Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/kinomaniya-2025-nyakolko-aktsenta/

От 13 до 30 ноември „Киномания“ се завръща за 39-ти път с 55 филма (повечето нови-новенички плюс няколко грамадни класики, като „Буч Касиди и Сънданс Кид“), интересни гостувания (вж. Валерия Бруни Тедески), изложба (изумителните акварелни възстановки на филмови интериори на Боряна Илиева от Floor Plan Croissant са вече подредени в Дома на киното) и книжна премиера („Скандинавското кино – стилове и мотиви“ на Мирела Василева). Фестивалът ще бъде открит с драмата на Стефан Командарев Made in EU и ще прелее от София в Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Предварителният обзор на основните събития няма как да бъде изчерпателен, но тук ще се опитаме да направим извадка от най-апетитното в програмата.

Семейни вариации

Всяко семейство е театрална сцена с все трупата, всеки член от която играе роля, способна да осмисли или обезсмисли останалите. Отношенията са ритуални, репликите – с предистория, а в ключовите пространства тежката символика се боричка за надмощие с явната бутафория… Интересно е как тези изречения важат еднакво за два от най-чаканите филми на фестивала – „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер и „Баща, майка, сестра, брат“ на Джим Джармуш.

„Сантиментална стойност“ (Гран При от „Кан 2025“) започва с помитащо красива сцена зад кулисите – актрисата с Ибсеново име Нора (Ренате Рейнсве) преживява срив и е готова на всичко, само и само да не излиза пред публиката. Виждаме я в криза и малко по-късно, когато баща ѝ (Стелан Скарсгард), прочут режисьор, се завръща след дълго мълчание за погребението на майката, с която отдавна е разделен. Действието се върти около ставащото с Нора, но имаме възможност да се вгледаме и в личността на сестра ѝ, и в личността на бащата, чиято вина към двете му дъщери е по-сериозна от едното отсъствие. Сложните отношения, които Триер и обичайният му сценарист Ескил Фогт разгръщат на екрана (семейни, но и творчески, понеже това е история за хората на изкуството), се проследяват с удоволствие във всичките им нюанси и препратки; актьорите са един път; камерата на Каспер Туксен създава пиршество за очите.

Апропо, в новото издание на „Киномания“ имаме шанс да видим и работата на двама от седемте синове на Стелан Скарсгард (Скаршгорд в родната им Швеция). В Pillion – пълнометражен дебют на британеца Хари Лайтън – Александър (зарежете разните му тарзани, вампири и викинги и вижте как пунтира Вернер Херцог или играе човеколюбив андроид) e загадъчен почитател на моторите и доминацията, който среща подходящ „адепт“. Ако неравенството ви влудява, а обменът на флуиди между непознати не е сред любимите ви зрелища, първата половина на филма ще ви измъчи. Във втората обаче има развой, който сякаш си струва търпението. Бил Скарсгард, на свой ред, излиза от амплоато си на въображаемо чудовище (клоунът Пениуайз от „То“, граф Орлок от „Носферату“ и пр.) в „Мъртва хватка“ на винаги интересния Гюс Ван Сант и се вживява в образа на прегрял от делнични злополуки американец от 70-те, който взема заложник (случаят е действителен и една снимка от мястото на събитията дори е наградена с „Пулицър“).

„Баща, майка, сестра, брат“ („Златен лъв“ от последната „Мостра“) щеше да е доста сходен със „Сантиментална стойност“, ако не беше фрагментиран и отвлечен по маниера на Уес Андерсън (чиято „Финикийска схема“ е също на фестивала, но може и да се прескочи) – пестеливо играещи кинозвезди с привидно многозначителни реплики на дизайнерски фон… Сглобен е от три етюда от по около половин час, спретнато разпределени между три държави (САЩ, Ирландия, Франция) и свързани помежду си с повторението на дребни детайли – ръчен часовник, рамкирани снимки от отминали времена, прелитащи скейтбордисти. В първата глава героят на Том Уейтс чака необичайно посещение от двете си иначе рядко общуващи пораснали деца – Адам Драйвър (по-кроткия) и Маим Бялик (по-дивата). Във втората част е същото, но със сладки към чая и доза превзетост: майката (Шарлот Рамплинг) посреща дъщерите си Вики Крипс (по-дивата) и Кейт Бланшет (по-кротката). Нищо особено не се случва, загатват се дисбаланси. В третия сегмент брат и сестра близнаци се срещат в опустелия апартамент на загиналите си родители – само при тях се усеща топлота и взаимно познаване. Приятно е за наблюдаване; контрастът между видимото и намекнатото отваря луфт за лични асоциации; цел не се забелязва, както и нещо по-конкретно за помнене.

И още за семейството… Прозата на Туве Янсон е привидно простичка, коварно дълбока и съзнателно лишена от сантименталност. Филмът на Чарли Макдауъл по прочутата ѝ „Лятна книга“ е красиво заснет (август на малък финландски остров няма как да изглежда безцветно), но допуска грехове към изискания стил на извора си: скръбта е изведена в типични жестове; парадоксалните, понякога резки маниери на героите са туширани; лиричната музика пресладява. Янсон твърди, че 6-годишната ѝ главна героиня е 1/3 измислица, 1/3 спомен за собственото ѝ детство и 1/3 племенничката ѝ София, а според въпросната племенничка отношенията баба–внучка в книгата са анархични и крайно неконвенционални. Филмът обаче е подреден и очевиден и у бабата (Глен Клоуз) не личи ексцентричната даровитост на майката на Янсон, от която е вдъхновен персонажът. Това е един протяжен, несмел опит за отдаване на почит, макар че не изключвам да привлече нови читатели на финландската писателка. Любопитен факт: първото дете на Чарли (син на актьора Малкълм Макдауъл) и съпругата му Лили Колинс (актриса и дъщеря на Фил Колинс от „Дженезис“), което се роди в началото на тази година, носи името Туве.

Стари любимци и нови открития

Please adore me, казва случайно срещнатата любов в Blue Moon – световноизвестна и обичана песен на почти век, родена от плодотворното сътрудничество на текстописеца Лоренц Харт и композитора Ричард Роджърс (съавтори на още близо 1000 парчета, сред които и My Funny Valentine).

Blue Moon на Ричард Линклейтър докосва душата точно като този наивен, отчаян призив: моля, обожавай ме. Бъбривият, невротичен, интелигентен филм концентрира и стилизира финалните месеци на Лоренц Харт в няколко часа срещи и разговори, уж състояли се в един бар след премиерата на „Оклахома!“ – първия от ред мюзикъли, с които Роджърс влиза в ново, много успешно партньорство, от което Харт е изключен. Харт е блестящ, раним, безнадеждно самотен и алкохолизиран – човек, когото всички харесват, но не познават, и който никак не си намира място. В тази си роля Итън Хоук е банализиран физически и все пак неустоим със светкавичните си реакции, чувството си за ритъм, горчивия хумор. Двамата с Линклейтър са фантастичен творчески тандем и Blue Moon е поредното потвърждение. (А на „Киномания“ може да се гледа и „Новата вълна“ – експеримент на Линклейтър от последния „Кан“ с герои Годар, Трюфо, Шаброл и ко.)

