Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/20-godini-borba-s-narkotitsite-hronika-na-koruptsiya-i-narastvasht-populizam/

Младежите, навършили пълнолетие през последните години, нямат спомени от времето, когато е въведена една поправка в Наказателния кодекс (НК), засягаща много от тях. Някои дори не са били родени, когато тя е приета от парламента. През март 2004 г. Народното събрание гласува отпадане на текста в НК, според който не се наказва човек, носещ у себе си наркотик в количество за еднократна употреба.

По онова време правителството беше оглавявано от Симеон Сакскобургготски, а на власт беше коалицията между НДСВ, ДПС и „Новото време“. Председател на „Новото време“ беше днешният директор на БНТ Емил Кошлуков. Именно тази партия инициира криминализирането на еднократната доза. Особено активен в агитацията за законовата поправка беше депутатът Мирослав Севлиевски, затова и тя се запомни като поправката „Севлиевски“.

Какво се твърдеше, а какво стана

„Че някой е решил да напълни затворите с деца, е лъжа, която обслужва наркопазара“, твърдеше преди 20 години Севлиевски. На практика обаче от демократичността на всеки съдебен състав зависеше дали ще наложи ефективна присъда на някого за еднократна доза, или ще намери законова „врътка“, за да го отърве. Имаше случаи на 18–19 годишни тийнейджъри, влезли в затвора за половин цигара марихуана.

Така полицията отчиташе разкриваемост на престъпления, свързани с наркотици, а мрежите за разпространение на дрога си процъфтяваха. Поради това наркотиците продължаваха да бъдат достъпни, а най-уязвими бяха крайните им потребители, които живееха в постоянен страх от репресии. За тези от тях, развили зависимост към определени наркотични вещества, уязвимостта ставаше още по-голяма, защото страхът от преследване намаляваше шансовете им да потърсят и намерят адекватна подкрепа.

Всичко това стана възможно въпреки предупрежденията на множество експерти, лекари, юристи и организации, включително на Националния център по наркомании, че криминализирането на еднократната доза няма да има декларирания ефект, а напротив – ще стане предпоставка за увеличение на корупцията. А адекватната борба със зависимостите, каквато се практикува в европейските държави още по онова време, е свързана не с преследване на зависимите, а с превенция и лечение.

Вместо поука – увеличаване на репресиите

В течение на тези 20 години криминализиране на еднократната доза се правят множество изследвания, според които употребата им сред младите хора у нас се увеличава.

„В България продължава тенденцията на общо увеличение на броя на учениците, употребили наркотици, който влиза в известно противоречие с тенденцията на лек спад в повечето европейски страни, най-вече в употребата на марихуана“, е изводът от годишното изследване за 2011 г. на Националния фокусен център за наркотици и наркомания. По данни на същата организация през 2021 г. 14,7% от учениците от 8. до 12. клас са употребили някога поне едно наркотично вещество.

Трудно е обаче да има достоверна статистика, когато става въпрос за нещо стигматизирано и криминализирано, каквото е дрогата. От гражданската инициатива „Един грам живот“ отиват още по-далеч в заключенията си. В края на 2023 г. те твърдят, че по неофициални данни над 70% от учениците в България са пробвали наркотици. Данните са извлечени от анонимни анкети, направени от експерти. Гаранция за тяхната представителност и достоверност, разбира се, няма, но пък няма и официални данни по темата.

На този фон репресиите върху употребилите наркотични вещества се засилват. Обискирането по паркове, градинки и метростанции на хора, които според служителите на реда „приличат“ на такива, които биха употребявали наркотици, не престава. В края на миналата година например полицаи буквално изхвърлиха на пътното платно, по което минават коли, човек, когото се опитват да обискират, понеже чули разговор между трима души, в който се споменава марихуана. А друг от групата арестуваха заради „хулиганство“, но пък заповедта за арест е по друго обвинение – „нанасяне на лека телесна повреда“, понеже ухапал (чудно как) един от полицаите по коляното.

Към тези репресии се прибавят и все по-строги законови санкции, като основният фокус вече пада върху т.нар. пияни и дрогирани шофьори. Преди няколко години се въведе временно отнемане на книжката на лица, шофирали след употреба на алкохол и наркотици, дори да не са извършили престъпление. А от 2023 г. вече се отнема и самият автомобил. Въпреки че по данни на Института за пътна безопасност алкохолът и наркотиците са причина за едва 2,5% от катастрофите с жертви.

Колко е важно значението на понятията (и клишетата)

Представете си, че не сте яли от една седмица. Пиете хапче, на чиято листовка пише, че се приема след хранене. И се чудите защо ви става лошо – нали преди една седмица сте яли, значи го приемате след хранене. Едва ли бихте си помислили подобно нещо, нали? В противен случай бихте имали сериозни проблеми с функционалната грамотност.

