Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-12-17-may/

Ако изобщо у някого са останали някакви съмнения, че президентът Румен Радев се вълнува от нещо различно освен от политическото си дълголетие, дори и ако цената е да пожертва бъдещото развитие на България, то тези съмнения трябва да са отпаднали напълно през последните десетина дни. Притоплянето на идеята за референдум за еврото само уточнява посоката на… самолета. Румен Радев недвусмислено възнамерява да е поредният, който се състезава на терена на националпопулизма.

Емилия Милчева споделя сходни размисли в коментара си по темата, озаглавен „Валутата на президента“. В него тя обобщава и важните детайли от втория мандат на Радев, който приключва догодина. На фона на доверието, с което той дебютира в политиката, намерението му да се възползва от страховете на хората, за да остане под някаква форма във властта, всъщност превръща самия него в страхливец.

Елена Телбис обаче не се страхува да нарича нещата с истинските им имена. Нито пък възнамерява да крие какъв ще е политическият ѝ дневен ред, ако вземе че стане президент. Не гласувайте за нея, моля ви! Не за друго, ама кой ще прави политическа сатира след това? А това ни е далеч по-нужно от някакъв си президент. Не на „Тоест“ – на всички ни!

Една от важните обществени теми напоследък е намерението на Министерството на образованието и науката, оглавявано от Красимир Вълчев, да въведе задължително преподаване на религия в училищата. По тази тема Донка Дойчева-Попова разговаря с проф. Мария Шнитер, която именно от позицията на преподаваща религия и ценности споделя виждания и идеи, които би следвало да отекнат с камбанен звън в главите на някои хора от МОН и Българската православна църква. Скептичен съм, че това ще стане, но интервюто е едно от задължителните ви четива за седмицата, месеца, изобщо.

На този фон, разбира се, възникват и други въпроси. Къде в приоритетите на сегашната власт стои обучението по т.нар. STEM дисциплини (абревиатурата се е наложила като термин и произлиза от английските наименования на думите наука, технологии, инженерство и математика), които се предполага да са все по-важни в бъдеще? Както и развиването на дигиталните умения в най-общ смисъл. Особено предизвикателство е комбинирането им с хуманитарните дисциплини, без които ще се отдалечим от представата си за мирен и справедлив свят.

Преди време в „Тоест“ разказахме за Елизабет Холмс и „Теранос“ – една от измамите на новия век, в която се обещаваше биотехнологична революция в кръвните медицински изследвания. В момента Холмс излежава ефективна 11-годишна присъда във федерален затвор в САЩ. В този контекст новината от седмицата, че нейният интимен партньор е успял да получи милиони долари финансиране за биотехнологичен стартъп, който с помощта на изкуствен интелект ще променя бъдещето на медицинските изследвания, е… наистина не знам какво е. Наивността, с която се подхлъзваме по модерно звучащите технологии, става все по-притеснителна.

Достъпната среда не се изчерпва с възможността да се придвижиш по тротоара. За дигиталната достъпност разказва материалът на Ивелина Гаджева и Константин Кирилов от „Екипът на София“. Европейският акт за достъпност влиза в сила след малко повече от месец и цели да защити правата на хората с увреждания да се възползват наравно с останалите от възможностите на интернет, електронното пазаруване и изобщо на мрежата като такава. В статията се обяснява как сайтовете, които ползваме ежедневно, може да се променят, за да са по-удобни за незрящи и за хора с други увреждания, а това всъщност ще ги направи по-удобни и за всички останали.

Всеизвестно е, че на хората с увреждания в България не им е лесно. И не само заради недостъпната градска или дигитална среда, качеството на медицинските грижи или административните пречки. За тях често недостъпна е дори личната им сексуалност. Това е и темата на материала на Светла Енчева тази седмица, озаглавен „Невидимата сексуалност на хората с увреждания в България“. Защото те не са пасивни обекти на грижа, пише тя, а личности с човешко достойнство.

Темата за човешките права продължава и Теодора Станимирова, която, взeмайки повод от стряскащите резултати от изследване на домашното насилие сред еднополови двойки, задава резонния въпрос защо се докарахме дотам те да нямат адекватна защита от закона. Сещате ли се защо? Защото обществото ни се остави да бъде насъскано срещу ЛГБТИ хората и да забрави, че те са… хора.

Статията на Надежда Цекулова в поредицата ни за женското здравеопазване също засяга темата за равноправието, защото, оказва се, макар вече да отминава първата четвърт на ХХI век, равното третиране на мъжете и жените в медицината все още е илюзия. Медицинските проучвания продължават да гравитират около мъжкото здраве. Данните, на чиято база се анализират заболявания, предписва се лечение, правят се лекарства и т.н., се събират от проучвания, в които преобладават мъже. В този ред на мисли заглавието на статията е съвсем на мястото си: „Пропаст в данните. Защо жените още не се побират в медицинската статистика?“

И преди да си пожелаем хубав уикенд, си позволявам да ви напомня, че съвременният свят, въпреки всички модерни технологии, така и не разполага с витален бизнес модел, който да върши работа на журналистиката, без да ѝ се налага да прави компромиси със свободата и независимостта си. Единственият начин да имаме свободни медии е те да могат да разчитат на подкрепата на своята публика.

Приятно четене!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-5-10-may/

Католическият свят си има нов папа – Лъв XIV. И всички се радват. Тръмпистите – че той е американец, един вид, техен човек. Останалите – че макар и американец, доскорошният кардинал Робърт Превост никак не прилича на Тръмп, а възгледите му го сродяват по-скоро с предшественика му – папа Франциск.

И докато във Ватикана се показва дим само при избора на нов предводител на Католическата църква, в България димките за отвличане на вниманието са обичайна практика. Една от актуалните е заявката на МОН, че няма всички ученици задължително да учат православие, а ще могат да избират между него, ислям и светски добродетели.

На практика обаче, за да се изучава един задължителноизбираем предмет, за него трябва да се съберат повече от 10 ученици. Силно вероятно е върху училищата да се упражнява натиск да се предлага приоритетно православието – и защото такава е политическата воля, и защото повечето учители членуват в синдиката на Янка Такева, която много държи на задължителното въвеждане на религията в училище. И родителите ще са карани да подписват, че искат религия, с аргументи като например, че няма достатъчно учители, за да се предлагат алтернативни варианти.

Чудя се обаче: ако в един клас има 20 мюсюлманчета и 2 православни християнчета, християнчетата ислям ли ще трябва да учат? Или не е политкоректно да си задавам такива въпроси?

За политкоректността по български е и новата статия на Александър Драганов. Той повдига въпроса за привилегиите в България, които свързва с бившата социалистическа номенклатура – със зъби и нокти тя се опитва да се консервира, тоест да запази позициите си и да облагодетелства наследниците си. Александър смята, че този проблем трябва да се реши, преди да стигнем до въпросите за расата и пола.

Проблемите с расата и пола в България обаче не стоят на пауза, докато останките от номенклатурата не се изпарят в небитието на някое хипотетично бъдеще. Затова в „Тоест“ ги държим под око. След събарянето на къщите в „Захарна фабрика“ и оставянето на около 200 души на улицата обръщаме специално внимание на ромските гета и тази седмица имаме две публикации по темата.

„Изоставеното наследство. Защо България не може да продължи да пренебрегва правото на дом“ е статията на Сара Перин, изпълнителна директорка на „Тръст за социална алтернатива“. Тя анализира историческия генезис на сегрегацията на ромите още от 50-те години на XX в. и дава предложения за адекватна жилищна политика, която не дискриминира и не създава бездомници.

Ина Иванова пък разговаря с живеещия във Франция Абдулсамед Вели, който е главен редактор на „Филибелии“ – онлайн медията на пловдивския квартал „Столипиново“. Може би и вие като мен тепърва научавате, че има такъв уебсайт. А него не само го има, ами е достъпен на цели осем езика – български, английски, френски, немски, италиански, руски, испански и турски. Не се сещам за друга българска онлайн медия, която може да се похвали с такова нещо.

Междувременно на първия тур на президентските избори в съседна Румъния пропутинският кандидат Джордже Симион излезе начело с убедителна преднина. Емилия Милчева разсъждава по темата какво ще стане, ако български Симион се яви на бял кон на президентските избори догодина. Докато националната ни сигурност се занимава с частни поръчки, няма причина това да не се случи.

Или чакайте – ние български Симион нямаме ли си вече? Или по-скоро Симион е румънски Радев? Ами ето – българският президент реши да отбележи Деня на Европа, като… инициира референдум срещу еврото. Подходящо, а?

Но да си проветрим душите с малко култура. В рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов ни припомня три книги на български автори – „Дървета за прегръщане“ от Цветелина Александрова, „Това е краят на света и се чувствам добре“ от Стефан Касев и „Инструкции за направа на тигър“ от Георги Анев. Не бих могла да резюмирам статията на Стефан по-добре от самия него:

„Три начина да се сглоби фигурата на отчуждения, влюбен, вътрешно разкъсан човек. Александрова пише, сякаш гледа през прозореца с мокра чаша в ръка. Касев пише с кал по обувките и с вътрешен глас, който се пита: „Защо?“ Анев по-скоро реже месо от съвременността с хирургическа насмешка.“

Като стана дума за хирургическа насмешка, веднага се сещам за Елена Телбис. „Ние отдавна сме хвърлени в бездната, следователно не можем да бъдем хвърлени някъде, където вече сме“, казва тя в епизод 13 на „Т.Е. от Е.Т.“:

Дойде време за препоръката ми. Този път тя е за изложба.

Мартин Атанасов е много интересен визуален артист, който умее да пресъздава смисъл чрез детайли от изображения. Такава е и новата му изложба, която може да срещнете под имената „Чупливи очертания“ или „Крехки очертания“ (Fragile Outlines на английски). В нея той изследва телата на куиър хората, които се чувстват не на място в света, защото той сякаш не е предназначен за тях.

Изложбата е в галерия „Октопод“ в подлеза на „Сердика“. В нея се влиза през една малка врата при изхода към бул. „Дондуков“, която е много лесно да не се забележи.

Приятно четене и гледане! А ние сме горди, че съществуваме благодарение на вашата подкрепа.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-19-26-april/

Тези дни ни напусна един от малкото хора на планетата, на когото беше дадена власт, но и сърце да променя света. Франциск, роден Хорхе Марио, или както преди години го нарече невръстната ми тогава дъщеря – Дядо Папа. Неевропеец, но потомък на емигранти от Европа. Железопътен работник, химик, теолог, йезуит, философ. Любител на музиката и футбола. И най-вече човек, когото наистина го беше грижа за бедните, отритнатите и страдащите.

Рядко упражняването на власт върви редом с проявите на любов към ближния. В лицето на папа Франциск това изглеждаше не просто възможно, но и напълно естествено. Дори когато не бяхме съгласни с някои от разбиранията му по тази или онази разделяща обществата ни тема, нямаше как да не оценим лъчащите от него топлосърдечие и добронамереност. Със смъртта му у мен се събуди страхът – ще има ли други като него? Възможни ли са все още такива хора, които да гледат света проникновено и с любов, а заедно с това да са готови да водят битки, за да го променят? Възможно ли е да обичаме света, без да приемаме всичко, което ни поднася всекидневно? И не е ли тази трудно постижима amor mundi (по Хана Аренд) единственият път към дълбока и трайна промяна – на нас, на света…

Страховете ми – както, убедена съм, и вашите – не са безпочвени. Как иначе да си обясним онова, което се случи „в събота пред Великден“, както многозначително би се изразила баба ми, ако беше жива. След почти десет години нищонеправене и шикалкавене властта, светската власт, в лицето на Община „Илинден“, нахлува в една микрообщност и разрушава жилищата на хората. Бебета, деца, болни, възрастни, немощни хора, остават дни наред под небето. И тук дори не споменавам, че актът е в разрез с предписанията на Европейския съд по правата на човека сградите да не бъдат събаряни, преди да се осигури адекватен подслон на живеещите във въпросната махала. Това, което най-вече ме гложди, е, че едни хора събарят къщите на други хора просто ей така, без да се замислят за последствията, без да им трепне сърцето, че времето е нестабилно, че идва голям празник, че някои от прокудените от домовете си – в състоянието, в което са – може и да не понесат живота под открито небе, па макар и недалеч от центъра на европейска столица.

Но извън емоционалната страна, проблемът има правни, административни, политически, социални и други аспекти. Точно за тях става дума в „Незаконната постройка на българската законност“ – анализ на Светла Енчева по темата.

Оставаме още малко в столицата, защото повечето белѝ тръгват именно оттам. Повече за това четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Къде отиваш София? Към нови избори“. Този път фокусът е върху излизането на Борис Бонев и „Спаси София“ от коалицията зад кмета Васил Терзиев. Защо се стигна дотук и как това ще повлияе на бъдещи местни, но и национални избори.

И за да не изпуснем светлината от изминалата седмица съвсем да ни избяга, в рубриката „Тези хора“ ви срещаме с един наистина светъл човек. Ина Иванова разговаря с „Иван Люцканов от „Землевеж“: Достъпно, цветно и понятно“. Лично аз не бях попадала досега на инфографиките му и първият ми досег с тях, за който бях планирала да отделя 15 минути, продължи всъщност около два часа. Зарибяваща среща!

В тази (във всички смисли) отрезвяваща седмица Атанас Шиников продължава да ни замайва главите с разказа си за хашиша и неговите употреби в културата на ислямския свят.

Но и без да сте замаяни от хашиша, Михаил Ангелов ще ви отнесе главите със снаряд „Научни новини: Вълнести мишки, свирепи вълци и нови цветове“, в които освен за „възкресяването“ на изчезнали видове става дума и за един новооткрит цвят – невиждан досега нюанс на зеленото, наречен от учените olo.

Глави отнася и поредният монолог на Е.Т., от който излиза, че повсеместното положение „е за скенер“, и то незабавен – със или без направление.

А в рубриката „Стихотворение на месеца“ Мария Калинова обръща към нас винаги незавършения ни портрет – жест едновременно отрезвяващ, но и нелишен от надежда.

Преди да се разделим, нека изслушаме заедно една от любимите арии на покойния папа Франциск – Erbarme Dich от Баховия „Матеус пасион“ в изпълнение на великолепната певица и диригентка Натали Щуцман.