Отлично попадение в програмата е и „Мечти“ – втори в кинотрилогията на Даг Йохан Хаугерюд, посветена на желанието и на Осло и включваща още „Секс“ и „Любов“. Премиерите на трите концептуално свързани, но самостоятелни истории се състояха в рамките на една година в Берлин и Кан, като „Мечти“ стана първият норвежки филм, спечелил „Златна мечка“. В него 16-годишната Йохане разказва за първата си любов – към учителката Йохана – в дневник, който година по-късно майка ѝ и баба ѝ четат и обсъждат. Прекрасна палитра, близки планове, много глас зад кадър („… и мама каза, че вярва в любовта, демокрацията и свободата на словото, а баба отговори: „Свободната реч няма да те държи за ръката на смъртното ти ложе!…“), забележително цивилизовани разговори – Хаугерюд е създал пространство, в което на жените ни е добре, поколенията не се мачкат взаимно, а мракът се отпъжда с поезия…

(Внимание: да не се бърка с мексиканския си съименник. И „Мечти“ на Мишел Франко идва от тазгодишното „Берлинале“, където зарадва част от критиците, но е схематично, почти ученическо упражнение по илюстриране на теза: богатите спонсори на изкуството не са ангели, бедните им протежета – също, а в любовния танц помежду им има повече корист, отколкото чувство.)

И все пак, ако тази есен трябва да гледате само един филм, нека това да е „Гласът на Хинд Ражаб“ на Каутер Бен Хания. Той е корава, но нужна хапка за ума и чувствата, която най-леко се преглъща в компанията на съпреживяващи. В кореспонденцията от Сан Себастиан, в която ви разказахме за „Гласът“, засегнахме и други две заглавия, които са на път към София: „Мода“ на Алис Винокур и „Умри, моя любов“ на Лин Рамзи. Докато първият е обречен случай на киноезично пустословие, във втория има проблясъци и на смисъл, и на страст, макар да е далеч от мощта и умелостта на аржентинската книга, по която е създаден. В следващ текст обсъдихме „Тайният агент“ на талантливия Клебер Мендонса Фильо и се помъчихме да ви опазим от надценения „Сират“ на Оливер Лаше – е, и те ще са на „Киномания“, бидейки сред най-разпалено обсъжданите през годината.

Първата разпродадена прожекция през 2025 г. се оказа на „Без конкуренция“ на Парк Чан-Уук: уволнен технолог в производството на хартия решава да изтреби малкото други незаети експерти от същия ранг, които вижда като пречка пред евентуалното му наемане на работа… Макар да забелязвам някои от чаровете на характерното за корееца повествование, трудно понасям мащаба, в който нормализира насилието. Затова аз лично ще участвам в разпродаването на други прожекции. На „Последният викинг“ например – заради други превъзходни филми на Андерс Томас Йенсен с Николай Ли Кос и Мадс Микелсен (вж. „Ябълките на Адам“ и „Рицари на справедливостта“). Или на „Хамнет“ на Клоуи Джао – заради спомена за кротката сила на нейната „Земя на номади“ и епизода от живота на Шекспир, който си е избрала за тема този път. Или на „Пет секунди“ на Паоло Вирдзи, който вече е правил малки чудеса заедно с Валерия Бруни Тедески в „Човешки капитал“ и „Лудетини“…

Ноември е щедър

на филмови удоволствия в София и – освен предложенията на „Киномания“ – включва и тези на младия, нишов, но отдавна необходим местен фестивал на ужасите It’s Alive, който по Вси светии започна третото си издание с епичния мюзикъл за младоженци, извънземни и луди учени The Rocky Horror Picture Show. (Не ми е известно дали преди прожекцията в Дома на киното въобще е имало други в България, но знам, че в някои страни съществуват зали, специализирани от половин век в смешния култ към него.)

Казано иначе, фестивалната ни есен е истински лукс. За да продължи да я има, е хубаво да подкрепим ентусиастите, които я организират, с повече присъствие в залите и добронамерена обратна връзка. Вярно е, че в културата предлагането по принцип предхожда търсенето. Сега обаче ние, зрителите, сме на ред.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-iberiyskata-sleda/

Извън основната селекция от филми в надпреварата за Златна и Сребърни раковини фестивалът в Сан Себастиан всяка година оформя по още няколко подборки (също конкурсни, но с отделно жури, като „Латинохоризонти“ и „Нови режисьори“, или пък „мострени“, като „Направено в Испания“ и „Перли от други фестивали“), в които се помества най-любопитното от новото испанско и латиноамериканско кино. По-долу сме отсели шест от най-коментираните през 2025 г. истории на иберийски езици (в случая: испански, португалски, каталунски, галисийски), прожектирани в рамките на 73-тото издание на фестивала. За отбелязване е, че премиерите на пет от тях се състояха през май в Кан. И че сме ги подредили от шедьовър (най-горе) до ерзац.

В обичайния случай тук щеше да има и поне едно произведение от Аржентина, чиято продукция е традиционно силна, но поради липса на подходящо заглавие ще вмъкнем цитат. Откакто в края на 2023 г. президент стана Хавиер Милеи,

започна борба с киното, защото то е пространство на идентичността, паметта и поставянето под съмнение. Институтът за кино вече не работи, парите не се използват по предназначение, а като няма образование, конкурси и подкрепа за дебюти, няма бъдеще…

Това каза в Сан Себастиан Мария Алче, съсценаристка на Лукресия Мартел в документалния филм „Нашата земя“.)

„Поет“ (Колумбия). Малък филм с огромен характер – главната роля умно е поверена на изключително интересен натуршчик, наблюдаван отблизо с лакомо любопитство, а способността на киното да разказва с прескоци, метафори, музикални намигания, смяна на скоростите и активно съучастие с публиката е използвана без стеснение. Оскар Рестрепо (ве-ли-ко-ле-пен Убеймар Риос, в живота учител по философия) е прехвърлил 50-те готованец, разчитащ на грижите на пенсионираната си майка, поет с две книжлета от младини, неудовлетворен търсач на възвишеното и алкохолик – „едно печално стихотворение“, както го нарича друг герой. В същото време той е и комично-симпатичен, а в непрокопсаната му траектория просияват искреност и рядкото умение да отделя зрънцето на поезията от плявата на дните.

„Поет“ (награда на журито в раздела „Особен поглед“ в Кан плюс отличия от Мелбърн, Мюнхен, Лима, Биариц) работи с фантастична емоционална амплитуда и няма как да бъде сведен просто до сюжета си – Рестрепо става наставник на ученичка с дарба; дебютът на ученичката в поетичното общество се проваля с гръм и трясък; от новото пожарище изникват нови надежди. Филмът съдържа такива количества нежност и нелепост, че от един момент става свидетелство за човешкото същество въобще и за необходимостта му от нещо отвъд килията на делника. Безкомпромисното, хапливо вглеждане в определени социални превземки, което предизвиква смях в залата, няколко пласта по-надолу преобръща играта и разкрива трогателни детайли с реална важност. При получаването на приза в раздела „Латинохоризонти“ в Сан Себастиан режисьорът Симон Меса Сото каза:

Посвещавам наградата на всичките си колеги в Латинска Америка, където е толкова трудно да се прави кино! Този филм се роди от фрустрацията ми.

„Глуха“ (Испания). Един от най-хубавите моменти на „Сан Себастиан 2025“ беше, когато по време на разговора между екип и публика след прожекцията на „Глуха“ (награда на публиката в раздел „Панорама“ на тазгодишното „Берлинале“) всички зрители минаха от привичното ръкопляскане към аплодисменти на жестомимичен език – с високо вдигане и въртене на разперени длани. За да напише и снима тази история, Ева Либертад се вдъхновява от личните перипетии и разсъждения на сестра си Мириам Гарло, художничка, фотографка и първа глуха актриса с главна роля в испански филм. Анхела (Мириам) е в любяща връзка с Ектор (Алваро Сервантес), с когото чакат дете. Но радостта от раждането на тяхното чуващо (като баща си) момиченце е помътена от съмненията, обзели майката – до каква степен ще се промени сега балансът в семейството ѝ? До каква степен тя ще се окаже неволно изключена, неусетно подценена?

