Изразяваме своята подкрепа към колегите, свалени от ефир след политически натиск заради неудобни въпроси. Като част от подкрепата в медиите започна кампания „Водещият твърде много питаше“.
Ще се превърне ли Мария Цънцарова от водеща на сутрешен блок в поредното празно столче, зависи от степента на наглост на опразнителите на столчета, но в голяма степен и от обществената и най-вече от гилдийната непримиримост по темата.
Седмица по-късно тази гилдийна непримиримост е факт и от „Тоест“ с искрена радост се присъединяваме към инициативата.
Ако други колеги и медии искат да се включат в кампанията, моля, пишете на contact[@]toest.bg, за да изпратим материалите.
Прощавайте, че ще се намеся като един Гринч във вашето дъ моуст уондърфул тайм оф дъ иър. Не че искам да ви развалям Коледата, но в случай че не сте разбрали, ви уведомявам, че с червените ботушки уверено потропваме на изток, дечица веселушки, в посока я Русия, я Северна Корея при по-голям късмет.
Този път шейната спря пред bTVв опит да се натовари като подарък водещата на сутрешния блок Мария Цънцарова (а може би и колегата ѝ Златимир Йочев – не е ясно към момента на писането на този текст) и да бъде принесена като една коледна жертва на онзи, който си я е поръчал, понеже много е слушкал през годината. Виждали сме, че настоящият шеф на „Новини, актуални предавания и спорт“ в телевизията Асен Иванов има опит с поддържаща роля при поръчки тип „двойка кебапчета с гарнитура“. Може да се окаже, че човекът се оправя добре и с подаръчните ваучери.
Ще се превърне ли Мария Цънцарова от водеща на сутрешен блок в поредното празно столче, зависи от степента на наглост на опразнителите на столчета, но в голяма степен и от обществената и най-вече от гилдийната непримиримост по темата.
Какво става с колегите на Мария в нюзрума на bTV? Какво става с колегите на Мария по принцип? От седмици е ясно, че на Цънцарова нещо ѝ се готви, защото жълтите медии дадоха тон за песен – а те са ветропоказателите, насочени в правилната посока даже преди да е задухал вятърът (какъв журналистически нюх, какво нещо!). Може би се чака да отмине бурята?
За сметка на това степента на наглост е на завидни нива, като се има предвид, че опитът за премахване от ефир на журналист, който все още не е забравил как се задават въпроси, се прави в ситуация на силно гражданско недоволство и стотици хиляди хора по площадите.
Но пък от друга страна, идва Коледа. Кой ще обърне внимание? Хората са запразнили вече. Ще поломотят някакви жълтопаветни соеволатеползватели в социалните си мрежи, където и бездруго са ограничени в ехо стая от себеподобни – и толкова.
После ще броим нечетно за Бъдни вечер, щото сме много по традициите, като междувременно телевизиите ще ни покажат 90 начина за приготвяне на боб в гърне. След това ще правим новогодишни равносметки, от които никой не се интересува, и ще гърмим вина и пиратки за ЧНГ, а от януари ще се върнем пресни, росни, свежи пак в играта.
Това е сценарият за новия сезон на риалити формата „Опразнени столчета“ (или кабинети). През него досега минаха Анна Цолова, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Дарина Сарелска, в различни периоди Виктор Николаев, Мирослава Иванова и още много.
Има ли достатъчно гориво двигателят на недоволните по площадите, за да задвижи съвсем сериозна промяна, която да не увисне още след следващите избори като празно обещание? Това се пита Емилия Милчева в тазседмичния си текст „Със или без утре – ние решаваме“.
Можем ли да се абонираме за друго бъдеще, се чуди и Е.Т. в новия епизод от поредицата си.
Как да го разкажем този свят наново, така че да не ни е срам и страх да живеем в него? За това, както и за постистината, за способността да мислиш и решаваш самостоятелно, за четенето и любовта Доротея Василева разговаря с култовата британска писателка Джанет Уинтърсън в специално интервю за „Тоест“.
Още едно интервю имаме тази седмица. Ако сте пропуснали да гледате разговора на Владислав Севов със Светла Енчева – социоложка, правозащитничка, авторка и редакторка в „Тоест“, в статията може да откриете някои акценти от него, както и цялото видеоинтервю, проведено в рамките на рубриката ни „Тоест разговаряме“.
За какво още си „поговорихме“ тази седмица в „Тоест“:
За моторни спортове, само че през призмата на тоталното счупване на всички парадигми и стереотипи за състезанията, победителите и „шампионската психика“. От текста на Александър Драганов „Шампиони по свой начин – да бъдеш себе си на подиума“ ви оставяме ето това парче:
Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било.
Оставям го така наникъде, за да ви напомня, че това е едно от най-хубавите чувства, които има да се чувстват на тоя свят.
За литература в рубриката ни „На второ четене“, където този път гастролира романът „Галаад“ в една брилянтна рецензия от Антония Апостолова. И от нея ще ви оставя нещо:
Вярвам, че съществува придобита невинност, която заслужава същата почит като детската невинност.
Да, „Галаад“ е роман за придобитата невинност, за спасението чрез вярата и търсенето на благодат. И за заедността, защото „нещо, което не съществува в отношение с нещо друго, не може да се каже, че изобщо съществува“.
За финал и на бюлетина, и на годината идва стихотворението на месеца, което този път е от японския поет и писател Кенджи Миядзава и е преведено от Елвира Цветанова. В него е всичко, което искам да ви пожелая; в него, честно казано, е и човекът, който искам да бъда.
Благодаря ви от името на целия екип на „Тоест“, че ни четете и подкрепяте. Имаме нужда да продължите да го правите, защото медията ни съществува единствено и само благодарение на даренията от читатели.
Едва ли може да има друга новина на седмицата освен тази, че след изключително силна и многобройна протестна вълна в цялата страна премиерът Росен Желязков депозира оставката на воденото от него правителство.
Протестите бяха реакция срещу неадекватния проектобюджет, но и срещу политическата арогантност, както сам призна и министър-председателят в оставка. Задържането на опозиционни политици без доказателства за вина в продължение на месеци възмути мнозина. А хората постигнаха този впечатляващ успех, защото преоткриха формулата на обединените усилия. Опозицията, разбира се, захрани протеста с хора и енергия, но и успя да напипа общите мотиви хората да останат заедно на площадите. Естествено бе и прицелването върху дуото Борисов–Пеевски, което така или иначе отдавна се е комплектувало като архивраг на поне две поколения будни българи.
Това е ситуация, в която не сме били от 1997 г. насам. Изкуствено въведените от пропагандата разделения и плашила: българи/турци, либерали/консерватори, европейци/националисти, чрез които ДПС и „Атака“ (условно) се подхранваха един друг, бяха заличени. Защото всички сме български граждани, свободни хора, обичащи семействата си, българи в Европа. Не знам дали си давате сметка какъв потенциал е това.
Владимир Йончев, OFFNews
Това, което мен лично ме жегна много силно тези дни, още преди оставката да стане факт, бе констатация на младежи в едно телевизионно студио. Те тъжно споделиха, че целият им съзнателен живот е белязан от факта, че Борисов и Пеевски са запушили държавата и бъдещето пред страната. Не знам как моето поколение може да заличи този грях…
Но след като коалицията на политическата самонадеяност и арогантност, състояща се от ГЕРБ на Бойко Борисов, БСП на Атанас Зафиров и ИТН на Слави Трифонов, с (уж неофициалната) подкрепа от ДПС – Ново начало на Делян Пеевски е вече история, на ход е Емилия Милчева с очакванo трезв и на моменти дори болезнен обзор на ситуацията и на възможните посоки на развитие на събитията оттук нататък. Защото най-трудното тепърва предстои. След оставката. И след предсрочните избори.
За саркастичен поглед върху събитията от седмицата, разбира се, разчитаме на Елена Телбис. И този път тя е във вихъра си, заредена с оптимизъм и приятни усещания насред парламентарната криза.
На друг бюджет – на новия бюджет на Европейския съюз – пък е посветен материалът на Анахит Хачикян тази седмица. Така наречената многогодишна финансова рамка покрива период от седем години (2028–2034) и предизвикателството е не само да се предвидят достатъчно средства за всички области, за които е известно, че е нужно финансиране – трябва да има и достатъчно запас за извънредни разходи, които е трудно да се предвидят и разпознаят като критични от днешна гледна точка.
През отминалата седмица с радост посрещнахме новината, че Българският хелзинкски комитет връчва отличието „Човек на годината“ на Боян Юруков за активната му дейност по анализирането и публикуването на данни в полза на обществото. Сигурен съм, че сред номинираните е имало и други достойни за отличието, но Боян отдавна заслужава неговите усилия да бъдат забелязани и отразени подобаващо. Честито!
За съжаление обаче, неприятно развитие има по друга тема, която в „Тоест“ отдавна следим отблизо. Буквално в последните дни на своя мандат датското председателство на Съвета на ЕС успя да съгласува компромисен вариант на силно противоречивия Регламент за борба със сексуалното насилие над деца (CSAR), добил известност като #chatcontrol, койтодопуска автоматичното сканиране на личната ни комуникация. Компромисът се състои в това, че прилагането на Регламента няма да бъде задължително, а ще бъде приемано от отделните държави на доброволен принцип. Само Чехия, Италия, Нидерландия и Полша са възразили срещу този абсурд. А най-разочароваща е промяната на позицията на Германия.
Опасенията не са само, че институциите си запазват правото на всеки три години да определят кои услуги са „високорискови“, и да вменяват на доставчиците задължение за сканиране на съобщенията. Заедно с това се отварят вратите пред американски технологични гиганти, като Meta или Google, да проверяват безразборно личните ни съобщения без никакви първоначални основания. При това ползвайки алгоритми, за които е известно, че допускат ужасно много грешки.
Това е все едно да се отваря превантивно всяко писмо, за да се види дали случайно не съдържа нещо за незаконна дейност.
Същевременно всички държави (дори тези извън ЕС), ратифицирали Европейската конвенция за правата на човека, имат законодателство, което защитава тайната на кореспонденцията.
Чл. 34. (1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени. (2) Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.
Конституция на Република България
Най-циничното е, че проектът съдържа изключение от сканиране на съобщенията на органите за сигурност, на политиците, на организации, които използват собствени платформи за комуникация, както и на представители на органи на властта (по преценка на държавите членки).
Иначе казано, ще сканират безогледно нашите писма и съобщения, но техните остават неприкосновени.
Другият голям срам от последните дни е и т.нар. Стратегия за национална сигурност на САЩ на Доналд Тръмп. Ако сте се почувствали объркани от заглавията, коментарите и интерпретациите по тази тема, Йоанна Елми прави дисекция на документа и тезите в него в десетия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“:
Ако трябва да обобщим Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Тръмп в няколко думи, те биха били: личности над принципи и пари над всичко, откровено заявено като държавна политика.
Светла Енчева сама признава в статията си „Мила родино, ти си ергенски рай“, че си е причинила целия сезон на въпросното популярно риалити заради лекомислено обещание, че след като е отбелязала началото му със статия, трябва да напише и друга след финала му. И докато е страдала, гледайки епизод след епизод, все повече се е убеждавала, че шоуто е добро приближение на състоянието, в което се намира държавата ни.
Светла Енчева ще бъде и поредният събеседник на Владислав Севов в петия епизод на видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“ – ще излъчим на живо техния разговор днес от 16:00 часа. Дотогава все още може да завършите изречението „Равните права са…“ и да зададете въпрос на Светла в нашата кратка анкета.
Зареденото с обществена напрегнатост ежедневие този път не подмина дори рубриката „Порция език“ на Павлина Върбанова. В текста ѝ, разбира се, отново става дума за правопис и етимология, но този път Павлина е провокирана от една диалектна дума, която характеропатиите на политическия ни елит вкараха в активно обращение в последните дни. Прочетете повече в статията „За мършляка – безпристрастно“.
Съзнавам, че вече е крайно време да ви оставя да се наслаждавате на уикенда си, но искам да препоръчам още нещо за четене – лекцията на унгарския писател Ласло Краснахоркаи, тазгодишния нобелов лауреат за литература. Нека помислим заедно с него за лошите думи, новите ангели и бунта. Все актуални теми, нали?
И наистина накрая… да напомня, че „Тоест“ разчита на подкрепата на читателите си, за да оцелее като свободна медия, която акцентира върху важните неща. Затова, ако и за вас е важно екипът ни да продължи със своята мисия, следвайки установените принципи за почтена и независима журналистика, подкрепете ни.
Първият протест (тогава митинг), в който участвах, беше на 3 декември 1989 г. на колодрума на остров Свобода в Пазарджик, двайсет и три дни след паметния 10 ноември. Бях на 14 години и отидох на митинга заедно с голяма част от класа ми; заведе ни класната ни ръководителка Евелина Трангозова, тогава двайсет и четири годишна учителка по английски и един от първите членове на току-що възстановената Радикалдемократическа партия в града. За мнозина това да заведеш учениците си осмокласници на митинг изглеждаше дръзко и неприемливо политизиране (вероятно и сега би изглеждало така), но аз и до днес съм благодарна на нашата Мис (така наричахме класната), че ме направи съзнателна свидетелка на епохален момент, който щеше да промени пътя на абсолютно всички.