Смили се над мен, Господи,
заради сълзите ми.
Виж как сърце и очи
горко ридаят пред теб.
Смили се, смили се!

Никога не е късно да се покаем за грешките си и да се опитаме да ги поправим дори когато смятаме себе си за най-висшата инстанция (вж. недосегаемите „герои на деня“ по света и у нас).

Във време, в което любовта и подкрепата ни са неотложно нужни далеч не само в пределите на собствения ни дом, от сърце ви благодарим за подадената ръка, без която не бихме могли да продължим напред.

Приятно четене!

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-14-19-april/

Ту-туу… Празнувате ли вече? Празнувайте, празнувайте. Тя, сметката, скоро ще застигне всички ни.

Няма как иначе, когато оставяме властта в мръсните ръчички на алчни, зли и неграмотни хора с все по-ескалиращи дементни прояви. Или когато насила им я набутваме в ръцете, както направиха отвъд океана. Анализаторите продължават да се колебаят има ли някакъв умисъл зад това, което се случва, или всичко е проявление на една безумна стратегия на арогантността.

В този контекст Искрен Иванов припомня за един от нашумелите скандали – #Signalgate, който според него, извън очевидното неадекватно боравене с чувствителна и поверителна информация, ще има сериозен отзвук върху функционирането на службите за разузнаване по света и партньорствата между тях. Прочетете повече в анализа му „Разузнаване и политика. Скандалът Signal и бъдещето на Петте очи“.

Да не пропуснем обаче една добра новина, която дойде покрай паниката на борсите, предизвикана от митата на Тръмп. И тя е, че беше развенчан митът как криптовалутите могат да бъдат алтернативен спасителен пояс за инвестициите. Криптотърговията в абсолютен синхрон отбеляза сходен драматичен спад.

Една илюзия по-малко за бъдещето не може да не е добра новина.

Иначе, засега ключовите световни финансови организации се опитват да бъдат хладнокръвни и да не наливат масло в огъня, подпален от американския президент. Европейската централна банка намали за пореден път лихвите. И макар те да стигнаха най-ниските нива от две години насам, очакванията са тенденцията да се запази, ако несигурността, провокирана от Белия дом, продължи. Международният валутен фонд оцени тази несигурност като „извън границите на допустимото“. Организацията предупреди за сериозно свиване на растежа, макар засега да отхвърля опасността от рецесия и прогнозите, че доларът може да загуби статуса си на световна резервна валута.

У нас НСИ отчете 10% ръст на банкрутиралите бизнеси за първото тримесечие на 2025-та в сравнение със същия период на предходната година. Но пък добрата новина от тази седмица е, че България вече изпълнява всички критерии за членство в еврозоната, а на 4 юни Европейската комисия ще публикува извънреден доклад за готовността за приемането ни от 1 януари 2026 г.

Правителство, оглавявано от Сергей Станишев, ни вкара в Европейския съюз, ако помните. Не че имаше някакви заслуги, просто инерцията от реформите на Иван Костов премина необезпокоявана през мандата на Царя и триумфира в ръцете на триглавата ламя… прощавайте, тройната коалиция исках да кажа.

Колко му е правителство на Пеевски да ни вкара в еврозоната? Такава ни била орисията.

Понеже кабинетът „Желязков“ официално вече ще се води правителство на малцинството (ГЕРБ–СДС, ИТН, БСП–ОЛ). Подкрепяно от Пеевски.

А циркът отвъд океана дава криле и на политическите циркаджии у нас. То и без друго провинциалните им умения никога не са ставали за световната сцена. Покрай това и политическият коментар на Емилия Милчева в „Тоест“ тази седмица слаломира между реалността и спектакъла, понеже… как иначе да го опишеш. Не пропускайте текста ѝ „Ту-тууу! И Тръмп им се показа“.

На този фон направо се възхищавам на Елена Телбис за мотивацията и силите да прави своята политическа сатира, когато действителността е сякаш лошо копие на най-безумния трип на яко надрусан посредствен режисьор.

В поредния текст от съвместната ни рубрика с „Екипът на София“ Ивелина Гаджева и Константин Кирилов споделят идеите си как може да се подобри достъпността на средата в столицата ни. Предложенията са напълно приложими и за другите населени места, които обитаваме. Прочетете повече в статията им „Концепцията за достъпна среда на фона на ремонтите на тротоарите в София“.

Тазгодишното издание на софийските литературни срещи ще се проведе от 24 до 26 април, а темата е „Археология на паметта“. По този повод Стефан Иванов разговаря с един от международните гости – носителя на наградата „Букър“ за 2022 г. Шехан Карунатилака. Едно сърдечно и много човешко интервю, което силно ви препоръчвам да прочетете точно сега, по празниците.

И понеже, сигурен съм, всички имаме нужда от повече добри новини, тук е мястото да вметна да прочетете репортажа на Associated Press за „книжната бригада“ от едно малко градче в Мичиган с около 5000 жители. Местна малка книжарница трябвало да се премести на друг адрес заедно със своите 9100 книги. И вместо книгите да се опаковат в кашони и да се транспортират с хамали, триста души от градчето сформирали човешка верига от едното място до другото и само за два часа, от ръка на ръка, всяко томче намерило своето място – на новия адрес, на правилния рафт, подредено по азбучен ред. Един хубав пример за силата на общността.

Заедно имаме повече власт и сила, отколкото изглежда на пръв поглед.

С влиянието на сексуалната революция продължава рубриката на Надежда Цекулова за женското здравеопазване. Именно след тази обществена промяна в нагласите тялото на жената все повече започва да принадлежи на нея самата. Както и социалната ѝ роля да не бъде ограничавана до майка и съпруга.

„Да пишеш за хашиша в Близкия изток и Северна Африка е, като да си арабист и да преоткриеш Корана.“ Така Атанас Шиников ни въвежда в новия си материал от рубриката „Ориент кафе“. В поредната тема (с продължение) обаче ще можем да прочетем не само за историята на хашиша, но и за влиянието му върху културата, икономиката и политиката. Не пропускайте първата част на статията „За философите е „хапка мисъл“. Хашиш и ислям“.

Ако пък очаквате продължението на дискусията на Миглена Николчина и Северина Станкева за играта притча „Индика“ и за интелектуално-философските послания, преплетени в повествованието ѝ – ето го и него тази седмица.

Тази седмица загубихме Kaladan, както беше познат Владимир Петков. Един от хората, на които българският интернет и няколко субкултурни общности дължат много. Познавам го от над 20 години и без да сме били особено близки, се сещам за 5–6 проекта, които без него нямаше да се получат. Вероятно пропускам поне още толкова. Той беше от хората, които си вършат работата и са на мястото си, без да очакват благодарности или овации. Готов да подаде ръка или да удари рамо. Ще липсва много. Сбогом, Kaladan!

И накрая – още две препоръки. Едната е текстът „Минчев, Мъск и Микеланджело“ на Иван Ланджев в „Дойче Веле“. Вярвам, че всеки може да намери с какво да е несъгласен в него – това е лесно. Но също така съм сигурен, че всеки има и върху какво да се замисли.

Другата ми препоръка е тази блестяща TED реч на Каръл Кадуаладър отпреди няколко дни, наречена „Ето как изглежда дигиталният преврат“. Разследваща журналистка в The Observer и The Guardian от 19 години, тя наскоро беше уволнена, защото се противопостави на сделката за придобиването на Observer. Кадуаладър стана изключително популярна в международен план с разкритията си за Facebook и Cambridge Analytica и за злоупотребата с данни, за да се влияе върху избирателите. Беше жертва на изключително тежко съдебно дело за сплашване.

Чуйте внимателно всяко изречение…

И запомнете, че заедно не сме безсилни!

„Тоест“ зависи от вашата подкрепа, за да продължи да нарича нещата с точните думи. А и сякаш всички имаме нужда да се почувстваме заедно. Както и от малко нормалност около себе си.

Приятно четене и гледане!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-7-12-april/

Докато разсъждавам върху въпроса, който Боряна Телбис задава в предишния бюлетин – дали сме живи, или не, – 16-годишно момче падна от петия етаж на столична професионална гимназия. Лекарите се борят за живота му. Засега основната хипотеза е, че тийнейджърът е скочил сам. Новината мина някак между другото. Лесно е да сочим с пръст виновници за деца жертви и да искаме по-строги наказания. Лесно е да се опитваме да „поправяме“ учениците със сила – като ги накараме да зубрят православни догми и им слагаме оценки за дисциплина. Или по соломоновски да „разрязваме“ децата на две – с необмислени закони за т.нар. споделено родителство. По-трудно е да разберем какво се случва в умовете и душите им.

Това е въпросът, който поставя британският минисериал Adolescence („Юношество“). Четирите му епизода станаха повод за сериозни разговори и в Европа, и в САЩ – за това как възрастните не разбират поколението Z, за токсичната мъжественост, за емпатията… В България обаче тези разговори така и не стигат до ушите на вземащите решения за бъдещето на децата. Така че, ако искате да поставите интереса на учениците в центъра на образованието, имате по-голям шанс за успех в някое шведско училище, отколкото тук.

И все пак в България има хора с ясна идея каква би трябвало да бъде образователната система. Донка Дойчева-Попова разговаря с три специалистки по преподаването на чужди езици, които са в час със съвременните методи в областта си – Мария Караиванова, Смиляна Ангелова и Ирина Мартинова.

Като стана дума за образование, се замислих и за американските университети от т.нар. Бръшлянова лига. Ореолът им рязко започна да потъмнява, когато администрацията на Тръмп взе да им реже държавното финансиране – било заради студентски протести в подкрепа на Палестина, било защото подкрепят разнообразието и социалното включване. Това е и темата на статията на Яна Хашъмова „Политика, просвета и провал. Кой се страхува от американските университети?“. В нея авторката развива тезата, че президентът Тръмп е емоционално незрял и се държи като тийнейджър.

Притеснявам се, че ако споделя чуденията си в коя ли фаза от психосексуалното развитие по Фройд се намира Доналд Тръмп, този бюлетин може да стане неприличен. В същото време самият американски президент се хвали колко държави му „целуват задника“ (не, няма да цензурирам думите на един държавен глава със звездички) заради митата, с които ги заплашва. Представете си как някой комплексар взема заложници и непрекъснато променя условията за освобождаването им, за да му звънят по телефона, а той да се кефи колко е важен и как всички му се молят. Е, в случая целият свят е взет за заложник.

От драмата с митата (тя вече заприлича на сапунена опера) се замислих дали протекционизмът е патриотичен. Всяка година преди Великден новинарските емисии изобилстват от репортажи за „лошите“ вносни яйца и агнешко. Но по-добре ли ще живеем, ако в България нищо не се внася, а се произвеждат и потребяват само български продукти? Представете си живот без кафе и шоколад, но с български смартфони, компютри и операционни системи. Ако изобщо е възможно да се направят тук.

Ала всякакви популистки идеи могат да намерят почва, когато хората не вярват в институциите. За плаващите пясъци на институционалното недоверие е и статията на Валентин Вълканов. Колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред, казва авторът. Поводът за този безрадостен извод е решението на Конституционния съд след проверката на изборната документация в 2204 секции. От нея българските граждани разбраха, че не трябва да вярват на очите си и изобщо – че всичко е относително.

Изобщо – държавата ни е престъпник, смята Емилия Милчева. Когато бащата на поредното дете, загинало на пътя – Сияна, казва, че българската държава е опасна за гражданите си, това е истина. Най-лесно е да се хвърли цялата вина върху един шофьор. Но проблемът с некачествените ремонти на пътищата е огромен, а политици и институции си прехвърлят топката. Колко от милиардите, отпуснати за пътища в последните 15 години, действително са вложени в пътища, а не в чували, пита Емилия.

И все пак в България има хора, които са решили да се борят и да не се предават, колкото и да е трудно. Ина Иванова ни среща с една от тях – Диана Димова от „Мисия Криле“, за която пролетта започва от една птичка. Тя е посветила живота си на най-уязвимите – жени и деца в риск, бежанци. Заедно с колегите си се опитва да усилва гласа на онези, които нямат такъв, или пък той е много тих. Колкото и трудно и рисковано да е това.

Едни защитават членове на уязвими групи, други – едри бизнес интереси. Анахит Хачикян обяснява мръсна дума ли е лобизмът и кога играта загрубява. Всяка организация, която работи за дадена кауза и цели да повлияе в процеса на вземане на политически решения, е вид лобистка организация и в това само по себе си няма нищо лошо, казва Анахит. Лобирането обаче трябва да се извършва по определени правила. Когато политици биват подкупвани със скъпи подаръци и луксозни пътувания, за да вземат някакво решение, вече имаме проблем.

Но да си отпуснем душата с десетия епизод на Т.Е. от Е.Т. Любимата ни Елена Телбис няма да ни излъже, че всичко е наред, но поне ще се посмеем.

Не знам за смях ли е, или за сълзи, но Националният исторически музей има проблем със съвременното изкуство. Поне в степента, в която то е провокативно. Затова инсталацията „Гранични цветя“ на Иван Мудов е премахната от двора на НИМ още преди официалното ѝ откриване, без дори художникът да бъде уведомен за това. От музея очаквали хубавки найлонови цветя, а дворът им се оказал осеян с „отпадъци“. Тази история ми припомни как преди десетина години парчето от Берлинската стена пред НДК беше „почистено“ от графитите си и измазано със сива боя.

По традиция завършвам с препоръка.

Ако познавате млади хора, които не помнят социализма, но са убедени, че тогава хората са живели по-добре, пуснете им латвийския сериал „Съветски дънки“. Препоръчвам го и на всички, които искат да разберат тоталитарния режим отпреди 1989 г., както и на онези, които имат нужда да си го припомнят. Липсата на свобода каква музика да слушаш и какви дрехи да носиш, ченгетата, които те следят навсякъде, корупцията и неравенството, които уж ги нямаше, насилието над личността…

Сериалът, съсценаристка на който е българката Теодора Маркова, е нещо като среща на „1984“ и „Полет над кукувиче гнездо“. И докато зрителят се чуди дали всъщност гледа комедия, или драма, го халосва по главата финал, който не се вписва в стереотипите за хепиенд, и все пак е оптимистичен.

