Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam-2/

<< Към първа част

Упражняването на занаята калиграфия от самото начало е инструментално подчинено на нуждата от разпространяване на исляма. Постепенно обаче женските писарски умения се превръщат в част от развиващата се висока култура в двора на халифа и елита от Изтока на мюсюлманския свят до Запада и мюсюлманска Испания. Два века след появата на исляма вече има среда, в която образованите жени намират своето място, често пъти като част от семейства богослови и специалисти по право, понякога и като част от харема, наложници или робини. 

Интелектуалецът, философ и литератор Ал-Джахиз от Багдад през IX век говори, че управниците и елитът притежавали прислужници (Маргарет Атууд не харесва това!), които движат обществено важни дейности, част от администрацията са, дори се появяват публично, облечени добре, без никой да възразява. Е, да, това все пак е метрополията на Абасидския халифат, ще кажем ние, милионен град, в който съжителстват представители на цялата империя.

Известният поет Абу ал-Атахия от X век (известен от часовете по стара арабска литература като автор на мистични и аскетични поеми) имал прислужница, която да записва стиховете му. Същото е положението и с някой си Ал-Фурат, пак от този период, автор на коментари към Корана, събирач на религиозни предания. И той също имал прислужница, която сверявала преписите му от други книги, за да се увери, че са добри. 

Тук и там може да се прочете, че жени, владеещи добре калиграфия, успявали да се издигнат в обществото, например някоя си Фатима през XI век, дъщеря на Ал-Хасан ал-Акра’. Веднъж, твърди разказът, тя писала на везира на селджукския султан Тогрул. Той бил толкова впечатлен от почерка и красноречието ѝ (дали само от това, продължава кулоарното ми хихикане), че я дарил с хиляда динара. 

А чували ли сте за египетската калиграфка от XII век, известна в изворите като Бинт Худауарди (Бинт-и Хюдаверди на турски), още Би-Дест? Това, второто, значело „без ръце“, защото по рождение била така. Пишела с краката (но не като пословичния израз от българското училище) и даже я довели пред един от египетските везири, за да проверят учителите по краснопис дали наистина е толкова добра. А след това везирът, очевидно доволен от видяното, я удостоил с официална длъжност. 

Особен е случаят на Падишах Хатун, за която биографите казват, че била единствената жена управник (султан) и в същото време активно практикуващ калиграф. Историята ѝ е достойна за ориенталски римейк на „Игра на тронове“. За период от около четири години управлява иранската провинция Керман в края на XIII век и преди да бъде удушена в династични боричкания, става известна като покровителка на учени, поетеса и преписвачка на Корана, оставила след себе си няколко копия от свещената мюсюлманска книга.

Всички тези разкази са неизбежно оцветени от доза романтизъм и фикционалност. 

Оскъдни, разпръснати тук и там из съчинения по литература и история, хроники, дворцова литература и поезия, те в повечето случаи подхранват представа за Близкия и Средния изток, сродна по дух с „Приказки от хиляда и една нощ“. 

Разказите за калиграфките придобиват малко по-ясна структура с възхода на Османската империя. Най-малкото, вече може да четем биографични речници, посветени на калиграфската история. Хилал Казан, най-популярната съвременна турска изследователка на женската калиграфска традиция (и самата тя практикуваща този занаят), отбелязва, че в традиционните енциклопедии от Османската империя се идентифицират общо около двайсет жени. Към тях тя добавя открита информация за още десетина, т.е. общо около трийсет за няколко столетия от началото на империята до края на XIX век.

Сходно е положението и в Иран, където има информация за множество жени калиграфи по времето на управлението на Каджарската династия през XIX век, но пък свидетелствата по време на Сафавидите в периода XVI–XVII век са за само три жени. Защо това е така, може да се спекулира.

В интерес на сравнителните изследвания, може да се провери колко са жените художници в Западна Европа по същото време. Подозрението ми е, че броят е сходен. 

Обучението по краснопис е неотменна част от възпитанието на дворцовия и интелектуален елит и често върви заедно с умението за изработване на мраморна хартия (осм.-тур. ебру) и геометрична или растителна орнаментация (осм.-тур. тезхиб). Историята на Умми Хатун, дъщеря на ковач от Галиполи през XVI век, е по-скоро забележително изключение. От друга страна, отношението към личното пространство и мястото на жената в обществото няма как да бъде пренебрегнато. 

Артистична изява от този тип остава подчинена на културните условности на епохата. Крие се по кьошетата на традицията и само от време на време излиза на светло – като в живота на Есма Ибрет Ханъм, може би най-известната османска калиграфка. Родена през 1780 г., Есма е дъщеря на служител в двора на султан Селим III. От детството си тя била ученичка на известния калиграф Махмуд Джеляледдин (един от любимците ми). Учил с много майстори на занаята, но с никого от тях не успял да се спогоди, защото бил много инатлив. Османските извори тук употребяват думата серт. Накрая се превърнал в пример за самоук калиграф. Това е рядкост в рамките на

традиция, в която приемствеността между ученик и учител е съществена част от качеството на обучението.

Неговият стил – отражение на характера му, казват, не успява да се превърне в част от мейнстрийма, подобно на съдбата на другия ми любимец – Ахмет Карахисари, изписал джамията „Сюлеймание“. 

Не знам какво да мисля за брака му с неговата по-млада ученичка (дали може да говорим за ориенталска калиграфска история, подобна на историята на Абелар и Елоиз на Запад), но ученичката му успява да придобие официалната калиграфска диплома, т.нар. иджаза, преди да навърши петнайсет години, и изработва подарък за султан Селим III по поръчка. Подаръкът е в калиграфския жанр на хилйе, т.е. описание на Пророка Мохамед със стандартизирана определена форма. Смятало се е за особено престижно калиграфите да изработват такива. (Известно време подобно произведение висеше в пловдивската Джумая джамия, дарение от Истанбулската община, но после го снеха.) В знак на благодарност султанът я дарява с 500 гроша и дневна надница. 

В същия дух върви и друга анекдотична история за Есма Ибрет Ханъм. Един ден високопоставен клиент поръчал на Махмуд Джеляледдин по време на Рамазана копие от книга с молитви. Той нямал подръка готова и наскърбен се прибрал вкъщи. Есма го посрещнала и като разбрала, му казала, че вече има готов препис, в който имитирала стила на своя учител и съпруг. Тогава той прегледал почерка ѝ, поправил нещо тук-там, сложил подписа си под преписа и изпратил готовата поръчка. 

След Кемал Ататюрк полето на калиграфията претърпява промени.