Когато преди няколко дни, на 1 декември, гледах младите хора, изпълнили центъра на София, си помислих, че и сега, както и преди 36 години, исканията на протестиращите се свеждат всъщност до едно и също – свобода (в цялата условност на разбирането ѝ), справедливост, зачитане на правата на всеки… Само дето като че ли някога мечтаехме за бъдеще, в което да напуснем дома си и да видим света, а сега децата-на-света се борят за бъдеще тук, в застрашения си дом. Но и през 1989-та, както и през 2025-та, провокаторите са на линия, спекулациите избиват на повърхността като мръсна пяна и все се намира някоя и друга политическа мутра, която да яхне и осребри чуждия гняв, да си изплете кошницата и да свърши някоя и друга мерзопакост.
Какъв е тогава смисълът от протести, ще попитате, при положение че първо пораснахме, а после остаряхме по площадите с все същите лозунги, мечти и горести. Дали не се оказва, че през цялото време сме протестирали за непостижими неща? И има ли изобщо смисъл да се протестира за непостижимото?
Наскоро ми попадна статия за една от големите екоактивистки от края на ХХ век Джулия Бътърфлай Хил (р. 1974), която между 1997 и 1999 г. живее в продължение на 738 дни на върха на 60-метрова хилядолетна секвоя на име Луна, за да предотврати планираното ѝ отсичане. След две години в обятията на Луна Джулия подписва споразумение с Pacific Lumber Company за запазването на дървото и слиза на земята.
Да, Джулия Хил е късметлийка – защото не всички цели могат да бъдат постигнати в рамките на един човешки живот. И понякога се изискват непомерни усилия и търпение, и вяра – дано младите навреме осъзнаят това: че битката с вятърните мелници, освен да донесе горчивина за сражаващите се, ще задвижи и пренесе енергия и за идващите след тях. И че най-суровата, но и най-важната битка е за онова, което няма да се случи днес и утре, и може би никога, докато сме живи, но ще продължи да има смисъл дълго след нас.
Какви следи оставяме? С действията и бездействията си. С думите и с премълчаванията. Така бихме могли да обобщим и темата на броя ни тази седмица.
От една страна са градовете, които осъзнато и безсъзнателно обитаваме. Да вземем например втория по големина град – Пловдив. Какво се случва с него шест години след като беше Европейска столица на културата с всичките там интелектуални и финансови инвестиции във въпросната титла. Георги Велев анализира днешната ситуация според постигнатото и пропиляното в „Шест години по-късно. Изгуби ли културата в Пловдив своята посока?“.
От темата за градовете минаваме към управлението на „полиса“ и държавата. Какво се случва със съвременната демокрация; пред какви избори и възможности е изправена; струва ли се да се борим за нея, когато средната класа е застрашена, а политическите свободи и правата на гражданите са противопоставени на икономическото им благосъстояние; не губи ли тягата си изобщо идеята за демокрация при нарастващия риск от разрив между САЩ и Европа? Повече по тези въпроси четете в есето на Искрен Иванов „(Не)демократичният световен ред“.
В основата на съвременната ни представа за демокрация неизменно са стояли свободата на словото и наличието на независими медии. В епохата на постистината, фалшивите новини, дезинформацията и пропагандата именно тази част от основата на демокрацията е сериозно разклатена. В анализа си „Има ли надежда за надеждните новини?“ Светла Енчева обръща внимание на нуждата демокрацията да бъде защитена именно чрез медийната свобода, както и на рисковете, които носи капсулирането или изчезването на качествено медийно съдържание. Следващата събота, 13 декември, Светла ще гостува на Владислав Севов във видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“. Гледайте я на живо от 16:00 ч. в YouTube Live. Може предварително да ѝ зададете въпрос и да довършите изречението в нашата анкета.
За разлика от Светла, на Е.Т. не може да ѝ задавате въпроси, защото тя вече ви е дала всички отговори в новия епизод, „в който мразим всички“ и „айсиктирдействително!“.
В Sic transit gloria Boyki Емилия Милчева се връща към протеста от началото на седмицата и разнищва брауновото движение вследствие на създалото се в триъгълника на властта напрежение: най-вече хаотичните танцови стъпки на Борисов, който непрестанно настъпва опърпания шлейф на партията си и се препъва в него; и опитите на (п)резидента да се превърне в бенефициер на случващото се по площадите.
За това какви следи ще оставим след себе си и на каква цена, говори и Зорница Христова в последната си за годината колонка „По буквите“, в която на фокус са три книги – на Йорданка Белева, Роб Дън и Джон Бърджър. Апропо заглавието на Роб Дън е „Естествена история на бъдещето“ – чудесен реторически пример за това как миналото не е приключило, а винаги дебне зад ъгъла, определя бъдещите ни ходове, неизбежно предстои.
Завършваме в светлата следа на музиката с интервю на Ина Иванова с хоровата диригентка Яна Делирадева. „Този живот може да се изпее“ – казва Яна с убеденост, която ни е особено необходима днес, когато за пореден път пълним площадите, обединени повече от гняв, отколкото от надежда.
А ако искате да го пеем този живот заедно, подкрепете ни! Вие сте тези, които дават сила и смисъл на гласа ни.
Каква седмица само, скъпи читатели на „Тоест“… Толкова неща се случиха, че и Е.Т. нямаше как да обхване всичко, защото важните събития продължиха и след записването на епизод 33 от видеосагата ѝ. Достойно място в него заема драмата около бюджет 2026. Освен това едва ли бихте пропуснали дъ съ нъслъдити нъ варнинскийъ ъкцент нъ Иленъ:
На протеста против проектобюджета е посветена и тазседмичната статия на Емилия Милчева „Когато па-, когато паднеее…“. Като представителка на поколението на бумърите тя асоциира изображенията на прасе от протеста не с външния вид на депутата с главно Д, а с „Фермата на животните“ на Джордж Оруел и албума Animals на Pink Floyd. Благодаря ѝ за това. Не само защото за мен (бидейки от поколението Х) Оруел и Pink Floyd са от ключово значение за формирането на идентичността ми. А най-вече защото дехуманизацията е кофти нещо, колкото и да не харесваме дехуманизираните.
Като стана дума за дехуманизация, в четвъртък Административният съд на София-град отсъди, че не съществувам. След като Делян Пеевски се обяви срещу реформата на паркирането в София, предвиждаща разширяване на платените зони и повишаване на таксите им, съдът скоропостижно я стопира. Сред аргументите му да постъпи така е, че промяната би довела до
ощетяване на широк кръг лица, включващи всички жители на столицата и гостите ѝ.
Моля? По какъв начин промяната ощетява гостите на София, които ползват обществения транспорт? А всички софиянци, посочили в общинската анкета, че искат разширяване и поскъпване на зоните? А мен, която нямам кола и при всяко излизане от вкъщи трябва да се провирам между автомобили с риск или да се пребия на някое от разбитите и ползвани за паркинги подобия на тротоар (доколкото изобщо е възможно да мина по тях), или да ме бутне превозно средство, ако ходя по пътното платно?
Нейсе, не е за сефте българската държава да ме обявява за несъществуваща. Веднъж ще са ромите, друг път – бежанците, трети път – ЛГБТИ хората, сега – подкрепящите реформата на паркирането в София… България е земя като една човешка длан и дехуманизация дебне отвсякъде. Ако не ви е навестила досега, спокойно – и вашият ред ще дойде.
Не мога обаче да не отбележа и важното събитие от седмицата, носещо поне малко хуманизъм – варненският кмет Благомир Коцев най-сетне е освободен под гаранция, макар и в огромен размер – 200 000 лв. Благодарение обаче на светкавично организираните инициативи на Манол Пейков (има ли изненадани?) и актьора Филип Буков за нула време се събраха повече пари от необходимото. И Коцев е вече при семейството си.
Тази седмица в „Тоест“ така и не засегнахме външната политика, така че ще потърпите още малко лиричното ми отклонение (разбира се, имате възможност и направо да прескочите следващите три абзаца).
Правило ли ви е впечатление, че диктаторите много обичат да вършат определени неща на определени дати? Примерно – бомбардировка на официалния празник на страната, парад на рождения ден на диктатора… Тръмп пък си беше наумил, че Русия и Украйна трябва да сключат примирие до Деня на благодарността, който беше в четвъртък. Този празник не означава нищо за украинците и за руснаците, но какъв повод да поблагодарят на американския президент, а?
Проектът за мирно споразумение, който впрочем не се прие, устройваше изцяло Русия. Препоръчвам статията на Татяна Ваксберг по темата, в която тя задава точните въпроси и им отговаря. Според проектоспоразумението Украйна губеше територии, суверенитет и достойнство, но получаваше… гаранции за сигурност от САЩ. Такива гаранции Украйна получи и преди 31 години, когато се съгласи да се раздели с ядреното си оръжие. Спази ли САЩ обещанието си? Не.
Да припомня, че Тръмп пришпори и Израел и „Хамас“ да сключат примирие. Пак преди важна дата – връчването на Нобеловата награда за мир. Днес Израел продължава да пуска бомби върху палестинците, обаче вече има мирно споразумение. Страх ме е да си помисля що за мирен план ще измъдри американският президент по случай рождения си ден, който е на 14 юни.
Излишно е да търсим логика в българската и американската политика, затова нека се обърнем към науката – в нея мисленето (все още) има значение. В новата порция научни новини Михаил Ангелов ни сервира динозаври, комети, ваксини и генни терапии. Нищо не е каквото изглежда, но поне може да бъде разбрано, а Мишо ни го обяснява на човешки език.
Докато сме на вълната на логическата мисъл, гледахте ли новия епизод на видеорубриката ни „Тоест разговаряме“, в който главният герой беше един от основателите на „Тоест“ – Йовко Ламбрев? Ако сте пропуснали, а и да не сте, Владислав Севов обобщава най-важното от разговора, който се въртеше около изкуствения и естествения интелект, технологичната етика, дигиталните ни права и някак успя да стигне чак до печенето на кафе.
Докато пиша този бюлетин, навън вали и си мисля как ли се справя в такова време човек, който няма покрив над главата си. Теодора Станимирова не се задоволи само с мисленето – в продължение на три дни кръстосваше София, за да брои бездомни хора и да си говори с тях. Каквото видя и научи, разказа в статията си „Къде спахте тази нощ?“ Как се живее по улиците на София“.
И аз като Теодора обикалях из софийските улици, но в търсене не на бездомни хора, а на улични музиканти. Исках да разбера как е регулирана дейността им и как се провират между струните на правилата. Нося ви не само (противоречива) информация, а и музика, изсвирена специално за „Тоест“.
От музиката преминавам към поезията. Новото стихотворение на месеца е на Петър Чухов и носи заглавието „Скривалище“. Колко крехко е това скривалище – не очаквайте да ви разкажа.
В понеделник Катетата имаха имен ден. На произхода на името им е посветена статията на Екатерина Петрова „Катерино nomen“, която (авторката, а не статията), както вероятно сами сте забелязали, също беше именичка. И ако прочитайки заглавието, се усещате, че сте почнали да си тананикате „Катерино моме“, проблемът не е във вашия телевизор.
Оставих този текст на Екатерина Петрова за десерт, за да направя плавен преход към препоръката си. След като миналата година журналистката от „Свободна Европа“ Катерина Василева спечели Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, наскоро излезе дебютната ѝ стихосбирка „Земята на големите грешки“.
Следя работата на 24-годишната Катерина още откакто беше част от стипендиантската програма „Медия е:волюция“ на „Америка за България“. Прецизността, общата ѝ култура, проникващият в дълбочина поглед в съчетание със социалната чувствителност, смелостта и скромността ѝ, ми дават надежда, че нейното поколение ще е по-читаво от моето.
Същите качества откривам и в стиховете ѝ. В тях тя изговаря (предимно, но не само) преживяванията си във връзка със социалните теми, по които работи и като журналистка, но изричането им би излязло извън рамките на професията. Завършвам с едно от тях, за да разберете какво имам предвид и за да поискате да прочетете и останалите:
Археолози
Ние сме археолози. Изравяме
статуите от съветския паметник, останките от мавзолея, труповете на горяните, багажите по покривите на колите през май 89-та, спестяванията, изядени от хидрата на хиперинфлацията, спринцовките, отровени от наркотици, размазаните мозъци на мутри пред очите на децата ни, пионерските връзки, лексиконите на майките, пушките на бащите в казармите. Изравяме ги и ги слагаме пред себе си, за да започнем да се караме за тях.
Ние сме археолози, това работим – копаем, спорим, копаем, спорим.
Още чакаме някой да ни научи на какъв език да говорим с миналото.
А, само да не забравя – ако виждате смисъл от съществуването на „Тоест“, ще се радвам да ни подкрепите, защото съществуваме благодарение на читателските дарения.
Е.Т. ни определя среща на майната си, закъдето и бездруго сме тръгнали. Не се бутайте, на майната си има достатъчно място за всички!
