Tag Archives: Редакционна

Седмицата (8–13 септември)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-8-13-septemvri/

Седмицата (8–13 септември)

Какво по-гадно от септември? Новините. Думите не са мои, а на Е.Т., която ни изненада с ново видео още преди края на лятната ваканция на „Тоест“. С това ми спести чуденето дали да споделя прозренията ѝ в началото, или в края на бюлетина – просто ще направя и двете. В началото – епизодът изненада, в края – редовният.

Освен че са гадни, новините стават и все по-абсурдни. След Путин, който опакова желанието си Украйна да се предаде без бой като стремеж към мир, Тръмп се опитва да достигне още по-голямо майсторство в осъществяването на принципа от „1984“ на Оруел „Войната е мир“. След като си поиска Нобелова награда за мир, той преименува Министерството на отбраната на САЩ на Министерство на войната и не престана да праща военни части в американските градове, които не му харесват. Само през последните дни Израел бомбардира жилищен район в катарската столица Доха, защото там имало висши функционери на „Хамас“, а Полша свали с изтребители руски дронове, навлезли във въздушното ѝ пространство. Такива са чудесата на днешния мир.

На тази „миролюбива“ вълна оставаме с бюлетина на Йоанна Елми „Гласовете на Америка“. Седмият му брой е посветен на убийството на неоконсервативния активист Чарли Кърк, застрелян точно по време на разговор със студенти за масовите престрелки в САЩ. Задават се мрачни времена както за САЩ, така и за света, не без страх заключава Йоанна.

В България ситуацията все повече заприличва на виц, макар да не ни е смешно. Да вземем историята с шефа на полицията в Русе, при която нищо от първоначалната официална информация не се потвърди. Не отивал, а се прибирал. Не на фитнес, а от кръчма (пардон, от ресторант). Но дано пострадалият се възстанови (прави ли ви впечатление впрочем липсата на информация за състоянието му?), фактите излязат наяве и всички виновни понесат отговорността си.

Случаят в Русе е един от ярките примери за провалите на МВР, които според Емилия Милчева са жокерът на новия политически сезон, защото имат потенциала да раздрусат властта. Истинската опасност за стабилността на управляващите идва не от предстоящия вот на недоверие, а от улицата, смята Емилия. Виждаме знаци за това в серията малки бунтове във все повече градове. На фона на нарастващ институционален разпад МВР се превръща в декор, изобразяващ, че на държавата всъщност хич не ѝ пука за правата на гражданите ѝ.

Тази седмица беше 9 септември, та се сетих за стихотворението „Добрият празник“ на Цветан Ангелов. В него лирическият герой – момченце, се радва, че Девети септември му купил палтенце и сандалки, дал му геврече, че и знаменце за парада. А през 2025 г. на живеещите в източната част на София 9 септември им даде топла вода, тоест „Топлофикация“ им я пусна след повече от седмица профилактика. Но софиянци да не се оплакват, че смърдели – по различни оценки в България между четвърт и половин милион души нямат достъп (постоянен или никакъв) до питейна вода.

Като стана дума за Девети септември, много младежи днес вярват, че по времето на социализма хората са живели по-добре, отколкото днес, и са били по-щастливи. Нашите автори Теодора Станимирова и Стелиян Ботев също са млади, но не мислят така. Независимо един от друг те предложиха теми, свързани със социалистическите концлагери. Теодора е събрала спомени на оцелели, в които се разказва за смърт, глад и унижения. Стелиян търси отговор на въпроса как архитектурата може да бъде своеобразен език на паметта за травматичното ни минало.

Септември неизбежно се свързва с началото на учебната година. Донка Дойчева-Попова и Пейо Попов проведоха вдъхновяващ разговор за математиката, хората и радостта с неконвенционалния преподавател по физика Лъчезар Симеонов, чиято школа посещават от ученици до пенсионери. Освен да прочетете разговора с него, може и да го чуете в неподправения му блясък.

Донка впрочем ще е първата от пишещите за „Тоест“, които вие, нашите читатели, вече в качеството си на зрители, ще имате възможността да видите в новата ни рубрика „Тоест разговаряме“. В нея телевизионният журналист и съосновател на „Тоест“ Владислав Севов ще ни среща веднъж месечно с някои от авторите в сайта. Разговорът, който ще се проведе тази събота, 13 септември, от 16 ч., ще се излъчва пряко. Ще можете да го гледате в канала ни в Youtube, както и във Facebook.

Разговорите са предпоставка за формиране на общност. Книгите – също. В рубриката „Тези хора“ Ина Иванова ни среща с преводачката от нидерландски Мария Енчева, която заедно с Йордан Жечев създава независимата книжарница „Махала“, и около това място се завихря общност. Как го постигат? Ами като предлагат само книги, които лично харесват.

Навечерието на новата учебна година е подходящ повод да си спомним, че в България има деца, с чиито семейства образователната система няма как да се оправдае – по простата причина, че те нямат родители, които да се грижат за тях. В първата си от поредица статии Евгения Тонева ни разказва за реформата на домовете за деца – между обещанията и реалността. Приключването на процеса на деинституционализация на домовете се обявява с фанфари, но за стотици деца на практика нищо не се променя.

Както ви обещах в началото, завършвам прегледа на новото в „Тоест“ с още един епизод на „Т.Е. от Е.Т“, в който Елена Телбис говори за гадни неща по начин, който ни кара да се засмеем.

Дойде време и за препоръката ми. Ако и вие като мен харесвате Педро Алмодовар, вероятно ще ви се услади и сериалът „Гняв“ (Rage на английски, Furia на испански) по HBO MAX. Макар да не са режисирани от известния испански режисьор, разказаните в него преплитащи се истории на няколко жени определено носят алмодоварски дух. Не само заради участието на звездата от „Всичко за майка ми“ Сесилия Рот, а и заради начина, по който са едновременно смешно-тъжни, брутални и абсурдни. За себе си кръстих сериала „Жени отвъд ръба на нервната криза“.

За финал препоръчвам да ни ударите едно рамо, ако ви харесва да ни четете, защото съществуваме благодарение на подкрепата от читателите ни.

Седмицата (28 юли – 2 август)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-28-yuli-2-avgust/

Седмицата (28 юли – 2 август)

Някъде в началото на 90-те баба ми се пенсионира като учителка по биология и – забележете – физическо възпитание (господи!) и стана възпитателка в дом за деца и юноши. Домът се намираше в родното село на дядо, много близо до града, в който живееха цял живот с баба и в който им гостувах по цяло лято. 

Домът е заличен през 2016 г. Проверих. Какво се е случило с последните пребивавали в него деца – не знам. Знам как ми изглеждаха нещата отвътре, докато баба ми работеше там, защото съм прекарвала дни наред в игри с децата от дома, спала съм в него, хващала съм необходимото количество въшки, с които всеки уважаващ себе си човек трябва да се обзаведе през лятото, и пр. А когато не ходех в дома, много обичах баба да ми разказва истории за Д. и Я. – едно от момичетата и едно от момчетата, които обитаваха сиропиталището (то си беше точно такова – децата там си нямаха никого и не се ползваха други купешки названия, целящи да прикрият, че децата там си нямат никого). 

Д. и Я. бяха по-големи от мен и постоянно правеха глупости, на които се възхищавах до безобразие. Това побъркваше баба ми, която с тези истории всъщност целеше да ми обясни как НЕ се прави в този живот и колко строги са наказанията, които въпросният живот ти налага. 

Най-страшното наказание беше Тодорка Боева. А тя беше една нищо и никаква дървена показалка, с която баба ми твърдеше, че „съветва“ непослушните. И понеже никак не вярвах, че тази пръчица, която по-скоро приличаше на диригентска палка, отколкото на уред за мъчения, върши нещо, един ден я взех и се шибнах през краката. Ами трябва да ви кажа, че си вършеше идеална работа. А колко ми е бил акълът, това е тема на друг разговор. 

Когато се самопосъветвах, провидях баба си като злодей, децата – като жертви и всичко се промени. Повече не отидох в дома. Не попитах за Д. и Я. Не отворих дума за работата ѝ. Разделих злодея на сиропиталището от личността на моята най-обична баба и продължих да си живея така, по детски. 

Скоро след това баба се разболя. Сражава се достойно с тежки болести още няколко години и почина. 

След много време при едно от посещенията ми при дядо на улицата ме спря млада жена. 

– Здравей, Боряна. Помниш ли ме? Аз съм Д., бях ученичка на баба ти в дома.

Как да не я помня?! 

Д. се беше омъжила. Беше станала шивачка. Имаше две малки деца. Оказа се, че баба ми не е била злодеят, за когото съм я мислила. Тодорка Боева е играла само епизодични и по-скоро комични роли. Д. е благодарна, че баба ми е била част от живота ѝ, и много се натъжила, като разбрала, че е починала. Попитах я за Я., но тя не знаеше нищо за него. Щеше ми се да я попитам за още един милион неща, които насилствено бях преименувала в номенклатурата на спомените от хубави на лоши. А при нея сякаш се беше случило обратното. 

Спомних си за тази среща с Д. заради историята с насилваните деца в интернат в с. Варненци и най-вече заради призива на БХК: 

… за етично и щадящо отразяване на случая. Информацията за преживяното от децата следва да се поднася без детайли, с уважение към тяхното достойнство и личностна неприкосновеност. Разкриването на самоличността им – директно или чрез описание – е недопустимо и представлява допълнителна форма на насилие. 

Дадох си сметка, че си позволяваме да ги размятваме напред-назад тези деца, защото те за нас на практика не съществуват. Това са някакви си Д. и Я., М. и Ц., и пр., които са абстракция. И насилието, което преживяват, е абстрактно, затова нямаме проблем да го подреждаме в кликбейт заглавия. И хубавите моменти, които вероятно имат, също са абстрактни, затова нямаме угризения да ги зачеркнем, взривявайки като емоционални терористи всеки приблизително хубав спомен, в който са успели да се приютят. Така, както навремето наивно сумирах детските си представи и ги сложих на масата като единствения верен резултат от уравнение, в което всичко ми беше неизвестно. 

Когато медиите отразяват подобни новини, показвайки снимки на децата и разкривайки безскрупулно тяхната самоличност, и когато ние ги четем настървено – защото хората така правим, – всички заедно разчовечаваме жертвата и не ѝ даваме шанс да се определи по друг начин, освен с насилието, което е преживяла.

А пък в повечето случаи нищо не разбираме и нищо не знаем. Само си мислим, че всичко ни е ясно.

Ето какво стана ясно в „Тоест“ в последната седмица преди ваканцията ни:

„Тоест“ ще се завърне в началото на септември. Ако виждате смисъл в това, което правим – подкрепете ни. Ако не виждате – здраве да е. 

Хубаво лято!

Седмицата (21–26 юли)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-21-26-yuli/

Седмицата (21–26 юли)

Живеем в най-добрия от всички възможни светове,

не смятате ли? Казвам го не защото съм фен на Лайбниц (или на учителя Панглос), а заради невероятния късмет да обитаваме най-прекрасната на света държава, да сме оглавявани от най-достойния възможен президент, да сме управлявани от най-честните и най-способни политици и депутати, да сме напътствани и информирани от най-интелигентните и най-безпристрастни медийни магнати, да сме пазени от най-смелата и най-неподкупна полиция, да сме защитавани от най-справедливия и най-некорумпиран съд, алелуя във висините, gloria in excelsis и пр.!

Ами ето така трябва да се пише… А не като колегата ни Борис Митов, който е плюл на огромния си късмет да живее в рая на земята, изнасяйки факти срещу един възможно най-честен и безскандален съдия, причинявайки му по този начин фамилни тегоби и стомашно-чревен дискомфорт. И сега ще си плаща колегата – и той, и медията, публикувала тези безрадостни и неблагодарни писания. Ще плаща, ще чете „Кандид“ и ще се превъзпитава в граждански оптизимъм.

Дотук с шегичките! През изминалата седмица натискът върху независимата журналистика достигна нови върхове чрез това показно дело. Ако по някаква причина (покрай пуми и пожари, планини и морета, сватби и погребения) новината ви е подминала, прочетете призива на АЕЖ за подкрепа на Борис Митов и „Медиапул“ – там целият случай е подробно описан*. А ако в близост до вас се организира протест в тази или в друга връзка, засягаща безчинствата в съдебната власт и изобщо в съдебната система, излезте и протестирайте! И без това вече е късно, а съвсем скоро ще стане не просто безнадеждно късно, а изобщо безнадеждно.

Това тревожно усещане, породено от сянката, която се е проснала върху близкото и по-далечното бъдеще, е уловено в тазседмичното есе на Светла Енчева. Защо след падането на желязната завеса надеждите за утрешния ден постепенно бяха пронизани от все по-близкия и апокалиптичен хоризонт, допълнително скъсен и от технологичния бум, на който сме свидетели в момента? И защо миналото подмолно овладява контрола над настоящото ни биографично време? Четете повече за това в „Сбогом, бъдеще. Здравей, минало“.

