Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/geshev-na-komisiqta.html
Между 4 и 5 часа обсъждане потрябва на Комисията по правни въпроси в Народното събрание, за да приеме на първо четене промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), с които се предвижда…
Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/sibylle-bergemann-marx-engelhard/
Скоро ще имаме паметник на Карл Маркс и този паметник на Карл Маркс ще бъде в явен контраст с предвидения паметник на Фредерик Втори, защото ние няма да гледаме нагоре към ноздрите на Маркс, а ще можем да водим разговори с него и с Фридрих Енгелс; ще има нов дух, ново изкуство, ново разбиране как трябва да се изобразяват големите социални въпроси на епохата.
Така министърът на културата на ГДР Ханс-Йоахим Хофман говори за подготвяния паметник на Маркс и Енгелс в центъра на Берлин. Годината е 1977-ма. След издигането на паметника, през 1986 г., скулпторът Енгелхард се оплаква от твърде слабото обществено внимание към неговата творба. Ерих Хонекер нарежда всички жители на Източен Берлин да посетят паметника – ако не искат да попаднат в затвора.
Обективът на фотографката Сибиле Бергеман, насочен към същия този паметник, привидно разказва историята на творческия процес.
Виждаме дървеното скеле в парка, маркиращо позата и обема. Виждаме стената с множество налепени портрети на двамата „първоучители“ на комунизма; между тях табела „Пушенето забранено“. Виждаме наплесканите с цимент (да ме простят знаещите, ако бъркам материала) туловища, които тепърва ще придобият човешките си черти. Главите им са покрити със зебло. Виждаме крана, който сглобява бюста и торса.
Виждаме, с други думи, деконструкция на основния идеологически мит на ГДР. В снимките на Бергеман Маркс и Енгелс не са нито величави свръхчовеци (като в огромните си портрети по трибуните на манифестациите), нито топли и човешки (според идеята на министъра); те са конструкти на самата ГДР, индустриални изделия, създадени от машината, която именно се нуждае от тях.
Ето този избор на емоционалния ракурс ми се стори най-впечатляващ в работата на Бергеман. След като е получила достъп до ателието на скулптора, вероятно от нея се е очаквало да снима самия него в естеството му на творец – да кажем, докато извайва лицата. Нищо подобно. Нито Енгелхард, нито Маркс и Енгелс получават човешки портрети. Това е избор.
Този избор е особено видим в контраста с портретните фотографии в другите части на галерията. Например полароидните портрети на актьори с увреждания, снимани с достойнство, в сценичните си костюми, красиви и одухотворени – аз всъщност разбрах за уврежданията едва от филма към изложбата.
И останалите портретни снимки – възрастна жена на маса в Париж, малко дете, африкански момичета – излъчват чиста естетическа възхита от човешкото лице. Щях да кажа „така, както някой би се възхищавал от скулптура на Роден, да речем“, но не е това, нещо повече е. Не си позволяват да го режисират, да го концептуализират – само се вглеждат в онова, което казва само по себе си, и го извеждат на преден план. Някои, като бледото лице на бяло-русото момиче или смръщените девойки по бански, изглеждат по-близки до конкретни визуални архетипи, но не престават да бъдат себе си.
Погледът на Бергеман издава жизнелюбие, интерес да опознаеш света. Във филма, прожектиран към изложбата, фотографката казва, че преди 1989-та основният ѝ проблем е бил невъзможността да пътува; невъзможност, която тя бързо наваксва. Африканските фотографии са продукт на част от нейните пътешествия. Днес обичайно трябва да попътешестваме, за да видим работата ѝ, представена в МоМА и други големи галерии по света. Наскоро обаче имахме възможност да я разгледаме и на втория етаж на Софийската градска художествена галерия.
Впрочем сюжетът с паметника на Маркс и Енгелс завършва така: след нареждането на Хонекер гражданите на Берлин наистина отиват да видят паметника и действително го харесват. Туристи, артисти и университетски преподаватели изпитват нещо като съжаление към двете скромни фигури и по едно време ги кръщават „Пенсионерите“. Енгелхард научава за прозвището и отново се оплаква на Хонекер, който разпорежда на шефа на Щази Ерих Милке да разследва и накаже виновните.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/vesselina-nikolaeva-interview/
Защо фотографските изображения на Веселина Николаева излъчват висока нравственост? Предполагам, защото личи уважение към правото на неопределеност на портретираните хора. Правото им на нарастваща и узряваща, разцъфваща несигурност. Неопределеността, несигурността в този случай са въпрос на спокойствие. Човешките същества в обектива на Веселина са в съгласие със своята множественост.
Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/boryana-pandova-interview/
Колко се променя светът ни за една минута? Колко всъщност е една минута? И какво остава от нея, след като уж нищо не се е променило? Въпросът за времето като човешки конструкт за измерване на живота, който тече покрай нас, отдавна занимава изкуството. В „Само минутка“ – тази „тиха и спокойна“ изложба, както я определя авторката ѝ Боряна Пандова, времето тече на много кратки интервали, за да покаже връзки и промени, които може би никога няма да видим с просто око.
В авторското си предаване „ФотоФабрика – факт и фикция“ по БНР Еми Барух разговаря с Боряна Пандова за работата ѝ по изложбата и за всички минути и моменти, довели до създаването ѝ. Поради ограниченото ефирно време само малка част от интервюто е излъчено в епизода от 21 февруари. В „Тоест“ публикуваме пълния разговор с фотографката.
Откога започна твоят интерес към обектите на невниманието? Каква е историята на твоя проект?
Всичко тръгва отнякъде почти случайно. Докато някое заглавие не го фиксира. Повечето ми проекти минават през текст. Винаги се появява заглавие, около което започва да гравитира идеята и центростремително да прилепва смисли. И да набъбва. И да расте.
Първият такъв проект се случи още в студентските ми години. Тогава имахме за задача да снимаме някакви натюрморти, а един мой колега, който снимаше екстремни спортове, направо беше бесен, не му се снимаше въобще. Снимаше с огромната камера в НАТФИЗ, бяха му останали двата последни кадъра от филма и направо ги сиктирдоса – ако иска някой, да ги заснеме. Казах: „Добре, ще снимам, ама какво?“ И така се стигна до „Я да видя какво имаш в джоба?“. Ами нищо нямам. Празен ми е джобът. Оттам и цялата идея – от бедните артисти, които никога нямаме пари за нищо, джобовете ни празни, но се оказаха жестоки светове! Като каталози на абсурда. Започнах да събирам такива материали от празните джобове на хората и се оформи серията „Джобен формат“ – макрофотографии с тези т.нар. обекти на невниманието.
Стана нещо като портрет на времето. И след този проект започнаха да се появяват различни други идеи за обекти на невниманието. В настоящия „Само минутка“ това е времето. Освен тема на проекта ми това е и инструмент на фотографията, което прави удоволствието ми да работя по тази тема и да чопля в нея още по-голямо.
Как се снима отминаващото време?
Аз съм тих човек, расла съм доста сама. Спомням си една тишина в цялото ми детство. И животът за мен е бил чудо. До ден днешен е чудо – толкова много неща се пресичат, когато се опитваш да осмислиш всичко. И в този смисъл фотографията някак ми падна на сърцето, защото е толкова… шантава. За да се случи, ти трябва светлина, обаче ти трябва пълният мрак на кутията. После черното става бяло, бялото става черно. Лявото е дясно, горето е долу. Всичко е наопаки. Излиза един негатив. После този негатив на всичкото отгоре е в съвсем различен мащаб и най-накрая ние казваме, че това отразява действителността. Сериозно ли? Абсолютно всичко е сбъркано – всичко е наобратно. Тази игра много ми харесва и ми харесва да бъда част от нея.
Случка, която ме заведе към този проект, беше и една разходка със семейството ми. Бяхме извън България и синът ми изведнъж изчезна, нямаше го до мен. Обръщам се, той стои десетина метра назад със затворени очи. Доста притеснителна сцена за една майка. Какво става с това дете? Попитах го как е, всичко наред ли е, и той ми каза: „Измислих страхотна игра. Заставаш на едно място – по-готино е, ако има повече хора, – гледаш, гледаш, гледаш, затваряш си очите, стоиш, стоиш, стоиш и после си ги отваряш – и всичко е съвсем различно.“
Действителността върви, във всеки миг е различна. И човек като наемател на единствената възможна в това време и пространство гледна точка има лукса, ако въображението му позволява, да поиграе с това. За мен това е само минутката.