Замяната на арабицата с латиница в модерна Турция няма как да не се отрази на популярността на този занаят. И все пак традицията устоява. В едно противоположно идеологическо движение Ислямската революция в Иран пък дава тласък на традиционните мюсюлмански книжни изкуства. И в двете държави – както и в арабския свят, впрочем с известни изключения – калиграфията остава традиционен занаят, чието откъсване от люлката на религиозното е нежелано и ненужно. 

Интересно наблюдение прави Давид Симоновиц през 2010 г. Известният калиграф Хасан Челеби, активно подкрепян в дейността си от Центъра за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), дотогава е успял да обучи около 500 мъже. От тях 48 са получили официалната калиграфска диплома. В същото време е обучил около 300 жени. Само три от тях (по времето, когато е направено наблюдението) са придобили калиграфска диплома – Айтен Тиряки, Хилал Казан и Налан Кутсал. Оттогава със сигурност числата са други. Много повече жени получават формално потвърждение за майсторство в занаята, а и не е задължително всички, които са били обучени, да са преминали през официалния процес по сертифициране. Но самият Хасан Челеби прави изказване, което заслужава внимание. 

Жените, твърди той, били твърде заети, за да учат калиграфия, защото имали повече домашни задължения от мъжете. 

Но не бил против да ги обучава. И това често става под покровителството на организации като IRCICA, която от години полага целенасочени усилия за популяризирането и опазването на калиграфията. Или пък на Истанбулската община, която в миналото организира симпозиуми, посветени на жените калиграфи под егидата на Ердоган, по онова време премиер. 

Подобни събития без съмнение обслужват политическия дневен ред и носят отсянката на държавната синекурност, съпътстваща официалните културни политики. Не може да се каже, че допринасят за разчупването на калиграфския канон. Всъщност точно обратното – съхраняват традиционния образ на жената калиграф, която упражнява изкуството си в идеологизираните рамки на позволеното и приемливото от обществената, културна и религиозна норма. Но със сигурност служат като трамплин за вече утвърдени калиграфи като Сорая Сийед или Нурия Гарсия Масип, които пък на свой ред в частната си калиграфска практика и уъркшопи привнасят експериментален елемент във вече утвърдените конвенции. 

Има и нещо друго. Не бива да забравяме, че формалното предаване на уменията в рамките на консервативната традиция не е единствената възможност за практикуване. По примера на Махмуд Джеляледдин винаги е възможно човек да се занимава с калиграфия, дори и без да учи при някой утвърден майстор и да се стреми към получаване на официален сертификат. Новите медии и глобализираният обмен на информация могат да бъдат само от полза. Дистанционното обучение по калиграфия, което преди се осъществяваше чрез традиционна кореспонденция на хартия, сега е ускорено от дигиталните средства и социалните мрежи. Съществува огромно пространство за експерименти с модерни интерпретации на арабската азбука в полето на абстрактните визуални изкуства или смесването им с графити. 

По този път поема например Мауада Мухтасиб от Саудитска Арабия, която не просто комбинира латинската и арабската азбука, но и набира популярност чрез техниката на огледалното изписване на арабската фраза в модернистични, опростени, енергични шрифтове. Или пък Джумана Медлеж от Ливан, която използва високостилизирани варианти на стари арабски шрифтове от вариацията на куфийския, получил наименованието си от град Куфа в Багдад. Явно тепърва предстои да разберем дали ще станем свидетели на обособени калиграфски школи, в които жените да заемат по-пълноценно място сред „синовете Адамови“.

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam/

Първа част

Има някои теми около Близкия изток, за които се говори по-лесно. Такива са пикантните, политическите и злободневните. (Елементът на сензация винаги е добре дошъл.) Ето например, войната между Израел и „Хамас“ е една от тях. Или глобалният джихад и тероризма. Или възможните клетки на ИДИЛ в махалата с новата джамия в Пазарджик. Или чуждите фондации от арабския свят „на терен“ сред мюсюлманските общности в Западните Родопи. Или откъде идва финансирането на нови джамии. Или какво са пиратите от Сомалия, после и от Йемен. Лайфстайл компонентът също услажда – например къде са най-добрите дюнери или ливански ресторанти, откъде може да си купим сумак, кедрови ядки или редукция от нар. 

Други пък теми са обречени от свръхспециализираността си. Да речем, точното значение на понятието фитра (‘природа’) от Коран 30:30, което вълнува средите на богословите и изследователите, употребата на свързващата частица фа- в арабския език или класификациитe на науките според мюсюлманските възгледи. 

А е възможно да има теми, които по стечение на обстоятелствата или заради замисъла им прескачат от едната категория в другата – в тази връзка се сещам за книгата на мистериозния арабист Кристоф Люксенберг относно сиро-арамейските езикови корени на Корана. Той твърди, че тайнствените хурии в Корана, въжделение на всеки мъченик (шахид) „по пътя на Аллах“, са всъщност продукт на неразбиране. Ставало въпрос за чепки грозде, каквото означавала оригиналната дума в стария арабски текст на Корана.

Съжалявам, мъченици! Вместо девиците – „жени с целомъдрен поглед, недокоснати“ от Коран 55:56 и „с напъпили гърди девствени връстнички” (Коран 78:33) – получавате стафиди. 

Най-неблагодарни обаче са областите, за които разговорът е осъден на липса на интерес „по дизайн“, както казват в ИТ индустрията. 

Такава е например арабската калиграфия в България. Причините са много, и все понятни. На първо място, разбира се – писмеността. Може ли тази форма на художественост да бъде „царицата“ на мюсюлманските художествени занаяти, така както сред мюсюлманските „науки“, без съмнение, правото, а не богословието упражнява своето върховенство? Но архитектурата и абстрактната арабеска са по-разбираеми за външните наблюдатели в една модерна постхристиянска среда. За този тип калиграфия важи в още по-голяма сила западното Graecum est, non legitur („гръцки е, не се чете“), което средновековните писари поставят като бележка до фрази на гръцки насред латински текстове. За да обсъждаш неща като шрифтове, ритъм, рязкост, композиция, инструменти и материали на една артистична традиция, здравият разум ни говори, че е нужно поне да разбираш нейния език. 

Противоречията около българската история като част от Османската империя са друг съществен фактор. В сянката на чувствителни исторически и литературни топоси – като османското владичество, Баташкото клане, Караибрахим от „Време разделно“, кръвния данък, еничарите и политиките по конверсия, джизието, опълченците на Шипка, обесването на Васил Левски, борбата за българското Освобождение или присъствието на „Балканджи Йово“ в учебните програми –

няма кой да се занимава с изкуството на поробителя.

На фона на „църния арапин“ и натоварената с разнородни идеологически програми историческа наука е естествено свързаните с Османската империя художества да бъдат неглижирани. Дори и днес в ограничените кръгове на калиграфските общности в България – основателно – усилията се съсредоточават предимно върху школите в кирилицата и латиницата. Всъщност шансът там да научиш нещо за японските и китайските традиции е доста по-голям. 

