Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/protestite-v-albaniya-ili-kak-arhitekturata-otnovo-izleze-na-terena-na-politicheskoto/

Оказах се в Албания точно в началото на т.нар. Фламингова революция. На 30 май протестиращ беше влачен от охраната на заградена зона в природния резерват до Звърнец, а аз преминах границата с Гърция на път за Тирана и две важни архитектурни събития, които предстояха там през първата седмица на юни. Тогава все още не беше ясно, че протестите ще станат това, което са в момента, а архитектурата ще се окаже буквално в центъра им. 

И все пак още в първите дни нещо го подсказваше. 

„Аз съм родом от Вльора. Трябва да отидете до Звърнец, там е прекрасно. Искат да го застрояват“, каза ми Арта, собственичка на малък семеен хотел на крайбрежието в Южна Албания. „Е, не протестирате ли?“, попитах аз. „Да, но нищо няма да стане“, отговори тя и се върна в кухнята, където всичко се готвеше с продукти от градината им. 

От 15 години само строим. Най-големият ни страх е да не изгоним чуждите инвеститори,

каза ми няколко дни по-късно приятел архитект, вече в Тирана. Протестите бяха започнали, а ние се качвахме по стъпалата на Пирамидата в центъра на града, бивш музей на комунистическия диктатор Енвер Ходжа, а днес стартъп хъб, реконструиран през 2023 г. по проект на холандското суперстудио MVRDV. Беше третият ден на протести, а от върха на пирамидата се виждаше, че хората са наистина много. 

„Видя ли интервюто на Иванка? Скандално. Мисля, че то вбеси хората най-много“, отбеляза Виола, също архитектка, на другата вечер пак в Тирана. Виола е албанка, израснала в Канада, дете на емигранти от 90-те. В момента е университетска преподавателка в Торонто, дошла за същата конференция за опазване на модернизма в Албания като мен. Имаше предвид интервюто на Иванка Тръмп за Дейвид Сенра от края на май, в което дъщерята на американския президент описва своята находка в Средиземно море – необитаемия остров Сазан, на запад от албанския бряг, който със съпруга си Джаред Къшнър „откриват“ съвсем случайно, докато са на яхта на приятели и спират да поплуват. „Плувахме до острова. Изкачихме се пеша, боси чак до върха и просто бяхме очаровани“, казва Иванка. Действително скандално, особено като се има предвид, че островът не е частен, както тя го нарича, а бивша държавна военна база с много стар бетон, по който, освен всичко друго, доста трудно се ходи бос. 

Сега ще се опитам да обясня как и защо именно архитектурата е толкова тясно преплетена с политическите вълнения в Албания в момента и всъщност до огромна степен е тяхна първопричина. 

Застрояването и Албания

В Албания се строи много – и навсякъде. Усещането е като в България в началото на по-миналото десетилетие, онзи пръв строителен бум, който преживяхме след 2000 г., преди да влезем в Европейския съюз, и който де факто съсипа градовете, планините и черноморското ни крайбрежие. 

Строителството е свързано с непоклатимата неолиберална вяра в трансформиращата роля на свободния пазар, която всички бивши комунистически държави в Европа споделят. Разбираемо – след провала на държавния социализъм и сивата пустош, която той оставя навсякъде в края на 80-те. И после идват 90-те, с цялата им мътилка, липса на правила и регулации, с неясния произход на частния капитал, с всички балкански войни, мутри, бедност и кич. Най-неподходящото време, в което да се говори за публично пространство, общество и колективна (архитектурна) отговорност. Строителството е и много успешен начин за пране на пари.

Албания обаче е преживяла много, много повече от България. Страната получава независимост от Османската империя едва през 1912 г. През 1939 г. вече е окупирана от фашистка Италия на Мусолини (италианските архитектурни влияния са видими и до днес). Партизаните комунисти на Енвер Ходжа вземат властта в края на Втората световна война, флиртуват със Сталин, после с Тито, най-дълго с Мао и Китай, за да изолират държавата в края на 60-те от целия свят, включително от Източния блок. И да построят близо 200 000 бункера из цялата страна в параноичен опит да се отбраняват от всички на всяка цена. Балканска версия на Северна Корея, както гласи любимото клише на западните медии, когато пишат за Албания. 

