Tag Archives: Редакционна

Седмицата (7–12 септември)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-7-12-septemvri/

Седмицата (7–12 септември)

Ако през последните дни сте следили българските медии, вероятно знаете кой е в инициативния комитет на Илияна Йотова, кой е в този на Андрей Гюров, кой до кого е седнал, кой кого подкрепя и какво евентуално означава присъствието на еди-кого си в еди-кой си списък.

Вероятно обаче сте попаднали и на друга новина. Джейкъб Коксън, изследовател, работил в OpenAI и Anthropic, напусна последната с предупреждението, че компаниите, разработващи най-мощните системи за изкуствен интелект, бягат към някаква финална линия, за която дори самите хора вътре в организациите не са сигурни до каква „победа“ ще доведе. След него Евън Хюбингър, който все още работи в Anthropic и ръководи екипа по Alignment Science, уточни публично собствената си оценка: над 10% вероятност изкуственият интелект да убие всички хора в рамките на следващото десетилетие.

Десет процента.

Ако става дума за вероятност да вали в събота, не е драма. Заприличва на такава, ако говорим за края на човечеството. Но какво са няколко процента между приятели…

Докато тук гледаме на инициативни комитети като на кафе и се опитваме да разберем какво ни казват за бъдещето, хората, които строят въпросното бъдеще в буквалния смисъл, спорят дали има едно към десет шанс в него да няма хора. Живеем в края на дните, драги читатели. Не непременно в библейския смисъл, макар че напоследък човек не бива да отхвърля с лека ръка никакви варианти. Но почти сигурно живеем в края на някакви дни. Аз собствено живея в края на дните преди началото на учебната година, в която имам още един първокласник и отново ще ми се наложи да чуя приветствие от Янка Такева на 15 септември. 

При всички положения обаче „Тоест“ се завръща в интернетите ви.

След едномесечната си лятна ваканция, която правим не толкова защото страшно много държим да си почиваме през август, а защото „Тоест“ е медия, издържана от даренията на читателите си, и август е месецът, в който почти никой не иска да чете нищо. Затова използваме случая да не произвеждаме медия, която няма да бъде прочетена, и така да спестим малко пари.

Толкова е просто. Или толкова е тъжно (ако ви е важна тъгата като мотиватор).

Но сме тук. И понеже светът може да свърши, или по-лошото – да продължи все така, започваме новия сезон постарому: с истории за хора.

Йоанна Елми тръгна из България и на първо време стигна до восъчния Левски в един музей в Ловеч. Това е първият текст от новата ѝ рубрика „Фрагменти от България“, в която тя ще пътува, ще гледа, слуша и снима, а през малките неща ще се опитва да разбере големите. В случая въпросът е как разказваме собственото си минало и какво остава от него, когато го затворим в музейна витрина.

Фрагменти от България: Восъчният Левски

Как разказваме историята си и какво остава от нея, когато я заключим зад витрини, патос и задължително преклонение? В първия текст от „Фрагменти от България“ Йоанна Елми тръгва от един музей в Ловеч, за да стигне до въпроса защо още не умеем да говорим за миналото без идеология.

Восъчният Левски е малко смешен и после става по-скоро плашещ. Защото е метафора за една държава, която от десетилетия не е измислила нов начин да говори за себе си, а пък народът на тая държава (иначе много древен и велик) продължава да живее сред полуфабрикатни разкази кой е, откъде идва и с какво се гордее.

Лошото е, че тука вакуум не се търпи и когато не умеем да разказваме миналото си, някой друг с удоволствие ще го разкаже вместо нас.

В Германия това в момента прави „Алтернатива за Германия“ (АзГ). В новия си текст Светла Енчева разказва за убедителната победа на крайнодясната партия в Саксония-Анхалт през един 40-годишен поп хит – Forever Young на Alphaville, превърнал се по странно стечение на обстоятелствата в песен на съпротивата срещу АзГ. Хит от времето на Студената война, роден от страха от атомната бомба и бъдещето, се връща четири десетилетия по-късно в една Германия, която отново спори колко минало има в настоящето си. Миналото, както завършва Светла, също може да бъде forever young.

Forever Young. Да поговорим за възхода на „Алтернатива за Германия“

Крайната десница печели там, където демокрацията не успява да даде нито убедителни отговори, нито визия за бъдещето. Светла Енчева разглежда възхода на АзГ в Източна Германия и проследява как усещането за изоставеност, носталгията и страхът се превръщат в политическа сила.

Разбира се, няма как да минем без кампанията за президентските избори. Имаме два текста по темата в съвсем различни посоки. 

Емилия Милчева се занимава с въпроса какъв национален хоризонт очакваме от президента. В статията си тя разказва накратко за петимата пряко избирани български президенти през различните представи за тази институция – от коректив и гарант за геополитическата посока на държавата до посредник, архитект на промяна и център на политическа власт. 

Какъв национален хоризонт чакаме от президента?

Какво всъщност избираме, когато избираме президент – лице на държавата, коректив на властта или посока за бъдещето? Емилия Милчева проследява как различните президенти на България са разбирали ролята си, и пита какъв национален хоризонт предлагат днешните кандидати отвъд политическото позициониране.

Дарина Сарелска пък коментира кандидатурата на Кирил Вълчев, генерален директор на БТА, за вицепрезидент на Илияна Йотова, отваряйки изключително важния разговор за журналистите, които преминават в политиката. Не защото журналистът няма право на политически убеждения, а защото доверието е капиталът на тази професия. И когато днес го трупаш като човек, който задава въпроси на властта, а утре го осребряваш като кандидат на същата тази власт, сметката я плаща журналистиката.

Признанието като самопризнание

Защо прескачането на журналисти в политиката е саморазобличително и за политиката, и за журналистиката? Как журналистическото доверие се превръща в политически капитал и какво остава след това от самата журналистика – от Дарина Сарелска.

И понеже думите все пак са основният инструмент, с който тази журналистика се прави, Павлина Върбанова отваря вратата към редакционната кухня на „Тоест“ и разказва за нашите вътрешни езикови правила. Защо в „Тоест“ понякога съзнателно се отклоняваме от официалната норма и как една редакция решава кое да пази, кое да променя и с кое да спори. В крайна сметка нищо не е вдялано в камък, освен, разбира се, нещата, които са вдялани в камък…

Вътрешни езикови правила за външна употреба (на ваш риск)

Павлина Върбанова, нашият вътрешен arbiter philologiae, открива новия сезон, като ви кани на редакционната ни кръгла маса и ви поднася малка порция отклоняващи се от нормата езикови правила, които сме решили да съблюдаваме в ежедневната си работа. Опитайте ги, може да ви допаднат!

И накрая идват три истории, които Надежда Цекулова разказва в рубриката си „Да говорим с грижа“. Едната е за Елица – двегодишно дете с тежки увреждания, което живее извън дома си, защото системата може да му осигури медицинска грижа, но трудно успява да осигури едновременно и нея, и семейството му. Родителите ѝ, разбира се, мечтаят да си я приберат у дома.

Другата е за Диана и дъщеря ѝ Ида, прекарала пет месеца в кома в неонатологията. Майка ѝ я вижда редовно, но я прегръща за първи път едва след смъртта ѝ.

Третият глас е на детския анестезиолог и реаниматор д-р Христо Христов, който си позволява да говори извънпротоколно как родителите да останат родители и когато детето им е тежко болно, и когато лекарите вече не могат да го спасят.

Остани до края

Надежда Цекулова разказва три истории за срещата с институциите, за уязвимостта, достойнството и за всичко, което системите избират да видят, да подминат или да оставят за някой друг.

Почнахме седмицата с разказване на истории и така я приключваме – с истории за хора.

Ако много ви липсват такива, четете „Тоест“, но вижте и платформата anyhumanever.com.

Идеята ѝ е проста и прекрасна. Натискате бутон и от повече от 100 милиарда души, живели някога на Земята, получавате разказ за един случаен човешки живот. Като тото-лото за човешки истории. Първо ви се пада година, после място на раждане, пол, условия, вероятности – колко е било вероятно този човек да преживее детството си, да има образование, да роди деца, да умре от болест, глад или насилие. 

Историите не са биографични, а възможни животи, статистически сглобени на базата на научните знания за света ни до този момент.

И нас ни има в тези 100 милиарда човешки живота.

Много ни се иска да вярваме, че сме от различни племена. Чертаем граници в прахта, учредяваме партии и комитети, поддържаме кухи идеологии, за да си обясняваме кои сме ние и кои са другите – изобщо, голяма дейност кипи. В същото време едно дете лежи пет месеца в кувьоз, майка му иска просто да го прегърне и тази история всички я разбираме и преживяваме.

Съжалявам, че ще ви го съобщя в първия бюлетин на „Тоест“ за сезона, но в целия ужас и хаос, и радост от всичкото сме заедно.

Благодарим ви.

Станете дарител

Седмицата (27 юли – 1 август)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-27-yuli-1-avgust/

Седмицата (27 юли – 1 август)

Помните ли „Терминатор“? Там „лошите“ биваха командвани от един изкуствен интелект – „Скайнет“, който някога е бил създаден, за да защитава хората. След като стига до абсолютно логичния извод, че най-голямата заплаха за света са самите хора, решава, че трябва да ги заличи, и започва война срещу тях.

Годината е 2026-та и няма да казвам, че Сара Конър се оказа права, но ще обърна внимание на една новина от последните десетина дни, която според мен не се превърна в общественото събитие, в което заслужаваше да се разгърне. Може би я прочетохме като технологична, а не като цивилизационна, каквато по̀ ми се струва да е, а може би пък и изобщо да не я прочетохме, понеже е началото на август и традиционно не четем нищо освен надписи на мемета и rage bait коментари.

OpenAI призна, че по време на тест за сигурност неин ИИ агент е напуснал контролираната среда, успял е сам (!) да си осигури достъп до интернет и е проникнал в системи на Hugging Face, след като е изровил публично достъпни идентификационни данни. И за цялата работа първоначално никой не е разбрал. Компанията определя случая като „безпрецедентен“. Най-притеснителното е, че агентът не е бил управляван дистанционно от човек. Получил е цел и е намерил собствен път към нея. За пет дни „рояк“ от ИИ агенти е извършил над 17 000 действия – човешки хакери такава скорост трудно биха постигнали.

Някои от хората и организациите, които професионално прогнозират развитието на изкуствения интелект, стават все по̀… хм, неспокойни (не че изобщо скоро са били спокойни). Общности като Metaculus, както и изследователи от Epoch AI и AI Futures Project постепенно изтеглят напред очакванията си за появата на системи, способни да надминат човека в широк кръг интелектуални задачи. Дори когато не са съгласни за точната година, посоката е една – хоризонтът се скъсява.

Вече знаем, че автономните ИИ агенти могат сами да планират, да търсят уязвимости и да действат без непрекъснат човешки контрол. И като нищо може да се окаже, че живеем в едно от последните лета, в които изкуственият интелект все още e само един голям езиков модел и е по-скоро любопитен инструмент.

Обаче засега сме като деца на въртележка. Кончетата се въртят, музиката свири и ние сме убедени, че светът се върти около нас. Само че не светът се върти. Ние се въртим около собствената си представа за него. Междувременно истинската история вече е поела в друга посока.

Нийл Гейман улавя тази идея много преди бума на генеративния ИИ. В неговата книга „Американски богове“ старите божества умират, защото хората престават да вярват в тях. На тяхно място се раждат нови – интернетът, магистралите, кредитните карти, телевизията.

Бог не е онова, което съществува. Бог е онова, на което отдаваш вниманието си. И сега си имаме още един в пантеона – изкуствения интелект. Действително това може да са ни последните години преди края на свят, в който човекът е единственият безспорен център на интелекта. И макар че езиковият модел може да се научи да имитира стил, ритъм, синтаксис, той няма как да си произведе автентична биография. 

Например когато някой от авторите на „Тоест“ напише едно изречение, зад него стоят години четене, разговори, съмнения, промени в убежденията; че даже и градът, в който живее, хората, които е обичал, текстовете, които е изхвърлил. Изкуственият интелект не е плащал цена за нито едно свое изречение. Не е рискувал репутация, не е живял живота, който би направил въпросното изречение неизбежно.

Ако ни трябва просто информация, ИИ моделите са чудесни. Ако в текстовете, които четем, търсим среща с конкретен ум, който е стигнал до тези изречения по единствения възможен за него път, тогава добре сте дошли на страниците на „Тоест“. Това си „купувате“ тук. И даже като едни истински наивници ви го даваме за без пари, а вие, ако поискате, може да го подкрепите с месечно дарение по ваш избор, защото това е единственият начин, който прави тази медия възможна.

Станете дарител

Ето какво публикувахме в последната седмица преди лятната пауза на „Тоест“ и отпуските на мнозина от вас, които сигурно четат този бюлетин през слънчеви очила и с едно наум, че всички са слънчасали.

Започнахме седмицата директно с отскачане до морето – във Варна, където Веселин Златков този път е решил да търси добрата новина. Това е трудоемко занимание, но той все пак открива една: има идея бившето Руско консулство – мистериозна сграда в центъра на града, стояща празна от 2022-ра, запазен образец на брутализма, да стане пространство за изкуство и култура. 

Шансът на един варненски брутализъм

Варна рядко дава повод за оптимизъм напоследък. Сред строителни скандали, политически дрязги и поредните градски абсурди обаче се появява една идея, която заслужава шанс – бившето Руско консулство да се превърне в дом на изкуството. Ако, разбира се, някой не реши друго. От Веселин Златков.

В текста си „Шансът на един варненски брутализъм“ Веселин разказва за бившето консулство и за това в какво може да се превърне. Засега обаче сградата е само предоставена на Общината, а не е нейна собственост. Затова оптимизмът остава варненски: внимателен и с готовност да бъде опроверган.

Следва разговорът на Роси Михова със съдия Мирослава Тодорова, изграден около „Книга на въпросите“ на американския биофизик Грегъри Сток. Въпросникът на Сток поставя отговарящия в хипотетични ситуации и го кара да избира каква цена е готов да плати за убежденията си. 

Съдия Мирослава Тодорова: Ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме

„Радостта е сериозно нещо“, казва съдия Мирослава Тодорова в изключително сериозния си разговор с Роси Михова. На срещата духом присъства и американският биофизик Грегъри Сток, чиято звездна и на места „проклета“ „Книга на въпросите“ е в основата на това интригуващо интервю.

Отговорите на съдия Тодорова минават през бъдещето, изкуството, паметта, отчуждението и способността ни да останем отворени към другите въпреки риска да бъдем наранени. Разговор за сериозни неща, в който се оказва, че и радостта е сериозно нещо. А едно от изреченията на Мирослава Тодорова случайно се връзва и с написаното по-горе: 

[…] ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.

Тази седмица Михаил Ангелов гледа към две различни версии на бъдещето в своите научни новини. В едната Европа променя правилата за генетично редактираните растения с надеждата новите сортове да помогнат на земеделието да се приспособи към климатичните промени, но и с въпроси за етикетирането, патентите и властта на няколко големи компании върху семената. 

Научни новини: Генетични редакции, ракети и сателити

Европа се опитва да се оправи с правилата за генетично редактираните растения, а космическата надпревара навлиза в нов етап с преизползваеми ракети и амбиции за изчислителни центрове в орбита. Две новини, които звучат далечно, но ще променят земното ни бъдеще съвсем скоро. От Михаил Ангелов.

В другата версия ракетите вече се връщат на Земята, частни компании се включват в космическата надпревара, а в орбита се планират изчислителни центрове, защото, ако не знаете, SpaceX не е космическа компания, а компания за изкуствен интелект, както става ясно от документите, с които излиза на борсата. Космосът все по-малко прилича на далечната пустош от кошмарите ни и все повече на следващия терен за икономическо съревнование – заедно с всички отпадъци, рискове и човешки амбиции, с които ще го затрупаме.

След това се приземихме с инженерна точност, почти като на ракета от Мъсковите, във Велико Търново, защото в рубриката си „Тези хора“ Ина Иванова ни среща с Галин Попов – човека зад независимото културно пространство ТаМ и фестивала „48 часа Варуша юг“ в старата столица. 

Галин Попов: Ресурсът на града е едно, потенциалът – нещо различно

Не парите и институциите правят едно събитие, нито пък градят общност. Рядко ще чуете подобни думи от културен мениджър, но Галин Попов от Велико Търново убедено го казва и доказва с всичко, което прави. А Ина Иванова ни среща с него дни преди тазгодишното издание на „Варуша юг”.

Галин разказва как се създава културна среда без особено надеждна институционална опора и защо парите не са най-важният ресурс, стига да има доверие, общност и хора, готови да вградят сянката си в едно място. От група съмишленици и бар със събития ТаМ се превръща в общностна лаборатория, а фестивалът вече събира хиляди хора. Понякога градът има много повече потенциал, отколкото ресурс. Нужен е някой, който да види разликата.

И държавата ни има ресурси, не е като да няма, обаче всичко изглежда някак хаотично. Това стана ясно и от първия текст на Теодора Станимирова по темата за сексуалните престъпления срещу деца. В него тя показа колко малко знаят институциите и колко зле събират информация. 

Какво (не) знаем за сексуалните злоупотреби с деца

Какво знаят институциите за сексуалните злоупотреби с деца в България и какви мерки предприемат? Теодора Станимирова се сдоби с информация от ВСС, МВР, АСП, ДАЗД и МЗ, разговаря с експерти и ни разказва какво е научила.

Тази седмица в продължението на темата „Сексуалните престъпления срещу деца. Институционална и обществена слепота“ Теодора разговаря с експерти за обществената търпимост, недоверието към разказите на пострадалите и превенцията, която де факто липсва. Накратко: много сме загрижени за децата, когато можем да ги употребим политически, и доста по-малко, когато трябва да се свърши реална работа по защитата им.

Сексуалните престъпления срещу деца. Институционална и обществена слепота

В предишната си статия Теодора Станимирова представи данни, разкриващи системното безсилие на институциите спрямо сексуалните злоупотреби с деца. В продължението на темата Теодора разговаря с експерти, за да разбере каква е реалната ангажираност на обществото и институциите – отвъд популизма.

С напредването на седмицата, а и на горещините Екатерина Петрова и текстът ѝ „Някои го предпочитат горещо“ ни отвеждат при „кучетата“, които древните са виждали в небето в най-горещите дни от годината. От френското la canicule и английските dog days, през Сириус и съзвездието Голямо куче, до славянските „каникули“, превърнали се от „горещини“ във „ваканция“ – Екатерина тръгва по следите на кучето, за да ни разкрие как жегата се е наместила в различните езици. По пътя се появяват, разбира се, и нашите Горещници, канарчетата, Канарските острови, хотдогът и канската жега.

Някои го предпочитат горещо

Намираме се точно в пика на т.нар. Горещници. А в последно време те са особено горещи… Екатерина Петрова влиза в ролята на мис Марпъл и разследва „къде е заровено кучето“ в думите, които на различни езици обозначават този потен период от годината.

Заради самата жега се завираме (съвсем уважително, разбира се) под полите на Витоша, където преди около месец се състояха Европейските награди за дизайн – едно от най-големите международни събития в сферата, чийто домакин тази година беше България благодарение на канските усилия (който си е прочел текста на Екатерина, знае) на Адриана Андреева и Бояна Гяурова от студио „Комплект“. 

Лина Кривошиева ни връща към този много важен форум с текст за усилието, което стои зад всяко истинско творчество, за мястото на човешкия труд във времето на изкуствения интелект и за това защо формата никога не е просто опаковка.

А ако вече сте прочели разговора ни с Галин Попов (виж по-горе в този бюлетин), ето и една нишка към същата история: на Европейските награди за дизайн сребърно отличие – първото за България в историята на форума – получава проект, създаден именно за основаното от Галин пространство ТаМ.

Формата като усилие. За дизайна в полите на Витоша и в Европа

Лина Кривошиева посети фестивала European Design Awards, който тази година се проведе в София. И толкова се вдъхнови, че реши да ни разкаже кое най-силно я е впечатлило в експозициите и лекциите, и да сподели размислите, които е предизвикал фестивалът у нея, за да се вдъхновим и замислим и ние.

От приятните съвпадения минавам към не толкова приятните. В случая съвпаденията и приликите са между новите правителства на Унгария и България и за съжаление, в един момент в уж еднаквите картинки, започват да се откриват доста смущаващи разлики. Прави го Емилия Милчева в текста си, обобщаващ първите дни управление на Румен Радев, „80 дни минаха. Ще чакаме ли 800?“.

80 дни минаха. Ще чакаме ли 800*?

За 80 дни някои могат да обиколят света, а ние се завъртяхме отново предимно около себе си, но с нови или добре забравени муцуни по кабинети, кресла и телевизионни студиа. Първите дни на новото управление обобщава Емилия Милчева.

Докато в Унгария Петер Мадяр използва голямото си мнозинство, за да започне демонтаж на Орбановия модел, в България първите 80 дни на кабинета „Радев“ показват друго. Обещаното разграждане на стария ред засега прилича повече на пренареждането му – със същата кадрова логика, решения на тъмно, липса на управленска програма и все по-видимо отдалечаване от общата европейска политика за Украйна. Бюджет с висок дефицит, непрозрачни договорки по „Боташ“, спасяване на руски фигури от европейски санкции и назначения на добре познати партийни кадри – изглежда, че голямото мнозинство произвежда по-малко промяна, отколкото обещаваше.

Имаме и стихотворение на месеца, което този път е от Стефан Иванов, казва се „Милион и едно желания“, създадено е по желанията на Юлиян на две години и половина и е едно от най-прекрасните стихотворения, които сме публикували – почти колкото самия му вдъхновител.

Милион и едно желания

Стихотворение по желанията на Юлиян,
на две и половина.
Забележка:
Правописът на желанията е запазен така, както са произнесени от Юлиян. Искам Сатурн 5, най-любимото ми.
Артемидката ми искам да лети.
Искам тати Стефан да дойде с мен в Пловдив
и горската къща.
Искам събуждане.
Не искам тъмното.
Искам

С това „Тоест“ излиза в лятна пауза. Надяваме се да се върнем наесен в свят, който все още разпознаваме. А дотогава – пазете се от жегата, от хора, които напредват с лакти, защото „само искат нещо дa попитат“, и от летните клишета, способни да удавят и най-хубавото прекарване.

Приятна почивка!

Станете дарител

Седмицата (20–25 юли)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-20-25-yuli/

Седмицата (20–25 юли)

През изминалата седмица обичайните ваканционни теми, натискащи педала на газта в социалните мрежи и в крайна сметка заключаващи се в две основни точки – 1) къде да си изям салатата и да си изпия ракията/узото без да ми одерат кожата, за да имам лице да постна снимка от касовата бележка вместо доволно оригване; 2) по кой път да мина, за да избегна задръстванията из национална пътна мрежа и да стигна най-бързо от А до Б с цел да изпълня точка 1), – отидоха на заден план. „Дъвките“ на седмицата се разтягаха (и все още се точат) около финала на Световното по футбол и „Одисей“ на Нолан.

