Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/lyubomir-popyordanov-za-volyata-i-volniya-choveshki-duh/

Когато се спомене името Любомир Попйорданов, всички, които го познават, обикновено възкликват: „Любо!“ По светналите им очи се вижда колко откровен, активен и търсещ човек е.

Той е от хората без възраст, които успяват да съвместят в деня си наръч отговорности (без да личи). И да намерят време, за да отскочат да слушат музика на фестивал в Стара планина или да дишат кристалния въздух на Пирин за ден. Човеци като него променят средата, разделяйки времето си между нуждата от тишина, която дава планината, и хъса и въображението, с които да генерират идеи и да търсят пътища за реализирането им.

Роден е в България, но детството му преминава основно в Тунис, където баща му д-р Йордан Попйорданов работи като лекар. Впоследствие завършва Френската гимназия в София и право в Софийския университет.

Баща е на две пораснали дъщери, художнички, и син – студент по архитектура. Страстен планинар. Основател е на агенциите за приключенски туризъм „Одисея-ин“ и „Зиг-Заг Холидейз“, основател и дългогодишен председател на Управителния съвет на Българската асоциация за алтернативен туризъм (БААТ) – организация, която е ангажирана с опазването и устойчивото използване на българското природно, културно и историческо наследство. Именно БААТ въведе в законодателството правната рамка на къщите за гости. Любомир Попйорданов създава първия публичен фестивал за зелен туризъм – „Зелени дни“ – и намира време да основе „Стената“ (магазини, предлагащи специализирана екипировка за туризъм, къмпинг и катерене), да издава книги и да публикува собствена. Вече близо две десетилетия организира Фестивала за приключенско кино и екстремни спортове „Дни на предизвикателствата“. Носител е на награди за отговорен туризъм и корпоративно дарителство. Зад гърба си има залесителни кампании в Пирин и Витоша (конкретно – Софийското Светогорие и Сеславския манастир). Това са част от каузите, на които е посветен, но зад наименованията им стои мрежа от сърцати хора, с които е по човешки свързан.

Мечтата на Любомир Попйорданов е, по собствените му думи, „България да се превърне в най-желаното и скъпо село на Европа“. През годините той неведнъж се е ангажирал с инициативи, които да подобрят законите, свързани с туризма. Председател е и на Асоциация „Планини и хора“, работи върху регулациите, свързани с дейността на планинските водачи в България. В държава като нашата, в която институциите си подхвърлят топката за отговорността по вземането на критично важни решения, хора като него се опитват да променят нещата. Създава анкети с въпроси към колегите си и предлага готови решения с надеждата, че ще съгласуват наученото от практиката със законодателството. 

Всуе или с променлив успех, но Любомир Попйорданов не спира да опитва. Колективните каузи и механизмите на гражданското общество изискват не просто ентусиазъм, а и умението да не се отказваш.

Любомир Попйорданов винаги остро се е противопоставял на опитите туристическият сектор да бъде използван за оправдание на лобистки инвестиционни интереси. Той е активен участник в борбата за защита на националните и природните паркове и срещу опитите за застрояване им – бори се с еднаква страст за морето и за планините на България.

---

Няма как да не започнем от високото, от планината. Без какво не може в нея? 

Високото ни дава хоризонт, измерение. В планината и най-баналната грешка – подценена екипировка, малко храна или вода – може да има висока цена. Но като че ли на върха на пирамидата стоят личната подготовка и щателното изследване на хипотезите – маршрутът и възможностите да излезем от него, изборът на хората, с които да тръгнем. Това е Животът. 

Изборът е, който ни определя като хора. 

Какво Ви е нужно, за да се усетите цялостен?

Човек е цялостен, когато дава път на скритите пориви на душата и си позволява да върви към мечтите си изправен. Обичам да правя много неща, да се боря да доказвам неща, които за другите са чиста загуба на време, а за мен са кауза. Позицията на пасивен наблюдател на обществените процеси не ми е присъща, но в това не влагам личен интерес. Усещам се цялостен, когато пътешествам, катеря се, ходя на планина, рисувам, споделям много време с хора, които имат нужда от насърчение, и ценя всеки момент със семейството си.

Струва ми се, че напоследък в световен мащаб се формират общности, които се интересуват от преживяване, от отместване на личните граници – алпинизмът стана по-широко достъпен, все повече хора се занимават с ултраспортове. Приключенският туризъм също набира скорост. Това ли е отговорът, с който несъзнателно се оттласкваме от консуматорството?

Чистото преживяване в планината с хора, които са ни важни, или с приятели по свръзка; или приключение с лодка в горещите южни ширини; самотно или споделено навлизане в джунглата на Амазонка; или срещата и вечерта, прекарана в някоя откъсната от света родопска махала – ето това е откъсване от консуматорството. 

За съжаление, приключенският туризъм също върви в руслото на масовия. Важното е тези, които създават пътуванията, а и самите пътуващи, да си дадат сметка за своя социален и екологичен отпечатък достатъчно навреме. Да се опитат да върнат на туризма онзи смисъл, с който той се е родил като такъв: порива към непознатото, мечтата, изследователския стремеж. 

Има ли потенциал алтернативният туризъм да развива дребно предприемачество в изоставените от държавата региони?

Той го и прави, и то далеч преди България да бъде приета в ЕС и да навлязат разните програми, които бяха прочетени и приложени с корист и оставиха петно върху домашното гостоприемство и развитието на туризма. В продължение на над 15 години чрез създадената от съмишленици БААТ успяхме да внесем революционни идеи, за които администрацията и предприемачите в голямата си част не бяха готови. 

Все пак именно в този период (до 2012–2015 г.) се родиха най-добрите примери за устойчив и отговорен туризъм. След това термините бяха употребени, така както и идеите за възобновяеми енергийни източници и Зелената сделка. Политическият елит, който управлява държавата ни, с няколко малки изключения, от 2001 г. насам не работи за обществения интерес. 

По образование сте юрист. По призвание – пишете и рисувате. А по характер?

… съм малко наивен и искам винаги да се случи най-доброто, по един честен начин. Да се знае, че успехът е възможен и с много работа, постоянство, че в България има място за смели идеи и за мечтатели.

Какво Ви тревожи напоследък?

Ако нещо наистина ме тревожи, то е късата историческа памет на българина и неспособността на обществото ни да се мобилизира за смислени каузи. България е в един от най-мрачните си периоди въпреки всички перспективи, които пълноправното членство в ЕС ни дава. Българинът остава оцеляващ вид, самотен играч, лесно податлив на чужди влияния. Ще събира капачки за кувьози, ще дарява за хора, които не познава, но няма да се изправи с името си, за да защити правото си на свободен израз, на правосъдие, еднакво за всеки. 

Какъв искахте да станете, когато бяхте дете?

Четях много история на старите цивилизации. Другата посока беше архитектурата. Рисуването беше нещо, което също си позволявах, без да питам дали мога или трябва и дали ще ставам художник. 

Човек не става нещо, той е. 

Когато видя археологически разкопки, съм археолог, а архитектурата продължава да ме изкушава.

Какво научихте за себе си от рисуването? В тишина ли предпочитате да създавате платната си?

Рисувам на приливи и отливи. Понякога – защото искам да се предизвикам и да си докажа, че продължавам да го мога, или е въпрос на вдъхновение, пейзаж, в който искам да експериментирам нова светлина и контрасти, портрет, върху който дълго време съм мислил и който съм носил в себе си. Заниманието е самотно. Навремето много рисувах на музика – класика, рок, джаз, френски шансони.

Бавно живеене или живот на скорост?

Въпросът е стар колкото света. Festina lente („Бързай бавно“, лат. – б.р.). Зад историята на сградите, които бележат епохи, както и при литературните произведения и голямото кино винаги има натрупвания, които в един момент достигат до взрив, задават нова посока в естетическите търсения и внушения, забързват обществените отношения и нашия личен живот. 

Да бързаме бавно. Да внасяме смисъл в скоростта.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/plamen-petrov-tozi-svyat-ne-e-za-samotnitsi/

Казва, че никога не се е притеснявал да споделя идеите си. Че нямаме авторско право върху тях. Определя се като човек, който обича да мечтае и обожава барокова музика. Намира за увлекателно да издирва кодове в средновековното изкуство. И да се скита анонимно из непознати градове. Търси точките на обединение. Чете много и е сред хората с кауза, които успяват не просто да създадат екип, а и да го вдъхновят да разширява непрестанно териториите, в които взаимодейства с други изкуства.

Пламен Петров е директор на Художествена галерия – Казанлък и идеен двигател на множество инициативи, в които среща публиката с музиканти, поети, писатели или предлага лектории по различни теми. По следите на любопитството си той работи стотици часове с архиви, но казва, че невинаги има търпението да пише, да вкарва в научно обращение фактите, изкопчени от тъканта на времето. Разпнат е между почтеността на изкуствоведа, който трябва да публикува откритото, и радостта на откривателя, който продължава по Пътя: „Щом съм го разбрал, щом съм го узнал, понякога ми стига.“

Преди да се установи в Казанлък през 2021 г. и да поеме управлението на Художествената галерия в града, да експонира картината на Иван Милев „Ахинора“ в нарочна самостоятелна сграда, да защити докторантурата си и да работи в Софийската градска художествена галерия, да пише за няколко култови през последните десетилетия медии, Пламен Петров получава строително образование. Впоследствие учи история на изкуството в Националната художествена академия и завършва две магистърски програми – „Старобългаристика“ в Софийския университет и „Сравнително изкуствознание“ в Нов български университет. Негови кураторски решения са показвани в Париж, Виена, Берлин, Атина, Варшава и др.

Пламен Петров споделя, че е прекарал детството си на село, работил е с ръцете си и не са му чужди връзките нито със земята, нито с труда. Тъгува, че днес селата ни са територии, които забравихме и те се обезлюдиха, че губим страхопочитанието и обичта си към природата, от която всъщност зависим. И до ден днешен д-р Пламен Петров, изкуствовед и гражданин на света, по лична карта е избрал да се води жител на село Присово, Великотърновско – там, където като дете се е занимавал с театър и е започнал да пише.

---

Чувствате ли се екипен играч?

Да, държа много на екипността, особено в работата, която върша. Струва ми се, че тя [работата – б.р.] изисква голяма доза лудост и ако човек намери съмишленици, нещата могат да се случат. Ако играеш самонадеяно сам, си обречен на неуспех. Музейната работа и създаването на изложба са процеси и голяма част от свършеното при тях остава абсолютно невидима за публиката. Видимостта е само върхът на айсберга и по нея те оценяват. И макар че може да прозвучи черногледо, не вярвам нашата работа да промени държавата – така че ни остава удоволствието. Него никой не може да ни отнеме. Аз съм щастливец в това отношение, получавам непосредствени и неочаквани реакции от публиката. Но подводната част от айсберга – там е истинското приключение и само заради него работя.

Да променяме хората, не държавата?

Вярвам, че им помагаме да стават личности. Онова, което ни липсва днес, са личности. Хора има – и с големи сърца, и с малки умове, и обратното. Но личности, които да разпръскват смисъл и да увличат останалите – те най-трудно се намират напоследък в разпокъсаното ни общество. Всички социални платформи и подкасти създават възможността всеки да е собствена медия и това абсолютно замъглява важните, големите теми.

Вие сте неконвенционален играч в полето на изкуствата. Как се заплаща тази смелост?

Не мисля, че плащам висока цена, не се чувствам ощетен или недооценен, не очаквам награди. То е като при титлите в академичната среда – не бива да са цел, те са част от пътя. Високите оценки за мен са именно случайните ми срещи с хората и техните реакции. Когато пишех за L’Europeo или A-specto, ми се е случвало да видя жена в трамвая да чете мой текст и сълзите ѝ капят. Това беше ситуация – подарък. Тя не знаеше кой седи срещу нея, аз не знам и до днес коя бе тя. Срещнахме се на територията на словото.

