Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-3-8-noemvri/

През последните дни по екрана на компютъра ми нефелно примигват разни невнятни новини, на които не можеш да им хванеш ни главата, ни опашката. Камо ли да ги опитомиш в някакъв строен и разумен наратив. И все тая дали ще е кометата 3I/ATLAS, която в конспираторските групи привиждат като поела на мисия да ни „занулява“, или пък 84-метровият кораб фантом край нос Емине само с двама души екипаж, или пък новината за откриване на суперважна всекидневна въздушна линия до Пакистан (а защо не и до Азкабан, питам се)… Все тая, при положение че у нас всичко, което хвърчи, се яде и тези полуприказни сюжети се оказват идеални за предъвкване в социалните мрежи, а и за разтуха от истински преседливите теми, като например публикувания от Министерството на финансите проектобюджет за 2026 г.

Та за троловете и за обикновените любители на медийната и социалномрежовата разтуха – благи вести от парламента! Задават се чували с пуканки, осигурени с любезната подкрепа на ДПС – Ново начало, „Възраждане“, „Величие“, БСП, ИТН, МЕЧ и независими депутати, които – след множество неуспешни напъни – издебнаха деня с най-много отсъстващи от ПП–ДБ и гласуваха създаването на временна комисия за разследване дейността на Джордж Сорос, Александър Сорос и техните фондации на територията на България. Браво, félicitations, Волдемор падна в капана! Въпросът е какво следва оттук нататък, освен, разбира се, доволните дози прах в очите на всички ни.

Първо, нека тръгнем от факта, че

от много години никой от фамилията Сорос няма фондации, нито пък упражнява дейност на територията на България.

Любимата и на „копейките“, и на „хилядниците“ неправителствена организация Институт „Отворено общество“ отдавна не получава никакво финансиране от Сорос и това е лесно проверимо. Така че ако целта на новогласуваната комисия е да разследва дейността на Соросовите фондации в момента, със същия успех може да започне проверки на провеждащия се – примерно в Негован – събор на марсианците.

Второ, ако неуважаемите разследващи все пак се съсредоточат върху отминали периоди, т.е. преди Джордж Сорос да оттегли дейността си от България, осветляването на „мрежата от влияния“ (по думите на Йордан Цонев) със сигурност ще извади наяве немалко членове и сподвижници на партиите, гласували „за“, които са били подкрепяни през годините от някогашната фондация „Отворено общество“, Център за изкуства „Сорос“ и пр. (включително и като питомци на училищата за политика от началото на новото хилядолетие, където младите и обещаващи кадри от БСП и ДПС бяха особено активни).

И тази свързаност не би била учудваща предвид факта, че в мътилката на 90-те, когато държавата беше абдикирала от ключови сфери, като образование, наука, култура и здравеопазване, именно програмите на така мразения днес у нас американски филантроп осигуриха хиляди ученически, студентски и научни стипендии; стартираха фундаментални за развитието на гражданския сектор проекти; позволиха на студенти, учени, писатели, артисти да пътуват, да се обучават, да повишават квалификацията си, да участват в международни форуми; подкрепиха свободните медии, провеждането на хиляди културни събития, издаването на безброй книги…

На фона на всичко това Йордан Цонев има наглостта да заяви от парламентарната трибуна: „Най-голямата вреда обаче беше не толкова в политиката, колкото в обществения и културния живот, в академичните среди. (…) Да не говорим и за културата, където примерите са даже и от миналата седмица, където започва линч срещу един писател, а друг един го затрупват с награди…“ Очевидно моралният компас на г-н Цонев определя като напълно приемливо един писател да размята картечница из социалните мрежи и като точно толкова осъдително и неприемливо друг писател да получава български и международни награди за добре свършена работа. Интересна логика. И етика. И естетика.

Но нека оставим на мира писателите, към които отпраща в речта си Цонев, и се върнем към по-общия въпрос за нанесената от Сорос вреда в културния и обществения живот. Да си припомним някои от публичните фигури, които попадат в групата на свързаните с дейността на Сорос в България. Част от тези хора вече не са сред живите, но това никога не е пречило на троленето и тричането, особено в полуанонимния комфорт на социалните мрежи. Блага Димитрова, Йордан Радичков, поета Борис Христов, Богдан Богданов, Димитър Аврамов, Райна Кабаиванска ли ще „изчистваме“?! Или стотици преподаватели в български университети?! Или може би целия Нов български университет от вратата до комина?! Хайде, стига глупости!

Трето. И този път съвсем сериозно. Ясно е, че комисията няма да предприеме нищо от това, което на думи възнамерява, не само защото не разполага с необходимите правни основания и реален обект на разследването, но и защото действителната ѝ цел е съвсем друга. А именно – да създава стигми и да нанася имиджови удари върху важни за развитието на културата и на цялото ни общество личности и процеси. Да отравя обществените нагласи. Да изкривява и разгражда едни от малкото смислени разкази за най-близкото ни минало. И да постига това с помощта на армии от тролове, спекулации, корупция, фалшиви новини и евтина пропаганда.

(Не мога да повярвам, че нито веднъж дотук в този текст не споменах името Делян Пеевски. Ето, споменавам го.)

А ако искате да научите още за новосъздадената парламентарна комисия, както и за едно много интересно ново проучване на Институт „Отворено общество“, прочетете седмичния анализ на Емилия Милчева „А ти готов ли си да се биеш за демокрацията?“.

След това дълго и мрачно интро, сигурно и на вас (както и на мен) ви иде да затворите бюлетина и да пуснете кепенците. Но точно в такива моменти на ноемврийска резигнация на прозореца каца Е.Т. , за да упражни влияние и да сложи черешката (пардон, коронката) на седмицата.

Освен всичко казано от Е.Т., в броя може да прочетете още за:

• „Домовете за деца – между институционалното наследство и човешкото лице на грижата“ – един текст на Евгения Тонева за половинчатата деинституционализация и възпроизвеждащата се стигма.
• „Любомир Бабуров: Човекът е положен в своя разказ за света“ – разговор, в който Ина Иванова и Любо от Ratio ни пренасят в един по-добър свят на будната мисъл и вярата в силата на човешкото общуване.
• „Киномания 2025“ – няколко акцента“ – поглед на Нева Мичева към петнайсетина (от общо 55-те) заглавия в предстоящия фестивал, някои от които според нея не са за изпускане.
• В случай че миналата седмица не сте имали възможност да чуете на живо езиковата ни редакторка Павлина Върбанова в епизод 3 на рубриката „Тоест разговаряме“, вече може да го направите по всяко време.

За финал – ако и вие изтрещявате като мен, ето едно парче, на което да си трещим заедно в компанията на Иги Поп. И запомнете – няма вече 5 за 4, няма 6–5, всичко е 6–7!

А докато си подскачате със или без микрофон, ударете един подкрепящ бутон, че ония момци с метлите от парламента идат – и за нас, и за вас.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-27-oktomvri-1-noiemvri/

И тази седмица извънземната ни Е.Т. снизходи към незначителната ни планета и още по-незначителната ни страна, за да представи най-важните новини. Или поне тези, които смятах да засегна и аз. Вместо да ѝ се сърдя, че ме е изпреварила обаче, съм благодарна, защото хем ми спестява напъна да напиша някой и друг абзац, хем освобождава вас от досадата да четете тези абзаци. На вашето внимание – Елена:

Комай единствената тема, която исках да засегна, а Е.Т. не спомена, беше за санкциите на САЩ срещу „Лукойл“. Мислех да ви препоръчам разговор между Иван Бедров, Татяна Ваксберг и Елица Симеонова в „Свободна Европа“, в който става дума как България най-сетне има план… да изготви план за справяне с проблема, чукащ на вратата от няколко години. Правя това обаче съвсем накратко, защото тазседмичната статия на Емилия Милчева е тъкмо за – хей, „Лукойл“, ти роден наш, колко мъки знаеш, колко тайни криеш. Емилия се фокусира върху тъмните петна на Gunvor – компанията, пожелала да купи „Лукойл Интернешънъл“, и върху брауновите движения, които извършва българската държава, надявайки се и този път някак да ѝ се размине.

Останалите публикации в „Тоест“ тази седмица са само култура и финес (като изключим недотам финия бюлетин, който четете в момента).

Тонът беше зададен още в понеделник с рубриката „Игромислие“. Миглена Николчина, Николай Генов, Чавдар Парушев и Еньо Стоянов обсъждат кои са качествата, които правят една електронна игра елегантна. Макар елегантността да не е първото нещо, за което се сеща човек, когато стане дума за геймърство. Но явно има много какво да се каже по въпроса, защото това е само първата част от разговора на „игромислещите“ по темата – значи ще има и още.

С присъщия си финес пък Стефан Иванов разговаря с режисьора Светослав Драганов за документалния му филм „Снежа и Франц“, проследяващ историята на връзката между българка и австриец през социализма. Главните герои са леля и чичо на режисьора, а филмът е не само за една любов, но и за трудното време, в което тя се разгръща.

Финес блика и от новото стихотворение на месеца. То е на Людмила Миндова и се казва „Що е човек, та го помниш…“ Няма да ви кажа нищо повече за него, защото според мен е за предпочитане поезията да се преживява, а не да се обяснява. Освен ако не се учи за изпит, разбира се. Но ми е тъжно за стиховете, чиято „правилна“ интерпретация трябва да се назубри в името на високата оценка. Мъчно ми е и за образованието, което изисква „правилни“ интерпретации. И най-вече за питомците му.

Като стигнахме до образованието – днес, 1 ноември, е Денят на народните будители. Каква по-подходяща дата Владислав Севов да си поговори с безценната будителка и ограмотителка на ползващата интернет част от нацията Павлина Върбанова? Ще можете да проследите диалога им в реално време от 16 часа.

Замислих се защо сайтът „Как се пише?“ и създателката му са толкова популярни. И стигнах до извода, че това е не само защото Павлина ограмотява, а защото го прави благо и деликатно, без да раздава присъди и без да морализаторства. Ала в същото време – коректно и прецизно. И безкомпромисно, когато е убедена в правотата си.

Дойде време и за препоръката ми. Замислих се дали не е със задна дата, защото, когато четете това, вече ще е събота. Но стигнах до извода, че предложението е принципно и в този смисъл не е след дъжд – качулка. Та препоръката ми е да празнувате всичко, което ви се празнува. Стига да не е свързано с възхваляване на идеология, според която едни хора заслужават да живеят, а други – да умрат или най-малкото да бъдат набутани някъде, където никой не ги вижда.

Денят на народните будители е чудесен празник, Хелоуин е източник на радост и тържество на въображението. Защо да ги противопоставяме? А кмета на Елин Пелин, според когото „Пакост или лакомство?“ е равносилно на „Диабет или затвор?“, бих попитала дали сурвакарството е форма на домашно насилие.

И разбира се, винаги препоръчвам да ни подкрепите, ако ви харесва да ни четете. С вашите дарения не само трудът на авторите на „Тоест“ получава достойно възнаграждение, а и редакторският, и коректорският. Коректорката на всеки ред, публикуван на сайта, е самата Павлина Върбанова. Замислете се за колко други български медии се сещате, всички материали на които минават през редактор и коректор. И ако прецените, ударете ни едно рамо. Много ще сме благодарни.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-20-25-oktomvri/

Емилия Милчева, чийто текст „А вие ще танцувате ли с президента?“ може да прочетете в „Тоест“ тази седмица, ми изпрати (за много ми здраве) снимка от Амстердам с цитат от Банкси:

Най-големите престъпления на света се извършват не от хора, които не спазват правилата, а от онези, които ги следват. Хората, които се подчиняват на заповеди, пускат бомби и затриват цели села. 

В този ред на мисли може би е добре да не учим децата да са послушни, защото аман от „послушни“ и „законно избрани“. 

Само казвам, не се заяждам. 

Ако продължа в контекста на непослушанието, е редно на вашето внимание да предложа епизод 28 от поредицата ни „Т.Е. от Е.Т.“, в който ни призовават към безредици. Масови надали ще са, но ако случайно се организирате за нещо, кажете да дойда и аз. 

И състезателите в едни от „най-мъжките“ спортове – моторните, изглежда, са спрели да слушат, само че не треньорите си, а ехото от миналото – разни баналистики, че момчетата не плачат и че не трябва да показват уязвимост. Александър Драганов разказва за шампионите без броня и за промените в представите за мъжественост в мотоциклетизма и Формула 1. 

За едни други стереотипи, които не знам дали борим, или по-скоро налагаме, говори Надежда Цекулова в текста си „Анатомия в огледалото. Естетичната медицина“. Красотата отдавна се мери в кубици и не е в очите на наблюдаващия, а в социалните му мрежи, и по-точно в техния алгоритъм. В България не се поддържа официална статистика за пазара на естетични услуги, но е очевидно, че те са все по-достъпни. И като следствие хората са все по-еднакви. Не ме разбирайте погрешно – пластичната хирургия е супер, стига да не изглеждаме всички като клонирани, ако е удобно. Ако не – здраве да е. 

