Post Syndicated from Петя Кокудева original https://www.toest.bg/malayziya-po-stenitie/

<< Към първа част

Не съм била в друга страна по света, където можеш да научиш толкова много за бита и ежедневието на хората от… уличните рисунки.

Почти всеки голям град има улица или периметър от няколко улички, чиито стени са изрисувани. Това обаче не са обичайните графити. Тук те изграждат една цялостна и много детайлна галерия на малайското ежедневие. Някои стени представят ритуалите на пиене на кафе и чай, като например те тарик – емблематичния им чай с подсладено мляко, който се прелива няколко пъти между две чаши, за да поизстине. Понякога преливането е от цял метър височина и има майстори в тази работа. Други рисунки изобразяват традиционни ястия, като наси лемак – завит в голямо бананово листо ориз, варен в кокосово мляко и гарниран с аншоа, пържени ядки и лют сос.

Има и стени, които ви отвеждат сред суматохата на типичните за Малайзия нощни пазари, откъдето може да си купите керопок лекор – нещо като рибен чипс. А други функционират като разговорник и ще ви научат на основни фрази: терима каси – „благодаря“; апа кабар – „как си“; минта мааф – „съжалявам“.

Ръцете на танцьорката

Има обаче и по-живописни от градските стени – това са типичните кампунг къщи. Успях да видя най-различни благодарение на това, че направихме пълно завъртане из страната – близо 3000 километра.

Малайската къща е дървена, повдигната на поне метър-два над земята (заради честите наводнения) и с изящно гравирана фасада. Тукашната дърворезба има много стара традиция и е прочута по света, а ключът към нея гласи:

Направи така, че линиите да се усещат като деликатно движение на ръцете на танцьорка във въздуха.

Това изкуство черпи вдъхновение от Космоса, растенията, животните, геометрията и калиграфията, а основната форма на стилизиране наричат аван ларат – „плаващ облак“.

Освен поетичност обаче, малайската дърворезба притежава една черта, която ме изненада – тя има социален аспект и въплъщава ценностите на общността. Един от често използваните мотиви например е бадак мудик кехулу – „носорози, които вървят заедно“. Тяхното послание е: бъдете обединени и търпеливи, посрещайки идващите беди. Друг постоянен елемент от гравюрите са висящите пчели – лебах бергантунг. Изображението им означава, че състраданието и взаимната помощ изграждат щит. Трети мотив е семенцето, от което се ражда Вселената – то съдържа в себе си Jammal – „Доброто“, и Jallal – „Злото“.

Зоол, когото срещнах в едно малайско село, ми разказа още, че дърворезбата винаги цели да свърже къщата с природата наоколо и да я впише органично в растителността. А кокосът не е просто дърво в двора – той е част от духа и облика на дома.

Храмове с чувство за хумор

В малайските къщи винаги се влиза без обувки и е много чисто. По същия начин човек пристъпва и в китайски храм. Трябва да призная, че почти всяка сутрин пишех Chinese temples в Google Maps, за да ми изскочат китайските храмове в близост (по-често са будистки или даоистки). Нямах търпение да видя отново и отново фееричните фенери, пагодите в червено и златно, опулените дракони, блажено усмихнатите статуи на Буда. Какво толкова ме притегляше?

Първо – цветовете: удивителната пъстрота създава усещането, че те канят да поиграеш в храма – има освобождаваща наивност в това. После – разказването: простичко и без превземки. В един храм ще научиш истории за това как обикновени китайци се грижат за родителите си, в друг – кое животно на какво е символ, в трети – как някой монах се е разминал с просветлението. Като лохана Асита например (18-те лохани са ученици на Буда и има техни статуи в абсолютно всеки храм).

На Асита веждите му пораснали до земята от старост, но все не постигал просветление. Така си и умрял. Не щеш ли обаче, цъфнал в следващия си живот като бебе с дълги вежди! По това близките му разбрали, че е необикновен, постарали се отрано да го пратят в будистки манастир, където успял най-сетне да получи просветление.

Вместо назидателност и религиозна скованост, в историите витаят закачливост и чувство за хумор. Впрочем точно с такава непосредствена ведрост китайците почитат статуите на лоханите – отиват до тях грейнали, потупват ги по рамото, като че са стари приятели, и си тръгват.

