Tag Archives: Редакционна

Тоест разговаряме – епизод 9

Post Syndicated from Владислав Севов original https://www.toest.bg/toest-razghovaryame-epizod-9/

Тоест разговаряме – епизод 9

В новия епизод на „Тоест разговаряме“ се срещнахме с журналистката Надежда Цекулова. Тя е авторка в „Тоест“ и правозащитничка с дългогодишна работа по темите за здравеопазването, човешките права и обществените дефицити зад „безспорните“ каузи. В последните месеци текстовете ѝ в „Тоест“ са посветени на „Анатомия на пола: Жена“, но не само в медицински план, а като преживяване, контекст и система от взаимносвързани фактори.

Говорихме за честността като журналистически принцип, за мита за „безпристрастността“ и за нуждата от работа с проверени източници в среда, в която това все още прави впечатление. Разговорът ни естествено се задържа по-обстойно върху една от най-болезнените теми – Националната детска болница. От участието на Надежда в Обществения съвет до колективната оставка и липсата на реален диалог с институциите, разговорът очерта механизмите, чрез които една обществено призната кауза може да бъде отлагана десетилетия. И постави въпроса как се поддържа граждански натиск, когато институциите отказва да го допуснат.

Епизодът обхвана и по-широкия контекст – отношението към здравето и езика, с който го назоваваме, към мястото на „здравните работници“ в общественото ни мислене. Между емпатията, системните дефицити и личната отговорност, разговорът не търси лесни отговори, а настоява за честност – към фактите, думите и реалността, в която живеем.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:



Докато течеше епизодът на живо, пристигна и следният зрителски коментар, на който след записа помолих Надежда да отговори:

Краденето е обичайна практика – клиничните пътеки мотивират фалшиви хоспитализации за източване на пари от Здравната каса. И всички се правят, че този проблем не съществува?

Вярно е, че клиничните пътеки мотивират фалшиви хоспитализации. Не е вярно, че всички се правят, че този проблем не съществува – напротив. Дори е вписано в аналитичната част на Националната здравна стратегия. Проблемът е, че съзнанието ни за съществуването на този проблем не поражда действия за решаването му. По няколко причини, поне според мен: първо, сложно е – изисква цялостна реформа в модела на финансиране на болничната помощ; второ – влиятелни лобита в системата печелят от този модел, а тези, които губят, нямат достатъчно влияние при вземането на решения; и трето – липсват категорични данни за мащаба на проблема, просто умишлено не се изследват.

Преди срещата ви помолихме да се включите в кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

На здравеопазването ни му липсва … направен по човешка, не по автомобилна мяра. Приветлив, гостоприемен, достъпен за хора с увреждания с пешеходни зони, места за разходка и почивка, велосипедни алеи, добър обществен транспорт, активни фасади и без подлези. Долу подлезите!


Надежда Цекулова е журналистка, експерт по комуникации и активен обществен глас по темите за здравеопазването, социалната политика и правата на човека. Завършила е журналистика в Софийския университет и НБУ. Значителна част от професионалния ѝ път преминава в програма „Хоризонт“ на БНР. От 2019 г. е комуникационен директор на Българския хелзинкски комитет. Работата ѝ както в медиите, така и в гражданския сектор последователно засяга теми като майчино и детско здраве, системни дефицити в здравната грижа и социалните неравенства, а в последните години Надежда развива и задълбочена авторска линия в „Тоест“, където съчетава журналистически подход с ясно заявена обществена позиция.


Тоест разговаряме – епизод 9

Последният (засега) епизод на „Тоест разговаряме“ ще бъде със Зорница Христова – преводачка от английски, издателка, авторка на детски книги и водеща на книжната ни рубрика „По буквите“. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 23 май, събота, от 16:00 ч.


В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

Тоест разговаряме – епизод 9

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Седмицата (30 март – 4 април)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-30-mart-4-april/

Седмицата (30 март – 4 април)

Докато Румен Радев ни уверява, че „евтиният петрол, за който е пригодена нашата рафинерия, е на два дни прав път през Черно море“, а Бойко Борисов – че „всички гласуват за ГЕРБ по любов“, Artemis II започна своето пътуване към и около Луната. Може да го следите в live stream канала на мисията: 

Съветвам ви да го правите при всяка възможност, за да не забравяте, че винаги има надежда да бъдем на по-добро място. Било то и извън орбита. Така както прави и астронавтката Кристина Кох, част от 4-членния екипаж на борда на Orion, първата жена, която ще отиде до Луната и обратно, впечатляваща специалистка с рекордните 328 дни на Международната космическа станция и съпруга и майка, която е щастлива, че ще има едни десет дни, в които никой няма да ѝ се обажда по телефона с въпроса „А това къде ми е?“.

Обратно на Земята, чиято гравитация напоследък сякаш ни натиска повече от обикновено и където постоянно ни се налага да търсим едно или друго – я ключове, я смелост да отидем до магазина, където всичко е по 400 евро, я логика в действията на световните лидери.

Тук, долу, нещата са „още от същото“. Стоим на прага на нова криза, горе-долу с мащабите на ковидската, само че този път енергийна, предупреждават от Брюксел. Не е лоша идея, казват, да си работите от вкъщи и да не шофирате много-много, а ако шофирате, правете го бавно. 

На този фон върви и предизборната кампания на Румен Радев, която притопля старите послания за „странните идеологии“, на които се опитваме да угодим, докато хубавият руски петрол ей го къде е. Емилия Милчева има текст по темата в тазседмичния брой на „Тоест“.

Преди изборите: Инфлация на страхове, алгоритми на разделението и дъх на петрол
Предизборната кампания се води по всички фронтове. Докато партиите спорят на терен, а ние си мислим, че знаем какво става, алгоритмите преподреждат вниманието ни и пренаписват дневния ред в посока София–Будапеща–Москва. Да гледаме ли към Унгария в чудене и за нашите избори? От Емилия Милчева.
Седмицата (30 март – 4 април)

Ако веднага след видеото на Румен Радев, което линкнах по-горе, ви се зарежда рийл с плетене на една кука, значи сте направили най-доброто за себе си и за менталното си здраве. Ако обаче ви влиза Томислав Дончев с отговори на „Пет въпроса от младите хора“ (кои са тия млади хора?), от които става ясно, че България превъзхожда другите страни „с много неща“, не знам как да ви помогна. Освен да ви препоръчам текста на Веселин Златков за Варна и за „многото неща“, които са готови, но не са хубави в този град, управляван 10 години от ГЕРБ.

Новите проблеми на Варна
Варна като разказ за пропуснат шанс и за системно разминаване между амбиция и реалност. В града се строи повече, отколкото се живее, обещава се повече, отколкото се изпълнява. Между морето, имотите и провалените проекти наднича въпросът „Къде потъна потенциалът?“. От Веселин Златков.
Седмицата (30 март – 4 април)

Какво още в „Тоест“ тази седмица?

Материал от Александър Малинов за възможните опасности за България вследствие на войната между САЩ, Израел и Иран.

Израелско-американската война срещу Иран. Какви са опасностите за България?
Войната в Иран изглежда като някаква невероятна импровизация. Как ни изглежда обаче, не е важно. Важно е какви са последиците. А те вече се оформят като съвсем конкретни проблеми: риск за сигурността, по-скъпи горива и възможен натиск по границите. Мислим ли изобщо за това? От Александър Малинов.
Седмицата (30 март – 4 април)

Във връзка с войната и световното лидерство споделям с вас карикатурата на Бил Брамхол за New York Daily News, препостната в X от английския профил на Иранската информационна агенция. Просто е толкова хубаво всичко!

„Хубаво“ е и в културния сектор. 

Кавичките при „хубаво“ от предишното изречение се мъчат да махат хора като Зорница Христова, която тази седмица ни представя две книги в рубриката „По буквите“, и като Тодора Радева, за която ни разказва Ина Иванова в поредицата ни „Тези хора“. Тодора е писателка, програмна директорка на Софийския международен литературен фестивал и създателка на Фондация „Прочети София“. 

Не мога да си представя живот без това, което изкуството дава. То те владее, поставя въпроси, тревожи те и в това е красотата му. В него са възможни много различни светове. И аз обичам да потъвам в тях. Но те също така вдъхновяват – независимо дали филм, книга или картина могат да породят у теб желание да създадеш нещо твое, да продължиш диалога.

Тодора говори за желанието да продължиш диалога. За съжаление, по някои теми въобще не сме го почвали. Или сме го повлекли в тотално грешна посока. Една от тях е „Какво е да остарееш в България?“. Или не говорим по нея, или я принизяваме до „ексклузивността“ на сутрешен блок, който прави „шокиращи разкрития“ в дом за възрастни хора. 

За да започнем диалога по по-смислен начин, ви каним на прожекциите на документалния филм на Лина Кривошиева „Какво е да остарееш в България“.

Премиерата ще бъде в София на 5 април (тази неделя) от 15:00 ч. в Дома на киното. Всички останали места, дати и часове, както и повече информация за филма може да видите в публикацията за филма в сайта ни.

„Какво е да остарееш в България“ – прожекции и срещи с публиката
Каним ви да гледаме заедно новия документален филм на „Тоест“ и да се съберем около тема, която засяга всички ни, но за която рядко говорим. Чрез историите на няколко жени филмът изследва какво означава да остарееш – и как обществото ни се отнася към възрастните хора.
Седмицата (30 март – 4 април)

А в този разговор Лина разказва за личната си мотивация да тръгне към темата за остаряването. Тема, от която повечето от нас се боят, може би докато не си дадем сметка, че остаряването всъщност е привилегия. Как обаче изглежда тя в държава като нашата?

И понеже в „Тоест“ сме по разговорите – ако не сме ги почнали, си намираме повод, а ако сме ги стартирали, гледаме да не ги спираме – затова и в новия епизод на видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“ (много разговор, много нещо!) продължаваме с диалозите по важни теми с нашите редовни автори.

На 4 април (тази събота) от 16:00 ч. в YouTube Live Владислав Севов се среща с Надежда Цекулова, за да я пита „Какво му липсва на нашето здравеопазване?“, а тя да му отговори „А какво НЕ му липсва на нашето здравеопазване?!“. Разбира се, няма да е така, защото това ще е най-краткият стрийминг в историята на стриймингите, а и защото Надежда има доста да каже за системните дефицити в здравеопазването.

Да обобщя, за да няма неразбрали: 

  • В събота (4 април) сте в 16:00 ч. в YouTube Live за разговора с Надежда Цекулова за българското здравеопазване.
  • В неделя (5 април) сте в 15:00 ч. в Дома на киното за прожекцията на „Какво е да остарееш в България“.
  • През останалото време сте където пожелаете, но най-вече в сърцата на екипа на „Тоест“, защото, ако ви няма вас, верните читатели на медията, тя няма как да съществува. 

Ако харесвате това, което правим, и го намирате за важно, но още не сте станали дарители, може да го направите с малък месечен абонамент, който би означавал много за нас.

Ако вече сте част от хората, които ни подкрепят, благодарим ви сърдечно! Четете и споделяйте съдържанието ни и разказвайте на вашите приятели какво ви е харесало в медията, за да продължи да я има.

Седмицата (23–28 март)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-23-28-mart/

Седмицата (23–28 март)

Отмина първата седмица от началото на кампанията за предстоящите избори за нов парламент. Предстои да видим дали в останалите три седмици обичайното надвикване на политическия пазар отново ще заглуши опитите за рационален разговор. Но докато прожекторите ще са насочени към поредните „спасителни“ обещания, ние в „Тоест“, както пък е обичайно за нас, ще се взираме в сенките и ще четем между редовете, където контекстът невинаги е кристалноясен, но процесите са най-дълбоки. Защото отвъд плакатните лозунги – отчайващо банални впрочем – продължават да стоят отворени най-важните въпроси, на които почти никой политик не бърза да отговори.

В новия си анализ за „Тоест“ Емилия Милчева разглежда усилията на служебния кабинет и МВР да редуцират контролирания вот. Този път изглежда, че десетилетната етническа лоялност в районите на ДПС трудно ще бъде трансформирана изцяло в нови мрежи от зависимости. Дали обаче факторът „Пеевски“ няма да се окаже неочакван катализатор, който, отблъсквайки част от вота в нови посоки, да предизвика оздравителен трус в политическата конюнктура у нас?

На Пеевски ще му е трудно с гласовете
Купеният вот всъщност е мрежа от зависимости, която се прокъсва, когато държавата действа. Акциите на МВР дават някакви резултати – засега повече видими, отколкото ефективни, но все по-често се поставя въпросът колко тежи реалната подкрепа на избирателите за ДПС – Ново начало. От Емилия Милчева.
Седмицата (23–28 март)

Светла Енчева забелязва едно оглушително отсъствие в дневния ред и в обществения дебат около тези избори. Изглежда, че на никого не му пука за либералната демокрация. На нея всъщност дължим всичко постигнато в обществен и икономически план през последните вече почти четири десетилетия. Дори самия факт, че провеждаме избори.

Светла прегледа програмите на водещите политически играчи, за да установи, че всички тичат под знамето на „спасители от корупцията“, докато тихомълком загърбват ценностите, които правят гражданската съпротива възможна. Така на 19 април предстои да избираме между антикорупция с московски привкус, антикорупция с проевропейска фасада или директно запазване на досегашното статукво.

Изборите, които нямаме
Този текст тръгва от привидно прост въпрос и стига до неудобен извод: в предстоящите избори изборът не е между модели на управление, а между различни версии на едно и също обещание, от което леко ни е втръснало. Какво всъщност ни предлагат партиите? От Светла Енчева.
Седмицата (23–28 март)

Помните ли, че още на 1 февруари 2018 г., когато „Тоест“ стартира с първите си няколко материала, един от тях беше късометражен документален филм? Дойде време да ви покажем още една съвсем нова продукция – филма „Какво е да остарееш в България“. Негов автор е Лина Кривошиева, която освен режисьор, сценарист и оператор на филма е и един от основателите на „Тоест“. Чрез историите на няколко жени тя изследва темата за остаряването и за отношението на обществото ни към възрастните хора.

Заповядайте на премиерата на филма в София на 5 април (неделя) от 15:00 ч. в Дома на киното. След прожекцията ще проведем кратък разговор с Лина Кривошиева, Яна Рупева, доц. Ивелина Ефтимова и публиката, модериран от Владислав Севов.

Следват прожекции и в Стара Загора, Пловдив, Велико Търново, Трявна, Шумен, Межден и вероятно и на други места.

„Какво е да остарееш в България“ – прожекции и срещи с публиката
Каним ви да гледаме заедно новия документален филм на „Тоест“ и да се съберем около тема, която засяга всички ни, но за която рядко говорим. Чрез историите на няколко жени филмът изследва какво означава да остарееш – и как обществото ни се отнася към възрастните хора.
Седмицата (23–28 март)

И като споменахме „Дома на киното“… пак там на 1 април, Деня на шегата, започва първото издание на комедийния фестивал „Е, и?“, който ще се опита да задоволи глада ни за смях и усмивки (поне в софийския кинокалендар) със селекция от близо 20 заглавия – от вечни класики до съвсем нови заглавия от европейското и световното кино.

В програмата ще откриете както невротичния Уди Алън в „Ани Хол“ и вечната Мерилин Монро в „Някои го предпочитат горещо“ (по повод 100-годишнината от рождението ѝ), така и британски черен хумор в зомби комедията „Шон от мъртвите“. А сред най-новите продукции в афиша са немският Two to One със Сандра Хюлер, италианският „Илюзията“ на Роберто Андо, както и „Дракула“ на румънския режисьор Раду Жуде, който някак успява да смеси вампири, кръв и автомобилни преследвания и всичко пак да си остане смешно. Ако имате нужда от малко интелигентен хумор и кино, което е едновременно трогателно и остроумно, не пропускайте този 9-дневен маратон на доброто настроение.

Седмицата (23–28 март)

Още едно събитие, на което искаме да ви поканим да присъствате, този път виртуално – новият епизод на видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“ предстои на 4 април, събота, от 16:00 ч. в YouTube Live. Този път Владислав Севов ще разговаря с Надежда Цекулова, авторка в „Тоест“ по здравни и образователни теми. В последната една година тя води рубриката „Анатомия на пола: Жена“, а предстои и новата ѝ поредица в „Тоест“ по една тежка, но важна тема – липсващите палиативни грижи за деца в България.

Ако сте сред тези, които очакват историческото завръщане на земляни на Луната, вероятно вече знаете, че техническа неизправност остави мисията Artemis II „приземена“ за още известно време, а действителното кацане на лунната повърхност се изплъзва за… някъде около 2028 г. В поредния си обзор с научни новини Михаил Ангелов разказва за това как новата логистика на НАСА и частните компании превръщат пътуванията из Космоса в сложна шахматна партия, за кометата 3I/ATLAS, която прелетя край Юпитер, оставяйки след себе си повече въпроси, отколкото отговори, и за климата на собствената ни планета, който показва поредни признаци на трескави и динамични промени.

Научни новини: Лунни мисии, комети и климатични промени
Artemis II още не е излетял, междузвездната комета 3I/ATLAS вече си тръгва, а климатът не чака никого – накратко какво се случва горе (и долу) през последните седмици. Научни новини от Михаил Ангелов.
Седмицата (23–28 март)

Теодора Станимирова пък ни сблъсква с един от критичните проблеми в българското образование. Според статистиката над една трета от новопостъпилите учители напускат професията в първите три години. Причината е липсата не на финансова мотивация, а на реална менторска подкрепа и подготовка за действителността в образователната система. Анализът поставя фокуса върху емоционалното прегаряне и усещането за самота, пред които се изправя всеки млад учител, прекрачил училищния праг.

