Post Syndicated from Ивелина Гаджева original https://www.toest.bg/kontseptsiata-za-dostupna-sreda-na-fona-na-remontite-na-trotoarite-v-sofia/

О, тротоаре, славен и велик,
ти не си път – ти си епичен трик!
Бетонен герой с дупки безчет,
за пешеходци – живот на рулет!

Теб те обичаме, но със страх,
скачаме, клякаме, правим салта.*

Когато става въпрос за достъпна среда, може би на хората им хрумват различни значения: за някого това може да е физически достъп, за друг – финансов, за трети – сетивен и т.н. И всички те ще са прави. В тази статия ще разгледаме „базовото“ ниво на достъпност на физическата инфраструктура на нашите градове. Как и какви възможности предлага София за безпрепятственото придвижване? O, да, с вълнение чакаме времето, когато ще се придвижваме с дронове или с нещо подобно, но все още гравитацията ни предлага улици и тротоари.

Кой би се възползвал най-много от достъпна среда? Какво казват статистическите данни?

А какво да кажем за смелия друг,
който с бастун или с количка върви напук?
Ти, тротоаре, му пращаш капани –
бордюри стени и локвички вани.*

В Европа живеят повече от 100 млн. души с увреждания според „Евростат“. В България, по данни на Националния статистически институт, около 700 000 души са с увреждания, тоест около 10% от населението. От тях 50% имат трайни физически ограничения, поради което достъпните тротоари и градски пространства са от ключово значение за участието им в обществения живот. Ако добавим възрастните хора, родителите с детски колички и лицата с временни травми (счупен крак и т.н.), броят на засегнатите нараства значително. Те не са малцинство – това са нашите родители, приятели, колеги. Тези хора често се сблъскват с липсата на достъпност в градските пространства, а според Световната здравна организация броят на хората с увреждания ще продължи да нараства поради застаряването на населението и увеличаването на хроничните заболявания.

Достъпната среда не е просто архитектурен стандарт или нормативно изискване. Тя е основно човешко право. Представете си град, в който всяко място е леснодостъпно, независимо дали се придвижвате с инвалидна количка, бутате куфар (и не ви e страх, че ще събудите целия квартал с тракането на колелцата по разместените плочки на тротоара), или пък сте с детска количка. Това не е утопия – това е реалността, която бихме могли да създадем, ако мислим за достъпността като за необходимост, а не като за компромис.

Може би си казвате: „О, това звучи чудесно, хайде да измислим закони и да задължим отговорните институции да ги прилагат!“ И ние се радваме, че си го помислихте. Ще ви изненадаме приятно – закони, конвенции, наредби вече има. Нека споделим с вас някои от тях.

Съществуващи наредби, закони, добри практики за достъпност

През 2012 г. България е ратифицирала Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН (КПХУ). Също така има Наредба № РД-02-20-2, Колекция от стандарти „Стандарти за достъпност и използваемост на застроената среда“ и не на последно място – Национална стратегия за хората с увреждания 2021 – 2030 г.

Още в началото на КПХУ се подчертава, че целта ѝ е защитата на човешките права на хората с увреждания. В документа се обръща внимание на мерките, които държавите трябва да предприемат за постигането на тази цел, и че осигуряването на достъпна среда е техен дълг, а дискриминацията по признака увреждане – недопустима. Основен принцип в Конвенцията е: 

Уважение към присъщото достойнство, индивидуалната автономия, включително свободата на личен избор, и независимостта на лицата.  

Както става ясно, това не е обикновен документ, а манифест за равноправие, компас за справедливост, гаранция, че всеки – независимо от физическите си възможности, произход, религия, образование – има свободата да участва пълноценно в обществения живот. 