Във всяка връзка на обич има места, където единият не може да придружи другия,

отбеляза режисьорката.

Самоосъществяващите се прогнози винаги са били благодатна почва за киноразказа, а този в „Глуха“ е и превъзходно изграден и изигран – напрегнат, но и забавен, неочакван, красив (едно от любимите ми музикални открития тази година е баската Верде Прато именно заради една песен от саундтрака на филма). Занимава се със специфични и все пак напълно разбираеми отношения и докато носи наслада, разширява мирогледа… (Сещам се за броени други филми, които се опитват да вникнат в глухотата, но все такива, които бих препоръчала без угризения: американския „Дете на глухи родители“, украинския „Племето“, френския „Чети по устните ми“, австралийския „Шум“.)

„Тайният агент“ (Бразилия) на Клебер Мендонса Фильо започва като роудмуви през 1977 г. (насред военната диктатура, мъчила страната до средата на 80-те), продължава като трилър и завършва като разследване в наши дни. Да, материалът е като за три филма, но 158-те минути, които трае, се услаждат. Богатството и своеобразието на колорита, звука, формите, местата и лицата са като от сънищата, а фактът, че действието започва в карнавалния период, додава елемент на колективна лудост – каквато в крайна сметка е всяка диктатура.

Главният герой се оказва не агент, а човек на науката, принуден да мине в нелегалност, за да се добере до родния си град, да вземе детето си и да се спаси в чужбина. По пътя му има преследвачи, помагачи и десетки свидетелства за прогниването на системата (зашеметяващите нива на корупцията и неуважението към човешката цялост например не подлежат на обсъждане в печата, където обаче охотно се спряга градската легенда за Косматия крак, дето нощем напада с ритници нищо неподозиращи минувачи…).

В Сан Себастиан авторът каза, че за стила на филма (с награди за най-добър режисьор и за мъжка роля от „Кан 2025“) се е повлиял от бразилската класика „Лусио Флавио“ и въображението на Серджо Леоне, и добави:

Замислих този проект преди десетина години заради чувството, че определен дискурс, който смятахме за преодолян и прибран в музея на историята, отново завзема политическата сцена….

„Поклонение“ (Испания). Карла Симон („киното ми позволява да си измислям спомените, които нямам“) изгря на световния екран с две награди от „Берлинале 2017“ за „Лятото на 1993-та“ и „Златна мечка“ от „Берлинале 2022“ за „Алкарас“ – две силно автобиографични, минималистични истории, деликатно структурирани около тежки загуби в детството. Третият ѝ филм е от същото тесто и с някои от същите параметри (рано починали родители хероиномани), но се връща по-наблизо в миналото, прибягва до една дълга фантазийна вметка и беше селектиран в Кан. Действието се развива през 2004 г., когато 18-годишната Марина (сияен екранен дебют на Люсия Гарсия) от Каталуния, където живее с роднини на покойната си майка, отива в Галисия, при роднините на покойния си баща, които едва помни.

Момичето пристига с видеокамера и с дневника на майка си (благодарение на който периодично се връщаме към една ярка любовна предистория) и е посрещнато с цял букет от сърдечности и неловкости, родови табута и легенди. Повествованието се дели на глави, всяка от които поставя съществени въпроси („Да си от една кръв с някого прави ли ви семейство?“). Вълнуващо е да се види как е устроен протагонизмът на водещия женски образ, за разлика от обичайния за филмите и романите мъжки – Марина се впуска не да покорява света чрез подвизи, а да го наблюдава, докато не се почувства в състояние да си го обясни. „Поклонение“ е отново солидно, умно кино, макар и да не стига до тихата мощ на „Лятото на 1993-та“.

„Загадъчният поглед на фламингото“ (Чили) е пълнометражният дебют на 30-годишния Диего Сеспедес („смехът е винаги революционен акт“), който му спечели основния приз в „Особен поглед“ в „Кан 2025“, а в Сан Себастиан – безапелационно – наградата на младежта, гласувана от жури от 150 души на възраст между 18 и 25 години. Действието е изнесено през 80-те години на ХХ век, а мястото е мина в пустинята, но епохата и средата не се виждат кой знае колко – събитията протичат в сравнително къс отрязък от време и в театрално стилизирана среда.

От едната страна са къщите на миньорите (мрачни, недодялани мъже), от другата – ханът на артистките (място, където група пъстри травестити живеят, изнасят представления и понякога утоляват самотата на миньорите). Някои от едните и от другите са болни от незнайна „чума“ (СПИН не се споменава, но препратката е очевидна), обвинения летят в двете посоки. „За тях момичетата са загадка – казва на дъщеря си Фламинго, една от болните артистки, – а аз не искам да си отида от този свят неразгадана…“ Сюжетните нишки са няколко, едни завършват с любов, други – със смърт, трети – с бягство, четвърти – в нищото. И все пак, колкото и хаотична и чепата да е историята, „Загадъчният поглед на фламингото“ успява да създаде собствена атмосфера (почти магична на места) и привързаност към персонажите.

В двучасовия „Сират“ (Испания) има една-единствена сцена, направена със сърце, и тя трае около минута: мъж с отрязан крак разиграва театър с чукана си, превърнат в кукла, която уж свири на китара и пее песничка по текст на Борис Виан. Нищо от останалото не е на нивото на този момент. Филмът разчита преобладаващо на натуршчици, но вместо естественият потенциал на тези хора да бъде изявен от режисьора Оливер Лаше, те са вкарани като марионетки в хилав сценарий и дървено изпълняват нелепи действия и елементарен диалог. Дългите празни кадри, в които визуалната, емоционалната и друга информация е нищожна, но пък мъчително развлачена, постигат чувствено отъпяване, нарушено в последната третина от няколко jump scares (най-недостойното средство за впечатляване на зрителя, равносилно на това да се промъкнеш зад него и да креснеш „бу!“ в ухото му).

Вижда се, че Лаше е гледал „Забриски пойнт“, „Свещената планина“ и „Лудия Макс“ и му се е прищяло да хвърли група чудаци в пустинята, но сякаш не е разбрал, че по пътя ще трябва и още нещо освен вдигащи прахоляк коли. Логична дестинация например, правдоподобен конфликт, отличими персонажи с минимален заряд от каквото и да било (предистория? лична философия? обаяние? мотивация?). Или поне гениален оператор с амбициозен план плюс композитор, който да се раздаде като за последно. Поради липса на всичко по-горно „Сират“ е едно безрадостно времеубийство, в което (парадоксално, защото е пълен с движение) не помръдваме и на йота в опознаването на образите, ситуацията, света и себе си. То обаче е продуцирано от Алмодовар, получи наградата на журито в Кан, и беше предложено като испански кандидат за следващите Оскари, а в пресата се разглежда като феномен.

