Post Syndicated from original https://www.toest.bg/do-bolonya-i-nazad/

Разговор със Свобода Цекова и Антон Стайков

Антон Стайков и Свобода Цекова работят в сферата на визуалните изследвания и дизайна. Те са автори и куратори на няколко отличени книги и изложби, между които „Българският буквар. 200 години в първи клас“ (2015) и „Отвъд картините. За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“ (2021). Автори са и на концепцията и дизайна на българския павилион и изложбата на илюстраторите на 61-вия Международен панаир на детската книга в Болоня. Това е и поводът да разговаряме с тях.

Каква беше книжната селекция тази година и на какъв принцип се основаваше изборът на автори?

Антон Стайков: Книжната селекция направиха Вал Стоева, Зорница Христова и Кристина Тужарова. Тя включва заглавия от последните десет години, селекция с нови книги, както и такива, влезли през годините в селекцията на Тhe White Ravens.

За съжаление, не се размина и без лек скандал – от Асоциация „Българска книга“ (АБК) възразиха официално именно срещу кураторския принцип при подбора. Макар и да сте подизпълнители и да нямате пряка връзка с конфликта, все пак може би имате поглед – как и дали се разреши в крайна сметка той?

Антон Стайков: Не можем да говорим за динамиките в АБК, защото просто нямаме вътрешен поглед. Бяхме поканени от организаторите – Асоциация „Книжовност и култура“, за да направим нещо съвсем конкретно, а именно да бъдем куратори на изложбата на илюстраторите и да създадем концепцията и дизайна на щанда. От самото начало в този проект селекцията е заложена като принцип на работа и като такъв той е финансиран от Национален фонд „Култура“, Министерството на културата и Столичната програма „Култура“. Това важи както за изложбата, така и за книжната селекция. Сигурно тук е добре да кажем, че всеки, приел ролята да бъде куратор, особено когато става дума за промяна на инертна практика, е поел риска да бъде атакуван.

Свобода Цекова: Когато се случи нещо толкова хубаво, е много жалко да започнем с негативен знак. Отзивите говорят, че щандът на България тази година беше успех, и то голям. Въпреки обстоятелствата той произведе планирания резултат – българските детски книги и илюстраторите им бяха забелязани, беше привлечена многобройна публика, добавеното съдържание в сайта на проекта BooksForKids.bg удължи този ефект и осигури възможности за устойчивост. Освен това беше разбита порочната традиция българските участия да имат вид на търговски сергии с някоя друга картинка, понякога с трикольор и шевица, понякога без. Щандове, които не вършат добра работа нито за имиджа на страната ни, нито за осъществяването на успешни контакти и договори.

Още с откриването започнаха положителните реакции както от страна на организаторите в Болоня, така и от представители на национални щандове, на големи и малки издателства, на художници и литературни агенти. А когато на втория ден качихме кратко видео с щанда във Facebook, се получи вълна от възторжени отзиви и в България. Между тях със сигурност е имало и негативни, но доминиращите бяха ентусиазирани.

Но е истина също така, че този „лек скандал“ отваря други важни теми и те са по-големи от участието на България в книжните панаири по света и конкретно в Болоня. Теми като тези за идентичността, експертността, дългосрочните културни политики на страната ни. И не на последно място – темата за вкуса…

Разкажете ни малко повече за концепцията на щанда.

Свобода Цекова: Съобразно ограниченията на бюджета измислихме максимално икономична, сдържана, но ефикасна формула за представяне на продуктите и за функционална комуникация с издателите и гостите на панаира. Всички елементи бяха изработени в България и пренесени в Болоня. За монтажа на място бяхме целият малък, но мотивиран екип. Разполагахме с 64 кв.м и с наличната модулна система на панаира. Взехме решение да работим с черна основа, така че книгите и илюстрациите да бъдат акцент. Разделихме пространството на щанда в три основни зони, като ги планирахме така, че да си взаимодействат. Вляво – книжната селекция с масите за срещи, вдясно – изложбата, отново с място за сядане и разглеждане на 25-те книги, от които бяха фрагментите в изложбата. Между тези две зони стоеше модул с българските книги, влезли през годините в престижната книжна селекция The White Ravens, класически български издания, повечето от 70-те.

