатците. Но анализът в книгата стига до далеч по-тревожно заключение – че тези решения предизвикват цели пет кризи.

Първата е в правовата държава и води до отдалечаване от ООН, ЕС и Съвета на Европа, защото решенията демонстрират нихилизъм в областта на правата на човека. Втората е в правораздаването, защото на съдилищата в България вече на практика е забранено да отсъждат по собствена преценка и в съответствие с международните съдилища. Третата е политическа, защото с тези решения България се отдалечава от демократичните страни. Четвъртата е социална, защото се засилват дискриминацията, стереотипите и цензурата. Петата е, че Конституционният съд вече не защитава правата на хората, които живеят в България.

Логично възниква въпросът дали висшите съдии, гласували за тези решения, са толкова глупави, че да не разбират какво са „надробили“. В книгата се защитава тезата, че разбират всичко. Както че има разлика между „пол“ и „джендър“, така и какво действително пише в Конституцията и какво са свободни интерпретации, както и как стоят нещата в международното право.

Тогава защо постъпват така?

На този въпрос книгата не дава пряк отговор, но изводът, който може да се направи от прочита ѝ, е: поддали са се на политически натиск, изпълнили са политическа поръчка.

Как да се излезе от цялата бъркотия?

Книгата „Юридическото признаване на пола в България. Настояще и перспективи“ е предназначена за хората, които могат да се опитат да направят промяна. Например адвокати, съдии, правозащитници, политици, експерти, работещи в държавната администрация, университетски преподаватели, студенти по право.

Промяна е необходима съвсем не само заради документите на транс хората. А най-вече – за да продължи България да бъде част от демократичните страни, за които правата на човека са ценност и които зачитат международното право. А не като диктатурите, в които отделният човек е нищо, а интересът на държавата е всичко.

Препоръките заемат едва една страница от книгата, защото възможните ходове не са много. Най-добре би било, ако КС реши да ревизира решенията си от 2018 г. и 2021 г. Но това е малко вероятно, ако той продължава да се формира по начин, компрометиращ независимостта на съдиите.

Според авторите е реалистично да се правят две неща. Първото е да се продължава със сезирането на ЕСПЧ, въпреки че КС не признава върховенството на решенията му. Второто е публичност – кампании, активизъм по отношение на институциите, ангажиране на медиите, за да се променят обществените нагласи. 

И двете приличат на сизифовски труд, но докато не са забранени, има надежда.

---

Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на Фондация „Ресурсен център Билитис“.