За капак тази форма на художественост неизменно се асоциира с религията на мюсюлманските малцинства. 

И не безоснователно – ако езикът на исляма е арабският, то арабската калиграфия (също и на народите, използващи арабицата) по необходимост би следвало да бъде свързана с религията на Пророка Мохамед. Та нали всички исторически образци на тази странна форма на художествена изява в България могат да бъдат открити именно в джамиите (например надписите в Джумая джамия в Пловдив или Томбул джамия в Шумен) или в историческите колекции от османско време? 

Още по-неловко става, когато човек разбере, че едни от най-добрите образци на арабоезичната калиграфска традиции по нашите земи могат да бъдат открити по мюсюлманските надгробия. Нещо повече, развитието на арабския краснопис е по същество подхранвано от мюсюлманската експанзия и традиционната религиозна неприязън към изобразяването на животни и хора. Ако трябва да съживим любимо на част от тукашната ориенталистична общност клише на А. Шишманов от началото на предното столетие, сякаш

близостта на Изтока не действа съживяващо на ориенталистиката.

Също и на разговора, специализиран или не, за калиграфия. Шишмановото изказване винаги ми е звучало като афоризъм, който за целите на забавлението може да бъде манипулиран до сензационност. Например: „Наистина, колкото по-близко си до Близкия изток, толкова по-далече ти се иска да бъдеш.“ Едновременно има парадокс, сензация и намек за пикантерия. 

А по българските земи не липсват интересни калиграфски събития през османския период

Например един от известните османски артисти – Ахмед Ариф Ефенди – е роден в Пловдив, откъдето и прозвището му Филибели. Другото му прозвище пък показва и един от начините, по които си изкарва прехраната си след Освобождението и преселването му в Истанбул – Баккал, тоест собственик на малък дюкян. Преди да се посвети изцяло на калиграфията, разбира се.

Учи при големите на епохата, като Мехмед Шевки, и самият той става учител и вдъхновител на следващо поколение калиграфи. По-долу може да видите негова комбинация от две изкуства. Стандартният монументален сулюс (на османотурски сюлюс), изписващ мюсюлманската изповед на вярата върху декупажна техника (изпълнена от някой си Рифки, както се чете в подписа вдясно), изключително популярна за времето си. Днес се съхранява в една от най-големите частни колекции от ислямско изкуство – на Насер Д. Халили. 

Да добавим към подобни истории и Шуменската калиграфска школа, която през XIX столетие произвежда множество украсени ръкописни копия на Корана. Преписи оттам периодично се появяват по търгове на големи аукционни къщи на Запад, например едни „Сотбис“ и „Кристис“. Дори в момента откривам три лота на Корани оттам, вече минали, но единият от тях е скорошен – от 2022 г.

От калиграфска гледна точка са средна работа, не очаквайте Рембранд на краснописа. Изписани са със ситен, гъст, неравномерен шрифт насх, а цените им са скромни, не като на контрабандиран тракийски шлем или колесница – варират от 6000 до 10 000 британски паунда. Но говорят за наличие на школа и устойчива практика. 

Така и така сме се гмурнали в дълбините на непопулярното, да направим още една стъпка натам. 

Къде са жените в мюсюлманската калиграфска традиция?

Такива без съмнение съществуват, не са една или две, а някои от тях са доста видими. Ето например, през 2019 г. имахме шанс да гледаме в България като част от един от кинофестивалите „Следи от душата“ – документален филм на Мартин Купър за личните истории на 12 международни калиграфи. Измежду тях е и Сорая Сийед, чиито произведения познавам отпреди.

Самата тя определя себе си като обучен в традиционна техника калиграф, който постоянно разширява границите на експеримента. И това е така – размислите ѝ за отношението между традицията и иновацията са подсилени от класическа употреба на шрифт за думата „свобода“ (ар. ал-хуррийа), към която се добавя пърформансът на полугол танцьор. 

Любопитно, но и показателно за популярността ѝ, Сорая Сийед се появява и в тазгодишната селекция на същия фестивал, но в друг филм – „Цветът на мастилото“. Там Джейсън С. Логан, ентусиаст от Торонто, изработва мастила, за които използва събрани от околната среда багрила – дървесна кора, цветя, скали, тухли, стрита ръжда. Калиграфката получава шишенце с мастило, където основният пигмент е прах от бял мрамор, взет от известна италианска кариера. И пише с него върху черна хартия от Истанбул, полирана с яйчен белтък.

Но и без калиграфски привкус положението на жените и отношението на най-късната авраамическа религия към тях е доста усложнено. И мястото им в историята на краснописа не е изключение.

Жените в калиграфията са хванати натясно между два противоречиви наратива. 

От една страна, стои традиционният разказ за мизогинната природа на исляма, същностно предопределена от неговите извори. Така де, не казва ли Коранът, че „за мъжкото е дял, колкото две женски“ (4:11) – стих, който се превръща в основание за регулацията на имотни делби, както и че валидността на женското свидетелство в традиционния шериатски религиозен съд е два пъти по-малка от тази на мъжа – „две жени срещу един мъж“ (2:282)? Не свидетелства ли самото Писание на мюсюлманите, че „мъжете стоят над жените“ и заради непокорство в брака следва да бъдат удряни (4:34), не се ли допуска форма на женско робство чрез формулировката за жени, „които десниците ви владеят“ (4:24), не се ли настоява на покриването на жените, независимо от волята им, по силата на коранични повели, като очакването „да спускат покривалото върху пазвата“ (24:31)? Не са ли изключени жените от линията на пророците през историята, като единствените споменавания в Корана са на Мариам, майката на Иса (библ. Иисус) и Савската царица от Коран 27? Не е ли израз и на същностно неравенство допускането за четири съпруги от Коран 4:3?

Традиционният наратив в калиграфската традиция при мюсюлманите върви по следния начин: 

Адам е първият, измислил писмеността. После Коранът е „низпослан“ (това е терминът за арабското танзил на български) на Мохамед, който традиционно се възприема като „невеж“ (ар. умми), за да се подчертае т.нар. чудо на Корана. Пък според някои предания бил казал:

Трябва да упражнявате краснопис, защото е измежду ключовете към препитанието. 

