Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/margarita-dorovska-sredata-ne-e-dadenost-nie-i-vliyaem/
Точно от едно десетилетие Маргарита Доровска работи в Габрово. Другият начин да се опише професионалният ѝ път е: между Габрово, София и още няколко големи европейски града, защото споделянето и преживяването на изкуството, средата и общността са важни за емоционалното и менталното оцеляване, убедена е тя.
В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Идеята за подобен център в родния град на Кристо Явашев датира от 90-те години, Общинският съвет одобрява инициативата през 2008-ма, а от 2016-та с проекта е ангажирана и Маргарита Доровска.
Тя е завършила културология в Софийския университет и магистратура по куриране на съвременно изкуство в Кралския колеж по изкуства в Лондон (Royal College of Art) – престижно учебно заведение, отгледало арт директори и куратори на водещи световни музеи и галерии. Да работиш за публични институции не е комерсиално ориентирана работа – фокусът е върху културните политики. Това, което Маргарита категорично си взема оттам, е
нагласата. Отношението към това кое е публичното и какво дължим на обществото. Тоест съзнанието, че институциите работят за публиката и че нейният интерес, който е много трудно да бъде дефиниран, трябва да бъде представен. Важно е как комуникираш една идея, как я приближаваш, как отговаряш на времето – ти всъщност правиш изложби, които реагират на съвремието.
Центърът „Кристо и Жан-Клод“ е разположен в сградата на бившата Професионална текстилна гимназия (закрита през 2009 г.). Просторните работилници с високи тавани ще бъдат трансформирани в изложбени зали и пространства за създаване на изкуство и сътрудничество. С програмата си от временни и постоянни изложби, ателиета, резидентски програми, прожекции и беседи Центърът ще акцентира върху образованието и обучението на млади хора и изобщо върху развитието на общността.
В по-малките градове имаш много по-плътен контакт с публиката. И много по-лесно получаваш обратна връзка – разбира се, ако я търсиш и тя те интересува. Така че не става въпрос да угаждаш на посетителите, аз съм категорична, че трябва да намираме добрия начин да комуникираме, но да правим това, което ние смятаме за важно. Ако за теб е истински интересно, ще стане такова и за други хора. Нещо като детския блясък в очите: виж какво намерих, чакай сега да ти го покажа.
В по-малките населени места подкрепата е много по-голяма, а сътрудничеството– по-лесно, убедена е Маргарита Доровска и разказва как при технически проблем за откриването на Центъра е получила помощ от частна строителна фирма и от пожарната, които със съвместни усилия са решили инфарктна ситуация със старо съоръжение, застинало във въздуха. Помощта е точно на един телефон разстояние, ако общността те е припознала.
Разбира се, аз имах огромния късмет да попадна в знакова за идентичността на града институция, каквато е Музеят на хумора и сатирата. Това е място, което габровци може да не са посещавали от 15 години, обаче то е важно за тях, скъпо им е, свързано е с идентичността им и те са готови да го бранят. Всъщност това е истинска възможност за развитие на публики, защото хората започват да се интересуват от онова, което правиш.
В момента е обявен двуетапен конкурс от Община Габрово, за да бъде намерено най-доброто архитектурно решение за реконструкция на сградата на Центъра „Кристо и Жан-Клод“. Първата фаза е открит анонимен конкурс за изготвяне на идейна концепция с предвиден награден фонд за класираните първи пет проекта.
Тук е моментът да кажем, че конкурсите, макар да са отворена и демократична среда или инструмент за проектиране, всъщност са много изискващи – ти предпоставяш, че немалък брой екипи ще седнат и ще работят с дни. Има много архитектурни студиа, които не участват в конкурси, защото шансът да спечелиш е малък. И той наистина е малък статистически, а подобен проект е разход на човешка енергия. Затова направихме конкурса на етапи.
Сградата е разположена край Янтра и е свързана с основния предмет на бившето училище – текстила, който е неизменна част и от изкуството на Кристо. Впрочем семейната история на Явашеви също е свързана с тъканите – баща му е бил текстилен инженер.
Идеята за свързаността на концепции и пространства сякаш е част от професионалната биография на Маргарита Доровска.
Аз дълбоко вярвам, че архитектурата и дизайнът, интериорът и екстериорът, градските връзки, които се създават, влияят на нашето поведение. За да имаш добре работеща институция, трябва да създадеш добра среда, в която да се случват изложбите и процесите, заложени от теб.
Желанието и амбицията един проект да бъде изпълнен възможно най-добре на всички нива са обичайният modus operandi за Маргарита Доровска. Тя разказва за показателна ситуация от следването си в Лондон, при която екипът от бъдещи магистри подготвя предстояща реална изложба. Британската система на администриране изисква всяка стъпка да бъде одобрена и подписана на по-високо ниво. Така се оказва, че буквално в последния момент прессъобщението е връщано неколкократно с различни предложения за редактиране, и групата, отговорна за текста, редактира отново и отново, докато не получи одобрение – до последната точка и запетая. Защото така се прави.