Как да спреш да хълцаш

Ако някой от малайското племе темиар хълца, просто му кажете, че е крадец. Това така ще го шокира, че със сигурност ще спре хълцането. Може да звучи като небивалица, но има логично обяснение. Според антрополозите някои оранг асли племена – като темиарите и семелай – са едни от най-безконфликтните и миролюбиви на света. В техния обществен ред насилието не се толерира под никаква форма – нито физическа, нито вербална. А да те нарекат крадец е толкова обидно и рядко срещано, че шокира.

В основата на всичко това е сламаад – концепция за ненасилие.

Според темиарите насилието е раняващо за всички – не само за пострадалия, но и за причинителя и свидетелите. Затова от него никой няма полза. Практиките им за ненасилствено възпитание са заимствани от различни западни учени, социални работници и терапевти, които ги интегрират в работата си – например за превенция на училищна агресия. Някои от тези практики са близки до ума – като да се пошегуваш в конфликтна ситуация или просто да се оттеглиш (темиарите имат нагласата, че не е проблем да признаеш страха си).

Други от прийомите им обаче са наистина впечатляващи. Например бикаара. Това е разговор между членовете на общността, в който участват всички. Дълги дебати за поведението на някого, по време на които се решава как да бъде санкциониран (най-често глобяван материално). Идеята е да се говори открито, за да няма пространство за клюки и интриги. Да бъде наказван или бит някой е обидно за темиарите. Те казват:

Враждата между двама души не е просто конфликт между тях, а е обида към мира в общността.

Друг интересен подход е, че насочват страха на децата си към сферата на нечовешкото. Страшни са гръмотевиците, страшни са тигрите. Хората не бива и не могат да бъдат страшни един за друг – те са, за да се подкрепят, когато ги сполети истински страшното.

Средният глас е сред любимите ми техни стратегии. Темиарите смятат, че насилието се просмуква първо в думите, затова обръщат сериозно внимание на това как говорят.

От малки учат децата си да открият своя среден глас – ще рече, да съчетаят своя глас с този на другия, бил той животно или човек.

Първо това упражнение минава през имитация и пресъздаване на гласовете на различни животни, съвсем буквално сдружаване на два гласа. После идеята е децата все по-тренирано да могат да си представят какво казват те, но и какво би казал другият. Така в състояние на конфликт имат вътрешната настройка да чуват не само своя собствен глас.

Lemme be

Аз съм малаец,

казва Вин Сен Куу. „А вкъщи на какъв език си говорите?“, питам. „На хокиен*“, отвръща той.

Момчето говори китайски, малайски и английски – три езика, като много от хората тук. В Малайзия това е устойчив феномен – може да си четвърто, пето поколение преселник, да говориш у дома на индийски или арабски, но щом те попитат какъв си, отговорът е малаец.

Така беше и с Арека – пето поколение тамилка, която у дома говори на тамилски, готви предимно тамилски ястия и празнува Дивали (индийски празник на светлината), но същевременно се определя като малайка. Подобна е и житейската нишка на Шели Шахадан – баба ѝ е от Тайланд, дядо ѝ – афганистанец, но тя самата е родена в Куала Лумпур и е малайка.

Най-характерното за нас тук е lemme be,

смее се Шели и говори на брилянтен английски. „Какво е това?“, кокоря се аз. Шели обяснява, че е съкратено от Let me be me – „Остави ме да си бъда аз“.

---

* Хокиен – група китайски езици.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Post Syndicated from Петя Кокудева original https://www.toest.bg/malaiziya-s-lyut-sos-i-sukrovishta/

(Част първа)

Страната в едри щрихи

Малайзия е малко над eкватора – южно от Тайланд и северно от Сингапур. Западният ѝ бряг очертава прочутия пролив Малака – преди няколко века оттук минава Пътят на подправките. Сезоните са сух и дъждовен, но жегата в съчетание с високата влажност е постоянна величина. Бивша британска колония е, а преди това страната се е казвала Малая. Шофира се отляво, а покрай пътищата растат помело, манго, драконов плод, ананас. Ислямът е официалната религия, но са разрешени всички други и това не е само на хартия. Повечето местни ястия започват с думата нàси – ориз.

Коренните жители са 19 различни племена с общото название орàнг àсли – за тях роден дом е джунглата.

