Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-kenarov-merdzhanski/

„Българската следа“ от Димитър Кенаров

превод от английски Ангел Игов, Бистра Андреева, Владимир Молев, Мария Змийчарова, Рада Ганкова, Златко Енев, Мария П. Василева, Владимир Полеганов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Димитър Кенаров знае какво прави – неговите статии са добре проучени, без да се разливат в детайли; добре структурирани, но с усещане за спонтанност; в тях има страст и лична позиция, но без претенция за нейната универсалност. „Диктатори, трактори и други приключения“ впечатляваше със скоростта, с която те въвежда в темата и ти дава купища важен контекст, без да губи нишката на повествованието, на личния разказ: какво например представлява туристическа обиколка по стъпките на военнопрестъпника Радован Караджич, какво е да си имаш проблеми с властите в Беларус и т.н. Личното преживяване прави темата секси, като анекдот от пътуване; информацията е толкова, колкото да се ориентира интелигентен, но забързан читател. С други думи, статиите следват формàта на прочутите медии, в които са публикувани, и го следват добре. За българския читател, който също има нужда от „увод“ в наследството на войната в Югославия или в ситуацията в Беларус, това също е идеално.

Какво обаче става, когато бързият поглед „отвън“ е към ситуацията в самата България? Доста смело е от страна на автора да издаде в книга точно тези статии. В много страни писателите будят негодувание, ако описват родината за чужда публика – и много ясно защо. Във всяка страна съществува някакъв самоласкателен вътрешен наратив, някаква версия на патриотичните клишета, които в умерена степен имат полезната функция да създават и възпроизвеждат чувство на принадлежност. Дали са добра, или лоша литература, зависи от ситуацията, но едва ли бих рискувала много, като кажа, че кичът създава по-здрава спойка между хората не само у нас. Никой добър писател обаче не може да възпроизведе клишетата, без да се откаже от задачата си и просто да отговори на търсенето. Разбира се, родната публика често може да възрази, че различното описание отговаря на търсенето на някоя друга, чужда публика и създава анекдотичен стереотип.

Димитър Кенаров дава умен отговор на този предусетен упрек, като говори за „очудняването“ на света по идея на Виктор Шкловски – онази функция на изкуството да опреснява ума и да му помага да види света отвъд готовите щампи на съзнанието: подразбира се, един свят на по-силни багри, по-ясни звуци, по-дълбоко чувстване.

Кенаров подсказва, че може би имаме нужда от такъв „очуднен“ поглед към отечеството, за да го видим наистина, вместо постоянно да се срещаме с някаква фикция за него.

Този поглед за автора минава през историите на Георги Марков и Георги Стоев, през мавзолея и некролозите, представя на американския читател Георги Господинов и Иво Димчев и завършва с идеята за хоризонта граница и неговата роля в съвременната българска история.

Статиите са разнородни, доколкото не са писани с оглед на бъдещото им събиране в книга. Статията за Георги Марков е особено ефектна заради скрития в нея паралел – също като автора, Марков говори отвън на хората в родината си. Разбира се, за Георги Марков залогът е самият живот, както впрочем и за Георги Стоев, героя на втората статия. Той не говори извън страната, но говори извън мафиотските среди и това също се оказва фатално. Приликата няма общо с литературните качества на текстовете, а е по-скоро социолитературна и разкрива механизма на омертата – както в тоталитарната, така и в мафиотската държава.

Следващите две статии разказват истории за живота след смъртта в България, по-точно за социалния живот след смъртта. Историята на мавзолея на Георги Димитров е позната (не и на младите поколения), но тъкмо поради близостта не виждаме нейната куриозност. Как бихме се впечатлили, ако ставаше въпрос за гробница на узбекистански сатрап, превърната впоследствие в оперна сцена и място за скейтъри, преди да бъде разрушена?

Некролозите стоят малко по-различно. Необичайни за външния поглед, те са нещо сакрално за вътрешния, така че историческият факт на тяхната поява като външна мода успява да изненада българския читател. Аз бих спестила финалния извод – трябва ли да отмира една традиция само защото не се среща другаде? Освен това традиция, свързана с преработката на скръбта, винаги има и частична терапевтична роля. Но така или иначе, завършекът е ясно обозначен като лично мнение вместо като сериозна препоръка.

Най-спорна ми се струва статията, представяща Георги Господинов пред американския читател. Тя е похвална и тъй като би могла да се схване като реклама на сънародник, авторът се застрахова с дълъг увод, в който обяснява как всъщност не обича особено българска литература и Господинов е изключение. Ето тук представянето на контекста се превръща в неговото заличаване. Старата литература е видяна през опушеното стъкло на образованието, а новата е напълно удавена със сравнението с хладка вана, която изглежда ободряваща, но никой не би стоял дълго в нея. Е, с личен вкус не може да се спори, но все пак ми се струва, че това посивяване на фона е било необходимо, за да изпъкне повече разказаната поредица сюжети от Господинов. Контрастът е подвеждащ; и „Естествен роман“, и много от темите и похватите на Господинов са вплетени в литературните разговори, теми, спорове и стилове на 90-те, както в Софийския университет, така и в „Литературен вестник“, „Култура“, „Витамин Б“ и „Ах, Мария“, в експерименталната литература на Прехода. Разбира се, те не бяха по същия начин разбираеми за по-широката публика, защото по това време елитарността и авангардът бяха желани, а не отбягвани; но като цяло бяха движени от сходен литературен тласък. Темата заслужава анализ.

Така или иначе, не знам каква роля е изиграла статията за външния читател; за тукашния ми се струва ценно припомнянето, че обичта към родната литература не се ражда в клишето, наложено с власт и повтаряно до припадък. И че много потенциални читатели (у нас и в емиграция) са били отблъснати именно от това, което е трябвало да ги привлече.

Затова пък доста жив и забавен е разказът за Иво Димчев, и по-специално за неговите домашни концерти по време на пандемията. Може би защото е и повече в духа на другите статии – разказ за поместването на конкретен творец в една ситуация, в преодоляването на забрани – в случая не тематични, а забраната на самото общуване чрез музиката, на провеждането на концерт. Тази история е любопитна, защото тук бягството не е навън (няма как да бъде, пандемията е глобална), а навътре – от общественото към частното пространство.

Книгата завършва с размишление за хоризонта граница, за символичното завладяване на непознати територии и свързаната с това обединителна енергия. Образът отпраща към преместването на границата на САЩ все повече на запад, в предполагаемо дивите индиански територии, и е общоприета метафора за общото усещане за посока, което в един момент отпада (заселниците стигат океана). Авторът казва нещо подобно за целия западно-либерален проект: че е достигнал момента, в който няма накъде да се развива, и затова в него се появяват различни фиктивни „граници“ като Тръмп и пр., които да върнат на хората чувството, че се движат нанякъде. Проблемът с тази метафора е, че заселниците не напредват в празни територии, а ги отнемат от индианците, чиято територия се свива. В съвременния свят е доста видимо, че разделителните линии, пределите не са между нас и нищото, а между нас и други като нас, които обаче настъпват в обратна посока.

„Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ от Кирил Мерджански

София: изд. „Издателство за поезия ДА“, 2025 г.

Ето конкретен пример за живия, провокативен, експериментаторски дух в литературата на 90-те, за който стана въпрос по-горе. Тази книга припомня какви ни се искаше да бъдем след падането на съветската империя и нейните поддържащи режими: свободни, ерудирани, способни на лекота и игра, но и на изненадваща дълбочина, на поглед отвъд времето, към голямата картина. „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ на Кирил Мерджански излиза в първия си вариант през 1992 г. и е всичко това.

На първо място, самата концепция е игра, предизвиква смях – да пишеш от името на разнообразните автори на епитафии (надгробни текстове) в Древния Рим!

Какъв жанр само, колко необичаен за днешното литературно ветрило! (Ако не броим сборниците със стихчета за некролози, за които говори Кенаров – за тях също си струва да се направи мистификация.) В интервю за „Култура.бг“ Мерджански споменава, че е започнал тренд с мистификации – и действително беше така. Гаустин у Господинов е част от това „разрояване на автора“. У Мерджански авторовите аватари са много – защото всеки надгробен надпис е от името било на починалия, било на неговите близки.

За разлика от много съвременни книги обаче, Избраните епитафии не се заключават в концепцията си, те стъпват върху реално познаване на античния контекст, на митологичните препратки и пластове, на ежедневието и на детайлите, които обичайно изпадат извън масовата представа за Древния Рим – примерно, гладиаторските борби, в които са участвали траките, обичайно са включвали съвсем леко въоръжение и затова се е предполагало гладиаторите да си помагат взаимно. Освен когато това не е ставало.

Разбира се, Мерджански е историк, специалист по антична история, знае добре за какво говори; книгата е обилно снабдена с бележки под линия, които пренасят читателя в Древния Рим чак до миризмата на пергамента, направен от животинска кожа, и може би затова твърде изкусителен за кучешкия нос. А дали можем да се доверим на новата роля на автора – този път като съвременен учен, уж анализиращ древните епитафии? Той също е измислен, той също може да си измисля – точно като уж научните обяснения и цитати у Борхес (един от всеобщите любимци на младите писатели от 90-те). Едно е безспорно – и за да излъжеш, ти трябва ерудиция.

Епизодът с кучето, излапало пергамента, впрочем не е от 90-те. Той е от втората част, написана сега, по време на ковид. И в нея са събрани епитафии на животни – реално съществуващ в Римската империя жанр. Тук като че ли още по-ясно се вижда как се преплитат смешното и съдбовното. Смъртта, естествено, е тема висока и трагична – вероятно най-високата и трагична възможна тема, самата причина човекът да търси нещо отвъд нетрайността на плътта. Обаче всяка конкретна смърт е и обръщане към живота на конкретния човек, а конкретният човек (или животно) има плът, тази плът има щения, сетивност, слабости, тя се движи в неочаквани посоки и предизвиква всякакви ситуации. Като кучето, което си отишло заради преяждане със Сенека! Е, добре де, с пергамента, върху който били записани неговите думи.

Всяка сакралност носи табута, забрани и живият живот непрестанно ги престъпва. Весталката, прегрешила с роба си, е умъртвена; на надгробния ѝ камък има забрана да се стъпва… точно там, където трябва да стъпиш, за да прочетеш забраната. Разбира се, по надгробните камъни не се и драска, но ето че по-долу има нещо надраскано… и още нещо… А оттатък? Ако животът е пълен с отбивки, не е ли отвъдното предначертано? Кой смъртен може да е сигурен. Весталката се надява в отвъдното да се събере със своя любим, да тичат заедно сред високи треви. Той обаче се е покръстил и неговият задгробен живот е различен от нейния. Стопанинът на преялото със Сенека куче е направил изискуемото, тъй щото неговият любимец на оня свят да води добър живот; с други думи, представя си как кучето му ще разкъсва грешници. Но пък не е много сигурен дали той самият няма да се окаже между тях… Ето как под смеха и играта надзъртат големи въпроси – като идеята за морален живот като залог за бъдещето на душата. И Сенека надзърта, естествено.

Любопитно ми е какъв отзвук ще има тази книга сега. През 90-те нейната жизнена среда беше университетът, по-точно хуманитаристиката и още по-точно пишещите, спорещи, воюващи къде на шега, къде сериозно преподаватели, обзети от онова оживление, което ги предизвикваше да се събират за семинари и дискусии по всеки актуален културен или културно-политически въпрос – от явлението Христо Калчев до Хайдегер – и което се отливаше в литературни медии, а те от своя страна се стремяха към сходна комбинация от ерудиция и хъс (и понякога се подозираха в мистификации). Дали днес, когато все по-малко личи хората да ценят свободата, а ерудицията изглежда на няколко линка разстояние, ще има кой да се зарадва на тези стихотворения? Боя се, че не само Римската империя залязва, но поне се надявам епитафиите ни да са смешни.

---

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-todorova-hristov-radichkov/

„Да ти бъда тяло“ от Албена Тодорова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Насред грохота на предчувствията, насред мръсната диря от боклукчийския камион на страха, под затискащия аромат на овошките, който се промъква в линейката, тези стихотворения отварят пространство, в което читателят може да си позволи да бъде внимателен към себе си. Да посрещне чувството, което няма име, и вместо да го пропъди или преименува, да го подслони в детинската „къща“ от играта на гоненица, две ръце над главата, къща от тяло. Домът, който можем да бъдем.

Домът, който един ден ще бъде разрушен, но ненапълно. Защото тайнството на отношенията между тялото и душата още не е разгадано и не знаем кой от тях първи ще каже, че „е тръгнал“ снегът. Защото дори когато тялото е голо и готово в линейката, ароматът на овошките – или на „краката на великан“ – се промъква при него. И дори след смъртта пак потътряме крака обратно към живота.

Тези „внимателни към вниманието“ стихотворения се вглеждат в него и тихо демонтират безсмислените правила, за които нямаме време. Като забраната да наречеш насилника насилник, дори да живее (вече само) вдън сърцето ти. Като неловкостта да запишеш свои препоръки за живеене, по даоистки кратки и мъдри, докато пишеш в женски род. Да използваш своето име в множествено число, като че ли говориш за странно, малко познато животно, „Албените са неми“. Да изкушиш читателя да подпъхне своето име в този стих, своите страхове в твоите, да им бъдеш тяло. Помня времена, когато беше неудобно да говориш за етика в естетическото, сякаш територията на собствено поетическото трябваше да бъде отбранявана на всяка цена.

В тази стихосбирка се вижда как душата на поетическия език може да му бъде тяло.