На мача Испания–Аржентина заспах. Предстои ми да гледам „Одисей“. Ще задържа вълнуващото очакване да се срещна с екранната адаптация на литературен текст, занимавал фантазията и езика ми от детските ми години, максимално дълго или поне докато се отлее първата вълна от непосредствени и нерядко посредствени реакции. Струва ми се, че да бързаме и прибързваме, раздавайки шамари наляво и надясно, някак не подхожда, когато си имаме работа с толкова бавна работа, каквато е Омировата епическа поема, апропо в оригиналната си версия на древногръцки, съдържаща около 120 000 думи, структурирани в около 12 110 стиха, написани в дактилен хекзаметър.

Сами разбирате колко абсурдно е да се водят „троянски войни“ за лоялността на конкретна художествена (в случая филмова) интерпретация спрямо един в буквалния смисъл на думата неизбродим текст, още повече неизбродим за хора без образование и подготовка в полето на класическите филологии, каквито сме повечето от нас. Защо липсвало това или онова; защо този или онзи изглеждал по един или друг начин; ама финалът не бил същият като в книгата… Който и да е режисьор не би могъл да бъде 100 процента „верен“ на текста източник. А и въпросът опира не до верността, а до достоверността, но това е съвсем различна история (Аристотел го казва, не аз). В крайна сметка и Омир твърди за самия Одисей (а ние го четем в превода на Георги Батаклиев): „Много лъжи Одисей тъй разказа, подобни на правда“ (Песен 19, стих 203). Та нека, викам, да снизходим и ние от позицията си на естетически съдници и да дадем правото на писателите и режисьорите да бъдат, един вид, одисеевци – да ни „лъжат“ така, че (евентуално) сами да стигаме до истината. Лично аз предпочитам да ме лъжат Омир и Нолан, отколкото политиците на власт да ме убеждават в истинността на думите си.

Ако и вие като мен още се гласите да гледате филма, ето чудесен начин да се подготвим, преди да си купим пакета с пуканки – едно старо, но златно есе на покойния професор Богдан Богданов „Мит и действителност в Омировата „Одисея“. Да, точно за това става дума – мит и действителност… И забележете, проф. Богданов завършва разсъждението си по следния начин:

Тъкмо затова, когато попаднат в нова културна среда, Омировите епопеи пораждат проблеми, които не са поставени в тях.

За да разберете (тъкмо) защо – прочетете есето, страхотно е!

„Одисей“ успя да раздразни чувствителните „власинки“ на тукашния зрител, но именно така, надявам се, някои хора, които досега не са имали възможност и време да разлистят Омировия епос, току-виж го сторили.

Съвсем друг е случаят обаче с една „кинопродукция“, която все още е в процес на производство. За нея ни разказва Димитри Захов във „Васил Левски и тарикатлъкът“. Накратко, рап-бизнес дуетът „Зипо и Слаш“ продуцира изцяло генерираната от ИИ анимация „Агенти на времето: Васил Левски“, като според сайта на продукцията проектът вече е привлякъл над 100 корпоративни партньора. И всичко се прави – разбира се – в името на децата. Трейлърът дава знак за некадърно свършена работа, а досега най-острите критики на бизнес-творческата инициатива идват от представителите на поколението Gen Z, които явно добре виждат размера на бедствието в тази доходоносна шмекерия. След седмицата, в която всеки втори пост в социалните мрежи се занимаваше с Омир и Нолан, ми се ще да вярвам, че филмът на рап дуета ще бъде разкостен, преди да се промъкне в училищните салони, за да учи малките на родолюбие и лесна печалба. Но може би съм оптимистка… и това няма да се случи дори и „в името на децата“.

Васил Левски и тарикатлъкът

Емоционална, но и аргументирана статия от Димитри Захов – най-младия автор на „Тоест“, за проекта за филм „Агенти на времето: Васил Левски“. И за злоупотребата с историческия канон в името на лесната печалба.

Последното се доказва от новото проучване на Теодора Станимирова „Какво (не) знаем за сексуалните злоупотреби с деца“. Истината е, че знаем твърде малко, а и явно не се интересуваме достатъчно. Ето – по думите на Теодора – и част от нещата, които всъщност няма и как да узнаем, тъй като:

МВР не успя да отговори – защото не събира такава информация – на въпросите: в колко от случаите извършител е бил роднина или член на семейството, дали сигналът за насилие над дете е бил предхождан от сигнали за домашно насилие в дома и колко от осъдените са включени в Националния регистър на случаите на педофилия. Нито АСП, нито МВР водят статистика за пола на пострадалото дете. Следователно не е ясно какъв е профилът на извършителя, нито този на пострадалия, не се знае в какво домакинство са живели и каква е връзката между тях.

Какво (не) знаем за сексуалните злоупотреби с деца

Какво знаят институциите за сексуалните злоупотреби с деца в България и какви мерки предприемат? Теодора Станимирова се сдоби с информация от ВСС, МВР, АСП, ДАЗД и МЗ, разговаря с експерти и ни разказва какво е научила.

И ако МВР не може да отговори на ключови въпроси, защото не събира необходимата информация, резултатите от НВО след VII клас и тази година дават предоволно данни, които, разбира се, потвърждават онова, което си знаем: образованието на децата ни е мам си джейс и все пò мам си джейс ще става. Донка Дойчева-Попова с математическо хладнокръвие е анализирала статистически резултатите в „НВО: Endgamе“. А двете неща, които ме хвърлиха в тих ужас след прочита на текста ѝ, са, че: 1) след целия напън и изпразване на джобовете за частни уроци средният български ученик има тройка по математика; 2) в България четиринайсетгодишните са или отличници, или слаби. Средно положение няма и слабите ученици, разбира се, преобладават. Endgame. Половината свят изчезва. Завеса!

НВО: Endgame

НВО приключи, но не и разговорът за провала на системата. МОН, разбира се, отчита „устойчиви резултати“, но данните сочат друго – срив по математика, хаотични промени в изпитите и липса на отговорност. Цената плащат учениците, а родителите отдавна доплащат. Коментар на Донка Дойчева-Попова.

Един момент! Да не бързаме със завесата. Ако за много ученици и родителите им проклетото НВО, за жалост, се оказва от огромно значение за развитието им в следващите (поне) 5 години, за други деца, също много на брой, то не означава абсолютно нищо. Просто защото идеята за развитието им е унищожена още с престъпването на училищния праг в първи клас. Това са преобладаващата част от ромските деца, които поради различния си от български майчин език, липсата на подкрепяща среда, негостоприемната образователна система, силно занижените очаквания – и в семейството, и като цяло в обществото – и отсъстващите работещи държавни политики за десегрегация остават без шанс за качествено образование и интеграция от най-ранна възраст. Та къде се намираме днес? Ако през 1955 г. арестът на афроамериканката Роза Паркс, отказала да отстъпи мястото си в автобуса на бял, предизвиква продължилия една година „автобусен бойкот в Монтгомъри“ – едно от най-масовите движения срещу расовата сегрегация, днес, 70 години по-късно, майка и дете от ромски произход не биват допуснати до басейн в Луковит без логично обяснение. И това не е изолиран случай. Разликата с 1955-та: актовете на сегрегация са до такава степен нормализирани, че обществена реакция няма – нито на място в басейна, нито след това. Ситуацията е описана и анализирана от Емилия Милчева в „Още една тухла в стената“.

Още една тухла в стената

Какво се случва с децата, когато прекрачат прага на едно сегрегирано училище? Отговорът не се изчерпва с по-ниските резултати на матурите. Сегрегацията действа отрано чрез езика и отношението на институциите и това оформя представата на децата за възможностите им. От Емилия Милчева.

Сега нека най-сетне напуснем поне за малко родната територия, този остров на безхаберието и – както се оказва – на бездушието, и кацнем на един истински. Гьокчеада от поредицата на Георги Тотев „Островът на прокудените“ наистина напомня на някои от островите, където се озовава Одисей по време на дългото си пътуване към дома. За част от жителите си обаче той се е превърнал в единствена възможност и последна спирка. Такива са отдавна прогонените от родината си български турци Раиф и Кание. За други пък като Махмуд Гьокчеада е неочаквана възможност да намерят второ семейство и да полетят над вълните… с кайт. За трети – като Христос и Виолета – да открият общност, в която да укрепят идентичността си. Третата част е и последна в поредицата и с нея се разделяме (поне аз с малко тъга) с мястото и героите, с които ненадейно се оказахме свързани.

Островът на прокудените. Травми от миналото изплуват по бреговете на Гьокчеада (трета част)

Историята на Георги Тотев през съдбите на хора, които живеят между държави, езици и спомени, стига до своя край. В последната част от разказа му за Гьокчеада се обръщаме към изборите, помирението и въпроса къде всъщност е домът.

Без да се налага да прескачаме от малкия до големия остров континент, на който се намират САЩ, получаваме оттам поредната доза новини в месечния бюлетин на Йоанна Елми „По Америка ще ги познаете“. Тръмп е готов за ескалация на войната в Иран, а американските военни на възраст над 30 години са подложени на тестове за нивата на тестостерон и при ниски показатели се прилага лечение. Изобщо, тестостеронът се продава под път и над път, докато статистически все повече жени се страхуват да имат дете. Разбираемо – в тестостеронния свят на Тръмп, Путин & Co има нужда от мъже, не от деца. (Звучи като сюжет за нов дистопичен роман със заглавие „Тестостерон“, нали?) И изобщо, Йоанна прекрасно обобщава сегашната политика на САЩ като „политика на синтетичния тестостерон“. Разхождайки се тази седмица по плажа, бих казала, че явлението далеч не е само американско, а глобално, твърде глобално…

Гласовете на Америка – брой 17

Америка сменя меката сила с тестостерон, война и показна грубост. Между кризата на мъжествеността, страха от майчинството и възхода на Китай може да се проследи как разпадът на една култура започва да пренарежда света, превръщайки крайностите в „ново нормално“ пред очите ни. От Йоанна Елми.

И като сме започнали с кино, нека така и да завършим. Миналата седмица ви предложихме обзорен текст на Нева Мичева за кинофестивала в Карлови Вари. Сега е време за личните фаворити на Нева, към които тя е далеч по-милостива и дори възторжена, защото във филмите, харесани от нея, няма празни ходове и безхарактерие, а „животи, любови и смисли“. Ето какво ни казва още тя:

По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.

„Карлови Вари 2026“: Животи, любови, смисли

Ако и обзорният текст на Нева Мичева за кинофестивала в Карлови Вари от миналата седмица да ви се е сторил твърде критичен, сега тя се завръща с възхитен разказ за личните си фаворити – филми, „в които животи, любови и смисли триумфално се множат и процъфтяват на екрана“.

Ако все още вярвате, че има смисъл заедно да подпираме не просто олюляващия се хоризонт, но и прогнилия покрив на общата ни Итака, ударете по едно рамо и ни подкрепете. А ние ще продължим да сме остров на който да се завръщате всяка седмица. Благодарим ви!

Станете дарител

Седмицата (13–18 юли)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-13-18-yuli/

Седмицата (13–18 юли)

На „Прогресивна България“ и Румен Радев спешно им е нужен някакъв майсторски клас по политическо илюзионно изкуство, за да задържат магията, с която омаяха близо милион и половина гласоподаватели. Защото само магия или някаква слепота с ирационален произход може да прикрие как едно или друго гръмко обещание се разбиват в суровата реалност на управленската немощ. 

Икономическата цена на този фарс „прогресивен“ (оплескахме я вече и тази дума) съвсем няма да е символична и вече се калкулира на гърба на данъкоплатците. Няма по-ярко доказателство за липса на кураж и капацитет за реформи от бюджета на излъганите надежди на министър Гълъб Донев. 

България сама си избра вредител – Новини СЕГА

Магарето навирило уши и почнало да реве, колкото му глас държи, а Соломон си запушил ушите. ”Рева – рекло магарето – пред такова голямо събрание, ако не си покажа магарията, къде ще я покажа? Тази е приказката, завършил Хитър Петър.

На този фон през седмицата Румен Радев затвърди очакванията, че ще превърне България в „троянско магаре“, обслужващо руските интереси в Европа. Шумно заявеното оттегляне на България от т.нар. Коалиция на желаещите в подкрепа на Украйна е най-малкото загърбване на европейската солидарност, с което премиерът лицемерно жертва дипломатически капитал за електорална любов. Това, че ден по-късно външната министърка направи обратното, няма как да не е част от сценария. Или пък не?

За първи път обаче от близо 40 години насам български премиер си позволява да каже, че мястото на България не е там, където са Франция, Германия, Италия, Испания, Дания, Норвегия, Швеция, Нидерландия, Великобритания… И това няма да се размине без щети. Включително в любовта на електората, който никак не обича да е в отбора на губещите.

В своята нова статия за „Тоест“ Емилия Милчева осветлява един безпрецедентен казус: за първи път Комисията за защита от дискриминация признава, че една община – в случая Самоков – поддържа етническо разделение в училищата. Под това решение стои и подписът на настоящия вицепремиер Иво Христов, което внася темата директно в дневния ред на управляващите.

Емилия напомня, че над 200 училища в страната днес са сегрегирани чрез правила за прием и зониране, които всъщност лицемерно циментират предразсъдъците. Неудобният въпрос е: искаме ли изобщо децата ни да учат заедно, или институционалният расизъм умишлено ни отнема дори шанса да се опитаме, за да задоволи тихия конформизъм на мнозинството? Статията на Емилия изисква честен отговор от всеки от нас.

Искате ли децата ви да учат заедно с ромски деца?

Може ли една община така да определя правилата за прием, че ромските деца да учат в едни училища, а всички останали – в други? В България сегрегацията съществува от десетилетия. Но едва сега Комисията за защита от дискриминация го признава. От Емилия Милчева.

Децата също умират. Българските държавни системи не са пригодени да подкрепят детството нито в живота, нито в смъртта, пише Надежда Цекулова в поредния си много болезнен текст от поредицата „Да говорим с грижа“. В него тя ни среща с клиничната психоложка Камелия Стоянова и анестезиолога доц. Богдан Младенов.

В техните думи и съпреживени страдания личи реалното проявление на грижата, в която най-важните неща невинаги са твърде сложни за постигане – като липсата на болка или възможността на родителите да бъдат до леглото на детето си отвъд стерилните забрани за свиждане в интензивните отделения. И не на последно място – нуждата от психологическа подкрепа за самите медици, за да се справят със своята част от емоционалния товар. Този текст наистина причинява болка, но трябва да бъде прочетен, за да предизвиква не някаква жалост, а решителни действия.

Когато умира дете. Палиативни грижи в края на живота

Никой не отваря с желание текст за това как умират деца. Но зрелостта на едно общество личи не само по темите, които го забавляват, а и по онези, за които намира сили да мисли. Защото грижата не свършва там, където надеждата се изчерпва. От Надежда Цекулова.

Събитията от кухнята на медиите често остават скрити зад фасадата на „редакционните решения“, но когато някоя гипсова маска падне по-шумничко, наяве излизат лица и истини с трудно поносима грозота. В острия си анализ „Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите“ Дарина Сарелска разплита скандала, започнал от една изтекла вътрешна комуникация.

Текстът разказва историята за сваленото интервю, но повдига важните въпроси за границите на властта в частните медии и за сбърканото разбиране за доверието, което не трябва да бъде между гостите и редакцията или между журналистите и собствениците, а единствено между медията и нейната публика.

Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите

Имало едно време един Асен. Вървял, вървял през девет телевизии в десета и попаднал в bTV, където решил, че ще е „яли, пили и се веселили“, докато той каже и само с когото той прецени. Извинявайте, но няма нищо приказно в тази история. От Дарина Сарелска.

Когато стане дума за цензура, първосигналният рефлекс е да се защити „забраненото“. Но какво ако зад маската на борба за свобода на словото наднича чиста проба ксенофобия, ислямофобия или възхвала на саморазправата? Или всичко това в комплект?

В новия си коментар за „Тоест“ Светла Енчева разказва за филма Citizen Vigilante („Гражданинът отмъстител“), превърнал се в знаме на крайнодесния популизъм. Светла припомня, че не всеки спор за цензура е спор за свободата на словото, а обществото има право на защита срещу пропагандата на омразата.

Забранен или не точно? Филмът отмъстител

Светла Енчева разглежда случая с един нов филм със спорни качества, но с добра „реклама“ заради обвинения от режисьора му, че е бил цензуриран в Германия. Покрай това си припомняме (ако случайно сме забравили), че не всеки спор за цензура е спор за свободата на словото. Някои неща просто не са окей.

Статията на Светла завършва със случка, която ме върна към скорошна статия на колегите от „Капитал“, която силно препоръчвам – много любопитен разговор с турския кулинарен изследовател Муса Даадевирен, в който той, говорейки за храна, всъщност споделя важни общовалидни истини. Ето една от тях:

… между обикновените хора има много малко враждебност. Конфликтите обикновено са между хегемонии и политически програми.

Добро напомняне за днешните политици, които, обречени на мимолетност, прикриват своята немощ с разделящ популизъм. Но и за нас, останалите, да не се подвеждаме, защото това, по което си приличаме, е много повече от това, което ни разделя.

Но да се върна на кинотематиката по-горе…

Всеки голям кинофестивал е огледало едновременно на себе си и на света. От тазгодишния двоен юбилей на фестивала в Карлови Вари Нева Мичева се завърна с текст, който е не само критически разрез на съвременното кино, показано там, но и бунт срещу неговото интелектуално и художествено обедняване. И разбира се, тя ни насочва към изключенията, които устояват на лесните отговори. Едно от тях е датският дебют „Гостенката“ на режисьора Мадс Менгел – а неговия прочит за сложните, противоречиви семейни връзки и нуждата от непредубедено любопитство към другия ще откриете в краткото, но съдържателно интервю, вградено в репортажа.

Нева ни провокира да се запитаме кога най-после ще съберем кураж да се взрем в сложността и красотата на собствения си свят отвъд удобните и вече втръснали шаблони. Текст, който задължително трябва да прочетете, преди да си пуснете следващия филм.

„Карлови Вари 2026“: Да устоим на лесните отговори

„Колко скучни са станали героите!“, възкликва Нева Мичева в острия си обзорен текст за фестивала в Карлови Вари. Въпросът е дали проблемът е само на киното, или в последно време и хората сме „смалени до илюстративен материал“. Още (но по-възторжено) за фестивала очаквайте следващата седмица.

И докато в реалния свят сме залисани с политически битки и социални катаклизми, в рубриката „Игромислие“ Миглена Николчина и Северина Станкева правят своеобразна дисекция на една от най-награждаваните, но и най-дискутирани видеоигри на миналата година – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33). Двете авторки категорично отказват да се плъзнат по повърхността на натрапчивата семейна драма в сюжета и вместо това се гмуркат в дълбоките философски и естетически пластове на играта.

Красота и катастрофа в „Светлосянка: Експедиция 33“

Париж, 1905 г., революции в изобразителното изкуство и… каймакът на цивилизацията, изправен пред гибелта си. Миглена Николчина и Северина Станкева разговарят за навярно най-награждаваната – и може би с право – игра на всички времена.

В рубриката ни „На второ четене“ Стефан Иванов представя новото юбилейно издание на стихосбирката на Георги Господинов „Черешата на един народ“, което приютява в книжното си тяло си и собствената си 30-годишна критическа рецепция. В един сложен и многопластов текст Стефан акцентира върху препрочитането на едни и същи стихове през дистанцията на три десетилетия. Той пише за трудното „сбъдване по каталог“ – Шенген, еврото и нискотарифните полети до и отвъд Босфора, – което остави метафизичната тъга на дядовците ни без географско убежище.

Стефан пише и за по-лошото – че докато поезията от 90-те сякаш си играеше на думи, днешната брутална реалност буквализира метафорите с плашеща сериозност: „Възраждане“ се превърна в парламентарна марка, детинският геополитически страх се материализира в истинска война на два дни път с кола, а постмодерната ирония капитулира пред плоските конспиративни теории на интернет троловете. Един горчив, но необходим прочит, който показва, че дори историята да се сбъдва грозно, истинската поезия остава непокътната. Достатъчно е просто да четем. Бавно.

На второ четене: „Черешата на един народ“

В сезона на черешите литературата ни отпразнува 30-годишнината на манифестната стихосбирка на Георги Господинов „Черешата на един народ“. Стефан Иванов разказва за новото издание и коментира през включените текстове и паратекстове случилото се извън литературата за този малко повече от четвърт век.

А за да има какво да четем и за да не пропускаме есенцията и смисъла на най-важните теми от ежедневието, се грижи екипът на „Тоест“, който разчита единствено на дарения от читателите си, за да върши своята работа. Мъглата пред всички ни е доста гъста, затова е още по-важно публицистиката и журналистиката да са на мястото си. Демокрацията умира в тъмнина.

Станете дарител

Седмицата (6–11 юли)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-6-11-yuli/

Седмицата (6–11 юли)

Започвам този бюлетин с едно признание: не се интересувам от футбол. Но световното първенство по този спорт не е само футбол, както и „Евровизия“ не е само музика. И двете са и политика. Затова искрено се зарадвах на символната победа на Брюксел над Тръмп. Съвсем по диктаторски президентът на САЩ отмени наказание на футболист, като се обади по телефона на шефа на ФИФА (същата организация впрочем, която му беше връчила измислена награда за мир). Белгийците обаче въздадоха справедливост с честна игра.

Ала не беше толкова отдавна 2023 година, когато в САЩ етиката не беше празна дума, а Върховният съд прие първия си етичен кодекс. Поводът за него, припомня Емилия Милчева в статията си „Последният етаж на републиката“, е, че върховен съдия на име Кларънс Томас в продължение на 20 години е приемал подаръци от милиардер под формата на луксозни пътувания и почивки. Е, ще си кажете, след 20 години може и Конституционният съд да прозре проблема с евентуалните пътувания на Десислава Атанасова с Делян Пеевски. И че проблемът, както отбелязва Емилия, не започва с полетите. По-скоро полетите повдигат по-важния въпрос – как някой, чийто професионален опит като юрист (без да броим политическата кариера) се свежда до позицията на юрисконсулт в здравни заведения, става конституционен съдия?

Последният етаж на републиката

Как се прелита до най-високия етаж на властта – тук можем да дадем все остроумни отговори. Това обаче няма да ни помогне особено, когато истинският проблем са политическите сделки, които постепенно подменят професионалните и етичните критерии при избора на конституционни съдии. От Емилия Милчева.

