Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-30-may/

Защо е важно да умеем да създаваме разкази – за времето, в което живеем, за времето преди нас? Определено не за да манипулираме настоящето и бъдещето според тесните си интереси, вкарани в спарения коридор на днешното.

Само през превъплъщението си в разказ миналото и настоящето придобиват смисъл, надхвърлящ телата ни и тяхната краткотрайност. Само чрез разказването е възможно колективните ни травми и провали, но също така топовните залпове на националното ни самочувствие и честолюбие да минат през иглените уши на критическото мислене. Защото именно малките ни индивидуални и общностни разкази са онзи надежден филтър, който пречиства от спекулации големия исторически разказ.

Прекарах първите две седмици от май в Белград, където войната на разказите е особено свирепа. Такава е вече повече от четвърт век. „Военните действия“ не стихват – особено на фронта на споделените публични пространства. В единия край на „Кнеза Михайлова“ виждаме шовинистични графити от типа на „Кад се воjска на Косово врати“; в средата на същата улица, по стените на Философския факултет, четем чудните креативни призиви, лозунги или просто набързо драснати мисли на протестиращите студенти и техните преподаватели.

Само на петнайсетина минути пеш оттам попадаме в наскоро открития, великолепно замислен и осъществен музей на 90-те (дали някога ще имаме такъв?). Из лабиринта от малки зали, със смайваща сдържаност, дълбочина, категоричност и с цялата тежест на отговорността да си страна, извършила геноцид, е разказана историята на сръбския Преход и на кръвопролитните войни, водени на територията на някогашната федерация.

Недалеч оттам има и още един нов музей, поместен в Двореца на науката, където покрай остъклените кабинети и лаборатории са разположени експозиционни пространства. В тях и децата, и възрастните научават за историческия принос на сръбските учени, включително и в развитието на новите технологии. Интеракциите с различни типове роботи, зад които прозират разнообразни постижения и посоки на приложение; достъпът до ретро компютри и компютърни игри; демонстрационните занимания с изкуствен интелект; кабината с добавена реалност; възможността най-малките посетители да произведат торнадо, земетресение, да прекарат време в планетариума и пр. отново са съпроводени с бистър и неагресивен разказ, над който е очевидно, че някой доста е мислил и се е трудил.

Тези разкази са възможни в страна, която не е членка на Европейския съюз, и това все повече ѝ личи; страна, където корупцията и прането на пари надхвърлят токсичните нива, с които сме свикнали у нас, а човешките и гражданските права биват потъпквани с лекота.

Какво става в Сърбия? Непредвидимото бъдеще

Последният текст от поредицата на Джорджа Спадони за Сърбия ни завърта през историята на страната от 90-те до днес, за да ни покаже, че сякаш нищо не се е променило, и да ни напомни да погледнем и в своята градина, все още обрасла с политически плевели от миналото, с корени дълбоко под земята.

ТоестДжорджа Спадони

Ще дам само два фрапантни примера: разрушаването на емблематичния Савски мост и посреднощното събаряне на части от стария крайбрежен квартал, т.нар. „Савамала“, през 2016 г. (въпреки продължителните протести на граждани, архитекти и урбанисти) с цел създаване на стерилния „Белград на вода“, в който арабски инвеститори и в момента продължават да вдигат небостъргачи и да скриват гледката и достъпа до реката. Събарянето е извършено от мъже с маски – насилствено и без предупреждение за обитателите на сградите. Правителството отрича да има общо с варварския акт. Никой не му вярва.

Но какви стави, мускули и кръвоносна система ще да има това общество, за да продължава да преобръща гнева и съпротивата си в разказ? И той да е убедителен, завладяващ, честен, устояващ на времето. Колко още може да продължава това?

И оттук – следващите въпроси. Защо у нас важните за културната и националната ни идентичност наративи са труднодостъпни за препрочит и подчинени на тежки социалистически и националистически инерции? Дори когато желанието и волята за свободен от идеологизации поглед е налице… Защо не умеем да разказваме спокойно и зряло за кирилицата, за Руско-турската освободителна война, за военните ни победи, за Деветосептемврийския преврат и последвалите разделни времена, за наследството на соца, за малцинствата и за т.нар. Възродителен процес, за тукашния Преход, за Македония, за мутрите, за чалгата, за кича по улиците… Защо образованието и възпитанието на децата ни е покачено на криви патриотични кокили, а празниците ни едва се преглъщат, вгорчени от клишета и полуистини? Нямам дори сянка от отговор на тези въпроси, но знам, че с намаляването на и без това срамно малкото пари за култура (тази седмица се заговори за съкращаване на 10% от средствата, предвидени за културните институции) разказите ни ще стават все по-бедни, по-скучни и по-управляеми. А може би именно това е целта на мизерните проценти, заложени в бюджета? Да ни се затвори и без това затворената уста. Да бъде отнет може би последният шанс на поколението, което има осъзнати спомени отпреди 1989 г., да разказва себе си.

А какво междувременно „разказва“ за нас пред света новоизбраният ни премиер и доскорошен президент Румен Радев? Че може би най-важният в историята ни акт на европейска културна дипломация – създаването и възприемането на кирилицата – е всъщност „щит“ срещу глобализма?! Че евроскептицизмът е здравословна позиция на европейска страна?! Че отношението ни към агресора Русия трябва да се определя от страха ни, а не от ценностната ни система?! Повече за гората от червени флагове, които бележат първите месеци от управлението на Радев, четете в анализа на Светла Енчева „Антидемократичен чеклист“.

Антидемократичен чеклист

Началото на края на демокрацията няма да бъде поставено с идващи танкове. Един вид, ако чакате „танковете да дойдат“, няма да стане. Ще има „по-малко пречки“, „повече ефективност“ и много заглушени теми. За червените лампички, които мигат, преди демокрацията да изгасне – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Емилия Милчева също посвещава седмичния си вътрешнополитически анализ на противоречията и двойните стандарти в политиката на „невидимия премиер“ Румен Радев. Цялостното му поведение очевидно е толкова смущаващо за европейските ни партньори, че посещенията му не са отбелязани в нито една от големите френски медии например.

Невидимият премиер

В Европа Румен Радев говори като част от западния свят. В България – като негов скептичен наблюдател. Как една и съща политика може едновременно да разчита на европейските пари и отбрана и да поставя под съмнение основанията за тях? От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

За това колко е важно да умеем да разказваме днешния свят с непосилните предизвикателства, пред които ни изправя, става дума и в статията на Надежда Цекулова „Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечност“. Обичайно за тези деца или се мълчи, или се говори неправилно и накърняващо достойнството им. Но има и друга възможност, която Надежда ни насърчава да приемем: да мислим темата не през страданието и смъртта, а през грижата, „която помага на тежко болните деца да останат преди всичко деца – с приятелства, игра, радост, обикновени дни и важни връзки“. 

Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечност

Публичният разговор за тежко болните деца често се движи между две крайности – патетична жалост и почти пълно мълчание. Там някъде са и самите деца и семействата им. Как да се говори за страдание, без то да се превръща в сюжет? От Надежда Цекулова.

ТоестНадежда Цекулова

Както обикновено, едни от най-вдъхновяващите разкази, които се появяват в „Тоест“, са научните новини на Михаил Ангелов. В новия брой темите са свръхглобални и срещу тях засега щит не е измислен и „бронебойни патрони няма открити“. Накратко – засягат целокупното човечество, което, ако вземе че се отърве от ядрена катастрофа, ще получи втори и трети шанс да се затрие – чрез вируси или чрез хвърчащи космически скали: метеорити и комети. Така да се каже, не е като да нямаме избор.

И докато избираме кога и как, нека да идва юни, а с него и лятото, но не и преди подобаващо да сме изпратили май с поредното стихотворение на месеца от своеобразната ни календарна стихосбирка. Този път то е от Белослава Димитрова, която щедро ни разкрива бруталната красота на поезията. В нейния „Кървав меридиан“ „Двама работници весело бутат мъртъвците към пещта“. Да не кажете после, че не съм ви предупредила.

Кървав меридиан

Нека го кажем така вдъхновение нямам Трудно мисля за по-натам Спомням си само откъслечни фрази Много грозота насилие и самота около мен но аз съм вече равна Тъмна агония в градината на Бог а той живее без сандали в съседния апартамент Майката е мъртва от 14 години Тази майка всъщност

ТоестТоест

И тъй като вече изпихме горчивото месечно хапче поезия и няма връщане назад, завършваме с петнайсетия текст на Йоанна Елми от бюлетина ѝ „Гласовете на Америка“, който всъщност е разкошен разказ за „земята на свободните и дома на смелите“, направен през три исторически важни стихотворения – „Виж, гаснат светлините“ от Робинсън Джефърс (1941), „Белият дом“ от Клод Маккей (1919) и „Новият колос“ от Ема Лазарус (1883).

Гласовете на Америка – брой 15

Америка празнува 250 години от създаването си сред плакати, спортни екрани и войни. През гласовете на Джефърс, Маккей и Лазарус Йоанна Елми ни припомня, че мракът, гневът и надеждата отдавна живеят заедно в същата тази страна.

ТоестЙоанна Елми

Така стихотворенията в броя стават цели четири (!), а аз се чувствам „преизпълнила плана“. Особено в момент като този, в който (о, боже!) се е задала Асамблея „Знаме на мира“, мир още не се е задал и изобщо положението е „мирно, равнис, ходом марш“. Та спешно се налага някаква (поне) естетическа съпротива. И дори офанзива. Но ние знаем за кого всъщност бие камбаната, докато над София звънят камбани, нали? Така че не губете време, натиснете бутона за подкрепа, бим-бам-бум. Благодарим ви!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-18-23-may/

Бангаранга, скъпи читатели!

След като Павлина Върбанова и други експерти казват, че има такава дума в българския език, ще я използвам с чиста съвест и във всякакъв смисъл. Защото бангаранга може да значи всичко.

Но първо – честито на DARA, която показа, че една млада жена от България може да постигне международен успех, като бъде вярна на себе си и полага сериозен труд. Без да се заиграва с популизма, за да се хареса, без да се оставя хейтът да я пречупи. В лицето на DARA победи България, която иска да бъде равностойна част от света, а не България, комплексарски втренчена във великия си пъп. България на DARA, Мария Бакалова, Георги Господинов, Рене Карабаш, Иво Димчев и други личности, чийто размах надхвърля тесните рамки на националното – това е съвременното лице на страната ни, което се цени по света.

Насред цялата вътрешно- и външнополитическа антилиберална вълна, либерастката и толерастката ми („аз съм либераст и толераст“, беше казал незабравимият Марин Бодаков) джендърска душица ликува – догодина България ще се превърне в Мека на еврогейщината и на джендърщината! Както е известно, „Евровизия“ е ЛГБТ+ френдли и голяма част от най-запалената ѝ аудитория е куиър. Всяка година в градовете, в които се провежда конкурсът, идват десетки хиляди, а понякога и стотици хиляди шарени хора. Но въпреки това не само София, а и Бургас, Варна и Пловдив напират да са домакини на събитието. Колко еврогейщина може да се преглътне в името на рейтинга?

Успехът на DARA стимулира и вицепремиера по човешко развитие Иво Христов да разкрие чрез собственото си поведение в какво се състои човешкото развитие. Първоначално той изрази потребност от „спасителен детокс за слуха“ заради „Евровизия“, а два дни по-късно поздрави DARA за победата ѝ. После се разбра също, че Христов ще отговаря за провеждането на „Евровизия“ в България. Човешко развитие, бейби.

Може би това е „прагматичният подход“, за който призовава Румен Радев – да се присламчваме към победителите. Самият Радев, за разлика от президентката Илияна Йотова, не пожела на DARA успех, което не му попречи после да се присъедини към отъркващите се в победата ѝ. Ако антилибералната вълна е близо до предела си и се задава либерална, може би ще видим Радев и Христов да откриват „София прайд“… Но аз се размечтах.

Приятно съвпадение е и че победата на България в „Евровизия“ се случи в навечерието на празника на българската култура – 24 май. Тази седмица и статиите в „Тоест“ са преобладаващо на културни теми. А днес от 16:00 ч. Владислав Севов ще разговаря със Зорница Христова – на културни теми, разбира се. Ако имате въпрос към Зорница или искате да споделите какво според вас е книгата днес, все още може да попълните анкетата.

Покрай 24 май се сещаме за важността на езика. А едно от най-интересните неща в езика е произходът на думите. Бангаранга еуфорията вече зае мястото на ентусиазма от провеждането на Giro d’Italia в България, но Екатерина Петрова ни връща към него. Ако ви е любопитно каква е връзката между джирото, гиросите, жироскопите и джиросването, не пропускайте статията ѝ Giro d’etimologia.

Giro d’etimologia

Красивото състезание Giro d’Italia, на чието начало станахме домакини в България, е повод Екатерина Петрова да наниже поредната огърлица от думи – от „джиро“ до „чеверме“. Дръжте здраво жироскопа, за да не паднете от коня! Пардон, от колелото!

ТоестЕкатерина Петрова

Освен че сме много културни тази седмица, сме и някак бангаранга – имаме два пъти Стефан Иванов и два пъти Златков (Кирил и Веселин, които, между другото, са братя). В рубриката „На второ четене“ Стефан ни връща към романа на Артур Кьостлер „Мрак по пладне“. Хубаво е да четем книги, които развиват сетивата ни по отношение на тоталитаризма, защото не е гарантирано, че той няма да се опита да се върне. Ако книгата е написана с ирония, още по-добре.

На второ четене: „Мрак по пладне“

Литературата има изключителното качество да ни припомня онова, което историята често пъти забравя или банализира. Това прави и политическият, психологически и философски роман на Артур Кьостлер за тоталитаризма, към който Стефан Иванов ни връща „на второ четене”.

ТоестСтефан Иванов

Пак Стефан разговаря с художника Кирил Златков по повод изложбата му в СБХ на „Шипка“ 6, която продължава още само няколко дни – до 28 май. Може ли тихото изкуство да се окаже най-радикално? Какво разказва лицето, което думите не могат? Как може да се рисуват хора, без да се изпада в цинизъм и сантименталност? Разговорът съдържа отговор на тези, както и на други въпроси.

Кирил Златков между крехкостта на рисунката и овладяната форма

Разговор на Стефан Иванов с Кирил Златков по повод новата му изложба, както и за тишината като радикален жест, за човешкото лице като материя, равностойна на музиката, и за крехкостта на линията, от която художникът отказва да бяга.

ТоестСтефан Иванов

След Кирил Златков преминаваме към Веселин Златков. Статията му за плаваща България и съдбата на „Калиакра“ ми навя странна асоциация – за готвача Рик Стайн. Обичам предаванията му, защото е ерудит и умее да прави връзки между храната и културата. В един от любимите ми епизоди Рик Стайн отива в Албания. Сред нещата, които научава от местните, е, че по време на тоталитаризма риболовът в страната е бил почти невъзможен заради затворените граници. И албанците отвикнали да ядат морска храна – ако уловели скариди, давали ги на прасетата. Сетих се за тази история, докато четях как посттоталитарна България заличава културата на ветроходството и по-общо – на плаването. Как из родните медии може да се види, че кораби плУват и акУстират, а морски мини са заплаха за нашата Екватория. Тези грешки се дължат не толкова на лошо образование, колкото на това, че корабоплаването в Балгария е набутано в бангарангата си.

Плаваща България и съдбата на „Калиакра“

Морето ни отдавна е сведено до туризъм, имоти и порция цаца с гледка. Голяма част от флота ни плава под малтийски флаг, а „Калиакра“ – някогашният символ на плаваща България, е вързана на кея като реквизит. Как една държава престава да бъде морска, преди да изгуби корабите си – от Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

Не че образованието ни е цъфнало и вързало. Въпреки усилията да компенсира дефицитите си чрез промени в националното външно оценяване (НВО), които впрочем допълнително влошават дереджето му. На тази тема е и статията на Донка Дойчева-Попова „НВО: Трагедия в 3 действия“. Децата, които по време на пандемията са завършили първи клас онлайн, днес са седмокласници и ги чака заветното НВО. Но никак не му върви на този випуск, разказва Донка. Уж изпитът по математика нямаше да е променен, но се оказва, че той все пак ще съдържа задачи, които нито учениците, нито учителите им са наясно какви са. И съответно нито има как децата да се подготвят за тях, нито е ясно как ще бъдат оценявани.

НВО: Трагедия в 3 действия

Уж същото, ама не точно. В НВО по математика все пак ще има нов вид задачи и учителите вероятно ще разберат почти едновременно с учениците какво точно ще включва изпитът. Ако това измерва нещо, то е хаосът в системата. От Донка Дойчева-Попова.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Вече нагазихме в родното политическо блато, така че преминавам към тазседмичния коментар на Емилия Милчева „Как се дресира опозиция“. Как се дресира? Ами като ѝ се орежат възможностите за парламентарен контрол например, което целят инициираните от „Прогресивна България“ промени в правилника на парламента. Уж България е парламентарна република, а подзаконов акт, какъвто е правилникът, е на път да я превърне в премиерска.

Как се дресира опозиция

52-рият парламент бавно се пренарежда така, че на властта да ѝ е по-удобно: по-малко парламентарен контрол, по-трудно създаване на временни комисии, министри, които могат да отсъстват колкото поискат. А опозицията ще кротува ли? От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Дойде време за препоръката ми, а с нея – и за частично отрезвяване от либерастката ми еуфория. Защото тази седмица, след близо 33 години, приключи една ера от американската телевизия и масова култура – The Late Show. През последните 11 години излъчваното по CBS шоу се водеше от Стивън Колбер. А Колбер и Джими Кимъл са комиците, които Тръмп най не може да понася. Опитът за отстраняването на Кимъл беше неуспешен, но CBS се огъна (или собственикът ѝ Paramount – вече няма значение). Макар че беше с най-висок рейтинг сред вечерните шоута, The Late Show беше прекратено с аргумента за финансови загуби. Може би това е съдбата на подобни телевизионни формати в ерата на интернет, но нищо не може да разсее съмненията за политически натиск в конкретния случай.

На Колбер все пак му бяха дадени последни 10 месеца – вероятно да за се избегнат огромни неустойки. През това време той съвсем се развихри и не пестеше критики нито към властта, нито към CBS и Paramount – след като вече е „канселиран“, нямаше какво толкова да му се случи още (освен да го уволнят предварително или да го дадат под съд). И даваше най-доброто от себе си. Канеше най-големите знаменитости, шегуваше се, пееше, танцуваше, целуваше се с мъже и жени в устата (макар да е хетеросексуален католик)… Колкото повече наближаваше краят, толкова по-добри ставаха епизодите му.

Та препоръката ми е: епизодите на The Late Show with Stephen Colbert са качени на части в YouTube, така че може да погледате напосоки. Не само финалният епизод, а и останалото си струва. Тук ще споделя финала на финала, в който Колбер поставя точката заедно с Пол Маккартни.

Ще ми липсва Стивън Колбер. А на вас ще ви липсва ли „Тоест“, ако поради безпаричие ни се бангаранги бангарангата и отидем на бангарангата си? Ако да, не забравяйте, че само месечните ви дарения могат да ни спасят и да гарантират нашата независимост.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-11-15-may/

От 8 май 2026 г. България се управлява от правителство, съставено и водено от доскорошния президент Румен Радев, сега вече министър-председател. То разчита на подкрепата на 131 депутати от новосформираната политическа сила „Прогресивна България“ в 52-рото Народно събрание. И въпреки това абсолютно мнозинство, в състава на новия кабинет има имена, чието присъствие провокира въпроси. Не толкова защо имената са точно тези, а кой стои зад тях. И съответно с колко зависимости стартират „Прогресивна България“ и Румен Радев и на кого и с какво имат да се отплащат.