Масовите медии използват изразите „пияни и дрогирани шофьори“ и „шофиране след употреба на алкохол или наркотици“ като равнозначни и в масовото съзнание те са се набили като устойчиви клишета. Какво значи обаче „след употреба“? Дали че човекът зад волана е пиян или дрогиран, или просто е пил алкохол или употребил наркотик някога в миналото?

Българското законодателство прецизно уточнява какво означава един човек да кара пиян. Ако алкохолът в кръвта е до 0,5 промила, не се носи нито административна, нито наказателна отговорност. От 0,5 до 1,2 промила следват административни санкции, които се увеличават пропорционално на количеството алкохол в кръвта. От 1,2 промила нагоре отговорността е вече наказателна, тоест става въпрос за престъпление.

За наркотиците обаче няма подобни уточнения. Може да сте изпушили един джойнт преди седмица, действието му отдавна да е изтекло, но тестът пак ще установи, че сте шофирали „след употреба на наркотици“.

Не по-маловажен проблем е, че полевите тестове за наркотици са пословично неточни – те могат да покажат позитивен резултат дори след употреба на легални лекарства, включително такива, които не предизвикват промени в съзнанието – като антибиотици и ибупрофен. Резултатът ви може да излезе позитивен дори ако просто сте си хапнали кифла с маково семе. А докато се изчакат по-достоверните резултати от кръвните тестове, минават месеци.

Затова адвокати като например Силвия Петкова, която води (и печели) дела за санкции за шофьори след фалшиво позитивни текстове, наричат „лудост“ идеята за конфискуване на превозното средство след полеви тест за наркотици. Междувременно отнетите автомобили заради употреба на алкохол и наркотици са над 2500 към 20 март. В някои градове вече няма място за тях, въпреки че държавата е започнала да ги продава.

Две лични истории

Редакцията на „Тоест“ разполага с личните истории на двама души, които показват как репресивността на мерките срещу хората, шофиращи „след употреба на наркотици“, води до увеличаване на корупцията. Запазваме тяхната анонимност, за да ги предпазим. Нека ги наречем Миро и Славчо – в чест на Мирослав Севлиевски.

Един ден Миро кара с колата към работа. Спират го полицаи за проверка. Той е сигурен, че не е извършил нарушение. Но пък е слушал музика и си е „куфеел“ – може поради това да им се е видял съмнителен. Проверяват документите му , багажника и започват да му задават различни въпроси. Питат го дали е ползвал наркотици, като го предупреждават, че ще му направят тест.

„Казах им, че съм пушил марихуана предишната седмица – може би събота или неделя. И те се оживиха, като разбраха тази работа. Започнаха да плашат, че нямало да отида на работа, сваляли ми номерата, отиваме в районното, арестуват ме… И аз им казах: „Добре, отиваме.“ Те обаче продължиха да настояват, че нататък става много лошо. […] „Ако те удари някой, за нищо ще изгориш. Може да не си виновен ти. Виждам, имаш деца, трябва да ги пазиш.“

След като го съветват да „почерпи“ за „доброто отношение“, Миро дава на полицаите всичките пари в брой, които носи у себе си – 90 лв. Чак после се сеща, че са го преметнали – спряла го е обикновена патрулна кола, а само автомобилите на КАТ разполагат с тестове за наркотици.

Ако аз в петък съм бил в Нидерландия и съм пушил джойнт – там това е напълно законно. Прибирам се в неделя. В понеделник ме спират български полицаи на българска територия – аз в нарушение ли съм, или не съм? – пита Миро. – По какъв начин нещо, което съм правил през уикенда и няма никакви последствия върху организма ми, тъй като действието му приключва до няколко часа след употребата, ме прави престъпник?

Историята на Славчо е аналогична. И той карал кола към работа – на връщане от работна среща, с не повече от 20–30 километра в час, спазвайки правилата. 

В 12 на обед в работен ден в един храсталак между къщички на тихо пътче, което излиза на Околовръстното, ме спират полицаи, изскачащи от шубрака. 

Не казват защо го спират, но не пропускат въпроса: „Скоро използвали ли сте наркотици?“ Славчо честно си признава, че е пушил трева през уикенда. За разлика от Миро обаче носи повече пари – 300 лв. Вземат му ги всичките.

Пак минах тънко – успокоява се Славчо, – има хора, които са придружавани до банкомат, за да дръпнат по една хилядарка от сметката си и да ги пуснат по живо, по здраво.