Въпреки европейското футболно „натриване на носа“ на САЩ обаче не всичко в ЕС върви по мед и масло. Ясно е например, че разширяването е приоритет на Съюза, но кои страни да включи то? На тази тема е статията на Анахит Хачикян „На трапезата на европейското разширяване – домакини, гости и нежелани посетители“. Интересно е да се видят и разликите между средните стойности за ЕС и България по отношение на това кой е желан гост и кой – натрапник. А зад факта, че по-малко от една трета от българските граждани подкрепят перспективата за членство на Украйна, прозира дългата ръка на Русия.

На трапезата на европейското разширяване – домакини, гости и нежелани посетители

Ако си представим ЕС като трапеза, а държавите – като домакини, гости или натрапници, процесът на разширяването ще заприлича на комедиен филм. Такава картина описва Анахит Хачикян, без да забравя обаче, че реалността всъщност не е смешна, а залозите са големи.

Като стана дума за Русия, логично стигаме до статията на Александър Малинов „Не, националният ни интерес не сочи към Русия“. Александър привежда редица аргументи, за да докаже тезата си, ясно заявена още в заглавието. Той се позовава на Конституцията, на Стратегията за национална сигурност, на геополитическите стъпки на България през последните няколко десетилетия, най-важните от които са членството в ЕС и НАТО. И задава логичния въпрос: извършва ли Румен Радев държавна измяна, де факто работейки за най-опасния враг на България?

Не, националният ни интерес не сочи към Москва

Какво казват Конституцията, Стратегията за национална сигурност и последните три десетилетия от българската външна политика за националния ни интерес? Александър Малинов търси отговора през действията на Румен Радев, войната в Украйна и отношенията на България с ЕС и НАТО.

Междувременно Радев подписа декларация, която осъжда действията на Русия срещу Украйна и съдържанието ѝ е идентично с това на друга декларация, която пък неотдавна отхвърли с аргумента, че била „милитаристична“. Препоръчвам статията на „Свободна точка“ по темата. Тъй че премиерът понякога може да извършва държавна измяна (по Александър Малинов), понякога – не. На четни дни може да е европеец, на нечетни – русофил. Или обратното… обърках се вече.

″Дългосрочната заплаха, която Русия представлява”. Радев подписа декларацията на НАТО с думи, които по-рано нарече ”милитаристични” – Свободна точка

България е подписала декларацията на НАТО в Анкара, в която Русия е определена като дългосрочна заплаха за евроатлантическата сигурност и стабилност. Но само две седмици по-рано премиерът Румен Радев отказа да подпише позиция на страните от Източния фланг, в която имаше подобно определение. – Прочетете повече в Свободна точка.

Българската държава обаче си има по-сериозни грижи от геополитическата ориентация на министър-председателя си – например как да наложи на децата възможно повече забрани и наказания. „Прогресивна България“ и ГЕРБ се надпреварват с предложения. ПБ прегръща идеята на предишния образователен министър Красимир Вълчев от ГЕРБ за предмет религия и добродетели в училище, а настоящият образователен министър Георги Вълчев предлага и да се въведат оценки по дисциплина в училище. Така хем учебната програма ще продължи да е безинтересна за учениците и неадекватна на живота им, хем те ще бъдат наказвани за това. И разбира се, забрана на социалните мрежи за деца под 16 години. ГЕРБ не искат да останат по-назад и инициират… вечерен час за интернет за подрастващите.

Чудя се на коя политическа сила първа ще ѝ хрумне да се задължат непълнолетните да спят с ръце над завивката. За да ги предпази от ръкоблудство, което според някои схващания от едни отминали времена водело до ослепяване.

От авторите на „Тоест“ Димитри Захов най-скоро е бил във възрастта, която е обект на въжделенията за забрани на политиците. Той анализира как социалните мрежи измориха Gen Z. Докато чета статията му, си мисля как младите хора току-виж сами са се отказали от това, което политиците така усърдно са се запътили да им забранят. Защото социалните мрежи са загубили основната си функция – свързването на хората. Превърнали са се в място, където, казва Димитри, всеки се опитва да ти продаде нещо. А в ерата на ИИ дори не е нужно да се полагат усилия за това.

Как социалните мрежи измориха Gen Z

Пристрастени ли са младите към социалните мрежи? Според Димитри Захов Gen Z все повече се отдръпва от социалните мрежи, защото осъзнава тяхното безсмислие. Димитри повдига и въпроса за отговорността на инфлуенсърите в днешното комерсиализирано интернет пространство.

Докато някои от авторите ни са от поколението Z, други вече сме прехвърлили половин век на таз земя, та помним някои неща. Ето – аз помня как в началото на 90-те тогавашното правителство на Андрей Луканов ни вкара в измамната дилема между „плавния преход към пазарна икономика“ и „шоковата терапия“. Когато чух настоящата министърка на финансите да говори за „шокова консолидация“ и „плавна стабилизация“, получих дежавю. Та реших да резюмирам спомените си.

Плавен преход срещу шокова терапия. Римейк

Политическата памет се оказва най-късата памет. В случай че не помните, а ако сте по-млади – и не знаете, че това вече сме го живели, Светла Енчева връща лентата към началото на Прехода и към думи, които отново летят из политическото пространство и звучат подозрително познато.

Литературните успехи на Ирена Иванова, подвизаваща се под псевдонима Рене Карабаш обаче, не са спомен, а настояще. С този изсмукан от пръстите преход скачам в полето на културата, на което са поникнали останалите статии в „Тоест“ тази седмица. Интервюто на Роси Михова с Рене Карабаш и със специалното участие на Пабло Неруда просто кърти (казано на не много културен език). Ако не вярвате, ето кратък откъс:

– Какво мислят рубините, когато видят сок от нар? 
– Че са на брега на Червено море.

– На какво се смее динята, докато я разсичаме до смърт? 
– На ножа. И на този, който го държи. Динята знае: и твоето време ще дойде.

– Кое е това, което дървото чува от земята и го казва на небето? 
– Нещо, което мисля, че трябва да остане в тайна.

– Какво прошепва пепелта на огъня, който гори наблизо? 
– Чакам те.

– Защо дърветата крият великолепието на своите корени? 
– Защото всеки трябва да крие и пази това, което му е най-ценно.

Рене Карабаш: Да обичаш означава да…

Поредицата от „въпросници“, в които Роси Михова среща наши съвременници с реални и литературни герои на световната култура, продължава с Рене Карабаш. В навечерието на рождения си ден нашумялата писателка отговаря на предизвикателните питания на Пабло Неруда.

Продължаваме на вълната на съвременната българска литература, но се насочваме към поезията. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва три нови стихосбирки. Това са „Винаги умира някой друг“ от Димана Йорданова, „Искам да се обадя на майка по телефона“ от Мария Донева и „Очевидното“ от Владислав Христов. Първите две са издадени от „Жанет 45“, третата – от „Ерго“.

По буквите: Иванова, Донева, Христов

В сезона на дългите книги и потапяния Зорница Христова ни изненадва с три стихосбирки, всяка от които е посвоему бляскава като забравена в небето лятна светкавица и отрезвяваща като дъжд, който винаги напомня за края.

За десерт – и понеже това е последният ми бюлетин преди лятната ваканция на „Тоест“ – си оставих Езиковия наръчник за плажа на Павлина Върбанова. Ако досега не сте знаели, че ултраолинклузив, бийчбар и айслате се пишат слято (аз пък, понеже не пия кафе, дори не знаех, че има такова нещо като фредокапучино), вината не е ваша, а в противоречащите на интуицията правила за слято, полуслято и разделно писане. Повече за плажния правопис и граматика – от Павлина.

Езиков наръчник за плажа

Как ви върви олинклузивът? Или ултраолинклузивът? Или това лято ексклузивно практикувате диво къмпингуване? Или перкате навътре в морето с падълборда. Докато Павлина Върбанова ви гледа от бийчбара с джинфиз в ръка, знаейки най-добре от всички колко е трудно да бъдеш грамотен на плажа.

Докато се чудя какво да ви препоръчам за финал, почина певицата Бони Тайлър. И както ми домъчня, така се сетих за онзи смешен клип с кучето, което се завърта, когато чуе думите turn around от най-известната ѝ песен. Затова ми хрумна да ви препоръчам да почетем Бони Тайлър с нея. С тъга, но и с усмивка.

И разбира се, препоръчвам да ни подкрепите с месечно дарение, ако искате да продължавате да ни четете.

Станете ни дарител(ка)

А ако ударите едно рамо и на проекта за следващия филм на Лина Кривошиева, ще е безценно.

Краудфъндинг кампания за следващия филм на „Тоест“

Всяко евро, което дарите в тази кампания, отива директно за заснемането, озвучаването, историята и екипа, който ще я разкаже. Подкрепете следващия ни документален филм „Какво е да си млад в България“!

Седмицата (29 юни – 4 юли)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-29-yuni-4-yuli/

Седмицата (29 юни – 4 юли)

Като бях малка, живеехме в една мансарда, от която се откриваше чудна гледка към Витоша. Паралелно с гледката всекидневно ми се откриваха и някои тайни от дълбините на българския бит и душевност – например, че ако нещо си работи, не се пипа. 

Такова беше електрическото табло вкъщи. То „работеше“. Съответно не беше пипано с десетилетия. Това ни даваше ексклузивната възможност да овладеем как се сменят керамични бушони (по-скоро керамични предпазители, ама тогава не правех разлика, то не че сега много…), и да разберем откъде да се сдобием с най-подходящата жичка, за да направим „байпас“, ако бушонът изгори, както и защо всички трябва да сме с гумени подметки, когато ще се упражняваме по таблото. 

Самите упражнения неведнъж са довеждали до късо съединение, оставящо без ток целия блок. Но пък именно заради това съм имала възможността да чуя лично как хубаво гърмят бушони. Ако е някой нормален бушон, с нормално натоварване, той казва тихо и кротко „цък“ и изгасва. Ако обаче много си го навивал с жички и не си го сменял дълго време, „защото си работи“, трещи със страшна сила. 

И имайки тази електричарска закалка, напоследък започвам да усещам как ще гърмят бушони. Във въздуха освен обичайната пластмаса заради пожар в склад с отпадъци се носи и допълнителна миризма на бакелит от горящи жици, подправена елегантно с уханието на керосин от чартъри и на леко смутен Пеевски, който обича да обяснява кой кого „оправя по пеньоар“, но сега има проблем, че някой рови в „личния му частен живот“. 

Та да продължим с бушоните… Тази седмица разбрахме от министъра на вътрешните работи, че преди време „един бушон“ (няма женски род, извинявам се) от Конституционния съд се е оказал в самолет за Дубай с Делян Пеевски. Депутатът е летял с частен полет заедно с Десислава Атанасова, съдийка от институцията, която би трябвало да е последният предпазител, така да се каже. 

Самата Атанасова отрича това и казва, че на посочените дати е пребивавала само в Турция, където е стигнала с граждански полет.

Другият бушон пък вече официално е нарочен за смяна – правосъдният министър поиска отстраняването на Емилия Русинова като ръководителка на Софийската градска прокуратура и изобщо като заемаща длъжността „прокурор“.

Зa всички ни, предполагам, е ясно, че Десислава Атанасова и Емилия Русинова сигурно ще изгърмят – коя по любов, коя по задължение – и на тяхно място може би ще бъдат инсталирани „подходящи“ хора, най-вече за удобство на актуалните спасители. 

Оттам нататък вече е лесно да се зададе и грешният въпрос за олигарсите. В тазседмичния си текст Емилия Милчева предлага да спрем да броим бушоните и най-сетне да отворим електрическото табло. Проблемът никога не е бил кой предпазител ще изгори пръв. Цялата работа е в схемата на инсталацията – защо е направена така, че всеки следващ неизбежно да гръмне. Ако държавата непрекъснато произвежда среда, в която все някой винаги се оказва достатъчно влиятелен, за да не важат правилата за него, не е чудно, че сме се докарали точно дотук: някаква фасадна демокрация, висяща на честна дума за пред Брюксел и на три подменени жички. (Много уморителна се оказа тая ел. метафора!)

Грешният въпрос за олигарсите

Ловът на олигарси може и да звучи като реформа, но не е. Докато се води битка дали този, или онзи е олигарх, моделът остава непокътнат и винаги намира следващите си герои. Реалността показва, че олигархията се побеждава с работещи институции. От Емилия Милчева.

Докато продължаваме да се чудим откъде ще ни изпере късото съединение, по света се занимават с доста по-сложни технологии и с доста по-сложните въпроси, които те повдигат. ChatGPT няма да превземе света тази събота, спокойно, но покрай разговорите за машините все по-често забравяме да говорим за човека, както пише Йовко Ламбрев в текста си „Magnifica Humanitas, или за кожата на един изкуствен интелект“.

В него Йовко разглежда как един технологичен скандал се превръща в разговор за власт, за граници и генерално за бъдещето на Европа. Време е да заемем малко по-активна позиция по отношение на изкуствения интелект и да започнем ние да решаваме какво ще правим с него, а не той с нас. 

Magnifica Humanitas, или за кожата на един изкуствен интелект

Изкуственият интелект вече е история не за машини, а за власт. За достъп. За граници. И за хората, които ще решават как изглежда бъдещето. От нас зависи дали искаме да сме сред тях. От Йовко Ламбрев.

Препоръчвам и други два текста на Йовко за ИИ, с чиято помощ можете да си отговорите на някои базови въпроси за технологията, в случай че не сте като повечето хора, на които всичко им е „ясно“:

ИИ: Първородният грях

Ако и на вас е омръзнало да четете екзалтирани или дистопични статии за изкуствения интелект и се чувствате загубени в понятията и темата, един умерен, информативен и критичен поглед върху развитието на тези технологии към днешна дата ви предлага Йовко Ламбрев. От човеколюбива гледна точка.

ИИ: Нова надежда или невидима заплаха

В продължението на своя текст за изкуствения интелект Йовко Ламбрев засяга темата за предизвикателствата и възможностите, пред които ИИ ни изправя. И отново ни подканва да проведем разговор, в който да се включат и хора извън сферата на технологиите.

От грижата за човечеството минаваме към грижата за човека и по-специално към онези грижи, чиято цел е да донесат облекчение и радост. В „Да говорим с грижа“ тази седмица влиза новият материал на Надежда Цекулова. В „Между лекарствата и играчките – да избягаме от медицинския модел“ Надежда продължава да изследва детските палиативни грижи в България, като поставя въпроса какво ще стане, ако спрем да гледаме на детето единствено през медицинския му картон.

Между лекарствата и играчките – да избягаме от медицинския модел

В Русе има място с почти невъзможно за запомняне име, но с трудно забравими истории. Надежда Цекулова посещава център, в който живеят деца с тежки заболявания и комплексни потребности, за да се опита да разбере какво означава добра грижа в България днес.

Текст с продължение е и втората част от историята на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада. В нея виждаме как островът постепенно престава да бъде остров и се превръща в умален модел на Балканите, на България дори, на всяко място, където голямата политика пренарежда държавни и лични граници.

Островът на прокудените. Травми от миналото изплуват по бреговете на Гьокчеада (втора част)

Втората част от завладяващия разказ на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада, в която става все по-ясно как различни режими, различни държави и различни епохи стигат до едно и също – да откъснат хората от дома им. И как това никога не свършва с една граница.

И от изпитанията, с които са били принудени да се справят хората, прокудени от родните си домове, минаваме към ежегодните изпитания на седмокласниците.

Тестовете след VII клас, официално наречени Национално външно оценяване (НВО), винаги ни оставят с усещането, че всички сме на изпит – ученици, родители, учители, министри… Само задачите са различни, но все така не ги схващаме. Донка Дойчева-Попова се пита какво всъщност измерваме, когато измерваме някакви знания. И дали не сме станали прекалено добри (до степен на самоцелност) в оценяването и прекалено лоши в ученето.

НВО: Време изпитно

Всяко лято хиляди седмокласници завъртат едно и също колело на късмета. На него пише „Национално външно оценяване“. Залогът обаче не е само знанието. Истинската игра започва много преди изпитния ден и реалността е, че на никого не му пука за децата. От Донка Дойчева-Попова.

Тази промяна също зависи от нас, но и тя остава в хипотезата „много искахме, но просто нямахме желание“.

За промените и провокациите на средата си говори Ина Иванова с Маргарита Доровска в рубриката „Тези хора“. В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Защо културната среда не се появява сама; защо музеят не е просто сграда, а общността – просто публика; как се изграждат и поддържат… Все за такива интересни неща става дума в интервюто. 

Маргарита Доровска: Средата не е даденост, ние ѝ влияем

Какво означава да си куратор днес: да създаваш концепции, да провокираш вълнение и любопитство към изкуството, да изграждаш общност, да променяш средата? За всичко това Ина Иванова разговаря с Маргарита Доровска.

И като говорим за среда, веднага ви казвам, че тази седмица Светла Енчева се огледа из германската градска среда и не видя климатици. Защо така си нямат климатици тези хора – бедни ли са, прости ли са, или май е нещо друго… Ясно ви е, че текстът на Светла не е за климатиците, а за обществения договор, според който все пак е добре градът да изглежда като град, а не като съвкупност от индивидуални решения, кое от кое по-ексцентрично. Но това, че ви е ясно, не ви помага особено. Съжалявам.

Защо по фасадите на германските домове няма климатици?

Защо германците търпят жегите без климатици, а в България си ги монтираме почти навсякъде? Не е до пари или навици, а става дума за сблъсъка на личния комфорт и правилата за общото пространство. И тук се намесва променящият се климат, който поставя старите решения под въпрос. От Светла Енчева.

Толкова за тази седмица.

Ако харесвате работата на „Тоест“, подкрепете ни. Нямаме претенции, че ще сменим инсталацията, но поне отказваме да се правим, че миризмата на бакелит е просто летен аромат. (И добре че свърши този бюлетин, че от електрометафорите вече ме бие токът!)

Станете дарител

Седмицата (22–27 юни)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-22-27-yuni/

Седмицата (22–27 юни)

Край къщата, в която живея през лятото и която се намира в известен курорт, от години се събира боклук. Не само редови битови отпадъци, ами и от ресторантите наоколо. Понякога през юли и август по стръмната каменна уличка се изливат реки от застояла мазнина и вмирисани манджи. Трудно е да се ходи пеш, трудно е и да се диша. Също така е срамно. Да гледаш как местни и чуждестранни туристи се чудят къде да стъпят с джапанките и сандалите си, за да не се подхлъзнат и пребият. Тъжно е и да гледаш как децата по улицата се опитват да тичат и играят следобед и вечер. На всичкото отгоре смърди. На помия, на развалено, на вкиснато, на безхаберие, на немара, на ден да мине, друг да дойде, на кой си ти, бе, че да ми кажеш, на я си гледай работата да не ти фрасна един, на чиста проба мръсотия. И простотия. И естествено, в тази кочина-резерват комарите, мухите, осите, стоножките буйстват и „избуяват“. В пряк и в преносен смисъл.

Това лято освен с двата вкопани в земята контейнера и двата т.нар. бобъра се оказахме и с огромна клетка за кашони, пластмаса и какво ли още не. И бобрите, и клетката са опрени във фасадата ни – от годините блъскане на контейнерите мазилката е опадала, изолационната система отдолу е разрушена. Клетката с кашоните се състезава по височина с първия етаж и закрива изцяло прозореца на стаята ни. А е само началото на сезона… Може би тук е моментът да спомена, че къщата е от 1896 г. и попада в архитектурен резерват. Може би също така трябва да спомена, че въпросната точка за събиране на отпадъци е гласувана от общинските съветници, тоест на пръв поглед всичко е законно. Но заедно с това Наредба №4 на министъра на околната среда и водите урежда въпроса с местоположението на площадките за събиране и третиране на отпадъци еднозначно – на минимум 15 метра от прозорците на най-близо разположените жилищни сгради.

Къде тогава е истината? Някъде между големия закон и местната наредба; между договорите с фирмите за почистване и реалното изпълнение на поетите от тях задължения; между интереса на общината и интересите на собствениците на ресторанти (и вероятно не само на ресторанти), които далеч невинаги съвпадат… Жителите и туристите очевидно не участват в това уравнение. Нито пък децата. И разказвам всичко това не защото искам да се оплача от нещо, което ме засяга лично (по случая съм предприела съответните законови мерки), а защото този частен случай е метафора на лошото управление в страната и как то се предава по „тръбите“ и стига навсякъде. Точно като смрадта – от главата към опашката и обратно.

Седмицата (22–27 юни)
Седмицата (22–27 юни)
Седмицата (22–27 юни)

Снимки: личен архив

Преди няколко дни на една красива и зелена улица в центъра на Варна, пълна с впечатляващи стари сгради, видях плик с боклук, заплетен в щедро разлистено дърво. Очевидно хвърлен по тъмна доба от някой втори, трети или пети етаж. Ей така, за по-лесно. Защото лошото управление – както на боклука, така и на всичко останало – е и в собствените ни домове, хладилници, гардероби, кревати. Немарата и простотията са токсични, а когато в картинката се намесят страхът и инерцията, обемите „боклук“ се удвояват и утрояват, свикваме със смрадта и дори започва да ни харесва. Както и мазута, изсипан безнаказано и незнайно от кого в морето.

„Едно време всичко беше в мазут, но не ни пукаше и си почивахме. Сега всички са ревнали“ – беше написал някакъв носталгик глупак в социалните мрежи по повод масираното замърсяване на крайбрежните води от края на миналата седмица. Няма да се учудя скоро да прочета как едно време не са ни предупредили за Чернобил, ама пък какви салати сме яли!… Изглежда, е дошло времето да забравим всичко и удобно да изпаднем в колективна деменция – ето, и от правителството предвиждат скорошно закриване на Комисията по досиетата. Или може би да изтощим до краен предел социалните си батерии в опит за съпротива?

Не знам какво ще стане с малката ми лична „война“ с боклука, който руши къщата ни, построена от прародителите ни с грижа, вкус, радост от живота и с мисъл за следващите поколения. Много е вероятно да изгубя тази война. Но решението да я водя ми се струва цивилизационно важно, независимо от изхода. Както цивилизационно важни са изборите, които правим по отношение на наистина голямата и кръвопролитна война, засягаща всички ни и водеща се вече пета година на територията на Европа.

Боя се, че новият ни министър-председател извършва крайно рисковани и нецивилизовани стъпки в тази връзка, което само доказва началната ми теза:

когато избираме да не управляваме добре боклука, започва да ни управлява той, постепенно ни засипва и ни превръща в част от себе си.

Темата „Украйна“, засегната пряко или косвено, присъства в три важни текста тази седмица. Александър Малинов ни разказва за страданията на десетките хиляди българи под руска окупация в южните части на Украйна. За тях рядко се говори и пише, а по всичко личи, че премиерът и правителството с мълчанието си и липсата на адекватна реакция подкрепят не само последователния „културен геноцид“ (както го нарича Александър), но и етническото прочистване на сънародниците ни.

Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение,

завършва статията си Александър.