От всичко това зависи и отговорът на най-важния въпрос: какъв изобщо е шансът този кабинет, с всичките колебания и съмнения, в които е обвит, все пак да проведе няколко крайно наложителни реформи? Или само сменихме пилота, но пак ще ни се повдига от турбуленции…

А симптоми, че България постепенно влиза в стария си политически режим на бързо пренареждане около новия център на власт, не липсват. Режим на васалщина, както го определя Емилия Милчева в тазседмичния си политически коментар, в който тя проследява светкавичното преструктуриране на институционалните пластове – от разместванията в прокуратурата, през снетата охрана на Борисов и Пеевски, до чудесните развръзки на дългогодишни конфликти в спорта и бизнеса веднага щом Румен Радев влезе в ролята на премиер.

Команда „Равнис!“ смени вятъра на промяната

След новата власт тръгна цялата държава в строй – прокурори се оттеглят, бизнесмени сменят роли, охрани падат, институции внезапно проработват, а доскорошни врагове козируват в синхрон. Само цените отказват да се подчинят на команда „Равнис!“. Там ще е първият тест. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Какво е отношението на новата власт към медиите, е въпрос, важен не само за медиите. Но в статията си „Да не се посочваме!“ Дарина Сарелска констатира, че след първите дни на управлението на новото мнозинство, което спечели изборите с обещания за прозрачност, медиите си остават натикани в мазето на политическия живот – буквално и метафорично. Остава само да се надяваме, че това не е познатият арогантен номенклатурен рефлекс за власт зад дебели стени и недостъпни кулоари. Защото иначе прогресивната идея за обществен договор ще бъде изпепелена от същия огън, в който изгоря и доверието към предишните управления.

Да не се посочваме!

Властта в България може да се смени, да се прекръсти на „прогресивна“ и да обещае нов обществен договор, но едно остава непроменено – страхът от журналистически въпроси. А когато медиите са заключени в мазето, „демокрацията“ неизбежно започва да си говори сама със себе си. От Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Един от ключовите въпроси по отношение на политическия проект „Прогресивна България“ е и за дозата идеологическа шизофрения и популизъм във формулата му. В „За Радев и таралежите“ Анахит Хачикян търси белези, които да изясняват това. Тя разказва и как декларациите на новия български премиер за повече „прагматизъм“ във външната политика и международните отношения вече предизвикват открита тревога сред европейските ни партньори.

И докато някои лидери на политически групи в Европарламента открито определиха Радев като риск за сигурността, любопитно е как ще се отнесе към него европейската левица. До момента липсват каквито и да било индикации за потенциално сътрудничество с „Прогресивна България“ в международен контекст, а това крие рискове изолацията на София тепърва да се задълбочава.

За Радев и таралежите

Кое ще е европейското политическо семейство, което ще си сложи този „таралеж в гащите“ – да приеме в редиците си „Прогресивна България“? Анахит Хачикян разсъждава по темата и ни запознава с малкото изразени мнения на евродепутати за политическия проект на Радев.

ТоестАнахит Хачикян

От „Епична ярост“ до икономическо задушаване – това е най-краткото възможно описание на конфликта в Близкия изток за момента. А в анализа си „Войната, която никой не иска, но всички вече водят“ Искрен Иванов разглежда завоя на Вашингтон към план Б и възможните посоки на развитие след това. Между религиозно-политическите доктрини и икономическия натиск, на карта е поставено не само бъдещето на Иран и Израел, но и оцеляването на глобалното американско превъзходство. А евентуалното реформиране на НАТО и ЕС, каквито ги познаваме днес, става все по-вероятно. Или даже наложително.

Войната, която никой не иска, но всички вече водят

За американската дилема между Израел и глобалната икономика, за иранската ядрена амбиция и за новото разделение между Европа и САЩ. Какво ни показва блокадата на Ормузкия проток? От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Еволюцията не напредва с темпото на развитие на технологиите, убедена е Юлия Федорчук. А в интервюто пред „Тоест“ по повод най-новия си роман „Домът на Орион“ полската писателка разбива напълно илюзията, че можем да обитаваме виртуални реалности, докато телата ни остават биологично зависими от застрашените екосистеми. Тя определя съвременния капитализъм като процес на безмилостно извличане на човешко внимание – ресурс, който сега се експлоатира така, както въглищата по време на първите индустриални революции.

Разговорът на Ина Иванова с Юлия Федорчук е сред задължителните четива на седмицата.

Юлия Федорчук: Превръщаме се в ресурс

За връзката между човека, Земята, екологията, поетиката и политиката – Ина Иванова разговаря с известната полска писателка и университетска преподавателка Юлия Федорчук по повод последния ѝ роман „Домът на Орион“.

ТоестИна Иванова

В най-новата си „порция език“ Павлина Върбанова е решила да разсее масовата заблуда, че езикът се изчерпва с речниците и правилата в учебниците. От пламенна защита на функционални неологизми като „достъпвам“ до иронизиране на кухото политическо „лидирам“, текстът ѝ проследява пътя на думите от живата реч до официалните речници, припомняйки, че лексикалната динамика може както да изпреварва, така и да се разминава с нормата. И призовава за езикова чувствителност, която да ни възпира от самоналожена интелектуална слепота.

Няма такава дума в българския език!

Сигурно и вие сте чували „Няма такава дума в българския език!“, а може и да сте го казвали. А думата си я има, макар че може и да липсва в речника. Но как една дума да влезе в речника, ако преди това не се е използвала? Павлина Върбанова ни сервира „порция език“ по тази тема.

ТоестПавлина Върбанова

Възможно ли е във времето на изкуствения интелект и софтуерно обработените гласове музиката все още да ни изненадва? В материала си „Angine de poitrine, или от какво е направена музиката“ Светла Енчева разказва за анонимно канадско дуо, което разбуни мрежата с екстравагантна микротонална музика и естетика на черни точки. В статията се търси отговор на въпроса дали в свят, в който все повече алгоритмите произвеждат „правилните“ продукти, търсенето на нещо различно в пространството между нотите е само авангарден експеримент, или е и акт на човешка съпротива срещу дигиталната унификация.

Angine de poitrine, или от какво е направена музиката

Микротонове и неравноделни ритми – как канадското дуо Angine de poitrine превърна една уж нишова музика във вайръл феномен? Текст на Светла Енчева за тоновете между тоновете и как музиката може да намери изход от собствената си предвидимост.

ТоестСветла Енчева

Следващата събота, в навечерието на Деня на българската просвета и култура, предстои последният (засега) епизод на „Тоест разговаряме“. Този път Владислав Севов ще ни срещне със Зорница Христова – писателка, преводачка, редакторка и издателка, а също и авторка на „Тоест“ и водеща на книжната ни рубрика „По буквите“.

Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 23 май от 16:00 ч. Вие също може да се включите, като довършите изречението „Книгата днес е…“ и зададете въпрос на Зорница в предварителната ни анкета.

И накрая – нещо много важно. Знаем, че мнозина от вас се притесняват за бъдещето и финансите си. Знаем, че почти за всички животът е поскъпнал в различна степен, а сътресенията по света и в един или друг сектор на икономиката у нас не гарантират на никого сигурност и спокойствие. Знаем и че все повече медии и медийни проекти ви призовават за подкрепа, за да оцелеят, и вие трябва да избирате кого да подкрепите.

Макар същата нестабилност и тревоги да тегнат над главите на екипа ни, всички сме силно мотивирани да продължим да правим това, което правим вече повече от осем години заедно с вас. И заради вас. Продължавайте да ни подкрепяте. А ако досега не сте били наш дарител, кликнете на бутона по-долу!

Приятно четене и хубави дни!

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-27-april-2-may/

Имаме си 52-ри парламент и началото му бе дадено с поредица от речи, писани от изкуствен интелект. Или може би от естествен, който е дотолкова облъчен от постната псевдописмовност, ширеща се свободно и необезпокоявано из социални мрежи и телевизионни студиа, че неговото творчество няма особена разлика със създаденото от чатджипитиподобни платформи. 

Единствената реч, която звучеше автентично, беше на Костадин Костадинов. Подозирам, че ако се направи езиков анализ на повечето неща, казани от трибуната в този ден, ще се окаже, че в неговата е имало най-много лексика и най-неклиширан синтаксис.

Но и да не се потвърди подозрението ми, едно е сигурно: омразата е дяволски автентична емоция и звучи по-истинно от добрите намерения, които понякога бият на кухо.

Ако не беше Костадинов за цвят, както и актуалният скандал между ПП и ДБ, откриването на новия парламент щеше да е особено скучно. Нямаше съспенс за нищо. Всички приятели са „винаги заедно, винаги, чааак до мрак“, даже един до друг на депутатските банки. 

Самото ПП и самото ДБ и те са едно до друго, но в момента са по-скоро в някакъв своеобразен situationship режим, отколкото в реално коалиционен. Нищо че така го продаваха преди изборите. Всичките им избиратели и бездруго бяха наясно, че са се събрали орел, рак и щука и постоянно се търси четвърти за белот, който все не идва. 

Обаче където ДБ, там и ПБ, така че коалиция може и да има, и то със съвсем козметична промяна в някоя буква. 

Аз собствено смятам да седна някъде сравнително кротко, да не шавам много, за да не давам голям разход, и да чакам да потекат реките от мед и мляко, обещани от актуалния спасител. Съветвам ви и вие да си намерите спокойни занимания и тихи игри, докато все още можете да си го позволите, защото след време е възможно и да не сме в състояние да извадим я джобни, я психика за нещо друго.

При всички положения нещата ще се случват бързо и яростно, защото да си имаш 131 депутати е много по-добре, отколкото да си нямаш. Питайте Бойко Борисов. Той 131 не успя да ги докара никога, но едни 119 е имал, та сега с под 40 сигурно ще срещне някои неудобства. За част от тях се разказва в материал на „Булевард България“, който обръща внимание, че слабият резултат на изборите изправя ГЕРБ пред някои сериозни вътрешнопартийни сътресения.

В тазседмичния си текст за „Тоест“ Емилия Милчева също оглежда какво се случва в партиите, подредени в парламента след последните избори, и очертава възможните сценарии за посоката, в която ще поеме страната, след като Радев е на път да се преформатира от президент на премиер.

Пирамидата

Абсолютното мнозинство на „Прогресивна България“ пренарежда властовия модел и предлага централизиран контрол с бързи решения и по всяка вероятност слаб отпор. Кой с какви заявки влиза в 52-рия парламент? От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Пак за избори, само че за междинните в САЩ, е коментарът на Яна Хашъмова, която като човек, живеещ и работещ в Щатите от много години, напълно си дава сметка, че „живее в абсурдна политическа среда“. 

„Всеки път, когато се случи нещо невъобразимо, си казвам, че това е дъното, но след това се оказва, че има и друго дъно, още по-дълбоко“, пише Яна и всички клатим глави в знак на разбиране, защото животът е кратък, но дъното – вечно.

Междинни избори, крайни послания и вечният бунт на избирателя

Как демократите броят дарители, републиканците – милиардери, а избирателите – причините си да са гневни. И някои паралели с българските избори. От Яна Хашъмова.

ТоестЯна Хашъмова

Междувременно тази седмица крал Чарлз III държа реч пред американския Конгрес (писана от естествен интелект, видно беше), в която по много елегантен начин напомни на конгресмените кои са, къде се намират и защо са пратени в тази сграда, а също така и какво всъщност са Съединените американски щати за собствените си граждани, но и за народите по целия свят. Много му пляскаха, много му ставаха на крака и републиканци, и демократи, дано са разбрали, че им казва каквото им казва… 

Какво още си казахме в „Тоест“ тази седмица?

Светла Енчева обръща внимание на сравнително ефективния начин, по който е протекла работата на МВР преди изборите на 19 април, като така за пореден път стана ясно, че „проблемът с купения и контролирания вот не е въпрос на етнос, култура или майчин език, а идва отгоре“. В текста си „Костеливият път към рибената глава“ Светла посочва примери какво се случва, когато показните акции престанат да са в центъра на полицейската работа, а тя се обърне към разследването на мрежите за натиск, оплетени от работодатели, институции и политици.

Костеливият път към рибената глава

Твърдата ръка печели аплодисменти, но реален ефект дават друг тип действия. Какво става, когато вниманието се пренасочи от показните акции към мрежите за натиск, оплетени от работодатели, институции и политици? Някои разсъждения относно работата на МВР преди последните избори. От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

В броя имаме и нов материал от Веселин Златков, посветен на явлението „варненски популизъм“. Как стана така, че Варна даде на света и Костадин Костадинов, и Веселин Марешки, и Ивелин Михайлов? 

Докато все още осъзнаваме резултатите от най-новите избори, можем с облекчение да отбележим едно: „варненската“ партия в следващия парламент ще е само една. Защо в кавички? Първо, „Възраждане“ отдавна е надраснала регионалния си произход. И второ, явлението „варненски политик“ надхвърля чисто географския си смисъл, защото предизвиква реакция едва когато се превърне в национален проблем,

пише Веселин в анализа си на политиците и формациите, тръгнали от Варна в опита си да завладеят света, България или поне Ветрино. 

Залезът на варненския популизъм

Варна не е монополист в местното производство на популисти, но често им дава първата сцена. Местни конфликти, бизнес интереси, недоверие към центъра и вкус към политическия тарикатлък превръщат „варненското“ в удобен модел за по-големи амбиции. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

От Варна се преместваме към Бургас, за да изследваме друг феномен – библиотека за хората. След подаването на оставка от ръководството на „Магазин за хората“ ни остава само библиотеката в Бургас като нещо, което действително е за хората и за никой друг. Сравнението ми, разбира се, е напълно неуместно, защото, за разлика от недоразумението с магазините, Регионална библиотека „Пейо Яворов“ работи и е храм на комуникацията, дом на общността на града и съвсем истински културно-образователен център. Абсолютен феномен за нашите ширини. Тя работи без почивен ден, от понеделник до неделя, от 8 до 23 часа, а в летния сезон и 24/7. „Горе-долу по всяко време на денонощието там може да бъде срещната и Яна Кършийска, директорка на институцията“, пише Ина Иванова в новия си материал от рубриката „Тези хора“, в който ни среща тъкмо с Яна. 

Яна Кършийска: Библиотеките са храм на комуникацията

Не сте ли си мечтали за огромна библиотека, която няма как да поберете у дома, но където денонощно се чувствате у дома си? Мечтата ви е сбъдната в Бургас от Яна Кършийска, с която се потапяме в увлекателен разговор благодарение на Ина Иванова.

ТоестИна Иванова

Ако имате път към Бургас, непременно се разходете до библиотеката и даже може да си постоите вътре, да си почетете, да си се успокоите от актуалното, което ви е налегнало. 

Докато сме все още на книжна вълна, трябва да ви кажа, че този месец разходката на Зорница Христова „по буквите“ е из Международния панаир на детската книга в Болоня, откъдето ни донася три все още непревеждани у нас заглавия. Чудесен и съвсем личен разказ на Зорница за посещението ѝ на панаира, което, макар и традиционно за нея, всеки път всъщност е една съвсем нова среща, от която стават ясни много неща за детското книгоиздаване, но най-вече за света на възрастните.

По буквите в Болоня

Този месец разходката на Зорница Христова „по буквите“ е из Международния панаир на детската книга в Болоня, откъдето ни донася три все още непревеждани у нас заглавия. С майсторската си и деликатна направа те ясно показват защо и като възрастни имаме потребност да разлистваме книги за деца.

ТоестЗорница Христова

И за да останем още малко при писането, ви препоръчвам интервюто на Стефан Иванов с ирландския писател Пол Линч, в което си говорят за литературата като търсене на смисъл отвъд политическото, за прозата като преживяване и за съпротивата срещу разсейването и загубата на индивидуалност. 

Пол Линч: Да погледнем реалността в очите

Стефан Иванов в един неполитически разговор с ирландския писател Пол Линч: за метафизичното измерение на писането, за човешката ситуация, за усилието и трагиката да узнаем кои сме и да съхраним достойнството си.

ТоестСтефан Иванов

Завършвам с първия материал, който публикувахме тази седмица – разговора на Роси Михова с Георги Гочев. Интервюто е част от новата ни поредица, в която Роси разговаря с наши съвременници с помощта на прочути „въпросници“ от културната история на света.

Прекрасен разговор, който в ерата на манифактурната оригиналност, е като луксозен ръчно правен шоколадов бонбон. Вкусът му остава с теб задълго.

Георги Гочев: Животът е усилие да овладеем изкуството на раздялата

В новата ни поредица Роси Михова разговаря с наши съвременници с помощта на прочути „въпросници“ от културната история на света. Първи в тази поредица е Георги Гочев, който поема риска да се изправи срещу няколко класически текста на Древна Индия – „Махабхарата“, Упанишадите и „Милинда Панха“.

ТоестРоси Михова

„В робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими“, казва Георги Гочев.

Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

С тези думи на Гочев и с последната работа на Banksy, която си кореспондира разкошно с тях, ви оставям на мира, за да си четете „Тоест“ до насита. Връщаме се с ново съдържание на 11 май. 

View this post on Instagram

A post shared by Banksy (@banksy)

Ако намирате работата на медията ни за важна и смислена, подкрепете ни. Благодарим, че сте наши читатели и поддръжници!

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-20-25-april/

През първата седмица след изборите няма как новинарският поток да не бъде подчинен на резултатите от вота и на първоначалните оценки и анализи, провокирани от тях. Очевидно е, че след 19 април 2026 г. политическата сцена в България ще бъде различна и доминирана от нов ключов играч. Би трябвало да напиша, че това е новата партия „Прогресивна България“, но понеже тя бе учредена буквално два дни преди изборите, по-честно ще е да уточним, че победител е бившият президент Румен Радев. Той спечели невиждано отдавна мнозинство, привидяло лично в него това, което му се искаше да види. Тези 44,6% от хората, дали вота си за него, тепърва ще валидират предположенията и надеждите си за идеите и личностите, които ще задават дневния ред на държавата през следващите четири години.

Какво обаче извън предположенията и надеждите е сигурно?

ГЕРБ не просто загубиха изборите, а без малко щяха да останат трета политическа сила в новия парламент. „Възраждане“ едва се закрепиха над 4-процентовата бариера. Жалко! Щяха да липсват на малцина.

На никого няма да липсват със сигурност ИТН, които заслужено безславно приключиха завинаги авантюрите си в политиката. В новия парламент няма да присъстват и БСП, а ДПС (на Делян Пеевски) се сви до малко над 7% подкрепа.

Единствената политическа формация от предишното Народно събрание, която увеличава електоралната си тежест, е коалицията „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП–ДБ), въпреки атаките на всички срещу тях, преливането на гласове към победителя и собствените им грешки и пропуски, които поне част от лидерите им изглежда да осъзнават.

Юмрукът на Радев след тези избори обаче вече не е символ на бунт, а инструмент на властта, напомня Емилия Милчева в политическия обзор на първата следизборна седмица. Защото абсолютното мнозинство предполага олигархичният модел да бъде „размазан“, както си го представят гласувалите за „Прогресивна България“. И както им беше обещано. Макар те да предоставиха доверието си, без много да се интересуват точно как и от кого ще бъде свършено това. Тези и други въпроси стоят зад заглавието „Радев, ще удряш ли с юмрука?“

Радев, ще удряш ли с юмрука?

