Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/protestite-v-albaniya-ili-kak-arhitekturata-otnovo-izleze-na-terena-na-politicheskoto/

Оказах се в Албания точно в началото на т.нар. Фламингова революция. На 30 май протестиращ беше влачен от охраната на заградена зона в природния резерват до Звърнец, а аз преминах границата с Гърция на път за Тирана и две важни архитектурни събития, които предстояха там през първата седмица на юни. Тогава все още не беше ясно, че протестите ще станат това, което са в момента, а архитектурата ще се окаже буквално в центъра им. 

И все пак още в първите дни нещо го подсказваше. 

„Аз съм родом от Вльора. Трябва да отидете до Звърнец, там е прекрасно. Искат да го застрояват“, каза ми Арта, собственичка на малък семеен хотел на крайбрежието в Южна Албания. „Е, не протестирате ли?“, попитах аз. „Да, но нищо няма да стане“, отговори тя и се върна в кухнята, където всичко се готвеше с продукти от градината им. 

От 15 години само строим. Най-големият ни страх е да не изгоним чуждите инвеститори,

каза ми няколко дни по-късно приятел архитект, вече в Тирана. Протестите бяха започнали, а ние се качвахме по стъпалата на Пирамидата в центъра на града, бивш музей на комунистическия диктатор Енвер Ходжа, а днес стартъп хъб, реконструиран през 2023 г. по проект на холандското суперстудио MVRDV. Беше третият ден на протести, а от върха на пирамидата се виждаше, че хората са наистина много. 

„Видя ли интервюто на Иванка? Скандално. Мисля, че то вбеси хората най-много“, отбеляза Виола, също архитектка, на другата вечер пак в Тирана. Виола е албанка, израснала в Канада, дете на емигранти от 90-те. В момента е университетска преподавателка в Торонто, дошла за същата конференция за опазване на модернизма в Албания като мен. Имаше предвид интервюто на Иванка Тръмп за Дейвид Сенра от края на май, в което дъщерята на американския президент описва своята находка в Средиземно море – необитаемия остров Сазан, на запад от албанския бряг, който със съпруга си Джаред Къшнър „откриват“ съвсем случайно, докато са на яхта на приятели и спират да поплуват. „Плувахме до острова. Изкачихме се пеша, боси чак до върха и просто бяхме очаровани“, казва Иванка. Действително скандално, особено като се има предвид, че островът не е частен, както тя го нарича, а бивша държавна военна база с много стар бетон, по който, освен всичко друго, доста трудно се ходи бос. 

Сега ще се опитам да обясня как и защо именно архитектурата е толкова тясно преплетена с политическите вълнения в Албания в момента и всъщност до огромна степен е тяхна първопричина. 

Застрояването и Албания

В Албания се строи много – и навсякъде. Усещането е като в България в началото на по-миналото десетилетие, онзи пръв строителен бум, който преживяхме след 2000 г., преди да влезем в Европейския съюз, и който де факто съсипа градовете, планините и черноморското ни крайбрежие. 

Строителството е свързано с непоклатимата неолиберална вяра в трансформиращата роля на свободния пазар, която всички бивши комунистически държави в Европа споделят. Разбираемо – след провала на държавния социализъм и сивата пустош, която той оставя навсякъде в края на 80-те. И после идват 90-те, с цялата им мътилка, липса на правила и регулации, с неясния произход на частния капитал, с всички балкански войни, мутри, бедност и кич. Най-неподходящото време, в което да се говори за публично пространство, общество и колективна (архитектурна) отговорност. Строителството е и много успешен начин за пране на пари.

Албания обаче е преживяла много, много повече от България. Страната получава независимост от Османската империя едва през 1912 г. През 1939 г. вече е окупирана от фашистка Италия на Мусолини (италианските архитектурни влияния са видими и до днес). Партизаните комунисти на Енвер Ходжа вземат властта в края на Втората световна война, флиртуват със Сталин, после с Тито, най-дълго с Мао и Китай, за да изолират държавата в края на 60-те от целия свят, включително от Източния блок. И да построят близо 200 000 бункера из цялата страна в параноичен опит да се отбраняват от всички на всяка цена. Балканска версия на Северна Корея, както гласи любимото клише на западните медии, когато пишат за Албания. 

Комунистическият режим тук пада най-късно – чак през 1992 г.,

и албанците се втурват да емигрират – първо към Италия, а оттам и към целия най-после отворен свят. Останалите в страната първо започват да купуват коли (през 1992 г. в Тирана има само 200 леки автомобила), а после да строят – навсякъде. Приватизацията на държавната собственост е още по-тъмна и хаотична, отколкото в България, и през 90-те не е ясно коя земя на кого е, затова всички строят където им падне – магазини, бараки, къщи, ресторанти – всичко. Качеството е ужасно, градовете (и особено Тирана) не приличат на нищо. 

