Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/oshte-edna-tuhla-v-stenata/

Защо този човек не ни пусна?

Петгодишният Елиас задава въпроса на майка си, след като двамата са спрени още на входа на басейн в Луковит. Обяснението е, че местата са запълнени, но докато стоят отвън, други хора продължават да влизат и излизат. Майката Ирена е убедена, че причината е ромският им произход и по-тъмната кожа. По-късно пред друг басейн детето се разплаква от страх, че отново няма да бъде допуснато. Ирена подава жалба до Комисията за защита от дискриминация, а организацията Romalo, разказала за случая, не получава отговор от собствениците на басейна. 

Елиас вече е научил един от първите уроци на сегрегацията – че има места, до които може да не бъде допуснат заради това как изглежда. Децата от другата страна на входа също научават, че разделянето на хората по етнически признак е нещо обичайно, което не изисква нито обяснение, нито възражение. Така предразсъдъците се възпроизвеждат по-лесно.

Същият механизъм действа и в образованието. Когато ромските и българските деца растат и учат отделно, едните губят достъп до по-добра езикова и образователна среда, а другите – възможността да познават свои връстници извън наследените стереотипи.

Именно в училище започват да се натрупват последиците от това разделение. Те не се изчерпват с различните сгради или квартали. Сегрегацията влияе върху езиковото развитие на децата, върху очакванията от тях, върху качеството на преподаването и в крайна сметка – върху шансовете им за образование и професионална и житейска реализация. Това са процеси, които се наслагват и трудно могат да бъдат преодолени по-късно.

Разговорът с експерта Огнян Исаев от „Тръст за социална алтернатива“ очертава четири от най-важните препятствия пред децата в сегрегираните училища: езиковата бариера, ниските очаквания от учениците, неподготвеността на системата да работи в многоезична среда и липсата на последователна държавна политика за десегрегация. 

Българският език – първата бариера

Първата бариера често се оказва езикът. Много ромски и турски деца тръгват на училище с желанието да учат, но още от първия учебен ден трябва същевременно да усвояват нов език, защото българският не им е майчин, и нови знания чрез него. Ако тази разлика не бъде преодоляна навреме, тя започва да се натрупва година след година. 

„Езиковата компетентност има няколко измерения – казва Огнян Исаев. – Първото е чисто комуникативното: да можеш да си поръчаш вода, кафе, да попиташ къде е тоалетната… След това идва функционалното ниво – да владееш езика дотолкова, че да учиш чрез него, да разбираш понятията. И чак накрая – да можеш да възпроизвеждаш знания чрез езика.“ 

Тоест не става дума само да говориш български, а да можеш да мислиш, да разбираш и да учиш чрез него. Детето може спокойно да разговаря с приятелите си на български, но да не разбира условието на задачата по математика или текста в учебника по природни науки. Така то започва да изостава не защото няма способности, а защото още не владее добре езика, на който се преподава. 

„До 2020–2021 г. този проблем изобщо не беше в радара на МОН и ние положихме доста усилия, за да влезе“, казва Исаев. Учителите се подготвят да преподават на деца, които вече владеят български език, а не на такива, за които е втори. Когато след войната в Украйна в училищата влязоха хиляди украински деца, проблемът, че системата ни не може да интегрира никого, стана видим. Трудности срещат и децата от български произход, които се завръщат от чужбина.

Според Исаев езиковата подкрепа не може да се изчерпва с часовете по български език. Тя трябва да присъства във всеки предмет, защото всяка нова дума в учебника по история, биология или математика е едновременно езиково и учебно предизвикателство. А когато тази подкрепа липсва, всяка следваща учебна година увеличава изоставането.

Проблем е отношението към майчиния език на детето. Вместо да бъде възприеман като езиков капитал, ромският или турският в повечето случаи се разглеждат като пречка. Ако някой каже „български като втори език“, националисти инструментализират проблема с цел политически дивиденти. 