Абсолютното мнозинство дава възможност за бързи решения без оправдания. Първият тест е кадровият – ВСС, главен прокурор, регулатори. От него ще се види към обещаната промяна ли се върви, или „юмрукът“ ще пренарежда същата система с други лица. От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

„Видях роботи!“ – възкликва Дарина Сарелска в новия си анализ за „Тоест“, тема на който този път е медийното отразяване на изборния ден и нощта след него. И според нея това възклицание, за жалост, почти напълно изчерпва темата. Защото големите телевизии ползваха хуманоидни роботи и холограми само като екзотичен фон на скучни и остарели журналистически клишета, а в студиата продължиха да дефилират „говорещи глави“ с опорни точки от миналото десетилетие. Текстът търси отговори на въпроса защо при наличието на нови технологии, чиято сила е в бързата проверка на факти, анализа на данни и изобразяването им, водещите телевизии избраха патриотарския кич, преразказ на публикации от социалните мрежи и „пликове с прогнози“ пред модерната журналистика.

Неотразимото медийно отразяване на изборите

В отразяването на изборите телевизиите вкараха роботи, но не и особен смисъл. И това ни показа предимно докъде се простират границите им – и технологични, и редакционни, и най-вече зрителски. На телевизионния фронт нищо ново, освен поредната пропусната възможност. От Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

С новия си коментар за „Тоест“ Светла Енчева предлага да погледнем на случилото се в неделя под малко по-различен ъгъл. А именно дали пък фиксацията върху определени (макар и наболели) теми, като антикорупция и съдебна реформа, и твърде абстрактното им обговаряне не доведоха до тази неочаквана концентрация на власт. Особено на фона на демократичната ни култура в момента, тази концентрация е с потенциал да произведе далеч по-страшни чудовища от тези, от които се опитваме да се отървем.

Казах ви

В случая „казах ви“ е опит за равносметка как някои пренебрегвани процеси, фокусът върху корупцията и страхът от ценностни позиции доведоха до (не)очаквана концентрация на власт. Текст на Светла Енчева за пропуснатите сигнали и изкривените прогнози.

ТоестСветла Енчева

И понеже преди, след и по време на избори (да не кажа непрекъснато) у нас циркулира темата как някаква друга избирателна система, видите ли, щяла да произведе по-справедлив резултат, сега е моментът да се замислим какъв парламент щеше да ни очаква след няколко дни, ако се бяхме подхлъзнали по идеята за мажоритарна система. Александър Драганов обаче призовава да не я демонизираме прекалено и разбира се, има валидни аргументи за това. Ще ги прочетете в статията му „Избори и избирателни системи. Между черните дупки и реалността“.

Избори и избирателни системи. Между черните дупки и реалността

След дългата поредица от предсрочни избори все по-често на дневен ред излизаше въпросът трябва ли да променим избирателната си система, за да се реши проблемът. Александър Драганов разсъждава по темата, представяйки плюсовете и минусите на пропорционалните и мажоритарните системи.

ТоестАлександър Драганов

И стига толкова политика…

Повече от половин век след като последният екипаж от програмата „Аполо“ напусна Луната, човешкото присъствие около нашия естествен спътник отново предизвиква внимание. В новия си обзор научни новини за „Тоест“ Михаил Ангелов прави дисекция на мисията Artemis II – събитие, което не предизвика голяма медийна експлозия, но подложи на изпитание актуалната технологична готовност на човечеството за космически мисии. Статията представя и чисто човешките (и понякога комични) предизвикателства на живота в Космоса – от запушената „космическа тоалетна“ до вълнуващото наблюдение на слънчево затъмнение отвъд земната атмосфера.

Научни новини: Artemis II завинаги

Artemis II не донесе големи изненади и обществени придихания. (Макар че част от нас пророниха по някоя и друга сълза при излитането и кацането.) Но без рекорди за показ пак има смисъл, особено когато правим проверка дали можем отново да стигнем до Луната и обратно. Обобщение от Михаил Ангелов.

ТоестМихаил Ангелов

„Втората цедка“ на класацията на авторите на „Игромислие“ разпали важен и не неочакван дебат: защо все още се страхуваме да превеждаме игрите на български? Тръгвайки от спора дали Baldur’s Gate трябва да е „Портата на Балдур“, или просто топоним, Миглена Николчина, Еньо Стоянов и останалите атакуват „езиковия мързел“ и липсата на институционална подкрепа за гейм индустрията у нас. Публикацията прави паралел с полския успех на „Вещерът“, започнал именно от силна локализация, и задава неудобния въпрос: защо българските програмисти и държавата ни продължават да се държат така, сякаш езикът няма значение за дигиталните светове?

Авторите напомнят, че дори когато играем сами вкъщи, видеоигрите са социално преживяване, което чака да бъде разказано. А гейм субкултурата трябва да е част от националния ни културен контекст – тема, която антрополозите подминават, но тя дооформя представите на цели поколения за изкуство и общност.

Втора цедка на „класацията“. Превод и локализация

На какъв език играем? Ако мислим, разговаряме и четем на български, ако гледаме филми със субтитри, защо това не важи за игрите ни? Втората част от класацията на игромислещите обръща внимание на този проблем, който като че ли най-сетне събуди интереса на играещите общности.

ТоестМиглена Николчина

Тази седмица може да прочетем и втората част на необичайната „кулинарна география“ на отвъдното в рубриката „Ориент кафе“. След като в първата част Атанас Шиников ни запозна с общите представи за задгробния живот в исляма, сега ни потапя в детайлните и често стряскащи описания на това какво всъщност има на „трапезата“ в Рая и Ада. От реките с вино, което не замайва главата, или мед, до гнойната вода, запазена за грешниците, текстът изследва как ислямската традиция използва сетивните усещания, за да очертае границите на морала. Ще оставя на читателя да прецени дали Атанас е написал екзотичен разказ, или по-скоро метафорично размишление по темата как въображението за „там“ винаги казва нещо важно за живота „тук“.

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма (продължение)

И тази седмица продължаваме да разлистваме заедно с Атанас Шиников двете „менюта“ в мюсюлманското отвъдно. Тези, които възнаграждават праведните, и онези, които изгарят вътрешностите на грешниците. За да допълни преживяването, Атанас е „поканил на масата“ сведущи по темата теолози и коментатори.

ТоестАтанас Шиников

Новото „Стихотворение на месеца“ от японската поетеса Чика Сагауа се нарича „Сутрешен хляб“ и е сюрреалистичен сън отвъд ръба на едно уж банално измъкване през прозореца… Или може би е взиране в абсурда на ежедневието, прочетено като разбъркан кинокадър, търсещ смисъла на собственото ни смирение. Не съм сигурен.

Сутрешен хляб

Сутринта виждам няколко приятели да се измъкват през прозореца. Зеленото червейче на изкушението. В овощната градина е убита жена със свалени чорапи. Утрото, нахлупило цилиндър, се задава иззад овощната градина. В ръката с вестник, напечатан със зелено мастило. Най-сетне и аз трябва да сляза от хълма. Градските кафенета са красиви

ТоестТоест

Сигурен съм обаче, че няма никакъв шанс да откриете такива текстове другаде. А екипът на „Тоест“ разчита на вашите дарения, за да продължи да съществува, затова не забавяйте и не забравяйте финансовата си подкрепа.

Приятно четене!

И не заспивайте! Оставете сетивата си обострени.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-13-18-april/

Изборната седмица у нас започна с екзалтацията около едни чужди, но важни, включително по геополитически причини, избори. Дали заради великденското покачване на алкохолния градус и калорийния прием, дали заради не особено здравия ни национален интерес към „живота на другите“, но падането на Орбан и победата на Мадяр предизвикаха оживено бълбукане из социалните мрежи. Ще речеш, че 80% българи, а не унгарци бяха пуснали неделни бюлетини, за да кажат не на 16-годишния авторитарен режим на „Фидес“.

Парадоксално, бълбукането и клокоченето се оказаха най-вече от паралингвистичен характер предвид затрудненията, които кръстосващите социалните мрежи изпитаха с транскрипцията на името на победилия лидер. (Ти да видиш – веднъж на високосна година и езикът да има значение за някого!)

Иначе, за самия Мадяр се чу и написа относително малко и плитко – особено за Орбан-закваската му и за сенчестите страни в политическата му кариера. Лично аз например имам проблем с това, че в един момент възходът му стъпва с хусарски ботуши върху факта, че тайно записва разговорите с тогавашната си съпруга и майка на трите им деца Юдит Варга, а впоследствие предава където трябва уличаващите я записи. Такива „филми“ вече съм гледала, и книги съм чела даже, та – ще ме извините – на павликморозовци някак не мога да се доверя с чисто сърце.

Има обаче неща, на които се доверявам… Като прекарала две години от живота си в Будапеща; изпила стотици кафета във великолепните „Жербо“ на „Вьорошмарти“, „Мювеш“ на „Андраши“, „Пушкин“ в едноименното кино и пр., блажено пропиляла немалко летни дни в архитектурно смайващите закрити и открити термални бани „Рудаш“ и „Сечени“; живяла или гостувала в десетки квартири около „Астория“, „Ференциек тер“, „Блаха Луиза“, „Байчи Жилински“ и пр. – места, всмукващи те в мрачните си вътрешни дворове, с дантели от ковано желязо по висящите външни стълбища и балкони, с еклектична плетеница от влияния – неоготика, необарок, неоренесанс, сецесион, ар нуво, баухаус – нямам капка съмнение, че тази страна, която има неизброими „йотабайтове“ съхранена памет – историческа, културна, градска, – има и воля за бъдеще.

Ако не друго, отминалите там избори ни убедиха, че няма вечни режими, не и в сърцето на Европа. Не и когато обществото е съхранило демократичния си инстинкт, реакциите си, в крайна сметка – мускулите да се обединява и да… бие шута на който си го е заслужил. В подкрепа на това ето един документален филм за престъпните изборни практики на Орбан – филм, който спокойно можем да съотнасяме и към собствената си ситуация на избиратели в България.

Гледайте го днес, защото утре са нашите избори и само от нас зависи какви ще са резултатите и доколко представителни ще бъдат те.

За съжаление, настоящите предизборни кампании – сами по себе си скучновати – не получиха добро медийно отразяване. Чудесната протестна енергия, акумулирана по площадите в края на миналата година, сякаш постепенно се разми по време на новогодишните празници и се стопи с последния мартенски сняг. Дори т.нар. Големият дебат в „Извън ефир“, излъчван на живо на 14 април, беше вял и не особено сръчно модериран. Други дебати реално нямаше.

Защо няма лидерски дебати?

Политиката у нас се води извън кадър, без риск и без сблъсък на идеи – там, където избирателят не участва и няма какво да сравнява. Това някак отговаря на въпроса в заглавието. И все пак… Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Затова пък в социалните мрежи станахме свидетели на купища особено грозни и груби мизогинни коментари – главно от тролове, но за жалост, и от реални хора с лица и биографии. Междувременно се появиха новини за купуване на гласове с фалшиви банкноти, тоест за „безплатно купуване“ на гласове… А из мрежата се чуха оплаквания на хора, ненамиращи точните платформи и кандидати, които да подкрепят.

Само че да избереш кой да те представлява в Народното събрание не е същото като да си избереш чифт обувки номер 38,5, след което да ги занесеш на обущаря, та леко да ги поразтегне с калъпа, тъй щото да не убиват на изхвръкналото кокалче на лявото ти стъпало. Гласуването в повечето случаи е компромис, понякога дори тежък, който идва с отговорността след това да изискваш и да предоговаряш, и да убеждаваш своя представител в нещата, в които вярваш, и – ако се наложи – при следващ избор да оттеглиш гласа си. В крайна сметка не е ли това смисълът на представителната демокрация?

Още за изборите в Унгария и България, както и за рисковете Румен Радев да се превърне в следващия Орбан четете в седмичния анализ на Светла Енчева „Отива ли България там, откъдето Унгария се връща“. Въпреки краткосрочната мощна купесто-дъждовна облачност, която се задава, Светла завършва по-скоро оптимистично:

… въпросът не е само дали България се е запътила натам, откъдето Унгария се връща. Въпросът е дали изобщо има хоризонт за този път, или той не след дълго ще бъде част от миналото.

Отива ли България там, откъдето Унгария се връща?

Унгария затваря цикъл, а България сякаш е на прага на нов. Между фигурата на „спасителя“, руското влияние и отслабващите институции стои въпросът „Накъде завиваме ние?“. Коментар на Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Очаквано, на изборна тема е и текстът на Емилия Милчева „Българският нелиберален въпрос“. Въпросът, който остава да ме гложди след прочита на Емилия обаче, не е особено оптимистичен:

Може ли властта да бъде реално сменена, или само се преразпределя между нови лица?

Българският нелиберален въпрос

Предварителните резултати от изборите очертават победител, но не и промяна. Зад обещанията за „разграждане на модела“ прозира готовност за ново разпределяне на влияние, както и липса на визия за реални реформи. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

На пръв поглед встрани от темата, но в действителност дълбоко свързана е статията на Надежда Цекулова „Просто добави радост. Какво са съвременните палиативни грижи за деца“. Ще цитирам тук съвсем кратък откъс, който дава представа за належащата промяна в здравните политики и политиките, свързани с децата. И дано този болезнен въпрос, белег на цивилизационна (не)зрелост, намери място в следващия парламент:

В България има отделни специалисти и институции, които полагат усилия да предлагат модерни детски палиативни грижи. Липсата на рамка, работеща система и разбиране на темата обаче ги превръща в еднорози в една цялостно нехуманна към болните деца среда. За да се промени това, трябва първо достатъчно много хора да повярват, че болните деца също са деца и имат право на детство. 

Просто добави радост. Какво са съвременните палиативни грижи за деца

Разполагаме със здравна система, която все още не успява да се пречупи така, че да осигури детство там, където заболяването е отнело почти всичко друго. Как изглеждат детските палиативни грижи в България? Първи текст от новата поредица на Надежда Цекулова за детските палиативни грижи.

ТоестНадежда Цекулова

Децата наравно с възрастните са важни герои и в книгата, за която Антония Апостолова пише в рубриката „На второ четене“ – сборника с разкази „Август“ на румънката Елена Владаряну в майсторския превод на Лора Ненковска. Антония признава, че това са най-добрите разкази, които е чела от много време насам, а аз потвърждавам и на свой ред препоръчвам.

На второ четене: „Август“

Макар че сме в началото на пролетта, Антония Апостолова ни връща към една книга за пропукванията и пробивите в зрялото лято – великолепен сборник с разкази на румънската писателка Елена Владаряну. Ако харесвате Селинджър и американските разказвачи на XX век, тази книга е за вас.

ТоестАнтония Апостолова

Докато още се възстановяваме от великденските трапези, Атанас Шиников бърза да ни отрупа с още всякакви преизобилни – „бюлюк“, както казва самият той – храни и напитки. За щастие, имагинерни. „Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма“ е новото попълнение в рубриката „Ориент кафе“. Макар че тази статия, както личи от заглавието, върви по-добре с чаша вино.

Вино или гной: Какво се яде и пие в отвъдното според исляма

Все още преуморени от празничните трапези, се оказваме на главозамайваща разходка из мюсюлманското отвъдно, където Атанас Шиников ни оставя да се чудим алегория ли е целият този плътски разгул, или магически реализъм, или паранаучна фантастика. Текст с продължение.

ТоестАтанас Шиников

И накрая, за да свържа още веднъж унгарските и българските избори, поздравявам ви с любим (че и награден с „Оскар“) епизод от „Том и Джери“, в който обаче котаракът свири не какво да е, а прочутата и извънредно трудна за изпълнение Унгарска рапсодия №2 от Ференц Лист, докато мишлето се опитва и в крайна сметка успява да му открадне шоуто.

Така че не оставяйте нещата в ръцете на онези, които за пореден път искат да ни откраднат шоуто. Сега ние сме на ход. Гласувайте! А докато чакате на опашките пред избирателните секции, подкрепете ни, като натиснете бутона по-долу. Благодарим ви!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-6-11-april/

Здравейте, и.ф. главни прокурори!

За този поздрав се вдъхнових от Полина Паунова. Според нея всички имаме точно толкова право да се назовем изпълняващи функцията главен прокурор, колкото и Борислав Сарафов, след като и Конституционният съд се произнесе, че той заема този пост нелегитимно.

И вие ли като мен въздъхнахте с предпазливо облекчение, че светът още си е на мястото, когато се събудихте в сряда? Тръмп не изпълни заканата си да изличи цяла цивилизация, никой не пусна атомна бомба. Засега. Още имаме някакъв шанс да остареем – както се казва във филма на Лина Кривошиева „Какво е да остарееш в България“, чиято премиера беше на 5 април: остаряването си е привилегия, до която не всички се домогват.

„Какво е да остарееш в България“ – прожекции и срещи с публиката

Каним ви да гледаме заедно новия документален филм на „Тоест“ и да се съберем около тема, която засяга всички ни, но за която рядко говорим. Чрез историите на няколко жени филмът изследва какво означава да остарееш – и как обществото ни се отнася към възрастните хора.

ТоестТоест

Разбира се, за всичко са виновни либералите, които прекалиха с равните права и политическата коректност и тласнаха махалото в обратната посока. Сега всички може да сме спокойни, че най-големият проблем на човечеството е решен – хора, родени с пениси, няма да пречат на жените в олимпийските спортове. Е, намираме се в нещо като трета световна война, свободното пътуване е все по-затруднено, нападението над Иран доведе до недостиг на горива в световен план и силно затрудни редица сектори, светът, какъвто го познавахме, се разпада… ама това са дреболии.

Изобщо, защо да се притесняваме за някакви си войни в навечерието на един от най-големите християнски празници – Великден? Ето, на Тръмп не му е проблем да заплашва празнично, в компанията на великденски заек. Независимо дали сте пропуснали тази история, или не, препоръчвам новия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ на Йоанна Елми, в който пише за бомбардировки, молитви, великденски традиции и политика, без да пропускаме заека.

Гласовете на Америка – брой 14

Белият дом редува молитви и бомбардировки, а Великден в САЩ се оказва едновременно ритуал и реторика. Някак погълнати от великденския заек, Ормузкия проток и „инвестицията във война“ седим и се чудим кой и какво точно празнува. Новият брой на бюлетина за САЩ на Йоанна Елми е тук.

ТоестЙоанна Елми

В тези интересни времена човек все по-често си задава въпроса: какво ще стане, ако САЩ излязат от НАТО? Искрен Иванов не само пита, а и отговаря какво биха загубили от подобен ход и САЩ, и Европа, както и кой би спечелил. Добрата новина е, че това не е много лесно да стане, макар да е възможно. Лошата – че докато шантажира, че ще го направи, Тръмп склонява Европа към още и още компромиси.

Ами ако САЩ излязат от НАТО?

Живеем в свят, в който съюзите не са даденост. И това донякъде е добре, защото бяхме склонни да ги приемаме за вечни, а е полезно да си припомняме защо съществуват и какво точно изчезва, когато ги няма. Но ако САЩ се оттеглят от НАТО, в какво ще се превърне Европа и на каква цена? От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Но ако си задаваме много въпроси за бъдещето, може да се поболеем от притеснение. Ако не си ги задаваме обаче и оставяме другите да вземат важните решения, самото бъдеще ще стане вредно за здравето ни. Като стана дума за здраве, гледахте ли разговора на Владислав Севов с журналистката Надежда Цекулова? След рубриката ѝ за женското здраве нямам търпение да чета нейните предстоящи статии за палиативните грижи за деца.