* По някое време преди поредната прожекция две зрителки от предния ред се обърнаха към мен, едната кимна към екрана и попита: „Извинявай, знаеш ли коя е тази жена?“. На екрана беше плакатът на 73-тото издание на фестивала с Мариса Паредес на него и въпросът мъничко разби сърцето ми. Паредес (1946–2024) беше една от иконите на испанското кино – елегантна, талантлива, различна – и си заслужава да не я забравяме: като певицата идол от „Високи токчета“ или актрисата идол от „Всичко за майка ми“ на Алмодовар, но и незаобиколима част от хубави филми на Агусти Виляронга, Артуро Рипстейн, Гилермо дел Торо и много други.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2025-kakvo-napravihme-sus-sveta/

От 19 до 27 септември 2025 г. се състоя 73-тото издание на Сансебастианския международен филмов фестивал. Роден с втората вълна от най-стари и авторитетни кинофоруми в света (първата – Венеция и Кан през 30-те, втората – Берлин и Сан Себастиан през 50-те), той се слави не толкова с червения си килим, колкото с вярната си кинолюбива публика. В състезателния му раздел бяха селектирани 17 продукции със средна продължителност от около 2 часа (новото нормално), 6 от които – от режисьорки (присъствието на жени в другите фестивали от старата гвардия е по-ограничено). Традиционната му панорама беше посветена на сценаристката Лилиан Хелман, позната у нас повече като драматуржка („Лисичета“). А в „Табакалера“ (някогашна цигарена фабрика, преустроена в културен център) прожекциите бяха съпроводени с изложба на исландския режисьор Хлинюр Палмасон и беседи с кинотворци. С почетно отличие за цялостна кариера „Доностия“ бяха удостоени Естер Гарсия и Дженифър Лоурънс: Гарсия е първата продуцентка, която го получава, а Лоурънс – най-младата му носителка. В последния ден

журито, оглавено от Хуан Антонио Байона („Общество на снега“), разпредели седемте основни награди максимално балансирано и смислено

за разлика от повечето от онова, за което разказваха филмите: несправедливост, незрялост, насилие…

Личният ми фаворит от конкурса беше единственият документален проект в него – „Истории от добрата долина“, който заслужи приза на журито.

Същата награда ми дадоха на същото място преди 25 години,

зарадва се режисьорът Хосе Луис Герин при получаването. Преди четвърт век големият му пробив беше „В строеж“, в който той някак си успя да представи безумно интересно издигането на една сграда в Барселона и страничните ефекти от процеса. Сегашната му творба обхваща цял квартал – „изтърсачето“ „Валбона“ (букв. „Добра долина“), което възниква в покрайнините на каталунската столица след края на франкизма, през 70-те, когато хора от южните части на Испания се стичат в търсене на работа (миналогодишният зрителски любимец „Линия 47“ прилично илюстрираше положението на подобен непланиран район).

„Валбона“ е отрязана от „цивилизацията“ от железопътни линии, река и магистрала. Но както каза Герин в Сан Себастиан, 

един скромен барселонски квартал съдържа големите метафори на света – климатичните промени, миграцията, конфликтите на идентичността, войната, спекулата в строителството.

„Истории от добрата долина“ събира букет от местни жители: стари заселници и новодошли от световния Юг. След кастинг в местното училище, на който са поканени желаещите да споделят своите „мнения, преживелици, мечти и кошмари“, материалът се трупа две години и половина.

Умея да снимам само през обичта. Не бих могъл да направя филм за чудовище. За Пиночет например. Или за Тръмп.

Каталунци, роми, индийци, африканци, украинци, здрави, болни, стари, млади споделят теориите си за света. И говорят на своите растения (една от най-трогателните находки – излиза, че любителите на зеленината, ядлива или декоративна, са в постоянна словесна връзка с нея).

Златната раковина (голямата награда на фестивала, чието название идва от La Concha, живописния сансебастиански залив с формата на заоблена мида) получи испанският филм „Неделите“. „И таз добра! – удиви се един германски колега. – Миналата година корида, а сега – религия“… Това е едва третият по-обемен проект на способната Алауда Руис де Асуа („и трите говорят за семейството като институция и за усилието, което полагаме, за да го превърнем в наше убежище“): дебютът ѝ „Пет вълчета“ (за сложностите на родителството) беше силен, сериалът ѝ „Да обичаш“ (за насилието между съпрузи) – най-малкото полезен.

„Неделите“ (заглавието се дължи на факта, че в неделя обикновено стават семейните събирания, но и domingo е буквално „денят на Господ“) е опит да се вникне в желанието на едно 17-годишно момиче да стане монахиня – от тези, които завинаги се затварят в манастира, говорят през решетка с посетителите и правят сладки за продан.

Големият въпрос, който ме движеше, беше до каква степен усещането ни за морално превъзходство ни пречи да разберем другия,

заяви Де Асуа. Сценарият за несиметричното семейство, в което привързаността и радостта са в постоянна битка за надмощие с дребни предателства и недоволства, е обживян вдъхновено от актьорите и „Неделите“ е апетитна храна за ума. И все пак липсата на един добър дебат по централната тема (като онези славни противостояния свещеник–мирянин относно живота, смъртта и свободата от „Морето в мен“ на Алехандро Аменабар или „Глад“ на Стив Маккуин например) в крайна сметка донякъде го превръща в реклама на църквата…

Белгийският „Шест пролетни дни“ беше другият ми любимец и не се съмнявам в основанията на журито да му присъди две награди: за режисура (Жоаким Лафос) и за сценарий (Лафос, Клое Дюпоншел и Пол Измаел). Младата майка от филма, която – поради безпаричие и безизходица – скришно завежда за великденската ваканция двете си момчета в крайморската вила на бившите си свекър и свекърва, беше един от най-плътните и привлекателни женски образи в конкурса. В едно така нищожно нарушение е заложен много етичен материал, свързан с куп важни въпроси за устройството на обществото и някои негови механизми, които плачат за осъвременяване.

За първи път се опитвам да направя нещо, което не е трагедия,

каза режисьорът на награждаването. Много успешно, бих добавила. Съжалявам само, че междувременно научих за миналогодишния скандал, разразил се около обвиненията на куп негови бивши сътрудници във връзка с държанието му на снимачната площадка: сексизъм, агресия, очерняне. Ами не, отделянето на автора от творбата е удобен мит, авторът е творбата.

Стилистично интригуващ беше „Викът на пазачите“ на Клер Дени, който екранизира „Битка на негъра и кучетата“ на рано отишлия си Бернар-Мари Колтес – не съвсем добре остаряла пиеса от 1979 г. В нея на охранявания терен на обществен строеж в неназована африканска страна се явява братът на загинал работник да иска трупа му. Нощ е и шефът на строежа – бял мъж след разцвета на силите си, очакващ пристигането на жената, за която току-що се е венчал в Европа, се опитва да го отпрати. Противостоенето им е оста на сюжета, но филмът в нито един момент не зачеква европейското паразитиране върху другите континенти – виждаме просто сплит от болезнени човешки отношения, чийто възел се стяга толкова повече, колкото повече замесените се мъчат да се отдалечат. Театралният диалог и атмосферата хващат, но не стигат, за да си тръгне човек удовлетворен (а глуповатата поява на съпругата – на токчета в червената пръст – е мъчителна: репликата „Кажи ми ти защо съм тук“ е кулминация на показната ѝ безпомощност).

С добро искам да спомена два аржентински филма по реални случаи, които обаче бих очаквала по телевизията, не на фестивал – „Белен“ (награда за Камила Плаате за поддържаща роля) на Долорес Фонси и „27 нощи“ на Даниел Хендлер. Коректно сглобени и нужни за осветляването на сериозни проблеми, те са и предвидими до болка (особено първият). И в двата режисьорите изиграват по един важен персонаж. В „Белен“ Фонси влиза в образа на адвокатката, която си поставя за цел не само да измъкне от затвора една жена, обвинена в детеубийство заради спонтанния край на бременност, за която не е знаела, но и да промени законодателството и обществените нагласи по въпроса. В комичния филм „27 нощи“ Хендлер (ако не сте го гледали в сериала „Бригада Палермо“, непременно пробвайте) е психологът, който трябва да прецени състоянието на заможна ексцентричка, чиито дъщери се опитват (и за 27 нощи успяват) да я изолират в хоспис без нейно съгласие.