Възможно ли е училището да спре да бъде „инкубатор за стрес“ и да се превърне в подкрепяща общност, или ще продължим да губим потенциала на новото поколение просветители в лабиринта на една нереформирана система? Прочетете „Първите три години. Защо младите учители не се задържат в системата?“ – статия за цената на разочарованието и нуждата от истинска промяна за тези, които са призвани да формират бъдещето.

Първите три години. Защо младите учители не се задържат в системата?
Заплатите на учителите растат, педагогическите специалности са без такси, но младите учители панически напускат системата. За да разбере този парадокс, Теодора Станимирова разговаря с две учителки от „Заедно в час“, с две представителки на организацията, с един доскорошен министър и пита МОН.
Седмицата (23–28 март)

Според Екатерина Йосифова четящият стихотворение сутрин добре понася другите часове от деня. Това е декларираният и преднамерен замисъл на рубриката ни „Стихотворение на месеца“. Този път то е на Никола Маринов – кратичко е, няма заглавие, но пък всяка дума тежи на мястото си… в безбрежното.

***
Впечатлен от предположението че светът веднъж бил безбрежен
криел се в нощта
Спомняйки си че той е човекът а книгата привидение оставил надеждата
да стъпи на брега
Слязъл от прогнилия сал взирал се в мрака без да знае дали някъде там грее
крехък пламък на свещ Никола Маринов Никола Маринов
Седмицата (23–28 март)

И преди да ви пожелая приятно четене, искам да припомня, че за да може екипът ни и през следващите седмици да търси смисъла отвъд шума, имаме нужда от подкрепа за независимата журналистика на „Тоест“. Вашата съпричастност е единствената ни гаранция за свобода. И причина за съществуване.

Седмицата (16–21 март)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-mart/

Седмицата (16–21 март)

Живеем (ли) в свободен свят. Трудно е да отговорим с да или не. Още по-трудно е, ако разполагаме с повече от една дума за отговор.

Ако се позовем на есето на Александър Драганов „Свобода без удавници“, теориите за понятието свобода на политически философи като Исая Бърлин, Джералд Макалън и Дейвид Милър се оказват всъщност стъписващо приложими във всекидневните казуси, по които всички държим да се изкажем – (все по-рядко) на маса, (все по-често) в социалните мрежи.

Свобода без удавници
Какво е свободата? Дали е едно нещо, или може да означава различни неща? Как да я упражняваме, без да започнем да се избиваме помежду си? По тази тема разсъждава Александър Драганов.
Седмицата (16–21 март)

Пример за „отрицателна“ или за „положителна“ свобода (по Бърлин) е например „скандалното“ – поради изваждането му от контекста на разговора – изказване на Тимъти Шаламе, че в днешно време на никого не му пука за операта и балета, изказване, което струваше на актьора (засега) един „Оскар“? И трябва ли някой да бъде санкциониран заради свободно изказано мнение? Да или не? Ами ако едно такова мнение, пък било то изкривено от медиите, има негативен ефект върху голяма група от хора и дейността, която извършват? (Отделен въпрос е, че думите на Шаламе всъщност предизвикаха мащабен разговор за опера и балет, какъвто отдавна не се беше водил.) Ами ако изказващият мнението е обект на парасоциална връзка за милиони зрители, които се оказват предадени и разочаровани?

Морално ли е нечия свобода да е на такава цена? Да или не? И игнорирайки пречките пред собствената ни свобода (ограничения, социални конвенции и пр.), не отнемаме ли условията за свобода на някой друг? Да или не? Но също така не е ли част от индивидуалната ни свобода понякога да не знаем отговора, да нямаме категорична позиция или изобщо позиция, да се съмняваме, да се разколебаваме, да променяме мнението си? Или може би в епохата на „мрежовата“ ни свързаност нямаме право просто ей така да отвъртим електрическата крушка и да се изключим? Или пък да я оставим неубедително да примигва?

Няма нищо лошо в сложните въпроси с променлив отговор, така си мисля аз. Важното е да ги разграничаваме от простите, например: да гласувам ли, или не? Еднозначният отговор на този въпрос е израз на свобода, която не накърнява ничия друга свобода. Свобода, която е добре да се упражнява толкова често, колкото времето и обстоятелствата налагат.

Както сами ще се убедите, тази седмица

свободата е пътуваща тема из текстовете в броя.

Да вземем например съвременното изкуство, което свободно се намесва в публичните пространства и независимо дали е социално ангажирано, или не, променя средата. Накърнява ли тази намеса градския контекст, или напротив – прави видими пластове, към които окото ни е станало нечувствително вследствие на инерцията. Чували ли сте за джобните статуи на Михай Колодко, които през последните години изникват на най-различни и често пъти невъобразими места из Будапеща като израз на необременена от социалните конвенции свобода? Особено в контекста на режима на Орбан този творчески акт има и сериозен политически заряд. Струва си да се види на живо. Обнадеждава някак. Но дори и да не планирате скорошно пътуване до унгарската столица, може да се разходите и да откриете полутайните човечета и предмети с помощта на Нева Мичева и завладяващия ѝ пътеписен разказ „Будапеща на Колодко – толкова много истории“.

Будапеща на Колодко – толкова много истории
Будапеща е очарователна през пролетта. И не само заради изпитаните от десетилетия туристически маршрути. Вече съществуват и нови, полутайни. За един възможен от тях разказва Нева Мичева. Последвайте я и открийте миниатюрните, възникнали като насън джобни статуи на Михай Колодко.
Седмицата (16–21 март)

И ако пътуването, дори въображаемото, продължава да бъде израз на свобода, особено за поколенията, родени отсам несъществуващата от вече 37 години желязна завеса, то на пръв поглед усядането в семействени форми под знака на родовата памет изглежда точно обратното. Не обаче и в романа на Мария Роса Лохо, за който Стефан Иванов ни разказва в „На второ четене: „Родословно дърво“. Къде се пресичат реалното и фантастичното в биографиите ни? Колко свободни трябва да бъдем, за да конструираме идентичностите си отвъд документа, по-близо до мита? Чуйте само как освобождаващо звучи твърдението на Стефан, че

родовата памет се оказва ненадежден архив.

И още:

Произходът е разказ. Гените могат да покажат откъде идват телата ни, но не могат да възстановят историите, които са изградили нашата идентичност.

На второ четене: „Родословно дърво“
Родова памет и мит, идентичност и конструиране на биографичното: това са основните нишки, които заплитат романа, представен ни от Стефан Иванов „на второ четене“. Заедно с въпроса къде се пресичат реалното и фантастичното, докато изграждаме камък по камък разказа за живота си.
Седмицата (16–21 март)

Част от тези истории, които камък по камък градят истинските ни вътрешни биографии и „родствата ни по избор“, всъщност са измислени – разказани, написани, изсвирени, нарисувани – в повечето случаи от някой друг. Или пък са изиграни. Да, точно така, игрите също са особена форма на упражняване на свобода, в която реалността се оказва уплътнена и умножена, правилата и ролите – доброволно приети, а играещите – в ситуация на непрестанен избор, включително кога да излязат от играта. На етиката, естетиката и механиката на видеоигрите, които са съществена част от живота на играещите, е посветена месечната рубрика „Игромислие“, а този път тема на разговора са първите 14 игри от „Класацията“ на игромислещите. Първа цедка“.

„Класацията“ на игромислещите. Първа цедка
Игромислещите обсъждат класацията на най-добрите – или може би най-паметните за тях – игри. От предложените от всеки 25 заглавия 14 са споделени с поне още един. Тази седмица са представени въпросните 14 по азбучен ред. Ще се появят ли „на втора цедка“ още съвпадения, ще научим след месец.
Седмицата (16–21 март)

И ако игромислещите класират любимите си игри, в партийните централи се класират кандидатите в изборните листи. Емилия Милчева обръща внимание най-вече на „крепежните“ лица в листите на „Прогресивна България“, които се оказват предимно спортисти медалисти. Хитър ход, реабилитиращ чувството за национална гордост сред електората, особено след кресливите патриотарски лозунги на „Възраждане“, от които ушите ни дълго ще пищят. Друг е въпросът, че в случая става дума за не по-малко тенекиен популизъм, от онези, които циклично ни завъртат в центрофугата си – на кратка програма, колкото да поизперат някоя и друга мозъчна клетка. Повече за настоящето и за близкото бъдеще на „Прогресивна България“, както и за всякакви други предизборни явления, „сияния“ и „ускорения“ четете в анализа на Емилия „Коремно възлизане през април“.

Коремно възлизане през април
Кампанията тръгва с разместване на силите, нови играчи и познати лица в нови роли. Данните се люлеят, коалициите са отворени, а протестният вот търси поредния си носител. Въпросът вече е не кой води, а с кого и докъде може да стигне. Коментар на Емилия Милчева.
Седмицата (16–21 март)

Но да оставим близкото бъдеще и изборите и да се върнем в сегашния миг, който тази седмица носи на екипа ни мъничко тъга. Спомняте ли си трогателната финална сцена от култовия филм „Извънземното“, в която, преди да се качи в кораба и да потегли към дома си, Е.T. прави онзи магически жест на нераздяла с Елиът, чрез който остава в сърцето и ума на момчето?

Нещо такова се случва в поредния и последен епизод от рубриката „Т.Е. от Е.Т.“. Забележителната Елена Телбис, която в продължение на една година гастролира в екипа на „Тоест“ и изгради свой суперспециален седмичен „извънземен“ коментарен жанр, се завръща на собствената си актьорска планета. Обещаваме си (с намигване), че това не е завинаги и че този „филм“ ще има скорошно продължение. Казваме adieu на Елена с неувяхващата хризантема на нашето приятелство и в знак на нераздяла.

И докато продължаваме да се питаме в свободен свят ли живеем, едни войни около нас набират скорост, други мъчително тлеят, трети чакат мига, в който да се разгорят. За разлика от моето поколение едно време, днешните деца се страхуват от войната, от възможността светът да свърши; заспиват трудно; задават смразяващи родителите въпроси.

Миналата седмица се качвам в трамвая и чувам няколко хлапета да се питат едно друго какво (и дали?) един ден ще разказват на своите деца – за пандемията от ковид, за Украйна, за последвалите войни… Говорят по техния си небрежен тийнейджърски начин, уж лежерно, неангажирано. Обсъждат и някаква изоставена недостроена сграда в покрайнините на София, където можело да се скрият при нужда; не става ясно от какво.

Слизам от трамвая и понеже съм била хлапе в друго време, припявам си парче от друго време – Keep on rockin' in the free world… Всъщност от 1989-та, когато Нийл Йънг написва песента, до днес светът не се е променил кой знае колко: вместо Буш имаме Тръмп; вместо едни войни – други. И точно както се пее в парчето, по улиците продължава да има бездомни, а някои деца никога няма да тръгнат на училище, нито да се влюбят, нито да пораснат…

Keep on rockin' in the free world…

… А на нас не ни остава друго, освен да посрещнем поредната пролет и упорито да продължим да упражняваме свободата си, колкото и напразно да изглежда това днес.

Ако в момента четете този седмичен бюлетин, значи вече морално ни подкрепяте, за което ви благодарим от сърце. Това е прекрасно, но за съжаление, невинаги е достатъчно… Затова не подминавайте бутона по-долу – без финансовата ви подкрепа не бихме могли да съществуваме.

Седмицата (9–14 март)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-mart/

Седмицата (9–14 март)

В четвъртък Съдът на ЕС постанови, че идентичността на транс хората, сменили пола в личните си документи в страна членка, трябва да се признава и в България. Не че ще последва нещо – две европейски съдилища задължиха България да признава и еднополовите бракове, сключени в чужбина, а тя си прави оглушки. Защо този път да е различно? Европейското и международното право за нищо ги нямаме.

Като заговорих за международно право, ако се чудите как парламентът гласува (защото Пеевски така поръча) кабинетът да ратифицира противоречащия на международното право Борд за мир на Тръмп, докато САЩ бомбардира Иран, ще споделя – аз пък изобщо не съм учудена. Това е последният популистки акт от цяла поредица не по-малко безумни.

Разбрахте ли например, че който е на възраст от 14 до 16 години и има гадже, с което се целува и гушка – дори да не прави секс с него, – може да отнесе между 5 и 20 години затвор? И това, както се казва в рекламите, не е всичко. Детето ще влезе в „регистъра на педофилите“, всеки ще може да научи името и домашния му адрес и няма да може да работи с деца, когато порасне. Ако не вярвате – Катерина Василева от „Свободна Европа“ го е обяснила много добре. Който на 15 е нямал гадже, с което се е целувал, нека пръв хвърли камъка. Признавам, че не съм от тези праведници. И макар с първата ми любов да бяхме единодушни, че сме още малки за секс, пак щяхме да сме престъпници, ако бяхме тийнейджъри днес. Изобщо, тази популистка „борба с педофилията“ дотук постигна най-вече това, че ни превърна в нация „педофили“.

″Наказателен популизъм”. Сексът под 16 години вече ще е забранен. Какво означава това
Възрастта за съгласие да правиш секс става 16 вместо 14 години. Депутатите я вдигнаха, за да пазят децата. Но юристи казват, че това води до противоречия – на 15 може да си едновременно жертва и извършител на престъпление – дори да си правил доброволен секс с твой връстник.
Седмицата (9–14 март)

И понеже съм досадна като китайска капка, отново питам: какво стана с разследването срещу учителката в детска градина в Каблешково, обвинена в сексуално насилие срещу 4-годишно момиченце, която един кмет от ГЕРБ защитаваше толкова пламенно?

Може би си мислите, че тази поправка в Наказателния кодекс няма да се прилага спрямо деца. Само че това ще зависи не от закона, а от нечия добра воля. Навремето, когато еднократната доза наркотик стана престъпление, също се смяташе, че няма да вкарват 18-годишни младежи в затвора за половин цигара марихуана. Ама не стана така. Превръщането на всякакви сексуални активности между тийнейджъри под 16 години в престъпление може много успешно да се използва не само от родители с комплекса на Едип или Електра, а и за политически натиск – ако някой неудобен политик има дете в съответната възраст, много вероятно е то да има гадже. Или за репресии срещу определени етнически групи с призиви като „Всички непълнолетни родители – в затвора!“. И т.н.

На позорния стълб
Темата „педофилия“ е достатъчно токсична, за да накара политиците да изглеждат единодушни. Така без особени колебания парламентът направи част от „регистъра на педофилите“ публична. Но предпазва ли това децата, или просто превръща страха в удобен политически инструмент? От Светла Енчева.
Седмицата (9–14 март)

Кои парламентарни групи са приели това малоумие? Всички. Ако смятате, че това трябва да се промени – предстоят избори, може би е добра идея да поговорите с депутатите, за които смятате да пуснете бюлетина, че гръбнакът е важно нещо в политиката. А популизмът е бездънен. Вчера – затвор за влюбени тийнейджъри, днес – ратификация на т.нар. Борд за мир…

Колкото и организации като Борда за мир да си измисли Тръмп обаче и колкото и неща да кръсти на свое име, управлението му не мирише добре. Мирише на нечисти пари, и то милиарди, разбираме от новия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ на Йоанна Елми. Но и това може да се прикрива с аромата на популизма… докато престане да може.

Гласовете на Америка – брой 13
Между конфликтите на интереси, милиардите, наливани в политика, и познатите схеми, властта отново се оказва добра инвестиция. Какво става в САЩ година след началото на втория мандат на Тръмп – в новия брой на „Гласовете на Америка“ от Йоанна Елми.
Седмицата (9–14 март)

Като говорим за популизъм, един от символите му в България през последните 20 години – Бойко Борисов, според Емилия Милчева ритуално се сбогува с величието си. С кафенце. В началото на политическата си кариера той е нещо средно между Тодор Живков и Рамбо, а в края ѝ – послушник на Пеевски, е тъжната констатация на Емилия. И в колкото и подкаста да участва, харизмата му е непоправимо изтъркана.

На прощаване Борисов пие кафе
Бойко Борисов обикаля инфлуенсърски канали, но вместо като политически офанзиви интервютата му звучат като равносметка. Между самохвалството, носталгията и заяждането с опонентите прозира усещането, че цикълът на ГЕРБ приключва и започва ерата „след Борисов“. Коментар на Емилия Милчева.
Седмицата (9–14 март)

Ако сте прочели всичко дотук, според Дарина Сарелска сте изчезващ вид. Както и аз, която пиша този бюлетин, а и самата Дарина. Причината е, че самата журналистика е на изчезване – не само в България, а в световен план. Защо? Признайте си колко пъти в последно време не сте отворили статия по тема, по която търсите информация, защото изкуственият интелект ви е смлял най-важното и ви го е представил директно в браузъра. Има и други причини за края на журналистиката, но нека не преразказвам текста – с надеждата, че ще го прочетете.

Краят на журналистиката
Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.
Седмицата (9–14 март)

И други журналисти в България се борят срещу перспективата да се превърнат в изчезващ вид. Мария Цънцарова, Люба Ризова, Весела Кисьова и Васил Христов обявиха новото си начинание – „Извън ефир“, както и кампания за набиране на средства, за да могат да предложат независима медия. Ние от екипа на „Тоест“ им стискаме палци да успеят.

Не всичко е толкова безрадостно. От статията на най-новия автор на „Тоест“ – дванайсетокласника Димитри Захов струи оптимизъм и дори патриотизъм. В нея се разказва за успехите на България на полето на анимационните филми и за супергерои, които говорят български с гласовете на Мария Бакалова и Юлиан Костов. Ако имате нужда от глътка свеж въздух насред всички вътрешнополитически и външнополитически кошмари, Димитри е на вашите услуги.