Преди време приятел предложи като тест за искреност в четенето на поезия кое стихотворение помниш няколко месеца по-късно. Аз бих предложила „на кое стихотворение отваряш, когато самолетът ти минава през гръмотевична буря“ (стр. 52). И „на кое стихотворение се спираш по-дълго на опашката в ИСУЛ“ (стр. 10). Жестока корица на Моника Вакарелова.

„Маслен нос“ от Владислав Христов

София: изд. „Ерго“, 2025

Морска буря. Капитан, който крещи на пътниците да се приберат по каютите – за тяхна собствена сигурност, разбира се. Пътниците обаче очакват да се обърне към тях поименно, а капитанът се чувства неловко със своите заповеди.

Маслен нос е собствено име, име на куче. Хора, куче, море – тази книга има заготовката на приключенски роман, на романите от нашето детство,

тя мирише на водорасли, на потънали гемии, на паламуд, на корморан, на кит, на несвойствена и некотловинна жажда по неежедневния живот.

Маслен нос е впрочем единственото име в книгата. Останалите персонажи са непознатият, рибарят, капитанът, „аз“ – и „ние“. Какво се крие зад това загадъчно местоимение? Неясното, тъмно, фосфоресциращо „ние“? То явно е пришълец от дълбините на страната, идва загърнато в ямурлук, козяк, после шляпа с джапанки, постоянно губи ориентир между севера и юга, лашка се сред светещия планктон, посреща стъписано мъртъв рак, мъртъв делфин, кит, бомба, войната оттатък, към Одеса – и ги приема като предопределение. Като камък, който е бил хвърлен, а днес се връща към теб, без алиби.

Привидната невинност на летуващото „ние“ започва да лъха на „Повелителят на мухите“. И на Шон Тан с неговата чудовищна акула, из чиито недра продължават да излизат все по-малки и по-многобройни чудовища. И тук от разпорения паламуд излиза сафрид, от сафрида – хамсия, от хамсията обаче излиза празнота. Човешката война с природата е завършила с победа – и тази победа е мъртва. Бих казала, че това е една от редките нови български книги, в които отеква толкова ясно болезненият отлив на природата.

 „Дървеният костюм“ от Йордан Д. Радичков

София: изд. „Кота 0“, 2025

Освен че пише поезия, Албена Тодорова е и от най-интересните и непринудени водачи към поезията у нас; Viber каналът ѝ „Поезия на крак“ е разнообразен и точен в избора си; със сигурност ще срещнете неща, на които не сте попадали преди. Литературните ѝ разходки не са екскурзоводски, а перипатетически – имат характера на разговор по време на вървене, на задълбочаване в движение. През нейното литературно любопитство открих и блога на Мария Вирхов, а там – потресаващо стихотворение на Манделщам с призив да оставим хляба в унилите, забравени гори, защото ще дойдат нечакани, неканени гости. На пръв поглед стихотворението напомня за варварите на Кавафис, само че злокобното предчувствие се усилва, чувстваме погрома, който носят със себе си тези гости – докато във финалния стих не разбираме, че те са нашите деца. Става още по-страшно, особено като имаме предвид какво правят „децата на революцията“ със самия Манделщам, когато пристигат.

Бруталното, гледано в упор – това е и усещането при четене на „Дървеният костюм“ на Йордан Д. Радичков.

Абсурдистка сатира в духа на големите източноевропейски образци, книгата всъщност е и смущаващо директна, натуралистична дори в представянето на определени мисловни нагласи. Литературата често говори за емпатия, защото е основана на нея, на съпричастието ни към героите. А тук текстът ти казва директно: „съпричастие друг път“, огледай се, така ли щяхме да живеем, ако на хората действително им пукаше едни за други. Това не е отказ от милост, не е безсърдечие, не е безчувственост – тези думи съдържат в себе си своята противоположност, сякаш съществуват в опозиция с нея.

В книгата обаче „вълчето начало“ е само по себе си, малко подобно на „носорозите“ у Йонеско. То изниква навсякъде по пътя на двамата главни герои, има свой глас, който звучи все по-близо до тях. Дали ако го приемем за естествено, самородно състояние на немалка част от човечеството, няма да ни е по-лесно да разберем и нахлуващите по Манделщам „гости“?

Героите нямат проблем да го направят. Нещо повече, присъствието на смъртта под формата на вкочанения странник е съвсем в реда на нещата, за тях то е практически, а не метафизически проблем. Човешкият смисъл – като да провериш дали някой не познава покойника – става дразнеща, досадна формалност, която пречи на живите.

Здравословна адаптация – или нормализация на чудовищното?

Прочетете книгата, прочетете последните новини и решете. След историята за детето, преседяло часове наред с мъртвото тяло на баща си, защото никой от съседите не искал да му помогне, като звънне на 112, може би тези литературни редове ще се окажат класически реализъм. А не-четенето на уж „абсурдистка“ литература – бягство от действителността.

Поне авторът застава между тези писатели, които посрещат страховитото със смях. Това си личи и от подбора на заглавията в неговото издателство „Нике“ (което неотдавна издаде и „Маус“ на Арт Спигелман, и Булгаков, и Гомбрович), и от страниците на неговите книги. Ако поезията е „къща“, то смехът какво е? Буря срещу бурята.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, „Ерго“, „Кота 0“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-aleksandrova-kasev-anev/

„Дървета за прегръщане“ от Цветелина Александрова, изд. Scribens, 2022; „Това е краят на света и се чувствам добре“ от Стефан Касев, изд. Scribens, 2023; „Инструкции за направа на тигър“ от Георги Анев, изд. Scribens, 2022

Три книги. Три гледни точки. Три начина да се сглоби фигурата на отчуждения, влюбен, вътрешно разкъсан човек. Александрова пише, сякаш гледа през прозореца с мокра чаша в ръка. Касев пише с кал по обувките и вътрешен глас, който се пита: „Защо?“ Анев по-скоро реже месо от съвременността с хирургическа насмешка.

И тримата предлагат не истории, а усещания, не отговори, а смислови клопки.

Езикът им е различен, но темата е една:

Кой си ти, когато никой не гледа?

и

Какво ще направиш с този тигър в съня си?

И тримата реагират на едно и също: усещането, че реалността изтънява. Че държавата се е превърнала в глух звук, а бъдещето – в неизпратено съобщение. Това се случва на фона на политическа парализа, институционален разпад, екологична криза, културен цинизъм. Как да пишеш в такъв контекст? Или с нежност и отчаяние (Александрова), или с опит за личен катарзис (Касев), или с ярост и дистанция (Анев). И всяка от тези стратегии е адекватна – в рамките на собствената си литературна логика.

В едно общество, в което не знаем кой ще дойде на власт утре, но знаем, че пак ще е някой неподходящ, литературата не е огледало. Тя е звукова аларма. И трите книги са част от този алармен звън. Различни по тембър, но еднакво необходими.