И тук на сцената излиза главният герой в албанския политически живот и до днес – художникът Еди Рама, който става кмет на Тирана през 2000 г. Той заварва посткомунистически хаос с куп незаконни сгради, висока престъпност, никакви публични пространства, проблеми с боклука и канализацията и много сиви сгради навсякъде. Рама става международно популярен с радикалното си решение да боядиса целия град в ярки цветове – евтино и ефектно, а и логично за един художник, който познава психологията на цветовете. Отделно, той събаря хиляди незаконни постройки и изчиства от тях бреговете на река Лана, за да създаде нови паркове и обществени зони. Няколко пъти го пребиват. 

Изобщо – герой. Рама става любимец на световните медии, на лъскавите списания за архитектура, дизайн и градски живот, а през 2004 г. печели международната награда „Кмет на годината“. Той е лице на неолиберализма на Балканите, оглавява Социалистическата партия на Албания, приятел е с Тони Блеър, обявява, че страната ще се развива прогресивно и по трети път – без ляво и дясно. 

През 2020 г. албанският архитект и преподавател Саймир Кристо много добре описва ситуацията с Тирана и цветовете на Рама в една своя статия за холандския архитектурен портал Archined:

Това не е наивен опит да се разведрят жителите на Тирана, за да забравят авторитарния режим, който е властвал почти половин век. В крайна сметка никога не се започва от нулата след падането на един режим. Днес в Тирана по-скоро наблюдаваме директния западен маниер да се представят посткомунистическите страни като сиви, а капитализмът и развитието – като „жизнени“ и „цветни“.

Еди Рама и архитектурата

Днес Еди Рама е министър-председател на Албания за четвърти пореден мандат и е обещал страната да влезе в Европейския съюз до 2030 г. А основното му оръжие за международен престиж, привличане на чуждестранни инвеститори, развитие на туризма и икономиката и преобразяване на страната е едно – архитектурата. Еди Рама обича архитектурата и обожава световноизвестните архитекти. 

От 2008 г., когато белгийското студио 51N4E печели международния архитектурен конкурс за реконструкция на централния площад „Скендербег“ в Тирана, до ден днешен градът е истинска площадка за игра на архитектите от цял свят. И нямам предвид само поувехналите стархитекти (т.нар. архитекти звезди на миналото), а всички, включително „социално отговорните“ сред тях. През 2019 г. Общинският съвет на Тирана одобрява новия общ устройствен план на града, разработен от италианското студио Stefano Boeri Architetti и кръстен неслучайно „Тирана 2030“. Планът предвижда компактен полицентричен град с много нови публични пространства, линейни паркове и екологични коридори, 2 млн. нови дървета и всички модни думи на съвременното градоустройство. Той отприщва безпрецедентен строителен бум, който превръща Тирана в град на кули и купища нови строежи, докато се задъхва в задръствания и липса на паркоместа. 

В момента в столицата се проектират, строят или имат разрешение за строеж над 140 небостъргача

на принципа на наложеното от Еди Рама публично-частно партньорство. Албанските архитекти са изключени от процеса. Те чертаят техническите проекти, обслужват разрешенията за строеж и критикуват властта, че инвестира в нови публични пространства не заради жителите на Тирана, а за да повишава пазарната стойност на новите частни инвестиции из града. Легендарен е списъкът на Еди Рама с над 150 чуждестранни архитектурни студиа, измежду които той избира на кого какви проекти да възлага. Особена е слабостта му към популярни архитекти и носители на наградата „Прицкер“, а всички те нямат нищо против да играят ролята на придворни проектанти на албанския „владетел“. 

В интерес на истината, всички тези нови сгради са безкрайно интересни и в момента Тирана е колоритна мозайка от всякакви стилове и архитектурни похвати на фона на хаотично-еклектичното си постсоциалистическо наследство. На всичко отгоре новите сгради и пространства са проектирани добре, повечето са изпълнени отлично. Взети сами за себе си, са чудесни примери за съвременна архитектура с ниво на детайл и качество на изпълнение, за които съвременната българска архитектура може само да мечтае. Всъщност тя си мечтаеше точно за същото някъде около 2008 г., когато стартира първата Седмица на архитектурата у нас (т.нар. Sofia Architecture Week – SAW) – затворено платено събитие за инвеститори, институции и международни архитекти, което да даде старт на една друга София на визии, конкурси и чуждестранни архитектурни проекти. 