България на картата на… анимациите?
Дванайсетокласникът Димитри Захов дебютира в „Тоест“, за да ни разкаже де е България във вселената на анимационните филми. Той не само знае много по темата, ами е взел и интервю от известния актьор Юлиан Костов, който… Но хайде да не издаваме най-интересното още преди да сте прочели статията.
Седмицата (9–14 март)

Не е на изчезване и дейността на Павлина Върбанова – докато съществува правопис, ще имаме нужда от нейните понятни разяснения на заплетени езикови казуси. В новата си статия тя разсъждава как с думи се заграждат територии. Защо Близкият изток за едни е Среден за други? Защо някои държави и градове си сменят имената? Павлина търси отговор на тези въпроси, а и на други покрай тях.

Близки и далечни, диви и глобални…
Защо Близкият за нас изток е Среден за други? Още ли е див Дивият запад? Какви геополитически мотиви стоят зад именуването и преименуването на територии? Или пък става дума за ребрандиране с цел изчеткване на имиджа? Павлина Върбанова проследява как езикът реагира на тези прелюбопитни феномени.
Седмицата (9–14 март)

Нещо друго, което няма изгледи скоро да изчезне, поне докато го има човечеството, е архитектурата. Добра или лоша, тя е навсякъде около нас, за разлика от архитектурната критика, която е изчезващ вид още преди журналистиката. Анета Василева обаче упорито продължава да пише в тази област. Гледахте ли разговора на Владислав Севов с Анета в рубриката ни „Тоест разговаряме“? Ако не, а и ако сте любопитни да научите отговора на въпроса има ли бъдеще архитектурната професия, заповядайте:

Тоест разговаряме – епизод 8
Къде изчезна разговорът за архитектурата? И кой трябва да участва в него – архитектите, институциите, инвеститорите, гражданите? Или всички заедно? В този епизод на видеоразговорите ви срещаме с Анета Василева, архитектурна изследователка, преподавателка и авторка в „Тоест“.
Седмицата (9–14 март)

Слуховете за смъртта на „Зелените“ в Германия също се оказаха преувеличени. Във федералната провинция Баден-Вюртемберг те изненадващо спечелиха, макар и с едва половин процент пред Християндемократическата партия. Защото имаха правилния кандидат – Джем Йоздемир, син на турски гастарбайтери. Тази победа обаче не бива да успокоява „Зелените“.

Случаят Джем (Йоздемир). Защо „Зелените“ победиха в Баден-Вюртемберг
Победата на „Зелените“ изглежда като статистическа грешка – 0,5 пункта пред ХДС. Но е важна, защото зад този резултат стои човек. Джем Йоздемир – син на турски гастарбайтери, „шваба“, както сам се нарича, и попкултурна фигура – се оказа факторът, който преобърна изборите. Как – от Светла Енчева.
Седмицата (9–14 март)

За финал – този път наистина не ми хрумва друга препоръка, освен да правим всичко по силите си да убеждаваме партиите и кандидатите, за които смятаме да гласуваме, че популизмът все пак трябва да има някакви граници. И че ако продължават да се снишават и да приемат все по-малоумни закони, България не я чака нищо добро.

Разбира се, препоръчвам да подкрепите и „Тоест“, макар журналистиката да е на изчезване. Всъщност точно поради това.

Седмицата (2–7 март)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-2-7-mart/

Седмицата (2–7 март)

Тази седмица ресторантьорите и хотелиерите в Северна Гърция бяха доволни, защото България имаше национален празник. Което означава едно – гуляй на Офриньо (или подобно северногръцко крайбрежно курортче, неизвестно никому с нищо, преди да го налазят българите с панамерите).

В същото време ресторантьорите и хотелиерите в Банско пък никак не са доволни, понеже всички резервации от туристи от Израел и Близкия изток са отменени заради войната. Толкова ли няма българи, които карат ски? Има, разбира се, но предпочитат да ходят в Алпите, защото им излиза по-евтино от Банско. По тази причина от туристическия бранш настояват за дотация от държавата.

За помощ от държавата настояват и блокираните в Близкия и Далечния изток наши сънародници екскурзианти, които не могат да се приберат (да си бяха стояли на Банско!), понеже няма полети. А полети няма, защото не е добра идея да се движат пътнически самолети, докато летят ракети и дронове, не за друго.

А аз настоявам (защото явно всеки има право на това) да се проведе общ тест за функционална грамотност на нацията. Който не го издържи дори с минимален положителен резултат, да бъде ритуално изхвърлян от моста „Чавдар“, от Аспаруховия мост, от Витиня или от някакво друго сравнително високо място. Така както се твърди, че в зората на човечеството са правили храбрите спартанци с болните деца, вследствие на което са се превърнали в нация от хора с плочки и нито един освободен от физическо (справка – филмът „300“). 

Защо ни е такъв общодържавен тест? Защото е крайно време да си признаем, че нещо не е наред с народ, който отива на екскурзия в Дубай или на Малдивите, при положение че от месеци – а в последния особено интензивно – се говори, снима, показва и коментира, че напрежението в Близкия изток се покачва и всеки момент ще прерасне в активен военен конфликт.

Изумителна е тази наша способност да се изненадваме всеки път като малки деца от неща, за които сме били предупредени месеци или даже години по-рано. Както ще стане и с Радевата „Прогресивна България“ – предупреждава се, че на поредния спасител е даден много сериозен начален тласък от създателите на спасители, ама няма кой да чуе.

Поход към прогреса. И още банани
Коалиция без партия, лозунги без програма и лидер, който стои „над“ собствената си конструкция. Походът на Румен Радев към властта започва с познат модел и много въпроси какво всъщност стои зад обещанията. От Емилия Милчева.
Седмицата (2–7 март)

По тази причина ще си вземе едни 32–33% на предстоящите избори. И после какво? Не е ясно. Няма и да стане. Лозунги има, яснота – не. В текста си „Поход към прогреса. И още банани“ Емилия Милчева обобщава тази липса на отговори така:

Онова, което мерят социолозите, за да го позиционират като победител във всички проучвания от началото на януари 2026-та досега, е не потенциалът на партия, а президентско-спасителският рейтинг на Румен Радев. Защото партия няма, програми (още) не са обявени и лицата в кандидатдепутатските листи не са известни. Основният политически капитал произтича от един лидер. Така както през 2001 г. дойде от невидимата корона на Царя, през 2009 г. – от мускулите и черната кожена тужурка на Бат’ Бойко, а сега идва от генералските пагони и ореола на „силната президентска ръка“, обещаваща нов ред и държавност.

И понеже споменах за създателите на спасители, съвсем естествено ми идва тъкмо ей тук да влезе вторият текст на Полковник А. – любимата ми тоестка мистификация. Този път Полковника ни разказва за една малка кафява книжка, която са притежавали всички офицери от Държавна сигурност. Нещо като наръчник, нещо като ръководство, нещо като упътване за употреба на държава и на хора. 

Кафявата книжка
Какво е общото между Карибската криза, пандемията от COVID-19 и една тънка кафява книжка, с която са разполагали офицерите от Държавна сигурност по времето на социализма? Полковник А. разказва.
Седмицата (2–7 март)

Кафявата книжка не се появи случайно. Тя беше дете на страха.

Най-вече на онзи страх, който преживяхме по време на Карибската криза. Най-големият ми кошмар. Днес хората, които не помнят онези времена, когато СССР и САЩ бяха на ръба на ядрена война, нямат ни най-малка представа колко близо бяхме до края на всичко.

В перспектива „краят на всичко“ никак не звучи зле, но преди това ще трябва още да се помъчим със собствените си дефицити.

Един такъв е дефицитът на мечта. Коя е „българската мечта“? Защото си имаме „българския Лувър“, даже „българската Анджелина Джоли“, но мечта си нямаме. Защо днес изглежда толкова трудно да я формулираме пустата му и мечта, проследява Искрен Иванов в новия си текст „НАТО, ЕС и „българската мечта“. Но кое по-напред?“

НАТО, ЕС и „българската мечта“. Но кое по-напред?
Представите за „българската мечта“ често се люшкат между исторически митове и заемки от чужди модели. Но как изобщо се ражда тази идея и защо днес изглежда толкова трудно да я формулираме? Нейните корени, трансформации и рискове в съвременния геополитически контекст проследява Искрен Иванов.
Седмицата (2–7 март)

От националните мечти отиваме към позорния стълб. Те крачките от едното към другото са няколко, така че си е съвсем в реда на нещата. „На позорния стълб“ всъщност е заглавието на материала на Светла Енчева, посветен на отварянето за обществото на част от т.нар. регистър на педофилите. Предпазва ли това децата, или просто превръща страха в удобен политически инструмент, пита Светла и даже и отговаря, което не е особено присъщо в контекста на темата „педофилия“, защото по нея обикновено се мълчи единодушно. Като политиците в парламента.

На позорния стълб
Темата „педофилия“ е достатъчно токсична, за да накара политиците да изглеждат единодушни. Така без особени колебания парламентът направи част от „регистъра на педофилите“ публична. Но предпазва ли това децата, или просто превръща страха в удобен политически инструмент? От Светла Енчева.
Седмицата (2–7 март)

Менопаузата – още една тема, по която мълчим, или ако говорим, го правим предимно с клишета. Някои от тях са верни. Някои от тях са най-голямата глупост на света. При всички положения сериозният преход, който променя тялото, паметта, съня и въобще цялостното усещане за собственото аз на всяка жена в този период, не е просто „от възрастта“. Надежда Цекулова разказва за менопаузата в последния текст от поредицата си „Анатомия на пола: Жена“

Менопаузата и глупавите клишета, които понякога се оказват верни
Менопаузата още се разказва през топли вълни, лошо настроение и „така е на тази възраст“. Само че зад тях стои сериозен преход, който променя тялото, паметта, съня и въобще цялостното усещане за собственото аз. И който често започва по-рано, отколкото предполагаме. От Надежда Цекулова.
Седмицата (2–7 март)

Цялата рубрика на Надежда е създадена с идеята да промени някои закостенели обществени нагласи относно женското здраве. С промяната на нагласи се занимава и героят на Ина Иванова в поредицата „Тези хора“. Теодор Караколев, създател на платформата „Български архитектурен модернизъм“, която повиши социалната чувствителност към опазването на ценни сгради, е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни. Ето малка част от разговора му с Ина:

В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.

Теодор Караколев: Човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора
Понякога една неголяма общност може съществено да промени обществените нагласи. Такъв е случаят с платформата „Български архитектурен модернизъм“, която повиши социалната чувствителност към опазването на ценни сгради. Тази седмица Ина Иванова разговаря с човека зад всичко това – Теодор Караколев.
Седмицата (2–7 март)

В броя имаме още една редовна рубрика – „По буквите“. Зорница Христова ни насочва към историята на всекидневието и мемоарния жанр с „Музеят на моето време“ от Слава Янакиева и „Цени и заплати през Възраждането (1750–1878 г.)“ от Мартин Иванов. 

По буквите: Янакиева, Иванов
В епохата на постистината, когато т.нар. факти губят тежест и ни заслепяват като сажди след опустошителен пожар, Зорница Христова ни насочва към историята на всекидневието и мемоарния жанр. Шанс да възвърнем вярата си, че миналото ни все още успява да намери легитимни разказвачи.
Седмицата (2–7 март)

Малък откъс от обосновката на Зорница защо ни представя точно тези две книги: 

Едната е субективен, личен опит, другата е неутралният глас на статистиката. Страници след страници списъци с цени на основни стоки през Възраждането и само в началото на главите – обзор и анализ. Видимо предназначено за учени, както и подобава на книга на университетско издателство.

Защо тогава ви говоря за нея? Защото е друга стратегия към истината в постистинния свят: този път не през гаранцията на личното свидетелство, а през гаранцията на изчерпателността. 

В „Тоест“ гаранции за изчерпателност не даваме. Както впрочем и всякакви други гаранции, защото сме наясно, че нищо на този свят не ни е гарантирано. Може би само фактът, че ще става по-зле. Последното все едно не съм го казала.

Оставям ви с 42-рия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, в който не са окей нещата, както казва героят на нашето време Благо Джизъса, и ви благодаря, че сме заедно, което сигурно също е казвал Благо Джизъса някога, но съм убедена, че поводът е бил друг. (Ако искате да ни подкрепите, под видеото на Е.Т. сме ви оставили един любезен червен бутон. Натиснете го и вижте какво ще стане.)

Седмицата (23–28 февруари)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-23-28-fevruari/

Седмицата (23–28 февруари)

Два месеца от все още новата 2026 година са вече история. Една шеста от годината отлетя неусетно. Точно толкова е отрязъкът от време и между назначаването на служебното правителство на Андрей Гюров и предсрочните парламентарни избори на 19 април. Време, през което част от играчите на политическата сцена ще се изправят и на главите си, за да отблъснат колкото е възможно повече хора от идеята да гласуват. Така ще могат за пореден път да си напазаруват влияние евтино и да прескочат чертата за оставане в играта. За сметка на всички нас, които трябва да направим и невъзможното да убедим още други като нас да гласуват – въпреки всичко. Защото е време за друго политическо поколение с различна политическа култура. И защото всички имаме право на надежда и по-смислено бъдеще.

Няма друга по-важна цел през следващите седем седмици.

И в този ред на мисли защо да не започнем нетрадиционно редакционния обзор на седмицата, а именно със стихотворението на месеца? Този път то е на Мирела Иванова, озаглавено е „Игра с поговорки“ и пулсира в синхрон с все тази същата позната ни трескавост, с която толкова свикнахме напоследък.

Игра с поговорки
С настървено старание –
сякаш се отдължавам –
непрестанно попълвам ведомостта
с малките изпитания.
Спешното на „Токуда“, ступорът
пред разританите в антрето чехли,
нелепото падане на заледения
тротоар, леденият игнор
на всевластните анонимни сенки,
безсилният, всепомитащ плач
на детето ми всеки ден,
всяка нощ… Малките изпитания –
малки дяволи, зъбят се, хилят се,
Седмицата (23–28 февруари)

Иначе, от началото на 2026 г. политическата сцена у нас сякаш е застинала в очакване, докато Румен Радев превръща мълчанието си в злато. Според актуални социологически данни бившият президент трупа обществено одобрение просто като отказва да участва в информационния шум. Докато повечето му политически опоненти приличат на „дебютантки на бал“, очакващи покана за танц, Радев залага на тактическо дистанциране от ежедневните скандали – от „Петрохангейт“ до споровете за съдебната реформа. Тази стратегия му позволява да остане „вкаменен като статуя“ и да не поема рискове, докато разочарованите избиратели проектират върху него коренно различни надежди: от юмрук срещу корупцията до „равнис“ по Москва. Прочетете повече в седмичния вътрешнополитически анализ на Емилия Милчева.

Мълчанието на Радев струва злато
Наблюдаваме феномена „Румен Радев на Шрьодингер“. Докато мълчи, той едновременно е срещу корупцията и мафията в правосъдието, за диалог с Русия, против еврото, за ЕС… Това ще свърши с обявяването на партийните му листи. И после? Коментар от Емилия Милчева.
Седмицата (23–28 февруари)

След края на Мюнхенската конференция по сигурността светът продължава да изглежда по-фрагментиран от всякога. И докато големите европейски държави трескаво търсят формулата за „стратегическа автономия“, България се оказва в деликатна позиция – между амбицията да бъде част от ядрото и риска да остане в сивата зона на новите геополитически линии на разделение. В анализа си за „Тоест“ Александър Малинов търси отговори на въпросите какво означава за нас пренареждането на приоритетите в Европа, каква е цената на политическото колебание и защо тишината от София по ключови теми се чува все по-силно в Брюксел.

Накъде след „Мюнхен 2026“? Отворените въпроси пред Европа и България
Мюнхенската конференция по сигурността затвърди усещането (де да беше само такова), че старият трансатлантически баланс се разпада. Вече всички сме на една вълна по този въпрос. Но докато Европа търси автономия, България рискува да остане между линиите на разделението. От Александър Малинов.
Седмицата (23–28 февруари)

Седмицата донесе лоша новина за все по-оредяващото медийно многообразие в България. Заради бюджетни ограничения редакциите на „Свободна Европа“ у нас и в Румъния спират работа на 31 март. Българският екип търси алтернативен начин да продължи работа и след закриването. А всички в редакцията на „Тоест“ здраво стискаме палци гласовете на колегите от „Свободна Европа“ да не заглъхнат.

Къде изчезна смисълът на образованието, е въпрос, който си задаваме непрекъснато и по различни поводи. А в новия си текст за „Тоест“ Светла Енчева изследва белезите, които и държавното образование, и неговите алтернативи оставят на подрастващите. И ако класната стая освен място за предаване на знания е и инструмент за социално инженерство, с което се произвеждат „винтчета“ вместо личности, дали бягството към домашното образование не заменя един капан с друг? Възможно ли е образование, което да не превръща детето нито в „още една тухла в стената“, нито в заложник на родителските предразсъдъци? Светла търси отговора в пролуката между обществения интерес и личната независимост, напомняйки, че в тази битка най-често залогът е самото дете.

Образованието – между държавата и семейството
Зад разделението между училищното и домашното образование стоят различни идеологии. И двете обаче могат да стигнат до опасни крайности, ако забравят най-важното: правото на детето на образование, което го подготвя за света. Тема с продължение от Светла Енчева.
Седмицата (23–28 февруари)

Оставаме на същата тема и с най-новата статия на Донка Дойчева-Попова. Тя разговаря с Нели Керемидчиева – радетелка за модернизацията на родното образование и съоснователка на фестивала „Възможното образование“. Нели споделя за трудния път на една тиха, но категорична революция – от прожекциите на първите преведени филми, променили нагласите на много родители, до изграждането на общност и нови образователни пространства, в които личността и връзката между хората са поставени над сухата фактология и оценките.