В епохата на нескончаем преход – от криза в криза, от пандемия към война, от климатично бедствие към авторитарен ренесанс – литературата или капитулира в естетически острови, или се вписва в хрониката на тревожността. Три съвсем различни книги, писани почти едновременно, отговарят на тази нужда. Не с директна политическа критика, а с по-фините инструменти на тревожното, на странното, на вътрешния бунт, който минава през форма, стил и тон.

„Дървета за прегръщане“ от Цветелина Александрова

Александрова подхожда към разказа като към самотно градско растение, пробиващо си път през асфалта на всекидневието. Разказите ѝ са реалистични, но леко надвесени над зоната на магическия реализъм – или, по-близо до истината, над магическия абсурд на панелна България. Текстовете не просто обитават женската чувствителност, а по-скоро я колекционират в епруветки с надписи „бръмбар“, „контрольорка“ и „трамвай“.

Нейният поток на съзнанието е повече като тих ток на недоволство, който изгаря бушоните на дните. Има не само социална фантазия, но и антиутопия с екзистенциализъм в градския транспорт. Пътниците в един трамвай например не биват проверявани, а буквално изцеждани от една вещица на капитализма. Пратчет би кимнал и намигнал. И веднага би поискал промяна на маршрута.

Александрова пише за тревожното настояще като сън, от който не можем да се събудим. За нуждата от нежност – въпреки всичко. Текстовете ѝ са къси, експериментално-меланхолични и напомнят в най-добрите си моменти на Рей Бредбъри, когато той пише за вълшебството в градските пространства. Александрова има афинитет към парадокса на нормалността: светът изглежда познат, но бива разместван от присъствието на странното, което не е напълно фантастично.

Може да се направи паралел с по-ранните книги на Олга Токарчук („Дом дневен, дом нощен“), където границите между белетристика и дневник са неясни, а сюжетът е повече органичен, отколкото построен. От друга страна, структурата на разказите често е лабилна. Краят невинаги изпълва началото със смисъл, понякога се усеща привкус на текст, който се страхува да се разгърне напълно.

Има известна наивност в образите, което е едновременно плюс и недостатък. Понякога динамиката между гротеска и социален коментар е интригуваща, но езикът рискува да звучи по-скоро като театрална миниатюра, отколкото като дълбок прозаичен разказ за отчуждението.

Сборникът на Цветелина Александрова не е явно политически, но е симптоматичен за това, което Жижек би нарекъл „идеология на нормалността“. Разказите ѝ се движат по повърхността на ежедневието, за да покажат колко дълбоки и изкривени са подземните води на това „нормално“.

В България на 20-те години на ХХI век, където държавата се е оттеглила от почти всички социални функции, дърветата на Александрова наистина са единствената прегръдка, която не струва скъпо и не те пребива.

Харесва ми най-много, когато разказите ѝ звучат като сънища, които не се обясняват, а остават да жужат на дъното на съзнанието. Има специфична тъга, която не иска да бъде уталожена. Понякога се усеща прекалена литературност или илюстративност, но когато текстът допуска читателя максимално близо, има сила. Харесва ми и защото това писане не се страхува от сантименталност, но не изпада в патетика.

„Това е краят на света и се чувствам добре“ от Стефан Касев

Касев върви. Ходи. До Камино и назад. Неговата книга е хибрид между пътепис, дневник на тревожен мъж и интимно писмо до бъдещото аз. Това е текст за пътя и текст от самия път. Кална, прашна, красива, объркана и обсебващо лична пътека. Няма нужда от поанта. Има нужда от още километри.

Тонът му е трескаво-рефлексивен. Сякаш Уди Алън е решил да иде на поклонение и по пътя е срещнал Серджо Леоне, Хемингуей и швейцарски нож. Писането е лъкатушещо, честно. Има силата да говори със сериозност и ирония за майчина любов и за мобилни приложения за автобуси. Не се страхува да говори и за мъжествеността като уязвима, но и за любов, страх, умора, изгорени калории и великденски крайни срокове.

Касев пише едновременно на няколко нива. Автобиографично, философски и донякъде изповедно. Това го сближава със структурата на пилигримската литература, но и с жанровата криза на съвременната мемоаристика. Читателят често не знае дали трябва да вярва на текста, или да го съпреживява, както е при Карл Уве Кнаусгор, с когото има известна роднинска линия по отношение на самонаблюдението и психоемоционалния автопортрет.

Книгата е построена като реално пътуване, но по същество тя е дълго бягане от себе си. Пътят тук е симулация на катарзис, но не го постига. Героите (тоест авторът) не търсят Бог, а преживяване, което да изглежда като вътрешно преобразяване. Това е много съвременен тип искреност, която се опитва да избяга от клишетата. Понякога успешно. В най-силните си моменти Касев постига интимност без ненужна концептуална строгост, докато прави отчет на вътрешното си разпадане. Това не е само тръгване по Камино. Това е отчаян опит за напускане на територията на собствената вина, срам и тревожност. В глобалния контекст, в епоха на повсеместна мъжка криза (от Тръмп до Орбан, от Путин до мъже в криза по терасите и парковете на София), Касев предлага интересен контрапункт: мъж, който се опитва да е раним и да не е насилник.

Има нещо опасно утешително в неговото „чувствам се и добре“. Понякога човек има нужда не от катарзис, а от гняв. В света, в който Газа гори, в който протестите в София се редуват с апатия, литературата на личното съзерцание може да изглежда като лукс. И все пак от Касев научаваме, че има достойнство и в това да тръгнеш сам с раница, за да видиш дали светът още е тук. Или поне дали ти самият си останал цял.

„Инструкции за направа на тигър“ от Георги Анев

Анев изяжда всичко. (Да не кажа – и нас покрай това.) Неговата проза е невинно брутална, остроумна до подигравка и метафизична точно там, където най-малко се очаква. Това е обърнат реализъм: не нещо реално, описано като фантазия, а фантазия, описана като отчет на социален работник с чувство за черен хумор.

Повестите му минават през гротеска, разпит, сън и Facebook статуси с една и съща лекота. Анев не се задоволява с това да описва абсурда, той го държи на каишка, храни го със символизъм и му сменя името всеки път, за да не може читателят да се усети какво точно го хапе по душата.

Важни са му жестокостта като социален ритуал, паметта като изфантазирана журналистика и фактът, че тигрите обичат прегръдки, но това не ги спасява.

„Инструкции за направа на тигър“ е смислово най-плътната и формално най-радикална от трите му книги. Анев се движи по ръба на сатирата, гротеската и политическата алегория. Стилът му напомня на Дон ДеЛило и частично на Кърт Вонегът. Най-вече в начина, по който разсъжденията за човешката жестокост се обличат в абсурд. Повестите му са съвременни притчи, но разкъсани отвътре, без лесна морална поука.