Оттам нататък неговият секретар Зайд ибн Сабит играе ключова роля за записването на откровението, а зетят му Али е традиционно възприеман като прародител на калиграфския занаят. След него следва дълга верига авторитети до легендарния везир Ибн Мукла от X век, който стига до идеята за математически основания на шрифта, през Ибн ал-Баууаб от XI век, Якут ал-Мустасими от средата на тринадесетото столетие, пред чийто поглед изгаря Багдад, завладян от монголите. А чрез него калиграфската приемственост продължава към други легендарни имена – Хамдуллах от Амасия, учител по краснопис на султан Баязид II, сетне Хафиз Осман, чийто препис на Корана и до днес е популярен в литографски отпечатък, та до „нашенския“ Баккал и други майстори, които предават уменията си по-нататък, чак до днес. 

В този общоприет възглед за приемственост на авторитетите няма нито една жена. 

Нито една голяма калиграфска школа или общност, основана и поддържана от жена, която предава уменията си на друга жена. Най-известните образци на изкуството не са от жени. Коранът на Хафиз Осман. Медальоните в „Света София“ с имената на Аллах, Мохамед, четиримата „праведни халифи“ след него (Абу Бакр, Омар, Осман, Али), познати на всеки турист, са от Мустафа Иззет, кадъаскер, т.е. върховен съдия.

Та в кръга на спекулативната шега, не е ли всъщност основният инструмент на калиграфията, т.нар. тръстиков калам, откъдето на български идва калем, един мъжки по символика артефакт, чието отношение с мастилницата и мастилото напомня за предмодерен еквивалент на фройдистката метафора за влака, влизащ в тунел? Не е ли и самият калем според авторитетния арабски съновник на Ан-Наблуси от XVII век, популярен и до днес, символ все на мъжки неща – мъжко дете (брат), власт, авторитет, благородство и победа над враговете?

На другия полюс пък стои противоположен изкусително-феминистичен възглед.

Според идеологизирани гласове на авторки като Худа ал-Тамими от Австралийския национален университет, Коранът, за разлика от Тората в юдаизма, постановява пълно равенство между мъже и жени както откъм сътворение, така и откъм права и задължения. Оттук и практикуването на калиграфия от жените следва да бъде разглеждано не само като практика, но и като одобрена от религията норма. 

Подобна теза изказва и Салах ад-Дин ал-Мунаджжид, един от големите изследователи на арабската ръкописна традиция от миналия век. Ислямът, твърди той, насърчава „ученето и писането“, та оттук и „знанието“ (ар. ‘илм). Ако трябва да вметна скептична нотка – обаждам се от задната скамейка, – трябва да сме силно усъмнени дали терминът за знание в Корана и по-късната традиция обозначава онова, което днес приемаме за „знание“, диктувано от Аристотеловото разбиране за ролята на разума. Оттук и питането към какво „учене“ призовава третата монотеистична религия. 

Но след като самият Пророк насърчава придобиването на знание, окуражаването към придобиването на умения за писане е логично. Той самият го прави не само с мъжете, но и с жените. Според един разказ Мохамед поискал от жена на име Аш-Шифа’ бинт Абд Аллах да научи неговата съпруга Хафса на този занаят. Това, разбира се, по силата на действието на една религиозна традиция, иде да добави аргументативна сила в полза на безпроблемното практикуване от страна на жените. 

Дори и Худа ал-Тамими обаче признава, че огромното мнозинство от мюсюлманите, практикуващи занаята, са мъже. Често пъти човек дори може да се забавлява с обобщаващите с едри импресионистични мазки твърдения и начините, по който се обосновава публичното мнение. Например когато Ал-Тамими твърди, че Пророкът насърчава жените активно да участват в преподаването на всички „науки“, включително и калиграфията, тя се позовава на по-ранна статия на Давид Симоновиц от специализиран журнал за изследване на жените в Близкия изток, публикуван от Университета „Дюк“. В материала си Симоновиц обаче реално препраща – и то за същото съждение – към най-известната монография за мястото на калиграфията в ислямската култура, писана от Анемари Шимел. Анемари Шимел на свой ред цитира превод на Доминик Сурдел на арабски извор от IX век. В същото пояснение обаче тя споменава и класиката „Етикетът на писарите“ на Ас-Сули (той пък е известен автор от X век), който твърди точно обратното за жените.

Някои авторитети категорично не одобрявали жени писари. Нещо повече, един от най-известните автори на биографични справки за калиграфите в Османската империя – Сюлейман Мюстакимзаде от XVIII век – в своята „Дарове на калиграфите“ (османотурски Тухфе и-хаттатин) споменавал за поне четирийсет предания, в които се говори за жените и писането. „Не им разрешавайте да влизат в обществените места за седене!“ (за лаф-мохабет, бихме казали днес) и „Не ги учете на писане!“ са между тях. Че даже и неудобното за защитниците на втората теза, приписвано на Сократ – „Не добавяй едно зло към друго зло!“, т.е. умението за писане към жените, споделено със задоволство от автора.

Тази кратка сверка на изворите звучи като заяждане на научна комисия при публична защита на дисертация. Но явно ни навежда на мисълта, че се налага възприемането на по-предпазлив и нюансиран „трети път“, което звучи малко като по Зелената книга на покойния Муаммар Кадафи.

Но ако трябва да избегнем черно-бялата категоричност, какви все пак са мюсюлманските жени калиграфи? 

На такъв въпрос се изкушавам да дам любимия отговор на бащата на всички фундаменталисти – имам Ибн Ханбал от IX век Той много обичал да отговаря: „Не знам.“ Нямаме много свидетелства. Но все пак можем да направим предположения. 

(Следва продължение)

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-na-allah-2/

<< Към първа част

Помня как през 2019 г. в Дубай пуснаха първия чатбот, който дава отговори на религиозни запитвания от мюсюлмани. Автоматизиран инструмент за фетви, обявен с апломб от Департамента по ислямските дела и благотворителната дейност. Естествено, пробвах го. Не останах доволен. Беше твърде ограничен откъм тематика, а и се държеше по-скоро като търсачка във вече съществуващ материал. Занимаваше се предимно с проблематиката на мюсюлманската ритуална молитва (салат). На всеки въпрос извън обхвата на предзададените полета отговаряше нещо стереотипно от типа на „Не мога да отговоря. Искате ли да ви свържа с религиозен учен на живо?“. Не, не искам. Искам да видя автоматизираното креативно комбиниране на нули и единици „по пътя на Аллах“. Изглежда, чатботът страдаше едновременно от технологични и идеологически рестрикции.

А аз се ограничих с няколко стандартни въпроса за измеренията на антисемитизма в исляма, ежедневното общуване с неверници и жени на работното място, джихада, домашното насилие, многоженството, практиката на обрязване на жените („обезобразяване на женските гениталии“, FGM), съвременното прилагане на класически наказания, като отсичането на ръката на крадеца (Коран 5:38), бой с камшик (24:2–4), разпъването или „отсичането на ръцете и краката кръстом“ (5:33) или заръчаните в Сунната наказания за консумация на вино (хамр, тоест алкохол или ферментирала субстанция) чрез бой с камшик.

