Post Syndicated from original https://www.toest.bg/edin-uchitel-hilyadi-istorii/

Работата ми като учебен терапевт изисква да изградя добра връзка с живота на учениците в образователен и в личен аспект. Защото всичко накуп – семейството, учителите, съучениците – съставя общата картина, а когато видя всичко в цялост, най-добре мога да разбера как да помогна. Ето така се запознах с мистър Соти, учител по английски език на мой ученик. 

В края на учебната година, в най-жежките дни на оценявания и безпределна умора за учители, ученици и родители, имаме нужда от малко оптимизъм. Защото има и такива учители като Сотион Вело. А щом ги има, значи има и надежда.

---

Как станахте учител?

Не беше в плановете ми да стана учител. Бях на 18 или на 19 и се наложи да помогна на едно момиче в подготовката му за изпит по английски. Получи ни се много добре. Тя беше във втори или трети клас, нещо такова. След като се записах в университета, имах възможност да стана заместник-учител в Гърция за около година. Обиколих няколко училища, замествах, когато някой учител трябваше да отсъства. Преподавах английски, география, история – всичко, което беше нужно.

Така постепенно натрупах малко опит и видях, че тази професия ми харесва, докато си намеря нещо „по-сериозно“. Да, обаче после попаднах на сериозна работа в една гимназия. Бях голям късметлия, че там имаше много готини колеги с опит, които бяха склонни да ми помогнат и да ми покажат колко харесват професията си. И реших, че искам да правя това, което правят те. 

Не беше да се събудя една сутрин и да си кажа: „Искам да съм учител!“

Имате ли любима история от ученическите Ви години с някой учител?

Да. Обожавах този човек. Е, в началото, когато ми стана класен, не го харесвах много, даже изобщо. Той се казваше г-н Параскевас – на гръцки означава петък, нещо като Mister Friday, господин Петък. Голям, респектиращ мъж с много строги очи. Ако го видиш на улицата и не го познаваш, веднага ще си помислиш, че е учител. 

Беше много различен – викаше ни, наказваше ни, хокаше ни много. Наказанията бяха различни. Едно от тях например беше да застанеш и да стоиш мирно в средата на двора. Минават другите, питат те защо си там, и ти на всеки трябва да обясниш.

С останалите учители си правехме майтапи, с него беше невъзможно – ако му направим номер, автоматично получаваме наказание, това е. Държеше да говорим учтиво и красиво, не можехме да си позволим грубости пред него. Постоянни наказания, наливане на акъл… В началото си мислехме, че ни мрази. Обаче един ден нещата се обърнаха. 

Имахме в класа едно момче – Спирос, много проблемен ученик, още сме приятели с него. В днешно време бих казал, че е хиперактивен. Реактивно момче, двойкаджия. Постоянно правеше бели: беше спукал гумите на учителката по английски, беше хвърлял камъни по прозорците на друг клас и беше счупил стъклата, големи дивотии. Със Спирос постоянно имаше проблеми, а покрай него и с нас, защото искахме да станем като него, разбира се, и го следвахме във всички бели, които правеше. 

Един ден дойде г-н Параскевас при мен и при едно друго момче – Янис, и ни попита: „Има ли нещо, което трябва да знам за Спирос? Какво става в семейството му? Как вървят нещата? Има ли някакви проблеми? Споделял ли е нещо?“. А ние знаехме, че баща му си пийва, бие ги вкъщи, не са добре нещата. Казахме му. 

След няколко дни идва Спирос на училище и ни разказва: г-н Параскевас отишъл у тях и хвърлил един як пердах на баща му. Казал му, че ако още веднъж посегне на децата, направо ще го очисти. А г-н Параскевас беше много едър, хващаше му се вяра. 

Момчета, момичета – всички бяхме от квартала и си тръгвахме заедно от училище, изпращахме се един друг. Обаче Спирос вече не идваше с нас след училище. Започна да остава много често след часовете, за да учи с г-н Параскевас. Той започна да му помага по всички предмети – по история, математика, английски, гръцки, пишеха заедно домашните. 