Почвам бюлетина с един от последните материали в „Тоест“ за тази седмица, за да съм абсолютно в тренда нищо да не е както трябва и всичко да е отзад напред. И продължавам с текста на Емилия Милчева „Гневни ли сте?“, от който става ясно, че всички са недоволни посвоему, но това не е достатъчно за обединение на недоволствата и за взрив на обществото, макар социолозите да казват, че сме на една крачка от „много лошо“. Но нищо не плаши душите наши, затова продължаваме смело напред.
Или назад. (1997-ма, ти ли си?)
Обърках се.
Но то кой не е. А и живеем в объркващи времена. Хем сме много по-емпатични и етични, и коректни („коректна фирма“, нали знаете), хем ползваме все повече съдържание, в което няма нищо етично. „Сълзичка – паричка. Журналистическа етика за оплакване“ е тазседмичният текст на Светла Енчева, в който, както става ясно от заглавието, се говори за журналистическата етика, която липсва все повече в медиите, дори в онези с претенция за висок професионализъм. Малък откъс от него:
Преди близо 15 години се самоуби най-добрият ми приятел. Смъртта му предизвика медиен интерес – държавен служител, ерудит, с много последователи в Twitter, отнема живота си по особено мъчителен начин, ако използваме юридическото клише. Вестник „Труд“ публикува статия, която наред с хвалебствия за личността на починалия, с представянето на предположения като факти (включително в заглавието) и с фриволни интерпретации на туитове на различни хора и публикация от блога ми съдържаше скрупульозно описани детайли. Например с какво точно се е самоубил, конкретните стъпки на изпълнението – първо, второ, трето. Че по всяка вероятност е припаднал от болка.
С този откъс поздравявам всички колеги журналисти, които вървят по пътя на „ексклузивността“ и „човешките истории“, още познати като „истории за малкия човек“ (?!), и им желая крепко здраве и творческо дръзновение.
Тук първо ще се хвана за творчеството, за да ви препоръчам текста на Стефан Иванов от рубриката ни „На второ четене“. „Изповедите на един буржоа. Исках да мълча“ от Шандор Мараи е книгата на фокус този месец – отрезвяваща изповед за разпадането на буржоазната вселена; за мълчанието, вината и емиграцията като избор; за личната и колективната отговорност.
Хората продължават да напускат не само по икономически, но и по морални причини. Именно защото не вярват, че обществото ще се промени. Защото усещат, че тяхната жизнена траектория е по-ясна другаде. Защото им липсва доверие в общия проект. При Мараи напускането е трагедия. При нас често е практическо решение, но и тук носи следа от вина и от чувство за изкореняване. И в двата случая е знак, че институциите не предлагат достатъчен смисъл. Нито достатъчно бъдеще.
А сега към здравето: рубриката на Надежда Цекулова „Анатомия на пола: Жена“ е обновена с още един текст, посветен на женското здраве, но този път като пазарна ниша. Има ли шанс женското здраве да излезе от периферията на медицината, без да потъне в маркетинг лабиринта, в който на милиони жени по света ежесекундно се продават милиони неща, които, освен че са по-скъпи просто защото са „женски“, понякога са и напълно излишни? Прочетете текста на Надежда – ще научите много интересни неща от него. Например, че в много щати в САЩ дамските хигиенни продукти се облагат с по-висок данък, понеже се смятат за „луксозни стоки“, а виаграта – не, защото е „лекарство от първа необходимост“.
Луксозно ми е някак.
Освен заради хигиенните продукти и заради факта, че „Тоест“ е една луксознамедия, в която можем да си позволим лукса да публикуваме каквото си искаме, защото го смятаме за важно и умно. Такива несъмнено са философските разговори за видеоигрите, които четем в рубриката „Игромислие“. Тази седмица излезе втората част от материала „Елегантната игра: Синхронизация и резонанс“, в която се говори за музиката в игрите.
От едно изкуство, каквото несъмнено са съвременните видеоигри, към друго, или по-скоро към други, с текста на Александър Драганов „Скритият океан на фен културата“. В статията си той се гмурка в сложните отношения между фенско и „официално“ изкуство, като използва за отправна точка абсолютния световен хит „Алхимизирани“ на СенЛинЮ.
Завършвам с информация за посрещачите, както се казваше навремето по гарите: предстои новият епизод на „Тоест разговаряме“, в който този път ще участва Йовко Ламбрев – компютърен инженер, съосновател на „Тоест” и автор в рубриката „Аз, киборгът“, в която на достъпен език представя темите за живота ни в дигиталната ера. Разговорът ще е за медии, за демокрация, за данни, за изкуствен интелект, за дигитална хигиена – изобщо за всичко, което интересува страшно много хора, а добрите говорители по тези теми не са бог знае колко. Йовко категорично е един от тях. И ако искате, в тази анкета може да му зададете въпрос, на който да отговори по време на ефира.
Срещата с него е на 22 ноември от 16:00 в YouTube Live.
Благодаря от името на целия екип на „Тоест“, че продължавате да подкрепяте медията и усилията ни.
През последните дни по екрана на компютъра ми нефелно примигват разни невнятни новини, на които не можеш да им хванеш ни главата, ни опашката. Камо ли да ги опитомиш в някакъв строен и разумен наратив. И все тая дали ще е кометата 3I/ATLAS, която в конспираторските групи привиждат като поела на мисия да ни „занулява“, или пък 84-метровият кораб фантом край нос Емине само с двама души екипаж, или пък новината за откриване на суперважна всекидневна въздушна линия до Пакистан (а защо не и до Азкабан, питам се)… Все тая, при положение че у нас всичко, което хвърчи, се яде и тези полуприказни сюжети се оказват идеални за предъвкване в социалните мрежи, а и за разтуха от истински преседливите теми, като например публикувания от Министерството на финансите проектобюджет за 2026 г.
Та за троловете и за обикновените любители на медийната и социалномрежовата разтуха – благи вести от парламента! Задават се чували с пуканки, осигурени с любезната подкрепа на ДПС – Ново начало, „Възраждане“, „Величие“, БСП, ИТН, МЕЧ и независими депутати, които – след множество неуспешни напъни – издебнаха деня с най-много отсъстващи от ПП–ДБ и гласуваха създаването на временна комисия за разследване дейността на Джордж Сорос, Александър Сорос и техните фондации на територията на България. Браво, félicitations, Волдемор падна в капана!Въпросът е какво следва оттук нататък, освен, разбира се, доволните дози прах в очите на всички ни.
Първо, нека тръгнем от факта, че
от много години никой от фамилията Сорос няма фондации, нито пък упражнява дейност на територията на България.
Любимата и на „копейките“, и на „хилядниците“ неправителствена организация Институт „Отворено общество“ отдавна не получава никакво финансиране от Сорос и това е лесно проверимо. Така че ако целта на новогласуваната комисия е да разследва дейността на Соросовите фондации в момента, със същия успех може да започне проверки на провеждащия се – примерно в Негован – събор на марсианците.
Второ, ако неуважаемите разследващи все пак се съсредоточат върху отминали периоди, т.е. преди Джордж Сорос да оттегли дейността си от България, осветляването на „мрежата от влияния“ (по думите на Йордан Цонев) със сигурност ще извади наяве немалко членове и сподвижници на партиите, гласували „за“, които са били подкрепяни през годините от някогашната фондация „Отворено общество“, Център за изкуства „Сорос“ и пр. (включително и като питомци на училищата за политика от началото на новото хилядолетие, където младите и обещаващи кадри от БСП и ДПС бяха особено активни).
И тази свързаност не би била учудваща предвид факта, че в мътилката на 90-те, когато държавата беше абдикирала от ключови сфери, като образование, наука, култура и здравеопазване, именно програмите на така мразения днес у нас американски филантроп осигуриха хиляди ученически, студентски и научни стипендии; стартираха фундаментални за развитието на гражданския сектор проекти; позволиха на студенти, учени, писатели, артисти да пътуват, да се обучават, да повишават квалификацията си, да участват в международни форуми; подкрепиха свободните медии, провеждането на хиляди културни събития, издаването на безброй книги…
На фона на всичко това Йордан Цонев има наглостта да заяви от парламентарната трибуна: „Най-голямата вреда обаче беше не толкова в политиката, колкото в обществения и културния живот, в академичните среди. (…) Да не говорим и за културата, където примерите са даже и от миналата седмица, където започва линч срещу един писател, а друг един го затрупват с награди…“ Очевидно моралният компас на г-н Цонев определя като напълно приемливо един писател да размята картечница из социалните мрежи и като точно толкова осъдително и неприемливо друг писател да получава български и международни награди за добре свършена работа. Интересна логика. И етика. И естетика.
Но нека оставим на мира писателите, към които отпраща в речта си Цонев, и се върнем към по-общия въпрос за нанесената от Сорос вреда в културния и обществения живот. Да си припомним някои от публичните фигури, които попадат в групата на свързаните с дейността на Сорос в България. Част от тези хора вече не са сред живите, но това никога не е пречило на троленето и тричането, особено в полуанонимния комфорт на социалните мрежи. Блага Димитрова, Йордан Радичков, поета Борис Христов, Богдан Богданов, Димитър Аврамов, Райна Кабаиванска ли ще „изчистваме“?! Или стотици преподаватели в български университети?! Или може би целия Нов български университет от вратата до комина?! Хайде, стига глупости!
Трето. И този път съвсем сериозно. Ясно е, че комисията няма да предприеме нищо от това, което на думи възнамерява, не само защото не разполага с необходимите правни основания и реален обект на разследването, но и защото действителната ѝ цел е съвсем друга. А именно – да създава стигми и да нанася имиджови удари върху важни за развитието на културата и на цялото ни общество личности и процеси. Да отравя обществените нагласи. Да изкривява и разгражда едни от малкото смислени разкази за най-близкото ни минало. И да постига това с помощта на армии от тролове, спекулации, корупция, фалшиви новини и евтина пропаганда.
(Не мога да повярвам, че нито веднъж дотук в този текст не споменах името Делян Пеевски. Ето, споменавам го.)
А ако искате да научите още за новосъздадената парламентарна комисия, както и за едно много интересно ново проучване на Институт „Отворено общество“, прочетете седмичния анализ на Емилия Милчева „А ти готов ли си да се биеш за демокрацията?“.
След това дълго и мрачно интро, сигурно и на вас (както и на мен) ви иде да затворите бюлетина и да пуснете кепенците. Но точно в такива моменти на ноемврийска резигнация на прозореца каца Е.Т. , за да упражни влияние и да сложи черешката (пардон, коронката) на седмицата.
Освен всичко казано от Е.Т., в броя може да прочетете още за:
„Киномания 2025“ – няколко акцента“ – поглед на Нева Мичева към петнайсетина (от общо 55-те) заглавия в предстоящия фестивал, някои от които според нея не са за изпускане.
В случай че миналата седмица не сте имали възможност да чуете на живо езиковата ни редакторка Павлина Върбанова в епизод 3 на рубриката „Тоест разговаряме“, вече може да го направите по всяко време.
За финал – ако и вие изтрещявате като мен, ето едно парче, на което да си трещим заедно в компанията на Иги Поп. И запомнете – няма вече 5 за 4, няма 6–5, всичко е 6–7!
А докато си подскачате със или без микрофон, ударете един подкрепящ бутон, че ония момци с метлите от парламента идат – и за нас, и за вас.
И тази седмица извънземната ни Е.Т. снизходи към незначителната ни планета и още по-незначителната ни страна, за да представи най-важните новини. Или поне тези, които смятах да засегна и аз. Вместо да ѝ се сърдя, че ме е изпреварила обаче, съм благодарна, защото хем ми спестява напъна да напиша някой и друг абзац, хем освобождава вас от досадата да четете тези абзаци. На вашето внимание – Елена:
Комай единствената тема, която исках да засегна, а Е.Т. не спомена, беше за санкциите на САЩ срещу „Лукойл“. Мислех да ви препоръчам разговор между Иван Бедров, Татяна Ваксберг и Елица Симеонова в „Свободна Европа“, в който става дума как България най-сетне има план… да изготви план за справяне с проблема, чукащ на вратата от няколко години. Правя това обаче съвсем накратко, защото тазседмичната статия на Емилия Милчева е тъкмо за – хей, „Лукойл“, ти роден наш, колко мъки знаеш, колко тайни криеш. Емилия се фокусира върху тъмните петна на Gunvor – компанията, пожелала да купи „Лукойл Интернешънъл“, и върху брауновите движения, които извършва българската държава, надявайки се и този път някак да ѝ се размине.
Останалите публикации в „Тоест“ тази седмица са само култура и финес (като изключим недотам финия бюлетин, който четете в момента).
Тонът беше зададен още в понеделник с рубриката „Игромислие“. Миглена Николчина, Николай Генов, Чавдар Парушев и Еньо Стоянов обсъждат кои са качествата, които правят една електронна игра елегантна. Макар елегантността да не е първото нещо, за което се сеща човек, когато стане дума за геймърство. Но явно има много какво да се каже по въпроса, защото това е само първата част от разговора на „игромислещите“ по темата – значи ще има и още.
