Tag Archives: Всекидневно

Пижамено

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2020/07/21/hi-beauty/

И както вчера обяснявах, че по цял стоим по пижами, ще трябва да призная, че все пак от време на време се налага да сложим редови дрехи. Когато идват куриери например.

Метнала съм една рокля на закачалката – навлича се супербързо и докато асансьорът се качи от партера до 7 етаж даже успявам да се позагладя малко. Приемам доставката, затварям входната врата, изхлузвам роклята и скачам обратно в пижамата. Удобно.

Е, днес се замотах да разопаковам покупките по рокля. Детето ме съзря в непижамени дрехи за сефте от март насам сигурно, малко се стресна, след това ме разпозна все пак, усмихна се и ме поздрави:

„Здравей, красавице!“

Мамин благ Любовче

Карантинно

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2020/07/20/karantinno/

Ден милион и първи от карантината.

Неща, от които пестим, защото непрекъснато сме у дома:

  • дрехи и обувки – стоим си само по пижами и не си износваме новите одеяния;
  • транспорт – нито ползваме градския, нито сме извеждали колата от гаража, нито на такси сме се качвали;
  • ток за пералня, сушилня и ютия – понеже всеки от нас не носи по 2-3 различни зимни комплекта на ден, включващи изобилие от тежки блузи, пуловери, чорапи, панталони, шапки, ръкавици, а караме само с по един, състоящ се от бельо, тениска и шорти (такива са ни пижамите) само, то прането е намаляло драматично;
  • вода за пералнята – преди пусках три перални за два дена, сега същите тези три перални са се разтегнали яко във времето;
  • ходене на ресторанти и поръчка на храна от тях – не знаеш кой ти е готвил, в какво здравословно състояние е бил и колко е спазвал хигиенните норми, я, по-добре да си нямаме нищо общо с тях;
  • алкохол – социални пиячи сме и като сме си у дома хич не ни върви пиенето, zImage си налива някое и друго 50-милилитрово перно, а аз съм изпила точно една бутилка бяло вино за всичките тези месеци;
  • такси за детската градина и допълнителните занимания на детето – записали сме го на всички възможни курсове не защото сме свръхамбициозни, а за да му дадем шанс да избере какво му е интересно да прави, като засега е ясно, че плуването, тениса и йогата ги харесва страшно много, към футбола и логопеда е безразличен, а приложните изкуства ги ненавижда и не иска да ходи повече на тях.

Неща, които ни вкарват яко в разход:

  • храна – защото ни е мизерно, че сме затворени у дома, барем нещо хубаво да разведрява деня ни;
  • кафе – май малко злоупотребяваме с тези буустъри напоследък;
  • ток за печката и съдомиялната – имам чувството, че непрекъснато са включени;
  • съдове – купих трети комплект от всекидневните ни чинии, че с това плюскане доста бързо свършват, както и нови тави, форми за печене, тигани, чаши, ей, ненаяли се сме!

Така като теглим чертата може накрая да се окаже, че сме изразходвали точно толкова, колкото харчим и по нормално време… Ама определено не се забавляваме кой знае колко. Е, не се и стресираме, защото интровертността ни не е подлагана на изпитание скоро.

Winlose/winlose.

По време на карантина

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2020/03/20/po-vreme-na-karantina/

Пети ден под карантина. Firefox-ът ми почна да се задъхва леко – отворила съм била стотици табове от векове и не бивало така да правя. Почнах да ги разчиствам:

  • пет таба със сайтове, който постоянно ползвам – twitter, feedly, ей такива неща;
  • поне 10 таба с книги и автори, които да проверя дали искам да чета;
  • два таба със сериали, до които може и да стигна някой ден, ама по-вероятно ще пропусна;
  • няколко таба с елементарни игрички – цъкам Text Twist 2 и Get 10 докато говоря по телефона или правя компания на детето, гледащо филмче по ТВ;
  • 50 таба с онлайн магазини – за храна, за домашни потреби, за дрехи (които скоро няма да ни трябват, защото така или иначе не излизаме) и пижами (които ще ни трябват, защото пижамите са най-удобната домашна униформа);
  • 50 таба с рецепти – защото всички сме у дома и трябва да се готви хем разнообразно, хем горе-долу качествено, а не както когато мъж ми ходи на работа, където яде ресторантска храна, детето на градина, а аз карам на салати и сирена, защо да готвя само за себе си.

