Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/teodor-karakolev-chovek-mozhe-da-vliyae-silno-makar-i-vurhu-maluk-krug-hora/
Да проектираш сграда, която да остане в живота на няколко поколения, да оформяш физиономичността на града е културен жест, към който архитектите от всички времена са се отнасяли с респект. След тях обаче идват грижата и разбирането на културните историци, които интерпретират контекста.
Теодор Караколев е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни и съосновател на Фондация „Български архитектурен модернизъм“. Фондацията изследва образци на архитектурата и изкуството в периода между 20-те и 40-те години на миналия век, организира изложби и лекции, поддържа една от най-големите онлайн общности, интересуващи се от архитектурно наследство.
Журналист и лектор в множество инициативи, включително и архитектурни обиколки, с деликатното си академично присъствие Тео Караколев предлага мултидисциплинарен подход. Не просто да архивира, а да напомня, че сме част от процес, от непрекъсната трансформация на търсенията и контекста – това е мисията на „Български архитектурен модернизъм“.
В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.
Никой не си прави илюзията, че градовете ни не са опърпани, недобре поддържани, „но не са безвъзвратно грозни“, настоява Тео Караколев.
Важно е да знаем, че средата ни има стойност. Това, което се нуждае от ремонт, може да бъде поправено. Градската ни среда има стойност. Това особено силно важи за по-малките населени места, където хората са се затворили.
А всичко започва именно от ентусиасткото отстояване на вярата, че информацията трябва да бъде достъпна. И от една страница в социалните мрежи. Дипломната работа на Васил Макаринов в Нов български университет е свързана точно с архитектурата на модернизма и след защитата той решава да публикува събраните материали. Годината е 2013-та и страницата предизвиква неподправен интерес. Тео Караколев му изпраща информация за сгради от Сливен – така се запознават и бързо откриват, че искат да работят заедно. Извън дигиталното пространство и двамата продължават изследователската си дейност и надграждат с лекции, изложби и събития на живо за изкушени от темата непрофесионалисти.
Освен изследователско ровене из архиви и общински документи, работата на Васил Макаринов (за съжаление, напуснал ни твърде рано) и Теодор Караколев е да проследяват историята на множество малки сгради, да идентифицират архитекти, да анализират стилови особености. Те систематично документират и описват десетки малки обществени сгради, училища, читалища и къщи на заможни семейства в градове като Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Ямбол, Казанлък.
Това, което „Български архитектурен модернизъм“ като платформа успява да постигне, е повишаване на обществената чувствителност към опазването на ценни сгради.
Тео Караколев е завършил изкуствознание в НБУ, докторант е в направление „Изобразителни изкуства“ към АМТИИ, но още като тийнейджър е заинтригуван от фотографията, снима кадри, които са на ръба на абстракцията, имат ритъм и семпла конструкция, ясни форми, основно черно-бяло или монохромно. Впоследствие открива, че същите неща търси и в архитектурата. Едва ли е случаен интересът му към ар деко и функционализма, както и последователното проучване на сгради образци.
Историята на изкуството и историята на архитектурата са свързани, разделението, което съществува в България, го няма на други места. Това, което ние се опитваме да правим, е изкуствоведски поглед към архитектурата.
Разделянето на стилове и периоди улеснява научния разказ за историята, но унищожава човека, твореца. Всеки е конкретна индивидуалност със своя собствена душевност. Твори в конкретен период – барок, ренесанс, модернизъм – и ако бъде поставен в съответния период, ще създаде различни неща в духа на своето време. Но винаги ще бъде себе си.
Така че аз харесвам определен тип творци, а не течения. Предпочитам такива, които не са толкова разказвателни и директни в посланието си.
Тео Караколев с основание акцентира върху факта, че няма направления, които да се ограничават само до конкретни послания, но има творци, които настояват върху разделението на добро и лошо, на приемливо и неприемливо, на допустимо и недопустимо.
Предпочитам тези, които ми оставят място за мислене, задават въпроси и провокират. Наскоро отново разглеждах постоянната експозиция на Националната галерия. И ето например Иван Милев – той е представен там със свои обичайни сюжети: жени със забрадки, задушници, погребения. Аз не съм сигурен какво трябва да мислим за тях. Дали те са тъжни, какво става, продължава ли животът, трябва ли да го надмогнем? Няма директна трагедия. А те обзема усещането, че и друг преживява същото, през което и ти минаваш. Изкуството е това, за което можеш да се хванеш.