Съществува съвсем реален риск покрай основателните тревоги за бъдещето и захласа по миналото да проспим някои възможности, които единствено настоящият момент предоставя. „Някой чу ли Иван Костов?“ – пита Емилия Милчева във връзка с интервюто на бившия премиер по bTV и анализира ситуацията, в която все още е възможна обща президентска кандидатура на т.нар. демократична общност. Но част от тази общност ли е ГЕРБ? И могат ли ПП–ДБ да преглътнат такъв компромис в името на европейското бъдеще на България?

Докато подобни въпроси и перспективи допълнително нажежават и без това жежките юлски дни, на Е.Т. ѝ е топло. Ама много топло. Направо ѝ прекипява от жега. Може би затова седмичната ѝ видеосводка преминава през няколко агрегатни състояния: Е.Т. ту вземе, че втвърди тона, ту плесне с ръце, па прегърне целия свят, в който „с чуден марш пристига векът на любовта“, ту се тръшне за остров. Изобщо… хормонът на лятото не прощава на никого.

Като казах „хормон“, нека плавно преминем към рубриката на Надежда Цекулова за женското здраве. Този път темата ѝ е „Истинският живот на женското либидо“, а героини на текста са няколко жени на различна възраст, които споделят с читателите на „Тоест“ мисли за секса, породени от собствения им сексуален опит. А Надежда обяснява казаното от тях през някои хормонални процеси, протичащи в женския организъм.

И нека сега от телата и техните проблеми се прехвърлим към местата, които обитаваме – градовете. Анета Василева се завръща с поредните новини от света на архитектурата. В този случай те са в жанра на добрите стари ненаучени уроци. И ако в момента актуалната дума, която предизвиква ожесточени он- и офлайн спорове, е геноцид, то не по-малко актуална е думата урбицид – „унищожаване на градове“. Газа и Бахмут са новите Варшава и Сараево. А често пъти бляскави архитекти, движени от инстинкта на лешояда, връхлитат върху руините и ги превръщат в екран, на който прожектират собственото си его. Повече за границите на цинизма и отговорността в тази професия четете в „Урбицид. Руините на войната и провалите на архитектурата“.

И така, новите варвари разрушават градените тухла по тухла човешки светове. На съвременните архитекти се полага да възкресят съсипаните от войните градове. А междувременно екип от учени генетици, генеалози, археолози и изкуствоведи от години работи по смайващ проект за пълна реконструкция на генетичния код на Леонардо да Винчи, като за целта са издирени 35 живи роднини на художника. Повече за проекта четете в разказа на Анастасия Орманджиева „Дешифриране на гениалността на Леонардо да Винчи“.

Още една седмица остава до августовската ни ваканция, но вече я предвкусваме със стихотворението „от високото капе мед“ на Владислав Христов, в което – за разлика от прозата – пушката не гръмва, макар да е налице през цялото време.

Вие обаче не гледайте на нашия бутон за подкрепа (по-долу) като на пушка в стихотворение. (Все пак живеем в гъста и задушлива проза.) Та спомнете си какво казва Чехов и бързо натиснете спусъка. Бум!

Приятно четене и гледане! 


* Докато пишех този текст, средствата за покриване на обезщетенията по делото срещу Борис Митов и „Медиапул“ бяха събрани. За по-малко от 24 часа.

Седмицата (14–19 юли)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-14-19-july/

Българинът остава оцеляващ вид, самотен играч, лесно податлив на чужди влияния. Ще събира капачки за кувьози, ще дарява за хора, които не познава, но няма да се изправи с името си, за да защити правото си на свободен израз, на правосъдие, еднакво за всеки. 

Седмицата (14–19 юли)

Това е цитат от един от материалите в „Тоест“ от тази седмица.

… най-хубавото, което трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив, както заради себе си, така и заради последствията за останалите.

А това е едно от най-древните определения за справедливостта. Негов автор е Сократ, който е цитиран от Платон.

Тези дни у нас е повече от очевидно, че без справедливост и без институции, които да въздават справедливост, държавата е като сграда с компрометиран фундамент, под чийто покрив никой не се чувства защитен. Нито близките на загиналите по пътищата, нито хората, които се опитват да създават блага с честен труд и бизнес, нито измамените, ограбените или жертвите на какъвто и да е вид насилие.

Обществото ни ще почувства отново държавността, икономическите перспективи и прогреса едва когато осъзнае, че трябва да отвоюва обратно пленените механизми за въздаване на справедливост. И няма друга по-важна битка. За новата протестна вълна и за това дали се задават нови избори и кой ще мигне пръв, пише Емилия Милчева в седмичния си политически коментар „Ще се вика ли силно „Оставка“?“.

Девет милиона мишлета… За този популярен рефрен от 90-те пък се сетих, докато гледах 20-тия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, алтернативния преглед на събитията от седмицата.

Иначе, след около девет месеца у нас ще започне да се прилага новоприетият Закон за личната несъстоятелност. Това време е нужно на Министерството на правосъдието, за да подготви въвеждането му. Лошото е, че проблемите, които бяха дискутирани извън парламента, не намериха отражение в текстовете на новия закон. Светла Енчева прави сравнение с германския му вариант в тазседмичната си статия.

В петия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“, който Йоанна Елми списва специално за читателите на „Тоест“, може направо да загубите равновесие. Нарочно е. В него са събрани интересни новини за актуални събития отвъд океана без директен авторски коментар. А всъщност коментарът си е там – ще го намерите ли? Краят е безмилостен… като действителността.

Напоследък, като споменаваме Америка, някак естествено идва да погледнем или към Китай, или към Иран… Този път ще е Иран. Заради Искрен Иванов и анализа му „Ядрената дилема на Иран: Към сделка или към нова война?“, в който може да прочетете какви са възможните сценарии, заедно с подробен контекст за всеки от тях.

Боян Константинов е юрист в системата на ООН в областта на човешките права и дебютира като автор в „Тоест“ с интервю с проф. Лий Баджет, която изследва икономическите щети от хомофобията и неравноправното третиране на ЛГБТИ+ хората. Защо, ако те са приети в обществото, от това ще спечели икономиката и всички ще живеем по-добре – прочетете в статията „Равенството като инвестиция“.

„Ако не можеш да нахраниш детето си“ е заглавието на много важен текст от Надежда Цекулова, в който тя обръща внимание на това как децата, попадащи в институции, почти винаги са от ромски семейства. И от едната страна на монетата са предубежденията на социалните служби, но от другата е бедността, която обаче е тълкувана като „пренебрегване“, а лошите жилищни условия, вървящи в комплект с нея – като „непосредствена опасност“ за отнетото от родителите му дете. Така бедността (сякаш вече не е достатъчно наказание) се наказва допълнително и с отнемане на деца.

Ако сте израснали или съзрявали през 90-те, вероятно продължава да ви е любопитен всеки поглед върху това интересно време. Отпечатъкът, който то остави върху нас, е централната тема на романа „Тръпка“ от Марта Джидо. Това е една от най-обсъжданите книги в съвременната полска литература и избор на Антония Апостолова в рубриката ни „На второ четене“. Според нея романът е и своеобразен tribute към аналоговото време.

И нека завършим с един вдъхновяващ разговор на Ина Иванова с Любомир Попйорданов. Той е човек, който е трудно да бъде вкаран в рамка – художник, юрист, привърженик на алтернативния туризъм, който в края на интервюто ще ни посъветва да бързаме бавно и да внасяме смисъл в скоростта.

Цитатът в началото на седмичния ми бюлетин е от същия този разговор.

Приятно четене и гледане!

Седмицата (7–12 юли)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-7-12-yuli/

Седмицата (7–12 юли)

Може да се поздравим – България беше окончателно одобрена за еврозоната, с което евроинтеграцията на страната технически приключва. Занапред, ако има „Европа на две скорости“ и сме в групата с по-бавната скорост, само ние сме си виновни за изборите, които сме направили, и за това, че не контролираме достатъчно избраниците си.

Празничното настроение от приемането в еврозоната обаче беше помрачено от ареста на кмета на Варна Благомир Коцев – по скалъпено обвинение и без доказателства. Как човек да не се сети за избухването на Бойко Борисов на въпроса на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова защо прокуратурата повдига обвинения, а службите разследват само политици от ПП?

Ако имате нужда от по-забавна интерпретация на тези и други събития от седмицата, любимото ни Е.Т. е на вашите услуги:

Продължаваме на вътрешнополитическа вълна с Емилия Милчева и статията ѝ „Тройка премиери с гарнитура“. Тя ни отваря очите за факта, че имаме не един министър-председател, а цели трима – Росен Желязков подписва, Бойко Борисов се показва, Делян Пеевски решава. Няма да издам обаче коя е гарнитурата. Ако искате да разберете, ще трябва да прочетете. Брей, в рима го написах…

В публикацията си „Хоругвата на фундаментализма“ пък Александър Драганов ни обръща внимание върху Българската православна църква, която става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Според него има защо този процес да ни тревожи – още от времето на социализма БПЦ е свързана с Държавна сигурност, а днес тази ѝ зависимост не е изчезнала, а се е прехвърлила към Русия.

Поне нарасналата роля на православието да ни правеше по-човечни, но уви – в България животът на едни хора продължава да се смята за по-ценен от живота на други. Затова тук не става новина, че пожарът, предизвикал смъртта на семейство български граждани с две малки деца, вероятно е запален от омраза към чужденците. Отношението към трагедията в Золинген показва двойния стандарт на страната ни за малцинствата.

Ако тези размишления ви потискат, предлагам бягство във виртуалната реалност с трета част на дискусията на Миглена Николчина и компания за играта „Киберпънк 2077“. Имайте предвид обаче, че разговарящите не се измъкват от сериозните морални проблеми, тъй че, колкото и да бягате, екзистенциалните размисли все ще ви настигат.

Докато сме в полето на виртуалното, преминаваме към статията на Йовко Ламбрев за изкуствения интелект (ИИ) в две части, чиито заглавия съдържат асоциации с общо три филма: „ИИ: Първородният грях“ и „ИИ: нова надежда или невидима заплаха“. Развитието на ИИ докарва едни до възторг, а други до ужас. Йовко обаче ни помага да разберем тази новост в живота ни по-добре, без да изпадаме в крайности. И да не забравяме важността на хората – и на тези, които създават ИИ, и на ползващите го, и на уплашените, и на вдъхновените.

Впрочем напоследък научих за групата Velvet Sundown, чието творчество (дотук два албума) е дело на ИИ. Зорница Христова обаче ни препоръчва само книги от истински автори. Тази седмица е избрала за нас „И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова, мемоарите на Людмила Миндова „Ангелът на прехода. Книга за майка ми и за свободата“ и „Шекспир. Мъжът, който плаща наема“ от актрисата Джуди Денч – интервюта с Брендън О’Хий.

И ето, стигнахме и до моите препоръки. Случвало ли ви се е да харесате някоя книга толкова много, че да ви се прииска да сте попаднали на нея още в тийнейджърските си години – във възрастта, в която определени книги са допринесли за формирането на идентичността ви? Е, при мен е така с „Мидълсекс“ от Джефри Юдженидис, която за мой срам прочетох едва миналото лято. И така ми се услади, че като я свърших, я прочетох още веднъж. И още ще я чета.

В сърцето ми романът се настани до произведения на Селинджър, Мишел Турние и Кърт Вонегът. И не, той не е просто деликатна и смешно-тъжна (само)ирония. Нито е единствено за интерсекс хората. Нито за смутната история на Балканите и гръцките имигранти в САЩ. Нито за трансформацията на Детройт от център на автомобилната индустрия в призрачен град. За мен поне книгата е най-вече за това – какво е да си човек и колко сложно нещо е идентичността.

Още една препоръка. Отсега точа зъби за септември, когато ще е Месецът на фотографията на Веселин Боришев. Но за да се състои той, са нужни средства – поне 8000 лв. Тук може да се информирате как да подкрепите начинанието на Боришев, а заедно с това да се сдобиете и с произведение на изкуството.

Разбира се, винаги ще се радваме да подкрепите и нас, защото благодарение на вашия принос съществуваме.

Седмицата (30 юни – 5 юли)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-30-yuni-5-yuli/

Седмицата (30 юни – 5 юли)

Надявам се, че повечето от вас ще отворят този бюлетин в близост до морски бряг или планински връх, за да оплакнат окото в природни красоти, докато умът им се дави в поредното „какво по дяволите…?!“, на което ставаме свидетели всекидневно. А ако не ви се дави (или не ви се скача), значи сте си много добре и е редно да подминете предположението ми с презрение. Междувременно аз ще ви завиждам, че така ви е провървяло в живота, че явно нищо не може да ви бутне.

Инак мене тази седмица за малко да ме бутне Тошко Йорданов с това, което е той във и извън Комисията по здравеопазване, но после си казах, че то така си беше и преди, и някак ми стана спокойно, та мога да се броя за marked safe from Тошковото изказване. 

Едно друго изказване сякаш малко повече ме афектира – не толкова, колкото афектиран беше самият изказващ се, разбира се, защото то е практически невъзможно. Става дума за опита за отговор на Бойко Борисов, лидер на ГЕРБ, на един от въпросите на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова при традиционните вече срещи пред асансьора в кръгова отбрана. 