Финес блика и от новото стихотворение на месеца. То е на Людмила Миндова и се казва „Що е човек, та го помниш…“ Няма да ви кажа нищо повече за него, защото според мен е за предпочитане поезията да се преживява, а не да се обяснява. Освен ако не се учи за изпит, разбира се. Но ми е тъжно за стиховете, чиято „правилна“ интерпретация трябва да се назубри в името на високата оценка. Мъчно ми е и за образованието, което изисква „правилни“ интерпретации. И най-вече за питомците му.
Като стигнахме до образованието – днес, 1 ноември, е Денят на народните будители. Каква по-подходяща дата Владислав Севов да си поговори с безценната будителка и ограмотителка на ползващата интернет част от нацията Павлина Върбанова? Ще можете да проследите диалога им в реално време от 16 часа.
Замислих се защо сайтът „Как се пише?“ и създателката му са толкова популярни. И стигнах до извода, че това е не само защото Павлина ограмотява, а защото го прави благо и деликатно, без да раздава присъди и без да морализаторства. Ала в същото време – коректно и прецизно. И безкомпромисно, когато е убедена в правотата си.
Дойде време и за препоръката ми. Замислих се дали не е със задна дата, защото, когато четете това, вече ще е събота. Но стигнах до извода, че предложението е принципно и в този смисъл не е след дъжд – качулка. Та препоръката ми е да празнувате всичко, което ви се празнува. Стига да не е свързано с възхваляване на идеология, според която едни хора заслужават да живеят, а други – да умрат или най-малкото да бъдат набутани някъде, където никой не ги вижда.
Денят на народните будители е чудесен празник, Хелоуин е източник на радост и тържество на въображението. Защо да ги противопоставяме? А кмета на Елин Пелин, според когото „Пакост или лакомство?“ е равносилно на „Диабет или затвор?“, бих попитала дали сурвакарството е форма на домашно насилие.
И разбира се, винаги препоръчвам да ни подкрепите, ако ви харесва да ни четете. С вашите дарения не само трудът на авторите на „Тоест“ получава достойно възнаграждение, а и редакторският, и коректорският. Коректорката на всеки ред, публикуван на сайта, е самата Павлина Върбанова. Замислете се за колко други български медии се сещате, всички материали на които минават през редактор и коректор. И ако прецените, ударете ни едно рамо. Много ще сме благодарни.
Емилия Милчева, чийто текст „А вие ще танцувате ли с президента?“ може да прочетете в „Тоест“ тази седмица, ми изпрати (за много ми здраве) снимка от Амстердам с цитат от Банкси:
Най-големите престъпления на света се извършват не от хора, които не спазват правилата, а от онези, които ги следват. Хората, които се подчиняват на заповеди, пускат бомби и затриват цели села.
В този ред на мисли може би е добре да не учим децата да са послушни, защото аман от „послушни“ и „законно избрани“.
Само казвам, не се заяждам.
Ако продължа в контекста на непослушанието, е редно на вашето внимание да предложа епизод 28 от поредицата ни „Т.Е. от Е.Т.“, в който ни призовават към безредици. Масови надали ще са, но ако случайно се организирате за нещо, кажете да дойда и аз.
И състезателите в едни от „най-мъжките“ спортове – моторните, изглежда, са спрели да слушат, само че не треньорите си, а ехото от миналото – разни баналистики, че момчетата не плачат и че не трябва да показват уязвимост. Александър Драганов разказва за шампионите без броня и за промените в представите за мъжественост в мотоциклетизма и Формула 1.
За едни други стереотипи, които не знам дали борим, или по-скоро налагаме, говори Надежда Цекулова в текста си „Анатомия в огледалото. Естетичната медицина“. Красотата отдавна се мери в кубици и не е в очите на наблюдаващия, а в социалните му мрежи, и по-точно в техния алгоритъм. В България не се поддържа официална статистика за пазара на естетични услуги, но е очевидно, че те са все по-достъпни. И като следствие хората са все по-еднакви. Не ме разбирайте погрешно – пластичната хирургия е супер, стига да не изглеждаме всички като клонирани, ако е удобно. Ако не – здраве да е.
Много здраве ви пращам с научните новини на Михаил Ангелов. В тях той се опитва да обясни на простосмъртните какви са откритията на учените, спечелили тазгодишните Нобелови награди. Добре че е той, та да разбера какво са квантовите тунелни преходи в макроскопски мащаб.
От личен опит се убедих, че квантовата физика не е за всеки. Затова ви насочвам към един много по-приобщаващ, един вид, инклузивен, както е модерно да се казва, материал – разговора на Стефан Иванов с разкошната Лиз Райт, която ще има концерт на 8 ноември в Пловдив. Лиз е израснала между госпъла и джаза, между църквата и джемсешъните. На въпроса на Стефан дали е важно християнството да бъде приобщаващо, тя отговаря така:
Християнството трябва винаги да бъде врата, която се отваря лесно и остава отворена, защото, ако някой наистина се интересува от посланието на Христос или от библейските ценности, то любовта трябва да бъде в центъра. Затова винаги усещам кога хората са загубили сигнала – когато любовта не е там.
Сигналът е слаб, no connection with this number…
Ще го затваряме вече този бюлетин, че и бездруго дава заето, но преди това две важни неща:
Важно нещо №1: следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с вездесъщата Павлина Върбанова, водещата на рубриката ни „Порция език“, и ще се проведе на 1 ноември 2025 г., събота, от 16:00 ч. на живо в YouTube Live. Мен ако питате, трябва да я пуснат и по националната система за бедствия и аварии, защото масовата употреба на този език наш роден си е абсолютно бедствие.
Важно нещо №2: благодаря ви, че сме заедно и че подкрепяте „Тоест“. Споделяйте нещата, които четете тук или в други медии, които харесвате, разказвайте на приятелите си за нас и участвайте активно в създаването на общности около журналисти или журналистически екипи, които смятате, че си вършат работата качествено. Ако не го правите, просто ще изчезнем. (Тук вместо финал написах шест „смешки“ за отнемането на акредитации на журналисти, обаче ги изтрих всичките, защото отнемането на акредитации на журналисти никога не е смешно.)
Седмицата започна с изключително важно предупреждение, което не бива да подминаваме. „Бюджетът за 2026 г. е изправен пред сериозни трудности“, каза в интервю за БНТ управителят на БНБ Димитър Радев. Уточнявайки, че държавните разходи възлизат на около 40% от брутния вътрешен продукт, той добави:
Ако поддържаме устойчиво тези разходи значително над тази граница, това неизбежно поражда въпроса как ще се финансират. И отговорите не са толкова сложни – чрез дълг или чрез увеличение на данъците, или чрез комбинация от тези две възможности. А те не са добри възможности.
В същия момент Министерството на финансите се бави с проектобюджета, синдикатите шумят за данъчни реформи и увеличаване на осигуровките и данъците, а близки до правителството „говорещи глави“ им пригласят.
След безобразно щедрите увеличения на заплатите в МВР и в другите силови структури на държавата и обвързването на нивото на минималната работна заплата с 50% от средната на фона на скромната производителност на труда, уверено сме се засилили да влезем в еврозоната със свръхдефицит и ускоряваща се инфлация. А после сигурно еврото ще ни е виновно?
В същото това време големите Д-та ни разиграват сценки от самодейни вечеринки. Понеже талантът на Бойко Борисов като стендъп комедиант се поизтърка, напоследък той се упражнява в жанра старогръцка трагедия. В новия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“ Елена Телбис за три минути разхвърля този и други „герои“ от седмицата в различните ъгли на тепиха. Докато мята щанги.
Емилия Милчева също взема за информационен повод гибелния гняв на Бойко Борисов. Според нея ние сме в преддверието на криза и е много вероятно следващите парламентарни избори да изпреварят президентските догодина. Не подминавайте седмичния ѝ политически коментар, озаглавен „Конграчулейшънс, Борисов 2.0“.
Емилия Милчева беше и вторият събеседник в поредицата ни „Тоест разговаряме“. Ако сте пропуснали излъчването на живо, може да изгледате или да изслушате записа на срещата, водена от Владислав Севов – линкове ще намерите в статията за епизода, в която е включен още един отговор от Емилия на зрителски въпрос: „Злодей ли е Пеевски?“
Министърът на образованието Красимир Вълчев не изглежда да е злодей, но ми е личен „любимец“. Така далеч е от моите позиции за миналото, настоящето и бъдещето, че дори неволно не можем да нацелим тема, по която да се доближим на по-малко от 200 светлинни години отстояние. Но понеже социалните мрежи според мен вече са фундаментално вредни, за малко да се подхлъзна по идеята му да ги ограничава за подрастващите. След като прочетох обаче статията на Светла Енчева „Не дай боже училището да стане интересно“, благосклонността ми към МОН и министъра отново се разсея.
Джорджа Спадони започва в „Тоест“ публицистична поредица за събитията в съседна Сърбия, които бяха възпламенени от злощастния инцидент на гарата в Нови Сад преди година. На 1 ноември 2024 г. почти 50-метровата бетонна козирка на новоремонтираната гара рухва върху главите на няколко десетки души, 16 от които умират. Трагедията се превръща в сръбския символ на корупцията, която убива. Последвалите студентски протести, които не стихват вече цяла година, разклатиха управлението на Сръбската прогресивна партия и Александър Вучич както нищо друго досега.
Културните войни са темата на новия текст на Йоанна Елми. Почти няма колебания, че те са симптом за социална криза и пренареждане на обществени и икономически слоеве, но колко разрушителни могат да са последиците? И ако несъгласията (от съвсем недалечното минало) бяха белег за жизнена и здрава демокрация, дали тя ще издържи екстремумите на днешните ни разминавания? Прочетете повече в брой 9 на „Гласовете на Америка“ и се абонирайте за този бюлетин, ако все още не сте.
В съвместната ни рубрика с „Екипът на София“ тази седмица Елена Гечева, която е политолог с фокус върху местните политики, показва какво прави един градски бюджет добър. И че водещото в него са не числата, а целите и идеите, заложени в плана за развитие на местната общност, които числата измерват и оценяват.
Автобиографичният роман „Живей бързо“ от Брижит Жиро е изборът на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. В книгата, отличена с наградата „Гонкур“ за 2022 г., Жиро се опитва да разсъди има ли непредвидимост и непредотвратимост и изчислим ли е животът. Романът прераства в значим социален коментар, минава отвъд личното и засяга колективни измерения, смята Антония.
И накрая – ако миналата седмица Атанас Шиников напълно ви е ошашавил със сложния религиозен контекст на невидимите парични преводи хауала и сте очаквали във втората част (някак естествено или божествено) да се стигне до криптовалутите… уви, този път ще бъдем засилени още по-назад в дълбините на времето, чак до делниците на Пророка Мохамед.
Пожелавам ви приятно четене и гледане. А ако цените нашата журналистическа работа, подкрепете ни. „Тоест“ се издържа от месечните дарения на своите читатели.
Бях си намислила да спомена доста теми от изминалата седмица, но Елена Телбис е представила повечето от тях по-добре, отколкото бих могла, и така е допринесла този бюлетин да не достигне размерите на кратка повест. Затова започвам направо с рубриката на Е.Т.
„Аз пък искам затвор за ИТН“, казва Елена. Имам идея как да стане – ако законопроектът им, предвиждащ затвор за разпространение на информация за личния живот, стане реалност и продължат да я карат както досега, едни от първите, които би трябвало да се озоват зад решетките, са те. Само да припомня, че Лена Бориславова вече осъди Слави Трифонов на първа инстанция тъкмо за уронване на личния ѝ престиж като жена, майка и съпруга. Пък да беше само този случай…
Родната корупция може да е по-силна от държавата, но не и от природата. Наводненията в Елените и Царево са тъжно доказателство за това. В Царево една и съща трагедия се случва за втори път, защото въпреки уж ремонта, глътнал много пари, проблемът не е премахнат. Нали се сещате какво е да повтаряш едно и също, а да очакваш различен резултат?
Междувременно войната на Израел срещу „Хамас“ навърши две години. Познавам хора, които смятат, че убийството на над 67 000 палестинци, повечето от които цивилни, е оправдано. Както и такива, които смятат, че близо 1500 мирни посетители на фестивал са заслужавали да бъдат убити или взети за заложници, защото според тях Израел не трябва да съществува, ерго младежите са се забавлявали на грешното място. Моля, намерете ми друг свят – такъв, в който всеки човешки живот е ценност.
В навечерието на връчването на Нобеловата награда за мир Тръмп, на когото много му се щеше да вземе приза, съвсем се забърза да постигне споразумение между Израел и „Хамас“. Е, не го огря – признанието получи венецуелската опозиционна лидерка Мария Корина Мачадо.
Като стана дума за Тръмп обаче, се сетих как Бойко Борисов говори за сина му като за приятелско дете. На тази тема е и статията на Емилия Милчева „Питчингът на Бойко Борисов“. Ей така, както човек пита децата на приятелите си: „Как е баща ти, мина ли му ишиасът?“, председателят на ГЕРБ предлагал продължение на газопровода „Турски поток“ през България и сваляне на санкциите по „Магнитски“ на Владислав Горанов.