Но не се получи. За добро или за лошо, в София така и няма сграда или примерно площад на „световноизвестен архитект“. А усилията на целия екип на списание ЕДНО и SAW да убедят българската власт, че си струва да се инвестира в звездна архитектура и дизайн, така и не хванаха на каменистата българска почва поради липса на местен Еди Рама. Може би е било за добро.

Защото през първата седмица на юни в Тирана ме беше срам, че съм архитект от чужбина. 

Точно тогава Еди Рама посрещна световния архитектурен елит – буквално всички, за които човек може да се сети – на второто поредно издание на фестивала Bread and Heart. Събитието беше в Book Building, последната кула, проектирана от белгийските любимци на Рама 51N4E до площада „Скендербег“. Албанските архитекти по принцип бойкотираха форума. И как не – от години те се чувстват сведени до чертожници на чужденците. Намерих само една местна позната, която беше посетила целия форум и която сподели:

 Аз ги питах какво мислят за корупцията и за протестите, за презастрояването и проблемите, а те ми казаха: „Ние какво можем да направим, дошли сме тук да проектираме и да строим. Вашите неща си ги оправяйте вие, ние нищо не можем да направим.“

Интересното беше, че достъпът до цялата сграда беше блокиран, ограждения прекъсваха пешеходното движение към площада, а полицаи пазеха архитектурния елит от любовта на тълпата. Защото през първите дни на протестите в Тирана те завършваха именно пред Book Building и освиркваха не само екрана с образа на Рама, опънат на един от ъглите на сградата и предаващ на живо, но и архитектите вътре. Архитектите, които обслужват чужденците, които ще застроят тяхната Албания. „Еди Рама е свършен!“ беше единият от най-популярните възгласи тогава. Другият – „Албания не е за продан!“.

А сега да се върнем на протестите.

Edi Rama ka mbaru, ka mbaru!¹

Големите протести в Албания започнаха в началото на юни като екологични – срещу намеренията за строителство на луксозен курорт в защитените природни зони на остров Сазан и лагуната Вьоса-Нарта – ценна средиземноморска влажна зона, която предоставя убежище на над 200 вида птици и повече от 70 застрашени вида. Инвестицията се свързва с имената на Иванка Тръмп и съпруга ѝ Джаред Къшнър. Зад нея стоят няколко компании с неясни или криминални собственици, а проектът получава предварително одобрение като стратегическа инвестиция от албанското правителство през декември 2025 г. Междувременно защитената зона е намалена като обхват, а през 2021 г. е разрешено в района да се изгради летище. Еди Рама подкрепя проекта, който е оформен като обичайното публично-частно партньорство, тъй като островът все още е държавен, но брегът вече е частен.

Следват разкрития за устройствени и архитектурни планове за курорта от ноември 2025 г., които вбесяват още повече протестиращите заради стотиците хиляди квадратни метри застроена площ, които се предвиждат, хилядите жилища и хотелски стаи и визията за затворен ултралуксозен резерват само за свръхбогати. За няколко дни протестите се разраснаха в пъти, състояха се и в други градове освен Тирана и Звърнец, хората излизат на улицата ежедневно, а тълпата в Тирана расте с всеки следващ ден. Това вече са политически протести – за оставката на Еди Рама и цялото правителство, срещу целия управляващ елит, включително срещу опозиционния лидер Сали Бериша, който подкрепя курорта.

Архитекти в Тирана ми пишат, че последните дни протестите са станали и националистически – именно като реакция срещу чуждестранните инвеститори, които правителството на Рама толкова цени, и защото „Албания не е за продан“. 

Архитектурата и властта

За мен е важно да осъзнаем ролята на архитектурата като инструмент на властта – за пореден път болезнено оголена и в този албански случай.

Архитектура и диктатори

Архитектурата никога не е само изкуство и винаги е била политическа, винаги е флиртувала с властта, категорична е Анета Василева в най-новия си текст. В него с редица красноречиви примери тя се движи…

ТоестАнета Василева

Еди Рама е лицето на либералната демокрация – такава, каквато я познаваме от Клинтън и Обама, на онази американска Демократическа партия, която загуби последните избори и отвори път към една съвсем различна Америка. Това, което се случва в Тирана и Албания в момента, е като надгробен камък на неолиберализма от първите две десетилетия на нашия век. Точно като библиотеката „кенотаф“ на Барак Обама в Чикаго, която отвори врати този същия юни под канонада от критики. Стархитектите вече са в миналото. Големите студиа отмират. Необходимо е адаптивно преизползване на ресурси. В същото време има потребност от качество и отношение – към средата, към хората, към контекста. Арогантната архитектурна самоувереност е неадекватна за времето ни, архитектурното его само пречи, а лицемерието винаги излиза наяве – рано или късно. 