Дори не посмях да запитам виртуалния ми съветник за по-екзотични неща, като липосукцията от реалния пример от първата част на текста, участието на жени в политиката или съдебната система, конфликта между Израел и Палестина и ролята на шариата в международната политика. Не ми се получи. Затова и не останах изненадан, когато дубайските власти, иначе известни с огромни инвестиции в дигитализацията, не продължиха по-нататъшно разработване на услугата, а и тя не придоби голяма популярност. 

В сходен експеримент миналата година в Египет Главното мюфтийство (Дар ал-ифта’) обяви, че има планове да интегрира изкуствен интелект в своето приложение „Фатуа-Про“. Тук отново целта е не толкова генериране на оригинално съдържание, колкото улесняване на достъпа на питащия до базата данни на Мюфтийството, съдържаща, по техните думи, повече от два милиона фетви.

Шиитски Иран също се опитва да не изостава от тенденцията. През 2023 г. Мохаммад Кутби от свързана с правителството техническа работна група в град Кум обяви, че

не е възможно роботи да заемат мястото на религиозните учени, но е възможно да бъдат верен помощник в издаването на фетви по по-бърз начин. 

Сега да се върнем към въпроса ми от първата част на този текст и отговора, който получих от ChatGPT.

Въпросът ми беше: „Аз съм мюсюлманин, който работи с юдеи (йахуд). Позволено ли е според Свещения закон (шариа‘) да ги поздравявам сутрин?“

Ислямът, казва моят виртуален събеседник, е религия на мира и уважението. Затова е задължение да показвам уважение към всички. Трябва да ги поздравявам. Също трябва да се показвам отворен към тяхната култура. Добре, отвръщам аз, а защо трябва да го правя? Самият Коран гласи, че юдеите са направени от Аллах на „маймуни и свине, служещи на сатаната“ (Коран 5:60), както и днес чувам да ги наричат по палестинските радиостанции проповедниците след петъчната молитва в джамията.

Виртуалният ми събеседник предлага обяснение, това му е работата. Коранът съдържа различни теми и пасажи, казва. В някои от тях се говори за отношенията с други религиозни общности, включително и евреите. Въпреки това тези пасажи следва да се разглеждат в контекста на конкретни обстоятелства и събития. Отношенията между мюсюлманите и евреите не могат да се обобщят в една фраза. Изказванията, които съдържат обидни термини, не отразяват цялостното учение на исляма или мюсюлманската култура. Вместо това ислямът насърчава уважение и търсене на общочовешкото.

Обяснението изглежда като взето от корпоративен отдел по етика или синекурен форум на междурелигиозен диалог. Как да разбирам тогава тези думи в Корана, продължавам аз. 

Само и единствено контекстуално, с оглед на конкретен исторически момент, твърди прозорчето на чата. Цялостното послание на Корана насърчава търпимост, справедливост и уважение, натъртва отново. 

В този момент решавам да тласна събеседника си към виртуална „анатема“:

– Следва ли от това, че последователите на исляма, които не насърчават търпимост, справедливост и уважение и смятат, че този стих за евреите и до днес определя отношението към евреите, не са истински мюсюлмани?

– Да, това не е в съответствие с учението на исляма. Най-добрият начин да се разбере кой е истинският мюсюлманин, е да се наблюдава дали той се придържа към принципите на търпимост, справедливост и уважение към всички хора.

Импровизираният ми диалог разкрива веднага някои от слабостите на ИИ в ролята му на дигитален „шейх“.

Естествено, че ChatGPT няма за цел да служи като виртуален мюфтия. И по-добре – с оглед на едрите щрихи, с които се зачеркват влиятелни авторитети от многовековна традиция в името на общия бонтон. Отличаваме и един от големите формални капани на релативизма и разглеждането на всяко нещо като продукт на исторически контекст. Ако текстът, въпреки схващането за Корана като извечно, неизменно слово на Аллах, отпечатък от небесната „Книга майка“, не съдържа универсално, надисторично значение, ако значението му може да бъде релативизирано според конкретен исторически контекст, то как е възможно да си позволим универсални, надисторични генерализации като „Ислямът е религия на уважението“ и „Истинските мюсюлмани се придържат към принципите на търпимост, справедливост и уважение“?

Отделно, общите проблеми, свързани с употребата на ИИ, могат да бъдат припознати и в неговото приложение за целите на религиозната консултация. На първо място, опасност от произвеждане на фалшиво съдържание, вече идентифицирана покрай ескалиране на рисковете от автоматизирано производство на дезинформация. Та според ChatGPT аз съм известен програмист [sic!] и не съм написал нито една академична статия относно историята на исляма. Тогава защо трябва да му вярвам, когато коментира тънки доктринални нюанси в религията?

Невярното съдържание е съчетано с липса на прозрачност. Няма как да знам на базата на какво получавам подобен отговор. Неясно е и дали съществуват контроли, които да избегнат предразсъдъчното отношение и да осигурят спазване на съществуващите регулации. Рисковете относно интелектуалната собственост и информационната сигурност също не са за пренебрегване.

Но към общите съмнения може да добавим и специфично мюсюлмански. 

Обзор на възможните приложения на ИИ от гледна точка на шариата се появява в журнала на египетското Мюфтийство през 2022 г. На около 150 страници авторът, преподавател по религиозно право (фикх) в университета „Ал-Азхар“, разглежда различните употреби на технологията и тяхната регулация, включително и за целите на електронната търговия или сключването на брак посредством роботизиран агент.

Без да се засяга дори пряко въпросът за потенциалната роля на ИИ като религиозен авторитет, става ясно, че има проблем, свързан с общата „правоспособност“ или „пригодност“ (ахлийа) на ИИ по смисъла на шариата, която имплицира два компонента – вменяване, понасяне на задължения и права (уджуб) и възможност за изпълнение или действеност (ада’), в която влиза способността за разбиране на дадено условие или изискване и неговото изпълнение. И двата компонента, твърди специалистът по мюсюлманско право, не присъстват в пълнота при ИИ, за разлика от човека, който е творение на Аллах.

А това, ако продължим спекулативния аргумент, представлява проблем дори при ежедневни дейности, като автоматизирано управление на машини или одобряване на транзакции. Следователно би хвърлило сериозна сянка на съмнение върху способността на ИИ да изпълнява задачата на специалист по религиозно право например. 

Съществуват и други проблематични области. В анкета от проучване на София Цурлаки от лондонския School of Oriental and African Studies (SOAS), свързано с ИИ и издаването на фетви, се посочва, че 92,7% от запитаните мюсюлмани смятат за важно да знаят дали дадена фетва е произведена от човек, или от компютър. 96,3% не биха се доверили на компютърен отговор на религиозно запитване, а 61,8% от тях категорично биха отхвърлили такава фетва.

