Tag Archives: безследно изчезнали

Какво научихме ние и не научи МВР от случая със Сашко?

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2022/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8%D1%85%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8-%D0%BC%D0%B2%D1%80-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D0%BB%D1%83/

Статията е първо публикувана на 27 ноември в Капитал.

Има много неща, които държат един родител буден нощем. Несъмнено новинарските емисии, филмите и БГ Мама са развинтили предостатъчно въображението ни за опасностите, дебнещи децата ни от ранна възраст. Сред болестите, катастрофите и наркотиците се нарежда и изчезването. Едно дете да потъне вдън земя е колкото немислимо, толкова и ужасяващо. Затова и такива случаи като правило се приемат присърце.

Случаят на изчезналия Александър извади наяве както съпричастността на обществото и критичната роля на доброволчеството, така и тлеещите от десетилетия проблеми в комуникацията на полицията със същото това общество, но също и неподготвеността на самите масови медии да играят конструктивна роля в такива случаи.

На първо място трябва да кажем, че далеч не всички случаи са като този. Всъщност, в повечето няма нужда и дори би попречило на разследването да се обявява публично каквото и да е. Но когато това е нужно, то следва да става бързо, надеждно, без спекулации, с ясна навременна информация и координация. Такива са изчезванията не само на деца, но и на възрастни хора и такива в уязвимо състояние. Хора, които поради болест, възраст или принуда, трудно биха могли да помогнат сами на себе си.

Докато няма еднакви случаи, лесно може да се види, че проблемите в комуникацията е на институционално ниво. Разпознавайки този проблем преди 13 години, се опитах да намеря технологично решение създавайки проекта Lipsva. Амбицията му никога не е била да намира хора, макар надежда винаги да има, а да покаже, че съобщаването на случаите може да се прави по по-добър начин. В рамките на проекта направих карта, показваща всички известни активни случаи и анонимна статистика за решените, автоматично търсене в социалните мрежи на хора, отбелязали се близо до последното известно местоположение, и изпращане на готови за разпечатване плакати до магазини и кафенета в близост. Всичко това беше достъпно преди повече от 10 години и го предложих безвъзмезно на МВР.

Последваха няколко срещи и доста комуникация в опити за обща работа. Всички бяха много ентусиазирани и съгласни, че това има смисъл. Особено хората по места, чиято работа беше именно да решават тези случаи: тези, на които близките звъняха постоянно с надежда за добри новини, а в от един момент нататък – каквито и да е новини. След години опити и събиране на данни единственият резултат беше, че при всеки случай на изчезване медиите тикаха картата ми в лицето на тогавашния шеф на сектор “Издирване” и го питаха защо МВР не прави нещо подобно.

Причината за всичко това е същата, както множеството проблеми, които виждаме в полицията – дълбоката бюрократична машина и вкоренения от поколения страх от взимане на решения. МВР може да се е деполитизирана преди 30 години, но мисленето и работата не са мръднали особено от 80-те години насам. Това се вижда особено ясно в случаите на издирване. Има някакъв срам изглежда на ниво директор, когато се говори на тази тема и язвителна насмешка, когато хора вътре и извън системата настояват, че има по-добър начин. Това са все неща, с които се сблъсках сам, но трагичното е, че със същото се сблъскват родители на деца, които не спират да настояват на най-горно ниво за действе.

Тук следва да се отбележи, че подобрения в МВР все пак има. В последните няколко години са свързали многобройните си системи и търсенето на информация за издирвани се доближава доста до иначе нереалистичните очаквания, които холивудските филми са загнездили у нас. Докато това определено е подобрение, общуването с неправителствени организации, медии и въобще желаещи да помогнат е изключително затормозено до степен, в която самите издирващи са също толкова фрустрирани от системата, колкото и близките на изчезналите.

Друго нововъведение беше прословутата Amber Europe система, която беше шумно обявена в началото на 2018-та година. Това е мрежа от институции и НПО-та, които си съдействат с проекти, обмен на опит и информация за по-ефективно откриване на деца. Това,на което повечето медии обърнаха внимание, обаче е интеграцията с Facebook, където при изчезнало дете може на момента да се покаже снимката му и информация на всички потребители на мрежата в радиус от 200 км. Именно това стана с Александър, макар и с поне 8 часа закъснение след първата информация в медиите.

Всъщност, четири години след официалното включване в мрежата, това беше първият и единствен път, в който МВР я използва. Има още един случай от преди година, но той се разви в епизод на популярен български сериал. За сравнение Гърция е обявила и открила 40 деца за същия период от време със системата. Липсва и информация дали България се е включила по някакъв начин в обмена на опит, с изключение на няколко кратки споменавания за присъствие на делегати по срещи. Междувременно още от включването на МВР като организация, официалният сайт на Amber Europe все още показва като единствен източник на информация за подобни случаи в България социалните профили на Lipsva в Twitter и Facebook. Оттам не успяха да ми обяснят как се е случило това. Неофициално разбрах, че тези линкове са дадени от самите представители на МВР. Нищо, че активната работа по проекта спря преди 5 години.