Впрочем какво пише в предизборните програми за женското здраве? И изобщо за жените? След като прегледах програмите на всички партии и коалиции, регистрирани за изборите, мога да ви кажа: почти нищо. Та се замислих, че жените се превръщат в нещо като новите гейове – защитата на правата им се възприема като токсична дори от смятащите се за демократични партии. От жените се иска да раждат деца и да си знаят мястото.

Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

В предизборните програми на партиите и коалициите жените почти липсват, освен като майки и демографски ресурс. Теми като равенство, насилие и труд остават встрани или се появяват бегло. Прегледът на тези програми показва системно изместване на разговора за правата на жените. От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Докато четях политически програми, си припомних какви предизборни студиа и дебати имаше едно време. И те имаха значение – например Петър Стоянов загуби битката за втория си президентски мандат не на последно място защото се поддаде на активно мероприятие по време на дебат.

В тазседмичната си статия Емилия Милчева разсъждава защо вече няма лидерски дебати. Според нея това не е инцидент, а устойчив модел на политическо поведение – нещо, с което не мога да не се съглася. Вместо в политиката да има спорове по същество, тя е фиксирана в скандали, краткосрочни сметчици и договорки зад камерите – без публика и без въпроси. И смърди – като развалено яйце.

Защо няма лидерски дебати?

Политиката у нас се води извън кадър, без риск и без сблъсък на идеи – там, където избирателят не участва и няма какво да сравнява. Това някак отговаря на въпроса в заглавието. И все пак… Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

От яйцата пак стигнахме до Великден. Ако се чудите защо се пише „воскресе“, какво е „воистину“ и изобщо как да разбираме воскръсналите (по Великден) словеса, знаете кой най-добре може да намести тази религиозна лексика в главите ни – разбира се, Павлина Върбанова.

Как да разбираме воскръсналите (по Великден) словеса

По Великден и някои думи възкръсват, макар само за около седмица. Думи с празнично и архаично звучене, но невинаги с ясно за нас значение. Преди да боядисаме яйцата, Павлина Върбанова ни приканва да разберем какво точно казваме, когато изричаме великденските кодови думи и поздрави.

ТоестПавлина Върбанова

Вече минаха 10 дни, откакто е воскръснала и българската редакция на „Свободна Европа“, след като беше закрита поради липса на финансиране. Или може би е по-точно да кажа, че се е преродила, защото сега се подвизава на нов сайт и под името „Свободна точка“. Препоръката ми тази седмица е да ѝ ударите едно рамо (банковата сметка може да намерите най-долу на сайта), защото без „Свободна Европа“, пардон, „Свободна точка“, българската журналистика рязко ще осиротее.

Разбира се, препоръчвам да подкрепите и нас, понеже съществуваме само благодарение на вашите дарения.

И да, знам, че даренията от аудиторията идват от едни и същи джобове и че тези джобове не са бездънни. Но все пак предпочитам малкото независими медии да се подкрепяме, а да не се възприемаме като конкуренти.

С пожелание за светли празници, ако празнувате, а ако не – спокойни дни,

Светла Енчева, и.ф. главен прокурор

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-30-mart-4-april/

Докато Румен Радев ни уверява, че „евтиният петрол, за който е пригодена нашата рафинерия, е на два дни прав път през Черно море“, а Бойко Борисов – че „всички гласуват за ГЕРБ по любов“, Artemis II започна своето пътуване към и около Луната. Може да го следите в live stream канала на мисията: 

Съветвам ви да го правите при всяка възможност, за да не забравяте, че винаги има надежда да бъдем на по-добро място. Било то и извън орбита. Така както прави и астронавтката Кристина Кох, част от 4-членния екипаж на борда на Orion, първата жена, която ще отиде до Луната и обратно, впечатляваща специалистка с рекордните 328 дни на Международната космическа станция и съпруга и майка, която е щастлива, че ще има едни десет дни, в които никой няма да ѝ се обажда по телефона с въпроса „А това къде ми е?“.

Обратно на Земята, чиято гравитация напоследък сякаш ни натиска повече от обикновено и където постоянно ни се налага да търсим едно или друго – я ключове, я смелост да отидем до магазина, където всичко е по 400 евро, я логика в действията на световните лидери.

Тук, долу, нещата са „още от същото“. Стоим на прага на нова криза, горе-долу с мащабите на ковидската, само че този път енергийна, предупреждават от Брюксел. Не е лоша идея, казват, да си работите от вкъщи и да не шофирате много-много, а ако шофирате, правете го бавно. 

На този фон върви и предизборната кампания на Румен Радев, която притопля старите послания за „странните идеологии“, на които се опитваме да угодим, докато хубавият руски петрол ей го къде е. Емилия Милчева има текст по темата в тазседмичния брой на „Тоест“.

Преди изборите: Инфлация на страхове, алгоритми на разделението и дъх на петрол

Предизборната кампания се води по всички фронтове. Докато партиите спорят на терен, а ние си мислим, че знаем какво става, алгоритмите преподреждат вниманието ни и пренаписват дневния ред в посока София–Будапеща–Москва. Да гледаме ли към Унгария в чудене и за нашите избори? От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Ако веднага след видеото на Румен Радев, което линкнах по-горе, ви се зарежда рийл с плетене на една кука, значи сте направили най-доброто за себе си и за менталното си здраве. Ако обаче ви влиза Томислав Дончев с отговори на „Пет въпроса от младите хора“ (кои са тия млади хора?), от които става ясно, че България превъзхожда другите страни „с много неща“, не знам как да ви помогна. Освен да ви препоръчам текста на Веселин Златков за Варна и за „многото неща“, които са готови, но не са хубави в този град, управляван 10 години от ГЕРБ.

Новите проблеми на Варна

Варна като разказ за пропуснат шанс и за системно разминаване между амбиция и реалност. В града се строи повече, отколкото се живее, обещава се повече, отколкото се изпълнява. Между морето, имотите и провалените проекти наднича въпросът „Къде потъна потенциалът?“. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

Какво още в „Тоест“ тази седмица?

Материал от Александър Малинов за възможните опасности за България вследствие на войната между САЩ, Израел и Иран.

Израелско-американската война срещу Иран. Какви са опасностите за България?

Войната в Иран изглежда като някаква невероятна импровизация. Как ни изглежда обаче, не е важно. Важно е какви са последиците. А те вече се оформят като съвсем конкретни проблеми: риск за сигурността, по-скъпи горива и възможен натиск по границите. Мислим ли изобщо за това? От Александър Малинов.

ТоестАлександър Малинов

Във връзка с войната и световното лидерство споделям с вас карикатурата на Бил Брамхол за New York Daily News, препостната в X от английския профил на Иранската информационна агенция. Просто е толкова хубаво всичко!

„Хубаво“ е и в културния сектор. 

Кавичките при „хубаво“ от предишното изречение се мъчат да махат хора като Зорница Христова, която тази седмица ни представя две книги в рубриката „По буквите“, и като Тодора Радева, за която ни разказва Ина Иванова в поредицата ни „Тези хора“. Тодора е писателка, програмна директорка на Софийския международен литературен фестивал и създателка на Фондация „Прочети София“. 

Не мога да си представя живот без това, което изкуството дава. То те владее, поставя въпроси, тревожи те и в това е красотата му. В него са възможни много различни светове. И аз обичам да потъвам в тях. Но те също така вдъхновяват – независимо дали филм, книга или картина могат да породят у теб желание да създадеш нещо твое, да продължиш диалога.

Тодора говори за желанието да продължиш диалога. За съжаление, по някои теми въобще не сме го почвали. Или сме го повлекли в тотално грешна посока. Една от тях е „Какво е да остарееш в България?“. Или не говорим по нея, или я принизяваме до „ексклузивността“ на сутрешен блок, който прави „шокиращи разкрития“ в дом за възрастни хора. 

За да започнем диалога по по-смислен начин, ви каним на прожекциите на документалния филм на Лина Кривошиева „Какво е да остарееш в България“.

Премиерата ще бъде в София на 5 април (тази неделя) от 15:00 ч. в Дома на киното. Всички останали места, дати и часове, както и повече информация за филма може да видите в публикацията за филма в сайта ни.

„Какво е да остарееш в България“ – прожекции и срещи с публиката

Каним ви да гледаме заедно новия документален филм на „Тоест“ и да се съберем около тема, която засяга всички ни, но за която рядко говорим. Чрез историите на няколко жени филмът изследва какво означава да остарееш – и как обществото ни се отнася към възрастните хора.

ТоестТоест

А в този разговор Лина разказва за личната си мотивация да тръгне към темата за остаряването. Тема, от която повечето от нас се боят, може би докато не си дадем сметка, че остаряването всъщност е привилегия. Как обаче изглежда тя в държава като нашата?

И понеже в „Тоест“ сме по разговорите – ако не сме ги почнали, си намираме повод, а ако сме ги стартирали, гледаме да не ги спираме – затова и в новия епизод на видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“ (много разговор, много нещо!) продължаваме с диалозите по важни теми с нашите редовни автори.

На 4 април (тази събота) от 16:00 ч. в YouTube Live Владислав Севов се среща с Надежда Цекулова, за да я пита „Какво му липсва на нашето здравеопазване?“, а тя да му отговори „А какво НЕ му липсва на нашето здравеопазване?!“. Разбира се, няма да е така, защото това ще е най-краткият стрийминг в историята на стриймингите, а и защото Надежда има доста да каже за системните дефицити в здравеопазването.

Да обобщя, за да няма неразбрали: 

• В събота (4 април) сте в 16:00 ч. в YouTube Live за разговора с Надежда Цекулова за българското здравеопазване.
• В неделя (5 април) сте в 15:00 ч. в Дома на киното за прожекцията на „Какво е да остарееш в България“.
• През останалото време сте където пожелаете, но най-вече в сърцата на екипа на „Тоест“, защото, ако ви няма вас, верните читатели на медията, тя няма как да съществува. 

Ако харесвате това, което правим, и го намирате за важно, но още не сте станали дарители, може да го направите с малък месечен абонамент, който би означавал много за нас.

Ако вече сте част от хората, които ни подкрепят, благодарим ви сърдечно! Четете и споделяйте съдържанието ни и разказвайте на вашите приятели какво ви е харесало в медията, за да продължи да я има.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-23-28-mart/

Отмина първата седмица от началото на кампанията за предстоящите избори за нов парламент. Предстои да видим дали в останалите три седмици обичайното надвикване на политическия пазар отново ще заглуши опитите за рационален разговор. Но докато прожекторите ще са насочени към поредните „спасителни“ обещания, ние в „Тоест“, както пък е обичайно за нас, ще се взираме в сенките и ще четем между редовете, където контекстът невинаги е кристалноясен, но процесите са най-дълбоки. Защото отвъд плакатните лозунги – отчайващо банални впрочем – продължават да стоят отворени най-важните въпроси, на които почти никой политик не бърза да отговори.

В новия си анализ за „Тоест“ Емилия Милчева разглежда усилията на служебния кабинет и МВР да редуцират контролирания вот. Този път изглежда, че десетилетната етническа лоялност в районите на ДПС трудно ще бъде трансформирана изцяло в нови мрежи от зависимости. Дали обаче факторът „Пеевски“ няма да се окаже неочакван катализатор, който, отблъсквайки част от вота в нови посоки, да предизвика оздравителен трус в политическата конюнктура у нас?

На Пеевски ще му е трудно с гласовете

Купеният вот всъщност е мрежа от зависимости, която се прокъсва, когато държавата действа. Акциите на МВР дават някакви резултати – засега повече видими, отколкото ефективни, но все по-често се поставя въпросът колко тежи реалната подкрепа на избирателите за ДПС – Ново начало. От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Светла Енчева забелязва едно оглушително отсъствие в дневния ред и в обществения дебат около тези избори. Изглежда, че на никого не му пука за либералната демокрация. На нея всъщност дължим всичко постигнато в обществен и икономически план през последните вече почти четири десетилетия. Дори самия факт, че провеждаме избори.

Светла прегледа програмите на водещите политически играчи, за да установи, че всички тичат под знамето на „спасители от корупцията“, докато тихомълком загърбват ценностите, които правят гражданската съпротива възможна. Така на 19 април предстои да избираме между антикорупция с московски привкус, антикорупция с проевропейска фасада или директно запазване на досегашното статукво.

Изборите, които нямаме

Този текст тръгва от привидно прост въпрос и стига до неудобен извод: в предстоящите избори изборът не е между модели на управление, а между различни версии на едно и също обещание, от което леко ни е втръснало. Какво всъщност ни предлагат партиите? От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Помните ли, че още на 1 февруари 2018 г., когато „Тоест“ стартира с първите си няколко материала, един от тях беше късометражен документален филм? Дойде време да ви покажем още една съвсем нова продукция – филма „Какво е да остарееш в България“. Негов автор е Лина Кривошиева, която освен режисьор, сценарист и оператор на филма е и един от основателите на „Тоест“. Чрез историите на няколко жени тя изследва темата за остаряването и за отношението на обществото ни към възрастните хора.

Заповядайте на премиерата на филма в София на 5 април (неделя) от 15:00 ч. в Дома на киното. След прожекцията ще проведем кратък разговор с Лина Кривошиева, Яна Рупева, доц. Ивелина Ефтимова и публиката, модериран от Владислав Севов.

Следват прожекции и в Стара Загора, Пловдив, Велико Търново, Трявна, Шумен, Межден и вероятно и на други места.

„Какво е да остарееш в България“ – прожекции и срещи с публиката

Каним ви да гледаме заедно новия документален филм на „Тоест“ и да се съберем около тема, която засяга всички ни, но за която рядко говорим. Чрез историите на няколко жени филмът изследва какво означава да остарееш – и как обществото ни се отнася към възрастните хора.

ТоестТоест

И като споменахме „Дома на киното“… пак там на 1 април, Деня на шегата, започва първото издание на комедийния фестивал „Е, и?“, който ще се опита да задоволи глада ни за смях и усмивки (поне в софийския кинокалендар) със селекция от близо 20 заглавия – от вечни класики до съвсем нови заглавия от европейското и световното кино.

В програмата ще откриете както невротичния Уди Алън в „Ани Хол“ и вечната Мерилин Монро в „Някои го предпочитат горещо“ (по повод 100-годишнината от рождението ѝ), така и британски черен хумор в зомби комедията „Шон от мъртвите“. А сред най-новите продукции в афиша са немският Two to One със Сандра Хюлер, италианският „Илюзията“ на Роберто Андо, както и „Дракула“ на румънския режисьор Раду Жуде, който някак успява да смеси вампири, кръв и автомобилни преследвания и всичко пак да си остане смешно. Ако имате нужда от малко интелигентен хумор и кино, което е едновременно трогателно и остроумно, не пропускайте този 9-дневен маратон на доброто настроение.

Още едно събитие, на което искаме да ви поканим да присъствате, този път виртуално – новият епизод на видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“ предстои на 4 април, събота, от 16:00 ч. в YouTube Live. Този път Владислав Севов ще разговаря с Надежда Цекулова, авторка в „Тоест“ по здравни и образователни теми. В последната една година тя води рубриката „Анатомия на пола: Жена“, а предстои и новата ѝ поредица в „Тоест“ по една тежка, но важна тема – липсващите палиативни грижи за деца в България.

Ако сте сред тези, които очакват историческото завръщане на земляни на Луната, вероятно вече знаете, че техническа неизправност остави мисията Artemis II „приземена“ за още известно време, а действителното кацане на лунната повърхност се изплъзва за… някъде около 2028 г. В поредния си обзор с научни новини Михаил Ангелов разказва за това как новата логистика на НАСА и частните компании превръщат пътуванията из Космоса в сложна шахматна партия, за кометата 3I/ATLAS, която прелетя край Юпитер, оставяйки след себе си повече въпроси, отколкото отговори, и за климата на собствената ни планета, който показва поредни признаци на трескави и динамични промени.

Научни новини: Лунни мисии, комети и климатични промени

Artemis II още не е излетял, междузвездната комета 3I/ATLAS вече си тръгва, а климатът не чака никого – накратко какво се случва горе (и долу) през последните седмици. Научни новини от Михаил Ангелов.

ТоестМихаил Ангелов

Теодора Станимирова пък ни сблъсква с един от критичните проблеми в българското образование. Според статистиката над една трета от новопостъпилите учители напускат професията в първите три години. Причината е липсата не на финансова мотивация, а на реална менторска подкрепа и подготовка за действителността в образователната система. Анализът поставя фокуса върху емоционалното прегаряне и усещането за самота, пред които се изправя всеки млад учител, прекрачил училищния праг.

Възможно ли е училището да спре да бъде „инкубатор за стрес“ и да се превърне в подкрепяща общност, или ще продължим да губим потенциала на новото поколение просветители в лабиринта на една нереформирана система? Прочетете „Първите три години. Защо младите учители не се задържат в системата?“ – статия за цената на разочарованието и нуждата от истинска промяна за тези, които са призвани да формират бъдещето.

Първите три години. Защо младите учители не се задържат в системата?

Заплатите на учителите растат, педагогическите специалности са без такси, но младите учители панически напускат системата. За да разбере този парадокс, Теодора Станимирова разговаря с две учителки от „Заедно в час“, с две представителки на организацията, с един доскорошен министър и пита МОН.

ТоестТеодора Станимирова

Според Екатерина Йосифова четящият стихотворение сутрин добре понася другите часове от деня. Това е декларираният и преднамерен замисъл на рубриката ни „Стихотворение на месеца“. Този път то е на Никола Маринов – кратичко е, няма заглавие, но пък всяка дума тежи на мястото си… в безбрежното.

***

Впечатлен от предположението че светът веднъж бил безбрежен
криел се в нощта
Спомняйки си че той е човекът а книгата привидение оставил надеждата
да стъпи на брега
Слязъл от прогнилия сал взирал се в мрака без да знае дали някъде там грее
крехък пламък на свещ Никола Маринов Никола Маринов

ТоестТоест

И преди да ви пожелая приятно четене, искам да припомня, че за да може екипът ни и през следващите седмици да търси смисъла отвъд шума, имаме нужда от подкрепа за независимата журналистика на „Тоест“. Вашата съпричастност е единствената ни гаранция за свобода. И причина за съществуване.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-mart/

Живеем (ли) в свободен свят. Трудно е да отговорим с да или не. Още по-трудно е, ако разполагаме с повече от една дума за отговор.

Ако се позовем на есето на Александър Драганов „Свобода без удавници“, теориите за понятието свобода на политически философи като Исая Бърлин, Джералд Макалън и Дейвид Милър се оказват всъщност стъписващо приложими във всекидневните казуси, по които всички държим да се изкажем – (все по-рядко) на маса, (все по-често) в социалните мрежи.

Свобода без удавници

Какво е свободата? Дали е едно нещо, или може да означава различни неща? Как да я упражняваме, без да започнем да се избиваме помежду си? По тази тема разсъждава Александър Драганов.

ТоестАлександър Драганов

Пример за „отрицателна“ или за „положителна“ свобода (по Бърлин) е например „скандалното“ – поради изваждането му от контекста на разговора – изказване на Тимъти Шаламе, че в днешно време на никого не му пука за операта и балета, изказване, което струваше на актьора (засега) един „Оскар“? И трябва ли някой да бъде санкциониран заради свободно изказано мнение? Да или не? Ами ако едно такова мнение, пък било то изкривено от медиите, има негативен ефект върху голяма група от хора и дейността, която извършват? (Отделен въпрос е, че думите на Шаламе всъщност предизвикаха мащабен разговор за опера и балет, какъвто отдавна не се беше водил.) Ами ако изказващият мнението е обект на парасоциална връзка за милиони зрители, които се оказват предадени и разочаровани?