Емилия впрочем е най-редовната авторка в „Тоест“, а статиите ѝ при нас и в „Дойче Веле“ често се препечатват в други медии. Ако и вие като мен обичате да я четете (и гледате, когато е пред камера), имам добра новина за вас – тази събота тя ще участва във втория епизод от видеорубриката ни с Владислав Севов „Тоест разговаряме“. Разговорът с нея ще се излъчва на живо от 16:00 ч. в нашия YouTube канал.
И ако си мислите, че шуробаджанашкият манталитет е типичен само за нашите ширини, може би ще промените мнението си, след като прочетете статията на Анахит Хачикян „Братовчедски сделки в Европарламента“. Макар да няма предвид кръвни братовчеди, Анахит показва как изборът между максимата „Каквото се случва тук, си остава тук“ и даването на международна гласност на проблемите е деликатен не само за българските евродепутати, а и за представителите на всички държави членки.
Ако ви идва отвътре да напишете Европейският Парламент или пък Октомври, новата порция език на Павлина Върбанова на тема „Колко важна e главната буква“ ще ви понамести правописните чакри. Но няма смисъл да се тръшкате или самообвинявате – влиянието на английския език е проникнало дълбоко в нашия. Човешко е да правим такива грешки.
Като заговорихме за човешки неща, стигаме до рубриката ни „Тези хора“ с Ина Иванова, която ни среща с интересни личности, утвърждаващи по един или друг начин човешката ценност. Този път тя разговаря с психоложката Виолета Мартинова, която е основен двигател на филиала на Розовата къща в Пловдив, борейки се за съхраняването не само на живота и здравето, а и на човешкото достойнство на хората със зависимости.
Макар Нева Мичева да не го изтъква в прав текст, хуманистичната ѝ перспектива е от ключово значение за начина, по който гледа филми и говори за тях, както е видно и от новата ѝ статия за иберийската следа във фестивала „Сан Себастиан“. С нетърпение очаквам следващите ѝ публикации за фестивала.
Човешко нещо са и парите. Както и религията. В публикацията си „Да преведеш пари по заръката на Аллах“ Атанас Шиников ни отвежда на културологично пътешествие, за да разкрие връзките между трафикантите на бежанци през България, ИДИЛ, бившия главен прокурор Иван Гешев, философа от XII век Ибн Рушд, по-известен като Авероес, и Пророка Мохамед.
Докато сме на темата за парите, замисляли ли сте се кой и как би могъл да има достъп до финансите ви и изобщо да прави различни неща от ваше име, ако изпаднете в положение да не можете да се грижите за себе си? Сигурно остарявам, но напоследък ме вълнуват такива мисли. Затова се заех да търся информация и я обобщих в статията „Бели пълномощни за черни дни“.
Стигаме до традиционните ми препоръки.
Ако сте изкушени от фотографията, следващата събота може да се включите във Фотомаратона на „ФотоФабрика“ (много „фото“ стана, но не се сещам как да го кажа с по-малко), който ще се проведе в „Топлоцентрала“. Ще има и награди.
Напоследък, когато искам да избягам от безрадостната социално-политическа реалност, се отдавам на странно удоволствие – издирвам песни, чиято музика е вдъхновена от други песни. Нямам предвид кавъри, ремикси или семпли, а асоциативни връзки. Например Dreaming на Blondie е вдъхновена от… Dancing Queen на ABBA.
Още по-интересна е връзката на Life On Mars? на Дейвид Боуи с My Way на Франк Синатра. Оригиналът на My Way всъщност е песента Comme d’habitude на френския музикант Клод Франсоа. Боуи, който през 1968 г. още не се бил прочул, загубил конкурс за версия на Comme d’habitude на английски. Неговата демоверсия е записана директно върху оригинала, но пък си има клип. Та след като англоезичният вариант бил възложен на Синатра и My Way станал световен хит, Боуи направил Life On Mars? напук, като пародия.
Ако съм събудила интереса ви, ето още 10 песни, вдъхновени от други. Сега вие сте наред. Оставям ви с веселяшкия пънк (но със сериозно послание) на Blondie, с който започнах тази игра на музикални асоциации, като същевременно не пропускам да ви напомня, че ако ви харесва да ни четете, добра идея е да ни подкрепите.
През лятото четох научнофантастичен роман, в който разселените по луни и прочее небесни тела земляни някъде около две хиляди четиристотин и някоя си година започват да подозират, че може би целокупното човечество е симулация. Сещам се за този – все повече, струва ми се – оптимистичен сюжет (не сонет!, още по-малко сюнет), когато вече няколко дни поред попадам в мрежата – ясно в каква връзка – на израза „вицесветовен шампион“. Направо тръпки ме побиват при мисълта какъв би бил алфа-светът, чието „вице“ е нашият мил и драг, прекрасен нов свят…
Що за перверзен мозък например би създал симулация, в която служители на ДАИ искат подкуп на шофьорите, превозващи техниката за концерта на Роби Уилямс? И по този начин лепват леке на цялата страна и разбира се, на собствените си официални анцузи, с които няколко часа по-късно – ни лук яли, ни лук мирисали – ще скачат в подкрепа на сърцатите момчета от националния отбор по волейбол и ще викат: „Българи-юнаци!“ Що за любител на жанрa политически хорър би изобретил херой като Пеевски, който (тук Платон се върти в гроба) гради Държава и гони от нея т.нар. соросоиди?!
Що за изрод би съчинил учителка в детска градина, която тероризира психически, физически и сексуално четиригодишно момиченце, и то с мълчаливото знание (или поне досещане) на част от персонала?! И що за съдебна система и прочее отговорни институции биха протакали 10 месеца разследването, докато учителката продължава да е учителка (макар и в болнични) и се наложи семейството на детето да вземе нещата в свои ръце и да се появи на екран, каквото и да им струва това… Ами цакането на родителите, осмелили се, видите ли, да оспорят в съда промените в НВО след VII клас, с проверки от социалните?! Ами Благомир Коцев?!! Ами Никола Барбутов?!! Де да беше симулация този наш свят, един глич на точното място и в точния момент щеше да оправи работата. Ама не е. Положението изглежда тревожно устойчиво. И напълно реално…
… Както напълно реално сезонът на политическите убийства в САЩ се завърна с гръм и трясък във втория мандат на Тръмп. За насилствената смърт на Чарли Кърк, как тя се вписва в американската традиция на подобни престъпления и какво сигнализира в настоящия момент – прочетете анализа на Искрен Иванов „Да убиеш политик. Между конституционната свобода и престъплението“.
Още един шокиращ акт, този път от сферата на геополитическото, ни разтърси в самото начало на есента. Нарушаването на въздушното пространство първо на Полша, а после на Естония, Дания и Норвегия от руски дронове и изтребители е първото по рода си от началото на войната на Русия в Украйна. Като безпримерно погазване на граници и споразумения то поставя Европа, НАТО и света пред ново предизвикателство за създаване на „единна система за защита“. Повече по темата четете във външнополитическия анализ на Александър Малинов „Краят на буферните зони“.
Връщаме се в България, където явно сме толкова обръгнали, че новият политически сезон сякаш с нищо не успява да ни шокира. Дори и решението на Върховния касационен съд, че след 21 юли Борислав Сарафов не може да заема легитимно поста главен прокурор, засега не означава нищо друго, освен че вече повече от два месеца той продължава да го заема нелегитимно. На хоризонта обаче се задават избори и за един друг много важен пост – президентския. И това са избори, в които ще участваме всички ние. Седмичният анализ на Емилия Милчева е посветен на тази тема, и по-конкретно на партийните кадрувания около бъдещите предложения за кандидати.
А ако искате да научите малко повече от Емилия за смърдящата кухня на българската политика и какво е да пишеш за нея, докато вдишваш зловонните ѝ изпарения, заповядайте да я видите и чуете: следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще се проведе на живо в YouTube Live на 11 октомври 2025 г., събота, от 16:00 ч. Междувременно ви каним да се включите още преди самото събитие, като отговорите на въпроса в анкетата и зададете въпрос към Емилия.
А ако новините ви се струват ала-бала, може да наваксате на бързи обороти с рубриката на долетялата обратно след двуседмично отсъствие Е.Т., където се казва само истината, на моменти – в стихотворна форма.
За разлика от реалните ужаси и обикновените идиотщини, на които ставаме свидетели на много места по света и у нас, новият сезон на телевизионното риалити „Ергенът“ наистина е симулация на свят, излязъл изпод кьопавите пръсти на пишман естетичен хирург. Както сами виждате от горното ми изречение, това уж забавно-развлекателно шоу поставя и самите нас, зрителите, на половин ръка разстояние от хейта, сексизма и дори мизантропията, така че не е зле да внимаваме в какво се превръщаме пред екраните.
И така, тази седмица имаме удоволствието да публикуваме традиционния анализ по темата на Светла Енчева. (Дано я навием да напише още един текст след края на сезона!) Засега ви пускам въдичка с езиковата инвенция на Светла – „ергенка“. Апропо, на гръцки си има установена форма на думата за женски род – εργένισσa – което на български би могло евентуално да се адаптира като „ергениса“ или „ергеница“, или дори „ергенеса“ (римува се с „контеса“, „папеса“, „мутреса“ и пр.). Всички тези варианти много ми допадат и ще лобирам пред Павлина Върбанова своевременно да ги „валидира“. А вие четете „Ергени и ергенки. Зад булото на равенството в рая“. Като допълнителна литература по темата препоръчваме сонетите на Шекспир и речника на литературните термини за разкош.
Като споменах Шекспир, време е от екрана да се върнем обратно на страницата и да тръгнем „По буквите“. Този път Зорница Христова насочва вниманието ни към новите книги на Димитър Кенаров и Кирил Мерджански – първата публицистична, втората поетическа, – в които страната ни и изобщо светът ни са видени през отстоянието на очудняването (по Шкловски), експеримента и мистификацията.
Нева Мичева пък ни отвежда на юг и на кино – на фестивала в Сан Себастиан, където вещо ни превежда през тазгодишната селекция, изборите на журито и на публиката и разбира се, собствения си избор. Заедно с филмите Нева търси отговора на въпроса „Какво направихме със света?“.
И тъй като отговор скоро няма да получим, бързо прескачаме отново до САЩ с поредната доза от бюлетина на Йоанна Елми „Гласовете на Америка – брой 8“. Този път Йоанна ни призовава да изоставим апокалиптичните новини и сценарии и внимателно да изслушаме няколко яки американски парчета, превърнали се в емблеми на протеста срещу различни издънки, провали и безобразия на политическата класа, на икономическите елити, на полицията, на правосъдната система и прочее. Бих допълнила този своеобразен „саундтрак“ на броя ни с поне още 5 парчета на незаобиколимия Боб Дилън, например Blowin’ in the Wind(1963), Masters of War (1963), A Hard Rain’s A-Gonna Fall (1963), The Times They Are A-Changin’ (1964), With God on Our Side(1964).
Всички тези песни, както и текстовете, които ви предлагаме в броя, нямат нищо общо със симулации, нито пък с „нерукотворните“ ИИ творения. Правим го, защото все още вярваме в главите на раменете си, както и че най-доброто, което можем да направим в събота, е да прекопаем с две ръце градината. После със същите две ръце да прегърнем някого и да отворим написана от човек книга. Или да изгледаме ето този чуден филм на National Geographic, базиран на над 100 часа неизлъчван видеоматериал (доскоро смятан за изгубен) от експедициите в Танзания през 60-те години на напусналата ни преди дни велика жена, изследователка и правозащитничка на животните Джейн Гудол.
Ако и вие вярвате в същото, в което и ние, знаете как да останете с нас и да ни подкрепите. Никога не е късно да го направите.
Имах планове този бюлетин да е просто едно Д – да пишем Д и да бегаме. Но главната редакторка на „Тоест“ Ан Фам щеше да ми се кара. А аз не обичам да ми се карат. Освен ако не ми се кара от телевизора Бойко Борисов. Или Делян Пеевски. За тях правя изключение, защото те като ми се накарат, ми става едно такова мило, родно, топло, почвам да викам „Българи юнаци!“ и се успокоявам.
Та очевидно ще ви се наложи да четете.
Тази седмица „Българи юнаци!“ викахме дружно от Филипините до Калифорния, когато в четвъртък националният ни отбор по волейбол победи САЩ. Абсолютно просълзяващ момент. От силно вълнуващата братска връзка между Александър и Симеон (представям си колко са горди родителите им Владо и Мая Николови, дългогодишни суперуспешни волейболисти), през изключителната спойка в тима, до факта, че най-младият от отбора е роден през 2006 г., когато Делян Пеевски вече е заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии…
Тука вече не съм сигурна защо съм просълзена, но сълзи има.
На човека с главно Д и на себеподобните му е посветен тазседмичният политически анализ на Емилия Милчева. Текстът ѝ, кръстен красноречиво „Паразитите“, започва с нещо като урок по биология и завършва с нещо като урок по гражданско общество. Първият е много интересен, а вторият е жизненоважен за усвояване. Тук е мястото да благодаря на Иван Червенков, че ни предостави възможността да илюстрираме текста на Емилия с абсолютно епичния му колаж „Барон Дъ“.