Как Русия унищожава българската идентичност в окупираните територии на Украйна

В България почти не се говори за десетките хиляди българи под руска окупация в Южна Украйна. Междувременно обаче се затварят училища, изчезват културни центрове, а една вековна общност живее под натиск и в несигурност. От Александър Малинов.

Втората статия е на Веселин Златков и е за Варна, „Баба Алино: Светеца, мъченикът и украинецът“. След политическия джакпот, ударен от „Възраждане“ и най-вече от „Прогресивна България“ с разкриването на това т.нар. „най-голямо престъпление“, варненските прокурори твърдят, че събраните доказателства не стигат за повдигане на обвинение. Украинският инвеститор Олег Невзоров засега изглежда чист като Светеца, на когото Костадин Костадинов искаше да прекръсти местността Баба Алино; на гърба на „мъченика“ кмет Благомир Коцев се стоварва ново бреме; а изглежда, че авгиевите обори, оставени от Портних, край нямат. Ако не друго, бабаалинското беззаконие наля толкова масло в антиукраинската мелница на Радев и компания, че ще им стигне до следващите избори. А междувременно с Невзоров ще разсейват и без това неустойчивия електорален взор от по-мащабни престъпления.

Баба Алино: Светеца, мъченикът и украинецът

Скандалът около Баба Алино постави много въпроси. Най-интересният обаче не е кой е строил (защото вече е ясно, че за „най-голямото беззаконие“ доказателства няма), а защо точно сега всички решиха да забележат. Един варненски поглед към случая – от Веселин Златков.

Третият текст, засягащ темата за войната, е на Светла Енчева, която навреме поставя въпроса „Православна държава ли е България?“. Въпросът, разбира се, е реторичен, тъй като според конституцията ни религията е отделена от държавата, следователно православието не е нито официална, нито държавна религия. Именно затова използването на аргумента, че България е православна държава, с цел подкрепа на войнолюбивия руски патриарх Кирил е невалиден и крайно спекулативен. Чрез съпротивата срещу наложените на Кирил санкции сериозно нагазваме в антиевропейското русло на река, в която има голяма вероятност да се удавим. И политически, и морално.

Православна държава ли е България?

Ако достатъчно дълго повтаряш нещо, хората започват да го приемат за истина. Дори когато Конституцията казва друго. От „православната държава“ до защитата на патриарх Кирил – текст на Светла Енчева за политическите внушения, които се маскират като факти. И какво излиза, когато проверим фактите.

И докато сме на тема религия и държава, нека дочетем започнатия миналата седмица разказ на Атанас Шиников за динамичните и изопнати до скъсване отношения между тежка музика и ислям, както и за шейтана и какви ги дири той на метълджийските концерти. Апропо, ако до този момент сте смятали, че метълът и ислямът се самоизключват, чуйте как тези миловидни момичета с хиджаби забиват парчета на „Металика“ и заповядайте пак да си говорим по темата.

„Къде е шейтанът тук?“ Аллах и тежка музика (продължение)

След като миналата седмица чухме позициите на Корана и Сунната за (тежката) музика, време е за жица! Атанас Шиников ни спретва летен фестивал с метални банди от Ирак, Египет, Индонезия и т.н. Шейтанска му работа!

Ако на много места по света на „жицата“ не се гледа с добро око, дори и да носиш хиджаб, по всичко изглежда, че в САЩ все още имаш свободата да си всякакъв, стига да не нарушаваш нечии права. В 16-тия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми ни разказва как това лято страната на неограничените възможности бива преоткривана от света благодарение на Световното първенство по футбол. И как „американското сватбено одеяло“, хармонично съставено от разнообразни по цвят и материя парчета, продължава да функционира в цялата си пъстрота, колкото и „белина“ да изливат върху му Тръмп, дружинката му, ICE и пр.

Гласовете на Америка – брой 16

Европа открива Америка – с ранч соса, UFC, Тръмп, войната с Иран и новата левица. Световното първенство по футбол се превръща в повод за въпроса коя е истинската Америка и кой има правото да я определя. От Йоанна Елми.

У нас такива одеяла, без да са някаква изконна традиция, не е като да не съществуват (баба ми имаше подобно) и турнето на Лина Кривошиева с филма „Какво е да остарееш в България“ доказва острата нужда от социален пачуърк. Лина разказва за изненадата си да види на прожекциите в страната много млади хора, според които приписваните на старостта проблеми са вече трансгенерационни, и че самотата е може би най-големият сред тях. Филмът вече е достъпен за гледане в YouTube. A неслучайно следващият филмов проект на Лина и на „Тоест“ е озаглавен „Какво е да си млад в България“ и в момента тече активна кампания за набиране на средства.

Тихото достойнство. Какво е да остарееш в България

Как един филм може едновременно да покаже суха статистика и трогателни истории, но и да бъде повод за разговор между хора от различни поколения и с различни житейски възгледи. Лина Кривошиева за впечатленията си от прожекциите и срещите с публиката на филма „Какво е да остарееш в България“.

Колкото и да отлагаме неприятната тема за бюджета, тази седмица тя е неизбежна. Или както казва Емилия Милчева в анализа си на ситуацията, „Никой не харесва бюджет. Протести ще има ли?“. Правителството на „Прогресивна България“ залага свръхдефицит, напомнящ ни за времето на Виденов и Орешарски; предвижда нови заеми и се надява да събере пари, като например вдигне от 1 август цената на винетките с 30% и разшири толсистемата? Моля? За какво точно да плащаме тези 30% отгоре?! За чудната национална пътна мрежа, по която мрем? Или за липсващите санкции на системни и престъпни нарушители? Или може би е време да върнем социалистическия лозунг „Икономиката икономична – дело на всеки!“.

Никой не харесва бюджета. Протести ще има ли?

Бюджетът е лош, но какво от това?! Радев има 131 депутати и цяло лято, в което се надява никой да не иска да протестира, защото всички са изпълнени с празнина и желаят само да гледат в точка от някой бряг или връх, пък после да му мислят. Но то пък после няма да има нужда… От Емилия Милчева.

Само през изминалата седмица по нескопосано направените (и окрадени още преди да са направени) пътища на България загинаха 9 души, между които 4 деца, а от началото на юни жертвите са 40! Придвижването от точка до точка, независимо дали като шофьор, пътник или пешеходец, все повече се превръща в игра на руска рулетка. И макар че „никой няма да излезе жив оттук“ (ако цитираме Джим Морисън), не е зле да имаме малко повече грижа и уважение към живота на другите, а и към собствения си.

Затова шофирайте внимателно; оглеждайте се за мазут в морето и сигнализирайте, ако видите такъв; изхвърляйте боклука си както и където трябва; сипвайте вода на бездомните животни и вземете та се ядосайте най-сетне на некадърното правителство, че резилът е голям и е на наш гръб. И за да е пълна картинката, пуснете си психеделичното парче Fresh Garbage на Spirit от 1967 г. Звучи като саундтрак на седмицата, а и малко психеделия няма да ни навреди в тези жеги.

Стихотворението на месеца този път се казва „Молитва“ и е от Миглена Николчина. С него няма да успеете да задържите настоящия миг (като гледам седмицата, едва ли си и струва), но със сигурност ще го осмислите.

Молитва

Да бъда, боже, помогни ми днес,
за утре аз ще се погрижа.
Дари ме близкото да виждам,
в пресекването на дъха ми слез. Прибягват другите от миг към миг,
трепти окото, сводът от звезди пулсира,
дискретното сърце замира,
пунктир от мрак е дневният светлик. Шуртят на тласъци като кръвта
и

Приятно четене, тук и сега! Благодарим ви, че ни подкрепяте! Не спирайте да го правите.

Бъдете дарител

Тихото достойнство. Какво е да остарееш в България

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/tihoto-dostoynstvo-kakvo-e-da-ostareesh-v-bulgariya/

Тихото достойнство. Какво е да остарееш в България

Доста време мина, откакто започнах да занимавам себе си и околните с тази тема. Извън дългия процес на личното ми осъзнаване, преосмисляне и проучване филмът „Какво е да остарееш в България“ премина и през целия технологичен цикъл – от продукцията и монтажа, през множеството прожекции из цяла България, до качването му в YouTube канала на „Тоест“. Филмът вече е достъпен за гледане:

Срещите с публиката по време на това турне бяха естествена част от целия процес. Тъкмо в тях се крие смисълът на този документален филм. Той съвсем логично привлече публиката, за която говореше, но и изключително много млади хора. А реакцията на всички беше дълбоко вълнуваща.

В много от интервютата, които дадох преди прожекциите, ми направи впечатление как медиите инстинктивно търсеха потвърждение на познатия социален стереотип. Очакваха шумни оплаквания и гръмки изказвания за мизерията и забравата около остаряването в България.

Нашият разказ обаче се движи по съвсем различна, по-фина линия. Филмът ни се старае да говори за тихото достойнство въпреки средата. Да прокара нишка между демографската статистика и реалните преживявания на отделните хора.

Възприятието на различните поколения

Голямата неочаквана реакция дойде от младата публика. Част от двайсетгодишните, дошли на прожекциите, споделиха нещо стряскащо за мен: че от някои проблеми, приписвани традиционно на старостта, страдат и самите те.

Например самотата. При все че живеем във времена на хиперсвързаност, страхът, че няма да успеем да постигнем стойностно общуване, а без жива връзка с другите ще потънем в изолация, се оказва обща тема за поколенията. При възрастните хора обаче този емоционален дефицит бързо добива и физическо измерение. Може би именно заради това младите изразиха същите притеснения.

Възрастните зрители пък идваха в салоните с предпазливото любопитство на хора, които искат да чуят как се говори за тях. И си тръгваха изненадани. Те припознаха и харесаха тъкмо този мост между сухите данни, очертаващи мащаба на демографската криза, и реалните екранни образи.

Нарочно избягахме от крайностите. Потърсихме герои от т.нар. среда на обществото – хора, които имат своите проблеми, но не са крайно отчаяни. Тези герои, със своята мекота и искреност, заговориха на публиката тъкмо защото не бяха едноизмерни образи. Във всеки от тях има различна история, която зрителите могат да дописват сами в умовете си.

Оказа се, че няма нужда да показваме драстични крайности, за да бъде болката осезаема и видима.

Когато средата изключва

Пътуването из страната ни изправи и пред реалността, за която говорим във филма. В почти всяко населено място откривахме добре запазена и подходяща за прожекция читалищна зала. И тогава ни застигаше иронията: как да покажем филм за старостта и нейните предизвикателства, когато голяма част от хората, за които е предназначен, физически трудно могат да стигнат до залата, защото тя е например на втория етаж, а няма асансьор? Както казва 93-годишната Къна Георгиева във филма,

никъде не е помислено за това, че човек ще остарее.

В малките градове усещането за изоставеност и институционално безхаберие е истински болезнено. Но паралелно с това там все още я има близостта, има го доброто съседско познанство и навика да се помага.

С много от посетителите на прожекциите се разминаваме радикално в политическите си виждания и житейски избори. Но в секундата, в която темата за достойните старини беше поставена на масата, различията като че ли изчезнаха. Това беше сред най-силните моменти от представянето на филма пред разнообразната публика. Да видиш как тази история може да скъси дистанцията между хора, разделени от иначе дълбоки пропасти.

До кого всъщност трябва да достигне този филм?

Редовният, почти дежурен въпрос след прожекциите беше: „А не може ли този филм да се прожектира в парламента?“ В това питане намирам една блага наивност. С публиката на почти всяко място обаче се обединявахме около тъжното заключение, че хората във властова позиция вероятно отдавна са загубили сетивността, нужна за разбирането на подобен разказ.

Понякога разговорите след филма прерастваха в дискусия как възрастните носят цялото знание и мъдрост на света, а младите арогантно отказват да черпят вдъхновение от тях. За мен обаче нещата стоят по съвсем различен начин. Не е важно кой е прав и кой е крив, кои поколения са по-стойностни и кои знания са по-нужни. А как да живеем заедно въпреки различията във възгледите, нуждите и темпото. Как да изградим среда, в която ако не всички, то колкото може повече хора да бъдат добре, да се чувстват пълноценни.

Това далеч не е абстрактна философия, а води до съвсем практически въпроси: Как да проектираме градовете си така, че хората с ограничена подвижност да имат равноправен достъп? Как да структурираме институциите си, за да не бъдат изолирани цели групи от обществото? Как да изградим общност, в която във всеки етап от житейския си път човек да има усещане за принадлежност, полезност и достойнство? Как да споим и да укрепим нашето общество, с цялото му разнообразие и цветност?

Какво следва?

Разговорът ни за българското общество не спира дотук. Естественото продължение на темата е следващият голям въпрос: Какво е да си млад в България? Какво е да си част от поколение, което се опитва да планира утрешния ден в постоянна несигурност?

За да създадем следващия филм със същата честност и качество, в „Тоест“ стартираме независима кампания за набиране на средствата.

Краудфъндинг кампания за следващия филм на „Тоест“

Всяко евро, което дарите в тази кампания, отива директно за заснемането, озвучаването, историята и екипа, който ще я разкаже. Подкрепете следващия ни документален филм „Какво е да си млад в България“!

Подкрепете документалния ни филм „Какво е да си млад в България“. Всяко дарение ни помага да заснемем историята и отново да пътуваме до малки и големи места в България, за да я покажем и обсъдим.

Нека го направим заедно!

Седмицата (15–20 юни)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-15-20-yuni/

Седмицата (15–20 юни)

Въпросът на седмицата, който вълнува политическите наблюдатели в целия свят, е загуби ли Тръмп войната в Иран. Оценките са далеч от еднозначни, но дори сред привържениците на президента в Републиканската партия се чуха твърдения, че това развитие е най-тежката външнополитическа грешка на САЩ от десетилетия насам. Разбира се, тези оценки щяха да имат значение, ако и подписаният меморандум имаше значение – а в това никой не изглежда да е сигурен.

У нас също малко неща изглеждат сигурни. Все още няма представен бюджет, а почти преполовихме годината. Затова пък парламентът позволи на правителството да изтегли до 3,8 млрд. евро допълнителен държавен дълг за финансиране на бюджетен дефицит. Съвсем несигурни изглеждат и реформите, очаквани от кабинета Радев – и тези в държавната администрация, и тези в съдебната система. За сметка на това обаче доскорошният президент е пределно ясен по отношение на новия пакет санкции срещу Русия… с православни аргументи. Приоритети!

И Делян Пеевски изглежда непоклатим, макар и черупката на лидерството му в ДПС да се понапука напоследък. Рано е да проличи дали усилията му да обедини партията със законодателни предложения по теми, които са емоционални за мюсюлманската общност, ще спрат разпадането на локални структури и ще поправят слабия електорален резултат. Зависи от това дали „Прогресивна България“ ще успее да измести ДПС в местното управление, или българските турци ще продължават да гласуват както досега. Засега Пеевски олеква, но не достатъчно, за да потъне, смята Емилия Милчева.

Пеевски олеква. Не съвсем, не съвсем

Пеевски изглежда непоклатим, но под повърхността се виждат първите пукнатини. Отцепления в ДПС, битка за смесените райони и амбициите на Радев очертават възможно пренареждане на политическите мрежи, които години наред крепят едни и същи играчи на власт. Но нека не бързаме… От Емилия Милчева.

Управляващата партия обаче не за първи път демонстрира, че прогресивността е само куха част от названието ѝ. Личи от декларацията ѝ в подкрепа на т.нар. Шествие за семейството. Това е онзи тип „подкрепа“, която избира „правилното“ и зачерква „неправилното“. Според Светла Енчева България навлиза в нов етап на отношение към човешките права и демокрацията – и по-точно заглавие на текста ѝ от „Добре дошли в държавния регрес!“ едва ли може да се намери.

Добре дошли в държавния регрес!

Днес езикът на „традиционните ценности“ все по-често измества езика на демокрацията. Как стигнахме дотук и защо отношението към ЛГБТИ+ хората се оказва показателно за по-дълбока промяна в държавата и в обществото? От Светла Енчева.

Съвременните палиативни грижи не са „медицински грижи в края на живота“, а комплексен подход, който цели да направи живота на хората с тежки заболявания по-пълен и достоен, колкото и да остава от него. В България обаче това остава извън фокуса на публичния дебат и обществените политики. Липсват думи като „радост“ и „игра“, когато се обсъжда темата за детските палиативни грижи, а гласовете на самите деца и техните семейства почти не се чуват. Според Надежда Цекулова точно думите, които избираме да не включим в този разговор, показват в коя посока като общество сме решили да гледаме и какво остава извън полезрението ни. Непременно прочетете статията ѝ „Големият отсъстващ. Детските палиативни грижи в публичните политики и в публичния дебат“.

Големият отсъстващ. Детските палиативни грижи в публичните политики и в публичния дебат

Детските палиативни грижи в България остават почти невидими – и в законите, и в обществения разговор. Политиките свеждат темата до болници и терминални състояния, а медиите рядко говорят за качество на живот, достойнство, радост и игра. Цената я плащат децата и семействата им. От Надежда Цекулова.

Как архитектурата се превръща в средство за инструментализиране на властта, е въпросът, който пулсира от всеки абзац на статията на арх. Анета Василева, която има късмета да наблюдава от първо лице началото на вълната от граждански протести против застрояването в Албания. Във фокуса на обществения гняв е лично Еди Рама, министър-председател и бивш кмет на Тирана, превърнал столицата в лаборатория за авангардни архитектурни проекти, но на фона на хаотично градоустройство и изключване на местните професионалисти от процеса. А т.нар. Фламингова революция е, от една страна, отчаян ход на съпротива на обикновените хора, а от друга, разкрива лицемерието на статукво, в което архитектурата е оръжие, но и жертва на политически амбиции.

Протестите в Албания, или как архитектурата отново излезе на терена на политическото

Със сигурност сте чули за масовите протести в Албания срещу инвестиционните апетити на зетя на Тръмп, който иска да застрои защитена територия. Анета Василева беше на място, разкрива ни контекста в дълбочина и споделя защо в Тирана се е срамувала, че е архитектка от чужбина.

За началото на лятото в рубриката ни на „Второ четене“ Антония Апостолова ни връща към един доста различен сборник с разкази. „Да си мъж“ на Никол Краус само на пръв поглед изглежда равен и сякаш безсъбитиен, докато дълбочината на прозата е скрита именно в липсите, празнините и неизказаните неща. Краус майсторски превръща микрокосмоса на семейното и интимното в универсални размисли за паметта, идентичността и времето. „Да си мъж“ е книга за това как човек свиква с непознатото, превръщайки го в част от себе си, и как паметта – и личната, и колективната – оформя същността ни. Според Антония това е сборник на човешкото оцеляване.

На второ четене: „Да си мъж“

Дни преди лятното слънцестоене Антония Апостолова ни препоръчва книга с разкази, която на пръв поглед е безсъбитийна и се занимава с липсите, празнините и пукнатините в историите. Вторият поглед и прочит обаче ще ви отведе на неподозирани места. Никол Краус умее това.

А като говорим за оцеляване чрез изкуство, за мнозина точно с музиката по-лесно се преглъща ежедневието. Как обаче да стане това, ако живееш в свят, в който музиката (особено западната) е „суетно забавление“, че даже отваря и врата към пороците и разврата. В рубриката си „Ориент кафе“ Атанас Шиников сблъска хевиметъла с исляма – два свята, осъдени на вечна раздяла. В първата част на „Къде е шейтанът тук?“ Аллах и тежка музика“ ще научим за корените на това негативно отношение на ислямските авторитети към музиката, но и защо дори в най-консервативните общности тя си пробива път. За втората част Атанас обещава да е запазил повече от същинското „главотръскане“. Нямаме търпение…

„Къде е шейтанът тук?“ Аллах и тежка музика

В сезона на „Хилс ъв рок“ и изобщо на всякакви благини „он дъ рокс“ Атанас Шиников набива спирачка по хлъзгавия терен на исляма и метъла – тези „две субстанции, осъдени на вечна раздяла“. В първата част на статията звучат гласовете на ислямските авторитети; другата седмица е ред на жиците.

Не знам дали вече се разчу, но след множество прожекции и срещи с публиката в цяла България филмът на Лина Кривошиева „Какво е да остарееш в България“ вече е достъпен за свободно гледане в YоuТube канала на „Тоест“.

Качествената документалистика обаче не може да се прави без пари. Този филм беше финансиран по проект, но за следващата тема (и своеобразно продължение на разговора) с Лина имаме нужда от вашата подкрепа. Документалните филми са отделна част от нашата дейност и за тях винаги търсим самостоятелно финансиране, така че да не отклоняваме средства от всекидневната журналистическа работа. Включете се с дарение за краудфъндинг кампанията на „Тоест“ за новия ни филм „Какво е да си млад в България“. Всички средства от нея ще отидат директно за заснемането, озвучаването, историята и екипа, който ще я разкаже.

Краудфъндинг кампания за следващия филм на „Тоест“

Всяко евро, което дарите в тази кампания, отива директно за заснемането, озвучаването, историята и екипа, който ще я разкаже. Подкрепете следващия ни документален филм „Какво е да си млад в България“!

Част от вас може би вече дарявате всеки месец на „Тоест“. Тези средства осигуряват издръжката на медията – журналистическата работа, редакционния процес, комуникацията с публиката, развиването и поддръжката на сайта.

А ако все още не сте регистрирали редовно дарение на „Тоест“, направете го, за да може екипът ни да продължи да прави качествена журналистика за всички.

Станете месечен дарител

Краудфъндинг кампания за следващия филм на „Тоест“

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/crowdfunding-new-movie/

Краудфъндинг кампания за следващия филм на „Тоест“

Наскоро ви показахме какво е да остарееш в България. Погледнахме към болезнената тема за остаряването и подходихме откровено и внимателно, за да покажем една често невидима група хора с тяхното достойнство, спомени и ценности. Документалният филм на Лина Кривошиева вече е факт и може да го гледате напълно безплатно онлайн.

Сега обаче е време за следващия голям въпрос: Какво е да си млад в България? По навик наричаме младото поколение „нашето бъдеще“, но истината е, че не сме сигурни как гледаме на това бъдеще. Изобщо не знаем как се чувстват младите хора в България, какви мисли ги занимават или как точно им влияе дигиталната среда, в която израстват като личности. Засипваме ги с клишета, че са апатични, мързеливи, арогантни.

За да покажем тяхната перспектива, имаме нужда от вашата подкрепа. Нека заедно дадем глас на цяло едно поколение.

Какъв ще е следващият филм?

Следващият ни документален филм „Какво е да си млад в България“ е естественото продължение на първата ни тема. Това е филм за поколение, родено в постсоциалистическа България, израснало с дигиталния свят в джоба си, с драматична перспектива за бъдещето, опитващо се да планира утрешния ден, докато всичко наоколо се променя с часове.