Три произведения с компетентни екипи бяха особено разочароващи заради ефектния си старт и силна първа третина без адекватно продължение: „Теченията“ на Милагрос Мументалер, „Две пиана“ на Арно Деплешан (със съсценарист българина Камен Велковски, изявявал се досега като продуцент) и „Тигрите“ на Алберто Родригес.

„Теченията“ визуализира психическия разпад на млада майка, но се губи в иначе похвалното си усилие да не свръхобяснява и да не показва намеренията си (апропо, същото се опитва да направи, отново неуспешно, „Умри, любов“, новото от Лин Рамзи – екранизация по забележителната книга на Ариана Харуикс, – който гостува в Сан Себастиан по повод награждаването на Дженифър Лоурънс с „Доностия“). „Две пиана“ започва със занимателен диалог и обещанието за драматична любов, но заглъхва в циклене и клишета. „Тигрите“, история за брат и сестра водолази, които решават в момент на необходимост да направят малко лесни пари, е странен случай на проект, в който всичко е изпълнено точно и чисто, а резултатът е стерилен до отегчение. (Филмът получи наградата за операторско майсторство за работата на Пау Естеве Бирба – ако не сте гледали „Погребан“ на Родриго Кортес, задължително вижте там какво умее Бирба и в най-сложни обстоятелства.)

От няколко години актьорските отличия в „Сан Себастиан“ вече не се делят на „мъжки“ и „женски“, но през 2025-та „Сребърната раковина“ за главна роля беше поделена между мъж и жена: Сяохун Джао за „Сърцето ѝ бие в клетката си“ (реж. Сяою Цин) и Хосе Рамон Сороис за „Маспаломас“ (реж. Хосе Мари Гоенага и Айтор Ареги).

„Сърцето ѝ бие в клетката си“ се оказа преседливо произведение на съвременния китайски соцреализъм по действителната житейска ситуация на дебютантката в киното Джао. След като убива съпруга си насилник, тя е освободена преждевременно от затвора (облагородена от кръжока си по музика), получава прошка от свекърва си (единственият жизнен и симпатичен образ в цялото) и се мъчи да възстанови отношенията си с малкия си син. (Когато излезе на сцената да вземе Раковината, Джао започна с благодарност към себе си, а после шест пъти заяви: „И за завършек ще кажа“, но не завърши, което надигна вълна от необходим смях в пресзалата, където гледахме пряко предаване от награждаването…)

Местният печат хареса „Маспаломас“ и видя в него благородното начало – аз обаче не успях да преодолея бариерата от имплицитен мачизъм, с която се сблъсках в първия му час. Филмът е за мъж, разкрил на късни години хомосексуалността си с цената на голяма лична жертва. Той се озовава в дом за възрастни, където чувства, че се налага пак да я крие. Засечката в моето възприятие дойде от фалоцентричността на ставащото на екрана, визуална и метафорична – отъждествяването на сексуалността със секса (не, не всички гей хора се отдават на безразборни сношения и не, физиология не е същото като душевност) и на свободата и разкрепостеността с определен вид техни кресливи изяви.

От 17 заглавия в конкурса не успях да гледам само „Франц“ – опус на Агнешка Холанд за Кафка, предшестван от негодуващи рецензии от премиерата му в Торонто („Чешкият литературен гигант заслужава повече от тази рутинна, нелепа агиография“). Щеше да е чудесно да бях пропуснала и следващите пет.

Мисля, че светът е в ужасна ситуация в момента. И не е като Холивуд да няма нищо общо – бих казал, че всъщност има всичко общо. А аз, по моите критерии, нося отговорност да не задръствам света с боклук… Ако вземеш да предугаждаш какво искат хората, правиш същото, което и изкуственият интелект. Идеята на ИИ предшества самия ИИ в холивудската машина. Ето защо на всеки десет години тя произвежда римейк на едни и същи пет сюжета. Ето защо съществуват формули за правенето на филми,

каза неотдавна Чарли Кауфман, сценарист на великия „Блясъкът на чистия ум“. В категорията „Задръстване на света“ моментално ще поставя три селектирани в „Сан Себастиан 2025“ англоезични продукции с „мечки“ в състава – „Балада за дребния играч“, „Нюрнберг“ и „Мода“.

В пустия, несвързан филм „Балада“ на Едвард Бергер („Конклав“) Колин Фаръл е рядко нехаризматичен лудопат в Макао, а Тилда Суинтън се явява в пресилен малък образ, зает без промени от поне още десет филма от последните години (обидно е за актриса с нейния капацитет да служи за декорация). Повърхностният „Нюрнберг“ на Джеймс Вандербилт е разхищение на пари и време – Втора световна for dummies с глупави диалози, елементарна структура и неубедителни Рами Малек и Ръсел Кроу, които полувлюбено си партнират като психиатър и Гьоринг по време на Нюрнбергските процеси. „Мода“ на Алис Винокур доведе в Сан Себастиан Анджелина Джоли (бездарна в ролята на американска режисьорка в парижка командировка по времето на модно дефиле) – и толкоз.

Към по-горното трябва да добавя и неправдоподобния, отблъскващ семеен ребус „Неблагодарни създания“ на Олмо Омерзу (словенец, живеещ в Прага) и японския „Бедствие“, набързо прекроен за голям екран минисериал на Ютаро Секи и Кентаро Хирасе (за който дни по-късно говорим с колега белгиец: „Аз си тръгнах на 40-тата минута, защото филмът не успяваше и не успяваше да започне!“, оплаквам се. „А аз на 60-тата. Но да знаеш: един приятел го е гледал докрая и филмът така и не започнал.“).

Една от фестивалните беседи в „Табакалера“ беше с композиторите Александър Деспла и Алберто Иглесиас. „Какво е най-трудно да се изрази с музика?“, попита някой. „Смайването“, отговори Деспла. „Скуката“, добави Иглесиас. Не знам какво е трудно за Йохан Карьо, композитора в датския „Безтегловност“ на фантастичната дебютантка Емилие Талун (награда в „Нови режисьори“, паралелното състезание за първи и втори произведения), но е удивително колко му е лесно да изрази нещо неописуемо, като лятното юношеско щастие. От първите секунди (млади крака с жълти джапанки и валящи около тях черешови костилки) до последния миг „Безтегловност“ е нежен, внимателен, мъдър и несекващо вълнуващ: 15-годишно момиче (великолепна Марие Хелве Аугустсен, чието лице е способно да покаже във фин детайл смисъла и мащаба на всяко събитие) отива на летен лагер за деца с наднормено тегло, където ѝ се случват десетки първи неща, на които ставаме привилегировани свидетели…

В програмните раздели извън основния конкурс – „Направено в Испания“, „Латинохоризонти“, „Перли от други фестивали“ и др. – можахме да видим още от обичайното за Озон, Лантимос, Сорентино, приятната „Кокошка“ на Дьорд Палфи (да, на фокус са перипетиите на едно перна̀то, но любопитното изместване не постига много повече от очевидното), както и няколко наистина ценни творби, от които ми се ще да посоча три: „Тортата на президента“, дебют на иракчанина Хасан Хади от последния „Кан“, „Обикновено недоразумение“ на иранския майстор Джафар Панахи („Златна палма“, 2025) и покъртителния „Гласът на Хинд Ражаб“ на тунизийката Каутер Бин Хания (награда на журито от „Венеция“).

В „Тортата на президента“ Саддам Хюсеин навършва 50 години и от народа, съсипан от вътрешни репресии и външни санкции, се очаква добро настроение и видим плам. Едно 9-годишно дете, Ламия, е натоварено от училище да изпече и донесе торта за повода, но всяка от съставките се оказва проблем и докато броди из града да ги набавя, момиченцето се разделя с детството си по безброй начини. Съставът е от очарователни натуршчици, гледките са поглъщащи, а сценарият работи въпреки рисковете.