Съзнаваме ли ефимерността на една минута време?
Позволяваме си да живеем като безсмъртни, а сме толкова мимолетни. Повечето проекти, които разказват за времето, обикновено боравят с по-големи интервали, показват ни драстични промени. Снимки, за които можеш да кажеш „Колко съм остарял“, „Колко се е променило“, „Колко са пораснали…“. А минутката е много пренебрежим интервал. Уж времето е толкова ценно, но точно в тези мънички интервали – когато някой те чака, когато отиваш за среща или когато просто си губиш времето – сякаш то няма никаква стойност и добива такава, когато започне да ни липсва.
Усещането за време не е ли силно субективно?
Една минута може да те смачка като валяк, да те продере по всяка клетка, може просто да отлети и да не можеш да я хванеш, може да не искаш изобщо да е минавала. Минутки, които са твои лични, но в същото време са и нечии други лични. Затова, за ужас на моята кураторка, си позволявам да наричам тези снимки снимки без снимки. Исках да бъдат окастрени от сюжет, да са много обикновени, да няма някакво голямо събитие, случка, портрет, пейзаж, разказ. В тях я има моята заявка, че е минала една минута. По този начин се надявам снимките да могат да проработят като мрежа на асоциациите, в която всеки да хване парче небе, цвят, образ, нещо, да застане на моето място – между двете фотографии в изтеклата тогава една минута и в неговата сегашна, в която ги наблюдава, да поеме по свой асоциативен път и да преживее нещо свое.
Не надценяваш ли зрителите?
Всеки би искал да има грамотна публика, която да се потопи малко по-дълбоко в концепцията, за да разбере защо тази история е поднесена по такъв начин. Търсеща публика. Ще си позволя да цитирам Тодор Карастоянов: „Широката публика има тесен вкус.“ Така че аз не държа да се харесам на широката публика. Но много ще се радвам, ако някой успее да улови нещо за себе си.
Какви са кодовете между теб и публиката?
Позволявам си да мисля за „Само минутка“ като за много рискова изложба. Тя е твърде необичайна за мен. Аз съм автор, който не показва често неща. Исках да направя нещо тихо и спокойно. Затова тези фотографии са толкова банални. Но работят като една линия.
Тук е моментът да разкажа за подредбата на фотографиите. Куратор на изложбата е Надежда Павлова, с която имах много интензивен и плътен процес, цяло пътешествие. Тя получи стотици „обикновени“ снимки, без нищо в тях. И се получи много дръзка подредба на изложбата. Открих у Надежда приятел и безкомпромисен професионалист. Тя умее да слуша много внимателно, да помни, да внимава за купища неща едновременно. Смела е, не се влияе от мнения и е човек, който не забравя да си играе. С тази изложба направи фотографска скулптура, изчислена до милиметър за галерия „Кредо Бонум“.
Има 60 диптиха – заради 60-те секунди на минутата, което означава 120 фотографии. Зрителят ще има възможност да влезе в страхотна игра заради баналността на снимките. Ако има желание. Всяка снимка води към следващата. Разбира се, маниаците могат да седят и да търсят разликите между две снимки – понякога те изглеждат абсолютно идентични, но вероятно едно клонче леко е помръднало, защото е духнал вятър. Или в света на буболечките се е случил жесток катарзис – защото е невидим. Мащабите са всякакви и вървят по мислената линия на времето.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/sedmiyat-milion/
Не познавам човек, който на всекидневно равнище да нарича това място Музейна експозиция на политическото и националното помирение – каквото е официалното му название от 1999 г. За нас е Гарнизонното стрелбище, а „помирение“ продължава да бъде дума за магическо заклинание – въпреки административната реалност.
А тук, в Гарнизонното стрелбище, между 1941 и 1944 г. са изпълнени 55 екзекуции на осъдени на смърт по Закона за защита на държавата. Един от разстреляните е Вапцаров.
През 2018 г. фестивалът „ФотоФабрика“ представи в стрелбището изложбата „21 август 1968: Краят на Пражката пролет“, съдържаща документални кадри от потушаването на революцията в Прага – и именно изкуството върна това болезнено място в софийско обращение. Нещо повече, постави го в полезрението на най-младите артистични поколения. Мнозина влязоха тогава за пръв път в един от трите тунела на стрелбището – иначе пространство, което са избягвали със страх или срам…
Година по-късно отново тук „ФотоФабрика“ откри изложбата на Иван Бакалов „Големите надежди. 30 години по-късно“, в която журналистът показва свои архивни кадри на първите спонтанни митинги в София през ноември 1989 г. „Хора, изчезнали от политиката. Тълпи на площада, каквито вече няма“, заявиха тогава организаторите.