Оптимизмът на невъзможните неща. Разговор с Нели Керемидчиева
Образованието може и трябва да бъде различно и все повече хора започват да вярват в това. Разговор на Донка Дойчева-Попова с Нели Керемидчиева за демократичното образование, за силата на общността и за упорития оптимизъм, който превръща невъзможното във възможно.
Седмицата (23–28 февруари)

Замисляли ли сте се колко често разговорите за архитектура са всъщност разговори за обществото? В предстоящия епизод на „Тоест разговаряме“ Владислав Севов ще търси смисъла отвъд фасадите именно с арх. Анета Василева – доктор по история и теория на архитектурата, преподавателка в УАСГ и авторка на множество критически текстове, писани през последните над 15 години за различни издания, в т.ч. и за „Тоест“. Формален повод за разговора ще бъде и новата ѝ книга „Неудобната модерност. Българската архитектура след Втората световна война“ (изд. „Жанет 45“), която предстои да излезе в най-скоро време.

Другата събота Анета и Владислав ще ни превеждат визуалния език на архитектурата в думи. Ще разберем защо в дигиталната ера книгата се оказва по-силната медия за съхраняване на паметта и защо писането за архитектура е акт на обществена отговорност. Двамата ще коментират важния въпрос кога архитектът е просто изпълнител и кога е длъжен да заеме позиция.

Гледайте „Тоест разговаряме“ с Анета Василева на 7 март 2026 г. от 16:00 часа в YouTube Live, като преди това може да довършите изречението „Градът за хората е…“ и да зададете предварителен въпрос на Анета в нашата анкета.

След като в първата част на своя текст за рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников ни въведе в света на арабските приложения за запознанства, във втората продължаваме да лъкатушим между вярата и алгоритмите, търсейки отговора на въпроса могат ли онлайн запознанствата да бъдат „халал“. И как оцеляват моралните императиви на исляма във време, в което „суайпването“ наляво и надясно стана част от ежедневието на необвързаните. Не пропускайте да прочетете продължението на статията за „Тиндър/Миндър“ и за битката за сърцата в дигиталния Ориент.

Тиндър/Миндър, халал, сайтове и приложения за запознанства (продължение)
След като се разходихме из арабските сайтове и приложения за запознанства, време е да потърсим мнението на традиционните религиозни учени за тях. Атанас Шиников отново има с какво да ни изненада.
Седмицата (23–28 февруари)

Тръгвайки от провокацията на поредната голяма класация, Миглена Николчина, Еньо Стоянов, Николай Генов и Чавдар Парушев деконструират мита за обективността в гейминдустрията чрез характерното за тях дълбоко философско и естетическо изследване на видеоигрите като поле на социално общуване. Потопете се в „Награди, класации, списъци – какво (не) казват те за видеоигрите?“ – един текст за всички, които търсят смисъла зад екрана на конзолата си.

Награди, класации, списъци – какво (не) казват те за видеоигрите?
Тръгвайки от една поредна класация на „най-добрите“ видеоигри, Миглена, Еньо, Николай и Чавдар (Северина завършва докторската си дисертация по философия, но скоро ще е на линия) постепенно стигат до идеята да разработят – без да класират – 100-те игри на „Игромислие“ за 2026 година.
Седмицата (23–28 февруари)

И накрая – две страхотни новини за българската литература. Три години след като романът „Времеубежище“ на Георги Господинов в превод на английски език от Анджела Родел спечели международната литературна награда „Букър“, в дългия списък с номинирани книги за 2026 г. попадна и второ заглавие от български автор – „Остайница“ от Рене Карабаш в превод на Изидора Анжел. Романът ни сблъсква със суровата традиция на албанските жени, които заживяват като мъже, за да избягат от оковите на вековния патриархален закон. „Остайница“ е разказ за високата цена на свободата в свят, в който единственият начин да оцелееш е да се отречеш от собствената си природа.

Остайница от Рене Карабаш
„Читателят е поставен в епицентъра на кръвните отмъщения в Албания, там където смъртта следва като сянка и наровете никога не узряват. Подобно на романите на Исмаил Кадаре, книгата разгръща сериозните патриархални теми по тези земи и размишлява върху липсата на Бог в човека. Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека.“ – Владимир Зарев Романът отвежда читателя при суровия Канун на Леке Дукагини, който все още властва в изолирани местности на Балканите. В него жени стават заклети девиции се превръщат в мъже, като режат косите им и ги обличат в мъжки дрехи. Кръвните вражди между фамилиите са ежедневие, любовта е равна на смърт, а жената е равна на двадесет вола. На нищо повече. Честта се измерва с „два пръста над челото“. В този патриархат смъртта е постоянна гостенка почти на всеки дом. И това не е мит, а истина, която пълзи на не повече от 600 км от България. Тази истина не е чужда, това е нашата истина. Историята на човека и изборите, които прави, последвани от необратимите последствия от тях. Книгата ни среща с Бекиа, едно момиче, което отчаяно иска да бъде син на баща си, който е искал да има момче. Докъде може да стигнеш, за да се превърнеш в син? Грях ли е да избягаш от смъртта? Грешка ли е да се отдадеш на страстта с цената на нечий друг живот? Това е история за човека отвъд пола, отвъд думите ”син” и ”дъщеря”, ”мъж” и ”жена”, за човека, събрал гнева и милостта на Господ в своите 21 грама душа. Романът е написан в постмодерния стил на писане „поток на съзнанието“ който подмята читателя като вълна назад в миналото и напред в настоящето. Всичко, което читателят трябва да направи, за да не се удави в него е да се отпусне и да се остави да бъде носен до самия край, ако изобщо една такава история може да има край.
Седмицата (23–28 февруари)

А най-новият роман на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“ в превод на френски език от Мари Врина-Николов тази седмица влезе в краткия списък за европейската награда „Жан Моне“.

За мнозина този уикенд ще бъде по-дълъг, ако са си позволили в понеделник да са в отпуск, защото във вторник е националният празник на България. По този повод искам да припомня един текст на Зорница Христова отпреди осем години. Това е всъщност първата поява на Зорница в „Тоест“ – от времето, когато медията имаше зад гърба си едва един месец съществуване. И до днес обаче текстът ѝ „Трети март“ продължава да е актуален.

Трети март
Зорница Христова • Обичам родината, казва съседът, но мразя държавата. Вярвам му. В момента окачва знаме на балкона. А пък и двете чувства са лесни за споделяне. Само че… какво е родина? Природата и историята? Малко от традиционната кухня? Фолклорът? Значи родината е това, което не зависи от нас. А държавата – онова, което зависи.
Седмицата (23–28 февруари)

Преди да ви оставя насаме с нашите статии, нека припомня, че издръжката на „Тоест“ зависи от вашата редовна финансова подкрепа. Подкрепете ни!

Приятно четене!

Седмицата (16–21 февруари)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-fevruari/

Седмицата (16–21 февруари)

„Скръбта е твар перната“ (по великолепния роман на Макс Портър), точно както „Любовта е немирна птица“ (по „Кармен“ на Бизе). И скръбта, и любовта ни съпътстват през целия ни живот – от мига, в който се отделим от майчиното тяло, до мига, в който телата ни се превърнат в прах. И скръбта, и любовта обаче са дарове крехки, които лесно могат да бъдат пропилени, прокудени наистина като птици, а с тях и възможността, дадена ни да се самолекуваме, да преживяваме раната, през която влизаме в света и в езика.

В прочутото си есе от 1917 г. „Траур и меланхолия“ Зигмунд Фройд описва човешката реакция при загуба на любим човек или идеал. И проследява сложния и нелек път, по който именно траурът ще върне скърбящия субект на страната на живота, ще го разграничи от изгубения обект, ще му даде възможност да продължи напред. Това е процес, осеян с подводни камъни, който невинаги върви по план и би могъл да доведе до отключване на меланхолия, депресия и други психични страдания. Да ни превърне във вечни пленници на загубата. И на скръбта. Траурът всъщност е грижа за душата и възпрепятстването му крие огромни рискове.

През последните две седмици станахме свидетели и участници в една всеобща мрачна демонстрация на това колко е трудно да скърбим. И колко непосилно е за нас да уважаваме начините, по които другите скърбят. В голяма степен го дължим на редица държавни институции, които с безотговорното си (бих допълнила и безпросветно) поведение пред медиите ни нанесоха колективна травма и откриха фронт за идентификации и деидентификации, за поляризиране в обществото. Всичко това – удобно и навреме. Точно преди изборите.

Нормализирането на ситуацията в момента изглежда трудно постижимо и изисква усилия не само от институциите, отговорни за тази ситуация, но и от всички нас. Защото освен публичната, видимата „сцена“, на която се играе тази древногръцка по мащаба си трагедия, всеки от нас има своята вътрешна, смълчана „сцена“, на която се извършват душевните ни кръвопролития. Без да прогледнем за тях, катарзисът е невъзможен.

За да постигнем зрелост в отношението ни като общество към случая „Петрохан“, а и към всеки случай, от който (без)отговорни представители на институции и кликбейт медии извайват сензационни сюжети, е необходимо все по-умно и предпазливо да се ориентираме в морето от трудно проверима информация. Затова колко уязвими сме пред заливащата ни медийна пяна, сред десетките конкуриращи се за място в кошмарите ни конспиративни теории, пише Александър Драганов в есето си „Има ли компас в информационния океан?“.

Има ли компас в информационния океан?
С колкото повече информация разполагаме, толкова повече се давим в нея. Александър Драганов дава някои ценни съвети как да отсяваме зърното от плявата и да не ставаме жертва на собствените си или чужди конспирации.
Седмицата (16–21 февруари)

Текстът на Александър се явява естествено продължение на други два скорошни анализа от предишните ни броеве, които има смисъл да препрочетем и тази седмица:

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите
Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.
Седмицата (16–21 февруари)

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят
Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.
Седмицата (16–21 февруари)

Въпросът за паралелните вселени (или балони, ако повече ви харесва), в които съществуваме, не опира само до начина, по който възприемаме и обработваме информацията за света около нас. В образователната сфера например също има здрачни, неосветени от държавата зони, които – както напоследък показаха и петроханският случай, и самоубийството на Билгин – стават видими само покрай поредната трагедия, свързана с деца в училищна възраст. Повече за алтернативните форми на начално, основно и средно образование, както и за отсъствието на ангажимент и грижа от страна на държавните образователни политики към тях може да научите от анализа на Светла Енчева „Паралелните образователни реалности в България“.

Паралелните образователни реалности в България
Независимо дали детето учи в класна стая или вкъщи, гаранция за неговата сигурност няма. Така излиза, защото системата реагира избирателно, а родителите все по-често търсят алтернативи. Накрая държавата се оказва изненадана от всичко, което сама е допуснала.
Седмицата (16–21 февруари)

А според Светла далечните последствия от този престъпен тип незаинтересованост могат да бъдат наистина зловещи:

В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.

Продължаваме с друга важна тема, за която обикновено си даваме сметка отново когато вече е късно – системата на пътната безопасност и колко много елементи от различни редове включва тя, за да е в действителност работеща. За управление на риска, а не на последствията, които твърде често са изгубени човешки животи, настоява в експертната си статия „Пътната безопасност отвъд знаците“ Симеон Иванов от „Екипът на София“.

Пътната безопасност отвъд знаците
Замисляли ли сте се защо понякога пътните знаци и маркировки са „врата в полето“, а в други случаи може дори да няма такива, но правилата да се спазват? Симеон Иванов от „Екипът на София“ ни разказва колко много неща накуп трябва да се имат предвид, за да е работеща пътната безопасност.
Седмицата (16–21 февруари)

Подобна сложна система от условия и правила за безопасност обикновено се изгражда и в социалната минивселена на платформите за запознанства. Тази седмица наш водач из онлайн стъргалото на мюсюлманските сайтове е Атанас Шиников, който ни разказва за практическата функционалност, но и за моралните гаранции за съществуването на въпросните форуми, стимулиращи срещи, раздели, но и трайни партньорства. Повече за непознатите у нас Muzz, Muslima, Salams, Baklava и пр. четете в „Тиндър/Миндър, халал, сайтове и приложения за запознанства“.

Тиндър/Миндър, халал, сайтове и приложения за запознанства
14 февруари отмина, но както се пее в песента, love is in the air. А спомняйки си за един обилно награден филм, може да допълним: everywhere, all at once. Така е и в арабските сайтове и приложения за запознанства според Атанас Шиников. Да ги разгледаме!
Седмицата (16–21 февруари)

Съвсем в тон с криминалната лента, която денонощно се прожектира в главите ни през последните седмици, в рубриката „На второ четене“ Антония Апостолова ни представя роман за убийство: „Нощта на професор Андершен“ от норвежкия писател Даг Сулста. Но както се оказва, това не е скандинавска кримка, тъй като не престъплението и неговото разкриване са в основата на сюжета, а вътрешните колебания и сложни умишления на единствения свидетел.

На второ четене: „Нощта на професор Андершен“
На Бъдни вечер професор Андершен става случаен свидетел на убийство. Въпросът е дали да се обади в полицията… Ето ви вътъка на класически криминален роман. Не такъв обаче е случаят. Авторът Даг Сулста ни изненадва, а Антония Апостолова разказва защо и как.
Седмицата (16–21 февруари)

Ако не сте били свидетели на живо на видеопоредицата ни, то сега може да поправите тази грешка, като се върнете към седми епизод на Тоест разговаряме“ с Владислав Севов, в който водещият на редовната ни рубрика „Научни новини“ Михаил Ангелов коментира границите и възможностите на съвременната наука – от генетичното редактиране с CRISPR, през космическите изследвания и ваксините, до бъдещето на храните и добива им. Освен да гледате целия епизод в нашия YouTube канал, вече може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud.

Тоест разговаряме – епизод 7
Как се разказва за наука разбираемо и отговорно? И защо критичното мислене е ключово в епохата на псевдонаучни твърдения и конспиративни интерпретации? Отговори на тези въпроси ни дава биологът и автор на „Научни новини“ Михаил Ангелов в седмия епизод на „Тоест разговаряме“.
Седмицата (16–21 февруари)

За феновете на рубриката, които са проследили епизода на живо, има специален бонус – Михаил отговаря на допълнителен зрителски въпрос, свързан с промените в начините, по които ще отглеждаме храната си в следващите десет години.

Много по-кратък времеви хоризонт, само два-три месеца, има новото служебно правителство на България начело с Андрей Гюров, което положи клетва в четвъртък и от което се очаква да осигури гладкото провеждане на честни парламентарни избори. Според Емилия Милчева правителството на Гюров е

скроено по изпитаната сватбена традиция – нещо старо, нещо ново, нещо назаем и нещо синьо; засега е трудно да се прецени кое е в повече – старото, новото или синьото. 

При всички положения обаче, твърди Емилия, волята на декемврийските протести срещу Борисов и Пеевски е чута и оттук нататък остава да видим дали това правителство ще се окаже „мост към нови коалиции“. Междувременно експресната оставка на вицепремиера Стоил Цицелков показа, че този кабинет няма да се размине с натиск от определени политически формации, както и от някои медии. А министърът на правосъдието Андрей Янкулов побърза да свика Висшия съдебен съвет на 26 февруари, за да се избере нов временен главен прокурор и да се реши веднъж завинаги проблемът с нелегитимно заемащия поста Сарафов. Повече по динамично развиващата се тема с новия служебен кабинет четете в „Боят настана“.

Боят настана
Въпросът е кой с кого и срещу кого ще се бие, докато всички ние стоим отстрани с агиткаджийския си манталитет. Едно е ясно – кал ще лети във всички посоки, което е удобно за замазване на очите на хората. От Емилия Милчева.
Седмицата (16–21 февруари)

Над угнетяващите купчини от сериозни и ултрасериозни теми, които ни притискат и задушават от всички страни, и в новия 41-ви епизод Е.Т. прелита като пакостливия Пък, призовава към бойна готовност и за пореден път показва, че има много възможни интонации, с които да изречем гнева, болката и омерзението си.

И за да се върнем там, откъдето тръгнахме, а именно при трудното изкуство да скърбим и да уважаваме чуждата скръб, от сърце ви препоръчвам филма на Клинт Бентли „Сънища с влакове“ (по едноименния роман на Денис Джонсън). Пожелавам ви спокойна и светла събота с едноименната песен от филма на Ник Кейв и Брайс Деснър:

Благодарим ви за подкрепата и грижата! Без тях това, което правим, не би имало смисъл.

Седмицата (9–14 февруари)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-fevruari/

Седмицата (9–14 февруари)

Бих искала да започна оптимистично. От миналата седмица до тази се случиха поне две изненадващи в позитивен смисъл събития. На 7 февруари за председател на БСП беше избран Крум Зарков. Дали той ще допринесе Столетницата да заприлича поне малко на европейска лява партия (и има ли такива намерения изобщо), или ще бъде изкупителна жертва за провала ѝ, още не знаем. Президентката пък посочи Андрей Гюров за служебен премиер – единствения от „домовата книга“, който не е по един или друг начин свързан с ГЕРБ и/или Пеевски.

На избора на Гюров е посветен и тазседмичният политически коментар на Емилия Милчева. Според нея новият служебен премиер трябва да предприеме три важни стъпки: да предложи правосъден министър, който да се заеме със смяната на узурпиралия поста на главния прокурор Борислав Сарафов, да сложи малко ред в МВР и службите и да реагира адекватно на трагедията „Петрохан“.