Оценките и наградите обаче са наистина важни за институциите, за които работим, защото легитимират създадените от нас продукти. Така че се чувствам благословен и благодарен за хората, с които съм се срещал и работил досега – наистина имам шанса да правя това, което обичам.

Какво у себе си се опитвате да опазите?

Една хубава наивност, която се грижа да поддържам. Да вярвам, че нещата могат да се преобърнат. Зрънцето надежда, че всеки от нас, с малкия си принос, може да доведе едно по-смислено бъдеще, защото изкуството свързва.

Ще се хвана за името на проекта „Глад“, който в рамките на почти половин година, на 22 различни места в Казанлък, представи изложби на 23-ма визуални артисти. За какво сте гладен Вие?

Не мога да кажа, че гладувам нещо да ми се случи. Понякога съм разочарован, но на мен бързо ми минава, защото имам толкова много идеи и планове какво да направя, че често се шегуваме с екипа, че целият китайски народ да дойде, съм готов да му раздам задачи. Никога не съм се притеснявал да споделям идеите си, дори някой да ги реализира – това са различни погледи върху дадена тема.

Мечтая много. Ще ми се да видя българската култура на друго поле – тя заслужава да бъде изведена извън тесния потребителски кръг в България. Ние имаме какво да покажем по света, и е въпрос на общи усилия да се обединим и разбира се, самата държавна машина да провиди каузата. Струва ми се, че напоследък литературата ни започва да става видима по света, художниците ни до известна степен – също, но това е тяхно лично усилие, а не работа на институциите, за съжаление.

Глобалността на света ми харесва. Идеите пътуват, няма значение къде са позиционирани авторите. Когато отидох да живея в Казанлък след повече от двайсет години в София, приятели и колеги ме питаха какво правя там. Днес, особено след COVID, мисля, че скъсахме с понятия като „провинция“ и „център“, защото видяхме, че може да си навсякъде по света и да работиш. Моята работа има смисъл в Казанлък, защото се намирам в една по-малко разорана нива.

Мисля, че големият проблем на големите институции е, че там не влизат хора с енергия. Такива, които още имат желание да тичат – защото има страшно много работа, за която трябва тичане. Особено пък ако трябва да реформираш подобна институция.

Вие самият не се щадите?

С годините ставам по-предпазлив, по-разумен. Затова споменах онази наивност, старая се да я съхраня – вярата, че това, което съм започнал, ще стане, ще намеря средствата да го реализирам и че ще има полза за другите.

Имам способността да заразявам хората, да ги провокирам, да ги убедя, че можем да направим нещо заедно. Животът ми е пълен с превратности, но никога не са ме напускали желанието и потребността да бъда с другите, да споделяме заедно общи вълнения. След УАСГ се занимавах със строителство, докато не реших един ден, че активно искам да се посветя на журналистиката, и съвсем наивно похлопах на вратата на списание L’Europeo, от което в България беше излязъл само първи брой тогава. Главната редакторка Калина Андролова ми даде възможност да опитам, видя първия ми текст и каза, че за нищо не става, но имам талант. Показа ми кое трябва да се оправи. И до ден днешен това поле, полето на словото, ме привлича. Заради него записах през 2010 г. история на изкуството.

А територията, по която все още мечтая, е медиевистиката. Там ме възбужда фактът, че артистът не е заявен по нашия модерен начин. Не бива да отричам и ролята на Янко Маринов в това мое увлечение. Той е първият, който ми разкри необятната вселена на изкуството. Реално аз исках да се занимавам с театрознание заради познанията ми в областта на театъра, а и пишех за него във вестник „Демокрация“. Исках да науча още, но тогава Юрий Дачев ми подхвърли да пристъпя в ново поле. Така станах изкуствовед.

И до ден днешен съм готов да си тръгна от това, с което се занимавам, и да опитам нещо съвършено различно – това е едновременно най-голямата ми сила и слабост. Не мога да ходя на работа, трябва да обичам това, което правя. И ако не го обичам, се научавам, за да ме радва. Винаги съм бил такъв. Това, че в момента съм директор, е средство, функция.

Моята баба ме научи да чета, и нещо по-значимо – научи ме, че не целите са най-важни. Не постигането им, а как вървим към тях. Особено в работата, която работя сега, това ми е много ценно. Ние обслужваме една институция, ние сме нейните стопани в момента, но тя е съществувала преди нас и съм сигурен, че ще бъде много след нас. Сега се обръщам назад и виждам всички онези, които са работили за Художествената галерия в Казанлък.

Имаме ли основания да говорим вече за процес на децентрализация в изкуството?

Да. Виждам, че извън София се случват все по-интересни и много по-смислени неща. Центърът сякаш се задуши от събития – театър, представяния на книги, изложби, а и изисква друго поведение. Да не забравяме и че в останалите градове също има хора, които се нуждаят от културни полета.

Моята най-голяма награда е, че нашата галерия започна да се превръща в територия на доверието. От Явор Гърдев съм чувал, че в България най-добрата реклама е от уста на уста. Аз обичам да се губя в различни градове, пътувам анонимно, като пътешественик, и спомена ли, че живея в Казанлък, се е случвало да чуя добри думи за галерията. Това се дължи на всички нас, които работим там заедно.

Създаването на музей „Ахинора“ е вдъхновяваща история. Ваша е идеята в музей за една картина да експонирате творбата на Иван Милев в пространство, каквото тя заслужава. Ще ни разкажете ли?

Картината, освен с качествата си, е ценна и с историята си, която никой до този момент не беше разказвал. Тази жена е символ на националното, тя е принесена в жертва, за да бъдат обединени племената и да бъде създадена българската държава. Да, фикция е, но разказът за Ахинора на Николай Райнов, вдъхновил и картината, излага много съвременни проблеми: за половете, за мястото на жената в обществото. Картината, разбира се, е свързана и с огромната митологема коя е тази жена.

Създаването на музея е приключение, което вероятно се случи и заради инженерното ми мислене. Когато имам идея, аз започвам да обмислям детайлите. В тази сграда се помещаваше видеонаблюдението на града. Аз отскоро бях пристигнал в Казанлък, пиех кафе в кафенето отсреща, на едно площадно пространство, което също беше недобре устроено. Картината „Ахинора“ на Иван Милев по това време беше в централната сграда на галерията и нямаше как да остане там, защото се нуждае от специални условия за съхранение. При един разговор с г-жа Галина Стоянова, кмет на община Казанлък, я попитах чия собственост е сградата, и от нея разбрах, че е общинска. Предложих ѝ да създадем музей конкретно за една картина, хвърлих ръкавицата и тя каза: „Да го направим.“ За това съм страшно благодарен – важно е властимащите да провиждат възможностите и се радвам, че госпожа Стоянова прие идеята, прие тази лудост и отне само година и четири месеца да я реализираме. Оказа се, че мястото не е случайно, че историята му е свързана с живота на Иван Милев, макар и опосредствано. В този дом се е съхранявала негова картина, подарена от художника на стопанката на къщата, която през 1917 г. е откликнала на молбата му да му даде безплатно лекарства.

Светът е направен от истории, това е начинът да разкажем човека. Вие като изкуствовед го правите и през разбирането си за визуалните изкуства. През изграждането на линия на напрежение между зрителя и картината. Как обаче селектирате?

Понякога си позволявам да отлагам, да прокрастинирам. При мен обаче натискът от липсата на време успява да извади наяве качествени неща – вероятно защото във фонов режим съм мислил върху работата си. Цялата натрупана информация, емоционалност, тревожности и страхове оплождат с енергията си писането ми, така че накрая да доведа до съзнанието на публиката един разказ – дали през изложба, или текст. Поведението на световните музеи и изложбени зали напоследък също е такова: те вече правят отделни микроразкази. Микроразказите ни помагат да видим нюансите, защото, когато говорим за колосите, те изглеждат недостижими, но за да се появят фигурите на Микеланджело или Леонардо, преди тях е наслагван опитът на десетки други артисти.

Съвременното изкуство предполага да разчиташ на познание у публиката, не единствено на образи. Между гледащия и картината стои знанието, то е медиаторът. Друг е въпросът доколко успяваме да провокираме това общуване с публиката. Подходът при мен е да генерираш реакция у гледащия, не просто да изложиш и подредиш картини, с които фондът разполага.

Когато съчетаеш разказа за времето и изкуството с разказа за човека, зрителят вече съотнася. И тогава започва да вижда по друг начин. Затова на изложбите, които правим с колегите ми, се опитваме да показваме по-малко картини. Публиката е преуморена от образите, които непрекъснато консумира от екраните си. Те затлачват сетивата ни.

Ако трябва да направим снимка на днешния ден, как бихме изглеждали ние от дистанцията на времето?

Склонни сме да драматизираме, да воюваме с настоящето. И това сигурно е нормално, но отблизо живеенето винаги ни изглежда катастрофално. Колко пъти обявявахме смъртта на изкуството?! А то все не умира. От дистанцията на времето днес сигурно би бил един прекрасен ден, в който сме имали възможност да общуваме.

Аз самият обичам да срещам различни хора, преживявал съм почти сюрреалистични неща, когато живеех в София и обичах да се „губя“ по улиците ѝ. Общувал съм с бездомници и съм научавал невероятни неща от тях, те имат нужда да говорят. След това с години ме преследва емоцията от подобни разговори.

В този живот сякаш всичко ми се дава като подарък, срещал съм хора, които са ми подавали ръка като ангели и са помагали да реша проблем, с който не съм знаел как да се справя. Чувствам се благословен и вярвам, че само заедно можем да правим големите крачки. Този свят не е за самотници. Не и в създаването.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/kapka-kasabova-za-zhivotvornata-stihiyna-i-niezhna-dusha-na-sveta/

Писателите често биват идентифицирани с произведенията си. Още по-силен е рефлексът те да бъдат определяни чрез книгите си, когато съдържанието им не е художествена измислица. Капка Касабова тръгва на път, преди да започне да пише. Последните ѝ четири книги (които формират балканска четирилогия) се превръщат в глас на хората от периферията, в трансгранични летописи, в своеобразна Червена книга от съдби, взаимоотношения и знание, което губим. Но и в истории за пътя като свобода и търсене – отвъд „племенната паст“ („Към езерото“), захранвана с общи страхове и вина.

Балканите са травматично място. Място, на което всяка държава настоява на своя разказ, на своята трактовка на историята. Но хората тук са свързани с невидими нишки – родови и културно-исторически, защото паметта е по-стара от настоящите държавни граници. Тук са билкарките, помаците в Западните Родопи, пастирите в Пирин, събирачите на гъби или последният оцелял човек, грижещ се за диви коне, шепата хора, пръснати в различни планини, които се опитват да съхранят стада от автохтонни породи. Въпреки недомислиците в законодателството. Всички те живеят с фаталистичното усещане, че са последните, че няма кой да ги наследи. Капка Касабова говори и живее сред тях. И се превръща не просто в летописец на тези екосистеми от хора и други биологични видове, а и в човек, който е допуснат до съкровената простота, до извора на живота им.

„Макар историята да се живее хоризонтално, тя се осмисля вертикално“, казва писателката в книгата си „Към езерото“. Последните ѝ две книги („Еликсир“ и „Анима“) са генофонд на невидимите хора, живеещи с мисията да опазват.

Пастирският живот е суров и безпощаден, консервативен, но и дълбоко традиционен, облегнат на вечната „света троица“: стадо, кучета, човек. В тази екосистема човекът е равнопоставена (а понякога и най-незначителната) брънка. Преместването в търсене на паша е сезонно обусловено от хилядолетия. То е така нареченият трансхуманс, дълбоката култура на съвместното живеене и придвижване (на хора, кучета, коне, стада), в което не би могъл да оцелее никой, който не се съобразява с природните закони. Вероятно един от негативните обрати в човешката история настъпва тогава, когато „чергарите са станали другият в очите на уседналите“, пише Капка Касабова в една от книгите си.

В творчеството ѝ съжителстват документалният разказ, пътеписът и есеистичното.