И всички табове ми трябват!

А днес моят малък наследник…

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2019/11/26/naslednik/

Цялото семейство в мола – задължително цирк.

На петата минута синът обявява, че иска до тоалетна. Тръгва с баща си… и половин час по-късно още никакви ги няма. Изведнъж спират музиката и някой обявява крайно неясно: „Дъра-бъра, мрън-мрън-мрън, АНТОНИЯ, мрън-мрън-мрън, ИНФОРМАЦИЯТА“.

Естествено, че ще реша, че детето се е отскубнало от баща си и се е загубило, някой го е намерил, то е казало, че майка му е Антония и сега ме издирват, за да си го взема. Естествено.

Хуквам. Задъхана се изправям на гишето и почти викам: „Къде е детето?!“. Лелята отсреща ме гледа странно: „Баща му си го взе“. „И къде отидоха?“, недоумявам аз. „Ей ги е, отсреща“, пояснява лелята.

Оглеждам се – не ги виждам. Пак се оглеждам – пак ги няма. Лелята услужливо ми сочи с пръст някакви хора, които определено не са мойте хора. И бавно и като на идиот казва: „Ето го Антонио“. Какъв Антонио, бе, аз съм Антония, а наследникът ми е Никола…

Well, най-накрая се разбра, че изгубеното дете е Антонио, не търсили майка му, а баща му, пък моите диванета са някъде другаде и драма с тях няма. Освен че е паднала батерията на телефона на мъж ми, де.

И в този ред на мисли се присетих как точно на годините на сина бях решила, че пазаруването на палто в ЦУМ е мегаскучно, но виж криенето между манекените е яко, и какво като майка ми се загуби някъде, я виж каква интересна лелка-продавачка ме намери, че и с шоколадови бонбони ме черпи. Казах ѝ как се казвам, на колко съм годинки, коя е майка ми и къде последно съм я видяла, пък някакви хора я откриха вместо мен… Е, накрая може да съм изяла един шамар по задника, а майка ми и до ден днешен се кълне, че е била на крачка от инфаркта.

А пък брат ми веднъж си заклещи главата между пръчките на парапета в ЦУМ и викаха пожарникарите да го вадят.

Подробности от пейзажа

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2019/11/04/sofia-guide/

Детето разказва какво вижда през прозореца на колата:

– Това е Орлов мост и на него има статуи на големи птици. Това е университетът. Той е училище за големи. А това е парламентът. Тук се събират лошите хора.

Добре сме го научили.

Рисковете житейски

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2019/03/24/liferisk/

След:

  • поне пет обиколки на Витоша с велосипед
  • два бревета по 300+ км
  • едно 24-часово нонстоп каране
  • сума ти изкачвания на върхове с колелото

както и:

  • няколко ултра трейл бягания от 50+ км
  • един цял Атински маратон

… мъж ми отиде с детето в парка на разходка, спъна се в един дънер и си направи еееййй такава разкъсна рана на пищялката. Трета седмица я лекува активно и все толкова страшно си изглежда.

От друга страна аз веднъж разтегнах коленни връзки както пиех кафе на дивана, така че…

Me time, me-грена

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2018/02/09/me-time/

Сама в къщи! Me time! И няма нищо кой знае колко спешно за вършене! Може да се търкалям по дивана с часове наред! А може и да изляза навън, я виж какво слънчице грее! Да почета книжка на спокойствие. Да гледам някой филм, че тази година май още не ми се е случвало. Дори да наваксам с мейла…

Всъщност сигурна ли си, че не те боли глава? Май се задава мигренка малка, нали? То и без това най-добре да ти е лошо през свободното време, че представяш ли си какво би било да драйфаш докато всичко и всички са ти на главата.