Именно срещу това реагираха ожесточено албанските архитекти по време на фестивала Bread and Heart в Тирана. Под бляскавите постове в социалните мрежи за изминалите дни на „вдъхновение и споделени идеи“, чиито автори очевидно не чуваха гласовете на тълпата под прозорците на Book Building, те пишеха гневни коментари в социалните мрежи, които биваха изтривани.

Завършвам с един такъв изтрит коментар на албанската архитектка и преподавателка Мамица Бурда:

Всички говорят за деколонизация, отстояване на пространства, отказ от растежа, регенерация, пространствена справедливост, колективна грижа, общи блага, общности, адаптивно преизползване, бъдеще без въглеродни емисии и други модни концепции. Веднага щом човек започне да работи в бедни страни с висока степен на корупция и пране на пари обаче, принципите изведнъж се променят. Албания определено е лакмус за съвременната архитектурна практика. Тя показва дали архитектите наистина отстояват ценностите, които пропагандират – социална отговорност, устойчивост и обществен интерес, – или тези принципи изчезват, когато се сблъскат с възможност за печалба и популярност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gen-z-i-promenite-v-klimata-zashcho-mladite-hora-sa-vse-po-angazhirani-sus-zelenite-politiki/

Преди няколко години в час по география учителката ни спомена, че до 2050 г. питейната вода на планетата ще свърши. За мен обаче 2050 г. не е далечното бъдеще, а година, в която няма да съм навършила 50. И за съжаление, информацията си е съвсем вярна – според доклад на ООН от 2026 г. планетата вече е навлязла в „ерата на воден недостиг“, а засегнатите са милиарди. 

Оказва се обаче, че не съм единствената представителка на Gen Z, а и не само на това поколение, която изпитва тревожност за бъдещето заради климатичните промени. Проучване на климатичната тревожност сред младежите и доверието в институциите от 2021 г., проведено в 10 държави с 10 000 респонденти на възраст 16–25 г., установява, че почти 60% от тях са „много“ или „изключително притеснени“ за климата. Дотолкова, че се появява нов термин за този вид проблем –

екотревожност.

Климатичната тревожност е нов психичен проблем, който описва „хроничния страх от екологична катастрофа“, казва пред „Тоест“ д-р Зорница Спасова, главен асистент в Националния център по обществено здраве и анализи и авторка в „Климатека“. Ефектите от климатичните проблеми върху психичното здраве могат да бъдат директни и косвени. Директните са свързани с екстремни метеорологични явления, причиняващи щети и загуби, и това може да доведе до посттравматично стресово разстройство, депресия и тревожност. Високите температури пък водят до промени в настроението, увеличаване на агресивното поведение и престъпността. Д-р Спасова посочва също, че е открита връзка между повишаващите се температури, от една страна, и риска от самоубийства и приема в психиатрични болници, от друга.

Косвените въздействия са свързани с общността и нарушаването на чувството за принадлежност, загубата на природни местообитания и културно наследство. Тревожността от сегашните и очакваните климатични промени, която най-често засяга младите, се проявява под формата на екоемоции – соласталгия (тъга по разрушено/изгубено природно място), екотревожност и екопарализа (чувство за безпомощност пред климатичните промени). 

Климатичните промени засягат правото на живот, здраве, чиста храна и вода, безопасен дом, включително на бъдещите поколения, подчертава д-р Спасова. Появява се чувство за несправедливост, тъй като младите почти не са допринесли за състоянието на планетата, но именно те ще платят цената, казва тя и допълва: 

Това превръща екологията в кауза за социална справедливост, което винаги в историята е било мощен двигател за младежките движения.

В София обаче климатичните активисти имат пространство, където могат да се събират. 

„Магнит“

е създаден през 2019 г. от „Грийнпийс“ – България. Пространството е вдъхновено от нуждите на глобалното климатично движение Fridays for Future и привлича екоактивисти и организации от цялата страна, които получават възможност да организират безплатни събития и да изградят общност. През 2024 г. „Магнит“ започва да разширява дейността си и да функционира все повече като младежки хъб, отворен за разнообразни събития с цел да насърчи по-голяма активност сред младите граждани, да вдъхновява за екологични действия и да събира хора с различни интереси. През 2025 г. пространството се присъединява към Planet One – мрежа от екологични младежки пространства. Към момента има три такива пространства в Африка и пет в Европа, сред които са Bolygo в Унгария и Momentum в Швеция, с които „Магнит“ организира международен и европейски фестивал – Make Something Week. Той ще се проведе в седмицата на Черния петък и ще предложи различни общностни събития за преизползване и „по-бавен“ живот като алтернатива на консуматорството. 