Само след няколко месеца на мястото на съученика ни Спирос, който нямаше дори раница, се появи съвсем ново момче – винаги с домашно, нови тетрадки, химикалки. Цялото му поведение се промени. Завърши началния етап, отиде в гимназия, после в университет. Г-н Параскевас го подготвяше за кандидатстудентските изпити докрай. А двете семейства празнуваха Коледа заедно.

Г-н Параскевас стана по-късно директор, а ние и до ден днешен си имаме група в Messenger, която се казва „Учениците на г-н Параскевас“, и си правим срещи всяка година. Докато беше жив, всички ние, вече студенти по цял свят, когато се връщахме, минавахме да му се обадим. Естествено, че станахме студенти – той ни беше поставил ултиматум, че ако някой не иска да кандидатства, той лично ще му даде урок. Разпитваше ни за изпитите ни, за постиженията ни… Правеше го, защото това беше мисия за него; защото носеше отговорността, че това е, което може да направи за останалите.

Разбрал е от баща ми, че съм станал учител, и попитал защо. Баща ми му казал: „Защото явно е искал да стане като теб!“ Може би не станах учител заради него, но продължавам да бъда учител заради него. Той беше супергерой – без извънредните фантастични сили на онези от филмите, а истински, натурален супергерой.

На погребението му Спирос и баща му, който беше изял големия пердах от г-н Параскевас, носеха ковчега. Всички бяхме там.

Веднъж някой беше организирал благотворителна акция в училище и бяха донесли играчки, дрехи и други неща за социално слаби ученици. Събрали ги в една стая и им ги раздават. Влиза г-н Параскевас, вдига им скандал и ги гони: „Така ли се прави? Вие не знаете ли, че тези деца имат достойнство!“ 

Винаги пазеше достойнството ни, но за да станем достойни хора, според него първо трябваше да се научим да говорим хубаво, да се държим добре, да поемаме отговорност, да се отнасяме подобаващо един с друг. Е, методите му включваха някой и друг шамар, но тогава беше така.

В днешно време шамари не се раздават и това е добре. А и аз знам, че не го правите. Въпреки това Вашите ученици Ви обожават. Какво „раздавате“ тогава?

Уча децата на ценности. Не на моите ценности, не искам да ме копират. Но искам да имат ценностна система – те да изберат как да я изградят. Трябва да имат отговорност и достойнство, да знаят, че са им необходими умения извън учебните предмети. И трябва да са свободни. Не говоря за буквалната свобода, която хората в затворите нямат, а за свобода на общуване на собствените им идеи и ценности. 

Какво научихте в университета, което прилагате и днес? Знаем, че следването е по-сухо, по-теоретично. И все пак има ли нещо, което практикувате?

Учих литература, не педагогика. Научих се да не се отказвам и винаги разказвам тази история на децата. В началото не искаха да ме приемат в специалността, която си бях избрал – „Английска литература“. По мое време в моя университет тя беше за native speakers – хора, на които английският им е майчин език. Аз обаче много исках да уча точно това и постоянно заставах пред някоя бариера. 

Трябваше да представя портфолио с разкази и поезия. Представих го. После ми казаха, че трябва да имам минимум еди-каква си оценка на изпит по английски – ниво за хора, израснали с езика. Изкарах нужната оценка с много труд. Моят ментор в университета през цялото време ме съветваше да сменя програмата, да избера друго, за да завърша. Аз не се отказах. 

Е, уводът на първата ми книга е написан от него. Когато се разделяхме, той призна, че е искал да види докъде ще стигна и дали няма да се откажа. Според него бях станал истински писател.

Това, което научих, не е толкова теоретично, нали? Наградата е по-сладка, когато знаеш, че не си се отказал. В гимназията не бях блестящ ученик, но знаех, че искам да уча литература, тя е все още най-голямата ми любов. 

Представете си перфектните обстоятелства – можете да бъдете какъвто пожелаете. Бихте ли избрал друга професия? 

