Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/in-fight-we-trust-paravoennite-organizatsii-v-usa/

Темата за паравоенните организации и т.нар. „невидими армии“ набира особена популярност в последните години, когато тези недържавни субекти започнаха да вземат все по-активно участие в политическия живот на развитите демокрации. Да си член на такава организация днес се възприема като възможност да станеш участник в държавен преврат. Законите в различните държави предвиждат строги наказания, обикновено свързани с лишаване от свобода, а в демократична Турция дори е възможно подсъдимите да се сдобият с присъда доживотен затвор. 

В представите на хората, участващи в тези организации, нещата стоят по различен начин. Обикновено за тях това е уникален шанс да бъдат част от нещо голямо, което завинаги ще промени хода на историята – мисъл също толкова опасна, колкото и убеждението на религиозно радикализираните терористи, че са борци за свобода. В някои отношения обаче паравоенните организации са дори по-опасни, отколкото сестринските им организации, проповядващи радикализъм, тъй като последните обикновено се мобилизират извън държавите, докато първите могат да се прегрупират за относително кратко време на територията на страната. 

В САЩ тези мрежи са много добре развити. От тях неведнъж са се формирали мощни лобистки групи, които застават зад някои действия на правителството, например National Rifle Organization, Gun Owners of America, National Association for Gun Rights.

За целите на този текст т.нар. militias, както са познати подобни фракции в САЩ, ще бъдат наричани „паравоенни организации“ и „военни опълчения“.

Какво всъщност са американските militias?

Подобно на повечето фракции в САЩ, военните опълчения са частни организации, които не получават държавно финансиране и се издържат изцяло от собствени приходи и дарения. Но кой би им дарил средства и защо изобщо американското общество би толерирало създаването на неправителствени въоръжени движения? Отговорът е комплексен.

Основната причина за съществуването на американските militias е презумпцията, че гражданите могат да се събират мирно, за да отстояват интересите си. Терминът „мирно“ обаче има доста широко тълкуване в американските закони. Правният консенсус, че всяко събрание, което прилага насилие или нарушава закона, е нелегално, се отнася с пълна сила за свободата на сдружаването в САЩ, но тези ограничения не се простират нормативно до ресурсите, с които участниците в едно събрание могат да боравят. Това ни отвежда и до втората причина за възникването на паравоенните организации – Втората поправка в Конституцията на САЩ, която дава възможност на гражданите свободно да притежават оръжие. Казано с други думи, една организация може и да е мирна по своя замисъл, но това не пречи участниците ѝ да купуват и съхраняват оръжие, което в един момент да се използва за насилие. Въпреки тези нормативни противоречия позицията на Върховния съд на САЩ в полза на Втората поправка и до днес остава твърда.

Военните опълчения в САЩ не са ново явление. Тяхното начало се губи в периода, когато новосъздадената държава води войни с Британия, за да защити независимостта си. Тогава политическият консенсус, че гражданите в американските колонии имат право да притежават и ползват лично оръжие, помага на американците да се мобилизират срещу британските войски сравнително бързо. Исторически погледнато, военните опълчения на практика водят първите сражения с британците до момента, когато бащите основатели на САЩ не се консолидират, за да придадат на тази борба по-организиран вид, който в крайна сметка намира окончателното си изражение в Американската революция. 

След приемането на Устава на Конфедерацията – първата американска конституция – опълченията продължават да играят важна роля, тъй като те стоят зад конституционния преход от конфедерация към организирана федеративна държавност. Капитан Даниел Шейс – герой от революцията, е един от първите инициатори на въоръжената съпротива срещу Конфедерацията. Въпреки че много историци днес дебатират доколко ролята на Шейс в тези процеси е положителна, съществува съгласие, че в крайна сметка той е част от механизма, задвижващ разпада на Конфедерацията, която се оказва неспособна да отстоява независимостта на колониите от Британия. Впоследствие това довежда и до приемането на Конституцията на САЩ.

След Гражданската война, отмяната на робството с Тринайсетата поправка и утвърждаването на Вашингтон като велика сила с победата в Испано-американската война опълченията губят силата си, тъй като американските президенти са заети да работят за интересите на страната по време на двете световни войни и нямат време да обръщат внимание на паравоенните мрежи в страната. Изключение правят „Ку-клукс-клан“ и дъщерните ѝ организации, чиито действия се изразяват по-скоро в изолирани актове на насилие, отколкото в организирана съпротива срещу правителството.

Възраждането на опълченията започва през 60-те години на ХХ век, по време на Студената война, когато Америка е залята от студентски бунтове. Този период е изключително удобен за т.нар. militias, тъй като те се стараят да пленят сърцата на американците, които живеят със спомените отпреди Втората световна война и не желаят САЩ да победят в Студената война, понеже виждат в това конспиративен заговор, който ще отприщи Нов световен ред. Преоблечени в дрехите на наследниците на старите борци за свобода срещу Британската империя, новите „революционери“ се обявяват против политиката на правителството, открито призовавайки за промяна на обществения договор. Става въпрос за ултраконсервативните американци, които искат САЩ да поемат към изолационизъм. Те са наследници на антиимпериалистката фракция от Първата световна война, която е против участието на Вашингтон в Голямата война. Или поне се заявяват като такива, но нямат много общо с образованите хора, които тогава са настоявали Америка да не се меси в Европа.

