Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/putevoditel-za-letniya-politicheski-haos-v-usa/

Лош месец за американската демокрация, но добър месец в историята на меметата – така обобщиха този юли потребителите в социалните мрежи в САЩ. За по-малко от 30 дни бяхме свидетели на редица събития: един от най-странните кандидатпрезидентски дебати от доста време насам (което само по себе си е постижение); две противоречиви решения на Върховния съд, които имат потенциала да променят страната из основи; един неуспешен атентат срещу кандидат-президента Доналд Тръмп; оттеглянето на кандидата на демократите и настоящ президент Джо Байдън от надпреварата… 

Преподаватели по история от различни престижни университети се пошегуваха в X (Туитър), че ще трябва да печатат нови конспекти: история на САЩ, 2024 – 2024 г. И въпреки че последният текст в рубриката ни преди ваканцията на „Тоест“ трябваше да бъде продължение на темата за най-важните проблеми за американските избиратели, изминалите четири седмици бяха така наситени със събития, че няма как да не им обърнем внимание. И така, представяме на развълнувания читател пътеводителя на летния политически хаос в САЩ. 

Катастрофалният дебат 

Миналия месец споменахме, че дебатите не заслужават кой знае какво внимание, защото не променят мнението на твърдия електорат и към настоящия момент са по-скоро ритуал, отколкото сериозна политическа дискусия. 

Е, скъпи читатели, дори и най-добрите грешат. 

Според някои изследователи съвременната американска политика преживява период на втвърдяване. Това означава, че и двете партии имат твърд електорат, който трудно би могъл да промени мнението си и който гласува по-скоро по идеологически съображения, отколкото след рационална преценка на конкретни политики.

Тази теория може да бъде възможно обяснение защо присъдата срещу Доналд Тръмп не повлия на мнението на неговия електорат например. Затова мнозинството специалисти смятат, че в подобна среда дебатите нямат особено значение, защото повечето гласоподаватели вече са взели решение кого ще подкрепят. Е, това може да е истина в повечето случаи. В края на юни историята показа, че един дебат може да обърне посоката на цяла партия и в крайна сметка да завърши с нов кандидат-президент. 

След изключително слабото представяне на настоящия президент Джоузеф Байдън, опасенията за възрастта му и способността му да осигури победа на демократите през ноември се превърнаха в тема от първостепенно значение. Въпреки че Джо Байдън има с какво да се похвали за четиригодишния си мандат, все по-видимите затруднения поради възрастта му бяха повод за дискусия още преди да обяви кандидатурата си, и се превърнаха в основна мишена за атаки от страна на републиканците.

През 2020 г. Байдън се кандидатира с аргумента, че е „президент – мост“ между ерата на Тръмп и бъдещето. Четири години по-късно обаче се оказва, че американците са принудени да избират между двама кандидати от миналото, макар и само единият да иска да върне държавата обратно там (макар и неясно точно в кой период).

И ако всички са свикнали с арогантността, с която Тръмп демонстрира некомпетентност, и така или иначе никой не очаква напълно кохерентно поведение от него (бившият президент е известен с нелогичните си, непоследователни изказвания, често прескача от тема на тема и рядко отговаря конкретно на зададените му въпроси), то слабото представяне на Джо Байдън, който се оплиташе в собствените си думи, беше кулминацията на серия подобни публични издънки, включително и падания, в допълнение на общия вид, издаващ физическа слабост. 

„Политико“ основателно нарече дебата „най-слабия в историята на САЩ“. И въпреки че „хвърлянето на кал“ е традиция за страната (терминът влиза в речниците след изборите през 1828 г., когато и двамата кандидати инвестират доста усилия да се плюят взаимно), дебатът на 27 юни 2024 г. е сред малкото събития, за които няма достоен еквивалент в историята. Вероятно един от редките случаи, в които гръмките медийни заглавия са точно намясто. 