Винаги препоръчвам да ни ударите едно рамо, ако искате да ни четете и гледате. Защото благодарение на подкрепата ви съществуваме.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-31-mart-5-april/

Умирането е процес. 

Органите и системите отказват една по една. Чак след като те са приключили, главното командване а.к.а. мозъкът слага край на цялата операция. Според някои изследвания тъкмо главният мозък остава активен за определено време (със сигурност поне 30 секунди) и след като умрем. С други думи, имаме достатъчно време да разберем, че сме мъртви. Знанието, че си мъртъв, изглежда, е краят на процеса умиране. 

И някак настъпва успокоение. Свърши се зорът.

Има хора, преминали през т.нар. близко до смъртта преживяване (NDE – near-death experience), които се връщат и разказват. Според изследователите това преживяване е онзи финален момент, в който тялото ти вече не работи, останал е само мозъкът – той продължава да е активен и очевидно успява да рестартира двигателите на някои от нас и да ги върне отново в света на живите. 

След това завръщане обикновено се наблюдава сериозна промяна у човека, „прибрал се от отвъдното“. Според изследователите повечето хора съобщават за едни и същи постефекти, част от които са (освен логичните загуба на страх от смъртта и вяра в задгробния живот): по-сериозно ценене на живота; повишено самочувствие, но и много по-голяма способност да състрадаваш; много по-малък фокус върху материалното и доста по-голям върху смисъл, цел и посока; по-голямо желание да учиш, да разбереш, да промениш; някои хора започват да подхождат по-осъзнато към опазването на околната среда, а други твърдят, че са станали по-интуитивни. 

Разбира се, има и някои негативни постефекти, които не мисля да споменавам, защото не ми се връзват с тезата, а тя е, че ние сме мъртви.

Всички системи са отказали. Здравеопазване, образование, правосъдие, сигурност… Всички.

Мъртви сме и се намираме в онези 30 секунди добавено време, в които мозъкът може да реши дали да ни върне обратно в играта, или ще броим мача за свирен. За да ни върне обаче, сигурно е редно да покажем някакви съпротивителни сили, да има някакво, макар и минимално желание за живот, да има нещо, за което да се хванем, че да пуснат тока отново. Бащата на 12-годишната Сияна, нелепо загинала в катастрофа в началото на тази седмица, се надява детето му да не си е отишло напразно и да стане причината хората да се събудят и да спрат да се примиряват с изключилите системи. Майката на отишлата си без време Даная – Ани Стоянова, мислеше по същия начин. Вероятно затова учреди фондация на името на дъщеря си и не спира и до днес да се опитва да промени нещо по линия на детското здравеопазване. Обаче не ѝ помагат особено да запази съпротивителните си сили. 

Никой родител не иска да допусне мисълта, че детето му си е отишло напразно. Такава ненавременна, неестествена и непосилна за понасяне от човешкото съзнание смърт трябва да има някакво обяснение. Поне така ни се иска.

Но ето че тази седмица е Сияна.
Преди време беше Даная. 
Наскоро се разгневихме и заради Адриан, който не умря, но е искал да е мъртъв, докато доведеният му баща го смазва от бой и всички мълчат.
Пò миналата година беше 15-годишният Филип, прегазен на пешеходна пътека в центъра на София от шофьор с над 2 промила алкохол в кръвта си.

Няма да продължавам.

Но събуждането все не идва.
Не пускат тока. 
Не рестартираме системите по-осъзнати, по-състрадателни, по-целеустремени.

А може би онези 30 секунди бонус мозъчна активност са свършили и вече сме окончателно мъртви, преминавайки в някакъв постмодернистичен задгробен живот с ултрафини настройки за мъчение, в който всеки път, уж различни (но все същите), отваряме нова (но все същата) врата и сме принудени да преживяваме всичко по един и същи начин.

Подобен паралел прави и Стефан Иванов в тазседмичния си текст в рубриката ни „На второ четене“ за книгата на Джонатан Лител „Една стара история“. 

В броя можете да прочетете още:

• „Има ли криза в българското кино?“ – от Борислав Михайловски
• „Педофилията, срещу която се протестира, и педофилията, за която се мълчи“ – от Светла Енчева
• „Имаш Пеевски – пиеш мляко“ – от Емилия Милчева
• „Гражданско участие и взаимопомощ сред политическа апатия“ – от Хестър Гартрел
• „Имаме ли експертиза за тарифите?“ – от Павлина Върбанова

На линия е и новият епизод от видеорубриката ни „Т.Е. от Е.Т.“

Извинявам се за този бюлетин и ви благодаря, че сме заедно. Преди или след – няма значение.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-24-29-mart/

41 по-голямо ли е, или е по-малко от 35? Това е задачка за първокласник и отговорът е еднозначен. Освен ако, разбира се, не докопаш грешните топки. Е, тогава се оказва, че си в друг номер и само си мислиш, че джуркаш тото топки, а всъщност вадиш зайче от шапка. Но вместо зайче – куку! – излиза Пеевски. Така да се каже, кой друг да излезе от шапката, пардон, от сферата с тотото?! Та то му е родно… И е редно да размаха пръст, защото в тази сфера по-добра от мама няма!

Изобщо, темата с „грешните топки“ се оказва водеща тази седмица. Високопоставени служители на президентската администрация в САЩ разнообразили седянката си, като открехнали вратата и – без сами да разберат как – поканили и главния редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. И това, докато обсъждали строго секретни военни атаки срещу хутите в Йемен. Грешка! За капак Тръмп коментира, че не харесвал особено The Atlantic. Ех, значи… Единственото, което мога да посъветвам тези мъдри държавни мъже, е следващия път да поканят на седянката и Пеевски.

Ехо, къде без него?! Та у нас вече открито се говори за „правителството на Пеевски“. Пийте един деган, преди да прочетете седмичния вътрешнополитически обзор на Емилия Милчева – не вземете ли таблетката, свят ще ви се завие и ще ви се доповръща. В „Марш на скок за още власт за ГЕРБ“ новите назначения в регулаторите само досипват в угодните на ГЕРБ и Пеевски порции власт, опозицията е шизо, а на всичкото отгоре може да се окаже, че европрокурорката Теодора Георгиева е играла Снежанка в „Осемте джуджета“, и то в компанията на джуджето Худини, известно като Пепи Еврото.

Пак по темата за „топките“ – поредни две български шпионки, част от руска шпионска мрежа, са разследвани и разкрити от Би Би Си. Цветелина Генчева и Цветанка Дончева са провеждали операции за наблюдение, подпомагащи дейността на наскоро заловените и осъдени за шпионаж в Лондон шестима българи. От снимките на Цветелина и Цветанка, от публикациите на техни познати и от самото разследване оставаме с впечатлението, че „момичетата на Марсалек“ нямат много общо с „момичетата на Бонд“ и всъщност са доста „ниски топки“. Тюх, да му се не види! Не били компютри, а компоти, не били шпионки, а пионки.

И така, тупайки топката все по-ниско, преминаваме към игра в центъра на терена. „В центъра на терена“ у нас означава даден въпрос – като например мизогинното и направо човеконенавистно питане „Допустимо ли е жена да кърми на работното си място?“, пък било то и в пленарната зала – периодично да се превръща в социална дъвка. Ад. Имам чувството, че живеем в оня филм с Бил Мъри и всеки ден се събуждаме с все същия отново неразрешен проблем, в трепетно очакване мармотът да изпълзи от дупката си, белким и у нас се запролети…

Междувременно на терена на голямата игра, поне привидно, такива въпроси отдавна са разрешени. Или съществуват в доста по-богата палитра от нюанси. (Което всъщност невинаги е за добро, но нейсе…) Да вземем например Алис Вайдел. „Как е възможно хомосексуална жена да е начело на „Алтернатива за Германия“?“ – пита Светла Енчева и дава няколко по-прости и няколко по-сложни отговора на въпроса. Да започнем с това, че нито АзГ е „Възраждане“, нито привържениците на партията, включително самата Алис Вайдел, са толкова отявлено анти-ЛГБТИ, колкото нашите крайнодесни патриоти и популисти. Именно това позволява сексуалната идентичност на Вайдел да бъде ловко инструментализирана, така че да легитимира АзГ като толерантна партия и заедно с това да подсили контура на заплахата, която мюсюлманските имигранти представляват за жените и хомосексуалните според наратива на крайнодесните. Ха сега де…

Връщаме се на родния черно-бял терен, където, както се разбрахме, нюансите са кът и ако искаш да разрешиш един проблем, най-лесно е просто да го забраниш. Така действаме и с наркотиците. Един ден забраняваме едно вещество, появява се друго, забраняваме и него, появява се трето – бам! – отстрелваме го. И така… до безкрайност като в тъпа аркадна игра. А работещата стратегия не се заключава в забрани и санкции, а в превенция, и то на много нива. Повече за борбата с наркотиците по принцип и в момента, по света и у нас четете в статията на Юлия Георгиева „Слонът в стаята, или защо употребата на наркотици се увеличава“.

И докато се сипят забрани отляво и отдясно, и докато МОН се занимава с религиозното обучение и централизираното дисциплиниране на децата в училище, седмицата удря дъното с новината за (само!) 8-годишното лишаване от свобода, присъдено на нечовешкия изрод Петър Чернев. Въпросният малтретирал 5-годишния си доведен син, вследствие на което детето – според данни от ТЕЛК – е загубило 60% от здравето си (вероятно се има предвид физическото; за психическото не става дума, не и в България!). Майката на детето – безучастна свидетелка на издевателствата – се разминава с парична глоба от 4000 лв. Държава, в която бебетата се хранят скришно, сакън да не нарушат общественото благоприличие, в която се въвежда оценка за дисциплина на децата, а малтретиращите ги възрастни едва ли не биват помилвани, заслужава всичко, което ѝ се случва и предстои да ѝ се случи.

Дърпаме завесата, за да влезе малко слънце, преди да сме се угнетили до смърт. За това ни помага Ина Иванова, която ни среща с „Димитър Панайотов и Александър Николов от „Ден“: С лице към фактите“. Документалистиката им е пример за отговорност и грижа към отделния човек и уж незначителните житейски подробности, за вчувстване в съдбите на другите, за неотстъпно вървене на страната на справедливостта – не абстрактната, а тази, която ни се разкрива във всекидневните избори и жестове.

Удължаваме удоволствието от срещите с „Тези хора“ чрез редовната ни рубрика за книжни срещи, които също няма да ни разочароват. Тази седмица в „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва новата дългоочаквана и „безспорна“ стихосбирка на Никола Петров и три пиеси на Тенеси Уилямс в превод на Евгения Панчева. И двете книги рязко ни издигат над „ниските топки“ на деня и ни напомнят, че четенето все още е един от малкото познати начини за оцеляване.

За нови начини на оцеляване и разумно съществуване става дума и в научните новини от Михаил Ангелов, където „Титанови сърца, генни редакции, биополимери и една космическа одисея с щастлив край“ обрисуват реалност, която точно в този исторически момент изглежда почти паралелна на обитаваната от нас. В нея обречените оцеляват, болните получават по-добра грижа, а Космосът е точка, в която духът (а не амбицията) укрепва и се извисява.

Стихотворението на месец март е от Рада Александрова. В него има и дъжд, и болка, и тържество, и една особена тъмна и природна радост, която изригва само напролет.

Ще възкръсне ли
тази земя.
Ще растат ли
треви и дървета.

Пита стихотворението. И ние питаме същото, борим се със страховете си и се опитваме да не губим надежда.

Оставяме ви да изпратите седмицата и месеца в компанията на любимата ни E.T., която – поради извънземното си естество – следи сигналите и прозира строго секретните връзки в реалността, включително телефонните между Веска, Стефка, Янка, Ванга и така до Нострадамус по права линия.

Ако и вие смятате, че е важно да не изгубим сигнала, може да ни подкрепите, лесно е – клик-клик, пиу-пиу. Айде готово.

Приятно четене!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-17-22-mart/

Освен че пролетта дойде, толкова неща се случиха през седмицата, скъпи читатели на „Тоест“, че не знам откъде да започна. Чудя се обаче следното: ако българин, работещ в международна хуманитарна организация, загине във военен конфликт, това би следвало да е водеща новина, нали? Очевидно не, ако въпросният българин е убит в Газа от израелски снаряд. Информацията за смъртта на Марин Маринов се загуби в новинарския поток, в който дори не се споменава името му. Премиерът нарече убийството „неприятен инцидент“. Не, господин Желязков, неприятен инцидент е човек да го ужили оса. Когато танк стреля по сграда, в която пребивава персонал на ООН, това прилича повече на военно престъпление. И не, критикуването на политиката на една държава не означава омраза към народа ѝ.

Водещата новина в централните емисии беше трагедията в северномакедонския град Кочани, където по време на концерт в дискотека с незаконно разрешително избухна пожар и загинаха 59 души, основно деца и младежи, но и членове на групата, изнасяща концерта, а много са в критично състояние. У нас акцентът е върху помощта, която България оказва на пострадалите. А аз се питам: трябва ли съседите ни македонци да страдат, за да имаме човешко отношение към тях?

В България пък бяха арестувани млади мъж и жена – тя е участвала в клипове с измъчване и убиване на животни по поръчка, а той я е снимал. Повече от клиповете ме ужасява мисълта, че по света има много хора, които се възбуждат от такива неща и си плащат за тях.

Вече става все по-ясно, че не Украйна не иска мир, а Русия. Според Тръмп обаче преговорите с Путин вървят много добре. След като американският президент, изглежда, се отказа от идеята си да придобие редкоземните минерали на Украйна, той хвърли око на атомните ѝ електроцентрали. Зеленски обаче не е склонен да му ги даде. И аз не бих била на негово място – ами ако с Мъск решат, че някакви си реактори на другия край на света не са им на сметка, и просто им хлопнат кепенците, както направиха с USAID, с издирването на отвлечени украински деца и с американското Образователно министерство? Или ако ги продаде изгодно на Путин?

Тръмп впрочем издаде заповед и за закриване на медийната група, част от която е „Свободна Европа“. Тя обаче не се дава без бой и съди президентската администрация с аргумента, че заповедта е не само незаконна, а и противоконституционна.