Нито спешните реклами на Amber във Facebook, нито карти и технологични решения като Lipsva биха решили проблемите в комуникацията. Те са просто инструменти. МВР обмисляше през годините много други такива – MMS-и към таксиджиите, новини по таблата на метрото и спирките на градския транспорт, спешни бюлетини по радиото и телевизията и ред други шумно обявени, но неосъществени идеи. Докато за някои драматични случаи научаваме сравнително бързо от основните емисии, това става щедро напоено с кадри на страдащи близки и словохотливи съседи, дежурни експерти, бивши и настоящи служители на полицията. Нищо в това не показва както отговорност от стана на МВР, така и капка журналистическа етика от самите медии.

За повечето изчезвания обаче не научаваме дори от сайтовете на МВР. В някои райони на страната повечето такива се подават „ексклузивно“ на конкретни местни медии. Трудно ми е да преброя случаите, в които родители са ми споделяли, че се молят на полицията да разпространи информация по техните канали или да изкарат екипи за издирване. Когато става въпрос за възрастни и често безпомощни хора, ситуацията е най-тежка. Това, комбинирано с хаотичната система от сайтове и начини на публикуване на информация от РДВР-тата, прави изключително трудно намирането на каквато и да е информация за един или повече случаи на изчезване. Именно това целеше да подоби Lipsva и го правеше добре.

Всичкият този комуникационен хаос, но и честата циничност и ярка неподготвеност за боравене с такива случаи на приемащите сигнали създава съвсем очаквано крайно недоверие към способностите и желанието на полицията да се справи с такива случаи. Сензационното отразяване от страна на медиите и търсенето на ефирно време у дежурните експерти пък оставя впечатление, че постоянно изчезват хора и никой не ги открива. Втората цел на Lipsva беше да покаже, че всъщност мнозинството от случаите се решават успешно. Този аспект е изключително важен, защото именно доверието между близки и разследващи, както и вярата на доброволци и неправителствени организации, че решение и смисъл има е това, което неизменно ще повиши успеваемостта. Видяхме го и в случая на Александър.

Докато обаче повечето изчезвания се решават, сложните такива, когато трябва да се действа бързо, да се вземат на сериозно тревожни ранни сигнали или да се предпази уязвим човек от друга опасност е нещо, в което системата се проваля отдавна. Тези случаи са малко, често не са публични, но имат изключително драматичен ефект над семействата дори при иначе успешен край. Тук от критична важност са ясните стриктни процедури, добрата комуникация, малкото бюрокрация и подсилване решимостта и възможностите за действие на тези най-близо до случая – все неща, с които родната полиция не се слави.

Може да направим сравнение с болниците – хората си мислят, че добрите болници са онези с няколкото именити медицински величия способни да извършват невероятни процедури. Истината обаче е, че истинските добри болници са онези, които не позволяват например пациента да умре от вътрешноболнична инфекция след уникалната операция. А такива случаи има доста и продължавайки аналогията са също толкова срамна тема за институциите до степен, в която почти нищо не се прави. Предотвратяват се с ясни стриктни процедури, признаване на грешките и търсене на решения, комуникация и подсилване решимостта и възможностите на онези, които могат да се справят с проблема.

Александър беше открит и се води разследване. Това, което като общество научихме е, че имаме място и роля в тези издивания и не следва да очакваме полицията да се справи сама. Доброволчеството има смисъл, а и има нужда от продължителни постоянни действия тази насока. Това, което не очаквам, е промяна в работата на МВР или подходът на медиите по тези теми. След толкова години повтаряне на едно и съм говорил с много разследващи, които търсят някакво решение и искат промяна, но се сблъскват със същата стена на безразличие и бюрократичен унес, с която се сблъсква всеки от нас застанал пред гише.

Докато има технологични решения, които биха помогнали, нищо не може да замести добрата полицейска работа. Къде нарочно, къде от невежество на ръководството, тя се тика назад, за да не попречи на когото трябва или да не стъпи накриво с грешния прокурор или местен големец. Същото отношение се отразява неизменно и на издирващите, които далеч не се занимават само с установяване на безследно изчезнали.