Централният образ – тигърът, който бива изяждан ритуално – е не само политическа метафора (за консумацията на живота от корпорациите, капитализма, неравенствата), а и етически въпрос: какво се случва с тези, които наблюдават? Това е литература, която създава не комфорт, а дискомфорт. И то с удоволствие. Езикът на Анев е динамичен, с усещане за превключване между регистри (разпит, сън, новела, дневник), което изисква активен читател. Единственият слаб момент е, че се случва авторът да изпада в повторяемост на техниката, при което героите губят индивидуалност за сметка на структурната функция.

От тримата автори най-остър, най-концептуален и най-неутешим е именно Георги Анев. Писането му е и обвинителен акт. Елитът изяжда жив тигър парче по парче. Буквално. Защото отдавна не е нужно литературата да символизира. Тя може да покаже нещата такива, каквито са, но малко по-ясно.

Когато българският политически елит си сервира, връща и разменя порции от обществото – пенсионери, деца, здравеопазване, реформи, – ние не сме мълчаливи свидетели. Ние сме охранителите, които ще си купят телевизор и смартфон, след като изядат малко тигрово сърце. Анев е брутален и хладен, защото времената са такива. В свят, в който милиардери летят в Космоса, докато в Габрово няма лекари, не е лесно време за поезия. Време е за точност.

Тази книга харесах най-много като мисловна конструкция. Нещо в гласа ѝ напомняше на онези писатели, които не се притесняват, че ще бъдат наречени „прекалено мрачни“. Особено първата повест – тя остава с мен. Не само заради образа на тигъра, а заради усещането, че светът вече не е място, където моралът важи, а място, в което тялото е последното пространство за власт и за жертва. Хареса ми и защото не предлага кой знае колко надежда, но предлага яснота.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Scribens“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-golyamo-cherveno-sluntse-samotni-elektricheski-svetlini/

„Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ от Пламен Антов

София: изд. „Ерго“, 2019

Позволявам си да напиша тази статия като автор (какъвто всъщност съм, преди да се упражнявам и като рецензент). Не знам дали е „разрешено“, но е неизбежно, когато срещнеш своеобразен литературен близнак в лицето на писателя, за когото ще стане дума. Това припознаване се случи спонтанно, от раз, и върви по линия не толкова на сюжетите, колкото на цялостната нагласа и тоналност; на кръженето около големите, вечни теми; поетичните затишия и чувствеността в езика; реферирането към собствените текстове; предизвикването на читателя и съзнанието, че не си отговорен за удобството му; саботирането на мелодрамата и клишетата (което отнема сантименталността, но не и призрака ѝ); веруюто, че „ако в една идея или мисъл липсва парадоксът, тя е незавършена и невярна“; дори начина, по който две от историите ни (излезли в сборници през същата година) са дотолкова сходни, чак до конкретната сцена, че някой би могъл да ни обвини в плагиатство. Рецензионният поглед е изотвътре, макар и отдалечен, но

радостта автор да срещне и припознае като себе си друг е рядка, особена и плътна.

Запознавам се с творчеството на Пламен Антов чак до неудобство късно, докато той е на литературната сцена отдавна, ала – иска ли питане – изглежда, присъства тихо, ненатрапливо, може би с онова специфично пренебрежение на пътуващия човек от книгата, за която ще стане дума тук: „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“. В края на миналата година „Жанет 45“ издадe и най-новия му сборник, събрал (случайно или не) девет разказа – „Нагоре по реката назад“. Той обединява в един почти митологичен общ разказ истории от далечните му пътувания „в дивото“ и само сенки на сюжети, построени върху архетипни дихотомии, философски разсъждения и напоителни диалози, които разхождат белия културен пътешественик нагоре и назад отвъд западната цивилизация. Силно ви препоръчвам да обърнете внимание и на тази книга.

В „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ историите също са обединени от пътя и също са автофикционални или дори автобиографични (затова за по-лесно ще наричам героя вътре „автора“), но се случват не из дебрите на далечна Азия и Южна Америка, а в България, по време на пътувания на стоп или с влак. И тук авторът се придвижва в леко абстрактната география, в неназованите градчета, по пътищата между големия град и провинцията, между планините и морето, между голямото червено слънце на свободата и изкуствените електрически светлини на нейното обратно, между невъзможността на природата и неизкоренимостта на цивилизацията – защото „всъщност името изобщо нямаше значение“. Неслучайно всеки път въпросът откъде идва и накъде пътува, отправен към него, остава без ясен отговор.

И тук времето е изведено в скоби или по-скоро авторът се самоизвежда извън него (макар и не така метафизично, както е преминаването между хронологичното и цикличното време в новия му сборник). И тук символично присъства – или по-скоро липсва – часовникът, когато някой друг герой стратегически го попита за часа. Тази неопределеност важи и за времето на самите сюжети; усещането е за флуидност – струва ти се например, че авторът е съвсем млад и пътува през 80-те или 90-те, а после се появява мобилен телефон, докато накрая, в последния разказ, героят съществува в суперпозиция с възрастния си Аз.

Всеки разказ представя някаква среща „по пътя“, и то с различни типове хора.

В някакъв смисъл тези истории са много по-сюжетни и по-социално ангажирани (мразя това леко неточно определение, но не разполагам с по-общопонятно), отколкото новите, които са далеч по-съзерцателни, разсъдителни. (Не, тук съзерцанието далеч не липсва – просто в тях Пламен Антов повече показва, отколкото казва.) Та, авторът среща например пиещи жп работници, деветдесетарски нимфетки, ревниви жени на ръба на нервна криза, бивши любими, избягал престъпник, просяк, пътни работници цигани, хомосексуален пич в мотел, съученици по време на среща на класа, а накрая и изобщо: самия себе си. Момичетата са много. Във всяка история героят по одисеевски копнее, очакван е, отделен е от, съжалява за, пътува към… (и така нататък) едно момиче/жена – на различни възрасти, в различни роли, в различни фази на отношенията, маркиращи и собственото му движение във времето.

И те, и срещите обаче по-скоро не обживяват, а рамкират екзистенциалната самота на героя („космическата ни самота в смъртта“) и тази самота е един от героите в тези разкази, защо не дори главният. Самият автор е отстранен от света, носи известна неприязън, натъртва на своето безразличие, казвайки за себе си:

… все се по-малко гледах да се намесвам в света, все по-малко ме интересуваше той, достатъчно ми беше да бъда само едно невидимо, само едно око невидимо, изпълнено с досада и омерзение.

Или:

Общуването с хората не е моята стихия, аз съм от самотните скитници. Но понякога изведнъж ми става нещо.

Това остава в сила и когато неговите действия го потвърждават, но дори и когато го опровергават. В тези истории например има достатъчно примери за обмен, за даване (цигари, храна, помощ, съчувствие, компания, разговори), но тези дребни жестове се явяват като изключенията, потвърждаващи заблудата, че „малките неща не умират“. Има и вземане в този обмен – от това да те качат по пътя, но най-вече на нечие тяло.