В България през 2017 г. се проведе и кампания „Достъпна България“, инициатива на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). Целта ѝ беше да осигури достъпна среда за хората с увреждания в България. Това трябваше да се постигне по два начина: първо, чрез популяризиране на добрите примери за достъпна среда и привличане на публични фигури и второ, чрез активност на КЗД – провеждане на самостоятелни оценки, предприемане на законови действия и налагане санкции, за да се гарантира създаването и поддържането на достъпна обществена среда. Ефектът от тази кампания обаче не се вижда с просто око.

Ремонтираните тротоари – стъпка по стъпка към по-достъпна градска среда? 

Но! Тук ще възпея и твойта душа –
когато си прав и когато личиш,
тогава ти правиш града по-добър.
О, тротоаре, съдба ни сурова,
дано да те правят със мисъл готова!*

През 2024 г. в София е направена голяма инвестиция в ремонтирането на тротоари – общо  250 000 ремонтирани квадратни метра в бюджетната рамка от 46 млн. лв. Въпреки тези мащабни размери и снимките, публикувани от кмета и някои от районните кметове в социалните мрежи, остава отворен въпросът дали изпълнението отговаря на Националната наредба за достъпност и универсален дизайн в урбанизирана територия. Освен автомобилите ще ограничат ли колчетата и високите бордюри жителите с двигателни затруднения, възрастните хора и родителите с детски колички? 

За хората с увреждания планирането на маршрут често е изключително трудно.  

Дигиталните карти например биха могли да показват не само улици, площади, сгради и начини на придвижване, а също и кои места са достъпни – спирки на градския транспорт, тротоари, сгради, заведения, паркинги и пр. Това би помогнало на лицата с ограничена мобилност предварително да изберат маршрути, които не ги вкарват в капан.

Как изглеждат достъпните тротоари и кой следи за състоянието им? 

Както в Наредбата за достъпност и универсален дизайн, така и впоследствие в изготвената Наредба за настилките на София са изведени подробно мерките за създаване на достъпни тротоари и публични пространства. Освен за задължителното скосяване при кръстовища, са изработени в детайли и стандартите за полагането на „тактилните плочи“, улесняващи придвижването на хора със зрителни увреждания. Те трябва да се поставят в определена последователност съобразно отделните случаи – например при пресичане на кръстовища или на спирки на градския транспорт.

При преглед на споделена информация за ремонтираните тротоари на сайта на Столичната община (СО) от страна на столичния кмет Васил Терзиев и други районни кметове в социалните мрежи скосяванията се изработват. В определени случаи обаче има отклонения от изискванията при поставянето на тактилни плочи, които при спирки на градския транспорт липсват или са ограничен брой. Също така, както се вижда на снимките от пешеходното пресичане на бул. „Македония“, е важно да се обръща внимание и на качеството на материалите – релефността на тактилните плочки, обозначаващи „внимание“/„стоп“, вече е износена и на практика те не могат да се усетят, което намалява безопасността.

Но кой следи за изпълнението на изискванията за достъпност? Връзката между Агенцията за хората с увреждания (АХУ) и СО се изразява в разпръснати отговорности и партньорство, при което АХУ задава националните стандарти и финансира проекти, а СО прилага политиките на местно ниво и адаптира услугите спрямо нуждите на общността в София.

Когато се ремонтира тротоар на територията на СО, отговорността за неговата достъпност се разпределя между  Дирекция „Транспорт“, Дирекция „Общински строителен контрол“, Направление „Архитектура и градоустройство“, Контактния център на СО (за подаване на сигнали) и омбудсмана на СО.

Потребност от платформа за състоянието на тротоарите и тяхното нивото на достъпност

При мащабния обсег на ремонтните дейности на тротоарите и предизвикателствата при изпълнението на изискванията възниква следният въпрос: защо не говорим за интеграцията на дигиталната платформата регистър, където с помощта на интерактивна карта може да се онагледят общото състояние на тротоарите и тяхното ниво на достъпност? 