Усещането, което със сигурност остава след среща с книгите ѝ, е, че всички ние сме части от общия пъзел – антропологично, екологично, исторически, психологически и в съхранените кодове на родовата памет.

Капка Касабова е билингвистична поетеса и писателка – нейните книги са написани в оригинал на английски език. На български те излизат в превод и благодарение на езиковото сътрудничество на авторката с нейните преводачки Невена Дишлиева-Кръстева и Мария Змийчарова. Родена в София, на 18 години тя емигрира със семейството си в Нова Зеландия. От 20 години живее в Шотландия. Носителка е на авторитетни световни литературни награди, книгите ѝ са утвърдени като модерна европейска класика и са преведени на двайсет езика.

Капка Касабова и литературно, и житейски има звънлив глас и широко отворени очи. Да, буквално и метафорично. След разговора с нея се сетих за кратък епизод от „Анима“, в който любопитно е обяснено как се брои голямо стадо, да речем от 600 глави. Животните текат ту като река, ту на отделни ручеи из пейзажа, спират, за да пасат, непрекъснато и бавно се преместват. Овчарят има няколко набелязани овце, трябва да намери тях. Ако те са там, стадото е цяло. Бройката иначе винаги леко варира – заради вълци, болести или нови раждания, но погледнато отвисоко, цялото и неговата анима са там.

И понеже книгите имат силата да ни предлагат генерални метафори, мисля си, че така бихме могли да бъдем преброени и ние – тук и сега, в пейзажа от първата четвърт на XXI век. Докато има хора като Капка Касабова, които да ни опишат, нашата цялост е защитима.

---

Кои са съвременните номади?

Номад е напоследък модна дума за хора, които имат лукса да се движат през всякакви граници. Ако погледнем корена на думата, на гръцки тя означава да се движиш в търсене на паша. Говорим за междувидово движение – хора и животни заедно. Иронично е, че сега говорим за дигитални номади и трансхуманизъм, а номадството е трансхуманно – хора, животни и земя в симбиоза. А ние сме стигнали до пълното разделение на видовете, до степен, че изкуственият интелект се превръща в идеология – вече не е само пристрастяване към дигиталното. Ние сме разделени от животните и земята си, не знаем откъде идва храната ни, не знаем по какви пътища е стигнала до супермаркета (разбира се, говоря за индустриалната, комерсиализирана храна, която повечето хора са принудени да консумират). Сега вече започваме да се разделяме и от себе си, от нашата биологична и духовна същност. Започва сливане на органичното със синтетичното.

Много бих искала да има алтернативи – затова ходя по такива места, затова пиша такива книги. За мен там е по-интересното бъдеще.

Означава ли това, че е възможно развитието ни да е циклично и един ден отново да се върнем към природното живеене? Дано не е дистопичен поводът, разбира се.

Няма как да не споменем войните. Няма как да не споменем взаимната свързаност на индустриализацията и военизацията. Голямата индустрия храни война, а не нас. Малките бизнеси хранят органичното, хранят семейства. Това са животворните връзки между хора, места и други биологични видове. Колкото по-монолитно и по-едро става едно явление, толкова повече се обръща срещу живота.

Но да се върна към номадите. В истинския си смисъл на свободно движещи се с природна цел хора в Европа такива вече няма, освен последните подвижни пастири и някои от онези, за които пиша в „Еликсир“ и които посвещават дните си на събиране на растения. Бих казала, че страстните гъбари са пастири на гъбите. За тях това е вид общение с гората и планината.

Мен също са ме наричали номад, но аз не съм. Аз винаги съм имала дом.

В „Анима“ има портрети на пастири – козари и овчари, които не се идентифицират с материални притежания и са способни да се грижат за големи стада животни, да живеят само с един покрив над главата си, в пълна изолация, да делят условията си със своето стадо и кучетата, които са тяхното семейство. Те са последните останали номади в Европа – забравени хора със забравени животни.

Затова и нарекох последната си книга така. Заради тази стихийна и нежна душа на света. За мен присъствието на Пирин е много различно от това на Западните Родопи или Рила. Пирин е вертикален, някои го определят като мъжка планина. В него има нещо брутално, може би и заради бруталната история на комитите, които са извършвали ред престъпления там, убивали са и местни, свои съселяни. Мюсюлманското население по Струма го няма, защото четите са изтребвали хора или са ги изселвали. Една от моите героини ми сподели, че баба ѝ е била туркиня. Това ме учуди – значи нещо остава, оцеляват истории, думи, златни обички, които следващото поколение носи. Вероятно тези хора са били юруци – една друга номадска общност, с времето претопена в българското население. Тези изчезнали подвижни народи все още присъстват в планината – по Струма големи станове са имали и каракачаните, и юруците, и българите, чиито мъже в повечето време са водили полуподвижен живот и са се качвали по високите пасища с животните си. Присъствието на тези хора там все още се усеща и мисля, че тази сила, тази мощ се вля в мен през книгата.

Вие сте сменяла не просто държави, а и континенти. Какво Ви дадоха тези големи премествания – от България в Нова Зеландия, след това в Шотландия?

Най-важното може би, за което си давам сметка чак на този етап от живота си, е колко е било важно да изживея тези 12 години в Нова Зеландия, където ми беше трудно и където не останах, но останаха родителите ми. Но имах много формиращи преживявания, там минаха и университетските ми години. Най-важното обаче беше това излизане от евразийското пространство. Тихоокеанската перспектива е съвсем различна – оттам всичко изглежда далече, ти си на остров. Мисля, че нямаше да бъда това, което съм, нямаше да имам този поглед без тези години. Имах един месец стаж в Таити, Френска Полинезия. Един месец не е много, но там времето тече различно.

Впрочем за мен на най-интересните места в България, както и в Шотландия времето тече по-бавно. В развития свят индустриално-технологичното време е много забързано. Там, където има повече природа, особено вода и гори, времето според моето усещане се забавя. Това са места, на които то не е само човешко. Всеки вид има своето време. Например билките и гъбите – те не растат само над земята, корените им са важни и през зимата под земята тече живот. Там, където има минерални извори, има особено присъствие, облагородяване на цялата атмосфера. Пречистване. Като пералня, от която душата излиза различна.

Какво Ви синхронизира с тъканта на цялото?

Писането – то е в сътрудничество с местата и хората им. Те захранват писането ми, те го ръководят и насочват. Енергията и гласът ми идват оттам. Мисля, че основният ми двигател е проучването как работи съзнанието, как различните му състояния се сливат с определена география или земни форми. Така намирам този синхрон с цялото сътворение – през общуването с такива места. Аз имам нужда от самота. С дивата природа трябва да си насаме. В човешка компания нещо важно ще ти се изплъзне. Това е духовно, сакрално преживяване.

За книгите си обаче имам нужда от водачи и спътници, защото те не са мои монолози – те са книги за хората, полифонични са. Аз пиша за хората дори когато пиша за овцете.

Щастието за мен е да имам достатъчно свобода сред дивата природа, но и подходящите спътници с техните неповторими, безценни, скъпи гласове.

Обожавам самотните им гласове. Щедростта, която винаги срещам – щедри хора, готови да споделят живота си, себе си, местата си, храната си с мен. Дори един от героите – Камен, който не беше от гостоприемните – също ми даде много по своя начин. За мен беше изключително ценно да срещна човек, който няма нищо за хората, защото дава всичко за животните. Неговата мисия не е човешка, по-голяма е. Тя е екологична. Хора като него и Стамен спасяват Земята всеки ден, докато хранят стадото си. Това е исполинска мисия и те са много самотни в нея.

За мен писането и живеенето са неразделни – нямаше да изживея тези невероятни истории, ако не пишех за тях, и обратното. Моята нирвана настъпва в момента, в който се случва алхимията на писането.

Какво Ви движи – воля или интуиция?

По равно и от двете. Интуицията е водеща в творческия ми процес, когато надушвам дирята. Наричам го творчески демон, той ме води и аз съм му абсолютно посветена, той е мой неразделен спътник в този живот. Но за да преодолея страховете си, за да издържам на изпитанията, към които води тази диря (а изпитания и неизвестност винаги има), трябва воля.

Да вземаш само колкото е нужно – и в „Анима“, и в „Еликсир“ темата е меко загатната. Ние сме го забравили. Обратим ли е обаче процесът?

Мисля, че ще ни се наложи да го обърнем. Тази индустриално-технократска, военна идеология, която едновременно движи и руши света ни, е посветена на постоянното разрастване. С всичката консумация, която върви с нея. 

Преди много години бях в Раджастан, Индия, движехме се с кола и от нея видях група мъже, които строяха стена насред полето. А когато стигнахме до края ѝ, видяхме, че от другата страна я рушаха друга група мъже. Ето докъде сме стигнали колективно ние, хората.

Кризите или геокатаклизмите ще ни доведат до свиване, дори ми се струва, че в личен план или в малки общности то вече се случва. Връщането към по-устойчив начин на живот вече съществува.

На какво ухае въздухът в Шотландия лично за Вас?

От доста време живея на брега на една река, на устието ѝ, където в залива Инвърнес тя се слива с морето. Сливат се солена и сладка вода и всичко е на приливи. Често мирише на особена водораслеста речна тиня, която е много богата на птици и растителност, особено когато ние, хората, я оставим на воля. Когато човекът се отдръпне, всичко живо се радва. А близо до селото, в което живея, има и фабрика за добро уиски за износ. И често се носи тази особена хмелна миризма на дестилат.

Имате ли лични трансформационни жестове или ритуали? Не непременно в трудни моменти, понякога радостта също ни променя.

Да, понякога забравяме да сме отворени към радостта и благоденствието, към това усещане за благодат. Моят отговор – и когато се чувствам зле, и когато се чувствам добре – е да съм сред растителност. Сред зеленина. Когато ми е тежко и имам нужда от лек, отивам да бера нещо и това ме успокоява. Копривата например е особено оптимистично растение. В билкарската литература пише, че има богомилски израз „Берете коприва, раздавайте копривена каша и благодарете“. Копривата вдига настроението и ако пием отвара от нея, и ако я готвим, дори когато я берем. Даже човек да легне до коприва, усеща особен оптимизъм.

Другото, което правя, когато не съм съвсем добре, е да престана да ползвам очите си за четене. Настройвам се просто да наблюдавам формите и светлината на света край мен, който постоянно се мени, и това само по себе си е чудо. Случвало ми се е при преумора, след като завърша книга, две седмици само да слушам музика и да вървя. Тези от нас, които много пишем и четем, преекспонираме очите си за интелектуални и социални цели и сякаш имаме навик да се идентифицираме с менталната си сила и постижения. А духовният път е да не се идентифицираме с абсолютно нищо.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/abdulsamed-veli-promyanata-idva-otvutre/

Името му означава „слуга на Аллах“ и той се старае да го изпълва със смисъл (макар при връщането на имената на българските турци в документите да е изписано Абдул Самед Вели – по настояване на чиновничката, с която е предпочел да не спори).

От 2010 г. живее във Франция със семейството си, но е в ежедневна връзка с България и най-вече с пловдивския квартал „Столипиново“ заради каузата, на която се е посветил – онлайн медията „Филибелии. Гласът на „Столипиново“, на която е главен редактор. Платформата е неговата малка човешка битка срещу маргинализирането на общности на етнически принцип. Въпреки държавните стратегии за социално включване реалността остава тревожна. Малцинствените групи са държани в изолация, а разделението започва още от раждането и минава през сегрегирането в детските градини, училищата, докато се стигне до отношението на институциите към зрелия индивид.