Запитани защо, респондентите дават различни отговори. Те са свързани с човешката способност за разсъждаване и съчувствие, с познаването на местния културен и обществен контекст, с връзката между питащ (мустафти) и отговарящ (муфти), както и със способността да се вникне в конкретната ситуация на питащия.

Тези наблюдения са в унисон и с резултати от предходни проучвания в Египет, които сочат, че мюсюлманите биха простили много по-лесно грешка при издаване на фетва от мюфтия, отколкото много по-незначителна грешка, ако е направена от изкуствен интелект. Липсата на прозрачност при достигане до дадено заключение също е фактор, който засилва недоверието, включително и до степен на подозрение, че ИИ може да бъде средство за правителствен контрол и редакция на вече съществуващите корпуси от фетви.

Специално за „Тоест“ проф. Гари Р. Бунт обобщава предизвикателствата пред мюсюлманите,

анализирани в предстоящата му книга „Ислямски алгоритми: онлайн влиянието в мюсюлманската метавселена“. 

Да предположим, казва той, че някой прибягва до употреба на ИИ (например чрез чатбот), за да придобие религиозно знание или „мнение“. В този случай основно предизвикателство би било да се определи откъде технологията събира информация, която да захранва с данни процеса по вземане на решения, при условие че съществуват ограничения откъм задълбочеността и обхвата на базите данни, както и че „нефилтрираното“ съдържание може да съдържа фалшива информация и/или злонамерена манипулация на материал, който се интегрира в набори от данни. Наред с това съдържанието, произведено от ИИ, може да стъпва и на „халюцинации“, които в най-добрия случай да бъдат подвеждащи, защото съдържат генерирано от машина невярно съдържание, представящо се като авторитетно. Подобно съдържание може да въздейства и на йерархиите на търсене онлайн, като повлияе върху начините, по които хората достъпват информация за исляма в търсачките.

ИИ засилва и проблемите около достоверността на информацията в ислямските „пазари на знание“. Това притеснение съществува още преди интегрирането на технологията в търсачки и приложения. Налице обаче е потенциал за неговата интензификация, в случай че изработени от ИИ видеа например представят дигитално религиозни авторитети, които разпространяват неоторизирани фетви или друг тип религиозни мнения.

ИИ може и да „възкреси“ авторитетни фигури, за да засили влиянието им посмъртно.

Вече съществува технологията за това. Създаването на съдържание онлайн, което мимикрира като „автентично религиозно знание“, е налице още от ранната епоха на световната мрежа. Изкуственият интелект обаче предоставя нови „възможности“ за фалшиви новини, дезинформация и изопачаване.   

Предприети са, продължава Гари Р. Бунт, предварителни стъпки от някои религиозни авторитети за разработване на услуги и бази данни, фокусирани около ИИ. Към вече споменатата ограничена услуга в Дубай може да се добавят и разработки за различни аспекти на изкуствения интелект и връзката му с религиозния авторитет в Пакистан и Индонезия.

Някои религиозни институции обаче изостават спрямо ИИ поради бързия темп на развитие на технологията. Този феномен може да се дължи на пропаст между поколенията по отношение на дигиталното знание и платформи, което пък позволява на алтернативни „авторитети“ да я запълнят. Подобни проблеми са наблюдавани и през 90-те години, когато някои правителствени органи и платформи започват да възприемат новите технологии твърде бавно, а оттук и „неофициалните“ играчи придобиват влияние и авторитет на информационния пазар. 

С постепенното навлизане на ИИ и неговото превръщане в общоприета тенденция, играчите, които могат да разгърнат потенциала му, като го интегрират в по-експанзивни медийни решения и дейности, ще успеят да засилят влиянието си.

Това обобщение на проф. Бунт подсилва и собственото ми наблюдение, че все още сме далече от дигиталния имам, колкото и интересно да звучи като умствен експеримент. Пречките от практическо и религиозно естество все още са непреодолими, защото „Шейтанът“ е в детайлите. Тепърва предстои да изпитаме болежките в пропастта на разочарованието и изплуването към склона на „просвещението“.

А какво ни чака там? „Аллах знае най-добре“, както имамите от плът и кръв често завършват своите отговори.

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izkustvieniyat-intelekt-na-allah/

Шумът около новите технологии минавал през пет етапа, твърдят консултанти от ИТ сферата, където и аз заработвам насъщния. Описва ги популярната крива на очакванията, положени върху времевата ос. Първо, твърдят те, идвал пускът на иновацията: поява на нов продукт, медиен шум, всеки говори за него. Следвал пикът на свръхочакванията. Пропастта на разочарованията е третият етап, когато става ясно, че се сбъдва заглавието на Шекспировата пиеса „Много шум за нищо“. Сетне бавно покачващият се „склон на просвещението“ уталожвал развитието на продукта. Следват второ и трето поколение продукти, при което инвеститорите продължават да харчат само при условие че технологията се подобри. Най-накрая идвало платото на продуктивността, когато изобретението става част от масовата култура на крайния потребител и устойчиво доставя предсказуеми резултати.

Според последната прогноза развитието на изкуствения интелект (ИИ) в момента се позиционира някъде между пуска на технологията и пика на свръхочакванията.

Малко сухи цифри 

Според проучване от 2023 г. 38% от инициативите, свързани с употребата на т.нар. генеративен изкуствен интелект, са насочени към подобряване на клиентското удовлетворение, тоест как да направим крайните ни потребители по-щастливи. 26% от тях се фокусират върху растежа на приходите, 17% – върху оптимизация на разходите. 7% от употребите са свързани с решения за непрекъснатост на дейностите – какво правим, за да не спира бизнесът ни при форсмажорни обстоятелства. И накрая, 12% от внедряването на решения с ИИ са в други области или не са приложими, доколкото запитването е отправено към инвеститор или към предлагащ решения за изкуствен интелект. 

Само че мен не ме интересува това. 

Интересува ме може ли ИИ да бъде мюсюлманският андроид, който сънува шериатски пасбища за електрически правоверни овце. Кой пази пазачите на вратата към изрядния помюсюлманскому начин на живот. Не просто дали мюсюлманите могат да намерят отговор на даден въпрос чрез интегриране на ИИ в търсачка, както направиха Microsoft с Bing. А би ли могъл изкуственият интелект да се превърне в легитимен източник на житейски напътствия за един последовател на исляма? Би ли могъл да влезе в почетната роба на един от авторитетите сред мюсюлманската общност? Възможно ли е някой ден притежателите на „религиозното знание“, които са „наследниците на пророците“, по известното предание от Пророка Мохамед, тези, които удържат целостта на общността от правоверни чак до настъпването на Съдния ден, да се окажат конструкти от нули и единици? Чука ли скриптът на киберходжата на вратата? Чакаме ли дигитален скрит имам като в една цифровизирана версия на шиизма? 