Морално ли е нечия свобода да е на такава цена? Да или не? И игнорирайки пречките пред собствената ни свобода (ограничения, социални конвенции и пр.), не отнемаме ли условията за свобода на някой друг? Да или не? Но също така не е ли част от индивидуалната ни свобода понякога да не знаем отговора, да нямаме категорична позиция или изобщо позиция, да се съмняваме, да се разколебаваме, да променяме мнението си? Или може би в епохата на „мрежовата“ ни свързаност нямаме право просто ей така да отвъртим електрическата крушка и да се изключим? Или пък да я оставим неубедително да примигва?

Няма нищо лошо в сложните въпроси с променлив отговор, така си мисля аз. Важното е да ги разграничаваме от простите, например: да гласувам ли, или не? Еднозначният отговор на този въпрос е израз на свобода, която не накърнява ничия друга свобода. Свобода, която е добре да се упражнява толкова често, колкото времето и обстоятелствата налагат.

Както сами ще се убедите, тази седмица

свободата е пътуваща тема из текстовете в броя.

Да вземем например съвременното изкуство, което свободно се намесва в публичните пространства и независимо дали е социално ангажирано, или не, променя средата. Накърнява ли тази намеса градския контекст, или напротив – прави видими пластове, към които окото ни е станало нечувствително вследствие на инерцията. Чували ли сте за джобните статуи на Михай Колодко, които през последните години изникват на най-различни и често пъти невъобразими места из Будапеща като израз на необременена от социалните конвенции свобода? Особено в контекста на режима на Орбан този творчески акт има и сериозен политически заряд. Струва си да се види на живо. Обнадеждава някак. Но дори и да не планирате скорошно пътуване до унгарската столица, може да се разходите и да откриете полутайните човечета и предмети с помощта на Нева Мичева и завладяващия ѝ пътеписен разказ „Будапеща на Колодко – толкова много истории“.

Будапеща на Колодко – толкова много истории

Будапеща е очарователна през пролетта. И не само заради изпитаните от десетилетия туристически маршрути. Вече съществуват и нови, полутайни. За един възможен от тях разказва Нева Мичева. Последвайте я и открийте миниатюрните, възникнали като насън джобни статуи на Михай Колодко.

ТоестНева Мичева

И ако пътуването, дори въображаемото, продължава да бъде израз на свобода, особено за поколенията, родени отсам несъществуващата от вече 37 години желязна завеса, то на пръв поглед усядането в семействени форми под знака на родовата памет изглежда точно обратното. Не обаче и в романа на Мария Роса Лохо, за който Стефан Иванов ни разказва в „На второ четене: „Родословно дърво“. Къде се пресичат реалното и фантастичното в биографиите ни? Колко свободни трябва да бъдем, за да конструираме идентичностите си отвъд документа, по-близо до мита? Чуйте само как освобождаващо звучи твърдението на Стефан, че

родовата памет се оказва ненадежден архив.

И още:

Произходът е разказ. Гените могат да покажат откъде идват телата ни, но не могат да възстановят историите, които са изградили нашата идентичност.

На второ четене: „Родословно дърво“

Родова памет и мит, идентичност и конструиране на биографичното: това са основните нишки, които заплитат романа, представен ни от Стефан Иванов „на второ четене“. Заедно с въпроса къде се пресичат реалното и фантастичното, докато изграждаме камък по камък разказа за живота си.

ТоестСтефан Иванов

Част от тези истории, които камък по камък градят истинските ни вътрешни биографии и „родствата ни по избор“, всъщност са измислени – разказани, написани, изсвирени, нарисувани – в повечето случаи от някой друг. Или пък са изиграни. Да, точно така, игрите също са особена форма на упражняване на свобода, в която реалността се оказва уплътнена и умножена, правилата и ролите – доброволно приети, а играещите – в ситуация на непрестанен избор, включително кога да излязат от играта. На етиката, естетиката и механиката на видеоигрите, които са съществена част от живота на играещите, е посветена месечната рубрика „Игромислие“, а този път тема на разговора са първите 14 игри от „Класацията“ на игромислещите. Първа цедка“.

„Класацията“ на игромислещите. Първа цедка

Игромислещите обсъждат класацията на най-добрите – или може би най-паметните за тях – игри. От предложените от всеки 25 заглавия 14 са споделени с поне още един. Тази седмица са представени въпросните 14 по азбучен ред. Ще се появят ли „на втора цедка“ още съвпадения, ще научим след месец.

ТоестМиглена Николчина

И ако игромислещите класират любимите си игри, в партийните централи се класират кандидатите в изборните листи. Емилия Милчева обръща внимание най-вече на „крепежните“ лица в листите на „Прогресивна България“, които се оказват предимно спортисти медалисти. Хитър ход, реабилитиращ чувството за национална гордост сред електората, особено след кресливите патриотарски лозунги на „Възраждане“, от които ушите ни дълго ще пищят. Друг е въпросът, че в случая става дума за не по-малко тенекиен популизъм, от онези, които циклично ни завъртат в центрофугата си – на кратка програма, колкото да поизперат някоя и друга мозъчна клетка. Повече за настоящето и за близкото бъдеще на „Прогресивна България“, както и за всякакви други предизборни явления, „сияния“ и „ускорения“ четете в анализа на Емилия „Коремно възлизане през април“.

Коремно възлизане през април

Кампанията тръгва с разместване на силите, нови играчи и познати лица в нови роли. Данните се люлеят, коалициите са отворени, а протестният вот търси поредния си носител. Въпросът вече е не кой води, а с кого и докъде може да стигне. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Но да оставим близкото бъдеще и изборите и да се върнем в сегашния миг, който тази седмица носи на екипа ни мъничко тъга. Спомняте ли си трогателната финална сцена от култовия филм „Извънземното“, в която, преди да се качи в кораба и да потегли към дома си, Е.T. прави онзи магически жест на нераздяла с Елиът, чрез който остава в сърцето и ума на момчето?

Нещо такова се случва в поредния и последен епизод от рубриката „Т.Е. от Е.Т.“. Забележителната Елена Телбис, която в продължение на една година гастролира в екипа на „Тоест“ и изгради свой суперспециален седмичен „извънземен“ коментарен жанр, се завръща на собствената си актьорска планета. Обещаваме си (с намигване), че това не е завинаги и че този „филм“ ще има скорошно продължение. Казваме adieu на Елена с неувяхващата хризантема на нашето приятелство и в знак на нераздяла.

И докато продължаваме да се питаме в свободен свят ли живеем, едни войни около нас набират скорост, други мъчително тлеят, трети чакат мига, в който да се разгорят. За разлика от моето поколение едно време, днешните деца се страхуват от войната, от възможността светът да свърши; заспиват трудно; задават смразяващи родителите въпроси.

Миналата седмица се качвам в трамвая и чувам няколко хлапета да се питат едно друго какво (и дали?) един ден ще разказват на своите деца – за пандемията от ковид, за Украйна, за последвалите войни… Говорят по техния си небрежен тийнейджърски начин, уж лежерно, неангажирано. Обсъждат и някаква изоставена недостроена сграда в покрайнините на София, където можело да се скрият при нужда; не става ясно от какво.

Слизам от трамвая и понеже съм била хлапе в друго време, припявам си парче от друго време – Keep on rockin' in the free world… Всъщност от 1989-та, когато Нийл Йънг написва песента, до днес светът не се е променил кой знае колко: вместо Буш имаме Тръмп; вместо едни войни – други. И точно както се пее в парчето, по улиците продължава да има бездомни, а някои деца никога няма да тръгнат на училище, нито да се влюбят, нито да пораснат…

Keep on rockin' in the free world…

… А на нас не ни остава друго, освен да посрещнем поредната пролет и упорито да продължим да упражняваме свободата си, колкото и напразно да изглежда това днес.

Ако в момента четете този седмичен бюлетин, значи вече морално ни подкрепяте, за което ви благодарим от сърце. Това е прекрасно, но за съжаление, невинаги е достатъчно… Затова не подминавайте бутона по-долу – без финансовата ви подкрепа не бихме могли да съществуваме.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-mart/

В четвъртък Съдът на ЕС постанови, че идентичността на транс хората, сменили пола в личните си документи в страна членка, трябва да се признава и в България. Не че ще последва нещо – две европейски съдилища задължиха България да признава и еднополовите бракове, сключени в чужбина, а тя си прави оглушки. Защо този път да е различно? Европейското и международното право за нищо ги нямаме.

Като заговорих за международно право, ако се чудите как парламентът гласува (защото Пеевски така поръча) кабинетът да ратифицира противоречащия на международното право Борд за мир на Тръмп, докато САЩ бомбардира Иран, ще споделя – аз пък изобщо не съм учудена. Това е последният популистки акт от цяла поредица не по-малко безумни.

Разбрахте ли например, че който е на възраст от 14 до 16 години и има гадже, с което се целува и гушка – дори да не прави секс с него, – може да отнесе между 5 и 20 години затвор? И това, както се казва в рекламите, не е всичко. Детето ще влезе в „регистъра на педофилите“, всеки ще може да научи името и домашния му адрес и няма да може да работи с деца, когато порасне. Ако не вярвате – Катерина Василева от „Свободна Европа“ го е обяснила много добре. Който на 15 е нямал гадже, с което се е целувал, нека пръв хвърли камъка. Признавам, че не съм от тези праведници. И макар с първата ми любов да бяхме единодушни, че сме още малки за секс, пак щяхме да сме престъпници, ако бяхме тийнейджъри днес. Изобщо, тази популистка „борба с педофилията“ дотук постигна най-вече това, че ни превърна в нация „педофили“.

″Наказателен популизъм”. Сексът под 16 години вече ще е забранен. Какво означава това

Възрастта за съгласие да правиш секс става 16 вместо 14 години. Депутатите я вдигнаха, за да пазят децата. Но юристи казват, че това води до противоречия – на 15 може да си едновременно жертва и извършител на престъпление – дори да си правил доброволен секс с твой връстник.

Свободна ЕвропаКатерина Василева

И понеже съм досадна като китайска капка, отново питам: какво стана с разследването срещу учителката в детска градина в Каблешково, обвинена в сексуално насилие срещу 4-годишно момиченце, която един кмет от ГЕРБ защитаваше толкова пламенно?

Може би си мислите, че тази поправка в Наказателния кодекс няма да се прилага спрямо деца. Само че това ще зависи не от закона, а от нечия добра воля. Навремето, когато еднократната доза наркотик стана престъпление, също се смяташе, че няма да вкарват 18-годишни младежи в затвора за половин цигара марихуана. Ама не стана така. Превръщането на всякакви сексуални активности между тийнейджъри под 16 години в престъпление може много успешно да се използва не само от родители с комплекса на Едип или Електра, а и за политически натиск – ако някой неудобен политик има дете в съответната възраст, много вероятно е то да има гадже. Или за репресии срещу определени етнически групи с призиви като „Всички непълнолетни родители – в затвора!“. И т.н.

На позорния стълб

Темата „педофилия“ е достатъчно токсична, за да накара политиците да изглеждат единодушни. Така без особени колебания парламентът направи част от „регистъра на педофилите“ публична. Но предпазва ли това децата, или просто превръща страха в удобен политически инструмент? От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Кои парламентарни групи са приели това малоумие? Всички. Ако смятате, че това трябва да се промени – предстоят избори, може би е добра идея да поговорите с депутатите, за които смятате да пуснете бюлетина, че гръбнакът е важно нещо в политиката. А популизмът е бездънен. Вчера – затвор за влюбени тийнейджъри, днес – ратификация на т.нар. Борд за мир…

Колкото и организации като Борда за мир да си измисли Тръмп обаче и колкото и неща да кръсти на свое име, управлението му не мирише добре. Мирише на нечисти пари, и то милиарди, разбираме от новия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ на Йоанна Елми. Но и това може да се прикрива с аромата на популизма… докато престане да може.

Гласовете на Америка – брой 13

Между конфликтите на интереси, милиардите, наливани в политика, и познатите схеми, властта отново се оказва добра инвестиция. Какво става в САЩ година след началото на втория мандат на Тръмп – в новия брой на „Гласовете на Америка“ от Йоанна Елми.

ТоестЙоанна Елми

Като говорим за популизъм, един от символите му в България през последните 20 години – Бойко Борисов, според Емилия Милчева ритуално се сбогува с величието си. С кафенце. В началото на политическата си кариера той е нещо средно между Тодор Живков и Рамбо, а в края ѝ – послушник на Пеевски, е тъжната констатация на Емилия. И в колкото и подкаста да участва, харизмата му е непоправимо изтъркана.

На прощаване Борисов пие кафе

Бойко Борисов обикаля инфлуенсърски канали, но вместо като политически офанзиви интервютата му звучат като равносметка. Между самохвалството, носталгията и заяждането с опонентите прозира усещането, че цикълът на ГЕРБ приключва и започва ерата „след Борисов“. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Ако сте прочели всичко дотук, според Дарина Сарелска сте изчезващ вид. Както и аз, която пиша този бюлетин, а и самата Дарина. Причината е, че самата журналистика е на изчезване – не само в България, а в световен план. Защо? Признайте си колко пъти в последно време не сте отворили статия по тема, по която търсите информация, защото изкуственият интелект ви е смлял най-важното и ви го е представил директно в браузъра. Има и други причини за края на журналистиката, но нека не преразказвам текста – с надеждата, че ще го прочетете.

Краят на журналистиката

Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

И други журналисти в България се борят срещу перспективата да се превърнат в изчезващ вид. Мария Цънцарова, Люба Ризова, Весела Кисьова и Васил Христов обявиха новото си начинание – „Извън ефир“, както и кампания за набиране на средства, за да могат да предложат независима медия. Ние от екипа на „Тоест“ им стискаме палци да успеят.

Не всичко е толкова безрадостно. От статията на най-новия автор на „Тоест“ – дванайсетокласника Димитри Захов струи оптимизъм и дори патриотизъм. В нея се разказва за успехите на България на полето на анимационните филми и за супергерои, които говорят български с гласовете на Мария Бакалова и Юлиан Костов. Ако имате нужда от глътка свеж въздух насред всички вътрешнополитически и външнополитически кошмари, Димитри е на вашите услуги.

България на картата на… анимациите?

Дванайсетокласникът Димитри Захов дебютира в „Тоест“, за да ни разкаже де е България във вселената на анимационните филми. Той не само знае много по темата, ами е взел и интервю от известния актьор Юлиан Костов, който… Но хайде да не издаваме най-интересното още преди да сте прочели статията.

ТоестДимитри Захов

Не е на изчезване и дейността на Павлина Върбанова – докато съществува правопис, ще имаме нужда от нейните понятни разяснения на заплетени езикови казуси. В новата си статия тя разсъждава как с думи се заграждат територии. Защо Близкият изток за едни е Среден за други? Защо някои държави и градове си сменят имената? Павлина търси отговор на тези въпроси, а и на други покрай тях.

Близки и далечни, диви и глобални…

Защо Близкият за нас изток е Среден за други? Още ли е див Дивият запад? Какви геополитически мотиви стоят зад именуването и преименуването на територии? Или пък става дума за ребрандиране с цел изчеткване на имиджа? Павлина Върбанова проследява как езикът реагира на тези прелюбопитни феномени.

ТоестПавлина Върбанова

Нещо друго, което няма изгледи скоро да изчезне, поне докато го има човечеството, е архитектурата. Добра или лоша, тя е навсякъде около нас, за разлика от архитектурната критика, която е изчезващ вид още преди журналистиката. Анета Василева обаче упорито продължава да пише в тази област. Гледахте ли разговора на Владислав Севов с Анета в рубриката ни „Тоест разговаряме“? Ако не, а и ако сте любопитни да научите отговора на въпроса има ли бъдеще архитектурната професия, заповядайте:

Тоест разговаряме – епизод 8

Къде изчезна разговорът за архитектурата? И кой трябва да участва в него – архитектите, институциите, инвеститорите, гражданите? Или всички заедно? В този епизод на видеоразговорите ви срещаме с Анета Василева, архитектурна изследователка, преподавателка и авторка в „Тоест“.

ТоестВладислав Севов

Слуховете за смъртта на „Зелените“ в Германия също се оказаха преувеличени. Във федералната провинция Баден-Вюртемберг те изненадващо спечелиха, макар и с едва половин процент пред Християндемократическата партия. Защото имаха правилния кандидат – Джем Йоздемир, син на турски гастарбайтери. Тази победа обаче не бива да успокоява „Зелените“.

Случаят Джем (Йоздемир). Защо „Зелените“ победиха в Баден-Вюртемберг

Победата на „Зелените“ изглежда като статистическа грешка – 0,5 пункта пред ХДС. Но е важна, защото зад този резултат стои човек. Джем Йоздемир – син на турски гастарбайтери, „шваба“, както сам се нарича, и попкултурна фигура – се оказа факторът, който преобърна изборите. Как – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

За финал – този път наистина не ми хрумва друга препоръка, освен да правим всичко по силите си да убеждаваме партиите и кандидатите, за които смятаме да гласуваме, че популизмът все пак трябва да има някакви граници. И че ако продължават да се снишават и да приемат все по-малоумни закони, България не я чака нищо добро.

Разбира се, препоръчвам да подкрепите и „Тоест“, макар журналистиката да е на изчезване. Всъщност точно поради това.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-2-7-mart/

Тази седмица ресторантьорите и хотелиерите в Северна Гърция бяха доволни, защото България имаше национален празник. Което означава едно – гуляй на Офриньо (или подобно северногръцко крайбрежно курортче, неизвестно никому с нищо, преди да го налазят българите с панамерите).

В същото време ресторантьорите и хотелиерите в Банско пък никак не са доволни, понеже всички резервации от туристи от Израел и Близкия изток са отменени заради войната. Толкова ли няма българи, които карат ски? Има, разбира се, но предпочитат да ходят в Алпите, защото им излиза по-евтино от Банско. По тази причина от туристическия бранш настояват за дотация от държавата.

За помощ от държавата настояват и блокираните в Близкия и Далечния изток наши сънародници екскурзианти, които не могат да се приберат (да си бяха стояли на Банско!), понеже няма полети. А полети няма, защото не е добра идея да се движат пътнически самолети, докато летят ракети и дронове, не за друго.

А аз настоявам (защото явно всеки има право на това) да се проведе общ тест за функционална грамотност на нацията. Който не го издържи дори с минимален положителен резултат, да бъде ритуално изхвърлян от моста „Чавдар“, от Аспаруховия мост, от Витиня или от някакво друго сравнително високо място. Така както се твърди, че в зората на човечеството са правили храбрите спартанци с болните деца, вследствие на което са се превърнали в нация от хора с плочки и нито един освободен от физическо (справка – филмът „300“). 

Защо ни е такъв общодържавен тест? Защото е крайно време да си признаем, че нещо не е наред с народ, който отива на екскурзия в Дубай или на Малдивите, при положение че от месеци – а в последния особено интензивно – се говори, снима, показва и коментира, че напрежението в Близкия изток се покачва и всеки момент ще прерасне в активен военен конфликт.