Пример за изготвяне на такава платформа са инициативи в други градове в Централна и Източна Европа, като Прага, където интерактивна карта на портала CHODCI SOBĚ използва данни от граждански сигнали с описание и снимки на различни физически препятствия или проблемно изпълнение на ремонти на тротоари. Освен че се събират и онагледяват разнообразни съществуващи проблеми на градската среда в чешката столица, сред които препятствия за нейната достъпност, неподдържани елементи на градската среда и нейното неуместно използване, се улеснява комуникацията между гражданите и отговорните за поддръжката институции.

Какво означава включващ дизайн, дизайн за всички, универсален дизайн, адаптивен дизайн, дизайн мислене?

О, тротоаре, гордост народна,
битка със тебе е ежедневна и модна.
Ти не си просто настилка бетонна –
ти си тест и препънка законна!*

Идеята за универсалния дизайн датира още от 50-те години на миналия век като отговор на необходимостта да се осигурят условия за ранени ветерани, завръщащи се от война. Самият термин е въведен по-късно от архитекта Роналд Л. Мейс. Понятието универсален дизайн е най-разпространено в САЩ.

Концепцията дизайн за всички навлиза в Северна и Западна Европа през 90-те години на миналия век, когато Европейският институт за дизайн и увреждания (EIDD) я популяризира като начин за постигане на социално включване чрез дизайн. 

Терминът включващ дизайн, въведен от Роджър Колман през 1994 г., произхожда от идеята за равнопоставеност в архитектурата и дизайна. Смисълът му е, че трябва да се създават среда и продукти, които могат да се използват от възможно най-много хора, независимо от възрастта, способностите им или обстоятелствата. Включващ дизайн се употребява най-вече в Обединеното кралство и Азия.

В България по-широко разпространено е понятието приобщаващ дизайн. В него обаче се съдържа конотацията, че има едно общо, което е хубаво, и едни други, различни хора и общности, които трябва да дойдат при общото. А идеята на включващия дизайн е, че явно общото не е чак толкова хубаво, след като изключва групи хора. И че представителите на тези групи трябва да бъдат включени от самото начало, за да се намерят нови, различни решения, удобни за всички.

Може да срещнете и други нови термини, някои от които на този етап нямат адекватен превод на български – например плейсмейкинг, дизайн мислене, дизайн на услуги, социален дизайн, адаптивен дизайн, партисипаторски дизайн (participatory design). Всички те в същината си са близки до трите, които разгледахме по-подробно, доколкото става дума за включване на общности, но няма изискване да се стигне до различните и маргинализираните групи.

Емпатия и креативност – два липсващи компонента в градоустройството

Както виждаме, проблемът не е в липсата на правила и закони, а в тяхното прилагане (или в липсата му). 

Емпатията е способността да разбереш чуждата перспектива, а креативността е умението да предложиш ново решение. Липсата на емпатия води до неразбиране на проблемите, а липсата на креативност – до остарели подходи. Нормално е системите и решенията да се развиват с живота, хората, технологичните иновации. Моделите на мислене и управление според нас следва да са адекватни на съвременните нужди – днес не се возим в каляски, нали? 

Неразбирането на значението на думата дизайн

Кой не е стъпвал в твоя капан –
дупки бездънни, асфалт разкопан?
Камъни криви, павета хазартни,
а колите – паркирани в стил авангарден!*

В КПХУ се говори за универсален дизайн, а не например за универсална архитектура или универсални услуги. Проблемът обаче е, че се игнорира значението на думата дизайн. То не се разбира, следователно дизайнът не се и практикува. В България той често се схваща просто като визия – как изглежда нещо. Но дизайнът е много повече – и функция, и преживяване, и емоция. Включващият дизайн отива отвъд естетиката – той е подход за създаване на свят, в който има място за всички.

Именно липсата на креативност в решенията за хората с различни възможности е ключова, както и работата с дизайнери и интердисциплинарният подход. Необходимо е сътрудничество между специалисти от сферите архитектура и урбанизъм, социални науки, антропология, които преди всичко могат да правят проучвания, да включват общности, да разбират нуждите им, да предлагат разнообразни гледни точки и иновативни решения.