Мотивация, идеология и крайна цел

Разпадането на СССР така и не позволява на САЩ да се фокусират върху вътрешното си единство и това дава възможност на паравоенните организации да извършат третата и най-опасна своя трансформация. Някои от тях започват да се обявяват за „конституционни сили за съпротива“, считайки се за пазители на Конституцията от федералното правителство и действията му. Това ги поставя по естествен начин в графата на крайнодесните сили в Америка, които реагират на бурните обществени промени в обществото и се опитват с помощта на популистка реторика да обсебят политическата социализация на по-младото поколение.

Тази вътрешна идеологическа борба в САЩ е добре дошла за наследника на СССР – Русия, която вижда в кливиджа възможност да се вмъкне незабелязано в дневния ред на американския политически процес. Най-много примери в това отношения могат да бъдат дадени отново с „Ку-клукс-клан“, чиито лидери редовно проповядват думите на Александър Дугин пред своите последователи. Постулатите на паравоенните организации често припознават идеологията на дугинизма, особено в частта ѝ, в която сблъсъкът между логоса и хаоса се възприема като неизбежен. Това реакционно разбиране на Дугин за разликата между добро и зло почива върху схващането, че дори лошият хаос е по-добър от покварения логос. С други думи, идеята отразява руското мистично разбиране, че хаосът е за предпочитане, когато ценностите на едно общество вече са покварени.

Мотивацията на военните опълчения в САЩ не се различава от тази на терористичните организации – в двата случая се призовава за прилагане на политически мотивирано насилие срещу цивилни. И ако стремежът към насилствена промяна на политическата формула в една държава често завършва с преврат или контрапреврат, то когато военните опълчения излязат по улиците, последиците се понасят не толкова от политиците, колкото от цивилните. 

Тук можем да кажем, че на практика конфронтацията между крайнодесните и крайнолевите движения в САЩ напомня на своеобразна минигражданска война, която продължава да разделя американското общество. Големият проблем с мотивацията на паравоенните организации е, че те няма как да бъдат убедени по мирен път, че не са наследници на бащите основатели или на Даниел Шейс – в крайна сметка американските революционери са се борили за свободата на американците, а не против самите граждани. Нещо повече, предвид свободите, които американското законодателство е връчило в ръцете на гражданите, самата граница между опълчение и организация с мирна цел остава много неясна.

Основен генератор на идеи за тези организации са конспиративните теории, които, за жалост, можем да намерим в социалните мрежи и в много книги, излизащи и на американския пазар – в тях се говори за „еврейския заговор“, „злите елити, контролиращи правителството“, „нисшите и висшите раси“. 

„Опълченец“ ли е Доналд Тръмп?

Доста сериозен въпрос, който тревожи немалка част от американското общество, е връзката на паравоенните организации с политическия елит в САЩ. Идеята, че глобалистите са овладели Америка и искат всячески да наложат на нейното общество ценности, различни от традиционните, е добре известен мотив, който се чува в реториката на много политици и в Европа. Флиртът на политическата класа с военните опълчения обаче може да бъде много опасен, защото рано или късно тези агенти на хаоса ще излязат извън контрола на елитите, които ги подкрепят. Това се случи по време на щурма на Капитолия на 6 януари 2021 г. Малцина предполагаха, че мирно събралите се протестиращи ще нахлуят в сърцето на американската демокрация и ще се опитат да похитят законно избраните от американците политици – независимо дали става въпрос за Нанси Пелоси, или за Майк Пенс. В тези условия си струва да се запитаме част ли е Доналд Тръмп от грандиозния антидемократичен заговор.

Важно е да подчертаем, че щурмът на Капитолия беше безпрецедентно събитие в американската история, чиито измерения надхвърля единствено Гражданската война. Това беше моментът, в който крайнолевите и крайнодесните си стиснаха ръцете пред възможността да подронят американската демокрация. Тази чудовищна сплав от Антифа и Oath Keepers породи вълна от насилие, насочено не само към промяна на политическия дневен ред. Голяма част от хората, които участваха в пуча, едва ли щяха да се спрат само до Капитолия. Някои американски медии прокараха нишки между Антифа, Oath Keepers и Русия, но американското разузнаване така и не представи доказателства в полза или против това твърдение. Ето защо е прагматично да приемем, че тяхната мотивация не се различава от традиционното кредо на антисистемните фракции, които целят мобилизация на радикализирана маса от членове с цел въоръжена борба срещу статуквото. 