Срамна глава в историята на Върховния съд 

Хората с чувство за хумор успяха да намерят механизми за справяне с абсурда на дебата. В един момент кандидатите започнаха да спорят кой е по-добър играч на голф, и ситуацията неудобно напомняше на спор на двама възрастни мъже пред входа в късен летен следобед, отколкото на сериозен дебат между кандидати за държавен глава на една от най-важните държави в света. Последните решения на Върховния съд на САЩ обаче са трудни за преглъщане дори с добър запас от оптимизъм и шеги. 

Решението „Грантс Пас срещу Джонсън“ (Grants Pass v. Johnson) беше произнесено в рамките на едно от най-важните дела за правата на бездомните в историята на САЩ. Върховният съд постанови, че Осмата поправка, забраняваща произволни арести, жестоки глоби и гаранции, не може да се използва като аргумент в случаи, в които бездомниците са третирани от местните власти като престъпници.

Това означава, че бездомниците могат да бъдат арестувани и глобявани заради факта, че са бездомни и например спят на улицата – макар да няма къде другаде да отидат. Стратегиите за справяне с бездомните остават в ръцете на съответните населени места, но вече е много по-лесно за граждани и организации да съдят градската управа с аргумента, че бездомните замърсяват или вдигат шум. 

Ако „Грантс Пас“ все пак оставя някаква надежда, че прилагането на закона зависи от местните власти и вероятно много малко бездомни ще бъдат де факто арестувани само заради това, че са бездомни, то решението „Тръмп срещу САЩ“ (Trump v. United States) със сигурност ще остане в историята като едно от най-мрачните на председателствания от Джон Робъртс съд и ще бъде цитирано наравно с други срамни решения през годините, много от които отдавна са отхвърлени (например узаконяващите робството на практика). Според решението президентите имат почти пълен наказателен имунитет за официалните си действия. Казано на прост език, президентът е над закона в повечето случаи, а доказването на вина в останалите става изключително трудно, защото трябва да се докаже намерение. 

Последното срамно решение от гледна точка на историята е „Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ (Loper Bright Enterprises v. Raimondo). То не дава повече власт на президента, а на съдилищата – и то власт, която надхвърля тази на експертите, вземащи решения по редица важни въпроси – от това какви вещества могат да съдържат храните и какви да бъдат регулациите за стоки, произведени в САЩ, до мерките за справянето с климатичните промени. 

„Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ бетонира властта на съдилищата над федералните регулаторни органи. Свидетели сме на радикално пренареждане на разделението на властите в САЩ и прехвърляне на властта към хора, които не са избирани, включително на правомощията, които избраният от гражданите Конгрес е дал на изпълнителната власт“, пише Иън Милхайзър, старши кореспондент и експерт в областта на Върховния съд.

С други думи, ако се стигне до съдебен процес, решението дали дадено вещество е лекарство, или хранителна добавка, в крайна сметка ще се вземе не от федералната агенция, в която работят експерти със съответните познания, а от съдията, който разглежда делото. Дали съдиите имат подобни познания, стана ясно мигновено и нагледно: Върховният съд трябваше да коригира свое решение, в което съдия Нийл Горсъч системно бърка азотните оксиди, допринасящи за парниковия ефект, с диазотен оксид, или райски газ, използван за упояване на пациенти. 

Покушението срещу Тръмп 

Идиокрацията* не свършва дотук. На 13 юли в рамките на предизборен митинг е извършен опит за покушение срещу бившия президент Доналд Тръмп, който държи реч. Докато говори по една от основните си теми – нелегалната имиграция като екзистенциална заплаха за американското общество, – някъде около него проехтяват изстрели, след което Тръмп се хваща за дясното ухо и заляга. По-късно в изтекъл разговор описва болката като „ухапване от най-големия комар, който сте виждали“. Тръмп се изправя, заобиколен от агенти на тайните служби, и започва да крещи „Бийте се, бийте се, бийте се!“ с юмрук във въздуха, а фотографът на „Асошиейтед Прес“ Евън Вучи прави една от знаковите снимки в съвременната история. 

