Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-sushtnostta-na-slona/

„Същността на слона“ от Тон Телехен

превод от нидерландски Боряна Кацарска, София: изд. „Точица“, 2022

Просто детска книжка, тематично свързани басни, философска поезия, новаторски прочит на конкретни психологически състояния, роман за възрастни – „Същността на слона“ е всичко това. Живяла съм в Нидерландия, детето ми е учило там, ала, уви, едва сега разбирам колко важен, задължителен, плодотворен и награждаван автор е Телехен в контекста на детската (и не само) литература, като негови творби са част и от учебно-образователния контекст.

„Същността на слона“ е особена жанрово и тематично. Тя включва 53 свързани прозаични глави, както и отделен поетичен цикъл, ала някои я четат и като своеобразен роман. Книгата се вписва в явно любимите на Телехен истории изцяло с животни, чиито характеристики са отчетливо антропоморфни. Писателят запазва този животински актьорски състав, така да се каже, когато от 1999 г. нататък започва да пише и серия от книги за възрастни – нещо като хибриден жанр, в който си позволява повече сложност, дълбочина, трудни и проблематични теми. Някои от тези текстове разглеждат различни психиатрични състояния: депресията, нарцисизма, чуването на гласове и т.н.

За какво е тази книга ли? Хм… Би могла да е за компулсивно-обсесивното разстройство, както се отбелязва в издателската бележка към нея. Или за мазохизма. За невъзможността да се разделиш с вредните навици и все да им търсиш оправдания. За липсата на избор. За пораженчеството. За провалянето. Но ако сменим оптиката, би могла да е за силата на избора. За дерзанието и упоритостта да не се отказваш. За смелостта да се надскачаш, каквото и да ти струва това. Тази крехка, коварна несигурност разчита на нашия поглед. На нашия избор.

Слонът е обсебен от навика си да се покатерва върху високите дървета, да се взира в далечината, да възкликва радостно, да прави пирует и започвайки да танцува… за пореден път да пада на земята. Той целият е в рани и синини, събирач е на тази болка, която в поетичния цикъл ще бъде представена по доста по-мрачен, битийно двусмислен начин. Дали невъзможността да се откаже е въпрос на слабост и зависимост? Или пък, напротив, е неустрашима способност да мечтае, да надмогва земното притегляне, да търси далечината на хоризонта?

Книгата съдържа в себе си много различни прочити и погледи към тази компулсивна нужда, към катеренето и падането изобщо – и в буквален, но преди всичко в метафоричен, екзистенциален смисъл. Падането се превръща в герой само по себе си и се налага като неизбежност, като органична част от израстването и живота. Въпреки опитите да се съпротивлява, слонът в крайна сметка го нарича „единственото истинско щастие“, „събуждане“ – осмислящия реагент на съществуването.

Тази книга е опит за помирение с падането и провала, а може би дори морбидна тяхна възхвала.

И на болката впрочем… Защото да паднеш боли – „падането е съпътстващо / болката също“ (всъщност според слона всичко в живота е съпътстващо освен катеренето и танцуването, те са екзистенциално съвършени).

… но болката е най-обичайното,
най-обичайното от всичко,
навсякъде болка.

Между яснотата, че пропадането неизменно ще се случи, и изкачването въпреки всичко, трябва да се запитаме дали това е патологична нужда от самонараняване и самонаказание, или мъдро философско приемане на цената на преходното опиянение и изобщо на същността на човешкото. И дали е възможно да съществува и издигане без провал, дали е възможно достигане? А може би провалът е нещо, което трябва да отстояваме като изконно право?

Не обичам правилните решения […] обичам грешните решения, които взимам импулсивно, всеки ден отново,

казва слонът. А друго едно от животните:

И аз искам някога да преживея нещо неизбежно, помисли си. Да изпитам болка, да съжалявам за нещо, да не знам какво да правя, да си обещая нещо, което да не спазя.

Всеки може да открие действие толкова лесно и достъпно като падането, мисли си слонът, обаче, по думите му, той го е направил „голямо, сложно и много болезнено“. Затова пък

Аз танцувах. Аз съм някой, вие сте всеки.

Това открояване въвежда една от централните теми в книгата – за идентичността. В кратките прозаични глави по едно различно животно разсъждава върху възможността да бъде слонът – „ако аз бях слонът“, започват те и си представят какво биха направили на негово място. Всяко предлага различен поглед – и следователно отразява различна идентичност. Някои биха направили същото, други са предпазливи и прагматични, трети измислят трикове, за да избегнат катеренето/падането, четвърти биха потърсили подкрепа, пети изобщо са неспособни – поради устройството си – да паднат, шести биха били още по-дръзки.