Да се счита обаче, че Тръмп е президент, който с помощта на военните опълчения се опитва да установи диктатура в САЩ, е опасно измамно както за американската демокрация, така и за политиката на Вашингтон като цяло. Факт е, че част от паравоенните организации застанаха зад кандидатурата на американския президент открито и взеха участие в щурма на Капитолия – „шоу“, което всички видяхме по медиите. Но дойде момент, когато политиците в Америка започнаха да се плашат от флирта си с крайните фракции, които ги подкрепят. Така например, въпреки че обамистката фракция открито застана зад Black Lives Matter (BLM), по време на президентството на Байдън членовете на BLM на няколко пъти изразиха несъгласие с политиката на президента по отношение на реформата в полицията, което доведе до разрив.

Сходни процеси се наблюдаваха и по време на втората президентска кампания на Тръмп, когато той се дистанцира от хора като Лoра Лумър и последователите ѝ въпреки оказваната му от тях подкрепа. Сякаш американските политици се усетиха, че невидимите им поддръжници започват да стават опасни, а последователите на тези поддръжници постепенно се превръщат в полезни инструменти в ръцете на Русия и Китай.

Важно е да си дадем сметка и за още нещо – американците са свободолюбив народ и колкото и мазохистично да звучи в ушите на един европеец, едва ли ще жертват Втората поправка и законите на страната, за да спрат влиянието на паравоенните организации. Или както гласи едно ценностно мото: „По-добре политически равни, но икономически неравни“. Обикновеният американец може да направи компромис дори с жизнения си стандарт, но не и със свободите си. В тези условия насилието от отделни индивиди или от цели организации в двата края на политическия спектър, на което ставаме свидетели в последните години, е отговорност преди всичко на „групите по интереси“ и на политическия елит от двете партии, който много дълго време флиртуваше с тях.

На фона на обсъжданите процеси полицията в Америка става все по-рестриктивна. В същото време повечето американци смятат, че войниците им вече трябва да бъдат изтеглени от Ирак и Сирия. Това може да доведе до включването в militias на нови прясно снети от служба военни, които продължават да търсят начини да защитават страната си. Въпросът е как ще бъдат използвани. 

Ето защо, ако САЩ имат проблем, той не е в едно или в две лица, а в събирателния образ на политика, който е готов да стане „опълченец“ в името на собствената си власт и амбиции. Това е погубвало императори, крале и диктатори. Дано не стане така и в САЩ.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/turtsia-mezhdu-sasht-i-izrael-postkemalizum-ili-neoosmanizum/

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският ѝ елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизмът. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешният военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция е втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/koreiskiyat-poluostrov-v-geopoliticheskata-igra-na-kalmari/

Корейският конфликт е най-голямото доказателство, че когато в даден регион не съществува единен център на сигурност, конфликтите, наследени от Втората световна война, може да надживеят дори разпадането на двуполюсния модел САЩ–СССР. Целта на този материал ще бъде да изясним някои ключови геополитически детайли, свързани с региона на Източна Азия, който е сочен като една от най-горещите точки на нестабилност в системата на международните отношения днес. Уникалното в корейския конфликт е, че той е най-старият от новото поколение конфликти, като същевременно неговото разрешаване се счита от младите хора в Република Корея за „мисия невъзможна“.

Наричаме го конфликт, защото съгласно международното право той отговаря напълно на тази дефиниция: между двете Кореи не съществува мирен договор, а замразено противопоставяне и то – предвид интересните времена, в които живеем – може лесно да се размрази. Но наистина ли не съществува никакъв сценарий, при който Корейският полуостров най-сетне да възкръсне единен от прахта на десетилетното противопоставяне между Сеул и Пхенян? Кой всъщност е гарант за сигурността на този регион и дали гаранциите, дадени от САЩ на Република Корея, все още отговарят на геополитическите реалности предвид осезаемото сближаване между Корейската народнодемократична република и Русия? И не на последно място, защо е толкова трудно народите от двете страни на 38-мия паралел да съжителстват в рамките на една политическа система? 

След като отговорим на тези въпроси ще видим, че корейският конфликт на практика е една геополитическа игра на калмари, чийто сценарий е подобен на популярния южнокорейски сериал и елегантно загатва кои са истинските фактори зад непримиримите отношения между Северна и Южна Корея.

Какво представлява корейският конфликт?

Научните дефиниции как трябва да възприемаме конфликта между двете Кореи са много, но емпирично най-издържаната от тях принадлежи на структурния реализъм. Част от бащите основатели на американската геополитическа школа, като Робърт Джървис и Ричард Бетс, приемат, че за разлика от Студената война, която е по-скоро сблъсък на две социални системи, корейският конфликт е класически пример за дилема на сигурността.

В този дух са и изследванията на корейски политолози като Ким Йонго и Ким Джонгсоп, склонни да търсят причините за противопоставянето между Сеул и Пхенян в постоянната надпревара във въоръжаването. Оттук може да се разбере защо този конфликт все още тлее – дилемите на сигурността продължават да функционират дотогава, докато една от двете страни не преустанови съществуването си. Или по-просто казано, двете Кореи се намират в състояние, при което всяко повишаване в сигурността на едната страна провокира реакция от другата. И единственият гарант, че уравнението няма да излезе извън контрол, остават геополитически актьори като САЩ и Китай, които възпират партньорите си от ескалация. До този момент.