Ердоган пък арестува основния си политически опонент – кмета на Истанбул Екрем Имамоглу. Нашите политици има от кого да черпят вдъхновение. Кеф ти Тръмп, кеф ти Путин, кеф ти Ердоган.

Но кой да ни помага да понасяме всичко случващо се по света и в България, ако не Елена Телбис с лечебната за душата рубрика „Т.Е. от Е.Т.“?

И след като Елена ни приземи на родна почва, логично преминаваме към тазседмичния политически анализ на Емилия Милчева „Пеевски 3.0. Поглъщането“. В него пише как Пеевски поглъща държавността като питон, а от нея остава само фасадата. Затова за конституционен съдия е избран не юрист с международна репутация като Йонко Грозев, а Орлин Колев, завършил право, където и Пеевски – в ЮЗУ. Пак с подкрепата на Пеевски беше избран и управител на Здравната каса, а посред нощ парламентът прие абсурдистката му идея за държавни магазини в пощите. Но не се отчайвайте – питонът има още какво да лапа.

В тази ситуация не е учудващо защо България не извлича полза от едно от най-големите си природни богатства – минералните води, в които има бизнес, както ни убеждава Иво Анев от „Екипът на София“. Понастоящем ситуацията е абсурдна – минералната вода е до 71 пъти по-евтина от обикновената, доставяна по водопроводната мрежа. А наличието на минерални води носи и много косвени ползи – вижте Карлови Вари или Баден-Баден. Тук обаче е късмет, ако една минерална баня изобщо работи, а не е оставена да се саморазрушава. Или пък е превърната в музей.

И докато сме на българска вълна, съгласни ли сте децата да учат в училище, че заслужават страдание и смърт? Ако се приеме задължителното образование по религия, точно през такова задължително образование по самоомраза ще трябва да преминат представителите на една конкретна група деца – ЛГБТИ тийнейджърите. А на тях и без това не им е леко насред отхвърлящата ги среда в България. Затова някои едва издържат тежестта на живота. А има и такива, които не издържат. И после се тръшкаме – какво му беше, защо се самоуби.

Вторачили сме се в България, Украйна и САЩ, а междувременно войната в Сирия навърши 15 години. Искрен Иванов анализира сирийския въпрос в раздаването на картите между Великите сили в исторически контекст – от края на Втората световна война до наши дни. В настоящата ситуация единственият надежден съюзник на Сирия остава Турция, и то докато Ердоган все още управлява.

На фона на безрадостната реалност може да потърсим убежище в игрите. Миглена Николчина и Северина Станкева разговарят за съдбата, свободата и игровата механика в компютърната игра „Индика“, която според Николчина има редица аналогии с „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Индика се бунтува срещу факта, че е създадена със свободна воля. Според Северина Станкева играта е притча. Изобщо, прелюбопитен диалог, който ще има и продължение.

От игрите прехождаме към книгите. В рубриката „На второ четене“ Антония Апостолова ни връща към „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ от Пламен Антов. Антония е в раздвоена позиция – тя се усеща не просто рецензент, а автор на книгата, тъй като вижда в лицето на писателя своеобразен свой литературен близнак. Радостта автор да срещне и припознае себе си като друг е рядка, особена и плътна, признава тя. Така че не само разказите на Антов са „по пътя“ – и прочитът им извървява пътя между автора и читателката му, която хем е себе си, хем него.

Дойде време и за препоръката ми. През октомври бях споделила в бюлетина, че още събирам сили да гледам „Съседната стая“ на Педро Алмодовар. Е, събрах. И останах изненадана, защото, макар във филма да става въпрос за евтаназия, погледът към нея е по някакъв начин ведър. А цветовете, ах, цветовете – всеки носи символно значение и всеки кадър е картина.

Приятно четене и гледане! И ви благодаря, защото „Тоест“ съществува единствено поради вашата подкрепа.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-10-15-mart/

За да тръгне някак този бюлетин, трябва да се хвана за нещо различно от пролетта навън (която в кошмарите на повечето хора напоследък рязко се превръща в ядрена зима, макар засега краят на света да се отлага, защото Доналд Тръмп съобщи в личната си социална мрежа, че май е успял да се договори с Путин за спиране на войната). Та това, за което се хващам, е философската концепция на Авишай Маргалит. Според нея прилично функциониращото общество е онова, в което гражданите не са унижавани от властта и също така не се унижават един друг. И като се хвана за тази концепция (понеже ми е проста и ясна, а на мен толкова ми трябва), почвам да я разнасям насам-натам като факел с надеждата да я видя някъде приложена. 

Ами не я виждам.

Накрая се оказва, че унижението върви на всякакви нива, и този факел рязко се превръща в къса клечка, която всички сме изтеглили колективно и само си я предаваме един на друг като щафета.

Тази седмица щафетата поеха в Конституционния съд, за да ни съобщят, че да, последните избори са скандално проведени и пълни с грешки – липсват бюлетини, но за сметка на това в чувалите има канцеларски материали, в случай че на някого му потрябва телбод; „отвлечени“ са цели секции; кочани с бюлетини са прегъвани накуп и подпечатвани на конвейер; на места бюлетини са попълвани от един и същи човек, за да е удобно на всички… 

Прилично функциониращото общество катастрофира с 200 км/ч и няма оцелели. 

Текст по темата в този брой на „Тоест“ има Емилия Милчева – „Властта се люлее, „Величие“ зрее“, от който може да разберете кой влиза в Народното събрание, кой излиза, с колко, защо, как и други важни работи, като например ще има ли „хубави неща за хората“, както обича да казва Делян Пеевски.

Хубави неща за хората специално от Делян Пеевски не знам дали да очакваме, но в „Тоест“ традиционно има хубави неща за четене. Започнахме седмицата с интервю на Ина Иванова с актрисата Боряна Йовчева, която истински харесваме и затова е част от рубриката ни „Тези хора“. 

Продължихме с констатацията на Лина Кривошиева, че всичко е политика, включително и на „Берлинале 2025“. В статията си за фестивала Лина споделя впечатленията си от четири отлични филма от Румъния, Сърбия, Китай и Лесото, които освен всичко, което имат да ни разкажат, ни показват, че светът живее със сходни грижи.

Сходни трябва да са грижите ни и по темата за образованието, защото качественото образование (наред с качественото здравеопазване) е единственото, което можем да завещаем на децата си. И вероятно в едно прилично функциониращо общество, в което гражданите не се унижават един друг, щеше да е точно така. Само че нашето не е такова и затова грижите ни по темата за образованието не просто не са сходни, а отиват в тотално различни посоки. И всичко е за сметка на децата. 

Учителските синдикати държат на въвеждането на задължителен час по религия и оценка за дисциплина. А родителите се борят постоянно с манталитета „тука е така“ и накрая вече дори нямат кой знае какви претенции, само ако може в часовете по английски между 5. и 7. клас децата да не учат отново наученото в частните уроци и курсове, на които повечето от тях ходят още от предучилищната. Защо изучаването на английски език в прогимназиалните класове е толкова неефективно и какво може да се направи, обобщава Донка Дойчева-Попова в статията си „Чуждоезиковото обучение в училище – максимално неефективно, за да е удобно на всички“.

Тази седмица имаме текст и от молекулярната биоложка Анастасия Орманджиева за човешкия папиломавирус (HPV). Анастасия разказва какво представлява този вирус, откога ни е известен и как го лекуваме в наши дни. Част от щамовете му са високорискови и са отговорни за рака на маточната шийка, както и за рака на някои други органи. Де да имаше ваксина за този вирус… А, чакайте! Има! Но ваксинационното ниво в България доскоро беше 3%. Само за сравнение – с най-висок дял на ваксиниране са в Туркменистан и Узбекистан (над 90%), по данни на Protect Europe. 

Оставям ви с тази жизнерадостна информация и с епизод 6 от рубриката ни „Т.Е. от Е.Т.“, в който всичко е 6, разбира се. Както навсякъде.

Ако искате да продължим да се радваме на живота заедно, подкрепете „Тоест“, за да ни е все така бодро и ведро. Всъщност вашата подкрепа понякога изглежда като единствения факел, който никога не се превръща в къса клечка, а продължава да свети в тъмното.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-3-8-mart/

Скандалната среща между Зеленски и Тръмп в Белия дом от края на миналата седмица в голяма степен предопредели събитията и от настоящата. След нея тревожността поизмести прагматизма от коментарите и анализите както в сериозните медии, така и в изявленията на политиците. По целия свят.

И някак естествено идва да се запитаме дали не можем да обясним всичко, което се случва, чрез тази толкова човешка и първична емоция – страха. Според Искрен Иванов отговорът е „да“. В текста си „Медът и жилото на САЩ, или за разговора между Тръмп и Зеленски“ той рационализира страха като ключов двигател на събитията, на които сме свидетели. А палитрите от различни страхове – като пресечни точки или червени линии, които изглеждат напълно валидни маркери за прегрупиране или разделение, поне в политиката и сред елитите.

„Властта на себе си прилича“, твърди Емилия Милчева в актуалния си политически коментар за взаимоотношенията в управлението и в частност за олекването на ДПС–ДПС за сметка на гравитацията около Делян Пеевски. Последният изземва все повече характерната за ДПС роля на брокер на реална власт, като я надгражда с корпулентен размах. Разбира се – не в положителна посока.

Емилия припомня и една важна публикация на „Капитал“ от миналия уикенд. Ако сте пропуснали да прочетете интервюто с българската европрокурорка Теодора Георгиева, непременно поправете това. Защото е ярко свидетелство за безобразието, в което сме затънали до уши. Безобразие, което е пряко свързано с фундамента на устройството на държавата ни и засяга всичко и всички. Заради възпроизвеждащата се гнилоч в съдебната система, грижливо пазена от статуквото.

Не знам дали е заради тази повсеместна и все по-сгъстяваща се тревожност, но почти всички материали тази седмица в „Тоест“ са силно критични. Не че Елена Телбис някога не е била… но в саркастичния си преразказ на събитията от седмицата тя едновременно разхвърля във въздуха Тръмп, Пеевски, Кирил Петков, братята Тейт, че и онези даже малко повече от „братя“ от Възраждане. И пита за още.

Честит 8 март, скъпи читателки на „Тоест“!

Уви, този ден у нас все още се свързва с мама, баба, цветя, бонбони и алкохол. Докато всъщност е символ на борбата за равноправие на жените. Затова е и някак навременно на този ден да започне новата поредица на Надежда Цекулова, посветена на женското здравеопазване и наречена „Анатомия на пола: Жена“. Логично е също първата тема в тази рубрика да е исторически преглед на отношението и нагласите на човечеството към женското здраве.

Свикнали сме в „Тоест“ да четем интересните статии на Анета Василева за архитектура. Тази седмица обаче за всеобща изненада тя пише за кино. Добре де, за кино и архитектура. „Бруталистът“, който Анета смята за недоразумение въпреки няколкото спечелени престижни награди, че и с номинация за най-добър филм на Оскарите, я провокира да напише силно критична рецензия.

Критичен този път е дори материалът на Павлина Върбанова. Тя споделя личното си мнение за подготвяно от Института за български език на БАН прекрояване на граматиката ни, което се прави непрозрачно, без обсъждане с филолози и за съжаление, изглежда твърде самоуверено и самоцелно. Прочетете повече в „Критика на граматичния разум“. Даже да не сте филолог, не подминавайте този текст дори ако на места ви се стори твърде специализиран.

В рубриката ни „На второ четене“ тази седмица Стефан Иванов ни връща към една много важна книга с изключително дългото заглавие „Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“. Авторът на този монументален документ е Михаил Зигар – журналист, писател, военен кореспондент, бивш главен редактор на независимата телевизия „Дожд“, а сега живеещ в изгнание в Берлин. Книгата „играе на границата между журналистическо разследване, исторически анализ и почти романизирана реконструкция“ на президентските избори в Русия през 1996 г., довели Владимир Путин на власт и поставили началото на мащабното манипулиране на реалността в Русия. На подмяната на свободата и демокрацията с режисиран спектакъл, от който измъкването е трудно до невъзможно. И тази манипулация, оказва се, далеч не е патент на постсоциалистическа Русия.

В този контекст изключително важно е да опазим независимостта на медиите като инструмент за обществена самозащита срещу режисираната реалност. „Тоест“ вече започна осмата си година в служба на българското общество и демокрация.

Приятно четене и гледане!

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-24-fevruari-1-mart/

По време на разходката ни миналата неделя (ден след като платените от „Възраждане“ кретени ломиха, громиха и безчинстваха из центъра на София по време на протест за запазване на българския лев) с 8-годишната ми дъщеря виждаме на една фасада огромен черен надпис: ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ. На мястото на финалния удивителен знак се мъдри пречупен кръст. Детето – солидно подковано от патриотичната строева подготовка на образователната ни система – ведро възкликва: „Да живее България!“

Налага ми се, макар и неподготвена за такъв разговор (готови ли сме изобщо някога?), да ѝ обясня как всъщност символът на пречупения кръст опровергава предшестващите го думи. Разказвам ѝ и какво се е случило в Европа преди по-малко от век и как големите „камъни“ в центъра на Берлин, сред които жизнерадостно подскачаше преди две години, всъщност са поставени там, за да не забравяме онези много, непомерно много хора (да, и деца също, отговарям на въпроса ѝ), избити по особено жесток начин в лагерите на смъртта.

Колкото и да си меря приказките, в един момент от очите на дъщеря ми изригва ужас, който се налага да потуша с няколко лъжи, най-тлъстата от които е, че случилото се тогава не може да се случи сега! (Детето, разбира се, няма да се върже на подобни успокоения. И с право.) Следва въпросът дали все пак тогава, през миналия век, макар и преди по-малко от век, е имало някой, който да спасява хората, затваряни и убивани от „Хитлер и неговите войници“. Да, имало е, и не един човек, а много спасители, обяснявам. В крайна сметка затова Хитлер е изгубил войната.

А ще има ли кой нас да ни спаси, когато започнат да ни качват във влаковете?

Липсата на каквато и да била условност в така невинно зададения детски въпрос този път хвърля мен в ужас; започвам набързо и несръчно да замазвам. Междувременно трескаво мисля колко трудно е да спасяваш, след като не си сторил нужното, така че изобщо да не се стига до спасяване…

А докато водим тези неделни разговори, светът наоколо по никакъв начин не ни мотивира да се борим със страховете си.