Много здраве ви пращам с научните новини на Михаил Ангелов. В тях той се опитва да обясни на простосмъртните какви са откритията на учените, спечелили тазгодишните Нобелови награди. Добре че е той, та да разбера какво са квантовите тунелни преходи в макроскопски мащаб.

От личен опит се убедих, че квантовата физика не е за всеки. Затова ви насочвам към един много по-приобщаващ, един вид, инклузивен, както е модерно да се казва, материал – разговора на Стефан Иванов с разкошната Лиз Райт, която ще има концерт на 8 ноември в Пловдив. Лиз е израснала между госпъла и джаза, между църквата и джемсешъните. На въпроса на Стефан дали е важно християнството да бъде приобщаващо, тя отговаря така:

Християнството трябва винаги да бъде врата, която се отваря лесно и остава отворена, защото, ако някой наистина се интересува от посланието на Христос или от библейските ценности, то любовта трябва да бъде в центъра. Затова винаги усещам кога хората са загубили сигнала – когато любовта не е там.

Сигналът е слаб, no connection with this number…

Ще го затваряме вече този бюлетин, че и бездруго дава заето, но преди това две важни неща:

Важно нещо №1: следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с вездесъщата Павлина Върбанова, водещата на рубриката ни „Порция език“, и ще се проведе на 1 ноември 2025 г., събота, от 16:00 ч. на живо в YouTube Live. Мен ако питате, трябва да я пуснат и по националната система за бедствия и аварии, защото масовата употреба на този език наш роден си е абсолютно бедствие.

Важно нещо №2: благодаря ви, че сме заедно и че подкрепяте „Тоест“. Споделяйте нещата, които четете тук или в други медии, които харесвате, разказвайте на приятелите си за нас и участвайте активно в създаването на общности около журналисти или журналистически екипи, които смятате, че си вършат работата качествено. Ако не го правите, просто ще изчезнем. (Тук вместо финал написах шест „смешки“ за отнемането на акредитации на журналисти, обаче ги изтрих всичките, защото отнемането на акредитации на журналисти никога не е смешно.)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-13-18-oktomvri/

Седмицата започна с изключително важно предупреждение, което не бива да подминаваме. „Бюджетът за 2026 г. е изправен пред сериозни трудности“, каза в интервю за БНТ управителят на БНБ Димитър Радев. Уточнявайки, че държавните разходи възлизат на около 40% от брутния вътрешен продукт, той добави:

Ако поддържаме устойчиво тези разходи значително над тази граница, това неизбежно поражда въпроса как ще се финансират. И отговорите не са толкова сложни – чрез дълг или чрез увеличение на данъците, или чрез комбинация от тези две възможности. А те не са добри възможности.

В същия момент Министерството на финансите се бави с проектобюджета, синдикатите шумят за данъчни реформи и увеличаване на осигуровките и данъците, а близки до правителството „говорещи глави“ им пригласят.

След безобразно щедрите увеличения на заплатите в МВР и в другите силови структури на държавата и обвързването на нивото на минималната работна заплата с 50% от средната на фона на скромната производителност на труда, уверено сме се засилили да влезем в еврозоната със свръхдефицит и ускоряваща се инфлация. А после сигурно еврото ще ни е виновно?

В същото това време големите Д-та ни разиграват сценки от самодейни вечеринки. Понеже талантът на Бойко Борисов като стендъп комедиант се поизтърка, напоследък той се упражнява в жанра старогръцка трагедия. В новия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“ Елена Телбис за три минути разхвърля този и други „герои“ от седмицата в различните ъгли на тепиха. Докато мята щанги.

Емилия Милчева също взема за информационен повод гибелния гняв на Бойко Борисов. Според нея ние сме в преддверието на криза и е много вероятно следващите парламентарни избори да изпреварят президентските догодина. Не подминавайте седмичния ѝ политически коментар, озаглавен „Конграчулейшънс, Борисов 2.0“.

Емилия Милчева беше и вторият събеседник в поредицата ни „Тоест разговаряме“. Ако сте пропуснали излъчването на живо, може да изгледате или да изслушате записа на срещата, водена от Владислав Севов – линкове ще намерите в статията за епизода, в която е включен още един отговор от Емилия на зрителски въпрос: „Злодей ли е Пеевски?“

Министърът на образованието Красимир Вълчев не изглежда да е злодей, но ми е личен „любимец“. Така далеч е от моите позиции за миналото, настоящето и бъдещето, че дори неволно не можем да нацелим тема, по която да се доближим на по-малко от 200 светлинни години отстояние. Но понеже социалните мрежи според мен вече са фундаментално вредни, за малко да се подхлъзна по идеята му да ги ограничава за подрастващите. След като прочетох обаче статията на Светла Енчева „Не дай боже училището да стане интересно“, благосклонността ми към МОН и министъра отново се разсея.

Джорджа Спадони започва в „Тоест“ публицистична поредица за събитията в съседна Сърбия, които бяха възпламенени от злощастния инцидент на гарата в Нови Сад преди година. На 1 ноември 2024 г. почти 50-метровата бетонна козирка на новоремонтираната гара рухва върху главите на няколко десетки души, 16 от които умират. Трагедията се превръща в сръбския символ на корупцията, която убива. Последвалите студентски протести, които не стихват вече цяла година, разклатиха управлението на Сръбската прогресивна партия и Александър Вучич както нищо друго досега.

Културните войни са темата на новия текст на Йоанна Елми. Почти няма колебания, че те са симптом за социална криза и пренареждане на обществени и икономически слоеве, но колко разрушителни могат да са последиците? И ако несъгласията (от съвсем недалечното минало) бяха белег за жизнена и здрава демокрация, дали тя ще издържи екстремумите на днешните ни разминавания? Прочетете повече в брой 9 на „Гласовете на Америка“ и се абонирайте за този бюлетин, ако все още не сте.

В съвместната ни рубрика с „Екипът на София“ тази седмица Елена Гечева, която е политолог с фокус върху местните политики, показва какво прави един градски бюджет добър. И че водещото в него са не числата, а целите и идеите, заложени в плана за развитие на местната общност, които числата измерват и оценяват.

Автобиографичният роман „Живей бързо“ от Брижит Жиро е изборът на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. В книгата, отличена с наградата „Гонкур“ за 2022 г., Жиро се опитва да разсъди има ли непредвидимост и непредотвратимост и изчислим ли е животът. Романът прераства в значим социален коментар, минава отвъд личното и засяга колективни измерения, смята Антония.

И накрая – ако миналата седмица Атанас Шиников напълно ви е ошашавил със сложния религиозен контекст на невидимите парични преводи хауала и сте очаквали във втората част (някак естествено или божествено) да се стигне до криптовалутите… уви, този път ще бъдем засилени още по-назад в дълбините на времето, чак до делниците на Пророка Мохамед.

Пожелавам ви приятно четене и гледане. А ако цените нашата журналистическа работа, подкрепете ни. „Тоест“ се издържа от месечните дарения на своите читатели.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-6-11-oktomvri/

Бях си намислила да спомена доста теми от изминалата седмица, но Елена Телбис е представила повечето от тях по-добре, отколкото бих могла, и така е допринесла този бюлетин да не достигне размерите на кратка повест. Затова започвам направо с рубриката на Е.Т.

„Аз пък искам затвор за ИТН“, казва Елена. Имам идея как да стане – ако законопроектът им, предвиждащ затвор за разпространение на информация за личния живот, стане реалност и продължат да я карат както досега, едни от първите, които би трябвало да се озоват зад решетките, са те. Само да припомня, че Лена Бориславова вече осъди Слави Трифонов на първа инстанция тъкмо за уронване на личния ѝ престиж като жена, майка и съпруга. Пък да беше само този случай…

Родната корупция може да е по-силна от държавата, но не и от природата. Наводненията в Елените и Царево са тъжно доказателство за това. В Царево една и съща трагедия се случва за втори път, защото въпреки уж ремонта, глътнал много пари, проблемът не е премахнат. Нали се сещате какво е да повтаряш едно и също, а да очакваш различен резултат?

Междувременно войната на Израел срещу „Хамас“ навърши две години. Познавам хора, които смятат, че убийството на над 67 000 палестинци, повечето от които цивилни, е оправдано. Както и такива, които смятат, че близо 1500 мирни посетители на фестивал са заслужавали да бъдат убити или взети за заложници, защото според тях Израел не трябва да съществува, ерго младежите са се забавлявали на грешното място. Моля, намерете ми друг свят – такъв, в който всеки човешки живот е ценност.

В навечерието на връчването на Нобеловата награда за мир Тръмп, на когото много му се щеше да вземе приза, съвсем се забърза да постигне споразумение между Израел и „Хамас“. Е, не го огря – признанието получи венецуелската опозиционна лидерка Мария Корина Мачадо.

Като стана дума за Тръмп обаче, се сетих как Бойко Борисов говори за сина му като за приятелско дете. На тази тема е и статията на Емилия Милчева „Питчингът на Бойко Борисов“. Ей така, както човек пита децата на приятелите си: „Как е баща ти, мина ли му ишиасът?“, председателят на ГЕРБ предлагал продължение на газопровода „Турски поток“ през България и сваляне на санкциите по „Магнитски“ на Владислав Горанов.

Емилия впрочем е най-редовната авторка в „Тоест“, а статиите ѝ при нас и в „Дойче Веле“ често се препечатват в други медии. Ако и вие като мен обичате да я четете (и гледате, когато е пред камера), имам добра новина за вас – тази събота тя ще участва във втория епизод от видеорубриката ни с Владислав Севов „Тоест разговаряме“. Разговорът с нея ще се излъчва на живо от 16:00 ч. в нашия YouTube канал.

И ако си мислите, че шуробаджанашкият манталитет е типичен само за нашите ширини, може би ще промените мнението си, след като прочетете статията на Анахит Хачикян „Братовчедски сделки в Европарламента“. Макар да няма предвид кръвни братовчеди, Анахит показва как изборът между максимата „Каквото се случва тук, си остава тук“ и даването на международна гласност на проблемите е деликатен не само за българските евродепутати, а и за представителите на всички държави членки.

Ако ви идва отвътре да напишете Европейският Парламент или пък Октомври, новата порция език на Павлина Върбанова на тема „Колко важна e главната буква“ ще ви понамести правописните чакри. Но няма смисъл да се тръшкате или самообвинявате – влиянието на английския език е проникнало дълбоко в нашия. Човешко е да правим такива грешки.

Като заговорихме за човешки неща, стигаме до рубриката ни „Тези хора“ с Ина Иванова, която ни среща с интересни личности, утвърждаващи по един или друг начин човешката ценност. Този път тя разговаря с психоложката Виолета Мартинова, която е основен двигател на филиала на Розовата къща в Пловдив, борейки се за съхраняването не само на живота и здравето, а и на човешкото достойнство на хората със зависимости.

Макар Нева Мичева да не го изтъква в прав текст, хуманистичната ѝ перспектива е от ключово значение за начина, по който гледа филми и говори за тях, както е видно и от новата ѝ статия за иберийската следа във фестивала „Сан Себастиан“. С нетърпение очаквам следващите ѝ публикации за фестивала.

Човешко нещо са и парите. Както и религията. В публикацията си „Да преведеш пари по заръката на Аллах“ Атанас Шиников ни отвежда на културологично пътешествие, за да разкрие връзките между трафикантите на бежанци през България, ИДИЛ, бившия главен прокурор Иван Гешев, философа от XII век Ибн Рушд, по-известен като Авероес, и Пророка Мохамед.

Докато сме на темата за парите, замисляли ли сте се кой и как би могъл да има достъп до финансите ви и изобщо да прави различни неща от ваше име, ако изпаднете в положение да не можете да се грижите за себе си? Сигурно остарявам, но напоследък ме вълнуват такива мисли. Затова се заех да търся информация и я обобщих в статията „Бели пълномощни за черни дни“.

Стигаме до традиционните ми препоръки.

Ако сте изкушени от фотографията, следващата събота може да се включите във Фотомаратона на „ФотоФабрика“ (много „фото“ стана, но не се сещам как да го кажа с по-малко), който ще се проведе в „Топлоцентрала“. Ще има и награди.

Напоследък, когато искам да избягам от безрадостната социално-политическа реалност, се отдавам на странно удоволствие – издирвам песни, чиято музика е вдъхновена от други песни. Нямам предвид кавъри, ремикси или семпли, а асоциативни връзки. Например Dreaming на Blondie е вдъхновена от… Dancing Queen на ABBA.

Още по-интересна е връзката на Life On Mars? на Дейвид Боуи с My Way на Франк Синатра. Оригиналът на My Way всъщност е песента Comme d’habitude на френския музикант Клод Франсоа. Боуи, който през 1968 г. още не се бил прочул, загубил конкурс за версия на Comme d’habitude на английски. Неговата демоверсия е записана директно върху оригинала, но пък си има клип. Та след като англоезичният вариант бил възложен на Синатра и My Way станал световен хит, Боуи направил Life On Mars? напук, като пародия.