Списъкът с опити за покушения срещу президентите на САЩ е достатъчно богат, за да си има собствена страница в Уикипедия. На ужасените европейци, които веднага определиха шокиращото събитие като края на демокрацията в САЩ, можем само да кажем, че за съжаление, това е една съвсем стандартна част от историята на страната, в чийто парламент Капитолия все още стои знак, свидетелстващ, че в зората на историята на страната разгорещените политически спорове са се решавали с юмручни боеве и понякога дори с изстрели. 

Мотивите на стрелеца Томас Матю Крукс остават неясни. Макар преди години да е дарил 15 долара на демократите, Крукс е регистриран републиканец. Впоследствие разследването разкри, че е търсил възможности за атентат не само срещу Тръмп, но и срещу Байдън. Атентатът е извършен с едно от „най-популярните“ оръжия, използвани в масови престрелки. Самите републиканци и оръжейното лоби работят срещу ограничения за свободното закупуване на оръжия, позовавайки се на втората поправка.

Тези нюанси сериозно затрудниха републиканците, които още преди всякаква яснота около опита за покушение обвиниха „радикалното ляво“. Разбира се, веднага след покушението се развиха редица конспиративни теории, включително и че атентатът е нагласен от Тръмп, за да спечели симпатизанти.

Има една българска поговорка, която обобщава ситуацията сравнително добре: „Който сее ветрове, жъне бури“. Насилието на думи, независимо от политическите пристрастия, рано или късно ражда насилие в действие. И колкото и някои републиканци да се опитват да припишат вината за атентата на Джо Байдън, надали има обективен наблюдател, който да отрече насилието, заложено в марката „Тръмп“. И да не се страхува от последствията. 

Оттеглянето на Джо Байдън и новата кандидатура за президент на демократите

Доналд Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-дълбока криза в американското общество – тази на провинцията срещу метрополиса, на необразованите срещу образованите, на бедните срещу богатите, на средната класа срещу безконтролния капитализъм, на различните визии за света и как той трябва да бъде подреден. Всички тези противоречия не са разпределени по партии, а се преплитат в сложни конфигурации и пораждат събития и тенденции, които определят политиката в страната през последните 50 години. 

Независимо какво прави Тръмп – дали ще бъде осъден, или ще изтече запис, в който говори унизително за жените, – култът към личността му е прекалено силен, за да бъде критикуван от съпартийците и симпатизантите си, без значение колко ги отвращава в действителност (настоящият му кандидат-вицепрезидент Джей Ди Ванс го сравнява с Хитлер). Всяко действие и всеки коментар на бившия президент, независимо колко е скандален и в противовес на ценностите, уж изповядвани от партията му, бива извъртан не само от неговите поддръжници, но и от консервативната медийна машина, която на този етап представлява съвсем отделна екосистема и алтернативна реалност. Това се дължи не толкова на качествата на Доналд Тръмп, колкото на онова, което символизира – недоверие в институциите и медиите, както и силна антипатия към политическия елит в страната.

Джо Байдън обаче няма тази привилегия. След катастрофалното му представяне по време на дебата, критиката сред демократите прерасна от притеснена дискусия за възрастта и издръжливостта му в публични призиви той да се оттегли от надпреварата и да даде път на по-млад кандидат с по-голям шанс да спечели изборите. Цялата кампания на републиканците така или иначе бе насочена именно в тази посока: обрисуване на Байдън като възрастен и физически негоден за изпълнението на длъжността си кандидат.