Така и така сме на уроците и науката, нека да ви кажа, че тази седмица имаме и научни новини от Михаил Ангелов. Този път са много навързани, което ги прави още по-любопитни. Михаил ни разказва за нова храна за пчели, за нов вид слънцезащитни кремове, които хем не трепят корали, хем са ефективни за кожата, за разни биосензори, които засичат микропластмаса във води, и за биоинженерната пластмаса, за която стискаме палци да стане факт, за да може да спестим на себе си и на природата споменатите вече микропластмаси.
Горното беше едно много дълго изречение с много повторения, което вероятно изкуствен интелект не би написал – освен ако, разбира се, не му поръчаме да е точно такова. Което ще рече, че този бюлетин, уважаеми читатели, се пише от съвсем естествен интелект със спорни възможности, но колкото – толкова.
За творческите заложби на изкуствения интелект и за етичната част по отношение на ИИ произведенията е текстът на Александър Драганов. Не бива да се притесняваме какво може изкуственият интелект. Трябва по-скоро да се съмняваме в способностите на естествения да поставя граници и да си служи с подобни инструменти за добро.
Давам бърз пример: от известно време в социалните мрежи се въртят реклами с видео и снимково съдържание на тежко болно дете. Хора по целия свят даряват всякакви суми и вече са натрупани десетки, стотици хиляди долари по сметката на това дете. Само че такова дете по всяка вероятност няма. Такива страдащи родители няма.
Има други, разбира се. Но те едва ли имат сили и нерви да организират подобна маркетингова кампания. Част от тях в момента се чудят къде да скрият или с какво да нахранят децата си. Други са напълно съсипани, защото децата им ги няма – отвлечени са или са мъртви. Трети са по фронтовете и им разказват за света през призмата на войната.
Такъв родител е украинската режисьорка Алиса Коваленко, която освен артист е и войник. А може би обратното – освен войник е и артист. И затова успява да събере писмата, които пише от фронта до сина си, в един дълбоко личен и същевременно универсален проект – филма „Скъпи мой Тео“. С Алиса Коваленко разговаря Стефан Иванов.
Колко са важни думите и техните значения и през какъв дълъг път минават, за да дойдат при нас, да поседят известно време и да хванат нанякъде другаде, за да започнат да означават и нещо друго – на това е посветена цялата рубрика на Екатерина Петрова „От дума на дума“. Този път по безкрайно любопитен начин в нея се говори за произхода на думата „време“.
„Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“ е преходът, с който минавам към тазседмичната статия на Светла Енчева, защото – да, човекът може да намери сили в себе си и да влияе на събития и ситуации и по този начин да променя хода на времето. Така се случи с връщането на шоуто на Джими Кимъл на екран. В текста си „Свободата като палачинка“ Светла коментира точно този случай, както и двойните стандарти за свободата на словото и речта на омразата.
Да се радваме, че все още можем да пишем и да казваме каквото смятаме, че трябва да напишем и да кажем. Е, може и да няма много голям ефект по избори например, но хей, кой ти брои! Няма как да си позволим да загубим тази привилегия и е от съществена важност да подкрепяме хората, които имат какво смислено да кажат и знаят как. Ако се чудите кого да подкрепите (освен „Тоест“, разбира се), подкрепете например Полина Паунова и нейния полусатиричен поглед към политическите събития „Мило Дневниче“ – хем ще се забавлявате, хем ще разберете какво става в държавата.
Ако трябваше аз да обяснявам за държавата и нещата, щеше да е кратко (не като този бюлетин): в държавата стават предимно грозни неща. И за да не ви е много грозно на очите и душата, минете през галерията на ул. „Шипка“ 6 в София от 29 септември до 11 октомври, за да видите ретроспективната изложба на Атанас Гаджев, който, за съжаление, вече не е сред нас, но творбите му продължават да са все така впечатляващи.
И една новина от началото на седмицата – за рубриката си „На второ четене“ медията „Тоест“ беше отличена от Министерството на културата с Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2025 г. в категория „Представяне на българската книга“. В тази рубрика през последните пет години и половина Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова написаха над 100 рецензии за книги.
Ние успяваме някак да понесем всички часове от всички дни, защото сме заедно. И ви благодарим за това. Ако харесвате „Тоест“, подкрепете ни, за да не се чудите утре „тия къде изчезнаха“.
Казват, че ако една календарна година започне в понеделник, цялата е една такава, понеделнишка, като с махмурлук – тръгва трудно, върви тромаво, скърца по пътя, а краят ѝ е все нейде в далечината. Дано не е така с новата учебна година, която започна в понеделник. И бездруго на учениците никак не им е лесно да съпреживяват криволиците и лъкатушенията на българската образователна система, които сякаш всичките са измислени в някой много труден понеделник.
Но заинати се образователният министър Красимир Вълчев да влезе в историята. Не с нещо полезно, разбира се, а с въвеждането на де факто задължително обучение по религия в рамката на светското училищно образование. И то по начин, който сее чудни проблеми в бъдеще време. На шопския принцип, че законът е „тесна врата у широко поле и само улавите минават през нея“. За нас, улавите, които трябва да намерим начин да опазим секуларната държава от наченките на религиозно заробване, е критичният текст на Светла Енчева тази седмица, смирено озаглавен „Как да погазваме Конституцията и законите добродетелно“.
Иначе, в българската образователна система проблемите с фадрома да ги ринеш, но то пък на министър Вълчев ли да разчитаме да се захване с тежка работа? Затова в „Тоест“ решихме да посрещнем новата учебна година, припомняйки важните неща за българското образование във видеоразговор с Донка Дойчева-Попова, която води рубриката ни „Възможното образование“.
Това е първата от серия срещи с утвърдени автори на „Тоест“, експерти в различни сфери на обществото ни. А всяка от тях ще се излъчва на живо в YouTube канала на медията ни. Водещ на най-новата ни поредица „Тоест разговаряме“ е колегата ни Владислав Севов, съосновател на медията и дългогодишен телевизионен журналист. В следващото предаване на 11 октомври той ще разговаря с вътрешнополитическата ни анализаторка Емилия Милчева.
А според нея (и не само) разплитането на политическия възел, запушил развитието на държавата ни, може да стане единствено с граждански протести. Парадоксално е, но те устройват както опозицията от ПП–ДБ, така и ГЕРБ, за да не бъде партията погълната от ламята „Д“. Устройват и президента Радев – за да се реши най-накрая дали да свали картите. Какво бъдеще ще донесе такова развързване, не знае никой, но… алтернативата е все повече автокрация. Прочетете актуалния коментар на Емилия Милчева „Д. Анатомия на властта“.
Боян Константинов направи своя дебют в „Тоест“ малко преди лятната ни ваканция. Сега ви предлагаме друг негов разговор – този път с Греъм Рийд, независимия експерт на ООН по защита от насилие и дискриминация въз основа на сексуалната ориентация. Интервюто е изключително прагматично и прямо, каквото е и заглавието му: „Правата на ЛГБТ хората са барометър за бъдещето на човешките права“.
Тези от вас, които с интерес са прочели статията „Грешки (не)човешки“ на Павлина Върбанова и Георги Караманев, в която те проверяваха доколко изкуственият интелект може да върши работата на коректор, вероятно сега ще са любопитни да разберат и каква е оценката им на следващото изпитание за ИИ – как се справя като редактор. Прочетете статията „За редакцИИте“.
„Женските психични страдания често имат хормонална основа и зависят от фактори на средата, които могат да бъдат променени. Не се срамувайте да потърсите помощ.“ С този призив завършва най-новият материал на Надежда Цекулова в рубриката ѝ за женско здраве, който публикувахме през седмицата. Психичните страдания, разбира се, не заобикалят и мъжете, но множество статистики и изследвания показват, че жените са по-силно засегнати.
Стефан Иванов е избрал да ни припомни сборника „Лотарията и други разкази“ на Шърли Джаксън в редовната ни рубрика „На второ четене“. Материалът му ни провокира, докато прелистваме книгата, да преместим часовника си от средата на миналия век към наши дни и да се стреснем – от днешните инструменти за онлайн саморазправа и политическо насъскване; от тукашните ужаси, а не от отвъдните; от вкаменените традиции, които могат да са универсално оправдание за всичко и да спрат развитието на цели общности.
И преди да ви пожелая приятно четене, едно обичайно напомняне…
За съжаление, живеем в свят, в който нашите големи Д-та се захранват с кураж и „светли“ примери от отвъдокеанския Д. Недоразумението Доналд Тръмп, запушило развитието на САЩ, все по-открито атакува медиите. През седмицата американският президент заведе дело за клевета срещу New York Times, претендирайки за обезщетение от 15 млрд. долара, което е повече от пазарната капитализация на изданието. Делото срещу The Wall Street Journal също вече е в ход. В четвъртък беше свалено и политическото сатирично шоу на Джими Кимъл, защото компанията собственик търси одобрение от регулатора за голямо корпоративно сливане. Д-тата нямат нужда от критични гласове.
У нас е още по-лесно да бъде запушена устата на журналист. Или да бутнеш цяла медия. Затова подкрепете „Тоест“ – ние няма на кого друг да разчитаме!
А, да… Не сме свалили шоуто „Т.Е. от Е.Т.“, но тази и другата седмица няма да го има. Елена Телбис подготвя премиера на постановката „Слон в стаята“ в „Театър 199“, на която е и автор на текста, и режисьор. Дотогава ще ни липсва – но пък може да си купим билети за една от трите обявени дати през септември и октомври.
Какво по-гадно от септември? Новините. Думите не са мои, а на Е.Т., която ни изненада с ново видео още преди края на лятната ваканция на „Тоест“. С това ми спести чуденето дали да споделя прозренията ѝ в началото, или в края на бюлетина – просто ще направя и двете. В началото – епизодът изненада, в края – редовният.
Освен че са гадни, новините стават и все по-абсурдни. След Путин, който опакова желанието си Украйна да се предаде без бой като стремеж към мир, Тръмп се опитва да достигне още по-голямо майсторство в осъществяването на принципа от „1984“ на Оруел „Войната е мир“. След като си поиска Нобелова награда за мир, той преименува Министерството на отбраната на САЩ на Министерство на войната и не престана да праща военни части в американските градове, които не му харесват. Само през последните дни Израел бомбардира жилищен район в катарската столица Доха, защото там имало висши функционери на „Хамас“, а Полша свали с изтребители руски дронове, навлезли във въздушното ѝ пространство. Такива са чудесата на днешния мир.
На тази „миролюбива“ вълна оставаме с бюлетина на Йоанна Елми „Гласовете на Америка“. Седмият му брой е посветен на убийството на неоконсервативния активист Чарли Кърк, застрелян точно по време на разговор със студенти за масовите престрелки в САЩ. Задават се мрачни времена както за САЩ, така и за света, не без страх заключава Йоанна.
В България ситуацията все повече заприличва на виц, макар да не ни е смешно. Да вземем историята с шефа на полицията в Русе, при която нищо от първоначалната официална информация не се потвърди. Не отивал, а се прибирал. Не на фитнес, а от кръчма (пардон, от ресторант). Но дано пострадалият се възстанови (прави ли ви впечатление впрочем липсата на информация за състоянието му?), фактите излязат наяве и всички виновни понесат отговорността си.
Случаят в Русе е един от ярките примери за провалите на МВР, които според Емилия Милчева са жокерът на новия политически сезон, защото имат потенциала да раздрусат властта. Истинската опасност за стабилността на управляващите идва не от предстоящия вот на недоверие, а от улицата, смята Емилия. Виждаме знаци за това в серията малки бунтове във все повече градове. На фона на нарастващ институционален разпад МВР се превръща в декор, изобразяващ, че на държавата всъщност хич не ѝ пука за правата на гражданите ѝ.
Тази седмица беше 9 септември, та се сетих за стихотворението „Добрият празник“ на Цветан Ангелов. В него лирическият герой – момченце, се радва, че Девети септември му купил палтенце и сандалки, дал му геврече, че и знаменце за парада. А през 2025 г. на живеещите в източната част на София 9 септември им даде топла вода, тоест „Топлофикация“ им я пусна след повече от седмица профилактика. Но софиянци да не се оплакват, че смърдели – по различни оценки в България между четвърт и половин милион души нямат достъп (постоянен или никакъв) до питейна вода.
Като стана дума за Девети септември, много младежи днес вярват, че по времето на социализма хората са живели по-добре, отколкото днес, и са били по-щастливи. Нашите автори Теодора Станимирова и Стелиян Ботев също са млади, но не мислят така. Независимо един от друг те предложиха теми, свързани със социалистическите концлагери. Теодора е събрала спомени на оцелели, в които се разказва за смърт, глад и унижения. Стелиян търси отговор на въпроса как архитектурата може да бъде своеобразен език на паметта за травматичното ни минало.
Септември неизбежно се свързва с началото на учебната година. Донка Дойчева-Попова и Пейо Попов проведоха вдъхновяващ разговор за математиката, хората и радостта с неконвенционалния преподавател по физика Лъчезар Симеонов, чиято школа посещават от ученици до пенсионери. Освен да прочетете разговора с него, може и да го чуете в неподправения му блясък.