Днес в Гарнизонното стрелбище е инсталацията „Седмият милион“ – авторски проект на Фелия Барух с фотографии, направени миналата година в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. (Изложбата беше открита на 27 януари т.г., на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.)
Случилото се на територията на Аушвиц не е резултат от дирижирана омраза на едни хора срещу други хора. А резултат на високоорганизирана, мащабно разгърната и добре оборудвана поточна линия за производство на смърт – за превръщане на човешки тела в пепел. Тази промишленост е осигурявала препитание на стотици обикновени хора. Хора – невинни в своята друга битност.
Мемориалите са, за да помним, че всичко, което се е случило тогава, може да се случи и днес.
Тогава: цивилизована държава изгражда перфектно смазана индустрия за смърт.
Днес: светът не е станал нито по-мъдър, нито по-хуманен.
Това е посланието на инсталацията, посветена на индустриалното унищожение на 6 милиона евреи, както и на роми, на хомосексуални хора, на политически и идеологически противници, на хора с физически и умствени заболявания…
Може би греша от вълнение, може би не греша, но във фотографиите на Фелия Барух не видях заснети никакви човешки същества. Точно това се питах и двата пъти, когато крачех в първия тунел на Гарнизонното стрелбище: Къде са хората? Няма ги хората!
Вървях напред, към гигантската фотография на входа на концентрационния лагер. И неразривна част от Аушвиц-Биркенау вече беше проядената от куршуми релса, върху която са връзвани екзекутираните на точно това място хора. Аушвиц е тук. Не само в миналото, но и сега.
Бях следващият.
Край мен трептяха като бодлива тел спуснатите от тавана на стрелбището филмови ленти. Звукът стреляше в гърба ми.
… Гарнизонното стрелбище е свръхнатоварено със смисли. И тук трябва да се пипа извънредно внимателно. Фелия Барух и Момчил Алексиев съединяват два исторически разказа в естетическа цялост – и го правят с нежност. Без никакви излишни жестове. Както ми каза голямата художничка Надежда Олег Ляхова, „пространството е овладяно изключително умно“.
Затова самият аз не мога да се владея много-много. И слава богу, знам къде са хората.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Така е писал Вапцаров в „История“.
Фелия и Момчил обаче започват да разказват за хората, за тях и за мен. И очаквам още по-трудното продължение на историята.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zaimov-markov-slivinski/
София: изд. „Парадокс“, 2020
Признавам, че не повярвах веднага на Заимов. Разбрах, че говори на мен, без изобщо да ме познава, когато прочетох как управлява влака на живота си в онзи момент, в който започва да свиква с мисълта, че най-доброто вече не предстои. Дори не това, а как нови хора започват да се качват по-рядко на въпросния влак, защото неговата композиция вече им изглежда поочукана.
Вероятно заради това Михаил Заимов казва разни много важни свои неща на черноморските подводни обитатели. И те му казват разни много важни негови неща. Павел Койчев е прав в увода си: Михаил Заимов е изненадващо срамежлив. Рибите говорят вместо него, ако изобщо говорят.
Във великолепно издадения албум има 83 снимки, повечето портрети на морски животни. Всяко от тях има характер. Хилядолетия човек се смята за венец на мирозданието. Разбира се, че не е. Успехът на Михаил Заимов е не дори че се равнопоставя на изумителни морски създания с непроизносими за мен имена. Той се низпоставя и спрямо тях.
В тази книга той не е арогантният водещ на културно предаване по обществената телевизия. Нито ерудираният потомък на прочут род в националната ни история. Когато участва в черноморските диалози, в неговите реплики мъдростта се появява случайно.
Греша, че рибите говорят вместо него. Той не приписва на животните своите мисли, по-скоро ги оставя да споделят почудата си пред човека, от човека.
Такива книги се появяват, когато започнеш да изпитваш самота. Истинска самота – и вече знаеш какво трябва да споделяш. И какво не. Ще призная, че не мога да плувам, камо ли да се гмуркам. Но и мен възрастта ще ме научи.