Изследвайки образователния процес на децата от ромски произход в Европа и в България в периода 1945–1990 г., проф. Христо Кючуков пише, че през 50-те и 60-те години на миналия век сегрегираните училища ограмотяват децата на официалните езици на страните, където живеят, и „подпомагат установяване на своеобразна международна ромска интелигенция“. Но той отбелязва и че започват процеси на насилствена асимилация в Европа, а и в България. 

За ромските деца няма часове по ромски език като майчин, както това е осигурено за децата от други малцинства. В България до 1972 г. турските и арменските деца са имали право да изучават майчиния си език по 4 часа седмично… Вестниците на ромски език, ромският театър, открит през 50-те години, са закрити през 60-те.

В първите години след демократичните промени обаче Кючуков е поканен в МОН, за да разработи всичко необходимо за въвеждането на ромския език като майчин в българската училищна система. През 1993 г. е публикуван ромски буквар в 100 000 екземпляра. По това време, по данни на проф. Кючуков, общият брой на ромските деца от I до VIII клас в българските училища е бил 123 000 (сега всички деца, родени в България през изминалата година, са повече от два пъти по-малко). Близо 10 000 от тях са изучавали ромски език.

Докато двуезичието обаче се възприема като проблем, а не като ресурс, българското образование ще продължава да губи част от потенциала на децата от етносите.

„Да танцуват и играят – повече не могат“

Езиковите бариери са началото. След тях идва друг, много по-трудно преодолим проблем – ниските очаквания, не само на учителите, но и на самите деца. 

Изкарали сме ниски оценки – ами изкарали сме толкова, толкова си можем. Има я и стигмата върху самите учители – това са циганските учители, циганското училище и така нататък. И учителите, и директорите интернализират това, а през тях и децата: „Могат да танцуват и играят, повече не могат.“ 

Така Огнян Исаев описва нагласата, която често се изгражда у ромските ученици още в началното училище. Те отрано разбират какво се очаква от тях – не да кандидатстват в езикови гимназии, да станат лекари, юристи, инженери, а най-много да покажат талант в песните и танците на училищния празник.

Тези очаквания рядко се изричат директно. Те личат в примирението със слабите резултати от националното външно оценяване (НВО) – последици от сегрегацията.

В училищата, в които учат предимно ромски деца, средният резултат на НВО в VII клас е едва между 9 и 12 точки по математика и между 10 и 15 точки по български език и литература от максимални 100 точки. За сравнение, средните резултати за страната са около 40 точки по математика и около 50 по български език.

Сходна картина показва и международното изследване PISA. Учениците от семейства с по-нисък социално-икономически статус изостават средно с две до три години в знанията и уменията си по математика, природни науки и функционална грамотност спрямо своите връстници.

Според Огнян Исаев обаче тези данни често се тълкуват погрешно. Самото понятие „социално-икономически статус“ не означава само ниски доходи. То включва и фактори като образованието на родителите, езиковата среда у дома и достъпа до културни ресурси. „Децата не изостават заради майчиния си език или заради своя етнос – подчертава той. – Те тръгват на училище с различен социален и културен капитал.“

Този капитал не се измерва само с пари. Той включва книгите вкъщи, разговорите с родителите, това дали детето чува български език всеки ден, дали има човек, който да му помогне с домашните, дали вижда хора като себе си в учебниците и в училищната среда. Именно тези натрупани предимства или липсата им започват да влияят още преди първия учебен ден.

Детето постепенно започва да вижда себе си през очите на възрастните. Ако никой не очаква от него високи резултати, след време и то самото престава да ги очаква.

Според Исаев това е една от най-тежките последици на сегрегацията. Тя не само ограничава достъпа до качествено образование, но и стеснява хоризонта на възможното. Когато около едно дете няма хора с висше образование, лекари, адвокати, инженери или предприемачи, то трудно може да си представи, че самото то би могло да стане такова. Мечтите му не изчезват изведнъж – те просто постепенно се смаляват.

Сегрегацията надживя Прехода

Огнян Исаев разказва, че в Югославия например съхранението и развитието на етническата идентичност е било позволено – издавали са се книги на ромски език, песни, така просперира например известният Шабан Байрамович. 