Най-важното, за да се спазват принципите на универсалния дизайн, е хората, за които се отнася той, да бъдат включени във всеки етап.

Както гласи мотото на Европейския форум за хората с увреждания – „Нищо за нас без нас“. Достъпността не е само въпрос на архитектура или градоустройство, а също и на отношение и култура. Не е  срамно да се потърси помощ или просто друго мнение. Има срамни резултати, когато това не се прави.

Помислете върху това: скосените тротоари, субтитрите и едрият шрифт улесняват ориентирането в света, независимо от политическите възгледи.

Нямаме представа какво ни очаква в бъдеще, но независимо какво предстои, важно е да се уверим, че хората с различни възможности имат централно място на всяка маса за преговори. Защото светът е на всички – не само на тези, които могат да го достигнат.

---

* Из „Ода за тротоара. Пътят на смелите“, създадена от изкуствен интелект по идея на авторите на статията. – Б.р.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/arhitektura-i-gradski-politiki-tri-uroka-ot-amerika/

Около местни избори градските проблеми в България винаги звучат мъчително. Но умните градове се учат от чуждите грешки. Когато се сравняваме с „другите“ и най-вече със „Запада“, обикновено се фокусираме върху хубавото, което у нас, уви, липсва. Всеки град обаче се развива в различен контекст, а универсални рецепти за успех няма. 

С този текст аз предлагам да опитаме нещо друго. Да видим кои са грешките, които се отчитат като най-сериозни в градската среда в САЩ в момента, и какво правят архитекти, урбанисти, активисти и местна власт, за да се справят с тях. Част от тези грешки откриваме под някаква форма и в България (например в София), част от тях сме на път да направим на свой ред, но други можем успешно да избегнем. След всички разговори, които водих, и всички колеги, с които се видях по време на престоя ми в САЩ, три са, смятам, болезнено актуалните архитектурно-градски теми в момента:

нефункциониращи градски центрове, жилищен проблем, маргинализиране и изхабяване на темата „екология и устойчивост“.

Започвам отзад напред. 

Климатичните промени не са конспиративна теория

Но на първия кандидатпрезидентски дебат на Републиканската партия през август тази година предприемачът Вивек Рамасвами, изгряваща звезда, който по мнение на всички медии се справи най-добре (в отсъствието на Доналд Тръмп), категорично отрече реалността на климатичните промени. Много червени американски щати (с републиканско мнозинство) не окуражават законови промени в посока по-висока енергоефективност, ограничаване на изкопаемите горива или по-строги правила в новото строителство. Най-лошо е положението в Уайоминг, Южна Каролина, Канзас, Луизиана и Южна Дакота, които през 2022 г. са в дъното на ежегодната национална класация за енергоефективност на отделите щати.

Въглеродните емисии в строителството са болезнена тема при всеки сблъсък между демократи и републиканци. Щатите, контролирани от демократи, въвеждат закони за повишаване на енергоефективността на сградите, включително задължително използване на термопомпи и соларни системи и ограничаване на отоплението с изкопаеми горива. Републиканските щати, обратно, окуражават използването на природен газ в новите сгради например.

Фрапантен случай е Северна Каролина – южен републикански щат, който през август 2023 г. забрани промяна на строителните норми до 2031 г., за да изпревари енергоефективни корекции в жилищните нормативи (които не са променяни през последните десет години). Забраната е приета след активно лобиране от страна на North Carolina Home Builders Association, която е изчислила, че нови енергоефективни строителни норми ще увеличат строителните разходи, а оттам и цените на жилищата, без да калкулират дългосрочните спестявания на домакинствата от по-ниските сметки за електричество. Северна Каролина е сред щатите с най-много построени нови жилища през последните години. 