Комунистическият режим тук пада най-късно – чак през 1992 г.,

и албанците се втурват да емигрират – първо към Италия, а оттам и към целия най-после отворен свят. Останалите в страната първо започват да купуват коли (през 1992 г. в Тирана има само 200 леки автомобила), а после да строят – навсякъде. Приватизацията на държавната собственост е още по-тъмна и хаотична, отколкото в България, и през 90-те не е ясно коя земя на кого е, затова всички строят където им падне – магазини, бараки, къщи, ресторанти – всичко. Качеството е ужасно, градовете (и особено Тирана) не приличат на нищо. 

И тук на сцената излиза главният герой в албанския политически живот и до днес – художникът Еди Рама, който става кмет на Тирана през 2000 г. Той заварва посткомунистически хаос с куп незаконни сгради, висока престъпност, никакви публични пространства, проблеми с боклука и канализацията и много сиви сгради навсякъде. Рама става международно популярен с радикалното си решение да боядиса целия град в ярки цветове – евтино и ефектно, а и логично за един художник, който познава психологията на цветовете. Отделно, той събаря хиляди незаконни постройки и изчиства от тях бреговете на река Лана, за да създаде нови паркове и обществени зони. Няколко пъти го пребиват. 

Изобщо – герой. Рама става любимец на световните медии, на лъскавите списания за архитектура, дизайн и градски живот, а през 2004 г. печели международната награда „Кмет на годината“. Той е лице на неолиберализма на Балканите, оглавява Социалистическата партия на Албания, приятел е с Тони Блеър, обявява, че страната ще се развива прогресивно и по трети път – без ляво и дясно. 

През 2020 г. албанският архитект и преподавател Саймир Кристо много добре описва ситуацията с Тирана и цветовете на Рама в една своя статия за холандския архитектурен портал Archined:

Това не е наивен опит да се разведрят жителите на Тирана, за да забравят авторитарния режим, който е властвал почти половин век. В крайна сметка никога не се започва от нулата след падането на един режим. Днес в Тирана по-скоро наблюдаваме директния западен маниер да се представят посткомунистическите страни като сиви, а капитализмът и развитието – като „жизнени“ и „цветни“.

Еди Рама и архитектурата

Днес Еди Рама е министър-председател на Албания за четвърти пореден мандат и е обещал страната да влезе в Европейския съюз до 2030 г. А основното му оръжие за международен престиж, привличане на чуждестранни инвеститори, развитие на туризма и икономиката и преобразяване на страната е едно – архитектурата. Еди Рама обича архитектурата и обожава световноизвестните архитекти. 

От 2008 г., когато белгийското студио 51N4E печели международния архитектурен конкурс за реконструкция на централния площад „Скендербег“ в Тирана, до ден днешен градът е истинска площадка за игра на архитектите от цял свят. И нямам предвид само поувехналите стархитекти (т.нар. архитекти звезди на миналото), а всички, включително „социално отговорните“ сред тях. През 2019 г. Общинският съвет на Тирана одобрява новия общ устройствен план на града, разработен от италианското студио Stefano Boeri Architetti и кръстен неслучайно „Тирана 2030“. Планът предвижда компактен полицентричен град с много нови публични пространства, линейни паркове и екологични коридори, 2 млн. нови дървета и всички модни думи на съвременното градоустройство. Той отприщва безпрецедентен строителен бум, който превръща Тирана в град на кули и купища нови строежи, докато се задъхва в задръствания и липса на паркоместа. 