На 21 юли, след продължителни дискусии и противоречиви изказвания в медиите и с оглед на данните за предизборните нагласи, които показваха преимущество на Тръмп след дебата, Джоузеф Байдън обяви, че се оттегля от надпреварата, и публично застана зад номинацията на вицепрезидентката си Камала Харис. Така Доналд Тръмп стана най-възрастният кандидат-президент в историята на САЩ. Дали стратезите му ще успеят да се измъкнат от капана, който сами си поставиха, надали има значение – твърдият електорат на Тръмп е свикнал да съществува в очевидни противоречия. Но този ход може да повлияе на избирателите, които все още не са решили кой кандидат ще подкрепят. 

„Има място и време за нови гласове, свежи гласове, по-млади гласове. И това време е сега“, заяви Байдън в реч от Овалния кабинет няколко дни по-късно. Стратегията със сигурност отразява очакванията на повечето хора – мнозинството от американските избиратели подкрепят ограничения във възрастта и мандатите на държавните служители. Процентът е дори по-висок сред привържениците на републиканците, отколкото сред демократите, и то в не едно и две проучвания. 

Действително решението на Байдън незабавно наля енергия в редиците на демократическата партия: Vote.org, независима платформа за регистриране на гласоподаватели, отчете 700% ръст на новорегистрираните гласоподаватели – 38 500 новорегистрирани, повечето под 35-годишна възраст.

Камала Харис разби досегашните рекорди за фондонабиране, регистрирайки 81 млн. долара от дарения в рамките на 24 часа. Future Forward – най-големият политически комитет на демократическата партия, обяви, че е подсигурил 150 млн. долара за същия период от донори, които досега са се колебали или не са изразявали подкрепа за нито един кандидат. Кандидатурата на Харис активира гласоподаватели, които не са били активни участници в предишни избори или чиято демография е слабо представена, а голям ръст в даренията се наблюдава в решаващи щати, като Тексас и Пенсилвания. 

Какво предстои 

В рамките на броени часове Камала Харис се превърна и в интернет феномен, а маневрите в демократическата партия изместиха Тръмп и новия му кандидат-вицепрезидент от прожекторите на медиите. Ако кампанията дотук е индикатор за ритъм и ако се позоваваме на естественото развитие на американската политика, това няма да продължи дълго и тепърва предстоят изненади. Въпреки че многократно призоваваха за оттеглянето на Джо Байдън, републиканците веднага заведоха дело, че не може средствата, събирани от неговата кампания, да бъдат дарени за кампанията на Харис. Според експерти ходът не почива на солидни правни аргументи, но Тръмп всячески ще се опита да блокира или затрудни кампанията на Харис, така че това е част от цялостната стратегия. 

Прогнозите на повечето проучвания на общественото мнение показват близки проценти на Тръмп и Харис със също толкова близки граници на грешката, в които кандидатите се припокриват. Доколко обаче може да се вярва на проучванията? През 2015 г., когато кампанията беше точно толкова интензивна и непредвидима, никой не успя да предскаже победата на Тръмп. Три месеца са много време в предизборна година. Сред факторите, които задължително трябва да вземем предвид, са действията на Израел в Палестина, развитието на пълномащабната руска инвазия в Украйна, изненадващи вътрешнополитически промени (с надежда да няма повече опити за покушение), както и как двамата кандидати ще водят кампанията си оттук нататък. 

Едно е ясно: изборите през ноември ще са сблъсък не само между миналото на Америка, която трябва да е велика отново по библейски мотив, и бъдещето, което включва преосмисляне на модела на функциониране на страната. Те са и борба между расизма и сексизма и равенството – вицепрезидентът на републиканците смята, че гласът на хората с деца трябва да има повече тежест, и се обяви срещу „бездетните жени с котки“, които „съсипват държавата“; Тръмп каза в реч, че гласоподавателите предпочитат белия мъж пред черния мъж. Харис, която не само че би била първата жена президент в историята на САЩ, но е и дъщеря на индийски емигранти, съвършено представлява другия полюс на двамата републикански кандидати. Харис представя изборите и като сблъсък между свободата и насаждането на омраза: „Ние искаме да забраним оръжията, те искат да забраняват книги“, се казва в първата ѝ изборна реклама. 

