Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/dobre-doshli-v-realnostta/

Доналд Тръмп е 47-мият президент на САЩ. Въпреки неписаното правило много журналисти и анализатори си позволиха да прекарат последните седмици в прогнози кой ще победи – и предсказанието обикновено завършваше с победа за кандидата на демократите Камала Харис. Можем да си кажем само: добре дошли в реалността. И да се опитаме да отговорим на въпроса, който всички вероятно си задават след нощта на 5 ноември: 

Как е възможно? 

Победата на Тръмп не е просто победа – той става първият републикански кандидат-президент, спечелил популярния вот от 20 години насам. Освен това се очертава т.нар. червена вълна – Камарата на представителите, както и Сенатът ще бъдат под контрола на Републиканската партия. Тръмп отбелязва преднина почти навсякъде в САЩ – както в традиционно демократични анклави, така и в провинцията. Тръмп получава по-голяма подкрепа и от кандидатите на републиканците по населени места, т.е. повече хора са подкрепили него като кандидат-президент на републиканците, отколкото кандидатите на същата партия за сенатори и представители. 

Тръмп отбелязва преднина сред всички демографски групи, с изключение на хората над 65 години и белите образовани жени. Екзитполовете показват много вероятни причини за това извън традиционната – че при влошена икономическа ситуация в страната избирателите обикновено наказват партията, която е на власт; че във времена на кризи, войни и несигурност хората винаги предпочитат авторитарни лидери. 

Една от причините е силното недоволство относно „посоката, в която върви САЩ“. 43% от запитаните в екзитпол на CNN казват, че не са доволни, а 29% са гневни. Едва 19% са доволни, а смешните 7% са „ентусиазирани“. В този контекст изборът на Тръмп не е просто подкрепа за републиканска идеология или икономическа доктрина (както казахме, Тръмп се представя по-добре от партийните представители по места). Изборът на Тръмп е нещо повече: определен неприличен жест, който американският избирател показва на цялата система. 

Руската рулетка на съвременната демокрация 

Писали сме по темата достатъчно, за да няма нужда да го повтаряме: американската демокрация е в криза и причината не е Доналд Тръмп. Става въпрос за криза на доверието в институциите, на вярата в американския идеал и на възможността „американската мечта“ да бъде реализирана, както и на конфронтация с нейните исторически противоречия. Тази криза се разиграва в контекста на световна криза и възход на авторитаризма поради потребност от силни, харизматични лидери – приказка, стара като историята. Понякога кризите имат късмета да попаднат на лидери като Рузвелт. Друг път… Друг път – не.

Kраят на XX и началото на XXI в. може да се разглежда като бавен разпад на идентичността, с която САЩ съществува в света след Втората световна война. Униженията, грешките и лицемерието на войните във Виетнам, Афганистан, Ирак, Сирия; финансовата криза и спасяването на спекулантите за сметка на обществото – модел, който след това се повтаря и с опиоидната криза, за която има отговорни, но няма последствия; разпадът на СССР и изчезването на идеологическия враг, спрямо когото Америка разглежда себе си като „лидер на свободния свят“ и добър герой; разрастването на медийни таблоидни империи като тази на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок (които не просто промениха информационния поток на новото време, а го съчетаха с изпипани пропагандни техники от миналото) в комбинация с възхода на технологиите и комуникационната революция – всичко това гние и ерозира почвата на (неолибералната) демокрация много преди Доналд Тръмп да се появи на сцената. 

В подобни моменти, в които става ясно, че цялостната система буксува, е въпрос на време коя от „традиционните“ партии ще изчезне първа. Подобни политически турбуленции има и в късния XIX век в Европа, преди появата на т.нар. масови партии, от които се зараждат съвременните леви и десни движения. Индустриализацията, както и революцията в комуникациите и транспорта водят до зараждането на нови идеологии и до потребността от нови политически сили, които да представляват работниците и интересите на бизнеса – съответно леви (като лейбъристите във Великобритания, чието име буквално идва от глагола за работа и труд) и десни. 

В епохата на технологична революция сме свидетели на подобни процеси: във Франция първо се сринаха левите партии, след това през 2017 г. центристкото движение на Макрон издърпа електорат и отляво, и отдясно, а на последните избори дясното срина границата между център и крайнодясно. Какво ще запълни вакуума, предстои да разберем. Първите знаци за този процес в САЩ са към 2010 г. в консервативната партия, в която се появяват наченки на реакционерски движения. През 2024 г. партията е много по-различна идеологически и много по-близо до тази политика на реакцията, отколкото преди десетина години – именно поради посочените процеси. 