Най-редовно провеждането събитие в „Магнит“ е „Въртидрешка“, разказа за „Тоест“ 21-годишната Божана Славкова, която е настоящата управителка на пространството. На проявата винаги идват около 60 души, за да разменят свои дрехи, които няма да носят повече, но са достатъчно запазени, за да бъдат използвани от някой друг. През май в програмата на „Магнит“ са включени събития за линопечат и създаване на багрилна градина – засяване на растения, които могат да бъдат естествени оцветители. Организират се и работилници за направа на изделия от глина, преизползване на дрехи, бродиране и провеждане на вечери за настолни игри и прожекции на филми. Не цялата програма е свързана изрично с климата – рисуват се например плакати в подкрепа на Палестина. 

В „Магнит“ може да се организират безплатни събития след изпращане на заявка по имейл. Правилата за провеждане, както и свободните дати са публикувани на официалните страници в Instagram и Facebook. Важно е събитието да съвпада с ценностите на „Магнит“. 

За Божана Славкова 

промените в климата не са далечна тема.

Първият ѝ досег с доброволчеството е, когато е 11–12-годишна и майка ѝ я завежда на борда на кораба на „Грийнпийс“. Там се среща с хора от цял свят, обединени от каузата за опазване на околната среда. Оттогава постепенно започва да се интересува повече от темите за човешки права и екология, а това прераства в участие в протести и реализирана арт инсталация с името „Прегърната природа“.

Вече виждаме как сезоните се смесват един с друг и изчезват, как [през] лятото едва може да живеем в жегата, как зимата става също по-засилена. […] Виждаме как водата свършва, […] едновременно с това има наводнения, от които хора си губят жилищата и живота. И това не са далечни неща, те са буквално тук, 

казва Славкова и допълва, че хората покрай нея също са тревожни, дори тези, които не би очаквала да се чувстват така. Наблюденията ѝ са, че поколението алфа е дори по-тревожно по отношение на климата.

Славкова иска да вижда повече политики, насочени към намаляване на зависимостите от тецовете и насърчаване на използването на възобновяеми източници, улесняване на процедурата по поставяне на соларни панели в жилищата и използване на пространствата в града за генериране на енергия – например поставяне на соларни панели върху покривите на сгради, както и 

малко повече да си сътрудничим за природата и с нашите съседки […], защото реално въздухът и водата не ги спират тези граници, които хората сме си измислили. 

Цената на природните бедствия

не е задължително финансова. Д-р Спасова посочва, че горещите вълни ни карат да изместим някои задачи за сутрешните часове, когато е все още хладно. Ставаме зависими от климатиците си, които вече надуват сметките ни за ток през лятото почти колкото през зимата. Излизаме по-малко от къщи, което ограничава социалните ни контакти, и спим по-лошо заради жегата. Някои хранителни култури все по-трудно се отглеждат в летните жеги, съответно ще станат по-редки и по-скъпи в бъдеще и ние ще трябва да променяме и хранителните си навици.

Вече говорихме за психичното здраве, но промените в климата могат да изострят и съществуващи физически медицински състояния или да ускорят разпространението на болести. Според Световната здравна организация (СЗО) между 2030 и 2050 г. около 250 000 души годишно ще загиват от малария, недохранване, диария и топлинни вълни. Най-засегнати са жителите на островни и развиващи се държави, особено децата, които са най-уязвими на замърсяването на водите и въздуха, топлинните вълни, миграцията, болестите и глада, предизвикан от затрудненията в производството на храна. Данни на СЗО от 2017 г. сочат, че заради замърсена околна среда всяка година умират 1,7 млн. деца в световен мащаб.

Колко е платило едно министерство за една година

На въпросите на „Тоест“ какъв е броят на пострадалите от природни бедствия през 2025 г. и какъв е размерът на изплатените помощи, от Министерството на труда и социалната политика отговориха, че за 2025 г. Агенцията за социално подпомагане (АСП) е отпуснала 148 еднократни помощи в размер на 252 444 лв. (около 129 000 евро) на пострадали от бедствия лица и семейства. Тази помощ може да бъде отпусната веднъж в годината, а максималната сума е трикратният размер на линията на бедност през 2025 г., което се равнява на 1914 лв.