Впрочем цялата книга е пронизана от една смътна, опосредствана, копнежна или неочаквана сексуалност,

която винаги е там. Може би неин е червеният цвят, който се появява на много места (а и на всичко друго, на което можем да го припишем символично).

Та тези срещи са на една самота с друга самота, защото в крайна сметка са просто част от пътя, от преходността му и същевременно от неговата неизменност. От една страна, това са човеколюбиви, протягащи се към другия разкази, написани с на места почти социална чувствителност и дори сантименталност. (Последната, слава богу, веднага подрива или може би дори подиграва себе си, за да не прозвучи евтино, както биваме предупредени в предговора – че тук има „пародии на литературни сюжети и ситуации“.) От друга страна обаче, състои ли се наистина срещата и доколко? Един разказ, в който това е особено видно, е „Самотните електрически светлини“, където отказът на просяка да потвърди присъствието си в носталгичния спомен на приютилия и обгрижилия го герой, оказва съпротива на „сълзливата сантименталност“ на този филмов момент:

И едва сдържах някакъв странен порив да падна на колене пред този непознат, да целуна ръката му и да поискам прошка – със същата сълзлива сантименталност както у Достоевски, само че без капчица религиозен патос, който е по-непоносим от всичко.

Така че срещата е просто забавянето при отминаването, крехкостта на спирането, преди да продължиш. Неслучайно заедно с отсъстващия часовник ,един от другите най-присъстващи символи в историите е цигарата. Героите току си предлагат цигара и пушат заедно, и в нейната краткотрайност, в съскащото ѝ горене-гаснене на вечния студ, в споделената компания на издишания дим е може би смисълът на този повтарящ се мотив.

Онази неопределеност, за която стана дума по-горе, е и по отношение на моралните (и естетическите) координати. Тук те са пресечени, дифузни. И по отношение на разказвача, и по отношение на други герои/постъпки. Самият автор е нюансиран, диалектичен тип, иска ли питане. Във „Влизане в непознат град и излизане“ например сюжетната кулминация го превръща от избавител в насилник (морбидна подигравка на идеята за „спасителя“), а героинята осцилира между жертва и „просеща си“ го изкусителка. Невинността и вината се проникват, мотивацията на действията е противоречива. Бунтът прераства в насилие срещу онази, която в този момент в очите на героя олицетворява еснафското примирение; свеждането на вектора на „пътя“ до кратката затворена отсечка на ежедневното дерзание, конвенционалното примирение и неспособността да зададеш големите, страшните въпроси. Така от красиво и невинно момиче героинята се превръща в „тъпа кукла“, а накрая просто в „нещо, пълно с лайна“.

Подобни преходи има и в „Нощен влак“, и в „Майтап бе, Уили“, и в „Самотните електрически светлини“, и в „Шантав автостоп“. В много разкази отделните жестове на добрина, на протегната ръка биват избавяни от мелодраматичността си именно от замъгления морален фон, от нагласата на героя, от съпътстващите цинични размисли.

Сходна е ситуацията и по отношение на естетическото. В „Като във филм отпреди новата ера“ онова, което първо е намирал за изключително грозна гледка заедно с нас, ще се разкрие пред автора като „най-красивото нещо на света“ в голотата си. В „Нашата голота“ ще надделее нечовечното, но и небаналното, като реакция пред вестта за смъртта на нечий родител. Еросът отхвърля Танатоса; красотата на един момент на живеене, страст, телесност тук и сега, когато сме „така измамно млади, измамно живи и топли“, отхвърля досадната натрапчивост, неестетичността на смъртта и тленността. Този нетактичен егоизъм отново подрива мелодрамата на момента – той е искрен, жизнеутвърждаващ, справедлив дори.

В предговора към книгата Пламен Антов посочва, че тя е незавършена и в техническия смисъл на думата е така. Но доколкото пътят поражда тези сюжети, да, тази книга е невъзможна за завършване. В крайна сметка дори и пътят да свърши, както си казват героите в „Шантав автостоп“, трябва да започнеш да се връщаш (а това е нов път).

И не съществува никаква утеха, само пътят, само пътят, по който вървиш, тази улица в това безименно, смътно познато или съвсем друго градче, само пътят, който е свобода.

Малко ще е глупаво накрая да обобщя тези разкази и като „хипарски“, макар битническият начин на живот да има доста общо със сюжетната рамка на сборника. (Лично на мен историите ми напомнят и мъничко на Колдуел, и дори на Селинджър). Не върви да ги огранича и до „социални“, никак даже. Те са по малко от всичко, в тях има игра, има закачка с литературни формули и стереотипни образи, има дори авторски нарцисизъм: в „Три“ момичето ще отхвърли героя като реалния автор на книгата, която чете (настоящата, като нас). Има поставени в кавички емоционални изблици, макар и минорни, меланхолични. Има и нещо сурово, момчешко, грубовато. И нещо филмово (честата фраза „звучиш ми като реплика от филм“). И да – онези бегли поетични затишия, словесните пейзажи. Понеже няма начин за завършване на всичко, което казвам, съвсем в духа на тази книга, слагам рязко точката тук.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neka-zabravim-tezi-razkazi/

„Нека забравим тези разкази“ от Дилян Еленков

изд. ИК „Жанет 45“, 2023

Започнах да чета тези разкази (моля, нека не ги забравяме по никакъв начин!) след първия концерт на група „Манекен“, чийто едва навлязъл в тийнейджърството вокалист и китарист познавам още от раждането му. Те имат вече и авторски песни, но ядрото на концерта бяха шест кавъра на „Нирвана“ и един на „Клаш“. Учудих се, доста наивно, как, въпреки че не е израснал през 90-те, не познава контекста от първо лице и не е белязан от автентичната болка и мъка на Кобейн, той припознава и усеща напълно суровата енергия на песните и тя му е толкова близка, че кавърите не се усещат като кавъри, ами като оригинали. Ясно е, че има песни и произведения на изкуството, които с лекота надскачат времето си и остават важни. И въпреки това се учудих и усетих момчето на сцената още по-познато. Но всъщност защо да се учудвам, аз усещах като свои и „Нова Генерация“, а когато Воев си е отишъл, съм бил на шест…

Усещам и тези разкази като случили се край мен и си мисля, че те тепърва ще бъдат оценени и прочетени. Познавам техния автор от повече от двайсет години. Първо от група „Кака Сяра“, една от десетките странни, красиви и особени пост пънк групи, разцъфнали в софийските гаражи и мазета. После и от книгите му с поезия, а сега и от прозата му.

Дилян Еленков е истински и неподправен пънкар. Писането му надскача дневниковото и автобиографичното с лекота и е литература с честно и неподправено сърце.

Сърце, белязано от болка, всекидневни трудности, зависимости и не точно органично нежелание да е като другите, ами откровен отказ да е като тях, без поза и кокетство. Един от любимите ми графити си остава „познавате ли нормални хора, а харесвате ли ги“ и той спокойно би могъл да е написан от автора на тези истории. В тях, естествено, го има припознаването и влиянието на Буковски, но американският автор не е отвлякъл почерка на Еленков, нито стила му, както често се случва. Усеща се и влиянието на Хармс, Борис Виан, Ървин Уелш, Бредбъри, Анна Старобинец.