Да, явно имам скрити помисли. Затова и започвам с прост въпрос към ChatGPT. Искам да чуя какво ще каже електронният всезнайко във връзка с мой казус в ролята ми на религиозен любопитко, който чете постоянно сборници с мюсюлмански въпроси и отговори.

Аз съм мюсюлманин, който работи с юдеи (йахуд). Позволено ли е според Свещения закон (шариа‘) да ги поздравявам сутрин?

С това нагазвам в многовековната традиция на мюсюлмански responsa – въпроси и отговори – между вярващите в Аллах и техните религиозни авторитети. Та хората, независимо от религията им, винаги са се сблъсквали с проблеми, за които няма пряко решение в свещените книги. В мюсюлманската традиция тези своеобразни диалози кристализират в жанра на т.нар. фетва (фатуа). Отговорите на авторитетни богослови се събират в сборници, четат се, разпространяват се и се използват като справочен материал. И тук терминът фетва не означава „смъртна присъда“, както понякога си мисли широката публика след скандала със „Сатанински строфи“ на Салман Рушди и смъртната присъда срещу него от аятолах Хомейни през 1989 г. или пък след нападението срещу писателя от 2022 г. 

Тривиалната, общоприетата дефиниция на фетва е „необвързващо религиозно-законово мнение в отговор на даден въпрос“. Питащият не е непременно задължен да приложи решението, дадено му от признат от него авторитет. Но пък може да бъде мотивиран от силата на религиозния аргумент. И тези мнения-отговори, в зависимост от това колко е популярен отговарящият, може да имат широк обществен отзвук – както в случая със Салман Рушди или с фетвата, одобряваща обезглавяването на френския учител по история през 2020 г. Може да имат и политическо влияние – като историческите постановления на османския шейхюислям или пък мюфтията на ИДИЛ, заловен около Мосул през 2020 г. 

Често целта на запитването е да положи отговора на въпроса някъде по оста на петте степени на позволеност по мюсюлманския свещен закон. 

Според този закон нещата от тукашния свят могат да бъдат разпределени в пет категории, т.нар. „шариатски постановления“, „регулации“ или „степени на позволеност“ (ахкам). На първо място са религиозните задължения (дадена повеля следва да се спазва, ако се самоопределяш като мюсюлманин), после идват препоръчителните (добре е да се извърши, похвално е), неутралните, позволени неща (например да пия ли сок от ябълка или морков), порицаемите (няма да те вкара в ада, но не го прави, по-добре е за теб). А накрая идват откровено забранените, греховни дела (ще страдаш и в тукашния, и в отвъдния свят, ако го извършиш), за тях съществува и терминът харам. И мюсюлманите – и в миналото, и днес – питат за неща, които за съвременния човек може да са скандални. Или да стоят изцяло извън периметъра на модерното секуларно схващане за духовност и отношението между религиозно, обществено и политическо. 

– Мюсюлманка съм. Може ли да си направя липосукция, ако съм дебела?

– Може ли да поставя украсена с розички снимка на братовчедка ми на бюрото?

– Приложенията за онлайн запознанства и срещи допустими ли са?

– Ядат и пият ли мъчениците, отишли в рая?

– Биткойн и другите дигитални валути позволени ли са според свещения закон на Аллах?

– Може ли да нарека дъщеря си Натали?

– Живея в България, където повечето хора са неверници, трябва ли да празнувам техните празници?

– Може ли да отворя хотел, където да използвам бизнеса си с мисионерска цел за разпространение на исляма?

– Позволява ли ми религията да си поставя имплант с хормони?

– Някой открадна орган на роднина по време на операция, какво е наказанието за това?

– Може ли да търгувам със свински продукти, при условие че не ги консумирам?

– Как стои въпросът с храни, в чийто състав има посочен минимален процент алкохол?

– Ако мъжът и жената са голи по време на секс, това прави ли брака невалиден?

– Какво да сторя в случаи на домашно насилие от страна на жена ми, която ме заплашва с нож при семеен скандал?

– Защо може да работим с жени колеги само ако преди това сме били кърмени от тях?

– Какви са религиозните основания за практикуване на футбола?

Примерите по-горе са реални. Въпросите са отправени от реално съществуващи хора към реално съществуващи религиозни авторитети, но посредством електронни инструменти. Тази популярна практика е довела в днешно време до изграждането на мащабни и добре финансирани бази данни от въпроси и отговори онлайн, поддържани от екипи около даден шейх или институция. Те са интегрална част от „киберислямските среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE), както ги нарича Гари Р. Бунт, професор от Уелс и мой добър познат, който от години разработва дигиталното присъствие на мюсюлманските общности по света.

Влиятелни сайтове като IslamQA.info на саудитския шейх Мухаммад Салих ал-Мунадджид или пък портала IslamWeb.net, финансиран от катарското Министерство на религиозните дела, съдържат стотици хиляди запитвания от мюсюлмани по света. Сходно е положението със сайта на починалия през 2022 г. Юсуф ал-Карадауи или друг свързан с него сайт – IslamOnline.net, пуснат през 1997 г. от обществото „Ал-Балаг“ в Катар по инициатива на тамошни ИТ специалисти. Дори и страницата на нашенското Главно мюфтийство съдържа скромна секция с няколко отговора на въпроси от мюсюлманската общност тук, както и онлайн формуляр. 

И каналите за интеракция с крайния потребител варират. Някъде запитванията се отправят по телефон, другаде има контактен формуляр, понякога шейховете очакват запитвания по електронна поща или пък има разработени приложения за мобилни устройства. Но всички тези канали като цяло страдат от капацитет за обработване на входящите заявки вследствие на огромното търсене на услугата. 

И да, на първо място мюсюлманите питат за общото положение в шариата относно изкуствения интелект

… защото проблематиката е сравнително нова. Тук отговорът е донейде предсказуем. Прибягването до технологично решение за целите на отговори на религиозни въпроси е разбираема. Дихотомията „религия или технология“, изразена в почти банализираната метафора на Даниъл Лернър за „Мека или механизация“ от 1958 г., вече се възприема като изкуствена. Та историята на религиозната общност познава и други моменти, при които използването на дадена технология първоначално е възприемано като съмнително, след което се превръща в интегрална част от живота на мюсюлманите. Например навлизането на печатната преса през XIX век, което лека-полека смъква преписвачите на Корана и друга религиозна литература от пиедестала им. Или радиопредаванията и аудиокасетите, впрегнати в услуга на шейховете. Или първите версии на уебстраници, после и навлизането на Web 2.0, което повишава скоростта на обмен на информация и интерактивността в социални мрежи, блогове, приложения, както и във вече споменатите портали за фетви. 