Два са основните фактори, които засега правят мирното разрешаване на корейския конфликт геополитическа илюзия: севернокорейската ядрена програма, която продължава да се развива в разрез с ангажиментите, поети от Пхенян към Москва по време на Студената война, и сближаването между Русия и Северна Корея. Последното всъщност е най-голямото доказателство, че съветската политика е била далеч по-прагматична от тази на сегашната администрация в Кремъл, която – след подписването на Договора за стратегическо партньорство между КНДР и Руската федерация – на практика дава зелена светлина на севернокорейския лидер Ким Чен Ун да увеличи ядрения си арсенал. По този начин Северна Корея най-сетне става част от двустранен формат, който може да гарантира нейната сигурност – ако разбира се, приемем, че гаранциите, предоставени ѝ от Москва, са надеждни.

Но наистина ли сближаването между Москва и Пхенян е в състояние да изравни баланса на силите на Корейския полуостров? Отговорът на този въпрос не е еднозначен и зависи от два фактора.

Първият ключов фактор е функционирането на Договора за взаимна защита между САЩ и Република Корея, който е и основният гарант на съюзните договорености между Вашингтон и Сеул. Член 3 от този договор задължава двете правителства да се консултират в случай на обща заплаха за сигурността им. Член 4 дава право на САЩ да поддържат военно присъствие на територията на Южна Корея, каквото има и до ден днешен.

До този момент нито един американски или корейски президент не си е позволявал да постави под въпрос съюзните договорености между двете страни. Малко вероятно е Доналд Тръмп да го направи, тъй като, както вече стана ясно, сдържането на Китай остава главен приоритет за неговата администрация. Наред с това следва да признаем тъжния факт, че сам по себе си този Договор вече е изчерпан и не дава достатъчни гаранции за сигурността на двете държави, тъй като Пхенян разполага с ядрено оръжие, което обезсмисля конвенционалните механизми за сдържане, прилагани от САЩ в продължения на десетилетия.

Вторият ключов фактор е Вашингтонската декларация от 2023 г., подписана от президента на САЩ Джо Байдън и президента на Южна Корея Йон Сук Йол. Тя поставя началото на нова поредица от американски ангажименти към Сеул. Включена е и клауза, съгласно която САЩ си запазват правото да употребят ядрено оръжие, в случай че Южна Корея бъде нападната. Тъй като Америка не е декларирала в своята ядрена доктрина отказ от едностранна употреба на оръжия за масово унищожение, такъв сценарий е възможен срещу всеки противник, защото този документ не уточнява дали ангажиментът се отнася само при атака от страна на Пхенян.

С администрацията на Тръмп начело на САЩ обаче, бъдещето на Вашингтонската декларация е съмнително. След неуспешния опит на Йон Сук Йол да въведе военно положение в страна, от друга страна, е възможно прокитайската фракция в южнокорейския парламент да засили позициите си, което допълнително може да обтегне отношенията между Сеул и Вашингтон. Към това се прибавят и опитите на Тръмп да постигне споразумение с Путин за край на войната в Украйна, което определено ще повлияе и на отношенията между САЩ и Северна Корея.

Ролята на Китай – от гарант към почетен зрител

Китай винаги е имал особено отношение към Корейския полуостров, защото поделянето му е от стратегическо значение за Пекин. Докато режимът на Ким Чен Ун все още е на власт, Китай разполага с огромен буфер, който не би позволил на САЩ да разположат свои оръжия на китайската граница. Същевременно Северна Корея е единствената държава, с която китайците имат съюзен договор – Договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между КНР и КНДР. Член 2 от това споразумение задължава двете страни да се противопоставят заедно на всяка коалиция от държави, която може да представлява заплаха за сигурността им.

Въпреки надеждата на администрацията на Байдън, че договорът няма да бъде подновен поради сближаването на Пхенян с Москва, китайското ръководство препотвърди ангажиментите си към Северна Корея през 2021 г., тъй като счете, че това е единственият начин да гарантира твърдо сигурността на границите си в контекста на геополитическото противопоставяне със САЩ. Нямаме основание да се съмняваме, че севернокорейският ангажимент към Китай има същата тежест – за затворената държава всеки съюзник е добре дошъл, особено ако е втората най-голяма икономика в света.

Южнокорейската политика към Китай е комплексна, но единна във всяко отношение. Това е плод не само на дългосрочните икономически интереси, които има Сеул, но и на т.нар. концепция за азиатската йерархия, която всички държави от Източна и Южна Азия с изключение на Индия спазват. Съгласно тази доктрина, въпреки историческите реалности, превърнали Китай от империя в народна република, на Пекин се отдава почетно уважение като на културата извор, от която останалите източноазиатски народи са получили своето просветление. По тази причина, въпреки огромните си политически различия и разнородните си съюзници, азиатските държави винаги са се отнасяли към Китай като към „първородния“, с който не могат да скъсат нито икономическите си, нито културните си връзки. 