Борисов първоначално много се радваше да види „Петя“, както свойски се обръщаше към нея. После Петя нещо го изнерви, защото зададе съвсем нормален журналистически въпрос: „Как така службите се задействат и прокуратурата преследва само хора и активисти на „Продължаваме промяната“?“ Борисов, разбира се, много се ядоса, почна да „мята пили, чукове, триони“ (по Учителя на Камен Донев от „Улицата“), врътна се, каза, че повече „няма никога на Вас да Ви отговоря на нито един въпрос“ и стана тя каквато стана… После се извини, защото вероятно е осъзнал или някой съвсем резонно му е напомнил, че имаме право на всякакви емоции, но не и на всякакво поведение. 

Стискаме си ръцете, че емоционалната регулация е трудна работа и не на всеки се отдава, и сигурно щеше да е добре да продължим живота си встрани от този епизод от парламентарните кулоари, ако нещо в горното видео не налагаше да му се обърне внимание. 

Хубавката репортерка на онлайн изданието „Свободно слово“, която винаги е близо с микрофона си до Борисов и Пеевски, а и до всички правещи изказвания в кулоарите депутати, гледаше Петя Владимирова с такава насмешка (ако си падах по-патетична, щях да добавя „и с презрение“), че на мене вместо да ми стане смешно като на нея, ми стана мъчно. Ако си журналист и демонстрираш такова отношение към колега, и то не към кой да е колега, а към Петя Владимирова, чийто авторитет и опит са всепризнати, значи нещо сериозно се е объркало в тази професия.

Толкова от рубриката „В какво се фиксирах тази седмица“. Минаваме към бързо и стройно представяне на темите, в които са се „фиксирали“ нашите автори, за да може и вие да се фиксирате в каквото намерите за добре.

Светла Енчева е с много сериозна фиксация по линия на човешките права, затова тази седмица коментира прайда в Будапеща, който беше посетен от стотици хиляди души. Разбира се, това се случи благодарение на забраната на правителството на Орбан да има прайд. Висш пилотаж е да забраниш нещо и така да го направиш още по-популярно. Защо обаче прайдът в Будапеща беше посетен и подкрепен от много хора извън куиър средите, може да прочетете в „По прайда ще ги познаете“.  

Емилия Милчева се фиксира в едни предсрочни парламентарни избори, които може би се пекат за наесен. „Мъртво вълнение влече към урните“ е тазседмичният ѝ анализ, в който разсъждава на кого и защо му трябват нови избори.

Е.Т. вече 18 епизода е фиксирана в троленето. Този път в светлината на прожекторите е Тошко Йорданов. Защото има такъв народ, има и такъв човек, ако знаете само още какви работи има… Ама айде, няма да ви развалям почивката.

Павлина Върбанова е един от най-фиксираните хора, които познавам. Тя практически това работи – да се фиксира в на хората грешките (заклевам я да остави този словоред така!) и да им ги оправя. Понякога пише и съвсем фиксирани в конкретни проблеми текстове в рубриката „Порция език“, като този: „Грешки (не)човешки“. Материалът на Павлина тази седмица е в съавторство с Георги Караманев от „Дигитални истории“ и двамата провеждат експеримент с изкуствен интелект, за да проверят възможностите му да коригира грешки на български.

Продължаваме с тазседмичните тоестки фиксации и стигаме до четвъртия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“, списван от Йоанна Елми, който този път излезе на 4 юли – националния празник на САЩ. По тази причина Йоанна си позволява един дълбоко личен и тъкмо заради това напълно разкошен текст за държавата гигант, майка на толкова противоречия. Не забравяйте да се абонирате за нюзлетъра на Йоанна.

Ина Иванова и тя е в играта с фиксирането – фиксира се в някого и го интервюира за рубриката на „Тоест“. В нея ви срещаме с хора, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Този път интервюто на Ина е с Пламен Петров, директор на Художествена галерия – Казанлък.

От време на време се фиксираме и в списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. В случая Стефан Иванов чете и препоръчва „Атлас на мъглявите континенти“ от Ихсан Октай Анар. „Ако някой познава и харесва Памук, нека прочете и Анар“, съветва Стефан.

На финала на този бюлетин ви изпращам към един фиксиран в поезията подкаст, в който тази седмица зазвуча стихотворението на Иван Димитров „8 процента“, написано специално за нашата рубрика „Стихотворение на месеца“. В „Четвъртъчна поезия“ – подкаста на книжарница „Махала“, Йордан Жечев чете стихове (които не е писал той) и казва някоя и друга дума (която е писал той) за живота като такъв или онакъв. Абонирайте се, за да ви идва в имейла, защото какво по-хубаво от стихотворение по пощата?! Йордан чете вълнуващо.

Оттук насетне ми остава само да ви пожелая да се фиксирате в приятни хора и добре охладени напитки и да ви благодаря, че сме заедно. За да продължи тази обща фиксация, може да ни подкрепите.

Седмицата (23–28 юни)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-23-28-yuni/

в цялата писана история на човечеството за около 3400 години
периодите на пълен мир са не повече от 268 години
8 процента мир 92 процента война
това е човечеството
8 процента мир 92 процента война
това е човекът

Седмицата (23–28 юни)

А това е фрагмент от стихотворението на месец юни „8 процента“, написано от Иван Димитров специално за „Тоест“. Но макар поетическите жанрове да са недвусмислено художествени, горното твърдение е реален факт (или поне е бил такъв през 2003 г. – със сигурност с днешна дата процентите са се изменили, и то не в полза на човечеството). Изминаващата седмица отново го доказва, напомняйки за перманентния „хормонален дисбаланс“ на света, в който живеем. И в който – както обича да казва една приятелка – всички сме заложници на високите нива тестостерон, управляващи онези, които ни управляват.

Ако чичковците „на стероиди“, които „редят“ по-големите територии и групи от хора, започват войни, докато твърдят, че ги спират, и стрелят, докато декларират прекратяване на огъня, дребните риби си купуват екзотични диви зверове за домашни любимци (мяу, бе!), за да ги гонят след това из несвойствени за тях хабитати. С малко повече фантазия и помощ от приятел, пардон от истинския всенароден домашен любимец ChatGPT, току-виж и левът балкански (животното, не валутата) се върне (или понаучному – бъде реинтродуциран) по нашите земи, за да бори еврото и да сложи в ред разните там пуми, пантери и прочее дезертьори от чуждестранни легиони.

Във всеки случай, докато се кикотите на миймове с фейк черни острозъби котенца, хвърляйте и по един поглед към собствения ви двор – понякога реалността бива внезапно изобретателна.

И докато недалеч от нас хвърчат балистични ракети, у нас хвръкна оставката на Кирил Петков. Причината – ендемична за политическия ни хабитат „мръсна бомбичка“, която може да се окаже с дълготраен радиоактивен ефект. Но и разбира се, сложни вътрешнопартийни проблеми в ПП, свързани със слаба кадрова политика, усядане в определени инерции, характерни за навлизането на формацията в етап на партийна зрелост в съответния отровен контекст и пр. Повече за случилото се и за възможните последствия четете в анализа на Емилия Милчева „Промяната продължава (ли?)“.

А ако (напълно разбираемо) ви е писнало да четете, изгледайте новото видео на скъпоценната Е.Т. – както винаги е пълно с мрачна жизненост и свежи идеи за бъдещето.

Но нека се опитаме да подадем глава навън от кочината, преди да сме се усмърдили необратимо…

В тази седмица на ескалация на военните конфликти се връщаме към паметно събитие от миналия век, написало до голяма степен кодовете на днешен Китай. В позадрямалата си през последните години рубрика „Китай отвътре“ Стефан Русинов ни предлага съвсем скорошната статия на писателя Ма Дзиен по случай 36-тата годишнина от събитията на площад „Тиенанмън“ – „Двойната революция на тоталната власт и свободата“.

Важен акцент в броя е и организираната от Володимир Зеленски Одеска среща на 10 държави от Югоизточна Европа, на която са обсъждани новите геополитически съюзи и тяхното стратегическо значение. Повече за форума – в „Украйна, Балканите и геополитиката на новия световен ред“ от Александър Малинов.

Вътрешнобалканските съюзи обаче никога не са били лесно постижими заради кафеено-ракиения манталитет, който лесно обръща всяко кротко хортуване в крамола и тупане в гърдите. Та и сега се оказва, че проектодокладът за напредъка на Македония, представен от Томас Вайц на 4 юни в ЕП, е срещнал масирани критики от българските евродепутати, довели буквално до скандал. Защо и как се е стигнало дотам, разисква Анахит Хачикян в „Какво става със Северна Македония?“.

Научните новини на Михаил Ангелов, както обикновено, удрят мажорен акорд в броя ни. Защото дори не всичко в тях винаги да е цветя и рози, самата възможност да четеш за звезди, паяци и земноводни, а не за Путин, Тръмп, Нетаняху и Пеевски, е спасителна.

В края на юни и в началото на лятото, когато положението по света и у нас е „надежда тука всяка оставете“, все пак оставаме с надеждата, че поне преследваната черна красавица ще излезе невредима от ловната и медийната хайка (къде са Радичков и Ивайло Петров да видят алегоричния ресурс в тази история?!). С ваша помощ и ние продължаваме да оцеляваме, пробивайки си път в медийната джунгла от фейк, хейт и кликбейт. Ако не искате да ни отстрелят, натиснете първи бутона по-долу.

Приятно четене!

Седмицата (16–21 юни)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-16-21-yuni/

Седмицата (16–21 юни)

Липсваше ли ви рубриката на Елена Телбис? Някои от нас може да сме имали и симптоми на абстиненция през последните седмици. Но вече можем да посрещнем астрономическото лято, дишайки спокойно – любимото ни Е.Т. отново е тук. И обобщава най-важното за изминалите седмици, така че този път – от радост от завръщането на Елена – ще си спестя обзора в началото.

Понеже тя успява да привлече към „Тоест“ млади читатели, продължавам с тазседмичната статия на Емилия Милчева „Младите, глупако!“. Българската политика не търси младите хора, не ги пита, не говори езика им, констатира Емилия. Същевременно виждаме, че в страни като Полша и Румъния, в които неотдавна имаше президентски избори, избирателите под 30-годишна възраст са сериозен електорален фактор. Какво да се направи, за да припознаят българските младежи един демократичен кандидат-президент като свой?

Преди да придобият право на глас обаче, младите прекарват доста години в училище. Донка Дойчева-Попова се срещна с учителя по английски Сотион Вело, познат още като мистър Соти. Двамата си говорят за вдъхновението и личния пример, за ученето на децата да имат ценностна система, дори тя да не съвпада с тази на учителя, за пътя към сбъдването на мечтите, за умората, зареждането и още много неща.

За изграждането на ценностна система допринасят и хубавите детски книги. Антония Апостолова ни припомня „Същността на слона“ от Тон Телехен. Слонът, който има обичая да се катери по дърветата и да пада от тях, защото се е разтанцувал, навява размисли за компулсивно-обсесивните разстройства, за вредните навици, но и за силата на избора и способността да се надскачаш. Дори да боли.

В България не само за младите не се мисли особено, все едно дали в качеството им на гласоподаватели, ученици или бебета, а и за възрастните и хората с увреждания. Затова отново и отново се изненадваме, когато научим за ужасите в поредния „дом“. Размечтах се обаче какво би могло да стане, ако група възрастни хора решат да вземат осигуряването на достойните си старини в свои ръце. Това не е универсално решение, но няма лошо да се появят алтернативни модели.

Докато сме на вълна „възраст“, се сещам, че брадите започват да растат на определени години, и минавам към продължението на статията на Атанас Шиников за дългите традиции на добре поддържаната брада в мюсюлманския свят. Авторът се връща към историческия фундамент на тази украса на мъжкото лице – там, където се крият доктринално-езиковите ѝ фоликули. След като я прочетем, вече няма да се учудваме на популярното мюсюлманско възклицание „Кълна се в брадата на Пророка!“.

Доналд Тръмп пък, който няма брада, естетизира други неща. Например косата си, военните паради и гигантските знамена. В третия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми взема пример от българската реалност, за да констатира: когато властимащите изкарат знамената, бутафорните възстановки от стиропор и разпятията, значи държавата със сигурност отива на кино. Може да се абонирате за бюлетина на Йоанна, ако искате да го получавате на електронната си поща.

Всъщност все по-голяма част от света не върви на добре. В същото време България все по-уверено се запътва към еврозоната. В статията „Искаме си еврото“ Искрен Иванов обяснява защо, джанъм, ни е това и защо за нас то ще има не само икономически, а и политически ефекти. Приемането на евровалутата не просто ще допринесе България да придобие паричен суверенитет и по-значима роля в глобалната икономика, но и трайно да се позиционира като част от Европа.

Дойде време и за препоръките ми.