Сега е ред на демократите. В почти всеки от ключовите райони Харис не успява да подобри постигнатото от Байдън и дори губи гласоподаватели, обратно на Тръмп. Подобни мащабни тенденции не могат да бъдат редуцирани до проблеми с кандидатите или кампанията, защото кампанията на Харис беше на много високо ниво и усърдно се избягваха по-противоречиви похвати, като например да се залага на политиката на идентичностите.

Проблемът е другаде – вероятно в посланията и в призивите на демократите за връщане на уважението и умереността спрямо статукво, което вече не работи в полза на средната класа и на средностатистическия гласуващ: той не вижда успешната икономика, справедливите институции и прекрасните плодове на демокрацията, независимо колко го убеждават в тях политиците, експертите и медиите. Това се дължи отчасти на факта, че в САЩ политиците, експертите и журналистите все повече съществуват в изолирани балони или са част от икономически и културни елити, което налива масло в огъня на отровния популизъм. 

Победата на Тръмп също е пирова, защото е слабо вероятно той да е спасителят, на когото избирателите се надяват. Идеолозите на Тръмп се опитват да го превърнат в нещо повече от протестен вот или идол на определена демография, но политическите му реформи не станаха реалност по време на първия мандат и е слабо вероятно да доведат до мир и просперитет по време на втория. Специалисти по икономика сочат, че дефицитът и бюджетът ще се раздуят по различни начини от демократите и републиканците, но със сигурност нито ще се свият, нито е възможно завръщане към икономиката на миналото в света на настоящето. 

Външнополитически Тръмп се очертава като бедствие във време на зараждащи се световни конфликти. Въпросът е коя партия ще бъде реформирана из основи първа и как – дали демократите ще бъдат достатъчно смели действително да се изправят срещу дефицитите в системата, преди републиканците да я доизкривят в своя полза, и колко ще продължи агонията на идеологиите на миналото и на опита да се прилагат в бъдещето. Не е ясно и как е възможно да се постигне относително изравняване в общество с все по-големи неравенства без тежки кризи и катаклизми. 

Какво е Америка? 

Американският вътрешен срив има своите външни еквиваленти най-вече за световния ред, който след 1945 г. разчита на САЩ като хегемон и водач на свободния свят. САЩ триумфират във Втората световна война и помагат за възстановяването на Европа. Така пишат героичната история, която днес все още се разказва с патос и се е превърнала в основен символ за западните ни общества, носейки със себе си определен набор от ценности и клишета. 

Този патос обаче пречи както на САЩ, така и на Европа да поставят под въпрос идеята за абсолютен героизъм и доброта у държава, която например изпраща свои несвободни чернокожи (формално) граждани на фронтовете без десегрегация, след което им отказва помощите и привилегиите на ветераните, прибрали се у дома като герои. Забравена е и историята, че преди японците да атакуват Пърл Харбър, американците са изключително разделени относно участието на САЩ в световния конфликт. Традиционният за страната изолационизъм се проявява в анкетите от онова време: към януари 1940 г. 88% от американците считат, че Америка изобщо не трябва да се намесва в европейския конфликт и да застава срещу Хитлер. През юни 1940 г. само 35% смятат, че американците трябва да рискуват живота си, за да помогнат на британците. Нацизмът има множество последователи в САЩ по онова време (и така до днес). 

В навечерието на Втората световна война в САЩ действа законът за имиграционните квоти, който е наложен преди Голямата депресия и допълнен след нея. През 1939 г. квотата за имигранти от Германия е 27 370 души. Над 300 000 германски граждани, повечето от еврейски произход, подават документи за емиграция година по-рано. Одобрени са малко над 20 000. Освен това САЩ отказват визи на емигранти, които могат да бъдат в тежест на социалната система. Това се оказва проблемно за евреите, чието имущество е отнето от нацистите, тоест често остават без всякакъв финансов ресурс. Когато Франсис Пъркинс, секретар на труда в кабинета на Рузвелт, предлага президентът да издаде указ, за да се улесни влизането на бежанци, които са преследвани поради расови или религиозни причини, кабинетът се противопоставя, за да не създаде напрежение в отношенията между САЩ и Германия, както и да не предизвика гнева на безработните американци.

Можем да разкажем всичко това и още много не с цел да представим нещата в черно-бяла светлина, а именно за да избягаме от черно-белите митове на Студената война, които умират грозно пред очите ни. Защото Америка е била герой. Но е била и злодей – същият злодей, в когото сега не можем да повярваме. 