В „Обикновено недоразумение“ (вариация на „Смъртта и момичето“ на Ариел Дорфман) група бивши изтезавани попадат на някогашния си палач, отвличат го и дълго се боричкат между желанието си да отмъстят и нуждата да не бъдат като него. „Преди няколко месеца Израел бомбардира Техеран – каза в Сан Себастиан Панахи, за да илюстрира сложността на този избор. – Една от ракетите удари основния затвор в града, събори стени и рани както затворници, така и надзиратели. Но първите, вместо да се възползват от възможността да избягат, първо се погрижиха за вторите…“

„Гласът на Хинд Ражаб“ заслужава отделен текст и собствена ниша в историята на киното. Да, вече са снимани страхотни вербатим филми (вж. „Лондон роуд“), трилъри, в които действието се развива извън кадър, но се води от диспечерска централа (вж. „Виновният“), и проекти, наставени от записи на разговори по време на война (вж. „Мирни хора“). Но „Гласът на Хинд Ражаб“ е всичко това и повече. Режисьорката взема реалния запис от телефонните диалози на няколко души от палестинския Червен полумесец с 6-годишното момиченце Хинд, заклещено в Газа в една обстреляна от израелски танк кола, пълна с труповете на роднините му, и го вгражда във възстановка с актьори. Действието се развива изцяло в диспечерското помещение на Червения полумесец. Неистов, но елегантно построен, филмът получи наградата на публиката с огромна преднина във вота (анимацията „Амели и метафизиката на тръбите“ по Амели Нотомб стана подгласник).

В деня на първата му прожекция в Сан Себастиан хиляди се стекоха на протест срещу геноцида в Газа; на следващия ден вестникът на фестивала излезе с редакционна статия, осъждаща „системното и програмно погазване на човешките права от правителството на Нетаняху“; в кината и от всяка фестивална трибуна редовно се чуваха провиквания от публиката или изявления от творците в подкрепа на Палестина, а логото на платформата MUBI, доскоро любима на почитателите на авторското кино, беше редовно освирквано (заради нововъзникналата си икономическа обвързаност с фирма, финансираща и израелска компания за военна технология, основана покрай офанзивата в Газа).

„Нежността е новият пънк“ е мотото на новото издание на „Киномания“, в което от 13 до 30 ноември т.г. ще можем да видим част от по-горните заглавия и още много. Фразата беше изречена от Йоаким Триер в Кан, където поредният му филм събитие „Сантиментална стойност“ взе приза на журито, и в Сан Себастиан, където режисьорът проведе едночасов сърдечен разговор с публиката. В него той каза още:

Вярвам не в диктаторската, а в дискретната позиция на режисьора на снимачната площадка, и се старая да създавам доверие, за да могат да дръзват актьорите.

Феминисткият дискурс около киното помогна и на мъжете.

Искам филмът ми да е музика.

И нещо, с което си струва да завършим:

Радикалното предложение на киното е не друго, а възможността да се срещнем и чуем.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-aktsenta-ot-sofia-pride-film-fest/

Четиринайсетото издание на „София Прайд Филм Фест“ (4–15 юни 2024 г.) започна в Дома на киното с превъзходна селекция от 10 пълнометражни филма и 15 късометражки. Хубавото е, че програматорите Симеон Цончев и Яна Алексиева и организаторите от „Действие“ дават шанс в България да се види работата на изключително актуални творци – онова, което се гледа по големите фестивали и се отличава със заслужените награди. Лошото е, че всеки филм има само по една прожекция.

По-долу ще хвърлим поглед върху няколко от предложенията на СПФФ. Първо обаче е важно да уточним: макар те да са събрани тематично (ЛГБТИ+) и да се показват в месеца, в който ще се състои „София прайд“, съвкупността им не е наръч от памфлети или образователни материали, а адекватна извадка от най-интересното в съвременното кино. Обстоятелството, че ще научим нещо за хора, които не познаваме, или ще проумеем по-ясно онези, с които живеем (включително себе си), открай време е бонус към доброто кино, не негов фокус. Както и в случая.

4 юни: македонецът от Австралия

Детството на Горан Столевски (р. 1985) минава в Тетово до 12-годишна възраст, когато родителите му емигрират в Мелбърн. Ето защо той понастоящем е една от големите надежди на австралийското кино, а третият му филм – „Домакинство за начинаещи“, стана най-новото предложение на Северна Македония за Оскарите. Него именно гледахме в София на откриването на СПФФ, но преди да се спрем на хубавините му, сме длъжни да споменем двата филма на Столевски от 2022-ра. 

„Няма да си сама“, пълнометражният му дебют (Сънданс), е мрачна приказка от Балканите през ХIХ в., в която вещица се намъква от тяло в тяло и от съдба в съдба от любов към живота, но в заговор със смъртта – дори под твърдите жанрови конвенции (фентъзи, хорър) си личи талантът на Столевски да борави с емоциите на персонажите и на публиката. Вторият – „На тази възраст“, е една от най-правдоподобните, вълнуващи и красиво заснети любовни истории, попадали на широк екран. Действието се развива в Австралия между двама млади мъже, които дълбоко преживяват случайното пресичане на твърде различните си пътища…

Обаятелният „Домакинство за начинаещи“ (премиера във Венеция 2023) е нагледното доказателство, че Столевски израства като разказвач от филм на филм. В голяма къща съжителстват като странно дисфункционално семейство няколко души, които отначало е трудно да бъдат изброени и разтълкувани: Дита, собственичката; приятелката ѝ, яростната Суада, която ѝ „завещава“ двете си деца (деветокласничката Ванеса и малката Мия); три устати тийнейджърки с неясна връзка помежду си и с останалите; Тони, сърдит на живота мъж; приказният Али, новодошъл младеж от „Шутка“.

Това, което отначало прилича на брауново движение, в един момент се избистря: тези ругаещи, пушещи, сумтящи, дърпащи във всички посоки хора са клан, в който обичта е дошла през болката и е станала единственото непоклатимо нещо. Кастът от актьори и натуршчици (изпълнители без професионална подготовка за сцената или екрана и най-често без намерения за кариера в актьорството) е отличен; говорят се няколко езика; казват се насъщни като дишането истини: от другия винаги ще имаме нужда. Цялото човечество е едно странно дисфункционално семейство.

7 юни: аржентинката без граници

Това, което пропагандистите на омразата се опитват да направят най-напред, е да лишат човека от човещината му. От лице, биография, глас и сърце. Лола Ариас (р. 1976) върви в точно обратната посока. Тя взема типично отхвърлените, които сме приучени да не поглеждаме, да не изслушваме и да не отчитаме – и им връща сърцето, гласа, биографията, лицето. Ариас – която досега се е изявявала успешно като литератор, куратор, драматург (тя е тазгодишната носителка на „Ибсен“, най-щедрата международна театрална награда) и кинорежисьор (премиерите и на двата ѝ филма бяха в Берлин) – твърди, че се смята за артист, който си служи с инструментите на всички изкуства, за да разказва.

Така беше в „Театърът на войната“ (буквален превод на нещо, което иначе бихме дали като „арена на бойни действия“): трима аржентински и трима английски ветерани от войната за Малвините се събират 30 години по-късно и споделят наблюдения, кратки пътешествия, песен и тъги в една история, която е колкото документална, толкова и „поставена“. Така е и в „Обвиняеми“, който предстои на СПФФ: дузина жени с излежани присъди в Буенос Айрес са събрани в общ декор и разсъждават, учат, спомнят си, разрешават спорове с танц, изразяват чувства в песен.