А me time друг път.

PS: Открих, че ако в първите минути на мигрената изпия един солпадеин и един аулин и успея да не ги повърна – тъпата болка намалява до почти поносими нива. Т.е. не плача, свита на топка, завита през глава, в затъмнена стая и при пълна тишина, защото ако някой вдига шум – мъртъв е.

 

Бюрокрация

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/10/19/redtape/

Подавам някаква молба в общината.

Първо ходене

Дават ми бланка и ми казват какви документи трябва да нося.

Второ ходене

Връщам попълнената бланка и предоставям всички документи (ОСЕМ на брой), които са изискали от мен – в оригинал и с по едно копие. Оригиналът бил да го покажа само, а копията ги завеждат в „досие“. Всичко уж е ОК. Но седмица по-късно…

Първо обаждане по телефона

Жизнерадостна леля ме уведомява, че от нейния отдел на общината ми искат документ за идентичност на имената. Въпросният документ се издава от съседния отдел на общината. Но трябва аз да си го поискам, те вътрешнообщински не можело да общуват.

Трето ходене в общината

Нося документа. И ме светват, че трябва още нещо да свърша – да извадя някакво удостоверение от на-майна-си-райна организация (НМСРО) и да го предоставя в 14-дневен срок.

Първо ходене в НМСРО

Учтиво, но твърдо ме уверяват, че въпросното удостоверение се издава в тримесечен срок. И дори и да се напънат – не зависело от тях, имало и странични фактори, нааай-бързо евентуално за 2 месеца щели да се справят. Тук губя нерви, разбира се, и почвам да крещя. Спокойно ми отвръщат, че и да крещя, и да не крещя… Защо не се срещна с шефката на НМСРО. Която повтаря думите на персонала си и вдига рамене, няма какво да направи. Защо съм се ядосвала на подобни неразбории, то тук е така. И всъщност тя не била сигурни, че общината трябвало да изисква подобен документ от тях.

Второ обаждане в общината

Този път аз ги набирам и им казвам, че съм в кабинета на шефката на НМСРО, която първо ми е казала, че въпросното удостоверение ще е готово след 3 месеца и няма как да спазя двуседмичния срок, който общината ми е дала, и второ ме е светнала, че WTF ми искат подобни неща да вадя. Лелката не е много жизнерадостна вече, то от нея нищо не зависело, нейната шефка ѝ била казала да направи това. Защо не отида отново в общината да говоря директно с висшестоящите.

Четвърто ходене в общината

Шефката на отдела е благосклонна – ще „задвижи моя въпрос“, но все пак трябвало да ѝ занеса удостоверението, пък било то и след три месеца.

Та така. В началото на ноември ще разберем дали девет подадени документа и един в процес на изваждане, четири разкарвания до общината, едно ходене до НМСРО и два телефонни разговора ще са достатъчни, за да си свърши някой работата.

Преплетени жици

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/07/11/bumble/

Има едни уж прости думи на български, които не знам защо – ама точно на мен много трудни ми се струват. Все ги забравям. Но ВИНАГИ се сещам за английските им варианти, винаги. И ги побългарявам:

  • лос ⟹ мус
  • джамия ⟹ моска
  • мавър ⟹ мур

И други бъркам, ама в момента не се сещам кои бяха Фейспалм! To be continued…

Съботно

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/07/08/oldies/

По лятному отворени прозорци, лежерност, комшийски фонов шум:

– Съседите слушат стара българска музика.
– Не, това е „Оловният войник“ на Тангра!
– Е, именно, де.
– Стара музика са естрадите на Ирина Чмихова и Леа Иванова, не групи от тийнейджърските ми години…

Нали? Не съм сигурна

Ръцете ни пречат

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/03/03/dropdown/

Неща у дома, които тази седмица паднаха от 180 сантиметра височина:

  • най-голямата купа за салата (счупена)
  • контейнерът с гурме сол (разсипан, макар и здрав)
  • обикновената солница (счупена)
  • парфюм (здрав, но за сметка на това отчупи малко ъгълче от мивката в банята)

А вчера почти изпуснах един кактус. Подозирам, че единствената причина това да не се случи, беше че въпросната саксия е на 210 сантиметра от пода, а не мижавите 180…

Трели

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/02/10/canaries/

Сериозно обмислям да издиря съседа, който отглежда канарчета, и да му направя подарък някакъв.