Последствията от репресиите за психичното здраве

Лечението на много заболявания изисква медикаменти, чиято употреба води до позитивен тест за наркотици – не само защото полевите тестове често дават фалшиви резултати, а и защото самите лекарства съдържат вещества, класифицирани като наркотични. Психиатърът Владимир Сотиров, управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“, разказа пред „Тоест“ на какви проблеми се натъква в професионалната си практика заради санкционирането на т.нар. дрогирани шофьори:

„Факт е, че хората се притесняват, когато предписвам лекарства на зелена (бензодиазепини) и/или жълта рецепта (амфетамини), дали това няма да ги застраши, ако ги спрат полицаи за случайна проверка“, казва Сотиров. Според него така състоянието на пациентите му се усложнява: „Възниква още едно притеснение – дори страх – върху притесненията им, с които идват при мен и които аз се опитвам да лекувам.“

Тези притеснения имат основателна причина, а не са само в главите на пациентите. Така се стига до парадокс – в опита си да помогне, предписвайки адекватна терапия, лекарят може да усложни състоянието на пациента. „Аз съм този, който с препоръките си за лечение въвежда допълнителен симптом в клиничната картина“, отбелязва управителят на „Адаптация“.

Психиатърът обръща внимание и на нещо, върху което малко не-специалисти се замислят, а законотворците ни – хич. Понякога състоянието на пациентите представлява по-голям риск от забранените за шофьорите вещества, съдържащи се в лекарствата им:

Симптомите, от които хората страдат, повлияват на тяхното функциониране, включително в ролята им на шофьори, в много по-голяма степен от ефектите на лечението. Даже е обратното – ефектите от лечението целят подобряване на функционирането – включително шофирането – чрез облекчаване или редуциране на симптомите, които го затрудняват. 

Например в някои случаи на пациентите с паникатаки и други тревожни разстройства „практически задължително“ се изписва бензодиазепин. И така се намалява тревожността, която може да повлияе и върху шофирането – „така, както парацетамолът облекчава треската“.

„В общия случай хората използват наркотици по същите причини, поради които използват и всякакви други психотропни лекарства – да облекчат симптоми на тревожност или друго емоционално или психично страдание“, казва Сотиров. Затова той смята, че отношението към хората със зависимости не следва да е като към престъпници, а употребата на наркотици следва да се декриминализира. 

Защото наказателното преследване на употребяващите наркотици прибавя още едно страдание към страданието, наложило употребата.

Много потърпевши, но мижав интерес

На 20 април в София се проведе протест под надслов „Употреба“ не е „въздействие“. Едно от исканията на организаторите беше в НК „след употреба“ да се замени с „под въздействието на“. В мотивите си те обръщат внимание на пренебрежимо ниския дял на смъртността при пътнотранспортни произшествия, причинена поради употреба на дрога, и отбелязват, че рисковете от използването на смартфон при шофиране са далеч по-сериозни. В допълнение се казва и че определени хора редовно биват подлагани на тестове само защото са млади или изглеждат „алтернативно“.

Въпреки хилядите досъдебни производства и стотиците присъди за заклеймяваните като „пияни и дрогирани шофьори“ протестът се проведе при „мижав интерес“, ако използваме думите на певеца Панайот Панайотов. Вероятно част от потенциалните потърпевши са се опасявали да не станат обект на репресии само заради участието си в демонстрацията. Други (и някои от предишните) знаят, че ако постъпят като Миро и Славчо и подкупят полицаите, с голяма вероятност ще се отърват.

Има обаче една категория хора, които смятат, че са над правилата, и живеят с това убеждение. Като Кристиан Николов, причинил смъртта на журналиста Милен Цветков и осъден на 9 години затвор за това. Или Георги Семерджиев, осъден на втора инстанция на 20 години затвор за произшествие, в което живота си загубиха две момичета, минаващи по тротоара в момента на катастрофата. Има още много като Николов и Семерджиев. Те обикновено карат скъпи и мощни автомобили, имат свои хора в полицията или неслучайни родители, или разполагат с други ресурси, благодарение на които могат да живеят в безнаказаност. Поне докато се случи непоправимото.

Именно пробитата и корумпирана система, позволяваща на такива хора да бъдат над закона, е истинският „убиец на пътя“, ако използваме още едно медийно клише. Докато тя не се промени така, че правилата да важат за всички, няма значение дали ще се криминализира и шофирането с 0,5 промила алкохол в кръвта, както предложи МВР преди месец. Или ако пушенето на джойнт дори две седмици преди теста се наказва с доживотен затвор.

Последното май още никой не го е предложил, но натам вървят нещата.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/in-memoriam-aleksei-navalni/

Това е домът ми, сам избрах да се върна. Това е най-хубавият ми ден за последните пет месеца… Не се страхувам… и ви призовавам и вие да не се страхувате. (Алексей Навални при завръщането си в Русия след опита да бъде отровен и последвалото лечение в Германия, 2021 г.)

„Не можете да вкарате цяла държава в затвора“, обърна се Навални към съда при произнасянето на присъдата. След като три години беше измъчван пред очите на света както физически, така и психически, на 16 февруари 2024 г. Навални беше обявен за мъртъв от властите, пратили го в една от най-строгите наказателни колонии в Русия. Стотици, осмелили се да почетат паметта на опозиционера, бяха арестувани още на следващия ден. Защото Кремъл не може да вкара цялата държава в затвор, но успешно я превърна в затвор. 