Ако съм събудила интереса ви, ето още 10 песни, вдъхновени от други. Сега вие сте наред. Оставям ви с веселяшкия пънк (но със сериозно послание) на Blondie, с който започнах тази игра на музикални асоциации, като същевременно не пропускам да ви напомня, че ако ви харесва да ни четете, добра идея е да ни подкрепите.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-29-septemvri-4-oktomvri/

През лятото четох научнофантастичен роман, в който разселените по луни и прочее небесни тела земляни някъде около две хиляди четиристотин и някоя си година започват да подозират, че може би целокупното човечество е симулация. Сещам се за този – все повече, струва ми се – оптимистичен сюжет (не сонет!, още по-малко сюнет), когато вече няколко дни поред попадам в мрежата – ясно в каква връзка – на израза „вицесветовен шампион“. Направо тръпки ме побиват при мисълта какъв би бил алфа-светът, чието „вице“ е нашият мил и драг, прекрасен нов свят…

Що за перверзен мозък например би създал симулация, в която служители на ДАИ искат подкуп на шофьорите, превозващи техниката за концерта на Роби Уилямс? И по този начин лепват леке на цялата страна и разбира се, на собствените си официални анцузи, с които няколко часа по-късно – ни лук яли, ни лук мирисали – ще скачат в подкрепа на сърцатите момчета от националния отбор по волейбол и ще викат: „Българи-юнаци!“ Що за любител на жанрa политически хорър би изобретил херой като Пеевски, който (тук Платон се върти в гроба) гради Държава и гони от нея т.нар. соросоиди?!

Що за изрод би съчинил учителка в детска градина, която тероризира психически, физически и сексуално четиригодишно момиченце, и то с мълчаливото знание (или поне досещане) на част от персонала?! И що за съдебна система и прочее отговорни институции биха протакали 10 месеца разследването, докато учителката продължава да е учителка (макар и в болнични) и се наложи семейството на детето да вземе нещата в свои ръце и да се появи на екран, каквото и да им струва това… Ами цакането на родителите, осмелили се, видите ли, да оспорят в съда промените в НВО след VII клас, с проверки от социалните?! Ами Благомир Коцев?!! Ами Никола Барбутов?!! Де да беше симулация този наш свят, един глич на точното място и в точния момент щеше да оправи работата. Ама не е. Положението изглежда тревожно устойчиво. И напълно реално…

… Както напълно реално сезонът на политическите убийства в САЩ се завърна с гръм и трясък във втория мандат на Тръмп. За насилствената смърт на Чарли Кърк, как тя се вписва в американската традиция на подобни престъпления и какво сигнализира в настоящия момент – прочетете анализа на Искрен Иванов „Да убиеш политик. Между конституционната свобода и престъплението“.

Още един шокиращ акт, този път от сферата на геополитическото, ни разтърси в самото начало на есента. Нарушаването на въздушното пространство първо на Полша, а после на Естония, Дания и Норвегия от руски дронове и изтребители е първото по рода си от началото на войната на Русия в Украйна. Като безпримерно погазване на граници и споразумения то поставя Европа, НАТО и света пред ново предизвикателство за създаване на „единна система за защита“. Повече по темата четете във външнополитическия анализ на Александър Малинов „Краят на буферните зони“.

Връщаме се в България, където явно сме толкова обръгнали, че новият политически сезон сякаш с нищо не успява да ни шокира. Дори и решението на Върховния касационен съд, че след 21 юли Борислав Сарафов не може да заема легитимно поста главен прокурор, засега не означава нищо друго, освен че вече повече от два месеца той продължава да го заема нелегитимно. На хоризонта обаче се задават избори и за един друг много важен пост – президентския. И това са избори, в които ще участваме всички ние. Седмичният анализ на Емилия Милчева е посветен на тази тема, и по-конкретно на партийните кадрувания около бъдещите предложения за кандидати.

А ако искате да научите малко повече от Емилия за смърдящата кухня на българската политика и какво е да пишеш за нея, докато вдишваш зловонните ѝ изпарения, заповядайте да я видите и чуете: следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще се проведе на живо в YouTube Live на 11 октомври 2025 г., събота, от 16:00 ч. Междувременно ви каним да се включите още преди самото събитие, като отговорите на въпроса в анкетата и зададете въпрос към Емилия.

А ако новините ви се струват ала-бала, може да наваксате на бързи обороти с рубриката на долетялата обратно след двуседмично отсъствие Е.Т., където се казва само истината, на моменти – в стихотворна форма.

За разлика от реалните ужаси и обикновените идиотщини, на които ставаме свидетели на много места по света и у нас, новият сезон на телевизионното риалити „Ергенът“ наистина е симулация на свят, излязъл изпод кьопавите пръсти на пишман естетичен хирург. Както сами виждате от горното ми изречение, това уж забавно-развлекателно шоу поставя и самите нас, зрителите, на половин ръка разстояние от хейта, сексизма и дори мизантропията, така че не е зле да внимаваме в какво се превръщаме пред екраните.

И така, тази седмица имаме удоволствието да публикуваме традиционния анализ по темата на Светла Енчева. (Дано я навием да напише още един текст след края на сезона!) Засега ви пускам въдичка с езиковата инвенция на Светла – „ергенка“. Апропо, на гръцки си има установена форма на думата за женски род – εργένισσa – което на български би могло евентуално да се адаптира като „ергениса“ или „ергеница“, или дори „ергенеса“ (римува се с „контеса“, „папеса“, „мутреса“ и пр.). Всички тези варианти много ми допадат и ще лобирам пред Павлина Върбанова своевременно да ги „валидира“. А вие четете „Ергени и ергенки. Зад булото на равенството в рая“. Като допълнителна литература по темата препоръчваме сонетите на Шекспир и речника на литературните термини за разкош.

Като споменах Шекспир, време е от екрана да се върнем обратно на страницата и да тръгнем „По буквите“. Този път Зорница Христова насочва вниманието ни към новите книги на Димитър Кенаров и Кирил Мерджански – първата публицистична, втората поетическа, – в които страната ни и изобщо светът ни са видени през отстоянието на очудняването (по Шкловски), експеримента и мистификацията.

Нева Мичева пък ни отвежда на юг и на кино – на фестивала в Сан Себастиан, където вещо ни превежда през тазгодишната селекция, изборите на журито и на публиката и разбира се, собствения си избор. Заедно с филмите Нева търси отговора на въпроса „Какво направихме със света?“.

И тъй като отговор скоро няма да получим, бързо прескачаме отново до САЩ с поредната доза от бюлетина на Йоанна Елми „Гласовете на Америка – брой 8“. Този път Йоанна ни призовава да изоставим апокалиптичните новини и сценарии и внимателно да изслушаме няколко яки американски парчета, превърнали се в емблеми на протеста срещу различни издънки, провали и безобразия на политическата класа, на икономическите елити, на полицията, на правосъдната система и прочее. Бих допълнила този своеобразен „саундтрак“ на броя ни с поне още 5 парчета на незаобиколимия Боб Дилън, например Blowin’ in the Wind (1963), Masters of War (1963), A Hard Rain’s A-Gonna Fall (1963), The Times They Are A-Changin’ (1964), With God on Our Side (1964).

Всички тези песни, както и текстовете, които ви предлагаме в броя, нямат нищо общо със симулации, нито пък с „нерукотворните“ ИИ творения. Правим го, защото все още вярваме в главите на раменете си, както и че най-доброто, което можем да направим в събота, е да прекопаем с две ръце градината. После със същите две ръце да прегърнем някого и да отворим написана от човек книга. Или да изгледаме ето този чуден филм на National Geographic, базиран на над 100 часа неизлъчван видеоматериал (доскоро смятан за изгубен) от експедициите в Танзания през 60-те години на напусналата ни преди дни велика жена, изследователка и правозащитничка на животните Джейн Гудол.

Ако и вие вярвате в същото, в което и ние, знаете как да останете с нас и да ни подкрепите. Никога не е късно да го направите.

Приятно четене!

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-22-27-septemvri/

Имах планове този бюлетин да е просто едно Д – да пишем Д и да бегаме. Но главната редакторка на „Тоест“ Ан Фам щеше да ми се кара. А аз не обичам да ми се карат. Освен ако не ми се кара от телевизора Бойко Борисов. Или Делян Пеевски. За тях правя изключение, защото те като ми се накарат, ми става едно такова мило, родно, топло, почвам да викам „Българи юнаци!“ и се успокоявам. 

Та очевидно ще ви се наложи да четете.

Тази седмица „Българи юнаци!“ викахме дружно от Филипините до Калифорния, когато в четвъртък националният ни отбор по волейбол победи САЩ. Абсолютно просълзяващ момент. От силно вълнуващата братска връзка между Александър и Симеон (представям си колко са горди родителите им Владо и Мая Николови, дългогодишни суперуспешни волейболисти), през изключителната спойка в тима, до факта, че най-младият от отбора е роден през 2006 г., когато Делян Пеевски вече е заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии… 

Тука вече не съм сигурна защо съм просълзена, но сълзи има.

На човека с главно Д и на себеподобните му е посветен тазседмичният политически анализ на Емилия Милчева. Текстът ѝ, кръстен красноречиво „Паразитите“, започва с нещо като урок по биология и завършва с нещо като урок по гражданско общество. Първият е много интересен, а вторият е жизненоважен за усвояване. Тук е мястото да благодаря на Иван Червенков, че ни предостави възможността да илюстрираме текста на Емилия с абсолютно епичния му колаж „Барон Дъ“. 

Така и така сме на уроците и науката, нека да ви кажа, че тази седмица имаме и научни новини от Михаил Ангелов. Този път са много навързани, което ги прави още по-любопитни. Михаил ни разказва за нова храна за пчели, за нов вид слънцезащитни кремове, които хем не трепят корали, хем са ефективни за кожата, за разни биосензори, които засичат микропластмаса във води, и за биоинженерната пластмаса, за която стискаме палци да стане факт, за да може да спестим на себе си и на природата споменатите вече микропластмаси.

Горното беше едно много дълго изречение с много повторения, което вероятно изкуствен интелект не би написал – освен ако, разбира се, не му поръчаме да е точно такова. Което ще рече, че този бюлетин, уважаеми читатели, се пише от съвсем естествен интелект със спорни възможности, но колкото – толкова.

За творческите заложби на изкуствения интелект и за етичната част по отношение на ИИ произведенията е текстът на Александър Драганов. Не бива да се притесняваме какво може изкуственият интелект. Трябва по-скоро да се съмняваме в способностите на естествения да поставя граници и да си служи с подобни инструменти за добро. 

Давам бърз пример: от известно време в социалните мрежи се въртят реклами с видео и снимково съдържание на тежко болно дете. Хора по целия свят даряват всякакви суми и вече са натрупани десетки, стотици хиляди долари по сметката на това дете. Само че такова дете по всяка вероятност няма. Такива страдащи родители няма.

Има други, разбира се. Но те едва ли имат сили и нерви да организират подобна маркетингова кампания. Част от тях в момента се чудят къде да скрият или с какво да нахранят децата си. Други са напълно съсипани, защото децата им ги няма – отвлечени са или са мъртви. Трети са по фронтовете и им разказват за света през призмата на войната. 

Такъв родител е украинската режисьорка Алиса Коваленко, която освен артист е и войник. А може би обратното – освен войник е и артист. И затова успява да събере писмата, които пише от фронта до сина си, в един дълбоко личен и същевременно универсален проект – филма „Скъпи мой Тео“. С Алиса Коваленко разговаря Стефан Иванов.

Колко са важни думите и техните значения и през какъв дълъг път минават, за да дойдат при нас, да поседят известно време и да хванат нанякъде другаде, за да започнат да означават и нещо друго – на това е посветена цялата рубрика на Екатерина Петрова „От дума на дума“. Този път по безкрайно любопитен начин в нея се говори за произхода на думата „време“. 

„Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“ е преходът, с който минавам към тазседмичната статия на Светла Енчева, защото – да, човекът може да намери сили в себе си и да влияе на събития и ситуации и по този начин да променя хода на времето. Така се случи с връщането на шоуто на Джими Кимъл на екран. В текста си „Свободата като палачинка“ Светла коментира точно този случай, както и двойните стандарти за свободата на словото и речта на омразата. 

Да се радваме, че все още можем да пишем и да казваме каквото смятаме, че трябва да напишем и да кажем. Е, може и да няма много голям ефект по избори например, но хей, кой ти брои! Няма как да си позволим да загубим тази привилегия и е от съществена важност да подкрепяме хората, които имат какво смислено да кажат и знаят как. Ако се чудите кого да подкрепите (освен „Тоест“, разбира се), подкрепете например Полина Паунова и нейния полусатиричен поглед към политическите събития „Мило Дневниче“ – хем ще се забавлявате, хем ще разберете какво става в държавата.