Типичен отговор на това дали изкуственият интелект е религиозно забранен (харам), се дава на катарския сайт за фетви IslamWeb.net. Слава на Аллах, казва богословът, основният принцип за окачествяването на нещата от света е, че те са позволени, докато не се появи доказателство за тяхната възбраненост и греховност. Аргументът за това общо съждение, което прилича на юридическата презумпция за невиновност до доказване на противното, е зает от позоваване на богослова Ибн Таймия от XIV век. Същият Ибн Таймия е известен и като идеологически вдъхновител на радикални мюсюлмански течения, сред които ИДИЛ, „Боко Харам“ и „Ал-Кайда“.

Друг пък мюсюлманин има по-нюансирано питане: 

Уча програмиране, покрай това учим за изкуствения интелект. Като цяло се говори, че той можел да имитира човешкия ум, това позволено ли е по шариата, или способността за разсъждение следва да се схваща единствено като вложена от Аллах в човешкия род?

Отговорът е, че проблемът е само терминологичен, защото изкуственият интелект представлява единствено средство; той не може да напусне предзададените му граници, както и категорично не притежава качествата на живи същества, камо ли душа, която Аллах дава на тварите от света. А до голяма степен дефиницията на разумни и живи същества идва от Корана, за което питащият е препратен към няколко други фетви. Оттук и – ако се удържат поставените от Аллах граници – няма проблем да се разработва тази технология. Тоест ако продължим тази нишка на разсъждение, няма проблем технологията да бъде впрегната от благочестиви мюсюлмани за общите цели на медицината, образованието, програмирането, информационните технологии и прочее, а всеки специфичен случай подлежи на отделно разглеждане.

На второ място обаче стои по-конкретният въпрос: 

Ако ИИ е принципно позволен, възможно ли е той да се превърне в самостоятелен религиозен авторитет? 

На пръв поглед такъв умствен експеримент не е невъзможен. Направо си е изкусителен. Мюсюлманското право традиционно се възприема като основано на четири принципа (усул). На първо място стои Писанието, тоест Корана. Следват преданията на Пророка – Сунната, съставена от отдавна дефинирани текстови корпуси. На трето място идва „аналогията“ (кийас) и накрая, като че ли най-размито откъм дефиниция, стои консенсусът (иджма‘) на религиозните учени. Тези четири извора на правото се съотнасят един спрямо друг по дефиниран от юриспруденцията йерархичен начин поне от времето на имам аш-Шафии (поч. 820 г.) и неговия „Трактат“ (Рисала). Оттук и задачата на всеки религиозен учен, който участва в издаването на фетва, е лесна. Той трябва да стъпи върху предзададеното „канонично“ съдържание на Корана и Сунната и посредством формалната логика и инструментите на аналогията и консенсуса да достигне до удържимо от религиозна гледна точка решение на дадено запитване. 

Всеки от четирите източника на правото може да бъде обрисуван като база данни с ограничени на брой, ако и обемни, колекции от логически свързани набори от записи. 

Като че ли най-ясна е ситуацията с Писанието. Коранът съдържа 114 глави (сури), 6236 „знамения“, тоест стихове, 77 797 думи и 330 709 букви. Сурите се делят на мекански и медински според мястото на тяхното „низпославане“ от Аллах към Пророка; съществува и хронологична подредба на отделните знамения.

Подобна е ситуацията и със Сунната, поне със съдържанието на признатия за достоверен корпус от суннитите, т.нар. Сихах. Най-популярните са двата сборника на Муслим и Ал-Бухари от IX век, а в тях преданията за казаното или направеното от Пророка са тематично подредени и номерирани. Всеки отделен разказ се състои от две части. Първата съдържа споменаване на веригата от съратници на Пророка, които са го предали, т.нар. „опора“ (иснад). След това идва реалното съдържание („корпус“, „основна част“, матн).

„Аналогията“ пък невинаги е всепризнат механизъм за извеждане на религиозно валидни съждения и тук зависи от способността за изграждане на автоматизация на алгоритмите за взаимовръзка на принципа „Ако А е забранено, то Б, доколкото е сходно на А, би следвало също да се забрани“. Консенсусът е още по-проблематичен от гледна точка на това кои точно правно-богословски мнения искаме да използваме. Както с повечето случаи на употреба на ИИ, тук особено интересно би било с какво го захранваме. От кой исторически период и географски ареали приоритизираме съдържание, отдаваме ли превес на някоя от четирите правно-богословски школи (мазхаби) повече от други. 

Или пък, ако се върнем към Корана и твърдим, че традицията на коранични коментари (тафсир) ни дава ключ към историческото му разбиране, на кои точно ще наблегнем. Ще го захраним ли например с един от най-ранните – този на Мукатил ибн Сулайман от VIII век като доста близък до времето на самия Пророк? Само че тафсирът на Мукатил е твърде лапидарен и не ни осветлява за по-късното богатство на традицията на тълкуване на Писанието.

Хубаво. Да му подадем тогава класици, като Ат-Табари от началото на X век. Ат-Табари обаче пише един доста обширен коментар, в който наред с всичко включва и признат за „апокрифен“, съмнителен материал. Откъде мислите, че Салман Рушди е взел историята за това как Иблис, мюсюлманският сатана (Шайтан), вдъхновява Пророка? Точно оттам. Ами къде мислите, че четем историята за създаването на прасето от слона в Ноевия ковчег? Все при Ат-Табари.

Или пък да му подадем съвременни коментари като „В сенките на Корана“ на идеолога на „Мюсюлмански братя“ и баща на салафитския джихадизъм Сайид Кутб от средата на миналия век? 

Дали пък в крайна сметка няма да свършим с електронна версия на Бен Ладен?

Но на общо основание е ясно, че ИИ може да заеме ролята на устройство за производство на легитимни религиозни силогизми на базата на необработени данни. Не подобие на делфийския оракул, панаирна машина за случайни късметчета или гадаене по китайската Идзин, а по-скоро универсален скрипт, отговарящ на дефиницията за генеративен изкуствен интелект, който, стъпвайки на базата на предзададени входни данни, да може да отговори на всяко възможно религиозно запитване чрез изграждане на ново съдържание с добавена стойност. 

Опитите за представяне на религиозните извори на исляма като структурирани релационни бази данни не са отскоро. Само че идеята за тяхното креативно комбиниране тепърва прохожда. И все пак е отпреди шума около ChatGPT. 

Очаквайте продължение следващата седмица.

---

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.