С решение на Министерския съвет са изплатени 45 помощи на обща стойност 135 000 лв. като еднократна подкрепа за хора и семейства, чието „единствено и законно“ жилище е пострадало. Това определение изключва живеещите в неузаконени къщи, каквито има преобладаващо в ромските квартали. Домакинствата могат да бъдат подкрепени и с до 2500 лв. от Фонд „Социална закрила“, ако имат нужда да купят ново оборудване и обзавеждане за дома си. От помощта са се възползвали 31 домакинства, които са получили общо 78 545 лв. Наследниците на всеки от тримата загинали при наводненията в област Бургас са получили по 15 000 лв. еднократна помощ.

След като настъпи природно бедствие, служители от АСП отиват на място в засегнатите селища и предоставят на пострадалите информация за възможностите за подкрепа. През 2025 г. в Агенцията са събрали данни за 948 семейства, пострадали от природни бедствия, а за цялата година са изплатени 432 444 лв.

Като част от Националната програма за обучение и заетост на продължително безработни лица са наети 3053 души за работа в аварийни групи, които да помогнат за преодоляването на последствията от пожарите, както и за предотвратяване на бъдещи щети. По тази програма са изразходвани 13 154 911 лв.

Въпреки финансовите и психическите последици от климатичните промени все още съществува 

екоскептицизъм. 

Според д-р Спасова видимите изменения са само „върхът на айсберга“, а съмненията в тях предоставят „интелектуално“ оправдание за човешката немарливост. „Когато не вярваш, че екосистемата е крехка, спираш да я пазиш, което неизбежно води до криза при първото по-сериозно природно явление“, добави тя.

За Божана Славкова обаче причината се корени в политически и икономически интереси: 

Аз си мисля обаче, че ни лъжат, че са екоскептици, защото до голяма степен наистина е трудно вече да не вярваш. […] Всичко ти го показва – не е само науката, но и така го усещаме в живота си. […] Така че този екоскептицизъм за мен е една много грозна игра, която просто обслужва корпоративния интерес и тецовете най-често.

Съвместими ли са промените в климата, младежта и политиката?

През 2021 г. група активни граждани започват да се интересуват от дискусиите около общия устройствен план на община Царево и застрояването на местността Поляните в с. Синеморец. Сред тях има и млади хора, които често прекарват летата в селото. Активистите слагат началото на гражданската инициатива „Спаси Синеморец“. Те създават кратък късометражен филм – „Гласовете на Синеморец“, в който призовават министъра на околната среда и водите (тогава Асен Личев от първото служебно правителство на Стефан Янев) да спре застрояването в защитената местност, внасят и подписка. 

Според Ремина Алексиева, която е активна участничка в дебатите, проблемът е по-сложен. Със съмишлениците ѝ наивно са очаквали той да бъде решен само с помощта на подписката и филмчето, сподели тя за „Тоест“. 

Въпреки това няколко души решават да разберат дали могат да се предприемат правни мерки за спиране на строежите. Именно от тяхната упоритост се ражда 

сдружение „Спаси Странджа“. 

За последните няколко години организацията се стреми да провокира диалог по темата за устойчивото развитие, да организира обучения за активни граждани, да развива застъпническа дейност. Тя реализира и втория си късометражен филм – „С бетон на море“. Подготвя и наръчник на младия застъпник, в който ще бъде включена информацията от досега проведените обучения, а също така и съвети къде и как можем да подадем сигнал за нередност. 

Днес Ремина Алексиева е част от Управителния съвет на сдружението. Макар да не е родом от Синеморец, мястото за нея е специално и затова тя решава да бъде активна по отношение на опазването на Природен парк „Странджа“: 

И си казах: абе, дай да взема някакво решение – или ще съм от тия хора, които само хейтят и нищо не правят, или поне, като имаш такова мнение, направи нещо по въпроса. И имах такова вътрешно решение да правя нещо по въпроса. […] За мен това си остава някаква пътеводна мисъл. 

Според нея на регионално ниво е важно да се мотивира местната общност да бъде активна, тъй като тя е много по-уязвима и затворена, което създава възможност за злоупотреби. Особеностите при работата на местно равнище се оказват свързани с управлението и на национално.

Климатична справедливост

Южното Черноморие е популярна туристическа дестинация. Свръхзастрояването му обаче може да доведе до замърсяване на водите или до наводнения. Според Ремина Алексиева „това не са някакви изолирани случаи“ и е нужно да се намери баланс между застрояването и природата. Но и да научим институциите да имат отношение към климатичната справедливост и да включат младите в процесите на вземане на решения. Ала това още не е факт:

Решенията, които се вземат в момента, са мимолетни, през призмата на едно определено мислене, което, за съжаление, за мен не отразява правата на следващите поколения. 