Дебатът може ли т.нар. демократична общност да излъчи избираем кандидат за президент чрез първични избори, тепърва ще се разгорещява. В рубриката „Големият въпрос“ на „Свободна Европа“ Иван Бедров разговаря с Татяна Ваксберг за предварителните избори през 1996 г., на които е избран Петър Стоянов, и впоследствие той става и президент. От този разговор научих много неща, които или не съм знаела, или съм забравила. Припомних си времената, когато политиката се правеше с ходене в градчета и села. И с чукане по вратите на хората. Впрочем на предварителните и неформално организирани избори за президент гласуват към 900 000 души – активност, невъобразима днес за една партия или коалиция и на редовен вот.

Представяте ли си песен да се сдобие с официален видеоклип близо 50 години след създаването ѝ? Точно това се случва с хита на Talking Heads от 1977 г. Psycho Killer. Клипът от 2025 г. със Сърша Ронан в главната роля представя интересен прочит на парчето. В него няма психари убийци – той е някак нежно-иронично-екзистенциален.

Това беше бюлетинът тази седмица. Ако харесвате „Тоест“, ще сме благодарни да ни подкрепите.

Седмицата (9–14 юни)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-9-14-yuni/

Седмицата (9–14 юни)

Имам две деца и нямам особени амбиции за тях. Единственото ми изискване към живота и вселената е да останат живи и здрави до някаква сравнително приемлива възраст и да не станат причина за нечия смърт или сериозно нараняване. За целта, откакто могат да говорят, ги карам да повтарят с повод и без повод: „Пазя своето тяло и телата на другите хора.“ Ако не знаех, че в 90% от времето хич и не слушат какво им меля, щях да съм убедена, че съм ги травмирала с фиксацията ми всички да оцелеят. 

Напоследък, когато си говорим все по-често за насилие в старчески домове и хосписи, за домашно насилие, за полицейско насилие, си давам сметка, че всъщност много малко си говорим по същество. А същественото е, че тялото е крехко; че животът може да си тръгне от него внезапно. Сигурно защото това внезапно е толкова стряскащо и сериозно, избягваме темата и само слушаме с половин ухо новините, обичайно превръщащи се в полицейската сводка, в която всички сме лица: „Лицето е извършило еди-какво си…“, „Лицето е пострадало еди-как си…“

Само че лицето е нечие дете. След това е нечий приятел, партньор, колега, съсед… 

В анализа на Емилия Милчева „Кой уби Явор?“ лицето си има и име. Емилия задава резонни въпроси за полицейското насилие у нас и за възможността за неговото овладяване. За съжаление, едва ли ще получим отговори защо вече не е между живите един млад мъж, който очевидно е имал нужда от помощ и не я е получил от призваните да помагат.

Но нищо. Заплатите в МВР поне са актуализирани с рекордно повишение. За ремонт на старчески домове и за изграждане на социални услуги за възрастни хора ще бъдат отделени над 750 млн. лв. по линия на Националния план за възстановяване и устойчивост. Така както преди време отпуснаха едни 10 милиона за ремонти на психиатрии, само дето и досега не знаем какво е било ремонтирано, защото повечето психиатрии продължават да са в окаяно състояние. И не знаем как тия милиони ще запълнят дефицита на човечност, но какво пък, нали са отпуснати, нали някой ще ги усвои.

Затова по тези теми се намесват неправителствени организации и отделни хора, които са готови да даряват и да помагат с каквото могат. Така може да се свърши и някаква съществена работа за лицата и техните семейства, която е встрани от сензационността на новинарския поток и от новата трагедийна дъвка за Facebook. Подобен е проектът на ДЕН „Пиявици и рози“, посветен на домашното насилие и на жените, събрали сили и смелост да го преодолеят. И преди съм призовавала за подкрепа на работата на Димитър Панайотов и Александър Николов, и сега пак ще го направя, защото е редно да има точно такова съдържание, като това, което те създават – умно измислено, написано и подредено.

Тук е редно вече да продължа с по-концентрирана информация как се подредихме ние в „Тоест“ през изминалата седмица, че чувам как ме освиркват от задния ред.

За Емилия Милчева и нейната статия за полицейското насилие ви казах и затова преминавам към тазседмичния анализ на Светла Енчева, който пък е препратка към текста на Емилия от миналата седмица. В „Защо е малко вероятно в България да спечели демократичен президент“ Светла обръща погледа си към следващите редовни президентски избори, които се задават през есента на 2026 г., и там нещата не са никак розови. Даже няма и кой знае какви други цветове. Накратко: положението е мрачно и почти безнадеждно. Но няма какво да се плашим, ами е добре да се помисли как е редно да се действа.

Продължаваме с текста на Надежда Цекулова от месечната ни поредица „Анатомия на пола: Жена“. В него тя минава през любопитните данни за средната продължителност на живота на мъжете и жените. Какво ни казват тези данни? Защо става така, че жените живеят по-дълго?

Тази седмица публикувахме и втората част от разговора на „игромислещите“ за света на „Киберпънк 2077“, който се фокусира върху един харизматичен герой фантазия – Джони Сребърната ръка. „Музикант, гений, бунтар, циник, развалина, самоубиец – всичко това едновременно.“ Издавам, че героят прилича на Киану Рийвс – правете с тази информация каквото намерите за добре. 

И от нея кръгом на изток, за да влетим в новата статия на Атанас Шиников „Дългите традиции на добре поддържаната брада в мюсюлманския свят“. В него очевидно ще става дума за мъже и бради, но както знаете, в текстовете на Атанас става дума и за всичко друго. 

Оставям ви с един цитат от разговора на Ина Иванова с писателката Капка Касабова, който също публикувахме тази седмица:

Там, където има повече природа, особено вода и гори, времето според моето усещане се забавя. Това са места, на които то не е само човешко. Всеки вид има своето време. 

Желая ви да имате своето време за всичко. По-голям лукс от това засега не е измислен.

От името на целия екип на „Тоест“ благодаря, че сме заедно. Ако искате това да продължи, може да ни подкрепите.

Седмицата (2–7 юни)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-2-7-yuni/

Седмицата (2–7 юни)

На 4 юни България най-сетне получи зелена светлина за пълна интеграция с ЕС. След като паднаха шенгенските бариери, по всяка вероятност от началото на 2026 г. ще сме част от еврозоната. Друг въпрос е, че европейските ценности няма да се въдворят автоматично с еврото. И че ще продължаваме да сме на кръстопът между демократичния свят и Русия, а вероятността България да завие към Путин никак не е за подценяване.

Доналд Тръмп и Илън Мъск (очаквано) се скараха. Щетите от откритата война между най-богатия човек в света и президента на (поне до неотдавна) най-могъщата държава едва ли ще са по-големи, отколкото вредите, които нанесе доскорошната им симбиоза. Вадя пуканките в очакване на следващите им удари под кръста.

„Разрив в рая“. Така нарича Йоанна Елми раздора между Тръмп и Мъск във втория брой на отвъдокеанския си бюлетин „Гласовете на Америка“, за който може да се абонирате, като кликнете на линка в края му. Междувременно цените на яйцата в САЩ продължават да се вдигат, макар американският президент да твърди обратното; не е ясно (ще) има ли мита, или не; войната в Украйна е далеч от приключване.

А у нас за пореден път сме пред цивилизационен избор, констатира Емилия Милчева. Тя поставя въпроса ще успеят ли „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ да се споразумеят за общ кандидат за президент. Засега в коалицията има по-скоро напрежение, отколкото съгласие. Докато от ДБ призовават за проевропейски и демократичен президент, ПП, изглежда, повече се интересуват от вот на недоверие на кабинета „Желязков“. А часовникът тиктака.

Ако ситуацията в международен, национален и особено в личен план ви докарва тревожни и депресивни мисли, знайте, че не сте сами. Александър Драганов пише от първо лице за (не)познатия дявол на тревожността и депресията. Важно е да се говори за психичното здраве – много хора в България не търсят помощ, защото смятат, че тя е само за „лудите“. Този предразсъдък засяга повече мъжете. А те умират по рано и се самоубиват по-успешно, което ги прави – заедно с ЛГБТИ хората – рискова група. Затова благодаря на Александър, че бидейки мъж, разчупва табуто.

Тазгодишният „София прайд“ е на 14 юни. Нева Мичева и Ан Фам ни разказват за „София Прайд Филм Фест 2025“, който се провежда от 3 до 12 юни. Тазгодишното му издание е посветено на Марко Марков, който реши да напусне земния свят в края на февруари и на когото в най-голяма степен се дължи създаването на фестивала. Филмите, представени от Нева и Ан, са биографичният „Сали“ – за първата американска астронавтка, бразилският „Физика на невидимото“ – шарен спомен за детството и аржентинският „Любовници в космоса“.

От филмите преминаваме към книгите. Стефан Иванов ни връща към „Пътувания из Украйна и Русия“ от Йозеф Рот, който скита из Украйна и Русия преди един век и по думите на Стефан, измерва не граници, а чувства, не документи, а самота. А това, което вижда, звучи някак плашещо актуално днес.

Мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг представи книгата си „Морската градина“ в България. Еми Барух разговаря с нея и описа впечатленията си в статията „Дървената сабя на Бетко от Варна“. За нашата си Варна става дума, защото в рода на писателката има и българска следа. Софи Бехарано де Голдберг е събирала спомените на баща си в продължение на стотици часове разговори, за да напише мемоарния текст за него.

Дойде време и за препоръките ми.

Много харесвам стари индустриални сгради, възродени за нов живот, и ме боли за Захарна фабрика, тютюневите складове в Пловдив, заводите и т.н., които биват събаряни, подпалвани или оставяни да се саморазрушат. Дори не знаех, че Сточна гара имала чакалня, докато не научих за инициативата на „Градоскоп“ да я съживят и да я превърнат в пространство за култура и събития.

Ралица Фичева обобщава и разобличава с факти десетте най-разпространени лъжи за еврото и еврозоната в сайта Factcheck.bg. Не че читателите на „Тоест“ се водят по евтина пропаганда, но със сигурност познавате хора, на които тази публикация може да е от полза.

А ако искате да продължавате да ни четете, защо не ни ударите едно рамо?

Седмицата (25–31 май)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-31-mai/

С балончета, с пръчици леки –
като перца
изписваме с букви големи
за всички деца:
Лека нощ, лека нощ,
лееекааа ноооощ!

Седмицата (25–31 май)

Тези приспивни думи са от една древна (по-древна и от мен) песничка от предаването „Лека нощ, деца“, известно още като „Сънчо“ (ама Сънчо още отпреди станалото „вайръл“ – ако използваме езика на днешните деца – „Аз съм Сънчо, ида от горица“). Та напоследък тези балончета, пръчици и перца ненадейно изплуваха в паметта ми благодарение на извънредно забавната обществена поръчка за прескъпо струващи икони, балони, бонбони, топки, мешки, смешки и прочее поучително-увеселителни артикули, с които МВР да образова децата така, щото да се пазят от юнаците зад волана.

Разбира се, този умопомрачителен списък с артикули заслужено се предвожда от иконите и това е напълно разбираемо. Та нали се радваме на образование, модерно, толерантно и изтъкано от междупредметни връзки. Сега новият предмет добродетели и религии ще черпи с пълни шепи от материалната база на часовете по безопасност на движението. И обратното. Изобщо, въпросните 420 000 лева, срещу които всички писнаха, ще се избият още преди края на първия срок… Докато пътни знаци и икони заедно навигират децата ни по пътищата на родината, а ние, спокойни за тях, тънем в сън и без участието на къдравото момченце от горицата – така и така вече са ни хвърлили достатъчно прах в очите.

На фона на това изобщо не се оплаквайте, ако вцърковеното честване на 24 май пред Паметника на Кирил и Методий в София в края на миналата седмица ви е се е сторило въздълго и тегаво предвид доминиращия програмата молебно-водосветен елемент. Това нищо не е. Най-хубавото предстои – държавата се е погрижила, ей го къде е 15 септември.

От тази любима моя тема за образованието скачам на нещо наистина умно и приятно за четене в настоящия брой – новата рубрика „Вкусната страна“, в която Чило Попов ще ни разхожда из България и Балканите, за да ни среща с интересни хора, произвеждащи храни и продукти, а за капак ще повдига капака на личната си тенджера, за да споделя с нас по някоя и друга рецепта. Рубриката започва с материал за аспержите – „Завръщането на буржоазния зеленчук“ (шшшт, да не чуе Костадинов, че ще размаха чукундура).

Още един интригуващ разговор предлага и рубриката ни „Игромислие“, която този път се фокусира върху моралната двусмисленост на видеоигрите. Или по-конкретно, в „Киберпънк 2077“. Удоволствие и лудонаративен дисонанс“ Миглена Николчина, Северина Станкева, Еньо Стоянов и Николай Генов разискват противоречията между наратив и игрова механика. И ще продължат тази тема и в следващите няколко издания на рубриката – затова следете внимателно.

Пореден разговор в броя – „Даниела Михайлова и Дора Петкова – за служебните адреси, личните документи и порочните кръгове“. Светла Енчева задава въпросите, а всички отговори водят до заключението, че без адресна регистрация автоматично преставаш да си част от обществото.

И докато с православни икони се опитваме да регулираме движението по пътищата, Анастасия Орманджиева ни разказва за едно революционно събитие в медицината – „Трънливият път до успешната трансплантация на трахея“.