В първите години след демократичните промени обаче има някакво развитие по темата за ромското образование. След 1989 г. известният като Мануш Романов, но роден като Мустафа Алиев основател на Демократичен съюз „Рома“ е избран за депутат във Великото народно събрание и е един от 39-мата, които не подписват новата Конституция. Романов, режисьор и фолклорист, настоява училищата в гетата да бъдат закрити въпреки възраженията на ромите. 

„Казвал е, че няма значение, че ромските родители ги искат тези училища; само и само да угодим на ромските родители, не трябва да осакатяваме децата“, обяснява Исаев. По думите му родителите често използват аргументи като „то ни е близо, то ни е в махалата, къде ще ходи сега“, а и някои от тях се страхуват, че детето им ще бъде подложено на тормоз и насилие, ако бъде записано в училище извън махалата. 

Те на първо място слагат сигурността на детето, но не виждат, че го лишават от базова възможност да се социализира и да върви напред заедно с връстниците си. Макар че познавам няколко случая на роми, мигрирали в чужбина, защото децата им са били тормозени. Един от тях ми разказа, че в момента в класа на сина му имало деца от различни страни и раси и това никого не впечатлявало,

разказва експертът от „Тръст за социална алтернатива“.

В годините на Прехода първите опити за десегрегация идват не от държавата, а от граждански организации с подкрепата на Фондация „Отворено общество“. Началото е поставено във Видин, където деца от квартал „Нов път“ започват да учат в училища в града, като получават транспорт и допълнителна подкрепа, за да наваксат пропуските си. Моделът по-късно е приложен и в Стара Загора, Пазарджик, Пловдив, Плевен и други градове и доказва, че работи. В навечерието на Десетилетието на ромското включване държавата създава към МОН Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, но така и не превръща десегрегацията в последователна национална политика. 

Според Огнян Исаев една от причините е, че десегрегацията не е възприета като дългосрочен процес, а постиженията са плод на ентусиазма и усилията на неправителствени организации и активисти. Много от сегрегираните училища са сред най-големите в страната – с по над 1000 ученици и съответно с най-големи бюджети. „Не можеш просто да преместиш 1000 деца в училища в центъра на града“, казва той. 

Решението не е само в транспорта, а и в повишаването на качеството на образованието в тези училища, така че те да станат привлекателни и за деца извън квартала. 

Готово ли е Просветното министерство да се промени за различните деца, да обучава на емпатия учителите, за да приемат различната култура – или се съпротивлява?

Майчиният език, етносът, мястото, където живееш, не са неща, които децата избират, но въпреки това са наказвани заради тях. 

Според Огнян Исаев промяната няма да дойде само с преместването на деца от едно училище в друго. Тя изисква различна подготовка на учителите, повече езикова подкрепа, повече емпатия към различните култури и готовност училището да се променя според нуждите на учениците, а не учениците да бъдат принуждавани да се нагодят към една система, която не ги вижда. Именно с тази идея организацията му е обучила над 1000 учители по програмата „Заедно в пъстър свят!“, разработена след войните в бивша Югославия за работа в мултикултурна среда. 

Сегрегацията не започва с отказа на входа на басейна и не свършва с ниските резултати на матурите. Тя започва с очакванията, които обществото има от едно дете, още преди да е прекрачило училищния праг. И ще продължи, докато образователната система приема различието като проблем.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-zhivoti-lyubovi-smisli/

„Живот“, „любов“ и „смисъл“, казват някои, нямат форма за множествено число в българския език и всеки, който ги рони и брои, принизява Живота, Любовта и Смисъла. Тях не закачаме, отговаряме други, тях оставяме за Човека и Всемира. Което обаче не пречи да отчитаме факта, че Животът, Любовта и Смисълът имат толкова частни изражения, колкото са възможните (съчетания от) хора, епохи и култури. Та стига окрупняване – има нещо текезесарско в него, нещо униформено и строево.