Освен контекста и статистиката ще ви покажем лицата зад фактите от последните мащабни проучвания у нас и в Европа:

  • Личният оптимизъм срещу обществения песимизъм: Цели 70% от младите българи смятат, че техният личен живот ще бъде по-добър след 10 години. Но само 29% вярват, че българското общество го чака нещо добро. Те са готови да успеят въпреки средата, а не благодарение на нея.
  • Илюзията за спасителния изход: 74% от младите хора обмислят емиграция. Но ето го обрата: над 80% от тях нямат никакъв конкретен план или подготовка за заминаване. Чужбина не е мечта, а просто авариен изход от несигурността тук.
  • Скъсаната нишка на образованието: Близо половината от работещите младежи (48%) не работят по специалността си. Този дял е скочил почти тройно само за 6 години. Младите просто търсят бърз доход и реализация сега, защото дългосрочното планиране в България изглежда трудно.
  • Глас без влияние: Половината от тях заявяват, че искат да се включат в обществени процеси заради конкретна кауза. Но в огромното си мнозинство (64%) са убедени, че нямат никакъв реален достъп до обществено влияние и че никой в залите на властта не представя техните интереси.

Етапи, бюджет и график

„Тоест“ е независима медия, която се издържа от даренията на читателите си, и затова за нас прозрачността е изключително важна. С ваша помощ искаме да съберем достатъчно средства, за да произведем качествен документален филм, да го извадим от дигиталния балон и да го покажем на максимален брой хора в страната. И искаме вие да сте наясно с всеки отделен етап от процеса.

1

Подготовка

2000 €

Август – септември 2026 г.

Проучване, консултации с експерти, срещи с участници, изготвяне на сценарий и сториборд. Включва и разходи за пътувания в страната.

2

Продукция

4000 €

Октомври 2026 г.

Интервюиране на участниците, заснемане на терен. Включва и осигуряване на снимачна техника и разходи за пътувания в страната.

3

Постпродукция

3500 €

Ноември 2026 – февруари 2027 г.

Монтаж, визуализации и инфографики, фин монтаж, субтитриране, трейлър.

4

Прожекции

3750 €

Март – април 2027 г.

Премиера и прожекции с дискусии на множество места в страната. Включва: наемане на зали, разходи за пътуване и настаняване на екипа, дигитална комуникация, пиар и участия в други медии, рекламен бюджет.

5

Разпространение

1750 €

Май 2027 г.

Публикуване със свободен достъп и разпространение на филма в дигиталните канали на медията. Включва: изготвяне на статии в медията, визуални материали и рийлове за социалните мрежи, дигитална комуникация, рекламен бюджет.

ОБЩО

15 000 €

Мисията

В тази кампания няма да намерите брандирани тениски или торбички. Всяко евро, което дарите тук, отива директно за заснемането, озвучаването, историята и екипа, който ще я разкаже.

Ние вярваме, че свободният достъп до информация е от полза за цялото общество. С вашата финансова подкрепа ни помагате не само да заснемем филма, но и да му дадем възможност да пътува из България. Да проведем множество вдъхновяващи разговори. Да срещнем различни поколения. Вашето дарение осигурява безплатни прожекции в малките градове, където младите хора се чувстват най-изолирани, а културните събития са рядкост.

Утрешният ден на България се решава днес. Нека го заснемем заедно и дадем възможност на младите хора да разкажат сами как изглежда той.

Често задавани въпроси

Аз вече дарявам на „Тоест“. С какво е различна тази кампания?

Месечните ви дарения за „Тоест“ осигуряват издръжката на медията – журналистическата работа, редакционния процес, комуникацията с публиката, развиването и поддръжката на сайта. Документалните филми са отделна част от нашата дейност и за тях винаги търсим самостоятелно финансиране, така че да не отклоняваме средства от всекидневната журналистическа работа. С подкрепата си тук вие помагате конкретно за създаването и разпространението на филма „Какво е да си млад в България“.

Какво ще стане с дарените пари, ако не се събере пълната сума?

Всяко получено дарение ще бъде инвестирано в съответната дейност. В случай че кампанията не събере достатъчно средства, „Тоест“ ще търси други начини на финансиране, за да завърши филма, макар и по-бавно.

Какво ще стане с парите ми, ако се събере повече от нужната сума?

Вярваме, че многообразието от формати е богатство. Затова ще инвестираме всяка допълнителна сума в създаването на следващ документален филм от поредицата на „Тоест“. Всички разходи ще бъдат отчетени пред публиката, както сме правили досега през всичките години на съществуване на медията.


Седмицата (8–13 юни)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-8-13-yuni/

Седмицата (8–13 юни)

Елисавета Белобрадова и Мариус Куркински влезли в един бар. По-точно, разминали се на входа, демонстрирайки удивителна симетрия.

Куркински първо се съгласи да участва в антипрайда „Шествие за семейството“ (да не се бърка с „Поход за семейството“, който тази година не се провежда, защото след разкола между евангелистите, които са в основата им, ресурсите отидоха при Шествието). После се отказа. Защо? Защото там, ти-ри-рам, ти-ри-рам.

Белобрадова пък предвождаше група депутатки от „Да, България“, които в навечерието на „София прайд“ внесоха в парламента предложения за промяна в Закона за предучилищното и училищното образование, между които беше и премахването на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда. Това е нещо, което ПП–ДБ обещаха скоро след като забраната беше приета през август 2024 г. Няколко дни след внасянето на предложенията Белобрадова съобщи, че със съпартийците ѝ оттеглят тъкмо това от тях, свързано с ЛГБТ пропагандата (въпреки че и тази година подписа предизборната декларация на „София прайд“, с която се ангажира да се застъпва за „законови механизми за защита на ЛГБТИ хората от дискриминация във всички нейни форми“). Ама го направи завоалирано, без да споменава Това, за Което не Трябва да се Говори (ЛГБТ). Защо „Да, България“ оттегли точно това предложение? Защото там, ти-ри-рам, ти-ри-рам.

Или както се казва в една друга песен на Мариус от времето, преди той да се отдаде на традиционните ценности и да стане белобрад – „е, не, не мога такива неща да правя“.

Докато слушам тази песен, между другото, се замислих за разликата между частиците, междуметията и вметнатите части. Всъщност едва ли щях да направя тази асоциация, ако не бях прочела новата порция език на Павлина Върбанова. Този път тя е посветена, съвсем не между другото, на вметнатите части и на пунктуационните правила, на които се подчиняват те.

Пунктуацията на вметнатите части, между другото, никак не е между другото
Общо взето и за жалост, но затова пък несъмнено, вметнатите части в българското изречение не следват същите пунктуационни правила като в английския. Впрочем дори след като прочетете статията на Павлина Върбанова, ще продължите да грешите. Но така да се каже, поне ще си го знаете.
Седмицата (8–13 юни)ТоестПавлина Върбанова
Седмицата (8–13 юни)

След вметката за вметнатите части се връщам към темата за „София прайд“ и „Шествие за семейството“. Тази година за първи път хомофобското шествие, което се провежда паралелно с прайда, е с на практика официален статус. То не само е под егидата на Българската православна църква (което не е било досега), а се радва на одобрението и на управляващите. От името на „Прогресивна България“ Слави Василев прочете в парламента декларация в подкрепа на Шествието. В нея се казва:

Във времена на ценностна дезориентация, социална фрагментация и тежка демографска криза, съхраняването на традиционното семейство не е просто въпрос на личен избор, а стълб на националната ни сигурност, идентичност и бъдеще. […] Избираме да застанем зад ценностите на мълчаливото мнозинство от хора, които се опитват да отстояват традициите, семейството и вярата, а не да ги деконструират, както е модерно напоследък.

Войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила, прогресивното е традиционно. Здравей, Оруел. А когато някой ЛГБТ тийнейджър отново се самоубие, защото не може да преживее тормоза (не искам да ви плаша, но такива трагедии ще продължат да се случват), институциите пак няма да разпознаят хомофобията като проблем. Традициите, които възпява новата власт, са опит да се върнат времената, когато ЛГБТ хората са живели в срам, страх, лъжи и неприемане на себе си. За ужасяващите измерения, до които може да доведе неприемането на себе си, препоръчвам новия сериал на Ричард Гад Half Man. Предупреждавам обаче, че не е лек за гледане.

Ала противоречията са, изглежда, основна характеристика за ПБ. И разорителният договор с „Боташ“, по който България трябва да плаща по над половин милион евро на ден, според новата власт се оказва суперизгоден. Ще потекат едни ми ти инфраструктурни проекти… Договорът може и да е такъв, обаче за Турция, която ще го използва като разменна монета за геополитическите си цели, пише Емилия Милчева в тазседмичната си статия „Машаллах, българи!“.

Машаллах, българи!
Как едно неизгодно за България споразумение се превръща в инструмент за по-голямо турско влияние и изведнъж всичко става много изгодно за всички. Анкара се опитва да затвърди ролята си на мост между Азия и Европа – а нашите политици ще съдействат ли? От Емилия Милчева.
Седмицата (8–13 юни)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (8–13 юни)

Освен стопляне на отношенията между България и Турция се наблюдава и завръщане на американско-китайската дружба, обръща ни внимание Искрен Иванов. Сприятеляването на две големи антидемократични сили може да произведе голямо чудовище, но авторът е оптимистичен. Според него възстановяването на добрите отношения между САЩ и Китай е

възможност балансът на силите в международната система да се върне отново към времето, когато политиците преговаряха с политици, а не с терористи.

Завръщането на американско-китайската дружба
САЩ и Китай изглеждат обречени на сблъсък. Но реалността, както обикновено, е по-сложна: две държави, които едновременно се конкурират и зависят една от друга. Възможно ли е съперничеството между Вашингтон и Пекин да произведе не конфликт, а нов баланс на силите? От Искрен Иванов.
Седмицата (8–13 юни)ТоестИскрен Иванов
Седмицата (8–13 юни)

Не знам как ще се развият отношенията между САЩ и Китай, но ще ви разкажа, че когато бях в пети клас, татко ми подари пиано и ме посрещна вкъщи с думите, че ми е взел „малко подаръче“. Влязох в детската стая и започнах да търся малкото подаръче – на бюрото, под леглото… А баща ми се заливаше от смях, понеже не виждах пианото, заемащо голяма част от стаята. Сетих се за тази случка, докато разсъждавах за избирателната обществена слепота във връзка със строежите в Баба Алино.

Невзоров за възможна двойна употреба
Незаконното селище в Баба Алино не се появи изведнъж. То е там от години – пред очите на институции, медии и общество. Защо тогава се превръща във водеща тема точно сега? Коментар на Светла Енчева за избирателното внимание, политическата употреба на фактите и моделирането на обществения дневен ред.
Седмицата (8–13 юни)ТоестСветла Енчева
Седмицата (8–13 юни)

След като ви разказах историята за пианото, вече трябва да сте наясно, че от дете съм темерут. Част от темерутлъка ми е и че никога не развих интерес към компютърните игри. Но пък се възхищавам на хората, които ги правят – като Бисер Дянков, с когото разговаря игромислещата Миглена Николчина. Интервюто с него си струва, независимо дали харесвате компютърни игри, или сте като мен.

Бисер Дянков: Искаме с всяка игра да научаваме нещо ново
От името на игромислещите Миглена Николчина разговаря с Бисер Дянков за работата му като дизайнер и понастоящем изпълнителен директор на „Хемимонт Геймс“, а също и за предизвикателствата, пред които са изправени днес създателите на видеоигри.
Седмицата (8–13 юни)ТоестМиглена Николчина
Седмицата (8–13 юни)

Спортът също е игра. Всяко лято на морето гледам с благородна завист каращите кайтсърфове, понеже никога съм нямала смелост да стана една от тях. Тази седмица „Тоест“ публикува превода на първата част от статията на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада, където, освен кайтсърфисти, изплуват и травми от миналото.

Островът на прокудените. Травми от миналото изплуват по бреговете на Гьокчеада (първа част)
Под крилата на кайтсърфовете на един турски остров се пресичат съдбите на бежанци, на прогонени, на завърнали се и на хора, търсещи нов дом. Георги Тотев ни разказва за Гьокчеада през личните истории на неговите обитатели.
Седмицата (8–13 юни)ТоестГеорги Тотев
Седмицата (8–13 юни)

Толкова за тази седмица. Ако смятате, че от „Тоест“ има смисъл, ще сме благодарни да ни подкрепите – жизненоважно е за нас.

Станете ни дарител/ка

А ако ще ходите на „София прайд“, моля, пазете се. По възможност се движете на групи и се приберете бързо след края. Защото хомофобите вече имат благословията на държавата. И ако пострадате, властта едва ли ще прояви особено съчувствие.

Седмицата (1–6 юни)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-1-6-yuni/

Седмицата (1–6 юни)

„Това дете няма много добър цвят, трябва да отидете веднага до болницата и да му изследвате билирубина“, ми каза Ася Демирева (която Ина Иванова ви представя в „Тези хора“), когато я бях повикала на консултация за втория ми син.

Детето беше с цвят „Тръмп“, да се разбира – жизнерадостно оранжево, с което и се изчерпваше цялата жизнерадост на ситуацията. Защото после се оказа, че лекарите имат съмнения за чернодробна недостатъчност, и бебето беше хоспитализирано в неонатологията само две седмици след раждането. Беше особен момент: занесох до входа на отделението дете, отвориха вратата, взеха ми го, затвориха вратата, после пак я отвориха, за да ми пуснат в шепите миниатюрните му дрешки и да ми кажат, че свиждането е всеки ден от 16:00 до 16:30.

Всичко ти се сгромолясва за секунди и после спешно намираш сили да го изградиш отново, защото имаш още едно дете за гледане и работа за вършене. Човек малко оглупява в такива ситуации и е добре, че разполагаме с хора като Ася, които успяват да ни фиксират тук и сега.

Ася Демирева: Нашите съвършени тела
В седмицата, в която празнуваме Деня на детето, Ина Иванова разговаря с Ася Демирева за майките и божествените им тела, за живота им с бебетата и за нуждата от подкрепа по този сложен път на сливане, раздяла и въпреки това – свързаност.
Седмицата (1–6 юни)ТоестИна Иванова
Седмицата (1–6 юни)

След личното лирическо отклонение, което не беше съвсем неоснователно, защото в крайна сметка успях да въведа в играта първия текст от тазседмичния брой на „Тоест“, тръгвам рязко на север. Оттам идва материалът на Светла Стоянова, който също е свързан със спасяването на човеци от човеци. Става дума за оказването на първа помощ на бедстващи хора в Исландия. От известно време Светла работи като хижарка в страната и ни разказва какво представлява тамошната спасителна служба. 

От текста става ясно, че на всеки 100 исландци се пада по един доброволец от Исландската спасителна служба. Едва ли ще ви изненадам, но в България нещата не стоят точно така. Освен да си внесем исландци…

На север: Спасяването на хора в Исландия и у нас
Работата като хижарка в Исландия е причината Светла Стоянова да усвои ценни умения по оказване на първа помощ и спасяване на бедстващи хора. Сега тя ни разказва как е организирана тази животоспасяваща дейност в Исландия и в България.
Седмицата (1–6 юни)ТоестСветла Стоянова
Седмицата (1–6 юни)

Исландци не сме си внесли, но копираме смело и сръчно американския опит по овладяване на медии през политики и регулации. Или може би те копират нашия? При всички положения има някакъв международен обмен (да живей, да живей!).

Тази седмица в текста си Good night, and good luck, motherf*ckers Дарина Сарелска ни разказва за обезкървяването на легендарното американско предаване „60 минути“, кулминирало с дисциплинарното уволнение на водещия Скот Пели. „Айде няма нужда да го жалим Пели“, би казал някой – и с право. Не жалим него, а по-скоро си даваме малко по-ясна сметка (заради мащаба) какво се случва с нашите медии. Ето малка част от текста на Дарина:

Ефирът става фасада, а журналистиката – разменна монета в една много по-голяма игра. Място, на което се изграждат отношения, печели се достъп и се договарят решения, струващи много повече от рекламното време между две новинарски емисии. Този завой в бизнес модела е далеч по-видим на малки пазари като нашия, където парите просто свършват по-бързо. 

Големите търговски оператори у нас, като част от мултинационални компании с разнородни бизнес интереси, отдавна практикуват този модел. В него телевизията е само рекламна витрина, през която се отварят (или затварят) врати към далеч по-доходоносни сделки и индустрии.

Good night, and good luck, motherf*ckers
Историята на американското предаване „60 минути“ е разказ за механизмите, чрез които се опитомяват медиите. И тези механизми са удивително сходни, независимо от пазара или знамето пред сградата на телевизията. Един текст в стил „Думам ти, дъще, сещай се, журналистическа снахо“ от Дарина Сарелска.
Седмицата (1–6 юни)ТоестДарина Сарелска
Седмицата (1–6 юни)

„Жива мизерия“, както каза във включване в сутрешния блок една от жителките на село Тича, чиято къща е пълна с кални наноси заради бедствието от нощта на 4 срещу 5 юни. „Жива мизерия“ потвърждавам и аз.

И като казах „бедствие“, веднага се сещам, че бюджетът на страната е в бедствено положение и Гълъб Донев ще трябва много добре да си подреди перата, за да вържем – не, но поне да приближим двата края. И това надали ще стане без надзора на Европейската комисия. За всичко това разказва Емилия Милчева в материала „Прогресът на Радев тръгва с остеритет“.

Прогресът на Радев тръгва с остеритет
Първият месец на управлението на Радев мина под знака на дефицити, неразплатени сметки и обещания за реформи. И това поставя кабинета пред труден избор: да лекува причините за кризата или просто да управлява последствията ѝ. Коментар от Емилия Милчева.
Седмицата (1–6 юни)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (1–6 юни)

От бюджета минавам към буквите, по които и тази седмица се движи Зорница Христова в опит да си отговори на въпроси като: общуват ли помежду си литературните поколения; четат ли се едни други в книгите си; познават ли се изобщо? Книгите, за които ни разказва този път, са „Записано“ от Александър Шурбанов и „Тиха логика“ от Светослав Тодоров. 

По буквите: Шурбанов, Тодоров
Общуват ли помежду си литературните поколения? Четат ли се едни други в книгите си? Познават ли се изобщо? И доколко важно е това за консолидирането на съвременната литература и литературна среда? Отговорите – от Зорница Христова, която ни среща с две днешни книги.
Седмицата (1–6 юни)ТоестЗорница Христова
Седмицата (1–6 юни)

Изисква се специален талант да разказваш интересно книги. Още по-специален е талантът да разказваш за книги, без да ги разказваш. Зорница Христова е майсторка в този занаят. Наскоро тя гостува на Владислав Севов в десети епизод на „Тоест разговаряме“. Ако по това време сте били заети, сега е моментът да се върнете към този наистина вдъхновяващ 24-майски разговор, който засега е последен в поредицата.

Тоест разговаряме – епизод 10
В последния (засега) епизод на „Тоест разговаряме“ ни гостува Зорница Христова – писателка, преводачка, издателка и човек, който умее да говори за книгите така, сякаш между тях има невидими мостове.
Седмицата (1–6 юни)ТоестВладислав Севов
Седмицата (1–6 юни)

Междувременно светът продължава да се държи така, сякаш няма намерение да забавя темпото. Климатът се променя, войните не свършват, алгоритмите стават все по-уверени в себе си, а хората все по-рядко четат нещо по-дълго от описание под рийл. Което е чудесен повод да направите точно обратното. В „Тоест“ се грижим за това.

Завършвам с текста на Теодора Станимирова, в който се разглежда въпросът защо Gen Z и Gen Alpha са все по-тревожни по отношение на климатичните промени и неизбежно някак стават по-ангажирани с климатичните политики. (То е ясно защо – за тях е въпрос на бъдеще, а за чичовците със златните рамки на очилата, дето притежават тецове и мини, е въпрос на все тая.) Чудесен материал на Теодора, в който се обяснява и защо природни бедствия като в Сливенско от тази седмица или в Габровско от миналата ще ни струват все по-скъпо – не само финансово.

Gen Z и промените в климата. Защо младите хора са все по-ангажирани със зелените политики
Как ще се почувства едно дете, ако в училище му кажат, че питейната вода на планетата ще свърши, преди да навърши 50 години? Теодора Станимирова познава усещането от личен опит. Днес тя разговаря с младежи от своето поколение, ангажирани със зелени политики, и ни разказва какво е научила.
Седмицата (1–6 юни)ТоестТеодора Станимирова
Седмицата (1–6 юни)

В петък сутринта гледах по телевизията как една репортерка нахлува от къща в къща в същото това село Тича – без да пита може ли, само с „На живо сме“, – за да ни покаже как всичко е потънало в тиня и как хората се опитват да си изгребат живота от подовете на къщите си, макар да не е много ясно как точно ще им се помогне, като ги показваме, но нейсе… В един момент пред нея се изправи някакъв слабичък човечец, когото тя застреля с „Как ще се справите?“, все едно очакваше ей сега да ѝ излезе с презентация или даже с TED Talk как точно ще се справят.

Той обаче ѝ каза само:

Бог ще помисли за всичко.

Станете дарител на „Тоест“

Тоест разговаряме – епизод 10

Post Syndicated from Владислав Севов original https://www.toest.bg/toest-razgovaryame-epizod-10/

Тоест разговаряме – епизод 10

В навечерието на един от най-хубавите български празници – 24 май, Деня на българската просвета и култура – разговорът ни със Зорница Христова естествено тръгна от литературата, но много бързо стигна до паметта, езика, детството, общественото доверие и въпроса какво всъщност остава след думите. Коментирахме, че формалното празнично говорене за езика понякога рискува да се превърне в ритуал без съдържание, а в същото време именно словото някога е било истинско „оръжие“, променяло общества и съдби.

Говорихме за книгите и четенето като възможност за бавно размишление в свят на непрекъснат шум, за липсващата критика, за маркетинга, който често подменя разговора за литература, за нуждата някой все пак да пази пространствата за смисъл…

Зорница разказа и за рубриката си „По буквите“, в която книгите не стоят една до друга като заглавия в каталог, а разговарят помежду си – през паметта, през настоящето, през личния опит на читателя. За Зорница литературата не е самотен предмет, а жива среда, в която различни светове непрекъснато си общуват.

Особено място в разговора ни зае детската литература като едно от най-трудните и най-важни изкуства. Говорихме за свободата през играта, за правото на детето да чува сложни думи, да се страхува, да си въобразява, да мисли различно. И за онези книги, които остават като емоционална памет за цял живот.

Накрая стигнахме и до езика като удоволствие, а не като назидание, и до онова усещане, че думите имат значение не когато ги пазим под стъклен похлупак, а когато успяват да провокират размисли и да създават близост и доверие.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:



На живо зададох на Зорница въпроси от публиката, но нямаше как да обхванем всички. Затова я помолих да отговори тук на още един ваш въпрос:

Как намирате баланса между комерсиалния успех на едно издателство и поддържането на безкомпромисен литературен стандарт?