Трънлив и изпълнен с опасности е и дългият път, вървян от ДПС, особено откакто прие в редиците си момчето Пеевски – „новото начало“ на „доброто“ старо автентично „движение“. За най-новите развития в лагерите на почетния председател и на еманципиралия се олигарх – четете седмичния политически анализ на Емилия Милчева „Сериалът не е турски“.

За да ни е по-лесно да преглътнем седмицата, винаги е добре да отворим книга. А и в момента тече Пролетният панаир на книгата в парка пред НДК, така че, ако имате път из столицата (и чадър подръка), разходете се дотам. Освен всичко друго, ще можете да откриете и трите заглавия, които Зорница Христова ни препоръчва този месец в рубриката си „По буквите“ – „Да ти бъда тяло“ от Албена Тодорова, „Маслен нос“ от Владислав Христов и „Дървеният костюм“ от Йордан Д. Радичков. С повечко късмет дори може да си тръгнете с автографи от авторите.

Стихотворението, с което напускаме месец май, е на Виолета Кунева и носи ултимативното заглавие „Или истината, или“.

за мъртвите цялата истина
иначе се събуждат,

се казва в стихотворението. А настоящият момент, който – въпреки различията – обитаваме заедно, го доказва.

И докато чакаме Христо Грозев да публикува поредното разследване, с което да разкрие името на български журналист на руска хранилка, вижте (ако все още не сте го направили) този кратък филм на Мая Димитрова за пропагандните машини и машинисти днес, който БНТ сметна за редно да излъчи в 23:25 ч. Няма да ви казвам повече – сами ще се убедите в размера на бедствието, пряко следствие от некачествено образование и осакатени, превзети медии.

Ако и на вас ви е писнало да ви хвърлят прах в очите и да сте част от общество, управлявано от „архитектите на хаоса“, подкрепете ни, за да сме заедно. Иначе горим.

Седмицата (19–24 май)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-19-24-mai/

Седмицата (19–24 май)

Дългогодишното гледане на сериали се отблагодарява, драги читатели на „Тоест“. Ето например, ако не бях гледала преди години The IT Crowd (излъчван за кратко в България като „Компютърджии“), нямаше да мога да си обясня защо ми е толкова позната ситуацията, в която къщата ти гори, а ти пускаш постове във Facebook. В случая на разкошния Морис от The IT Crowd гореше офисът, в който работеше, и той реши да напише имейл на пожарната, за да я уведоми.

В тазседмичния анализ на Емилия Милчева „За можачите, неможачите и Добрия пожарникар“ става дума точно за това: кой пали пожарите в Столичната община, кой ги гаси и има ли как да се направи така, че да не е толкова леснозапалимо положението.

Още един проблем на местното управление се разглежда в дълбочина в новия брой на „Тоест“. По темата за незаконните ромски къщи и какво всъщност трябва да се направи с тях, Светла Енчева разговаря с Мария Методиева от „Тръст за социална алтернатива“. Когато се подхожда с разбиране и грижа към подобни казуси, става ясно, че нещата не са нито черни, нито бели и няма как удобно да бъде посочен един виновен, а е добре просто всички да работят заедно, за да се свърши каквото трябва. И то не е просто да се бутнат 20 къщи, да сме наясно. 

Виновни няма и по въпроса с изчезването на звателните форми от българския език, защото отдавна май не е важно какво е правилно, а как го чувстваме. Всеки човек си има собствено схващане как иска да му „викат“, и затова останалите гледаме да се съобразяваме (освен ако много не ни дразни с претенциите си и правим точно обратното). В новия си текст „Тук ли си, Петре?“ Павлина Върбанова разсъждава къде отиват „Иване“ и „Емиле“ и дали леко стерилното „Уважаеми Мартин“ не идва на тяхно място, за да остане завинаги.

Завинаги е много дълго време, затова по-добре да не го мислим. Но тази седмица в „Тоест“ обръщаме поглед към едни отношения, които от достатъчно дълго време определят немалко геополитически процеси. Правим го с анализа на Искрен Иванов, посветен на САЩ, Израел и Турция. Накъде гледа югоизточната ни съседка и какво вижда в тази посока, може да прочетете в „Турция между САЩ и Израел. Посткемализъм или неоосманизъм?“.

Като сме отворили дума за САЩ, трябва непременно да се каже, че си имаме чисто нов бюлетин, посветен на тях. На всеки две седмици Йоанна Елми ще прави обзор на новини, процеси, хора отвъд океана и ще ги събира под шапката на „Гласовете на Америка“. „Бавната, съсредоточена и критична журналистика остава сред най-добрите антидоти срещу силно поляризираната и емоционална страна на социалните мрежи и срещу информационната война, която се води онлайн и през различни медийни източници“, както пише самата Йоанна. Затова абонирайте се за „Гласовете на Америка“ и четете брой 1, в който се прави обзор на първите 100 дни от втория мандат на Тръмп.

А в брой 101 на рубриката ни „На второ четене“ Антония Апостолова обръща внимание на „Харолд и Мод“. Остарява ли добрата стара класика, каквато е историята на героите на Колин Хигинс? Ясно е, че краткият отговор е „не“. Обосновката е в анализа на Антония, който, както обикновено, е талантливо написан и безкрайно приятен за четене.

Четене, поне на книга, е нещо, което не се е случвало на 43% от българите през 2024 г. Тази и други разкошни новини коментира Е.Т. в епизод 15 на седмичната видеорубрика в „Тоест“. Тук е моментът може би да ви честитя 24 май – Деня на българската просвета, и няма да кажа нищо повече по темата.

В края на седмицата ни напусна Асен Григоров – един от най-разпознаваемите и опитни журналисти в България. Ще го помним с точните му коментари и непогрешимия журналистически нюх. Екипът на „Тоест“ изказва сърдечни съболезнования на семейството и близките на Асен.

Седмицата (12–17 май)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-12-17-may/

Седмицата (12–17 май)

Ако изобщо у някого са останали някакви съмнения, че президентът Румен Радев се вълнува от нещо различно освен от политическото си дълголетие, дори и ако цената е да пожертва бъдещото развитие на България, то тези съмнения трябва да са отпаднали напълно през последните десетина дни. Притоплянето на идеята за референдум за еврото само уточнява посоката на… самолета. Румен Радев недвусмислено възнамерява да е поредният, който се състезава на терена на националпопулизма.

Емилия Милчева споделя сходни размисли в коментара си по темата, озаглавен „Валутата на президента“. В него тя обобщава и важните детайли от втория мандат на Радев, който приключва догодина. На фона на доверието, с което той дебютира в политиката, намерението му да се възползва от страховете на хората, за да остане под някаква форма във властта, всъщност превръща самия него в страхливец.

Елена Телбис обаче не се страхува да нарича нещата с истинските им имена. Нито пък възнамерява да крие какъв ще е политическият ѝ дневен ред, ако вземе че стане президент. Не гласувайте за нея, моля ви! Не за друго, ама кой ще прави политическа сатира след това? А това ни е далеч по-нужно от някакъв си президент. Не на „Тоест“ – на всички ни!

Една от важните обществени теми напоследък е намерението на Министерството на образованието и науката, оглавявано от Красимир Вълчев, да въведе задължително преподаване на религия в училищата. По тази тема Донка Дойчева-Попова разговаря с проф. Мария Шнитер, която именно от позицията на преподаваща религия и ценности споделя виждания и идеи, които би следвало да отекнат с камбанен звън в главите на някои хора от МОН и Българската православна църква. Скептичен съм, че това ще стане, но интервюто е едно от задължителните ви четива за седмицата, месеца, изобщо.

На този фон, разбира се, възникват и други въпроси. Къде в приоритетите на сегашната власт стои обучението по т.нар. STEM дисциплини (абревиатурата се е наложила като термин и произлиза от английските наименования на думите наука, технологии, инженерство и математика), които се предполага да са все по-важни в бъдеще? Както и развиването на дигиталните умения в най-общ смисъл. Особено предизвикателство е комбинирането им с хуманитарните дисциплини, без които ще се отдалечим от представата си за мирен и справедлив свят.

Преди време в „Тоест“ разказахме за Елизабет Холмс и „Теранос“ – една от измамите на новия век, в която се обещаваше биотехнологична революция в кръвните медицински изследвания. В момента Холмс излежава ефективна 11-годишна присъда във федерален затвор в САЩ. В този контекст новината от седмицата, че нейният интимен партньор е успял да получи милиони долари финансиране за биотехнологичен стартъп, който с помощта на изкуствен интелект ще променя бъдещето на медицинските изследвания, е… наистина не знам какво е. Наивността, с която се подхлъзваме по модерно звучащите технологии, става все по-притеснителна.

Достъпната среда не се изчерпва с възможността да се придвижиш по тротоара. За дигиталната достъпност разказва материалът на Ивелина Гаджева и Константин Кирилов от „Екипът на София“. Европейският акт за достъпност влиза в сила след малко повече от месец и цели да защити правата на хората с увреждания да се възползват наравно с останалите от възможностите на интернет, електронното пазаруване и изобщо на мрежата като такава. В статията се обяснява как сайтовете, които ползваме ежедневно, може да се променят, за да са по-удобни за незрящи и за хора с други увреждания, а това всъщност ще ги направи по-удобни и за всички останали.

Всеизвестно е, че на хората с увреждания в България не им е лесно. И не само заради недостъпната градска или дигитална среда, качеството на медицинските грижи или административните пречки. За тях често недостъпна е дори личната им сексуалност. Това е и темата на материала на Светла Енчева тази седмица, озаглавен „Невидимата сексуалност на хората с увреждания в България“. Защото те не са пасивни обекти на грижа, пише тя, а личности с човешко достойнство.

Темата за човешките права продължава и Теодора Станимирова, която, взeмайки повод от стряскащите резултати от изследване на домашното насилие сред еднополови двойки, задава резонния въпрос защо се докарахме дотам те да нямат адекватна защита от закона. Сещате ли се защо? Защото обществото ни се остави да бъде насъскано срещу ЛГБТИ хората и да забрави, че те са… хора.

Статията на Надежда Цекулова в поредицата ни за женското здравеопазване също засяга темата за равноправието, защото, оказва се, макар вече да отминава първата четвърт на ХХI век, равното третиране на мъжете и жените в медицината все още е илюзия. Медицинските проучвания продължават да гравитират около мъжкото здраве. Данните, на чиято база се анализират заболявания, предписва се лечение, правят се лекарства и т.н., се събират от проучвания, в които преобладават мъже. В този ред на мисли заглавието на статията е съвсем на мястото си: „Пропаст в данните. Защо жените още не се побират в медицинската статистика?“

И преди да си пожелаем хубав уикенд, си позволявам да ви напомня, че съвременният свят, въпреки всички модерни технологии, така и не разполага с витален бизнес модел, който да върши работа на журналистиката, без да ѝ се налага да прави компромиси със свободата и независимостта си. Единственият начин да имаме свободни медии е те да могат да разчитат на подкрепата на своята публика.

Приятно четене!

Седмицата (5–10 май)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-5-10-may/

Седмицата (5–10 май)

Католическият свят си има нов папа – Лъв XIV. И всички се радват. Тръмпистите – че той е американец, един вид, техен човек. Останалите – че макар и американец, доскорошният кардинал Робърт Превост никак не прилича на Тръмп, а възгледите му го сродяват по-скоро с предшественика му – папа Франциск.

И докато във Ватикана се показва дим само при избора на нов предводител на Католическата църква, в България димките за отвличане на вниманието са обичайна практика. Една от актуалните е заявката на МОН, че няма всички ученици задължително да учат православие, а ще могат да избират между него, ислям и светски добродетели.

На практика обаче, за да се изучава един задължителноизбираем предмет, за него трябва да се съберат повече от 10 ученици. Силно вероятно е върху училищата да се упражнява натиск да се предлага приоритетно православието – и защото такава е политическата воля, и защото повечето учители членуват в синдиката на Янка Такева, която много държи на задължителното въвеждане на религията в училище. И родителите ще са карани да подписват, че искат религия, с аргументи като например, че няма достатъчно учители, за да се предлагат алтернативни варианти.

Чудя се обаче: ако в един клас има 20 мюсюлманчета и 2 православни християнчета, християнчетата ислям ли ще трябва да учат? Или не е политкоректно да си задавам такива въпроси?

За политкоректността по български е и новата статия на Александър Драганов. Той повдига въпроса за привилегиите в България, които свързва с бившата социалистическа номенклатура – със зъби и нокти тя се опитва да се консервира, тоест да запази позициите си и да облагодетелства наследниците си. Александър смята, че този проблем трябва да се реши, преди да стигнем до въпросите за расата и пола.

Проблемите с расата и пола в България обаче не стоят на пауза, докато останките от номенклатурата не се изпарят в небитието на някое хипотетично бъдеще. Затова в „Тоест“ ги държим под око. След събарянето на къщите в „Захарна фабрика“ и оставянето на около 200 души на улицата обръщаме специално внимание на ромските гета и тази седмица имаме две публикации по темата.