Готова ли е обаче страната да стъпи в бъдещето? И колко минало трябва да изтече, с колко хаос, за да се върне САЩ в консенсуса на настоящето – климатът се затопля вследствие на човешката дейност, жените и мъжете са равни, религията няма място в политиката, корпорациите не са хора, държавата не може да абдикира от задълженията си спрямо хората, жените не могат да износват деца насила, обикновените граждани нямат нужда от оръжия… И колко още може да се нажежи дискусията – опонентите да бъдат наричани фашисти или комунисти, а онези, които избират да живеят различно от нас, да бъдат очерняни, – без да се стигне до насилие? 

След горещото лято идва бурна есен. Тогава ще продължи и нашият разказ за Америка. 

* „Идиокрация“ (Idiocracy) е комедия от 2006 г., която представя живота в САЩ през 2505 г. Филмът често се използва като културна препратка и се е превърнал в нарицателно особено напоследък, тъй като някои от сцените в него изглеждат притеснително пророчески от настояща гледна точка. Изпълнението на кечиста Хълк Хоган по време на републиканската конвенция например беше сравнено неколкократно със сцени от комедията. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/koi-sa-nay-vazhnite-problemi-za-amerikantsite-v-izbornata-godina-chast-1-ikonomikata/

„Икономиката, глупако!“ Думите принадлежат на Джеймс Карвил, съветник на Бил Клинтън по време на президентската му кампания срещу Джордж Буш-старши през 1992 г. Фразата е широко позната в САЩ, защото се приема, че обяснява простичко мисленето на американския избирател: най-важна е икономиката. 

И през 2024 г. 73% от американците посочват икономиката като приоритет. Логиката е, че икономическият растеж води до повишаване на индивидуалното богатство и стандарт на живот. Това мислене е основна жилка в американската представа за света. Ето защо в политиката преобладава убеждението, че ако един президент изпусне икономиката, значи е изгубил изборите. 

Трудният мандат на Джо Байдън 

През 2021 г. Джо Байдън пое президентството в разгара на пандемията и началото на дългосрочни проблеми със световната верига на доставки, които започнаха да оказват влияние към средата и края на 2022 г. Отпуснатите от Байдън помощи в периода на пандемията и фактът, че хората прекарваха повече време у дома, както и последвалото „отваряне“ предизвикаха ръст в харченето и към края на 2022 г. все още беше трудно за обикновения човек да разбере, че живее в кризисни, „безпрецедентни“ времена. 

Това се промени в хода на 2023 г., когато проблемите с доставките най-накрая се отразиха върху цените, а корпорациите използваха случая, за да вдигнат и задържат високите цени – феномен, който все по-често е наричан greedflation, букв. „алчна инфлация“. Множество проучвания показват, че корпоративна Америка и най-богатите са пожънали огромни печалби от началото на пандемията насам, докато животът на онези, които бяха наричани „незаменими“ работници, се влошава.

Икономическата политика на Джо Байдън предлага смели решения с потенциално добри резултати – безработицата е рекордно ниска, достъпът до здравеопазване се разширява, налице са инвестиции в ключови сектори, като научноизследователска и развойна дейност, производство, строителство. Проблемът в момента е, че поради високата инфлация, наследена от пандемията, и последвалите военни конфликти, като този в Украйна, възприятията на обществото са различни от данните. 

Надежда има и в поредицата от съдебни искове, заведени от администрацията на Байдън срещу големи компании, включително от Силициевата долина, за нарушаване на антимонополното законодателство. Тези правни казуси тепърва ще бъдат разрешавани, някои от тях вероятно ще стигнат и до Върховния съд. Ако решенията са в полза на потребителите, ефектите от тях ще траят много след края на мандата на Байдън, тъй като – за разлика от президентските укази – не могат да бъдат отменени от неговия наследник. Основният проблем за Байдън като кандидат е как комуникира тези усилия с избирателите си, голяма част от които го виждат просто като по-малкото зло и компромисен кандидат, както вече писахме. 