Не. Чувствам се добре с това, което правя. Вече знам какво правя. Може да звучи нахално, но съм добър в него и съм наясно че, няма да съм толкова добър в каквото и да било друго. И нищо друго не би ми харесало толкова много.

И все пак по някое време Ви свършват силите, особено сега, в края на учебната година. Представям си, че и Вие си мислите за ваканция като всички деца. Какво Ви мотивира, когато останете без сили?

Ваканцията! (Смее се.) Основното е, че много харесвам това, което правя; много обичам всички деца, които са минали през мен – тези, които не ме обичаха, тези, които ме мразят, и тези, които не ме мразят, тези, които ме обичат. Всички ги помня с имената и историите им. Затова в училище много трудно бих се изморил.

Изморявам се, когато не знам какво да правя с даден случай, но това ме мотивира. Та нали затова съм учител – за да помогна точно на такива трудни деца! Не съм станал учител за лесното. На лесните деца им се вижда бъдещето ясно. Но другите – с трудностите или с тъжните истории, те не знаят още нищо. Заради тях съм учител.

И като казах „трудното“ – и наградата, и удовлетворението са по-сладки, когато си преминал през трудности.

Кое Ви мотивира да сте учител?

Да помагам на деца, които имат нужда от помощ. Не просто да вървя по един учебник. Най-трудната част е подготвителната. Преди да започнеш да преподаваш, децата трябва да ти се доверят. Трябва да видят в един учител какво може да им даде. Не говоря за учебни предмети, а за характер, за личност, за житейски опит. 

Част от моята подготовка, преди да се срещна с нов ученик, е да прочета всичко, което имаме за него – откъде идва, какъв е случаят, дали има обследвания. След това се запознаваме. Всяко дете учи различно и това изисква и различен подход. Важно за мен е да се запознаем – както аз да опозная тях, така и те да опознаят мен – какъв човек съм, какво мога да им дам, дали могат да ми се доверят. И едва след това говорим за времената в английския език, пишем диктовки и всичко останало.

Важни ли са родителите в това? Как поддържате контакт с тях?

На родителите казвам, че ако се нуждая от помощта им, ще ги потърся. Случвало се е броени пъти досега. Има и родители на деца със СОП например, които са изключително притеснени как ще бъде прието детето им. И на тях казвам същото:

ако не ви търся, значи всичко е наред. Но ако се обадя, трябва бързо да вдигнете телефона.

Давам обстойна обратна връзка в края на учебната година, но рядко ми е необходима помощта на родителите. На децата казвам, че в училище могат да намерят цялата подкрепа, която им е нужна. И при мен, при нас, това наистина е така.

Кога Ви е било най трудно?

Може би на първата ми постоянна работа като учител. Преди това бях винаги по заместване. Дотогава някак не ми беше станала ясна огромната отговорност, която нося. Изведнъж ме затрупаха дежурства, пълен работен ден, пълна отговорност за цели класове. Започнах постоянно да се питам правилно ли е това, което правя.

Тогава ми помогнаха колегите с повече опит от мен. Важно ми е да видя как се прави нещо, да слушам, да наблюдавам. Това е чест – да те допуснат да си следващият. Още повече ми помогнаха самите деца с търпението си.

Кое е най-хубавото нещо, което Ви се е случило като учител?

Едно от най-хубавите неща се случи миналата година. Обаждат ми се от гръцки номер, непознат за мен. Вдигам и едно момиче казва: „Здравейте, кирие [господине – б.а.]. Аз съм Деспина.“ Деспина беше моя ученичка, на която преподавах още преди официално да стана учител. Подготвях я за един сертификат на Кеймбридж. Покрай тази подготовка говорехме много за литература, за книги. Помня, че ѝ давах да чете различни статии, поезия. Превеждахме ги – това беше част от подготовката ѝ. 

Миналата година Деспина беше намерила баща ми, за да му поиска телефона ми. И тя продължи:

От три дни Ви търся, за да Ви кажа, че Вие сте виновен. Подписах първия си трудов договор като учителка по английски език.