В своя статия Абдулсамед Вели пише за болезнената реалност, в която израстват поколения наред, чийто живот протича основно в квартала: 

„Младите тук не мечтаят за високи позиции в холдинги. Те мечтаят за място, където да седнат заедно, влюбени, без да се срамуват от мястото, където живеят. Където да запомнят първата целувка, да снимат спомен, който не е на фон от разпадащи се фасади и прашни улици. Но в „Столипиново“ днес няма дори едно такова кътче – няма градинка, няма сцена, няма площадче за любов и мечти. И въпреки това хората не стоят със скръстени ръце. В квартала кипи живот – вътрешна търговия, малки бизнеси, магазини, работилници. Те сами са изградили икономика, която им помага да оцелеят. Но няма как сами да решат големите проблеми.“

В най-ранните си детски години Абдулсамед Вели е живял в различни пловдивски квартали, но преди да тръгне на училище, семейството му се премества в кв. „Столипиново“. Учи в обединено училище (ОбУ „Пенчо Славейков“), в което баща му работи като охрана. В него се акцентира върху професионалното обучение за сметка на общообразователните предмети. Вели не успява да завърши средно образование – по време на хиперинфлацията през 1996–1997 г. майка му е съкратена от фабриката, в която работи, и вкъщи остават без средства. Затова започва работа на 16 години. 

Жени се през 2001 г. След шест години очакване на дете със съпругата му решават да си осиновят, но две години по-късно се ражда дъщеря им. Сега тримата живеят във Франция. Вкъщи говорят основно на турски, а дъщеря му е изцяло оформена от френската образователна система. За нея той с гордост казва, че всяка седмица си взема по една книга от библиотеката и я изчита.

В медията, с която е ангажиран ежедневно, често се публикуват материали, призоваващи хората да инвестират в образованието на децата си – заради бъдещето, което би било възможно само за завършилите университет. Например:

 „Само пет години образование и труд – и тези деца ще носят промяната не само за себе си, но и за семействата си, за махалата, за целия народ […] нашите деца ще бъдат лекари, учители, майстори, програмисти, адвокати.“ 

Абдулсамед Вели вярва, че човек има силите и възможностите да се самосъздаде дори при неравен житейски старт. Затова и в момента е подел нова инициатива – търси младеж или девойка с малцинствен произход, без един или двама родители, който или която мечтае да следва висше юридическо образование, но няма финансовата възможност да го направи: 

„Ако познавате амбициозен млад човек, с желание да стане юрист, адвокат или защитник на справедливостта – моля, свържете го с мен. Готов съм лично да поема разходите по обучението му в университета. Кандидатът трябва да предостави документ, че е сирак или полусирак.“

---

На какво Ви научи Франция?

Да съм по-спокоен, да съм по-търпелив и да не прибързвам. Да съм по-уверен. А може да е и от възрастта ми. На Франция дължа и живота си – през 2020 г. ми откриха рак на бъбрека, тук ме оперираха и ми спасиха живота. Отношението на местното население и на институциите към всички хора тук е еднакво.

Преместих се във Франция заради културата ѝ, а не заради финансовите възможности, които страната дава. По това време в България имах хранителен магазин, работех към енергоразпределително дружество и допълнително бях кредитен консултант. Влюбих се във всичко, което прочетох в тринайсетте тома на „Рокамбол“ от Понсон дю Терай. Тук научих и че в Турция има закон, който позволява да получиш безсрочна турска лична карта, ако можеш да докажеш произход. В българската система за гражданска регистрация ЕСГРАОН и аз, и родителите ми сме записани като турци. И това важи за много семейства, макар че мнозина ни възприемат като роми. Не знам дали не се дължи и на факта, че за интеграция на ромите общините в България получават финансиране. Да, културата ни е смесена, особено в квартали като „Столипиново“, но етническият произход е различен.

Да поговорим за интеграцията. Каква промяна мечтаете да настъпи в обществото по отношение на малцинствата и каква в другата посока – на хората от малцинствените групи към обществото?

Мисля, че в България правилната дума трябва да е „адаптация“, защото интеграцията е за чужденците, за имигрантите. А ние сме тук от векове, живеем заедно. Но сякаш институциите, пък и училището ни възприемат като чужди.

Като стартов етап трябва да се променят политиците и хората, които представляват институциите и обществото. И медиите в това число. Да променят начина, по който се говори за малцинствата. Създава се един негативен образ, снимат се бедни и окъсани деца, сякаш ние сме тези, които не искаме да се променим. От друга страна, много хора в квартала не забелязват тънките разлики в езика и не разбират, че по някакъв начин са били унижени. В коментарите онлайн пък и българи, и хора от квартала използват едни към други език на омразата. Ето така се създава разделение на етнически принцип. Имаме закони, но никой не ги прилага.

На този етап промяната в квартал „Столипиново“ и навсякъде сред малцинствата може да стане единствено чрез образование. А също и хората да спрат да вярват на местните лидери и при проблем да се обръщат към институциите.

По едно си приличаме – в България почти всички, без значение от етническия произход, сме мързеливи. Също и по отношение на образованието.

Какво мислите за изкуствата? Нямаме ли нужда в училище от повече часове по изкуства?

Да, изкуството променя светогледа. Според моята религия например не е позволено да се рисува, но дъщеря ми рисува, тя се изразява чрез пеене, писане и рисуване. Когато аз бях дете, ни водеха на театър. Също така много харесвам програмите за обмен на ученици. Моето дете например беше в Испания, в испанско семейство, и сега има приятелка там, непрекъснато се чуват.

Разкажете ни и за Вашето детство, с какво го свързвате?

Много игри навън, пред блока. С брат ми имаме година и пет месеца разлика във възрастта и все ни се караха да се прибираме. В събота и неделя, както и през лятната ваканция, бяхме при роднини в съседния квартал „Тракия“, където имахме приятели българи. Там децата растяха заедно. Най-вкусната храна и досега за мен са бял фасул и пилаф, любимите ми от детството. А през зимата – и люта туршия. Сега във Франция цялото ми семейство без люто също не сяда на масата.

Научих се да чета и пиша на турски на четиригодишна възраст. По-късно научих българската азбука. Преди 1989 г. жените тайно се събираха да четат молитви в някой апартамент и баба ми ме водеше, знам си молитвите още оттогава. Турският език беше забранен, но ние тайно си говорехме – и вкъщи, и на улицата, ако нямаше милиция. 

Спомням си, че през зимата беше забранено да се излиза на улицата след 20 ч. Мен веднъж ме спря милицията, аз се прибирах много късно от баба ми, през няколко блока живеехме. Крещяха ми, но нищо не ми направиха – аз бях още дете и проявиха разбиране. Но се страхувахме, бяхме възпитавани в страх.

Във Ваша статия във „Филибелии“ ясно сте очертал примката, в която е стегнат мултиетнически квартал като „Столипиново“: „Канализация има, но няма чистота, липсва нужната инфраструктура, качествено образование и институционална подкрепа. И не защото хората не искат да живеят достойно […] политическата воля, както знаем, се появява само когато носи дивидент. Всяка власт досега е използвала „Столипиново“ като оправдание.“

Боя се, че нямаме политически лидери – има подставени хора, които печелят изборите срещу заплащане. Трябва да имаме предвид и манталитета на хората тук. С десетилетия се създава образ на безнаказаността на лидерите. Повечето жители на квартала се притесняват от агресия. Преди години имаше единство, знаеха се големите родове в „Столипиново“ и хората се чувстваха защитени. След пандемията обаче светът се промени наистина, в квартала също – отношенията между хората са различни, те вече не са така социализирани, не общуват толкова помежду си. 

Религията обаче промени доста семейства в положителна насока. През 90-те години много хора пиеха алкохол, биеха се по сватби и тържества, бяха доста агресивни. Сега са по-умерени, ходят на месджид за молитва. Впрочем в целия арабски свят и в бившите съветски републики така се наричат джамиите, ние сме възприели турската дума „джамия“.

От какво се притесняват хората в квартала по Ваши наблюдения?

Че държавата и институциите са ги оставили сами. Хората в квартала няма как да се защитят при агресия и не могат да разчитат особено на полиция и прокуратура. По-културните семейства, по-образованите и по-независимите финансово се опитват вече да избягат в друг район или по селата, както и в чужбина.

Смятате ли, че в малцинствените общности нарочно се развиват зависимости към политически проекти или партии?

Ако погледнем исторически, от етническите махали до цели държави и региони трябва да са зависими от някого. Хората, разделени по общности или заради идеология, са по-лесни за манипулиране. „Разделяй и владей.“ 

Как Ви хрумна идеята да създадете Вашата медия „Филибелии. Гласът на „Столипиново“?

По време на затварянето заради COVID-19 създадох Facebook групата „Жители на Столипиново“ (между другото, по време на локдауна партиите ДПС и ДОСТ водиха всичките си предизборни кампании в моята група). Много хора тогава изгубиха работата си и средствата си за препитание. Ние направихме кампания за набиране на средства от чужбина. Регистрирахме сдружение, за да могат доброволците да излизат от квартала, да купуват хранителни и други продукти. Започнахме да събираме и раздаваме помощи при пълна прозрачност, с отчети в групата [и до днес такива кампании ежемесечно вървят на страницата на „Филибелии“ – б.а.]. И тогава осъзнах, че има нужда от такава медия.

А сега ни предстои да запишем и подкаст по темата за образованието, защото тя наистина е главната. Инициативата е на „Филибелии“.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/ivan-lyutskanov-ot-zemlevezh-dostapno-tsvetno-i-ponyatno/

Иван Люцканов трансформира всякакъв вид статистически данни в цветни инфографики. И ако за хората, дарени със синестезия (способност за смесване на едни възприятия с други), числата могат да се възприемат в конкретен и субективно подбран от мозъка цвят, то в платформата „Землевеж“ всички имаме възможността с един поглед да обхванем тенденции, „разни числа“ и проучвания.

Иван Люцканов е от Варна, учил е бизнес икономика в Мюнхен. След дипломирането си започва професионалния си път в консултантска фирма, която се занимава с пазарни анализи. По-късно работи и в Amazon, където единственият приет начин да изготвиш доклад или да защитаваш предложени проекти е да използваш много числа. Преди две години се връща в България, а понастоящем е по работа в САЩ. 

Още в Германия обаче започва като на шега „Землевеж“ — публикува в Instagram инфографики по теми, които го интересуват. Те бързо стават популярни далеч извън приятелския му кръг. Ясни, цветни и с добронамерено окръглен шрифт, тези инфографики са поглед отгоре към претъпканата ни с думи и лъстива дезинформация среда. Към държавата, която всички мечтаем да видим променена, удобно забравяйки, че тя е „направена“ от всички нас. Към човешките ни конструкти и идеологеми.

Иван Люцканов казва, че силата му е да изнамира информация в интернет. Кръщава проекта си с оптимистичната увереност, че винаги има какво ново да научим (заглавието „Землевеж“ кореспондира с наименованията на буквите З и В в глаголицата, които носят имената „земля“ и „веди“, но е и напомняне, че значението на „веди“ в санскрит е „знание“).

„Землевеж“ ползва достоверни и реномирани източници – Националния статистически институт, Международния валутен фонд, Световната банка, Българската народна банка и др.

Иван Люцканов определя темите, по които изработва визуализации, основно според интересите си, но влиянието на работата му го кара да се съобразява и с отклика у нарасналата аудитория. Финансира начинанието си сам, вярвайки, че това е единственият начин да легитимира независимостта си. Нарича „Землевеж“ хоби, което зависи от личната му страст, мотивация и продуктивност. Понякога и други хора са публикували по някоя графика в платформата, а отскоро споделя проекта си със своя приятелка от Варна – Марина Славкова.

И така – България и светът в ярки цветове, с ясния стремеж човек да напусне комфорта на балона си и да се сдобие с нови представи.

---

В момента сте в САЩ, живял сте за по-дълго или по-кратко в четири държави. Къде отивате и къде се завръщате? И дом ли е светът?

Кое място наричам „вкъщи“… Моят дом със сигурност е Варна, там се връщам, градът е свързан със спомените ми, там живее семейството ми. Затова сега казвам, че съм в САЩ по работа, а не с обмисляне да остана тук. Щатите са доста различно място в сравнение с Европа, в която съм пътувал навсякъде.