„Изоставеното наследство. Защо България не може да продължи да пренебрегва правото на дом“ е статията на Сара Перин, изпълнителна директорка на „Тръст за социална алтернатива“. Тя анализира историческия генезис на сегрегацията на ромите още от 50-те години на XX в. и дава предложения за адекватна жилищна политика, която не дискриминира и не създава бездомници.

Ина Иванова пък разговаря с живеещия във Франция Абдулсамед Вели, който е главен редактор на „Филибелии“ – онлайн медията на пловдивския квартал „Столипиново“. Може би и вие като мен тепърва научавате, че има такъв уебсайт. А него не само го има, ами е достъпен на цели осем езика – български, английски, френски, немски, италиански, руски, испански и турски. Не се сещам за друга българска онлайн медия, която може да се похвали с такова нещо.

Междувременно на първия тур на президентските избори в съседна Румъния пропутинският кандидат Джордже Симион излезе начело с убедителна преднина. Емилия Милчева разсъждава по темата какво ще стане, ако български Симион се яви на бял кон на президентските избори догодина. Докато националната ни сигурност се занимава с частни поръчки, няма причина това да не се случи.

Или чакайте – ние български Симион нямаме ли си вече? Или по-скоро Симион е румънски Радев? Ами ето – българският президент реши да отбележи Деня на Европа, като… инициира референдум срещу еврото. Подходящо, а?

Но да си проветрим душите с малко култура. В рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов ни припомня три книги на български автори – „Дървета за прегръщане“ от Цветелина Александрова, „Това е краят на света и се чувствам добре“ от Стефан Касев и „Инструкции за направа на тигър“ от Георги Анев. Не бих могла да резюмирам статията на Стефан по-добре от самия него:

„Три начина да се сглоби фигурата на отчуждения, влюбен, вътрешно разкъсан човек. Александрова пише, сякаш гледа през прозореца с мокра чаша в ръка. Касев пише с кал по обувките и с вътрешен глас, който се пита: „Защо?“ Анев по-скоро реже месо от съвременността с хирургическа насмешка.“

Като стана дума за хирургическа насмешка, веднага се сещам за Елена Телбис. „Ние отдавна сме хвърлени в бездната, следователно не можем да бъдем хвърлени някъде, където вече сме“, казва тя в епизод 13 на „Т.Е. от Е.Т.“:

Дойде време за препоръката ми. Този път тя е за изложба.

Мартин Атанасов е много интересен визуален артист, който умее да пресъздава смисъл чрез детайли от изображения. Такава е и новата му изложба, която може да срещнете под имената „Чупливи очертания“ или „Крехки очертания“ (Fragile Outlines на английски). В нея той изследва телата на куиър хората, които се чувстват не на място в света, защото той сякаш не е предназначен за тях.

Изложбата е в галерия „Октопод“ в подлеза на „Сердика“. В нея се влиза през една малка врата при изхода към бул. „Дондуков“, която е много лесно да не се забележи.

Приятно четене и гледане! А ние сме горди, че съществуваме благодарение на вашата подкрепа.

Седмицата (19–26 април)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-19-26-april/

Седмицата (19–26 април)

Тези дни ни напусна един от малкото хора на планетата, на когото беше дадена власт, но и сърце да променя света. Франциск, роден Хорхе Марио, или както преди години го нарече невръстната ми тогава дъщеря – Дядо Папа. Неевропеец, но потомък на емигранти от Европа. Железопътен работник, химик, теолог, йезуит, философ. Любител на музиката и футбола. И най-вече човек, когото наистина го беше грижа за бедните, отритнатите и страдащите.

Рядко упражняването на власт върви редом с проявите на любов към ближния. В лицето на папа Франциск това изглеждаше не просто възможно, но и напълно естествено. Дори когато не бяхме съгласни с някои от разбиранията му по тази или онази разделяща обществата ни тема, нямаше как да не оценим лъчащите от него топлосърдечие и добронамереност. Със смъртта му у мен се събуди страхът – ще има ли други като него? Възможни ли са все още такива хора, които да гледат света проникновено и с любов, а заедно с това да са готови да водят битки, за да го променят? Възможно ли е да обичаме света, без да приемаме всичко, което ни поднася всекидневно? И не е ли тази трудно постижима amor mundi (по Хана Аренд) единственият път към дълбока и трайна промяна – на нас, на света…

Страховете ми – както, убедена съм, и вашите – не са безпочвени. Как иначе да си обясним онова, което се случи „в събота пред Великден“, както многозначително би се изразила баба ми, ако беше жива. След почти десет години нищонеправене и шикалкавене властта, светската власт, в лицето на Община „Илинден“, нахлува в една микрообщност и разрушава жилищата на хората. Бебета, деца, болни, възрастни, немощни хора, остават дни наред под небето. И тук дори не споменавам, че актът е в разрез с предписанията на Европейския съд по правата на човека сградите да не бъдат събаряни, преди да се осигури адекватен подслон на живеещите във въпросната махала. Това, което най-вече ме гложди, е, че едни хора събарят къщите на други хора просто ей така, без да се замислят за последствията, без да им трепне сърцето, че времето е нестабилно, че идва голям празник, че някои от прокудените от домовете си – в състоянието, в което са – може и да не понесат живота под открито небе, па макар и недалеч от центъра на европейска столица.

Но извън емоционалната страна, проблемът има правни, административни, политически, социални и други аспекти. Точно за тях става дума в „Незаконната постройка на българската законност“ – анализ на Светла Енчева по темата.

Оставаме още малко в столицата, защото повечето белѝ тръгват именно оттам. Повече за това четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Къде отиваш София? Към нови избори“. Този път фокусът е върху излизането на Борис Бонев и „Спаси София“ от коалицията зад кмета Васил Терзиев. Защо се стигна дотук и как това ще повлияе на бъдещи местни, но и национални избори.

И за да не изпуснем светлината от изминалата седмица съвсем да ни избяга, в рубриката „Тези хора“ ви срещаме с един наистина светъл човек. Ина Иванова разговаря с „Иван Люцканов от „Землевеж“: Достъпно, цветно и понятно“. Лично аз не бях попадала досега на инфографиките му и първият ми досег с тях, за който бях планирала да отделя 15 минути, продължи всъщност около два часа. Зарибяваща среща!

В тази (във всички смисли) отрезвяваща седмица Атанас Шиников продължава да ни замайва главите с разказа си за хашиша и неговите употреби в културата на ислямския свят.

Но и без да сте замаяни от хашиша, Михаил Ангелов ще ви отнесе главите със снаряд „Научни новини: Вълнести мишки, свирепи вълци и нови цветове“, в които освен за „възкресяването“ на изчезнали видове става дума и за един новооткрит цвят – невиждан досега нюанс на зеленото, наречен от учените olo.

Глави отнася и поредният монолог на Е.Т., от който излиза, че повсеместното положение „е за скенер“, и то незабавен – със или без направление.

А в рубриката „Стихотворение на месеца“ Мария Калинова обръща към нас винаги незавършения ни портрет – жест едновременно отрезвяващ, но и нелишен от надежда.

Преди да се разделим, нека изслушаме заедно една от любимите арии на покойния папа Франциск – Erbarme Dich от Баховия „Матеус пасион“ в изпълнение на великолепната певица и диригентка Натали Щуцман.

Смили се над мен, Господи,
заради сълзите ми.
Виж как сърце и очи
горко ридаят пред теб.
Смили се, смили се!

Никога не е късно да се покаем за грешките си и да се опитаме да ги поправим дори когато смятаме себе си за най-висшата инстанция (вж. недосегаемите „герои на деня“ по света и у нас).

Във време, в което любовта и подкрепата ни са неотложно нужни далеч не само в пределите на собствения ни дом, от сърце ви благодарим за подадената ръка, без която не бихме могли да продължим напред.

Приятно четене!

Седмицата (14–19 април)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-14-19-april/

Седмицата (14–19 април)

Ту-туу… Празнувате ли вече? Празнувайте, празнувайте. Тя, сметката, скоро ще застигне всички ни.

Няма как иначе, когато оставяме властта в мръсните ръчички на алчни, зли и неграмотни хора с все по-ескалиращи дементни прояви. Или когато насила им я набутваме в ръцете, както направиха отвъд океана. Анализаторите продължават да се колебаят има ли някакъв умисъл зад това, което се случва, или всичко е проявление на една безумна стратегия на арогантността.

В този контекст Искрен Иванов припомня за един от нашумелите скандали – #Signalgate, който според него, извън очевидното неадекватно боравене с чувствителна и поверителна информация, ще има сериозен отзвук върху функционирането на службите за разузнаване по света и партньорствата между тях. Прочетете повече в анализа му „Разузнаване и политика. Скандалът Signal и бъдещето на Петте очи“.

Да не пропуснем обаче една добра новина, която дойде покрай паниката на борсите, предизвикана от митата на Тръмп. И тя е, че беше развенчан митът как криптовалутите могат да бъдат алтернативен спасителен пояс за инвестициите. Криптотърговията в абсолютен синхрон отбеляза сходен драматичен спад.

Една илюзия по-малко за бъдещето не може да не е добра новина.

Иначе, засега ключовите световни финансови организации се опитват да бъдат хладнокръвни и да не наливат масло в огъня, подпален от американския президент. Европейската централна банка намали за пореден път лихвите. И макар те да стигнаха най-ниските нива от две години насам, очакванията са тенденцията да се запази, ако несигурността, провокирана от Белия дом, продължи. Международният валутен фонд оцени тази несигурност като „извън границите на допустимото“. Организацията предупреди за сериозно свиване на растежа, макар засега да отхвърля опасността от рецесия и прогнозите, че доларът може да загуби статуса си на световна резервна валута.

У нас НСИ отчете 10% ръст на банкрутиралите бизнеси за първото тримесечие на 2025-та в сравнение със същия период на предходната година. Но пък добрата новина от тази седмица е, че България вече изпълнява всички критерии за членство в еврозоната, а на 4 юни Европейската комисия ще публикува извънреден доклад за готовността за приемането ни от 1 януари 2026 г.

Правителство, оглавявано от Сергей Станишев, ни вкара в Европейския съюз, ако помните. Не че имаше някакви заслуги, просто инерцията от реформите на Иван Костов премина необезпокоявана през мандата на Царя и триумфира в ръцете на триглавата ламя… прощавайте, тройната коалиция исках да кажа.

Колко му е правителство на Пеевски да ни вкара в еврозоната? Такава ни била орисията.

Понеже кабинетът „Желязков“ официално вече ще се води правителство на малцинството (ГЕРБ–СДС, ИТН, БСП–ОЛ). Подкрепяно от Пеевски.

А циркът отвъд океана дава криле и на политическите циркаджии у нас. То и без друго провинциалните им умения никога не са ставали за световната сцена. Покрай това и политическият коментар на Емилия Милчева в „Тоест“ тази седмица слаломира между реалността и спектакъла, понеже… как иначе да го опишеш. Не пропускайте текста ѝ „Ту-тууу! И Тръмп им се показа“.

На този фон направо се възхищавам на Елена Телбис за мотивацията и силите да прави своята политическа сатира, когато действителността е сякаш лошо копие на най-безумния трип на яко надрусан посредствен режисьор.

В поредния текст от съвместната ни рубрика с „Екипът на София“ Ивелина Гаджева и Константин Кирилов споделят идеите си как може да се подобри достъпността на средата в столицата ни. Предложенията са напълно приложими и за другите населени места, които обитаваме. Прочетете повече в статията им „Концепцията за достъпна среда на фона на ремонтите на тротоарите в София“.

Тазгодишното издание на софийските литературни срещи ще се проведе от 24 до 26 април, а темата е „Археология на паметта“. По този повод Стефан Иванов разговаря с един от международните гости – носителя на наградата „Букър“ за 2022 г. Шехан Карунатилака. Едно сърдечно и много човешко интервю, което силно ви препоръчвам да прочетете точно сега, по празниците.

И понеже, сигурен съм, всички имаме нужда от повече добри новини, тук е мястото да вметна да прочетете репортажа на Associated Press за „книжната бригада“ от едно малко градче в Мичиган с около 5000 жители. Местна малка книжарница трябвало да се премести на друг адрес заедно със своите 9100 книги. И вместо книгите да се опаковат в кашони и да се транспортират с хамали, триста души от градчето сформирали човешка верига от едното място до другото и само за два часа, от ръка на ръка, всяко томче намерило своето място – на новия адрес, на правилния рафт, подредено по азбучен ред. Един хубав пример за силата на общността.

Заедно имаме повече власт и сила, отколкото изглежда на пръв поглед.

С влиянието на сексуалната революция продължава рубриката на Надежда Цекулова за женското здравеопазване. Именно след тази обществена промяна в нагласите тялото на жената все повече започва да принадлежи на нея самата. Както и социалната ѝ роля да не бъде ограничавана до майка и съпруга.

„Да пишеш за хашиша в Близкия изток и Северна Африка е, като да си арабист и да преоткриеш Корана.“ Така Атанас Шиников ни въвежда в новия си материал от рубриката „Ориент кафе“. В поредната тема (с продължение) обаче ще можем да прочетем не само за историята на хашиша, но и за влиянието му върху културата, икономиката и политиката. Не пропускайте първата част на статията „За философите е „хапка мисъл“. Хашиш и ислям“.