В „Обвиняеми“ авторката е синтезирала материала още по-добре, отколкото в „Театърът на войната“: мястото и действието са по-прибрани, изведен е сюжет – току-що осъдената Йосели пристига в затвора и става причина другите жени да отворят дума за живота си (началото е посрещането ѝ, финалът – изпращането). Документален мюзикъл, така го нарича Ариас: „Исках да направя филм за женски затвор, без да възпроизвеждам стигматизацията. Чрез песни, в основата на които е опитът на героините, и хореография, разработена заедно с тях, реалният живот се превърна във фикция.“ Неизбежните ограничения на този подход са използвани за опора и рамка; резултатът е пробуждащ. 

„Единственият начин да се помогне на тия хора в затворите – и на хората извън затворите също – е да им бъде припомнено, че те са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви“, както казваше в първата си книга танцьорката Ана Лий Евънс. (Ана е българка, затворът е Сливенският, където по едно време тя поставя танцов спектакъл, а книгата ѝ „Фламенко в затвора“ е животворно събитие.)

14 юни: българинът от Испания

Една от големите трагедии на човечеството като цяло и по-конкретно на България е как част от хората допускат, че знаят какво представляват, искат и могат друга част от хората, особено най-непознатите. Така се сеят ветрове и се жънат бури, вместо през разговор да се стигне до разбиране, а през разбиране – до сътрудничество; вместо, казано още по-просто, да се види как различието да се превърне в богатство.

Голяма част от родната ни „култура на общуване“ понастоящем стъпва на опозиции добро–лошо, в чиято основа е точно принципът на подценяване поради непознаване: столица срещу провинция, град срещу село, заможен срещу незаможен, як срещу слаботелесен, бял срещу мургав, мъж срещу жена, овластен срещу редови, интелектуалец срещу работяга, пътувал срещу уседнал и пр., и пр. И те всички действат в двете посоки (макар че зъбенето на по-привилегированите обикновено е по-опасно от зъбенето на другите).

„Любен“, пълнометражният игрален дебют на Венци Д. Костов (р. 1987) – отрасъл в Малага и работил главно в телевизията и в театъра, – се захваща директно с една от най-обичаните омрази по нашите ширини: малцинствата. Филмът е, както коментираха във „Фотограмас“, най-престижното списание за кино в Испания (където той отдавна мина по кината, за разлика от България), „малка социална мелодрама… за емиграция, расизъм и хомосексуалност“. Млад мъж се връща от чужбина за лятото – на село, при баща си, с когото отдавна не са се виждали. Запознава се с очарователен ромски съсед и се оказва във въртележка от случки, които нито е търсил, нито може да овладее…

Натуршчикът Божидар Асенов има великолепни попадения като Любен (вж. чудната завръзка, магнетична и смешна, когато той рецитира азбуката, за да впечатли събеседника си); Димитър Баненкин като бащата прави най-хубавата и многоизмерна роля в целия филм (историята за къщата за децата, в която е вложил устрема на целия си живот, но която в залеза на живота му пустее, защото децата са в странство, е историята на цяла България); Димитър Николов в образа на гостуващия Виктор е на моменти силен, на моменти просто присъстващ, което може би е и нужно за колебливия му герой.

Това е първият български филм, който разказва недвусмислено за влюбването на двама мъже, и ако трябва да го поместя някъде по ска̀лата между други два сюжета от региона за подобна връзка, за които се сещам – разпиления, безвкусен „Българските любовници“ на Елой де ла Иглесия (Испания, 2003), и смелия, трудно окачествим „Войници. Разказ от Ферентар“ на Ивана Младенович (Румъния, 2017), – бих го разположила някъде откъм страната на втория, защото е повествователно неукрепнал, но пълен с потенциал. „За да разчупим клишетата, трябва да минем през тях, не да ги прескачаме“, каза Венци Д. Костов за избора си да постави своите герои в ситуации, които до голяма степен биха се очаквали. И вероятно е прав.

Любопитен факт: преди година „Любен“ спечели наградата на публиката на 8-мия кинофестивал в Бургас, малко след като в София група недоразбрали разиграха сценка и осуетиха прожекцията на прекрасния „Близо“ – разказ за вредата именно от разиграването на сценки от недоразбрали. Явно истинските почитатели на киното не просто не бягат с писъци от възможността за замисляне, а и я търсят съзнателно. 

И другите

Сред останалите заглавия от СПФФ е добре да отбележим поне „Сребриста мъгла“ на 8 юни (игрална драма с високо документално съдържание на холандката Саша Полак, от селекцията на Берлинале 2023), „Мелез“ на 12 юни (дебюта на нюйоркчанина Вук Лунгулов–Клоц с награда от Сънданс 2023) и грузинско-турското „Пресичане“ на 15 юни (Берлинале 2024, реж. Леван Акин, когото познаваме от сърдечния „И след това танцувахме“).

Другите са като теб и могат да бъдат обичани. Другите не са като теб и могат да бъдат обичани. Ето за какво говори изкуството с душа; ето за какво говори подборката на тазгодишния „София Прайд Филм Фест“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/studio-komplekt-interview/

Може би ги познавате и отпреди да станат „Студио Комплект“, ако сте чели списание „Едно“ или сте посещавали фестивалите One Architecture Week и One Design Week, където са били част от екипа. През 2015 г. Адриана Андреева и Бояна Гяурова създават студиото – „нов вид творческа агенция“, която се върти около дизайна. Организират събития, мислят и създават различни проекти, а направиха и сайта за български дизайн melba.bg. От три години инициативата има и фестивал с лекции и изложби на международни и местни имена. Бояна и Адриана бяха и двигателите на „Генератор“ – място за събития в София, което, за жалост, затвори по-рано тази година. През 2020-та промените са много – фестивалът „Мелба“ този път ще се провежда предимно онлайн. Разговаряхме с тях за симпозиума с лекции (който поне за мен при предишни издания винаги е бил страшно любопитен), за изложбите, които предстоят, и за ролята на дизайна изобщо днес.

За какво ви се струва важно да говорят дизайнерите в този момент – кои са общите теми, които изникват в симпозиума и изложбите?

Бояна: Водещото за нас винаги е да показваме смислени проекти в сферата на дизайна. За мен е особено интересно, когато нещата излизат извън традиционните рамки на областта и се смесват различни дисциплини, така че миксът е в основата и на това издание на „Мелба“.

Чакам с нетърпение например лекцията на Макс Зидентопф – един от авторите през последните месеци, които не загубиха чувството си за хумор и продължиха да ни забавляват на фона на пандемията с фотосериите си „Как да оцелеем във времена на смъртоносен световен вирус“ или пък „Как да оцелея сам вкъщи“. И най-вече защото показва артистизъм в правенето на реклама, който според мен масово липсва като подход. Нямам търпение да чуя и Луси Колдова, която пък създава осветителни тела и продуктов дизайн, едновременно много естетични, но и функционални.

Като цяло ми е любопитно да разбера какви са мислите на дизайнерите от симпозиума за настоящата криза и за промените, до които тя ще доведе в техните сфери.

Адриана: Дизайнерите настоятелно търсят по-добри решения за живота ни. А моментът е благодатен. Последните десет години маркират отчетливо отдръпване от помпозността и лукса. Бляскавите звездни дизайнери са свалени от пиедестала и заменени от гъвкави бюджети, контекстуално търсене на решения спрямо локация и ресурси, а също и от повече хуманност. Тази отвореност и демократизация, наред с хегемонията на социалните медии, предлага свобода и размах на дисциплината, защото въвлича и дава шанс на всеки с талант, способност и критично мислене да допринесе за процеса на диверсификация на дизайна. И това е изключително важно.