Когато живеех в Германия например, а това бяха почти десет години, не бях съвсем сигурен дали ще се върна в България. Но пътувах много, харчех си парите основно за нискобюджетни полети и съм бил във всяка държава от ЕС. Кацах някъде без притеснение, ориентирах се къде са автобусните спирки, стигах до центъра, запознавах се с хора, хапвах. Имам съзнанието, че нито държавите, нито хората в Европа са кой знае колко различни, между Естония и Португалия няма много големи отлики. Но съм убеден, че ако отида в страна със съвсем различно социално или икономическо равнище, примерно в Чад, едва ли ще се чувствам комфортно по същия начин. Може би и в това е комфортът – да не се изненадваш.

Обичате да вървите пеша. Какво друго?

Обичам да мисля за разни неща, докато вървя пеша. А аз обичам да вървя дълго, случвало ми се е да преодолявам междуградски отсечки по 20–30 км с по една раничка на гръб. Преди няколко лета бях в Македония, прадядо ми е роден там, в едно село в Дебърско, и исках да го видя. То вече няма постоянно население и трябваше да вървя до него от съседния град. Движех се по почти празни планински пътища. Страхотен асфалт, между другото. А когато вървиш, размишляваш и си задаваш въпроси, за да убиеш времето. Понякога трябва да останеш сам с мислите си далеч от света, за да се попиташ за нещо извън ежедневието си. Защо еди-кое си е така? После започвам да търся отговори чрез данни, обичам да научавам нови неща. „Землевеж“ е израз на това, той не следва конкретна програма, не популяризира конкретно политическо мнение или теория по дадена тема, а отразява това, което съм се питал спонтанно.

Да поговорим за статистиката и как подбирате източниците си.

Статистиката е наука за интерпретацията на числа. Тя помага да си вадиш изводи от числови данни. Самите статистически данни, събрани и преброени от институция или организация, често са едни таблици, но заключенията, които бихме извели от тях, могат да бъдат плашещи, забавни или обнадеждаващи. При данните, които търся за лично ползване, понякога филтърът ми е по-либерален. Но за „Землевеж“ твърдо предпочитам официални източници. Обикновено си задавам въпроса дали този, който твърди числата, има откъде да ги знае. Например ако Националният статистически институт каже, че населението ни е 6,5 млн. души, а някой друг твърди, че е 5 млн., тук идва въпросът: кой откъде го знае?

Това, което винаги подчертавам, е, че данните никога не отразяват 100% от действителността – те са базирани на методологии. Данните отразяват метода и тук въпросът е дали той ме устройва. Затова се е случвало да избягвам дори данни от официални източници, защото не се чувствам комфортно в тях методологически – боя се, че числата им се разминават с реалността твърде много. Такъв е примерът със заключения, изведени чрез анкети, както правят включително НСИ и Евростат за много данни. Да кажем, за 5000 души, една голяма група интервюирани, общите заключения ще са по-точни, отколкото за различни, по-малки подгрупи от нея.

Имате ли усещането, че светът социополитически или цивилизационно е разклатен?

Трудно ми е да си представя исторически период, дори в диапазона на един човешки живот, за който да си кажем, че не се клати. Може би ако си живял на точното място достатъчно кратко, има шанс да случиш на някакъв „златен“ век, но това би било центрирано върху конкретни обстоятелства. И когато някой твърди, че всичко е било супер, той има предвид себе си на дадено място.

Противно на много хора, аз не мисля, че отиваме към апокалипсис. Мисля, че реално живеем в страхотно време, а то идва и със своите немалки рискове. Струва ми се, че едва ли бих предпочел да живея в друго време, някъде назад в историята.

Бях прочел едно мнение относно това кое е родило големия прогрес след Ренесанса в Европа. И един от аргументите беше, че в културата на повечето европейски народи винаги става въпрос за златен век, който е в миналото. Но какъв е проблемът в това? Никой не би се захванал с продуктивно предприятие, ако вярва, че бъдещето ще е по-зле. Всяко бизнес начинание зависи от вярата, че идва по-добро време. Определено след Ренесанса – и особено след „взрива“ на географски открития и научен прогрес в Европа – хората са започнали да вярват, че предстои нещо голямо и още по-хубаво, че всеки ден носи промени и нови открития.

Информираността би ли могла да бъде спасение?

Тук стигаме до въпроса кое е истина и кое – не. Информацията помага в борбата с неистината. Статистиката може действително да измерва разни обществени феномени, но тя е обречена на неточности, защото не измерва в максимална дълбочина и няма как да измери първопричините на човешките действия.

Когато говорим за дезинформация, обикновено става въпрос за умишлена манипулация. Тя може да бъде обаче и на много абсурдно ниво, например че с ваксините ще ни чипират, за да ни разболеят. И тук не мисля, че информацията може много да помогне. Би било наивно да приемем, че с графики сме в състояние да променим мнението на някого, който вярва толкова дълбоко. Дори не съм сигурен, че фактчекингът може реално да се бори с всяка дезинформация. И все пак информираността е силно оръжие срещу по-умерени заблуди и изопачаване на факти в диапазона на възможното, когато се търси истината между различни легитимни сценарии.

Като релативист или като обективист бихте се определили?

Аз вярвам, че има обективна истина – за някои неща. Естествено, в науката теориите се променят в резултат на експерименти. Не мисля обаче, че като общество в момента сме способни да определим абсолютната истина, да забием окончателно копието и да кажем: това е. Обективна истина (вероятно) е скоростта на светлината или атомното тегло на водорода. Според мен обаче сме много далеч от това да разглеждаме с подобна обективност човешките поведения и взаимодействия. Но кой знае?

Баща ми ми е разказвал за своята баба, тя е родена през 1903 г. в Дряново. Тогава там не е имало ток, нито автомобили. Към края на живота ѝ вече човек е стигнал до Луната. Представете си какъв скок е това, така че едва ли можем дори да си въобразим какво ще научим за света в близкото бъдеще.

И накрая – защо бе създаден „Землевеж“?

За лично удоволствие. Аз съм от тези хора, които правят нещата, за да се чувстват по-добре. Така че най-честният отговор е: защото ми харесва. Но същевременно в самия процес и с нарастването на аудиторията започнах да се замислям, че има обществено влияние. Стигнах до извода, че в социалните мрежи (и не само) стоим в това, което напоследък наричаме „балон“. А чрез информацията трябва да може някакво знание да стигне до някого, който още не го притежава. Да представяш данни на хора, които вече ги знаят или подозират, е доста безполезно, няма добавена стойност. Така че започнах да се старая съдържанието на „Землевеж“ да достига до хора, с които не сме на едно мнение.

Ако разглеждаме проекта, трябва да кажем, че всеки продукт е създаден, за да запълва някаква ниша. А в България нишата на визуалната медия, фокусирана върху данни, липсва, без да вярвам впрочем, че „Землевеж“ претендира пълноправно за нея. Реално тук вече има личности и медии, които с цената на по-големи жертви от мен се борят за тази обществена информираност. Моето обосновано предположение е, че те често представят страхотна информация, която обаче достига до хора, които вече мислят горе-долу същото. Бих искал мен това да не ме сполети.

И последно: най-важното условие е хората да ти вярват. Ако не ти вярват, и най-прецизните данни са безполезни. А изграждането на доверие, дори да зависи от необективни фактори, е необходимо.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/dimitar-panayotov-i-aleksandur-nikolov-ot-den-s-litse-kum-faktite/

Понякога да направят своя материал им отнема един месец, понякога – шест години. Двамата се срещат с хора и през личното успяват да стигнат до по-големия разказ – за региона, процесите или духа на времето. И макар близо до прословутия Zeitgeist, уловеното от тях няма предвид пряко културния или политическия климат за съответния момент, но в контекста улавя тъкмо тях.

Димитър и Александър изминават хиляди километри за всяка своя история, разговарят с различни хора, нерядко успяват да задействат и обществена енергия, за да помогнат. Не защото сляпо вярват в силата на журналистиката, а защото са се научили да виждат и със сърцето си. Снимките и дизайнът на платформата им позволяват на читателя също да съпреживява, докато скролва движещия се върху фотографиите текст. В отскоро преобразения им подкаст човек може да чуе и непосредствен разговор между двамата за предизвикателствата, нелепите моменти и трудностите на терен или поне да научи институция ли е водомайсторът, или магически персонаж.

Димитър Панайотов (журналист) и Александър Николов (фотограф) са хората, които създават мултимедийна документалистика от нов тип. Запознават се във форум за фотография и всичко започва като мечта, трансформира се неколкократно, обединявайки методологиите на журналистиката и документалното разказване. И ето ги тук и сега, 10 години по-късно те пускат „на вода“ новата си медийна платформа „Ден“, в която ежемесечно представят по една социалнозначима история.

Последният им експериментален разказ е за Добруджа и върви по стъпките на Йовковата проза. Пътищата в старата житница на България все още възвиват към морето – заради онзи живот отпреди сто години, когато най-важен за тукашната икономика е бил скеля (пристанището) в Балчик. Минават през села, в които не е останало нито едно дете, но местните краеведи записват и съхраняват истории. В село Змеево, казват Димитър и Александър, все още има кой да ти покаже Антимовския хан.

В историята за преселенията в Добруджа се оглеждат и днешните ни битки за хуманност и нормалност. Но и онтологията на стари вражди – отколешното недоверие, с което приемаме „преселеца“, другия. Да припознаваме враг във всеки непознат, дори в децата от преселнически семейства, които са се родили и израснали в България – навярно тук се корени част от българската провинциалност, колкото съхранителна, толкова и душна, спарена, недопускаща.

Дългогодишната отдаденост на документалистиката на Димитър и Александър от „Ден“ е опит да бъдем човешки адекватни и граждански съпричастни. Издател на медията им е собствената им фондация „Документалистите“ – не се сещам за по-точно име в техния случай.

---

Да имаш време за каузите и идеите си ли е най-големият лукс днес?

Димитър: Според мен е лукс, защото живеем във време, в което всичко е много бързо. Това, което ние правим, е опит за социална промяна и активизъм чрез бавна документалистика и задълбочена журналистика. Изисква да се отдадеш, да отделиш време, изисква да активираш мозъка си – както да създадеш крайния продукт, така и като читател да го прочетеш и осмислиш. Не знам дали хората си дават сметка – със сигурност не, а и не трябва, – но една статия обикновено е между 3000 и 5000 думи, което е голям обем за нашето време, но не е чак толкова дълго [за четене – б.р.]. Тя обаче отнема месеци, понякога и години, но във всеки случай най-малко няколко седмици, за да бъде създадена. Много часове са нужни за предварително проучване, след това отиваме на терен. Там е най-сложно, но и най-вълнуващо, понякога имаме 16-часови снимачни дни.

Този огромен обем от информация, който сме събрали, после обсъждаме с консултанти, защото ние няма как да сме експерти по бежанската криза, по донорството или безводието. Затова винаги вземаме едни от най-добрите и реномирани консултанти в областта.

После Сашо обработва снимките и създава мултимедията, която само ние правим. Никой в България не ползва този формат, който е интерактивен и мултимедиен. Всяка отделна история има свой дизайн, специално правен на ръка за нея конкретно.

Александър: От една страна, е лукс за нас да можем да си позволим наистина да правим това, което много харесваме и обичаме. И от друга страна, е лукс за потребителя, който трябва да отдели от ценното си време и да прочете и преживее това, което правим.

Ако трябва да сте фундаменталисти или радикални, в коя сфера бихте били?

Димитър: Чувството за справедливост, защото справедливостта е нещо, което не съществува като физичен закон, тя е измислена от нас, хората, от нашия морал. За съжаление, има всякакви видове несправедливост. Аз съм абсолютен радикал на тема справедливост. Второто нещо са истината и фактите. Защото живеем във време, в което истината и фактите се тълкуват по всякакви начини. От един от моите преподаватели научих, че в журналистиката двете гледни точки не във всеки случай съществуват. Не можеш да покажеш в телевизионно студио двама души, които да спорят дали навън вали. Не може да има две мнения за това, при положение че през прозореца се вижда вали ли. Тук не става въпрос да не спорим за политика или геополитика, религия, възгледи, принципи. А за чистите факти. Не за абстракции. Напоследък виждаме как се изопачава истината по всякакви начини, от всички страни. 