В момента в столицата се проектират, строят или имат разрешение за строеж над 140 небостъргача

на принципа на наложеното от Еди Рама публично-частно партньорство. Албанските архитекти са изключени от процеса. Те чертаят техническите проекти, обслужват разрешенията за строеж и критикуват властта, че инвестира в нови публични пространства не заради жителите на Тирана, а за да повишава пазарната стойност на новите частни инвестиции из града. Легендарен е списъкът на Еди Рама с над 150 чуждестранни архитектурни студиа, измежду които той избира на кого какви проекти да възлага. Особена е слабостта му към популярни архитекти и носители на наградата „Прицкер“, а всички те нямат нищо против да играят ролята на придворни проектанти на албанския „владетел“. 

В интерес на истината, всички тези нови сгради са безкрайно интересни и в момента Тирана е колоритна мозайка от всякакви стилове и архитектурни похвати на фона на хаотично-еклектичното си постсоциалистическо наследство. На всичко отгоре новите сгради и пространства са проектирани добре, повечето са изпълнени отлично. Взети сами за себе си, са чудесни примери за съвременна архитектура с ниво на детайл и качество на изпълнение, за които съвременната българска архитектура може само да мечтае. Всъщност тя си мечтаеше точно за същото някъде около 2008 г., когато стартира първата Седмица на архитектурата у нас (т.нар. Sofia Architecture Week – SAW) – затворено платено събитие за инвеститори, институции и международни архитекти, което да даде старт на една друга София на визии, конкурси и чуждестранни архитектурни проекти. 

Но не се получи. За добро или за лошо, в София така и няма сграда или примерно площад на „световноизвестен архитект“. А усилията на целия екип на списание ЕДНО и SAW да убедят българската власт, че си струва да се инвестира в звездна архитектура и дизайн, така и не хванаха на каменистата българска почва поради липса на местен Еди Рама. Може би е било за добро.

Защото през първата седмица на юни в Тирана ме беше срам, че съм архитект от чужбина. 

Точно тогава Еди Рама посрещна световния архитектурен елит – буквално всички, за които човек може да се сети – на второто поредно издание на фестивала Bread and Heart. Събитието беше в Book Building, последната кула, проектирана от белгийските любимци на Рама 51N4E до площада „Скендербег“. Албанските архитекти по принцип бойкотираха форума. И как не – от години те се чувстват сведени до чертожници на чужденците. Намерих само една местна позната, която беше посетила целия форум и която сподели:

 Аз ги питах какво мислят за корупцията и за протестите, за презастрояването и проблемите, а те ми казаха: „Ние какво можем да направим, дошли сме тук да проектираме и да строим. Вашите неща си ги оправяйте вие, ние нищо не можем да направим.“

Интересното беше, че достъпът до цялата сграда беше блокиран, ограждения прекъсваха пешеходното движение към площада, а полицаи пазеха архитектурния елит от любовта на тълпата. Защото през първите дни на протестите в Тирана те завършваха именно пред Book Building и освиркваха не само екрана с образа на Рама, опънат на един от ъглите на сградата и предаващ на живо, но и архитектите вътре. Архитектите, които обслужват чужденците, които ще застроят тяхната Албания. „Еди Рама е свършен!“ беше единият от най-популярните възгласи тогава. Другият – „Албания не е за продан!“.

А сега да се върнем на протестите.

Edi Rama ka mbaru, ka mbaru!¹

Големите протести в Албания започнаха в началото на юни като екологични – срещу намеренията за строителство на луксозен курорт в защитените природни зони на остров Сазан и лагуната Вьоса-Нарта – ценна средиземноморска влажна зона, която предоставя убежище на над 200 вида птици и повече от 70 застрашени вида. Инвестицията се свързва с имената на Иванка Тръмп и съпруга ѝ Джаред Къшнър. Зад нея стоят няколко компании с неясни или криминални собственици, а проектът получава предварително одобрение като стратегическа инвестиция от албанското правителство през декември 2025 г. Междувременно защитената зона е намалена като обхват, а през 2021 г. е разрешено в района да се изгради летище. Еди Рама подкрепя проекта, който е оформен като обичайното публично-частно партньорство, тъй като островът все още е държавен, но брегът вече е частен.