Три стъпки на Андрей Гюров
Служебният премиер по дефиниция е временна фигура. В българската политика обаче временните роли често се оказват съдбоносни. Андрей Гюров влиза в кабинета с биография, висящ казус и очаквания. Въпросът е дали ще управлява процеси, или ще трупа още напрежение. От Емилия Милчева.
Седмицата (9–14 февруари)

Изборът на Гюров дава надежда за по-честни избори (от каквито има сметка и доскорошният президент Румен Радев), но пък всякакви реални и имагинерни негативи ще се лепят на ПП–ДБ. Като написах последните думи на предишното изречение, естествено, се сетих за трагедията при Петрохан и Околчица. И се замислих за двойните стандарти.

Случаят се използва за демонизиране на ПП–ДБ и призиви за оставка на кмета на София Васил Терзиев, защото е бил дарител на организацията на Ивайло Калушев, без да има данни някой, свързан с коалицията, да е знаел за случаи на секс с непълнолетни в групата около Калушев (но пък има данни ДАНС да е назнайвала нещо).

Впрочем какво става с делото за сексуалното посегателство върху 4-годишно момиченце на учителка в детската градина в Каблешково? Припомням, че кметът на Поморие Иван Алексиев – от ГЕРБ – публично защити учителката и обвини родителите ѝ, след като вече имаше достатъчно смущаващи данни за възможно насилие. Прави ли ви впечатление, че този скандал не се лепна на ГЕРБ, а потъна?

Всички сме зациклили около случая „Петрохан“, но кой, ако не Павлина Върбанова ще погледне на темата езиковедски? Замисляте ли се, че хижата е „Петрохан“ – с кавички, а проходът – Петрохан? А (което изглежда още по-странно) гара Подуяне и автогара „Подуяне“? Павлина разяснява някои от чудатите правила за поставяне и непоставяне на кавички.

В тесния проход на кавичките
Любимите на много от нас кавички не са пунктуационна брошка, с която да закичим текстовете си, когато и където ни скимне. Тази седмица Павлина Върбанова строго и методично ни превежда през тесния и често пъти мъглив проход на решението кога да ги забодем на словесния ревер.
Седмицата (9–14 февруари)

Понеже и аз още цикля на петроханската тема, се връщам към проблема за двойните стандарти. Разбрахме, че будизмът и „сектите“ са много страшни. А в затворени християнски общности няма ли сексуална злоупотреба с деца? Католическата църква поне се опитва да поеме някаква отговорност за дългогодишните практики на сексуално насилие върху малолетни и непълнолетни.

За случващото се в Българската православна църква не се знае много. Но през 2009 г. величкият епископ Сионий напусна Семинарията в София, на която е ректор, след като родител на ученик в духовното училище е подал срещу него сигнал за сексуална злоупотреба с момчето. На Сионий не само му се даде думата да се защитава в медиите. През 2014 г. националисти, със специалното съдействие на Мартин Карбовски, „прочистиха“, по собствените им думи, Троянския манастир от „хомосексуалисти“. Кой беше новият игумен на манастира, съдействал за „прочистването“? Сионий. Въпреки че срещу него има и друго свидетелство за сексуални посегателства, той не само не е разследван или поне отстранен, ами между 2019 и 2025 г. е единственият духовник в БПЦ досега, който е игумен не на един, а на два манастира наведнъж.

За да отсяваме зърното от плявата, имаме нужда от качествена журналистика. В първата си статия за „Тоест“ Дарина Сарелска обяснява защо тя е дефицитна в България. Разказът ѝ е суров, ненапудрен, безрадостен и според мен – задължителен за четене. С нетърпение очаквам следващите ѝ публикации.

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите
Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.
Седмицата (9–14 февруари)

В настоящата ситуация на информационни плаващи пясъци опирането на науката е все по-голяма рядкост. Гледахте ли разговора на Владислав Севов с автора на рубриката „Научни новини“ в „Тоест“ Михаил Ангелов? Ако не, може да наваксате:

Освен че не е любител на науката, Доналд Тръмп е и враг на всичко, което не му изнася, и вместо неудобни факти предпочита да вижда фалшива реалност. В новия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми разказва за измеренията, до които стига паралелната реалност на властта в САЩ.

Гласовете на Америка – брой 12
Когато новините идват като картечен откос, човек започва да се чуди това новини ли са, или организирана подмяна на реалността. Йоанна Елми с нещо като хроника на ускорението в месечния бюлетин, посветен на Америка.
Седмицата (9–14 февруари)

В рамките на година една широко разпространена дума се обезсмисли, или поне значението ѝ силно се стесни. Това е прилагателното име „евроатлантически“. Променените позиции на САЩ по отношение на международната сигурност поставят ЕС пред изпитание. Според Анахит Хачикян отношенията между доскорошните близки съюзници може да се сравнят със заглавието на песента на Серж Генсбур и Джейн Бъркин Je t’aime… moi non plus.

ЕС и САЩ: Je t’aime… moi non plus
Отношенията между ЕС и САЩ, видени през погледа на Анахит Хачикян, все повече навяват асоциации за заглавието на песента на Серж Генсбур и Джейн Бъркин Je t’aime… moi non plus – игра на думи, която може да се преведе като „Обичам те… аз теб също/вече не“. Къде ще е България в новата реалност?
Седмицата (9–14 февруари)

И като минахме на любовна вълна – днес е Свети Валентин. Докато се чудя с каква песен да ви поздравя по този повод, се замислих, че има и хора, които нямат какво или с кого да празнуват, както и такива, които просто не харесват този празник. Затова се опитах да подбера за всеки по нещо (е, почти за всеки, защото – по Толстой – всеки е нещастен посвоему):

Ако сте с разбито сърце – любовта убива, пее Фреди Меркюри в саундтрака на Джорджо Мородер към филма на Фриц Ланг „Метрополис“. Ако точно днес любимият ви човек не е с вас, на помощ идват Love с песен за самотата във връзката. Но ето, Глория Гейнър се притичва, за да ни напомни, че раздялата може да се преживее. А духът на Мишел Фуко, въплътен в Майли Сайръс, ни обръща внимание колко важна е любовта към себе си.

Ако пък днес празнувате и вярвате в щастливата любов, Lovesong на The Cure е точно за вас. Робърт Смит я е посветил на годеницата си Мери в края на 80-те. Двамата се запознават на 14-годишна възраст, значи някъде около 1973-та, и вече повече от 50 години са заедно.

А може би не зачитате Свети Валентин, а Трифон Зарезан. И лирическият герой на Lovestruck на Madness обича чашката, което води до… влюбване в улична лампа. В случай че до никаква любов не ви е – кой може да изпее по-нелюбовна песен от Джони Ротън?

Ако искате да изслушате всички тези песни, подредила съм ви ги в плейлист:

Пък ако обичате „Тоест“ и ни подкрепите с месечно дарение, ще ни помогнете да продължаваме да ви отвръщаме със същото.

Седмицата (2–7 февруари)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-2-7-fevruari/

Седмицата (2–7 февруари)

За седем календарни дни под небето от коприна се разиграха толкова много сюжети, че няма как да им се насмогне. Човек може да се обърка, че живее в няколко паралелни реалности, в които всеки ден му прожектират нещо ново, за което трябва да се изпокара с непознати в социалните мрежи.

Ето кратък (неизчерпателен) преглед на това, което имаме като събития. Подредбата е безразборна, тъй като тука няма ред, а и да имаше, щеше да е предимно низходящ.

Дара спечели правото да представлява България на конкурса „Евровизия“, което насърчи половината нация да я освирка юнашки, доказвайки за пореден път, че нямаме по-важна работа от това да хванем една млада жена на мушка и да я разкостим.

Разкри се нова порция кадри, изтекли от охранителни камери на козметични салони и публикувани в порно сайтове; оказа се, че сред тях има и видео с момиче на 9 години (!).

Стана ясно, че охранителна камера в гинекологичен кабинет също е записвала неправомерно по време на прегледите, та сме дали на света нещо и в този жанр.

Някъде между другото се разбра, че отделението по детска хирургия във варненската болница „Св. Анна“ по всяка вероятност ще затвори от 1 март, защото петима от лекарите са си подали оставките, което явно е достатъчно, за да няма такова отделение. Здравният министър, който също е в оставка, засега успя да каже, че проблемите в болницата са трупани от десетилетие, което просто е институционалният начин да се обясни, че „то така си беше“. 

Но кой се интересува от деца и техните хирурзи. 

Затова минаваме нататък и се гмурваме в True Detective: Petrohan. 

Тука вече окончателно се установи, че сме нация от криминалисти и криминолози и може би само и.ф. главен прокурор е обикновен гражданин (така смятат ВКС и Софийският апелативен съд). 

Ако някой ден успеем да се окопитим от последните 5 години, може би ще си дадем сметка за всичко нередно в случаи като „Петрохан“. Засега обаче сме на ниво масова хипноза в стил „Лъки, ти не си котка, ти си геврек“.

Ако не ви идва навреме референцията с „Алф“, здраве да е. Важното е, че на и.ф. Сарафов, като коментира случая „Петрохан“, му дойде „Туин Пийкс“. И останалото е история… за педофили и далекоизточен мистицизъм. А тези твърдения, разбира се, влизат като у дома си в душата на българина, защото Епстийн контекстът е постлал удобно. 

Имаме си сюжет и по линия на други извращения: 10 години двойка от Свищов заснемала и продавала кадри с изтезания и убийства на животни. Ако ви се струва познато, то е, защото буквално преди има-няма година беше разкрит друг такъв случай, само че с двойка от Перник. Очевидно е, че извършителите на подобни деяния треперят от страх от българските разследващи органи. А, не, чакайте…

Горното обобщение на новини и събития, дори и да ви е намерило в добро здраве, както се казва, има всички шансове да го разклати. Или поне в психическата му част. Затова е редно човек да си взема необходимата доза свеж въздух.

Без големи претенции, само казвам, че „Тоест“ може да го играе подобен освежител.

Ето какво публикувахме тази седмица: 

Всичко това само на пръв поглед е история за кръв, порно и политика. Това е история за провала на държавата да мисли и да обяснява и за готовността на обществото да приеме емоцията като заместител на анализа.

Напомням ви, че днес (събота, 7 февруари) гост в „Тоест разговаряме“ ще бъде нашият автор Михаил Ангелов, който е биолог, агроном и магистър по растителна защита и е готов да ви скандализира с факта, че в ГМО-то няма нищо лошо. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live от 16:00 ч. 

Колкото по-объркано и задъхано става живеенето, толкова повече се радваме, че ги има читателите ни, заради които пък го има „Тоест“, където можем да си позволим лукса да бъдем бавни колкото си искаме. 

Ако и вие имате нужда от време на време да сменяте темпото, елате да си играем, при нас е (за)бавно. 

Седмицата (26–31 януари)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-26-31-yanuari/

Седмицата (26–31 януари)

Ранна зимна сутрин. Софийско училище. Родители изпращат децата си. Водят ги за ръчичка, целуват ги по челата, подават им кутиите с обяда, казват им по нещо, изпращат ги с поглед, докато тежката училищна врата се затваря зад гърбовете им. 

И в тези десет минути преди първия час има толкова много нежност и надежда, и любов, че ако човек остане сам със себе си като страничен наблюдател някъде покрай това училище, може и да се залъже, че всичко е наред. 

После нещо става. Ръцете се пускат. Кутиите за обяд стават 5 евро за дюнер и енергийна напитка. Никой не се прегръща и целува. Вратата все по-рядко се затваря зад гърбовете на учениците, защото повечето от тях дори не искат да влязат в сградата. 

Най-голямото предателство към децата ни е образователната система, в която ги оставихме да се давят. Сцила, Харибда и Янка Такева дебнат отвсякъде. С празнодумните поздравителни адреси за началото на учебната година, застинали в 76-та; с институционалните проверки, симулиращи дейност и никога неразкриващи никакви нарушения; с декларативната важност на документи и стандарти, които ни убеждават, че ще развиваме критично и самостоятелно мислене, а после пак караме децата да дават „правилни“ отговори през наизустени кухи дефиниции. 

Тези, които успяват да излязат на сушата, често са осакатени от борбата с морските чудовища. А други така и не доплуват до отсрещния бряг.

Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност
Ако приемем присърце задачата да отговорим на въпроса, поставен в заглавието, трябва да кажем: „Много е трудно.“ Донка Дойчева-Попова обяснява с реални примери защо.
Седмицата (26–31 януари)

През изминалата седмица стана ясно, че едно 18-годишно момче се е самоубило вероятно заради учителски тормоз. Според съучениците му Билгин Алишев от баташкото село Нова махала е сложил край на живота си вследствие на системни обиди и подигравки от преподавателката по английски Елихан Хаджийска.

Момчето е споделяло и е давало сигнали, че е подлагано на тормоз. В деня, в който се самоубива, е бил на „комисия“, разследваща поведението му. Според приятелите му не е имал възможност да се изкаже и не е получил защита от възрастен, с изключение на един от учителите.

Историята на Билгин не е прецедент. Това се случва и в малки населени места, и в столицата, включително в училища с много добра репутация (каквото и да означава това на фона на цялата янкатакевщина). И примиряването с подобна система на образование е най-големият обществен провал на този иначе „много древен, мъдър и изстрадал народ“ (по Ивелин, Костадин, Радостин или друг, завършващ на -ин).

Същият този народ се е запътил бодро към настъпването на поредната мина на 631-вите избори за последните 5 години. 

Отечество любезно, аз ще те спася!
Точно преди 40 години Тина Търнър изпя We don’t need another hero. Колко продължения на реалност а ла „Лудия Макс“ са ни необходими, за да спрем да повтаряме същата грешка? Емилия Милчева за новия спасител, задаващ се на хоризонта, и за останалите месии, които играят като за последно десет.
Седмицата (26–31 януари)

Преди това очаква с нетърпение КОЙ ще бъде служебният премиер. Голямо чакане, голямо нещо. То са разговори, то е чудо. Сърцето ми може и да не издържи на напрежението, докато дебне за новината, че Главчев пак ще е премиер. 

Но нека президентката да каже. А дотогава, за да не ви е скучно, вижте защо фактът, че имаме жена президент, не е нещо особено показателно за отношението ни към жените и мястото им в българската политика. В статията си „Имаме си президентка. И?“ Светла Енчева разглежда точно това.

Имаме си президентка. И?
Имаме си президентска институция с жена начело, но то е по стечение на обстоятелствата, а не защото сме я избрали и сме решили, че тъкмо нея искаме тъкмо на това място. За жените в българската политика и защо президентКАТА не е пробив – от Светла Енчева.
Седмицата (26–31 януари)

За чакането и гласуването като национален спорт, за турнето на Бойко Борисов по медии и инфлуенсъри и разбира се, за международното положение е новият епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, в който освен всичко друго Е.Т. призовава да се купува „Тоест“. С други думи – да се абонирате с месечно дарение, за да може „Тоест“ да продължи да съществува, в случай че имате нужда от това.

Традиционният петъчен политически анализ на Емилия Милчева е посветен на служебния премиер и Изборния кодекс, с които ще разполагаме, за да проведем едни „честни избори“.  

Седмицата (26–31 януари)

Равноотдалечеността е химера. Правителство, чийто премиер се избира измежду политически назначения, били те и високопоставени институционални фигури, няма как да е „неутрално“,

пише Емилия в коментара си „Възелът на съгласието“. Как ще се развие риалити форматът „Избери служебен премиер“, предстои да разберем.

Възелът на съгласието
Риалити форматът „Избери служебен премиер“ продължава. Голямата награда за последния оцелял е възможността да проведе следващите предсрочни парламентарни избори. Коментар на Емилия Милчева.
Седмицата (26–31 януари)

Какво още в „Тоест“ тази седмица:

  • „Стихотворение на месеца“ – „Зимна песен“ от Ана Мария Ленгрен в превод от шведски на Мария Змийчарова.
  • Една от най-любимите ми поредици в медията – „От дума на дума“, която води Екатерина Петрова, се завръща с нова дума на фокус: „облак“. Защо точно „облак“ и какво толкова интересно има в облаците, ще разберете от текста „Облаче ле бяло“. Препоръчвам ви да не пропускате и бележките под линия, защото те са си достойни за отделен материал.

Облаче ле бяло
Цветовете са като думите, твърди Екатерина Петрова, докато се взира в облаците, за да улови 50-те нюанса бяло и да разкрие етимологичните родини на това пухкаво, ефирно, хвърковато, небулозно нещо.
Седмицата (26–31 януари)

  • Още една любима месечна рубрика е в „Тоест“ тази седмица. Новините от света на науката, които Михаил Ангелов подбира и обяснява специално за читателите на медията.

Научни новини: Генни технологии, астронавти, химически фосили и климатични промени
Тръгваме от генните технологии в Европа, качваме се на Международната космическа станция, гмуркаме се в океана при едни водни гъби, за да изплуваме обратно с кратък преглед на последната информация за климатичните промени. Това е възможно само в научните новини на Михаил Ангелов.
Седмицата (26–31 януари)

Михаил, който е биолог, агроном и магистър по растителна защита, ще е гост в „Тоест разговаряме“ другата събота (7 февруари) и ще ви скандализира с факта, че в ГМО-то няма нищо лошо. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 7 февруари, събота, от 16:00 ч.

И в цялата какофония от схеми, избори и преструвки, на 1 февруари „Тоест“ навършва 8 години. Осем години, в които гледаме да не се утешаваме, а да си обясняваме каквото можем. Не се гладим по косъма и не се тупаме по рамото. Не се стараем на всяка цена да е лесно и бързо за четене. „Тоест“ е опит да останем в онези десет минути преди първия час, когато още има смисъл да кажеш нещо важно и навреме. Благодарим ви, че го разбирате. Ако искате да продължим да сме заедно, подкрепете „Тоест“ с месечно дарение.