Александър: Каквото и да правим, с каквото и да се занимаваме, на първо място абсолютно винаги сме хора. Трябва да уважаваме хората, трябва да ги разбираме и да подхождаме човешки. Има една много известна снимка на умиращо дете и лешояд – на фотографа Кевин Картър. В тази ситуация ние не оставяме детето да умре, не сме пасивни наблюдатели. Защото ценим човешкия живот, човешкото достойнство и човешките права като цяло.

Но да резюмирам и за фактите. Ние държим на тях. Например когато събарят ромски къщи, не можем да кажем, че тези къщи не са незаконни – те са незаконни. Това е факт, но винаги може да покажем човешката емоция и да попитаме защо властимащите и държавните структури са позволили тези къщи да съществуват. И дори са им отворили партиди за ток и вода. А в момента правят нещо, което ще остави стотици хора на улицата. Това може да бъде голям проблем за града – просто да махнем къщите. Защото къде отиват хората?

Какво пазите в архивите на въображението?

Димитър: Сблъскваме се с най-различни теми, произлизащи от хората, които срещаме на терен, от разговорите помежду ни или с наши приятели. Представяме си как могат да бъдат направени, какво въздействие могат да имат върху нас като автори и върху аудиторията, започваме да мечтаем някой ден да ги реализираме по възможно най-добрия начин.

Александър: Една от историите ни беше провокирана от факта, че брат ми стана донор на органи на 21 години. Това се превърна в тема, която отне голяма част от младостта ни. Открихме, че искаме да работим заедно и да разказваме истории по нов начин, като всеки допринесе с това, което може. Например, погледнато от моята камбанария, снимките да не са просто илюстрация на даден текст, а да носят допълнителни смислови слоеве, да могат да доразвиват историята. Димитър се шегува с мен, че голяма част от историите, които разказваме, са свързани със семейството. Например село Гурково, което е една от локациите ни по темата за Йовковата Добруджа – реално там имахме добра входна точка, защото дядо ми и баба ми, които са се заселили в Гурково, са мигранти, били са изселени от Северна Добруджа.

Димитър: Ние малко сме смесили личния живот с нашата работа, даже много трудно обясняваме на хората какво точно работим. Често го правим заедно с приятели. Например с Пламена Крумова – моя близка приятелка, с която сме съученици, после колеги – работим заедно по всички проекти, тя ни поддържа социалните мрежи. С приятели направихме и кампанията за донорство.

Хората около нас се запалват по темите и са съпричастни, помагат ни. Това, с което се занимаваме, е съществена част от живота ни. Били сме изморени, бърнаутвали сме, пътуваме много, но въпреки всичко продължаваме, защото това, което правим, ни кара да се чувстваме смислени – кара ни да горим.

Така се случи, че ние сме софийска фондация, но всъщност реално нямаме софийска история.

Писали сме по много теми, все пак сме професионални журналисти, знаем какво да правим на терен, работейки по социални и тежки теми. Аз съм по-директен, Сашо е много по-мек, по-обран. И двамата обаче сме много искрени, обясняваме какво правим, показваме какво сме направили дотук и каква ни е целта. Добронамерени сме, не правим разследваща журналистика, но не си затваряме очите за проблемите.

Хората, с които говорим, винаги са скептични в началото. Но спечелваме доверието им, често ставаме добри познати и дори приятели с герои от наши материали.

Александър: Именно защото винаги сме искрени, не прикриваме нещо. Хората ни се доверяват, защото разбират какво правим, може би не сме застрашителни, допускат ни.

Виждате ли връзка между документалистиката и емпатията?

Димитър: Много е важна! Аз пиша и влизам в нещата емоционално, докато Александър е по-рационален външно. Понякога аз прекалявам с емоцията, но той добавя баланс, рита ме под масата, докато говорим с някого.

Александър: Ако не се поставиш в обувките на този, с когото говориш, няма как да спечелиш доверието му, да го накараш да ти разкаже историята си и после да го снимаш. Няма начин без емпатия да го разкажеш такъв, какъвто е.

Димитър: В нашите текстове има рефлексия, включително авторефлексия. Примерно, в мултимедийните ни истории – всяка от тях си има героите, обаче всъщност главните разказвачи сме аз и Александър: той – със снимките, аз – с текст.

Александър: Ние все пак, в дъното, говорим за човешките права и за сериозни социални и екологични проблеми. Дали ще е през Йовков, или ще става дума за селата в района на Омуртаг, или за ромската махала от Стара Загора, ние говорим по социални теми.

Искам да кажа и за тъмната страна на емпатията обаче – когато работиш, се сблъскваш с истории, които са тежки житейски и човешки. Това няма как да не ти се отрази психически. И все пак трябва да намираме някакви механизми, с които след тези срещи, дори понякога и по време на разговорите, да успяваме да се самосъхраним. Защото когато се отдадеш напълно, нещата, които чуваш, се превръщат в неотработени травми. Ти ги преживяваш.

Димитър: Вече имаме много механизми и начини, по които се справяме с тежките истории и картини, които виждаме на терен. Но това го научихме по трудния начин. На много млада възраст видяхме брутални неща, които хората не трябва да виждат – операции, трансплантации, майчини сълзи, скръб и смърт. При мен тогава се отключи сериозна тревожност. Възможно е тя да е била в отговор и на неща от личния ми живот. Докато аз си го изкарах с паника и тревожност, Сашо си го отработваше интровертно с някакви свои мисли. Отне ни години да се справим с всичко това. Във всеки случай обаче, научихме се да плуваме директно в дълбокото.

Александър: Но и до днес ни е трудно в следващите няколко дни, след като сме снимали тежки истории.

Вие бяхте на границата още в първата седмица на войната в Украйна. С какви цветове, миризми, звуци асоциирате първите дни на бежанската вълна?

Александър: Мирисът на урина ми остана много, много силно. Когато се прибирахме, взехме едно украинско семейство от Румъния, с малко момиченце, около 2–3 годишно, и то се напишка. И ето, мирисът е нещото, което ми е останало в съзнанието, макар това да не сме го писали никъде.

Иначе, чисто емоционално, всичко това виждаме и сега, след трагедията в Северна Македония – как хората, независимо от своята националност, пол или раса, могат да се обединят. И да работят заедно, да загърбят всички пререкания помежду си, всички политически разбирания, всички предразсъдъци. И наистина да работят за нещо по-висше от тях.

Димитър: Останало ми е цветовото усещане за сиво и червено. Сиво – защото след началото на войната първото нещо, което видях, когато отворих лаптопа си, бяха димните кълба от Киев. Освен това времето беше сиво и мрачно през февруари и началото на март.

Но и червеното – като жилетките на спасителите. И като надежда.

Това беше от най-силните теми, нещо, което никога не се е случвало в нашия живот. Имаше много динамика, ние не бяхме там, докъдето стигна войната, снимахме Румъния и България и въпреки огромната болка, страдание, мъка, това беше от моментите, в които съм вярвал най-силно в човечеството.

Аз не съм предполагал, че българи и румънци могат да реагират по този начин. Всички хора помагаха и даряваха, имаше опашки от доброволци. В Несебър свещеникът отвори църквата за бежанците, навсякъде имаше много надежда, взаимопомощ. И нямаше нищо общо с разделението и омразата, която е в момента. На чисто импулсивно, първично ниво всички реагирахме много човешки. Това се разми с годините, сега остана чисто политическото. И стигнахме до онова клише, че смъртта на един милион човешки същества е статистика. Сега говорим за тази Украйна, все едно е някакъв обект.

Тогава впрочем много спонтанно ни хрумна на мен и Александър, че можем ефикасно да съчетаваме журналистика с активизъм. Ние всъщност си бяхме доброволци активисти, събирахме дарения, купувахме храна и лекарства, карахме хора към границата, взехме семейството на един руснак, който беше и още е женен за украинка. След това на връщане взехме украинка заедно с малкото ѝ момиче и възрастна майка и им намерихме хотел да отседнат безплатно – и това ставаше след полунощ.

Какви са вашите малки спасителни бягства днес?

Александър: Моето е наистина теренната работа, защото тогава аз лично бягам от натовареното ежедневие. Освен че сме създатели на съдържание и концепции, ние имаме и много, много административна работа, която трябва да се свърши. В семейството – също. И буквално си е малко бягство от ежедневието да отидеш на непознато място, където ще срещаш интересни хора и история.

Димитър: С любимата, най-добре на път, много обичаме да караме към всякакви дестинации. С хубава книга или филм. И една добра тренировка с тежести.

Физическото движение – сега си припомних отново колко фундаментално важно е не само за здравето и за фигурата, а и за менталното състояние. Защото ние не просто полагаме интелектуален труд, естествено, ние сме преди всичко журналисти, но сме и милион други неща – отчитаме проекти, оправяме счетоводство, менажираме екипи от хора.

Спортът и пътят се оказаха най-добрият ескейпизъм за мен.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/boryana-yovcheva-za-svurzvaneto-i-horata/

Тя е чувствителна, рефлексивна и наблюдателна, често се усмихва. За себе си казва, че е в топ три на най-срамежливите хора, които познава; обича да яде всякакви зелени неща; напрягат я хора, които знаят всичко и имат категорично мнение по всички въпроси.

Боряна Йовчева е актриса и режисьорка, а напоследък е възторжено приета и като създателка на дигитално съдържание. Нейният канал в YouTube „Ние, нашите и кучето“ съществува вече 5 години и ни допуска в семейния ѝ свят: дома, пътешествията, децата, любимия мъж – актьора Милко Йовчев. Или казано другояче, Боряна ни прави свидетели на своя честен и ведър монолог за жените като майки и за майките като жени, но и за взаимоотношенията въобще.

Последователите ѝ в мрежата знаят, че почти е осъществила околосветско пътешествие (добре де, по-голямата част). Има мъж, три деца и куче. От всички тях е режисирала само съпруга си. Засега.

Напоследък Боряна Йовчева стига до все по-широка аудитория и през социалните мрежи. В кратките си клиповe в TikTok „тъз жина“ коментира различни обществени процеси и ситуации с неприкрита ирония и отчетлив акцент върху произношението, характерно за източните говори (Боряна е родена в Шумен и ухото ѝ познава нюансите на мизийските говори). 

Тя смята, че интелигентният човек е деликатен и усъмняващ се. Публичното ѝ говорене е нейният малък човешки бунт срещу кресливите и недотам възпитани „тарикати“.

Ако гледате неин клип, ще научите, че понякога отказва интервюта на улицата, защото много бърза. Например за да си направи татуировка на Марин Дринов на пищяла a.k.a. глезена. На „Тоест“ не отказа интервю. Ние пък от своя страна суеверно не я попитахме нищо за татусите. 

---

Има едно заглавие на Туве Янсон – „Пътуване с лек багаж“. Какво има в лекия багаж на Боряна?

Малко неща, като цяло. Само най-важното – и буквално, и метафорично, защото от път човек се връща с повече, отколкото е тръгнал. Затова е добре да не тръгва с пълна кошница.

Ние с Милко сме пътешественици съвсем от началото на нашата връзка. Още в първите месеци, в които бяхме заедно, направихме едно пътуване из Европа с лоукост полети – спомням си, че имаше такива по 10 евро. Обикаляхме европейските столици и когато се върнахме, осъзнахме, че няма да се разделяме повече. Сега вече пътуваме и заедно с децата, понякога и поотделно, но общо взето – при всяка възможност.

Ида, Антоан, Емо. Има ли думи, които сте успяла да научите от децата си по трудния начин?

Най-голямата илюзия, която имах, преди да стана майка, е, че мога да бъда добър родител. И си спомням, че когато се роди дъщеря ни, това беше едно от първите неща, които казах на Милко: вече сме родители и още сме напълно безгрешни.