САЩ са изградени от противоречия, които никога не са си отивали. От една страна, имаме красотата на демокрацията, възможностите, свободата, равенството. От друга – жестокостта, която прави тази красота възможна: колониализмът, геноцидът, робството, окупацията и войната. Докато това противоречие не се осмисли и разреши, то ще се връща, а държавата – както и светът – ще бъдат гонени от призрака на първородния грях, който е създал тази държава и все още е част от нея,

написа в профила си във Facebook американо-виетнамският писател Виет Тан Нгуен. И за САЩ, както и за света, е крайно време да се раздели с мита за американската изключителност. В истинския свят митовете, съвършените герои и линейното движение на сюжетa към неминуем прогрес и щастлив край не съществуват. В истинския свят битката за човещина винаги е актуална, поколение след поколение, и никой не е имунизиран нито срещу чуждата жестокост, нито срещу своята собствена. 

И сега? 

Демократката Сара Макбрайд беше избрана и е първата трансджендър представителка в долната камара. Анди Ким пък е първият американец от корейски произход в долната камара. В референдум (в САЩ по време на изборите може да се гласува по отделни въпроси, предложени на щатско ниво) червеният щат Мисури отхвърли тоталната забрана на абортите и ще узакони правото на прекратяване на бременността. Другото предложение в Мисури, което също бе прието, е увеличаване на минималната работна заплата на 15 долара на час – и двете са мерки и политики на демократите и това, че се приемат в традиционно червени щати, със сигурност е добър знак. 

Аризона, Невада, Колорадо и Монтана също ще защитят правото на аборт след подобни инициативи, както Ню Йорк и Мериленд, където такива мерки са по-скоро очаквани. Във Флорида т.нар. Четвърта поправка имаше същата цел и получи по-голяма подкрепа – 57% в полза на узаконяването, но не беше преминат прагът от 60%, необходим за приемането на закон. Правото на аборт се очертава като втория най-наболял проблем за повечето американци след икономиката и това се отрази и на посланията. Голяма част от усилията на кампанията на Тръмп бяха насочени към убеждаване на жените, че той не им е враг – въпреки отвратителната реторика спрямо жените, която бъдещият президент и негови подчинени си позволяват. Самият Тръмп отхвърли федерална забрана на абортите – нещо, което евангелското и религиозното крило на Републиканската партия трудно ще преглътне. 

Защо думите вече нямат значение? Вероятно защото повечето хора не смятат, че са подкрепени с действия. Пред политиците, които обещават и не правят нищо (например демократите имаха десетилетия, за да защитят правото на аборт, тъй като беше ясно, че „Роу срещу Уейд“ не е достатъчно като решение), избирателите предпочетоха онези, които престъпват всякакви норми и не уважават традицията, но поне „казват нещата така, както са“ (аргумент на гласуващите за Тръмп). Изборът на Тръмп не е знак, че американците са неморални и отвратителни хора (както Хилари Клинтън нарече избирателите на Тръмп deplorables). Той е сигнал за бунт, революция и промяна, както знае всеки, който може да издържи да слуша революционния и патриотичен патос на алтернативните консервативни медии. 

За журналистите и медиите, които все още не смятат всеки републикански гласоподавател за deplorable, е ясно, че в живия живот повечето републиканци не са расисти, сексисти или ксенофоби, нито считат, че техните кандидати подкрепят това – точно обратното. Ако човек се задълбочи в аргументацията (независимо колко пробита е тя на моменти и колко си противоречи с реални действия и думи), ще чуе, че всъщност републиканците твърдят, че правят същото като демократите: грижат се за малкия човек, независимо от неговия пол, религия и вероизповедание, пазят свободата на словото и спасяват нацията си от демократите, които са фашисти и комунисти. 

Няма време за сълзи 

Добрата новина е и лошата новина – този когнитивен дисонанс и племенно мислене означават, че светът на миналото си отива. Историческото изключение на добрия победител във Втората световна война, на социалната държава на 60-те и на просперитета на Америка в сравнение с разрушената Европа и света приключва. Америка може би ще бъде велика отново, но никога вече така – най-малкото защото това е невъзможно и светът е друг. 

Важният въпрос е как ще си отиде миналото, какво и колко ще помете по пътя си. Ще предизвика ли Тръмп трета световна война, въпреки че е избран с празните обещания, че ще я прекрати? Надяваме се, че не. Ще се сбъднат ли най-страшните пророчества и ще се превърне ли САЩ в неофашистка автокрация? Надали. Но няма и нужда – капиталът и без това решава политиката в страната, в която Върховният съд отдавна взе решение парите да се третират като свобода на словото и съответно политиката да минава през неизбрани свръхбогаташи и корпорации, на които законите гледат като на лица с права или най-добре като на донори на луксозни ваканции и каравани (както е в случая с един от върховните съдии). И преди сме писали, че по линия на всички тези проблеми републиканците и демократите мислят еднакво. В най-добрия случай скоро ще го разберат. 