Ако трябваше аз да обяснявам за държавата и нещата, щеше да е кратко (не като този бюлетин): в държавата стават предимно грозни неща. И за да не ви е много грозно на очите и душата, минете през галерията на ул. „Шипка“ 6 в София от 29 септември до 11 октомври, за да видите ретроспективната изложба на Атанас Гаджев, който, за съжаление, вече не е сред нас, но творбите му продължават да са все така впечатляващи.

И една новина от началото на седмицата – за рубриката си „На второ четене“ медията „Тоест“ беше отличена от Министерството на културата с Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2025 г. в категория „Представяне на българската книга“. В тази рубрика през последните пет години и половина Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова написаха над 100 рецензии за книги.

Завършвам с напомняне да прочетете и стихотворението на месеца, което този път е от Камелия Спасова – защото според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. 

Ние успяваме някак да понесем всички часове от всички дни, защото сме заедно. И ви благодарим за това. Ако харесвате „Тоест“, подкрепете ни, за да не се чудите утре „тия къде изчезнаха“.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-15-20-septemvri/

Казват, че ако една календарна година започне в понеделник, цялата е една такава, понеделнишка, като с махмурлук – тръгва трудно, върви тромаво, скърца по пътя, а краят ѝ е все нейде в далечината. Дано не е така с новата учебна година, която започна в понеделник. И бездруго на учениците никак не им е лесно да съпреживяват криволиците и лъкатушенията на българската образователна система, които сякаш всичките са измислени в някой много труден понеделник.

Но заинати се образователният министър Красимир Вълчев да влезе в историята. Не с нещо полезно, разбира се, а с въвеждането на де факто задължително обучение по религия в рамката на светското училищно образование. И то по начин, който сее чудни проблеми в бъдеще време. На шопския принцип, че законът е „тесна врата у широко поле и само улавите минават през нея“. За нас, улавите, които трябва да намерим начин да опазим секуларната държава от наченките на религиозно заробване, е критичният текст на Светла Енчева тази седмица, смирено озаглавен „Как да погазваме Конституцията и законите добродетелно“.

Иначе, в българската образователна система проблемите с фадрома да ги ринеш, но то пък на министър Вълчев ли да разчитаме да се захване с тежка работа? Затова в „Тоест“ решихме да посрещнем новата учебна година, припомняйки важните неща за българското образование във видеоразговор с Донка Дойчева-Попова, която води рубриката ни „Възможното образование“.

Това е първата от серия срещи с утвърдени автори на „Тоест“, експерти в различни сфери на обществото ни. А всяка от тях ще се излъчва на живо в YouTube канала на медията ни. Водещ на най-новата ни поредица „Тоест разговаряме“ е колегата ни Владислав Севов, съосновател на медията и дългогодишен телевизионен журналист. В следващото предаване на 11 октомври той ще разговаря с вътрешнополитическата ни анализаторка Емилия Милчева.

А според нея (и не само) разплитането на политическия възел, запушил развитието на държавата ни, може да стане единствено с граждански протести. Парадоксално е, но те устройват както опозицията от ПП–ДБ, така и ГЕРБ, за да не бъде партията погълната от ламята „Д“. Устройват и президента Радев – за да се реши най-накрая дали да свали картите. Какво бъдеще ще донесе такова развързване, не знае никой, но… алтернативата е все повече автокрация. Прочетете актуалния коментар на Емилия Милчева „Д. Анатомия на властта“.

Боян Константинов направи своя дебют в „Тоест“ малко преди лятната ни ваканция. Сега ви предлагаме друг негов разговор – този път с Греъм Рийд, независимия експерт на ООН по защита от насилие и дискриминация въз основа на сексуалната ориентация. Интервюто е изключително прагматично и прямо, каквото е и заглавието му: „Правата на ЛГБТ хората са барометър за бъдещето на човешките права“.

Тези от вас, които с интерес са прочели статията „Грешки (не)човешки“ на Павлина Върбанова и Георги Караманев, в която те проверяваха доколко изкуственият интелект може да върши работата на коректор, вероятно сега ще са любопитни да разберат и каква е оценката им на следващото изпитание за ИИ – как се справя като редактор. Прочетете статията „За редакцИИте“.

„Женските психични страдания често имат хормонална основа и зависят от фактори на средата, които могат да бъдат променени. Не се срамувайте да потърсите помощ.“ С този призив завършва най-новият материал на Надежда Цекулова в рубриката ѝ за женско здраве, който публикувахме през седмицата. Психичните страдания, разбира се, не заобикалят и мъжете, но множество статистики и изследвания показват, че жените са по-силно засегнати.

Стефан Иванов е избрал да ни припомни сборника „Лотарията и други разкази“ на Шърли Джаксън в редовната ни рубрика „На второ четене“. Материалът му ни провокира, докато прелистваме книгата, да преместим часовника си от средата на миналия век към наши дни и да се стреснем – от днешните инструменти за онлайн саморазправа и политическо насъскване; от тукашните ужаси, а не от отвъдните; от вкаменените традиции, които могат да са универсално оправдание за всичко и да спрат развитието на цели общности.

И преди да ви пожелая приятно четене, едно обичайно напомняне…

За съжаление, живеем в свят, в който нашите големи Д-та се захранват с кураж и „светли“ примери от отвъдокеанския Д. Недоразумението Доналд Тръмп, запушило развитието на САЩ, все по-открито атакува медиите. През седмицата американският президент заведе дело за клевета срещу New York Times, претендирайки за обезщетение от 15 млрд. долара, което е повече от пазарната капитализация на изданието. Делото срещу The Wall Street Journal също вече е в ход. В четвъртък беше свалено и политическото сатирично шоу на Джими Кимъл, защото компанията собственик търси одобрение от регулатора за голямо корпоративно сливане. Д-тата нямат нужда от критични гласове.

У нас е още по-лесно да бъде запушена устата на журналист. Или да бутнеш цяла медия. Затова подкрепете „Тоест“ – ние няма на кого друг да разчитаме!

А, да… Не сме свалили шоуто „Т.Е. от Е.Т.“, но тази и другата седмица няма да го има. Елена Телбис подготвя премиера на постановката „Слон в стаята“ в „Театър 199“, на която е и автор на текста, и режисьор. Дотогава ще ни липсва – но пък може да си купим билети за една от трите обявени дати през септември и октомври.

Приятно четене и гледане!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-8-13-septemvri/

Какво по-гадно от септември? Новините. Думите не са мои, а на Е.Т., която ни изненада с ново видео още преди края на лятната ваканция на „Тоест“. С това ми спести чуденето дали да споделя прозренията ѝ в началото, или в края на бюлетина – просто ще направя и двете. В началото – епизодът изненада, в края – редовният.

Освен че са гадни, новините стават и все по-абсурдни. След Путин, който опакова желанието си Украйна да се предаде без бой като стремеж към мир, Тръмп се опитва да достигне още по-голямо майсторство в осъществяването на принципа от „1984“ на Оруел „Войната е мир“. След като си поиска Нобелова награда за мир, той преименува Министерството на отбраната на САЩ на Министерство на войната и не престана да праща военни части в американските градове, които не му харесват. Само през последните дни Израел бомбардира жилищен район в катарската столица Доха, защото там имало висши функционери на „Хамас“, а Полша свали с изтребители руски дронове, навлезли във въздушното ѝ пространство. Такива са чудесата на днешния мир.

На тази „миролюбива“ вълна оставаме с бюлетина на Йоанна Елми „Гласовете на Америка“. Седмият му брой е посветен на убийството на неоконсервативния активист Чарли Кърк, застрелян точно по време на разговор със студенти за масовите престрелки в САЩ. Задават се мрачни времена както за САЩ, така и за света, не без страх заключава Йоанна.

В България ситуацията все повече заприличва на виц, макар да не ни е смешно. Да вземем историята с шефа на полицията в Русе, при която нищо от първоначалната официална информация не се потвърди. Не отивал, а се прибирал. Не на фитнес, а от кръчма (пардон, от ресторант). Но дано пострадалият се възстанови (прави ли ви впечатление впрочем липсата на информация за състоянието му?), фактите излязат наяве и всички виновни понесат отговорността си.

Случаят в Русе е един от ярките примери за провалите на МВР, които според Емилия Милчева са жокерът на новия политически сезон, защото имат потенциала да раздрусат властта. Истинската опасност за стабилността на управляващите идва не от предстоящия вот на недоверие, а от улицата, смята Емилия. Виждаме знаци за това в серията малки бунтове във все повече градове. На фона на нарастващ институционален разпад МВР се превръща в декор, изобразяващ, че на държавата всъщност хич не ѝ пука за правата на гражданите ѝ.

Тази седмица беше 9 септември, та се сетих за стихотворението „Добрият празник“ на Цветан Ангелов. В него лирическият герой – момченце, се радва, че Девети септември му купил палтенце и сандалки, дал му геврече, че и знаменце за парада. А през 2025 г. на живеещите в източната част на София 9 септември им даде топла вода, тоест „Топлофикация“ им я пусна след повече от седмица профилактика. Но софиянци да не се оплакват, че смърдели – по различни оценки в България между четвърт и половин милион души нямат достъп (постоянен или никакъв) до питейна вода.

Като стана дума за Девети септември, много младежи днес вярват, че по времето на социализма хората са живели по-добре, отколкото днес, и са били по-щастливи. Нашите автори Теодора Станимирова и Стелиян Ботев също са млади, но не мислят така. Независимо един от друг те предложиха теми, свързани със социалистическите концлагери. Теодора е събрала спомени на оцелели, в които се разказва за смърт, глад и унижения. Стелиян търси отговор на въпроса как архитектурата може да бъде своеобразен език на паметта за травматичното ни минало.

Септември неизбежно се свързва с началото на учебната година. Донка Дойчева-Попова и Пейо Попов проведоха вдъхновяващ разговор за математиката, хората и радостта с неконвенционалния преподавател по физика Лъчезар Симеонов, чиято школа посещават от ученици до пенсионери. Освен да прочетете разговора с него, може и да го чуете в неподправения му блясък.

Донка впрочем ще е първата от пишещите за „Тоест“, които вие, нашите читатели, вече в качеството си на зрители, ще имате възможността да видите в новата ни рубрика „Тоест разговаряме“. В нея телевизионният журналист и съосновател на „Тоест“ Владислав Севов ще ни среща веднъж месечно с някои от авторите в сайта. Разговорът, който ще се проведе тази събота, 13 септември, от 16 ч., ще се излъчва пряко. Ще можете да го гледате в канала ни в Youtube, както и във Facebook.

Разговорите са предпоставка за формиране на общност. Книгите – също. В рубриката „Тези хора“ Ина Иванова ни среща с преводачката от нидерландски Мария Енчева, която заедно с Йордан Жечев създава независимата книжарница „Махала“, и около това място се завихря общност. Как го постигат? Ами като предлагат само книги, които лично харесват.

Навечерието на новата учебна година е подходящ повод да си спомним, че в България има деца, с чиито семейства образователната система няма как да се оправдае – по простата причина, че те нямат родители, които да се грижат за тях. В първата си от поредица статии Евгения Тонева ни разказва за реформата на домовете за деца – между обещанията и реалността. Приключването на процеса на деинституционализация на домовете се обявява с фанфари, но за стотици деца на практика нищо не се променя.

Както ви обещах в началото, завършвам прегледа на новото в „Тоест“ с още един епизод на „Т.Е. от Е.Т“, в който Елена Телбис говори за гадни неща по начин, който ни кара да се засмеем.

Дойде време и за препоръката ми. Ако и вие като мен харесвате Педро Алмодовар, вероятно ще ви се услади и сериалът „Гняв“ (Rage на английски, Furia на испански) по HBO MAX. Макар да не са режисирани от известния испански режисьор, разказаните в него преплитащи се истории на няколко жени определено носят алмодоварски дух. Не само заради участието на звездата от „Всичко за майка ми“ Сесилия Рот, а и заради начина, по който са едновременно смешно-тъжни, брутални и абсурдни. За себе си кръстих сериала „Жени отвъд ръба на нервната криза“.

За финал препоръчвам да ни ударите едно рамо, ако ви харесва да ни четете, защото съществуваме благодарение на подкрепата от читателите ни.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-28-yuli-2-avgust/

Някъде в началото на 90-те баба ми се пенсионира като учителка по биология и – забележете – физическо възпитание (господи!) и стана възпитателка в дом за деца и юноши. Домът се намираше в родното село на дядо, много близо до града, в който живееха цял живот с баба и в който им гостувах по цяло лято. 