Д-р Спасова обаче е оптимистична за адаптацията към новия климат: 

Смятам, че нашата страна предлага ресурси, с които населението би могло да оцелее и при най-неблагоприятния сценарий на климатичната криза.

Измененията на климата вече се виждат и влияят на ежедневието ни. 

Опазването на околната среда не се появява с моето поколение, но все още не е приоритет. За връстниците ми е важно планетата да не се разпадне, докато сме в активна възраст. И да можем да оставим и ние нещо на следващите поколения. Политическият и отчасти общественият дебат по темата обаче са силно популистки и не се взема предвид дългосрочното влияние от климатичната политика. Като представителка на Gen Z съм силно обезпокоена за бъдещето по отношение на климатичните промени. Иска ми се да мога да видя инициатива от политиците ни за смислена промяна, но по-скоро наблюдавам, че за пореден път политиките за младите се изработват без наше участие. 

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/shto-e-to-nov-evropeyski-bauhaus/

Европейският бюрократичен жаргон е възпитан и убийствено скучен. Свикнали сме да опакова всякакви теми, но думата „архитектура“ рядко досега е била директно намесвана. До есента на миналата година, когато едно от култовите понятия в архитектурната история на ХХ век стана име на нова европейска инициатива.

На 14 октомври 2020 г., в пика на първата голяма есенна вълна на COVID-19, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен излезе в розово сако пред две сини европейски знамена, за да обяви, че справянето с климатичните промени и грижата за околната среда трябва да увлекат и творческите сектори. Трябва ни мост между света на науката и технологиите и този на изкуството и културата. Време е да се създаде „Нов европейски Баухаус“, който да покаже, че „необходимото може също така да бъде и красиво“.

Това беше изненада за всички и в началото никой нищо не разбра. Да, архитектурата, дизайнът и строителството не бяха директно посочени, но как може да наречеш нещо „Баухаус“ и да не е ясно, че архитектурата ще бъде основен играч? Това си мислеха всички, които се опитваха да проумеят какво реално стои зад новата европейска секси фраза.

Какво е „Баухаус“?

Започвам първо с един учебникарски факт. Немската експериментална школа „Баухаус“ е най-влиятелното училище по архитектура и дизайн, което някога е съществувало. За своите кратки 14 години живот (между 1919 и 1933 г.) създаде епоха, променила коренно света, в който живеем и до днес.

„Баухаус“ е продукт на Първата световна война, на авангардите от началото на ХХ век и на развитието на германската промишленост. Както и на последователните усилия да се реформира образованието по приложни изкуства в Германия, за да обвърже изкуства, занаяти, промишлен дизайн и архитектура и да доведе до качествени, удобни и полезни продукти. Баухаус, разбира се, е и абсолютният символ на архитектурния модернизъм.

През 1919 г. архитектът Валтер Гропиус създава „Баухаус“ като обединение на дотогава съществуващите Училище за приложни изкуства и Висше училище за изящни изкуства във Ваймар. Той доразвива идеята за Gesamtkunstwerk („тотално изкуство“) и пише емоционален манифест, в който призовава „да направим нова гилдия, да изтрием класовото разделение и арогантната граница между занаятчии и артисти и заедно да създадем сградата на бъдещето, която ще свърже в едно архитектура и изкуство и ще се издигне в небесата, построена от ръцете на милиони работници, като кристален символ на една нова вяра“.

Защо „нов“ Баухаус?

От самото си начало „старият“ „Баухаус“ се колебае между романтичната идея за единство между изкуствата и ръчните занаяти и утопичната вяра в технологиите и прогреса. Съответно звучи логично „новият“ да се опита от своя страна да обедини екологичните с творческите терзания на нашия ден и да пробва да ги реши под някаква нова форма на сътрудничество.

Не трябва да забравяме и още нещо. През 2019 г. светът отбеляза 100-годишнината от основаването на немската школа с мащабни чествания – проведоха се хиляди събития, откриха се нови музеи, имаше безброй изложби, лекции, дискусии, фестивали и архитектурни турове, реставрираха се сгради, създадоха се уеб портали, международни проекти, експериментални театрални и танцови спектакли, написаха се и се издадоха десетки нови книги на тема модернизъм, непознатия „Баухаус“, жените на „Баухаус“, предмодерните влияния върху „Баухаус и прочее. Изобщо Германия положи сериозни и добре организирани усилия да изяви „Баухаус“ като най-голямото немско културно постижение на ХХ век и като най-значимия и влиятелен архитектурен експорт на страната – което е абсолютно вярно.