Но една от думите със сигурност е „граници“, макар да не съм убедена, че знам къде са – дори за себе си. Всичко, общо взето, е една голяма игра на проба–грешка, но целият ни път е и „обич“, въпреки всички трудности.

Спомням си сега и една от бебешките думи на Антоан: той наричаше слънцето „инка“.

Ако трябва да определим към кой жанр се стреми животът на Боряна Йовчева…

Нещо мултижанрово ще е при всяко положение. Но със сигурност ще има елементи на сатира, романтична комедия, абсурд и най-вече нещо много съвременно като братята Дарден – не толкова като теми, колкото като естетика и изразни средства. Ама и малко Тарантино трябва да присъства.

И със сигурност ще е инди филм.

Другата важна част от живота Ви е театърът. Как решихте да станете актриса?

Бях в десети клас, когато започна да зрее в мен желанието да съм актриса, и то абсолютно ме погълна. Влюбих се в театъра. И знаех със сигурност, че нищо друго не искам да правя. По принцип съм нерешителен човек, но за важните неща съм категорична, нямам колебания. Да бъда актриса беше сред тези неща. Завърших класа на проф. Атанас Атанасов и никога не съм съжалявала, при все че в професията има много трудности и несигурност, особено ако си на свободна практика. В нашия случай с Милко – и двамата сме свободни електрони, при това с деца. 

Преди години няколко човека създадохме независимия театър „Реплика“ и заедно правим постановки. Свързани сме роднински и житейски и се шегуваме, че това е нашият шуробаджанашки театър. Срещата с тези хора професионално и личностно е важна част от мен.

Режисирахте съпруга си Милко Йовчев в „Списък на всички страхотни неща“. Как точно се случва това?

О, това е голямо приключение! Създаването на спектакъл е мултидисциплинарно упражнение и понякога средствата може да не са точно обичайните ти актьорски похвати. В случая с Милко работихме заедно. Текстът е много подходящ за него и моята намеса беше по-скоро да наблюдавам процеса като странично око.

Какво влиза във Вашия списък със страхотни неща точно днес?

Семейството. Свързването с хора, това напоследък ми е много голяма тема – как успяваме да се приближим един към друг, да се сближим.

И вълнените чорапи, разбира се.

В каква посока искате да се движите?

Към непознати неща. Интересното е, че в който и аспект да си го помисля – и като личностно развитие, и ако говорим за изкуство, все ми се иска да пробвам нещо ново. Да има несигурност. Но ми е важно да има близки хора около мен, само така се чувствам спокойна. Бих искала да правя повече социално ангажирано изкуство, да провокирам диалог. Успявам да осъществя някои неща само, защото живея на принципа да мечтая по-смело.

Ежедневно Ви е необходимо…

Първото, което ми хрумна, е Милко. Той ме заземява и ми дава усещане едновременно за свобода и сигурност. С него имам спокойствието, че моят дом е моята подкрепа. Дори да сме на път, сме си вкъщи.

И отново ще кажа – свързаността. Само благодарение на нея мога да експериментирам, да правя нови неща. Звучи като клише, но е много важна.

View this post on Instagram

A post shared by Boryana Angelova Yovcheva (@boryanaangelova)

Живеем във време, в което диалогът сякаш липсва, няма обществен разговор. Всеки е потънал в собствения си монолог. При някои хора вербалното дори е деградирало до крясъци или недовършени фрази. Вашите видеа засягат тази тема. Иронията би ли могла да ни спаси, или води до задънена улица?

Живеем във време, в което се случват такива неща, че сигурно ще ги пишат в учебниците по история. А аз много се вълнувам от всичко и се опитвам да го изразя по начина, по който мога.

В началото започнах да правя видеата без конкретна цел. С времето с мен започнаха да комуникират различни хора и се разкри друг хоризонт – запознах се с хора от гражданския сектор, които правят толкова много и смислени неща, че аз също се активирах. И макар от години да съм си представяла, че искам да доброволствам, все е оставало на заден план. Напоследък се движа в тази посока, свързвам се с тези, които чувствам себеподобни и с които имаме нужда да преминем заедно през определен опит. По-леко дишаш, когато си с хора, които мислят по твоя начин.

Благодарение на хумора обаче успявам да стигна и до такива, които принадлежат на други „балони“, и това е не по-малко ценно. Този диалог наистина липсва. Всички обитаваме собствените си светове балони, харесваме си ги, казваме си с колко прекрасни други човеци сме обградени. Но това не е ценно. Социалните мрежи допълнително допринесоха, а след ковид всички сякаш се радикализираха. В мрежата е по-лесно да не чуваш човека отсреща.

Що се отнася до иронията… въобще не съм сигурна градивна ли е, или не е. 

Напоследък много мисля за това как можем да се свържем с тези, които мислят различно от нас. Убедеността в правотата на нашия балон е правопропорционална на убедеността на онези от другия балон и всеки от нас ежедневно получава тонове потвърждения в интернет. Всичко това само засилва напрежението.

Да излезем тогава за финал от действителността. Кои са филмите, които намирате за спасителни?

Първият, който ще кажа, е едно от малкото категорични неща в моя живот: „Животът е прекрасен“ на Роберто Бенини. Много ми повлияха и „Джоджо Заека“ и „Капитан Фантастик“.

Освен това обичам да слушам списъците на хора за филми, защото винаги освежават и моите. А и разбираш много за един човек по нещата, които харесва.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/rayna-dimitrova-za-nadezhdata-bez-osnovanie/

Било добра поличба да кръстиш детето си на Райна, съпругата на попа на съседното село. Двамата нямали деца, но тя отгледала много чужди, на още повече помагала през целия си живот – така майките започнали да дават името ѝ на дъщерите си. На попадийката била наречена и баба ѝ.

Райна Димитрова е кръстена на доброто.

Родена е в Стара Загора, като дете живее пет години в Прага, по-късно учи изкуства, комуникации и култура в Ница, Франция, завършва тринационална магистратура, разпределена между Германия, Франция и България. После се завръща в Стара Загора. 

Райна описва себе си като пътешественичка между езици и култури. Тя е създателката на „Книжарница в куфар“ – една инициатива, която отдавна не се побира в картонения стар куфар бижу, в който винаги има подбрани книги и билети за независимо кино. През годините книжарницата е организирала срещи и литературни четения на различни места. Този тип четения започват като „Поезия без предупреждение“ – Райна заедно със Златина Желева създават на улицата минидом – с килим, лампи, кресла, който съществува няколко часа. Подобен тип намеси в градска среда достигат до хора, които непланирано се оказват на мястото на събитието. Присъединяват се с притеснено любопитство. И се оказват емоционално въвлечени. Точно благодарение на обществената енергия успяват да „спасят“ и централно градско пространство, което иначе стои неизползвано и покрито със строителни отпадъци.

Със своята дейност Райна Димитрова е в основата на присъствието на няколко кинофестивала в своя град (за настоящата година – MENAR Filmfest, Master of Art и „Киномания“), тя е човекът, който се грижи независимо кино да се излъчва в Хасково, Русе, Смолян, Шумен, Варна, Бургас (и не, това съвсем не са всички места).

Участва и във „Философски закуски за деца“ – инициатива, в която деца беседват в приятелска атмосфера върху големите житейски въпроси. 

В последните няколко години Райна е част от единомишлениците, които стопанисват Къщата на архитекта – независимо арт пространство в красива къща от началото на XX век, създадена и обитавана от арх. Димов и семейството му. В Къщата на архитекта се организират различни срещи и пърформанси. Или – както ненатрапчиво се изразява тя, имам ключ за къщата, но истинската стопанка е Боряна Каниду (психоложка по образование, салонна управителка на Старозагорската опера и спасителка на стари сгради с „бръчки и белези от миналото“ – Бръшляновата къща и Къщата на архитекта).

---

Как се спасява част от улица?

Моето участие е една брънка от всичко. Тук, в самия център на Стара Загора, има пространство, където се е намирала Общината, но и Ритуалната зала, в която много хора са се женили, погребалното бюро също е било там. Сградата беше много стара и опасна, така че преди години беше взето решение да бъде премахната. Оттогава нищо не се случваше на това незастроено петно; разбира се, паралелно вървяха конкурси, имаше най-разнообразни идеи за какво да се използва. После излезе предложение това място да бъде паркинг.

Един ден ми хрумна да направим там четене на открито, за да привлечем вниманието на хората към пространството. С актьорите от Драматичен театър „Гео Милев“ декорирахме, сложихме килим, от съседните магазинчета ни дадоха ток, цветя. Хората бяха озадачени, проявиха любопитство, но и плахо пристъпваха, като че ли не бяха сигурни дали имат правото да присъстват. Беше любопитен експеримент.

Тогава ми се избистри идеята, че такъв тип събития са добри и за улиците, и за хората. Постнах снимка от тогавашното състояние в социалните мрежи и просто поставих въпроса: паркинг или поезия. Това провокира толкова много разговори, че се събрахме една група хора с гражданска енергия и желание за доброволен труд, които искахме мястото да е красиво. И просто се преборихме да бъде такова, докато предстои да се решава съдбата му. Нашата намеса е временно решение за това пространство – ще трае, докато текат конкурси как да бъде развито. 

Ние разчистихме. С групата „С любов за Стара Загора“ сложихме настилка от павета и малки тухлички, останали от ремонтите на съседни улици, насадихме цветя, един човек направи капково напояване, една фирма дари пейки, направени от габиони.

Тук често страдаме от безучастност и все ни се струва, че някой друг трябва да направи нещо или че не е позволено нещо да бъде подобрено.

И разбира се, в някакъв план е така. Но ако всеки от нас допринесе по малко, светът започва да изглежда по много различен начин.

Как се създава общност в средно голям български град? Не като механизъм, а като основание?

Да, това е от нещата, които не би трябвало да се случват по точна рецепта. Според мен в голям град би било дори по-трудно. Мисля, че общностите имат нужда от център – идея, човек, отношение. Нещо. Нещо, което да държи цялото.

Живяла сте в различни градове по света. Какво Ви дадоха? И споделяте ли усещането, че у нас има една обществена инерция да стигматизираме различното, различията?

Едно от най-интересните места, на които съм живяла, е Франкфурт на Одер. Градът е граничен и е разделен между Германия и Полша, когато реката става граница. Нашият университет (Европейски университет „Виадрина“ – б.а.) е един от най-старите в Европа и половината му сгради бяха в Германия, другата половина – в Полша. Ние по цял ден циркулирахме между двете държави и виждах как например студентите от Мексико трябваше всеки семестър да си подновяват паспортите, защото не им оставаше място за печати. България точно беше влязла в Европейския съюз, което много улесни живота ни, ние минавахме – изумително за мен тогава! – само с лична карта и вече имахме право на стипендии. Животът ни стана равнопоставен с този на останалите студенти от европейски страни. Това е нещо, което в момента доста хора приемат за даденост, и аз много се радвам, че не им се е налагало да познават другото.

Където и да съм била, винаги ме е вълнувало как живеят местните. Мисля, че в България по различни причини сме по-склонни да делим хората на наши и чужди. Като белег на една по-традиционна култура.

Но всяка частица опознаване на другия го прави по-свой, по-приемлив. А за нашето общество това е много важно.

В големите световни градове, разбира се, е невъзможно, там ритъмът е толкова бърз, че традиционните правила не важат.

Какъв свят искате да остане за дъщеря Ви Фрида? 

Напоследък съм все по-притеснена в какъв свят я оставям, и не знам как да се справя с тази тревога. Не ми харесва локалният контекст, нито глобалният ми носи някаква надежда. Може и това да е част от фокуса, който все повече е върху проблемите, а новините ни са като черна хроника и изглежда, сякаш нищо добро не ни чака. Само че аз не съм сигурна дали наистина е така. 