Либералите в Южна Корея винаги са били по-големи синофили от ястребите консерватори, но последните рядко са си позволявали напрежение в отношенията с Пекин въпреки политиката им за сближаване с Япония. Затова и Китай остава скритата надежда за много южнокорейци, които се надяват, че дори политик като Си Дзинпин няма да допусне Северът да доведе Корейския полуостров до състояние на ядрена ескалация. Китай знае това и не се тревожи за отношенията си със Сеул. Остава отворен въпросът дали Америка е наясно с тези културни специфики и по какъв начин може да ги компенсира.

Тъжната реалност за Китай е, че ако не успее да удържи сближаването между Москва и Пхенян, твърде е възможно в един момент то да се обърне срещу него. Причината е, че инстинктите на ядрените държави често могат да станат жертва на лидерското его, което управлява политическите им системи. Войната в Украйна показа, че Русия умее да блъфира с ядрената си доктрина и че има ясно очертани червени линии, отвъд които ескалацията пак е вероятен, но не задължителен сценарий заради чувството за самосъхранение, което има руското ръководство. 

Но Северна Корея няма червени линии просто защото за нейния лидер личното му политическо оцеляване стои дори над това на народа му и държавата – визия, която напълно е погълнала чувството му за самосъхранение. Обкръжението му не би могло да извърши преврат, защото репресивният апарат на КНДР е изключително добре развит и функционира така, че и най-добрите съветски агенти биха могли да му завидят. Русия разбира добре цената на приятелството без граници с Китай, а Пекин има усет докъде би могъл да оказва натиск върху Путин. Но лидер като Ким Чен Ун е напълно непредсказуем и в един конфликт със САЩ Китай едва ли би могъл да го убеди да не натиска червеното копче. Най-малкото защото Пхенян вижда в ядрения си пакт с Москва много по-големи гаранции за сигурност, отколкото в споменатия по-горе член 2 в договора с Пекин.

Възможно ли е Корея да се обедини отново?

Тези, които познават корейците, веднага ще отбележат, че този въпрос е неправилно зададен. По-правилно би било да се запитаме желаят ли го корейците. 

Жители на Севера, разбира се, не биха могли да дадат обективен отговор на този въпрос, но повечето бегълци от режима на Ким споделят, че репресиите дотолкова са промили съзнанието на севернокорейците, че те виждат Юга като свой вечен враг. За старото поколение южнокорейци, обединението – или т.нар. слънчева политика – е жизненоважен приоритет, който произлиза от тяхното минало и от носталгията им по загубеното единство. Много от по-възрастните южнокорейци признават, че обединението със Севера е необходимо и че режимът на Ким, а не неговите поданици, е виновен за сегашното статукво. Някои дори напускат Южна Корея на преклонна възраст и бягат на север, защото искат да завършат живота си по местата, където са родени. 

Младото поколение на кей-поп и Squid Game, уви, възприема Северна Корея като ненужна финансова тежест, която ще се стовари като чук върху южнокорейската икономика и ще намали драстично жизнения стандарт в страната. За тях сближаването с Ким и връщането към корейските традиции е отдавна изгубена кауза от миналото, която може да коства на Южна Корея нейната независимост, извоювана от героите на Корейската война. Севернокорейците пък са възприемани като commies, които служат на един луд диктатор, способен да заличи с оръжията си Сеул от картата.

Но безспорно най-големите пречки пред обединението на Корейския полуостров остават ядрените оръжия. Политическа фикция е да смятаме, че траен мир може да има, докато Ким Чен Ун държи в ръцете си малък, но функционален ядрен арсенал, чиито ракети могат да достигнат територията на САЩ. 

Южнокорейското общество е силно разделено по този въпрос, защото все по-голяма част от корейците смятат, че страната има нужда от ядрено оръжие, за да сдържа Пхенян. Много от тях нямат доверие в ядрения чадър на САЩ, защото го възприемат като принцип на селективна намеса – особено при администрацията на Тръмп, която няма интерес от ескалиране на отношенията със Севера. На другия полюс са корейците, според които, ако Сеул получи ядрени оръжия, това завинаги ще го извади от системата за колективна сигурност с Япония и Америка. Нещо повече, може да се стигне до ефект на доминото в Азия и до масово ядрено въоръжаване на азиатските държави. Но това, че ядрените оръжия имат най-силна сдържаща роля, е просто теория, за която нямаме емпирични доказателства, и можем само да се надяваме, че няма да я тестваме.

Следователно причината Корея да не може да бъде единна, не е прищявка на един или друг политик, било то Джо Байдън, Доналд Тръмп или дори Си Дзинпин. Тя се корени във факта, че нито от едната, нито от другата страна се намира желание за успешно следване на слънчевата политика. Корейският полуостров, с други думи, остава в плен на дилемата на сигурността, която може да бъде преодоляна само ако една от страните преустанови своята политика на конфронтация напълно. И тук не става въпрос просто за установяване на диалог. Диалог между двете Кореи има още от края на Корейската война. Както изглежда, желание за диалог има дори у Тръмп, който е ентусиазиран за отношенията си с Ким Чен Ун. Но реални резултати не са налице, защото дилемата на сигурността все още функционира. Взаимният страх между Северна и Южна Корея е много по-мощен генератор на нагласи, отколкото мирното съжителство помежду им, което би било предпоставка за обединението им.