Седмицата (19–24 януари)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-19-24-yanuari/

Седмицата (19–24 януари)

Тази „президентска“ седмица започна – обещаващо – с оставка и с няколко разменени писма.

Оставката я подаде президентът Румен Радев, който се възползва от последните си минути на поста, за да стартира предизборна кампания, все още лишена от конкретност, но очевидно и очаквано прицелена към младите. Оставям настранa съдържанието на речта и се фокусирам само върху жеста на оставката – за мен жалка проява на (меко казано) нелоялност и безотговорност към президентската институция и към цялата държава.

Да си президент не е като да си касиерка в супермаркет А, която в дните преди Коледа напуска, защото в супермаркет Б са ѝ предложили по-добри условия. Да си президент в известен смисъл е като да си пилот – не върви да зарежеш пътниците и да скочиш с парашут, преди полетът да е приключил. Президентът има мандат и отказът от поста би трябвало да е (морално и всякак) възможен само при изключителни обстоятелства. Каквито предстоящите избори не са. И личното му политическо битие и бъдеще не е. Още по-малко биха могли да бъдат оправдание евентуално поетите ангажименти към трети и пети лица, политически проекти, партии, организации и прочее…

Основната мисия на президента е да стои начело на народа, който го е избрал, във времето, за което е избран. Независимо дали повереният му самолет се движи по разписание, закъснява, или всеки момент ще се разбие в земята. Но Румен Радев за пореден път демонстрира, че не служи на интересите на България и нищо не (може да) пилотира просто защото през цялото време се вози в чужд самолет.

Още по темата за тази срамна оставка, както и за останалите позорни деяния, свършени от управниците ни през последните дни четете в анализа на Емилия Милчева „Отечество любезно, аз ще те спася“.

Отечество любезно, аз ще те спася!
Точно преди 40 години Тина Търнър изпя We don’t need another hero. Колко продължения на реалност а ла „Лудия Макс“ са ни необходими, за да спрем да повтаряме същата грешка? Емилия Милчева за новия спасител, задаващ се на хоризонта, и за останалите месии, които играят като за последно десет.
Седмицата (19–24 януари)

Въпреки очевидно спекулативния монолог на Радев от понеделник вечер, опасявам се, че сърцераздирателният му тон вероятно е докоснал немалко сърца, чийто вот на предстоящите избори вече е предопределен. Податливостта ни на пропаганда и манипулация става все по-плашеща, докато капацитетът ни да анализираме реалността отслабва. Във връзка с тази тема ви предлагаме да се „запознаете“ с един бивш служител на ДС – полковник А., който не е подписал дебютната си статия в „Тоест“ „Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят“, но по всичко личи, че стои зад думите си. А те са свързани именно с механизмите, по които биваме управлявани, и с евентуалните начини да противостоим на манипулацията и пропагандата. Ето какво съветва полковник А.:

Като първоначален тест винаги си задавайте още един въпрос: въздейства ли материалът, който четете, слушате или гледате, върху мисълта ви – или върху емоциите ви? Ако отговорът е второто, в 99% от случаите става дума за манипулация. Проверявайте. И не се хващайте.

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят
Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.
Седмицата (19–24 януари)

Добър съвет в момент, в който ни предстоят важни избори. На тях – според Александър Драганов и статията му „Партийните системи по света и де е България в тях“ – целта ПП–ДБ да получат пълно мнозинство в парламента е трудно постижима. И това се дължи най-вече на пропорционалната избирателна система у нас, както и на степента на поляризация в обществото. Ето какво казва Александър в тази връзка:

България е средноевропейска държава и пропорционалната избирателна система е нормална за нея. От това следват няколко неща. Преди всичко в Народното събрание ще попадат различни партии. Причината се корени не само в разделението ни на различни политически племена (по Димитър Ганев) и във факта, че в България „всяка коза е за свой крак“, а най-вече в обстоятелството, че това състояние е очакваното – и дори желаното – за избирателна система като нашата. Различните групи от населението с различни виждания и интереси получават представителство. Задача на политиците е да намерят работеща формула, за да се съобразят с тях.

Партийните системи по света и де е България в тях
Отново предстоят избори. Асен Василев призовава гласоподавателите на ПП–ДБ да изберат коалицията с пълно мнозинство. Александър Драганов обаче се аргументира защо според него тази цел не е постижима.
Седмицата (19–24 януари)

И докато с омерзение наблюдаваме години наред как политиците така и не намират работещата формула, налага се да вършим и други неща, например да си раждаме и отглеждаме децата, при все че светът изглежда все по-неподходящо място за тази дейност. На „Раждането – между физиологията и системата“ е посветена поредната статия на Надежда Цекулова от рубриката ѝ за женското здраве. И най-вече на добрите и недотам добрите практики в родилната помощ и тяхното прилагане у нас. Практики, които в редица случаи наистина опират не до степен на експертност и ниво на оборудване, а до базисни етически норми:

Осем години след публикуването им много от препоръките на Световната здравна организация за позитивно раждане все още са масово недостъпни за родилките в България: да бъдат подкрепяни от близък човек, да могат да консумират лека храна и течности в първия етап на раждането, да бъдат третирани с уважение

Раждането – между физиологията и системата
Когато говорим за женско здраве, няма как да не стане дума и за раждащата жена. Надежда Цекулова обобщава важна информация за процеса на раждане с поглед върху най-добрите медицински практики и с едно наум, че в България те се прилагат на твърде малко места.
Седмицата (19–24 януари)

И от темата за женското здраве плавно преминаваме към проблема с психичното ни здраве, което родната действителност за поредна седмица изправя пред неимоверни предизвикателства. Съветът за оцеляване на Е.Т. в епизод 38 гласи:

Представете си, че сте панда. Не виждам друго спасение.

И така, бавно и със стрък бамбук между зъбите, прекрачваме границите на страната, за да огледаме какво се случва на международната сцена.

Тук идва моментът да се върнем към „писмата“, за които споменах по-горе и които рязко ни настроиха на вълните на срещата в Давос още преди реално тя да е започнала. Та в началото на седмицата президентът дадаист, „кралят Юбю“ на нашето време, възпят още като Тръмпти Дъмпти, изпрати обидено писмо отговор до норвежкия премиер Йонас Гар Стьоре, в което обясни, че след като си е дал труда да спре осем войни, че и отгоре, за което не е получил полагаемата му се Нобелова награда за мир, световният мир вече не е негова грижа и отговорност. Така щял да се фокусира върху важните за САЩ задачи, като например присъединяването на заветната Гренландия.

За да забършат капките от поредното изплискване на президентския леген и евентуално да укротят буйстващия вътре Доналд, на когото му е отказана желаната играчка, други лидери отвърнаха с доста възпитани, макар и еднозначни кратки текстови съобщения. В съобщението си Макрон например кани Тръмп на вечеря, директно заявява, че не разбира историята с Гренландия, и два пъти използва думата great – явно за да слезе до нивото на речника на американския президент. Марк Рюте от своя страна също гали Тръмп по посока на косъма за Сирия, като използва друга любима дума на Доналд – incredible. И разбира се, отново повдига темата за Гренландия.

Гренландия, естествено, присъстваше и в давоските речи, като специално тази на Тръмп продължи над час и изобилстваше от лъжи и полуистини, подправени с доза невежество и обвити в дементна мъгла, чието разплитане може да проследите тук. За пореден път американският президент заяви апетитите си към Гренландия, която безсрамно омаловажи и обиди, наричайки я „парче лед“.

На този фон речта на канадския премиер Марк Карни в Давос заслужено стана вайръл с непоколебимия си тон; с дързостта да назове нещата с истинските им имена – „разрив“, а не „преход“; с избора на Вацлав Хавел и „живота в истина“ като отправна точка в бъдещето; с визията за коалициите на средните сили, чийто ход може да бъде съзидателен, за разлика от действията на великите геополитически съперници. И разбира се, с коментара по актуалната тема за ледения остров:

По отношение на арктическия суверенитет ние твърдо стоим зад Гренландия и Дания и напълно подкрепяме тяхното уникално право да определят бъдещето на Гренландия.

Идеята за новите коалиции, както и заявената воля за консолидиране на Европа в отпор на безобразната външна политика на президента на САЩ е хоризонт, спрямо който България, пълноправна членка на ЕС, би трябвало да ориентира позицията си. Уви, обаче, по-малко от денонощие след безумната реч на Тръмп премиерът Желязков тихомълком, без ясно заявено решение от правителството или парламента, въз основа на „поверителен акт“, приет в късни доби от Министерския съвет, се изстреля на учредяването на т.нар. Съвет за мир на Тръмп – формирование, което водещите страни в ЕС бойкотираха. С участието си в Съвета България се откъсва от политическите си съюзници и застава до страни като Унгария, Турция, Беларус, Аржентина, Парагвай, Катар, Саудитска Арабия и пр. А задната мисъл в целия този резил, разбира се, е да се откупи „свободата“ на г-н Пеевски от списъка „Магнитски“.

След тази турбулентна седмица, в която знаковите думи на отминалата година „евро“, „безобразие“ и „протест“ бяха изтласкани от следващи потенциални претенденти, като „оставка“, „разрив“, „Гренландия“ и нови измерения на „безобразието“, ви предлагаме малко почивка от политиката, без рязко да сменяме темата. Затова ви припомняме няколко красиви и информативни текста на Светла Стоянова от северната ѝ поредица, която публикувахме през 2024, доста преди „парчето лед“ да се превърне в гореща геополитическа хапка. Тези пътеписи ще ви помогнат да усетите истинската Гренландия – с магията на леда, кучешките впрягове, пъстрите къщи, екзотичния език и храна, нравите на инуитите… Приятно четене!

А ако сте пропуснали да чуете на живо шести епизод от рубриката „Тоест разговаряме“, в който гост е Йоанна Елми – дългогодишна авторка в „Тоест“ и водеща на бюлетина „Гласовете на Америка“, вече може да го направите ето тук.

Тоест разговаряме – епизод 6
Какво всъщност се разпада днес – митовете, институциите или социалният договор? Гледайте в шестия епизод на „Тоест разговаряме“ с Йоанна Елми, дългогодишна авторка в „Тоест“ и водеща на бюлетина „Гласовете на Америка“.
Седмицата (19–24 януари)

Следващата среща ще бъде с Михаил Ангелов – биолог, агроном и водещ на рубриката „Научни новини“ в „Тоест“. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 7 февруари, събота, от 16:00 ч.

За финал ви поздравявам с едно неостаряващо парче на Боб Дилън, което – в духа на речта на Карни – отново става актуално:

И по-добре започвай да плуваш,
иначе ще потънеш като камък,
защото светът се променя.

И не забравяйте, че за да плуваме заедно, се нуждаем от вашата подкрепа. Защото светът се променя… А желаещите да ни пратят на дъното неспирно работят по въпроса. Благодарим ви!

Седмицата (12–17 януари)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-12-17-yanuari/

Седмицата (12–17 януари)

Едва преполовихме януари, а толкова много неща вече успяха да се случат с дата от 2026 година. Ако вече се чувствате така, сякаш сте преживели цял месец (или даже няколко месеца), това не е само ваше субективно усещане. Когато събитията връхлитат с такава честота, настоящето сякаш се компресира до миг, в който няма време за осмисляне на една новина, преди тя да бъде пометена от следващата.

И не е само времето. Дистанциите окончателно губят значението си, а икономическите и политическите трусове в различни точки на планетата резонират мигновено и едновременно в нашия дневен ред, сякаш и светът внезапно се е свил. Иран, Венецуела, Украйна, Газа, Минеаполис, Гренландия… са не твърде по-далеч от покрайнините на градовете ни и съвсем не в периферията на мислите ни.

В „Тоест“ обаче никога не се напъваме да вместим повече история в единица време, защото отдавна знаем, че това води не до по-богат опит, а до колективно задъхване и усещане, че бягаме на място, опитвайки се да догоним опашката си. Затова разглобяваме свръхнаситеното с информация ежедневие, търсейки тези парченца, които носят смисъл и имат значение за бъдещето.

А онова, което има най-голямо значение за бъдещето на всички ни тук, в България, е да разглобим и унищожим веднъж завинаги добре смазаната, но смазваща развитието на страната ни машина за избори на управляващите. Това може да стане само с невиждано и нечувано масово гласуване на предстоящите предсрочни избори. Защото иначе онези никога няма да допуснат машинно гласуване, никога няма да изпуснат контрола върху броенето, а тяхното си МВР ще продължи да си затваря очите пред изборните безобразия и купувачите на гласове. Повече по темата четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „В броячите е силата. Не, в гражданите“.

И ето! Доживяхме и новогодишното приветствие на Е.Т. в комплект със саркастичния ѝ коментар за събитията от седмицата. Видеото съдържа нездравословни дози груба действителност. Гледайте го на своя отговорност.

Толерантни ли сме един към друг? Как мислите? Да? Не? Зависи? Адски сме толерантни!, зашеметява ни още със заглавието на статията си тази седмица Светла Енчева. За да ни довърши с анализа си на последните резултати (за 2025 г.) от ежегодното национално представително изследване на обществените нагласи спрямо ЛГБТИ хората. Е, има и някои добри новини и тенденции. Аз пък си мисля, че ако темата някой ден излезе от режима на пропагандно-политическата експлоатация, обществото ни трябва да успее да я обговори и надрасне спокойно. Дано се случи по-скоро.

С политическия си анализ тази седмица Искрен Иванов се опитва рационално да обясни последните действия на администрацията на Тръмп, които ни изглеждат откровено безумни. И безпрецедентни само на фона на днешния контекст, но не и в рамките на историческите натрупвания, които често погрешно допускаме, че са останали безвъзвратно в миналото, а може би не са. Или продължават да имат своето влияние и днес. Може да прочетете повече в статията му „Да владееш или да не владееш? Как Западът се върна към началото на XX век“.

За Тръмп и САЩ няма как да не стане дума и в новия епизод на видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“, който ще излъчим на живо днес, 17 януари, от 16:00 часа в нашия YouTube Live. Защото събеседник на Владислав Севов ще бъде Йоанна Елми, авторка в „Тоест“ от началото на 2019 г. и водеща на рубриката „Гласовете на Америка“. В анкетата на епизода може да зададете предварителен въпрос на Йоанна и да довършите изречението „Американската мечта е…“.

Дори литературната ни колонка „На второ четене“ е уплътнена със свръхбагажа на новото трескаво ежедневие. И за съжаление – напоена с кръв. С неизбежните паралели между там и тук, тях и нас. Стефан Иванов е виновен за това – и Остап Сливински с неговия „Речник на войната“. Защото според Стефан

езикът е последното бойно поле. След като градовете са паднали, след като институциите са рухнали, след като идентичностите са разбити, остава още въпросът как ще говорим за това… Ще говорим внимателно, болезнено и честно. Ще говорим така, сякаш думите тежат. Защото тежат.

И още паралели… Този път със Сърбия, за която ни разказва италианката Джорджа Спадони в няколко статии от първо лице. Тази седмица публикувахме най-новия материал от поредицата ѝ, който е озаглавен „Какво става в Сърбия? Непредвидимото бъдеще“. Текстът завършва с констатацията, че за добро или зло друго бъдеще няма – с това разполагаме. Но го има очевидния намек, че все пак от нас зависи какво ще бъде то.

Струва ми се, че сполучливо допълнение към статията на Джорджа би било припомнянето на един кратък документален филм на вече над 20 години. Той е за един исторически импулс, изпълнен с много човешки, обикновени мечти, който сега можеше да се е превърнал в по-различно настояще, ако повече хора бяха повярвали в него и в собствените си сили за промяна.

„Няма народ, който да е направил погрешен политически избор и да не е платил цената за това“, ще чуете да казва Зоран Джинджич в този филм. Затова стига вече грешни избори!

Седмицата (5–10 януари)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-5-10-yanuari/

Седмицата (5–10 януари)

Нова година – нова глобална реалност, ново евро и… още от същото. В последния бюлетин за 2025 г. Боряна Телбис попита дали журналистката от bTV Мария Цънцарова ще се превърне в поредното празно столче. Е, очевидно отговорът е утвърдителен. И понеже тази история не бива да остане забравена покрай празниците, ето ви Иван Бедров от „Свободна Европа“, който я резюмира в по-малко от 3 минути.

Тръмп пък нахлу във Венецуела и арестува президента ѝ Николас Мадуро и съпругата му. Засега радостта на венецуелските опозиционери е безпочвена – Тръмп не планира на власт да дойде спечелилият изборите президент на страната, нито да организира нови избори, нито да се освободят политическите затворници. Просто му трябват петролът на Венецуела и другите ѝ ценни природни ресурси.

Представете си САЩ да нахлуят в България и да арестуват Борисов и Пеевски. Мнозина биха се зарадвали. Но ако после Тръмп сложи на власт примерно Йордан Цонев и Теменужка Петкова и заповяда да се търси шистов газ в защитени територии, ще стане ясно, че ситуацията не само не се е подобрила, а освен нея вече имаме и окупация.

Тръмп си иска и Гренландия, понеже била много нужна за сигурността на САЩ. Заплашва и Колумбия, и Мексико, и Куба. А тези, които ръкопляскат, че това било „реалполитиката“, бих попитала как биха реагирали, ако някой просто си присвои дома, колата или бизнеса им – защото му трябват. И защото е по-силен. Това е мутренски подход, ще си кажете. Ами да, игнорирането на международното право и действията от позициите на силата са си мутренски – подход, който не е довел до нищо добро.