Ето, филмите, които напоследък пускам по фестивалите. Те ми носят толкова много надежда, защото разказват историите на хора, които правят своите малки промени ежедневно – с постоянство и понякога дори с обреченост, която обаче не ги отчайва. И носи, както казва Тео Янсен във филма за себе си, „надежда без основание“. С това искам да е пълен светът за децата ни – с надежда без основание.

Какво учите от дъщеря си?

От Фрида в различните периоди съм научавала различни неща. Но мисля, че най-много ми се иска да запомня умението да се изненадваш. Да виждаш нови неща. Струва ми се, че това губим някъде по пътя, когато започва да ни се струва, че всичко ни е ясно.

Имате мечта да отворите кино?

Веднъж говорих с една продуцентка, която ми каза, че никой няма политика да развива публика. Казах ѝ, че аз имам такава политика. Но нямам зала.

Когато ми хрумне идея, започвам да говоря за нея – за да я чуя аз самата, но да ме чуят и други хора, понеже близките ми усещат емоцията, която стои зад такава идея, и могат да ми върнат тази искра, да я умножат като огледало. 

С времето вече нямам проблем и нещо да остане само мечта.

Какво Ви дава Къщата на архитекта?

Това място е забележително и с историята си, и със свободата, която носи. Неслучайно е независимо – за да си пази свободата. Във времето сме се свързали няколко човека в симбиоза – за да го има точно такова и по този начин. Там се помещава „Книжарница в куфар“. Но основната магия носи Боряна Каниду, която, щом мине с дългата си пола през двора и етажите, преподрежда пространството по нов начин. Имам усещането, че тя носи духа на къщата, а останалите само го пазим.

Кои са любимите места за въображението Ви?

Морето. Най-комфортно се чувства въображението ми в онези часове, когато не е слънчево, а сивее и морето и небето се сливат. Това ми носи усещането за безкрай.

Книгите. Обичам човешки разказани истории, с пълнокръвни герои. Да могат да грешат, да те ядосват понякога, да не са идеални, да вземат грешни решения, да съжаляват и да надделява човечността.

Воля или ентусиазъм?

Веднага ми се иска да кажа: и постоянство. Защото ми се струва, че това е най-отличителното за нещата, които правя. Да продължавам да ги правя. Тук не става дума да не можеш да се отказваш или всичко да е на всяка цена, просто с малки стъпки да вървиш по пътя, който си избрал.

Волята сякаш носи една категоричност, докато ентусиазмът е като мечтата. Вероятно той е по-присъщ на младостта, на миговете, когато сме по-незрели. И със сигурност в някои моменти едното върши повече работа от другото. Така че, дай боже, да не си забраняваме нито едното, нито другото.

Говорите с езика на сърцето. Какви – определено не питам кои – други езици говорите?

Аз имам лекотата, няма да го нарека дарба, да научавам лесно езици. В комуникация, в общуване с хора, с които имам нещо да си кажа – ето така уча. Имам спомен, че по тази причина моят английски е смесица от всички, с които съм говорила – с англичани, американци, аржентинци, хора от ЮАР. Един микс от думи и начин на говорене и просто никой не може да разбере откъде идвам, заради това смесване на спецификите на местната реч.

Заобиколена съм от светли хора.

Мислите ни говорят на общочовешки език. Езикът няма никакво значение, ако искаш да се разбереш с някого. Ако се срещаш с хора, с които искаш нещо да обмениш, голяма част от комуникацията не е през думите.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/vihren-georgiev-ot-people-of-sofia/

Той е сърцето, моторът и единственият човек, който се грижи за съдържанието на People of Sofia. От близо 12 години Вихрен Георгиев снима хора и моменти по улиците на столицата, като се старае да остане незабелязан. Проектът стартира заради увлечението му по стрийт фотографията със стотина снимки, направени преди изобщо да му хрумне идеята да създаде свое виртуално пространство. 

Уличната фотография е опит да бъде уловен онзи миг, в който сцена в движение се превръща в композиция. Работите на Вихрен Георгиев поставят в центъра човека, състоянието му и как самият той се вписва в градската среда. Но също и как я променя. Ето защо присъствието на Вихрен и обектива му по нещо напомнят иконичната фигура на фланьора. Да, наименованието е жизнерадостно свързано с глагола „шляя се“. Не бива да забравяме обаче интерпретацията на Валтер Бенямин, според когото фланьорът е внимателен наблюдател на градското пространство. И неговият поглед разгръща и конструира сюжети, разказва необикновеното.

Ако попитате Вихрен Георгиев как би изглеждал той в един сутрешен кадър в дома му, ще се засмее. Признава, че може да си позволи да не става рано, че обича да пие кафе и да глези котките си, а откакто започна агресията на Русия срещу Украйна – и да чете сутрешните сводки за войната. 

А после? После го призовава улицата. Неговата работа е да излезе навън с фотоапарата си. Градът. Любопитството към лицата. Приключението. Очарованието от всекидневното, от срещата с непознати, които вървят срещу теб, потопени в собственото си време.

Отвъд документалната стойност (едва ли можем да си представим какви масиви от хора, състояния и тенденции съхранява платформата) People of Sofia и конкретно Вихрен Георгиев винаги са били ангажирани с каузи, които приоритизират приемането на различието, оцеляването и обявяването на обикновения човек с всичката му уязвимост и нежност. Ние сме тук и сега – малките бизнеси по времето на COVID-19; кампанията срещу домашното насилие; невръстните майки; ромски деца, които учат медицина; хората с редки заболявания.

---

Кои са фотографите, които Ви вдъхновяват?

Класическите стрийт фотографи. Особено Анри Бресон и Вивиан Майер – за Коледа ми подариха четири нейни албума. Вивиан Майер е работила като детегледачка почти 40 години, снимала е като хоби. В техните снимки има толкова детайли и елементи, които можеш да разглеждаш. Възхищавам се на погледа, който имат.

Днес е много по-трудно да снимаш като първите улични фотографи, по-забележим си, а и хората са по-предубедени, питат „защо ме снимате“, а също така има и рестрикции, свързани с личните данни. Освен това в съвременните кадри липсва усещането за романтика от онези времена, ние вече живеем в друг свят. Последно гледах изложбата на Гаро Кешишян „Строителни войски“ – впечатляваща е. Аз не общувам много с колеги фотографи, обичам обаче да гледам неща, които ми попадат през нюзфийда.

Определяте ли се като градски човек?

О, да. Със сигурност! Аз не вирея на места, където няма хора, дори когато отивам на почивка, трябва да виждам лица. Харесва ми да наблюдавам хората, отношенията между тях, манталитета, начина им на живот, културата им. Опитвам се поне веднъж годишно да ходя и в чужбина, но подбирам винаги места, които са урбанизирани. 

Дали малките жестове имат силата да променят стереотипи и нагласи? Вашата работа е обвързана с множество различни каузи.

Иска ми се да е така. Аз съм ту умерен оптимист, ту песимист. 

Моята цел е да показвам неща, които не присъстват достатъчно в общественото говорене. Живеем в малките теми. Колкото и да се вълнуваме от политика или глобални процеси, ние все пак се събуждаме всяка сутрин и живеем в нашия балон.

Моята презумпция е, че ако промениш улицата, на която живееш, ако промениш после съседната, след време може да е целият град. 

Важно ми е хората да бъдат информирани, такава беше кампанията ни за редките болести, аз снимах такива хора и през моята платформа информацията стигна до много хора – точно през човешките истории.

Проектът ми за малките майки беше срещу стереотипа, че под 18-годишна възраст раждат само ромските момичета. Изобщо не е така, 50 на 50 е, общо взето. Първата майка, която публикувах тогава, е етническа българка, родила на 12 години. 

И още нещо. Да вземем и ромския потенциал – тук живеят около 300 000 души от ромски произход. Тези хора могат да допринасят за обществото, икономиката и културата, ако се образоват и не се държат насилствено бедни – ние имаме реален недостиг на работна ръка в момента. Напоследък виждам как обществото ни бива разделено от тезата, че има истински българи и обикновени, да ги нарека, българи. 

Вашите работи са на границата, в ничията земя между портретната и стрийт фотографията. На страницата на People of Sofia излизат и кратки интервюта с някои от хората, които сте снимали.

Снимката фиксира част от секундата и за този отрязък ти можеш да покажеш различни състояния на този човек, ето защо е толкова важен изборът на кадър. Той говори много и за самия фотограф, върху какво той иска да акцентира.

За 2024 г. се оказа, че имам 215 интервюта. Чувствам се горд, че съм го направил сам, без екип, че съм се срещнал и съм разговарял с тези хора и те са ми се доверили. 

Напоследък живеем в свят, силно повлиян от визуалната култура. Това променя ли начина, по който човек вижда себе си? 

Според мен визуалната култура на масовия българин не е висока. Това може би идва от начина, по който живеехме преди 1989 г. От налаганото 45 години уеднаквяване. На Запад през това време има няколко културни революции, които освобождават хората от много стереотипи.

Визуалната култура е стремеж към естетика, провокира въображението в хората, създава желание да са различни, да се открояват, да се заявяват.

Дори София е доста безличен град, нищо че чужденците го хвалят – може би харесват точно различността на тази сивота. По отношение на фотографията светлината в София също не е добра за снимане. В Италия дори естествената светлина е красива. 

Боя се, че и животът на визуалните ни артисти е доста капсулиран. Ние не присъстваме ярко в световната култура, с изключение на единични примери. Някак в периферията сме. Трябва културните процеси да станат масови, да бъдат промотирани, за да стигнат до хората, и оттам да настъпи промяна в нагласите.

Имаме хора, които са много талантливи, но не са видими. Съществуват в своите малки общности, да не говорим, че много рядко ги виждаме в националните медии. Не виждаме дори талантливите деца, които пеят, свирят, рисуват, от време на време ни показват тези, които са спечелили някоя олимпиада по математика или физика. Приемаме ги за екзотика. В телевизиите културата е почти невидима, сякаш за запълване на някакви последни минутки от предаванията.

Но вкусът се изгражда?

Да, точно така. Питали са ме какъв съвет мога да дам за фотографията. Винаги съм казвал: да се стремят да изградят визуална култура. Да гледат старите майстори – картини, скулптури, архитектура. Неслучайно се учи история на изкуството – за да се научиш да виждаш. 

Обработвате ли кадрите впоследствие? От години тече полемика за или против. Това не е ли вечният спор между документално и фикционално?

При мен обработката е минимална. Много е важен процесът на избор на кадър обаче, защото, когато правиш галерия със снимки, трябва да има някакъв разказ. Аз не се чувствам ангажиран да представя всичко, ако снимам някакво събитие, както последно бях в Перник да снимам „Сурва“. Това се изисква по-скоро от репортажната фотография. Подбирам по-скоро онова, което за мен е интересно. Иначе, в днешно време може и да не снимаш, ако искаш, изкуственият интелект ще ти генерира каквото искаш изображение. 

Фотографията е едновременно реално и илюзорно изкуство.

Когато отвориш People of Sofia, виждаш шарени хора, обаче по улиците по-често срещаме начумерени лица, най-често облечени едноцветно. Както казва един приятел, „тъмносиньото е цветът на българския мъж“. И сега кое е действителността? Ние избираме какво да видим, най-често според образованието и културата си. Ако влезем в матрицата, можем да твърдим, че реалността изобщо не съществува, може да има още десет измерения. А аз съм емоционален човек и това се отразява на нещата, които избирам да снимам. 

Документалното снимане изисква да отразиш някаква общовалидна реалност, да си дистанциран и затова и репортажната фотография се стреми към обективност. Но и там има личен елемент, погледът на фотографа е определящ. Не камерата – окото е важно.

Върху какво бихте искали да акцентирате точно сега?

Хората да не се поддават на постоянното облъчване с омраза. Да се мразим като общество. Да сме разделени. Този проблем набира сила напоследък и това целенасочено насаждане на разединение ни пречи да вървим напред. Помним от древността онова „разделяй и владей“ – ето затова обществата са силни, когато са единни и имат общи цели, около които да се обединят.