Началото

Алексей Навални е роден на 4 юни 1976 г. в село Бутин, западно от Москва, в семейството на офицер от Съветската армия и счетоводителка. Местят се често. Баща му слуша тайно Voice of America. Алексей прекарва летата при баба си в село до Чернобил, където спира да ходи след аварията през 1986 г. Ако има разказ за СССР, който е пълен антипод на Путиновата носталгия по епохата, това е разказът на Навални, който си спомня опашките за продукти от първа необходимост и лицемерието на партийните комунисти, възхваляващи системата, докато мечтаят за западни вещи и начин на живот. 

В интервюта Навални е казвал, че малко преди да навърши пълнолетие, вече е бил наясно с политическите си възгледи – либерални. Руските либерали през 90-те се надяват да реформират новопоявилата се Русия в държава със здрава икономика, почиваща на принципите на свободния пазар и върховенството на закона. Как точно ще се проведе тази реформа, е основният спор, който я убива в зародиш. 

Police block access to a spot where Russians had left tributes to Alexei Navalny – & the flowers were scooped up & removed

The authorities don’t want the size of the pile of flowers to show the scale of support for Putin’s biggest rival

I think people will bring more tributes pic.twitter.com/MZ3B4WG3QM

— Sarah Rainsford (@sarahrainsford) February 17, 2024

Навални узрява в една Русия, в която идеалите се раждат точно толкова бързо, колкото умират, в която мутрите и престъпниците са пазители на реда, а вчерашните заклети комунисти са днешните умели предприемачи. В нея едни вярват, че преходът трябва да се извърши плавно, а други – че е необходима авторитарна ръка, за да бъде възможен изобщо. Тази картина не е непозната на българската публика. 

Оформяне на политическите възгледи, първи опити 

Навални подкрепя Борис Елцин въпреки реформите, които предизвикват криза и удрят най-уязвимите, въпреки авторитарния привкус, с който идват. В университета учи право, след това финанси и се превръща в млад пазарен абсолютист, десен, по-късно сам се определя и като консервативен. По това време няма интерес към професионалната политика; впуска се в света на финансите. Сам казва, че така е видял отблизо как се движат парите – как се перат, как се правят измами с големи компании. Това е и част от мотивацията му да се занимава с активизъм. 

Присъединява се към либералната „Яблоко“ през 2000 г. – по негови думи, единствената партия, която говори за идеи и не е готова да ги размени за пари или държавна служба. В началото на новия век Навални организира политически дебати, създава мрежа от контакти в Москва, говори често в ефира на „Ехото на Москва“, цитиран е редовно от бизнес всекидневника „Комерсант“. Става авторитетно име в т.нар. либерална тусовка.

Но политическата дейност на либералните сили не се материализира в гласове и публична подкрепа. По това време Владимир Путин, назначен от Елцин, успява да спечели демократичните избори и затяга хватката си около страната и свободата на словото. Между 2003 и 2006 г. умират журналистите Юрий Шчекочихин и Анна Политковская – той след скоротечно боледуване, вероятно вследствие на отравяне, тя – застреляна в асансьора пред дома си.

Москва. Люди восстановили разгромленный властями мемориал в память о Навальном и продолжают нести цветы pic.twitter.com/eCP1oxk7BZ

— Соболь Любовь (@SobolLubov) February 17, 2024

Флиртът с национализма 

Търсейки баланс между идеалите и реалността, Навални стига до заключението, че бъдещето на либерализма може би включва помирение с национализма. Така около 2007 г. започва най-противоречивата глава в живота му. 

И в Русия, както и в България, има разлика между патриотизъм и национализъм. В двете десетилетия след разпада на СССР се заражда вариация на съветския национализъм, с щипка носталгия по образа на Русия като световна сила в двуполюсен свят, заквасена с псевдонауката и псевдофилософията на хора като Александър Дугин. След унизителния край на Студената война и неуспешния преход руснаците отново се осмеляват да мечтаят за Русия, която доминира в Евразия – земите между Западна Европа и Източна Азия, където славянските и тюркските народи споделят обща култура, несъвместима с европейските ценности на хуманизма и Просвещението. САЩ и Западът са архиврагове на Русия и следването на техните ценности би означавало изтриване на руската идентичност, която има различни потребности (например твърда, авторитарна ръка). Днес философията за руската изключителност е официална част от политиката на Кремъл и оправдава както хибридната война, така и зверствата в Украйна и отричането на правото на Украйна да съществува. 

За известно време Навални е част от националдемократическото движение НАРОД, чийто националистически манифест включва „запазването и развитието на руския народ, културата, езика и историческите територии“ и отхвърля мултикултурния характер на Русия. НАРОД се стреми към национализъм с човешко лице, изключвайки скинари и неонацисти, съветски патриоти и ултраортодоксални християни. И макар движението да остава в историята като не особено успешно, публикуваните през 2007 г. видеа със силно ксенофобски и антиимигрантски жилки, в които Навални призовава за „Русия за руснаците“, са най-голямото петно в биографията му. 