Някои разкази са като приказки и притчи, в които мирът има обсесивно-компулсивно разстройство, а войната е малко момиче, което иска край и го открива, когато намира мира. Има клаустрофобични и макабрени истории, толкова изчистени и ясни в действието и сюжета си, че вече са превърнати в късометражни игрални и анимационни филми, награждавани в десетки фестивали.

Писането на Еленков е прецизно и майсторско, има повтарящи се лайтмотиви. Има кървящи венци и ежедневни окови, но най-често има борба за оцеляване, борба за любов, борба за лична свобода. Борба да си човек, да си добър човек, честен и себе си, доколкото е възможно.

И в тази борба, която се води в България, сред панелни блокове, боклук, по нощите, в опиянение и алкохолизъм, има невинност и красота, има романтика и отказ от самосъжаление. Има колкото сила, толкова и страдание. Четейки разказите, препусках през тях, прелиствах и поглъщах бързо и ненаситно, сякаш се бях качил на кон, карах колело или се возех (както в пасажерската песен на Иги Поп). Отново бях в низ от приятелски компании, безизходни и съдбовни случки, които преливат една в друга.

Историите за трудностите по изграждане на всекидневни навици, ходенето по болници и публични домове, отварянето на бутилки с подръчни средства, пътуванията на стоп с момичета, работата като продавач на хотдог, завръщането в рая на детството, просенето по улиците, за да си купиш евтино пиене, срещата с черна дупка в кухнята, която се казва Наташа и лочи лакомо ракия, се натрупват и образуват цялост, която се доближава в концентрацията си до роман. Много искам и се надявам Дилян Еленков да напише и такава книга. Той има какво да разкаже и може да го направи неповторимо.

На пръв поглед това са истории за първите десетилетия на настоящия век, разказани по-често от първо лице. На втори поглед – за зависимости.

На трети – колко е трудно да свикнеш с промяната в тялото, работата, обществото, в живота. На четвърти – изследване на това какво е мръсно и какво чисто. На пети – анализ на произхода на волята да изчезнеш, да не си тук и сега, в себе си, и да потънеш в сянка, в електрически стол, в слепота, в пристрастяване, в четене, гледане или слушане, защото ти е изключително трудно да функционираш пълноценно като човешко същество в едно толкова счупено общество.

Колкото и повторни погледи да хвърлям към разказите, не откривам жалване. Не, нищо сълзливо и нарочно милозливо няма тук. Напротив, от тях лъха достойнство, което, напук на всичко, не вехне. От тях струи самоирония и честност, които са рядкост в съвременното българско писане. Има воля да се види чуждият смисъл, да се навлезе до шия в съчувствие и състрадание, да се скочи в дълбокото и страшното, в безизходното на живота и да се извади оттам каквото е открито, за да бъде споделено. И това, поне за мен, е писателски и човешки подвиг, който се надявам да бъде разпознат и оценен в цялост. Защото го заслужава.

Както и всеки български квартал заслужава по една Розова къща – човешки и читав социален център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол.

Една от любимите думи на майка ми: урбулешката – набързо, презглава, на юруш; прибързано, необмислено, както дойде. Така живеем, така обичаме, така умираме. Кои сме ние ли? Онези, които не си признават кои са. Благодарен съм на тази книга, защото съдържанието ѝ е такова признание. Без претенции и ненужни амбиции. Писане, без на автора да му мигне окото и без да се обезкуражи. Такива литературни постижения вдъхват увереност и мотивират и други да ги последват. Което, убеден съм, ще стане. Нека по никакъв начин не забравяме тези разкази.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“ , както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-akademiya-za-kitove/

„Академия за китове“ от Виолета Златарева

изд. Scribens, 2021

За странните, чупливите, самотните – изобщо, за хората не по мярка – у нас се пише, макар и не толкова често, а още по-рядко през фантастичното и почти абсурдното. В „Академия за китове“ Виолета Златарева прави още една крачка напред, пишейки за хората с нестандартна психика (ако можем така да се изразим), уловени „в мигове, в които не са съвсем себе си“.

В тринайсетте разказа авторката облича симптоматиката на едно или друго психично разстройство в истории,

които звучат като разгърнати метафори, почти алегорично. И без да е категорична в „диагнозите“, тя се е постарала да „визуализира“ фобии, шизоидни епизоди, депресии, маниакалност, биполярност, дисоциативно разстройство, психопатия, зависимости. По думите ѝ, сборникът е пряко свързан с истинските истории на близки за нея хора, които са преминали или преминават през трудностите и изпитанията на психичните заболявания.

Да, за редовия читател тези проявления едва ли ще бъдат разпознаваеми така, както за професионалиста, ала идеята на книгата все пак не е да следва диагнози по списък. Онова, което обединява повечето герои, е човешката им различност. Няма как да не направи впечатление натрапливото усещане за тяхната капсулираност – всеки протагонист, дори тези, които влизат в някакви взаимоотношения, е като пеперуда, затворена в пашкул, отделен, сам за себе си. Точно както се случва и в живота.

И макар книгата да не дава такава заявка, тя индиректно е жест към важността на психичното здраве и грижа. Едно изречение на героинята в разказа „Жаба“ като че ли обобщава пределно точно отношението към тези хора, подценяването на състоянието им или погрешното му интерпретиране:

Тя му разказа, че има семейство, което гледа на нея като на прокажена, защото е странна и само психоложката ѝ идва на посещения и проявява някакъв вид загриженост.

В „Дух“ също ни се дава лаконично шаблонът, по който се гледа на психично различните:

Саня беше малко смахната от самото си раждане. До 5-годишна възраст говореше на свой собствен език.

В нашето общество все още е тема табу да говорим за проблеми от такова естество на висок глас и посредством разказите исках да загатна съвсем деликатно и магичното, и страшното при тези състояния. Шизоидните епизоди, освен уплах, носят със себе си и срам, а срамът на свой ред – самота,

казва за „Тоест“ Виолета Златарева. В общото усещане за емпатия и близост с героите, които авторката предизвиква у читателя, е разковничето на правилното отношение към тях. На доверието, ако щете.

А то несъмнено е подложено на изпитание. Защото някои от разказите ще се окажат видения, халюцинации, проекции на съзнанието – или каквото друго ги наречем. На този фон нищо от написаното като че ли не притежава устои, не може да бъде надеждно, достоверно. Виолета Златарева подлага читателя именно на това затруднение – той да не може да се довери на нищо докрай. Сюжетът се превръща в ронлива скала под нозете му. Психическата аберация заживява в литературното като хлъзгав конструкт на творческото въображение.