Пацифист номер едно на планетата и кандидат-нобел дни наред се щураше като изгладняла оса, пусната от буркан, в опитите си най-сетне да сключи заветната сделка, при която да се докопа до нещо рядко, (под)земно и доходоносно. За разтуха пък пускаше в социалните мрежи ей такива стъписващи с цинизма си видеа, които ни карат да се чудим дали неусетно не сме се събудили в едно близко дистопично бъдеще. Но наглостта на Тръмп достигна позорни дъна на срещата с Володимир Зеленски в петък, когато и той, и Джей Ди Ванс се държаха като хулигани и изнудвачи в Овалния кабинет – притискаха до стената, извиваха ръце, репчеха се, заплашваха… В резултат нищо не беше подписано. Логично. При такъв грозен и безцеремонен натиск няма как да стане и в бъдеще.

А войната на Русия с Украйна, вече тригодишна, не се очертава да приключи в близките седмици и месеци – нито с победа, нито със загуба, нито със сделка (или с пладнешки обир). Не е ясно и дали в скоро време ще има възмездие за целия кървав ужас, който доскоро смятахме за немислим в третото хилядолетие на Европа. Как ще бъде въздадена справедливост? Или може би това вече не е важно?… След като на много места по света, включително у нас, се оказва, че най-ефективно работещата институция е „министерството на пропагандата“.

И докато се щипем с напразната надежда да се окаже, че всичко е било сън, насила събудената от сладката си дрямка Европа трябва спешно да взема стратегически важни решения, което, да си признаем, никак не е лесно, особено ако така рязко са те изритали от кревата.

Това поставя някои изисквания и пред нас самите – като общество, но и като отделно взети граждани. Най-вече – повече будност и осъзнатост на процесите, които текат не просто около нас, а през нас самите, през частните ни, оголени, незащитени животи. На нашето собствено, вътрешно „министерство на пропагандата“ е посветена новата статия на Александър Драганов „В капана на собствената реалност“. В нея става дума за илюзиите за истина, които индивидуално или групово си създаваме. За опасните „балони“, в които необезпокоявано се носим няколко педи над земята, докато не тупнем, трайно обезпокоени.

И за да прекарваме повечко време извън балоните, и за да не се налага да спасяваме положението чак когато ножът опре до кокала, добре е непрекъснато да си припомняме разни важни неща, които са се случили, случват се, но би било добре да не се случват повече. Ето сега например с многогодишно закъснение у нас излезе култовият графичен и алегоричен роман на Арт Спигелман „Маус“ в превод на Владимир Полеганов. В него героите уж са животни, но не съвсем. Мишките са евреи, котките – германци, прасетата – поляци. Вече сте се досетили в кой отрязък от историята се помества част от действието. Зорница Христова ни разказва повече за книгата в „По буквите: Спигелман“. А вие си я купете – и за вас, и за порасналите си деца. И се подгответе за разговор с по-малките, които не чакат подходящата възраст, за да зададат трудните въпроси, пред които реалността ги изправя.

А пред какво изправя реалността нашите ненагледни народни представители? Ами пред редкия шанс да приютят в парламентарното си лоно партия „Величие“, ако изборните резултати се променят. А до какви промени ще доведе тази промяна? Изобщо, всичко се променя, клати и очевидно виси на косъм. За да разберете повече за парламентарните баланси и акробатики в момента, прочетете анализа на Емилия Милчева „Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?“.

На фона на тази мрачна последна седмица от февруари изгрява един наистина светъл текст в поредицата „Тези хора“ – интервюто на Ина Иванова със създателката на „Книжарница в куфар“ Райна Димитрова, която ни връща вярата в общността – не онази от комфортния „балон“, а тази, която градиш всеки ден с двете си ръце, с „надеждата без основание“ и без гаранции.

Продължаваме с малкото добри новини, които този път са и научни. Михаил Ангелов ни успокоява, че астероидът 2024 YR₄, който можеше без много церемонии да сложи край на глобалното изтрещяване, по всяка вероятност няма да ни тресне през 2032 г., тъй като рискът от сблъсък отново е паднал под 1%. Освен тази окуражаваща вест Михаил ни съобщава още куп интересни неща, например защо Марс е червен, в кои същества се открива генът на речта и докъде са стигнали „телепортациите“ на квантова информация. Всичко това – в „Астероиди, квантова математика, говорещи мишки и малко Марс“.

Колкото и да сте фрустрирани от случващото се наблизо и далеч, винаги идва краят на седмицата, а с него и моментът да се дефрустрирате с помощта на E.T. Пуснете си новото ѝ видео, изгледайте го и тъй като генът на речта в случая с Е.Т. е произвел гений на речта, пуснете си го още веднъж, за да чуете вся-ка ду-ма и да я осмислите.

Завършваме месеца със стихотворението на Кристин Димитрова „Ще се видим на празния лист“.

А ако искате листът, на който се виждаме с вас всяка седмица, да не остава празен, подкрепете ни!

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-17-22-fevruari/

Преди да ви кажа какво сме публикували тази седмица в „Тоест“, ще ви предупредя най-приятелски много да внимавате какво пишете в социалните мрежи, как си вършите работата и изобщо какво правите в живота си, защото ви грози опасността да дойде Илон Мъск и да ви се скара от висотата на кетаминовия си ентусиазъм и на 400-те си милиарда долара нетна стойност. Като нищо може да ви и обиди на „бавноразвиващ се“ или пък на „тиранин“, а както знаем, повечето от нас са тънкообидни и не е ясно къде ще му излезе краят. 

За щастие, краят на тази седмица, в която медийният поток приличаше на кръвожадно цунами, готово да ни удави поголовно, е тук. Предлагам всички да се въздържат от новини, изказвания и военни разходки в съседни държави поне до понеделник, за да вземем дъх на седмия ден, както повелява християнската традиция, разбира се.

Ако много страдате, че сте изпуснали важни неща, не се притеснявайте – то така си е по план. Нали трябва да гледаме в другата посока, като излиза зайчето от шапката, че инак съвсем ще се стопи магията. В „Тоест“ обаче има хора, които все гледат в ръцете на фокусника, да им се не види, и кротко и напоително описват къде какво става. Така прави тази седмица Емилия Милчева, която в политическия си обзор разказва за избирането на регулаторите, за Украйна, за бюджета и всички важни теми от седмицата, които може и да сте изпуснали, докато в парламента си подаряват калкулатори и розови маркери. 

Да минат да ни подарят нещо и на нас. Както става ясно от третия епизод на рубриката ни „Т.Е. от Е.Т.“, на Е.Т. ѝ е свършил тонерът за принтера, Добрев и Василев може да помислят по въпроса. Даже, ако искат, и дарители на „Тоест“ могат да станат, за да можем още да пишем и да говорим за тях и техните песни все да се четат, както е казал поетът.

Вижте целия епизод 3 тук:

За по-сериозни политически анализи четете редовно „Тоест“, но то в тези анализи все за същите хора ще става въпрос, така че не знам дали ще ви устройва.

Категорично сериозен е текстът на Валентин Вълканов „България в епохата на автократите“, в който той обяснява, че бъркаме, ако си мислим, че все още не живеем в автокрация. Всички предпоставки са налице: завладени медии, потъпкано върховенство на закона, популизъм, откраднати избори… Няма да продължавам, ще си го прочетете сами. Текст, предназначен за „либерали със соево лате в ръка“, които се оказаха най-големият проблем на държавата, понеже всичко друго ни е топ.

Връщам се към сериозността на медията „Тоест“, защото тази седмица имаме задълбочен анализ на доц. д-р Искрен Иванов за случващото се в Северна и Южна Корея. „Корейският полуостров в геополитическата игра на калмари“ е изключително интересен текст, от който става ясно, че доста е заложено в отношенията между корейския Север и Юг. Всичко това може и да ни се струва много далече, но какво са няколко хиляди километра между приятели, особено когато Ким Чен Ун разполага с ядрен арсенал, който лесно стига до САЩ. 

Прогонвам бързо мисълта за ядрена война, защото и бездруго нищо не мога да направя по отношение на хората и тяхното желание да натискат копчета, и продължавам със съдържанието на „Тоест“ тази седмица. 

Имаме си две продължения на текстове в две от най-любопитните ни рубрики, които, сигурна съм, верните им читатели чакат с голям интерес.

Втора част на „Истории на върха на налъма“ от рубриката на Атанас Шиников „Ориент кафе“ е в играта. В нея става дума за налъми, както сигурно се досещате, особено ако сте чели първата част. Атанас прелиства стари арабски текстове, за да научи повече за санкциониращата употреба на налъмите, както и за превръщането им в талисман. И съответно, като го научи той, го научавате и вие, ако си прочетете статията.

Казах „игра“ и веднага отиграваме и с другото продължение на текст в тазседмичния ни брой: „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“ от рубриката ни „Игромислие“. В него Николай Генов и Чавдар Парушев разсъждават доколко разказът във видеоиграта е разписан и несвободен, а този в настолната – по-скоро спонтанен и импровизиран. Въобще не е необходимо да си падате по настолни или компютърни игри, за да се потопите в този прекрасен философски разговор, който съвсем спокойно може да съотнесете към какво ли не в битието ни, което „се играе“.

Седмицата в „Тоест“ закрива Антония Апостолова с текст в рубриката „На второ четене“, посветен на „Дъхът на ближните“ от кипърския писател Андонис Георгиу. Това е сборник с разкази, събиращ актуални теми, доколкото те са част от традиционната динамика в ежедневието и разговорите на обикновените кипърци, както пише Антония. „Но някак над това като че ли стоят най-вечните теми: преди всичко тленността и смъртта, но и извечната самота на човека, желанието да се свържеш някак с „дъха на другите“, прошката и любовта“, казва още тя в рецензията си. 

И понеже на този бюлетин му е време да приключва, оставям една препоръка (не че сте ми я искали). Гледайте при първа възможност филма „Милен“, посветен на Милен Цветков. После може пак да си говорим, ако искате. 

Айде, със здраве!

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-10-15-fevruari-2025/

Голямата новина от тази седмица можеха да бъдат мирните преговори за Украйна. Ако тревогите около тях не бяха много повече от надеждите, ако не изглеждаше, че американската дипломация предварително е свалила гарда, ако ЕС не беше оставен да гледа развитието на събитията отстрани (заедно с Украйна) и ако преговарящите не си представяха развръзката като нищо повече от сделка. Прощавайте! Сделка е твърде засукана дума. Пазарлък е далеч по-подходяща.

Защо мирът в Украйна е трудно постижим, е тема и на анализа на Александър Малинов за „Тоест“ тази седмица. Перфектната буря от вабанк стратегията на Русия, мъглата в американската политика и все така колебливата Европа не предвещават лесни и ясни отговори за бъдещето.

И ако е вярно, че историята се повтаря първо като трагедия, а после като фарс, никак не съм убеден, че фарсът, в който живеем, няма да доведе и до по-голяма трагедия. Намеци за това и около нас, на родна земя, не липсват. Но пък ако миналата седмица сте пропуснали нашия намек да сравните мотивите на ДПС – Ново начало за разследване на „Отворено общество“ с Гьобелсовата пропаганда срещу евреите между двете световни войни, сега ви препоръчвам да гледате целия филм „Дом, ужас, Холокост, надежда“, който авторите му са пуснали в YouTube. Засега не е ясно дали ще има някаква друга възможност да го видите.

По тази тема нека подскажа още нещичко. Графичната новела „Маус. Разказът на един оцелял“ на Арт Спигелман излезе в превод на български език. Повод да се върнем в наше време и на родна земя…

Заглавието на политическия коментар на Емилия Милчева тази седмица е „Кога ще избухне Румен Радев“. Разбира се, метафорично казано. Иначе, Емилия обобщава сигналите, които Радев дава по темата дали възнамерява да се премести от Президентството в някоя от другите съседни сгради. Според нея сигналите са прозрачно ясни. Пространство за интерпретация остава само около някои нюанси.

И ако всичко дотук ви идва твърде песимистично, значи точно сега е моментът за краткия видеокоментар на Елена Телбис с високооктанов дестилат на темите от седмицата.

Чакайте, чакайте… изобщо не съм обещавал да стане по-весело…

Темата за организирания бойкот на супермаркетите така или иначе вече получи незаслужен дял медийно внимание, затова съзнателно я пропускаме. Още повече че извън плиткия популизъм, подобни акции провокират най-често грешни решения.

Ако останем на темата за храните и цените, в края на миналата година ЕС подписа споразумение със страните от Меркосур (най-голямото междудържавно обединение в Южна Америка) във връзка с търговията със земеделски стоки. Преговорите за това споразумение вече са отнели около 25 години. Анахит Хачикян разказва за най-съществените детайли от него и обяснява с какво то тревожи европейските земеделци.

Вихрен Георгиев е двигателят на проекта People of Sofia, превърнал се в местен културен феномен. От любовта към уличната фотография, през разговорите с хората и споделянето на истории, проектът всъщност може да бъде погледнат и като нишова медия, обърната към човека и човешкото. Ина Иванова разговаря с Вихрен Георгиев за градската фотография, за визуалната култура и за каузите, които могат да бъдат разказани (и подкрепени) чрез фотожурналистика.

От фотографията не е трудно да насочим обектива и към киното. С първата част на критичния си анализ Борислав Михайловски, освен че прави своя дебют в „Тоест“, разказва за проблемите при държавното финансиране на българските кинопродукции. Текстът е доста прям и назовава ключови болежки с къси и недвусмислени изречения. Може да ги прочетете под заглавието „Има ли филм през 2024 г. в българското кино?“.

И накрая – на кого, ако не на Атанас Шиников, да се довери човек за малко по-ведро четиво. Неговата авторска поредица „Ориент кафе“ продължава с „Истории на върха на налъма“. Няма да се изненадам, ако някои от най-младите ни читатели не знаят какво представляват налъмите, или не са имали шанс да видят такива „обувки“ на живо. За добро или лошо. Но за сметка на това едва ли може да попаднете на по-любопитен разказ за историята им. Не подминавайте този текст.