Ха-ха-ха, този въпрос е много мило зададен! Можеше да бъде: „Кое е по-лошо: да правите книги, от които Ви е срам, или да правите книги, които не се продават?“ Така зададен, въпросът е лесен. Но все пак искам и да се продават, разбира се – продажбите ти показват, че книгата е била нужна.

Така и си задавам въпроса: От какви книги има нужда? И защо? Много от нашите научнопопулярни книги – „Витоша“, книгите от поредицата „Философски закуски“, „Книга за смъртта“, „Един ден в музея“, „Бедността. Пътеводител за деца“, „Сладоледена реторика“ – са издадени по тази причина. Смятам, че има нужда от тях. Това са и тиражите, които свършват първи.

Други излизат просто защото страшно много ми харесват, без дълбок пазарен замисъл. Не може всичко да е по схема. Нали литературата трябва да изненадва, да доставя удоволствие, да „отваря приказка“ с разни части от теб, които иначе не са особено разговорливи. Понякога сред тези книги, издадени „защото така“, дадено заглавие се разграбва за миг.

Не е ли по-сладко хубавата книга сама да си пробие път, отколкото да правиш книги според проправените вече пътеки? За мен поне е. „Когато искам да мълча“ е бестселър не само у нас, но и в Италия. А смятах, че я правим за двайсетина наши приятели…

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Книгата е най-добрият офлайн режим за ума.


Зорница Христова е писателка, преводачка, редакторка и издателка. Тя е съоснователка на „Точица“ – издателство, специализирано в съвременни детски книги с висок литературен и визуален стандарт. Авторка е на книги за деца и възрастни. Работи активно и като преводачка от английски език. Сред преведените от нея автори са Джулиан Барнс, Джон Ървинг, Тони Джуд, Джумпа Лахири, Джеръм К. Джеръм, Том Улф, Йосиф Бродски и много други. В текстовете и публичните си изяви често защитава ролята на преводача като съавтор и литературен посредник.

Зорница Христова е и дългогодишна литературна журналистка и есеистка. В „Тоест“ води рубриката „По буквите“ – пренесената от Марин Бодаков легендарна колонка „Ходене по буквите“ във вестник „Култура“, която по-късно Зорница продължи в негова памет. В своите текстове тя съчетава литературна критика, културен анализ и личен есеистичен подход, като особено внимание отделя на паметта, превода, детската литература и връзката между книгите и обществената среда.

Така протече десетият епизод на „Тоест разговаряме“, който беше и последният в рамките на инициативата, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и проекта Media Resilience на Европейския съюз. Искрено се надяваме, че тези разговори са ви били интересни и полезни. Ако искате да ги продължим, подкрепете ни! 

Станете дарител

В десетте епизода на „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещахме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ги видяхте и чухте в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имахте и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата беше Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

Тоест разговаряме – епизод 10

„Тоест разговаряме“ е поредица от 10 епизода, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Седмицата (25–30 май)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-30-may/

Седмицата (25–30 май)

Защо е важно да умеем да създаваме разкази – за времето, в което живеем, за времето преди нас? Определено не за да манипулираме настоящето и бъдещето според тесните си интереси, вкарани в спарения коридор на днешното.

Само през превъплъщението си в разказ миналото и настоящето придобиват смисъл, надхвърлящ телата ни и тяхната краткотрайност. Само чрез разказването е възможно колективните ни травми и провали, но също така топовните залпове на националното ни самочувствие и честолюбие да минат през иглените уши на критическото мислене. Защото именно малките ни индивидуални и общностни разкази са онзи надежден филтър, който пречиства от спекулации големия исторически разказ.

Прекарах първите две седмици от май в Белград, където войната на разказите е особено свирепа. Такава е вече повече от четвърт век. „Военните действия“ не стихват – особено на фронта на споделените публични пространства. В единия край на „Кнеза Михайлова“ виждаме шовинистични графити от типа на „Кад се воjска на Косово врати“; в средата на същата улица, по стените на Философския факултет, четем чудните креативни призиви, лозунги или просто набързо драснати мисли на протестиращите студенти и техните преподаватели.

Само на петнайсетина минути пеш оттам попадаме в наскоро открития, великолепно замислен и осъществен музей на 90-те (дали някога ще имаме такъв?). Из лабиринта от малки зали, със смайваща сдържаност, дълбочина, категоричност и с цялата тежест на отговорността да си страна, извършила геноцид, е разказана историята на сръбския Преход и на кръвопролитните войни, водени на територията на някогашната федерация.

Седмицата (25–30 май)
Седмицата (25–30 май)
Седмицата (25–30 май)
Седмицата (25–30 май)

© Личен архив

Недалеч оттам има и още един нов музей, поместен в Двореца на науката, където покрай остъклените кабинети и лаборатории са разположени експозиционни пространства. В тях и децата, и възрастните научават за историческия принос на сръбските учени, включително и в развитието на новите технологии. Интеракциите с различни типове роботи, зад които прозират разнообразни постижения и посоки на приложение; достъпът до ретро компютри и компютърни игри; демонстрационните занимания с изкуствен интелект; кабината с добавена реалност; възможността най-малките посетители да произведат торнадо, земетресение, да прекарат време в планетариума и пр. отново са съпроводени с бистър и неагресивен разказ, над който е очевидно, че някой доста е мислил и се е трудил.

Тези разкази са възможни в страна, която не е членка на Европейския съюз, и това все повече ѝ личи; страна, където корупцията и прането на пари надхвърлят токсичните нива, с които сме свикнали у нас, а човешките и гражданските права биват потъпквани с лекота.

Какво става в Сърбия? Непредвидимото бъдеще
Последният текст от поредицата на Джорджа Спадони за Сърбия ни завърта през историята на страната от 90-те до днес, за да ни покаже, че сякаш нищо не се е променило, и да ни напомни да погледнем и в своята градина, все още обрасла с политически плевели от миналото, с корени дълбоко под земята.
Седмицата (25–30 май)ТоестДжорджа Спадони
Седмицата (25–30 май)

Ще дам само два фрапантни примера: разрушаването на емблематичния Савски мост и посреднощното събаряне на части от стария крайбрежен квартал, т.нар. „Савамала“, през 2016 г. (въпреки продължителните протести на граждани, архитекти и урбанисти) с цел създаване на стерилния „Белград на вода“, в който арабски инвеститори и в момента продължават да вдигат небостъргачи и да скриват гледката и достъпа до реката. Събарянето е извършено от мъже с маски – насилствено и без предупреждение за обитателите на сградите. Правителството отрича да има общо с варварския акт. Никой не му вярва.

Но какви стави, мускули и кръвоносна система ще да има това общество, за да продължава да преобръща гнева и съпротивата си в разказ? И той да е убедителен, завладяващ, честен, устояващ на времето. Колко още може да продължава това?

Седмицата (25–30 май)
Седмицата (25–30 май)
Седмицата (25–30 май)

© Личен архив

И оттук – следващите въпроси. Защо у нас важните за културната и националната ни идентичност наративи са труднодостъпни за препрочит и подчинени на тежки социалистически и националистически инерции? Дори когато желанието и волята за свободен от идеологизации поглед е налице… Защо не умеем да разказваме спокойно и зряло за кирилицата, за Руско-турската освободителна война, за военните ни победи, за Деветосептемврийския преврат и последвалите разделни времена, за наследството на соца, за малцинствата и за т.нар. Възродителен процес, за тукашния Преход, за Македония, за мутрите, за чалгата, за кича по улиците… Защо образованието и възпитанието на децата ни е покачено на криви патриотични кокили, а празниците ни едва се преглъщат, вгорчени от клишета и полуистини? Нямам дори сянка от отговор на тези въпроси, но знам, че с намаляването на и без това срамно малкото пари за култура (тази седмица се заговори за съкращаване на 10% от средствата, предвидени за културните институции) разказите ни ще стават все по-бедни, по-скучни и по-управляеми. А може би именно това е целта на мизерните проценти, заложени в бюджета? Да ни се затвори и без това затворената уста. Да бъде отнет може би последният шанс на поколението, което има осъзнати спомени отпреди 1989 г., да разказва себе си.

А какво междувременно „разказва“ за нас пред света новоизбраният ни премиер и доскорошен президент Румен Радев? Че може би най-важният в историята ни акт на европейска културна дипломация – създаването и възприемането на кирилицата – е всъщност „щит“ срещу глобализма?! Че евроскептицизмът е здравословна позиция на европейска страна?! Че отношението ни към агресора Русия трябва да се определя от страха ни, а не от ценностната ни система?! Повече за гората от червени флагове, които бележат първите месеци от управлението на Радев, четете в анализа на Светла Енчева „Антидемократичен чеклист“.

Антидемократичен чеклист
Началото на края на демокрацията няма да бъде поставено с идващи танкове. Един вид, ако чакате „танковете да дойдат“, няма да стане. Ще има „по-малко пречки“, „повече ефективност“ и много заглушени теми. За червените лампички, които мигат, преди демокрацията да изгасне – от Светла Енчева.
Седмицата (25–30 май)ТоестСветла Енчева
Седмицата (25–30 май)

Емилия Милчева също посвещава седмичния си вътрешнополитически анализ на противоречията и двойните стандарти в политиката на „невидимия премиер“ Румен Радев. Цялостното му поведение очевидно е толкова смущаващо за европейските ни партньори, че посещенията му не са отбелязани в нито една от големите френски медии например.

Невидимият премиер
В Европа Румен Радев говори като част от западния свят. В България – като негов скептичен наблюдател. Как една и съща политика може едновременно да разчита на европейските пари и отбрана и да поставя под съмнение основанията за тях? От Емилия Милчева.
Седмицата (25–30 май)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (25–30 май)

За това колко е важно да умеем да разказваме днешния свят с непосилните предизвикателства, пред които ни изправя, става дума и в статията на Надежда Цекулова „Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечност“. Обичайно за тези деца или се мълчи, или се говори неправилно и накърняващо достойнството им. Но има и друга възможност, която Надежда ни насърчава да приемем: да мислим темата не през страданието и смъртта, а през грижата, „която помага на тежко болните деца да останат преди всичко деца – с приятелства, игра, радост, обикновени дни и важни връзки“. 

Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечност
Публичният разговор за тежко болните деца често се движи между две крайности – патетична жалост и почти пълно мълчание. Там някъде са и самите деца и семействата им. Как да се говори за страдание, без то да се превръща в сюжет? От Надежда Цекулова.
Седмицата (25–30 май)ТоестНадежда Цекулова
Седмицата (25–30 май)

Както обикновено, едни от най-вдъхновяващите разкази, които се появяват в „Тоест“, са научните новини на Михаил Ангелов. В новия брой темите са свръхглобални и срещу тях засега щит не е измислен и „бронебойни патрони няма открити“. Накратко – засягат целокупното човечество, което, ако вземе че се отърве от ядрена катастрофа, ще получи втори и трети шанс да се затрие – чрез вируси или чрез хвърчащи космически скали: метеорити и комети. Така да се каже, не е като да нямаме избор.

И докато избираме кога и как, нека да идва юни, а с него и лятото, но не и преди подобаващо да сме изпратили май с поредното стихотворение на месеца от своеобразната ни календарна стихосбирка. Този път то е от Белослава Димитрова, която щедро ни разкрива бруталната красота на поезията. В нейния „Кървав меридиан“ „Двама работници весело бутат мъртъвците към пещта“. Да не кажете после, че не съм ви предупредила.

Кървав меридиан
Нека го кажем така вдъхновение нямам Трудно мисля за по-натам Спомням си само откъслечни фрази Много грозота насилие и самота около мен но аз съм вече равна Тъмна агония в градината на Бог а той живее без сандали в съседния апартамент Майката е мъртва от 14 години Тази майка всъщност
Седмицата (25–30 май)ТоестТоест
Седмицата (25–30 май)

И тъй като вече изпихме горчивото месечно хапче поезия и няма връщане назад, завършваме с петнайсетия текст на Йоанна Елми от бюлетина ѝ „Гласовете на Америка“, който всъщност е разкошен разказ за „земята на свободните и дома на смелите“, направен през три исторически важни стихотворения – „Виж, гаснат светлините“ от Робинсън Джефърс (1941), „Белият дом“ от Клод Маккей (1919) и „Новият колос“ от Ема Лазарус (1883).

Гласовете на Америка – брой 15
Америка празнува 250 години от създаването си сред плакати, спортни екрани и войни. През гласовете на Джефърс, Маккей и Лазарус Йоанна Елми ни припомня, че мракът, гневът и надеждата отдавна живеят заедно в същата тази страна.
Седмицата (25–30 май)ТоестЙоанна Елми
Седмицата (25–30 май)

Така стихотворенията в броя стават цели четири (!), а аз се чувствам „преизпълнила плана“. Особено в момент като този, в който (о, боже!) се е задала Асамблея „Знаме на мира“, мир още не се е задал и изобщо положението е „мирно, равнис, ходом марш“. Та спешно се налага някаква (поне) естетическа съпротива. И дори офанзива. Но ние знаем за кого всъщност бие камбаната, докато над София звънят камбани, нали? Така че не губете време, натиснете бутона за подкрепа, бим-бам-бум. Благодарим ви!

Станете дарител

Седмицата (18–23 май)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-18-23-may/

Седмицата (18–23 май)

Бангаранга, скъпи читатели!

След като Павлина Върбанова и други експерти казват, че има такава дума в българския език, ще я използвам с чиста съвест и във всякакъв смисъл. Защото бангаранга може да значи всичко.

Но първо – честито на DARA, която показа, че една млада жена от България може да постигне международен успех, като бъде вярна на себе си и полага сериозен труд. Без да се заиграва с популизма, за да се хареса, без да се оставя хейтът да я пречупи. В лицето на DARA победи България, която иска да бъде равностойна част от света, а не България, комплексарски втренчена във великия си пъп. България на DARA, Мария Бакалова, Георги Господинов, Рене Карабаш, Иво Димчев и други личности, чийто размах надхвърля тесните рамки на националното – това е съвременното лице на страната ни, което се цени по света.

Насред цялата вътрешно- и външнополитическа антилиберална вълна, либерастката и толерастката ми („аз съм либераст и толераст“, беше казал незабравимият Марин Бодаков) джендърска душица ликува – догодина България ще се превърне в Мека на еврогейщината и на джендърщината! Както е известно, „Евровизия“ е ЛГБТ+ френдли и голяма част от най-запалената ѝ аудитория е куиър. Всяка година в градовете, в които се провежда конкурсът, идват десетки хиляди, а понякога и стотици хиляди шарени хора. Но въпреки това не само София, а и Бургас, Варна и Пловдив напират да са домакини на събитието. Колко еврогейщина може да се преглътне в името на рейтинга?

Успехът на DARA стимулира и вицепремиера по човешко развитие Иво Христов да разкрие чрез собственото си поведение в какво се състои човешкото развитие. Първоначално той изрази потребност от „спасителен детокс за слуха“ заради „Евровизия“, а два дни по-късно поздрави DARA за победата ѝ. После се разбра също, че Христов ще отговаря за провеждането на „Евровизия“ в България. Човешко развитие, бейби.

Може би това е „прагматичният подход“, за който призовава Румен Радев – да се присламчваме към победителите. Самият Радев, за разлика от президентката Илияна Йотова, не пожела на DARA успех, което не му попречи после да се присъедини към отъркващите се в победата ѝ. Ако антилибералната вълна е близо до предела си и се задава либерална, може би ще видим Радев и Христов да откриват „София прайд“… Но аз се размечтах.

Приятно съвпадение е и че победата на България в „Евровизия“ се случи в навечерието на празника на българската култура – 24 май. Тази седмица и статиите в „Тоест“ са преобладаващо на културни теми. А днес от 16:00 ч. Владислав Севов ще разговаря със Зорница Христова – на културни теми, разбира се. Ако имате въпрос към Зорница или искате да споделите какво според вас е книгата днес, все още може да попълните анкетата.

Покрай 24 май се сещаме за важността на езика. А едно от най-интересните неща в езика е произходът на думите. Бангаранга еуфорията вече зае мястото на ентусиазма от провеждането на Giro d’Italia в България, но Екатерина Петрова ни връща към него. Ако ви е любопитно каква е връзката между джирото, гиросите, жироскопите и джиросването, не пропускайте статията ѝ Giro d’etimologia.

Giro d’etimologia
Красивото състезание Giro d’Italia, на чието начало станахме домакини в България, е повод Екатерина Петрова да наниже поредната огърлица от думи – от „джиро“ до „чеверме“. Дръжте здраво жироскопа, за да не паднете от коня! Пардон, от колелото!
Седмицата (18–23 май)ТоестЕкатерина Петрова
Седмицата (18–23 май)

Освен че сме много културни тази седмица, сме и някак бангаранга – имаме два пъти Стефан Иванов и два пъти Златков (Кирил и Веселин, които, между другото, са братя). В рубриката „На второ четене“ Стефан ни връща към романа на Артур Кьостлер „Мрак по пладне“. Хубаво е да четем книги, които развиват сетивата ни по отношение на тоталитаризма, защото не е гарантирано, че той няма да се опита да се върне. Ако книгата е написана с ирония, още по-добре.

На второ четене: „Мрак по пладне“
Литературата има изключителното качество да ни припомня онова, което историята често пъти забравя или банализира. Това прави и политическият, психологически и философски роман на Артур Кьостлер за тоталитаризма, към който Стефан Иванов ни връща „на второ четене”.
Седмицата (18–23 май)ТоестСтефан Иванов
Седмицата (18–23 май)

Пак Стефан разговаря с художника Кирил Златков по повод изложбата му в СБХ на „Шипка“ 6, която продължава още само няколко дни – до 28 май. Може ли тихото изкуство да се окаже най-радикално? Какво разказва лицето, което думите не могат? Как може да се рисуват хора, без да се изпада в цинизъм и сантименталност? Разговорът съдържа отговор на тези, както и на други въпроси.

Кирил Златков между крехкостта на рисунката и овладяната форма
Разговор на Стефан Иванов с Кирил Златков по повод новата му изложба, както и за тишината като радикален жест, за човешкото лице като материя, равностойна на музиката, и за крехкостта на линията, от която художникът отказва да бяга.
Седмицата (18–23 май)ТоестСтефан Иванов
Седмицата (18–23 май)

След Кирил Златков преминаваме към Веселин Златков. Статията му за плаваща България и съдбата на „Калиакра“ ми навя странна асоциация – за готвача Рик Стайн. Обичам предаванията му, защото е ерудит и умее да прави връзки между храната и културата. В един от любимите ми епизоди Рик Стайн отива в Албания. Сред нещата, които научава от местните, е, че по време на тоталитаризма риболовът в страната е бил почти невъзможен заради затворените граници. И албанците отвикнали да ядат морска храна – ако уловели скариди, давали ги на прасетата. Сетих се за тази история, докато четях как посттоталитарна България заличава културата на ветроходството и по-общо – на плаването. Как из родните медии може да се види, че кораби плУват и акУстират, а морски мини са заплаха за нашата Екватория. Тези грешки се дължат не толкова на лошо образование, колкото на това, че корабоплаването в Балгария е набутано в бангарангата си.

Плаваща България и съдбата на „Калиакра“
Морето ни отдавна е сведено до туризъм, имоти и порция цаца с гледка. Голяма част от флота ни плава под малтийски флаг, а „Калиакра“ – някогашният символ на плаваща България, е вързана на кея като реквизит. Как една държава престава да бъде морска, преди да изгуби корабите си – от Веселин Златков.
Седмицата (18–23 май)ТоестВеселин Златков
Седмицата (18–23 май)

Не че образованието ни е цъфнало и вързало. Въпреки усилията да компенсира дефицитите си чрез промени в националното външно оценяване (НВО), които впрочем допълнително влошават дереджето му. На тази тема е и статията на Донка Дойчева-Попова „НВО: Трагедия в 3 действия“. Децата, които по време на пандемията са завършили първи клас онлайн, днес са седмокласници и ги чака заветното НВО. Но никак не му върви на този випуск, разказва Донка. Уж изпитът по математика нямаше да е променен, но се оказва, че той все пак ще съдържа задачи, които нито учениците, нито учителите им са наясно какви са. И съответно нито има как децата да се подготвят за тях, нито е ясно как ще бъдат оценявани.

НВО: Трагедия в 3 действия
Уж същото, ама не точно. В НВО по математика все пак ще има нов вид задачи и учителите вероятно ще разберат почти едновременно с учениците какво точно ще включва изпитът. Ако това измерва нещо, то е хаосът в системата. От Донка Дойчева-Попова.
Седмицата (18–23 май)ТоестДонка Дойчева-Попова
Седмицата (18–23 май)

Вече нагазихме в родното политическо блато, така че преминавам към тазседмичния коментар на Емилия Милчева „Как се дресира опозиция“. Как се дресира? Ами като ѝ се орежат възможностите за парламентарен контрол например, което целят инициираните от „Прогресивна България“ промени в правилника на парламента. Уж България е парламентарна република, а подзаконов акт, какъвто е правилникът, е на път да я превърне в премиерска.

Как се дресира опозиция
52-рият парламент бавно се пренарежда така, че на властта да ѝ е по-удобно: по-малко парламентарен контрол, по-трудно създаване на временни комисии, министри, които могат да отсъстват колкото поискат. А опозицията ще кротува ли? От Емилия Милчева.
Седмицата (18–23 май)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (18–23 май)

Дойде време за препоръката ми, а с нея – и за частично отрезвяване от либерастката ми еуфория. Защото тази седмица, след близо 33 години, приключи една ера от американската телевизия и масова култура – The Late Show. През последните 11 години излъчваното по CBS шоу се водеше от Стивън Колбер. А Колбер и Джими Кимъл са комиците, които Тръмп най не може да понася. Опитът за отстраняването на Кимъл беше неуспешен, но CBS се огъна (или собственикът ѝ Paramount – вече няма значение). Макар че беше с най-висок рейтинг сред вечерните шоута, The Late Show беше прекратено с аргумента за финансови загуби. Може би това е съдбата на подобни телевизионни формати в ерата на интернет, но нищо не може да разсее съмненията за политически натиск в конкретния случай.

На Колбер все пак му бяха дадени последни 10 месеца – вероятно да за се избегнат огромни неустойки. През това време той съвсем се развихри и не пестеше критики нито към властта, нито към CBS и Paramount – след като вече е „канселиран“, нямаше какво толкова да му се случи още (освен да го уволнят предварително или да го дадат под съд). И даваше най-доброто от себе си. Канеше най-големите знаменитости, шегуваше се, пееше, танцуваше, целуваше се с мъже и жени в устата (макар да е хетеросексуален католик)… Колкото повече наближаваше краят, толкова по-добри ставаха епизодите му.