Следват разкрития за устройствени и архитектурни планове за курорта от ноември 2025 г., които вбесяват още повече протестиращите заради стотиците хиляди квадратни метри застроена площ, които се предвиждат, хилядите жилища и хотелски стаи и визията за затворен ултралуксозен резерват само за свръхбогати. За няколко дни протестите се разраснаха в пъти, състояха се и в други градове освен Тирана и Звърнец, хората излизат на улицата ежедневно, а тълпата в Тирана расте с всеки следващ ден. Това вече са политически протести – за оставката на Еди Рама и цялото правителство, срещу целия управляващ елит, включително срещу опозиционния лидер Сали Бериша, който подкрепя курорта.

Архитекти в Тирана ми пишат, че последните дни протестите са станали и националистически – именно като реакция срещу чуждестранните инвеститори, които правителството на Рама толкова цени, и защото „Албания не е за продан“. 

Архитектурата и властта

За мен е важно да осъзнаем ролята на архитектурата като инструмент на властта – за пореден път болезнено оголена и в този албански случай.

Архитектура и диктатори

Архитектурата никога не е само изкуство и винаги е била политическа, винаги е флиртувала с властта, категорична е Анета Василева в най-новия си текст. В него с редица красноречиви примери тя се движи…

ТоестАнета Василева

Еди Рама е лицето на либералната демокрация – такава, каквато я познаваме от Клинтън и Обама, на онази американска Демократическа партия, която загуби последните избори и отвори път към една съвсем различна Америка. Това, което се случва в Тирана и Албания в момента, е като надгробен камък на неолиберализма от първите две десетилетия на нашия век. Точно като библиотеката „кенотаф“ на Барак Обама в Чикаго, която отвори врати този същия юни под канонада от критики. Стархитектите вече са в миналото. Големите студиа отмират. Необходимо е адаптивно преизползване на ресурси. В същото време има потребност от качество и отношение – към средата, към хората, към контекста. Арогантната архитектурна самоувереност е неадекватна за времето ни, архитектурното его само пречи, а лицемерието винаги излиза наяве – рано или късно. 

Именно срещу това реагираха ожесточено албанските архитекти по време на фестивала Bread and Heart в Тирана. Под бляскавите постове в социалните мрежи за изминалите дни на „вдъхновение и споделени идеи“, чиито автори очевидно не чуваха гласовете на тълпата под прозорците на Book Building, те пишеха гневни коментари в социалните мрежи, които биваха изтривани.

Завършвам с един такъв изтрит коментар на албанската архитектка и преподавателка Мамица Бурда:

Всички говорят за деколонизация, отстояване на пространства, отказ от растежа, регенерация, пространствена справедливост, колективна грижа, общи блага, общности, адаптивно преизползване, бъдеще без въглеродни емисии и други модни концепции. Веднага щом човек започне да работи в бедни страни с висока степен на корупция и пране на пари обаче, принципите изведнъж се променят. Албания определено е лакмус за съвременната архитектурна практика. Тя показва дали архитектите наистина отстояват ценностите, които пропагандират – социална отговорност, устойчивост и обществен интерес, – или тези принципи изчезват, когато се сблъскат с възможност за печалба и популярност.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/teodor-karakolev-chovek-mozhe-da-vliyae-silno-makar-i-vurhu-maluk-krug-hora/

Да проектираш сграда, която да остане в живота на няколко поколения, да оформяш физиономичността на града е културен жест, към който архитектите от всички времена са се отнасяли с респект. След тях обаче идват грижата и разбирането на културните историци, които интерпретират контекста.

Теодор Караколев е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни и съосновател на Фондация „Български архитектурен модернизъм“. Фондацията изследва образци на архитектурата и изкуството в периода между 20-те и 40-те години на миналия век, организира изложби и лекции, поддържа една от най-големите онлайн общности, интересуващи се от архитектурно наследство.