Един кинофестивал, където целият свят идва да разказва за преживяванията си (често колкото по-специфични, толкова по-универсални), е идеалното място за припомняне на екзистенциалната пъстрота. И след като в предишния материал от Карлови Вари споменах за скептичното си отношение към дванайсетте тазгодишни претенденти за Кристалния глобус, днес идвам да изкажа възхита от дузина творби от програмата за 2026-та, в които животи, любови и смисли триумфално се множат и процъфтяват на екрана и в умовете на зрителите след прожекцията.

По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.

Наградените в „Проксима“

От филмите, включени в „Проксима“ (втория състезателен раздел на карловарската програма), сва̀рих да гледам едва половината. Но ето че два от тях мощно ми върнаха вярата и в изкуството, и в себеподобните: „Почти цял човек“ на Ефтимис Косемунд-Санидис и Lover, not a Fighter на Мартина Бухелова (за целите на материала ще го наричам „Гальовник, не бунтовник“, вдъхновена от култовата книга на Ромен Гари и оригиналното заглавие Milovník, nie bojovník). Първият (копродукция с България) справедливо беше отличен за режисурата си, а вторият получи голямата награда на „Проксима“. И двата са уверени пълнометражни дебюти, и двата – за любов. Стратегията и поезията им обаче е твърде различна.

„От нас двамата сега ще стане цял човек… почти“, казва Калиопи, една от героините на Косемунд-Санидис, когато двамата с Илиас, главния герой, изгубили контрол над половината от телата си, започват да правят любов. Илиас е пристигнал неотдавна на острова (разбира се, че е остров, когато е Гърция и всичко започва на корабна палуба), за да предяви правата си на наследник. Наследството се оказва не каквото е очаквал; негодуванието му към наскоро починалия почти непознат баща се трансформира в интуитивно разбиране; островът с тучната си, звучна, напираща природа похищава стъпилите на него и ги препъва и премащабира. Болестта, видяна като органична част от живота, както и опияняващият ритъм на ставащото, което ни най-малко не се старае да се обясни на зрителите, камо ли пък да им се хареса, са част от многото достойнства на този труден за обобщаване разказ. Свръхблизки планове, Шубертово импромптю, женски хор от оплаквачки, мъжки „хор“ от техници в битка със странностите на местното електричество, непредвидим диалог и темпо, вдъхновено (по думите на автора) от „Уморените коне ги убиват, нали?“… Приключение на края на света.

„Гальовник, не бунтовник“ с радост бих сложила до „Преди изгрева“ на Линклейтър – малко бижу, което ще се съхрани през десетилетията. Жалко само, че един словашки филм никога няма да получи отзвука на каквото и да било от същия калибър от Щатите. Комичен, сърдечен и забележително умел в подбора и подредбата на детайлите, той е за двама влюбени на изхода от юношеството, все още по детски пластични и нежни. Андрей и Миша са първи приятели и добри хора, които опитват да се разберат – сами себе си и помежду си. Фонът е обикновен словашки квартал; второстепенните герои са първокласно очертани (от бабата на Андрей до морското свинче на братовчед му), а там, където би могло да стане грозно, авторката тъче изящно със загатвания и елипси. В „Преди изгрева“, в който двама млади хора се срещат във влака, слизат във Виена и цяла нощ си говорят по улиците ѝ, момичето казваше: „Мисля, че ако има някакъв Бог, то той не е нито в теб, нито в мен, а в ей това малко пространство помежду ни. И ако има някаква магия в този свят, то тя сигурно е в опита ни да разберем някого, който споделя…“ В „Гальовник, не бунтовник“ Бог и магията са щедро налични.