Толкова е хубаво да те помни някой, който при срещата ви е бил на около десет години. А в Гърция е изключително трудоемко да станеш учител по английски – трябва да завършиш филология, а за да влезеш в тази специалност, се изисква може би най-високият бал. 

Има ли нещо, което бихте искал да промените, но нямате право? Някое правило, което Ви слага прът в колелата? 

Има. То ще прозвучи смешно за някои хора, обаче съм много против чиновете в класната стая.

Според мен тя не трябва да е с чинове и с бяла дъска. Трябва да е място, където учениците да имат желание да влязат.

Да е уютно, да има неща, които те харесват и ги карат да се чувстват добре. Да има лаптопи, за да се учат да използват технологии. Да е място, което вдъхновява, на което ти се седи. А не да стоят мирно на чина, да трябва да отворят на страница 25 и да започнат да попълват тестове. 

В моите класове правим това. Седим на земята, не е нужно да вдигаме ръка, за да вземем думата, защото умеем да се изслушваме. Децата могат да отидат до тоалетна по всяко време, без да искат разрешение. За мен би било унизително да ги карам да искат! И те не прекаляват с излизанията от стаята, както биха се опасявали някои родители или учители. Не искат да са вън от стаята, не искат да пропускат нищо, затова и не търсят празни извинения.

Как се справят Вашите ученици според критериите и изискванията на учебните програми, които трябва да изпълнят? 

Знам, че има колеги, които ще се усъмнят колко успешно се преподава по различен начин. Ако тази година трябва да се научат трите основни времена на английски, ние ще ги учим, но няма да ги учим по таблици и учебни тетрадки. Learn from experience [да учиш от опит – б.а.] се нарича това, което правя.

А как изпитвате тогава?

Без учениците да знаят. Често оставям някой от тях да направи обзор на взетите уроци, да пише на дъската, другите да му диктуват или той на тях. Така се изпитват и взаимно. Моите ученици не се притесняват да допуснат грешка – знаят, че и аз, и целият клас ще реагираме с корекция, но не и с наказателна оценка или присмех. Ние се учим един от друг.

На едно от предишните ми работни места дойде един ден директорката при мен и ми каза:

Не може така, не вървите по материала, трябва да сте взели до еди-кой си урок, какво правиш?

Казах ѝ да подготви тя тест на всички уроци, които смята, че трябва да са усвоени до този момент, и да го даде на децата. Без моята намеса. Направиха го. Децата ми изкараха само петици и шестици. И тя ме пита:

Е, как го направи това?

Ами това са тайните на професията, казах ѝ аз.

Доколко училищното ръководство, училищната политика, Министерството на образованието влияят на процеса в класната стая? 

Тук бих направил разграничение между частни и държавни училища. Според мен, ако говорим за частни училища, е малко по-различно. Учителите определено имат повече свобода да правят нещата по свой начин и пак да постигат заложените цели. Не са толкова притиснати да следват точно определен ход, нямат толкова ограничаваща рамка. А вече и резултатите от различните оценявания официално показват, че това води до успех.

Мисля, че във „Фюжън“, където съм сега, имам пълната свобода да преподавам така, както смятам, че е адекватно спрямо времето, в което се намираме. Това беше и условието ми – искам свобода. А резултатите ги обсъждаме в края на всеки етап. 

Това не бих могъл да постигна на място със силно ограничени методи на преподаване, където ми е спуснато отгоре колко и кога да правя. Както и ако не бих имал свободата да избирам учебните материали – учебници, помагала, ресурси.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chuzhdoezikovoto-obuchenie-v-uchilishte-maksimalno-neefektivno-za-da-e-udobno-na-vsichki/

Има една обществена тайна, която се обсъжда главно от родители на потърпевши ученици, но за съжаление, е стигнала до изключително малко учебни институции. И това – при положение че засегнатите от нея не са единични случаи. Става въпрос за чуждоезиковото обучение в цели три години от средношколския път на учениците в България – от 5. до 7. клас. Училищата като главни изпълнители на образователната услуга услужливо мълчат, въпреки че никоя наредба не забранява изрично да действат адекватно. 