И накрая следва да признаем, че макар съдбата на двата народа да зависи от исканията на хората, ключовата роля за бъдещето на региона е в американски ръце. Рано или късно различията между Русия и Китай по отношение на Корейския полуостров ще изплуват и това ще доведе до различия и между техните партньори. За добро или зло, железният образ на Чичо Сам засега укротява болезнените спомени от японските нашествия в Корея и от унищожаването на династията Чозон.

Но САЩ трябва да бъдат много внимателни, когато регулират нагласите на съюзниците си, защото всеки опит да изискват безпрекословна лоялност към политиката си ще навреди на имиджа им в лицето на Южна Корея и Япония, тъй като двете страни възприемат Америка като съюзник и пазител, а не като началник. Достатъчно е да припомним първите години след края на Корейската война, когато с мълчаливото американско съгласие Южна Корея се управлява от прояпонски елит, наричан подигравателно от корейците „японски мекерета“. Това е напълно в унисон с политиката на доктрината Труман, която цели солидаризиране на всички азиатски съюзници под шапката на следвоенна Япония с цел сдържане на СССР и Китай. Американската подкрепа за Южна Корея следователно може да съдържа в себе си както предпоставките за обединението на полуострова по мирен път – ако корейците го искат, – така и за неговото пълно унищожение.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kakvo-oznachava-zavrushtaneto-na-trump-v-beliya-dom/

Да си припомним за момент как изглеждаха САЩ малко преди Доналд Тръмп да обяви кандидатурата си за втори президентски мандат. Шансовете му бяха възприемани като незначителни по две основни причини: първата е, че имаше надежда, че републиканците ще изберат кандидат, който се е дистанцирал от първия мандат на администрацията на Тръмп; и втората – изгряващата звезда на Камала Харис, която се възприемаше от влиятелната обамистка фракция на демократите като най-логичния наследник на президента Джо Байдън. 

И все пак Тръмп се завърна в Белия дом точно както обеща малко преди да го напусне. Това даде повод на много експерти да говорят за края на американската демокрация, за свършека на Американския век и дори за превръщането на САЩ в клептокрация, управлявана от влиятелните финансови клики в Ню Йорк и Вашингтон. Завръщането на Тръмп шокира и американските съюзници – особено тези в Европа, които виждат в неговия избор потенциален компромис с Русия за сметка на НАТО и Украйна. 

В този материал ще разгледаме по-подробно тези страхове, които сполетяха и България, като у нас усилено започна да се говори за геополитически договорки между Вашингтон и Москва, които могат да доведат до възстановяване на руското влияние и до маргинализация на страната ни в евроатлантическото семейство. И така, какво в крайна сметка означава завръщането на Доналд Тръмп за света, вселената и всичко останало?

Демокрация ли са САЩ на Доналд Тръмп?

За да отговорим на този въпрос, трябва да направим едно съществено уточнение – разликата между разбиранията за демокрация на американците и европейците е много голяма. Европа винаги е свързвала демокрацията с края на абсолютната монархия и със съчиненията на Джон Лок, Едмънд Бърк и Шарл дьо Монтескьо. Затова и най-големите постижения, с които днес европейците се гордеят, са: европейската средна класа, която дава възможност на гражданите да усетят икономическите ефекти от демокрацията; писаните конституции, премахващи или ограничаващи ролята на монарха по начин, който гарантира достойнството на гражданите, така че те вече да не са безгласни поданици; политическият плурализъм и свободното движение, които ни правят граждани на Европа.

Европейската демокрация, с други думи, е своеобразна възхвала на свободата, рамкирана така, че да гарантира спазването на реда и законите в обществото.

Красотата на тази идея днес намира своя завършен израз в отношенията между Германия и Франция, които въпреки печалното си историческо минало се превърнаха в мотор на Европейския съюз.

Американската демокрация е нещо съществено различно и всеки, който е посещавал САЩ, ще ви каже, че тя няма нищо общо с европейската. За средностатистическия американец САЩ са преди всичко република, а след това демокрация. Биещото сърце на американската демокрация е съхранено в един от девизите, изобразени на Великия печат на САЩ: Novus ordo seclorum (от лат. „Нов ред за поколенията“). Не, това не е теория на конспирацията, а прагматично подбрано мото, което изразява заявката на американските бащи основатели да създадат уникална политическа система, която е различна от политиката, водена от колониалните империи и техните наследници.

Този идеал съчетава съвършените качества на републиката: тя по своя характер е светска, а не морална; има председател (президент), който след отварянето на САЩ към света и създаването на американската разузнавателна общност става центърът на американската политическа система; почива на твърдата вяра на американците, че съществува провидение, което ще направи хората напълно свободни, и че САЩ трябва да бъдат образец на тази свобода. Американският икономически модел е отличен пример в това отношение, тъй като той съществено се различава от европейската социална държава, функционирайки на принципа „по-добре икономически неравни, но политически свободни“.

Това сравнение ни позволява да обобщим, че няма как подобен модел да бъде разрушен от един-единствен човек.