 Документалните

„Ако гълъбите станат златни“ е също първи филм, но в Карлови Вари дойде вече с две награди от последното „Берлинале“. Авторката му – Пепа Лубояцки от Прага (която твърди, че не се е стремила към киното и плановете ѝ са романови), прави обзор на травмата на семейството си със собствения си глас, видеоматериали от последните години, домашен архив и малко ИИ анимация: алкохолизъм, хронично насилие, редувано с отсъствие, опити за спасение, безсилие. „Били ли сте някога в траур по още жив човек?“, пита. Разказът ѝ се върти около по-големия ѝ брат Давид, с отбивки към двама от братовчедите им – всички зависими и живеещи на улицата („гълъбите“ от заглавието, към които рядко някой поглежда с добро). Да, но благодарение на френетичното темпо, чувството за хумор и неугасващото детинско обожание на Пепа към батковците ѝ, от тези дадености някак се е получило не опело, а ярко изригване на човеколюбие. Това е spoken word в екранна форма и в него има колкото информация и болка, толкова и бунт и наслада.

В два часа разговори със засегнати и специалисти и посещения в съдебната зала „Нашата земя“ на Лукресия Мартел представя казуса „Чокобар“. През 2009 г. невъоръженият 68-годишен Хавиер Чокобар е застрелян от трима бели мъже в спор за мъничкото земя, останала на племето му чусчагаста. Това е пореден епизод от агресията на пришълците от Европа в Аржентина спрямо местното население (сведено в момента до има-няма 3% от цялото): отначало директно изтребление, а после системно изтласкване и заглушаване. „В мига, в който се съгласим на диалог, вече губим“, казва един от „индианците“ – смразяващо твърдение: изходните позиции на белите и коренните жители са толкова различни, че равнопоставеното общуване е невъзможно. Материалът, с който борави Мартел, е суховат за преглъщане, но тя вещо го прави разбираем дори за най-незапознатите.

(Съжалявам, че не успях да гледам спечелилия наградата на публиката „Бара Базикова: 50 години от живота на една жена“ на Хелена Тршещикова, солидна документалистка, която познаваме от „София Филм Фест“ и Master of Art – вж. „Форман срещу Форман“. Бара е любима на чешката публика рок певица с красив глас и несъмнено интересна съдба.)

Полунощните

На чешки „ужасен“ (úžasný) е „чудесен“ и описва „Дух в килията“ на Джоко Ануар точно толкова добре, колкото и в българското си значение. Сценаристът, режисьор и монтажист Ануар е на 50 години, има 12 филма и 5 от тях са на ужасите, като „Дух в килията“ е първата му хорър комедия. Премиерата ѝ беше в Берлин, а правата за разпространението ѝ са откупени за 86 страни – дано нашата е една от тях. Действието се развива в Индонезия – страна с огромно население, площ и културно разнообразие, проядена от корупция. Млад журналист, който току-що е ходил на своя глава да отрази престъпното изсичане на поредната вековна гора, неволно донася оттам в редакцията един сърдит дух, изгубил дома си, който – както става ясно съвсем скоро – налита по най-кървавия начин на най-гневния човек в околностите. Когато журналистът по погрешка попада в затвора сред много, ама много гневни мъже, нещата стават наистина страшни… и на места неистово смешни.

„Дух в килията“ беше част от малката подборка жанрово кино Afterhours, предназначена за късните часове на фестивала. Ще ми се да спомена още две от заглавията в нея. В „Долината на усмивките“ на Паоло Стриполи (приличен хорър опит, при все клишетата и сценарните шупли) в планинско селце едно момче с прегръдка лекува скръбта. Местните жители са пристрастени към обятията му, а драматичният обрат идва с проумяването, че способността му е по-скоро демонична, отколкото ангелска: „… той премахва мъката, но така унищожава Бог… защото Бог е в мъката.“ А в „Джим Куийн“, анимационна приумица на Никола Атан и Марко Нгуен, епидемия от „хетероза“ превръща парижките гей мъже в хетеросексуални – тук шегите не са възможно най-изобретателните, но доста ефикасно се илюстрира смущаващата привързаност на повечето от нас към опаковката (не към съдържанието) на нещата.