Начело на екологичните отличници през 2023 г. е Калифорния. Но както ми каза миналата седмица Дан Сниф, дългогодишен главен архитект на кампуса на Университета в Джорджия, „гледай какво прави Калифорния, и след 15 години всички щати ще правят същото“. Самият той върши много за въвеждане на съобразена с архитектурата устойчивост в сградите на университета, повечето от които са паметници на културата, а някои са и над 200-годишни – включително внимателни реставрации и реконструкции, двойна дограма, дублираща оригиналната отвътре със съвременни системи, повече пешеходни зони и по-малко коли и открити паркинги в кампуса.

Въпросът, на който Дан Сниф не можа да ми отговори, е дали разполагаме с 15 години. Защото в САЩ например жилищните и търговските сгради имат 40% дял в крайното енергийно потребление и 75% в общата консумация на електроенергия за 2022 г. Междувременно всички зелени теми са задължително, но и често самоцелно присъстващи в заданията на университетски дизайн студиа, в архитектурни проекти, публични разговори, събития и изложби. Реално обаче огромна част от застроения фонд остава незасегнат.

На този фон Европейският съюз изглежда утопична земя, където имаме Зелена сделка и смели мечти с конкретни срокове –

ограничаване на емисиите с 55% до 2030 г., въглеродна неутралност до 2050 г. и прочие. Само си представете това да трябва да се наложи на безкрайните полета еднофамилни къщи, построени в американските предградия от средата на миналия век до днес. 

Онова, което трябва да избегнем, е изхабяването на темата. Тя не е просто успешна рецепта за „печелене на европроекти“, нито е мода, а трябва да се превърне от демонстрация на прогресивен либерализъм в нормален здрав разум.

Разбира се, че всяка добра архитектура трябва да отчита въздействието си върху климата на планетата.

И е добре да не забравяме, че това може да става и с добър дизайн, с качествени материали и детайли и без ликвидиране на характерния облик и специфичните архитектурни особености на сградите – на всички сгради, не само на културното наследство.

Повече и достъпни жилища

Калифорния обаче води класациите и по още един показател. 50% от всички бездомни в САЩ са там –

и това са над 315 000 души за 2022 г. Високите цени на жилищата, палатковите квартали от бездомни по улиците на големите американски градове, липсата на достатъчно на брой качествени и достъпни социални жилища, лошото състояние на много от последните останали общински жилищни комплекси в САЩ са все проблеми, които ежедневно занимават медиите в тази страна, където собственият дом е фундаментът на американската мечта.

Голяма част от социалните, икономическите и дори политическите причини, довели до жилищната криза в САЩ, са необясними в България. Трудно можем да си представим колко много жилища са разрушавани циклично в Щатите през ХХ в. И как определени федерални и щатски закони и разпоредби са променили толкова драматично архитектурния пейзаж в градовете. 

„Новият курс“ на Рузвелт през 30-те години води до първия национален жилищен закон, който създава системата от социални жилища в страната и на базата на който се строят големите високоетажни жилищни комплекси в САЩ. Същите са масово разрушени през 90-те по програмата HOPE VI на американския Конгрес от 1994 г. (като зле поддържани и престъпни гета) и заменени с малки нискоетажни сгради, тъй като се изчислява, че това ще бъде по-евтино от реконструкция, а и престъпността е „по-добре контролирана, когато е разпръсната, а не концентрирана“. 

Добре е също да помним данните след това – как разрушаването на гето от високи блокове като Кабрини Грийн в Чикаго през 90-те не е довело до намаляване на престъпността в града – напротив, тя се е увеличила. Как премахването на жилищата на емигрантски и чернокожи общности по пътя на магистралите през 50-те не е „обновило“ градовете, а е довело до още по-дълбока сегрегация и маргинализиране на различни групи.

Интересни обаче са алтернативните методи, които различните щати, градове и дори предприемачи използват, за да преборят жилищния проблем. Голяма част от Долен Манхатън нощем свети не защото много хора работят до късно, а защото

голяма част от офис небостъргачите, останали празни след пандемията, са реконструирани в жилищни.