В средата на павилиона, до info point, където бяха и каталозите, направихме голямоформатна композиция с мечето на Кирил Златков от „Когато искам да мълча“ – една, според нас, от най-хубавите илюстровани книги през последните години, и лястовичето от „Майчина сълза“ на Любен Зидаров, белязала няколко поколения български деца. Тези многократно увеличени, изрязани картонени фрагменти, алюзия за поп-ъп книжка или детски хартиен театър, бяха сърцето на щанда. Към тях добавихме цветни „пръчици“ – абстрактен образ за книги. В работата с текста комбинирахме блоков и серифен шрифт (от fontfabric, които станаха партньори на проекта).

Антон Стайков: Локацията на българския павилион беше в дъното на една от основните панаирни зали, но с добра видимост и подстъп откъм пиацата за събития и входа в съседство с големите павилиони на Китай и Гърция. За да уловим потока от посетители, направихме върху двете странични стени композиции от същите елементи, като към тях добавихме още две илюстрации – на Мила Янева-Табакова и Люба Халева.

В селекцията присъстваха детски книги от последните десет години. Това достатъчно дълъг период ли е за значителна трансформация в естетиката на детската книга? Какво според Вас най-вече се е променило в поднасянето на текстовете и илюстрациите, които оформят едно издание за деца?

Антон Стайков: Десет години не е дълъг период. Като световна тенденция може би промяната е в по-свободното отношение към образността. Съчетаването на всевъзможни техники, по-разнообразното композиране на илюстрациите и текста в книжното тяло. Правят се повече експериментални издания, лимитирани книги със специални хартии и печат. Като че ли и тематичният спектър е по-богат и нюансиран.

Свобода Цекова: Наблюдава се и един доста интересен феномен – илюстрацията все повече заприличва на съвременна живопис, а съвременната живопис – на илюстрация. Може би е така, защото това размиване на жанровете се случва във всички сфери на изкуството. Иначе, когато говорим за илюстровани книги (picture books) и тихи книги (silent books), все по-често художниците са и автори на книгите. И у нас също има такива примери, но не са много.

След Болоня изложбата „Радост, тъга и надежда. 25 български илюстратори на детски книги“ ще пътува и в няколко града у нас. Има ли общ почерк между подбраните имена, или напротив – те са изключително самобитни и търсени като такива?

Антон Стайков: От самото начало и в каталога, и в изложбата поясняваме, че това не е класация от типа „най-доброто от…“. Искахме селекцията да е разнообразна и нещата да стоят добре в твърде близкото си съседство на панаирния щанд. Представяме и по-малко известни имена наред с утвърдени и награждавани илюстратори. Авторите са от различни поколения, някои са учили в България по времето на социализма, други – след, трети – в специализирани академии по света.

Изложбата е изградена от увеличени фрагменти от илюстрации. Тези своеобразни аватари са композирани така, че да образуват смислови и визуални връзки помежду си. Те са един вид портали към добавеното съдържание. Под всяка илюстрация е името на художника и QR код, който отвежда към неговия индивидуален профил в сайта на проекта BooksForKids.bg с галерия, кураторски текст, техническа информация за изданието, биография и контакти на илюстратора, както и каталог за изтегляне. Има и уводно табло, което дава контекст и насочва посетителите към отделните акценти. Цялото съдържание на изложбата, каталога и сайта беше преведено на английски от Трейси Спийд. Когато имаш ограничение в броя на авторите, финалният избор не е лесен.

А можем ли да говорим за господстващ художествен стил в детската илюстрация днес – у нас и изобщо? И съществуват ли национални специфики?