Журналист и лектор в множество инициативи, включително и архитектурни обиколки, с деликатното си академично присъствие Тео Караколев предлага мултидисциплинарен подход. Не просто да архивира, а да напомня, че сме част от процес, от непрекъсната трансформация на търсенията и контекста – това е мисията на „Български архитектурен модернизъм“.

В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.

Никой не си прави илюзията, че градовете ни не са опърпани, недобре поддържани, „но не са безвъзвратно грозни“, настоява Тео Караколев.

Важно е да знаем, че средата ни има стойност. Това, което се нуждае от ремонт, може да бъде поправено. Градската ни среда има стойност. Това особено силно важи за по-малките населени места, където хората са се затворили.

А всичко започва именно от ентусиасткото отстояване на вярата, че информацията трябва да бъде достъпна. И от една страница в социалните мрежи. Дипломната работа на Васил Макаринов в Нов български университет е свързана точно с архитектурата на модернизма и след защитата той решава да публикува събраните материали. Годината е 2013-та и страницата предизвиква неподправен интерес. Тео Караколев му изпраща информация за сгради от Сливен – така се запознават и бързо откриват, че искат да работят заедно. Извън дигиталното пространство и двамата продължават изследователската си дейност и надграждат с лекции, изложби и събития на живо за изкушени от темата непрофесионалисти.

Освен изследователско ровене из архиви и общински документи, работата на Васил Макаринов (за съжаление, напуснал ни твърде рано) и Теодор Караколев е да проследяват историята на множество малки сгради, да идентифицират архитекти, да анализират стилови особености. Те систематично документират и описват десетки малки обществени сгради, училища, читалища и къщи на заможни семейства в градове като Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Ямбол, Казанлък.

Това, което „Български архитектурен модернизъм“ като платформа успява да постигне, е повишаване на обществената чувствителност към опазването на ценни сгради.

Тео Караколев е завършил изкуствознание в НБУ, докторант е в направление „Изобразителни изкуства“ към АМТИИ, но още като тийнейджър е заинтригуван от фотографията, снима кадри, които са на ръба на абстракцията, имат ритъм и семпла конструкция, ясни форми, основно черно-бяло или монохромно. Впоследствие открива, че същите неща търси и в архитектурата. Едва ли е случаен интересът му към ар деко и функционализма, както и последователното проучване на сгради образци.

Историята на изкуството и историята на архитектурата са свързани, разделението, което съществува в България, го няма на други места. Това, което ние се опитваме да правим, е изкуствоведски поглед към архитектурата.

Разделянето на стилове и периоди улеснява научния разказ за историята, но унищожава човека, твореца. Всеки е конкретна индивидуалност със своя собствена душевност. Твори в конкретен период – барок, ренесанс, модернизъм – и ако бъде поставен в съответния период, ще създаде различни неща в духа на своето време. Но винаги ще бъде себе си.

Така че аз харесвам определен тип творци, а не течения. Предпочитам такива, които не са толкова разказвателни и директни в посланието си.

Тео Караколев с основание акцентира върху факта, че няма направления, които да се ограничават само до конкретни послания, но има творци, които настояват върху разделението на добро и лошо, на приемливо и неприемливо, на допустимо и недопустимо.

Предпочитам тези, които ми оставят място за мислене, задават въпроси и провокират. Наскоро отново разглеждах постоянната експозиция на Националната галерия. И ето например Иван Милев – той е представен там със свои обичайни сюжети: жени със забрадки, задушници, погребения. Аз не съм сигурен какво трябва да мислим за тях. Дали те са тъжни, какво става, продължава ли животът, трябва ли да го надмогнем? Няма директна трагедия. А те обзема усещането, че и друг преживява същото, през което и ти минаваш. Изкуството е това, за което можеш да се хванеш.