Въпреки усилията на компаниите да върнат хората на бюрата, тенденцията е видна, особено при новите поколения наемни работници – повече дистанционна работа, по-кратка работна седмица. Превръщането на празните офиси в жилища е архитектурно предизвикателство, което е неприложимо при стари широкоплощни сгради с много тъмни помещения в средата. Но редица федерални програми подкрепят и финансово подобни трансформации, а през 2023 г. Белият дом дори издава наръчник как да превърнем една търговска сграда в жилищна. 

Има и частни филантропи, които помагат на бездомните (но това по принцип е страна на частни филантропи). Компания в Нашвил, Тенеси, например проверява в кои блокове с жилища под наем има продължително време незаети апартаменти, изкупува ги от собствениците на сградата (но това са собственици компании) и след това настанява безплатно там уязвими хора, самотни майки, жертви на домашно насилие или бездомни. 

Като цяло посоката е уплътняване на градските центрове, борба със сегрегацията и намиране на нови устойчиви модели –

малки структури, средна плътност, нискоетажни модели с висока гъстота за градските зони. А там, в центровете, усилията за съживяване са все по-упорити, защото и проблемите са огромни.

Борба с мъртвите центрове

„Когато пристигнах в Детройт в началото на 90-те, центърът ми изглеждаше като в Сараево, все едно е имало война.“ Това ми каза българка, която вече над 30 години живее в САЩ.

Детройт е сред най-шокиращите примери за свиващ се град с крайна субурбанизация. След 70-те години на миналия век центровете на американските градове действително изглеждат постапокалиптично – разсечени от многолентови магистрали и мостове, под които живеят наркомани и бездомни, с многоетажни паркинги и огромни празни незастроени пространства на мястото на съборени стари градски квартали, без пешеходци и с опасен градски живот. Истинско Готъм сити. Всичко това са последици от грешките на „градското обновяване“ (т.нар. urban renewal) от 60-те, когато се събарят големи зони от старите градове, както и следствие от икономическите кризи от 70-те и от редица социални процеси, като субурбанизация и гетоизиране на центровете за сметка на перифериите на градовете. 

В момента фокусът обаче е как да върнем живота отново в градските центрове и как да се борим с последиците от ориентираната към автомобила градска среда (и икономика).

И милениълите, и Gen Z не искат вече да живеят в къщи в предградията.

Те са изчислили, че наем на апартамент в центъра без разходи за ипотека и поддръжка на няколко автомобила за семейство ще им позволи да спестят пари за по-добри здравни осигуровки и по-спокойно пенсиониране. И искат нормален градски живот – паркове, пешеходни зони, тротоари, градски транспорт, велосипедни алеи, безопасни квартали. 

Все повече градове работят за възстановяване на пешеходните връзки, за премахване на открити и многоетажни паркинги от центъра, които променят напълно вида и климата там, за създаване на нови паркове (особено популярни са линейните поради липса на свободна земя, включително върху стари железопътни линии по примера на нюйоркската High Line), за преместване на разсичащи градовете магистрали (като в Бостън, където безумно скъпият и скандален проект The Big Dig за вкарване на градска магистрала под земята се оказа успешен в дългосрочен план). Темата джентрификация неизменно се появява тук, но няма идеален свят. Градовете са за хората, бавно осъзнават американците (поне на север), не за колите.

На този фон София не е Бейрут със сигурност. И всъщност е един много безопасен и зелен град. Но защо разказвам тези три американски истории? Защото местните избори в България приключиха и е време да излезем от социалните мрежи и да тръгнем отново по улиците на града. Да осъзнаем, че градските политики реално влияят на живота и че за съжаление, късно и трудно разбираме това. И колко много спешни и важни проблеми има за решаване всеки град – сам за себе си.

