Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/sedmiyat-milion/
Не познавам човек, който на всекидневно равнище да нарича това място Музейна експозиция на политическото и националното помирение – каквото е официалното му название от 1999 г. За нас е Гарнизонното стрелбище, а „помирение“ продължава да бъде дума за магическо заклинание – въпреки административната реалност.
А тук, в Гарнизонното стрелбище, между 1941 и 1944 г. са изпълнени 55 екзекуции на осъдени на смърт по Закона за защита на държавата. Един от разстреляните е Вапцаров.
През 2018 г. фестивалът „ФотоФабрика“ представи в стрелбището изложбата „21 август 1968: Краят на Пражката пролет“, съдържаща документални кадри от потушаването на революцията в Прага – и именно изкуството върна това болезнено място в софийско обращение. Нещо повече, постави го в полезрението на най-младите артистични поколения. Мнозина влязоха тогава за пръв път в един от трите тунела на стрелбището – иначе пространство, което са избягвали със страх или срам…
Година по-късно отново тук „ФотоФабрика“ откри изложбата на Иван Бакалов „Големите надежди. 30 години по-късно“, в която журналистът показва свои архивни кадри на първите спонтанни митинги в София през ноември 1989 г. „Хора, изчезнали от политиката. Тълпи на площада, каквито вече няма“, заявиха тогава организаторите.
Днес в Гарнизонното стрелбище е инсталацията „Седмият милион“ – авторски проект на Фелия Барух с фотографии, направени миналата година в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. (Изложбата беше открита на 27 януари т.г., на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.)
Случилото се на територията на Аушвиц не е резултат от дирижирана омраза на едни хора срещу други хора. А резултат на високоорганизирана, мащабно разгърната и добре оборудвана поточна линия за производство на смърт – за превръщане на човешки тела в пепел. Тази промишленост е осигурявала препитание на стотици обикновени хора. Хора – невинни в своята друга битност.
Мемориалите са, за да помним, че всичко, което се е случило тогава, може да се случи и днес.
Тогава: цивилизована държава изгражда перфектно смазана индустрия за смърт.
Днес: светът не е станал нито по-мъдър, нито по-хуманен.
Това е посланието на инсталацията, посветена на индустриалното унищожение на 6 милиона евреи, както и на роми, на хомосексуални хора, на политически и идеологически противници, на хора с физически и умствени заболявания…
Може би греша от вълнение, може би не греша, но във фотографиите на Фелия Барух не видях заснети никакви човешки същества. Точно това се питах и двата пъти, когато крачех в първия тунел на Гарнизонното стрелбище: Къде са хората? Няма ги хората!
Вървях напред, към гигантската фотография на входа на концентрационния лагер. И неразривна част от Аушвиц-Биркенау вече беше проядената от куршуми релса, върху която са връзвани екзекутираните на точно това място хора. Аушвиц е тук. Не само в миналото, но и сега.
Бях следващият.
Край мен трептяха като бодлива тел спуснатите от тавана на стрелбището филмови ленти. Звукът стреляше в гърба ми.
… Гарнизонното стрелбище е свръхнатоварено със смисли. И тук трябва да се пипа извънредно внимателно. Фелия Барух и Момчил Алексиев съединяват два исторически разказа в естетическа цялост – и го правят с нежност. Без никакви излишни жестове. Както ми каза голямата художничка Надежда Олег Ляхова, „пространството е овладяно изключително умно“.
Затова самият аз не мога да се владея много-много. И слава богу, знам къде са хората.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Така е писал Вапцаров в „История“.
Фелия и Момчил обаче започват да разказват за хората, за тях и за мен. И очаквам още по-трудното продължение на историята.
Заглавна снимка: © Дориян Тодоров
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.