В рамките на настоящата си кампания Байдън обещава да продължи с усилията в тази посока, да предложи още политики в подкрепа на средната класа, да осигури достъпно здравеопазване и да продължи инвестициите в инфраструктура. За да бъдат въведени тези промени обаче, президентът трябва да има подкрепа в Конгреса. Дори всичко това да е налице, пак има риск законопроектите да бъдат блокирани от съдебната система, както в случая с опрощаването на студентските заеми или със законодателството в полза на правата на работниците. Остава въпросът и колко смели и визионерски могат да бъдат политиките на умерен кандидат като Джо Байдън във време, в което все повече американци смятат, че множество системи се нуждаят от основен ремонт. 

Ще свърши ли късметът на Тръмп? 

Голяма част от това усещане се канализира от Доналд Тръмп още през 2016 г., когато се позиционира като „антисистемен“ и силно реформаторски настроен кандидат. При встъпването си в длъжност Тръмп наследи една от най-силните икономики в историята на страната. Талантът на 45-тия да не казва нищо, докато не спира да говори, както и да си приписва всяко постижение и да очерня опонентите си за всяка своя грешка, в допълнение към имиджа му на бизнесмен, поддържат популярността му сред различни сегменти на обществото, за които икономиката е приоритет. 

Фактите обаче са малко по-различни. По време на първия си мандат Тръмп обеща и не изпълни следните икономически политики: 

• Растеж на икономиката с 4% годишно (икономиката продължи да расте със същите стойности както по времето на втория мандат на Барак Обама).
• Намаляване на външния дълг или цялостното му елиминиране (дълговете, натрупани от администрацията на Тръмп, ще тежат на икономиката с години, смятат експерти).
• Намаляване на дефицита в търговския баланс (също достигнал рекордни нива по време на управлението на Тръмп).
• „Връщане“ на индустрията и производството в САЩ (това, както и друга популярна опорна точка на Тръмп – депортиране на нелегалните имигранти, които са огромна част от работната ръка в страната – противоречат на принципите на печалбата, изповядвани понастоящем от корпоративна Америка. Най-пресният пример е компанията Deer, известна с тракторите и земеделските си машини, която изнася производството си в Мексико и съкращава американските си работници).
• Намаляване на данъците за средната класа, което да не доведе до дефицит или до натрупване на дълг (реформите на Тръмп бяха в полза на най-заможните, а бюджетният дефицит достигна рекордни стойности през 2020 г.).

Списъкът може да бъде продължен. Ставащото в икономически план винаги се усеща след година-две; повечето избиратели обаче живеят в настоящето. Това, че част от тях приписват трудните времена директно на Джо Байдън, в комбинация с непрестанната очерняща кампания, която се лее от консервативни медии като „Фокс Нюз“, може да помогне на Тръмп да спечели втори мандат с обещание да стабилизира икономиката. Въпросът е кога и дали ще свърши късметът на Тръмп. Или поне кривите огледала, през които пречупва света. А обещанията си остават същите: масови депортации, орязване на данъците и корпоративните налози, вдигане на митата, по-евтино електричество от въгледобив с данъчни облекчения за производителите на изкопаеми горива. 

Прилики и разлики 

Данъчните облекчения за изкопаеми горива на Тръмп може да изглеждат абсурдни в ерата на климатичните промени и все по-екстремното време, но износът на горива така или иначе достигна рекордни нива по време на администрацията на… Джо Байдън. Действителността е доста по-сложна от телевизионен дебат или двуцветна идеология. А решенията на истинските проблеми обикновено са далеч от партизанщината. 