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/gradskite-gori-na-parizh-i-zelenite-klinove-na-sofia/

Сложете в едно изречение Париж, вълшебна градина и „Шанз Елизе“ – и получавате магическа смес, способна да разпали и най-закърнялото пандемично въображение. Така в началото на годината новината, че кметицата на Париж Ан Идалго възнамерява да превърне легендарното парижко авеню в нещо средно между линеен парк, споделена улица и площад, обиколи света за по-малко от два дни след първото си появяване във френския седмичник Le Journal du Dimanche на 10 януари.

От британския вестник „Гардиън“ до нашите „bTV Новините“ „Превръщат „Шанз Елизе“ в необикновена градина“ бе заглавието, което заля и специализираните, и масовите медии, придружено от секси визуализации от птичи поглед на един бял, облян от слънце град с плиснати зелени реки от дървета. Новината подейства на хората ведро като сериал – примерно „Емили в Париж“, който беше един от празноглавите красиви хитове на тази мрачна есен и ни показа Париж като град на любовта, пълен с хора без маски и романтични архитектурни клишета.

Градските гори на Париж

Плановете на Ан Идалго за един зелен Париж обаче не са нито празноглави, нито самоцелно красиви, въпреки захаросаните визуализации на френското архитектурно студио PCA-STREAM, което работи по проекта вече няколко години заедно с местната неправителствена организация Le Comité Champs-Elysées.

През последните години трафикът по „Шанз Елизе“ достига 3000 автомобила на час, а булевардът се е превърнал в замърсено и шумно място, пълно основно с туристи, и със сигурност не предлага особено приятно преживяване нито на тях, нито на местните. Проектът затваря за автомобили половината от общо осемте ленти за движение по 1,9-те километра между площад „Конкорд“ и Триумфалната арка, сменя настилката с шумозаглушаваща, прави допълнителни джобове със зеленина, малки търговски обекти и озеленени „дневни на открито“, както и нови редици дървета по цялото протежение на улицата.

Целта е една – по-качествено публично пространство, и е част от голямата амбиция на Идалго да направи 50% от градските повърхности в Париж озеленени и с „дишащи“ материали – сиреч незапечатани с асфалт и бетон. А самият град – да стане въглеродно неутрален до 2050 г., като част от борбата с климатичните промени. Още през 2019 г. Ан Идалго обяви стратегията за създаване на поредица „градски гори“ в Париж – на площада на Общината (Place de l’Hotel de Ville), около гара „Лион“ (Gare de Lyon), на площада на Операта (Palais Garnier) и т.н. Та оттук – логично, и зеленият „Шанз Елизе“. „Аз съм убедена, че Париж трябва да се адаптира към климатичните промени. До 2050 г. горещите вълни ще достигнат 50℃. Трябва да действаме сега“, казва кметицата.

Коя е Ан Идалго

Ан Идалго е кметица на Париж вече втори мандат, избрана за пръв път през 2015 г. като кандидат на Социалистическата партия и преизбрана през 2020 г. Тя провежда упорита политика за по-зелен, приятелски към пешеходците град и е обявила война на колите в града, затваряйки цели булеварди край Сена за автомобилно движение и превръщайки ги в паркове. Из цял Париж улиците са разкопавани, разделяни на две, а старият паваж – премахван, за да се добавят още велоалеи към вече близо 900-километровата мрежа за велосипедисти в града. „Може да има по-малко коли, но задръстванията са чудовищни и това увеличава замърсяването“, коментират нейни критици. „Тя е истинска истеричка – оплаква се собственик на таксиметрова компания. – Само велосипедни алеи и строителни площадки. Градът е в тотален хаос. Задръстванията са 24/7.“

Наистина в момента Париж със сигурност не е приятен за автомобилистите град, а домакинствата, които притежават личен автомобил, са паднали от 60% през 2001 г. на 35% днес. И всяка следваща година, през която Париж отчита поредното безпрецедентно горещо лято с температури през юли и август от над 42℃, доказва и на скептиците, че май Идалго е права – климатичните промени са факт, а градовете ни трябва да станат по-зелени във всекисмисъл на думата.

Къде е зелена София?