Макар по-късно да съжалява за този период от живота си, разбирането на мотивацията зад действията му е важна за разбирането на самия Навални. Според него истински успех на опозицията е възможен само ако спечелиш сърцата на хората през общи проблеми, близки както до най-образованите и заможните, така и до най-бедните и изтерзаните. На Навални му отнема време да открие тази обща кауза. Освен това той отчита, че Путин е най-популярният руски политик и би останал такъв дори без манипулирани избори и при наличието на свободна преса. Въпросът тогава е на какво почива тази популярност и има ли тя слаби места. 

Russian embassy, London pic.twitter.com/zfEZH7WK9O

— Led By Donkeys (@ByDonkeys) February 16, 2024

Realpolitik с човешко лице 

В биографията за опозиционера авторите ѝ Жан Мати Долбом, Морван Лалуе и Бен Нобъл пишат: 

Навални е добре образован и начетен. Но той не е част от интелигенцията. Военните като баща му не се смятат за интелигенция в Русия. Стилът му също го отличава. Той е интелигентен, умее да говори и дори да пише добре… Но при него липсва тази специфична учтивост, многословието, склонността да обмисля прекалено онова, което казва, както повечето хора от интелигенцията. Няма скрита дълбочина, няма вътрешен диалог, който Навални се опитва да дестилира, когато говори. Това, което казва, е това, което мисли; това, което виждаш, е това, което получаваш. 

Въпреки че се определя като консерватор, той подкрепя равните права на хората с различна сексуална ориентация, което не се радва на особена популярност в Русия. Критиците му често се заяждат, че си позволява луксозен живот, но все пак извън всякакво възможно сравнение с олигарсите на Кремъл. Навални има чувство за хумор и е харизматичен, но може да бъде и прекомерно директен и се пали лесно, поради което е влизал в конфликт с множество журналисти, бивши съюзници и политици. 

Консульство РФ в Нью-Йорке сегодня ночью pic.twitter.com/uCZdzJ5EO3

— Кира Ярмыш (@Kira_Yarmysh) February 19, 2024

Нобъл и компания се опитват да обяснят парадоксите на Навални през трима Алексеевци: антикорупционния активист, политика и протестиращия човек.

Опитът на младия Навални в Русия, която през първото десетилетие на новия век се превръща бавно, но сигурно в Русия на Путин, го води до заключението, че в страната е невъзможно да има борба за идеологии и техните нюанси, ако липсват основите: свобода на печата, върховенство на закона, справедливо наказание за онези, които постъпват несправедливо спрямо народа си.

Всичко останало следва да бъде изяснено по-късно; идеологическите спорове са лукс за държавите, които изобщо са държави, а не нещо друго – например клептокрации. 

Опити за разбиване на системата

През 2007 г. Навални започва да купува дялове в руски компании, някои от които са почти изцяло държавна собственост. Така постига две цели: достъп до информация за дейностите на компаниите и възможност да задава неудобни въпроси. Образованието му в областта на правото и икономиката му помага в това начинание. По време на заседание на борда в компанията за преработка на нефт и газ „Сургутнефтегаз“, по това време една от най-печелившите и най-непрозрачните в Русия, Навални задава простички въпроси, които предизвикват изумление, тъй като никой досега не се е осмелил да пита. Чия е „Сургутнефтегаз“? Защо е толкова трудно да се намери информация за компанията? И защо печалбите на хартия са толкова ниски? Този и други подобни случаи, заедно с цялата информация, до която успява да се добере, публикува в своя блог в LiveJournal. В ерата преди социалните мрежи блогосферата в Русия, както и в България, е средище на демократичния граждански активизъм. 

Блогът на Навални постепенно се превръща в общност, като, по негови думи, над 500 души участват в едно от разследванията му за „Газпром“. Към края на 2011 г. блогът се чете от над 55 000 души дневно. Борбата с корупцията се оказва обединяващата тема както за десния човек, чийто бизнес не би се развивал добре в среда на корупция и търговия с влияние, така и за левия борец за социални права, който се стреми да намали социалните неравенства.

Навални успява да покаже как корупцията влияе върху всеки аспект от живота, независимо от социалния статус, професията или местожителството на човека – от лошите пътища (една от най-успешните инициативи на Навални е РосЯма, уебсайт, на който граждани докладват за инфраструктурни проблеми) до високите цени в магазина.

Напипването на този важен обединяващ елемент е ключово за оформянето му като обществена фигура. По това време започват и първите опити законът да се използва срещу него. Често Навални е обвиняван за същите деяния, които самият той изобличава като активист и блогър. 