Домът е заличен през 2016 г. Проверих. Какво се е случило с последните пребивавали в него деца – не знам. Знам как ми изглеждаха нещата отвътре, докато баба ми работеше там, защото съм прекарвала дни наред в игри с децата от дома, спала съм в него, хващала съм необходимото количество въшки, с които всеки уважаващ себе си човек трябва да се обзаведе през лятото, и пр. А когато не ходех в дома, много обичах баба да ми разказва истории за Д. и Я. – едно от момичетата и едно от момчетата, които обитаваха сиропиталището (то си беше точно такова – децата там си нямаха никого и не се ползваха други купешки названия, целящи да прикрият, че децата там си нямат никого). 

Д. и Я. бяха по-големи от мен и постоянно правеха глупости, на които се възхищавах до безобразие. Това побъркваше баба ми, която с тези истории всъщност целеше да ми обясни как НЕ се прави в този живот и колко строги са наказанията, които въпросният живот ти налага. 

Най-страшното наказание беше Тодорка Боева. А тя беше една нищо и никаква дървена показалка, с която баба ми твърдеше, че „съветва“ непослушните. И понеже никак не вярвах, че тази пръчица, която по-скоро приличаше на диригентска палка, отколкото на уред за мъчения, върши нещо, един ден я взех и се шибнах през краката. Ами трябва да ви кажа, че си вършеше идеална работа. А колко ми е бил акълът, това е тема на друг разговор. 

Когато се самопосъветвах, провидях баба си като злодей, децата – като жертви и всичко се промени. Повече не отидох в дома. Не попитах за Д. и Я. Не отворих дума за работата ѝ. Разделих злодея на сиропиталището от личността на моята най-обична баба и продължих да си живея така, по детски. 

Скоро след това баба се разболя. Сражава се достойно с тежки болести още няколко години и почина. 

След много време при едно от посещенията ми при дядо на улицата ме спря млада жена. 

– Здравей, Боряна. Помниш ли ме? Аз съм Д., бях ученичка на баба ти в дома.

Как да не я помня?! 

Д. се беше омъжила. Беше станала шивачка. Имаше две малки деца. Оказа се, че баба ми не е била злодеят, за когото съм я мислила. Тодорка Боева е играла само епизодични и по-скоро комични роли. Д. е благодарна, че баба ми е била част от живота ѝ, и много се натъжила, като разбрала, че е починала. Попитах я за Я., но тя не знаеше нищо за него. Щеше ми се да я попитам за още един милион неща, които насилствено бях преименувала в номенклатурата на спомените от хубави на лоши. А при нея сякаш се беше случило обратното. 

Спомних си за тази среща с Д. заради историята с насилваните деца в интернат в с. Варненци и най-вече заради призива на БХК: 

… за етично и щадящо отразяване на случая. Информацията за преживяното от децата следва да се поднася без детайли, с уважение към тяхното достойнство и личностна неприкосновеност. Разкриването на самоличността им – директно или чрез описание – е недопустимо и представлява допълнителна форма на насилие. 

Дадох си сметка, че си позволяваме да ги размятваме напред-назад тези деца, защото те за нас на практика не съществуват. Това са някакви си Д. и Я., М. и Ц., и пр., които са абстракция. И насилието, което преживяват, е абстрактно, затова нямаме проблем да го подреждаме в кликбейт заглавия. И хубавите моменти, които вероятно имат, също са абстрактни, затова нямаме угризения да ги зачеркнем, взривявайки като емоционални терористи всеки приблизително хубав спомен, в който са успели да се приютят. Така, както навремето наивно сумирах детските си представи и ги сложих на масата като единствения верен резултат от уравнение, в което всичко ми беше неизвестно. 

Когато медиите отразяват подобни новини, показвайки снимки на децата и разкривайки безскрупулно тяхната самоличност, и когато ние ги четем настървено – защото хората така правим, – всички заедно разчовечаваме жертвата и не ѝ даваме шанс да се определи по друг начин, освен с насилието, което е преживяла.

А пък в повечето случаи нищо не разбираме и нищо не знаем. Само си мислим, че всичко ни е ясно.

Ето какво стана ясно в „Тоест“ в последната седмица преди ваканцията ни:

• как един специалист по маркетинг и комуникации и хардкор и пънк фен по душа създаде отбор по ръгби в Пловдив – от Ина Иванова;
• какво ни препоръчва Стефан Иванов в „На второ четене“;
• как се прави мляко без крави, има ли шанс за потомство от еднополови родители и кой ни навестява от Далечния космос – от Михаил Ангелов
• как се гледат смръчкули в оранжерия и какво да сготвим с тях – от Чило Попов;
• как да си спечелите среща с Е.Т., на която тя няма да дойде – в новия епизод на видеопоредицата ни „Т.Е. от Е.Т.“;
• кой и защо иска да демонтира Комисията за противодействие на корупцията – от Емилия Милчева;
• колко много не знаем за Статуята на Свободата и за историята на имиграцията в страната, приютила най-много имигранти през годините – в брой 6 на бюлетина „Гласовете на Америка“, списван от Йоанна Елми.

„Тоест“ ще се завърне в началото на септември. Ако виждате смисъл в това, което правим – подкрепете ни. Ако не виждате – здраве да е. 

Хубаво лято!

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-21-26-yuli/

Живеем в най-добрия от всички възможни светове,

не смятате ли? Казвам го не защото съм фен на Лайбниц (или на учителя Панглос), а заради невероятния късмет да обитаваме най-прекрасната на света държава, да сме оглавявани от най-достойния възможен президент, да сме управлявани от най-честните и най-способни политици и депутати, да сме напътствани и информирани от най-интелигентните и най-безпристрастни медийни магнати, да сме пазени от най-смелата и най-неподкупна полиция, да сме защитавани от най-справедливия и най-некорумпиран съд, алелуя във висините, gloria in excelsis и пр.!

Ами ето така трябва да се пише… А не като колегата ни Борис Митов, който е плюл на огромния си късмет да живее в рая на земята, изнасяйки факти срещу един възможно най-честен и безскандален съдия, причинявайки му по този начин фамилни тегоби и стомашно-чревен дискомфорт. И сега ще си плаща колегата – и той, и медията, публикувала тези безрадостни и неблагодарни писания. Ще плаща, ще чете „Кандид“ и ще се превъзпитава в граждански оптизимъм.

Дотук с шегичките! През изминалата седмица натискът върху независимата журналистика достигна нови върхове чрез това показно дело. Ако по някаква причина (покрай пуми и пожари, планини и морета, сватби и погребения) новината ви е подминала, прочетете призива на АЕЖ за подкрепа на Борис Митов и „Медиапул“ – там целият случай е подробно описан*. А ако в близост до вас се организира протест в тази или в друга връзка, засягаща безчинствата в съдебната власт и изобщо в съдебната система, излезте и протестирайте! И без това вече е късно, а съвсем скоро ще стане не просто безнадеждно късно, а изобщо безнадеждно.

Това тревожно усещане, породено от сянката, която се е проснала върху близкото и по-далечното бъдеще, е уловено в тазседмичното есе на Светла Енчева. Защо след падането на желязната завеса надеждите за утрешния ден постепенно бяха пронизани от все по-близкия и апокалиптичен хоризонт, допълнително скъсен и от технологичния бум, на който сме свидетели в момента? И защо миналото подмолно овладява контрола над настоящото ни биографично време? Четете повече за това в „Сбогом, бъдеще. Здравей, минало“.

Съществува съвсем реален риск покрай основателните тревоги за бъдещето и захласа по миналото да проспим някои възможности, които единствено настоящият момент предоставя. „Някой чу ли Иван Костов?“ – пита Емилия Милчева във връзка с интервюто на бившия премиер по bTV и анализира ситуацията, в която все още е възможна обща президентска кандидатура на т.нар. демократична общност. Но част от тази общност ли е ГЕРБ? И могат ли ПП–ДБ да преглътнат такъв компромис в името на европейското бъдеще на България?

Докато подобни въпроси и перспективи допълнително нажежават и без това жежките юлски дни, на Е.Т. ѝ е топло. Ама много топло. Направо ѝ прекипява от жега. Може би затова седмичната ѝ видеосводка преминава през няколко агрегатни състояния: Е.Т. ту вземе, че втвърди тона, ту плесне с ръце, па прегърне целия свят, в който „с чуден марш пристига векът на любовта“, ту се тръшне за остров. Изобщо… хормонът на лятото не прощава на никого.

Като казах „хормон“, нека плавно преминем към рубриката на Надежда Цекулова за женското здраве. Този път темата ѝ е „Истинският живот на женското либидо“, а героини на текста са няколко жени на различна възраст, които споделят с читателите на „Тоест“ мисли за секса, породени от собствения им сексуален опит. А Надежда обяснява казаното от тях през някои хормонални процеси, протичащи в женския организъм.

И нека сега от телата и техните проблеми се прехвърлим към местата, които обитаваме – градовете. Анета Василева се завръща с поредните новини от света на архитектурата. В този случай те са в жанра на добрите стари ненаучени уроци. И ако в момента актуалната дума, която предизвиква ожесточени он- и офлайн спорове, е геноцид, то не по-малко актуална е думата урбицид – „унищожаване на градове“. Газа и Бахмут са новите Варшава и Сараево. А често пъти бляскави архитекти, движени от инстинкта на лешояда, връхлитат върху руините и ги превръщат в екран, на който прожектират собственото си его. Повече за границите на цинизма и отговорността в тази професия четете в „Урбицид. Руините на войната и провалите на архитектурата“.

И така, новите варвари разрушават градените тухла по тухла човешки светове. На съвременните архитекти се полага да възкресят съсипаните от войните градове. А междувременно екип от учени генетици, генеалози, археолози и изкуствоведи от години работи по смайващ проект за пълна реконструкция на генетичния код на Леонардо да Винчи, като за целта са издирени 35 живи роднини на художника. Повече за проекта четете в разказа на Анастасия Орманджиева „Дешифриране на гениалността на Леонардо да Винчи“.

Още една седмица остава до августовската ни ваканция, но вече я предвкусваме със стихотворението „от високото капе мед“ на Владислав Христов, в което – за разлика от прозата – пушката не гръмва, макар да е налице през цялото време.

Вие обаче не гледайте на нашия бутон за подкрепа (по-долу) като на пушка в стихотворение. (Все пак живеем в гъста и задушлива проза.) Та спомнете си какво казва Чехов и бързо натиснете спусъка. Бум!

Приятно четене и гледане! 

* Докато пишех този текст, средствата за покриване на обезщетенията по делото срещу Борис Митов и „Медиапул“ бяха събрани. За по-малко от 24 часа.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-14-19-july/

Българинът остава оцеляващ вид, самотен играч, лесно податлив на чужди влияния. Ще събира капачки за кувьози, ще дарява за хора, които не познава, но няма да се изправи с името си, за да защити правото си на свободен израз, на правосъдие, еднакво за всеки. 

Това е цитат от един от материалите в „Тоест“ от тази седмица.

… най-хубавото, което трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив, както заради себе си, така и заради последствията за останалите.

А това е едно от най-древните определения за справедливостта. Негов автор е Сократ, който е цитиран от Платон.

Тези дни у нас е повече от очевидно, че без справедливост и без институции, които да въздават справедливост, държавата е като сграда с компрометиран фундамент, под чийто покрив никой не се чувства защитен. Нито близките на загиналите по пътищата, нито хората, които се опитват да създават блага с честен труд и бизнес, нито измамените, ограбените или жертвите на какъвто и да е вид насилие.

Обществото ни ще почувства отново държавността, икономическите перспективи и прогреса едва когато осъзнае, че трябва да отвоюва обратно пленените механизми за въздаване на справедливост. И няма друга по-важна битка. За новата протестна вълна и за това дали се задават нови избори и кой ще мигне пръв, пише Емилия Милчева в седмичния си политически коментар „Ще се вика ли силно „Оставка“?“.

Девет милиона мишлета… За този популярен рефрен от 90-те пък се сетих, докато гледах 20-тия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, алтернативния преглед на събитията от седмицата.

Иначе, след около девет месеца у нас ще започне да се прилага новоприетият Закон за личната несъстоятелност. Това време е нужно на Министерството на правосъдието, за да подготви въвеждането му. Лошото е, че проблемите, които бяха дискутирани извън парламента, не намериха отражение в текстовете на новия закон. Светла Енчева прави сравнение с германския му вариант в тазседмичната си статия.

В петия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“, който Йоанна Елми списва специално за читателите на „Тоест“, може направо да загубите равновесие. Нарочно е. В него са събрани интересни новини за актуални събития отвъд океана без директен авторски коментар. А всъщност коментарът си е там – ще го намерите ли? Краят е безмилостен… като действителността.

Напоследък, като споменаваме Америка, някак естествено идва да погледнем или към Китай, или към Иран… Този път ще е Иран. Заради Искрен Иванов и анализа му „Ядрената дилема на Иран: Към сделка или към нова война?“, в който може да прочетете какви са възможните сценарии, заедно с подробен контекст за всеки от тях.