Тези теми анализира Йоанна Елми в новия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“. „Защото в политиката, дипломацията и историята не е важно само какво правиш, а и как го правиш; на правото на силния да налага волята си със сламени аргументи и в разрез с установените правила могат да се радват само силните – останалите могат просто да се надяват да се окажат от правилната страна на събитията“, пише авторката.

Йоанна впрочем ще бъде събеседничката на Владислав Севов в рубриката Тоест разговаряме“ след една седмица. Ако искате да гледате разговора с нея на живо в нашия YouTube Live, сложете си напомняне – 17 януари, 16:00 часа.

От световната политика минаваме към родната. „Падне ли Пеевски, Бойко Борисов е отдолу. Освен ако не е успял да се разкачи преди това“, пише Емилия Милчева в тазседмичния си политически анализ с краткото, но ефектно заглавие (обичам заглавията на Емилия) „Борисов и Пеевски. Разхерметизация?“.

Не знам дали прогнозите на Емилия ще се сбъднат, но пък се сещам за доста свои статии, които не остаряха добре. Понякога обаче грешната прогноза е добра новина – реалността се разви по-оптимистично от хипотезите ми. Дано не се сбъдне и опасението ми, че България се е запътила към проруско управление.

Ако и вашият стомах се свива като моя при мисълта за политическото бъдеще (глобално и национално), нека поговорим за култура, та да се поуспокоим. Ето, Ина Иванова разговаря със самата Елизабет Костова по време на нейното посещението в София две десетилетия след премиерата на романа ѝ „Историкът“. „Да остана с отворен ум и отворено сърце“ – това е съкровеното желание на Елизабет Костова, което споделя с Ина.

За десерт оставям „порцията език“ на Павлина Върбанова, чиято статия „Европис за отличници“ очаквано е посветена на присъединяването на България към еврозоната. В случай че се чудите как е евро в множествено число, дали евроцент е една, или две думи и как се съкращава – знаете си, че Павлина е човекът, който ще отговори на тези и други подобни въпроси по разбираем и увлекателен начин.

Ако се оглеждате за Е.Т. – тази седмица Елена я няма. Тоест има си я, но трябва да свърши някои неотложни неща, преди отново да снизходи към нас и да ни благослови с мъдростта си.

Стигнахме до препоръките ми. Тази седмица Дейвид Боуи щеше да стане на 79. Същата седмица се навършиха и 10 години от издаването на последния му албум Blackstar, както и от смъртта му. Та препоръката ми е да послушаме Боуи, а аз ви поздравявам с любимата си песен от този албум.

И разбира се, винаги препоръчвам да ни подкрепите, защото разчитаме на даренията на читателите си, за да съществуваме и да ви предоставяме статии, минали и през редактор, и през коректор.

Водещият твърде много питаше

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/vodeshtiyat-tvurde-mnogo-pitashe/

Водещият твърде много питаше

Ние, журналистите от:

  • Actualno.com
  • „Булевард България“
  • Gospodari.com
  • Gramofona.com
  • „Дарик радио“
  • „Ден“
  • „Дневник“
  • „Дупница нюз“
  • „За истината“
  • „Икономически живот“
  • „Капитал“
  • „Клуб Z“
  • „Маргиналия“
  • Mediapool.bg
  • „Момичетата от града“
  • OFFNews
  • „Отзвук“
  • „Под тепето“
  • „Радиан“
  • „Сакар нюз“
  • „Сега“
  • „Тоест“
  • zagabrovo.bg
  • EUalive.bg и EUalive.net
  • Metrocast

Изразяваме своята подкрепа към колегите, свалени от ефир след политически натиск заради неудобни въпроси. Като част от подкрепата в медиите започна кампания „Водещият твърде много питаше“.

В последния ни бюлетин за 2025 г. дежурната редакторка Боряна Телбис написа: 

Ще се превърне ли Мария Цънцарова от водеща на сутрешен блок в поредното празно столче, зависи от степента на наглост на опразнителите на столчета, но в голяма степен и от обществената и най-вече от гилдийната непримиримост по темата. 

Седмица по-късно тази гилдийна непримиримост е факт и от „Тоест“ с искрена радост се присъединяваме към инициативата.

Ако други колеги и медии искат да се включат в кампанията, моля, пишете на contact[@]toest.bg, за да изпратим материалите.

Седмицата (15–20 декември)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-15-20-dekemvri/

Седмицата (15–20 декември)

Прощавайте, че ще се намеся като един Гринч във вашето дъ моуст уондърфул тайм оф дъ иър. Не че искам да ви развалям Коледата, но в случай че не сте разбрали, ви уведомявам, че с червените ботушки уверено потропваме на изток, дечица веселушки, в посока я Русия, я Северна Корея при по-голям късмет. 

Този път шейната спря пред bTV в опит да се натовари като подарък водещата на сутрешния блок Мария Цънцарова (а може би и колегата ѝ Златимир Йочев – не е ясно към момента на писането на този текст) и да бъде принесена като една коледна жертва на онзи, който си я е поръчал, понеже много е слушкал през годината. Виждали сме, че настоящият шеф на „Новини, актуални предавания и спорт“ в телевизията Асен Иванов има опит с поддържаща роля при поръчки тип „двойка кебапчета с гарнитура“. Може да се окаже, че човекът се оправя добре и с подаръчните ваучери.

Ще се превърне ли Мария Цънцарова от водеща на сутрешен блок в поредното празно столче, зависи от степента на наглост на опразнителите на столчета, но в голяма степен и от обществената и най-вече от гилдийната непримиримост по темата. 

Какво става с колегите на Мария в нюзрума на bTV? Какво става с колегите на Мария по принцип? От седмици е ясно, че на Цънцарова нещо ѝ се готви, защото жълтите медии дадоха тон за песен – а те са ветропоказателите, насочени в правилната посока даже преди да е задухал вятърът (какъв журналистически нюх, какво нещо!). Може би се чака да отмине бурята?

За сметка на това степента на наглост е на завидни нива, като се има предвид, че опитът за премахване от ефир на журналист, който все още не е забравил как се задават въпроси, се прави в ситуация на силно гражданско недоволство и стотици хиляди хора по площадите.

Но пък от друга страна, идва Коледа. Кой ще обърне внимание? Хората са запразнили вече. Ще поломотят някакви жълтопаветни соеволатеползватели в социалните си мрежи, където и бездруго са ограничени в ехо стая от себеподобни – и толкова. 

После ще броим нечетно за Бъдни вечер, щото сме много по традициите, като междувременно телевизиите ще ни покажат 90 начина за приготвяне на боб в гърне. След това ще правим новогодишни равносметки, от които никой не се интересува, и ще гърмим вина и пиратки за ЧНГ, а от януари ще се върнем пресни, росни, свежи пак в играта.

Това е сценарият за новия сезон на риалити формата „Опразнени столчета“ (или кабинети). През него досега минаха Анна Цолова, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Дарина Сарелска, в различни периоди Виктор Николаев, Мирослава Иванова и още много

Има ли достатъчно гориво двигателят на недоволните по площадите, за да задвижи съвсем сериозна промяна, която да не увисне още след следващите избори като празно обещание? Това се пита Емилия Милчева в тазседмичния си текст „Със или без утре – ние решаваме“.

Можем ли да се абонираме за друго бъдеще, се чуди и Е.Т. в новия епизод от поредицата си. 

Как да го разкажем този свят наново, така че да не ни е срам и страх да живеем в него? За това, както и за постистината, за способността да мислиш и решаваш самостоятелно, за четенето и любовта Доротея Василева разговаря с култовата британска писателка Джанет Уинтърсън в специално интервю за „Тоест“

Още едно интервю имаме тази седмица. Ако сте пропуснали да гледате разговора на Владислав Севов със Светла Енчева – социоложка, правозащитничка, авторка и редакторка в „Тоест“, в статията може да откриете някои акценти от него, както и цялото видеоинтервю, проведено в рамките на рубриката ни „Тоест разговаряме“.

За какво още си „поговорихме“ тази седмица в „Тоест“: 

Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било.

Оставям го така наникъде, за да ви напомня, че това е едно от най-хубавите чувства, които има да се чувстват на тоя свят.

  • За литература в рубриката ни „На второ четене“, където този път гастролира романът „Галаад“ в една брилянтна рецензия от Антония Апостолова. И от нея ще ви оставя нещо:

Вярвам, че съществува придобита невинност, която заслужава същата почит като детската невинност.

Да, „Галаад“ е роман за придобитата невинност, за спасението чрез вярата и търсенето на благодат. И за заедността, защото „нещо, което не съществува в отношение с нещо друго, не може да се каже, че из­общо съществува“.

За финал и на бюлетина, и на годината идва стихотворението на месеца, което този път е от японския поет и писател Кенджи Миядзава и е преведено от Елвира Цветанова. В него е всичко, което искам да ви пожелая; в него, честно казано, е и човекът, който искам да бъда. 

Благодаря ви от името на целия екип на „Тоест“, че ни четете и подкрепяте. Имаме нужда да продължите да го правите, защото медията ни съществува единствено и само благодарение на даренията от читатели.

Бъдете здрави! А пък за останалото – каквото дадат…

Седмицата (8–13 декември)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-8-13-dekemvri/

Седмицата (8–13 декември)

Едва ли може да има друга новина на седмицата освен тази, че след изключително силна и многобройна протестна вълна в цялата страна премиерът Росен Желязков депозира оставката на воденото от него правителство.

Протестите бяха реакция срещу неадекватния проектобюджет, но и срещу политическата арогантност, както сам призна и министър-председателят в оставка. Задържането на опозиционни политици без доказателства за вина в продължение на месеци възмути мнозина. А хората постигнаха този впечатляващ успех, защото преоткриха формулата на обединените усилия. Опозицията, разбира се, захрани протеста с хора и енергия, но и успя да напипа общите мотиви хората да останат заедно на площадите. Естествено бе и прицелването върху дуото Борисов–Пеевски, което така или иначе отдавна се е комплектувало като архивраг на поне две поколения будни българи.

Това е ситуация, в която не сме били от 1997 г. насам. Изкуствено въведените от пропагандата разделения и плашила: българи/турци, либерали/консерватори, европейци/националисти, чрез които ДПС и „Атака“ (условно) се подхранваха един друг, бяха заличени. Защото всички сме български граждани, свободни хора, обичащи семействата си, българи в Европа. Не знам дали си давате сметка какъв потенциал е това.

Владимир Йончев, OFFNews

Това, което мен лично ме жегна много силно тези дни, още преди оставката да стане факт, бе констатация на младежи в едно телевизионно студио. Те тъжно споделиха, че целият им съзнателен живот е белязан от факта, че Борисов и Пеевски са запушили държавата и бъдещето пред страната. Не знам как моето поколение може да заличи този грях…

Седмицата (8–13 декември)
10 декември 2025, Пловдив © Димитър Цанков Димитров

Но след като коалицията на политическата самонадеяност и арогантност, състояща се от ГЕРБ на Бойко Борисов, БСП на Атанас Зафиров и ИТН на Слави Трифонов, с (уж неофициалната) подкрепа от ДПС – Ново начало на Делян Пеевски е вече история, на ход е Емилия Милчева с очакванo трезв и на моменти дори болезнен обзор на ситуацията и на възможните посоки на развитие на събитията оттук нататък. Защото най-трудното тепърва предстои. След оставката. И след предсрочните избори.

За саркастичен поглед върху събитията от седмицата, разбира се, разчитаме на Елена Телбис. И този път тя е във вихъра си, заредена с оптимизъм и приятни усещания насред парламентарната криза.

На друг бюджет – на новия бюджет на Европейския съюз – пък е посветен материалът на Анахит Хачикян тази седмица. Така наречената многогодишна финансова рамка покрива период от седем години (2028–2034) и предизвикателството е не само да се предвидят достатъчно средства за всички области, за които е известно, че е нужно финансиране – трябва да има и достатъчно запас за извънредни разходи, които е трудно да се предвидят и разпознаят като критични от днешна гледна точка.

През отминалата седмица с радост посрещнахме новината, че Българският хелзинкски комитет връчва отличието „Човек на годината“ на Боян Юруков за активната му дейност по анализирането и публикуването на данни в полза на обществото. Сигурен съм, че сред номинираните е имало и други достойни за отличието, но Боян отдавна заслужава неговите усилия да бъдат забелязани и отразени подобаващо. Честито!

За съжаление обаче, неприятно развитие има по друга тема, която в „Тоест“ отдавна следим отблизо. Буквално в последните дни на своя мандат датското председателство на Съвета на ЕС успя да съгласува компромисен вариант на силно противоречивия Регламент за борба със сексуалното насилие над деца (CSAR), добил известност като #chatcontrol, който допуска автоматичното сканиране на личната ни комуникация. Компромисът се състои в това, че прилагането на Регламента няма да бъде задължително, а ще бъде приемано от отделните държави на доброволен принцип. Само Чехия, Италия, Нидерландия и Полша са възразили срещу този абсурд. А най-разочароваща е промяната на позицията на Германия.

Опасенията не са само, че институциите си запазват правото на всеки три години да определят кои услуги са „високорискови“, и да вменяват на доставчиците задължение за сканиране на съобщенията. Заедно с това се отварят вратите пред американски технологични гиганти, като Meta или Google, да проверяват безразборно личните ни съобщения без никакви първоначални основания. При това ползвайки алгоритми, за които е известно, че допускат ужасно много грешки.

Това е все едно да се отваря превантивно всяко писмо, за да се види дали случайно не съдържа нещо за незаконна дейност.

Същевременно всички държави (дори тези извън ЕС), ратифицирали Европейската конвенция за правата на човека, имат законодателство, което защитава тайната на кореспонденцията.

Чл. 34. (1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени.
(2) Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.

Конституция на Република България

Най-циничното е, че проектът съдържа изключение от сканиране на съобщенията на органите за сигурност, на политиците, на организации, които използват собствени платформи за комуникация, както и на представители на органи на властта (по преценка на държавите членки).

Иначе казано, ще сканират безогледно нашите писма и съобщения, но техните остават неприкосновени.

Сега на ход е Европейският парламент. В негова власт е да спре това безумие, а в наша – да убедим представителите си да гласуват против новата версия на Регламента.

Другият голям срам от последните дни е и т.нар. Стратегия за национална сигурност на САЩ на Доналд Тръмп. Ако сте се почувствали объркани от заглавията, коментарите и интерпретациите по тази тема, Йоанна Елми прави дисекция на документа и тезите в него в десетия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“:

Ако трябва да обобщим Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Тръмп в няколко думи, те биха били: личности над принципи и пари над всичко, откровено заявено като държавна политика.

Светла Енчева сама признава в статията си „Мила родино, ти си ергенски рай“, че си е причинила целия сезон на въпросното популярно риалити заради лекомислено обещание, че след като е отбелязала началото му със статия, трябва да напише и друга след финала му. И докато е страдала, гледайки епизод след епизод, все повече се е убеждавала, че шоуто е добро приближение на състоянието, в което се намира държавата ни.

Светла Енчева ще бъде и поредният събеседник на Владислав Севов в петия епизод на видеопоредицата ни Тоест разговаряме“ – ще излъчим на живо техния разговор днес от 16:00 часа. Дотогава все още може да завършите изречението „Равните права са…“ и да зададете въпрос на Светла в нашата кратка анкета.

Зареденото с обществена напрегнатост ежедневие този път не подмина дори рубриката „Порция език“ на Павлина Върбанова. В текста ѝ, разбира се, отново става дума за правопис и етимология, но този път Павлина е провокирана от една диалектна дума, която характеропатиите на политическия ни елит вкараха в активно обращение в последните дни. Прочетете повече в статията „За мършляка – безпристрастно“.

Съзнавам, че вече е крайно време да ви оставя да се наслаждавате на уикенда си, но искам да препоръчам още нещо за четене – лекцията на унгарския писател Ласло Краснахоркаи, тазгодишния нобелов лауреат за литература. Нека помислим заедно с него за лошите думи, новите ангели и бунта. Все актуални теми, нали?

И наистина накрая… да напомня, че „Тоест“ разчита на подкрепата на читателите си, за да оцелее като свободна медия, която акцентира върху важните неща. Затова, ако и за вас е важно екипът ни да продължи със своята мисия, следвайки установените принципи за почтена и независима журналистика, подкрепете ни.

Приятно четене!

Седмицата (1–6 декември)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-1-6-dekemvri/

Седмицата (1–6 декември)

Първият протест (тогава митинг), в който участвах, беше на 3 декември 1989 г. на колодрума на остров Свобода в Пазарджик, двайсет и три дни след паметния 10 ноември. Бях на 14 години и отидох на митинга заедно с голяма част от класа ми; заведе ни класната ни ръководителка Евелина Трангозова, тогава двайсет и четири годишна учителка по английски и един от първите членове на току-що възстановената Радикалдемократическа партия в града. За мнозина това да заведеш учениците си осмокласници на митинг изглеждаше дръзко и неприемливо политизиране (вероятно и сега би изглеждало така), но аз и до днес съм благодарна на нашата Мис (така наричахме класната), че ме направи съзнателна свидетелка на епохален момент, който щеше да промени пътя на абсолютно всички.

Когато преди няколко дни, на 1 декември, гледах младите хора, изпълнили центъра на София, си помислих, че и сега, както и преди 36 години, исканията на протестиращите се свеждат всъщност до едно и също – свобода (в цялата условност на разбирането ѝ), справедливост, зачитане на правата на всеки… Само дето като че ли някога мечтаехме за бъдеще, в което да напуснем дома си и да видим света, а сега децата-на-света се борят за бъдеще тук, в застрашения си дом. Но и през 1989-та, както и през 2025-та, провокаторите са на линия, спекулациите избиват на повърхността като мръсна пяна и все се намира някоя и друга политическа мутра, която да яхне и осребри чуждия гняв, да си изплете кошницата и да свърши някоя и друга мерзопакост.