Донка впрочем ще е първата от пишещите за „Тоест“, които вие, нашите читатели, вече в качеството си на зрители, ще имате възможността да видите в новата ни рубрика „Тоест разговаряме“. В нея телевизионният журналист и съосновател на „Тоест“ Владислав Севов ще ни среща веднъж месечно с някои от авторите в сайта. Разговорът, който ще се проведе тази събота, 13 септември, от 16 ч., ще се излъчва пряко. Ще можете да го гледате в канала ни в Youtube, както и във Facebook.
Разговорите са предпоставка за формиране на общност. Книгите – също. В рубриката „Тези хора“ Ина Иванова ни среща с преводачката от нидерландски Мария Енчева, която заедно с Йордан Жечев създава независимата книжарница „Махала“, и около това място се завихря общност. Как го постигат? Ами като предлагат само книги, които лично харесват.
Навечерието на новата учебна година е подходящ повод да си спомним, че в България има деца, с чиито семейства образователната система няма как да се оправдае – по простата причина, че те нямат родители, които да се грижат за тях. В първата си от поредица статии Евгения Тонева ни разказва за реформата на домовете за деца – между обещанията и реалността. Приключването на процеса на деинституционализация на домовете се обявява с фанфари, но за стотици деца на практика нищо не се променя.
Както ви обещах в началото, завършвам прегледа на новото в „Тоест“ с още един епизод на „Т.Е. от Е.Т“, в който Елена Телбис говори за гадни неща по начин, който ни кара да се засмеем.
Дойде време и за препоръката ми. Ако и вие като мен харесвате Педро Алмодовар, вероятно ще ви се услади и сериалът „Гняв“ (Rage на английски, Furia на испански) по HBO MAX. Макар да не са режисирани от известния испански режисьор, разказаните в него преплитащи се истории на няколко жени определено носят алмодоварски дух. Не само заради участието на звездата от „Всичко за майка ми“ Сесилия Рот, а и заради начина, по който са едновременно смешно-тъжни, брутални и абсурдни. За себе си кръстих сериала „Жени отвъд ръба на нервната криза“.
За финал препоръчвам да ни ударите едно рамо, ако ви харесва да ни четете, защото съществуваме благодарение на подкрепата от читателите ни.
Някъде в началото на 90-те баба ми се пенсионира като учителка по биология и – забележете – физическо възпитание (господи!) и стана възпитателка в дом за деца и юноши. Домът се намираше в родното село на дядо, много близо до града, в който живееха цял живот с баба и в който им гостувах по цяло лято.
Домът е заличен през 2016 г. Проверих. Какво се е случило с последните пребивавали в него деца – не знам. Знам как ми изглеждаха нещата отвътре, докато баба ми работеше там, защото съм прекарвала дни наред в игри с децата от дома, спала съм в него, хващала съм необходимото количество въшки, с които всеки уважаващ себе си човек трябва да се обзаведе през лятото, и пр. А когато не ходех в дома, много обичах баба да ми разказва истории за Д. и Я. – едно от момичетата и едно от момчетата, които обитаваха сиропиталището (то си беше точно такова – децата там си нямаха никого и не се ползваха други купешки названия, целящи да прикрият, че децата там си нямат никого).
Д. и Я. бяха по-големи от мен и постоянно правеха глупости, на които се възхищавах до безобразие. Това побъркваше баба ми, която с тези истории всъщност целеше да ми обясни как НЕ се прави в този живот и колко строги са наказанията, които въпросният живот ти налага.
Най-страшното наказание беше Тодорка Боева. А тя беше една нищо и никаква дървена показалка, с която баба ми твърдеше, че „съветва“ непослушните. И понеже никак не вярвах, че тази пръчица, която по-скоро приличаше на диригентска палка, отколкото на уред за мъчения, върши нещо, един ден я взех и се шибнах през краката. Ами трябва да ви кажа, че си вършеше идеална работа. А колко ми е бил акълът, това е тема на друг разговор.
Когато се самопосъветвах, провидях баба си като злодей, децата – като жертви и всичко се промени. Повече не отидох в дома. Не попитах за Д. и Я. Не отворих дума за работата ѝ. Разделих злодея на сиропиталището от личността на моята най-обична баба и продължих да си живея така, по детски.
Скоро след това баба се разболя. Сражава се достойно с тежки болести още няколко години и почина.
След много време при едно от посещенията ми при дядо на улицата ме спря млада жена.
– Здравей, Боряна. Помниш ли ме? Аз съм Д., бях ученичка на баба ти в дома.
Как да не я помня?!
Д. се беше омъжила. Беше станала шивачка. Имаше две малки деца. Оказа се, че баба ми не е била злодеят, за когото съм я мислила. Тодорка Боева е играла само епизодични и по-скоро комични роли. Д. е благодарна, че баба ми е била част от живота ѝ, и много се натъжила, като разбрала, че е починала. Попитах я за Я., но тя не знаеше нищо за него. Щеше ми се да я попитам за още един милион неща, които насилствено бях преименувала в номенклатурата на спомените от хубави на лоши. А при нея сякаш се беше случило обратното.
Спомних си за тази среща с Д. заради историята с насилваните деца в интернат в с. Варненци и най-вече заради призива на БХК:
… за етично и щадящо отразяване на случая. Информацията за преживяното от децата следва да се поднася без детайли, с уважение към тяхното достойнство и личностна неприкосновеност. Разкриването на самоличността им – директно или чрез описание – е недопустимо и представлява допълнителна форма на насилие.
Дадох си сметка, че си позволяваме да ги размятваме напред-назад тези деца, защото те за нас на практика не съществуват. Това са някакви си Д. и Я., М. и Ц., и пр., които са абстракция. И насилието, което преживяват, е абстрактно, затова нямаме проблем да го подреждаме в кликбейт заглавия. И хубавите моменти, които вероятно имат, също са абстрактни, затова нямаме угризения да ги зачеркнем, взривявайки като емоционални терористи всеки приблизително хубав спомен, в който са успели да се приютят. Така, както навремето наивно сумирах детските си представи и ги сложих на масата като единствения верен резултат от уравнение, в което всичко ми беше неизвестно.
Когато медиите отразяват подобни новини, показвайки снимки на децата и разкривайки безскрупулно тяхната самоличност, и когато ние ги четем настървено – защото хората така правим, – всички заедно разчовечаваме жертвата и не ѝ даваме шанс да се определи по друг начин, освен с насилието, което е преживяла.
А пък в повечето случаи нищо не разбираме и нищо не знаем. Само си мислим, че всичко ни е ясно.
Ето какво стана ясно в „Тоест“ в последната седмица преди ваканцията ни:
как един специалист по маркетинг и комуникации и хардкор и пънк фен по душа създаде отбор по ръгби в Пловдив – от Ина Иванова;
не смятате ли? Казвам го не защото съм фен на Лайбниц (или на учителя Панглос), а заради невероятния късмет да обитаваме най-прекрасната на света държава, да сме оглавявани от най-достойния възможен президент, да сме управлявани от най-честните и най-способни политици и депутати, да сме напътствани и информирани от най-интелигентните и най-безпристрастни медийни магнати, да сме пазени от най-смелата и най-неподкупна полиция, да сме защитавани от най-справедливия и най-некорумпиран съд, алелуя във висините, gloria in excelsis и пр.!
Ами ето така трябва да се пише… А не като колегата ни Борис Митов, който е плюл на огромния си късмет да живее в рая на земята, изнасяйки факти срещу един възможно най-честен и безскандален съдия, причинявайки му по този начин фамилни тегоби и стомашно-чревен дискомфорт. И сега ще си плаща колегата – и той, и медията, публикувала тези безрадостни и неблагодарни писания. Ще плаща, ще чете „Кандид“ и ще се превъзпитава в граждански оптизимъм.
Дотук с шегичките! През изминалата седмица натискът върху независимата журналистика достигна нови върхове чрез това показно дело. Ако по някаква причина (покрай пуми и пожари, планини и морета, сватби и погребения) новината ви е подминала, прочетете призива на АЕЖ за подкрепа на Борис Митов и „Медиапул“ – там целият случай е подробно описан*. А ако в близост до вас се организира протест в тази или в друга връзка, засягаща безчинствата в съдебната власт и изобщо в съдебната система, излезте и протестирайте! И без това вече е късно, а съвсем скоро ще стане не просто безнадеждно късно, а изобщо безнадеждно.
Това тревожно усещане, породено от сянката, която се е проснала върху близкото и по-далечното бъдеще, е уловено в тазседмичното есе на Светла Енчева. Защо след падането на желязната завеса надеждите за утрешния ден постепенно бяха пронизани от все по-близкия и апокалиптичен хоризонт, допълнително скъсен и от технологичния бум, на който сме свидетели в момента? И защо миналото подмолно овладява контрола над настоящото ни биографично време? Четете повече за това в „Сбогом, бъдеще. Здравей, минало“.
Съществува съвсем реален риск покрай основателните тревоги за бъдещето и захласа по миналото да проспим някои възможности, които единствено настоящият момент предоставя. „Някой чу ли Иван Костов?“ – пита Емилия Милчева във връзка с интервюто на бившия премиер по bTV и анализира ситуацията, в която все още е възможна обща президентска кандидатура на т.нар. демократична общност. Но част от тази общност ли е ГЕРБ? И могат ли ПП–ДБ да преглътнат такъв компромис в името на европейското бъдеще на България?
Докато подобни въпроси и перспективи допълнително нажежават и без това жежките юлски дни, на Е.Т. ѝ е топло. Ама много топло. Направо ѝ прекипява от жега. Може би затова седмичната ѝ видеосводка преминава през няколко агрегатни състояния: Е.Т. ту вземе, че втвърди тона, ту плесне с ръце, па прегърне целия свят, в който „с чуден марш пристига векът на любовта“, ту се тръшне за остров. Изобщо… хормонът на лятото не прощава на никого.
Като казах „хормон“, нека плавно преминем към рубриката на Надежда Цекулова за женското здраве. Този път темата ѝ е „Истинският живот на женското либидо“, а героини на текста са няколко жени на различна възраст, които споделят с читателите на „Тоест“ мисли за секса, породени от собствения им сексуален опит. А Надежда обяснява казаното от тях през някои хормонални процеси, протичащи в женския организъм.
И нека сега от телата и техните проблеми се прехвърлим към местата, които обитаваме – градовете. Анета Василева се завръща с поредните новини от света на архитектурата. В този случай те са в жанра на добрите стари ненаучени уроци. И ако в момента актуалната дума, която предизвиква ожесточени он- и офлайн спорове, е геноцид, то не по-малко актуална е думата урбицид – „унищожаване на градове“. Газа и Бахмут са новите Варшава и Сараево. А често пъти бляскави архитекти, движени от инстинкта на лешояда, връхлитат върху руините и ги превръщат в екран, на който прожектират собственото си его. Повече за границите на цинизма и отговорността в тази професия четете в „Урбицид. Руините на войната и провалите на архитектурата“.
И така, новите варвари разрушават градените тухла по тухла човешки светове. На съвременните архитекти се полага да възкресят съсипаните от войните градове. А междувременно екип от учени генетици, генеалози, археолози и изкуствоведи от години работи по смайващ проект за пълна реконструкция на генетичния код на Леонардо да Винчи, като за целта са издирени 35 живи роднини на художника. Повече за проекта четете в разказа на Анастасия Орманджиева „Дешифриране на гениалността на Леонардо да Винчи“.
Още една седмица остава до августовската ни ваканция, но вече я предвкусваме със стихотворението „от високото капе мед“ на Владислав Христов, в което – за разлика от прозата – пушката не гръмва, макар да е налице през цялото време.
Вие обаче не гледайте на нашия бутон за подкрепа (по-долу) като на пушка в стихотворение. (Все пак живеем в гъста и задушлива проза.) Та спомнете си какво казва Чехов и бързо натиснете спусъка. Бум!
Българинът остава оцеляващ вид, самотен играч, лесно податлив на чужди влияния. Ще събира капачки за кувьози, ще дарява за хора, които не познава, но няма да се изправи с името си, за да защити правото си на свободен израз, на правосъдие, еднакво за всеки.
Това е цитат от един от материалите в „Тоест“ от тази седмица.
… най-хубавото, което трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив, както заради себе си, така и заради последствията за останалите.
А това е едно от най-древните определения за справедливостта. Негов автор е Сократ, който е цитиран от Платон.
Тези дни у нас е повече от очевидно, че без справедливост и без институции, които да въздават справедливост, държавата е като сграда с компрометиран фундамент, под чийто покрив никой не се чувства защитен. Нито близките на загиналите по пътищата, нито хората, които се опитват да създават блага с честен труд и бизнес, нито измамените, ограбените или жертвите на какъвто и да е вид насилие.
Обществото ни ще почувства отново държавността, икономическите перспективи и прогреса едва когато осъзнае, че трябва да отвоюва обратно пленените механизми за въздаване на справедливост. И няма друга по-важна битка. За новата протестна вълна и за това дали се задават нови избори и кой ще мигне пръв, пише Емилия Милчева в седмичния си политически коментар „Ще се вика ли силно „Оставка“?“.