Тук се намира Таман Негара – най-старата дъждовна гора в света. По табелите на междуселските пътища ще видите крокодили, тапири и водни биволи, а по дърветата – тукани. Близо девет милиона души живеят в изумителната с размерите си столица Куала Лумпур, а малайското село звучно се нарича кампỳнг.

Земя на шамани и султани, Малайзия е без съмнение най-мултикултурната страна, в която съм се озовавала.

Съседите на Мохи

Селамàт пагù*! Само ви подавам ключа и изчезвам, че бързам. Ви-на-ги да заключвате вратите и прозорците, не просто да ги затваряте! Такива са ми съседите – влизат и не гледат много какво грабят. Чак после гризват телефона и се сещат, че не става за ядене. И айдеее, мятат го в храсталака.

Мохи (съкратено от Мохаммад) е от малко селце в югозападна Малайзия. Понякога му се налага да вземе телефона на жена си и да иде край близкия гъсталак да звъни на собствения си номер. За късмет, често от храстите долита познатата мелодия. Съседите на Мохи са маймуни, по-точно макаци – изкусни крадци и акробати.

За един месец, в който обикаляхме страната, се научих отдалеч да познавам къде са – първо чувате звука от мощно пукане на клони и раздрусване на листа, после виждате как някое дърво силно се привежда, а накрая, ето го и него – едър сив макак, който се държи като парашутист за края на клонака и прелита от едно дърво на друго. Белоръкият гибон е още по-живописна гледка – той просто виси като прани гащи и издава особено силен звук, подобен на протяжен лай – така общува с жена си (двойките са моногамни) и скрепява връзката си. Заради този леко комичен лай наричат белоръкия гибон „шоумена на джунглата“.

Време е за копи

Ако се отбиете в някое кафене покрай селския път, малайците ще ви поднесат чаша кòпи. Това е тяхната дума за кафе и повечето хора го пият с лед. Всяка молба за гореща напитка ги обърква и по-вероятно е накрая отново да ви донесат с лед. (Другото упорито разминаване беше лютият сос. Тъй като пътувахме с тригодишната ни дъщеря, а тя не може да яде люто, непрекъснато питахме кое ястие не е. В повечето случаи ни отвръщаха: Ама ето! Това изобщо не е люто. И след секунди то се оказваше огън. Впрочем малайците по традиция си хапват лют ориз даже на закуска, а ако искате да си намажете филия – трудна работа, хлябът не е често срещан.)

Самите кафенета са на открито, под навес – няколко паянтови маси с пластмасови столчета, захабени от ползване. Мястото е почти винаги обгърнато от бухлата тропическа растителност, сред която стърчи малка мивка – за миене на ръце.

Да попаднеш в пълно малайско кафене е като да разгърнеш енциклопедия на народите. Китайци по тениски – на една маса. На втора – мюсюлманки с почти изцяло покрити лица. На трета – индийка с пъстър саронг и бинди, онази тъмночервена точка на челото. Има още араби, потомци на европейски преселници, тамили (от Южна Индия), перанаканци. И разбира се, оранг асли – коренните жители на Малайзия – 19 различни племена със свои езици и идентичност.

Всъщност да пътуваш из Малайзия е като да бъдеш в няколко страни едновременно.

Някои от щатовете в 33-милионната държава – като Келантан и Теренгану – са подчертано мюсюлмански: има религиозна полиция, алкохолът е строго забранен, а от време на време се виждат табели с предупреждение, че ако пропуснеш няколко петъчни молитви в джамията, те чака сурово наказание. Навсякъде другаде в страната мирно съжителстват разнообразни вярвания. Точно както ще видите на Улицата на хармонията в Малака – през няколко метра са: джамията „Кампунг Клинг“, построена през 1748 г.; китайският Храм на зелените облаци, който е на 400 години и е едновременно будистки, даоистки и конфуциански; и индуисткият храм в чест на Ганеша – бога слон, който понякога поставя, а друг път премахва пречките пред вас.

Мизан, принцесата и кокошето àко

Почти всеки втори град в Малайзия започва с Куала. Куала означава „естуар“, или „срещата на две реки“. Столицата Куала Лумпур например значи „калният естуар“. Ние бяхме също и в Куала Ромпин, Куала Теренгану, Куала Селангор…

Срещам Мизан в едно кафене в Куала Кубу. Баща му е местен, а майка му – от Индонезия. Обожава традиционните кифлички с кàя – кокосов мармалад. Мизан е запален читател и като повдигам темата за маларията и комарите, ми разказва една от известните им фолклорни приказки. Султанът се влюбил в красивата принцеса на Малака. За да провери любовта му, девойката го затрупала със седем задачи. Повечето не ги запомних, но на едната прихнах: султанът трябвало да ѝ донесе седем сърца от… комари! 