Защото сутрин ставаш кисел, поглеждаш през прозореца колкото да установиш, че денят ще е сиво-мрачен отново, отиваш полузаспал в кухнята да си направиш кафе и ги чуваш – пеят, та се късат. И се усмихваш, просто няма как да не се усмихнеш.

Като се има предвид на какво количество канго шум сме били изложени през последните 9 години… Да, съседът заслужава благодарността на всички ни. Да си жив и здрав, човеко!

Есен-не-не-не

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2016/09/22/esen-ne/

Тръгнали бяхме да обикаляме някакъв комплекс от затворен тип, а Тото: „Имам малко работа до Ринг Мол, искаш ли да те оставя да попазаруваш там, а като свърша след час и половина – ще мина да те взема с колата и отиваме на огледа?“. ОК, ама не искам в мола, а в Икея, че не съм ходила от години, може пък да са пуснали нещо хубаво покрай новия каталог.

Речено-сторено. Влязох с бодра крачка в Икея в точно 15:00 часа. Обиколих всичко, нищо не харесах, с едни крушки, салфетки и торби за боклук се озовах пред касата. Тото обаче не се обажда… Дилема: да платя и да се прехвърля към мола или да направя второ кръгче докато чакам. Поглеждам през прозореца, струва ми се, че навън се е засибирило, а аз съм по тъничко сако, решавам да си стоя на топло.

Поуморила съм се от миткане нагоре-надолу обаче и затова съм станала значително по-малко критична към асортимента – торбата с покупките почва да се пълни с боклуци. Пликчета, тиксо, гарафа, кутии всякакви, свещи (разбира се), даже някакви цветни клечки за уж декорация.

Отново стигам на касите, отново мъж ми никакъв го няма, на SMS-и не отговаря, почнало е да се стъмва. Затова стоварвам торбата в една количка, че е почнала да ми откъсва ръцете, и правя ТРЕТО кръгче. Което изобилства от импулсивни сграбчвания на всичко лъскаво, което ми се мярва пред очите.

Четири часа и 40 минути след като ме е стоварил в Икея, Тото най-накрая звъни. Готов бил, свършил си работата, идва да ме вземе да ходим да гледаме комплекса, о, то било тъмно навън, какво ще гледаме тогава, хайде да си ходим.

Да ми е жив и здрав! Пренесе безропотно торбите с глупости, че даже и „Ааа, хубави неща си взела, одобрявам“ каза.

А в Икея имат аварийни изходи на всяко кьоше. Надлежно обозначени, разбира се, с огромни надписи:

Авария в централния мозък

И станах свидетел как ТРИ пъти целеустремени българи отваряха някоя от въпросните врати. Първо, един младеж вика на жена си: „Пуши ми се, излизам навън“ и излезе под воя на сирените, окото му не мигна. След това бая зрял чичак се изниза ей така, без да се огледа дори. Накрая някакъв тип чете надписите и се чуди на глас: „Е, какво толкова ще стане ако я отворя тая врата все пак?“… И я отвори. Хилейки се.

А мен ме сърбяха дланите да раздам наказателни шамари.