Изумителна е тази наша способност да се изненадваме всеки път като малки деца от неща, за които сме били предупредени месеци или даже години по-рано. Както ще стане и с Радевата „Прогресивна България“ – предупреждава се, че на поредния спасител е даден много сериозен начален тласък от създателите на спасители, ама няма кой да чуе.

Поход към прогреса. И още банани

Коалиция без партия, лозунги без програма и лидер, който стои „над“ собствената си конструкция. Походът на Румен Радев към властта започва с познат модел и много въпроси какво всъщност стои зад обещанията. От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

По тази причина ще си вземе едни 32–33% на предстоящите избори. И после какво? Не е ясно. Няма и да стане. Лозунги има, яснота – не. В текста си „Поход към прогреса. И още банани“ Емилия Милчева обобщава тази липса на отговори така:

Онова, което мерят социолозите, за да го позиционират като победител във всички проучвания от началото на януари 2026-та досега, е не потенциалът на партия, а президентско-спасителският рейтинг на Румен Радев. Защото партия няма, програми (още) не са обявени и лицата в кандидатдепутатските листи не са известни. Основният политически капитал произтича от един лидер. Така както през 2001 г. дойде от невидимата корона на Царя, през 2009 г. – от мускулите и черната кожена тужурка на Бат’ Бойко, а сега идва от генералските пагони и ореола на „силната президентска ръка“, обещаваща нов ред и държавност.

И понеже споменах за създателите на спасители, съвсем естествено ми идва тъкмо ей тук да влезе вторият текст на Полковник А. – любимата ми тоестка мистификация. Този път Полковника ни разказва за една малка кафява книжка, която са притежавали всички офицери от Държавна сигурност. Нещо като наръчник, нещо като ръководство, нещо като упътване за употреба на държава и на хора. 

Кафявата книжка

Какво е общото между Карибската криза, пандемията от COVID-19 и една тънка кафява книжка, с която са разполагали офицерите от Държавна сигурност по времето на социализма? Полковник А. разказва.

ТоестПолковник А.

Кафявата книжка не се появи случайно. Тя беше дете на страха.

Най-вече на онзи страх, който преживяхме по време на Карибската криза. Най-големият ми кошмар. Днес хората, които не помнят онези времена, когато СССР и САЩ бяха на ръба на ядрена война, нямат ни най-малка представа колко близо бяхме до края на всичко.

В перспектива „краят на всичко“ никак не звучи зле, но преди това ще трябва още да се помъчим със собствените си дефицити.

Един такъв е дефицитът на мечта. Коя е „българската мечта“? Защото си имаме „българския Лувър“, даже „българската Анджелина Джоли“, но мечта си нямаме. Защо днес изглежда толкова трудно да я формулираме пустата му и мечта, проследява Искрен Иванов в новия си текст „НАТО, ЕС и „българската мечта“. Но кое по-напред?“. 

НАТО, ЕС и „българската мечта“. Но кое по-напред?

Представите за „българската мечта“ често се люшкат между исторически митове и заемки от чужди модели. Но как изобщо се ражда тази идея и защо днес изглежда толкова трудно да я формулираме? Нейните корени, трансформации и рискове в съвременния геополитически контекст проследява Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

От националните мечти отиваме към позорния стълб. Те крачките от едното към другото са няколко, така че си е съвсем в реда на нещата. „На позорния стълб“ всъщност е заглавието на материала на Светла Енчева, посветен на отварянето за обществото на част от т.нар. регистър на педофилите. Предпазва ли това децата, или просто превръща страха в удобен политически инструмент, пита Светла и даже и отговаря, което не е особено присъщо в контекста на темата „педофилия“, защото по нея обикновено се мълчи единодушно. Като политиците в парламента.

На позорния стълб

Темата „педофилия“ е достатъчно токсична, за да накара политиците да изглеждат единодушни. Така без особени колебания парламентът направи част от „регистъра на педофилите“ публична. Но предпазва ли това децата, или просто превръща страха в удобен политически инструмент? От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Менопаузата – още една тема, по която мълчим, или ако говорим, го правим предимно с клишета. Някои от тях са верни. Някои от тях са най-голямата глупост на света. При всички положения сериозният преход, който променя тялото, паметта, съня и въобще цялостното усещане за собственото аз на всяка жена в този период, не е просто „от възрастта“. Надежда Цекулова разказва за менопаузата в последния текст от поредицата си „Анатомия на пола: Жена“. 

Менопаузата и глупавите клишета, които понякога се оказват верни

Менопаузата още се разказва през топли вълни, лошо настроение и „така е на тази възраст“. Само че зад тях стои сериозен преход, който променя тялото, паметта, съня и въобще цялостното усещане за собственото аз. И който често започва по-рано, отколкото предполагаме. От Надежда Цекулова.

ТоестНадежда Цекулова

Цялата рубрика на Надежда е създадена с идеята да промени някои закостенели обществени нагласи относно женското здраве. С промяната на нагласи се занимава и героят на Ина Иванова в поредицата „Тези хора“. Теодор Караколев, създател на платформата „Български архитектурен модернизъм“, която повиши социалната чувствителност към опазването на ценни сгради, е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни. Ето малка част от разговора му с Ина:

В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.

Теодор Караколев: Човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора

Понякога една неголяма общност може съществено да промени обществените нагласи. Такъв е случаят с платформата „Български архитектурен модернизъм“, която повиши социалната чувствителност към опазването на ценни сгради. Тази седмица Ина Иванова разговаря с човека зад всичко това – Теодор Караколев.

ТоестИна Иванова

В броя имаме още една редовна рубрика – „По буквите“. Зорница Христова ни насочва към историята на всекидневието и мемоарния жанр с „Музеят на моето време“ от Слава Янакиева и „Цени и заплати през Възраждането (1750–1878 г.)“ от Мартин Иванов. 

По буквите: Янакиева, Иванов

В епохата на постистината, когато т.нар. факти губят тежест и ни заслепяват като сажди след опустошителен пожар, Зорница Христова ни насочва към историята на всекидневието и мемоарния жанр. Шанс да възвърнем вярата си, че миналото ни все още успява да намери легитимни разказвачи.

ТоестЗорница Христова

Малък откъс от обосновката на Зорница защо ни представя точно тези две книги: 

Едната е субективен, личен опит, другата е неутралният глас на статистиката. Страници след страници списъци с цени на основни стоки през Възраждането и само в началото на главите – обзор и анализ. Видимо предназначено за учени, както и подобава на книга на университетско издателство.

Защо тогава ви говоря за нея? Защото е друга стратегия към истината в постистинния свят: този път не през гаранцията на личното свидетелство, а през гаранцията на изчерпателността. 

В „Тоест“ гаранции за изчерпателност не даваме. Както впрочем и всякакви други гаранции, защото сме наясно, че нищо на този свят не ни е гарантирано. Може би само фактът, че ще става по-зле. Последното все едно не съм го казала.

Оставям ви с 42-рия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, в който не са окей нещата, както казва героят на нашето време Благо Джизъса, и ви благодаря, че сме заедно, което сигурно също е казвал Благо Джизъса някога, но съм убедена, че поводът е бил друг. (Ако искате да ни подкрепите, под видеото на Е.Т. сме ви оставили един любезен червен бутон. Натиснете го и вижте какво ще стане.)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-23-28-fevruari/

Два месеца от все още новата 2026 година са вече история. Една шеста от годината отлетя неусетно. Точно толкова е отрязъкът от време и между назначаването на служебното правителство на Андрей Гюров и предсрочните парламентарни избори на 19 април. Време, през което част от играчите на политическата сцена ще се изправят и на главите си, за да отблъснат колкото е възможно повече хора от идеята да гласуват. Така ще могат за пореден път да си напазаруват влияние евтино и да прескочат чертата за оставане в играта. За сметка на всички нас, които трябва да направим и невъзможното да убедим още други като нас да гласуват – въпреки всичко. Защото е време за друго политическо поколение с различна политическа култура. И защото всички имаме право на надежда и по-смислено бъдеще.

Няма друга по-важна цел през следващите седем седмици.

И в този ред на мисли защо да не започнем нетрадиционно редакционния обзор на седмицата, а именно със стихотворението на месеца? Този път то е на Мирела Иванова, озаглавено е „Игра с поговорки“ и пулсира в синхрон с все тази същата позната ни трескавост, с която толкова свикнахме напоследък.

Игра с поговорки

С настървено старание –
сякаш се отдължавам –
непрестанно попълвам ведомостта
с малките изпитания.
Спешното на „Токуда“, ступорът
пред разританите в антрето чехли,
нелепото падане на заледения
тротоар, леденият игнор
на всевластните анонимни сенки,
безсилният, всепомитащ плач
на детето ми всеки ден,
всяка нощ… Малките изпитания –
малки дяволи, зъбят се, хилят се,

ТоестТоест

Иначе, от началото на 2026 г. политическата сцена у нас сякаш е застинала в очакване, докато Румен Радев превръща мълчанието си в злато. Според актуални социологически данни бившият президент трупа обществено одобрение просто като отказва да участва в информационния шум. Докато повечето му политически опоненти приличат на „дебютантки на бал“, очакващи покана за танц, Радев залага на тактическо дистанциране от ежедневните скандали – от „Петрохангейт“ до споровете за съдебната реформа. Тази стратегия му позволява да остане „вкаменен като статуя“ и да не поема рискове, докато разочарованите избиратели проектират върху него коренно различни надежди: от юмрук срещу корупцията до „равнис“ по Москва. Прочетете повече в седмичния вътрешнополитически анализ на Емилия Милчева.

Мълчанието на Радев струва злато

Наблюдаваме феномена „Румен Радев на Шрьодингер“. Докато мълчи, той едновременно е срещу корупцията и мафията в правосъдието, за диалог с Русия, против еврото, за ЕС… Това ще свърши с обявяването на партийните му листи. И после? Коментар от Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

След края на Мюнхенската конференция по сигурността светът продължава да изглежда по-фрагментиран от всякога. И докато големите европейски държави трескаво търсят формулата за „стратегическа автономия“, България се оказва в деликатна позиция – между амбицията да бъде част от ядрото и риска да остане в сивата зона на новите геополитически линии на разделение. В анализа си за „Тоест“ Александър Малинов търси отговори на въпросите какво означава за нас пренареждането на приоритетите в Европа, каква е цената на политическото колебание и защо тишината от София по ключови теми се чува все по-силно в Брюксел.

Накъде след „Мюнхен 2026“? Отворените въпроси пред Европа и България

Мюнхенската конференция по сигурността затвърди усещането (де да беше само такова), че старият трансатлантически баланс се разпада. Вече всички сме на една вълна по този въпрос. Но докато Европа търси автономия, България рискува да остане между линиите на разделението. От Александър Малинов.

ТоестАлександър Малинов

Седмицата донесе лоша новина за все по-оредяващото медийно многообразие в България. Заради бюджетни ограничения редакциите на „Свободна Европа“ у нас и в Румъния спират работа на 31 март. Българският екип търси алтернативен начин да продължи работа и след закриването. А всички в редакцията на „Тоест“ здраво стискаме палци гласовете на колегите от „Свободна Европа“ да не заглъхнат.

Къде изчезна смисълът на образованието, е въпрос, който си задаваме непрекъснато и по различни поводи. А в новия си текст за „Тоест“ Светла Енчева изследва белезите, които и държавното образование, и неговите алтернативи оставят на подрастващите. И ако класната стая освен място за предаване на знания е и инструмент за социално инженерство, с което се произвеждат „винтчета“ вместо личности, дали бягството към домашното образование не заменя един капан с друг? Възможно ли е образование, което да не превръща детето нито в „още една тухла в стената“, нито в заложник на родителските предразсъдъци? Светла търси отговора в пролуката между обществения интерес и личната независимост, напомняйки, че в тази битка най-често залогът е самото дете.

Образованието – между държавата и семейството

Зад разделението между училищното и домашното образование стоят различни идеологии. И двете обаче могат да стигнат до опасни крайности, ако забравят най-важното: правото на детето на образование, което го подготвя за света. Тема с продължение от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Оставаме на същата тема и с най-новата статия на Донка Дойчева-Попова. Тя разговаря с Нели Керемидчиева – радетелка за модернизацията на родното образование и съоснователка на фестивала „Възможното образование“. Нели споделя за трудния път на една тиха, но категорична революция – от прожекциите на първите преведени филми, променили нагласите на много родители, до изграждането на общност и нови образователни пространства, в които личността и връзката между хората са поставени над сухата фактология и оценките.

Оптимизмът на невъзможните неща. Разговор с Нели Керемидчиева

Образованието може и трябва да бъде различно и все повече хора започват да вярват в това. Разговор на Донка Дойчева-Попова с Нели Керемидчиева за демократичното образование, за силата на общността и за упорития оптимизъм, който превръща невъзможното във възможно.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Замисляли ли сте се колко често разговорите за архитектура са всъщност разговори за обществото? В предстоящия епизод на „Тоест разговаряме“ Владислав Севов ще търси смисъла отвъд фасадите именно с арх. Анета Василева – доктор по история и теория на архитектурата, преподавателка в УАСГ и авторка на множество критически текстове, писани през последните над 15 години за различни издания, в т.ч. и за „Тоест“. Формален повод за разговора ще бъде и новата ѝ книга „Неудобната модерност. Българската архитектура след Втората световна война“ (изд. „Жанет 45“), която предстои да излезе в най-скоро време.

Другата събота Анета и Владислав ще ни превеждат визуалния език на архитектурата в думи. Ще разберем защо в дигиталната ера книгата се оказва по-силната медия за съхраняване на паметта и защо писането за архитектура е акт на обществена отговорност. Двамата ще коментират важния въпрос кога архитектът е просто изпълнител и кога е длъжен да заеме позиция.

Гледайте „Тоест разговаряме“ с Анета Василева на 7 март 2026 г. от 16:00 часа в YouTube Live, като преди това може да довършите изречението „Градът за хората е…“ и да зададете предварителен въпрос на Анета в нашата анкета.

След като в първата част на своя текст за рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников ни въведе в света на арабските приложения за запознанства, във втората продължаваме да лъкатушим между вярата и алгоритмите, търсейки отговора на въпроса могат ли онлайн запознанствата да бъдат „халал“. И как оцеляват моралните императиви на исляма във време, в което „суайпването“ наляво и надясно стана част от ежедневието на необвързаните. Не пропускайте да прочетете продължението на статията за „Тиндър/Миндър“ и за битката за сърцата в дигиталния Ориент.

Тиндър/Миндър, халал, сайтове и приложения за запознанства (продължение)

След като се разходихме из арабските сайтове и приложения за запознанства, време е да потърсим мнението на традиционните религиозни учени за тях. Атанас Шиников отново има с какво да ни изненада.

ТоестАтанас Шиников

Тръгвайки от провокацията на поредната голяма класация, Миглена Николчина, Еньо Стоянов, Николай Генов и Чавдар Парушев деконструират мита за обективността в гейминдустрията чрез характерното за тях дълбоко философско и естетическо изследване на видеоигрите като поле на социално общуване. Потопете се в „Награди, класации, списъци – какво (не) казват те за видеоигрите?“ – един текст за всички, които търсят смисъла зад екрана на конзолата си.

Награди, класации, списъци – какво (не) казват те за видеоигрите?

Тръгвайки от една поредна класация на „най-добрите“ видеоигри, Миглена, Еньо, Николай и Чавдар (Северина завършва докторската си дисертация по философия, но скоро ще е на линия) постепенно стигат до идеята да разработят – без да класират – 100-те игри на „Игромислие“ за 2026 година.

ТоестМиглена Николчина

И накрая – две страхотни новини за българската литература. Три години след като романът „Времеубежище“ на Георги Господинов в превод на английски език от Анджела Родел спечели международната литературна награда „Букър“, в дългия списък с номинирани книги за 2026 г. попадна и второ заглавие от български автор – „Остайница“ от Рене Карабаш в превод на Изидора Анжел. Романът ни сблъсква със суровата традиция на албанските жени, които заживяват като мъже, за да избягат от оковите на вековния патриархален закон. „Остайница“ е разказ за високата цена на свободата в свят, в който единственият начин да оцелееш е да се отречеш от собствената си природа.

Остайница от Рене Карабаш

„Читателят е поставен в епицентъра на кръвните отмъщения в Албания, там където смъртта следва като сянка и наровете никога не узряват. Подобно на романите на Исмаил Кадаре, книгата разгръща сериозните патриархални теми по тези земи и размишлява върху липсата на Бог в човека. Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека.“ – Владимир Зарев Романът отвежда читателя при суровия Канун на Леке Дукагини, който все още властва в изолирани местности на Балканите. В него жени стават заклети девиции се превръщат в мъже, като режат косите им и ги обличат в мъжки дрехи. Кръвните вражди между фамилиите са ежедневие, любовта е равна на смърт, а жената е равна на двадесет вола. На нищо повече. Честта се измерва с „два пръста над челото“. В този патриархат смъртта е постоянна гостенка почти на всеки дом. И това не е мит, а истина, която пълзи на не повече от 600 км от България. Тази истина не е чужда, това е нашата истина. Историята на човека и изборите, които прави, последвани от необратимите последствия от тях. Книгата ни среща с Бекиа, едно момиче, което отчаяно иска да бъде син на баща си, който е искал да има момче. Докъде може да стигнеш, за да се превърнеш в син? Грях ли е да избягаш от смъртта? Грешка ли е да се отдадеш на страстта с цената на нечий друг живот? Това е история за човека отвъд пола, отвъд думите ”син” и ”дъщеря”, ”мъж” и ”жена”, за човека, събрал гнева и милостта на Господ в своите 21 грама душа. Романът е написан в постмодерния стил на писане „поток на съзнанието“ който подмята читателя като вълна назад в миналото и напред в настоящето. Всичко, което читателят трябва да направи, за да не се удави в него е да се отпусне и да се остави да бъде носен до самия край, ако изобщо една такава история може да има край.

Издателство Жанет 45

А най-новият роман на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“ в превод на френски език от Мари Врина-Николов тази седмица влезе в краткия списък за европейската награда „Жан Моне“.

За мнозина този уикенд ще бъде по-дълъг, ако са си позволили в понеделник да са в отпуск, защото във вторник е националният празник на България. По този повод искам да припомня един текст на Зорница Христова отпреди осем години. Това е всъщност първата поява на Зорница в „Тоест“ – от времето, когато медията имаше зад гърба си едва един месец съществуване. И до днес обаче текстът ѝ „Трети март“ продължава да е актуален.

Трети март

Зорница Христова • Обичам родината, казва съседът, но мразя държавата. Вярвам му. В момента окачва знаме на балкона. А пък и двете чувства са лесни за споделяне. Само че… какво е родина? Природата и историята? Малко от традиционната кухня? Фолклорът? Значи родината е това, което не зависи от нас. А държавата – онова, което зависи.

ТоестЗорница Христова

Преди да ви оставя насаме с нашите статии, нека припомня, че издръжката на „Тоест“ зависи от вашата редовна финансова подкрепа. Подкрепете ни!

Приятно четене!

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-fevruari/

„Скръбта е твар перната“ (по великолепния роман на Макс Портър), точно както „Любовта е немирна птица“ (по „Кармен“ на Бизе). И скръбта, и любовта ни съпътстват през целия ни живот – от мига, в който се отделим от майчиното тяло, до мига, в който телата ни се превърнат в прах. И скръбта, и любовта обаче са дарове крехки, които лесно могат да бъдат пропилени, прокудени наистина като птици, а с тях и възможността, дадена ни да се самолекуваме, да преживяваме раната, през която влизаме в света и в езика.

