Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/studio-komplekt-interview/

Може би ги познавате и отпреди да станат „Студио Комплект“, ако сте чели списание „Едно“ или сте посещавали фестивалите One Architecture Week и One Design Week, където са били част от екипа. През 2015 г. Адриана Андреева и Бояна Гяурова създават студиото – „нов вид творческа агенция“, която се върти около дизайна. Организират събития, мислят и създават различни проекти, а направиха и сайта за български дизайн melba.bg. От три години инициативата има и фестивал с лекции и изложби на международни и местни имена. Бояна и Адриана бяха и двигателите на „Генератор“ – място за събития в София, което, за жалост, затвори по-рано тази година. През 2020-та промените са много – фестивалът „Мелба“ този път ще се провежда предимно онлайн. Разговаряхме с тях за симпозиума с лекции (който поне за мен при предишни издания винаги е бил страшно любопитен), за изложбите, които предстоят, и за ролята на дизайна изобщо днес.

За какво ви се струва важно да говорят дизайнерите в този момент – кои са общите теми, които изникват в симпозиума и изложбите?

Бояна: Водещото за нас винаги е да показваме смислени проекти в сферата на дизайна. За мен е особено интересно, когато нещата излизат извън традиционните рамки на областта и се смесват различни дисциплини, така че миксът е в основата и на това издание на „Мелба“.

Чакам с нетърпение например лекцията на Макс Зидентопф – един от авторите през последните месеци, които не загубиха чувството си за хумор и продължиха да ни забавляват на фона на пандемията с фотосериите си „Как да оцелеем във времена на смъртоносен световен вирус“ или пък „Как да оцелея сам вкъщи“. И най-вече защото показва артистизъм в правенето на реклама, който според мен масово липсва като подход. Нямам търпение да чуя и Луси Колдова, която пък създава осветителни тела и продуктов дизайн, едновременно много естетични, но и функционални.

Като цяло ми е любопитно да разбера какви са мислите на дизайнерите от симпозиума за настоящата криза и за промените, до които тя ще доведе в техните сфери.

Адриана: Дизайнерите настоятелно търсят по-добри решения за живота ни. А моментът е благодатен. Последните десет години маркират отчетливо отдръпване от помпозността и лукса. Бляскавите звездни дизайнери са свалени от пиедестала и заменени от гъвкави бюджети, контекстуално търсене на решения спрямо локация и ресурси, а също и от повече хуманност. Тази отвореност и демократизация, наред с хегемонията на социалните медии, предлага свобода и размах на дисциплината, защото въвлича и дава шанс на всеки с талант, способност и критично мислене да допринесе за процеса на диверсификация на дизайна. И това е изключително важно.

Виждаме големи корпорации да се поддават на натиска и да правят сериозни опити да променят производствените си процеси, така че да намалят негативния си отпечатък върху околната среда, без да правят компромис с дизайн и естетика. Виждаме иновации, захранени през дизайна, които чертаят оптимизъм за близкото бъдеще. Такива примери вадим на фокус и в третото издание на изложбата „Преглед на българския дизайн“. От материали, които са биоразградими или рециклирани отпадъци, през апликации и издания, поощряващи етично, толерантно и емпатично поведение и практики, или „превеждане“ на трудни теми на близък и достъпен за всички език, до примери за грижа към местни ресурси, занаяти, техники и опазването на малки бизнеси.

Как бихте описали симпозиума? Какво е важно за вас – да бъде вдъхновяващ, информативен, да задава големи въпроси?

Бояна: Симпозиумът е в основата на фестивала. Той позволява за определен момент да се докоснеш до това, което се случва на световната дизайн сцена чрез срещата с дизайнери от цял свят. За мен, не само като организатор на събитието, а и като слушател и зрител, симпозиумът носи много нови гледни точки, позволява ми да си сверя часовника с това, което се случва по света, и да си помисля аз къде съм в тази картинка. Също така ми дава нови професионални идеи и посоки, в които примерно дизайн инициативите на „Мелба“ да се развиват. Тази година е малко по-различна. Наясно сме, че когато липсва живият контакт, въздействието не е пълноценно. Но също така сме убедени, че и във времена на криза отново културата и творчеството ни дават смисъл.

Разкажете повече за проекта „Нови модели на ежедневие“, който ще видим и в една от изложбите. И как беше лично за вас – след затварянето на „Генератор“ навярно и вие сте навлезли в нови модели на ежедневие?

Бояна: Още преди пандемията бяхме решили, че искаме изложбата „Преглед на българския дизайн“ за третото си издание да има тема и да се фокусира само върху десет дизайн проекта. Когато през март и април си останахме по домовете, се роди идеята – като нямаме предвид единствено настоящата нужда от нов модел на ежедневие, а говорим общо за необходимостта от нови модели за света, зададени от дизайнери и творци.

Стартирахме с отворена покана, към която имаше голям интерес, и през последните месеци представихме любопитни проекти на български автори в нашите онлайн канали. Сега именно някои от тези проекти са и част от експозицията, но добавихме и други, които по наша преценка задават нова посока. Сред имената, включени в изложбата, са Kool And Konscious, които представяме чрез техен бански костюм, създаден изцяло от стари прежди от рибарски мрежи; Кирил Златков – със забележителния си подход в оформлението на книги; Стилияна Минковска, която предлага нов и по-хуманен дизайн на мебели за родилните отделения.