Джо Байдън пренасочи огромна част от федералните средства към индустрията, инфраструктурата и възобновяемите източници на енергия, но инфлацията след пандемията попречи на избирателите да усетят ефекта от политиките му. Ако някой ще пожъне ползи от тях, то това ще е носителят на следващия мандат. 

Въпреки че Тръмп подкрепя класически консервативни икономически политики, като намаляване на данъците например, увеличаването на митата и противопоставянето му на глобализирането на икономиката и на износа на работна ръка са в противоречие с ортодоксалните разбирания на партията. Самата партия обаче се е превърнала в култ към личността на 45-тия президент, така че надали може да се очаква съпротива. Във всички случаи политическата некомпетентност на Тръмп не бива да се бърка с реалните проблеми, към които той се нагажда и които експлоатира.

Третият най-важен проблем, посочен от американците, е намаляването на влиянието на парите върху политиката (62% отговарят, че това е основен приоритет за тях). Съвсем легитимен въпрос за много американци е доколко може да се очаква от който и да е кандидат да направи спешни и нужни реформи, свързани с климата, технологиите или данъците, когато донори на кампаниите са петролни магнати, технологични компании и милиардери. Този въпрос важи за промените във всяка сфера, посочена като важна от избирателите – здравеопазване, образование, енергетика, транспорт… 

Очакваният сблъсък 

На 27 юни започват президентските дебати. Генералният директор на Си Ен Ен (телевизията с монопол върху юнския дебат) неслучайно нарича събитието „шоу“, а кандидат-президентите – „звезди“. Дебатът надали ще промени мнението на твърдия електорат, а е по-скоро ритуална традиция, която се третира точно като такава от всички участници и обещава висок рейтинг. Както отбелязва „Ню Йорк Таймс“, решението на двамата кандидати да скъсат с традицията и да се срещат на събития, организирани от отделни телевизионни канали, е „огромен маркетингов успех [за Си Ен Ен – б.а.]… която тази година отбеляза най-ниските си рейтинги от 1991 г. насам със средни стойности под 100 000 зрители на възраст от 25 до 54 години на вечер“. Друга традиция, която дебатът в Атланта, Джорджия, ще наруши, е прекъсването за реклами: 90-минутното „шоу“ съдържа два рекламни блока от три-четири минути. 

САЩ, а и световната икономика се намират на особен кръстопът: идеологията на растежа безспорно е довела до подобряване на стандарта на живот през последните няколко столетия, но на високата цена на климатични промени, замърсяване на природата, опасно намаляване на важни ресурси като питейната вода, задълбочаващи се глобални (а вече и локални) неравенства, консолидация и монополи върху ресурси и цели сектори от страна на световни корпорации, които трудно подлежат на регулация и контрол чрез наличните демократични механизми като гласуването например.

Идеи като т.нар. degrowth movement (букв. „движение на свиването“) набират популярност, но все още не са масово разпространени. Дискусиите дали настоящите показатели за измерване на просперитета и стандарта на живот са адекватни спрямо съвремието, също зачестяват. Това обаче са сложни и широкообхватни проблеми с дългосрочни последствия. А избирателят иска решения тук и сега, по възможност без да мисли какви са причините настоящето да е такова, каквото е. 

Шоуто на дебатите се очаква във време на рекордно ниско доверие в институциите от Втората световна война насам. Въпросът, който все по-често се задава не само от водещи експерти, но и се чува из американските барове, всекидневни и форуми, е „Докога можем да продължаваме така?“.

В следващ текст ще засегнем и други приоритети, като достъпа до аборт, конфликтите в Украйна и Газа, имиграцията и оръжията. Всички тези въпроси имат значение и за България не само защото САЩ е ключов международен партньор за страната ни, а и защото т.нар. културни войни се внасят у нас пряко от Съединените щати и оформят общественото мнение по всички въпроси от икономика до имиграция – сфери, в които все по-често споделяме не локални, а глобални проблеми.