В прочутото си есе от 1917 г. „Траур и меланхолия“ Зигмунд Фройд описва човешката реакция при загуба на любим човек или идеал. И проследява сложния и нелек път, по който именно траурът ще върне скърбящия субект на страната на живота, ще го разграничи от изгубения обект, ще му даде възможност да продължи напред. Това е процес, осеян с подводни камъни, който невинаги върви по план и би могъл да доведе до отключване на меланхолия, депресия и други психични страдания. Да ни превърне във вечни пленници на загубата. И на скръбта. Траурът всъщност е грижа за душата и възпрепятстването му крие огромни рискове.

През последните две седмици станахме свидетели и участници в една всеобща мрачна демонстрация на това колко е трудно да скърбим. И колко непосилно е за нас да уважаваме начините, по които другите скърбят. В голяма степен го дължим на редица държавни институции, които с безотговорното си (бих допълнила и безпросветно) поведение пред медиите ни нанесоха колективна травма и откриха фронт за идентификации и деидентификации, за поляризиране в обществото. Всичко това – удобно и навреме. Точно преди изборите.

Нормализирането на ситуацията в момента изглежда трудно постижимо и изисква усилия не само от институциите, отговорни за тази ситуация, но и от всички нас. Защото освен публичната, видимата „сцена“, на която се играе тази древногръцка по мащаба си трагедия, всеки от нас има своята вътрешна, смълчана „сцена“, на която се извършват душевните ни кръвопролития. Без да прогледнем за тях, катарзисът е невъзможен.

За да постигнем зрелост в отношението ни като общество към случая „Петрохан“, а и към всеки случай, от който (без)отговорни представители на институции и кликбейт медии извайват сензационни сюжети, е необходимо все по-умно и предпазливо да се ориентираме в морето от трудно проверима информация. Затова колко уязвими сме пред заливащата ни медийна пяна, сред десетките конкуриращи се за място в кошмарите ни конспиративни теории, пише Александър Драганов в есето си „Има ли компас в информационния океан?“.

Има ли компас в информационния океан?

С колкото повече информация разполагаме, толкова повече се давим в нея. Александър Драганов дава някои ценни съвети как да отсяваме зърното от плявата и да не ставаме жертва на собствените си или чужди конспирации.

ТоестАлександър Драганов

Текстът на Александър се явява естествено продължение на други два скорошни анализа от предишните ни броеве, които има смисъл да препрочетем и тази седмица:

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят

Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.

ТоестПолковник А.

Въпросът за паралелните вселени (или балони, ако повече ви харесва), в които съществуваме, не опира само до начина, по който възприемаме и обработваме информацията за света около нас. В образователната сфера например също има здрачни, неосветени от държавата зони, които – както напоследък показаха и петроханският случай, и самоубийството на Билгин – стават видими само покрай поредната трагедия, свързана с деца в училищна възраст. Повече за алтернативните форми на начално, основно и средно образование, както и за отсъствието на ангажимент и грижа от страна на държавните образователни политики към тях може да научите от анализа на Светла Енчева „Паралелните образователни реалности в България“.

Паралелните образователни реалности в България

Независимо дали детето учи в класна стая или вкъщи, гаранция за неговата сигурност няма. Така излиза, защото системата реагира избирателно, а родителите все по-често търсят алтернативи. Накрая държавата се оказва изненадана от всичко, което сама е допуснала.

ТоестСветла Енчева

А според Светла далечните последствия от този престъпен тип незаинтересованост могат да бъдат наистина зловещи:

В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.

Продължаваме с друга важна тема, за която обикновено си даваме сметка отново когато вече е късно – системата на пътната безопасност и колко много елементи от различни редове включва тя, за да е в действителност работеща. За управление на риска, а не на последствията, които твърде често са изгубени човешки животи, настоява в експертната си статия „Пътната безопасност отвъд знаците“ Симеон Иванов от „Екипът на София“.

Пътната безопасност отвъд знаците

Замисляли ли сте се защо понякога пътните знаци и маркировки са „врата в полето“, а в други случаи може дори да няма такива, но правилата да се спазват? Симеон Иванов от „Екипът на София“ ни разказва колко много неща накуп трябва да се имат предвид, за да е работеща пътната безопасност.

ТоестСимеон Иванов

Подобна сложна система от условия и правила за безопасност обикновено се изгражда и в социалната минивселена на платформите за запознанства. Тази седмица наш водач из онлайн стъргалото на мюсюлманските сайтове е Атанас Шиников, който ни разказва за практическата функционалност, но и за моралните гаранции за съществуването на въпросните форуми, стимулиращи срещи, раздели, но и трайни партньорства. Повече за непознатите у нас Muzz, Muslima, Salams, Baklava и пр. четете в „Тиндър/Миндър, халал, сайтове и приложения за запознанства“.

Тиндър/Миндър, халал, сайтове и приложения за запознанства

14 февруари отмина, но както се пее в песента, love is in the air. А спомняйки си за един обилно награден филм, може да допълним: everywhere, all at once. Така е и в арабските сайтове и приложения за запознанства според Атанас Шиников. Да ги разгледаме!

ТоестАтанас Шиников

Съвсем в тон с криминалната лента, която денонощно се прожектира в главите ни през последните седмици, в рубриката „На второ четене“ Антония Апостолова ни представя роман за убийство: „Нощта на професор Андершен“ от норвежкия писател Даг Сулста. Но както се оказва, това не е скандинавска кримка, тъй като не престъплението и неговото разкриване са в основата на сюжета, а вътрешните колебания и сложни умишления на единствения свидетел.

На второ четене: „Нощта на професор Андершен“

На Бъдни вечер професор Андершен става случаен свидетел на убийство. Въпросът е дали да се обади в полицията… Ето ви вътъка на класически криминален роман. Не такъв обаче е случаят. Авторът Даг Сулста ни изненадва, а Антония Апостолова разказва защо и как.

ТоестАнтония Апостолова

Ако не сте били свидетели на живо на видеопоредицата ни, то сега може да поправите тази грешка, като се върнете към седми епизод на „Тоест разговаряме“ с Владислав Севов, в който водещият на редовната ни рубрика „Научни новини“ Михаил Ангелов коментира границите и възможностите на съвременната наука – от генетичното редактиране с CRISPR, през космическите изследвания и ваксините, до бъдещето на храните и добива им. Освен да гледате целия епизод в нашия YouTube канал, вече може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud.

Тоест разговаряме – епизод 7

Как се разказва за наука разбираемо и отговорно? И защо критичното мислене е ключово в епохата на псевдонаучни твърдения и конспиративни интерпретации? Отговори на тези въпроси ни дава биологът и автор на „Научни новини“ Михаил Ангелов в седмия епизод на „Тоест разговаряме“.

ТоестВладислав Севов

За феновете на рубриката, които са проследили епизода на живо, има специален бонус – Михаил отговаря на допълнителен зрителски въпрос, свързан с промените в начините, по които ще отглеждаме храната си в следващите десет години.

Много по-кратък времеви хоризонт, само два-три месеца, има новото служебно правителство на България начело с Андрей Гюров, което положи клетва в четвъртък и от което се очаква да осигури гладкото провеждане на честни парламентарни избори. Според Емилия Милчева правителството на Гюров е

скроено по изпитаната сватбена традиция – нещо старо, нещо ново, нещо назаем и нещо синьо; засега е трудно да се прецени кое е в повече – старото, новото или синьото. 

При всички положения обаче, твърди Емилия, волята на декемврийските протести срещу Борисов и Пеевски е чута и оттук нататък остава да видим дали това правителство ще се окаже „мост към нови коалиции“. Междувременно експресната оставка на вицепремиера Стоил Цицелков показа, че този кабинет няма да се размине с натиск от определени политически формации, както и от някои медии. А министърът на правосъдието Андрей Янкулов побърза да свика Висшия съдебен съвет на 26 февруари, за да се избере нов временен главен прокурор и да се реши веднъж завинаги проблемът с нелегитимно заемащия поста Сарафов. Повече по динамично развиващата се тема с новия служебен кабинет четете в „Боят настана“.

Боят настана

Въпросът е кой с кого и срещу кого ще се бие, докато всички ние стоим отстрани с агиткаджийския си манталитет. Едно е ясно – кал ще лети във всички посоки, което е удобно за замазване на очите на хората. От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Над угнетяващите купчини от сериозни и ултрасериозни теми, които ни притискат и задушават от всички страни, и в новия 41-ви епизод Е.Т. прелита като пакостливия Пък, призовава към бойна готовност и за пореден път показва, че има много възможни интонации, с които да изречем гнева, болката и омерзението си.

И за да се върнем там, откъдето тръгнахме, а именно при трудното изкуство да скърбим и да уважаваме чуждата скръб, от сърце ви препоръчвам филма на Клинт Бентли „Сънища с влакове“ (по едноименния роман на Денис Джонсън). Пожелавам ви спокойна и светла събота с едноименната песен от филма на Ник Кейв и Брайс Деснър:

Благодарим ви за подкрепата и грижата! Без тях това, което правим, не би имало смисъл.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-fevruari/

Бих искала да започна оптимистично. От миналата седмица до тази се случиха поне две изненадващи в позитивен смисъл събития. На 7 февруари за председател на БСП беше избран Крум Зарков. Дали той ще допринесе Столетницата да заприлича поне малко на европейска лява партия (и има ли такива намерения изобщо), или ще бъде изкупителна жертва за провала ѝ, още не знаем. Президентката пък посочи Андрей Гюров за служебен премиер – единствения от „домовата книга“, който не е по един или друг начин свързан с ГЕРБ и/или Пеевски.

На избора на Гюров е посветен и тазседмичният политически коментар на Емилия Милчева. Според нея новият служебен премиер трябва да предприеме три важни стъпки: да предложи правосъден министър, който да се заеме със смяната на узурпиралия поста на главния прокурор Борислав Сарафов, да сложи малко ред в МВР и службите и да реагира адекватно на трагедията „Петрохан“.

Три стъпки на Андрей Гюров

Служебният премиер по дефиниция е временна фигура. В българската политика обаче временните роли често се оказват съдбоносни. Андрей Гюров влиза в кабинета с биография, висящ казус и очаквания. Въпросът е дали ще управлява процеси, или ще трупа още напрежение. От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Изборът на Гюров дава надежда за по-честни избори (от каквито има сметка и доскорошният президент Румен Радев), но пък всякакви реални и имагинерни негативи ще се лепят на ПП–ДБ. Като написах последните думи на предишното изречение, естествено, се сетих за трагедията при Петрохан и Околчица. И се замислих за двойните стандарти.

Случаят се използва за демонизиране на ПП–ДБ и призиви за оставка на кмета на София Васил Терзиев, защото е бил дарител на организацията на Ивайло Калушев, без да има данни някой, свързан с коалицията, да е знаел за случаи на секс с непълнолетни в групата около Калушев (но пък има данни ДАНС да е назнайвала нещо).

Впрочем какво става с делото за сексуалното посегателство върху 4-годишно момиченце на учителка в детската градина в Каблешково? Припомням, че кметът на Поморие Иван Алексиев – от ГЕРБ – публично защити учителката и обвини родителите ѝ, след като вече имаше достатъчно смущаващи данни за възможно насилие. Прави ли ви впечатление, че този скандал не се лепна на ГЕРБ, а потъна?

Всички сме зациклили около случая „Петрохан“, но кой, ако не Павлина Върбанова ще погледне на темата езиковедски? Замисляте ли се, че хижата е „Петрохан“ – с кавички, а проходът – Петрохан? А (което изглежда още по-странно) гара Подуяне и автогара „Подуяне“? Павлина разяснява някои от чудатите правила за поставяне и непоставяне на кавички.

В тесния проход на кавичките

Любимите на много от нас кавички не са пунктуационна брошка, с която да закичим текстовете си, когато и където ни скимне. Тази седмица Павлина Върбанова строго и методично ни превежда през тесния и често пъти мъглив проход на решението кога да ги забодем на словесния ревер.

ТоестПавлина Върбанова

Понеже и аз още цикля на петроханската тема, се връщам към проблема за двойните стандарти. Разбрахме, че будизмът и „сектите“ са много страшни. А в затворени християнски общности няма ли сексуална злоупотреба с деца? Католическата църква поне се опитва да поеме някаква отговорност за дългогодишните практики на сексуално насилие върху малолетни и непълнолетни.

За случващото се в Българската православна църква не се знае много. Но през 2009 г. величкият епископ Сионий напусна Семинарията в София, на която е ректор, след като родител на ученик в духовното училище е подал срещу него сигнал за сексуална злоупотреба с момчето. На Сионий не само му се даде думата да се защитава в медиите. През 2014 г. националисти, със специалното съдействие на Мартин Карбовски, „прочистиха“, по собствените им думи, Троянския манастир от „хомосексуалисти“. Кой беше новият игумен на манастира, съдействал за „прочистването“? Сионий. Въпреки че срещу него има и друго свидетелство за сексуални посегателства, той не само не е разследван или поне отстранен, ами между 2019 и 2025 г. е единственият духовник в БПЦ досега, който е игумен не на един, а на два манастира наведнъж.

За да отсяваме зърното от плявата, имаме нужда от качествена журналистика. В първата си статия за „Тоест“ Дарина Сарелска обяснява защо тя е дефицитна в България. Разказът ѝ е суров, ненапудрен, безрадостен и според мен – задължителен за четене. С нетърпение очаквам следващите ѝ публикации.

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

В настоящата ситуация на информационни плаващи пясъци опирането на науката е все по-голяма рядкост. Гледахте ли разговора на Владислав Севов с автора на рубриката „Научни новини“ в „Тоест“ Михаил Ангелов? Ако не, може да наваксате:

Освен че не е любител на науката, Доналд Тръмп е и враг на всичко, което не му изнася, и вместо неудобни факти предпочита да вижда фалшива реалност. В новия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми разказва за измеренията, до които стига паралелната реалност на властта в САЩ.

Гласовете на Америка – брой 12

Когато новините идват като картечен откос, човек започва да се чуди това новини ли са, или организирана подмяна на реалността. Йоанна Елми с нещо като хроника на ускорението в месечния бюлетин, посветен на Америка.

ТоестЙоанна Елми

В рамките на година една широко разпространена дума се обезсмисли, или поне значението ѝ силно се стесни. Това е прилагателното име „евроатлантически“. Променените позиции на САЩ по отношение на международната сигурност поставят ЕС пред изпитание. Според Анахит Хачикян отношенията между доскорошните близки съюзници може да се сравнят със заглавието на песента на Серж Генсбур и Джейн Бъркин Je t’aime… moi non plus.

ЕС и САЩ: Je t’aime… moi non plus

Отношенията между ЕС и САЩ, видени през погледа на Анахит Хачикян, все повече навяват асоциации за заглавието на песента на Серж Генсбур и Джейн Бъркин Je t’aime… moi non plus – игра на думи, която може да се преведе като „Обичам те… аз теб също/вече не“. Къде ще е България в новата реалност?

ТоестАнахит Хачикян

И като минахме на любовна вълна – днес е Свети Валентин. Докато се чудя с каква песен да ви поздравя по този повод, се замислих, че има и хора, които нямат какво или с кого да празнуват, както и такива, които просто не харесват този празник. Затова се опитах да подбера за всеки по нещо (е, почти за всеки, защото – по Толстой – всеки е нещастен посвоему):

Ако сте с разбито сърце – любовта убива, пее Фреди Меркюри в саундтрака на Джорджо Мородер към филма на Фриц Ланг „Метрополис“. Ако точно днес любимият ви човек не е с вас, на помощ идват Love с песен за самотата във връзката. Но ето, Глория Гейнър се притичва, за да ни напомни, че раздялата може да се преживее. А духът на Мишел Фуко, въплътен в Майли Сайръс, ни обръща внимание колко важна е любовта към себе си.

Ако пък днес празнувате и вярвате в щастливата любов, Lovesong на The Cure е точно за вас. Робърт Смит я е посветил на годеницата си Мери в края на 80-те. Двамата се запознават на 14-годишна възраст, значи някъде около 1973-та, и вече повече от 50 години са заедно.

А може би не зачитате Свети Валентин, а Трифон Зарезан. И лирическият герой на Lovestruck на Madness обича чашката, което води до… влюбване в улична лампа. В случай че до никаква любов не ви е – кой може да изпее по-нелюбовна песен от Джони Ротън?

Ако искате да изслушате всички тези песни, подредила съм ви ги в плейлист:

Пък ако обичате „Тоест“ и ни подкрепите с месечно дарение, ще ни помогнете да продължаваме да ви отвръщаме със същото.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-2-7-fevruari/

За седем календарни дни под небето от коприна се разиграха толкова много сюжети, че няма как да им се насмогне. Човек може да се обърка, че живее в няколко паралелни реалности, в които всеки ден му прожектират нещо ново, за което трябва да се изпокара с непознати в социалните мрежи.

Ето кратък (неизчерпателен) преглед на това, което имаме като събития. Подредбата е безразборна, тъй като тука няма ред, а и да имаше, щеше да е предимно низходящ.

Дара спечели правото да представлява България на конкурса „Евровизия“, което насърчи половината нация да я освирка юнашки, доказвайки за пореден път, че нямаме по-важна работа от това да хванем една млада жена на мушка и да я разкостим.

Разкри се нова порция кадри, изтекли от охранителни камери на козметични салони и публикувани в порно сайтове; оказа се, че сред тях има и видео с момиче на 9 години (!).

Стана ясно, че охранителна камера в гинекологичен кабинет също е записвала неправомерно по време на прегледите, та сме дали на света нещо и в този жанр.

Някъде между другото се разбра, че отделението по детска хирургия във варненската болница „Св. Анна“ по всяка вероятност ще затвори от 1 март, защото петима от лекарите са си подали оставките, което явно е достатъчно, за да няма такова отделение. Здравният министър, който също е в оставка, засега успя да каже, че проблемите в болницата са трупани от десетилетие, което просто е институционалният начин да се обясни, че „то така си беше“. 

Но кой се интересува от деца и техните хирурзи. 

Затова минаваме нататък и се гмурваме в True Detective: Petrohan. 

Тука вече окончателно се установи, че сме нация от криминалисти и криминолози и може би само и.ф. главен прокурор е обикновен гражданин (така смятат ВКС и Софийският апелативен съд). 

Ако някой ден успеем да се окопитим от последните 5 години, може би ще си дадем сметка за всичко нередно в случаи като „Петрохан“. Засега обаче сме на ниво масова хипноза в стил „Лъки, ти не си котка, ти си геврек“.

Ако не ви идва навреме референцията с „Алф“, здраве да е. Важното е, че на и.ф. Сарафов, като коментира случая „Петрохан“, му дойде „Туин Пийкс“. И останалото е история… за педофили и далекоизточен мистицизъм. А тези твърдения, разбира се, влизат като у дома си в душата на българина, защото Епстийн контекстът е постлал удобно. 

Имаме си сюжет и по линия на други извращения: 10 години двойка от Свищов заснемала и продавала кадри с изтезания и убийства на животни. Ако ви се струва познато, то е, защото буквално преди има-няма година беше разкрит друг такъв случай, само че с двойка от Перник. Очевидно е, че извършителите на подобни деяния треперят от страх от българските разследващи органи. А, не, чакайте…

Горното обобщение на новини и събития, дори и да ви е намерило в добро здраве, както се казва, има всички шансове да го разклати. Или поне в психическата му част. Затова е редно човек да си взема необходимата доза свеж въздух.