На този фон също така се изследва и способността да се идентифицираш – за едни тя е лесна, за някои е невъзможно да си се представят като друг, трети пък дотолкова не приемат себе си/слона, че изпитват отвращение от идеята да са себе си/слонът и т.н. В тези „опити“ може да се открие и здравословната, и проблематичната връзка с идентичността. Идентичността се отразява и в съветите, които животните дават на слона относно участта му.

Телехен подчертава уникалността на всяко животно – и следователно на всеки човек. В крайна сметка в тези мисловни експерименти става ясно, че дори и да пропълзи в кожата на слона, всяко от животните винаги ще остане малко или много себе си. Можем ли наистина да избягаме от тази същност, желателно ли е изобщо, питаме се. И какво съставлява същността, има ли я?

Паралелно е поставен и въпросът за свързването, за толерантността, за приемането. Животните са толкова различни – по вид, по размери, по възможности и способности. И макар Телехен да създава един свят на индивидуално различие, той позволява границите на идентичността непрекъснато да се изследват, оспорват и препотвърждават. Именно на този фон изпъква идеята за толерантността – затова е и възможно огромният слон да седи на маса и да пие чай с миниатюрната мравка, червейчето да се прегръща и да танцува с къртицата и така нататък. Физическите реалности, математиката на размерите се стопяват в името на тази споделеност.

Езикът на Телехен е измамно прост, ясен, репетитивен на места, но в него се отварят внезапни бездни от смисъл – прозрения, които носят смущаваща, интелигентна лиричност. Специално втората част на книгата, в която собствените мисли и нощни размисли на слона са представени под формата на 39 стихотворения, са по-скоро „за големи“, те са по-зрели, тревожни и притеснителни – истинска поезия.

В първата част финият хумор също се прокрадва, но поне моето усещане е, че не успява да надделее, да донесе истинска лекота. Диалозите сякаш са умишлено объркани, криптични, репликите понякога се блъскат или напротив, дори не се срещат и все пак стоят намясто. Със сигурност има и много афористични редове – такива, които да си препишеш.

Ще ви оставя с една любима история, може би защото е най-близко до писателското битие – за водния бръмбар „писателче“. Излиза, че всичко, което той прави, всъщност трябва първо да го напише. Да си е да се измисляш. Съществуваме и правим в езика, чрез въображението. И може би само ако решим.

Писателчето поклати глава и каза:
– Понякога пиша, че падам, и тогава падам.
– Но не падаш лошо.
– Ако напиша, че падам лошо, падам лошо.
– Ама не те боли.
– Ако напиша, че ме боли, ме боли – каза писателчето.
Замисли се и добави: – Понякога го пиша.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/do-bolonya-i-nazad/

Разговор със Свобода Цекова и Антон Стайков

Антон Стайков и Свобода Цекова работят в сферата на визуалните изследвания и дизайна. Те са автори и куратори на няколко отличени книги и изложби, между които „Българският буквар. 200 години в първи клас“ (2015) и „Отвъд картините. За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“ (2021). Автори са и на концепцията и дизайна на българския павилион и изложбата на илюстраторите на 61-вия Международен панаир на детската книга в Болоня. Това е и поводът да разговаряме с тях.

Каква беше книжната селекция тази година и на какъв принцип се основаваше изборът на автори?

Антон Стайков: Книжната селекция направиха Вал Стоева, Зорница Христова и Кристина Тужарова. Тя включва заглавия от последните десет години, селекция с нови книги, както и такива, влезли през годините в селекцията на Тhe White Ravens.

За съжаление, не се размина и без лек скандал – от Асоциация „Българска книга“ (АБК) възразиха официално именно срещу кураторския принцип при подбора. Макар и да сте подизпълнители и да нямате пряка връзка с конфликта, все пак може би имате поглед – как и дали се разреши в крайна сметка той?

Антон Стайков: Не можем да говорим за динамиките в АБК, защото просто нямаме вътрешен поглед. Бяхме поканени от организаторите – Асоциация „Книжовност и култура“, за да направим нещо съвсем конкретно, а именно да бъдем куратори на изложбата на илюстраторите и да създадем концепцията и дизайна на щанда. От самото начало в този проект селекцията е заложена като принцип на работа и като такъв той е финансиран от Национален фонд „Култура“, Министерството на културата и Столичната програма „Култура“. Това важи както за изложбата, така и за книжната селекция. Сигурно тук е добре да кажем, че всеки, приел ролята да бъде куратор, особено когато става дума за промяна на инертна практика, е поел риска да бъде атакуван.