На сбогуване с Мизан, който има чудесно чувство за самоирония, се заговаряме за това кои са недостатъците ни: аз споделям, че съм бъзла и лесно се отчайвам, той пък си се дразни, защото – както казвали малайците – ентусиазмът му бил като кокоше àко: изстивал много бързо. С каквото и да се захванел, бързо му доскучавало. 

Съкровищата на баба-ньоня

На Мелиса Чан от Малака обаче не ѝ доскучава това, с което се е захванала. Нарича себе си събирач на бенда хари – неща от ежедневието. Мелиса е от една от най-колоритните общности в Малайзия – перанаканците, или баба-ньоня (мъжете са баба, жените – ньоня).

Те са потомци на китайски търговци, пристигнали в малайските пристанищни градове през ХIV век. Китайците уж нямали намерение да остават, но после създали семейства с малайки. Така се ражда културата на баба-ньоня, изобилна на традиционни занаяти и удивителни вярвания. Като това за Кухненския бог например. Той живее в кухнята, но често се качва да докладва на Великия небесен бог какви ги върши семейството. За да не издава лоши работи, ньоня му приготвят куи бакул – десерт от оризово брашно и захар, който е доста лепкав! Щом го налапа, устата му залепва и Кухненският бог само ломоти – нищо не му се разбира.

Мелиса Чан съхранява тъкмо такива мъниста от миналото и настоящето на баба-ньоня, но и не само на тази общност – тя прави документални филми за отмиращите рибарски техники на португалските преселници, както и за най-старата лаборатория за зъбни протези, известна като Музея на фалшивите зъби.

В Джорджтаун (остров Пенанг) и в Малака може все още да видите антикварното ателие на майстор на ръчно правени фенери, а също и как се създават прочутите перанакански обувки с цветни мъниста. Тези занаятчии, обучени от бащите и дядовците си, днес нямат чираци – никой не иска да наследи занаятите им, защото изискват твърде много търпение и усилия.

Тъкмо това е мисията на Мелиса Чан, според която

е огромна ценност да познаваме миналото си, а не да се държим за него като удавник за сламка. Да го развием и да се поучим от него, а не просто да е някаква сантиментална носталгия.

От Мелиса научавам и малайската фраза saling mempengaruhi – означава оплитане или взаимно влияние. Това е начинът, по който съжителстват различните култури и идентичности по тия земи.

Никога не ядем сами

За жалост, съжителството има и своите сенчести страни. Нашир и надлъж в Малайзия ще видите твърде симетричните редици маслодайни палми. Тези огромни плантации са основен бизнес на държавата и заемат мястото на изсечени джунгли – домът на много животински видове и на местните племена, днес все по-яростно изтласквани в цивилизацията. Едно от тях са семелай, според които

да нарушаваш природните закони не те прави лош човек – прави те не много умен.

Житейската философия на племето се нарича пунèн, в превод от техния език: „не ям сам“. Върнат ли се от лов и събирачество, семелай поделят всичко намерено с останалите. Идеята да акумулираш богатство и да задържиш нещо изцяло за себе си не е присъща на това общество.

С избутването им по границите на джунглата и града обаче те са принудени да навлязат в модерния начин на живот. Една част са изкушени да купуват храна от магазина, да имат телевизор и малък мотор. Тъкмо тук идва челният сблъсък. В новия свят тяхното социално ДНК за здравословно споделяне започва да изглежда неразумно. А това, на което от поколения са научени – намереното да се яде на момента, както повелява природният закон – ги води до бедност, защото видят ли се с някакви пари, ги пропиляват. Онова, което преди е било логично и мъдро, сега им носи беди и бедност.

Много от тези племена все още имат своите шамани, чиято основна работа е да тъкат нишки. Защото светът на оранг асли се крепи на невидими нишки, които свързват земята, небето и подземния свят. Шаманите имат симпатичен израз за човек, който не познава природата наоколо и е сляп за нишките между всичко. Този – казват – е като жаба под кокосова черупка.

(Следва продължение)

---

* „Добро утро“ на малайски.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.