Боян Константинов е юрист в системата на ООН в областта на човешките права и дебютира като автор в „Тоест“ с интервю с проф. Лий Баджет, която изследва икономическите щети от хомофобията и неравноправното третиране на ЛГБТИ+ хората. Защо, ако те са приети в обществото, от това ще спечели икономиката и всички ще живеем по-добре – прочетете в статията „Равенството като инвестиция“.

„Ако не можеш да нахраниш детето си“ е заглавието на много важен текст от Надежда Цекулова, в който тя обръща внимание на това как децата, попадащи в институции, почти винаги са от ромски семейства. И от едната страна на монетата са предубежденията на социалните служби, но от другата е бедността, която обаче е тълкувана като „пренебрегване“, а лошите жилищни условия, вървящи в комплект с нея – като „непосредствена опасност“ за отнетото от родителите му дете. Така бедността (сякаш вече не е достатъчно наказание) се наказва допълнително и с отнемане на деца.

Ако сте израснали или съзрявали през 90-те, вероятно продължава да ви е любопитен всеки поглед върху това интересно време. Отпечатъкът, който то остави върху нас, е централната тема на романа „Тръпка“ от Марта Джидо. Това е една от най-обсъжданите книги в съвременната полска литература и избор на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. Според нея романът е и своеобразен tribute към аналоговото време.

И нека завършим с един вдъхновяващ разговор на Ина Иванова с Любомир Попйорданов. Той е човек, който е трудно да бъде вкаран в рамка – художник, юрист, привърженик на алтернативния туризъм, който в края на интервюто ще ни посъветва да бързаме бавно и да внасяме смисъл в скоростта.

Цитатът в началото на седмичния ми бюлетин е от същия този разговор.

Приятно четене и гледане!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-7-12-yuli/

Може да се поздравим – България беше окончателно одобрена за еврозоната, с което евроинтеграцията на страната технически приключва. Занапред, ако има „Европа на две скорости“ и сме в групата с по-бавната скорост, само ние сме си виновни за изборите, които сме направили, и за това, че не контролираме достатъчно избраниците си.

Празничното настроение от приемането в еврозоната обаче беше помрачено от ареста на кмета на Варна Благомир Коцев – по скалъпено обвинение и без доказателства. Как човек да не се сети за избухването на Бойко Борисов на въпроса на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова защо прокуратурата повдига обвинения, а службите разследват само политици от ПП?

Ако имате нужда от по-забавна интерпретация на тези и други събития от седмицата, любимото ни Е.Т. е на вашите услуги:

Продължаваме на вътрешнополитическа вълна с Емилия Милчева и статията ѝ „Тройка премиери с гарнитура“. Тя ни отваря очите за факта, че имаме не един министър-председател, а цели трима – Росен Желязков подписва, Бойко Борисов се показва, Делян Пеевски решава. Няма да издам обаче коя е гарнитурата. Ако искате да разберете, ще трябва да прочетете. Брей, в рима го написах…

В публикацията си „Хоругвата на фундаментализма“ пък Александър Драганов ни обръща внимание върху Българската православна църква, която става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Според него има защо този процес да ни тревожи – още от времето на социализма БПЦ е свързана с Държавна сигурност, а днес тази ѝ зависимост не е изчезнала, а се е прехвърлила към Русия.

Поне нарасналата роля на православието да ни правеше по-човечни, но уви – в България животът на едни хора продължава да се смята за по-ценен от живота на други. Затова тук не става новина, че пожарът, предизвикал смъртта на семейство български граждани с две малки деца, вероятно е запален от омраза към чужденците. Отношението към трагедията в Золинген показва двойния стандарт на страната ни за малцинствата.

Ако тези размишления ви потискат, предлагам бягство във виртуалната реалност с трета част на дискусията на Миглена Николчина и компания за играта „Киберпънк 2077“. Имайте предвид обаче, че разговарящите не се измъкват от сериозните морални проблеми, тъй че, колкото и да бягате, екзистенциалните размисли все ще ви настигат.

Докато сме в полето на виртуалното, преминаваме към статията на Йовко Ламбрев за изкуствения интелект (ИИ) в две части, чиито заглавия съдържат асоциации с общо три филма: „ИИ: Първородният грях“ и „ИИ: нова надежда или невидима заплаха“. Развитието на ИИ докарва едни до възторг, а други до ужас. Йовко обаче ни помага да разберем тази новост в живота ни по-добре, без да изпадаме в крайности. И да не забравяме важността на хората – и на тези, които създават ИИ, и на ползващите го, и на уплашените, и на вдъхновените.

Впрочем напоследък научих за групата Velvet Sundown, чието творчество (дотук два албума) е дело на ИИ. Зорница Христова обаче ни препоръчва само книги от истински автори. Тази седмица е избрала за нас „И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова, мемоарите на Людмила Миндова „Ангелът на прехода. Книга за майка ми и за свободата“ и „Шекспир. Мъжът, който плаща наема“ от актрисата Джуди Денч – интервюта с Брендън О’Хий.

И ето, стигнахме и до моите препоръки. Случвало ли ви се е да харесате някоя книга толкова много, че да ви се прииска да сте попаднали на нея още в тийнейджърските си години – във възрастта, в която определени книги са допринесли за формирането на идентичността ви? Е, при мен е така с „Мидълсекс“ от Джефри Юдженидис, която за мой срам прочетох едва миналото лято. И така ми се услади, че като я свърших, я прочетох още веднъж. И още ще я чета.

В сърцето ми романът се настани до произведения на Селинджър, Мишел Турние и Кърт Вонегът. И не, той не е просто деликатна и смешно-тъжна (само)ирония. Нито е единствено за интерсекс хората. Нито за смутната история на Балканите и гръцките имигранти в САЩ. Нито за трансформацията на Детройт от център на автомобилната индустрия в призрачен град. За мен поне книгата е най-вече за това – какво е да си човек и колко сложно нещо е идентичността.

Още една препоръка. Отсега точа зъби за септември, когато ще е Месецът на фотографията на Веселин Боришев. Но за да се състои той, са нужни средства – поне 8000 лв. Тук може да се информирате как да подкрепите начинанието на Боришев, а заедно с това да се сдобиете и с произведение на изкуството.

Разбира се, винаги ще се радваме да подкрепите и нас, защото благодарение на вашия принос съществуваме.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-30-yuni-5-yuli/

Надявам се, че повечето от вас ще отворят този бюлетин в близост до морски бряг или планински връх, за да оплакнат окото в природни красоти, докато умът им се дави в поредното „какво по дяволите…?!“, на което ставаме свидетели всекидневно. А ако не ви се дави (или не ви се скача), значи сте си много добре и е редно да подминете предположението ми с презрение. Междувременно аз ще ви завиждам, че така ви е провървяло в живота, че явно нищо не може да ви бутне.

Инак мене тази седмица за малко да ме бутне Тошко Йорданов с това, което е той във и извън Комисията по здравеопазване, но после си казах, че то така си беше и преди, и някак ми стана спокойно, та мога да се броя за marked safe from Тошковото изказване. 

Едно друго изказване сякаш малко повече ме афектира – не толкова, колкото афектиран беше самият изказващ се, разбира се, защото то е практически невъзможно. Става дума за опита за отговор на Бойко Борисов, лидер на ГЕРБ, на един от въпросите на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова при традиционните вече срещи пред асансьора в кръгова отбрана. 

Борисов първоначално много се радваше да види „Петя“, както свойски се обръщаше към нея. После Петя нещо го изнерви, защото зададе съвсем нормален журналистически въпрос: „Как така службите се задействат и прокуратурата преследва само хора и активисти на „Продължаваме промяната“?“ Борисов, разбира се, много се ядоса, почна да „мята пили, чукове, триони“ (по Учителя на Камен Донев от „Улицата“), врътна се, каза, че повече „няма никога на Вас да Ви отговоря на нито един въпрос“ и стана тя каквато стана… После се извини, защото вероятно е осъзнал или някой съвсем резонно му е напомнил, че имаме право на всякакви емоции, но не и на всякакво поведение. 

Стискаме си ръцете, че емоционалната регулация е трудна работа и не на всеки се отдава, и сигурно щеше да е добре да продължим живота си встрани от този епизод от парламентарните кулоари, ако нещо в горното видео не налагаше да му се обърне внимание. 

Хубавката репортерка на онлайн изданието „Свободно слово“, която винаги е близо с микрофона си до Борисов и Пеевски, а и до всички правещи изказвания в кулоарите депутати, гледаше Петя Владимирова с такава насмешка (ако си падах по-патетична, щях да добавя „и с презрение“), че на мене вместо да ми стане смешно като на нея, ми стана мъчно. Ако си журналист и демонстрираш такова отношение към колега, и то не към кой да е колега, а към Петя Владимирова, чийто авторитет и опит са всепризнати, значи нещо сериозно се е объркало в тази професия.

Толкова от рубриката „В какво се фиксирах тази седмица“. Минаваме към бързо и стройно представяне на темите, в които са се „фиксирали“ нашите автори, за да може и вие да се фиксирате в каквото намерите за добре.

Светла Енчева е с много сериозна фиксация по линия на човешките права, затова тази седмица коментира прайда в Будапеща, който беше посетен от стотици хиляди души. Разбира се, това се случи благодарение на забраната на правителството на Орбан да има прайд. Висш пилотаж е да забраниш нещо и така да го направиш още по-популярно. Защо обаче прайдът в Будапеща беше посетен и подкрепен от много хора извън куиър средите, може да прочетете в „По прайда ще ги познаете“.  

Емилия Милчева се фиксира в едни предсрочни парламентарни избори, които може би се пекат за наесен. „Мъртво вълнение влече към урните“ е тазседмичният ѝ анализ, в който разсъждава на кого и защо му трябват нови избори.

Е.Т. вече 18 епизода е фиксирана в троленето. Този път в светлината на прожекторите е Тошко Йорданов. Защото има такъв народ, има и такъв човек, ако знаете само още какви работи има… Ама айде, няма да ви развалям почивката.

Павлина Върбанова е един от най-фиксираните хора, които познавам. Тя практически това работи – да се фиксира в на хората грешките (заклевам я да остави този словоред така!) и да им ги оправя. Понякога пише и съвсем фиксирани в конкретни проблеми текстове в рубриката „Порция език“, като този: „Грешки (не)човешки“. Материалът на Павлина тази седмица е в съавторство с Георги Караманев от „Дигитални истории“ и двамата провеждат експеримент с изкуствен интелект, за да проверят възможностите му да коригира грешки на български.

Продължаваме с тазседмичните тоестки фиксации и стигаме до четвъртия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“, списван от Йоанна Елми, който този път излезе на 4 юли – националния празник на САЩ. По тази причина Йоанна си позволява един дълбоко личен и тъкмо заради това напълно разкошен текст за държавата гигант, майка на толкова противоречия. Не забравяйте да се абонирате за нюзлетъра на Йоанна.

Ина Иванова и тя е в играта с фиксирането – фиксира се в някого и го интервюира за рубриката на „Тоест“. В нея ви срещаме с хора, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Този път интервюто на Ина е с Пламен Петров, директор на Художествена галерия – Казанлък.

От време на време се фиксираме и в списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. В случая Стефан Иванов чете и препоръчва „Атлас на мъглявите континенти“ от Ихсан Октай Анар. „Ако някой познава и харесва Памук, нека прочете и Анар“, съветва Стефан.

На финала на този бюлетин ви изпращам към един фиксиран в поезията подкаст, в който тази седмица зазвуча стихотворението на Иван Димитров „8 процента“, написано специално за нашата рубрика „Стихотворение на месеца“. В „Четвъртъчна поезия“ – подкаста на книжарница „Махала“, Йордан Жечев чете стихове (които не е писал той) и казва някоя и друга дума (която е писал той) за живота като такъв или онакъв. Абонирайте се, за да ви идва в имейла, защото какво по-хубаво от стихотворение по пощата?! Йордан чете вълнуващо.

Оттук насетне ми остава само да ви пожелая да се фиксирате в приятни хора и добре охладени напитки и да ви благодаря, че сме заедно. За да продължи тази обща фиксация, може да ни подкрепите.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-23-28-yuni/

в цялата писана история на човечеството за около 3400 години
периодите на пълен мир са не повече от 268 години
8 процента мир 92 процента война
това е човечеството
8 процента мир 92 процента война
това е човекът

А това е фрагмент от стихотворението на месец юни „8 процента“, написано от Иван Димитров специално за „Тоест“. Но макар поетическите жанрове да са недвусмислено художествени, горното твърдение е реален факт (или поне е бил такъв през 2003 г. – със сигурност с днешна дата процентите са се изменили, и то не в полза на човечеството). Изминаващата седмица отново го доказва, напомняйки за перманентния „хормонален дисбаланс“ на света, в който живеем. И в който – както обича да казва една приятелка – всички сме заложници на високите нива тестостерон, управляващи онези, които ни управляват.