При Златю Бояджиев например любим ми е периодът непосредствено преди инсулта му. Там той е най-прецизен, най-конкретен в рисунъка си. Има няколко сюжета с овчари, хора на нивата – по същия начин животът изглежда труден, но има надежда. В трудността има смисъл.
Търсенията на Теодор Караколев са категорично отвъд лесните отговори. В дълбочината и непознаваемостта на изкуството. Там, където има живот, а не опит да се документира действителността или да се изведе лесно послание.
В годините, в които се е налагало да чете задължителна литература в училище, Тео Караколев си е спестявал колкото може от програмата, за да освободи пространство за собствените си интереси. Днес не го нарича бунтарство, но се съгласява да го определим като независимост. Това е времето, в което открива Гогол и Достоевски.
Конкретно в рецепцията на архитектурата днес той наблюдава консервативна реакция, която призовава за връщане към академичното. В последните години в различни среди става популярна критиката на модернизма и противопоставянето ѝ на европейската архитектура от времето до XIX век. Подобен прочит е повърхностен, създава фалшива представа и не отчита колко прогресивни са били конкретни артисти за времето си. Парадоксално е например приемането за академичен пример на „сецесиона – течение, което свързваме с неговата пищност, с неизговорените желания, но и с критиката му към академизма“.
И преди, и сега архитектурата бива използвана за политически битки.
Дали обаче изкуството преднамерено не улавя бъдното? Според Тео Караколев ние сами конструираме подобни очаквания. Историята на изкуствата е пълноводно течение и ние избираме върху кое да акцентираме, какво да разкажем. Невинаги знаем кой е бил по-влиятелен в собственото си време. Не можем да сме сигурни, че конкретен артист провижда идващо събитие, защото около него има още стотина, които улавят други неща.
Ето например филмът от 1920 г. „Кабинетът на доктор Калигари“, който е интерпретиран като предсказване за идването на Хитлер заради сляпото доверие, хипнозите, сомнамбулизма. Но не е ли твърде лесно да се намери тази връзка, когато събитието вече се е случило? Всяко произведение от този период показва несигурността, алтернативните търсения, несъзнаваното.
По-глобално погледнато, не вярвам, че историята има предначертан предварително път. Върху общия поток силно влияят отделни хора или групи от хора.
Именно такава група успява да генерира около себе си „Българският архитектурен модернизъм“. Самият Тео споделя, че има нужда от това да вярва в гражданската енергия, структурирана в отделни миниобщества.
Чисто исторически има периоди на концентрация на история. В България в годините малко преди влизането в Европейския съюз досега сякаш имаше някакъв що-годе консенсус какво правим и накъде се движим. Сега сме в друг момент. Но отвъд злободневното аз мисля, че конкретният човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора. И това е гражданското общество – съществуването на голям брой хора, които са активни. Ако обществото е здраво, то ще намери реакция срещу тоталитарните държави. Може би затова Германия успява да се възроди след Хитлер. Въпреки травмата.
Основното за мен е много хора да вярват, че могат да променят нещата. Това е силата на гражданското общество.
Теодор Караколев открива собствения си път. И днес, докато се разхожда в Стария град на Пловдив или по тепетата, в кварталите и край реката, обича понякога да е сам.
Понякога предпочита разходките из непознати градове пред контролираната музейна среда. Но истински си почива в планината. Въпреки заниманията си със скално катерене се определя скромно като планинар.
Градовете ми дават цивилизационно преживяване, а планината е мястото, на което да преработя това. Там нищо не те разсейва, там всичко е природно, перфектно, няма какво да му мислиш. Планинарството е по-пасивно, ти присъстваш. Впечатли ме Грузия. Там е страхотно зелено на същата надморска височина, на която в България вече няма толкова растителност, защото липсва вода. В същото време си обграден от четири-петхилядници. Хората са успели да запазят живота си на село – те са запознати със света, все пак живеят на място, през което ежедневно минават по десетина туристи. Но са съхранили усещането си за нормалност.
Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.