Свобода Цекова: Когато се случи нещо толкова хубаво, е много жалко да започнем с негативен знак. Отзивите говорят, че щандът на България тази година беше успех, и то голям. Въпреки обстоятелствата той произведе планирания резултат – българските детски книги и илюстраторите им бяха забелязани, беше привлечена многобройна публика, добавеното съдържание в сайта на проекта BooksForKids.bg удължи този ефект и осигури възможности за устойчивост. Освен това беше разбита порочната традиция българските участия да имат вид на търговски сергии с някоя друга картинка, понякога с трикольор и шевица, понякога без. Щандове, които не вършат добра работа нито за имиджа на страната ни, нито за осъществяването на успешни контакти и договори.

Още с откриването започнаха положителните реакции както от страна на организаторите в Болоня, така и от представители на национални щандове, на големи и малки издателства, на художници и литературни агенти. А когато на втория ден качихме кратко видео с щанда във Facebook, се получи вълна от възторжени отзиви и в България. Между тях със сигурност е имало и негативни, но доминиращите бяха ентусиазирани.

Но е истина също така, че този „лек скандал“ отваря други важни теми и те са по-големи от участието на България в книжните панаири по света и конкретно в Болоня. Теми като тези за идентичността, експертността, дългосрочните културни политики на страната ни. И не на последно място – темата за вкуса…

Разкажете ни малко повече за концепцията на щанда.

Свобода Цекова: Съобразно ограниченията на бюджета измислихме максимално икономична, сдържана, но ефикасна формула за представяне на продуктите и за функционална комуникация с издателите и гостите на панаира. Всички елементи бяха изработени в България и пренесени в Болоня. За монтажа на място бяхме целият малък, но мотивиран екип. Разполагахме с 64 кв.м и с наличната модулна система на панаира. Взехме решение да работим с черна основа, така че книгите и илюстрациите да бъдат акцент. Разделихме пространството на щанда в три основни зони, като ги планирахме така, че да си взаимодействат. Вляво – книжната селекция с масите за срещи, вдясно – изложбата, отново с място за сядане и разглеждане на 25-те книги, от които бяха фрагментите в изложбата. Между тези две зони стоеше модул с българските книги, влезли през годините в престижната книжна селекция The White Ravens, класически български издания, повечето от 70-те.

В средата на павилиона, до info point, където бяха и каталозите, направихме голямоформатна композиция с мечето на Кирил Златков от „Когато искам да мълча“ – една, според нас, от най-хубавите илюстровани книги през последните години, и лястовичето от „Майчина сълза“ на Любен Зидаров, белязала няколко поколения български деца. Тези многократно увеличени, изрязани картонени фрагменти, алюзия за поп-ъп книжка или детски хартиен театър, бяха сърцето на щанда. Към тях добавихме цветни „пръчици“ – абстрактен образ за книги. В работата с текста комбинирахме блоков и серифен шрифт (от fontfabric, които станаха партньори на проекта).

Антон Стайков: Локацията на българския павилион беше в дъното на една от основните панаирни зали, но с добра видимост и подстъп откъм пиацата за събития и входа в съседство с големите павилиони на Китай и Гърция. За да уловим потока от посетители, направихме върху двете странични стени композиции от същите елементи, като към тях добавихме още две илюстрации – на Мила Янева-Табакова и Люба Халева.

В селекцията присъстваха детски книги от последните десет години. Това достатъчно дълъг период ли е за значителна трансформация в естетиката на детската книга? Какво според Вас най-вече се е променило в поднасянето на текстовете и илюстрациите, които оформят едно издание за деца?

Антон Стайков: Десет години не е дълъг период. Като световна тенденция може би промяната е в по-свободното отношение към образността. Съчетаването на всевъзможни техники, по-разнообразното композиране на илюстрациите и текста в книжното тяло. Правят се повече експериментални издания, лимитирани книги със специални хартии и печат. Като че ли и тематичният спектър е по-богат и нюансиран.

Свобода Цекова: Наблюдава се и един доста интересен феномен – илюстрацията все повече заприличва на съвременна живопис, а съвременната живопис – на илюстрация. Може би е така, защото това размиване на жанровете се случва във всички сфери на изкуството. Иначе, когато говорим за илюстровани книги (picture books) и тихи книги (silent books), все по-често художниците са и автори на книгите. И у нас също има такива примери, но не са много.

След Болоня изложбата „Радост, тъга и надежда. 25 български илюстратори на детски книги“ ще пътува и в няколко града у нас. Има ли общ почерк между подбраните имена, или напротив – те са изключително самобитни и търсени като такива?

Антон Стайков: От самото начало и в каталога, и в изложбата поясняваме, че това не е класация от типа „най-доброто от…“. Искахме селекцията да е разнообразна и нещата да стоят добре в твърде близкото си съседство на панаирния щанд. Представяме и по-малко известни имена наред с утвърдени и награждавани илюстратори. Авторите са от различни поколения, някои са учили в България по времето на социализма, други – след, трети – в специализирани академии по света.