Доналд Тръмп е избран, за да служи на Америка, а не Америка да служи на Доналд Тръмп.

САЩ са млада нация, но основите на тяхната демокрация са излети толкова солидно от архитектите на републиката, че дори богатите робовладелци от Юга и техните наследници, които бутаха паметниците на бащите основатели, не успяха да ги разрушат. Казано иначе, никой американец няма да замени една стабилна, макар и ексцентрична администрация с период на несигурност, нестабилност, още по-малко пък с нова Гражданска война.

Съвсем отделен е въпросът как ще изглежда администрацията на Тръмп в очите на останалия свят. Това отново ни връща към темата за съществуващата разлика между политическите култури на Новия и Стария свят. За европейците фигурата на Илон Мъск и неговите изказвания са достатъчен повод Америка да бъде обявена за клептокрация, но за американците, напротив – те са доказателство, че САЩ са демокрация, защото свободата на словото е универсално право на всеки. Това беше и причината, поради която доста демократи се изказаха против блокирането на профила на Тръмп в социалните мрежи по време на първия му мандат и предупредиха, че съдебните обвинения срещу него ще имат обратен ефект, който не закъсня. Така че съдбата на американската демокрация е повод за сериозен дебат, но оценките за нейния край са изключително пресилени, а доказателствата за тях са идеологически, а не научни.

Какво означава Доналд Тръмп за света?

В геостратегически план може да очакваме, че външната политика на администрацията на Тръмп ще се развива в три основни направления.

Първото е близкоизточното и то включва засилването на съюза между САЩ и Израел – отношения, които бяха сериозно разклатени от липсата на решителност, демонстрирана от много демократи по време на конфликта между „Хамас“ и Израел. В краткосрочен план това може да означава, че конфликтът ще продължи да тлее с периоди на възобновяване и поредица от временни примирия. В по-дългосрочен план Америка може да се опита да сложи край на режима в Иран, но това неизбежно минава през ограничена американска интервенция в региона, която ще изисква стратегически отстъпки от страна на Русия по отношение на нейните съюзници в Техеран. 

Всъщност най-голямата заплаха идва от ядрените амбиции на аятоласите, които виждат в оръжията за масово унищожение възможност най-сетне да гарантират личното си оцеляване без повече притеснения кой е в Белия дом.

Бъдещето на ядрената сделка изглежда съмнително поради липсата на ясен ангажимент от страна на Техеран, а САЩ едва ли биха рискували да допуснат Израел да стане обект на ядрено изнудване от страна на Иран. Каквато и да е политиката на Вашингтон обаче, тя няма как да бъде успешна, ако не е насочена към сдържането на терористичните групировки в региона и на техните спонсори в Техеран. Причината, поради която дори Доналд Тръмп не може да се надява на нов стабилен мирен процес, е, че палестинските лидери много отдавна загубиха политическия контрол върху страната си – в по-голямата си част тя се намира под контрола на фундаменталистите.

Второто ключово направление е азиатско-тихоокеанското, и по-конкретно отношенията на САЩ с Китай. На езика на международните отношения Вашингтон и Пекин се намират в състояние на взаимозависимост, като всеки опит за изход от това уравнение ще е пагубен не само за тях, но и за глобалната икономика. Ако администрацията на Тръмп реши да започне нова търговска война с Пекин, бумерангът неизменно ще удари и Америка, затова новият президент трябва преди всичко да застрахова държавата си от нова рецесия. 

За Китай червената линия е Тайван, и по-конкретно формулата на политиката, че съществува един Китай и Тайван е част от него. Има обаче едно много важно допълнение и то е, че тази политика е валидна дотолкова, доколкото не е налице опит за насилствена промяна на статуквото в региона. Ето защо диалогът в областта на сигурността между двете държави е ключов. В момента, в който този диалог се прекрати, страните няма да могат да разчитат своите сигнали правилно и това може да доведе до пряк военен конфликт между тях. 

Бедата е, че ядрената програма на Северна Корея усложнява задачата на президентската администрация, тъй като Пхенян вече разполага с ракети, които могат да достигнат ако не територията на САЩ, то поне земите на техните съюзници, а Китай загуби голяма част от влиянието си върху затворената азиатска държава за сметка на Русия.

Ключови за САЩ обаче остават споразумението им за сигурност с Япония и обещанието на Байдън пред Сеул, че Вашингтон би използвал ядрено оръжие срещу Северна Корея, ако Югът бъде нападнат. В случай че Тръмп реши да ревизира и двете, твърде е възможно Сеул да завие към Китай, а Токио да промени концепцията си за отбрана, наследена от Втората световна война.

Третото направление е европейското. Да, Тръмп на няколко пъти даде заявки, че отношенията с Русия са приоритет, но дотолкова, доколкото те ще му помогнат да предоговори отношенията между Москва и Техеран. В случай че Путин даде на Тръмп онова, което той иска, и се съгласи да оттегли подкрепата на Русия за Иран и „Хамас“, Вашингтон също би направил отстъпки по отношение на Украйна. Това може да включва както поделяне на страната, така и краткосрочен отказ на Западна Украйна от членство в НАТО. Най-голямата грешка на Русия обаче би била да постави ултиматум на Тръмп и една такава стъпка от страна на Путин бързо би довела до приемането на Украйна в Алианса – не защото Тръмп страда от някакви морални съображения за ставащото на изток, а защото е политик с огромно его. 