Девет милиона мишлета… За този популярен рефрен от 90-те пък се сетих, докато гледах 20-тия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, алтернативния преглед на събитията от седмицата.
Иначе, след около девет месеца у нас ще започне да се прилага новоприетият Закон за личната несъстоятелност. Това време е нужно на Министерството на правосъдието, за да подготви въвеждането му. Лошото е, че проблемите, които бяха дискутирани извън парламента, не намериха отражение в текстовете на новия закон. Светла Енчева прави сравнение с германския му вариант в тазседмичната си статия.
В петия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“, който Йоанна Елми списва специално за читателите на „Тоест“, може направо да загубите равновесие. Нарочно е. В него са събрани интересни новини за актуални събития отвъд океана без директен авторски коментар. А всъщност коментарът си е там – ще го намерите ли? Краят е безмилостен… като действителността.
Напоследък, като споменаваме Америка, някак естествено идва да погледнем или към Китай, или към Иран… Този път ще е Иран. Заради Искрен Иванов и анализа му „Ядрената дилема на Иран: Към сделка или към нова война?“, в който може да прочетете какви са възможните сценарии, заедно с подробен контекст за всеки от тях.
Боян Константинов е юрист в системата на ООН в областта на човешките права и дебютира като автор в „Тоест“ с интервю с проф. Лий Баджет, която изследва икономическите щети от хомофобията и неравноправното третиране на ЛГБТИ+ хората. Защо, ако те са приети в обществото, от това ще спечели икономиката и всички ще живеем по-добре – прочетете в статията „Равенството като инвестиция“.
„Ако не можеш да нахраниш детето си“ е заглавието на много важен текст от Надежда Цекулова, в който тя обръща внимание на това как децата, попадащи в институции, почти винаги са от ромски семейства. И от едната страна на монетата са предубежденията на социалните служби, но от другата е бедността, която обаче е тълкувана като „пренебрегване“, а лошите жилищни условия, вървящи в комплект с нея – като „непосредствена опасност“ за отнетото от родителите му дете. Така бедността (сякаш вече не е достатъчно наказание) се наказва допълнително и с отнемане на деца.
Ако сте израснали или съзрявали през 90-те, вероятно продължава да ви е любопитен всеки поглед върху това интересно време. Отпечатъкът, който то остави върху нас, е централната тема на романа „Тръпка“ от Марта Джидо. Това е една от най-обсъжданите книги в съвременната полска литература и избор на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. Според нея романът е и своеобразен tribute към аналоговото време.
И нека завършим с един вдъхновяващ разговор на Ина Иванова с Любомир Попйорданов. Той е човек, който е трудно да бъде вкаран в рамка – художник, юрист, привърженик на алтернативния туризъм, който в края на интервюто ще ни посъветва да бързаме бавно и да внасяме смисъл в скоростта.
Цитатът в началото на седмичния ми бюлетин е от същия този разговор.
Може да се поздравим – България беше окончателно одобрена за еврозоната, с което евроинтеграцията на страната технически приключва. Занапред, ако има „Европа на две скорости“ и сме в групата с по-бавната скорост, само ние сме си виновни за изборите, които сме направили, и за това, че не контролираме достатъчно избраниците си.
Празничното настроение от приемането в еврозоната обаче беше помрачено от ареста на кмета на Варна Благомир Коцев – по скалъпено обвинение и без доказателства. Как човек да не се сети за избухването на Бойко Борисов на въпроса на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова защо прокуратурата повдига обвинения, а службите разследват само политици от ПП?
Ако имате нужда от по-забавна интерпретация на тези и други събития от седмицата, любимото ни Е.Т. е на вашите услуги:
Продължаваме на вътрешнополитическа вълна с Емилия Милчева и статията ѝ „Тройка премиери с гарнитура“. Тя ни отваря очите за факта, че имаме не един министър-председател, а цели трима – Росен Желязков подписва, Бойко Борисов се показва, Делян Пеевски решава. Няма да издам обаче коя е гарнитурата. Ако искате да разберете, ще трябва да прочетете. Брей, в рима го написах…
В публикацията си „Хоругвата на фундаментализма“ пък Александър Драганов ни обръща внимание върху Българската православна църква, която става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Според него има защо този процес да ни тревожи – още от времето на социализма БПЦ е свързана с Държавна сигурност, а днес тази ѝ зависимост не е изчезнала, а се е прехвърлила към Русия.
Поне нарасналата роля на православието да ни правеше по-човечни, но уви – в България животът на едни хора продължава да се смята за по-ценен от живота на други. Затова тук не става новина, че пожарът, предизвикал смъртта на семейство български граждани с две малки деца, вероятно е запален от омраза към чужденците. Отношението към трагедията в Золинген показва двойния стандарт на страната ни за малцинствата.
Ако тези размишления ви потискат, предлагам бягство във виртуалната реалност с трета част на дискусията на Миглена Николчина и компания за играта „Киберпънк 2077“. Имайте предвид обаче, че разговарящите не се измъкват от сериозните морални проблеми, тъй че, колкото и да бягате, екзистенциалните размисли все ще ви настигат.
Докато сме в полето на виртуалното, преминаваме към статията на Йовко Ламбрев за изкуствения интелект (ИИ) в две части, чиито заглавия съдържат асоциации с общо три филма: „ИИ: Първородният грях“ и „ИИ: нова надежда или невидима заплаха“. Развитието на ИИ докарва едни до възторг, а други до ужас. Йовко обаче ни помага да разберем тази новост в живота ни по-добре, без да изпадаме в крайности. И да не забравяме важността на хората – и на тези, които създават ИИ, и на ползващите го, и на уплашените, и на вдъхновените.
Впрочем напоследък научих за групата Velvet Sundown, чието творчество (дотук два албума) е дело на ИИ. Зорница Христова обаче ни препоръчва само книги от истински автори. Тази седмица е избрала за нас „И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова, мемоарите на Людмила Миндова „Ангелът на прехода. Книга за майка ми и за свободата“ и „Шекспир. Мъжът, който плаща наема“ от актрисата Джуди Денч – интервюта с Брендън О’Хий.
И ето, стигнахме и до моите препоръки. Случвало ли ви се е да харесате някоя книга толкова много, че да ви се прииска да сте попаднали на нея още в тийнейджърските си години – във възрастта, в която определени книги са допринесли за формирането на идентичността ви? Е, при мен е така с „Мидълсекс“ от Джефри Юдженидис, която за мой срам прочетох едва миналото лято. И така ми се услади, че като я свърших, я прочетох още веднъж. И още ще я чета.
В сърцето ми романът се настани до произведения на Селинджър, Мишел Турние и Кърт Вонегът. И не, той не е просто деликатна и смешно-тъжна (само)ирония. Нито е единствено за интерсекс хората. Нито за смутната история на Балканите и гръцките имигранти в САЩ. Нито за трансформацията на Детройт от център на автомобилната индустрия в призрачен град. За мен поне книгата е най-вече за това – какво е да си човек и колко сложно нещо е идентичността.
Още една препоръка. Отсега точа зъби за септември, когато ще е Месецът на фотографията на Веселин Боришев. Но за да се състои той, са нужни средства – поне 8000 лв. Тук може да се информирате как да подкрепите начинанието на Боришев, а заедно с това да се сдобиете и с произведение на изкуството.
Разбира се, винаги ще се радваме да подкрепите и нас, защото благодарение на вашия принос съществуваме.
Надявам се, че повечето от вас ще отворят този бюлетин в близост до морски бряг или планински връх, за да оплакнат окото в природни красоти, докато умът им се дави в поредното „какво по дяволите…?!“, на което ставаме свидетели всекидневно. А ако не ви се дави (или не ви се скача), значи сте си много добре и е редно да подминете предположението ми с презрение. Междувременно аз ще ви завиждам, че така ви е провървяло в живота, че явно нищо не може да ви бутне.
Инак мене тази седмица за малко да ме бутне Тошко Йорданов с това, което е той във и извън Комисията по здравеопазване, но после си казах, че то така си беше и преди, и някак ми стана спокойно, та мога да се броя за marked safe from Тошковото изказване.
Едно друго изказване сякаш малко повече ме афектира – не толкова, колкото афектиран беше самият изказващ се, разбира се, защото то е практически невъзможно. Става дума за опита за отговор на Бойко Борисов, лидер на ГЕРБ, на един от въпросите на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова при традиционните вече срещи пред асансьора в кръгова отбрана.
Борисов първоначално много се радваше да види „Петя“, както свойски се обръщаше към нея. После Петя нещо го изнерви, защото зададе съвсем нормален журналистически въпрос: „Как така службите се задействат и прокуратурата преследва само хора и активисти на „Продължаваме промяната“?“ Борисов, разбира се, много се ядоса, почна да „мята пили, чукове, триони“ (по Учителя на Камен Донев от „Улицата“), врътна се, каза, че повече „няма никога на Вас да Ви отговоря на нито един въпрос“ и стана тя каквато стана… После се извини, защото вероятно е осъзнал или някой съвсем резонно му е напомнил, че имаме право на всякакви емоции, но не и на всякакво поведение.
Стискаме си ръцете, че емоционалната регулация е трудна работа и не на всеки се отдава, и сигурно щеше да е добре да продължим живота си встрани от този епизод от парламентарните кулоари, ако нещо в горното видео не налагаше да му се обърне внимание.
Хубавката репортерка на онлайн изданието „Свободно слово“, която винаги е близо с микрофона си до Борисов и Пеевски, а и до всички правещи изказвания в кулоарите депутати, гледаше Петя Владимирова с такава насмешка (ако си падах по-патетична, щях да добавя „и с презрение“), че на мене вместо да ми стане смешно като на нея, ми стана мъчно. Ако си журналист и демонстрираш такова отношение към колега, и то не към кой да е колега, а към Петя Владимирова, чийто авторитет и опит са всепризнати, значи нещо сериозно се е объркало в тази професия.
Толкова от рубриката „В какво се фиксирах тази седмица“. Минаваме към бързо и стройно представяне на темите, в които са се „фиксирали“ нашите автори, за да може и вие да се фиксирате в каквото намерите за добре.
Светла Енчева е с много сериозна фиксация по линия на човешките права, затова тази седмица коментира прайда в Будапеща, който беше посетен от стотици хиляди души. Разбира се, това се случи благодарение на забраната на правителството на Орбан да има прайд. Висш пилотаж е да забраниш нещо и така да го направиш още по-популярно. Защо обаче прайдът в Будапеща беше посетен и подкрепен от много хора извън куиър средите, може да прочетете в „По прайда ще ги познаете“.
Емилия Милчева се фиксира в едни предсрочни парламентарни избори, които може би се пекат за наесен. „Мъртво вълнение влече към урните“ е тазседмичният ѝ анализ, в който разсъждава на кого и защо му трябват нови избори.
Е.Т. вече 18 епизода е фиксирана в троленето. Този път в светлината на прожекторите е Тошко Йорданов. Защото има такъв народ, има и такъв човек, ако знаете само още какви работи има… Ама айде, няма да ви развалям почивката.
Павлина Върбанова е един от най-фиксираните хора, които познавам. Тя практически това работи – да се фиксира в на хората грешките (заклевам я да остави този словоред така!) и да им ги оправя. Понякога пише и съвсем фиксирани в конкретни проблеми текстове в рубриката „Порция език“, като този: „Грешки (не)човешки“. Материалът на Павлина тази седмица е в съавторство с Георги Караманев от „Дигитални истории“ и двамата провеждат експеримент с изкуствен интелект, за да проверят възможностите му да коригира грешки на български.
Продължаваме с тазседмичните тоестки фиксации и стигаме до четвъртия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“, списван от Йоанна Елми, който този път излезе на 4 юли – националния празник на САЩ. По тази причина Йоанна си позволява един дълбоко личен и тъкмо заради това напълно разкошен текст за държавата гигант, майка на толкова противоречия. Не забравяйте да се абонирате за нюзлетъра на Йоанна.
Ина Иванова и тя е в играта с фиксирането – фиксира се в някого и го интервюира за рубриката на „Тоест“. В нея ви срещаме с хора, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Този път интервюто на Ина е с Пламен Петров, директор на Художествена галерия – Казанлък.
От време на време се фиксираме и в списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. В случая Стефан Иванов чете и препоръчва „Атлас на мъглявите континенти“ от Ихсан Октай Анар. „Ако някой познава и харесва Памук, нека прочете и Анар“, съветва Стефан.
На финала на този бюлетин ви изпращам към един фиксиран в поезията подкаст, в който тази седмица зазвуча стихотворението на Иван Димитров „8 процента“, написано специално за нашата рубрика „Стихотворение на месеца“. В „Четвъртъчна поезия“ – подкаста на книжарница „Махала“, Йордан Жечев чете стихове (които не е писал той) и казва някоя и друга дума (която е писал той) за живота като такъв или онакъв. Абонирайте се, за да ви идва в имейла, защото какво по-хубаво от стихотворение по пощата?! Йордан чете вълнуващо.
Оттук насетне ми остава само да ви пожелая да се фиксирате в приятни хора и добре охладени напитки и да ви благодаря, че сме заедно. За да продължи тази обща фиксация, може да ни подкрепите.
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