И преди да ви оставя да четете, гледате и слушате препратките към всичко, което споделих с вас тази седмица, е редно да призная, че напълно съзнателно този редакционен обзор на моменти звучи тревожно и дори черногледо. Така е, защото предстоят поне няколко години, които вероятно ще определят съдбата на света за десетилетия напред. Съдбата на децата, които са днес около нас. На вашите деца.

През идните месеци и години ще трябва да опазим този свят, с който разполагаме. Дори да не успеем да намерим решения за много от несъвършенствата му. Налага се да го спасим поне от автократите, от безумците, от алчността. И имаме само две оръжия срещу това – човечността, която единствено може да събере разпокъсаните ни убежища на илюзии, на които позволихме да раздробят обществата ни; и свободата на мисълта и словото, за да можем да се убедим взаимно, че заедно означаваме повече от алгебричния сбор на нашите егота.

В работещите демокрации медиите са в ролята на пазители и трибуна на свободата на мисълта и смисъла. И трябва да ги съхраним, защото без свободни медии ще сме загубили всички битки. Не се залъгвайте, че не всички сме на мушката.

Останете будни!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-3-8-fevruari-2/

Какво да ви кажа – ситуацията хич не е розова. Затова започвам ударно с първия епизод от новата рубрика на Елена Телбис „Т.Е. от Е.Т.“, в която тя представя алтернативен и смешен прочит на събитията от седмицата. Като престанете да се смеете, продължаваме със сериозната част. Което значи, че може и да не продължим…

Буквално допреди дни изглеждаше немислимо. Доналд Тръмп, президент на държавата, която до неотдавна беше символ на демократичния свят, предложи САЩ да придобие ивицата Газа и да я превърне в морски курорт. А палестинците, които я обитават, да отидат… все едно къде. Тръмп не уточнява какво ще стане с костите на палестинските жертви, голяма част от които жени и деца. И те ли ще бъдат преместени някъде, или курортистите ще плажуват върху тях? Следващата стъпка може би ще е американският президент да предложи САЩ да купи концлагерите в Аушвиц и Бухенвалд и да ги превърне в увеселителни паркове.

Сарказмът настрана – идеята на Тръмп е призив за етническо прочистване. Ни повече, ни по-малко. След Втората световна война беше умонепостижимо лидер на демократичния свят да призовава към етническо прочистване. Е, вече е умопостижимо. Когнитивният дисонанс може да се разреши, ако престанем да мислим за САЩ като за демократична държава. Поне за няколко години напред.

Най-страшното обаче дори не е самото предложение на Тръмп. А че то вече изглежда легитимно на други представители на демократичния свят. Сериозни анализатори твърдят, че Тръмп всъщност не искал да превръща Газа в нова Ривиера, а изказването му било хитър политически ход. Представете си да отидете на преговори, а в залата да ви очаква гилотина. Преговарящите може и да нямат намерение да режат главата ви, ако не се съгласите с условията им, но вие не знаете това. Е, може и да е хитро, но редно ли е така да се преговаря?

Предложението на Тръмп за Газа е една от многото му идеи в противоречие с международното право, което той не изглежда да зачита вече. Нито зачита Световната здравна организация. Нито Парижкото споразумение за климата. На Международния наказателен съд в Хага наложи санкции с указ. А програмата на САЩ за хуманитарна помощ USAID просто я стопира. Изведнъж светът се оказа без 40% от хуманитарната помощ, отделяна за лечение и предотвратяване на болести, за борба с глада и подкрепа на демократичните ценности. Друг въпрос е защо светът се е оставил в толкова голяма степен да зависи от американската помощ и каква е отговорността на Европа да се стигне дотам.

На войната на Доналд Тръмп с прогреса е посветена и статията на Надежда Цекулова, която разказва как президентската администрация в САЩ изтри десетилетия напредък в медицинската наука. От сайтовете на Центровете за контрол и превенция на заболяванията и на библиотеката на Националния институт по здравеопазване на САЩ е премахнат голям масив от научна информация, свързана не само с трансджендър хората, но и с репродуктивното здраве, ваксините, ХИВ – изобщо, с много неща. Това затруднява изследователи от цял свят, но най-много американците, които имат нужда от определени видове медицинска помощ и профилактика.

На фона на САЩ Европа (все още) успява да запази базово равнище на нормалност. Дори тукашната политика изглежда почти приемлива. Ключовата дума е „почти“. Бойко Борисов се прицели словесно в журналистката Полина Паунова, която не му остана длъжна. После изкара, че не бил разбран – обидата всъщност била комплимент, – и ѝ се извини с половин уста. Проектозаконите на „Възраждане“ за чуждестранните агенти и на ДПС на Пеевски за комисия, разследваща дейността на Фондация „Отворено общество“, не минаха в парламента.

Внесените в Народното събрание мотиви за „разследване“ на „Отворено общество“ притеснително напомнят аргументите против евреите от нацистки пропаганден филм, откъс от който може да се види в „Дом, ужас, Холокост, надежда“. Според bTV най-подходящото време за премиера на документалния филм е… в полунощ. Дали защото така по-малко зрители ще могат да си направят аналогията между нацизма и посланията на „Възраждане“ и Пеевски, или просто защото телевизията не смята темата за значима.

Но пък кипи треска за назначения на „нови хора в беззъби регулатори“, по думите на Емилия Милчева, която е озаглавила тазседмичния си политически анализ „Нова бодра смяна. Всички, навсякъде, наведнъж“. Едни лоялни винтчета от държавната машина се сменят с други, за да възпроизвеждат същата заучена безпомощност, каквато и предишните. А някои се издигат международно. Десислава Атанасова, чието основно качество е лоялността към ГЕРБ, беше пратена да представя България във Венецианската комисия. В същото време никой не се е загрижил да бори корупцията, а идеята за правосъдна реформа като че остана в миналото.

Като говорим за българския политически живот, дразните ли се, когато политици и журналисти казват „в пленарна зала“, „в Народно събрание“ или „в Министерски съвет“, а не „в пленарната зала“, „в Народното събрание“ и „в Министерския съвет“? Аз, признавам си, се дразня. Но в новата си „порция език“ Павлина Върбанова ни връща чак до романа на Маркес „Сто години самота“, за да ни помогне да разберем на какво се дължи този феномен. И да ни обърне внимание, че всъщност изрази като „на училище“ или „на работа“ не ни правят впечатление, а логиката им е същата, каквато на „в пленарна зала“.

Насред безрадостната реалност е по-уютно да продължаваме да си говорим за думи и за книги. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни обръща внимание върху две книги. Първата е „Приказки от сърцето на града“ от Шон Тан в превод на Нева Мичева. В нея човешкото същество е представено като смътно, но неудържимо самотно и криещо самотата от себе си. Втората книга е „Нокомис“ от Катерина Стойкова. В нея се проследява ефимерността на връзката между учител и ученик, водач и последовател. Фактът, че връзката не е любовна, не я лишава от емоционална дълбочина.

Стефан Иванов пък ни връща към романа на Селма Лагерльоф „Коларят на Смъртта“, преведен от Меглена Боденска. Публикуван още през 1912 г., повече от век по-късно той продължава да резонира и се нарежда сред литературните произведения, които не само разказват история, а превръщат читателя в свой съучастник. Книгата черпи вдъхновение от биографията на авторката и от нейния интерес към социалните проблеми, алкохолизма на баща ѝ и смъртта на сестра ѝ. И представя смъртта не като трагедия, а като бюрократична институция.

Не мога да се меря с професионализма, с който авторите на рубриките „По буквите“ и „На второ четене“ пишат за книги, но понякога и аз се изкушавам да разкажа за произведение, което ме е впечатлило. В бюлетина на „Тоест“ бях споменала за първата книга на Анета Василева „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“, но не се сдържах да предложа по-подробен критически прочит.

Разговорът за архитектурата ни връща към реалността. Но светът е тръгнал в такава посока, че по-добре да погледнем към Космоса (въпреки че дясната ръка на Тръмп – Илон Мъск, има шансове да го покори преди нас). Анастасия Орманджиева ни разказва за близнаците от NASA и ключа към живота ни в Космоса. Как влияе на човека космическата околна среда при дълги полети? Еднояйчните близнаци Скот и Марк Кели са избрани да допринесат за отговора на този въпрос. Скот е пребивавал в Международната космическа станция цяла година, а брат му е останал на земята. Целта е била да се види какво се е променило в тялото на единия, но не и в това на другия.

Дойде време да ви препоръчам нещо. Продължавам космическата тема, защото, като гледам накъде върви светът, се сещам за „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. Къщата на главния герой беше предназначена за бутане, за да се построи на нейно място магистрала. После се оказа, че цялата планета Земя е предвидена за унищожение, за да се построи на нейно място космическа магистрала. Днес Дъглас Адамс ми се вижда особено актуален. Само да си взема хавлията и отивам да потърся някоя друга галактика. Чао, ако не ме видите пак в „Тоест“, знаете къде съм.

Междувременно, ако за вас е важно да има независими медии, имайте предвид, че „Тоест“ съществува благодарение на даренията от своите читатели.

Post Syndicated from Ан Фам original https://www.toest.bg/sedem-godini-toest/

Ето че неусетно изминаха седем години от оня 1 февруари 2018 г., на който тези четиримата долу на снимката пуснахме „Тоест“ на вода.

Всъщност снимката е още по-стара – от предишното лято, когато се събрахме в центъра на Пловдив, за да обсъдим създаването на „бавна“ медия за анализи, коментари и публицистика. Още не знаехме как ще се казва.

Външно сега може малко да сме се попроменили. Но иначе сме си същите. Продължаваме да вярваме, че качеството трябва да е на първо място. В „Тоест“ всяка публикувана статия е продукт на внимателно обмисляне и подбор, на часове съвместна работа между автори, редактори и коректори. Ние не бързаме. Не държим да сме първи. Не държим на количеството. Държим на прецизността, на проверката на фактите, на езика. На добре свършената екипна работа над всеки текст. 

Продължаваме да се подписваме под твърдението, че мисията на журналистиката е да узнава, да разбира, да формулира съществени теми, да анализира и да свързва читателите помежду им и с реалността. Че тя отговаря единствено пред обществото и не бива да е пропаганда, бизнес, лов на кликове и изложба на банери. Затова в „Тоест“ няма и никога няма да има реклами, платени пиар статии и наготово подадени прессъобщения. 

Продължаваме да смятаме, че честността и обективността на журналистиката не бива да зависят нито от силните на деня, нито от собственика на медията. Затова зад „Тоест“ стои едноименна фондация в обществена полза, а реалните собственици на медията са стотиците верни читатели с малки, но редовни месечни дарения. 

Продължаваме да вярваме, че е възможно една медия да се издържа от публиката си. Да разчита на напълно доброволната подкрепа от най-лоялните си читатели, а не да затваря съдържанието си само за плащащи абонати. Защото смятаме, че качествената журналистика трябва да е свободно достъпна за всички. Ние като общество имаме полза тя да е свободно достъпна.

Същите мечтатели сме, както се обявихме в началото. Но не сме единствени, както пък се пее в песента на Джон Ленън. През тези години към нас се присъединиха десетки великолепни, умни и талантливи редактори и автори, експерти от всякакви области, които работят по каузата „Тоест“ с най-висок професионализъм – но и със сърце! Влагайки цялото си знание, умение и страст, често много отвъд това, което се иска от тях. Срещу скромно (при всички случаи не равностойно) възнаграждение, а понякога напълно безвъзмездно. Без тях „Тоест“ нямаше да е възможен. 

Както и без вас, скъпи читатели и дарители, приятели и съмишленици. Всички ние правим „Тоест“. Благодарим ви, че сме заедно. 

Честити „първи седем“ на „Тоест“! 

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-27-ianuari-1-fevruari/

89 секунди до полунощ. 

Звучи като супер име за банда, готова да блокира сайта на промоутърите си, докато разпродава светкавично билети за концерта си на стадион „Васил Левски“. Ще ви разочаровам – не е банда. Не е и някакво ново предизвикателство в социалните мрежи, от което един ще се отрови, а друг ще падне през балкон и това ще доведе до 400 различни репортажа в сутрешните блокове.

89 секунди остават на човечеството до пълното му унищожение заради цялата психопатия, в която живеем – ядрени заплахи, военни конфликти, климатични изменения и пр. 

Тази седмица Бордът по наука и сигурност на „Бюлетин на атомните учени“ премести стрелките на Часовника на Страшния съд на минута и 29 секунди преди полунощ. Когато стрелките на този часовник се съберат, се предполага, че всички ще се превърнем в тикви. Последно стрелките са местени преди две години, когато отбелязаха 90 секунди до края на човечеството. За две години сме минали с още една секунда напред. Което означава, че с това ведро темпо можем да се ориентираме към изчезване след някое и друго десетилетие. 

Всичко е по план. Не се бутайте, апокалипсис ще има за всички.

Междувременно „Тоест“ стана на 7 години. Като медия, издържаща се само и единствено от даренията на верните си и ангажирани читатели, нас изчезването не ни плаши. То е в менюто всекидневно. И като независима медия за тези 7 години „Тоест“ е минала през какво ли не. Била е „всякаква“ и „на всекиго“. 

Истината е, че „Тоест“ е на читателите си. 

Затова ако смятате, че първите седем минаха добре, и искате да се виждаме още, подкрепете ни. И изобщо подкрепяйте хората, каузите и инициативите, в които вярвате, защото те на това разчитат. Бъдете активни. Не чакайте да ви молят. Защото „Е, ами що не казахте!“ е чудесна реплика за ситуация след-дъжд-качулка, но не върши работа навреме.

Ето, подкрепете например „Ден“ на Димитър Панайотов и Александър Николов, които започват платформа за мултимедийна документалистика. Първата им тема е за безводието в България, разказано през реалните човешки истории. Страхотно разработена, умно написана, талантливо илюстрирана. И това, че в България нямало истинска журналистика и качествено съдържание, да си го спестим, защото има. 

Впрочем материалите в „Тоест“ от последната седмица доказват тъкмо това.

Започвам отзад напред с текстa на Емилия Милчева „Как навигира новата коалиция“, който може да ползвате като бюлетин за случилото се в държавата през последната седмица. Емилия прави подробен обзор на политическите събития в страната, където се прескачат еврозони, проектобюджети, кораби, шпиони… Ако имате да наваксвате с политика – идеално ще ви дойде.