Ако чичковците „на стероиди“, които „редят“ по-големите територии и групи от хора, започват войни, докато твърдят, че ги спират, и стрелят, докато декларират прекратяване на огъня, дребните риби си купуват екзотични диви зверове за домашни любимци (мяу, бе!), за да ги гонят след това из несвойствени за тях хабитати. С малко повече фантазия и помощ от приятел, пардон от истинския всенароден домашен любимец ChatGPT, току-виж и левът балкански (животното, не валутата) се върне (или понаучному – бъде реинтродуциран) по нашите земи, за да бори еврото и да сложи в ред разните там пуми, пантери и прочее дезертьори от чуждестранни легиони.

Във всеки случай, докато се кикотите на миймове с фейк черни острозъби котенца, хвърляйте и по един поглед към собствения ви двор – понякога реалността бива внезапно изобретателна.

И докато недалеч от нас хвърчат балистични ракети, у нас хвръкна оставката на Кирил Петков. Причината – ендемична за политическия ни хабитат „мръсна бомбичка“, която може да се окаже с дълготраен радиоактивен ефект. Но и разбира се, сложни вътрешнопартийни проблеми в ПП, свързани със слаба кадрова политика, усядане в определени инерции, характерни за навлизането на формацията в етап на партийна зрелост в съответния отровен контекст и пр. Повече за случилото се и за възможните последствия четете в анализа на Емилия Милчева „Промяната продължава (ли?)“.

А ако (напълно разбираемо) ви е писнало да четете, изгледайте новото видео на скъпоценната Е.Т. – както винаги е пълно с мрачна жизненост и свежи идеи за бъдещето.

Но нека се опитаме да подадем глава навън от кочината, преди да сме се усмърдили необратимо…

В тази седмица на ескалация на военните конфликти се връщаме към паметно събитие от миналия век, написало до голяма степен кодовете на днешен Китай. В позадрямалата си през последните години рубрика „Китай отвътре“ Стефан Русинов ни предлага съвсем скорошната статия на писателя Ма Дзиен по случай 36-тата годишнина от събитията на площад „Тиенанмън“ – „Двойната революция на тоталната власт и свободата“.

Важен акцент в броя е и организираната от Володимир Зеленски Одеска среща на 10 държави от Югоизточна Европа, на която са обсъждани новите геополитически съюзи и тяхното стратегическо значение. Повече за форума – в „Украйна, Балканите и геополитиката на новия световен ред“ от Александър Малинов.

Вътрешнобалканските съюзи обаче никога не са били лесно постижими заради кафеено-ракиения манталитет, който лесно обръща всяко кротко хортуване в крамола и тупане в гърдите. Та и сега се оказва, че проектодокладът за напредъка на Македония, представен от Томас Вайц на 4 юни в ЕП, е срещнал масирани критики от българските евродепутати, довели буквално до скандал. Защо и как се е стигнало дотам, разисква Анахит Хачикян в „Какво става със Северна Македония?“.

Научните новини на Михаил Ангелов, както обикновено, удрят мажорен акорд в броя ни. Защото дори не всичко в тях винаги да е цветя и рози, самата възможност да четеш за звезди, паяци и земноводни, а не за Путин, Тръмп, Нетаняху и Пеевски, е спасителна.

В края на юни и в началото на лятото, когато положението по света и у нас е „надежда тука всяка оставете“, все пак оставаме с надеждата, че поне преследваната черна красавица ще излезе невредима от ловната и медийната хайка (къде са Радичков и Ивайло Петров да видят алегоричния ресурс в тази история?!). С ваша помощ и ние продължаваме да оцеляваме, пробивайки си път в медийната джунгла от фейк, хейт и кликбейт. Ако не искате да ни отстрелят, натиснете първи бутона по-долу.

Приятно четене!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-yuni/

Липсваше ли ви рубриката на Елена Телбис? Някои от нас може да сме имали и симптоми на абстиненция през последните седмици. Но вече можем да посрещнем астрономическото лято, дишайки спокойно – любимото ни Е.Т. отново е тук. И обобщава най-важното за изминалите седмици, така че този път – от радост от завръщането на Елена – ще си спестя обзора в началото.

Понеже тя успява да привлече към „Тоест“ млади читатели, продължавам с тазседмичната статия на Емилия Милчева „Младите, глупако!“. Българската политика не търси младите хора, не ги пита, не говори езика им, констатира Емилия. Същевременно виждаме, че в страни като Полша и Румъния, в които неотдавна имаше президентски избори, избирателите под 30-годишна възраст са сериозен електорален фактор. Какво да се направи, за да припознаят българските младежи един демократичен кандидат-президент като свой?

Преди да придобият право на глас обаче, младите прекарват доста години в училище. Донка Дойчева-Попова се срещна с учителя по английски Сотион Вело, познат още като мистър Соти. Двамата си говорят за вдъхновението и личния пример, за ученето на децата да имат ценностна система, дори тя да не съвпада с тази на учителя, за пътя към сбъдването на мечтите, за умората, зареждането и още много неща.

За изграждането на ценностна система допринасят и хубавите детски книги. Антония Апостолова ни припомня „Същността на слона“ от Тон Телехен. Слонът, който има обичая да се катери по дърветата и да пада от тях, защото се е разтанцувал, навява размисли за компулсивно-обсесивните разстройства, за вредните навици, но и за силата на избора и способността да се надскачаш. Дори да боли.

В България не само за младите не се мисли особено, все едно дали в качеството им на гласоподаватели, ученици или бебета, а и за възрастните и хората с увреждания. Затова отново и отново се изненадваме, когато научим за ужасите в поредния „дом“. Размечтах се обаче какво би могло да стане, ако група възрастни хора решат да вземат осигуряването на достойните си старини в свои ръце. Това не е универсално решение, но няма лошо да се появят алтернативни модели.

Докато сме на вълна „възраст“, се сещам, че брадите започват да растат на определени години, и минавам към продължението на статията на Атанас Шиников за дългите традиции на добре поддържаната брада в мюсюлманския свят. Авторът се връща към историческия фундамент на тази украса на мъжкото лице – там, където се крият доктринално-езиковите ѝ фоликули. След като я прочетем, вече няма да се учудваме на популярното мюсюлманско възклицание „Кълна се в брадата на Пророка!“.

Доналд Тръмп пък, който няма брада, естетизира други неща. Например косата си, военните паради и гигантските знамена. В третия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми взема пример от българската реалност, за да констатира: когато властимащите изкарат знамената, бутафорните възстановки от стиропор и разпятията, значи държавата със сигурност отива на кино. Може да се абонирате за бюлетина на Йоанна, ако искате да го получавате на електронната си поща.

Всъщност все по-голяма част от света не върви на добре. В същото време България все по-уверено се запътва към еврозоната. В статията „Искаме си еврото“ Искрен Иванов обяснява защо, джанъм, ни е това и защо за нас то ще има не само икономически, а и политически ефекти. Приемането на евровалутата не просто ще допринесе България да придобие паричен суверенитет и по-значима роля в глобалната икономика, но и трайно да се позиционира като част от Европа.

Дойде време и за препоръките ми.

Дебатът може ли т.нар. демократична общност да излъчи избираем кандидат за президент чрез първични избори, тепърва ще се разгорещява. В рубриката „Големият въпрос“ на „Свободна Европа“ Иван Бедров разговаря с Татяна Ваксберг за предварителните избори през 1996 г., на които е избран Петър Стоянов, и впоследствие той става и президент. От този разговор научих много неща, които или не съм знаела, или съм забравила. Припомних си времената, когато политиката се правеше с ходене в градчета и села. И с чукане по вратите на хората. Впрочем на предварителните и неформално организирани избори за президент гласуват към 900 000 души – активност, невъобразима днес за една партия или коалиция и на редовен вот.

Представяте ли си песен да се сдобие с официален видеоклип близо 50 години след създаването ѝ? Точно това се случва с хита на Talking Heads от 1977 г. Psycho Killer. Клипът от 2025 г. със Сърша Ронан в главната роля представя интересен прочит на парчето. В него няма психари убийци – той е някак нежно-иронично-екзистенциален.

Това беше бюлетинът тази седмица. Ако харесвате „Тоест“, ще сме благодарни да ни подкрепите.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-yuni/

Имам две деца и нямам особени амбиции за тях. Единственото ми изискване към живота и вселената е да останат живи и здрави до някаква сравнително приемлива възраст и да не станат причина за нечия смърт или сериозно нараняване. За целта, откакто могат да говорят, ги карам да повтарят с повод и без повод: „Пазя своето тяло и телата на другите хора.“ Ако не знаех, че в 90% от времето хич и не слушат какво им меля, щях да съм убедена, че съм ги травмирала с фиксацията ми всички да оцелеят. 

Напоследък, когато си говорим все по-често за насилие в старчески домове и хосписи, за домашно насилие, за полицейско насилие, си давам сметка, че всъщност много малко си говорим по същество. А същественото е, че тялото е крехко; че животът може да си тръгне от него внезапно. Сигурно защото това внезапно е толкова стряскащо и сериозно, избягваме темата и само слушаме с половин ухо новините, обичайно превръщащи се в полицейската сводка, в която всички сме лица: „Лицето е извършило еди-какво си…“, „Лицето е пострадало еди-как си…“

Само че лицето е нечие дете. След това е нечий приятел, партньор, колега, съсед… 

В анализа на Емилия Милчева „Кой уби Явор?“ лицето си има и име. Емилия задава резонни въпроси за полицейското насилие у нас и за възможността за неговото овладяване. За съжаление, едва ли ще получим отговори защо вече не е между живите един млад мъж, който очевидно е имал нужда от помощ и не я е получил от призваните да помагат.

Но нищо. Заплатите в МВР поне са актуализирани с рекордно повишение. За ремонт на старчески домове и за изграждане на социални услуги за възрастни хора ще бъдат отделени над 750 млн. лв. по линия на Националния план за възстановяване и устойчивост. Така както преди време отпуснаха едни 10 милиона за ремонти на психиатрии, само дето и досега не знаем какво е било ремонтирано, защото повечето психиатрии продължават да са в окаяно състояние. И не знаем как тия милиони ще запълнят дефицита на човечност, но какво пък, нали са отпуснати, нали някой ще ги усвои.

Затова по тези теми се намесват неправителствени организации и отделни хора, които са готови да даряват и да помагат с каквото могат. Така може да се свърши и някаква съществена работа за лицата и техните семейства, която е встрани от сензационността на новинарския поток и от новата трагедийна дъвка за Facebook. Подобен е проектът на ДЕН „Пиявици и рози“, посветен на домашното насилие и на жените, събрали сили и смелост да го преодолеят. И преди съм призовавала за подкрепа на работата на Димитър Панайотов и Александър Николов, и сега пак ще го направя, защото е редно да има точно такова съдържание, като това, което те създават – умно измислено, написано и подредено.

Тук е редно вече да продължа с по-концентрирана информация как се подредихме ние в „Тоест“ през изминалата седмица, че чувам как ме освиркват от задния ред.

За Емилия Милчева и нейната статия за полицейското насилие ви казах и затова преминавам към тазседмичния анализ на Светла Енчева, който пък е препратка към текста на Емилия от миналата седмица. В „Защо е малко вероятно в България да спечели демократичен президент“ Светла обръща погледа си към следващите редовни президентски избори, които се задават през есента на 2026 г., и там нещата не са никак розови. Даже няма и кой знае какви други цветове. Накратко: положението е мрачно и почти безнадеждно. Но няма какво да се плашим, ами е добре да се помисли как е редно да се действа.

Продължаваме с текста на Надежда Цекулова от месечната ни поредица „Анатомия на пола: Жена“. В него тя минава през любопитните данни за средната продължителност на живота на мъжете и жените. Какво ни казват тези данни? Защо става така, че жените живеят по-дълго?

Тази седмица публикувахме и втората част от разговора на „игромислещите“ за света на „Киберпънк 2077“, който се фокусира върху един харизматичен герой фантазия – Джони Сребърната ръка. „Музикант, гений, бунтар, циник, развалина, самоубиец – всичко това едновременно.“ Издавам, че героят прилича на Киану Рийвс – правете с тази информация каквото намерите за добре. 

И от нея кръгом на изток, за да влетим в новата статия на Атанас Шиников „Дългите традиции на добре поддържаната брада в мюсюлманския свят“. В него очевидно ще става дума за мъже и бради, но както знаете, в текстовете на Атанас става дума и за всичко друго. 

Оставям ви с един цитат от разговора на Ина Иванова с писателката Капка Касабова, който също публикувахме тази седмица:

Там, където има повече природа, особено вода и гори, времето според моето усещане се забавя. Това са места, на които то не е само човешко. Всеки вид има своето време. 

Желая ви да имате своето време за всичко. По-голям лукс от това засега не е измислен.