Може би не е случайно, че чувствителните самотници намират допир и разбиране с друго човешко същество именно у себеподобен. Например в „Жаба“ и в „Шепа пръст“ те се събират именно благодарение на чудатостите, халюцинациите, фобиите си. И всъщност намират щастието. По думите на Виолета, в „Жаба“ самото заболяване се изражда в утешител, като носи образите на несъществуващи личности, любови, време, а „това крие в себе си и парадокс, и красота, и въпросът кое е илюзия – гласът в слушалката или това, което той отрича“. В „Дух“ обикновената мечтателност и наивност ще отворят път към събирането на двамата младежи чрез спойката на думите – и те ще са буквално като сродни души извън този живот, съединени от силата на отвъдното.

Впрочем искам да отбележа, че един от често появяващите се символи в разказите е тъкмо този на жабата. Неслучайно сред многото му значения в различните култури е и това, че лекува отчаянието и помага при общуването, особено на хора, на които то трудно им се отдава. Пак в „Жаба“ момичето „с изключително старание подреди новия дом“ на откритото от нея животно (реално или въображаемо), който прави поносима собствената ѝ крепост.

Именно домът е другият основен топос и мотив в разказите. В „Убийци“ например семейство Иванови получава своя дом мечта на осъдима и подсъдна цена. Наистина ли е такава обаче, след като на всяка една цена може да се противопостави друга стойност? Защото макар и пътят към този съвършен дом да е морално недопустим, на практика той води до умножаване на доброто и на добрите хора, както и осигурява среда, в която детето на Иванови да расте щастливо. Убийството, види се, може да е милост, благодеяние, благотворителност. Моралът, изглежда, не е черно-бял, „особено когато е замесена любовта“.

В „Преди да седна под върбата“ героинята също ще извърви своята дълга и объркана инициация извън дома, възприеман като консерва („Всеки от нас беше тръгнал от своята консерва според своите си причини“). Тя обаче ще я доведе обратно именно до него, а знакът за правилността на това решение ще се усети в лекотата на раменете, отърсили се от багажа, от тежестта на понесеното („прокъсаната ми раница така или иначе вече не ми беше нужна и приех загубата ѝ като метафора“). Можем да мислим за завръщането и като за освобождаване.

А „пътуването – както пише Виолета Златарева – невинаги се мери в крачки“.

Разказът „Осем“ пък събира осем незавършени истории, които може да се четат и именно като прекъснати в момента на завършването им. Зависи от гледната точка. От една страна, нито една история не може да бъде приключена докрай, освен от смъртта. От друга, тя може да бъде пренасочена или прекъсната в момента на пресичането си с други истории, обстоятелства, сюжети. Осемте герои са все маргинали, хванати в момента на такава една промяна – в мига, в който с тях се случва (или по-скоро ще се случи – според нашата гледна точка) нещо преломно, решително, смело, различно…

 Този път незнайно защо ги сви в юмруци и реши, че ще промени нещата,

казва си един от тях, художник. Сред останалите има самоубийца; възрастен мъж, чийто живот до този миг е бил безупречен и безпрепятствен; клептоман, изправен пред нещо, което наистина го привлича само по себе си, а не само по силата на болестния му импулс, и така нататък. Въпросното „прекосяване на съдбата“ се внася и чисто граматично – посредством съюзите, с които повествованието бива прекъсвано: докато… когато… тогава… миг преди да… но… и тъкмо да… (Тук ми се иска да направя препратка към внушителния граматичен експеримент, който предлага в последната си стихосбирка „Портокал“ и поетът Нинко Кирилов.) 

Тази идея за промяната също е особено важна. Ето какво казва за нея един от героите, фотограф:

Когато заемем равновесно положение, ставаме скучни. Заставаме пред обектива и запечатваме анатомията си. Но преходът от радост към тъга, от нежност към жестокост – в него се крие магията. Кратката промяна в пулса е вълнение, продължителната – аритмия. Жалко, че е само миг. Добре, че е само миг.

Три от разказите са писани всъщност не по патологии, а по сънища, от които Виолета споделя, че „се е будила посред нощ“. Също като в съновидение разказът във „Вън“ например следва поредица от отварящи се пред нас нови врати и пространства, привидно несвързани, следващи без преход и логика. И онова усещане, че си изпуснал важното, което е било целта ти през цялото време, заради лутането из лабиринтите, в които си се оказал толкова лесно засмукан!

В „Баба“, който също е по сън, героинята среща мъртвата си роднина, която ще ѝ покаже най-човешките състояния и чувства като лица на възрастни жени, надничащи от далечните прозорци. Единствено смъртта е тази, с която човек лично трябва да се срещне, която трябва да „поздрави“.

Място е оставено и на изоставяните – нима това често само по себе си не е гранично състояние в психологически смисъл?

И както често става, самотата идва лоша,

пише в „Юни“. Във „Вътре“ пък – със съвсем малко художествена измислица, по думите на авторката – е представен ужасът от дисоциативното разстройство, отключен при отхвърлянето и измяната на партньора. Тя казва още:

Все по-често се нормализират разделите, разводите. Приемат се като формално разписване на документи, апатично разочарование и логистично затруднение. А всъщност, за чувствителния индивид, такъв акт води до вътрешни разкъсвания и пропадания, до рухване на представите за самия себе си и света изобщо.

В крайна сметка „решението“ – ако изобщо това е думата – може би е в писането, както при Дани от „Юни“, където то е и вид възмездие, почти отмъщение. А може решението да е и просто в съществуването, в това „Дишай“ от едноименния разказ. Там, в края на земята, няма нищо повече от огромен трамплин, който може би е забравеният лост на Архимед. Към какво е този трамплин – кой знае? Важното е, че точно тук за героя е „мой дом от незапомнени времена“. Той е следван от лудостта – това е и единственият път, когато тази оголена дума се споменава директно:

Не знам дали аз крепя Земята, или тя – мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя, не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми.

Героят обаче няма да има търпение да дочака някой да сподели самотата му, да сподели дните му „на ръба на вълшебството“, и ще скочи с все сила в края на лоста. Колкото да открие, че Земята няма нужда от тежест, за да бъде повдигната, че тя – напротив – се спихва. Защото истинската тежест е вътре в нас и от нас. 

В заключение, ще ви оставя с думите на самата Виолета Златарева, която може би най-добре резюмира посланието на първата си книга, последвана тази година и от стихосбирката „Регистър злополуки“, пак в същото издание:

Общото между всички разкази е, че персонажите в тях са острови. Независимо дали има някой до тях, или не, те са затворници в собствените си глави и само тези, които имат шанс за любов, имат и шанс за оцеляване. В противен случай остават изолирани, докато изчезнат съвсем. Точно по това си приличаме всички – и ние, и те. Иска ми се хората да разберат, че зависимостите, емоционалните дисфункции и т.н. не са проблемът, а симптом на дълбоко нараняване, на липсата на приемане и подкрепа в ключов момент или моменти.

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.