ФБК: От лакея до двореца на Путин 

Постепенно Навални започва да гледа на себе си като на борец за правата на руската средна класа – онези, които губят парите си заради корупция и лошо управление. Чрез т.нар. crowdsourcing, или въвличане на други активисти в даден процес, Навални черпи не само човешки ресурси, но и се опитва да създаде нетипичното за Русия вярване, че от хората зависи нещо и че те са в състояние да държат властта отговорна. През 2011 г. Навални събира екип, който година по-късно се превръща в организацията „Фонд за борба с корупцията“ (ФБК). 

Police have detained several people at a makeshift gathering in memory of @Navalny in Moscow, as others throw snow & shout "shame!" pic.twitter.com/kLtujMVTRB

— Alec Luhn (@AlecLuhn) February 16, 2024

Двама от по-известните спонсори на ФБК са предприемачът и общественик Борис Зимин и политическият деец Владимир Ашурков (понастоящем Зимин е обявен от Кремъл за „чуждестранен агент“, а Ашурков получава политическо убежище в Обединеното кралство още през 2015 г.). Планът е ФБК да се издържа от дарения: „Всичко ще бъде чисто и без пари под масата. Имената на всичките ни дарители и дарените суми ще бъдат публични, както и разходите ни“, казва Навални. В тези първи години подкрепата за ФБК идва от хора като Ашурков, както и от либерални (тоест демократично настроени) журналисти, писатели, икономисти. 

Отначало за Кремъл е лесно да омаловажи работата на Навални, като едно от най-известните проявления е отказът публично да се споменава името на опозиционера, който е наричан от говорителите на режима с най-различни имена, например „блогъра“. След 2010 г. обаче набира сила нов комуникационен феномен – социалните мрежи, които Навални владее до съвършенство. 

Докато властите разиграват циркове около кандидатурата му за кмет през 2013 г., активистът Алексей Навални се превръща в колектива „Навални“: каналите му за комуникация се използват от целия му екип, които овладяват директния му шеговит стил. Това се оказва особено полезно, тъй като по същото време режимът на Путин започва активно да праща Навални в ареста за кратки периоди. YouTube каналът, който Навални създава през 2007 г., става телевизия алтернатива на все по-строго контролирания от Кремъл информационен поток. През 2017 г., точно когато форматът лайвстрийм набира популярност в Русия, започва излъчването на „Навальный 20:18“ – предаване, в което опозиционерът коментира новини, отговаря на въпроси и обяснява на публиката политическата си стратегия. Всеки епизод се гледа от средно 400 000 души още от първата година. 

През 2015 г. популярност набират и разследвания като филма за тогавашния главен прокурор Юрий Чайка, който към днешна дата има над 26 млн. гледания. Сензацията продължава с „Он вам не Димон“, документално разследване за богатството на Дмитрий Медведев, заемащ най-различни длъжности под опеката на Путин.

Яхти, вила в Тоскана, имение в един от най-скъпите квартали на Москва, лозя, вила в планината, наследствен дом в Курск, дворец в Санкт Петербург – разследването на екипа на Навални показва какво може да си позволи човек, който вярно служи на властта с години. Филмът и други разследвания на Навални обръщат внимание на тенденцията руските елити да громят Запада, където самите те живеят в разкош и където учат децата им. 

В първата седмица от публикуването разследването е гледано 9 млн. пъти, а към момента има 42 млн. гледания. Дори опитът за отравяне през август 2020 г. не спира Навални и екипа му да публикуват пълномащабно разследване, този път за имотите на самия Владимир Путин. „Дворецът на Путин“, подобно на други изобличаващи материали, предизвиква протести, в които хората излизат с четки за тоалетни – намигване към огромните суми, разписани за най-обикновени вещи за обзавеждане на зданието. Гуменото пате пък се превръща в символ за богатството на Медведев, а руснаци биват арестувани само защото са се осмелили да поставят надуваема жълта патица на прозореца си.

«Медиазона» нашла по камерам кортеж ФСИН между Лабытнанги и Салехардом. Он мог перевозить тело Навального

Переправа между Лабытнанги и Салехардом— единственный наземный маршрут из Харпа в областной центр. Мы нашли кортеж ФСИН, который ехал там в ночь после гибели Навального… pic.twitter.com/zhUpqaG5hb

— Медиазона (@mediazzzona) February 18, 2024

Виждаме ли във ФБК Навални, журналиста? Последователите са категорични, че да, а критиците (легитимните, разбира се) са несигурни. ФБК е една от най-ефективните комуникационни машини в съвременната история. Разследванията на организацията в по-голямата си част са фактологически издържани. Но тя си остава политическа, а целта е свалянето на режима в Кремъл. Истината е, че конкретен и обективен отговор на горния въпрос би бил възможен в онази Русия, за която се бореше Алексей Навални. Русия, в която има независими медии, разделение между властта и икономиката; разделение между онзи, който е начело на държавата, и идеята за самата държава.

Навални може би не е бил героят, на когото мнозина са се надявали – приживе много руски граждански активисти не се колебаеха да го кажат. Но е героят, от когото Русия имаше нужда. И продължава да има. 