Та препоръката ми е: епизодите на The Late Show with Stephen Colbert са качени на части в YouTube, така че може да погледате напосоки. Не само финалният епизод, а и останалото си струва. Тук ще споделя финала на финала, в който Колбер поставя точката заедно с Пол Маккартни.

Ще ми липсва Стивън Колбер. А на вас ще ви липсва ли „Тоест“, ако поради безпаричие ни се бангаранги бангарангата и отидем на бангарангата си? Ако да, не забравяйте, че само месечните ви дарения могат да ни спасят и да гарантират нашата независимост.

Станете дарител

Седмицата (11–15 май)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-11-15-may/

Седмицата (11–15 май)

От 8 май 2026 г. България се управлява от правителство, съставено и водено от доскорошния президент Румен Радев, сега вече министър-председател. То разчита на подкрепата на 131 депутати от новосформираната политическа сила „Прогресивна България“ в 52-рото Народно събрание. И въпреки това абсолютно мнозинство, в състава на новия кабинет има имена, чието присъствие провокира въпроси. Не толкова защо имената са точно тези, а кой стои зад тях. И съответно с колко зависимости стартират „Прогресивна България“ и Румен Радев и на кого и с какво имат да се отплащат.

От всичко това зависи и отговорът на най-важния въпрос: какъв изобщо е шансът този кабинет, с всичките колебания и съмнения, в които е обвит, все пак да проведе няколко крайно наложителни реформи? Или само сменихме пилота, но пак ще ни се повдига от турбуленции…

А симптоми, че България постепенно влиза в стария си политически режим на бързо пренареждане около новия център на власт, не липсват. Режим на васалщина, както го определя Емилия Милчева в тазседмичния си политически коментар, в който тя проследява светкавичното преструктуриране на институционалните пластове – от разместванията в прокуратурата, през снетата охрана на Борисов и Пеевски, до чудесните развръзки на дългогодишни конфликти в спорта и бизнеса веднага щом Румен Радев влезе в ролята на премиер.

Команда „Равнис!“ смени вятъра на промяната
След новата власт тръгна цялата държава в строй – прокурори се оттеглят, бизнесмени сменят роли, охрани падат, институции внезапно проработват, а доскорошни врагове козируват в синхрон. Само цените отказват да се подчинят на команда „Равнис!“. Там ще е първият тест. Коментар на Емилия Милчева.
Седмицата (11–15 май)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (11–15 май)

Какво е отношението на новата власт към медиите, е въпрос, важен не само за медиите. Но в статията си „Да не се посочваме!“ Дарина Сарелска констатира, че след първите дни на управлението на новото мнозинство, което спечели изборите с обещания за прозрачност, медиите си остават натикани в мазето на политическия живот – буквално и метафорично. Остава само да се надяваме, че това не е познатият арогантен номенклатурен рефлекс за власт зад дебели стени и недостъпни кулоари. Защото иначе прогресивната идея за обществен договор ще бъде изпепелена от същия огън, в който изгоря и доверието към предишните управления.

Да не се посочваме!
Властта в България може да се смени, да се прекръсти на „прогресивна“ и да обещае нов обществен договор, но едно остава непроменено – страхът от журналистически въпроси. А когато медиите са заключени в мазето, „демокрацията“ неизбежно започва да си говори сама със себе си. От Дарина Сарелска.
Седмицата (11–15 май)ТоестДарина Сарелска
Седмицата (11–15 май)

Един от ключовите въпроси по отношение на политическия проект „Прогресивна България“ е и за дозата идеологическа шизофрения и популизъм във формулата му. В „За Радев и таралежите“ Анахит Хачикян търси белези, които да изясняват това. Тя разказва и как декларациите на новия български премиер за повече „прагматизъм“ във външната политика и международните отношения вече предизвикват открита тревога сред европейските ни партньори.

И докато някои лидери на политически групи в Европарламента открито определиха Радев като риск за сигурността, любопитно е как ще се отнесе към него европейската левица. До момента липсват каквито и да било индикации за потенциално сътрудничество с „Прогресивна България“ в международен контекст, а това крие рискове изолацията на София тепърва да се задълбочава.

За Радев и таралежите
Кое ще е европейското политическо семейство, което ще си сложи този „таралеж в гащите“ – да приеме в редиците си „Прогресивна България“? Анахит Хачикян разсъждава по темата и ни запознава с малкото изразени мнения на евродепутати за политическия проект на Радев.
Седмицата (11–15 май)ТоестАнахит Хачикян
Седмицата (11–15 май)

От „Епична ярост“ до икономическо задушаване – това е най-краткото възможно описание на конфликта в Близкия изток за момента. А в анализа си „Войната, която никой не иска, но всички вече водят“ Искрен Иванов разглежда завоя на Вашингтон към план Б и възможните посоки на развитие след това. Между религиозно-политическите доктрини и икономическия натиск, на карта е поставено не само бъдещето на Иран и Израел, но и оцеляването на глобалното американско превъзходство. А евентуалното реформиране на НАТО и ЕС, каквито ги познаваме днес, става все по-вероятно. Или даже наложително.

Войната, която никой не иска, но всички вече водят
За американската дилема между Израел и глобалната икономика, за иранската ядрена амбиция и за новото разделение между Европа и САЩ. Какво ни показва блокадата на Ормузкия проток? От Искрен Иванов.
Седмицата (11–15 май)ТоестИскрен Иванов
Седмицата (11–15 май)

Еволюцията не напредва с темпото на развитие на технологиите, убедена е Юлия Федорчук. А в интервюто пред „Тоест“ по повод най-новия си роман „Домът на Орион“ полската писателка разбива напълно илюзията, че можем да обитаваме виртуални реалности, докато телата ни остават биологично зависими от застрашените екосистеми. Тя определя съвременния капитализъм като процес на безмилостно извличане на човешко внимание – ресурс, който сега се експлоатира така, както въглищата по време на първите индустриални революции.

Разговорът на Ина Иванова с Юлия Федорчук е сред задължителните четива на седмицата.

Юлия Федорчук: Превръщаме се в ресурс
За връзката между човека, Земята, екологията, поетиката и политиката – Ина Иванова разговаря с известната полска писателка и университетска преподавателка Юлия Федорчук по повод последния ѝ роман „Домът на Орион“.
Седмицата (11–15 май)ТоестИна Иванова
Седмицата (11–15 май)

В най-новата си „порция език“ Павлина Върбанова е решила да разсее масовата заблуда, че езикът се изчерпва с речниците и правилата в учебниците. От пламенна защита на функционални неологизми като „достъпвам“ до иронизиране на кухото политическо „лидирам“, текстът ѝ проследява пътя на думите от живата реч до официалните речници, припомняйки, че лексикалната динамика може както да изпреварва, така и да се разминава с нормата. И призовава за езикова чувствителност, която да ни възпира от самоналожена интелектуална слепота.

Няма такава дума в българския език!
Сигурно и вие сте чували „Няма такава дума в българския език!“, а може и да сте го казвали. А думата си я има, макар че може и да липсва в речника. Но как една дума да влезе в речника, ако преди това не се е използвала? Павлина Върбанова ни сервира „порция език“ по тази тема.
Седмицата (11–15 май)ТоестПавлина Върбанова
Седмицата (11–15 май)

Възможно ли е във времето на изкуствения интелект и софтуерно обработените гласове музиката все още да ни изненадва? В материала си „Angine de poitrine, или от какво е направена музиката“ Светла Енчева разказва за анонимно канадско дуо, което разбуни мрежата с екстравагантна микротонална музика и естетика на черни точки. В статията се търси отговор на въпроса дали в свят, в който все повече алгоритмите произвеждат „правилните“ продукти, търсенето на нещо различно в пространството между нотите е само авангарден експеримент, или е и акт на човешка съпротива срещу дигиталната унификация.

Angine de poitrine, или от какво е направена музиката
Микротонове и неравноделни ритми – как канадското дуо Angine de poitrine превърна една уж нишова музика във вайръл феномен? Текст на Светла Енчева за тоновете между тоновете и как музиката може да намери изход от собствената си предвидимост.
Седмицата (11–15 май)ТоестСветла Енчева
Седмицата (11–15 май)

Следващата събота, в навечерието на Деня на българската просвета и култура, предстои последният (засега) епизод на „Тоест разговаряме“. Този път Владислав Севов ще ни срещне със Зорница Христова – писателка, преводачка, редакторка и издателка, а също и авторка на „Тоест“ и водеща на книжната ни рубрика „По буквите“.

Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 23 май от 16:00 ч. Вие също може да се включите, като довършите изречението „Книгата днес е…“ и зададете въпрос на Зорница в предварителната ни анкета.

И накрая – нещо много важно. Знаем, че мнозина от вас се притесняват за бъдещето и финансите си. Знаем, че почти за всички животът е поскъпнал в различна степен, а сътресенията по света и в един или друг сектор на икономиката у нас не гарантират на никого сигурност и спокойствие. Знаем и че все повече медии и медийни проекти ви призовават за подкрепа, за да оцелеят, и вие трябва да избирате кого да подкрепите.

Макар същата нестабилност и тревоги да тегнат над главите на екипа ни, всички сме силно мотивирани да продължим да правим това, което правим вече повече от осем години заедно с вас. И заради вас. Продължавайте да ни подкрепяте. А ако досега не сте били наш дарител, кликнете на бутона по-долу!

Станете дарител

Приятно четене и хубави дни!

Седмицата (27 април – 2 май)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-27-april-2-may/

Седмицата (27 април – 2 май)

Имаме си 52-ри парламент и началото му бе дадено с поредица от речи, писани от изкуствен интелект. Или може би от естествен, който е дотолкова облъчен от постната псевдописмовност, ширеща се свободно и необезпокоявано из социални мрежи и телевизионни студиа, че неговото творчество няма особена разлика със създаденото от чатджипитиподобни платформи. 

Единствената реч, която звучеше автентично, беше на Костадин Костадинов. Подозирам, че ако се направи езиков анализ на повечето неща, казани от трибуната в този ден, ще се окаже, че в неговата е имало най-много лексика и най-неклиширан синтаксис.

Но и да не се потвърди подозрението ми, едно е сигурно: омразата е дяволски автентична емоция и звучи по-истинно от добрите намерения, които понякога бият на кухо.

Ако не беше Костадинов за цвят, както и актуалният скандал между ПП и ДБ, откриването на новия парламент щеше да е особено скучно. Нямаше съспенс за нищо. Всички приятели са „винаги заедно, винаги, чааак до мрак“, даже един до друг на депутатските банки. 

Самото ПП и самото ДБ и те са едно до друго, но в момента са по-скоро в някакъв своеобразен situationship режим, отколкото в реално коалиционен. Нищо че така го продаваха преди изборите. Всичките им избиратели и бездруго бяха наясно, че са се събрали орел, рак и щука и постоянно се търси четвърти за белот, който все не идва. 

Обаче където ДБ, там и ПБ, така че коалиция може и да има, и то със съвсем козметична промяна в някоя буква. 

Аз собствено смятам да седна някъде сравнително кротко, да не шавам много, за да не давам голям разход, и да чакам да потекат реките от мед и мляко, обещани от актуалния спасител. Съветвам ви и вие да си намерите спокойни занимания и тихи игри, докато все още можете да си го позволите, защото след време е възможно и да не сме в състояние да извадим я джобни, я психика за нещо друго.

При всички положения нещата ще се случват бързо и яростно, защото да си имаш 131 депутати е много по-добре, отколкото да си нямаш. Питайте Бойко Борисов. Той 131 не успя да ги докара никога, но едни 119 е имал, та сега с под 40 сигурно ще срещне някои неудобства. За част от тях се разказва в материал на „Булевард България“, който обръща внимание, че слабият резултат на изборите изправя ГЕРБ пред някои сериозни вътрешнопартийни сътресения.

В тазседмичния си текст за „Тоест“ Емилия Милчева също оглежда какво се случва в партиите, подредени в парламента след последните избори, и очертава възможните сценарии за посоката, в която ще поеме страната, след като Радев е на път да се преформатира от президент на премиер.

Пирамидата
Абсолютното мнозинство на „Прогресивна България“ пренарежда властовия модел и предлага централизиран контрол с бързи решения и по всяка вероятност слаб отпор. Кой с какви заявки влиза в 52-рия парламент? От Емилия Милчева.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (27 април – 2 май)

Пак за избори, само че за междинните в САЩ, е коментарът на Яна Хашъмова, която като човек, живеещ и работещ в Щатите от много години, напълно си дава сметка, че „живее в абсурдна политическа среда“. 

„Всеки път, когато се случи нещо невъобразимо, си казвам, че това е дъното, но след това се оказва, че има и друго дъно, още по-дълбоко“, пише Яна и всички клатим глави в знак на разбиране, защото животът е кратък, но дъното – вечно.

Междинни избори, крайни послания и вечният бунт на избирателя
Как демократите броят дарители, републиканците – милиардери, а избирателите – причините си да са гневни. И някои паралели с българските избори. От Яна Хашъмова.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестЯна Хашъмова
Седмицата (27 април – 2 май)

Междувременно тази седмица крал Чарлз III държа реч пред американския Конгрес (писана от естествен интелект, видно беше), в която по много елегантен начин напомни на конгресмените кои са, къде се намират и защо са пратени в тази сграда, а също така и какво всъщност са Съединените американски щати за собствените си граждани, но и за народите по целия свят. Много му пляскаха, много му ставаха на крака и републиканци, и демократи, дано са разбрали, че им казва каквото им казва… 

Какво още си казахме в „Тоест“ тази седмица?

Светла Енчева обръща внимание на сравнително ефективния начин, по който е протекла работата на МВР преди изборите на 19 април, като така за пореден път стана ясно, че „проблемът с купения и контролирания вот не е въпрос на етнос, култура или майчин език, а идва отгоре“. В текста си „Костеливият път към рибената глава“ Светла посочва примери какво се случва, когато показните акции престанат да са в центъра на полицейската работа, а тя се обърне към разследването на мрежите за натиск, оплетени от работодатели, институции и политици.

Костеливият път към рибената глава
Твърдата ръка печели аплодисменти, но реален ефект дават друг тип действия. Какво става, когато вниманието се пренасочи от показните акции към мрежите за натиск, оплетени от работодатели, институции и политици? Някои разсъждения относно работата на МВР преди последните избори. От Светла Енчева.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестСветла Енчева
Седмицата (27 април – 2 май)

В броя имаме и нов материал от Веселин Златков, посветен на явлението „варненски популизъм“. Как стана така, че Варна даде на света и Костадин Костадинов, и Веселин Марешки, и Ивелин Михайлов? 

Докато все още осъзнаваме резултатите от най-новите избори, можем с облекчение да отбележим едно: „варненската“ партия в следващия парламент ще е само една. Защо в кавички? Първо, „Възраждане“ отдавна е надраснала регионалния си произход. И второ, явлението „варненски политик“ надхвърля чисто географския си смисъл, защото предизвиква реакция едва когато се превърне в национален проблем,

пише Веселин в анализа си на политиците и формациите, тръгнали от Варна в опита си да завладеят света, България или поне Ветрино. 

Залезът на варненския популизъм
Варна не е монополист в местното производство на популисти, но често им дава първата сцена. Местни конфликти, бизнес интереси, недоверие към центъра и вкус към политическия тарикатлък превръщат „варненското“ в удобен модел за по-големи амбиции. От Веселин Златков.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестВеселин Златков
Седмицата (27 април – 2 май)

От Варна се преместваме към Бургас, за да изследваме друг феномен – библиотека за хората. След подаването на оставка от ръководството на „Магазин за хората“ ни остава само библиотеката в Бургас като нещо, което действително е за хората и за никой друг. Сравнението ми, разбира се, е напълно неуместно, защото, за разлика от недоразумението с магазините, Регионална библиотека „Пейо Яворов“ работи и е храм на комуникацията, дом на общността на града и съвсем истински културно-образователен център. Абсолютен феномен за нашите ширини. Тя работи без почивен ден, от понеделник до неделя, от 8 до 23 часа, а в летния сезон и 24/7. „Горе-долу по всяко време на денонощието там може да бъде срещната и Яна Кършийска, директорка на институцията“, пише Ина Иванова в новия си материал от рубриката „Тези хора“, в който ни среща тъкмо с Яна. 

Яна Кършийска: Библиотеките са храм на комуникацията
Не сте ли си мечтали за огромна библиотека, която няма как да поберете у дома, но където денонощно се чувствате у дома си? Мечтата ви е сбъдната в Бургас от Яна Кършийска, с която се потапяме в увлекателен разговор благодарение на Ина Иванова.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестИна Иванова
Седмицата (27 април – 2 май)

Ако имате път към Бургас, непременно се разходете до библиотеката и даже може да си постоите вътре, да си почетете, да си се успокоите от актуалното, което ви е налегнало. 

Докато сме все още на книжна вълна, трябва да ви кажа, че този месец разходката на Зорница Христова „по буквите“ е из Международния панаир на детската книга в Болоня, откъдето ни донася три все още непревеждани у нас заглавия. Чудесен и съвсем личен разказ на Зорница за посещението ѝ на панаира, което, макар и традиционно за нея, всеки път всъщност е една съвсем нова среща, от която стават ясни много неща за детското книгоиздаване, но най-вече за света на възрастните.

По буквите в Болоня
Този месец разходката на Зорница Христова „по буквите“ е из Международния панаир на детската книга в Болоня, откъдето ни донася три все още непревеждани у нас заглавия. С майсторската си и деликатна направа те ясно показват защо и като възрастни имаме потребност да разлистваме книги за деца.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестЗорница Христова
Седмицата (27 април – 2 май)

И за да останем още малко при писането, ви препоръчвам интервюто на Стефан Иванов с ирландския писател Пол Линч, в което си говорят за литературата като търсене на смисъл отвъд политическото, за прозата като преживяване и за съпротивата срещу разсейването и загубата на индивидуалност. 

Пол Линч: Да погледнем реалността в очите
Стефан Иванов в един неполитически разговор с ирландския писател Пол Линч: за метафизичното измерение на писането, за човешката ситуация, за усилието и трагиката да узнаем кои сме и да съхраним достойнството си.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестСтефан Иванов
Седмицата (27 април – 2 май)

Завършвам с първия материал, който публикувахме тази седмица – разговора на Роси Михова с Георги Гочев. Интервюто е част от новата ни поредица, в която Роси разговаря с наши съвременници с помощта на прочути „въпросници“ от културната история на света.

Прекрасен разговор, който в ерата на манифактурната оригиналност, е като луксозен ръчно правен шоколадов бонбон. Вкусът му остава с теб задълго.

Георги Гочев: Животът е усилие да овладеем изкуството на раздялата
В новата ни поредица Роси Михова разговаря с наши съвременници с помощта на прочути „въпросници“ от културната история на света. Първи в тази поредица е Георги Гочев, който поема риска да се изправи срещу няколко класически текста на Древна Индия – „Махабхарата“, Упанишадите и „Милинда Панха“.
Седмицата (27 април – 2 май)ТоестРоси Михова
Седмицата (27 април – 2 май)

„В робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими“, казва Георги Гочев.

Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

С тези думи на Гочев и с последната работа на Banksy, която си кореспондира разкошно с тях, ви оставям на мира, за да си четете „Тоест“ до насита. Връщаме се с ново съдържание на 11 май. 


Ако намирате работата на медията ни за важна и смислена, подкрепете ни. Благодарим, че сте наши читатели и поддръжници!

Станете дарител

Седмицата (20–25 април)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-20-25-april/

Седмицата (20–25 април)

През първата седмица след изборите няма как новинарският поток да не бъде подчинен на резултатите от вота и на първоначалните оценки и анализи, провокирани от тях. Очевидно е, че след 19 април 2026 г. политическата сцена в България ще бъде различна и доминирана от нов ключов играч. Би трябвало да напиша, че това е новата партия „Прогресивна България“, но понеже тя бе учредена буквално два дни преди изборите, по-честно ще е да уточним, че победител е бившият президент Румен Радев. Той спечели невиждано отдавна мнозинство, привидяло лично в него това, което му се искаше да види. Тези 44,6% от хората, дали вота си за него, тепърва ще валидират предположенията и надеждите си за идеите и личностите, които ще задават дневния ред на държавата през следващите четири години.

Какво обаче извън предположенията и надеждите е сигурно?

ГЕРБ не просто загубиха изборите, а без малко щяха да останат трета политическа сила в новия парламент. „Възраждане“ едва се закрепиха над 4-процентовата бариера. Жалко! Щяха да липсват на малцина.

На никого няма да липсват със сигурност ИТН, които заслужено безславно приключиха завинаги авантюрите си в политиката. В новия парламент няма да присъстват и БСП, а ДПС (на Делян Пеевски) се сви до малко над 7% подкрепа.

Единствената политическа формация от предишното Народно събрание, която увеличава електоралната си тежест, е коалицията „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП–ДБ), въпреки атаките на всички срещу тях, преливането на гласове към победителя и собствените им грешки и пропуски, които поне част от лидерите им изглежда да осъзнават.

Юмрукът на Радев след тези избори обаче вече не е символ на бунт, а инструмент на властта, напомня Емилия Милчева в политическия обзор на първата следизборна седмица. Защото абсолютното мнозинство предполага олигархичният модел да бъде „размазан“, както си го представят гласувалите за „Прогресивна България“. И както им беше обещано. Макар те да предоставиха доверието си, без много да се интересуват точно как и от кого ще бъде свършено това. Тези и други въпроси стоят зад заглавието „Радев, ще удряш ли с юмрука?“

Радев, ще удряш ли с юмрука?
Абсолютното мнозинство дава възможност за бързи решения без оправдания. Първият тест е кадровият – ВСС, главен прокурор, регулатори. От него ще се види към обещаната промяна ли се върви, или „юмрукът“ ще пренарежда същата система с други лица. От Емилия Милчева.
Седмицата (20–25 април)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (20–25 април)

„Видях роботи!“ – възкликва Дарина Сарелска в новия си анализ за „Тоест“, тема на който този път е медийното отразяване на изборния ден и нощта след него. И според нея това възклицание, за жалост, почти напълно изчерпва темата. Защото големите телевизии ползваха хуманоидни роботи и холограми само като екзотичен фон на скучни и остарели журналистически клишета, а в студиата продължиха да дефилират „говорещи глави“ с опорни точки от миналото десетилетие. Текстът търси отговори на въпроса защо при наличието на нови технологии, чиято сила е в бързата проверка на факти, анализа на данни и изобразяването им, водещите телевизии избраха патриотарския кич, преразказ на публикации от социалните мрежи и „пликове с прогнози“ пред модерната журналистика.