Без големи претенции, само казвам, че „Тоест“ може да го играе подобен освежител.

Ето какво публикувахме тази седмица: 

• Обединена Европа и европейската мечта – коментар на Искрен Иванов за съживяването на европейската стратегическа култура; 
• Олга Минева. Силна и свободна – разговор на Ина Иванова с жената зад Фондация Emprove;
• Технологичната зависимост на Европа и гащите на Бриджит Джоунс – Светла Енчева разсъждава какво ще правим, ако САЩ започнат да ни извиват ръцете софтуерно, така да се каже;
• По буквите: Кутси/Остър, Брандао, Вожли/Манджуков – Зорница Христова с прочит на три новоизлезли книги;
• Епизод 40 на „Т.Е. от Е.Т.“, в който нищо не става ясно, само че има много планети през февруари и сигурно те са виновни за всичко;

• и разбира се, традиционния политически коментар на Емилия Милчева, от който ще ви оставя малко парченце:

Всичко това само на пръв поглед е история за кръв, порно и политика. Това е история за провала на държавата да мисли и да обяснява и за готовността на обществото да приеме емоцията като заместител на анализа.

Напомням ви, че днес (събота, 7 февруари) гост в „Тоест разговаряме“ ще бъде нашият автор Михаил Ангелов, който е биолог, агроном и магистър по растителна защита и е готов да ви скандализира с факта, че в ГМО-то няма нищо лошо. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live от 16:00 ч. 

Колкото по-объркано и задъхано става живеенето, толкова повече се радваме, че ги има читателите ни, заради които пък го има „Тоест“, където можем да си позволим лукса да бъдем бавни колкото си искаме. 

Ако и вие имате нужда от време на време да сменяте темпото, елате да си играем, при нас е (за)бавно. 

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-26-31-yanuari/

Ранна зимна сутрин. Софийско училище. Родители изпращат децата си. Водят ги за ръчичка, целуват ги по челата, подават им кутиите с обяда, казват им по нещо, изпращат ги с поглед, докато тежката училищна врата се затваря зад гърбовете им. 

И в тези десет минути преди първия час има толкова много нежност и надежда, и любов, че ако човек остане сам със себе си като страничен наблюдател някъде покрай това училище, може и да се залъже, че всичко е наред. 

После нещо става. Ръцете се пускат. Кутиите за обяд стават 5 евро за дюнер и енергийна напитка. Никой не се прегръща и целува. Вратата все по-рядко се затваря зад гърбовете на учениците, защото повечето от тях дори не искат да влязат в сградата. 

Най-голямото предателство към децата ни е образователната система, в която ги оставихме да се давят. Сцила, Харибда и Янка Такева дебнат отвсякъде. С празнодумните поздравителни адреси за началото на учебната година, застинали в 76-та; с институционалните проверки, симулиращи дейност и никога неразкриващи никакви нарушения; с декларативната важност на документи и стандарти, които ни убеждават, че ще развиваме критично и самостоятелно мислене, а после пак караме децата да дават „правилни“ отговори през наизустени кухи дефиниции. 

Тези, които успяват да излязат на сушата, често са осакатени от борбата с морските чудовища. А други така и не доплуват до отсрещния бряг.

Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност

Ако приемем присърце задачата да отговорим на въпроса, поставен в заглавието, трябва да кажем: „Много е трудно.“ Донка Дойчева-Попова обяснява с реални примери защо.

ТоестДонка Дойчева-Попова

През изминалата седмица стана ясно, че едно 18-годишно момче се е самоубило вероятно заради учителски тормоз. Според съучениците му Билгин Алишев от баташкото село Нова махала е сложил край на живота си вследствие на системни обиди и подигравки от преподавателката по английски Елихан Хаджийска.

Момчето е споделяло и е давало сигнали, че е подлагано на тормоз. В деня, в който се самоубива, е бил на „комисия“, разследваща поведението му. Според приятелите му не е имал възможност да се изкаже и не е получил защита от възрастен, с изключение на един от учителите.

Историята на Билгин не е прецедент. Това се случва и в малки населени места, и в столицата, включително в училища с много добра репутация (каквото и да означава това на фона на цялата янкатакевщина). И примиряването с подобна система на образование е най-големият обществен провал на този иначе „много древен, мъдър и изстрадал народ“ (по Ивелин, Костадин, Радостин или друг, завършващ на -ин).

Същият този народ се е запътил бодро към настъпването на поредната мина на 631-вите избори за последните 5 години. 

Отечество любезно, аз ще те спася!

Точно преди 40 години Тина Търнър изпя We don’t need another hero. Колко продължения на реалност а ла „Лудия Макс“ са ни необходими, за да спрем да повтаряме същата грешка? Емилия Милчева за новия спасител, задаващ се на хоризонта, и за останалите месии, които играят като за последно десет.

ТоестЕмилия Милчева

Преди това очаква с нетърпение КОЙ ще бъде служебният премиер. Голямо чакане, голямо нещо. То са разговори, то е чудо. Сърцето ми може и да не издържи на напрежението, докато дебне за новината, че Главчев пак ще е премиер. 

Но нека президентката да каже. А дотогава, за да не ви е скучно, вижте защо фактът, че имаме жена президент, не е нещо особено показателно за отношението ни към жените и мястото им в българската политика. В статията си „Имаме си президентка. И?“ Светла Енчева разглежда точно това.

Имаме си президентка. И?

Имаме си президентска институция с жена начело, но то е по стечение на обстоятелствата, а не защото сме я избрали и сме решили, че тъкмо нея искаме тъкмо на това място. За жените в българската политика и защо президентКАТА не е пробив – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

За чакането и гласуването като национален спорт, за турнето на Бойко Борисов по медии и инфлуенсъри и разбира се, за международното положение е новият епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, в който освен всичко друго Е.Т. призовава да се купува „Тоест“. С други думи – да се абонирате с месечно дарение, за да може „Тоест“ да продължи да съществува, в случай че имате нужда от това.

Традиционният петъчен политически анализ на Емилия Милчева е посветен на служебния премиер и Изборния кодекс, с които ще разполагаме, за да проведем едни „честни избори“.  

Равноотдалечеността е химера. Правителство, чийто премиер се избира измежду политически назначения, били те и високопоставени институционални фигури, няма как да е „неутрално“,

пише Емилия в коментара си „Възелът на съгласието“. Как ще се развие риалити форматът „Избери служебен премиер“, предстои да разберем.

Възелът на съгласието

Риалити форматът „Избери служебен премиер“ продължава. Голямата награда за последния оцелял е възможността да проведе следващите предсрочни парламентарни избори. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Какво още в „Тоест“ тази седмица:

• „Стихотворение на месеца“ – „Зимна песен“ от Ана Мария Ленгрен в превод от шведски на Мария Змийчарова.
• Една от най-любимите ми поредици в медията – „От дума на дума“, която води Екатерина Петрова, се завръща с нова дума на фокус: „облак“. Защо точно „облак“ и какво толкова интересно има в облаците, ще разберете от текста „Облаче ле бяло“. Препоръчвам ви да не пропускате и бележките под линия, защото те са си достойни за отделен материал.

Облаче ле бяло

Цветовете са като думите, твърди Екатерина Петрова, докато се взира в облаците, за да улови 50-те нюанса бяло и да разкрие етимологичните родини на това пухкаво, ефирно, хвърковато, небулозно нещо.

ТоестЕкатерина Петрова

• Още една любима месечна рубрика е в „Тоест“ тази седмица. Новините от света на науката, които Михаил Ангелов подбира и обяснява специално за читателите на медията.

Научни новини: Генни технологии, астронавти, химически фосили и климатични промени

Тръгваме от генните технологии в Европа, качваме се на Международната космическа станция, гмуркаме се в океана при едни водни гъби, за да изплуваме обратно с кратък преглед на последната информация за климатичните промени. Това е възможно само в научните новини на Михаил Ангелов.

ТоестМихаил Ангелов

Михаил, който е биолог, агроном и магистър по растителна защита, ще е гост в „Тоест разговаряме“ другата събота (7 февруари) и ще ви скандализира с факта, че в ГМО-то няма нищо лошо. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 7 февруари, събота, от 16:00 ч.

И в цялата какофония от схеми, избори и преструвки, на 1 февруари „Тоест“ навършва 8 години. Осем години, в които гледаме да не се утешаваме, а да си обясняваме каквото можем. Не се гладим по косъма и не се тупаме по рамото. Не се стараем на всяка цена да е лесно и бързо за четене. „Тоест“ е опит да останем в онези десет минути преди първия час, когато още има смисъл да кажеш нещо важно и навреме. Благодарим ви, че го разбирате. Ако искате да продължим да сме заедно, подкрепете „Тоест“ с месечно дарение.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-19-24-yanuari/

Тази „президентска“ седмица започна – обещаващо – с оставка и с няколко разменени писма.

Оставката я подаде президентът Румен Радев, който се възползва от последните си минути на поста, за да стартира предизборна кампания, все още лишена от конкретност, но очевидно и очаквано прицелена към младите. Оставям настранa съдържанието на речта и се фокусирам само върху жеста на оставката – за мен жалка проява на (меко казано) нелоялност и безотговорност към президентската институция и към цялата държава.

Да си президент не е като да си касиерка в супермаркет А, която в дните преди Коледа напуска, защото в супермаркет Б са ѝ предложили по-добри условия. Да си президент в известен смисъл е като да си пилот – не върви да зарежеш пътниците и да скочиш с парашут, преди полетът да е приключил. Президентът има мандат и отказът от поста би трябвало да е (морално и всякак) възможен само при изключителни обстоятелства. Каквито предстоящите избори не са. И личното му политическо битие и бъдеще не е. Още по-малко биха могли да бъдат оправдание евентуално поетите ангажименти към трети и пети лица, политически проекти, партии, организации и прочее…

Основната мисия на президента е да стои начело на народа, който го е избрал, във времето, за което е избран. Независимо дали повереният му самолет се движи по разписание, закъснява, или всеки момент ще се разбие в земята. Но Румен Радев за пореден път демонстрира, че не служи на интересите на България и нищо не (може да) пилотира просто защото през цялото време се вози в чужд самолет.

Още по темата за тази срамна оставка, както и за останалите позорни деяния, свършени от управниците ни през последните дни четете в анализа на Емилия Милчева „Отечество любезно, аз ще те спася“.

Отечество любезно, аз ще те спася!

Точно преди 40 години Тина Търнър изпя We don’t need another hero. Колко продължения на реалност а ла „Лудия Макс“ са ни необходими, за да спрем да повтаряме същата грешка? Емилия Милчева за новия спасител, задаващ се на хоризонта, и за останалите месии, които играят като за последно десет.

ТоестЕмилия Милчева

Въпреки очевидно спекулативния монолог на Радев от понеделник вечер, опасявам се, че сърцераздирателният му тон вероятно е докоснал немалко сърца, чийто вот на предстоящите избори вече е предопределен. Податливостта ни на пропаганда и манипулация става все по-плашеща, докато капацитетът ни да анализираме реалността отслабва. Във връзка с тази тема ви предлагаме да се „запознаете“ с един бивш служител на ДС – полковник А., който не е подписал дебютната си статия в „Тоест“ „Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят“, но по всичко личи, че стои зад думите си. А те са свързани именно с механизмите, по които биваме управлявани, и с евентуалните начини да противостоим на манипулацията и пропагандата. Ето какво съветва полковник А.:

Като първоначален тест винаги си задавайте още един въпрос: въздейства ли материалът, който четете, слушате или гледате, върху мисълта ви – или върху емоциите ви? Ако отговорът е второто, в 99% от случаите става дума за манипулация. Проверявайте. И не се хващайте.

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят

Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.

ТоестПолковник А.

Добър съвет в момент, в който ни предстоят важни избори. На тях – според Александър Драганов и статията му „Партийните системи по света и де е България в тях“ – целта ПП–ДБ да получат пълно мнозинство в парламента е трудно постижима. И това се дължи най-вече на пропорционалната избирателна система у нас, както и на степента на поляризация в обществото. Ето какво казва Александър в тази връзка:

България е средноевропейска държава и пропорционалната избирателна система е нормална за нея. От това следват няколко неща. Преди всичко в Народното събрание ще попадат различни партии. Причината се корени не само в разделението ни на различни политически племена (по Димитър Ганев) и във факта, че в България „всяка коза е за свой крак“, а най-вече в обстоятелството, че това състояние е очакваното – и дори желаното – за избирателна система като нашата. Различните групи от населението с различни виждания и интереси получават представителство. Задача на политиците е да намерят работеща формула, за да се съобразят с тях.

Партийните системи по света и де е България в тях

Отново предстоят избори. Асен Василев призовава гласоподавателите на ПП–ДБ да изберат коалицията с пълно мнозинство. Александър Драганов обаче се аргументира защо според него тази цел не е постижима.

ТоестАлександър Драганов

И докато с омерзение наблюдаваме години наред как политиците така и не намират работещата формула, налага се да вършим и други неща, например да си раждаме и отглеждаме децата, при все че светът изглежда все по-неподходящо място за тази дейност. На „Раждането – между физиологията и системата“ е посветена поредната статия на Надежда Цекулова от рубриката ѝ за женското здраве. И най-вече на добрите и недотам добрите практики в родилната помощ и тяхното прилагане у нас. Практики, които в редица случаи наистина опират не до степен на експертност и ниво на оборудване, а до базисни етически норми:

Осем години след публикуването им много от препоръките на Световната здравна организация за позитивно раждане все още са масово недостъпни за родилките в България: да бъдат подкрепяни от близък човек, да могат да консумират лека храна и течности в първия етап на раждането, да бъдат третирани с уважение. 

Раждането – между физиологията и системата

Когато говорим за женско здраве, няма как да не стане дума и за раждащата жена. Надежда Цекулова обобщава важна информация за процеса на раждане с поглед върху най-добрите медицински практики и с едно наум, че в България те се прилагат на твърде малко места.

ТоестНадежда Цекулова

И от темата за женското здраве плавно преминаваме към проблема с психичното ни здраве, което родната действителност за поредна седмица изправя пред неимоверни предизвикателства. Съветът за оцеляване на Е.Т. в епизод 38 гласи:

Представете си, че сте панда. Не виждам друго спасение.

И така, бавно и със стрък бамбук между зъбите, прекрачваме границите на страната, за да огледаме какво се случва на международната сцена.

Тук идва моментът да се върнем към „писмата“, за които споменах по-горе и които рязко ни настроиха на вълните на срещата в Давос още преди реално тя да е започнала. Та в началото на седмицата президентът дадаист, „кралят Юбю“ на нашето време, възпят още като Тръмпти Дъмпти, изпрати обидено писмо отговор до норвежкия премиер Йонас Гар Стьоре, в което обясни, че след като си е дал труда да спре осем войни, че и отгоре, за което не е получил полагаемата му се Нобелова награда за мир, световният мир вече не е негова грижа и отговорност. Така щял да се фокусира върху важните за САЩ задачи, като например присъединяването на заветната Гренландия.

За да забършат капките от поредното изплискване на президентския леген и евентуално да укротят буйстващия вътре Доналд, на когото му е отказана желаната играчка, други лидери отвърнаха с доста възпитани, макар и еднозначни кратки текстови съобщения. В съобщението си Макрон например кани Тръмп на вечеря, директно заявява, че не разбира историята с Гренландия, и два пъти използва думата great – явно за да слезе до нивото на речника на американския президент. Марк Рюте от своя страна също гали Тръмп по посока на косъма за Сирия, като използва друга любима дума на Доналд – incredible. И разбира се, отново повдига темата за Гренландия.

Гренландия, естествено, присъстваше и в давоските речи, като специално тази на Тръмп продължи над час и изобилстваше от лъжи и полуистини, подправени с доза невежество и обвити в дементна мъгла, чието разплитане може да проследите тук. За пореден път американският президент заяви апетитите си към Гренландия, която безсрамно омаловажи и обиди, наричайки я „парче лед“.

На този фон речта на канадския премиер Марк Карни в Давос заслужено стана вайръл с непоколебимия си тон; с дързостта да назове нещата с истинските им имена – „разрив“, а не „преход“; с избора на Вацлав Хавел и „живота в истина“ като отправна точка в бъдещето; с визията за коалициите на средните сили, чийто ход може да бъде съзидателен, за разлика от действията на великите геополитически съперници. И разбира се, с коментара по актуалната тема за ледения остров:

По отношение на арктическия суверенитет ние твърдо стоим зад Гренландия и Дания и напълно подкрепяме тяхното уникално право да определят бъдещето на Гренландия.

Идеята за новите коалиции, както и заявената воля за консолидиране на Европа в отпор на безобразната външна политика на президента на САЩ е хоризонт, спрямо който България, пълноправна членка на ЕС, би трябвало да ориентира позицията си. Уви, обаче, по-малко от денонощие след безумната реч на Тръмп премиерът Желязков тихомълком, без ясно заявено решение от правителството или парламента, въз основа на „поверителен акт“, приет в късни доби от Министерския съвет, се изстреля на учредяването на т.нар. Съвет за мир на Тръмп – формирование, което водещите страни в ЕС бойкотираха. С участието си в Съвета България се откъсва от политическите си съюзници и застава до страни като Унгария, Турция, Беларус, Аржентина, Парагвай, Катар, Саудитска Арабия и пр. А задната мисъл в целия този резил, разбира се, е да се откупи „свободата“ на г-н Пеевски от списъка „Магнитски“.

След тази турбулентна седмица, в която знаковите думи на отминалата година „евро“, „безобразие“ и „протест“ бяха изтласкани от следващи потенциални претенденти, като „оставка“, „разрив“, „Гренландия“ и нови измерения на „безобразието“, ви предлагаме малко почивка от политиката, без рязко да сменяме темата. Затова ви припомняме няколко красиви и информативни текста на Светла Стоянова от северната ѝ поредица, която публикувахме през 2024, доста преди „парчето лед“ да се превърне в гореща геополитическа хапка. Тези пътеписи ще ви помогнат да усетите истинската Гренландия – с магията на леда, кучешките впрягове, пъстрите къщи, екзотичния език и храна, нравите на инуитите… Приятно четене!

• На север: Гренландия и тайните на леда
• На север: Страната на инуитите
• На север: Гренландия в чиния (част първа, част втора)
• Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен

А ако сте пропуснали да чуете на живо шести епизод от рубриката „Тоест разговаряме“, в който гост е Йоанна Елми – дългогодишна авторка в „Тоест“ и водеща на бюлетина „Гласовете на Америка“, вече може да го направите ето тук.

Тоест разговаряме – епизод 6

Какво всъщност се разпада днес – митовете, институциите или социалният договор? Гледайте в шестия епизод на „Тоест разговаряме“ с Йоанна Елми, дългогодишна авторка в „Тоест“ и водеща на бюлетина „Гласовете на Америка“.

ТоестВладислав Севов

Следващата среща ще бъде с Михаил Ангелов – биолог, агроном и водещ на рубриката „Научни новини“ в „Тоест“. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 7 февруари, събота, от 16:00 ч.

За финал ви поздравявам с едно неостаряващо парче на Боб Дилън, което – в духа на речта на Карни – отново става актуално:

И по-добре започвай да плуваш,
иначе ще потънеш като камък,
защото светът се променя.

И не забравяйте, че за да плуваме заедно, се нуждаем от вашата подкрепа. Защото светът се променя… А желаещите да ни пратят на дъното неспирно работят по въпроса. Благодарим ви!