Ако пък очаквате продължението на дискусията на Миглена Николчина и Северина Станкева за играта притча „Индика“ и за интелектуално-философските послания, преплетени в повествованието ѝ – ето го и него тази седмица.

Тази седмица загубихме Kaladan, както беше познат Владимир Петков. Един от хората, на които българският интернет и няколко субкултурни общности дължат много. Познавам го от над 20 години и без да сме били особено близки, се сещам за 5–6 проекта, които без него нямаше да се получат. Вероятно пропускам поне още толкова. Той беше от хората, които си вършат работата и са на мястото си, без да очакват благодарности или овации. Готов да подаде ръка или да удари рамо. Ще липсва много. Сбогом, Kaladan!

И накрая – още две препоръки. Едната е текстът „Минчев, Мъск и Микеланджело“ на Иван Ланджев в „Дойче Веле“. Вярвам, че всеки може да намери с какво да е несъгласен в него – това е лесно. Но също така съм сигурен, че всеки има и върху какво да се замисли.

Другата ми препоръка е тази блестяща TED реч на Каръл Кадуаладър отпреди няколко дни, наречена „Ето как изглежда дигиталният преврат“. Разследваща журналистка в The Observer и The Guardian от 19 години, тя наскоро беше уволнена, защото се противопостави на сделката за придобиването на Observer. Кадуаладър стана изключително популярна в международен план с разкритията си за Facebook и Cambridge Analytica и за злоупотребата с данни, за да се влияе върху избирателите. Беше жертва на изключително тежко съдебно дело за сплашване.

Чуйте внимателно всяко изречение…

И запомнете, че заедно не сме безсилни!

„Тоест“ зависи от вашата подкрепа, за да продължи да нарича нещата с точните думи. А и сякаш всички имаме нужда да се почувстваме заедно. Както и от малко нормалност около себе си.

Приятно четене и гледане!

Седмицата (7–12 април)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-7-12-april/

Седмицата (7–12 април)

Докато разсъждавам върху въпроса, който Боряна Телбис задава в предишния бюлетин – дали сме живи, или не, – 16-годишно момче падна от петия етаж на столична професионална гимназия. Лекарите се борят за живота му. Засега основната хипотеза е, че тийнейджърът е скочил сам. Новината мина някак между другото. Лесно е да сочим с пръст виновници за деца жертви и да искаме по-строги наказания. Лесно е да се опитваме да „поправяме“ учениците със сила – като ги накараме да зубрят православни догми и им слагаме оценки за дисциплина. Или по соломоновски да „разрязваме“ децата на две – с необмислени закони за т.нар. споделено родителство. По-трудно е да разберем какво се случва в умовете и душите им.

Това е въпросът, който поставя британският минисериал Adolescence („Юношество“). Четирите му епизода станаха повод за сериозни разговори и в Европа, и в САЩ – за това как възрастните не разбират поколението Z, за токсичната мъжественост, за емпатията… В България обаче тези разговори така и не стигат до ушите на вземащите решения за бъдещето на децата. Така че, ако искате да поставите интереса на учениците в центъра на образованието, имате по-голям шанс за успех в някое шведско училище, отколкото тук.

И все пак в България има хора с ясна идея каква би трябвало да бъде образователната система. Донка Дойчева-Попова разговаря с три специалистки по преподаването на чужди езици, които са в час със съвременните методи в областта си – Мария Караиванова, Смиляна Ангелова и Ирина Мартинова.

Като стана дума за образование, се замислих и за американските университети от т.нар. Бръшлянова лига. Ореолът им рязко започна да потъмнява, когато администрацията на Тръмп взе да им реже държавното финансиране – било заради студентски протести в подкрепа на Палестина, било защото подкрепят разнообразието и социалното включване. Това е и темата на статията на Яна Хашъмова „Политика, просвета и провал. Кой се страхува от американските университети?“. В нея авторката развива тезата, че президентът Тръмп е емоционално незрял и се държи като тийнейджър.

Притеснявам се, че ако споделя чуденията си в коя ли фаза от психосексуалното развитие по Фройд се намира Доналд Тръмп, този бюлетин може да стане неприличен. В същото време самият американски президент се хвали колко държави му „целуват задника“ (не, няма да цензурирам думите на един държавен глава със звездички) заради митата, с които ги заплашва. Представете си как някой комплексар взема заложници и непрекъснато променя условията за освобождаването им, за да му звънят по телефона, а той да се кефи колко е важен и как всички му се молят. Е, в случая целият свят е взет за заложник.

От драмата с митата (тя вече заприлича на сапунена опера) се замислих дали протекционизмът е патриотичен. Всяка година преди Великден новинарските емисии изобилстват от репортажи за „лошите“ вносни яйца и агнешко. Но по-добре ли ще живеем, ако в България нищо не се внася, а се произвеждат и потребяват само български продукти? Представете си живот без кафе и шоколад, но с български смартфони, компютри и операционни системи. Ако изобщо е възможно да се направят тук.

Ала всякакви популистки идеи могат да намерят почва, когато хората не вярват в институциите. За плаващите пясъци на институционалното недоверие е и статията на Валентин Вълканов. Колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред, казва авторът. Поводът за този безрадостен извод е решението на Конституционния съд след проверката на изборната документация в 2204 секции. От нея българските граждани разбраха, че не трябва да вярват на очите си и изобщо – че всичко е относително.

Изобщо – държавата ни е престъпник, смята Емилия Милчева. Когато бащата на поредното дете, загинало на пътя – Сияна, казва, че българската държава е опасна за гражданите си, това е истина. Най-лесно е да се хвърли цялата вина върху един шофьор. Но проблемът с некачествените ремонти на пътищата е огромен, а политици и институции си прехвърлят топката. Колко от милиардите, отпуснати за пътища в последните 15 години, действително са вложени в пътища, а не в чували, пита Емилия.

И все пак в България има хора, които са решили да се борят и да не се предават, колкото и да е трудно. Ина Иванова ни среща с една от тях – Диана Димова от „Мисия Криле“, за която пролетта започва от една птичка. Тя е посветила живота си на най-уязвимите – жени и деца в риск, бежанци. Заедно с колегите си се опитва да усилва гласа на онези, които нямат такъв, или пък той е много тих. Колкото и трудно и рисковано да е това.

Едни защитават членове на уязвими групи, други – едри бизнес интереси. Анахит Хачикян обяснява мръсна дума ли е лобизмът и кога играта загрубява. Всяка организация, която работи за дадена кауза и цели да повлияе в процеса на вземане на политически решения, е вид лобистка организация и в това само по себе си няма нищо лошо, казва Анахит. Лобирането обаче трябва да се извършва по определени правила. Когато политици биват подкупвани със скъпи подаръци и луксозни пътувания, за да вземат някакво решение, вече имаме проблем.

Но да си отпуснем душата с десетия епизод на Т.Е. от Е.Т. Любимата ни Елена Телбис няма да ни излъже, че всичко е наред, но поне ще се посмеем.

Не знам за смях ли е, или за сълзи, но Националният исторически музей има проблем със съвременното изкуство. Поне в степента, в която то е провокативно. Затова инсталацията „Гранични цветя“ на Иван Мудов е премахната от двора на НИМ още преди официалното ѝ откриване, без дори художникът да бъде уведомен за това. От музея очаквали хубавки найлонови цветя, а дворът им се оказал осеян с „отпадъци“. Тази история ми припомни как преди десетина години парчето от Берлинската стена пред НДК беше „почистено“ от графитите си и измазано със сива боя.

По традиция завършвам с препоръка.

Ако познавате млади хора, които не помнят социализма, но са убедени, че тогава хората са живели по-добре, пуснете им латвийския сериал „Съветски дънки“. Препоръчвам го и на всички, които искат да разберат тоталитарния режим отпреди 1989 г., както и на онези, които имат нужда да си го припомнят. Липсата на свобода каква музика да слушаш и какви дрехи да носиш, ченгетата, които те следят навсякъде, корупцията и неравенството, които уж ги нямаше, насилието над личността…

Сериалът, съсценаристка на който е българката Теодора Маркова, е нещо като среща на „1984“ и „Полет над кукувиче гнездо“. И докато зрителят се чуди дали всъщност гледа комедия, или драма, го халосва по главата финал, който не се вписва в стереотипите за хепиенд, и все пак е оптимистичен.

Винаги препоръчвам да ни ударите едно рамо, ако искате да ни четете и гледате. Защото благодарение на подкрепата ви съществуваме.

Седмицата (31 март – 5 април)

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-31-mart-5-april/

Седмицата (31 март – 5 април)

Умирането е процес. 

Органите и системите отказват една по една. Чак след като те са приключили, главното командване а.к.а. мозъкът слага край на цялата операция. Според някои изследвания тъкмо главният мозък остава активен за определено време (със сигурност поне 30 секунди) и след като умрем. С други думи, имаме достатъчно време да разберем, че сме мъртви. Знанието, че си мъртъв, изглежда, е краят на процеса умиране. 

И някак настъпва успокоение. Свърши се зорът.

Има хора, преминали през т.нар. близко до смъртта преживяване (NDE – near-death experience), които се връщат и разказват. Според изследователите това преживяване е онзи финален момент, в който тялото ти вече не работи, останал е само мозъкът – той продължава да е активен и очевидно успява да рестартира двигателите на някои от нас и да ги върне отново в света на живите. 

След това завръщане обикновено се наблюдава сериозна промяна у човека, „прибрал се от отвъдното“. Според изследователите повечето хора съобщават за едни и същи постефекти, част от които са (освен логичните загуба на страх от смъртта и вяра в задгробния живот): по-сериозно ценене на живота; повишено самочувствие, но и много по-голяма способност да състрадаваш; много по-малък фокус върху материалното и доста по-голям върху смисъл, цел и посока; по-голямо желание да учиш, да разбереш, да промениш; някои хора започват да подхождат по-осъзнато към опазването на околната среда, а други твърдят, че са станали по-интуитивни. 

Разбира се, има и някои негативни постефекти, които не мисля да споменавам, защото не ми се връзват с тезата, а тя е, че ние сме мъртви.

Всички системи са отказали. Здравеопазване, образование, правосъдие, сигурност… Всички.

Мъртви сме и се намираме в онези 30 секунди добавено време, в които мозъкът може да реши дали да ни върне обратно в играта, или ще броим мача за свирен. За да ни върне обаче, сигурно е редно да покажем някакви съпротивителни сили, да има някакво, макар и минимално желание за живот, да има нещо, за което да се хванем, че да пуснат тока отново. Бащата на 12-годишната Сияна, нелепо загинала в катастрофа в началото на тази седмица, се надява детето му да не си е отишло напразно и да стане причината хората да се събудят и да спрат да се примиряват с изключилите системи. Майката на отишлата си без време Даная – Ани Стоянова, мислеше по същия начин. Вероятно затова учреди фондация на името на дъщеря си и не спира и до днес да се опитва да промени нещо по линия на детското здравеопазване. Обаче не ѝ помагат особено да запази съпротивителните си сили. 

Никой родител не иска да допусне мисълта, че детето му си е отишло напразно. Такава ненавременна, неестествена и непосилна за понасяне от човешкото съзнание смърт трябва да има някакво обяснение. Поне така ни се иска.

Но ето че тази седмица е Сияна.
Преди време беше Даная. 
Наскоро се разгневихме и заради Адриан, който не умря, но е искал да е мъртъв, докато доведеният му баща го смазва от бой и всички мълчат.
Пò миналата година беше 15-годишният Филип, прегазен на пешеходна пътека в центъра на София от шофьор с над 2 промила алкохол в кръвта си.

Няма да продължавам.

Но събуждането все не идва.
Не пускат тока. 
Не рестартираме системите по-осъзнати, по-състрадателни, по-целеустремени.

А може би онези 30 секунди бонус мозъчна активност са свършили и вече сме окончателно мъртви, преминавайки в някакъв постмодернистичен задгробен живот с ултрафини настройки за мъчение, в който всеки път, уж различни (но все същите), отваряме нова (но все същата) врата и сме принудени да преживяваме всичко по един и същи начин.

Подобен паралел прави и Стефан Иванов в тазседмичния си текст в рубриката ни „На второ четене“ за книгата на Джонатан Лител „Една стара история“. 

В броя можете да прочетете още:

На линия е и новият епизод от видеорубриката ни „Т.Е. от Е.Т.“

Извинявам се за този бюлетин и ви благодаря, че сме заедно. Преди или след – няма значение.

Седмицата (24–29 март)

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-24-29-mart/

Седмицата (24–29 март)

41 по-голямо ли е, или е по-малко от 35? Това е задачка за първокласник и отговорът е еднозначен. Освен ако, разбира се, не докопаш грешните топки. Е, тогава се оказва, че си в друг номер и само си мислиш, че джуркаш тото топки, а всъщност вадиш зайче от шапка. Но вместо зайче – куку! – излиза Пеевски. Така да се каже, кой друг да излезе от шапката, пардон, от сферата с тотото?! Та то му е родно… И е редно да размаха пръст, защото в тази сфера по-добра от мама няма!