Изложбата е изградена от увеличени фрагменти от илюстрации. Тези своеобразни аватари са композирани така, че да образуват смислови и визуални връзки помежду си. Те са един вид портали към добавеното съдържание. Под всяка илюстрация е името на художника и QR код, който отвежда към неговия индивидуален профил в сайта на проекта BooksForKids.bg с галерия, кураторски текст, техническа информация за изданието, биография и контакти на илюстратора, както и каталог за изтегляне. Има и уводно табло, което дава контекст и насочва посетителите към отделните акценти. Цялото съдържание на изложбата, каталога и сайта беше преведено на английски от Трейси Спийд. Когато имаш ограничение в броя на авторите, финалният избор не е лесен.

А можем ли да говорим за господстващ художествен стил в детската илюстрация днес – у нас и изобщо? И съществуват ли национални специфики?

Антон Стайков: Не мисля. Поне аз не бих могъл да откроя такъв. Има завръщане към естетиката от 60-те – 70-те, има завръщане към аналоговото. Някои декоративни стилове – аз ги наричам хипстърски – могат да бъдат видени масово. Обяснението ми е, че до голяма степен този занаят се е глобализирал, мрежи като Pinterest и професионалния Behance дават достъп на всеки илюстратор до всичко, което се прави днес.

Илюстраторите вече работят за издателства по цял свят. Винаги е имало цайтгайст. Но все пак, когато гледаш мексикански, бразилски или други латиноамерикански издателства, не може да не забележиш по-интензивните гами, силните контрасти, характерната за тях експресия. Такива специфики като че ли могат да се видят сред по-големи езикови територии или държави.

В случая говорим по-скоро за глобални и локални тенденции, нали така? Но какво представлява кичът в контекста на детската книга: локален феномен ли е, допустим ли е, търсен ли е дори от част от публиката, съзнателен избор на издателите ли е понякога и какво му противостои?

Антон Стайков: Това е сериозен проблем в детското книгоиздаване у нас. Има много издания, които са направени по схема и са маскирани като „харесвани от децата“. Крещящата шарена книга с глупави герои и истории не просто подценява детето, ами може и да му навреди. Първите срещи с книгите имат много други важни роли, освен да забавляват.

Криворазбраното „национално“ често присъства в такива книги, него също спокойно можем да наречем кич. Но в ситуацията на свободния пазар не може да забраним на когото и да било да издава книги само заради това, че те не ни харесват. Решението на проблема, още веднъж, е в доброто образование и в качествената оперативна критика, каквато без целенасочена държавна подкрепа няма как да просъществува.

Свобода Цекова: Ролята и отговорността на възрастните е на първо място – не е маловажно каква книга ще купиш на детето си, как ще му я представиш чрез авторитета си на родител, близък, учител. Когато критериите в едно общество са ниски, в комбинация с бедността, се отваря ниша за некачествени продукти. Някои издатели се възползват от ситуацията, други изобщо не осъзнават, че се намират в зоната на кича.

А ако говорим за послания, променила ли се е като цяло етиката на съвременните детски истории – доколко днес поуката и ясните морални координати са неизменна част от тях, така както в класическите приказки?

Свобода Цекова: Според мен сме свидетели на крайности. Има издания, които са с обидно прост релеф – като че ли децата са таргетирани единствено в ролята на обекти, подлежащи на „правилно“ възпитание. Точно на панаира в Болоня един колега издател от Канада се оплака, че политическата коректност там до такава степен е настъпила детското книгоиздаване, че вече е невъзможно да се пишат и рисуват хубави книги. Но пък точно в Болоня се вижда, че все още има много специални, многопластови детски издания – мога да дам пример с книгите на италианските издателства Topipittori и Orecchio Acerbo.

Като споменахте италианските издателства – има ли още нещо от панаирната програма, за което бихте искали да ни разкажете?

Антон Стайков: Този панаир е гигантско място за срещи и работа. И тъй като е много ясно профилиран и с дълга традиция, функционира перфектно. Достъпът до събитията е с билети и пропуски, но е ограничен за деца до 18 години, за да може да се осигури по-спокойна работна атмосфера. Всъщност цялата програма e изключително плътна. Срещи с известни автори и илюстратори, издатели, детски психолози, литературни агенти, представители на други панаири, обучения за издателски практики, преводачески ателиета. Събитията от програмата на държавата гост тази година – Словения – бяха едно изключително представяне. Много силни книги имаше на щандовете на Тайван, Китай, Мексико, Аржентина, Бразилия… И зашеметяващите малки италиански издателства, и какво ли още не…

Свобода Цекова: Както всяка година, в сравнително малкото по площ пространство, където традиционно е „висящата градина“ от номинирани и наградени книги с Bologna Ragazzi Awards (BRAW), се концентрират цялата красота и смисъл на илюстрованата детска книга.