Какво казват учебните планове?

В стотици училища в страната изучаването на чужд език започва във втори клас с 64 учебни часа за цялата учебна година – така както е предвидено в Рамковия учебен план. В трети клас часовете стават 96, в четвърти – 102. Общо за трите първи години изучаване на чужд език учениците разполагат с 262 учебни часа по първия си чужд език. 

В 5. и 6. клас часовете по чужд език на година остават по 102, в 7. клас са 108. Общо за трите години учебните часове са 312. Това е абсолютният минимум, предвиден в учебните планове, без да смятаме всички възможности, които предлага обучението по факултативен учебен предмет и избирателен учебен предмет, които най-често се използват за допълнителни часове по профилиращ предмет и чужд език.

2. клас	64
3. клас	96
4. клас	102
5. клас	102
6. клас	102
7. клас	108
ОБЩО УЧ	574

Оставяме настрани факта, че този пръв чужд език най-често не може да бъде избран свободно – все пак образованието не е концерт по желание и това ще ви бъде напомняно от почти всяко общинско училище, с което ви събере животът. Концентрираме се върху тези общо 574 учебни часа, или 22 960 минути. 

Да приемем, че първият чужд език на детето ви в училище е английски. Не сте имали възможността да го избирате, но и няма нищо лошо в това – това е съвременният универсален световен език. 

В края на 7. клас се очаква учениците да са достигнали ниво А2. Общият брой на часовете през годините, разделен на 120 (колкото е нормативът за изучаване на материала за едно ниво), надвишава сумата от продължителността на общо 4 нива, но да приемем, че грубо отговаря на нея. Да обобщим: в програмата, заложена от Министерството на образованието и науката (МОН) се приема, че са нужни 6 учебни години за 4 нива (А 1.1., А 1.2., А 2.1. и А 2.2.). Това обхваща приблизително възрастта от 8 до 14 години. 

Покриването на ниво А2, разделено по четирите компетенции, които са заложени и в учебната програма на МОН, означава следното:

• Говорене: умения за говорене в опростени ежедневни ситуации в магазини или учреждения, основни форми на поздравяване, заговаряне, обръщение; изразяване на чувства като страх и радост по много семпъл начин; умение за кратки, прости и ежедневни телефонни разговори.
• Писане: умения за много базова лична кореспонденция, пощенски картички или имейли; в официална кореспонденция – умения за обръщение, поздравяване, отправяне на молба или благодарност; попълване на прости формуляри с лични и професионални данни.
• Слушане: разпознаване на темата на разговор; разбиране на прости указания в ежедневни ситуации (упътване, разпореждания от лекар); грубо проследяване на проста ежедневна история или на кратки и ясно произнесени радиотекстове за ежедневни събития – например прогноза за времето.
• Четене: разбиране на прости указания, ако са стъпково структурирани и са подкрепени с илюстрации; разбиране на кратка и просто построена история; разбиране на табели на публични места; разбиране на основна договорна информация – срок, цена, валидност; разбиране на кратки ежедневни информиращи текстове от етикети; разбиране на основна информация от кратки обяви или дописки в медиите.

Кога трябва да започне обучението по чужд език?

Въпреки че съвременните изследвания разширяват успешния период за научаване на чужд език до около 17-годишна възраст, те затвърждават тезата, че за да се достигне най-високото ниво на владеене, е препоръчително човек да започне преди десетата си година. Тогава дяловете от мозъка, които са основна движеща сила за езиковите ни умения, преминават през пиковия си период на продуктивност. През началния етап на образованието способностите на децата в познавателните процеси, творчеството, дивергентното мислене са в оптимално състояние. 