Навални като лидер на опозицията 

Краят на ФБК е печално предизвестен. На 25 ноември 2016 г. Сергей Мохов, съпруг на адвокатката на ФБК Собол Любов, е атакуван със спринцовка и отровен. ФБК е обект на постоянен натиск от съда. Отначало властите изпитват трудности да подведат организацията под влезлия в сила закон за „чуждестранни агенти“, но дарение от 50 долара от руснак, живеещ във Флорида, както и 1700 паунда от испански боксьор дават необходимия аргумент на руските съдилища. 

След разследване за „Готвача на Путин“ Евгений Пригожин (чиято фирма за кетъринг става причина за епидемия от дизентерия в детски градини в Москва) ФБК е осъдена за клевета и задължена да плати непосилни суми. На 26 декември 2019 г. офисът на организацията е обискиран от властите, а през юли 2020 г. тя е закрита. Месец по-късно Евгений Пригожин изкупува дълга на ФБК към компанията, свързвана с него, а екипът на Навални просто преосновава организацията, продължавайки да ползва същата марка. 

Навални успява да открие слабото място на Путин – „реда“, който диктаторът внася в кървящата Русия на 90-те, не е ред, почиващ на справедливост, а на овладяване на корупцията и жестокостта и на монополизирането им от държавата.

Стратегиите на Навални са многостранни и с различна ефективност, но винаги имат последствия. Такъв е примерът с „тактическото гласуване“, дало резултати и през 2021 г.: след като партиите на опозицията не могат да се вредят в листите за изборите, то гласоподавателите трябва да подкрепят сламената опозиция в ущърб на „Единна Русия“. Така на парламентарните избори през декември 2011 г. резултатът на „Единна Русия“ пада под 50% за пръв път от 2003 г. въпреки изборните манипулации. След изборите през 2012 г. Навални става лидер на движението за честни избори, а след 2013 г. органично се превръща в лидер на опозицията. Дори когато е ясно, че кампаниите му за обществени постове са обречени на провал, Навални превръща това в политическо комуникационно оръжие. Протестите с неговото участие и организираните по-късно от него и екипа му се превръщат в най-многочислените в съвременната история на Русия.

One of the last moments Alexei and Yulia had together – watching Rick and Morty on that 2021 flight back to Moscow. pic.twitter.com/DfzcsBgzAS

— Ilya Lozovsky (@ichbinilya) February 17, 2024

Руснаците десетки пъти излизаха на протести или след призиви на Навални, или за да се срещнат с него на улицата. Заедно с тях той беше арестуван, двукратно заливан със зелена боя (в характерния си стил заяви, че и като Шрек ще се бори с корупцията), преследван под какъв ли не претекст, с какви ли не абсурдни обвинения. Тези действия на руската държава будеха съмнение, че вместо новини от реалния живот човек чете разкази на Франц Кафка. С неговата харизматична, противоречива фигура порасна цяло едно поколение – същото, което не познава друг лидер освен Владимир Владимирович. Милиони не само в Русия, но и по света бяха свидетели на опитите на Навални да се кандидатира за президент, както и на правните капани, които все по-свирепата руска държава поставяше пред него. В тази кампания за президент Навални заяви, че Русия трябва да следва европейски път на развитие – демокрация, върховенство на правото, свободни пазари и социални политики. Тези свои убеждения той отстояваше до смъртта си. 

Руската инвазия в Украйна 

Алексей Навални открито осъди нахлуването на Путин в Украйна през февруари 2022, макар и това да не го издигна особено в очите на много украинци, виждащи в него приемливо за Запада лице на същия руски империализъм, който движи политиките на Владимир Путин и алчността на Русия да „освобождава“ различни територии от собствената им свобода на избор към кой свят да принадлежат. 

От 2014 г., когато Русия незаконно анексира Кримския полуостров, Навални избягва да дава конкретен отговор чий е Крим, отчасти за да не отблъсне потенциални избиратели и съюзници, много от които одобряват връщането на Крим към територията на Русия. Въпреки че Навални се противопоставя и осъжда действията на Путин, когато го питат дали би върнал полуострова на Украйна, ако бъде избран за президент, отговорите варират от предлагане на варианти за провеждане на втори референдум, този път независим, до шеги дали Крим е някакъв сандвич, който двете държави да си подават една на друга.

6. Russia must leave Ukraine alone and allow it to develop the way its people want. Stop the aggression, end the war and withdraw all of its troops from Ukraine. Continuation of this war is just a tantrum caused by powerlessness, and putting an end to it would be a strong move.

— Alexey Navalny (@navalny) February 20, 2023

Четири дни преди годишнината от началото на войната срещу Украйна Навални предлага свой план за развитието на Русия в 15 точки, публикуван в профила му в Twitter. По това време той вече е в колонията. „Комбинацията от военна агресия, корупция, неадекватно военно ръководство, слаба икономика, в добавка с героизма и висока мотивация на защитните сили ще доведе до пълна загуба за Русия“, пише Навални. Границите както на Русия, така и на Украйна са признати и от двете страни през 1991 г. и няма нищо повече за дискутиране, допълва той. В плана на Навални се говори и за репарации, които Русия да плаща на Украйна. 