В резултат думата „Баухаус“ стана адски модна, а идеите на школата – много популярни.

Какво цели „Новият европейски Баухаус“?

Една година и един COVID-19 по-късно името „Нов европейски Баухаус“ стои малко отчаяно. На пръв поглед нова и важна инициатива, която обаче се хваща за едно от малкото останали безспорно положителни неща от миналото, за да пробва да формулира ново, постпандемично бъдеще.

Ключовата дума тук е „устойчивост“. Трябва да сме наясно, че „Новият европейски Баухаус“ е замислен първо и най-вече като допълнение към Европейската зелена сделка. Строителството остава сред най-големите производители на отпадъци в света, циментовата индустрия – с третия най-висок въглероден отпечатък, а според Европейската директива за енергийната ефективност трябва да целим високо енергийно ефективен и декарбонизиран сграден фонд във всяка държава членка и преобразуване на съществуващите сгради в „сгради с почти нулево потребление на енергия“ до 2050 г. Това е огромно предизвикателство и инициативи като НЕБ (както вече стана обичайно да се съкращава „Новият европейски Баухаус“) са замислени именно като медиатори при драматичните промени в застроената среда, които ни предстоят в резултат на Зелената сделка.

Сигурно затова инициативата има лека и неинституционална визуална идентичност – детски черно-бели рисунки на къщи, блокове, хълмове и дървета с хора между тях и цветни петна тук-там. Поддържа изключително дейни профили в социалните медии – особено в Instagram, има активен хаштаг #neweuropeanbauhaus и забележете, няма Facebook.

„Новият европейски Баухаус“ има и доста общ, но пък краткосрочен план за действие. До 2024 г. инициативата трябва да премине през три фази – дизайн, проектиране и разпространение. Първата фаза включва създаване на паневропейска мрежа от съществуващи организации, които вече работят в сходна посока. Втората предлага осъществяването на пет нови проекта в пет различни града в ЕС, които да демонстрират алтернативни възможности: за естествени строителни материали, за енергийна ефективност, за социални намеси и други подобни. А последната фаза предполага начало на активен културен дебат за зеления преход.

През лятото на 2021 г. бяха раздадени и първите награди на конкурса за „Нов европейски Баухаус“, който събра над 2000 проекта и излъчи 20 финалиста. По този повод Bloomberg излезе със статия, озаглавена „Така изглежда зеленото архитектурно бъдеще на Европа“.

В света на архитектурата думата „Баухаус“ по принцип действа като стръв и лови безотказно. Така инициативата успя за кратко време да привлече стотици любители на архитектурния и дизайнерски авангард от всички европейски страни. За тяхно разочарование обаче това засега не е поредната програма, по която просто ще има „някакви нови европари“ за архитектура, градска среда и екология. „Новият европейски Баухаус“ все още работи като платформа, събираща съществуващи организации, проекти, инициативи и възможности в различните страни членки на Съюза. Целта е да се изгради и популяризира оптимистична картина за възможното „екологично и красиво“ бъдеще, което да създаваме заедно.

Опасностите

За „Новия европейски Баухаус“ ще чуваме все повече, включително в България, където инициативата беше открита с една експресна конференция, организирана от Министерството на културата в средата на юли 2021 г. Затова е добре да формулираме отрано възможните опасности.

Първо, както при всяка европейска инициатива, и тук има риск обтекаемите банални формулировки да размият главната идея – а именно да осъзнаем колко сериозни промени предстоят в света на архитектурата и градската среда в резултат от Зелената сделка.

После, добре е да не допуснем клишетата да замъглят здравия разум. Устойчивостта има много измерения, а популисткият greenwashing дебне зад всяко добро екологично намерение. Необходимо е да помним, че енергийната ефективност е важна, но не може да е самоцел. Архитектурата на всяка държава има своя собствена идентичност, културното ѝ наследство – също. И безкритичното формално опаковане на стотици хиляди сгради в еднаква топлоизолация със сигурност не е най-директният път към устойчиво бъдеще, запазило уникалното, автентично многообразие на застроената среда.

Голямото мото на празненствата по случай 100-годишнината на „Баухаус“ през 2019 г. беше Die Welt neu denken – „Да преосмислиш света“. „Новият eвропейски Баухаус“ е опит да се преосмисли един постпандемичен свят в условията на извънредна климатична ситуация и разпадащи се общества, силно скептични към всяка перспектива за някакво общо по-добро бъдеще. На инициативата няма да ѝ е лесно. Но и на Гропиус не му е било лесно през 1919 г.

Заглавна илюстрация: Стопкадър от видеоклип на инициативата „Нов европейски Баухаус“

Източник