Множество изследвания доказват, че е възможно да има първични явления, например промяна на произношение или синтаксис от езици (език 1 към език 2 и обратно), но те са само временни и не влошават владеенето на първия език. По-важното е доказателството, че владеенето на повече от един език подобрява не само езиковите, но и когнитивните способности. Така двуезичните хора показват по-добри изпълнителски умения (executive functions) – това е когнитивният процес, който организира мислите и дейностите. Тези хора са по-способни да работят в многозадачен режим, имат по-добро внимание и концентрация, по-успешно филтрират информация. Установено е и че владеенето на повече от един език в по-напреднала възраст забавя или спира когнитивния упадък.

Накратко, от биологична гледна точка в периода от 6 до 13 години е най-ползотворно да се въведе чужд език. 

Децата в този период могат да разбират чуждия език наравно с родния си в петте основни умения – четене, писане, слушане, говорене и мултимодално учене (филми, видеа и извличане на информация от тях). Едно прелюбопитно изследване дава отговор на въпроса коя е най-подходящата възраст да се започне изучаването на английски език като чужд, за да се достигне до ниво на майчин език: най-късно на 10.

Освен силната биологична обусловеност на ученето на чужд език съществува и социална – заради технологии, музика, игри, пътувания, изобщо всичко, което ни заобикаля в света. Много от децата на 80-те и 90-те години на миналия век си спомнят комичното прохождане в английския език с ваденето на текстове на песни, сублимирали в изпълнението на небезизвестната песен на Марая Кери – „Кен лий“. 

В днешно време достъпът до автентичния съвременен английски език е буквално навсякъде – социални мрежи, недублирани телевизионни канали, приложения за телефони и таблети. Светът е съвсем различен и децата (често и абсолютно неконтролирано) проговарят едновременно на майчиния си език и на поне още един, най-често именно английски. Добавяме и възможностите за пътуване, за живеене на различно от родното място, смесените бракове, многоезичната семейна среда – все повече деца са билингви от раждането си. И не на последно място, ранното чуждоезиково обучение е една от първите грижи на почти всички родители. За справка може да се огледате колко широка палитра от услуги се предлагат в частния сектор, когато става въпрос за чуждоезиково обучение. Именно защото това е бъдещето. Но то още не е влязло в държавната образователна система. 

Харизаният кон

Училищното образование в България е задължително и безплатно. Това обаче някак автоматично започна да означава, че ползвателят му няма право на претенции за качеството. Ако имате късмет, ще попаднете на учители, които си обичат работата. Може обаче да нямате този късмет и трябва да слушате как образованието „не е концерт по желание“ и ако искате нещо различно, „отидете в частно училище“. Не знам дали директори и учители си дават сметка за собственото си омаловажаване, когато предлагат този единствен според тях изход.

Харизаният кон всъщност чисто регулационно (закони, наредби, програми и всички мерки, посочвани винаги като ограничителни) е много гъвкав. И това го доказват десетките частни училища, които са задължени да спазват същите тези регулации, но предлагат много по-качествена услуга. 

Ако влезете в произволен 5., 6. или 7. клас, ще установите, че една представителна част от класа владее чуждия език на по-високо ниво от това, което изисква годишната учебна програма от него. Децата, които са минали през езикови школи от малки, гледат вече филми без дублаж или субтитри, четат и общуват свободно на английски език, са длъжни да минават отново през материал (граматика и лексика), който владеят добре отдавна. Детето няма право да бъде освободено от този час. Може единствено да се надявате учителят да прояви разбиране и да се споразумеете ученикът да участва във всяко писмено и устно изпитване, но в регулярните часове да си носи работни листове от извънучилищното си обучение и кротко да се упражнява по тях, вместо да повтаря това, което вече знае. Тоест да използва разумно огромното количество часове. 

Ако това изключително рядко щастие не ви се усмихне, то ще преминете цялата йерархия до директора, за да ви бъде обяснено, че има програма, има наредба и вие сте никой да искате специално отношение.

Ако позволим на един, ще дойдат и други, които ще поискат същото.

Уви, никой не си задава въпроса, ако дойдат повече от петима с едно и също питане, проблемът в тях ли е, или е извън тях? Естествено, образователната система не вижда проблема в себе си. Най-често отношенията между по-напреднали езиково ученици и преподавателите им ескалират в междуличностни конфликти и наказателни оценки, за да „се вземе в ръце“ многознайкото. Не помагат дори доказателства като външно оценяване на олимпиада или на официален езиков тест (IELTS, TOEFL, Cambridge Certificate).

Така повечето родители са се научили да не се намесват и да не търсят варианти за регулиране на тези чисто пропуснати шансове предвид броя на часовете, а децата се научават да си мълчат и да изпълняват безсмислени упражнения, които не водят до напредък.

МОН всъщност залага един минимум знания в учебните си програми и никъде не пише, че той не може да бъде прекрачван, напротив. Никой обаче не може да ви отговори на въпроса, ако има проверка и тя установи, че 1/3 от класа всъщност е на по-високо ниво, какво ще последва. А като родители, плащащи за неефективността на образователния модел (защото този пропуск бива наваксван с частни уроци и школи), бихме имали пълно право да пожелаем качествена услуга. 

Не съществува наредба или каквато и да било административна пречка, която да забранява разделянето на класове и събирането на ученици от различни класове в отделни групи според етапа на уменията им. Така както се прави в много гимназии междувременно, в които още в началото на 8. клас децата преминават през тест за установяване на актуалното ниво на владеене и класовете биват разделени на групи за часовете по чужд език. 

Ето как би могло да изглежда това на пръв поглед сложно нещо в реалността

Вместо входно ниво в началото на учебната година, на учениците се прави тест за нивото на знания. Всеки учител по английски език би могъл да назове поне няколко такива теста, които са общовалидни и определят кое ниво е подходящо за конкретния обучаван. В даден випуск, състоящ се от повече паралелки, един учител е недостатъчен, винаги са най-малко двама, които си разделят класовете. Ако приемем, че говорим за средношколски етап, от 5. до 7. клас, то тези учители са с нужната квалификация, за да могат да преподават на различните нива.

Представете си как тези Х на брой паралелки започват да имат нещо повече от съседските взаимоотношения на засичане по коридорите – децата разширяват социалния си кръг, опознават се по-отблизо, работят в различни групи. Естествено, за учебната програма ще е по-лесно, а за учениците ще е много по-полезно, ако езиковите часове станат блокови – най-малко по два учебни часа. Така пък и учителите ще имат спокойствието да разгънат преподаване, затвърждаване и упражнение в един учебен ден. На кого би навредило това? 

Ако още във 2. клас сте наясно, че знаете повече от другите и няма нужда да учите по предмет Х, за да изкарвате похвали и добри оценки – честито! Вие още на 8 години започвате да заучавате грешно поведение при учене. Няма какво да ви мотивира, нищо не ви предизвиква, всичко, което ви преподават, е вече чувано и виждано – нищо ново. В голяма степен е вероятно да запазите тази самоувереност дори когато тя няма да отговаря на истината.

А децата, които не са учили до този момент чужд език? Не познават буквите, не знаят нито една дума. Те по всяка вероятност ще са малцинство и ще трябва да се учат в среда, в която повечето им съученици въздишат с досада. Ако си представим света от тяхна гледна точка, то има вероятност той да изглежда така: „Всички знаят всичко, само аз съм глупав и не мога нищо.“ Излиза, че сме създали всички предпоставки едно дете да намрази цял предмет, а защо не и генерално всички чужди езици – чували сте „не е моето“ и „на мен не ми вървят езиците“, нали?

Не му липсват наредби на българското образование. Липсва му желание. Човешко отношение. Внимание. Комуникация без назидание. 

И ще му гледаме зъбите на коня – няма как, дали сме му най-ценното си. Дори и да ни захапе, пак ще търсим начин да го погалим и да му кажем, че не е лош той, просто не са му показали, че може и с добро.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как? Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ на Донка Дойчева-Попова ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.