Макар повечето от нас да не може да си представим, че нещо такова може да се случи точно на нас, неизменно поредният тиражиран из медиите случай ни кара да се замислим. Докато някой възприемат качеството на живот като удобства в дома, колата или почивката, още по-важна характеристика е да има система, процес и специалисти, на които са се облегнеш в безизходна ситуация. Това е както спешната помощ, включително в отдалечени райони, лечение на редки заболявания, реакция при природни бедствия и несъмнено издирване на потъналите в дън земя. Именно доверието в тези системи на помощ допринася значително за качеството на живота. Доверието идва както от наличието въобще и ефективността на тези системи, така и ясната комуникация и прозрачност за работата им. При търсенето на безследно изчезнали, както и при много други функции на МВР, именно това е ключова брънка, която упорито се отрича от ръководството заради институционални недъзи, его, чиновническо и офицерско мислене заровено в преливащите с хартия папки от 80-те.

The post Какво научихме ние и не научи МВР от случая със Сашко? first appeared on Блогът на Юруков.

Защо всеки път си говорим едно и също като изчезне човек?

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2020/lipsva-loop/

Когато спрях да поддържам Lipsva.com преди няколко години, описах подробно защо не може да допринесе нищо повече към издирването на безследно изчезнали. Основната причина беше в липсата на координация или активност от МВР. В крайна сметка единственото, което се случваше е да ме канят на интервюта при всеки нашумял случай да обяснявам едни и същи нещо. Ако само това е ефектът, то няма смисъл.

11 години по-късно малко се е променило в работата на МВР. Разликата е, че се случва един или два пъти на година да говоря някъде по темата. Приемам поканите, за да маркирам именно тази липса на напредък. Пред 2019, например, по Нова Телевизия говорих за същите неща. Преди това говорих за Amber, а по-късно как въпреки заявките на НСБОП тази възможност не се използва.

Миналата седмица ме поканиха да говоря по БНТ по същите теми. Имахме дълъг разговор, както обикновено записах клип маркирайки основните проблеми. Споменаха, че ще участват и хора от системата – бивши и настоящи.

В отговорите си посочих както причините да създам Lipsva, така и проблемите, които доведоха до това да го спра, но по-важното – да няма напредък в работата на МВР с обществото, организации и въобще комуникацията в публичното пространство по темата. Ключов момент тук са структурните проблеми в системата, които не позволяват на служители на ниски, а дори на средни нива, да взимат елементарни решения. Авторитарното ръководство, грешните стимули, корупцията по висшите етажи, липсата на отчестност и сбърканото кадруване са довели до там, че редовите служители нямат нужните инструменти, свобода на решения и в голяма степен ресурси да си вършат работата.

Съвсем нормално е едно такова интервю да бъде монтирно, за да се впише в разговорите с други участници. Затова е съвсем очаквано част от казаното от мен и други да бъде отрязано. Част от проблемите бяха маркирани от други, като например Тодор Тодоров, която сам е бил част от системата на МВР до 2012-та.

Това, което напълно беше обърнато с главата обаче, беше критиката към МВР. Докато Тодоров говореше само за лошата работа на отделни служители, от моите думи беше останала само критиката за системата Amber от последните години. В действителност посочих как редовите служители правят каквото могат с малкото свобода и ресурси, които им се предоставят, а системите проблеми са причината да няма напредък. Още натоявам и че е важно да се показва, че голяма част от случаите се решава, че служителите в голямата си част си вършат съвестно работата и че това е важно както за комуникацията им с близките, така и с потенциалните свидетели. Вместо това се продължава да се мачкат служителите служебно и по медиите, а да се спестява всичко на висшите етажи.

Тези системни проблеми имат корени още от соца, но в огромната си част налагането на авторитарен контрол и ограничаване на ниските нива в МВР беше въведено по време на Цветанов като министър. Точно тогава започна работа Lipsva, точно тогава хора в системата проявиха интерес и имах срещи със заместник министри, началници на сектори и прочие и точно в рамките на мандата му видях как всички се затварят и започва да ги е страх да взимат решения. Към 2012-та вече прекият канал за комуникация практически не съществуваше и беше дадено да се разбере как вече ще работи полицията. Тодор Тодоров е бил част от системата на МВР през същия период и е станал свидетел на същите тези проблеми. Би следвало да ги посочи, също както и времето, за което датира собствената му критика.

Разбира се, всеки журналист има свобода да определя целите и насоката на своите репортажи. В случая БНТ с редакционната си политика е маркирала случаи през времето и разкази на близки. Тук не следва да имам критика. За мен обаче е важно да се кажат и причините за тези проблеми. Иначе се връщаме към същия затворен кръг, в който се потварят едни и същи лични драми при поредното изчезване и просто се дава ефирно време на определени хора.

Затова, също както при предишни интервюта, пускам целия запис, който дадох на БНТ. Сами може да видите кои части са подбрали и какво допълвам след това.

Тук ще намерите и репортажа на БНТ.


The post Защо всеки път си говорим едно и също като изчезне човек? first appeared on Блогът на Юруков.