Антон Стайков: Не мисля. Поне аз не бих могъл да откроя такъв. Има завръщане към естетиката от 60-те – 70-те, има завръщане към аналоговото. Някои декоративни стилове – аз ги наричам хипстърски – могат да бъдат видени масово. Обяснението ми е, че до голяма степен този занаят се е глобализирал, мрежи като Pinterest и професионалния Behance дават достъп на всеки илюстратор до всичко, което се прави днес.

Илюстраторите вече работят за издателства по цял свят. Винаги е имало цайтгайст. Но все пак, когато гледаш мексикански, бразилски или други латиноамерикански издателства, не може да не забележиш по-интензивните гами, силните контрасти, характерната за тях експресия. Такива специфики като че ли могат да се видят сред по-големи езикови територии или държави.

В случая говорим по-скоро за глобални и локални тенденции, нали така? Но какво представлява кичът в контекста на детската книга: локален феномен ли е, допустим ли е, търсен ли е дори от част от публиката, съзнателен избор на издателите ли е понякога и какво му противостои?

Антон Стайков: Това е сериозен проблем в детското книгоиздаване у нас. Има много издания, които са направени по схема и са маскирани като „харесвани от децата“. Крещящата шарена книга с глупави герои и истории не просто подценява детето, ами може и да му навреди. Първите срещи с книгите имат много други важни роли, освен да забавляват.

Криворазбраното „национално“ често присъства в такива книги, него също спокойно можем да наречем кич. Но в ситуацията на свободния пазар не може да забраним на когото и да било да издава книги само заради това, че те не ни харесват. Решението на проблема, още веднъж, е в доброто образование и в качествената оперативна критика, каквато без целенасочена държавна подкрепа няма как да просъществува.

Свобода Цекова: Ролята и отговорността на възрастните е на първо място – не е маловажно каква книга ще купиш на детето си, как ще му я представиш чрез авторитета си на родител, близък, учител. Когато критериите в едно общество са ниски, в комбинация с бедността, се отваря ниша за некачествени продукти. Някои издатели се възползват от ситуацията, други изобщо не осъзнават, че се намират в зоната на кича.

А ако говорим за послания, променила ли се е като цяло етиката на съвременните детски истории – доколко днес поуката и ясните морални координати са неизменна част от тях, така както в класическите приказки?

Свобода Цекова: Според мен сме свидетели на крайности. Има издания, които са с обидно прост релеф – като че ли децата са таргетирани единствено в ролята на обекти, подлежащи на „правилно“ възпитание. Точно на панаира в Болоня един колега издател от Канада се оплака, че политическата коректност там до такава степен е настъпила детското книгоиздаване, че вече е невъзможно да се пишат и рисуват хубави книги. Но пък точно в Болоня се вижда, че все още има много специални, многопластови детски издания – мога да дам пример с книгите на италианските издателства Topipittori и Orecchio Acerbo.

Като споменахте италианските издателства – има ли още нещо от панаирната програма, за което бихте искали да ни разкажете?

Антон Стайков: Този панаир е гигантско място за срещи и работа. И тъй като е много ясно профилиран и с дълга традиция, функционира перфектно. Достъпът до събитията е с билети и пропуски, но е ограничен за деца до 18 години, за да може да се осигури по-спокойна работна атмосфера. Всъщност цялата програма e изключително плътна. Срещи с известни автори и илюстратори, издатели, детски психолози, литературни агенти, представители на други панаири, обучения за издателски практики, преводачески ателиета. Събитията от програмата на държавата гост тази година – Словения – бяха едно изключително представяне. Много силни книги имаше на щандовете на Тайван, Китай, Мексико, Аржентина, Бразилия… И зашеметяващите малки италиански издателства, и какво ли още не…

Свобода Цекова: Както всяка година, в сравнително малкото по площ пространство, където традиционно е „висящата градина“ от номинирани и наградени книги с Bologna Ragazzi Awards (BRAW), се концентрират цялата красота и смисъл на илюстрованата детска книга.