Изобщо, темата с „грешните топки“ се оказва водеща тази седмица. Високопоставени служители на президентската администрация в САЩ разнообразили седянката си, като открехнали вратата и – без сами да разберат как – поканили и главния редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. И това, докато обсъждали строго секретни военни атаки срещу хутите в Йемен. Грешка! За капак Тръмп коментира, че не харесвал особено The Atlantic. Ех, значи… Единственото, което мога да посъветвам тези мъдри държавни мъже, е следващия път да поканят на седянката и Пеевски.

Ехо, къде без него?! Та у нас вече открито се говори за „правителството на Пеевски“. Пийте един деган, преди да прочетете седмичния вътрешнополитически обзор на Емилия Милчева – не вземете ли таблетката, свят ще ви се завие и ще ви се доповръща. В „Марш на скок за още власт за ГЕРБ“ новите назначения в регулаторите само досипват в угодните на ГЕРБ и Пеевски порции власт, опозицията е шизо, а на всичкото отгоре може да се окаже, че европрокурорката Теодора Георгиева е играла Снежанка в „Осемте джуджета“, и то в компанията на джуджето Худини, известно като Пепи Еврото.

Пак по темата за „топките“ – поредни две български шпионки, част от руска шпионска мрежа, са разследвани и разкрити от Би Би Си. Цветелина Генчева и Цветанка Дончева са провеждали операции за наблюдение, подпомагащи дейността на наскоро заловените и осъдени за шпионаж в Лондон шестима българи. От снимките на Цветелина и Цветанка, от публикациите на техни познати и от самото разследване оставаме с впечатлението, че „момичетата на Марсалек“ нямат много общо с „момичетата на Бонд“ и всъщност са доста „ниски топки“. Тюх, да му се не види! Не били компютри, а компоти, не били шпионки, а пионки.

И така, тупайки топката все по-ниско, преминаваме към игра в центъра на терена. „В центъра на терена“ у нас означава даден въпрос – като например мизогинното и направо човеконенавистно питане „Допустимо ли е жена да кърми на работното си място?“, пък било то и в пленарната зала – периодично да се превръща в социална дъвка. Ад. Имам чувството, че живеем в оня филм с Бил Мъри и всеки ден се събуждаме с все същия отново неразрешен проблем, в трепетно очакване мармотът да изпълзи от дупката си, белким и у нас се запролети…

Междувременно на терена на голямата игра, поне привидно, такива въпроси отдавна са разрешени. Или съществуват в доста по-богата палитра от нюанси. (Което всъщност невинаги е за добро, но нейсе…) Да вземем например Алис Вайдел. „Как е възможно хомосексуална жена да е начело на „Алтернатива за Германия“?“ – пита Светла Енчева и дава няколко по-прости и няколко по-сложни отговора на въпроса. Да започнем с това, че нито АзГ е „Възраждане“, нито привържениците на партията, включително самата Алис Вайдел, са толкова отявлено анти-ЛГБТИ, колкото нашите крайнодесни патриоти и популисти. Именно това позволява сексуалната идентичност на Вайдел да бъде ловко инструментализирана, така че да легитимира АзГ като толерантна партия и заедно с това да подсили контура на заплахата, която мюсюлманските имигранти представляват за жените и хомосексуалните според наратива на крайнодесните. Ха сега де…

Връщаме се на родния черно-бял терен, където, както се разбрахме, нюансите са кът и ако искаш да разрешиш един проблем, най-лесно е просто да го забраниш. Така действаме и с наркотиците. Един ден забраняваме едно вещество, появява се друго, забраняваме и него, появява се трето – бам! – отстрелваме го. И така… до безкрайност като в тъпа аркадна игра. А работещата стратегия не се заключава в забрани и санкции, а в превенция, и то на много нива. Повече за борбата с наркотиците по принцип и в момента, по света и у нас четете в статията на Юлия Георгиева „Слонът в стаята, или защо употребата на наркотици се увеличава“.

И докато се сипят забрани отляво и отдясно, и докато МОН се занимава с религиозното обучение и централизираното дисциплиниране на децата в училище, седмицата удря дъното с новината за (само!) 8-годишното лишаване от свобода, присъдено на нечовешкия изрод Петър Чернев. Въпросният малтретирал 5-годишния си доведен син, вследствие на което детето – според данни от ТЕЛК – е загубило 60% от здравето си (вероятно се има предвид физическото; за психическото не става дума, не и в България!). Майката на детето – безучастна свидетелка на издевателствата – се разминава с парична глоба от 4000 лв. Държава, в която бебетата се хранят скришно, сакън да не нарушат общественото благоприличие, в която се въвежда оценка за дисциплина на децата, а малтретиращите ги възрастни едва ли не биват помилвани, заслужава всичко, което ѝ се случва и предстои да ѝ се случи.

Дърпаме завесата, за да влезе малко слънце, преди да сме се угнетили до смърт. За това ни помага Ина Иванова, която ни среща с „Димитър Панайотов и Александър Николов от „Ден“: С лице към фактите“. Документалистиката им е пример за отговорност и грижа към отделния човек и уж незначителните житейски подробности, за вчувстване в съдбите на другите, за неотстъпно вървене на страната на справедливостта – не абстрактната, а тази, която ни се разкрива във всекидневните избори и жестове.

Удължаваме удоволствието от срещите с „Тези хора“ чрез редовната ни рубрика за книжни срещи, които също няма да ни разочароват. Тази седмица в „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва новата дългоочаквана и „безспорна“ стихосбирка на Никола Петров и три пиеси на Тенеси Уилямс в превод на Евгения Панчева. И двете книги рязко ни издигат над „ниските топки“ на деня и ни напомнят, че четенето все още е един от малкото познати начини за оцеляване.

За нови начини на оцеляване и разумно съществуване става дума и в научните новини от Михаил Ангелов, където „Титанови сърца, генни редакции, биополимери и една космическа одисея с щастлив край“ обрисуват реалност, която точно в този исторически момент изглежда почти паралелна на обитаваната от нас. В нея обречените оцеляват, болните получават по-добра грижа, а Космосът е точка, в която духът (а не амбицията) укрепва и се извисява.

Стихотворението на месец март е от Рада Александрова. В него има и дъжд, и болка, и тържество, и една особена тъмна и природна радост, която изригва само напролет.

Ще възкръсне ли
тази земя.
Ще растат ли
треви и дървета.

Пита стихотворението. И ние питаме същото, борим се със страховете си и се опитваме да не губим надежда.

Оставяме ви да изпратите седмицата и месеца в компанията на любимата ни E.T., която – поради извънземното си естество – следи сигналите и прозира строго секретните връзки в реалността, включително телефонните между Веска, Стефка, Янка, Ванга и така до Нострадамус по права линия.

Ако и вие смятате, че е важно да не изгубим сигнала, може да ни подкрепите, лесно е – клик-клик, пиу-пиу. Айде готово.

Приятно четене!

Седмицата (17–22 март)

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sedmitsata-17-22-mart/

Седмицата (17–22 март)

Освен че пролетта дойде, толкова неща се случиха през седмицата, скъпи читатели на „Тоест“, че не знам откъде да започна. Чудя се обаче следното: ако българин, работещ в международна хуманитарна организация, загине във военен конфликт, това би следвало да е водеща новина, нали? Очевидно не, ако въпросният българин е убит в Газа от израелски снаряд. Информацията за смъртта на Марин Маринов се загуби в новинарския поток, в който дори не се споменава името му. Премиерът нарече убийството „неприятен инцидент“. Не, господин Желязков, неприятен инцидент е човек да го ужили оса. Когато танк стреля по сграда, в която пребивава персонал на ООН, това прилича повече на военно престъпление. И не, критикуването на политиката на една държава не означава омраза към народа ѝ.

Водещата новина в централните емисии беше трагедията в северномакедонския град Кочани, където по време на концерт в дискотека с незаконно разрешително избухна пожар и загинаха 59 души, основно деца и младежи, но и членове на групата, изнасяща концерта, а много са в критично състояние. У нас акцентът е върху помощта, която България оказва на пострадалите. А аз се питам: трябва ли съседите ни македонци да страдат, за да имаме човешко отношение към тях?

В България пък бяха арестувани млади мъж и жена – тя е участвала в клипове с измъчване и убиване на животни по поръчка, а той я е снимал. Повече от клиповете ме ужасява мисълта, че по света има много хора, които се възбуждат от такива неща и си плащат за тях.

Вече става все по-ясно, че не Украйна не иска мир, а Русия. Според Тръмп обаче преговорите с Путин вървят много добре. След като американският президент, изглежда, се отказа от идеята си да придобие редкоземните минерали на Украйна, той хвърли око на атомните ѝ електроцентрали. Зеленски обаче не е склонен да му ги даде. И аз не бих била на негово място – ами ако с Мъск решат, че някакви си реактори на другия край на света не са им на сметка, и просто им хлопнат кепенците, както направиха с USAID, с издирването на отвлечени украински деца и с американското Образователно министерство? Или ако ги продаде изгодно на Путин?

Тръмп впрочем издаде заповед и за закриване на медийната група, част от която е „Свободна Европа“. Тя обаче не се дава без бой и съди президентската администрация с аргумента, че заповедта е не само незаконна, а и противоконституционна.

Ердоган пък арестува основния си политически опонент – кмета на Истанбул Екрем Имамоглу. Нашите политици има от кого да черпят вдъхновение. Кеф ти Тръмп, кеф ти Путин, кеф ти Ердоган.

Но кой да ни помага да понасяме всичко случващо се по света и в България, ако не Елена Телбис с лечебната за душата рубрика „Т.Е. от Е.Т.“?

И след като Елена ни приземи на родна почва, логично преминаваме към тазседмичния политически анализ на Емилия Милчева „Пеевски 3.0. Поглъщането“. В него пише как Пеевски поглъща държавността като питон, а от нея остава само фасадата. Затова за конституционен съдия е избран не юрист с международна репутация като Йонко Грозев, а Орлин Колев, завършил право, където и Пеевски – в ЮЗУ. Пак с подкрепата на Пеевски беше избран и управител на Здравната каса, а посред нощ парламентът прие абсурдистката му идея за държавни магазини в пощите. Но не се отчайвайте – питонът има още какво да лапа.

В тази ситуация не е учудващо защо България не извлича полза от едно от най-големите си природни богатства – минералните води, в които има бизнес, както ни убеждава Иво Анев от „Екипът на София“. Понастоящем ситуацията е абсурдна – минералната вода е до 71 пъти по-евтина от обикновената, доставяна по водопроводната мрежа. А наличието на минерални води носи и много косвени ползи – вижте Карлови Вари или Баден-Баден. Тук обаче е късмет, ако една минерална баня изобщо работи, а не е оставена да се саморазрушава. Или пък е превърната в музей.

И докато сме на българска вълна, съгласни ли сте децата да учат в училище, че заслужават страдание и смърт? Ако се приеме задължителното образование по религия, точно през такова задължително образование по самоомраза ще трябва да преминат представителите на една конкретна група деца – ЛГБТИ тийнейджърите. А на тях и без това не им е леко насред отхвърлящата ги среда в България. Затова някои едва издържат тежестта на живота. А има и такива, които не издържат. И после се тръшкаме – какво му беше, защо се самоуби.

Вторачили сме се в България, Украйна и САЩ, а междувременно войната в Сирия навърши 15 години. Искрен Иванов анализира сирийския въпрос в раздаването на картите между Великите сили в исторически контекст – от края на Втората световна война до наши дни. В настоящата ситуация единственият надежден съюзник на Сирия остава Турция, и то докато Ердоган все още управлява.

На фона на безрадостната реалност може да потърсим убежище в игрите. Миглена Николчина и Северина Станкева разговарят за съдбата, свободата и игровата механика в компютърната игра „Индика“, която според Николчина има редица аналогии с „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Индика се бунтува срещу факта, че е създадена със свободна воля. Според Северина Станкева играта е притча. Изобщо, прелюбопитен диалог, който ще има и продължение.

От игрите прехождаме към книгите. В рубриката „На второ четене“ Антония Апостолова ни връща към „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ от Пламен Антов. Антония е в раздвоена позиция – тя се усеща не просто рецензент, а автор на книгата, тъй като вижда в лицето на писателя своеобразен свой литературен близнак. Радостта автор да срещне и припознае себе си като друг е рядка, особена и плътна, признава тя. Така че не само разказите на Антов са „по пътя“ – и прочитът им извървява пътя между автора и читателката му, която хем е себе си, хем него.

Дойде време и за препоръката ми. През октомври бях споделила в бюлетина, че още събирам сили да гледам „Съседната стая“ на Педро Алмодовар. Е, събрах. И останах изненадана, защото, макар във филма да става въпрос за евтаназия, погледът към нея е по някакъв начин ведър. А цветовете, ах, цветовете – всеки носи символно значение и всеки кадър е картина.

Приятно четене и гледане! И ви благодаря, защото „Тоест“ съществува единствено поради вашата подкрепа.