Измервателно

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2016/01/26/measures/

Тото обича да мери всичко.
Почва с по-прости неща като собственото си тегло, процентът мазнини в тялото, количеството сън (и качествен ли е бил). Задълбава с точно калкулиране на храната – съотношение на протеини, въглехидрати, съдържание на минерали и витамини и т.н. Едно нещо, наподобяващо свирка, измерва количеството кетони в дъха му. Доколкото разбирам тази информация му е нужна, за да определя каква част от енергията му идва от мазнини. Или нещо подобно.
Вече не носи часовник, защото му пречел на активити тракъра. Има пулс монитор, крачкомер и уред за измерване на кислорода при физическо натоварване, чието име в момента не се сещам, нито пък съм много сигурна какво точно прави, но е много важен, защото е поръчван от Щатите и освобождаването му от митница беше епично преживяване.
Разните дребни джаджи за мерене на захар и протеини (май?) се ползват ежедневно. Виж, апаратът за кръвно налягане не влиза в употреба, за сметка на това новият ДРЕГЕР пищи редовно – Тото иска да знае как му се отразява една бира с вечерята. За протокола: не му се отразява.
В кухнята имаме два кантара за храна, единият от които е с бижутерска точност и продавачът му си мислеше, че сме дилъри и затова имаме нужда от него. Таймер и термометри за месо се ползват непрекъснато. Рецептите ни не съдържат думи като „1 супена лъжица, 2 чаени чаши, 3 щипки“ или изрази от сорта на „Пече се на умерена фурна до златисто“. Не. Всичко е точно и подредено: „12 грама, 153 милилитра, пече се на 180 градуса за 26 минути с включен вентилатор“.
Къщата е осеяна с термометри и влагомери. От няколко седмици имаме Мелиса и управлението на климатика вече става с някакъв андроидско приложение – и без това дистанционното е някакво объркващо, колко по-лесно е да се логнеш в мрежата и да пратиш онлайн командичка да се вдигне температурата с един градус, нали?
Всичката тази измерена информация Тото въвежда в стройни таблички. Чертае графики. Периодически се опитва да ми ги разяснява, но аз съм човек, дето дори не чува числата, камо ли да ги помни и/или разбира…
Не е лесно.

Мюслито ми

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2016/01/23/muesli/

… е много по-добро от мюслито ти:

Шепа сурови ядки – обичам орехи и лешници, но не бадеми
Лъжица мед
Пресни плодове – банани, киви, круши, праскови, каквито има, а ако няма…
И сушени може – смокини, боровинки, кайсии, даже годжи бери, хях :))
Малко маскарпоне
Малко мляко
Щипка канела
А понякога и черен шоколадов дропс за разкош :))

Ном!

Заразно

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2016/01/22/zarazno/

И след като цялото семейство изкара смотания грип, well, най-накрая и до ме стигна вирусЪТ. Две седмици по-късно, да, ама да не съм капо…
Надявам се само, че след като е минала през пет души близка рода – пустата чума се е омаломощила поне малко. И да не ѝ стигнат силите да ме мори твърде. И да свършва бързо. И да не се връща вече.
Направих кана свеж зелен чай, построих си възглавничково гнездо в леглото, придърпах всичката техника на една ръка разстояние и почнах да тропкам нервно с пръсти – е, няма ли да оздравявам вече?!?
Как само мразя зимата!

Счупено

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2015/12/13/broken/

Както когато някой спомене въшки и почвам да се почесвам дискретно, нали, защото имам чувство, че ме лазят всички библейски чумави буболечки на света, така днес вече съм убедена, че знам какво са изпитвали китайците, осъдени на смърт чрез хиляда порязвания. И то само след една счупена чаша. В мивката. Без нито едно отхвръкнало стъкълце. Чиста работа. Уж.
Но не. Въображението ми настоява, че кръв се стича по стъпалата ми на тънки вадички, кожата на дланите ми е насечена, по лицето си имам миниатюрни дупчици от стъклени шрапнели, добре, че бях с цайси, та не ми влязоха в очите… или не!, сигурно са прескочили рамките и са се вгнездили в роговиците ми, и потъват ли, потъват, все по-навътре, докато стигнат мозъка чак… Който очевидно работи повредено, неговата верица.
Oh, well. Никой да не ходи бос в кухнята.