През лятото на 2023 г., няколко месеца след публикацията на позицията на Навални, опозиционерът е осъден на още 19 години в колонията по обвинения в екстремизъм. 

Героят Навални 

За последните близо три години в заточение Навални е прекарал над 300 дни в изолатора. Почти година в чудовищна самота. В колонията стражите будят затворниците в 5 сутринта с руския химн. Карат ги да се разхождат и да работят в арктически студ. На Навални му беше забранено да се вижда с близките си, дори да говори с тях. Многократно му бе отказвана медицинска помощ. Мъжът, когото виждахме на кадрите от съдебните процеси след присъдата през 2021 г., беше сянка на предишния човек. Познаваше се само по хумора, който е проявил и по време на последния процес на 15 февруари 2024 г., когато е видян жив за последно. 

През годините многократно е питан защо, ако е истинската опозиция, властта все още не го е убила. Е, 16 февруари 2024 г. беше така търсеният от някои лакмус.

След като Кремъл не успя да го отрови бързо и тайно, го уби бавно и явно. Към момента на писането на този текст тялото на опозиционера продължава да е заложник на властите, чиито обяснения за смъртта се променят с хода на стрелките на часовника. Майка му все още не е видяла тялото му.

В XXI в. дефиницията на думата „мъченик“ не може да бъде изградена през мистицизма на ранните християнски текстове, митовете и легендите. Но ако има модерна дефиниция, то можем да се съгласим: изстраданото от Алексей Навални е достатъчно, за да я заслужи. 

Лъжа е, че героите се раждат. Те се създават в пресата на времената; в избирането на трудните пътища за сметка на всичко останало, понякога дори на собствения живот; в осъзнаването на собствените грешки; в опитите грешките да бъдат поправени. „Идеалът ми не е Навални. Идеалът ми е Вацлав Хавел. Ние нямаме Хавел. Но имаме Навални“, казва писателката Людмила Улицкая, която през годините също е подкрепяла ФБК. 

Предстои да бъдат написани много книги за живота на опозиционера, а ако Русия има бъдеще като свободна страна – тепърва да осъзнава новата си история. Но постепенното затягане на примката – от овладяването на медиите, през непрозрачното и превратно тълкувано законодателство, та чак до явните убийства на опозиционери, – всяка стъпка от пътя на Алексей Навални осветява този процес тук и сега, показва как диктатурата се строи като „Лего“, блокче по блокче. И как, докато човек е зает с всекидневието си, държавата може да бъде превърната в карцер. Историята си има поука за онези, които слушат внимателно. 

Я буду продолжать дело Алексея Навального. Продолжать бороться за нашу с вами страну. И я призываю вас встать рядом со мной. pic.twitter.com/aBOIvcYHHk

— Yulia Navalnaya (@yulia_navalnaya) February 19, 2024

В дните след убийството на Алексей Навални стотици московчани положиха цветя на Соловецкия камък в Москва. Първоначални спонтанни прояви избраха именно паметника на жертвите на политическите репресии в СССР. Подобни възпоменания имаше из цяла Русия. Властите направиха опит да ограничат достъпа, имаше и арести. Но хората възстановиха мемориалите, а цветята продължаваха да се множат. Човешкото достойнство е сред малкото неща, които не могат да се вземат насила. Символите не могат да бъдат отровени, да получат инфаркт, да паднат през прозореца, да загинат случайно в самолетна катастрофа. Ръкописите не горят. 

На Владимир Путин остава да праща полицията да разчиства цветята и да бие жените, които ги носят. На кремълската пропаганда обикновено ѝ е нужен най-много ден, за да активира опорни точки, които вече се разпространяват: че ЦРУ или Запада е проникнал до Сибир (нищо че Русия е най-умната, най-силната, най-хитрата държава) и западняците са убили Навални, за да очернят имиджа на Путин. Вероятно ЦРУ арестува руснаците по улиците, вероятно злите американци панически чистят червените карамфили. 

Най-голямата болка на диктаторите, независимо какъв език говорят и коя история обитават, е, че, когато си отидат, никой няма да тъгува истински по тях. Затова и протестиращите срещу диктатурите винаги са „платени“, винаги са нечии агенти, винаги са „чужди“. Човекът, чиято кауза винаги е за продан, е неспособен да си представи, че има каузи, за които си заслужава дори да умреш. Най-голямата болка – че на диктатора се налага да изпраща някого да чисти червените карамфили. Че карамфилите се появяват отново. И отново. И отново… 

---

Водещо изображение: Алексей Навални и Юлия по време на поход в памет на убития опозиционен политик Борис Немцов. Москва, 29 февруари 2020 г. Снимка: Michał Siergiejevicz