Виждаме големи корпорации да се поддават на натиска и да правят сериозни опити да променят производствените си процеси, така че да намалят негативния си отпечатък върху околната среда, без да правят компромис с дизайн и естетика. Виждаме иновации, захранени през дизайна, които чертаят оптимизъм за близкото бъдеще. Такива примери вадим на фокус и в третото издание на изложбата „Преглед на българския дизайн“. От материали, които са биоразградими или рециклирани отпадъци, през апликации и издания, поощряващи етично, толерантно и емпатично поведение и практики, или „превеждане“ на трудни теми на близък и достъпен за всички език, до примери за грижа към местни ресурси, занаяти, техники и опазването на малки бизнеси.

Как бихте описали симпозиума? Какво е важно за вас – да бъде вдъхновяващ, информативен, да задава големи въпроси?

Бояна: Симпозиумът е в основата на фестивала. Той позволява за определен момент да се докоснеш до това, което се случва на световната дизайн сцена чрез срещата с дизайнери от цял свят. За мен, не само като организатор на събитието, а и като слушател и зрител, симпозиумът носи много нови гледни точки, позволява ми да си сверя часовника с това, което се случва по света, и да си помисля аз къде съм в тази картинка. Също така ми дава нови професионални идеи и посоки, в които примерно дизайн инициативите на „Мелба“ да се развиват. Тази година е малко по-различна. Наясно сме, че когато липсва живият контакт, въздействието не е пълноценно. Но също така сме убедени, че и във времена на криза отново културата и творчеството ни дават смисъл.

Разкажете повече за проекта „Нови модели на ежедневие“, който ще видим и в една от изложбите. И как беше лично за вас – след затварянето на „Генератор“ навярно и вие сте навлезли в нови модели на ежедневие?

Бояна: Още преди пандемията бяхме решили, че искаме изложбата „Преглед на българския дизайн“ за третото си издание да има тема и да се фокусира само върху десет дизайн проекта. Когато през март и април си останахме по домовете, се роди идеята – като нямаме предвид единствено настоящата нужда от нов модел на ежедневие, а говорим общо за необходимостта от нови модели за света, зададени от дизайнери и творци.

Стартирахме с отворена покана, към която имаше голям интерес, и през последните месеци представихме любопитни проекти на български автори в нашите онлайн канали. Сега именно някои от тези проекти са и част от експозицията, но добавихме и други, които по наша преценка задават нова посока. Сред имената, включени в изложбата, са Kool And Konscious, които представяме чрез техен бански костюм, създаден изцяло от стари прежди от рибарски мрежи; Кирил Златков – със забележителния си подход в оформлението на книги; Стилияна Минковска, която предлага нов и по-хуманен дизайн на мебели за родилните отделения.

Иначе нашето ежедневие премина изцяло онлайн, което, от една страна, е хубаво, защото можеш да си вършиш работата от планината или морето, но пък силно усещам липсата на живия контакт с колеги и приятели.

Вярвате ли, че дизайнът успява истински да промени всекидневието ни в сложна ситуация – и как?

Бояна: Това, че в момента масово всички седим пред лаптопите си и координираме сложни процеси онлайн, е до голяма степен заслуга на дизайна.

Адриана: Безспорно. Дизайнери по цял свят мобилизираха сили и ресурси и продължават да го правят, за да предложат промени, които да облагодетелстват обществото. От проектирането на по-умни маски срещу разпространението на COVID-19, през ясни инфографики, превеждащи сложни процеси на разбираем език, или приложения и сайтове, които хармонично подреждат и успокояват тревожността и хаоса от емоции у всеки, до фантастични решения при липсата на живи дефилета в модата (между другото, само тази стъпка води до големи промени в една от най-замърсяващите околната среда индустрии – Gucci например обяви, че повече няма да участва в модния календар от постоянни шоута).

В изложбата ни е представен уебсайтът ModeRemote на българското дигитално студио Oblik. Нагледно се вижда как удобно проектирана платформа с красиво оформление може да помогне при изолацията и навигирането в работата от дома чрез практични идеи и споделен опит.

Тази година за пръв път ще има и дизайн клас. Кое ви накара да поемете и в тази нова посока, как я усетихте необходима?

Бояна: Всъщност миналата година направихме първо обучение в рамките на фестивала заедно с „Фонтфабрик“. Решихме да продължим с дизайн класовете, защото виждаме интерес и смисъл в тях. Още в „Генератор“ направихме серия от подобни класове на различни теми и амбицията ни е и след като вече нямаме физическо пространство, да продължим да развиваме започнатото там.

Адриана: Надграждането на знания е привилегия на всеки любопитен човек. От години разрастваме мрежата си от контакти с изключителни дизайн специалисти у нас и в чужбина. Смятаме за важно да се опитаме да улесним разпространението на това знание до повече хора.

И по-общо – как еволюира фестивалът, откакто го има? Кои бяха уроците по пътя ви, дали нещо не изпадна като излишно, друга посока да се е задълбочила?

Бояна: В началото стартирахме с малко събитие – симпозиум с ограничен капацитет от посетители и първото издание на изложбата „Преглед на българския дизайн“. С всяко издание обаче съдържанието нараства – тази година освен нашата изложба, в партньорство с Чешкия център и културния институт на Словакия имаме възможност да покажем много любопитната изложба „Нарисувана конституция“. Съвместно с Хенк Гронендейк, доскоро професор в Академията „Герит Ритвелд“ в Амстердам, показваме архив на студентски работи от последните 20 години от същата академия в Гьоте институт.

Адриана: Миналата година добавихме и филмова програма, която бихме подновили при следващата възможност за събиране на живо.

Как се организира такова събитие в днешния момент? Какви бяха – и са – трудностите? Нещо дали не се оказа изненадващо по-лесно?

Бояна: Трудно, защото работим в много малък състав, но това не е ново. В общи линии така се правят културни събития в България. За нас беше важно да не пропускаме издание тази година, защото се чувстваме отговорни – както към общността от автори, която представяме с нашите събития, така и към публиката, която ни следи. Също така имаме няколко верни съмишленици и партньори, които ни подкрепят в дизайн инициативите на „Мелба“ още от самото начало, и това ни позволява да продължаваме напред. Виждаме смисъл във фестивала, а пък и правенето на събития през годините се превърна в наше основно занимание, така че дори предизвикателствата на 2020 г. не могат да ни спрат, защото харесваме това, което правим. По-лесно… оказа се, че може да се направи цял фестивал от бюрото в спалнята.

Кога според вас дизайнът работи – кога е истински успешен? На какво се възхищавате в това поле?

Бояна: Дизайнът е успешен, когато ти прави живота по-лесен и приятен. Това е практичната част. Но за мен като фен на изкуството е най-впечатляващ, когато излиза безразсъдно извън прагматичните граници и показва нови, смели подходи и естетически издържани продукти и решения, в които личи творческият почерк.

Адриана: Дизайнът работи, когато не поставя живота ни в опасност и спомага за по-удобното функциониране на ежедневието. Обичам да откривам дизайнери с чувство за хумор, които не се вземат насериозно, безкрайно откровени са и не робуват на предразсъдъци. Възхищавам се на дизайнерите, които преодоляват личния си комфорт, за да подобрят живота на някой друг – без значение дали влагат сили в грандиозен проект за изчистване на океаните от боклуци, или в това да поставят рампа на жилищната сграда за своя съсед инвалид. Дизайнът, както и всичко в света работи, когато е хуманен.

Заглавна снимка: © Михаил Новаков

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.