При Златю Бояджиев например любим ми е периодът непосредствено преди инсулта му. Там той е най-прецизен, най-конкретен в рисунъка си. Има няколко сюжета с овчари, хора на нивата – по същия начин животът изглежда труден, но има надежда. В трудността има смисъл.

Търсенията на Теодор Караколев са категорично отвъд лесните отговори. В дълбочината и непознаваемостта на изкуството. Там, където има живот, а не опит да се документира действителността или да се изведе лесно послание.

В годините, в които се е налагало да чете задължителна литература в училище, Тео Караколев си е спестявал колкото може от програмата, за да освободи пространство за собствените си интереси. Днес не го нарича бунтарство, но се съгласява да го определим като независимост. Това е времето, в което открива Гогол и Достоевски.

Конкретно в рецепцията на архитектурата днес той наблюдава консервативна реакция, която призовава за връщане към академичното. В последните години в различни среди става популярна критиката на модернизма и противопоставянето ѝ на европейската архитектура от времето до XIX век. Подобен прочит е повърхностен, създава фалшива представа и не отчита колко прогресивни са били конкретни артисти за времето си. Парадоксално е например приемането за академичен пример на „сецесиона – течение, което свързваме с неговата пищност, с неизговорените желания, но и с критиката му към академизма“.

И преди, и сега архитектурата бива използвана за политически битки.

Дали обаче изкуството преднамерено не улавя бъдното? Според Тео Караколев ние сами конструираме подобни очаквания. Историята на изкуствата е пълноводно течение и ние избираме върху кое да акцентираме, какво да разкажем. Невинаги знаем кой е бил по-влиятелен в собственото си време. Не можем да сме сигурни, че конкретен артист провижда идващо събитие, защото около него има още стотина, които улавят други неща.

Ето например филмът от 1920 г. „Кабинетът на доктор Калигари“, който е интерпретиран като предсказване за идването на Хитлер заради сляпото доверие, хипнозите, сомнамбулизма. Но не е ли твърде лесно да се намери тази връзка, когато събитието вече се е случило? Всяко произведение от този период показва несигурността, алтернативните търсения, несъзнаваното.

По-глобално погледнато, не вярвам, че историята има предначертан предварително път. Върху общия поток силно влияят отделни хора или групи от хора.

Именно такава група успява да генерира около себе си „Българският архитектурен модернизъм“. Самият Тео споделя, че има нужда от това да вярва в гражданската енергия, структурирана в отделни миниобщества.

Чисто исторически има периоди на концентрация на история. В България в годините малко преди влизането в Европейския съюз досега сякаш имаше някакъв що-годе консенсус какво правим и накъде се движим. Сега сме в друг момент. Но отвъд злободневното аз мисля, че конкретният човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора. И това е гражданското общество – съществуването на голям брой хора, които са активни. Ако обществото е здраво, то ще намери реакция срещу тоталитарните държави. Може би затова Германия успява да се възроди след Хитлер. Въпреки травмата.

Основното за мен е много хора да вярват, че могат да променят нещата. Това е силата на гражданското общество.

Теодор Караколев открива собствения си път. И днес, докато се разхожда в Стария град на Пловдив или по тепетата, в кварталите и край реката, обича понякога да е сам.

Понякога предпочита разходките из непознати градове пред контролираната музейна среда. Но истински си почива в планината. Въпреки заниманията си със скално катерене се определя скромно като планинар.

Градовете ми дават цивилизационно преживяване, а планината е мястото, на което да преработя това. Там нищо не те разсейва, там всичко е природно, перфектно, няма какво да му мислиш. Планинарството е по-пасивно, ти присъстваш. Впечатли ме Грузия. Там е страхотно зелено на същата надморска височина, на която в България вече няма толкова растителност, защото липсва вода. В същото време си обграден от четири-петхилядници. Хората са успели да запазят живота си на село – те са запознати със света, все пак живеят на място, през което ежедневно минават по десетина туристи. Но са съхранили усещането си за нормалност.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.