По същия начин стоят нещата и в отношенията с Европейския съюз. Исканията на Тръмп всеки съюзник да отделя повече за отбрана отразява член 3 на Договора от Вашингтон, който гласи: 

За по-ефективно постигане на целите на настоящия Договор страните по него, поотделно и съвместно, като развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности и си оказват взаимна помощ, ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение. 

В този смисъл член 5* (за съгласуван военен отговор от страните в НАТО при нападение срещу някоя от тях) няма как да функционира без член 3. За същото говореше и Байдън, който употребяваше термина shared burden (споделена тежест), без да пояснява обаче за какъв процент става въпрос. Така Европа ще бъде в трудната позиция да избира между американския чадър и развиването на собствени отбранителни способности. Второто минава през компромис с Русия, тъй като европейците все още не са готови да сдържат Москва ефективно, най-малкото защото нямат ядрен паритет с нея. В този смисъл, ако има някакви стратегически отстъпки по отношение на руското влияние в Източна Европа – например в България, – те ще са от страна на Европа, а не от страна на Америка.

Какво означава Доналд Тръмп за вселената?

Въпреки че реалистите обичат да говорят за свят на анархия, когато става въпрос как държавите се възприемат една друга, по-рационалното обяснение все пак принадлежи на т.нар. неолиберална школа. Системата на международните отношения в този смисъл е не просто пъзел от държави, но и пъзел от представи, а те няма как да бъдат разбрани без ясна оценка какви са ценностите на тези актьори. Огромната вселена на глобалната политика днес се сблъсква с много заплахи, но три от тях са най-сериозни и изискват особено внимание от страна на всяка суперсила, особено на САЩ.

Първата основна заплаха е глобалният ръст на антисемитизма. В сравнителен аспект, ако войната в Украйна все повече се очертава като регионален конфликт, който може да бъде решен на масата за преговори, ядрената програма на Иран и посланията, които изпращат трансграничните терористични мрежи в Европа, могат да доведат до глобална война. САЩ на Тръмп могат да претендират за образец на държава от свободния демократичен свят само ако ефективно се противопоставят на тази пропаганда и се ангажират пряко със сигурността на съюзниците си в Близкия изток. 

Втората заплаха е опасността от ядрена война, която може да стане реалност, ако оръжията за масово унищожение попаднат в ръцете на терористична мрежа или ако една от ядрените сили реши, че няма какво да губи. Макар че шансовете това да се случи значително паднаха, след като Китай предупреди Русия за червените си линии през 2022 г., Вашингтон все още не изключва тази опция. Нещо повече, непрестанният ядрен шантаж на Русия може да стане заразителен пример за Северна Корея, която не участва в нито един от глобалните формати за разоръжаване. 

Третата заплаха се отнася до изчезването на средната класа под напора на две крайности – ръста на крайнодесните и на крайнолевите идеологии. Ако Европа наистина реши да харчи повече за отбрана, САЩ ще трябва да пренасочат повече пари за публичния сектор, тъй като без тях ще изгубят своята средна класа. Уви, при една дясна администрация, каквато има Тръмп, надеждите в тази посока не са оптимистични. Възстановяването на икономическата стабилност в Америка е задача, която може да бъде реализирана не само от една, а от няколко последователни президентски администрации. В дългосрочен план тя ще бъде решаваща дали глобалното доверие в демокрацията ще расте, или ще се свива в зависимост от това дали хората усещат, или не усещат нейните ефекти.

И накрая нека споменем отново, че Доналд Тръмп е просто личност, която има далеч по-малък формат и значение от президентската институция на САЩ. Президентът Тръмп ще е различен от бизнесмена и шоумена Тръмп, тъй като зад него ще стои не просто компания или телевизионно предаване, а цяла нация.

Доналд Тръмп не е консерватор или либерал, той е просто американецът с огромното его, който иска да е начело на държавата. Големият въпрос по-скоро ни връща към увода: защо въпреки надеждите на голяма част от политическия елит в САЩ за социална промяна се стигна дотук? Явно последните избори доказаха, че американското общество не се отличава съществено от обществата, които харесват доминантни и властни фигури начело на държавата си – силната република, която има своя идея какво представляват демокрацията и свободата. В днешната ера на противопоставяне и поляризация реториката за и против Тръмп много лесно може да бъде използвана за промяна на нагласите в посока за или против Америка. Това е реалност, която всеки американски съюзник ще трябва да отчита в отношенията си със САЩ през следващите няколко години. Уви, задачата на стратегическите опоненти на САЩ също няма да е по-лесна, тъй като те ще се сблъскат с най-непредсказуемия държавен глава в американската история.

* Член 5, Северноатлантически договор
Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона.