Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-matematikata-horata-i-radostta/

Поредна събота през учебната година. Най-голямата аудитория на Физическия факултет на Софийския университет е препълнена. Поне още толкова хора гледат онлайн. Темата е математика, или по-точно т.нар. висша математика – кралицата на науките, сложната и страшната. Лекциите продължават над пет астрономически часа, провеждат се в рамките на „Школа по физика София“, а слушателите са от ученици до пенсионери. Събрал ги е гл. ас. Лъчезар Симеонов.

Лъчо, както го наричат дори портиерите във факултета, е завършил бакалавърската и магистърската си степен във Физическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е направил и докторантурата си по квантова оптика. Две години от докторантурата си прекарва в Германия на разменни начала в експерименталната група на професор Томас Халфман, в която Лъчо е бил теоретикът. 

Интересите му са в областта на теоретичната физика, най-вече в сферата на фундаменталната физика. Казва, че се вълнува повече как работи светът, а не толкова какво са магнитни свойства или различни материали: какво е време, какво е пространство, какво казва квантовата физика за всичко заобикалящо ни, какво е съзнанието – фундаменталните въпроси, които са на границата на философията и религията. 

Лъчезар се определя като „колекционер на добри обяснения“. От повечето книги, които е изчел, е взел по нещо, за да събере колекциите си. „Някои хора колекционират картички, аз колекционирам добри обяснения на неща, които са ми били сложни и са ме затормозявали.“ 

Може да се каже, че школата му е сбор от неговите колекции, събирани внимателно през годините. „Повече от 90% от моята работа е била да подбера най-доброто от стотици книги и да мога да го дам на хората смилаемо.“ 

С гл. ас. Лъчезар Симеонов разговарят Донка Дойчева-Попова и Пейо Попов.

---

Вие сте човек, който събира обяснения, както казвате. Но даването е много интересно – преподавателят дава. Защо давате?

Няколко са причините, поради които искам да давам. Първата е изумителната красота. Не мога да се стърпя и да не я покажа на всички. Това е като да гледаш някакъв невероятен филм и просто искаш да го споделиш с всичките си приятели. При мен е горе-долу същото – виждам потресаваща, изумителна красота във физиката и математиката и искам да покажа на всички за какво става въпрос.

Естествено, не всеки се изумява от това, което виждам аз. Но понякога забелязвам пламъчето в очите на някои хора – бум! – и избухва. Моята реакция е: „А, и ти си като мен, и ти го видя, нали?“ Това е единият ми мотив.

Другия бих могъл да изразя с думите „любов към хората“. Аз обичам хората и това, което се получава, когато им давам, е, че на тях им харесва, те са доволни и щастливи, ще го ползват после в живота си. Може би ще си изкарват прехраната с това знание. Доволен съм, че така знанието расте и това разширява светогледа им. Защото голяма част от тях живеят като скотове – какво ще ядем, какво ще пием, кога да полегнем.

Често ме питат: „Къде ще ползвам тази математика или физика?“ И аз винаги искам да задам въпроса: „Човече, защо ти е да я ползваш?“

Естествено, че най-вероятно ще я ползваш. Можеш много пари да изкараш с нея, но на първо място трябва да ти е интересно, да излезеш от нивото „да ядем и да пием“. Изпълзи от дъното на кладенеца, за да видиш светлината. Това според мен е толкова полезно за човека, колкото и да му дадеш храна и вода, тоест ти трябва да го нахраниш не само физически. 

Според мен човек трябва да възприема професията си като форма на любов. Това е форма на раздаване, а аз обичам да се раздавам. Обичам хората – те са странни, ядосват те, но въпреки това ги обичам.

Имам големи идеи, искам да ги публикувам един ден и работя по тях, но дори да открия най-великите неща на тоя свят в науката, по-важни са хората. Хората са по-важни от нещата, от откритията, от успехите. Така че може да се окаже, че школата ще бъде може би едно от най-големите ми постижения – по-голямо от великите открития, които някой човек би могъл да направи и които после ще бъдат забравени. Хората са ценни.

Как започна школата?

Винаги съм искал да се занимавам с математика и физика и знаех, че един ден ще го направя. Като ученик бях самоук, сам се учех на математика. Ученето сам е трудно. По стечение на обстоятелствата и под влиянието на родителите ми, които не смятаха, че има хляб в моята идея, бях попаднал в икономическа гимназия. Там учителите бяха чудесни, но математиката не беше централното, занимаваха се с други неща. 

Един ден попаднах на изумителен преподавател – Пламен Румпалов. Той направи нещо, което не бях виждал до този момент. Можеше в рамките на няколко месеца да систематизира цялата математика, която съм учил във всички години на училищното образование, при това с повече подробности и детайли. Бях потресен от това и си казах: „Добре, значи е възможно по някакъв начин така да селектираш материала, че да го обясниш разбираемо, смилаемо и за кратко време.“ Тоест материалът е толкова малко, че може да се разбере за пет-шест месеца, по шест часа всяка събота. Тогава се запитах: „Възможно ли е това да стане с физиката и с математиката?“ И може да се каже, че идеята за школата е била винаги в мен от момента, в който видях този човек.

Всичко, което съм учил, е било с идеята един ден да го преподавам на другите.

Дори съм подготвил в ума си цели томове книги, които ще излязат в бъдеще – те ще са разбираеми, прости и хубави и хората ще ги четат с наслада. Имам проект за всичко това още от детските си години.

Какво конкретно дава школата?

Обучението в школата трае две години – първата се учи математика и човек може да спре дотам, ако това е всичко, от което има нужда. Математиката е разделена на седем модула и е подходяща за хора с всестранни интереси, не е необходимо да са физици. В тези модули учим изкуствен интелект, вероятности, диференциално смятане, интегрално смятане.

Повечето участници в школата искат да се занимават с физика, но тя е перфектна и за програмисти, за икономисти, за хора, които се занимават със статистика и обработка на данни. Тоест тя е за всеки, който може да приложи тази математика в живота си. Но ако трябва да съм честен, практическата функция на школата е само една от страните ѝ. 

Взел съм например едни от най-силните лекции на „Станфорд“ и на MIT по темата за изкуствения интелект и съм ги подобрил според мен. Окастрил съм ненужните неща и съм сложил тези, които са важни. Така човек може да се докосне дори до изкуствения интелект в школата, при това на разбираем, прост и лесен език. 

Има голям глад за специалисти, които не просто са програмисти, а трябва да могат да използват езика на математиката в своите програми. Давам ви пример с мой приятел, чиято работа в една инженерна фирма беше да смята как би паднала дадена сграда при удар със самолет. Естествено, смята това със специализиран софтуер, но започна да се пита как действа този код. След една година учене успя да разбере не само как работи кодът, но записа и докторантура. Сега вече може да работи над развоя на тази програма, да я разширява още повече. Това е практическата част, тоест човек, ако знае как, може да изкара много пари, ако иска. 

Друг мой приятел ми сподели, че слушал една от моите лекции и си измислил своя сигмоидна функция, като даже написа научна статия по този въпрос. Времето, в което живеем, изисква всеки човек да е технически по-грамотен, а зад всичко това стои математика. 

Но както казах, в този курс се опитвам да направя друго – да запаля огъня в хората, да им обясня по друг начин математиката. Има един мит за Аристотел. Когато преподавал философия, започвал от може би най-трудния раздел – естетиката. Попитали го защо точно от естетиката. А той отговорил, че ако успее да накара учениците си да се възхищават сами, значи ги е научил на най-важното. И аз съм съгласен с това. 

Истината е, че в математиката, в анализа, в диференциалното смятане се крият изумителни неща. Оказва се например, че откритието на Исак Нютон и Лайбниц за диференциалното смятане е езикът на природата. Тя е написана на него. И никой не знае защо. Там са отговорите на въпроси като „Какво е безкрайност?“ или „Какво е безкрайно малко?“ и т.н. Човек може да ги схване дори без да знае математика. А това е още първата ми лекция в школата. Имам и шестчасова лекция по философия, в която отделям време на теми като съзнание, знание, съществуване, безкрайност. Не е необходимо човек да е математик, за да ги разбере. Иска ми се да запаля интереса на хората по тези универсални въпроси. За мен това е по-същественото и пътьом, разбира се – техника и задачи. 

Колко курсисти сте имал през последните години?

В последните две години имаме пробив – дойдоха по сто души. Интересното е, че те не просто идват, но и остават. Бях изненадан, очаквах около 15–20 души. Отпаднаха изключително малко хора, запазихме почти всички. Може би помага това, че предлагаме и онлайн участие в лекциите. Почти не сме използвали реклама, а дойдоха толкова много хора. Тази година сме решили да разширим рекламата си, за да достигнем до още повече. 

Причината да идват толкова много хора според мен се корени в големите пропуски в образованието им, които те самите искат да запълнят. Самата образователна система е направена по такъв начин, че да бъде абсолютно неразбираема за повечето хора, обезсърчаваща, немотивираща. Не съм този, който може да обясни защо това е така, но каквато и да е причината, резултатът е, че хората имат страшно много дупки в знанията си и са страшно обезсърчени. И това не е мързел, както си мислят мнозина – просто е обезсърчение. 

Хората не искат да се занимават с това, защото си казват: „Каква е тази суха материя, тебеширена наука?“, „Къде ще ми трябва?“, „Колко е скучно“. Истината е, че нашата образователна система както в средното, така и във висшето образование, за съжаление, е обезсърчаваща.

Тя е скучна, непрактична, цели наизустяване, а не разбиране. Не иска да си задаваш въпроси, а ти тъпче отговорите в устата наготово. Не е цветна, не е красива и реално образованието, което получаваме, е една изкривена версия на истината.

А тя е много по-красива, много по-изумителна и горките хора нямат достъп до нея. Може би школата възникна и като едно свято негодувание против това. Нас ни има, за да кажем: „Ето, има и друг подход.“

На каква възраст са участниците в школата и необходими ли са специални знания, за да се запишеш? 

Мнозинството са ученици след IХ клас и студенти, но имаме и хора на 40, на 50, дори имаме един човек на 60, който учи във факултета при нас астрофизика. Но средностатистическият посетител е на около 19 години. 

Единственото нужно е човек да има ентусиазъм, жажда за знание и някаква базисна училищна математика. Трябва да може да преобразува изрази, но също ще е чудесно, ако не се шокира при вида на синус и логаритъм, въпреки че се опитваме и тях да обясним.

Имате ли истории, с които се гордеете? 

Ще разкажа за моя помощник Явор. В него видях как един млад човек, който започна от нищото, вече знае толкова много, че е на ниво професионален физик. Прекрасно е да го гледам как расте – от малко стръкче до голямо красиво цвете. Предполагам, че това е чувството, което един родител изпитва към своите деца. Моите деца са все още малки и не съм преживял целия процес, дано и това ми се случи. Родителят влага в тях и изведнъж те му връщат – започват да говорят като него, да мислят като него.

Учителската работа е малко или много да копираш себе си в някой друг. Това действително прилича на родителството. И като видя как младите хора попиват тия познания и се ориентират, и критично гледат на света, и вече четат научни статии, при това с разбиращ поглед, знаят къде има грешка, и ме изпълва една радост и гордост от порастването им, от това, че ще станат прекрасни хора!

Вие правите математиката достъпна и разбираема с много видеа в Instagram, в TikTok. В тях математиката не е непревземаема интелектуална крепост. Какво Ви коства това усилие и защо го правите?

Има различни нива на разбиране или различни нива на схващане. Представете си, че не сте вкусвали никога мед. Разказват ви за текстурата му, за всичките му вкусови качества и предимства, знаете вече всичко, но не сте го опитвали никога. Цялата информация, с която разполагате, ви стига дори да станете най-добрият експерт по мед. Но нищо не може да се сравни с опитването.

Тоест има разлика между това да знаеш нещо и да го срещнеш, видиш, усетиш. В математиката и физиката и почти във всяка област на познанието е така. Тази разлика е много трудна за обяснение, но е форма на интуиция, а ние в школата се стремим да достигнем това по-дълбоко ниво. 

Математиката се гради – слагаме новото върху добре укрепналото старо. Какво казвате на хората, които там някъде, например в гимназията, са изпуснали нещо и градежът им се клати? Или на хората, които се срамуват от пропуските си или чувстват вина?

Вината никога не помага, тя по-скоро взема от силите на човека. Ако някой има наистина автентичен интерес, ще намери начин да разбере истината. Вместо вина прилагам друг мотивация – „виж колко красиво може да бъде“. Това е като физическата ни форма – „трябва да отида на фитнес, да сваля тези паласки, да направя нещо, иначе лошо ми се пише“. Обаче ако го обърнем – „знам, че мога да изглеждам по-добре, да се чувствам по-добре“, това е много по-мотивиращо. Твърдя, че вторият мотив е по-чист, по-силен. 

Ще прозвучи малко странно, но във вината има голяма доза егоизъм. Вината и страхът са форма на егоизъм: „аз не ставам“ – фокусът е върху себе си, навътре. За да може човек да постигне каквото и да било, трябва да се фокусира навън, към нещо по-голямо от него самия.

Това важи за всяка област на живота – в секса, в свиренето на пиано, в преподаването: докато мислиш как ще се представиш, се проваляш. Затова трябва да забравиш за страха и да се пуснеш по течението, или както джедаите казват: „Не мисли, а действай!“ Тактиката е да забравиш за себе си. Не е лесно, знам, но едва тогава можем да живеем щастливо. Много сме фокусирани върху себе си и това ни пречи. 

Постоянно говорите за щастието, красотата, радостта. Докъде искате да стигнете? Какво още искате да се случи?

Много неща. Първото от тях е, че искам почти всеки да е чувал за тази алтернатива – школата: ако има нещо, което не можеш да схванеш, има къде да го научиш. Дори човек да не запише цялата школа, може да има нещо малко, което да го интересува, и това е мястото, където да го чуе разбираемо. Ако просто дам надежда на хората, които искат да се занимават с тези области, за мен това е достатъчно. Значи има надежда. 

Планираме и допълнителен материал под формата на учебници, където задачите да са подредени по сложност. Искаме да отворим и крило „Квантова физика“. 

Лекциите в школата не са всичко. Разчитам да се създаде общност от хората, които ги посещават. Вече ставам свидетел на приятелства, зародили се в школата, и на хора, които привличат собствените си приятели в нея. Според мен най-добре се учи в рамките на приятелството, с общуване по и извън темата, която ни е събрала. Мисля, че това би могло да промени цялото образование в страната. 

Не вярвам, че институциите променят обществото. Те са важни, разбира се, не съм против тях. Но истинският прогрес и истинската промяна идват не от институция, а от движение. Движението се състои от единомислещи хора с еднакви интереси и приятелства, които имат визия да направят нещо заедно. За разлика от институциите, които имат строга йерархия и ред, в движенията има голяма доза спонтанност и отвореност към всеки, който има същите интереси. 

И древните гърци, и древните египтяни са се занимавали с математика. Но знаете ли как е възникнала най-великата математика? Няколко гърци в Древна Елада, които били приятели, седнали да мислят заедно. И са създали цялата математика много по-добре от египтяните!

Вярвам, че приятелството променя абсолютно всичко; да не кажа, че е дори по-важно от цялата математика и физика.

Голямата цел на школата ще бъде да създам условията и да чакам да се случи чудото – да дойдат хора, които да създадат велики, изумителни приятелства от общ интерес. 

Тогава вярвам, че няма да сме просто алтернатива на институционалното образование, а ще се влеем обратно в него, за да го обогатим. И хората ще са образовани, ще излязат от дребните си кутийки и ще видят други неща. Ето това е голямата цел на школата. 

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/edin-uchitel-hilyadi-istorii/

Работата ми като учебен терапевт изисква да изградя добра връзка с живота на учениците в образователен и в личен аспект. Защото всичко накуп – семейството, учителите, съучениците – съставя общата картина, а когато видя всичко в цялост, най-добре мога да разбера как да помогна. Ето така се запознах с мистър Соти, учител по английски език на мой ученик. 

В края на учебната година, в най-жежките дни на оценявания и безпределна умора за учители, ученици и родители, имаме нужда от малко оптимизъм. Защото има и такива учители като Сотион Вело. А щом ги има, значи има и надежда.

---

Как станахте учител?

Не беше в плановете ми да стана учител. Бях на 18 или на 19 и се наложи да помогна на едно момиче в подготовката му за изпит по английски. Получи ни се много добре. Тя беше във втори или трети клас, нещо такова. След като се записах в университета, имах възможност да стана заместник-учител в Гърция за около година. Обиколих няколко училища, замествах, когато някой учител трябваше да отсъства. Преподавах английски, география, история – всичко, което беше нужно.

Така постепенно натрупах малко опит и видях, че тази професия ми харесва, докато си намеря нещо „по-сериозно“. Да, обаче после попаднах на сериозна работа в една гимназия. Бях голям късметлия, че там имаше много готини колеги с опит, които бяха склонни да ми помогнат и да ми покажат колко харесват професията си. И реших, че искам да правя това, което правят те. 

Не беше да се събудя една сутрин и да си кажа: „Искам да съм учител!“

Имате ли любима история от ученическите Ви години с някой учител?

Да. Обожавах този човек. Е, в началото, когато ми стана класен, не го харесвах много, даже изобщо. Той се казваше г-н Параскевас – на гръцки означава петък, нещо като Mister Friday, господин Петък. Голям, респектиращ мъж с много строги очи. Ако го видиш на улицата и не го познаваш, веднага ще си помислиш, че е учител. 

Беше много различен – викаше ни, наказваше ни, хокаше ни много. Наказанията бяха различни. Едно от тях например беше да застанеш и да стоиш мирно в средата на двора. Минават другите, питат те защо си там, и ти на всеки трябва да обясниш.

С останалите учители си правехме майтапи, с него беше невъзможно – ако му направим номер, автоматично получаваме наказание, това е. Държеше да говорим учтиво и красиво, не можехме да си позволим грубости пред него. Постоянни наказания, наливане на акъл… В началото си мислехме, че ни мрази. Обаче един ден нещата се обърнаха. 

Имахме в класа едно момче – Спирос, много проблемен ученик, още сме приятели с него. В днешно време бих казал, че е хиперактивен. Реактивно момче, двойкаджия. Постоянно правеше бели: беше спукал гумите на учителката по английски, беше хвърлял камъни по прозорците на друг клас и беше счупил стъклата, големи дивотии. Със Спирос постоянно имаше проблеми, а покрай него и с нас, защото искахме да станем като него, разбира се, и го следвахме във всички бели, които правеше. 

Един ден дойде г-н Параскевас при мен и при едно друго момче – Янис, и ни попита: „Има ли нещо, което трябва да знам за Спирос? Какво става в семейството му? Как вървят нещата? Има ли някакви проблеми? Споделял ли е нещо?“. А ние знаехме, че баща му си пийва, бие ги вкъщи, не са добре нещата. Казахме му. 

След няколко дни идва Спирос на училище и ни разказва: г-н Параскевас отишъл у тях и хвърлил един як пердах на баща му. Казал му, че ако още веднъж посегне на децата, направо ще го очисти. А г-н Параскевас беше много едър, хващаше му се вяра. 

Момчета, момичета – всички бяхме от квартала и си тръгвахме заедно от училище, изпращахме се един друг. Обаче Спирос вече не идваше с нас след училище. Започна да остава много често след часовете, за да учи с г-н Параскевас. Той започна да му помага по всички предмети – по история, математика, английски, гръцки, пишеха заедно домашните. 

Само след няколко месеца на мястото на съученика ни Спирос, който нямаше дори раница, се появи съвсем ново момче – винаги с домашно, нови тетрадки, химикалки. Цялото му поведение се промени. Завърши началния етап, отиде в гимназия, после в университет. Г-н Параскевас го подготвяше за кандидатстудентските изпити докрай. А двете семейства празнуваха Коледа заедно.

Г-н Параскевас стана по-късно директор, а ние и до ден днешен си имаме група в Messenger, която се казва „Учениците на г-н Параскевас“, и си правим срещи всяка година. Докато беше жив, всички ние, вече студенти по цял свят, когато се връщахме, минавахме да му се обадим. Естествено, че станахме студенти – той ни беше поставил ултиматум, че ако някой не иска да кандидатства, той лично ще му даде урок. Разпитваше ни за изпитите ни, за постиженията ни… Правеше го, защото това беше мисия за него; защото носеше отговорността, че това е, което може да направи за останалите.

Разбрал е от баща ми, че съм станал учител, и попитал защо. Баща ми му казал: „Защото явно е искал да стане като теб!“ Може би не станах учител заради него, но продължавам да бъда учител заради него. Той беше супергерой – без извънредните фантастични сили на онези от филмите, а истински, натурален супергерой.

На погребението му Спирос и баща му, който беше изял големия пердах от г-н Параскевас, носеха ковчега. Всички бяхме там.

Веднъж някой беше организирал благотворителна акция в училище и бяха донесли играчки, дрехи и други неща за социално слаби ученици. Събрали ги в една стая и им ги раздават. Влиза г-н Параскевас, вдига им скандал и ги гони: „Така ли се прави? Вие не знаете ли, че тези деца имат достойнство!“ 

Винаги пазеше достойнството ни, но за да станем достойни хора, според него първо трябваше да се научим да говорим хубаво, да се държим добре, да поемаме отговорност, да се отнасяме подобаващо един с друг. Е, методите му включваха някой и друг шамар, но тогава беше така.

В днешно време шамари не се раздават и това е добре. А и аз знам, че не го правите. Въпреки това Вашите ученици Ви обожават. Какво „раздавате“ тогава?

Уча децата на ценности. Не на моите ценности, не искам да ме копират. Но искам да имат ценностна система – те да изберат как да я изградят. Трябва да имат отговорност и достойнство, да знаят, че са им необходими умения извън учебните предмети. И трябва да са свободни. Не говоря за буквалната свобода, която хората в затворите нямат, а за свобода на общуване на собствените им идеи и ценности. 

Какво научихте в университета, което прилагате и днес? Знаем, че следването е по-сухо, по-теоретично. И все пак има ли нещо, което практикувате?

Учих литература, не педагогика. Научих се да не се отказвам и винаги разказвам тази история на децата. В началото не искаха да ме приемат в специалността, която си бях избрал – „Английска литература“. По мое време в моя университет тя беше за native speakers – хора, на които английският им е майчин език. Аз обаче много исках да уча точно това и постоянно заставах пред някоя бариера. 

Трябваше да представя портфолио с разкази и поезия. Представих го. После ми казаха, че трябва да имам минимум еди-каква си оценка на изпит по английски – ниво за хора, израснали с езика. Изкарах нужната оценка с много труд. Моят ментор в университета през цялото време ме съветваше да сменя програмата, да избера друго, за да завърша. Аз не се отказах. 

Е, уводът на първата ми книга е написан от него. Когато се разделяхме, той призна, че е искал да види докъде ще стигна и дали няма да се откажа. Според него бях станал истински писател.

Това, което научих, не е толкова теоретично, нали? Наградата е по-сладка, когато знаеш, че не си се отказал. В гимназията не бях блестящ ученик, но знаех, че искам да уча литература, тя е все още най-голямата ми любов. 

Представете си перфектните обстоятелства – можете да бъдете какъвто пожелаете. Бихте ли избрал друга професия? 

Не. Чувствам се добре с това, което правя. Вече знам какво правя. Може да звучи нахално, но съм добър в него и съм наясно че, няма да съм толкова добър в каквото и да било друго. И нищо друго не би ми харесало толкова много.

И все пак по някое време Ви свършват силите, особено сега, в края на учебната година. Представям си, че и Вие си мислите за ваканция като всички деца. Какво Ви мотивира, когато останете без сили?

Ваканцията! (Смее се.) Основното е, че много харесвам това, което правя; много обичам всички деца, които са минали през мен – тези, които не ме обичаха, тези, които ме мразят, и тези, които не ме мразят, тези, които ме обичат. Всички ги помня с имената и историите им. Затова в училище много трудно бих се изморил.

Изморявам се, когато не знам какво да правя с даден случай, но това ме мотивира. Та нали затова съм учител – за да помогна точно на такива трудни деца! Не съм станал учител за лесното. На лесните деца им се вижда бъдещето ясно. Но другите – с трудностите или с тъжните истории, те не знаят още нищо. Заради тях съм учител.

И като казах „трудното“ – и наградата, и удовлетворението са по-сладки, когато си преминал през трудности.

Кое Ви мотивира да сте учител?

Да помагам на деца, които имат нужда от помощ. Не просто да вървя по един учебник. Най-трудната част е подготвителната. Преди да започнеш да преподаваш, децата трябва да ти се доверят. Трябва да видят в един учител какво може да им даде. Не говоря за учебни предмети, а за характер, за личност, за житейски опит. 

Част от моята подготовка, преди да се срещна с нов ученик, е да прочета всичко, което имаме за него – откъде идва, какъв е случаят, дали има обследвания. След това се запознаваме. Всяко дете учи различно и това изисква и различен подход. Важно за мен е да се запознаем – както аз да опозная тях, така и те да опознаят мен – какъв човек съм, какво мога да им дам, дали могат да ми се доверят. И едва след това говорим за времената в английския език, пишем диктовки и всичко останало.

Важни ли са родителите в това? Как поддържате контакт с тях?

На родителите казвам, че ако се нуждая от помощта им, ще ги потърся. Случвало се е броени пъти досега. Има и родители на деца със СОП например, които са изключително притеснени как ще бъде прието детето им. И на тях казвам същото:

ако не ви търся, значи всичко е наред. Но ако се обадя, трябва бързо да вдигнете телефона.

Давам обстойна обратна връзка в края на учебната година, но рядко ми е необходима помощта на родителите. На децата казвам, че в училище могат да намерят цялата подкрепа, която им е нужна. И при мен, при нас, това наистина е така.

Кога Ви е било най трудно?

Може би на първата ми постоянна работа като учител. Преди това бях винаги по заместване. Дотогава някак не ми беше станала ясна огромната отговорност, която нося. Изведнъж ме затрупаха дежурства, пълен работен ден, пълна отговорност за цели класове. Започнах постоянно да се питам правилно ли е това, което правя.

Тогава ми помогнаха колегите с повече опит от мен. Важно ми е да видя как се прави нещо, да слушам, да наблюдавам. Това е чест – да те допуснат да си следващият. Още повече ми помогнаха самите деца с търпението си.

Кое е най-хубавото нещо, което Ви се е случило като учител?

Едно от най-хубавите неща се случи миналата година. Обаждат ми се от гръцки номер, непознат за мен. Вдигам и едно момиче казва: „Здравейте, кирие [господине – б.а.]. Аз съм Деспина.“ Деспина беше моя ученичка, на която преподавах още преди официално да стана учител. Подготвях я за един сертификат на Кеймбридж. Покрай тази подготовка говорехме много за литература, за книги. Помня, че ѝ давах да чете различни статии, поезия. Превеждахме ги – това беше част от подготовката ѝ. 

Миналата година Деспина беше намерила баща ми, за да му поиска телефона ми. И тя продължи:

От три дни Ви търся, за да Ви кажа, че Вие сте виновен. Подписах първия си трудов договор като учителка по английски език.

Толкова е хубаво да те помни някой, който при срещата ви е бил на около десет години. А в Гърция е изключително трудоемко да станеш учител по английски – трябва да завършиш филология, а за да влезеш в тази специалност, се изисква може би най-високият бал. 

Има ли нещо, което бихте искал да промените, но нямате право? Някое правило, което Ви слага прът в колелата? 

Има. То ще прозвучи смешно за някои хора, обаче съм много против чиновете в класната стая.

Според мен тя не трябва да е с чинове и с бяла дъска. Трябва да е място, където учениците да имат желание да влязат.

Да е уютно, да има неща, които те харесват и ги карат да се чувстват добре. Да има лаптопи, за да се учат да използват технологии. Да е място, което вдъхновява, на което ти се седи. А не да стоят мирно на чина, да трябва да отворят на страница 25 и да започнат да попълват тестове. 

В моите класове правим това. Седим на земята, не е нужно да вдигаме ръка, за да вземем думата, защото умеем да се изслушваме. Децата могат да отидат до тоалетна по всяко време, без да искат разрешение. За мен би било унизително да ги карам да искат! И те не прекаляват с излизанията от стаята, както биха се опасявали някои родители или учители. Не искат да са вън от стаята, не искат да пропускат нищо, затова и не търсят празни извинения.

Как се справят Вашите ученици според критериите и изискванията на учебните програми, които трябва да изпълнят? 

Знам, че има колеги, които ще се усъмнят колко успешно се преподава по различен начин. Ако тази година трябва да се научат трите основни времена на английски, ние ще ги учим, но няма да ги учим по таблици и учебни тетрадки. Learn from experience [да учиш от опит – б.а.] се нарича това, което правя.

А как изпитвате тогава?

Без учениците да знаят. Често оставям някой от тях да направи обзор на взетите уроци, да пише на дъската, другите да му диктуват или той на тях. Така се изпитват и взаимно. Моите ученици не се притесняват да допуснат грешка – знаят, че и аз, и целият клас ще реагираме с корекция, но не и с наказателна оценка или присмех. Ние се учим един от друг.

На едно от предишните ми работни места дойде един ден директорката при мен и ми каза:

Не може така, не вървите по материала, трябва да сте взели до еди-кой си урок, какво правиш?

Казах ѝ да подготви тя тест на всички уроци, които смята, че трябва да са усвоени до този момент, и да го даде на децата. Без моята намеса. Направиха го. Децата ми изкараха само петици и шестици. И тя ме пита:

Е, как го направи това?

Ами това са тайните на професията, казах ѝ аз.

Доколко училищното ръководство, училищната политика, Министерството на образованието влияят на процеса в класната стая? 

Тук бих направил разграничение между частни и държавни училища. Според мен, ако говорим за частни училища, е малко по-различно. Учителите определено имат повече свобода да правят нещата по свой начин и пак да постигат заложените цели. Не са толкова притиснати да следват точно определен ход, нямат толкова ограничаваща рамка. А вече и резултатите от различните оценявания официално показват, че това води до успех.

Мисля, че във „Фюжън“, където съм сега, имам пълната свобода да преподавам така, както смятам, че е адекватно спрямо времето, в което се намираме. Това беше и условието ми – искам свобода. А резултатите ги обсъждаме в края на всеки етап. 

Това не бих могъл да постигна на място със силно ограничени методи на преподаване, където ми е спуснато отгоре колко и кога да правя. Както и ако не бих имал свободата да избирам учебните материали – учебници, помагала, ресурси.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/profesor-maria-shniter-i-prepodavaneto-na-dobrodeteli-bez-uchebnik/

В седмиците след организираната от Министерството на образованието и науката дискусия за изучаването на добродетели и религия търсим погледа на специалист от сферата на образованието и религиите, който не е участвал в нея, но има професионално и обосновано мнение относно така предложения нов учебен предмет. 

Донка Дойчева-Попова покани проф. Мария Шнитер на разговор, за да сподели как преподава религия и ценности. 

---

Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 г. и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи основно в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има голям брой научни публикации в специализирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.

---

Професор Шнитер, трябва ли според Вас предметът религия да е задължителен, или може да остане свободноизбираем, както е и в момента?

Не би трябвало изучаването на религия да е задължително. Казвам го като преподавател по история и антропология на религиите като задължителна дисциплина вече 30 години. Аз съм последният човек, който би отрекъл, че младите хора в България страдат от остър дефицит на религиозна грамотност. В началото на всяка академична година се изправям пред около сто студенти първокурсници от хуманитарни специалности – философия, социология, теология, антропология и т.н. Аз съм едва ли не първият преподавател, когото те виждат, щом влязат в първи курс в университета.

Обикновено започвам с въпроса „Защо според вас този курс е в първата година на вашето обучение в университета?“. Има разни отговори, които получавам, но задължително се появява и отговорът, че това според тях е излишно. Защото например „Ние сме атеисти, защо трябва да знаем нещо за религиите?“. 

Моят отговор обикновено е, че дори когато религиите са нещо, което персонално не ни интересува, не означава, че нашият живот може да е на остров без присъствието на религии. Ние се сблъскваме с тях на всяка крачка във всекидневието си. И така както уж не се интересуваме, се оказваме някъде и нещо се случва или пускаме телевизора и показват поредния атентат или нещо подобно. Ако моите студенти смятат да станат учители по философия, да кажем, което включва и етика, или ако смятат да станат социолози, политолози, сиреч анализатори на обществото, в което живеем, очевидно няма как да са неграмотни в тази област. Каквито те са. И се налага да научат нещо. 

На това място горе-долу постигаме някакво съгласие. После моля тези от тях, които определят себе си като християни, да вдигнат ръка. Обикновено от стотина души вдигат ръка около 60–70. Не е малко. Голямата част от останалите не се определят. Обикновено децата, които са мюсюлмани, се смущават да се обявят като такива. На по-късен етап обаче се включват, при това много интересно. 

При такова преобладаващо мнозинство от православни християни задавам друг въпрос: „Можете ли в такъв случай да ми кажете в какво вярва един православен християнин?“ Те, разбира се, не могат. Дори учещите теология, които обикновено са приети с изпит, включващ Символ верую, не могат да кажат в какво вярват. Тоест преобладаващото мнозинство в България настоява, че е християнско, и хората се гордеят с това, но знанията им по този въпрос граничат с нула.

Религията е част от учебните планове – първо чрез присъствието си в много от изучаваните хуманитарни предмети, но и като отделен свободноизбираем час. От учебната 2020/2021 г. има и одобрени учебници за свободноизбираемата дисциплина, но тя не се радва на особена популярност. Защо? 

Един от големите проблеми е кой и как преподава религия в българското училище в момента. Аз знам кой преподава, защото знам на кого даваме учителска правоспособност по религия. Това не е от вчера, съществуват такива курсове. Тоест аргументът „няма кой да преподава“ не е много убедителен.

Проблемът е обаче, че повечето от преподаващите религия в училище са завършили предварително само теология, а така както са завършили теология, те не могат да бъдат реално назначавани в училище, защото според сегашните регламенти религия се изучава само един час седмично, а никое училище няма да назначи учител, който има 1 учебен час седмично. Така е в учебните планове.

Дори 10 класа да си изберат този един час, пак няма да е достатъчно, за да може учителят да има необходимата заетост. Оказва се, че малцината – те наистина не са много, които имат реално правоспособност да преподават, – за да могат да го правят, трябва да преподават и нещо друго или да правят и нещо друго, а преподаването на религия да е между другото. 

Всъщност истината е, че работата по ограмотяването специално за православната религия би трябвало да е работа, която да върши Църквата. Това би трябвало да е нейна грижа. И не би трябвало да се случва в училище. 

Религията като тема все пак съществува в редица учебни предмети. Имаме я в часовете по литература, по философия, по история, по етика… И въпреки това се оказва, че учениците излизат дълбоко неграмотни по религиозните въпроси. Като автор на учебници от много години имам опит, защото с колегите наистина полагаме големи усилия да напишем понятно, доколкото е възможно обективно, в някакъв спокоен, неевангелизаторски дух тези уроци, специално в учебниците по литература. Чувала съм от учители, че те просто ги прескачат. Казват: „Аз не мога да преподавам Стария завет, защото не съм го чел.“ А това е част от задължителната програма.

Ако самите учители не намират за нужно да седнат и да прочетат Стария завет например или поне части от него, след което да се опитат да го преподадат, то за каква задължителна част от обучението по литература говорим? 

Дискусията относно въвеждането на религията като учебен предмет се води отдавна. Може ли да се върнем малко назад? Защо не се въведе религия още в началото на 90-те, когато имаше всички предпоставки и може би най-силно желание за това?

Имаше най-силно желание, но тогава възникна очевидният въпрос какво ще правим с децата, които не са християни. В България все пак по официални статистически данни над 10% са мюсюлмани, плюс определен процент хора, принадлежащи към други религиозни общности. Тоест ако ние наложим на децата, които изповядват православието или декларират, че изповядват православието, да учат православно вероучение, то тогава логично би било да наложим на децата, които са мюсюлмани, да изучават ислям. И между другото, по този въпрос Министерството на образованието беше доста напреднало. Аз съм участвала в обучение за учители по ислям и то беше добре подготвено и проведено. Идеята беше, че тези, които ще преподават християнство, трябва да знаят нещо за исляма, и тези, които ще преподават ислям, трябва да знаят нещо за християнството. Това е разумна идея, защото няма как да преподаваш ислям, без да знаеш нищо за християнството, а е възможно да не знаеш дори когато живееш в християнска среда.

Тогава при мен попадна една група учители от Североизточна България. Голяма част дори не владееха съвсем добре български. Опитах се да преподам накратко на тези хора, на които предстоеше да преподават ислям на ученици, изповядващи исляма, най-важните моменти от историята на християнството, както и моментите на съприкосновение между християнство и ислям, защото няма как например да прескочим факта, че е имало кръстоносни походи. Това е известно на учителите по история, но за тези курсисти беше много интересно. Всъщност според мен те изведнъж прогледнаха за нещата по малко по-различен начин, но нивото на обучението беше отчайващо ниско. Признавам си, че и моят експеримент приключи с еднократно участие в тази програма. Повече не се включих, защото реших, че не е това, което трябва да бъде. Но самата идея не беше лоша.

Ако се изучават общо религии, то трябва да могат да се правят съпоставки, паралели, да се търсят общите места, темите, които се пресичат. 

При настоящата дискусия се повдигна и този въпрос – само православно християнство ли ще се преподава по религия? Какво правим с мюсюлмани, атеисти и други? Започна да се споменава конфесионално и неконфесионално преподаване на религия. Възможно ли е това?

Изглежда, е възможно, такава е и традицията. Всъщност в Западна Европа има конфесионално и неконфесионално обучение. Имам две лични истории, които онагледяват чудесно съществуващите противоречия. 

Преди много години в Пловдив съществуваше френска католическа детска градина, която, за съжаление, с дружните усилия на Общината и други заинтересовани страни беше закрита. Тази детска градина в рамките на 15 години успя да обучи и възпита много деца. Начело на градината беше сестра Мариане, възрастна монахиня, истински ангел, която преподаваше френски. Имам личен опит с това място, защото, въпреки че семейството ни е православно, синът ми я посещаваше.

На всекидневна база на децата показваха просто начин на живот. Например, че две деца не могат да си тръгнат скарани. Стоим майките пред градината и чакаме, докато те не се сдобрят и не си простят, а сестра Мариане им помага да се изяснят. Няма написан урок, който да изслушат и да преразкажат – просто го живееха.

Имаше, разбира се, няколко религиозни празника, които се отбелязваха, но нямаше никакво религиозно индоктриниране. 

И продължавам с личния си опит. Някъде около 2000 г. живеем във Виена и в началното училище има предмет религия – католическо вероучение. Заявявам съгласието си като родител детето ми да посещава тези часове. Но не – докато другите третокласници учат религия, той трябва да седи някъде сам и да чака да мине този час. Не го приеха – казаха, че е православен и не може да влезе в час заедно със своите съученици. Какви тайни бяха решили, че трябва да споделят с 8–9-годишни деца, не знам. Междувременно разбрах, че сега е възможно учениците сами да изберат дали да присъстват, или не в този час, но тогава беше така. 

Дали според Вас дискусията се изкривява с обяснението, че децата ще учат добродетели? Как се преподават те? 

Изкривява се наистина, защото добродетелите се показват, те не могат да се преподават на теория. Децата са достатъчно чувствителни и интелигентни, за да не вярват, когато някой се изправи пред тях да им декламира някакви принципи, без да ги спазва в собствения си живот. Не можем да ги излъжем така лесно, струва ми се. 

В Античността се е считало, че добродетелите идват от боговете. Всъщност още съвременниците на тази идея я оспорват и Аристотел твърди, че има два вида добродетели – дианоетически (идващи чрез учене) и етически (чрез традиции). И сега изведнъж се връщаме отново в Античността и ни обясняват, че добродетелите идват от Бога. Доколко добродетелите могат да бъдат изучени чрез религия?

Това, разбира се, е един от начините и всяка една от религиите, които познаваме, има собствен етичен кодекс, собствени дефиниции какво е добро, какво е зло. Още древните египтяни въвеждат идеята, че след смъртта душата се явява на съд и за добрите си дела бива възнаградена, а за лошите – наказана. Тоест това не е нещо, което са измислили, да кажем, юдеите или християните, нито древните гърци. Тази идея съществува доста по-отдавна, така че е нещо универсално. И ако така ще изучаваме религиите – да, добре, нямам нищо против. Но в такъв случай не би трябвало да се ограничаваме до една-единствена религия. Нека тогава да ги учим в паралелност. Само че, струва ми се, колегите от православното духовенство не биха го приели. Предполагам, че и тези от исляма също.

За събитието, което Министерството на образованието и науката организира – „Дискусия за изучаване на добродетели и религии“, смятате ли, че беше дискусия? Умеем ли да дебатираме и дискутираме, без да се нападаме много страшно един друг?

Много съжалявам, че не знаех за събитието. Истината е, че разбрах постфактум. Гледах записа по-късно. Струва ми се, че това с дискусията е голям проблем в българското общество. Не само по този случай. Ние изобщо не сме научени да дискутираме качествено, а това би трябвало да се учи.

Може би е не по-малко важно от добродетелите, защото да умееш да изслушаш чуждата позиция и да умееш да потърсиш пътя за среща някъде между собствената и чуждата позиция, е сред най-висшите умения на съвместното живеене. Ние живеем все пак с различни хора около нас и трябва да знаем как да общуваме. 

В продължение на десетина години организирахме всяко лято Международно лятно училище по религии и публичен живот в Пловдивския университет. Пристигаха хора буквално от цял свят – от Япония и Индонезия до Канада и Африка, представители на всякакви религии. Обсъждаха се различни неща, идеята беше как да живеем с различието.

В началото на XXI век религиозните конфликти на Балканите бяха ужасно изострени и с помощта на колеги и на фондация CEDAR, която възникна като реакция след войните в бивша Югославия, си зададохме въпроса как да живеем с другите.

Имахме две правила: първото е, че никой няма монопол над страданието, тоест никой не може да претендира, че той е най-голямата жертва. Нито дори евреите. Самите организатори са евреи и точно на тях им е най-трудно да удържат тази позиция.

А второто беше, че не можеш да отсъстваш от нищо. Ти трябва да бъдеш с другите през целите две седмици, в които се правят най-разнообразни неща. Едно от тях беше съвместно посещаване на религиозни храмове. Пловдив е прекрасен терен за подобни обиколки. Бяхме навсякъде – в месджидите [молитвени домове – б.р.] в „Столипиново“, в синагогата, в арменската църква, в протестантски храм, в православен, в католически…

И докато сме в арменската църква, става участник от Турция и казва: „Искам да се извиня от името на моята държава за геноцида, който е извършила.“ Стана след него арменският поп, обърна се към него на турски, нарече го „приятел“ и започнаха да си говорят като стари приятели. 

Имали сме случаи да пристигнат в една и съща година участници от Сърбия и Хърватия. В началото си говорят само на английски, защото твърдят, че въобще не се разбират – те са съвсем различни, поне така заявяват. А накрая пеят заедно песни и се разделят като приятели.

Възможно е човек наистина да намери начин и подход. Да, много е сложно, изисква сериозно научно отношение и голяма инвестиция на време и на усилия. Изобщо не изисква формални правила. Не е случайно, че тази наша инициатива не намери подкрепа. Всеки път я правехме на магия и почти за без пари. Никой не можеше да повярва, че е възможно. Но такъв модел съществува. Той беше усвоен например в Япония, в някои държави в Африка, в Индонезия – там възникнаха такива академии. В България тя, за съжаление, замря. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/razgovor-za-obrazovatelnata-sistema-kakvato-iskame-da-bude/

След дълги разговори за непродуктивното изучаване на чужди езици потърсих представители на онези образователни структури, към които се обръщат родителите, когато търсят качествено чуждоезиково обучение. Това са занимални, езикови центрове и частни училища. Разговорът ни с Ирина Мартинова, Мария Караиванова и Смиляна Димитрова логично се разшири и излезе извън темата за ученето на език, но бяхме единодушни – всичко е възможно дори при сегашните не съвсем оптимални условия. Вижте как може да бъде.

---

Вас ви има до голяма степен защото образователната система не смогва. Ние нямаме достатъчно места в училищата в големите градове, затова имаме огромни класове и учене на смени. Занималните на практика съществуват само за съвсем начален етап. Езиковото обучение е на все по-ниско ниво, изглежда, се обсъжда и намаляване на часовете по чужд език, а от езикова гимназия се излиза с ниво В2, което е абсолютно недостатъчно, като се има предвид, че в университетите в Австрия и Германия например се изисква ниво C1. Защо правите това, което правите? Бизнес ли е?

Смиляна: Образователната сфера в България е последното място, на което се търси икономическа полза, и между другото, в много други държави също няма такава, защото с труда си в образователната система не произвеждаме продукт, носещ финансова печалба, която да се връща към нас. А всъщност за да се развива добре образованието, както и всичко друго, има нужда от финансиране – това трябва да бъде политика на държавата. Докато тя не вижда смисъл качествено да образова гражданите си, няма как образователната система да се самоиздържа, независимо под каква форма. 

Според мен съществуват все повече алтернативни и допълнителни форми на образователни структури, защото толкова е изчезнал фокусът защо го има това училище, каква е целта му, какво се прави в него, че оттам нататък всичко по пътя е обезсмислено.

Няма яснота какво и защо правят децата в часовете. Системата и формата на преподаване са създадени преди столетия и през XVII век са били действително иновация, която позволява достъп до образование на много по-широк кръг от населението. От него се възползва и индустриализацията, като тази форма спомага за подготовката на така необходимата тогава работна ръка. Вече живеем в абсолютно различна реалност, а в същото време подготвяме децата за тази нова реалност по онзи стар начин. И са малко хората, които си казват: „Това не върши работа.“ 

Мария: Нашия езиков център го има също извън въпроса за икономическите ползи, защото такива на практика почти не съществуват. Има ни заради ефективността на методите, които използваме. Остарелите методи все още са ежедневна практика в училищата – например Grammar-Translation Method, който е въведен през XIX век, за да могат да се четат и превеждат текстове на класически езици. В съвременния свят обаче всички виждаме колко бързо се променя всичко, децата вече са различни, дори не са като тези отпреди пет години. Ето защо да ги караш да преписват и да превеждат текстове е съвсем различно от преподаването на умения за комуникация на съответния чужд език. 

Стартирахме занималнята, защото искахме да предложим спокойна среда на децата, възможности за изграждане на умения, необходими за живота в XXI век, възможност за подготовка на учебния материал след училище и преди всичко да освободим семействата от задължението да учат с детето вкъщи. А и заради търсенето от страна на родителите, защото всички знаем за училища, в чиито занимални с 35 деца сборна група работи един учител, който няма как да се справи качествено с този брой ученици. Често чуваме и от децата, че при нас е много спокойно, и те не искат да тръгват по обяд за училище. 

Значи, получавате доверие. Никой не е задължил вашите ученици и родителите им, те идват по собствено желание при всяка една от вас. 

Ирина: Да, точно така. Наскоро чух от наш ученик: „Ех, да можеше ученето на немски в училище да е толкова интересно! Там е скучно, а тук е готино. Трябва да се замислим за начина, по който преподаваме.

Смиляна: Ние всички, на първо място, осигуряваме среда, в която децата се чувстват добре. Защото тайната на успешното учене е отношението. Тук преди всичко говоря за емоционалната среда, едва след това за физическата, която също не е маловажна. За да се развива едно дете, то най-напред трябва да е в save mode, в безопасна среда. Когато детето се чувства прието, на сигурно място, и са задоволени базовите му потребности, тогава то се отваря да учи и да развива потенциала си.

Много пъти сме си говорили какво трябва да се промени в образователната система, каква е нормативната рамка, която ни пречи. Няма такава.

Когато работиш с други хора, особено с деца, особено в ролята на учител, е много важно ти самият да бъдеш балансиран, стабилен и емоционално интелигентен. Ако не показваш уважение към детето, няма как да изискваш от него уважение. Ако ти не се държиш с него като с личност и не спазваш същите правила, които изискваш от него – не става. Ние възпитаваме чрез поведението си, не само чрез думите си. 

Наистина ли е неефективно изучаването на чужд език в повечето български училища?

Мария: Редовно когато децата идват при нас в частната занималня и се стигне до домашното по чужд език, виждаме, че основното е да преписват текст или думи. Един от най-фрапиращите случаи беше, когато второкласничка дойде с 14 нови думи по испански и трябваше всяка дума да бъде написана по 10 пъти, което е 140 думи. Аз карам шестокласниците по време на тестовете за умения за писане да ми напишат между 80 и 100 думи. Това дете във втори клас трябваше да напише 140 думи, плюс да си напише домашното по математика, плюс да си напише домашното по български. Сами можете да си представите едно дете във втори клас каква скорост на писане има, колко време му отнема това домашно и после колко запомня от правописа на тези думи.

Защо писането на думи не помага? Защо вашите ученици например не пишат думи по пет реда?

Мария: Нашите ученици пишат думи, но не ги преписват. Защото преписването на думи по Х на брой пъти прескача цялата фоник система, която е много естествен начин за децата да научат буквите и четенето на английски език. Фотографското запаметяване чрез повторения как се пише всяка дума няма същия ефект и не включва необходимия мисловен процес, ако изобщо включва някакъв. Нашите ученици пишат думи в различни видове контекст, в който сами трябва да изберат коя дума как да използват. Включваме разнообразни игри, като скрабъл, магнитни буквички и други, които извеждат писането извън стандартния формат на листа и химикалката. Постепенно децата откриват, че да се чете и пише на английски е забавно и не е страшно. Имаме първокласници, които вече четат на английски. 

Ирина: Езикът се учи в неговата структурна цялост и никога една дума не може да бъде изолирана, защото тя не съществува никъде така, освен в речника. Нито една граматика или пък дума не може да бъде самоцел. Те са само начинът да изразим това, което искаме да кажем. В Гьоте-институт учим чрез конкретни действия – искам да поръчам нещо в ресторанта, значи уча цялата фраза: „Бихте ли ми донесли…“ или „Моля да поръчам…“. Автоматизацията, запомнянето на тези структури допринасят за запомнянето и на думите. Знаете ли колко пъти трябва да бъде срещната една дума, за да бъде запомнена? Преди години се твърдеше, че е 76 пъти. Най-актуалните невродидактически проучвания обаче показват, че думата трябва да бъде употребена 100 пъти, така че тя никога повече да не излезе от главата ти.

Смиляна: Дори в българския език не вадим думата просто така, а по-скоро я включваме в контекста на цялата речева ситуация. Невролозите казват, че за да запомниш нещо, трябва да направиш нови връзки в мозъка си. Не правиш никакви връзки, пишейки механично една дума. Да не говорим за децата, които имат да напишат думата 10 пъти и пишат 10 пъти първата буква, 10 пъти втората и т.н. Виждала съм и два химикала, залепени един за друг, за да пишат наведнъж на два реда. Дори самите деца показват, че това е абсолютно губене на време, и търсят всяка вратичка, за да го заобиколят. 

Често чувам от родители: „Ние едно време, като правихме това в училище – и какво ни е станало?“ Наясно са, че е имало години наред безсмислен труд, например преписването на думи, но факт – какво пък толкова ни е станало на нас и защо да не продължаваме така, както си е било досега…

Ирина: Това ни отне възможността да се научим на критично мислене. А то е много важно.

Ние бяхме научени да преповтаряме, но не и сами да произвеждаме, което дава отражение в цялото ни общество. 

Мария: Преписването на думи и на текстове кара децата да чакат нещо наготово да се случи с тях. Те не са проактивни и този процес ги лишава от развиването на всички мисловни умения, на които всеки един от нас би бил способен, а именно критичното мислене, творческото мислене…

Тези умения са вписани във всички нормативни документи като цели на образованието. Погледнете държавните образователни стандарти.

Мария: Как точно се развива критично мислене с преписване? И още повече – съвременните деца са заобиколени от езика. Деца в IV и V клас владеят английски по-добре от изискваното от тях ниво в училище. Защото те имат много по-обширен достъп до езика посредством медии, хобита, музика, филми. Вече говорим за мултимодалност при ученето на чужди езици. Освен четене, писане, слушане и говорене включваме и гледане на видеа, постери, шрифтове, мемета и всичко останало, което носи смисъл в комуникацията.

Децата комуникират свободно, разбират дори мемета, в които е заложен хумор – те го схващат, това е усвояването, живеенето в езика. Основната цел на ученето на който и да било език всъщност е комуникацията. Тя при преписване не съществува. Познавам петокласници, които си говорят и пишат в чатовете на английски. А в училище им дават да преписват думи. После се чудим откъде идва невниманието в час, говоренето, така дискутираната „лоша дисциплина“. Това често избива в междуличностни конфликти с учителя. Който от своя страна трябва да е емоционално стабилен, за да реагира адекватно.

Смиляна: Правя стъпка назад и си припомням любим цитат, че детето всъщност учи това, което прави. Ако аз преписвам думи, се уча да преписвам думи. Ако гледам как някой решава задачи, се уча да гледам как някой решава задачи. Тук въпросът отново е какво целим с определени упражнения или начин на учене. При нас освен часовете, в които децата учат граматика и правопис, имаме часове с нейтив спийкър, в които децата са свободни да разговарят на различни теми. Там не се обръща толкова внимание на правилната граматика, а се учиш да комуникираш, да разбираш. Ето го и повтарянето на думи, но през изживяването. Граматиката също си идва на мястото с практика. Имаме и специален предмет – сценичен английски. В него децата използват езика в съвсем различна ситуация. Не ограничаваме учителите с конкретен учебник. Моята дъщеря вече трета година има веднъж седмично едно и също домашно по английски – есе от определен брой думи на всякакви теми от живота, които са свързани с възрастта ѝ и с нещата, които я вълнуват. 

Всичко това е много хубаво, но какво става в голяма група, каквито са повечето класове в училищата?

Ирина: Има как да се работи в много големи групи. Има методика и дидактика, която владее голямата група, но пак стигаме до квалификацията на преподавателите, които трябва да знаят как става, с какви форми, с какви методи и тук апелът към университетите, които подготвят тези кадри, е да се ориентират към модерните практики на преподаване. Които, за съжаление, едва сега си пробиват път и не са основна част от университетското образование. Те могат да бъдат придобити алтернативно, след като вече си учил няколко години филология. След това започваш да учиш как всъщност да преподаваш.

Смиляна: Да не забравяме, че в училищната система има страшно много преподаватели, които са специалисти в областта си, но не знаят как да преподават. И това, че са взели една педагогическа квалификация за един семестър и са минали някаква дидактика набързо, не ги прави в никакъв случай добри преподаватели.

Когато търсим диалог с образователната система, много често насреща ни цитират наредби. Коя е наредбата, която забранява по-адекватни образователни действия? Вие правите ли нещо забранено?

Смиляна: Не съм съгласна, че съществуващите наредби налагат крайни ограничения. Че има безсмислици, че има противоречащи си наредби, е безспорно. Има някои спънки от нормативната уредба, но също така бих казала, че през годините много от ограниченията отпаднаха, например тези за разпределението на учебен материал, промяната на норматива часове от седмична на годишна база и т.н. Тоест ако има желание, има как в настоящата нормативна уредба да се правят нещата по смислен начин. Частните училища са доказателството за това.

Според мен проблемът е другаде. Той е в нас, хората. От една страна, имаме онази част от учителите, които са решили, че това е удобна професия, защото си тръгват уж на обяд, и някои действително така правят – влизат в клас, изпяват си урока и си тръгват. Все едно да си спортист, който не тренира, а само се явява на състезания. От друга страна, имаме родители с различни, често дори противоречащи си изисквания и очаквания и вместо да са партньори в образователния процес, създават конфликт, от който страда най-много собственото им дете. Може би защото са загубили доверие в системата – аз не ги упреквам. Моята роля като педагог е не само да подпомагам и развивам децата, а и да създавам доверена връзка с техните родители. И в това се включва непрекъснато да усъвършенствам себе си. А колко по-удобно е да не правиш нищо различно, криейки се зад ограниченията на системата.

Ирина: Давам ви пример с две преподавателки, които работят в общинско училище в по-малък град. От две години те са част от нашите преподаватели в Зелената диплома, с която може да преподаваш в Гьоте институт в цял свят. Преподавателките придобиха такава квалификация и казват: „Прекрасно е, че посещаваме от две години тези стойностни обучения, но абсурдът е, че вече не сме харесвани от колегите. Ние вече знаем как може да бъде и как не е в училище. Искаме да променим например подредбата на масите и столовете в класната стая, но не ни е позволено от директора. Математичката, която след това ще влезе в същата стая, започва да недоволства – тя не иска да има такива островчета, на които да се работи по групи, иска да преподава фронтално.“ Разбирате ли за колко елементарни неща трябва да се водят битки?

Вие идвате от стандартното средно образование в България и сте негови „продукти“. Какво ви направи различни?

Ирина: Знаеш ли колко пъти съм си мислила точно това? Знам как сме учили немски с таблиците, които трябва да бъдат наизустени – винаги таблици, винаги контролни, червени от горе до долу, които демотивират… При мен беше стечение на обстоятелствата, щастлива развръзка в моя живот, че все пак се занимавам с немски, противно на системата, в която съм и от която съм произлязла. Мотивацията е невидимата сила, която те тегли нагоре. Само когато се чувстваш приет, можеш мотивирано да преследваш своите цели, така че не е редно да си казваме: „Ама и ние просто излязохме от тази система.“

Мария:

Не искам да съм продукт на системата. Искам да мога да предоставя на децата алтернатива на това, от което сме излезли.

Когато ние бяхме ученици, за съжаление, нямаше алтернативи. Но след това, когато започнах да се образовам по педагогика, филология, други методи на преподаване и на учене, съм виждала примери, за които да си кажа: „Ето така трябваше да бъде, така е можело да бъде.“ Искам да бъда алтернативата.

Смиляна: Имах късмет с прекрасна начална учителка. След това имах късмета да съм в специализирана паралелка, в която най-важното беше математиката, а аз я обичам. След това имах късмета родителите ми да ме подкрепят и да отида в алтернативно образование, защото завърших художествено училище, в което нещата стоят доста по-различно от стандартната образователна система. Реших да се занимавам с образование, защото си мислех, че е суперяко, понеже моят път е бил такъв.

Моята баба е мечтала да стане учителка, за да дава на децата и да им помага. На мен учителската професия ми е била показвана от тази страна, от смислената страна.

Когато реших да се занимавам с образование и минах през различните му форми, първо започнах в частна занималня, после в държавно училище, където останах 4 години и от което си тръгнах силно огорчена. Тогава си казах, че ако се върна някога в образователната система, няма да е в никакъв случай в държавния сектор, защото искам да имам по-голяма свобода да направя нещата така, както е необходимо. Продължавах да се лутам, докато не създадохме училище, чиято основа беше да видим какво досега не работи и как би трябвало да работи.

Представете си, че сте насаме с образователната система. Можете да ѝ кажете всичко. Какво ще е то?

Ирина: „Научете децата на критично мислене. Задайте рамката в часа. Провокирайте децата, за да могат да мислят, а не да възпроизвеждат каквото учителят е изпял.“

Мария: Аз бих ѝ казала, че ѝ съчувствам за условията, в които е поставена, и се опитвам да я разбера, но тя също да се опита да бъде малко по-кооперативна и да не застава на нож с родители и с частния сектор. 

Смиляна: „Моля те, осъзнай се! Каква ти е целта? Постигаш ли я? Ти можеш повече! Трябват ти само малко желание и смисъл!“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chuzhdoezikovoto-obuchenie-v-uchilishte-maksimalno-neefektivno-za-da-e-udobno-na-vsichki/

Има една обществена тайна, която се обсъжда главно от родители на потърпевши ученици, но за съжаление, е стигнала до изключително малко учебни институции. И това – при положение че засегнатите от нея не са единични случаи. Става въпрос за чуждоезиковото обучение в цели три години от средношколския път на учениците в България – от 5. до 7. клас. Училищата като главни изпълнители на образователната услуга услужливо мълчат, въпреки че никоя наредба не забранява изрично да действат адекватно. 

Какво казват учебните планове?

В стотици училища в страната изучаването на чужд език започва във втори клас с 64 учебни часа за цялата учебна година – така както е предвидено в Рамковия учебен план. В трети клас часовете стават 96, в четвърти – 102. Общо за трите първи години изучаване на чужд език учениците разполагат с 262 учебни часа по първия си чужд език. 

В 5. и 6. клас часовете по чужд език на година остават по 102, в 7. клас са 108. Общо за трите години учебните часове са 312. Това е абсолютният минимум, предвиден в учебните планове, без да смятаме всички възможности, които предлага обучението по факултативен учебен предмет и избирателен учебен предмет, които най-често се използват за допълнителни часове по профилиращ предмет и чужд език.

2. клас	64
3. клас	96
4. клас	102
5. клас	102
6. клас	102
7. клас	108
ОБЩО УЧ	574

Оставяме настрани факта, че този пръв чужд език най-често не може да бъде избран свободно – все пак образованието не е концерт по желание и това ще ви бъде напомняно от почти всяко общинско училище, с което ви събере животът. Концентрираме се върху тези общо 574 учебни часа, или 22 960 минути. 

Да приемем, че първият чужд език на детето ви в училище е английски. Не сте имали възможността да го избирате, но и няма нищо лошо в това – това е съвременният универсален световен език. 

В края на 7. клас се очаква учениците да са достигнали ниво А2. Общият брой на часовете през годините, разделен на 120 (колкото е нормативът за изучаване на материала за едно ниво), надвишава сумата от продължителността на общо 4 нива, но да приемем, че грубо отговаря на нея. Да обобщим: в програмата, заложена от Министерството на образованието и науката (МОН) се приема, че са нужни 6 учебни години за 4 нива (А 1.1., А 1.2., А 2.1. и А 2.2.). Това обхваща приблизително възрастта от 8 до 14 години. 

Покриването на ниво А2, разделено по четирите компетенции, които са заложени и в учебната програма на МОН, означава следното:

• Говорене: умения за говорене в опростени ежедневни ситуации в магазини или учреждения, основни форми на поздравяване, заговаряне, обръщение; изразяване на чувства като страх и радост по много семпъл начин; умение за кратки, прости и ежедневни телефонни разговори.
• Писане: умения за много базова лична кореспонденция, пощенски картички или имейли; в официална кореспонденция – умения за обръщение, поздравяване, отправяне на молба или благодарност; попълване на прости формуляри с лични и професионални данни.
• Слушане: разпознаване на темата на разговор; разбиране на прости указания в ежедневни ситуации (упътване, разпореждания от лекар); грубо проследяване на проста ежедневна история или на кратки и ясно произнесени радиотекстове за ежедневни събития – например прогноза за времето.
• Четене: разбиране на прости указания, ако са стъпково структурирани и са подкрепени с илюстрации; разбиране на кратка и просто построена история; разбиране на табели на публични места; разбиране на основна договорна информация – срок, цена, валидност; разбиране на кратки ежедневни информиращи текстове от етикети; разбиране на основна информация от кратки обяви или дописки в медиите.

Кога трябва да започне обучението по чужд език?

Въпреки че съвременните изследвания разширяват успешния период за научаване на чужд език до около 17-годишна възраст, те затвърждават тезата, че за да се достигне най-високото ниво на владеене, е препоръчително човек да започне преди десетата си година. Тогава дяловете от мозъка, които са основна движеща сила за езиковите ни умения, преминават през пиковия си период на продуктивност. През началния етап на образованието способностите на децата в познавателните процеси, творчеството, дивергентното мислене са в оптимално състояние. 

Множество изследвания доказват, че е възможно да има първични явления, например промяна на произношение или синтаксис от езици (език 1 към език 2 и обратно), но те са само временни и не влошават владеенето на първия език. По-важното е доказателството, че владеенето на повече от един език подобрява не само езиковите, но и когнитивните способности. Така двуезичните хора показват по-добри изпълнителски умения (executive functions) – това е когнитивният процес, който организира мислите и дейностите. Тези хора са по-способни да работят в многозадачен режим, имат по-добро внимание и концентрация, по-успешно филтрират информация. Установено е и че владеенето на повече от един език в по-напреднала възраст забавя или спира когнитивния упадък.

Накратко, от биологична гледна точка в периода от 6 до 13 години е най-ползотворно да се въведе чужд език. 

Децата в този период могат да разбират чуждия език наравно с родния си в петте основни умения – четене, писане, слушане, говорене и мултимодално учене (филми, видеа и извличане на информация от тях). Едно прелюбопитно изследване дава отговор на въпроса коя е най-подходящата възраст да се започне изучаването на английски език като чужд, за да се достигне до ниво на майчин език: най-късно на 10.

Освен силната биологична обусловеност на ученето на чужд език съществува и социална – заради технологии, музика, игри, пътувания, изобщо всичко, което ни заобикаля в света. Много от децата на 80-те и 90-те години на миналия век си спомнят комичното прохождане в английския език с ваденето на текстове на песни, сублимирали в изпълнението на небезизвестната песен на Марая Кери – „Кен лий“. 

В днешно време достъпът до автентичния съвременен английски език е буквално навсякъде – социални мрежи, недублирани телевизионни канали, приложения за телефони и таблети. Светът е съвсем различен и децата (често и абсолютно неконтролирано) проговарят едновременно на майчиния си език и на поне още един, най-често именно английски. Добавяме и възможностите за пътуване, за живеене на различно от родното място, смесените бракове, многоезичната семейна среда – все повече деца са билингви от раждането си. И не на последно място, ранното чуждоезиково обучение е една от първите грижи на почти всички родители. За справка може да се огледате колко широка палитра от услуги се предлагат в частния сектор, когато става въпрос за чуждоезиково обучение. Именно защото това е бъдещето. Но то още не е влязло в държавната образователна система. 

Харизаният кон

Училищното образование в България е задължително и безплатно. Това обаче някак автоматично започна да означава, че ползвателят му няма право на претенции за качеството. Ако имате късмет, ще попаднете на учители, които си обичат работата. Може обаче да нямате този късмет и трябва да слушате как образованието „не е концерт по желание“ и ако искате нещо различно, „отидете в частно училище“. Не знам дали директори и учители си дават сметка за собственото си омаловажаване, когато предлагат този единствен според тях изход.

Харизаният кон всъщност чисто регулационно (закони, наредби, програми и всички мерки, посочвани винаги като ограничителни) е много гъвкав. И това го доказват десетките частни училища, които са задължени да спазват същите тези регулации, но предлагат много по-качествена услуга. 

Ако влезете в произволен 5., 6. или 7. клас, ще установите, че една представителна част от класа владее чуждия език на по-високо ниво от това, което изисква годишната учебна програма от него. Децата, които са минали през езикови школи от малки, гледат вече филми без дублаж или субтитри, четат и общуват свободно на английски език, са длъжни да минават отново през материал (граматика и лексика), който владеят добре отдавна. Детето няма право да бъде освободено от този час. Може единствено да се надявате учителят да прояви разбиране и да се споразумеете ученикът да участва във всяко писмено и устно изпитване, но в регулярните часове да си носи работни листове от извънучилищното си обучение и кротко да се упражнява по тях, вместо да повтаря това, което вече знае. Тоест да използва разумно огромното количество часове. 

Ако това изключително рядко щастие не ви се усмихне, то ще преминете цялата йерархия до директора, за да ви бъде обяснено, че има програма, има наредба и вие сте никой да искате специално отношение.

Ако позволим на един, ще дойдат и други, които ще поискат същото.

Уви, никой не си задава въпроса, ако дойдат повече от петима с едно и също питане, проблемът в тях ли е, или е извън тях? Естествено, образователната система не вижда проблема в себе си. Най-често отношенията между по-напреднали езиково ученици и преподавателите им ескалират в междуличностни конфликти и наказателни оценки, за да „се вземе в ръце“ многознайкото. Не помагат дори доказателства като външно оценяване на олимпиада или на официален езиков тест (IELTS, TOEFL, Cambridge Certificate).

Така повечето родители са се научили да не се намесват и да не търсят варианти за регулиране на тези чисто пропуснати шансове предвид броя на часовете, а децата се научават да си мълчат и да изпълняват безсмислени упражнения, които не водят до напредък.

МОН всъщност залага един минимум знания в учебните си програми и никъде не пише, че той не може да бъде прекрачван, напротив. Никой обаче не може да ви отговори на въпроса, ако има проверка и тя установи, че 1/3 от класа всъщност е на по-високо ниво, какво ще последва. А като родители, плащащи за неефективността на образователния модел (защото този пропуск бива наваксван с частни уроци и школи), бихме имали пълно право да пожелаем качествена услуга. 

Не съществува наредба или каквато и да било административна пречка, която да забранява разделянето на класове и събирането на ученици от различни класове в отделни групи според етапа на уменията им. Така както се прави в много гимназии междувременно, в които още в началото на 8. клас децата преминават през тест за установяване на актуалното ниво на владеене и класовете биват разделени на групи за часовете по чужд език. 

Ето как би могло да изглежда това на пръв поглед сложно нещо в реалността

Вместо входно ниво в началото на учебната година, на учениците се прави тест за нивото на знания. Всеки учител по английски език би могъл да назове поне няколко такива теста, които са общовалидни и определят кое ниво е подходящо за конкретния обучаван. В даден випуск, състоящ се от повече паралелки, един учител е недостатъчен, винаги са най-малко двама, които си разделят класовете. Ако приемем, че говорим за средношколски етап, от 5. до 7. клас, то тези учители са с нужната квалификация, за да могат да преподават на различните нива.

Представете си как тези Х на брой паралелки започват да имат нещо повече от съседските взаимоотношения на засичане по коридорите – децата разширяват социалния си кръг, опознават се по-отблизо, работят в различни групи. Естествено, за учебната програма ще е по-лесно, а за учениците ще е много по-полезно, ако езиковите часове станат блокови – най-малко по два учебни часа. Така пък и учителите ще имат спокойствието да разгънат преподаване, затвърждаване и упражнение в един учебен ден. На кого би навредило това? 

Ако още във 2. клас сте наясно, че знаете повече от другите и няма нужда да учите по предмет Х, за да изкарвате похвали и добри оценки – честито! Вие още на 8 години започвате да заучавате грешно поведение при учене. Няма какво да ви мотивира, нищо не ви предизвиква, всичко, което ви преподават, е вече чувано и виждано – нищо ново. В голяма степен е вероятно да запазите тази самоувереност дори когато тя няма да отговаря на истината.

А децата, които не са учили до този момент чужд език? Не познават буквите, не знаят нито една дума. Те по всяка вероятност ще са малцинство и ще трябва да се учат в среда, в която повечето им съученици въздишат с досада. Ако си представим света от тяхна гледна точка, то има вероятност той да изглежда така: „Всички знаят всичко, само аз съм глупав и не мога нищо.“ Излиза, че сме създали всички предпоставки едно дете да намрази цял предмет, а защо не и генерално всички чужди езици – чували сте „не е моето“ и „на мен не ми вървят езиците“, нали?

Не му липсват наредби на българското образование. Липсва му желание. Човешко отношение. Внимание. Комуникация без назидание. 

И ще му гледаме зъбите на коня – няма как, дали сме му най-ценното си. Дори и да ни захапе, пак ще търсим начин да го погалим и да му кажем, че не е лош той, просто не са му показали, че може и с добро.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как? Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ на Донка Дойчева-Попова ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kakvo-e-diskalkulia-i-zashto-nikoy-ne-i-obrusta-vnimanie/

Добрите умения за смятане са поне толкова важни, колкото и добрите умения за четене. И това далеч не важи само за годините, които прекарваме в училище, а се разпростира върху целия ни живот. Хората, срещащи затруднения при смятането, имат по-трудно ежедневие (при пазаруване, при паркиране и при множество действия в работата и в свободното си време) и същевременно са силно ограничени в избора си на професия.

Какво представлява дискалкулията?

За дискалкулия говорим, когато човек среща затруднения още при първите стъпки в аритметиката – събиране, изваждане, умножение и деление. Това означава, че дискалкулията е стабилно в развитието си разстройство, което в повечето случаи започва много рано, още в детската градина, и остава непроменено до напреднала възраст. 

В Международната класификация на болестите намираме дискалкулията в група F81: Специфични разстройства на училищните умения, F81.2 Специфично разстройство на аритметичните умения. В DSM (Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders) тя е под номер 315.1 – „С нарушения в математическата грамотност (разбиране на числа, запомняне на аритметични факти, точно или плавно смятане, точни математически разсъждения)“.

От неврокогнитивна гледна точка дори елементарното смятане е сложен процес. За него ни е нужно цифрово познание. Цифровото познание обхваща всички мисловни процеси, които засягат разбирането и преработването на числата (произнесени числа; числа, записани с арабски цифри), както и процеса на смятане (наум или писмено). Цифровото познание (когниция) се различава в множество аспекти от останалите когнитивни процеси и френската изследователка Мари-Паскал Ноел проследява следните три аспекта на числата:

• те представляват определен аспект от реалността – става въпрос за големина, съответно и за сила;
• обект са на специфични мисловни процеси, например смятане, сравняване на големини, равенства и т.н.;
• могат да бъдат представени по различен начин, например числа, написани с арабски цифри; написани с думи; написани с римски цифри и т.н.

Същевременно, когато говорим за числа, според Станислас Деан имаме предвид различни видове кодиране:

• аналогово представяне на величини: сравняване на големини, поредност, преценяване, симултанно разбиране;
• визуална арабска форма на числото: четене и писане на числа, многоцифрени операции, равенства;
• вербално-фонологична форма на числото: писмена и вербална входяща и изходяща информация, броене, събиране, умножение и т.н.

Това показва, че дори само едно липсващо звено в необходимите за смятането взаимовръзки може да причини трайно спиране на процеса на разбиране на математическите действия. 

Любопитен пример от действителността

Б. е във втори клас и е с диагностицирана дискалкулия. Вече сме имали няколко срещи, но още не мога да разбера основната причина да не може да борави с числата над 10. Използваме специални материали (познати от Монтесори), в които единиците са кубчета, а десетиците са пръчица от десет кубчета. Показвам количеството за 11 и построявам кубче върху пръчица, казвайки – „Виж, направих думата – един-на-десет – единадесет!“. 

Б. се ококорва и след кратък размисъл признава: 

Аз не знаех, че тази дума означава това! Може ли да пробваме и с другите думи?

Така установих, че детето е научило думите за числата от 11 до 19 като думи на чужд език, без да е разбрало значението им и без да може да си ги представя количествено. Доверието, което бяхме създали в предишните ни срещи, помогна на Б. да сподели с мен нещо, от което се е срамувал, защото е виждал, че съучениците му се справят, и за което не би се сетил, дори да попита. Защото как питаме за неща, които не знаем, че съществуват?

Откъде (може да) идва дискалкулията?

Причините за дискалкулия са доста разнообразни. Тя може да се дължи на невробиологични предпоставки, например заболявания, доказани като генетични нарушения – спина бифида, синдром на Уилямс, хромозомни дефекти, засягащи Х хромозомата. 

Все още са малко, но съществуват изследвания, които доказват различната структура на мозъка при хора с дискалкулия. При тях са намалени нервните пътеки, които свързват париеталните дялове помежду им и със задната част на слепоочния дял (темпорален), която участва във възприемането на визуално представени обекти и написани думи. Доказана е намалена активност на теменните дялове (особено на интрапариеталната бразда) при задачи за сравнение на големини, сравняване на числа и при смятане. Доказано е също, че сивото вещество в интрапариеталната бразда и околните области е с по-ниска плътност при диагностицирана дискалкулия.

Интересен е и генетичният компонент на това разстройство. При еднояйчните близнаци има 12 пъти по-висок риск, ако единият от близнаците е с дискалкулия. При двуяйчните този риск е 8 пъти по-висок. При братя и сестри, от които само един е засегнат, има 5 до 10 пъти по-висок риск и някое от другите деца да покаже същия дефицит. Това говори изцяло в подкрепа на невробиологичните причини за дискалкулията. 

И все пак никое проучване не може да даде един-единствен правилен отговор на въпроса откъде идва дискалкулията, защото тя е хетерогенно разстройство. Рисковите фактори за нейната поява се крият в три основни полета.

Първото е на индивидуалните особености, които включват липсата на концентрация, нарушено внимание, памет, мотивация, вродени слухови нарушения и др. Децата със синдром на дефицит на вниманието (и хиперактивност) – СДВ(Х), например имат 2,5 пъти по-голяма предразположеност към дискалкулия – тук бихме потърсили причината първо в концентрацията и паметта.

Второто поле е училищната среда. Огромно значение тук имат методите на преподаване, личността на учителя, учебниците и помагалата, съучениците. 

Третата важна част е социокултурната и семейната среда, които, освен че влияят пряко върху психологическите компоненти от първото поле – на индивидуалните способности, – включват в себе си езиковото развитие, стимулите за учене, помощните средства и много други. 

Тези три полета се влияят взаимно и са силно зависими едно от друго. Ето толкова сложна е плетеницата, свързана с произхода на дискалкулията.

На всички гореизброени фактори обаче не трябва да се гледа като на предпоставки за дискалкулия, а като вероятност, като на рискови фактори, които биха могли да улеснят появата ѝ, но не водят непременно до нея.

Диагностицирането на дискалкулията е особено необходимо, защото специализираните тестове могат много точно да покажат дали е само временно, или трайно затруднение, към което трябва да се подходи индивидуално и специфично. Те също така помагат по-бързо и ефективно да се установят точните слаби места, към които да се насочи помощта. 

За съжаление, най-често дискалкулията остава скрита до IV–V клас, когато заради рязкото повишаване на трудността математиката става непостижима за децата, които по някакъв начин само са избягвали срещаните затруднения. Често родителите казват, че проблемът се е появил едва в V клас, а преди това детето е смятало съвсем добре. Това обаче не е така, защото детето не е разбрало или не умее да прилага техники и логика, които не е усвоило поради една или друга причина. Всеки учител и родител може да бъде нащрек за ранните признаци на дискалкулия, а някои от тях са следните:

• затруднения при класифициране – детето не може да намери общ признак и на основата на него да групира предмети;
• затруднения при серийност – невъзможност за времево проследяване на процеси, неумение да подрежда по височина, брой и т.н.
• липсващо разбиране за вариации – при разделянето на количество (например 5 камъчета се разделят на група от 2 и група от 3, но детето не разпознава, че количеството остава същото);
• несигурност или грешки при броене (62, 61, 60, 79);
• неяснота при пространствени, времеви и количествени изрази;
• затруднения в пространственото ориентиране;
• неразбиране на взаимовръзки (ако 6+2=8, то 8–2=6);
• липси при стойност и позиция (От какво се състои 10? Отговорът често е „едно и нула“.)

Какво да правим, ако сме учители на деца с дискалкулия?

Опитваме се да осигурим възможно най-позитивната учебна среда. Старайте се да не сравнявате децата едно с друго. Дайте им възможност да ви се доверят в личен разговор и да се почувстват разбрани. Дайте им да „пипнат“ числата – използвайте топчета, камъчета, разделяйте ги на групи и ги събирайте пак. 

Много важно е да визуализирате числата с позицията им на числовата ос. Опитайте се да създадете представа за отделните едноцифрени числа в главата на всяко от децата. Имайте предвид, че във всеки клас има поне няколко ученици с дефицит в математическите умения, и бъдете нащрек за тях. Тези деца се нуждаят от повече време за същото количество работа, затова се постарайте да го осигурявате при контролни и класни работи, а също и при външни оценявания. Не задавайте въпроса „Какво толкова не му разбираш, нали го обясних?“.

Какво правим, ако сме родители на дете с дискалкулия?

Подкрепяме и разбираме детето. Не го наричаме мързеливо или неставащо за математика. Защото, макар и да ни изглежда така (детето не иска да пише домашните си по математика или е избягало от час, боли го корем в деня на контролното и т.н.), това е единствената защита, която познава. То вече е научило, че дори да се старае, пак не се получава, затова се опитва всячески да заобиколи следващото неизбежно разочарование под формата на лоша оценка. Детето е развило вече коморбидно разстройство – освен че се затруднява, то има и страх от математиката, защото е натрупало негативен опит с множество неуспехи. 

Математиката, четенето, писането в детска възраст се асоциират с образователни постижения, водещи до по-добри оценки и съответно до по-добро образование (избор на учебно заведение). Доказано е, че в зряла възраст този избор има пряка връзка със социалния ни статус. 

Често казваме за някого или за себе си, че не ни бива в математиката, и така незабелязано създаваме впечатлението, че няма какво да се направи по въпроса. А това изобщо не е така. Дискалкулията не пречи да имаме съвсем нормален, дори успешен живот. Защото математиката далеч не е всичко, от което се нуждаем, но поне част от нея е неизбежна, за да сме пълноценни първо за себе си, а после и за света около нас.

Ясно ни е, че всички някак преминават през образователната система и излизат рано или късно от нея. Въпреки множеството доказателства, че затруднения от типа на дискалкулията имат пряко влияние върху бъдещия социален статус на засегнатия, както и върху професионалната му реализация, икономическия му статус, кредитната му репутация, включително и върху здравния му статус, то е наистина учудващо защо все още в България затруднения като дискалкулията са абсолютно непознати, но за сметка на това продължаваме да говорим за мързеливи деца.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/8-promeni-v-obrazovenieto-koito-mogat-da-se-vuvedat-i-bez-chakanata-reforma/

От десетилетия вече се обсъжда така необходимата реформа на образователната система у нас. Спорадичните мерки, които се вземат, много често са чисто административни и не засягат основния потърпевш от неадекватността на системата – самия ученик. Учители и директори обаче упорито не използват свободата, давана от сравнително широката рамка, в която могат да се движат при изпълнение на задълженията си. И всичко, което не е „предписано“ изрично, бива заобикаляно старателно като нещо отровно, като натрапен свободноизбираем час.

Блокови часове

Два поредни часа математика. Няма наредба, която да забранява това. Единственото изискване е да има почивка след всеки учебен час.

40-минутните часове са абсолютно недостатъчни, ако трябва да съберем в един от тях преподаване на нов урок и затвърждаването на новия материал. Оставането по-дълго в една тема (което препълнените учебни планове правят и бездруго невъзможно) е гаранция за по-голям успех. Учудващо, това се практикува в множество частни училища, които показват нагледно колко е ползотворно, но общинските и държавните училища упорито отказват да променят заучената формула за 7 различни учебни часа на ден. 

Член 2 от Наредба 10 от 19.06.2014 гласи:

Седмичните учебни разписания трябва да осигуряват условия за най-добро усвояване на учебното съдържание при най-малка степен на умора и опазване здравето на учениците.

А член 3, алинея 2 от същата наредба казва:

Учебните предмети в дневното разписание се подреждат в последователност, осигуряваща оптимална работоспособност.

Най-доброто усвояване и по-добрата работоспособност биха били една идея по-възможни, ако не трябва на по-малко от астрономически час децата да превключват в коренно различни сфери на знание. 

Трябва да признаем, че макар и минимални, все пак тук-там намираме взаимовръзките между отделните предмети в рамките на една учебна година. Дали не е време някой да се престраши и да въведе дни на хуманитарните науки и дни на естествените науки например? Само да не вземе да му хрумне да събира и учителите по тези предмети заедно, това вече би надскочило най-големите ни мечти. Но няма страшно, със сигурност някоя наредба го прави толкова трудно, че никой не си го е и помислял.

Подредба в стаята

Все повече училища успяват да осъвременят класните стаи и да приютят учениците в нови, по-леки и по-удобни учебни пространства. Рядко се прави обаче с мисълта дали новите мебели ще са от полза за работа в групи, дали ще са достатъчно мобилни, за да може да се разместват лесно, а още по-рядко зад избора им стои мисълта дали ще допринесат за учебния процес. Вече споменаваната плачевна учебна среда всъщност без усилия и без погазването на указанията в безбройните наредби може да бъде използвана за подобряване на работната атмосфера, за разнообразяване на видовете дейности и за радост на учениците. 

Реалността обаче показва, че учителите обичат все още да стоят пред класа, а не да са в центъра му. Разместването пък обикновено е само при проблеми с дисциплината. 

Нека учителите не се притесняват да бъдат смели и да разместят мебелите в стаята. Така и те самите ще могат да я погледнат с нови очи.

Носене на учебници

Учебникът е само ръководство, в което се съдържа рамката. Как точно ще преподадем един урок, е въпрос на желание и способности. Почти всички учители държат всяко дете да носи своя личен учебник, въпреки че това по никакъв начин не допринася за по-доброто научаване на материала. 

Вариантите тук са много и никой от тях не е забранен:

• организиране на комплект учебници, които да стоят в кабинета по дадения предмет;
• ползване на един учебник на чин – това е сериозно облекчение, ако се има предвид колко тежки са раниците на децата;
• разрешаване (поне от време на време) на използването на електронен учебник по време на час;
• изнасяне на урок без учебник – напълно е възможно учебникът понякога да остане неизползван.

Домашни от миналия век

Да научиш наизуст „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ в шести клас не е геройство, нито означава, че си разбрал стихотворението. Да не говорим за оценяването тип „до трети куплет за четворка“, което малко прилича на „550 грама Иван Вазов за 4 лева“. Децата могат да бъдат разходени по текста, може той да се свърже със съвремието – нещо, което е все по-нужно. А ако стихотворението толкова ги е впечатлило, те може и сами да пожелаят да го научат. 

Писането на думи по три реда като домашно по който и да е чужд език не води задължително до научаването им. Безплатни приложения като Quizlet например, където думите могат да бъдат вкарани във виртуални карти, със сигурност ще подтикнат учениците да заобичат по-силно и учителя, и чуждия език. На преподавателя ще му коства около 10 минути на урок, но пък ще може впоследствие да използва картите всяка година. В същото време децата ще са усвоили страхотна и доказана техника на учене, създадена през миналия век в Германия – Karteikarten.

Повече диалог, не само цифри

Оценката е цифра и тя е еднаква за всички, които са я получили. Получателите обаче са различни. Не бива цифрите да говорят вместо учителите. Би било добре преподавателите да се опитват да разберат какво друго има зад конкретното представяне на ученика. Може детето да не е научило, защото е уморено (защо?), защото е претоварено (защо?), защото нарочно не е научило (защо?). Не бива да се диагностицира моментното състояние, а това, което е довело до него. 

Полезни умения в часа на класа

Чудесен час, в който може да се изгражда истинска връзка между децата от класа и учителя. И това е час, който зависи само от вас – преподавателя. Може да се канят интересни гости, да се провеждат дискусии, да се покаже, че освен класен ръководител, учителят е просто човек като всички. Може дори децата да се водят на разходка. Нищо от посоченото не е забранено. 

В учебната година има 36 седмици, тоест 36 часа на разположение. Дори безумното разпределение за задължителните теми, които са почти идентични с тези от предходни години (тук посочвам темите за 7. клас), могат да излязат от калъпа на скучните монолози.

• Патриотично възпитание и изграждане на национално самочувствиe – 4 часа. Класните ръководители имат 4 часа да разкажат и покажат какво обичат в България и защо, при положение че са свободни хора и са избрали да са тук. Може да бъде поканен гост в час – някой, завърнал в България след години в чужбина. 
• Толерантност и интеркултурен диалог – 2 часа. Гостът от предишната точка може да разкаже как е живял в чуждата културна среда. Може да бъде поканен издател или преводач – едни от най-добрите културни посланици.
• Безопасност и движение по пътищата – 5 часа. Децата и класният застават заедно на кръстовище и търсят правилно/грешно. Ще има голямо разнообразие.
• Защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи; оказване на първа помощ – 5 часа. Чудесно време за първия истински курс по оказване на първа помощ. Има чудесни организации, които провеждат обучения по изключително интересен и достъпен начин.
• Превенция на насилието, справяне с гнева и с агресията; мирно решаване на конфликти – 2 часа. Може да бъде поканен психологът на училището или медиатор – нека разкажат за работата си. Може да се разучат техники за справяне с гнева, които учителят да предаде на децата.
• Превенция на тероризма и поведение при терористична заплаха; киберзащита – 2 часа. Варианти: гледане на филм, посещение с децата в полицията и разговор с полицаите.
• Превенция и противодействие на корупцията – 1 час. Лесно може да се покаже на живо какво е корупция, дори без да се политизира разговорът, защото, за съжаление, корупцията е навсякъде. Децата могат да бъдат провокирани да помислят как биха постъпили, ако: а) могат да променят законите; б) могат да дадат подкуп; в) ги хванат, че подкупват; и още, и още.
• Електронно управление и медийна грамотност – 1 час. Варианти за провеждане на часа: как работи електронният подпис или приложението е-здраве.
• Кариерно ориентиране – 1 час. Тук може да се отдели повече време, защото със сигурност има много остатъчни часове. Може да се проведе като посещение в различни производства или офиси, за да проследят децата процесите на практика и да наблюдават, макар и за малко, реалния професионален живот.

Изнесени уроци

Като говорим за разходки, няма час, който да не може да бъде проведен навън. Или с гости. „Уроците“ могат да бъдат поканени в класната стая или класът да бъде заведен при живия урок. Учителят има пълното право на това и никой не би трябвало да го спре.

Отношение

Ако учителите се отнасят с уважение към учениците си, ще получават същото от децата. Не бива да ги подценяваме или унижаваме. Нека всеки от нас се опита да си спомни какви сме били на тяхната възраст. А понякога не е лошо дори да им го разказваме. Да, може учителите да разкажат за себе си, когато са били на мястото на учениците, да ги спечелят за каузите си и да им покажат, че и те са хора и не са перфектни. Никой не е. Особено когато се учи. 

Наказанията рядко водят до добри резултати. Обикновено водят до страх и омраза. Викането в час от страна на учителите все още е широко разпространено явление, а директорите, които са наясно с тези членове на екипите им, най-често ги оправдават като силно емоционални или просто „с такъв тембър“.

Редовните контроли, които се провеждат вътрешно в училище или от външни експерти, често водят до това учителите да впрегнат цялото си въображение, да използват мултимедийната техника в клас, която никога не са докосвали, да направят интересен и полезен за учениците час, да са в добро настроение и да не повишават тон. 

В следващия учебен час обаче, когато няма проверяващи, всичко се връща постарому. 

Така учениците нагледно получават „най-важните“ уроци. Единият е, че всичко е привидно, за парлама. А другият – че не е нужно да се прави нищо извън задължителното, нищо по лична инициатива. А това възпитава ново поколение от непредприемчиви и незаинтересовани бъдещи учители, служители и членове на обществото, повечето от които няма да знаят, че е възможно да излязат извън строго задължителното. 

Каквото и да си говорим, колкото и чудесни програми да има, колкото и неизброими да са всички възможности, незабранени от наредби и закони, на първо място в инструментариума са самите учители. 

Когато оставят за малко учебника настрани и покажат ангажираност, когато се опитат да излязат дори със сантиметър извън задължителния минимум и въведат нов похват, когато просто се усмихват или простят чуждата грешка без назидание, тогава вече са спечелили класа си и са на прав път. И децата първи ще им го покажат.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/spokoyno-uniformata-e-prosto-teniska/

Учебната година започна преди по-малко от месец, но за много семейства подготовката за нея е финансова тежест, която остава дълго. Tвърдението, че образованието е безплатно, всъщност е лесно оборимо. Като се започне със задължителното облекло, мине се през безбройните помагала и учебни тетрадки, после през неизбежните и нужни училищни аксесоари и се стигне до парите, които се събират във всеки клас за каса. Така набъбва внушителна сума.

И ако за всички важни нужди, като раница, тетрадки и канцеларски материали, може да се разпрострете според вкуса и джоба си, то за помагалата и униформите нямате друг избор, освен да ги купите от единствените места на единствените цени, на които се продават.

Една касова бележка и много въпроси

Добре организираният родител, или по-скоро този, който си е извадил поука от предишен опит, отива да купи униформа още в края на август. Няма опашки, има по-голяма вероятност да намерите налични. Започват да пристигат произведените за тази учебна година униформи. При положение че това е бизнес, ориентиран силно към печалба, както ще видим, за мен остава загадка защо е толкова лошо планиран и защо куца изпълнението му. Редовно на 10 септември се извиват опашки и настава паника поради липсващи размери. Съответно се почва едно записване на телефони, за да бъдат информирани клиентите по принуда, когато пуснат размерите. Малко като с бананите в един минал век. Все пак е традиция, хубава или лоша – пазим я, както можем.

Тази година изхарчих 188 лв. за следните дрехи, части от униформата на детето ми:

• 2 бр. тениски с яка с къс ръкав
• 1 бр. тениска с яка с дълъг ръкав
• 1 бр. риза с дълъг ръкав
• 1 бр. вратовръзка
• 1 бр. суитшърт

Това е абсолютен минимум, но динамиката на прането в домакинството ни го позволява, а и нямам желанието да купувам изкуствено оскъпено облекло. Откъде знам, че е изкуствено оскъпено ли? Ето един експеримент, който го доказва. Изключих от търсенето си най-евтините магазини за дрехи и натрупах същите продукти в кошниците на два онлайн магазина – LC Waikiki и H&M. За същото количество идентични като модели дрехи, направени от същите материи, в единия бих заплатила 69,94 лв., а в другия – 122,84 лв.

Всяка година по това време от около 10 години насам родителите, потърпевши от високите цени на производителите, повдигат темата, написват се няколко статии за порочните практики на фирмите изпълнители, снимат се няколко репортажа и всичко приключва. 

Според чл. 263, ал. 1, т. 13 от Закона за предучилищното и училищно образование униформите се определят от педагогическия съвет на всяко училище. Много демократично в правилниците на училищата е записано, че общественият съвет на училището участва в обсъждането им, което е по-скоро застраховка за училището, че не е решило еднолично въвеждането им. Кога и как са били обсъдени униформите за вашето училище, е нещо, което трудно ще разберете и което явно не подлежи на актуализация, щом вече е прието.

Оттам нататък пътят към избор на изпълнител е тъмен и потаен.

Сравнението с Великобритания е неизбежно 

Там униформата винаги е била неразделна част от образователния процес и има може би най-дълга традиция. В днешно време тя е препоръчителна, но не задължителна в детските градини и задължителна в средното образование.

Момичетата непременно са с поли, а момчетата – с панталони в тъмни цветове – тъмносиньо и черно. Тениските може да са с логото на училището, но може и да са просто едноцветни (със свобода в избора на цвят), закупени от където и да е, с яка и стандартна кройка. Все пак е задължително да има поне елек или връхна дреха с логото. На по-късен етап е задължително ежедневното носене на риза и вратовръзка. Обувките са чисто черни, без цветно лого на марка производител.

Моята тазгодишна покупка във Великобритания би струвала 60,40 паунда, или около 140 лв., без да използвам свободата да купя тениски от конкурентен магазин и без лого.

За и против

Основният довод на защитниците на униформите е, че децата се сравняват и надпреварват кой е с по-скъпи и маркови дрехи, а униформите ги правят равни. 

Не знам дали сте забелязали, но сме в XXI век и тениската е последният от всички елементи, който някой би отбелязал при сравнение. На първо място е безспорно телефонът. После идват всичките му възможни аксесоари – слушалки, калъфи… Още през 90-те години на миналия век маратонките бяха отличителен знак за принадлежност към дадена група в училище. Все още е така. Добавяме очила, прическа, дънки, раница – общо взето, няма и едно нещо по децата ни, което да не позволява сравнение. 

Този довод се е самооборил отдавна. Лошото е, че никой от отговорните за това възрастни все още не го е разбрал.

Вторият любим довод на привържениците на униформите е, че те сплотяват и приобщават децата към общност. Не, една дреха не създава общност, най-много да направи всички да изглеждат като в цех за производство. Ако беше толкова лесно създаването на общност, то със сигурност щеше да бъде употребено вече на по-разумни места, на които има нужда от такава. Дрехата не е ценност, зад която можеш да застанеш и да браниш заедно с другите. Най-важното условие за общност е силната емоционална връзка. Но тя пък възниква по-сложно, отколкото поръчката на тениска с лого. 

Още по-слаб е аргументът за безопасност – че с униформите е по-безопасно и в училище биват допускани единствено деца от самото учебно заведение. Ако всяко дете има по няколко тениски, то е страшно лесно да услужиш с една на някого и той да влезе там, накъдето се е запътил. А и при закупуване на униформа не се изисква удостоверение за принадлежност към дадената „общност“.

Само ще отбележа и елемента на гордост, каквато според защитниците ѝ би трябвало да носи една униформа, без да го коментирам.

Искахме да стане хубаво, но стана като всеки път

От естетическа гледна точка униформите в много училища са еклектично решение, за което можем да си помислим, че се дължи на нарушение в цветовъзприемането на човека, който ги е сътворил. От наситеночервен цвят, през строгото разделяне на розово за момичетата и синьо за момчетата, бяло-зелено-червено, може и с шевици, които избеляват след второто пране, всички разновидности на лилавото или пък униформи, състоящи се от тениска с вратовръзка – геният на лошия вкус е бил във вихъра си.

Както много практики в училищата ни, и тази е с добри намерения и немарливо изпълнение. Пълната непрозрачност при избора на доставчик сваля от самото начало доверието в училището като институция. Да не говорим за утежняващите условия, които си позволяват отделни директори, например да се носи повече от един елемент от униформата. Наскоро в социалните медии се завъртя скандал с габровска директорка, която изисква от учениците да носят и тениска, и връхна униформена дреха. Какво става тогава с децата от социално слаби семейства, които разполагат с по едно от всеки вид? Безумните наказания варират от забележка до недопускане до учебния процес.

Най-ясният знак, който идва от самите ученици, е, че в гимназиален курс е почти невъзможно да се въведе трайно носене на униформа. Често учениците намятат ризата по време на час, а в останалото време тя стои на топка в чантите им. Общност може и да има, но приносът на униформата към нея е по-скоро в посока на колективното ѝ отхвърляне.

В същото време ученическата общност оформя свой вкус на обличане и често той е силно еднотипен. Ако минете в учебно време покрай някоя гимназия, ще ви направи впечатление как почти всички момичета носят къс топ, непокриващ талията, и спортно долнище. Момчетата са най-често в черно спортно долнище и черни дрехи. Съвременната униформа, избрана лично от тях. И така, въпреки че почти във всички правилници на училищата е записано какво облекло не е разрешено, то продължава да се носи. А самите училища са капитулирали и абдикирали. 

Член 30 от Конституцията на Република България гласи: „Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.“ Това, че педагогическият съвет и общественият съвет стоят един до друг в решението да има униформи, не го прави по никакъв начин легитимно и реално то е оспоримо във всеки един момент. За съжаление, всички знаем как би се отразило на един ученик, ако родителите му тръгнат по пътя на тази абсолютно смислена борба.

Остава въпросът кому е нужно унифицирането и обезличаването от ранна детска възраст. Точно тогава, когато е важно да разбереш кой си, да намериш пътя към това да се харесаш и да ставаш по-добър всеки ден. Със съдействието – а не въпреки – средата, в която си.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/mila-vakantsia-kude-si-kogato-nay-mi-tryabvash/

Ежедневието ни като възрастни най-често ни идва късо. Не остава време за почивка, освен за неизбежния сън, нямаме достатъчно време за семейството си и за нещата, които ни занимават извън служебните и ежедневните задължения. Да не говорим за време за себе си. 

За децата не е много по-различно: надпреварите в училище са безкрайни, а натоварването през учебната година – неимоверно. Часове, домашни, курсове и уроци, тренировки, състезания – от септември до юни. За някои ученици и след това. 

Къде е времето за приятелства, за хармония, за семеен живот с най-важното общо между нас – емоционалното, което ни свързва отвъд роднинството? Кога и как в тази въртележка можем да създаваме общи спомени, които да искаме един ден да предадем и нататък?

В България имаме дълга, дори прекалено дълга лятна ваканция, с която добиваме известна популярност. Тазгодишният доклад, който сравнява продължителността на ваканциите в страните от Европейския съюз, онагледява точно това – България е една от малкото страни, в които учебната година започва толкова късно, но за сметка на това пък е в групата на страните с най-непропорционално разпределение на ваканциите през учебната година. 

От години вече се говори усилено за реформа на образователната система. Уви, конкретни стъпки се предприемат на парче и без дългосрочен план. Вместо да откриваме топлата вода с опипване, бихме могли да почерпим идеи от положителния опит на други държави при разделяне на учебното време, разпределяне на материала за изучаване, въвеждане на микроетапи в учебната година. Това би я направило много по-компактна и регламентирана както за децата, така и за учителите.

Колко е важно да има ваканция?

Ежедневно по 6, 7, дори 8 учебни часа. Писане на купища домашни – за училище, за курсовете, за уроците. В събота и неделя може би по час-два повече сън, но и подготовка за поредната контролна работа. Всичко това води до стрес и претоварване. Ваканция не е просто весела дума от детска песничка и представа за морски вълни, тя е задължителното време за рестарт, от което се нуждаем всички. Особено децата.

Тялото ни не е създадено да издържа на постоянен висок стрес. Продължителното физическо и психическо натоварване води до физически и психосоматични оплаквания, най-честите от които са нарушения на съня, раздразнимост, стомашни неразположения, болки в гърба. 

Почивката е грижа. Тя ни кара да се чувстваме по-добре и е изключително важна за здравето ни. Също така важно е колко често почиваме, защото колкото по-уморени сме, толкова по-невъзможно става да си отпочинем. 

Едно от най-куриозните изследвания на тема почивки е на проф. Джонатан Ливав от Колумбийския университет. Заедно с колегите си той проучва каква е вероятността искането за пускане под гаранция да бъде одобрено от съдията. И стига до заключението, че ако сте сред първите трима, които биват обсъждани в началото на работния ден или след обедната почивка, то имате два до шест пъти по-голям шанс да бъдете пуснати под гаранция. 

Как почиват другите?

Германия

Член 25 от Споразумението между провинциите относно общата структура на училищното дело и отговорността на провинциите по образователните въпроси регулира продължителността на всички ваканции през учебната година. Ваканцията трябва да е 75 работни дни, с уточнението, че в Германия за работен ден се брои и събота, но тя не е учебен ден, затова тези 75 дни отговарят на 12,5 седмици. Поради големината на държавата и поради това, че с образованието се разпореждат провинциите, лятната ваканция може да се мести. Но не произволно, а стриктно по календар, какъвто има разписан до 2030 г. за всички провинции. 

Шестседмичната лятна ваканция е задължителна. В много училища за първите две и последните две от тези шест седмици има възможност срещу изключително достъпно заплащане децата в началния курс, чиито родители не могат да си позволят толкова дълга ваканция, да посещават лятно училище. Всяка година учениците имат и две седмици есенна ваканция, две седмици коледна ваканция, във все повече провинции има една седмица ски ваканция и една до две седмици великденска ваканция. Общо: около 13 седмици ваканция.

От Полша ни пише Николай Б., чиято дъщеря тази година е в VI клас:

Учебната година в Полша започва на 1 септември и трае до предпоследната седмица на юни. Това, което определено е различно от България, е междусрочната ваканция, т.нар. Ferie. Тази ваканция, която е скоро след зимната и е всъщност по-дълга, трае винаги две седмици и има четири различни начални дати в зависимост от областите в държавата. Иначе казано, между 15 януари и 25 февруари в няколко области учениците (и студентите) имат двуседмична ваканция. Предполагам, че това разделение е по чисто практически причини, защото сигурно ще си е главоболие, ако всички ученици и студенти в страната останат без занимание за две седмици. Особено за родителите на по-малките. Затова всичко е организирано по области и датите са зададени за години напред – има готов календар за тази ваканция до 2030 г. 

Иначе има няколко църковни празника, които са почивни: 6 януари – Тримата влъхви, 19 юни – Божието тяло. Светските почивни дни са: 11 ноември – Денят на независимостта, 1 май – Денят на труда, 3 май – Денят на конституцията. Често ако 1 и 3 май попаднат в една работна седмица, цялата седмица става почивна за децата.

Така в Полша лятната ваканция е 10 седмици, следвана от зимната, която е две седмици, след която идва междусрочната от две седмици, после великденска от една седмица. Общо приблизително: 14 седмици ваканция.

Приближаваме се още повече до България и сме в Румъния. 

Корина има дъщеря в гимназиална възраст и ми изпраща календара за предстоящата учебна година. Тя започва през втората седмица на септември и продължава до предпоследната седмица на юни. Разделена е на 5 модула както ги нарича, всеки от които завършва с едноседмична ваканция. Зимната ваканция е изключение – тя е двуседмична. Тази цикличност, която дава голяма сигурност и обозримост на учебния процес, включва и разделение на учебния материал на тези части. Сигурно е страхотно да развиеш още като ученик умението да планираш и да боравиш с времето си и с работата, определена за това време. 

Започваме да броим:

• 11 седмици лятна ваканция
• 5 седмици междумодулни ваканции

Общо: 16 седмици ваканция!

И се оказва, че дори не е трябвало да обикалям толкова далече, защото в България имаме може би най-чудесния и практичен (да не говорим за полезен) пример. Той е на Френския лицей в София, от чийто календар е видна следната учебна година:

На всеки 8 учебни седмици има две седмици ваканция. Лятната ваканция е два месеца (9 седмици). Общо: 17 седмици ваканция!

Говорих с родител, чиито деца посещават Френския лицей, и не можех да скрия завистта си. Регулиран учебен процес, целодневен режим, но обозрим и ясен. С начало и край. Разбит на смилаеми времеви периоди, които завършват със заслужена почивка за цялото семейство. Защото каквото и да си говорим, учебното време е натоварващо не само за учениците, но и за всички покрай тях.

Как е тук?

При всички добри примери и научни доказателства колко е важно да редуваме натоварване и разтоварване, е истинска загадка защо в Министерството на образованието все още не са чували за това. И защо за поредна година календарът на ученическите ваканции изглежда, меко казано, нечовешки. Нека за финал разгледаме и него.

В края на юли тази година в МОН все още не бяха готови с календара за предстоящата учебна година – 2024/2025. Изключително демократично отвориха обществено обсъждане, което не доведе до много по-логично решение от първоначалното. 

Така крайният вариант е:

• начало на учебната година: 16 септември (след 11-,13- или 15-седмична лятна ваканция в зависимост от етапа на обучение);
• есенна „ваканция“ от два учебни дни – 31 октомври и 1 ноември;
• коледна ваканция от почти две седмици (но не цели, защото в онзи висящ първи петък на 2025 г. ще бъдат постигнати чудеса).
• междусрочна „ваканция“ в сряда;
• едноседмична пролетна ваканция в началото на април.

За учещите до 30 юни това са: 11 + 2 + 1 = 14 седмици ваканция

За учещите до 15 юни това са: 13 + 2 + 1 = 16 седмици ваканция

За учещите до 1 юни това са: 15 + 2 + 1 = 18 седмици ваканция

В цялото си проучване не намерих държава, която описва почивните събота и неделя като част от учебния календар. Говори се за работни/учебни/празнични/ваканционни дни. Министерството на образованието говори винаги за „ваканция“, пък била тя и само в сряда. Затова и спорадичните ден или два без учебен процес не съм ги преброила в горната извадка.

От изключителна важност за участниците в образователния процес се оказаха тези 36 (пример за горен курс) учебни седмици, от които се състои учебната година. Във всяка от тях има разпределен материал. Не дай боже да отпадне някой ден (или седмица!) – започва се едно препускане, наваксване, неусвояване. На гърба на учители и ученици. Защото цялата ваканция е натъпкана в лятото и не е оставена и минимална резерва.

Даже няма да започваме разговора как учениците са просто изложени на образователен процес, без да бъдат истинска страна в него. Без умения за планиране, без дори бегло усещане за преминаване от етап в етап. Защото ако във вторник сме получили срочната си оценка, в петък просто минаваме нататък.

А основната цел на образователния процес е продуктивността. Това е усещането, че сме свършили нещо – овладели сме ново умение, приложили сме ново знание. Когато обаче се движим напрегнато в постоянна въртележка от седмици без никакъв друг стимул освен заветната оценка, тогава не говорим за продуктивност. 

Fake work е термин от работния свят и означава дейност, която изглежда и се усеща като работа, но не води до напредък или постигане на цел. Да, може цял ден да четете и да пишете имейли, да стоите в срещи, да четете рапорти и документация, но всичко това да не води до реален резултат. 

Нещо такова е усещането и за учебната година в България. Бързане, струпване на много материал в малко време, натоварване от сутрин до вечер, често и през нощта, когато не можеш да спиш. Без усещане за завършеност и за преодоляване на препятствие. Защото всъщност се въртиш в колело като хамстер и просто ти се вие свят. И нямаш друг изход, освен да чакаш лятната ваканция.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-e-trudno-da-se-izleze-ot-kolovozite-na-obrazovatelnata-neadekvatnost/

Учебната година приключва. Учители, ученици и родители отдъхват, но в много случаи не със задоволство от свършената работа, а защото просто са избутали и тази година. Облекчението ще е кратко, но за сметка на това непълноценно за всички, които догодина трябва да започнат всичко отново, а някои от тях – и на ново място.

Основната концентрация в учебния процес е върху постиженията. Национални външни оценявания (НВО), входни и изходни нива, състезания, оценки, медали, кандидатстване и класиране. На първия учебен ден стоях до една майка, която не спираше да повтаря на детето си, че е в това училище само за малко, няма страшно, ще отиде след месец-два в желаното училище. Не разбрах дали детето искаше това, но майката истински страдаше заради по-ниската топка, която им беше подхвърлило класирането. Не съм я срещала повече, но често мисля за момичето, което (далеч преди заветния седми клас) беше дошло с разочарование още преди да опита вкуса на новото си училище. 

Мерим си децата според оценките и според това в кое училище са. Гордеем се с медалите, които влизат в новините дори. И тихо подминаваме всичко, което излиза извън отличното. Просто защото детето трябва да мине през всичко, независимо от щетата.

Откъде да започнем, когато говорим за децата извън класациите? 

Може би е подходящо да се обърнем към причините за това изпадане. За училището най-често има една причина – самото дете. Всяко съмнение за образователно или социално затруднение стига в най-добрия случай само до детето, причинило грижи на системата, без да се търси първопричината, нито пък начин за преодоляване на затруднението.

Още по-тъжно е, че тъкмо децата, за които училището или средата представляват затруднение, рядко получават разбиране и подкрепа и е по-вероятно да бъдат обявени за безнадеждни случаи и изключения. 

За да стане по-ясно, предлагам примери от живия живот. 

Дете 1

Дете 1 е в гимназиален курс. Интелигентно и самоуко в голяма степен, защото очевидно не функционира точно по начина, описан в учебниците. Системата го „изплюва“ регулярно и то прескача от училище в училище. Включително бива премествано между учебните срокове, само и само да се съхрани и да не изпадне от образователната система. 

Огромен плюс е силно подкрепящата го семейна среда (нещо, което обикновено не е така). В началото на втория срок на настоящата учебна година детето е преместено на ново място. Само по себе си това е знак – никой не би търсил убежище другаде, ако всичко му е наред. 

В геополитически смисъл това е бежанец. В образователната система това е товар. 

На него първо трябва да му покажем мястото. И така, Дете 1 започва втория срок с двойки по всички предмети, защото е третирано наравно с останалите, които вече познават средата си и функционират в нея с години. Без да му се даде време да се огледа. 

Обичам да правя паралел с живота на възрастните, защото често забравяме, че сме били деца. Представете си, че сте счетоводител и сте на ново работно място. Само че досега сте упражнявали професията си в търговия на едро, а сега ви се налага да сте счетоводител на производствено предприятие. Още първия месец ви режат половината заплата, защото не познавате из основи производствения процес на новата си фирма. И това е само началото – започват редовно да ви санкционират и никой повече не дава и знак, че е възможно да промени мнението си за вашите способности. 

Честито! Вие сте на мястото на Дете 1 – някак трябва да изкарате до момента на напускане, който явно е съвсем близък. Дете 1, за разлика от вас обаче, трябва да изкара до 12. клас.

Дете 2

Дете 2 е в прогимназия в обикновено квартално училище. Защото родителите му не залитат по кандидатстване преди гимназията и вярват, че общото образователно ниво би трябвало да бъде спазено еднакво, независимо дали училището е „елитно“, или „квартално“. 

След поредица от вандалски прояви на съученици спрямо вещите на детето родителите му подават сигнал за липсващата сигурност в училището. Директорът застава в отбранителна позиция и твърди, че това не се случва в неговото училище. При отговор на родителя „Ето, случва се, и сега?“ директорът пита: „А Вие вярвате ли на Вашето дете? Дали не преувеличава?“

Детето няма право на адвокат, то е per se виновно. То няма лоби, няма право да е право. Прави са единствено възрастните.

В същото време психолози и дидактически сътрудници разработват терапевтични програми за по-конкретна спецификация на срещаните затруднения и намиране на решения за тях. Също така тези програми дават ориентация за ресурсите, защото освен на проблемите се обръща внимание и на силните страни на детето и средата му, които се включват в справянето с трудностите. 

Най-общо проблемите могат да бъдат разделени на следните три групи:

Нарушения в самооценката

Включват погрешна представа за себе си, околната среда и бъдещето. Характеризират се с намалена активност и дисфорично-депресивен афект. Дисфорията е противоположността на еуфорията. Затова при нея наблюдаваме дискомфортно настроение и състояние, безпокойство, раздразнителност. Тя е болестно потиснато настроение, за което са характерни чувства като враждебност спрямо другите, раздразнителност, мрачност. Не е характерна за умствената изостаналост, но предизвиква агресия и честа поява на афективни състояния.

Възможно е нарушение на себеоценката и в обратната посока – завишаване.

Нарушения в представянето

Те не могат да бъдат обяснени единствено с дефицит на надареност, като например намалена интелигентност. Могат да се дължат на:

• интелектуално претоварване – неуспех в много от изучаваните области;
• отделни нарушения в развитието – частични по-ниски резултати в определена област;
• психологически фактори – недостатъчна мотивация, ориентация към неуспех, липса на стратегии за учене.

Нарушения във взаимоотношенията

Правим разлика между нарушени отношения в семейната среда – хронични конфликти и спорове, и в средата с връстници – могат да обхванат целия диапазон от почти пълно социално оттегляне от контакти с връстници до агресивни взаимоотношения с чести спорове и силно нарушени отношения.

Детето като жертва на образователната система

Образователната система е несъвършена като всичко, което е измислено от човека. По-страшното е, че нейната постоянна жертва е ученикът.

Йерархичната подредба в училище – учителят е този, който знае, ученикът е този, който трябва да слуша – отдавна не е актуална. При цялата свободна информация учителите би трябвало да заемат позицията на придружаващи образователния процес, даващи посоката, помагащи при отклоняване на отделния ученик. Особено при засилващата се дигитализация на образованието двете страни имат какво да научат една от друга, защото са част от една и съща система.

Учителят отдавна не е просто посредник на знанието, който трябва да изчете урока си. Той може и трябва да бъде много повече – доверено лице, наставник, емоционален придружител на детето в порастването му. И трябва да е наясно, че процесът на учене може да е ползотворен единствено и само при създадена от него добра учебна среда. Защото знанието върви заедно със социалната си страна – влизане в разговор с ученика. А не с демонстрация на сила и власт. 

И ако има учители, които на това място ще възразят, че преподаването на междучовешки и социални умения не е част от отговорностите им, то те наистина не са разбрали какво представлява ученето. Защото учениците също са обект на уважение.

Зрелостта не настъпва в точен момент от човешкия живот като Нова година. Тя се гради от отношенията и от средата, в която растем, от подкрепата, която получаваме, от формирането на конструктивно и критично мислене. Всичко това се свежда до чисто човешките ни взаимоотношения, а по тях може да се работи постоянно. 

Редица научни изследвания показват, че колкото повече време прекарваме с някого, толкова по-голямо е влиянието му върху бъдещето ни. А какво би могло да е това влияние върху бъдещето на децата, ако те прекарват дълго време в компанията на хора, които им показват, че мнението им е без значение, че нямат права, че послушанието се цени по-високо от инициативността. Децата са в центъра на образователните процеси, но нямат контрол върху тях. И доверието, което можем да им вдъхнем, е наша огромна отговорност. 

Трудно е да се създаде подходяща среда за всички, по-лошото е, че тези, които опитват, са малцинство. Образователна система, която се крепи на подчинение и на непременно пречупване на „неподходящите“, не възпитава. Тя прекършва свободната воля и учи, че ако посмееш да покажеш своя слабост, може да получиш само обвинение или наказание. Не и помощ. 

Инициативността и активността в по-късна възраст стават невъзможни, защото бившите деца вече знаят, че от тях нищо не зависи и няма кой да ги чуе. В голяма степен това се вижда и от скорошните изборни резултати, и от съвременния политически живот в България.

Тук е нужно да благодарим на онези учители, които излизат от коловозите на неадекватността. Които въпреки огромното си административно и емоционално натоварване остават хора. Които са станали доверени лица и пример за учениците си, дори и за тези с по-слаб успех. Които са разбрали и полагат неимоверни усилия не само да слушат децата, но и да ги чуват.

Дете 1 ще завърши тази учебна година. Не с удоволствие, но с много положени усилия – да научи уроците, да се напасне на средата, която го изритва. Ще завърши, защото цялото му семейство е зад него и получава доверие. Ще завърши не заради положените усилия на средата да го приеме, а въпреки липсата на такива усилия.

Дете 2 ще се пита дали в следващото училище ще има още от същото – недоверие, крясъци и асоциалност, усещане за несвойствена среда. Ще храни надеждата, че ще срещне повече от двама учители, които умеят да създават доверие. И дано тя да се оправдае.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-grozno-po-grozno-fizicheskata-sreda-v-uchilishta-i-detski-gradini/

Ученето е активен процес, който може да протича навсякъде, по всяко време, при всякакъв климат, вербално и невербално, писмено, с повторения, чрез грешки, с интерес или досада… Тук можем да изброяваме до безкрай и пак няма да изчерпим всичко, което може да е ученето. Защо тогава го затваряме в еднотипна стая и то приключва с биене на звънец?

Физическата среда в учебната стая (от детската вкъщи, през помещението в детската градина, класната стая в училище, до аудиториите в университета) доказано влияе върху ученето и е важна не само за концентрацията по време на работа, но и за това участниците в учебния процес да се чувстват добре. Подборът и подредбата на мебелите, цветовете, светлината (естествена и изкуствена) – всичко това се отразява на поведението, настроението и постиженията.

Фронтално образование с гръб към бъдещето

Почти всички училищни сгради у нас са от миналия век – построени върху концепцията за фронтално преподаване, с дълги коридори, които се разнообразяват най-много от творчеството на учениците, някоя и друга саксия и портрети на едни и същи личности. Няма място за групова работа, за обмен между различните възрастови групи, за дигитализация. Да не говорим за абсолютния недостиг на пространства и ученето на смени, което прави невъзможно целодневното обучение. За съжаление, по-голямата част от съвременните училищни сгради не са места, на които се чувстваш добре и където желаеш да останеш.

Елементите в класната стая са съвкупност от компоненти, които заедно биха могли да допринесат за по-успешно, по-спокойно протичане на учебния процес. 

От подредбата на местата за сядане зависи какво искаме да инициираме: 

• едностранна комуникация – на върха, или класическото заставане на учителя фронтално; 
• работа в групи – т.нар. огнище, което осигурява място за учене, но и за социализация; 
• езерце – широко място за движение в общи пространства; 
• пещера – когато е нужно усамотяване и концентрация; 
• преживяване – за работа с инструменти и на групи; 
• движение – с уреди за движение в по-големи пространства (за които сегашните пусти коридори са много пригодни). 

Всеки учебен час само би спечелил, ако учителят си позволи свободата да промени поне фронталното преподаване. Учениците във всяка възраст копнеят за разнообразие и излизане от калъпа.

Естетическо възпитание на ученика

Изгледът на самата стая и обзавеждането ѝ влияят непосредствено на заинтересоваността на учащите. Удобните ергономични мебели карат седящия да се чувства добре, което означава, че той може по-успешно да се концентрира, което пък от своя страна спомага за по-висока мотивация и по-активно участие.

Обособяването на макар и минимално лично пространство, като собствен шкаф например, би създало усещане за участие и би повишило със сигурност отговорността към средата като цяло. 

Естетическото излъчване подканва и вдъхновява – светли цветове, интересни произведения на изкуството, подходящо обзавеждане. 

Да започнем с един от малкото добри примери, защото съществуват и такива. Има няколко смели училища, между които и 90. СУ в София. То се прослави като може би първото училище с модерна среда – внимателно обмислена и изключително добре осъществена. Това е резултатът, който се получава, когато се намери пресечната точка между необходимост, знания и желание. 

За съжаление, както ще видим от следващия пример, който е масов при изпълнението на модернизиране на учебната среда, водещите български интериорни дизайнери и архитекти са по-скоро изключени от процедурите за обновяване на учебни заведения и са заместени от общински и държавни служители, които не са специалисти в областта.

Това е снимка на актуален интериор в реновирана учебна стая в детска градина в голям български град. Освен липсата на вкус и за необученото око стават видни редица явни недомислици и грешки:

• Подбор на възможно най-евтини материали.
• Използване на обзавеждане, предназначено за други цели – офисни ламелни щори и LED таванни осветителни панели, излъчващи светлина в студения спектър.
• Абсурден подбор на цветове, предизвикващ у нас непреодолимо желание поне за момент да сме далтонисти. Разбира се, че той е направен без каквото и да е, дори повърхностно проучване за възприятието на цветовете от децата, за цветовите гами и комбинации, утвърдени като подходящи за използване в подобни помещения.
• Видно е, че ролята на интериорния дизайнер в случая е поета може би от фирмата доставчик на мебелите, които пък от своя страна са нефункционални, бидейки затворени, неудобни за използване от деца и скриващи всичко, което е в тях.

От цялостното произведение на строители и доставчици на обзавеждане лъха на късен социализъм, смесен с некачествени и евтини придобивки от ранната демокрация. Когато децата прекарват голяма част от деня си в подобна среда, съставена от безвкусни и евтини мебели и предмети, те нямат шанса да развият своя естетически вкус и усещане за качество още от малки. Това ги лишава в голяма степен от възможността да формират критично мислене и отношение към средата, която обитават и като възрастни. Последствията са видни за всички: грозни и нефункционални общи пространства, еклектични (за да не използваме по-тежка дума) фасади с висящи климатици, усвоени балкони и топлоизолация във всички възможни и невъзможни цветове, загуба на чувство за принадлежност към общност, която да пазим и развиваме. 

За съжаление, всички знаем защо тези помещения дори след ремонт изглеждат като от миналото. Причината, разбира се, се корени в повсеместната корупция. В България има прекрасни производители на обзавеждане (и за учебни заведения), които са ценени по-скоро в чужбина, отколкото у нас, тъй като критериите за подбор тук са различни. Много често обществените поръчки са направени така, че да елиминират истинската конкуренция при провеждането им.

Разбирането ни за обновяване на учебна среда се свежда до подмяна на дограма, мазилки, подови настилки, врати и поставяне на дразнещи очите лампи със студена светлина – и всичко това изпълнено по възможност с най-евтини материали. 

И също както се питахме за учебниците – Защо трябва да е толкова грозно? – може би след години ще установим, че нищо не се е променило и във физическата учебна среда. Със сигурност част от читателите ще се запитат колко пък да е важно това на фона на цялата недъгавост на образователната система. Много е важно, уважаеми читатели, защото всеки от нас, съгласен или несъгласен, плаща за това с данъците си, изпраща децата си точно в тази среда, която е неразривно свързана с развитието им. А уж всички им желаем само доброто. Някак нелогично. Като да очакваме тържество, когато наоколо всичко спи. В грозно мебелирани стаи, в които не ти се празнува, а ти се реве.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otsenkite-ne-nuzhnoto-zlo/

Много от темите, засягащи образователната система и нейното актуализиране, тепърва се промъкват в България. Смесването на различни възрасти в едно занятие, блоковото разпределение на часовете с цел по-качествено научаване, преминаването в полудигитална среда с електронни учебници – все неща, за които чуваме, но не виждаме в действие. На фона на тази стагнация и нежелание за модернизация да говорим за оценките в училище е чиста революция, но все някога тази дискусия трябва да започне.

В различните държави оценките могат не само да бъдат изразени различно (българската шестица в Съединените щати е оценка А), но и да са разделени на различни степени – еквивалент на нашата уж шестобална система във Франция например е 20-точкова система с много по-детайлно разделение на оценяването. Общото между всички тези различни системи обаче са количествените и качествените показатели, които се съдържат във всяка оценка.

Дали оценките се пишат с букви или цифри, няма значение – те служат за рационализиране на комуникационния процес между учебните институции или между техните части и участници. Това, което не правят обаче, е да служат на отделния учещ и да допринасят за неговия напредък. Защото основаващата се на сравнение и съревнование учебна система търси единствено количествения израз на постиженията и напълно изключва качествения. 

Актуално състояние

Оценките и начините на оценяване са поредният инструмент, който не се е променял поне от времето на родителите ни. Ако имате дете в училищна възраст, може да го разпитате как го изпитват. 

Все още, през 2024 г., разполагаме с прилично количество авторитарни учители, които изправят ученика до бюрото си и се държат с него като на разпит. 

Все още (понякога оправданото) безсилие на учителите се изразява в класическото наказание: „Извадете по един двоен лист“ (все едно някой някога е можел да изпише два листа, докато се намира в ступор от рязкото прекъсване на някое забавление в клас).

Все още учителите са просто хора и е съвсем естествено да са субективни и да дават предимство на ученици, към които изпитват симпатия, както и да им е трудно да признаят макар и минимална положителна промяна у някой ученик, когото не харесват толкова.

Колкото и правилници за оценяване да бъдат съставени и въведени, като например Наредба № 11 от 1 септември 2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците, никой от тях няма да може да намали щетите от субективното оценяване, от гоненето на успех (от родители и учители), от безкрайните уроци и курсове, целящи да вкарат поредното дете в „хубаво“ училище.

Ако все пак се примирим с неизбежността на оценките, е хубаво да си дадем сметка, че имаме шестобална система, която реално не е шестобална, защото оценките в нея са от слаб 2 до отличен 6. Двойката в тази система се използва най-често за наказание, а не като инструмент, който води до включването на изработени механизми за помощ. Защото в реалността вместо двойка и помощ идва тройката – за запазване на броя на учениците и за изпълнението на квотите. Ученикът научава, че няма кой да му помогне, но същевременно се научава, че независимо какво прави, той просто ще премине нататък. Поне до 12. клас – за след това не е нужно да се мисли.

Съвсем умишлено няма да говоря за безумието на националното външно оценяване, защото то е достойно за поредица анализи на всеки от участниците в него – от създателите му до последния изтерзан родител, напълнил още няколко джоба в сферата на частните уроци и школи и изпразнил и последните резерви от желание и любопитство на детето, което тепърва ще има още поне пет години гимназиален курс пред себе си. 

Ако трябва да съберем настоящето в две думи, те биха били несправедливо и насилствено.

Как може да бъде

Откакто има оценки, се смята, че те са инструмент за мотивация учещият да се представя по-добре, а ако ги няма, ще липсва стимул за постигане на целите. Научно погледнато обаче, има нищожно малко доказателства, че оценките карат учениците да са по-трудолюбиви и да учат повече. За сметка на това има огромно количество доказателства, че точно оценките възпрепятстват успешното представяне при изпитване и влияят негативно на мотивацията за учене.

Психологията отдавна е доказала, че ако изживяваме поражение и негативни чувства в дадена ситуация, ние съзнателно и несъзнателно ще се опитваме да избегнем попадането в нея. Така например, ако всяко изпитване по предмет Х е свързано с унизителното изкарване пред целия клас и демонстрирането на силната позиция на учителя, а в същото време имаме ученик, който среща затруднения по дадения предмет, то не би трябвало да се чудим, когато този ученик не може да насмогне със знанията си и постепенно започне да избягва не само ученето по предмета, но и самите часове. 

Обръщаме се към мотивационната психология за отговор, която прави разлика между вътрешна и външна мотивация. Външната мотивация са оценките – всяка оценка ни поставя етикет и ни отрежда мястото, което сме „заслужили“. Много по-важна обаче е вътрешната мотивация, която има три основни изграждащи я елемента: самостоятелност, компетентност и свързаност. 

Самостоятелността е правото на избор, свободата да поемеш контрол. Всеки ученик в момента е обект на обучението си; не участва по никакъв начин във формирането на нито една от задачите, които трябва да изпълни. Дори самостоятелните задачи, като презентация или проект, са изкривени и се използват като инструмент за повишаване на същата тази оценка и учениците знаят това. Ако позволим на децата да изберат темата си, да се задълбочат в посоката, която ги влече заради личния им интерес, а не заради постижението, ще постигнем много повече от добър успех. 

Под компетентност тук разбираме възможността да се усвояват нови умения. Дали 12-годишното еднотипно заучаване на предварително зададено съдържание развива нови умения? Може би, особено умения да се заобиколи всячески скуката. Да научим децата да общуват, да си сътрудничат и да мислят критично са само първите стъпки. Много по-важно е да бъдат развити умения – тогава знанието самò ще намери пътя си.

Свързаността е емоционалната част, чувството да си част от нещо. Всеки от нас има спомен за онзи учител, който го е вдъхновил да открие повече за себе си и света и е отворил нова врата към бъдещето. Да бъдеш приет и да бъдеш уважаван като отделен човек винаги води до желание да отвърнеш със същото. Да поставим децата над оценките им е подкрепата, от която се нуждаят. И няма нищо страшно плануваният урок понякога да отпадне заради тема, която силно е повлияла върху децата и те се нуждаят да говорят по нея.

Оценката е само израз на моментно състояние. Тя не показва колко сме добри, дали сме умни, дали сме успешни. Тя показва кои сме в точно този час – разсеяни, притеснени и паникьосани или спокойни, съсредоточени и подкрепени. По-важни от оценката са умението и желанието да учим през целия си живот, без да го приемаме като тегоба.

И понеже поставянето на оценка е неизбежно, нека поне се прави с обратна връзка. Уважителна, човешка и индивидуална обратна връзка в едно или няколко изречения. Когато е нужно – и в разговор. 

Английската думата education, която означава и „образование“, и „възпитание“, произлиза от латинското educo, educare, което освен всичко друго означава и „отглеждам“. Отглеждането е сред процесите, през които минаваме, за да станем пълноценни членове на заобикалящия ни свят, за да можем един ден самостоятелно да поемем отговорност за себе си и околните и да разкрием и развием потенциала си. Често цитираната поговорка, че е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, всъщност е вярна. Освен на родителите си, детето разчита на останалите членове на семейството си, на учителите – в детската градина, в началното училище, в следващите степени, на треньорите си, на подкрепящите го във всеки негов интерес обучители, на професори, на колеги, ръководители и много, много още. 

Не е ли абсурдно все още да смятаме, че образованието трябва да се състои от дългогодишно изсипване на факти върху деца, които нямат търпение да открият света и мястото си в него, и проверяването на степента на запомняне на тези факти под строг поглед? Дали слагането на етикет на всяко дете може да го мотивира и ако да – как и колко? За това дори не ни е нужна генерална реформа, а просто повече човечност. Защото не е задължително добрите оценки и успешният живот да вървят ръка за ръка.

Когато виждаме хората такива, каквито са, ги правим по-лоши. Но ако се отнасяме с тях, сякаш са това, което трябва да бъдат, тогава ги отвеждаме там, където трябва да отидат.

Йохан Волфганг фон Гьоте

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchilishte-za-roditeli/

Тази тема пристига при вас с активното съдействие на едно обикновено градско училище в България, наричащо само̀ себе си „иновативно“. Училище, разполагащо с учебна база, на която биха завидели почти всички останали училища, дори и частните. В същото време то, въпреки всички възможности, не допуска дори вероятността да стане част от толкова нужната промяна не просто в материалната среда, а в реалното обновяване на междучовешките отношения. 

Първите учители на всеки човек са неговите родители. Отглеждането на дете е задача, която изисква умения и желание. Немалко родители, за щастие, се подготвят за новите си отговорности, посещавайки някой от многобройните курсове, в които научават доста за кърменето, здравето, хигиената, съня и общо взето, всичко, което спада към родителските грижи за новороденото.

Родителството не приключва с този много интензивен етап, но пък мнозина спират дотук с обучението си как да бъдат родители и каква е образователната им роля в живота на детето. А тепърва предстоят години с предизвикателства, каквито неизбежно се появяват в образователните периоди, през които преминава детето.

Една от първите промени е усещането, че с влизането на детето в образователната система преставаш да си родител и се превръщаш в обслужващ персонал, отговарящ за битовите нужди на ученика. И като обслужващ персонал родителите, оказва се, нямат място в учебния процес. За някого това твърдение може да е пресилено, но не са екзотика предупрежденията „Родителите дотук“, разпечатани на А4 и залепени на входната врата я на детска градина, я на училище.

Образователните институции

Първата спирка в обществените образователни институции е детската ясла. Едно от най-важните условия, на които трябва да отговорите при кандидатстването за място в нея, е детето да има навършени 10 месеца. На тригодишна възраст то преминава в следващия етап – детска градина. Училището е след още три години – на навършени шест или седем години детето започва първи клас.

Когато и да встъпите официално в системата на образованието в качеството си на родител, много бързо ще установите как оставате пред вратата, до която завеждате детето. Буквално.

Гранична полиция

Всеобща практика в България е учебното заведение да има строг контрол на допускане на външни лица – каквито са и родителите. Като родител дори нямате право да влезете в двора, да не говорим за допускане до сградата. Там се влиза само при изискана от вас извънредна среща (факт е, че в днешно време почти няма учебно заведение, което да ви откаже) или за насрочена според всички правилници и наредби родителско-учителска среща.

Въпреки това сме много далече от страни като Германия например, където са широко разпространени два модела на преход към новата среда на детето. И в берлинския, и в мюнхенския модел се залага на плавното и емоционално подкрепено преминаване на детето към новите важни хора в живота му, в случая – учителите или обгрижващия го персонал. В продължение на седмици родителите съпътстват детето в опознаването и свикването с предизвикателствата на новата среда.

Щом още от яслената възраст на децата ни не можем да разчитаме на подкрепа и достъп, то не трябва да очакваме да ни допускат и в следващите важни етапи от образователното развитие, например в първи, пети и осми клас. Отговорността ни се свежда до изхранване, осигуряване на подслон и чисти дрехи и заплащане на нужните такси и учебни материали. Връзката с образованието е прекъсната и тя остава двупосочна: дете–учител. 

Не е чудно тогава колко незаинтересовани са повечето родители от учебния процес, след като те под никаква форма не са включени, нито дори допуснати до него.

Образование, възпитание и отглеждане

Закон за предучилищното и училищното образование

Чл. 3. (1) Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.
(2) Образованието е национален приоритет и се реализира в съответствие със следните принципи:
[…]
11. ангажираност на държавата, общините и юридическите лица с нестопанска цел, работодателите, родителите и други заинтересовани страни и диалог между тях по въпросите на образованието.

Социализацията, особено на по-малките деца, преминава основно по две оси – на семейството и на училището. Въпреки това двете страни, свързани чрез най-малкото си общо кратно – детето – поддържат по-скоро декларативни отношения. Често се стига до опити да се отделят едно от друго трите предизвикателства и основни цели на учители и родители – обучение, възпитание и социализация. 

Чуваме възмущението на учителите как възпитанието е домашна работа, те не можели да обучават невъзпитани деца. Чуваме и недоволството на родителите, че образованието в училище е крайно недостатъчно за реалния живот извън него. А всъщност няма как да бъде сложена граница между обучение и възпитание, те взаимно изграждат конструкта на образованието.

Но ако се съгласим с най-всеобхватната дефиниция за образование – че то е процес, който трае през целия ни живот, – може би е добре да си дадем сметка, че годините в училище наистина са прекалено малко, за да ограничим образованието само до случващото се в този период. И че може би най-важната цел на престоя в училище е не научаването и рецитирането на факти, а именно придобиването на умения да създаваме общност и да живеем в нея. Да се научим на търпение, диалог и сътрудничество. Няма как да стане, ако трите страни в тези отношения – учител, родител, ученик – не намерят общ език.

Образованието като активен процес, при който индивидът се развива самостоятелно чрез социалните си контакти, има за главна цел да стимулира развитието на отделния ученик. В същото време образователните процеси не се ограничават до място или време, защото освен в училище те протичат и в семейството, в социалните заведения, в групи с връстници, в дейности през свободното време. Защо тогава формалното, неформалното и информалното образование нямат допирни точки?

Социалното, емоционалното, телесното и духовното развитие на детето са продукт на предадените му ценности и правила. А не са ли точно те пресечната точка между родители и учители?

Приобщаващо образование за всички

Може би сте чували за приобщаващото образование, което така щедро се споделя като ценност от много училища и живее главно в нормативните актове на общините и на Министерството на образованието и науката. Приобщаващо образование е осигуряването на достъп до качествено образование на всички деца, включително и на изоставащите ученици, на живеещите в отдалечени райони, на децата с увреждания и т.н. Но нека да вземем произволен клас, за да онагледим какво би могло да означава приобщаващо образование в буквалния смисъл. Нито ще открием топлата вода, нито би отнело много време и ресурси. 

Ако в класа са записани 25 ученици, а една учебна година има приблизително 30 учебни седмици, то се открива възможност поне по един родител от семейство да гостува на децата всяка седмица. За учебен час не е нужно да е дълго. Един клас е извадка на обществото и сред родителите на учениците в него може да се намерят специалисти и служители от най-различни области и изпълнителски нива. Няма ли да е окриляващо за децата да видят в действие знанието, което трупат? Няма ли да се отвори пред тях врата, виждайки как върви животът в другите семейства с други професии?

Ако неуверената художничка в шести клас, идваща от семейство, в което не е имало творец преди нея, се запознае с историята на някой като себе си, вече минал по неутъпканата пътека? Или пък увлеченият по кулинарията деветокласник, който не знае дали точно това е призванието му, отиде на учебно посещение в семейния ресторант на родителите на свой съученик? Дали няма поне малко да изравним разликите в произхода, социалния статус и най-вече във възможността за по-добро бъдеще? 

Всяка учебна година МОН обявява „Национален календар за изяви по интереси на децата и учениците за учебната [конкретна] година“. В сух табличен вид са изброени всички изяви със срок и място на провеждане, както и с организаторите им. В случай че не сте от амбициозните родители, които търсят целенасочено всяка възможност за обиране на награди и медали, е много малко вероятно да попаднете на този календар.

Ако разговорът с учителите обаче започне по-рано, например в началото на учебната година, с една неформална опознавателна среща, излизаща извън рамката на оценките и изпитванията, то е много вероятно общото ви дело – детето – да тръгне уверено и ориентирано по пътя на собствените си интереси и силни страни. И като нищо накрая ще се поздравим с по-доволен и щастлив бъдещ член на обществото, който участва активно в развитието му в демократично, социално и културно отношение.

Едва когато смелите станат разумни и разумните – смели, наистина ще се почувства онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

Второ подразделение на предговора към „Хвърчащата класна стая“ на Ерих Кестнер, превод Владимир Мусаков

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ucha-se-da-ucha/

През XXI век най-нормалният въпрос, който може да си зададем, е „Защо трябва да уча каквото и да било, като мога да го намеря за секунди в Google?“ Дали не трябва да обърнем цялата си концепция за ученето и оттук нататък да учим само практически неща, които са ни нужни за живота, работата и хобитата ни, защото цялата останала информация и без това я има на един клик разстояние?

Разбира се, че няма да е адекватно да го направим, но тръгвайки в тази посока, отваряме пътя за въпроса не какво да учим, а как да учим предвид факта, че разполагаме с целия свят в телефона си.

Компютърът в главата ни

Ако извървим пътя на всяка информация, която достига до нас, не само че ще разберем как функционира ученето, но и съвсем логично след това сами ще се сетим как може да бъде подобрен процесът при нас. Всяка секунда до мозъка ни достигат тонове информация. И огромна част изчезва от него след съвсем кратко време. В краткосрочната ни памет остава само това, което може да се „закачи“ за вече съществуващо знание. Но дори и закачилите се късчета данни не оцеляват дълго – след около 20 минути повечето от тях също за забравени. От новопостъпилите факти след час ще помним онова, което е отишло в дългосрочната памет. Този процес можем да направляваме сами при активно учене, стига да знаем как.

Когато ми се налага да обясня на дете какво е ученето, винаги му казвам да си представи невроните в мозъка си като безброй приятели (всъщност са милиони), които живеят там. Те се свързват различно – подават си ръце, пращат си писма, опъват простор един между друг, строят си обща улица и какво ли още не. По всички тези връзки протича нашето знание, защото някакво наше преживяване или нова информация са ги накарали да ги изградят. 

Или иначе казано, сетивните стимули, които получаваме чрез гледане, слушане или четене, стартират дейността на синапсите в мозъка. Информацията се предава от една на друга нервна клетка чрез точките им на свързване. Броят на активните синапси и нервни клетки е определящ за успеха на ученето – колкото повече са те, толкова по-дълбоко в мозъка ни се намира търсената информация. Ако повтаряме чрез преразказване или си припомняме чрез препрочитане дадена информация, ние ѝ помагаме да остане по-дълго и ефективно в паметта ни, защото реактивираме създадените връзки между нервните клетки.

Класическото учене не е складиране на знания в отделни папки и на точно определени места в мозъка ни. По-скоро мозъкът ни разполага с временен склад, в който отива цялата нова информация и който играе ролята на разпределителна гара за пренасочване на информацията. Този склад се нарича хипокампус. Когато си спомняме нещо, не отваряме четвъртата папка от трети рафт на шестата етажерка, а активираме всички нервни клетки и техните взаимовръзки, участвали в запомнянето на точно тази информация. Запомнената от нас информация е плетеницата, която хипокампусът предава на мозъчната кора.

Само че хипокампусът не пуска всичко наведнъж, а предава малко по малко най-важното от деня към главния мозък, предимно през нощта. Докато спим, хипокампусът активира важните според него пътища между нервните клетки, които скрепяват новите взаимовръзки в главния мозък. Това от своя страна е основата на дългосрочната памет. Ето ви научно обосновано оправдание да си полегнете след час-два учене, защото иначе току-що наученото няма да намери пътя до главния мозък.

Дотук е ясно как да запомним нещо наизуст – повтаряме го, докато не стане автоматично. 

Но това означава ли задължително, че го разбираме? 

В училище и в университета пътят на ученето е начертан – имаме учебници, конспекти, планове, класически учебни стаи с учител отпред. Нищо чудно, че все още много учители смятат повторението за единствения начин за запаметяване на информация – „Прочетете урока пет пъти“ или „Напишете всяка непозната дума по три реда“. През стандартното устно или писмено изпитване се преминава изключително лесно, ако просто се наизустят уроците. 

Но не трябва ли знанието да добие още едно изражение – да се превърне в умение? Към това всеки сам намира път. Умението да учиш може да бъде придобито. Дори с не толкова големи усилия или инвестиция на време. И е крайно нужно, защото учениците в голяма степен са изоставени на собствения си усет как да боравят с количеството информация, което ги залива ежедневно в учебния процес. 

Затова и ученето не трябва да е процес на запаметяване на факти, които по-късно мозъкът ни ще „изплюе“. Ученето трябва да е разбиране, изграждане на мисловни модели, с помощта на които да сме в състояние да намерим сами решение. Наученото трябва да ни направи способни да приложим знанието извън рамката му и да го надградим, да ни направи критично мислещи, самостоятелни, комуникативни и търсещи предизвикателството. Пасивното консумиране на предварително зададена информация не може да постигне това. 

Пример как може да се разчупи сухото цитиране на факти, е да се обърне поредността и новият материал да се представи под формата на проблем, който трябва да бъде разрешен. Доказано е, че придобиваме знания най-добре, когато сме изправени пред препятствие, което не можем да преодолеем с наученото досега. Правилният отговор трябва да бъде оставен за накрая. Тогава ефективността (например колко нов материал е взет) ще отстъпи място на любопитството. Крайният резултат ще е всеобхватен: ще сме установили къде сме, ще сме добавили нови знания, но и ще имаме похват, който ще можем да приложим в друга сфера при различни обстоятелства.

Да раздвижим ученето

Учим навсякъде и по всяко време. Учебният процес в учебните заведения е структуриран така, че не предполага свободно да изберем работното си място. В най-добрия случай можем да изберем редицата, в която да седнем. 

На нас всъщност не са ни необходими задължително стол и бюро, за да разбере мозъкът ни, че е време да работи. Напротив, особено при децата е нужно движение и разнообразие вместо специално работно място. Затова когато учат вкъщи, ги оставете да седнат под масата, защо не и във ваната, да стоят прави и да пишат със специален маркер по прозореца, да скачат на батута, да лежат на земята. 

Друга особеност при децата е, че те не обичат да са сами, докато учат. Затова и толкова ги привлича да са около вас във всекидневната или в кухнята с всичките си тетрадки и учебници. Отделете си време, в което сядате заедно да работите: те – по домашните си, а вие – по нещо, което позволява детето да ви прекъсва. 

Работно време

Не е задължително количеството време, което изразходваме за научаването на даден обем информация – например когато учим за изпит, да отговаря на качеството на наученото. Може да прекараме седмици наред в усърдно учене, а накрая оценката да не отразява по никакъв начин усилията ни. В този случай е хубаво да обърнем внимание на целите си – дългосрочни и краткосрочни. „Да науча немски език“ звучи чудесно като желание, но не и като план. Разбиването на целта на по-малки части с междинни успехи, както и предварителна оценка на настоящото ниво и реалистична представа какво и за колко време може да бъде постигнато, биха улеснили неимоверно процеса.

Към работното време спадат и почивките. Не само че не трябва да ги делим от ученето, а следва да обърнем внимание как точно се почива. Не бива нито да се прекалява, нито да ги пестим, защото и в двата случая понижаваме качеството на наученото.

Още дълго може да се изброяват факторите, които влияят върху качеството на ученето. Има и безброй учебни техники, типове учене и хакове за тях, на които е важно да се обърне внимание и които са обект на работа от страна на психолози, учебни терапевти и учители, прозрели нуждата от промяна в учебния процес.

Може би бих поставила в основата им теорията за фиксирания и развиващ се майндсет, или на български език – умствена нагласа.

Ако сте родители на дете в ученическа възраст, сигурно ви е втръснало да чувате от него: „НЕ МОГААА!“

Просто добавете: „Все още.“

Типичен пример за фиксиран майндсет е някой, който не желае дори да се пробва с дадена задача, защото „аз и без това не мога“. Или пък някой, който не може да борави с поражения. Или най-общо – човек, който смята, че потенциалът му е предопределен от способностите му и интелигентността му, които са толкова, колкото са. 

Умствената ни нагласа, за наше щастие, подлежи на промяна. Дали с помощта на учител или родител, или пък със собствени сили, ние можем да развиваме нагласата си постоянно и така да преминем към развиващ се майндсет. Да станем хора, които се учат от грешките си. Които обичат предизвикателствата не само заради състезателния им характер. Които знаят какво да правят с обратната връзка дори когато тя не е много позитивна. И които са наясно, че успехът им зависи от собствените им усилия и нагласи.

Развиващата се умствена нагласа е много повече от която и да било мотивация, защото тя става стил на живот и се прехвърля върху всички области на живота ни.

Мозъкът ни е като мускул. Можем да го тренираме така, че дори малко да боли – като при мускулната треска. Редовното правилно трениране води до натрупване на мускулна маса, или в случая с мозъка ни – до повече взаимовръзки. Не може и не трябва да отписваме традиционното общо образование, колкото и остаряло и неадекватно да се струва на някои от нас. Но задължително трябва да го преустроим – със силна връзка с настоящата реалност и напредък. Познаването на фактите трябва да даде по-голямо предимство на познаването на процесите и взаимовръзките между тях. Защото за суровите факти винаги ще имаме интернет, но за навременното разпознаване и адекватното планиране на процесите, произтичащи от тях, не можем да разчитаме на която и да било търсачка. А ключът към ученето остава вниманието – но вече не само към детайла, а и един към друг.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/traditsii-v-obrazovanieto-ili-urok-v-minalo-vreme/

Представете си, че сега сте на 9 години и е 15 септември. В днешно време това би означавало, че сте на прага на трети клас. Предстои ви да учите за частите на речта, видове морфеми, трицифрени числа, умножение и деление. Започвате да трупате първоначални знания по география, история, гражданско образование, нищо че още не ги наричате така. Ще чуете за живата и неживата природа, за здравословното хранене, ще работите с дигитални устройства, файлове, ще прохождате в програмирането. 

А сега да се върнем към спомените: какво учеше всеки от нас в трети клас? Със сигурност учехме същата математика и същия български език, но не в трети, а в по-горен клас. Предметът човекът и обществото не съществуваше. Никога не е намирала място в учебната ми програма в начален и в прогимназиален етап и една от настоящите му основни „компетентности като очаквани резултати от обучението“, според която ученикът

разбира, че обществото се състои от различни по състав групи от хора. 

За файлове или здравословно хранене в днешния му вид не бяхме чували.

Може да се върнем още 30 години назад и да сравним, после още 50, после още и още. Ще вървим по все по-изтъняваща нишка, която ще ни води до предшественика на днешен предмет, урок, факт. Колкото и да изтънява, тази нишка няма да се скъса, защото ученето е в основата на човешката природа и то ни съпътства от първия ден на човечеството.

Ако изключим най-очевидните разлики, като тези в наименованията на предметите и допълването на съвременни технологии и факти, не знам дали ще намерим значителни промени. Стандартният учебен час все още масово е с продължителност 40 или 45 минути. Оценките все още са единственият критерий за приемане на даден учебен материал за научен. Въпреки модерните помагала рецитирането на уроците е търсената форма за изразяване на напредъка. Да не говорим за тъжната действителност, с която се сблъсках само преди няколко месеца в едно от най-желаните държавни училища в Пловдив – в повечето стаи стояха същите разбити и грозни чинове и столове, на които са учили моите връстници от това училище преди повече от 20 години.

Изобщо – традицията е жива.

Законът за предучилищно и училищно образование твърди в отделни алинеи на чл. 3, че образованието се реализира в съответствие с (ал. 5) „принципите на запазване на българската образователна традиция“ и (ал. 8) „иновативност и ефективност в педагогическите практики и в организацията на образователния процес“. Българската образователна традиция може и да не е строго дефинирана в методики или структура, но е видима дори за неучастващите в нея.

Образователната ни система, останала в далечното минало и правеща плахи опити за преминаване към модерност, които са по-скоро по задължение, все още не обръща внимание на единствения си продукт – собствените си ученици. И въпреки че в правилниците на повечето училища може да прочетем, че учителят е свободен сам да прецени и приложи методите и средствата за провеждане на образователния процес, стига крайният резултат да покрива изискванията, поставени от Министерството на образованието, традиционно се подкрепят твърдата ръка, класическото писмено/устно изпитване и морално остарелият подход към учениците като към послушници. 

Всеки има право на (задължително) образование

Чл. 53 [от Конституцията на Република България]
(1) Всеки има право на образование. 
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.

Времето, което прекарват децата в образователната система в България, възлиза на около 15 години, включва предучилищно и училищно образование и обхваща периода от 4-годишна до 19-годишна възраст. Това са 12 училищни учебни години, всяка от които средно по 10 месеца, или 40 седмици, по 5 учебни дни, по 7 учебни часа на ден. Това прави близо 17 000 учебни часа, без да броим извънкласните форми или заниманията по интереси. 

Въпросът, който си задаваме най-рядко като родители, е какво очакваме да получи един ученик през това време. Или другояче: кое в моето собствено образование беше толкова полезно, че е запазило непреходната си стойност и трябва да е част от обучението на децата в наши дни? 

Когато заговорим за „традиционно образование“, имаме предвид начина на преподаване и учебното съдържание, конструкцията на учебния ден, йерархията и дори материалната среда, в която се намира учещият. Традиция, в чиято основа стоят дидактическите принципи, формулирани през XVII век от Ян Амос Коменски. 

Традиционно децата: 

• започват училище между шестата и седмата си година; 
• са разделени стриктно по възраст в групи, наричани класове, от приблизително 26 деца;
• посещават часове, имат учебници и помагала; 
• седят на чинове, а учителят е пред тях; 
• биват изпитвани устно и писмено;
• получават част от възпитанието си точно в училище, развиват характера си и се подготвят за самостоятелно съществуване като членове на обществото.

Коменски си е представял образованието по подобен начин преди четири века. Днес на много места в българските класни стаи то продължава да изглежда горе-долу в рамките на неговите представи. Може би е време да помислим за промяна.

Културно наследство

Аналогично и почти автоматично се замисляме за опазване на културното наследство, когато говорим за традиции в образованието. Да предадем на децата знанието за собствената ни култура е изключително важно, но какво можем да постигнем, ако всяка година в часа по изобразително изкуство подготовката за Деня на будителите включва задачата „Нарисувайте картина за празника на будителите“. И в първи, и във втори, та дори и в пети клас! 

Колко по-удачно, запомнящо се и полезно би било този час да е извън класната стая – в музей, галерия, та дори и на улицата, наречена на някой заслужил мястото си в празника. Няма как да очакваме различен резултат, когато действието ни е едно и също. Винаги ще получаваме от децата опит за портрет на някой будител, вместо да ги запознаем с човешката страна на будителите и да ги потърсим в наши дни.

Мястото на обучение

Излизането извън класната стая е наложително. Независимо по кой предмет. Отдавна учителят не стои само на подиум и не е единственият, който притежава книга. Затвореното и подредено класически помещение с учителя най-отпред не предполага свободна дискусия, взаимодействие и комуникация, а чисто психологически създава дистанцираност и контрапродуктивност. 

Приложение на предметите във всекидневието

Математиката не свършва със звънеца за междучасие, защото в него отиваме до закусвалнята, където трябва да си платим, и е добре да можем да преценим дали имаме пари за всичко, което искаме. Ако сме по-големи, може би ще е полезно, освен в урока в шести клас за изчисляване на ДДС, да сме чували от кого и за какви цели се дължи то. Ето как лесно се прави връзката между гражданско, математическо и икономическо образование.

Изучаването на чужд език отдавна не включва само безкрайни граматически текстове. На фона на всички модерни учебници не е адекватно на някои места децата да получават лошо ксерокопиран лист от поне 30-годишен учебник. Културата, нравите и порядките в чуждото общество, чийто език изучаваме, ще ни улеснят да запомним падеж или склонение. При наличието на толкова много заселили се по една или друга причина тук чужденци защо да не проведем часа по немски или френски при някого от тях или заедно с него?

Учебници и изпити

И като говорим за учебници – колко точно адекватен в днешно време е възпроизвеждащият характер на традиционния учебен процес? Факти и информация, които се преподават и после трябва да бъдат предадени от изпитвания в писмена или устна форма.

С малки изключения ученикът изобщо няма възможността да оформи критична мисъл, да бъде предизвикан да намери собствено решение или да сътвори нещо самостоятелно. Ако имате късмет да сте с добре развита визуална памет, ще се справите отлично, дори и да не разбирате добре какво точно учите. Но то сигурно и не е толкова важно, щом няма досег до реалния живот.

Минало незабравимо

Образованието е изцяло фиксирано в миналото. История, предания, творци, традиции – изучаваме само това, което е било. При скоростните промени, които съпътстват живота ни и засягат модела на модерното семейство, видовете професии, структурата на целия свят, а и самите деца, които не са същите, каквито са били преди, е абсолютно необясним отказът на образователната система да погледне отвъд вчерашния ден. 

Ако искаме да имаме подготвени за бъдещето специалисти, които са конкурентоспособни, и им гласуваме доверието си отсега, трябва спешно да актуализираме образователните си стандарти. Няма значение дали децата ни ще са работодатели, или служители, те ще се нуждаят от адаптивност, за да се справят с неизвестни за нас предизвикателства, ще трябва да са креативни, ще трябва да могат да работят в екип. Нито едно от тези качества не може да бъде придобито, ако теорията продължи да е по-важна от практиката, ако все така се поощряват конформизмът и конкуренцията за оценки, нито пък ако миналото продължи да е по-важно от настоящето и бъдещето.

Никога в историята на човечеството не е имало толкова много образовани хора, колкото има сега. Образованието днес е широко достъпно и обхваща почти всички групи на обществото. Това, за съжаление, не го прави по-качествено и по-градивно. Традициите могат да са корен на сигурност и стабилност, който да бъде подхранен с нуждите и интересите на разнородни по възраст и интереси деца. Така те ще могат да минат сигурно по пътя си в училище и да се развият като неповторимите хора, които знаем, че имат потенциала да бъдат. А това би било възможно само ако започнем да мислим какво е важно и според тях.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.