И всъщност не само София. Къде са зелените български градове? Въпреки хроничните проблеми с въздуха и фините прахови частици (в столицата и не само), въпреки наследството на Прехода и постсоциалистическата криза на публичните пространства, въпреки упоритите опити за „обезглавяване на старите дървета“ с масовите ремонти на улици и булеварди в страната през последните години, българските градове все още са едни зелени градове. Някой беше казал, че почти няма прозорец в София, от който да не виждаш поне едно дърво. До голяма степен все още е така, а зелените клинове (зелени ивици от паркова и горска територия) са едно от най-популярните предложения на Общия устройствен план на Столична голяма община от 1938 г. – т.нар. План „Мусман“, който остава нереализиран в своята пълнота.

„Какво мислиш за този нов план в Париж да озеленят „Шанз Елизе“? – попита ме в понеделник една позната, десетилетна изследователка на архитектурната теория. – Нали е същото като в Плана „Мусман“?“ Съгласих се. Много е важно да познаваме собствения си контекст, да сме наясно с наследените ценности, които да съумеем да развиваме качествено със съвременни урбанистични инструменти. И това важи далеч не само за зелените клинове на София, каквито впрочем има и в други български градове.

Отново за градското планиране

В началото на януари общинското дружество „Софияплан“ (бивше „Софпроект“) представи Изследване на световната практика в планирането на градовете, част от процеса по обновяване на Общия устройствен план на Столична община, по който дружеството ще работи в периода 2020–2023 г. Разгледани са урбанистичните планове на три европейски града – Антверпен, Прага и Тирана, които по някакъв начин отговарят на мащабите, проблемите и целите на градското планиране в български контекст. Освен това два от тях са бивши социалистически градове – като София.

Интересното е, че и трите плана обхващат повече от един мащаб на действие: не само обичайно свързвания с устройствените планове най-голям мащаб на ниво град, но и далеч по-ефективните и видими среден и малък мащаб – на ниво урбанистичен и архитектурен проект, който въздейства на стратегически избрана част от града. Именно средният мащаб се оказва далеч по-успешен за устойчиво обновяване на градската среда – спомнете си прекроените пристанищни зони в Хамбург, Антверпен или Гданск, стари железопътни релси или бивши индустриални зони, превърнати в паркове, в достъпно и социализирано културно наследство.

Та, и в Антверпен, Прага и Тирана се забелязват няколко общи теми, сходни със софийската проблематика – как да се ограничи строителството на високи сгради, как да се осигурят чист въздух, води и природа и градът да се развива устойчиво и екологично, как да се намали броят на автомобилите, да се засили ролята на пешеходството, градския транспорт и велосипеда, как да се запазят ценни сгради и структури от всякакви исторически периоди. Все проблеми, които ни е омръзнало да нищим в социалните мрежи, но които, ето на, има как да бъдат решени чрез по-твърди или по-меки правила на устройствено ниво.

Директният копи-пейст на формули и идеи, разбира се, е твърде вреден без предварително проучване и своеобразно „персонифициране“ на решенията. Именно затова този документ е хубав пример за обратното – как се анализира информационен обем, но се включват и постоянни препратки към българския контекст. Изследването е подробно, но в същото време отделни негови пасажи работят и като манифест:

Могат ли градовете все още да бъдат силни и активни участници в градското развитие с политики, фокусирани в общи блага, като предоставянето на природна среда, публичното пространство и социалната и техническа инфраструктура равно на всички свои жители? Доколко може и трябва да бъде освободена частната инициатива в полето на градското развитие? Територията може ли да служи единствено за печалба и спекулация с недвижимо имущество, или тя има по-важната роля да предоставя блага на всички граждани? Има ли пространство за договаряне на политически визии за общи блага в частните инвестиционни проекти?

Все въпроси, които е хубаво да си задаваме, докато гледаме зеления „Шанз Елизе“.

Заглавно изображение: Париж: компютърна визуализация на проекта за „Шанз-Елизе“ © PCA-STREAM

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.