От името на целия екип на „Тоест“ благодаря, че сме заедно. Ако искате това да продължи, може да ни подкрепите.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-2-7-yuni/

На 4 юни България най-сетне получи зелена светлина за пълна интеграция с ЕС. След като паднаха шенгенските бариери, по всяка вероятност от началото на 2026 г. ще сме част от еврозоната. Друг въпрос е, че европейските ценности няма да се въдворят автоматично с еврото. И че ще продължаваме да сме на кръстопът между демократичния свят и Русия, а вероятността България да завие към Путин никак не е за подценяване.

Доналд Тръмп и Илън Мъск (очаквано) се скараха. Щетите от откритата война между най-богатия човек в света и президента на (поне до неотдавна) най-могъщата държава едва ли ще са по-големи, отколкото вредите, които нанесе доскорошната им симбиоза. Вадя пуканките в очакване на следващите им удари под кръста.

„Разрив в рая“. Така нарича Йоанна Елми раздора между Тръмп и Мъск във втория брой на отвъдокеанския си бюлетин „Гласовете на Америка“, за който може да се абонирате, като кликнете на линка в края му. Междувременно цените на яйцата в САЩ продължават да се вдигат, макар американският президент да твърди обратното; не е ясно (ще) има ли мита, или не; войната в Украйна е далеч от приключване.

А у нас за пореден път сме пред цивилизационен избор, констатира Емилия Милчева. Тя поставя въпроса ще успеят ли „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ да се споразумеят за общ кандидат за президент. Засега в коалицията има по-скоро напрежение, отколкото съгласие. Докато от ДБ призовават за проевропейски и демократичен президент, ПП, изглежда, повече се интересуват от вот на недоверие на кабинета „Желязков“. А часовникът тиктака.

Ако ситуацията в международен, национален и особено в личен план ви докарва тревожни и депресивни мисли, знайте, че не сте сами. Александър Драганов пише от първо лице за (не)познатия дявол на тревожността и депресията. Важно е да се говори за психичното здраве – много хора в България не търсят помощ, защото смятат, че тя е само за „лудите“. Този предразсъдък засяга повече мъжете. А те умират по рано и се самоубиват по-успешно, което ги прави – заедно с ЛГБТИ хората – рискова група. Затова благодаря на Александър, че бидейки мъж, разчупва табуто.

Тазгодишният „София прайд“ е на 14 юни. Нева Мичева и Ан Фам ни разказват за „София Прайд Филм Фест 2025“, който се провежда от 3 до 12 юни. Тазгодишното му издание е посветено на Марко Марков, който реши да напусне земния свят в края на февруари и на когото в най-голяма степен се дължи създаването на фестивала. Филмите, представени от Нева и Ан, са биографичният „Сали“ – за първата американска астронавтка, бразилският „Физика на невидимото“ – шарен спомен за детството и аржентинският „Любовници в космоса“.

От филмите преминаваме към книгите. Стефан Иванов ни връща към „Пътувания из Украйна и Русия“ от Йозеф Рот, който скита из Украйна и Русия преди един век и по думите на Стефан, измерва не граници, а чувства, не документи, а самота. А това, което вижда, звучи някак плашещо актуално днес.

Мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг представи книгата си „Морската градина“ в България. Еми Барух разговаря с нея и описа впечатленията си в статията „Дървената сабя на Бетко от Варна“. За нашата си Варна става дума, защото в рода на писателката има и българска следа. Софи Бехарано де Голдберг е събирала спомените на баща си в продължение на стотици часове разговори, за да напише мемоарния текст за него.

Дойде време и за препоръките ми.

Много харесвам стари индустриални сгради, възродени за нов живот, и ме боли за Захарна фабрика, тютюневите складове в Пловдив, заводите и т.н., които биват събаряни, подпалвани или оставяни да се саморазрушат. Дори не знаех, че Сточна гара имала чакалня, докато не научих за инициативата на „Градоскоп“ да я съживят и да я превърнат в пространство за култура и събития.

Ралица Фичева обобщава и разобличава с факти десетте най-разпространени лъжи за еврото и еврозоната в сайта Factcheck.bg. Не че читателите на „Тоест“ се водят по евтина пропаганда, но със сигурност познавате хора, на които тази публикация може да е от полза.

А ако искате да продължавате да ни четете, защо не ни ударите едно рамо?

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-31-mai/

С балончета, с пръчици леки –
като перца
изписваме с букви големи
за всички деца:
Лека нощ, лека нощ,
лееекааа ноооощ!

Тези приспивни думи са от една древна (по-древна и от мен) песничка от предаването „Лека нощ, деца“, известно още като „Сънчо“ (ама Сънчо още отпреди станалото „вайръл“ – ако използваме езика на днешните деца – „Аз съм Сънчо, ида от горица“). Та напоследък тези балончета, пръчици и перца ненадейно изплуваха в паметта ми благодарение на извънредно забавната обществена поръчка за прескъпо струващи икони, балони, бонбони, топки, мешки, смешки и прочее поучително-увеселителни артикули, с които МВР да образова децата така, щото да се пазят от юнаците зад волана.

Разбира се, този умопомрачителен списък с артикули заслужено се предвожда от иконите и това е напълно разбираемо. Та нали се радваме на образование, модерно, толерантно и изтъкано от междупредметни връзки. Сега новият предмет добродетели и религии ще черпи с пълни шепи от материалната база на часовете по безопасност на движението. И обратното. Изобщо, въпросните 420 000 лева, срещу които всички писнаха, ще се избият още преди края на първия срок… Докато пътни знаци и икони заедно навигират децата ни по пътищата на родината, а ние, спокойни за тях, тънем в сън и без участието на къдравото момченце от горицата – така и така вече са ни хвърлили достатъчно прах в очите.

На фона на това изобщо не се оплаквайте, ако вцърковеното честване на 24 май пред Паметника на Кирил и Методий в София в края на миналата седмица ви е се е сторило въздълго и тегаво предвид доминиращия програмата молебно-водосветен елемент. Това нищо не е. Най-хубавото предстои – държавата се е погрижила, ей го къде е 15 септември.

От тази любима моя тема за образованието скачам на нещо наистина умно и приятно за четене в настоящия брой – новата рубрика „Вкусната страна“, в която Чило Попов ще ни разхожда из България и Балканите, за да ни среща с интересни хора, произвеждащи храни и продукти, а за капак ще повдига капака на личната си тенджера, за да споделя с нас по някоя и друга рецепта. Рубриката започва с материал за аспержите – „Завръщането на буржоазния зеленчук“ (шшшт, да не чуе Костадинов, че ще размаха чукундура).

Още един интригуващ разговор предлага и рубриката ни „Игромислие“, която този път се фокусира върху моралната двусмисленост на видеоигрите. Или по-конкретно, в „Киберпънк 2077“. Удоволствие и лудонаративен дисонанс“ Миглена Николчина, Северина Станкева, Еньо Стоянов и Николай Генов разискват противоречията между наратив и игрова механика. И ще продължат тази тема и в следващите няколко издания на рубриката – затова следете внимателно.

Пореден разговор в броя – „Даниела Михайлова и Дора Петкова – за служебните адреси, личните документи и порочните кръгове“. Светла Енчева задава въпросите, а всички отговори водят до заключението, че без адресна регистрация автоматично преставаш да си част от обществото.

И докато с православни икони се опитваме да регулираме движението по пътищата, Анастасия Орманджиева ни разказва за едно революционно събитие в медицината – „Трънливият път до успешната трансплантация на трахея“.

Трънлив и изпълнен с опасности е и дългият път, вървян от ДПС, особено откакто прие в редиците си момчето Пеевски – „новото начало“ на „доброто“ старо автентично „движение“. За най-новите развития в лагерите на почетния председател и на еманципиралия се олигарх – четете седмичния политически анализ на Емилия Милчева „Сериалът не е турски“.

За да ни е по-лесно да преглътнем седмицата, винаги е добре да отворим книга. А и в момента тече Пролетният панаир на книгата в парка пред НДК, така че, ако имате път из столицата (и чадър подръка), разходете се дотам. Освен всичко друго, ще можете да откриете и трите заглавия, които Зорница Христова ни препоръчва този месец в рубриката си „По буквите“ – „Да ти бъда тяло“ от Албена Тодорова, „Маслен нос“ от Владислав Христов и „Дървеният костюм“ от Йордан Д. Радичков. С повечко късмет дори може да си тръгнете с автографи от авторите.

Стихотворението, с което напускаме месец май, е на Виолета Кунева и носи ултимативното заглавие „Или истината, или“.

за мъртвите цялата истина
иначе се събуждат,

се казва в стихотворението. А настоящият момент, който – въпреки различията – обитаваме заедно, го доказва.

И докато чакаме Христо Грозев да публикува поредното разследване, с което да разкрие името на български журналист на руска хранилка, вижте (ако все още не сте го направили) този кратък филм на Мая Димитрова за пропагандните машини и машинисти днес, който БНТ сметна за редно да излъчи в 23:25 ч. Няма да ви казвам повече – сами ще се убедите в размера на бедствието, пряко следствие от некачествено образование и осакатени, превзети медии.

Ако и на вас ви е писнало да ви хвърлят прах в очите и да сте част от общество, управлявано от „архитектите на хаоса“, подкрепете ни, за да сме заедно. Иначе горим.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-19-24-mai/

Дългогодишното гледане на сериали се отблагодарява, драги читатели на „Тоест“. Ето например, ако не бях гледала преди години The IT Crowd (излъчван за кратко в България като „Компютърджии“), нямаше да мога да си обясня защо ми е толкова позната ситуацията, в която къщата ти гори, а ти пускаш постове във Facebook. В случая на разкошния Морис от The IT Crowd гореше офисът, в който работеше, и той реши да напише имейл на пожарната, за да я уведоми.

В тазседмичния анализ на Емилия Милчева „За можачите, неможачите и Добрия пожарникар“ става дума точно за това: кой пали пожарите в Столичната община, кой ги гаси и има ли как да се направи така, че да не е толкова леснозапалимо положението.

Още един проблем на местното управление се разглежда в дълбочина в новия брой на „Тоест“. По темата за незаконните ромски къщи и какво всъщност трябва да се направи с тях, Светла Енчева разговаря с Мария Методиева от „Тръст за социална алтернатива“. Когато се подхожда с разбиране и грижа към подобни казуси, става ясно, че нещата не са нито черни, нито бели и няма как удобно да бъде посочен един виновен, а е добре просто всички да работят заедно, за да се свърши каквото трябва. И то не е просто да се бутнат 20 къщи, да сме наясно. 

Виновни няма и по въпроса с изчезването на звателните форми от българския език, защото отдавна май не е важно какво е правилно, а как го чувстваме. Всеки човек си има собствено схващане как иска да му „викат“, и затова останалите гледаме да се съобразяваме (освен ако много не ни дразни с претенциите си и правим точно обратното). В новия си текст „Тук ли си, Петре?“ Павлина Върбанова разсъждава къде отиват „Иване“ и „Емиле“ и дали леко стерилното „Уважаеми Мартин“ не идва на тяхно място, за да остане завинаги.

Завинаги е много дълго време, затова по-добре да не го мислим. Но тази седмица в „Тоест“ обръщаме поглед към едни отношения, които от достатъчно дълго време определят немалко геополитически процеси. Правим го с анализа на Искрен Иванов, посветен на САЩ, Израел и Турция. Накъде гледа югоизточната ни съседка и какво вижда в тази посока, може да прочетете в „Турция между САЩ и Израел. Посткемализъм или неоосманизъм?“.

Като сме отворили дума за САЩ, трябва непременно да се каже, че си имаме чисто нов бюлетин, посветен на тях. На всеки две седмици Йоанна Елми ще прави обзор на новини, процеси, хора отвъд океана и ще ги събира под шапката на „Гласовете на Америка“. „Бавната, съсредоточена и критична журналистика остава сред най-добрите антидоти срещу силно поляризираната и емоционална страна на социалните мрежи и срещу информационната война, която се води онлайн и през различни медийни източници“, както пише самата Йоанна. Затова абонирайте се за „Гласовете на Америка“ и четете брой 1, в който се прави обзор на първите 100 дни от втория мандат на Тръмп.

А в брой 101 на рубриката ни „На второ четене“ Антония Апостолова обръща внимание на „Харолд и Мод“. Остарява ли добрата стара класика, каквато е историята на героите на Колин Хигинс? Ясно е, че краткият отговор е „не“. Обосновката е в анализа на Антония, който, както обикновено, е талантливо написан и безкрайно приятен за четене.

Четене, поне на книга, е нещо, което не се е случвало на 43% от българите през 2024 г. Тази и други разкошни новини коментира Е.Т. в епизод 15 на седмичната видеорубрика в „Тоест“. Тук е моментът може би да ви честитя 24 май – Деня на българската просвета, и няма да кажа нищо повече по темата.

В края на седмицата ни напусна Асен Григоров – един от най-разпознаваемите и опитни журналисти в България. Ще го помним с точните му коментари и непогрешимия журналистически нюх. Екипът на „Тоест“ изказва сърдечни съболезнования на семейството и близките на Асен.