Иначе нашето ежедневие премина изцяло онлайн, което, от една страна, е хубаво, защото можеш да си вършиш работата от планината или морето, но пък силно усещам липсата на живия контакт с колеги и приятели.

Вярвате ли, че дизайнът успява истински да промени всекидневието ни в сложна ситуация – и как?

Бояна: Това, че в момента масово всички седим пред лаптопите си и координираме сложни процеси онлайн, е до голяма степен заслуга на дизайна.

Адриана: Безспорно. Дизайнери по цял свят мобилизираха сили и ресурси и продължават да го правят, за да предложат промени, които да облагодетелстват обществото. От проектирането на по-умни маски срещу разпространението на COVID-19, през ясни инфографики, превеждащи сложни процеси на разбираем език, или приложения и сайтове, които хармонично подреждат и успокояват тревожността и хаоса от емоции у всеки, до фантастични решения при липсата на живи дефилета в модата (между другото, само тази стъпка води до големи промени в една от най-замърсяващите околната среда индустрии – Gucci например обяви, че повече няма да участва в модния календар от постоянни шоута).

В изложбата ни е представен уебсайтът ModeRemote на българското дигитално студио Oblik. Нагледно се вижда как удобно проектирана платформа с красиво оформление може да помогне при изолацията и навигирането в работата от дома чрез практични идеи и споделен опит.

Тази година за пръв път ще има и дизайн клас. Кое ви накара да поемете и в тази нова посока, как я усетихте необходима?

Бояна: Всъщност миналата година направихме първо обучение в рамките на фестивала заедно с „Фонтфабрик“. Решихме да продължим с дизайн класовете, защото виждаме интерес и смисъл в тях. Още в „Генератор“ направихме серия от подобни класове на различни теми и амбицията ни е и след като вече нямаме физическо пространство, да продължим да развиваме започнатото там.

Адриана: Надграждането на знания е привилегия на всеки любопитен човек. От години разрастваме мрежата си от контакти с изключителни дизайн специалисти у нас и в чужбина. Смятаме за важно да се опитаме да улесним разпространението на това знание до повече хора.

И по-общо – как еволюира фестивалът, откакто го има? Кои бяха уроците по пътя ви, дали нещо не изпадна като излишно, друга посока да се е задълбочила?

Бояна: В началото стартирахме с малко събитие – симпозиум с ограничен капацитет от посетители и първото издание на изложбата „Преглед на българския дизайн“. С всяко издание обаче съдържанието нараства – тази година освен нашата изложба, в партньорство с Чешкия център и културния институт на Словакия имаме възможност да покажем много любопитната изложба „Нарисувана конституция“. Съвместно с Хенк Гронендейк, доскоро професор в Академията „Герит Ритвелд“ в Амстердам, показваме архив на студентски работи от последните 20 години от същата академия в Гьоте институт.

Адриана: Миналата година добавихме и филмова програма, която бихме подновили при следващата възможност за събиране на живо.

Как се организира такова събитие в днешния момент? Какви бяха – и са – трудностите? Нещо дали не се оказа изненадващо по-лесно?

Бояна: Трудно, защото работим в много малък състав, но това не е ново. В общи линии така се правят културни събития в България. За нас беше важно да не пропускаме издание тази година, защото се чувстваме отговорни – както към общността от автори, която представяме с нашите събития, така и към публиката, която ни следи. Също така имаме няколко верни съмишленици и партньори, които ни подкрепят в дизайн инициативите на „Мелба“ още от самото начало, и това ни позволява да продължаваме напред. Виждаме смисъл във фестивала, а пък и правенето на събития през годините се превърна в наше основно занимание, така че дори предизвикателствата на 2020 г. не могат да ни спрат, защото харесваме това, което правим. По-лесно… оказа се, че може да се направи цял фестивал от бюрото в спалнята.

Кога според вас дизайнът работи – кога е истински успешен? На какво се възхищавате в това поле?

Бояна: Дизайнът е успешен, когато ти прави живота по-лесен и приятен. Това е практичната част. Но за мен като фен на изкуството е най-впечатляващ, когато излиза безразсъдно извън прагматичните граници и показва нови, смели подходи и естетически издържани продукти и решения, в които личи творческият почерк.

Адриана: Дизайнът работи, когато не поставя живота ни в опасност и спомага за по-удобното функциониране на ежедневието. Обичам да откривам дизайнери с чувство за хумор, които не се вземат насериозно, безкрайно откровени са и не робуват на предразсъдъци. Възхищавам се на дизайнерите, които преодоляват личния си комфорт, за да подобрят живота на някой друг – без значение дали влагат сили в грандиозен проект за изчистване на океаните от боклуци, или в това да поставят рампа на жилищната сграда за своя съсед инвалид. Дизайнът, както и всичко в света работи, когато е хуманен.

Заглавна снимка: © Михаил Новаков

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.