Какъв е тогава смисълът от протести, ще попитате, при положение че първо пораснахме, а после остаряхме по площадите с все същите лозунги, мечти и горести. Дали не се оказва, че през цялото време сме протестирали за непостижими неща? И има ли изобщо смисъл да се протестира за непостижимото?

Наскоро ми попадна статия за една от големите екоактивистки от края на ХХ век Джулия Бътърфлай Хил (р. 1974), която между 1997 и 1999 г. живее в продължение на 738 дни на върха на 60-метрова хилядолетна секвоя на име Луна, за да предотврати планираното ѝ отсичане. След две години в обятията на Луна Джулия подписва споразумение с Pacific Lumber Company за запазването на дървото и слиза на земята.

Да, Джулия Хил е късметлийка – защото не всички цели могат да бъдат постигнати в рамките на един човешки живот. И понякога се изискват непомерни усилия и търпение, и вяра – дано младите навреме осъзнаят това: че битката с вятърните мелници, освен да донесе горчивина за сражаващите се, ще задвижи и пренесе енергия и за идващите след тях. И че най-суровата, но и най-важната битка е за онова, което няма да се случи днес и утре, и може би никога, докато сме живи, но ще продължи да има смисъл дълго след нас.

Какви следи оставяме? С действията и бездействията си. С думите и с премълчаванията. Така бихме могли да обобщим и темата на броя ни тази седмица.

От една страна са градовете, които осъзнато и безсъзнателно обитаваме. Да вземем например втория по големина град – Пловдив. Какво се случва с него шест години след като беше Европейска столица на културата с всичките там интелектуални и финансови инвестиции във въпросната титла. Георги Велев анализира днешната ситуация според постигнатото и пропиляното в „Шест години по-късно. Изгуби ли културата в Пловдив своята посока?“.

Оставаме на урбанистична тема със Силвина Фурнаджиева от „Екипът на София“, която в статията „От „на парче“ към ясни цели. Как общината да работи ефективно?“ демонстрира стъпка по стъпка начина един град да се управлява чрез дългосрочна визия.

От темата за градовете минаваме към управлението на „полиса“ и държавата. Какво се случва със съвременната демокрация; пред какви избори и възможности е изправена; струва ли се да се борим за нея, когато средната класа е застрашена, а политическите свободи и правата на гражданите са противопоставени на икономическото им благосъстояние; не губи ли тягата си изобщо идеята за демокрация при нарастващия риск от разрив между САЩ и Европа? Повече по тези въпроси четете в есето на Искрен Иванов „(Не)демократичният световен ред“.

В основата на съвременната ни представа за демокрация неизменно са стояли свободата на словото и наличието на независими медии. В епохата на постистината, фалшивите новини, дезинформацията и пропагандата именно тази част от основата на демокрацията е сериозно разклатена. В анализа си „Има ли надежда за надеждните новини?“ Светла Енчева обръща внимание на нуждата демокрацията да бъде защитена именно чрез медийната свобода, както и на рисковете, които носи капсулирането или изчезването на качествено медийно съдържание. Следващата събота, 13 декември, Светла ще гостува на Владислав Севов във видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“. Гледайте я на живо от 16:00 ч. в YouTube Live. Може предварително да ѝ зададете въпрос и да довършите изречението в нашата анкета.

За разлика от Светла, на Е.Т. не може да ѝ задавате въпроси, защото тя вече ви е дала всички отговори в новия епизод, „в който мразим всички“ и „айсиктирдействително!“.

В Sic transit gloria Boyki Емилия Милчева се връща към протеста от началото на седмицата и разнищва брауновото движение вследствие на създалото се в триъгълника на властта напрежение: най-вече хаотичните танцови стъпки на Борисов, който непрестанно настъпва опърпания шлейф на партията си и се препъва в него; и опитите на (п)резидента да се превърне в бенефициер на случващото се по площадите.

За това какви следи ще оставим след себе си и на каква цена, говори и Зорница Христова в последната си за годината колонка „По буквите“, в която на фокус са три книги – на Йорданка Белева, Роб Дън и Джон Бърджър. Апропо заглавието на Роб Дън е „Естествена история на бъдещето“ – чудесен реторически пример за това как миналото не е приключило, а винаги дебне зад ъгъла, определя бъдещите ни ходове, неизбежно предстои.

Завършваме в светлата следа на музиката с интервю на Ина Иванова с хоровата диригентка Яна Делирадева. „Този живот може да се изпее“ – казва Яна с убеденост, която ни е особено необходима днес, когато за пореден път пълним площадите, обединени повече от гняв, отколкото от надежда.

А ако искате да го пеем този живот заедно, подкрепете ни! Вие сте тези, които дават сила и смисъл на гласа ни.

Седмицата (24–29 ноември)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-24-29-noemvri/

Седмицата (24–29 ноември)

Каква седмица само, скъпи читатели на „Тоест“… Толкова неща се случиха, че и Е.Т. нямаше как да обхване всичко, защото важните събития продължиха и след записването на епизод 33 от видеосагата ѝ. Достойно място в него заема драмата около бюджет 2026. Освен това едва ли бихте пропуснали дъ съ нъслъдити нъ варнинскийъ ъкцент нъ Иленъ:

На протеста против проектобюджета е посветена и тазседмичната статия на Емилия Милчева „Когато па-, когато паднеее…“. Като представителка на поколението на бумърите тя асоциира изображенията на прасе от протеста не с външния вид на депутата с главно Д, а с „Фермата на животните“ на Джордж Оруел и албума Animals на Pink Floyd. Благодаря ѝ за това. Не само защото за мен (бидейки от поколението Х) Оруел и Pink Floyd са от ключово значение за формирането на идентичността ми. А най-вече защото дехуманизацията е кофти нещо, колкото и да не харесваме дехуманизираните.

Като стана дума за дехуманизация, в четвъртък Административният съд на София-град отсъди, че не съществувам. След като Делян Пеевски се обяви срещу реформата на паркирането в София, предвиждаща разширяване на платените зони и повишаване на таксите им, съдът скоропостижно я стопира. Сред аргументите му да постъпи така е, че промяната би довела до

ощетяване на широк кръг лица, включващи всички жители на столицата и гостите ѝ.

Моля? По какъв начин промяната ощетява гостите на София, които ползват обществения транспорт? А всички софиянци, посочили в общинската анкета, че искат разширяване и поскъпване на зоните? А мен, която нямам кола и при всяко излизане от вкъщи трябва да се провирам между автомобили с риск или да се пребия на някое от разбитите и ползвани за паркинги подобия на тротоар (доколкото изобщо е възможно да мина по тях), или да ме бутне превозно средство, ако ходя по пътното платно?

Нейсе, не е за сефте българската държава да ме обявява за несъществуваща. Веднъж ще са ромите, друг път – бежанците, трети път – ЛГБТИ хората, сега – подкрепящите реформата на паркирането в София… България е земя като една човешка длан и дехуманизация дебне отвсякъде. Ако не ви е навестила досега, спокойно – и вашият ред ще дойде.

Не мога обаче да не отбележа и важното събитие от седмицата, носещо поне малко хуманизъм – варненският кмет Благомир Коцев най-сетне е освободен под гаранция, макар и в огромен размер – 200 000 лв. Благодарение обаче на светкавично организираните инициативи на Манол Пейков (има ли изненадани?) и актьора Филип Буков за нула време се събраха повече пари от необходимото. И Коцев е вече при семейството си.

Тази седмица в „Тоест“ така и не засегнахме външната политика, така че ще потърпите още малко лиричното ми отклонение (разбира се, имате възможност и направо да прескочите следващите три абзаца).

Правило ли ви е впечатление, че диктаторите много обичат да вършат определени неща на определени дати? Примерно – бомбардировка на официалния празник на страната, парад на рождения ден на диктатора… Тръмп пък си беше наумил, че Русия и Украйна трябва да сключат примирие до Деня на благодарността, който беше в четвъртък. Този празник не означава нищо за украинците и за руснаците, но какъв повод да поблагодарят на американския президент, а?

Проектът за мирно споразумение, който впрочем не се прие, устройваше изцяло Русия. Препоръчвам статията на Татяна Ваксберг по темата, в която тя задава точните въпроси и им отговаря. Според проектоспоразумението Украйна губеше територии, суверенитет и достойнство, но получаваше… гаранции за сигурност от САЩ. Такива гаранции Украйна получи и преди 31 години, когато се съгласи да се раздели с ядреното си оръжие. Спази ли САЩ обещанието си? Не.

Да припомня, че Тръмп пришпори и Израел и „Хамас“ да сключат примирие. Пак преди важна дата – връчването на Нобеловата награда за мир. Днес Израел продължава да пуска бомби върху палестинците, обаче вече има мирно споразумение. Страх ме е да си помисля що за мирен план ще измъдри американският президент по случай рождения си ден, който е на 14 юни.

Излишно е да търсим логика в българската и американската политика, затова нека се обърнем към науката – в нея мисленето (все още) има значение. В новата порция научни новини Михаил Ангелов ни сервира динозаври, комети, ваксини и генни терапии. Нищо не е каквото изглежда, но поне може да бъде разбрано, а Мишо ни го обяснява на човешки език.

Докато сме на вълната на логическата мисъл, гледахте ли новия епизод на видеорубриката ни „Тоест разговаряме“, в който главният герой беше един от основателите на „Тоест“ – Йовко Ламбрев? Ако сте пропуснали, а и да не сте, Владислав Севов обобщава най-важното от разговора, който се въртеше около изкуствения и естествения интелект, технологичната етика, дигиталните ни права и някак успя да стигне чак до печенето на кафе.

Докато пиша този бюлетин, навън вали и си мисля как ли се справя в такова време човек, който няма покрив над главата си. Теодора Станимирова не се задоволи само с мисленето – в продължение на три дни кръстосваше София, за да брои бездомни хора и да си говори с тях. Каквото видя и научи, разказа в статията си „Къде спахте тази нощ?“ Как се живее по улиците на София“.

И аз като Теодора обикалях из софийските улици, но в търсене не на бездомни хора, а на улични музиканти. Исках да разбера как е регулирана дейността им и как се провират между струните на правилата. Нося ви не само (противоречива) информация, а и музика, изсвирена специално за „Тоест“.

От музиката преминавам към поезията. Новото стихотворение на месеца е на Петър Чухов и носи заглавието „Скривалище“. Колко крехко е това скривалище – не очаквайте да ви разкажа.

В понеделник Катетата имаха имен ден. На произхода на името им е посветена статията на Екатерина Петрова „Катерино nomen, която (авторката, а не статията), както вероятно сами сте забелязали, също беше именичка. И ако прочитайки заглавието, се усещате, че сте почнали да си тананикате „Катерино моме“, проблемът не е във вашия телевизор.

Оставих този текст на Екатерина Петрова за десерт, за да направя плавен преход към препоръката си. След като миналата година журналистката от „Свободна Европа“ Катерина Василева спечели Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, наскоро излезе дебютната ѝ стихосбирка „Земята на големите грешки“.

Следя работата на 24-годишната Катерина още откакто беше част от стипендиантската програма „Медия е:волюция“ на „Америка за България“. Прецизността, общата ѝ култура, проникващият в дълбочина поглед в съчетание със социалната чувствителност, смелостта и скромността ѝ, ми дават надежда, че нейното поколение ще е по-читаво от моето.

Същите качества откривам и в стиховете ѝ. В тях тя изговаря (предимно, но не само) преживяванията си във връзка със социалните теми, по които работи и като журналистка, но изричането им би излязло извън рамките на професията. Завършвам с едно от тях, за да разберете какво имам предвид и за да поискате да прочетете и останалите:

Археолози

Ние сме археолози.
Изравяме

статуите от съветския паметник,
останките от мавзолея,
труповете на горяните,
багажите по покривите на колите през май 89-та,
спестяванията, изядени от хидрата на хиперинфлацията,
спринцовките, отровени от наркотици,
размазаните мозъци на мутри
пред очите на децата ни,
пионерските връзки,
лексиконите на майките,
пушките на бащите в казармите.
Изравяме ги и ги слагаме пред себе си,
за да започнем да се караме за тях.

Ние сме археолози, това работим –
копаем, спорим, копаем, спорим.

Още чакаме някой да ни научи
на какъв език да говорим с миналото.

А, само да не забравя – ако виждате смисъл от съществуването на „Тоест“, ще се радвам да ни подкрепите, защото съществуваме благодарение на читателските дарения.

Седмицата (17–22 ноември)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-17-22-noiemvri/

Седмицата (17–22 ноември)

Е.Т. ни определя среща на майната си, закъдето и бездруго сме тръгнали. Не се бутайте, на майната си има достатъчно място за всички!

Почвам бюлетина с един от последните материали в „Тоест“ за тази седмица, за да съм абсолютно в тренда нищо да не е както трябва и всичко да е отзад напред. И продължавам с текста на Емилия Милчева „Гневни ли сте?“, от който става ясно, че всички са недоволни посвоему, но това не е достатъчно за обединение на недоволствата и за взрив на обществото, макар социолозите да казват, че сме на една крачка от „много лошо“. Но нищо не плаши душите наши, затова продължаваме смело напред.

Или назад. (1997-ма, ти ли си?)

Обърках се.

Но то кой не е. А и живеем в объркващи времена. Хем сме много по-емпатични и етични, и коректни („коректна фирма“, нали знаете), хем ползваме все повече съдържание, в което няма нищо етично. „Сълзичка – паричка. Журналистическа етика за оплакване“ е тазседмичният текст на Светла Енчева, в който, както става ясно от заглавието, се говори за журналистическата етика, която липсва все повече в медиите, дори в онези с претенция за висок професионализъм. Малък откъс от него:

Преди близо 15 години се самоуби най-добрият ми приятел. Смъртта му предизвика медиен интерес – държавен служител, ерудит, с много последователи в Twitter, отнема живота си по особено мъчителен начин, ако използваме юридическото клише. Вестник „Труд“ публикува статия, която наред с хвалебствия за личността на починалия, с представянето на предположения като факти (включително в заглавието) и с фриволни интерпретации на туитове на различни хора и публикация от блога ми съдържаше скрупульозно описани детайли. Например с какво точно се е самоубил, конкретните стъпки на изпълнението – първо, второ, трето. Че по всяка вероятност е припаднал от болка.

С този откъс поздравявам всички колеги журналисти, които вървят по пътя на „ексклузивността“ и „човешките истории“, още познати като „истории за малкия човек“ (?!), и им желая крепко здраве и творческо дръзновение.

Тук първо ще се хвана за творчеството, за да ви препоръчам текста на Стефан Иванов от рубриката ни „На второ четене“. „Изповедите на един буржоа. Исках да мълча“ от Шандор Мараи е книгата на фокус този месец – отрезвяваща изповед за разпадането на буржоазната вселена; за мълчанието, вината и емиграцията като избор; за личната и колективната отговорност.

Хората продължават да напускат не само по икономически, но и по морални причини. Именно защото не вярват, че обществото ще се промени. Защото усещат, че тяхната жизнена траектория е по-ясна другаде. Защото им липсва доверие в общия проект. При Мараи напускането е трагедия. При нас често е практическо решение, но и тук носи следа от вина и от чувство за изкореняване. И в двата случая е знак, че институциите не предлагат достатъчен смисъл. Нито достатъчно бъдеще.

А сега към здравето: рубриката на Надежда Цекулова „Анатомия на пола: Жена“ е обновена с още един текст, посветен на женското здраве, но този път като пазарна ниша. Има ли шанс женското здраве да излезе от периферията на медицината, без да потъне в маркетинг лабиринта, в който на милиони жени по света ежесекундно се продават милиони неща, които, освен че са по-скъпи просто защото са „женски“, понякога са и напълно излишни? Прочетете текста на Надежда – ще научите много интересни неща от него. Например, че в много щати в САЩ дамските хигиенни продукти се облагат с по-висок данък, понеже се смятат за „луксозни стоки“, а виаграта – не, защото е „лекарство от първа необходимост“. 

Луксозно ми е някак.

Освен заради хигиенните продукти и заради факта, че „Тоест“ е една луксозна медия, в която можем да си позволим лукса да публикуваме каквото си искаме, защото го смятаме за важно и умно. Такива несъмнено са философските разговори за видеоигрите, които четем в рубриката „Игромислие“. Тази седмица излезе втората част от материала „Елегантната игра: Синхронизация и резонанс“, в която се говори за музиката в игрите.

От едно изкуство, каквото несъмнено са съвременните видеоигри, към друго, или по-скоро към други, с текста на Александър Драганов „Скритият океан на фен културата“. В статията си той се гмурка в сложните отношения между фенско и „официално“ изкуство, като използва за отправна точка абсолютния световен хит „Алхимизирани“ на СенЛинЮ. 

Завършвам с информация за посрещачите, както се казваше навремето по гарите: предстои новият епизод на „Тоест разговаряме“, в който този път ще участва Йовко Ламбрев – компютърен инженер, съосновател на „Тоест” и автор в рубриката „Аз, киборгът“, в която на достъпен език представя темите за живота ни в дигиталната ера. Разговорът ще е за медии, за демокрация, за данни, за изкуствен интелект, за дигитална хигиена – изобщо за всичко, което интересува страшно много хора, а добрите говорители по тези теми не са бог знае колко. Йовко категорично е един от тях. И ако искате, в тази анкета може да му зададете въпрос, на който да отговори по време на ефира.

Срещата с него е на 22 ноември от 16:00 в YouTube Live

Благодаря от името на целия екип на „Тоест“, че продължавате да подкрепяте медията и усилията ни.