Велико Търново: изд. „Фабер“, 2020
Най-вероятно на 10 май 1841 г. Ханс Кристиан Андерсен приближава пристанището на Русчук. Той е на борда на австрийския параход „Франц I“, който пристига от Константинопол и месец по-късно ще акостира в Оршова, където писателят ще бъде настанен за десет дни в местната Карантина. Имаме основания да смятаме, че той е заплатил разноските за престоя си в изолатора. Пред българския бряг големият писател става свидетел на твърде драматична сцена: от двете страни на мостика във водата скачат двама мъже, облечени „във франкски дрехи“. И двамата плуват към брега, но „на единия помогнаха да се качи, а другия прогониха назад [във водата] с ужасни крясъци и дори хвърляха камъни по него. Той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Те ще ме убият!“ Няколко от моряците ни скочиха в една лодка и го изтеглиха в нея“.
Параходът се отдалечава от българския бряг. Андерсен разбира, че участници в свадата са турчинът, директор на Карантината, и французинът д-р Брюно Тарон. Те имали много разногласия, блъскали се един друг и турците взели страната на своя сънародник. Писателят казва, че свадата е „частна работа“.
Андерсен греши. Случаят е образцов. И свадата изобщо не е частна. Става дума за много трудното налагане на санитарно-карантинните служби по българските земи след голямата здравно-санитарна реформа в Османската империя през 1838 г. В книгата си Николай А. Марков посочва, че през февруари 1841 г. 400–500 християнски жени са застрашили живота на директора на местната Карантина, който бил спасен само благодарение на твърдостта на властите.
Авторът разказва много увлекателно как Османската империя възпроизвежда западноевропейския модел за справяне с най-смъртоносните за епохата заразни болести. Добиваме отлична представа за домашните и институционалните форми на изолация, за санитарните кордони и принадлежащите им лазарети. С други думи, опитите за ограничаване на човешкото движение и контактите между хората винаги са целели да спестят по-широкото ограничение на болестта – и съпротивата не закъснява. Видяхме примерите от Русе и Варна, но има още много такива.
А ако се питате какво точно означава санитарен кордон преди два века, то това са стотици малки войскови постове, понякога на едва 500 метра един от друг, а на няколко километра в дълбочина е организирана втора защитна линия от запасни войски. Целта е никой да не преминава нелегално между заразена и здрава зона, като стоките са пропускани само през бариерите и лазаретите. Много често търговците са преживявали в карантинните изолатори по почти три месеца. Хелмут фон Молтке пише, че като решение срещу епидемията в България жителите се крият по планините: „Търново, който бях видял толкова усмихнат през пролетта, представяше най-мрачна гледка; Казанлък е почти пуст; в някои села няма и жив човек.“
Нищо ново. Историята продължава да ни учи на стоицизъм. И все така сме си тройкаджии.
превод от украински Райна Камберова, София–Лондон: изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020
Тревожни времена.
Не разпознавам обувките,
които са пред входа.
Пред нас са стихотворения с извънредно фина емоционална честота. Лирическият Аз на Остап Сливински е много тих. Дори да се отпусне да разказва, той е обаятелно сдържан. И ясен до загадъчност.
Украинският поет се обръща към читателя с онези „тайни думи на приятелство“, за които пише Боян Манчев в книгата си „Зима“, публикувана тези дни. Остап се обръща и към себе си. До нас, разбира се, достига баталният тътен на епохата. Болезненият досег с актуалните колизии прибира автора навътре, дълбоко в самия него. В автобиографичната памет за детството.
Памет, едновременно щастлива и мъничко болезнена. Умът на Остап гледа елегично към действията и историите, които стихотворенията споделят.
Думите, като животни или деца, изтичват пред нас
и след миг се връщат.
Човек чете – и на места иска да си поеме по-дълбоко дъх. И да продължи да се разхожда между казармата на стихотворенията и ботаническата градина на стихотворенията. Да мълчи.
Добра компания в тази разходка на Остап биха били примерно Адам Загаевски или Йехуда Амихай. И тримата ще знаят същественото.
Неизвестно чии следи
Няколко размити знака, намокрена
карта,
счупени от някого клони, след които вървя –
и нищо повече.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.