Като стана дума за наваксване, трябва да си кажем, че Европа има да наваксва по отношение на технологиите. „България в Европа и Европа срещу света – къде сме в технологичното състезание?“ е материалът на Александър Нуцов по темата. В него той разглежда Европа – и в частност България – в контекста на световната технологична надпревара. Засега ни водят с няколко обиколки.

Пак за технологии – само че такива, които по-скоро ни разделят, отколкото ни помагат да живеем по-добре – става въпрос в текста на Александър Драганов „Отборите на разделението“. Авторът отваря социалните мрежи – ама повече като за дисекция, отколкото за да скролва в тях – и ни разказва каква е схемата, по която биваме „сортирани“ през балоните и ехо стаите, обитавани от нас онлайн.

С бърз поглед към личния ѝ Facebook балон започва темата на Светла Енчева тази седмица, но само колкото да се допита до мнението и познанията на контактите си по отношение на един любопитен въпрос – защо в България трябва да си майка, за да дариш яйцеклетка. Светла се впуска в търсене на информация и стига до интересни открития, като например това, че не се намират други страни, в които само раждали жени могат да даряват яйцеклетки. Може ли държава като България, която уж цели да повиши раждаемостта, да си позволи да утежнява донорството на яйцеклетки с изисквания, които на практика не съществуват в много други страни? Явно може. Научете повече от материала на Светла.

Много е интересно как политиците говорят за повишаване на раждаемостта и за „повече българчета за България“, само дето не сме наясно, като ги родим тези българчета, кой ще ги лекува. Оказва се, че в цялата страна липсват педиатри. В средата на януари стана ясно, че в разгара на грипната епидемия пациентите от педиатричното отделение в Пернишката болница трябва да бъдат транспортирани до София, защото няма кой да ги лекува на място. А ако успеем да ги избутаме тия деца някак здрави и живи до детската градина, има опасност да се сблъскаме със същото и там – липса на места, липса на персонал, липса на разбиране изобщо какво е ранното детско учене. Затова и повечето детски градини в страната изглеждат плачевно. Материалната им база и начинът, по който са мислени пространствата в тях, са пряко свързани с масовата концепция за малките деца – трябва да има къде да спят и да ядат, и може би някъде да се поразходят – общо взето, малко като добитък ги гледаме.

Парадоксалното е, че дори когато са прясно ремонтирани, детските градини продължават да изглеждат плачевно. В статията си „Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме?“ Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев разсъждават по темата какви трябва да са местата, в които децата ни прекарват дните си, а материалът е илюстриран с добри примери от тукашни детски градини.

Както винаги в последната седмица на месеца, имаме и стихотворение. Този път това е „Щъркели“ (сами си направете аналогията с децата, ако е необходимо; аз няма, че се изтощих) и е от Димитър Кенаров.

Имаме си и нещо ново, което си подаряваме за рождения ден. Казвам „нещо“, защото то няма претенции да е коментар, анализ или бюлетин, а по-скоро алтернативен, ироничен и хумористичен поглед върху действителността. „Т.е. от Е.Т.“ е новата ни рубрика, в която веднъж седмично Елена Телбис (търсихме някой с инициали Е.Т., че да ни пасне на т.е.-то) ще си говори каквото си иска. Ето ви едно скромно тийзърче. Съвсем скоро – и повече.

Бъдете здрави, зло да ви забрави и хиляди благодарности, че сме заедно!

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-20-25-ianuari-2/

Кога последно ви е хрумвало да си поискате обратно подаръците, които сте направили някому? И да обявите на всеослушание това си намерение, при което на всичкото отгоре да бъдете аплодирани?

Е, пример за такова хрумване ни даде новият стар президент на САЩ Доналд Тръмп на официалната церемония по встъпването си в длъжност в понеделник. Очаквано суетната „реч на краля“ беше пълна с по-дребни и по-едри противоречия, но общият хюбристичен тон ги спои в цяло, което дълго ще предъвкваме и смиламе.

Тъй като дълбоко се надявам, че по ред причини (вкл. конституционни) значителна част от обещанията за „златен век“ (някои от които формулирани като закани) няма да се осъществят, или поне не с размаха и силата, с които са заявени, за мен най-впечатляващи бяха реторическите жестове на поднасянето им. Президентът, говорейки от името на „ние“ (дали това са всички американци, или само избралите го?), обеща да (пре)именува (Мексиканския залив), да възвърне дареното (Панамския канал), да обединява и миротвори (как ще стане това в контекста на горните намерения?), да въздигне американската икономика на челно място в света (ще си рече човек, че в момента крета на опашката), да прогони от страната незаконно пребиваващите и да лиши от гражданство техните родени в САЩ деца (противоконституционно намерение!), да постанови съществуването на само два пола – мъжки и женски, поне на управляваната от него територия (само дето не каза: амин, да бъде!). Истински шоумен вседържец, а не президент на република. Чието завръщане на политическата сцена – макар и предизвестено от задълбочаващата се криза на либерализма (по Фукуяма) – продължава да шокира със спекулативните си ходове, но и език.

През цялото време, докато следях церемонията по телевизията, вместо американския химн в главата ми звучеше The Future на Ленард Коен, с мрачните пророчески стихове Things are going to slide, slide in all directions и I’ve seen the future, baby / It is murder.

Но ако и вие сте се почувствали като мен, препоръчвам ви да намалите звука на апокалипсиса в главата си и да прочетете далеч по-хладния (макар и неоптимистичен) анализ на Искрен Иванов „Какво означава завръщането на Тръмп в Белия дом“.

Завръщането му, и то на бял кон, е лош знак за правозащитниците като цяло, но и в частност за защитаващите правата на жените, за самите жени, за които – покрай множащите се през последните десетилетия непривилегировани групи – сякаш позабравихме. Непосредствено след обявяването на изборните резултати тръмпистът Ник Фуентес публикува в Х следния пост, в който нагло се заиграва с популярен феминистки лозунг, свързан с правото на аборт:

Твоето тяло – мой избор. Завинаги.

Точно тази широко споделена мизогинна нагласа разглежда Светла Енчева в статията си „Нейното тяло – негов избор. Какво ни казва историята на Жизел Пелико“. Ужасяващата история на французойката, поне 92 пъти упоена и изнасилена, разбира се, без нейно знание, от съпруга ѝ, от съседи и съграждани, е сигнална лампа за цялото ни общество, в чийто уж прочистен „гардероб“, оказва се, все още се търкалят скелети. Та ако сме си мислили, че въпросът чие е женското тяло, отдавна е намерил отговора си в цивилизования свят и че този отговор е един и същи за всички, очевидно сме се лъгали. Тепърва борбата предстои и случаят Пелико го доказва. А това, че авторитарните режими и националистическите доктрини са във възход, прави тази борба още по-належаща.

На отръмпяването в европейската политика и на явлението авторитарен популизъм е посветен анализът на Емилия Милчева „Тръмповите червенотиквеничета“, в който тя разсъждава и по въпроса защо либерализмът няма здрава почва у нас и ще успее ли в тази ситуация да преодолее инерцията и апатията, за да събере сили за някакъв смислен отпор.

Съвсем логично целият ни брой е с малко или повече американски фокус. Затова и думата, която Екатерина Петрова избра за рубриката си този месец, е всъщност име – Калифорния. Конкретният повод за този избор бяха унищожителните пожари по Западното крайбрежие на САЩ. Но дори и те не могат да заличат удивително богатата и приключенска история на топонима, която се простира до няколко континента и десетина езика. Ако искате и вие да попътувате навътре в тази магическа дума, прочетете California dreamin’ on such a winter’s day, разбира се, на фона на:

От Калифорния се връщаме право в сърцето на Европа, по-точно в Европейския парламент. Оглеждаме го внимателно отвътре благодарение на Анахит Хачикян, която ни разказва „Какви ги вършат евродепутатите“ и ни въвежда в правилата и механизмите, според които функционира институцията, описва законодателния процес и коментира позиционираността и степента на активност на българските депутати спрямо колегите им от другите европейски страни.

Тази седмица за първи път в „Тоест“ четем и текст от Димитър Камбуров. В „Изложбата като макровидеоинсталация…“ той ни представя едно събитие от света на съвременното изкуство, което доскоро можеше да се преживее в „Двореца“ – видеоизложбата „Пред очите ни“ на Калин Серапионов. Димитър използва тази ретроспектива на водещия съвременен артист и за да повдигне важни въпроси за възприемането на подобни концептуални проекти в България, и по-конкретно на жанра видео. Един от изводите е, че все още няма достатъчно подготвена публика за този тип жанрове, които иначе имат десетилетна рецепция в други страни. А ние отлично знаем, че една от причините за тукашния дефицит е гаснещата искра на критиката. Затова и продължаваме да ви предлагаме такива текстове.

Двама нови автори публикуваме и в рубриката „Игромислие“. Тази седмица Николай Генов и Чавдар Парушев разговарят за прехода от традиционната игра на маса към екрана, за компенсациите на редуцираната социалност и за любопитните възможности да си „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“.

„Мидите (включително ушните) идват от водата“ – с това твърдение ни застрелва Михаил Ангелов в месечната доза научни новини. Те са особено актуални в последната си част, където 2024 година е анализирана от температурна гледна точка. И въпреки че се предвижда 2025-та да е малко по-хладна дори от 2023-та, това не трябва да ни успокоява, особено предвид оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение – още едно от нехаещите за бъдещето решения на новия американски президент. Добре че според специалистите това оттегляне чисто административно отнема около 4 години и ще съвпадне с края на мандата на Тръмп, т.е. има голяма вероятност да се окаже кьорфишек.

И тъй като не ми се иска да завършвам толкова мрачно, колкото започнах, а и седмицата някак заслужава по-добър край, ето три неща, които все пак дават надежда:

Тази седмица избрахме дума на годината и това се оказа „Шенген“. Остава да се надяваме, че този избор говори не просто за радостта на българите, че по-бързо ще стигат до гръцките плажове, а за проевропейската ни ориентация, която през последните години е подложена на тежки политически и пропагандни атаки.

Втората добра новина дойде изненадващо от САЩ в лицето на преподобната Мариан Едгар Бъд, която отправи директен призив към президента Тръмп по време на водената от нея служба и го помоли да бъде милостив към ЛГБТИ хората и към имигрантите, уплашени от неговите радикални намерения и действия. По този начин епископ Бъд нагледно доказа как работи демокрацията дори когато е застрашена.

Третото нещо, с което искам да приключа за себе си тази турбулентна седмица, не е новина или по-скоро е от онези „непрестанни новини“ (ако свободно перифразирам поета Иван Ланджев), без които животът ни би бил наистина кратък, клет и късопаметен. Става дума за онова велико протестно изпълнение на американския химн от Джими Хендрикс („Удсток“, август 1969 г.), когато китарата му изкъртва небето със звука на разрухата и агонията, но и с възторга на свободния дух. Чуйте го и вие отново с мен:

Благодаря ви, че сме заедно и тази събота! И ако това продължава да има смисъл и за вас, моля, подкрепете ни.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-13-18-ianuari-2/

За много години, скъпи читатели на „Тоест“! Вярно е, че вече сме във втората половина на януари, но това е първият бюлетин за годината. От предишния досега се случиха толкова неща, че каквото и да спомена, все ще пропусна нещо важно.

Тази седмица България се сдоби с редовно правителство. В него, както отбелязва Катерина Василева в „Свободна Европа“, за първи участват трите основни партии от началото на Прехода – СДС (днес в коалиция с ГЕРБ), ДПС и БСП. В новия кабинет няма нито един министър с ромски произход или турско име, но пък има цяла една жена. Тя е Теменужка Петкова, която беше поела отговорността (без последствия) за изчезналата пътна карта за газопровода „Турски поток“, казвайки, че я е изгубила. Та ако сте жена и имате амбицията да станете министърка, постарайте се да се сдобиете с документ от стратегическо значение и после да го загубите.

Междувременно България най-сетне влезе изцяло в Шенгенското пространство. София пък остана (почти) без нощен транспорт. София не е България, ще си кажат някои. Мнозинството в Общинския съвет обаче прави всичко по силите си да я отдалечи от образа ѝ на европейска столица.

В международен план Израел и „Хамас“ сключиха споразумение за прекратяване на огъня. Остава да се надяваме, че ще го спазват. Собственикът на Facebook, Instagram и WhatsApp Марк Зукърбърг пък миналата седмица реши да премахне проверката на фактите, защото била проява на пристрастност. Как да не се сети човек за цитата от „1984“ на Джордж Оруел: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири.“

В Югозападния университет в Благоевград са обявили война на фактите преди Зукърбърг. Срещу бившия преподавател в университета – историка Стефан Дечев – се водят дела шамари за общо 650 000 лв. с аргумента, че като е огласил данни за нередности, е уронил престижа на университета и лично на ректора. Тук може да се включите в подписка в подкрепа на доц. Дечев.

Дейвид Линч пък се пресели при адаша си Боуи. Ето ги и двамата в сцена от филма „Туин Пийкс: Огън, следвай ме“.

Като става дума за проверка на факти, тя е свързана не на последно място с медийната грамотност. А според Яна Хашъмова медийната грамотност е задължителен елемент на образованието. В новата си статия за „Тоест“ тя прави връзка между политическата конюнктура и проблемите в образованието в САЩ, от една страна, а от друга – в България и други европейски страни. САЩ е на 18-то място по медийна грамотност според изследване на „Отворено общество“, а България – на 41-во от общо 47 държави. Култивирането на медийна грамотност обаче е трудно постижимо в условията на политически популизъм.

Един от важните аспекти на образованието е инфраструктурата му – училища, детски градини, университети и т.н. В статията „Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България“, част от съвместната ни поредица с „Екипът на София“, Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев анализират причините за недостига на детски градини в столицата и архитектурната им неадекватност спрямо съвременните стандарти.

Докато проблемите с образователната инфраструктура са от десетилетия, писмените работи, сътворени от изкуствен интелект, са нов феномен, на който образователните системи тепърва ще търсят актуално решение. Новата ни авторка Диана Кулчицкая открехва за нас черната кутия на изкуствения интелект. Едни се страхуват от възхода му, други го посрещат с възторг. Трети, както стана дума, очакват той да им свърши работата. А може би просто трябва да имаме балансиран подход към темата, смята авторката.