„Канските“

Тази година в деветте си дни и десетте си раздела карловарският фестивал представи над 130 пълнометражни произведения, та е важно да уточним, че всеки репортаж от мястото включва само порция от заложеното от организаторите. И то допълнително ограничена от личния вкус и случайността. Ако например бях успяла да се преборя с тълпящите се колеги от пресата за достъп до „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу („Златна палма“ 2026) или да стигна навреме за „Жълти писма“ на Илкер Чатак („Златна мечка“ 2026), ако не бях гледала още на „София Филм Фест“ възхитителния „Мълчаливият приятел“ на Илдико Енеди (с награди от миналогодишната Венеция), сега непременно щях да пиша и за тях. Но тъй като стана другояче, по-долу следват възторзи за ето тази троица от последния Кан…

Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн, или други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна, и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж…

Тези яростни думи на една майка в самото начало на „Кланица 5, или кръстоносният поход на децата“ (Кърт Вонегът, прев. Владимир Филипов) сякаш са чути и осъзнати с болезнена яснота от Люкас Донт („Момиче“, „Близо“), който в третия си филм „Страхливец“ изнася извън кадър командващите (и въобще възрастните), йерархиите, битките и типично екранния героизъм, за да се съсредоточи в един мъничък фрагмент от задкулисието на Първата световна, в детинските лица на момчетата, хвърлени в ада от „войнолюбиви дърти мръсници“, и в техните лични перипетии. Резултатът е безумно красив за гледане и вълнуващ за съпреживяване, а Донт е майстор: излизам от прожекцията и под клепачите ми е не епична батална сцена, а наситеният миг, в който главният герой затваря очи и си представя отрупано с ябълки дърво.

И още: „Всеки път“ на Зандра Волнер (победител в раздела „Особен поглед“) е история за нелепа злополука и чувство на вина, която съумява да предаде пищящия ужас от внезапната загуба на близък чрез едно меко, поетично, освобождаващо полудяване. А новото от разказваческия тандем Родриго Сорогойен и Исабел Пеня („Добичета“) е забележителен танц със саби между две силни личности, в който баща (фамозен режисьор) се опитва да привлече отдавна изоставената си дъщеря (не съвсем сполучила актриса) за новото си начинание. Да, по описание „Любимо същество“ доста прилича на „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер, но историята е по-стегната и отива другаде, а образите на Хавиер Бардем и Вики Луенго са по-интересни от тези на Стелан Скарсгард и Ренате Рейнсве. И макар на първо гледане двамата да приличат на тежък нарцисист и свита жертва, те постепенно се изпълват с нюанси, тоест с живот.

Към свободата

„Различията си приемаха с нежност“, казва глас зад кадър в „Жюл и Жим“ (1962), прочутия филм на Трюфо, в който двама приятели и магнетична млада жена образуват любовен триъгълник, изпълнен с приповдигната веселост и обречен на драматично разпадане. Същата е и постановката в „Птици, сираци и безумци“ (1969) – трима се срещат в развалините на неназована война и се щурат заедно до трагичната развръзка (думите са по-малко, гротеската – повече и сравненията обикновено вървят по линията Фелини и Ходоровски). Веднага след премиерата си филмът е „арестуван“ (реабилитацията идва 20 години по-късно), а на автора – словака Юрай Якубиско, е забранено да прави пълнометражно кино чак до 80-те.

Хаотичен, претенциозен („Щастието е бяла къща…“) и на места неволно жесток към хора и животни, „Птици, сираци и безумци“ е спорно велик, но безспорно любопитен. За 60-тото издание на фестивала в Карлови Вари той беше избран и представен от легендарната актриса в главната роля Магда Вашарьова (дългокосата Маришка в „Подстригване“ на Менцел и Маркета Лазарова в едноименната творба на Франтишек Влачил). „Всяка пролет на заседание в Пражката крепост [другарите] от ЦК на ЧКП гледаха този филм – каза тя, – за да си припомнят, че подобна свобода на художеството, мисълта и светогледа никога повече не бива да се допуска…“

Е, десетилетия по-късно ЧКП е статия в Уикипедия, а свободата, за щастие, продължава да не се дава лесно.

 Авторката благодари сърдечно за подкрепата и приятелството на Хелена и Милан Русеви от Карлови Вари.