Този перфекционизъм, мисълта, че трябва да извървиш всичко до последната крачка, някак се оказа доста полезен за мен,
казва Маргарита.
А изкуството има свойството исторически да напипва пулса и да предсказва времето. Има го, разбира се, и момента, в който това може да бъде фрустриращо, защото понякога подхващаш проекти, които са изпреварили времето си, а ти вярваш силно в тях. Фрустрацията идва от невъзможността – ти си убеден в нещо, виждаш го, обаче обществото не го разпознава и ти не успяваш да го комуникираш, както си се надявал.
Маргарита Доровска вярва, че за да настъпи промяна в нагласите на публиката, трябва да се натрупа критична маса от събития и никой не е единствен пророк. Съвременното изкуство все още среща предразсъдъци. За своя цел тя припознава възможността хората да се чувстват добре дошли. По особен начин тази идея влиза в диалог с каузата на Кристо и Жан-Клод, които замислят, подготвят, координират и деинсталират амбициозните си проекти, включвайки различни групи хора. Всички помним милионната аудитория на последните им работи, усещането за лично свързване и приобщаване, вълнението.
Маргарита Доровска насочва вниманието ни и към един филм, създаден в края на 70-те години – „Бягащата ограда“ (Running Fence). Филмът проследява усилията да бъде „построена“ близо 40-километрова ограда от бяло платно над хълмовете на Калифорния. Преди реализирането на проекта Кристо и Жан-Клод срещат съпротива от щатските власти въпреки съгласието, дадено от фермерите, през чиито земи ще мине оградата. Четири години по-късно идеята е осъществена.
Реализирането на проекта е документирано от братя Мейзълс. Там виждаш начина, по който Кристо и Жан-Клод работят и как приобщават общността, заживяват с общността, за да стане тя на свой ред част от изкуството им. Хората да го искат и да се борят за това изкуство.
Днес истински важно е културните организации да бъдат способни да се променят, твърди Маргарита. Всички сме наясно доколко автоматизирането на алгоритмите започва да замества хората в рутинната работа. Но промяната не се прави през ежедневния мениджмънт, тя се прави през проекти.
Заедно с организационни психолози сме правили тиймбилдинги, на които разказваме за Кристо и Жан-Клод. След това оставяме хората да си минат през своите упражнения – вече завладени и спечелени, вдъхновени. Можем само да си мечтаем организации и бизнеси да работят така, както се случват проектите на Кристо и Жан-Клод – толкова предвидливо към детайлите.
Изкуството на Кристо и Жан-Клод е много интересно за разказване. Работим интензивно и с деца, имаме работилници, в които се опитваме да ги научим, че не трябва да приемат средата за даденост, да не са пасивни участници, а да знаят, че могат да ѝ повлияят.
Изкуството е там, където можем да учим, играейки.
Правим ателие, на което им даваме познати локации и казваме: ето сега, както Кристо е правил подготвителни рисунки на проектите си, ти какво искаш да сложиш в този пейзаж? Можеш да лепиш, да режеш, да рисуваш. Можеш всичко. Имаме и друго ателие, което подготвихме с боядисани консервни кутии, приличащи на малки варели. След това започва едно редене на мастаба, както е в проекта на Кристо. А ако някой някъде нещо обърка, може точно преди финала цялата мастаба да се срути. Всичко е много физическо, но и дава възможност да говорим за философията на съвременното изкуство.
В края на септември в Центъра „Кристо и Жан-Клод“ предстои мащабен проект, свързан със скейт културата. Събитието ще включва изложба, филмови прожекции, демонстрации и история на скейтбординга. В България първите самоделни дъски се появяват през 70-те, а в края на 80-те години тази субкултура получава подкрепата (и контрола) на Комсомола, тъй като духът вече е излязъл от бутилката, а и част от децата на партийните първенци са били извън страната и искат да живеят друг живот, казва Маргарита Доровска.
Всъщност е много интересно да намериш начин да разкажеш една субкултура, без да я нарушиш. Скейтърите са свързани и с градското изкуство, с дизайна, модата, фотографията, музиката. Едновременно с това около тях има доста предразсъдъци, те не са долюбвани, мисли се, че са вандали, че тяхното каране вреди на градската среда – но тя се чупи, когато не е добре изпълнена.
Да събужда любопитството и да провокира сетивата и ума – това е мисията на съвременния куратор. Да напомня, че в изкуството няма „верен отговор“. Още повече когато предубежденията и инерцията са твърде силни. Това успява да прави екипът на Маргарита Доровска в Габрово. И макар тя да е наясно, че събитийният интензитет в столицата е по-силен, вижда, че работата им предизвиква внимание. Или, казано на езика на вълнението, което изкуството разпалва:
Да събудим любопитството и да дадем увереността на хората, че са добре дошли.
Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.