Оставаме на технологична вълна. Анастасия Орманджиева ни разказва за научната етика в Силициевата долина и измамата „Теранос“. Основателката на „Теранос“ Елизабет Холмс твърди, че компанията ѝ е разработила определена технология, без да има доказателства, че разработката е успешна. И уволнява подчинените си, които изразяват гласно притесненията си. Това не само повдига въпроса за научната етика, а води и до ефективни присъди.

Защо ли се сетих за България, като стана дума за ефективни присъди? Може би защото в страната ни властта е начин за отърваването от тях. За Емилия Милчева кабинетът „Желязков“ е консервативен удобен брак. Но след поредица от седем парламентарни избори обществото е претръпнало и е готово да преглътне и най-противоречиви съюзи. А всъщност по консерватизма си политическите сили в новото правителство повече си приличат, отколкото се различават.

Но хайде да си оправим вкуса с рязък скок в културата. „Литературата винаги съществува насред противоречия“, казва китайският писател Ю Хуа в интервю на Валентин Калинов, взето за „Тоест“. Разговорът се завърта около книгата на Ю „Китай в десет думи“. Няма да ви го разказвам, защото не мога да предам удоволствието от четенето му.

Антония Апостолова пък ни припомня романа на Никола Матийо „А сред тях и децата им“, отличен – напълно заслужено според Антония – с престижната френска литературна награда „Гонкур“. Защото авторът, подобно на някогашните френски майстори на реализма, сътворява проникновен портрет на френското общество между две десетилетия и две социално-икономически реалности.

Дойде време и за обичайните ми препоръки.

Днес е последният ден, в който може да гласувате в класацията „Думи на годината“ за 2024-та на сайта „Как се пише?“. Няма да ви кажа кои думи избрах аз, за да не ви сугестирам.

Не мога да ви опиша радостта си, че любимата ми писачка (надявам се, че няма да се обиди от това определение) за архитектура Анета Василева, която чета още от 2007–2008 г., издаде първата си книга – „Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция“. В нейните близо 400 страници не просто са събрани постове на Анета от блога WhatA, статии от колонката ѝ в „К“ (бившата „Култура“) и „Тоест“. Те са визуално представени с намигване към спецификите на всеки от жанровете – пост, колонка, статия. Но за мен най-интересна е първата, теоретична част, която представлява анализ на архитектурната критика, рефлектиращ върху развитието и социалните контексти на жанровите форми, в които авторката се подвизава. И в този смисъл е и критична саморефлексия.

Когато България влезе в Шенген и по суша, огледах границите на картата, за да видя има ли населени места от двете им страни, до които може да се стигне пеша без затруднение. На пръв поглед не открих такива, но от град Кардам до румънския град Караомер например пътят с кола е под 20 минути. В Западна Европа ми се е случвало да премина държавна граница, докато си вървя по улицата на наглед един и същи град. Стъпвала съм на точката, в която се събират границите на Германия, Белгия и Нидерландия. Ютюбърът Андрю Босъм пък разказва интересна история за част от германско-нидерландската граница, която минава не напряко, а по дължината на една улица. И дори през една сграда.

Винаги препоръчвам и подкрепянето на качествени медии. Като „Тоест“.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-dekemvri-2024/

Може ли последната предпразнична работна седмица на декември да се окаже определяща за политическия дневен ред на цялата 2025 година? Макар и да не изглежда особено вероятно, всъщност не е невъзможно. Под повърхността текат процеси, които предопределят някои събития или посоки. Не всички от тях са лесни за разгадаване. Нито за преглъщане. Тези процеси ще продължим да следим и през новата година, а Емилия Милчева обобщава последните няколко дни във финалния си вътрешнополитически коментар за 2024-та, озаглавен „Какво следва? Украйнааа и еврооо“. Не може да не се досещате защо.

Във фокуса на втория материал в съвместната ни поредица с „Екипът на София“ е Пловдив – градът, за който не успяваме да пишем толкова, колкото би ни се искало. Урбанистът Калоян Карамитов, един от двигателите на трансформацията на популярния квартал „Капана“ в Града под тепетата, дебютира тази седмица в „Тоест“ с текста си „Как се съсипва квартал“. Неговият анализ на един от ключовите за Пловдив инфраструктурни ремонти показва едни и същи грешки в управлението на проектите на втория по големина град в България – грешки, които продължават да се повтарят година след година и мандат след мандат.

А през Новата година пловдивчани ще бъдат „сурвакани“ и с 40% по-висока такса смет. Градът и досега беше с една от най-високите ставки за сметосъбиране, без обаче да е особено чист.

Тази седмица Атанас Шиников ни предлага да прочетем продължението на неговия разказ за хомосексуалните практики в ислямските общества. Във втората част на четивото, която публикувахме през седмицата, той прави исторически преглед на мюсюлманските правни норми, като особено любопитни са препратките и отраженията им в съвременността.

С края на годината, за съжаление, приключва и поредицата от интервюта на Надежда Цекулова, посветени на достъпа до образование на децата от уязвими групи, която тя осъществи с подкрепата на „Лидл България“. Този път Надежда разговаря с Ева Ямбор, майка на младеж със синдром на Даун, за отговорността на обществото към такива деца в Австрия. Трудно ми е да не цитирам вероятно най-важната част от това интервю:

… най-голяма полза от приобщаващото образование имат хората без увреждания. Присъствието на различни деца в класовете учи останалите на толерантност, на емпатия, създава им социално-емоционални умения, които са толкова ценни в съвременния свят.

Винаги очаквам с нетърпение да прочета всеки нов текст на културолога Александър Драганов в „Тоест“ – заради свежия поглед върху темите, които разнищва, а и вероятно заради щипката ирония, която задължително добавя тук-там в размишленията си. „Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура“ е много любопитно четиво, което в никакъв случай не бива да пропускате.

Празниците са време за книги и нашите книжни феи са се погрижили да ви подберат няколко заглавия.

По изключение Зорница Христова този път разказва не за три, а за цели четири нови книги – един роман, две стихосбирки и една илюстрована поема. В най-новата разходка по буквите ще прочетете за петия роман на ирландския писател Пол Линч и за новите поетични книги на Яна Букова, Антоан Асенов и Мария Донева.

Антония Апостолова пък ни припомня за „Олив Китридж отново“ на Елизабет Страут, издадена на български език миналата година. Според нея това е…

… роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание.

Мисля си, че в края на годината всички имаме потребност от осмисляне на грешките. Както и от снизходителност и състрадание към нас самите.

И понеже с настоящия обзорен бюлетин изпращаме и 2024 г., то какво по-добро да предложим за финал, освен малко поезия с последното за годината „Стихотворение на месеца“. „Ако не тази неделя, другата“ не е публикувано досега. Радваме се, че за първи път то ще срещне своята публика сред читателите на „Тоест“. Автор на стихотворението е Георги Господинов.

И преди да се втурнем към празничните трапези… Знаете ли какво е медийна пустиня? Това е, когато цели региони или общности са лишени от журналистика, която да осветлява и обяснява на техния език и по достъпен начин важните за тях събития. Още в началото на тази година беше публикувано тревожно изследване в тази посока. Изпращаме я без усещане за различно развитие.

Гравитацията на социалните платформи все повече измества фокуса от качеството към количеството, при това без никакви филтри или критерии за стойност. Избутването на смисленото и полезно съдържание в ъгъла за сметка на кратки, емоционални и лишени от рационалност аудио-визуални изблици е все по-голяма заплаха за функционирането на демокрацията. Особено когато това бъде организирано действие, подплатено със значителни финансови средства.

Екипът на „Тоест“ със съвсем скромен бюджет се бори месец след месец в българската медийна пустиня да има малко повече рационалност и смисъл. И баланс. Опитваме се да съхраним тези български гласове, които имат какво да кажат, и заслужават да бъдат чути и прочетени. Колкото и нескромно да звучи, това са усилия за съхраняване на крехката ни българска демокрация. И разчитаме единствено на вас, читателите, и на даренията ви, за да продължаваме да го правим.

Благодарим ви, че бяхме заедно и през тази година. Пожелаваме ви светлина и уют през празничните дни, но най-вече през цялата нова 2025 година!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-dekemvri/

Днес е събота, 14-ти. Това означава, че вчера беше петък, 13-ти. Ако сте суеверни, може би виждате някакъв фатализъм в този факт. Ако не, за вас вчерашният ден е бил просто последният работен ден на седмица, която не беше лишена от събития. Отпадна последната бариера пред пълноправното влизане на България и Румъния в Шенген. Прокуратурата поиска и получи имунитета на Кирил Петков заради ареста на Бойко Борисов, Севдалина Арнаудова и Владислав Горанов, разпореден преди повече от две години и половина. Сети се точно когато ПП–ДБ се опитват да прокарат закон, с който да се спре избирането на Борислав Сарафов за главен прокурор. Доналд Тръмп стана личност на годината на списание Time, а Мария Бакалова се появи на корицата на Vogue. И това съвсем не е всичко.

Като стана дума за Тръмп, преизбирането му няма как да не зарадва Румен Радев. В статията си „Кой (не) обича президента?“ Емилия Милчева анализира причините за тази радост. Всъщност Тръмп говори същите неща, които Радев повтаря години наред, а служебните му правителства реализират като политики. И дори от ЕС да продължават да се мръщят на българския държавен глава за проруските му позиции, резултатът от американските избори му придава допълнителна легитимност. А в България президентът назначава все повече свои хора на ключови позиции.

Продължаваме на вълната на вътрешната политика. Помните протестите през 2020 г., а може би и през 2013 г. Някои сме толкова стари, че помним и шествията в началото на 1997-ма. Опитвам се да (си) отговоря на въпроса защо в България вече няма масови протести. Не е да няма причина за такива…

Трудно е обаче да избягаме от реалността. Дори да потърсим убежище във видеоигрите, току-виж се оказало, че и те пресъздават нашия свят. За посткомунистическото във видеоигрите продължават да разговарят Миглена Николчина и Северина Станкева, а към тях се присъединява и Еньо Стоянов. Дали пък създаването на игрови утопии не допринася за развиване на усет към историята, за какъвто така наречената реалност не помага особено?

Познаването на историята може да ни помогне да преосмислим и настоящите си възгледи. Ако за нас например ислямът е по дефиниция хомофобска религия, статията на Атанас Шиников „Той е моя вяра, мой свят, болест моя, лекар мой. Хомосексуалност и ислям“ може сериозно да ни разколебае. Чрез нея се запознаваме с изобилие от прелюбопитни исторически свидетелства на ислямската култура, възпяващи еднополовата любов. Нямам търпение да прочета и продължението на статията.

От миналото (далечно и не толкова) прехождаме към настоящето. Преди четвърт век моя приятелка беше медицинска сестра. Едно от основните ѝ задължения беше да скача върху буйстващи пациенти и да ги връзва, за да им се направи електрошок. После стана болногледачка в старчески дом в Германия. И първото, което научи, беше, че към обитателите на дома трябва да се отнася с уважение, колкото и безпомощни и дементни да са те. И да им благодари, че са ѝ дали възможност да ги обгрижи. Сетих се за тази история, докато четях как Надежда Цекулова разговаря с д-р Неда Бакалова защо е важно българските лекари да се обучават и в чужбина. Не е заради парите, нито само заради модерната техника. А най-вече заради отношението към хората.

Освен в здравеопазването, човешкото отношение е от ключово значение и в образованието. Когато бях ученичка, всички проблеми с ученето се обясняваха с три думи: мързел, глупост и невъзпитаност. Никой не говореше за дефицит на вниманието, дислексия или хиперактивност. Какво е дискалкулия и защо никой не ѝ обръща внимание? – пита Донка Дойчева-Попова. От статията ѝ научаваме, че това състояние означава затруднения дори при елементарни аритметически операции и е официално признато за заболяване. То може да се дължи на генетични нарушения, но също и на училищната среда и семейството. При всички случаи децата с дискалкулия имат нужда от подкрепа, а не от заклеймяване.

Като си говорим за човешки неща, комай най-човешкото нещо е културата. „Това (б)е стена“ е дебютната статия на Ина Иванова за „Тоест“. В нея тя ни разказва за инсталацията на Йоанна Елми и Стефан Иванов. Берлинската стена е история, но наследството ѝ не си е отишло – като потребност да поставяме бариери, да се самоопределяме, разграничавайки се от останалите. Все пак обаче можем да живеем и заедно.

Дойде време и за препоръките ми. Чувствате ли се понякога като аутсайдери – било сред колегите си, сред роднините си, сред приятелите или изобщо? Ако да, може би ще се съгласите с мен, че това усещане за невписване много се изостря по празници, когато от нас се очаква да демонстрираме задружност и да изглеждаме преливащи от щастие. Ако описанието ви е познато или пък не, но ви е любопитно „да влезете в обувките“ на някой, който е рядка птица в средата си, от сърце препоръчвам сериала „Някой някъде“ (Somebody Somewhere), чийто трети сезон върви сега по Max.

Сериалът е отчасти автобиографичен за Бриджит Евърет, която играе главната героиня Сам – чудачка на средна възраст, завърнала се в родния Манхатън. Но не този в Ню Йорк, а в Канзас. В центъра на сериала е приятелството на Сам с Джоул (Джеф Хилър) – също чудак, че и гей, а около тях кръжи малка, но задружна група „странни птици“. Макар че „нормалните“ им близки (в лицето основно на сестрата на Сам) все намират за какво да ги упрекват, в един момент се оказва, че и техният живот не е толкова образцов, а по-скоро са живели в заблуда.

Вместо трейлър ми се ще да споделя с вас една сцена от първия сезон, в която Бриджит Евърет и Джеф Хилър изпълняват песента Don’t Give Up на Питър Гейбриъл с участието на Кейт Буш:

Прави ли ви впечатление, че напоследък статиите в „Тоест“ са повече от преди? То е, защото се развиваме. Но пък колкото повече са статиите, толкова по-голяма нужда имаме от вашата подкрепа. Защото при нас трудът – авторски, редакторски, коректорски – се заплаща.