Неотразимото медийно отразяване на изборите
В отразяването на изборите телевизиите вкараха роботи, но не и особен смисъл. И това ни показа предимно докъде се простират границите им – и технологични, и редакционни, и най-вече зрителски. На телевизионния фронт нищо ново, освен поредната пропусната възможност. От Дарина Сарелска.
Седмицата (20–25 април)ТоестДарина Сарелска
Седмицата (20–25 април)

С новия си коментар за „Тоест“ Светла Енчева предлага да погледнем на случилото се в неделя под малко по-различен ъгъл. А именно дали пък фиксацията върху определени (макар и наболели) теми, като антикорупция и съдебна реформа, и твърде абстрактното им обговаряне не доведоха до тази неочаквана концентрация на власт. Особено на фона на демократичната ни култура в момента, тази концентрация е с потенциал да произведе далеч по-страшни чудовища от тези, от които се опитваме да се отървем.

Казах ви
В случая „казах ви“ е опит за равносметка как някои пренебрегвани процеси, фокусът върху корупцията и страхът от ценностни позиции доведоха до (не)очаквана концентрация на власт. Текст на Светла Енчева за пропуснатите сигнали и изкривените прогнози.
Седмицата (20–25 април)ТоестСветла Енчева
Седмицата (20–25 април)

И понеже преди, след и по време на избори (да не кажа непрекъснато) у нас циркулира темата как някаква друга избирателна система, видите ли, щяла да произведе по-справедлив резултат, сега е моментът да се замислим какъв парламент щеше да ни очаква след няколко дни, ако се бяхме подхлъзнали по идеята за мажоритарна система. Александър Драганов обаче призовава да не я демонизираме прекалено и разбира се, има валидни аргументи за това. Ще ги прочетете в статията му „Избори и избирателни системи. Между черните дупки и реалността“.

Избори и избирателни системи. Между черните дупки и реалността
След дългата поредица от предсрочни избори все по-често на дневен ред излизаше въпросът трябва ли да променим избирателната си система, за да се реши проблемът. Александър Драганов разсъждава по темата, представяйки плюсовете и минусите на пропорционалните и мажоритарните системи.
Седмицата (20–25 април)ТоестАлександър Драганов
Седмицата (20–25 април)

И стига толкова политика…

Повече от половин век след като последният екипаж от програмата „Аполо“ напусна Луната, човешкото присъствие около нашия естествен спътник отново предизвиква внимание. В новия си обзор научни новини за „Тоест“ Михаил Ангелов прави дисекция на мисията Artemis II – събитие, което не предизвика голяма медийна експлозия, но подложи на изпитание актуалната технологична готовност на човечеството за космически мисии. Статията представя и чисто човешките (и понякога комични) предизвикателства на живота в Космоса – от запушената „космическа тоалетна“ до вълнуващото наблюдение на слънчево затъмнение отвъд земната атмосфера.

Научни новини: Artemis II завинаги
Artemis II не донесе големи изненади и обществени придихания. (Макар че част от нас пророниха по някоя и друга сълза при излитането и кацането.) Но без рекорди за показ пак има смисъл, особено когато правим проверка дали можем отново да стигнем до Луната и обратно. Обобщение от Михаил Ангелов.
Седмицата (20–25 април)ТоестМихаил Ангелов
Седмицата (20–25 април)

„Втората цедка“ на класацията на авторите на „Игромислие“ разпали важен и не неочакван дебат: защо все още се страхуваме да превеждаме игрите на български? Тръгвайки от спора дали Baldur’s Gate трябва да е „Портата на Балдур“, или просто топоним, Миглена Николчина, Еньо Стоянов и останалите атакуват „езиковия мързел“ и липсата на институционална подкрепа за гейм индустрията у нас. Публикацията прави паралел с полския успех на „Вещерът“, започнал именно от силна локализация, и задава неудобния въпрос: защо българските програмисти и държавата ни продължават да се държат така, сякаш езикът няма значение за дигиталните светове?

Авторите напомнят, че дори когато играем сами вкъщи, видеоигрите са социално преживяване, което чака да бъде разказано. А гейм субкултурата трябва да е част от националния ни културен контекст – тема, която антрополозите подминават, но тя дооформя представите на цели поколения за изкуство и общност.

Втора цедка на „класацията“. Превод и локализация
На какъв език играем? Ако мислим, разговаряме и четем на български, ако гледаме филми със субтитри, защо това не важи за игрите ни? Втората част от класацията на игромислещите обръща внимание на този проблем, който като че ли най-сетне събуди интереса на играещите общности.
Седмицата (20–25 април)ТоестМиглена Николчина
Седмицата (20–25 април)

Тази седмица може да прочетем и втората част на необичайната „кулинарна география“ на отвъдното в рубриката „Ориент кафе“. След като в първата част Атанас Шиников ни запозна с общите представи за задгробния живот в исляма, сега ни потапя в детайлните и често стряскащи описания на това какво всъщност има на „трапезата“ в Рая и Ада. От реките с вино, което не замайва главата, или мед, до гнойната вода, запазена за грешниците, текстът изследва как ислямската традиция използва сетивните усещания, за да очертае границите на морала. Ще оставя на читателя да прецени дали Атанас е написал екзотичен разказ, или по-скоро метафорично размишление по темата как въображението за „там“ винаги казва нещо важно за живота „тук“.

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма (продължение)
И тази седмица продължаваме да разлистваме заедно с Атанас Шиников двете „менюта“ в мюсюлманското отвъдно. Тези, които възнаграждават праведните, и онези, които изгарят вътрешностите на грешниците. За да допълни преживяването, Атанас е „поканил на масата“ сведущи по темата теолози и коментатори.
Седмицата (20–25 април)ТоестАтанас Шиников
Седмицата (20–25 април)

Новото „Стихотворение на месеца“ от японската поетеса Чика Сагауа се нарича „Сутрешен хляб“ и е сюрреалистичен сън отвъд ръба на едно уж банално измъкване през прозореца… Или може би е взиране в абсурда на ежедневието, прочетено като разбъркан кинокадър, търсещ смисъла на собственото ни смирение. Не съм сигурен.

Сутрешен хляб
Сутринта виждам няколко приятели да се измъкват през прозореца. Зеленото червейче на изкушението. В овощната градина е убита жена със свалени чорапи. Утрото, нахлупило цилиндър, се задава иззад овощната градина. В ръката с вестник, напечатан със зелено мастило. Най-сетне и аз трябва да сляза от хълма. Градските кафенета са красиви
Седмицата (20–25 април)ТоестТоест
Седмицата (20–25 април)

Сигурен съм обаче, че няма никакъв шанс да откриете такива текстове другаде. А екипът на „Тоест“ разчита на вашите дарения, за да продължи да съществува, затова не забавяйте и не забравяйте финансовата си подкрепа.

Станете дарител

Приятно четене!

И не заспивайте! Оставете сетивата си обострени.

Седмицата (13–18 април)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-13-18-april/

Седмицата (13–18 април)

Изборната седмица у нас започна с екзалтацията около едни чужди, но важни, включително по геополитически причини, избори. Дали заради великденското покачване на алкохолния градус и калорийния прием, дали заради не особено здравия ни национален интерес към „живота на другите“, но падането на Орбан и победата на Мадяр предизвикаха оживено бълбукане из социалните мрежи. Ще речеш, че 80% българи, а не унгарци бяха пуснали неделни бюлетини, за да кажат не на 16-годишния авторитарен режим на „Фидес“.

Парадоксално, бълбукането и клокоченето се оказаха най-вече от паралингвистичен характер предвид затрудненията, които кръстосващите социалните мрежи изпитаха с транскрипцията на името на победилия лидер. (Ти да видиш – веднъж на високосна година и езикът да има значение за някого!)

Иначе, за самия Мадяр се чу и написа относително малко и плитко – особено за Орбан-закваската му и за сенчестите страни в политическата му кариера. Лично аз например имам проблем с това, че в един момент възходът му стъпва с хусарски ботуши върху факта, че тайно записва разговорите с тогавашната си съпруга и майка на трите им деца Юдит Варга, а впоследствие предава където трябва уличаващите я записи. Такива „филми“ вече съм гледала, и книги съм чела даже, та – ще ме извините – на павликморозовци някак не мога да се доверя с чисто сърце.

Има обаче неща, на които се доверявам… Като прекарала две години от живота си в Будапеща; изпила стотици кафета във великолепните „Жербо“ на „Вьорошмарти“, „Мювеш“ на „Андраши“, „Пушкин“ в едноименното кино и пр., блажено пропиляла немалко летни дни в архитектурно смайващите закрити и открити термални бани „Рудаш“ и „Сечени“; живяла или гостувала в десетки квартири около „Астория“, „Ференциек тер“, „Блаха Луиза“, „Байчи Жилински“ и пр. – места, всмукващи те в мрачните си вътрешни дворове, с дантели от ковано желязо по висящите външни стълбища и балкони, с еклектична плетеница от влияния – неоготика, необарок, неоренесанс, сецесион, ар нуво, баухаус – нямам капка съмнение, че тази страна, която има неизброими „йотабайтове“ съхранена памет – историческа, културна, градска, – има и воля за бъдеще.

Ако не друго, отминалите там избори ни убедиха, че няма вечни режими, не и в сърцето на Европа. Не и когато обществото е съхранило демократичния си инстинкт, реакциите си, в крайна сметка – мускулите да се обединява и да… бие шута на който си го е заслужил. В подкрепа на това ето един документален филм за престъпните изборни практики на Орбан – филм, който спокойно можем да съотнасяме и към собствената си ситуация на избиратели в България.

Гледайте го днес, защото утре са нашите избори и само от нас зависи какви ще са резултатите и доколко представителни ще бъдат те.

За съжаление, настоящите предизборни кампании – сами по себе си скучновати – не получиха добро медийно отразяване. Чудесната протестна енергия, акумулирана по площадите в края на миналата година, сякаш постепенно се разми по време на новогодишните празници и се стопи с последния мартенски сняг. Дори т.нар. Големият дебат в „Извън ефир“, излъчван на живо на 14 април, беше вял и не особено сръчно модериран. Други дебати реално нямаше.

Защо няма лидерски дебати?
Политиката у нас се води извън кадър, без риск и без сблъсък на идеи – там, където избирателят не участва и няма какво да сравнява. Това някак отговаря на въпроса в заглавието. И все пак… Коментар на Емилия Милчева.
Седмицата (13–18 април)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (13–18 април)

Затова пък в социалните мрежи станахме свидетели на купища особено грозни и груби мизогинни коментари – главно от тролове, но за жалост, и от реални хора с лица и биографии. Междувременно се появиха новини за купуване на гласове с фалшиви банкноти, тоест за „безплатно купуване“ на гласове… А из мрежата се чуха оплаквания на хора, ненамиращи точните платформи и кандидати, които да подкрепят.

Само че да избереш кой да те представлява в Народното събрание не е същото като да си избереш чифт обувки номер 38,5, след което да ги занесеш на обущаря, та леко да ги поразтегне с калъпа, тъй щото да не убиват на изхвръкналото кокалче на лявото ти стъпало. Гласуването в повечето случаи е компромис, понякога дори тежък, който идва с отговорността след това да изискваш и да предоговаряш, и да убеждаваш своя представител в нещата, в които вярваш, и – ако се наложи – при следващ избор да оттеглиш гласа си. В крайна сметка не е ли това смисълът на представителната демокрация?

Още за изборите в Унгария и България, както и за рисковете Румен Радев да се превърне в следващия Орбан четете в седмичния анализ на Светла Енчева „Отива ли България там, откъдето Унгария се връща“. Въпреки краткосрочната мощна купесто-дъждовна облачност, която се задава, Светла завършва по-скоро оптимистично:

… въпросът не е само дали България се е запътила натам, откъдето Унгария се връща. Въпросът е дали изобщо има хоризонт за този път, или той не след дълго ще бъде част от миналото.

Отива ли България там, откъдето Унгария се връща?
Унгария затваря цикъл, а България сякаш е на прага на нов. Между фигурата на „спасителя“, руското влияние и отслабващите институции стои въпросът „Накъде завиваме ние?“. Коментар на Светла Енчева.
Седмицата (13–18 април)ТоестСветла Енчева
Седмицата (13–18 април)

Очаквано, на изборна тема е и текстът на Емилия Милчева „Българският нелиберален въпрос“. Въпросът, който остава да ме гложди след прочита на Емилия обаче, не е особено оптимистичен:

Може ли властта да бъде реално сменена, или само се преразпределя между нови лица?

Българският нелиберален въпрос
Предварителните резултати от изборите очертават победител, но не и промяна. Зад обещанията за „разграждане на модела“ прозира готовност за ново разпределяне на влияние, както и липса на визия за реални реформи. Коментар на Емилия Милчева.
Седмицата (13–18 април)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (13–18 април)

На пръв поглед встрани от темата, но в действителност дълбоко свързана е статията на Надежда Цекулова „Просто добави радост. Какво са съвременните палиативни грижи за деца“. Ще цитирам тук съвсем кратък откъс, който дава представа за належащата промяна в здравните политики и политиките, свързани с децата. И дано този болезнен въпрос, белег на цивилизационна (не)зрелост, намери място в следващия парламент:

В България има отделни специалисти и институции, които полагат усилия да предлагат модерни детски палиативни грижи. Липсата на рамка, работеща система и разбиране на темата обаче ги превръща в еднорози в една цялостно нехуманна към болните деца среда. За да се промени това, трябва първо достатъчно много хора да повярват, че болните деца също са деца и имат право на детство. 

Просто добави радост. Какво са съвременните палиативни грижи за деца
Разполагаме със здравна система, която все още не успява да се пречупи така, че да осигури детство там, където заболяването е отнело почти всичко друго. Как изглеждат детските палиативни грижи в България? Първи текст от новата поредица на Надежда Цекулова за детските палиативни грижи.
Седмицата (13–18 април)ТоестНадежда Цекулова
Седмицата (13–18 април)

Децата наравно с възрастните са важни герои и в книгата, за която Антония Апостолова пише в рубриката „На второ четене“ – сборника с разкази „Август“ на румънката Елена Владаряну в майсторския превод на Лора Ненковска. Антония признава, че това са най-добрите разкази, които е чела от много време насам, а аз потвърждавам и на свой ред препоръчвам.

На второ четене: „Август“
Макар че сме в началото на пролетта, Антония Апостолова ни връща към една книга за пропукванията и пробивите в зрялото лято – великолепен сборник с разкази на румънската писателка Елена Владаряну. Ако харесвате Селинджър и американските разказвачи на XX век, тази книга е за вас.
Седмицата (13–18 април)ТоестАнтония Апостолова
Седмицата (13–18 април)

Докато още се възстановяваме от великденските трапези, Атанас Шиников бърза да ни отрупа с още всякакви преизобилни – „бюлюк“, както казва самият той – храни и напитки. За щастие, имагинерни. „Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма“ е новото попълнение в рубриката „Ориент кафе“. Макар че тази статия, както личи от заглавието, върви по-добре с чаша вино.

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма
Все още преуморени от празничните трапези, се оказваме на главозамайваща разходка из мюсюлманското отвъдно, където Атанас Шиников ни оставя да се чудим алегория ли е целият този плътски разгул, или магически реализъм, или паранаучна фантастика. Текст с продължение.
Седмицата (13–18 април)ТоестАтанас Шиников
Седмицата (13–18 април)

И накрая, за да свържа още веднъж унгарските и българските избори, поздравявам ви с любим (че и награден с „Оскар“) епизод от „Том и Джери“, в който обаче котаракът свири не какво да е, а прочутата и извънредно трудна за изпълнение Унгарска рапсодия №2 от Ференц Лист, докато мишлето се опитва и в крайна сметка успява да му открадне шоуто.

Така че не оставяйте нещата в ръцете на онези, които за пореден път искат да ни откраднат шоуто. Сега ние сме на ход. Гласувайте! А докато чакате на опашките пред избирателните секции, подкрепете ни, като натиснете бутона по-долу. Благодарим ви!

Станете дарител

Седмицата (6–11 април)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-6-11-april/

Седмицата (6–11 април)

Здравейте, и.ф. главни прокурори!

За този поздрав се вдъхнових от Полина Паунова. Според нея всички имаме точно толкова право да се назовем изпълняващи функцията главен прокурор, колкото и Борислав Сарафов, след като и Конституционният съд се произнесе, че той заема този пост нелегитимно.

И вие ли като мен въздъхнахте с предпазливо облекчение, че светът още си е на мястото, когато се събудихте в сряда? Тръмп не изпълни заканата си да изличи цяла цивилизация, никой не пусна атомна бомба. Засега. Още имаме някакъв шанс да остареем – както се казва във филма на Лина Кривошиева „Какво е да остарееш в България“, чиято премиера беше на 5 април: остаряването си е привилегия, до която не всички се домогват.

„Какво е да остарееш в България“ – прожекции и срещи с публиката
Каним ви да гледаме заедно новия документален филм на „Тоест“ и да се съберем около тема, която засяга всички ни, но за която рядко говорим. Чрез историите на няколко жени филмът изследва какво означава да остарееш – и как обществото ни се отнася към възрастните хора.
Седмицата (6–11 април)ТоестТоест
Седмицата (6–11 април)

Разбира се, за всичко са виновни либералите, които прекалиха с равните права и политическата коректност и тласнаха махалото в обратната посока. Сега всички може да сме спокойни, че най-големият проблем на човечеството е решен – хора, родени с пениси, няма да пречат на жените в олимпийските спортове. Е, намираме се в нещо като трета световна война, свободното пътуване е все по-затруднено, нападението над Иран доведе до недостиг на горива в световен план и силно затрудни редица сектори, светът, какъвто го познавахме, се разпада… ама това са дреболии.

Изобщо, защо да се притесняваме за някакви си войни в навечерието на един от най-големите християнски празници – Великден? Ето, на Тръмп не му е проблем да заплашва празнично, в компанията на великденски заек. Независимо дали сте пропуснали тази история, или не, препоръчвам новия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ на Йоанна Елми, в който пише за бомбардировки, молитви, великденски традиции и политика, без да пропускаме заека.

Гласовете на Америка – брой 14
Белият дом редува молитви и бомбардировки, а Великден в САЩ се оказва едновременно ритуал и реторика. Някак погълнати от великденския заек, Ормузкия проток и „инвестицията във война“ седим и се чудим кой и какво точно празнува. Новият брой на бюлетина за САЩ на Йоанна Елми е тук.
Седмицата (6–11 април)ТоестЙоанна Елми
Седмицата (6–11 април)

В тези интересни времена човек все по-често си задава въпроса: какво ще стане, ако САЩ излязат от НАТО? Искрен Иванов не само пита, а и отговаря какво биха загубили от подобен ход и САЩ, и Европа, както и кой би спечелил. Добрата новина е, че това не е много лесно да стане, макар да е възможно. Лошата – че докато шантажира, че ще го направи, Тръмп склонява Европа към още и още компромиси.

Ами ако САЩ излязат от НАТО?
Живеем в свят, в който съюзите не са даденост. И това донякъде е добре, защото бяхме склонни да ги приемаме за вечни, а е полезно да си припомняме защо съществуват и какво точно изчезва, когато ги няма. Но ако САЩ се оттеглят от НАТО, в какво ще се превърне Европа и на каква цена? От Искрен Иванов.
Седмицата (6–11 април)ТоестИскрен Иванов
Седмицата (6–11 април)

Но ако си задаваме много въпроси за бъдещето, може да се поболеем от притеснение. Ако не си ги задаваме обаче и оставяме другите да вземат важните решения, самото бъдеще ще стане вредно за здравето ни. Като стана дума за здраве, гледахте ли разговора на Владислав Севов с журналистката Надежда Цекулова? След рубриката ѝ за женското здраве нямам търпение да чета нейните предстоящи статии за палиативните грижи за деца.

Впрочем какво пише в предизборните програми за женското здраве? И изобщо за жените? След като прегледах програмите на всички партии и коалиции, регистрирани за изборите, мога да ви кажа: почти нищо. Та се замислих, че жените се превръщат в нещо като новите гейове – защитата на правата им се възприема като токсична дори от смятащите се за демократични партии. От жените се иска да раждат деца и да си знаят мястото.

Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.
В предизборните програми на партиите и коалициите жените почти липсват, освен като майки и демографски ресурс. Теми като равенство, насилие и труд остават встрани или се появяват бегло. Прегледът на тези програми показва системно изместване на разговора за правата на жените. От Светла Енчева.
Седмицата (6–11 април)ТоестСветла Енчева
Седмицата (6–11 април)

Докато четях политически програми, си припомних какви предизборни студиа и дебати имаше едно време. И те имаха значение – например Петър Стоянов загуби битката за втория си президентски мандат не на последно място защото се поддаде на активно мероприятие по време на дебат.

В тазседмичната си статия Емилия Милчева разсъждава защо вече няма лидерски дебати. Според нея това не е инцидент, а устойчив модел на политическо поведение – нещо, с което не мога да не се съглася. Вместо в политиката да има спорове по същество, тя е фиксирана в скандали, краткосрочни сметчици и договорки зад камерите – без публика и без въпроси. И смърди – като развалено яйце.

Защо няма лидерски дебати?
Политиката у нас се води извън кадър, без риск и без сблъсък на идеи – там, където избирателят не участва и няма какво да сравнява. Това някак отговаря на въпроса в заглавието. И все пак… Коментар на Емилия Милчева.
Седмицата (6–11 април)ТоестЕмилия Милчева
Седмицата (6–11 април)

От яйцата пак стигнахме до Великден. Ако се чудите защо се пише „воскресе“, какво е „воистину“ и изобщо как да разбираме воскръсналите (по Великден) словеса, знаете кой най-добре може да намести тази религиозна лексика в главите ни – разбира се, Павлина Върбанова.

Как да разбираме воскръсналите (по Великден) словеса
По Великден и някои думи възкръсват, макар само за около седмица. Думи с празнично и архаично звучене, но невинаги с ясно за нас значение. Преди да боядисаме яйцата, Павлина Върбанова ни приканва да разберем какво точно казваме, когато изричаме великденските кодови думи и поздрави.
Седмицата (6–11 април)ТоестПавлина Върбанова
Седмицата (6–11 април)

Вече минаха 10 дни, откакто е воскръснала и българската редакция на „Свободна Европа“, след като беше закрита поради липса на финансиране. Или може би е по-точно да кажа, че се е преродила, защото сега се подвизава на нов сайт и под името „Свободна точка“. Препоръката ми тази седмица е да ѝ ударите едно рамо (банковата сметка може да намерите най-долу на сайта), защото без „Свободна Европа“, пардон, „Свободна точка“, българската журналистика рязко ще осиротее.

Разбира се, препоръчвам да подкрепите и нас, понеже съществуваме само благодарение на вашите дарения.

Станете дарител

И да, знам, че даренията от аудиторията идват от едни и същи джобове и че тези джобове не са бездънни. Но все пак предпочитам малкото независими медии да се подкрепяме, а да не се възприемаме като конкуренти.

С пожелание за светли празници, ако празнувате, а ако не – спокойни дни,

Светла Енчева, и.ф. главен прокурор