Едно от неофициалните обещания на Доналд Тръмп е да даде на Илън Мъск контрол над държавния апарат, който най-богатият човек в света (но иначе представящ се за антиелит и аутсайдер) да може да употреби за собствени цели. В идеите за по-малко или повече държава вече вярват само хора, които изпитват облекчение да водят спорове за миналото, защото реалността е непоносима. Държава ще има, и то много – въпросът е на кого и как ще служи, както и кой ще бъде подчинен и до каква степен. Това е колкото дистопично, толкова и вероятно, и точно толкова въпрос на формалност – със или без Тръмп, това е реалността, в която бавно се сваряваме, защото институциите буксуват както в САЩ, така и в ЕС и отвъд (само преди дни стартира нова журналистическа инициатива, която цели да изложи на показ корупцията и липсата на прозрачност в ЕС, където финансовите интереси също все по-често диктуват политиката). 

Независимо от резултата на 5 ноември, половината от една държава – а и от един свят – щеше да се събуди с усещането, че светът свършва. И това не е плод на един политик, една идеология и едни избори, а на средата и времената ни, на процеси, много по-големи от нас. В крайна сметка всеки диктатор е левиатан, направен от всички, които го подкрепят. Но светът все още е тук. Засега. И какво друго остава на всеки от нас, освен да се бори – достойно и по възможност човешки – за онова, в което вярва? Не слушайте мен, чуйте Джон Стюарт. И дишайте. Няма време за сълзи.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/kakvo-shte-se-ili-niama-da-se-promeni-sled-izborite-v-usa/

Ето едно парадоксално изречение: инфлацията в САЩ е спаднала от 9,1% през юни 2022 г. на 2,5% през август 2024 г., но цените за потребителите остават рекордно високи и вероятно ще се задържат на това ниво. Оставяме на икономистите да спорят защо е така, на какво се дължи и за кого е добре. Важното е, че за повечето американци увеличението на цените на стоките от първа необходимост, както и на цените на жилищата остава основно притеснение месец преди изборите. 

Вече говорихме за икономиката, както и кои са другите основни приоритети пред американския избирател на приближаващите избори, може би най-важните в съвременната история на САЩ. Визиите на двамата кандидати за бъдещето са коренно противоположни, поне на хартия. 

Доналд Тръмп предлага завръщане в славното минало с орязване на данъците и социалните услуги, силно влияние на консервативно-християнското лоби в страната, продължаваща безусловна подкрепа за Израел в Близкия изток, антиимигрантска и ксенофобски ориентирана политика и изолационизъм на САЩ с основен фокус върху конкуренцията с Китай. 

Камала Харис обещава засилване на социалните политики, облагане на най-богатите с данъци, дипломатически усилия за прекратяване на бойните действия в Палестина, защита на човешките права и утвърждаване на разделението между религия и държава. Макар и силно втвърдена, позицията на демократите спрямо имиграцията остава по-отворена и по-скоро базирана на факти (както и повечето им политики). 

Въпреки силната поляризация и привидния сблъсък на непреодолими различия, реалността в САЩ все още остава споделена. Отвъд гръмките заглавия демократите заемат позиции, които бихме очаквали да бъдат подкрепяни от републиканците… и обратното.

Президентът Джо Байдън например остави в сила т.нар. Разпоредба 42, която разрешава на САЩ да експулсират мигранти по бърза процедура, включително и хора, които търсят убежище. От март 2020 г. до януари 2021 г., когато Тръмп напусна Белия дом, експулсираните по тази процедура са 400 000. По времето на Байдън броят на върнатите нараства до 2 млн. души за периода януари 2021 г. – 11 май 2023 г., когато изтече извънредното положение, въведено заради COVID-19.

Друг пример е бившата първа дама Мелания Тръмп: въпреки че републиканците използват подчертано хомофобска реторика, това не е попречило на г-жа Тръмп да приеме над четвърт милион долара хонорар, за да говори пред консервативна ЛГБТИ+ група. 

Културните войни 

Независимо дали на изборите ще победи Тръмп, или Харис, културните войни в САЩ – а и по света – ще продължат, докато продължават и несигурните времена, в които живеем. Копнежът по пасторално минало, което никога не е съществувало, както и по традиции, които никой не може да дефинира ясно, е характерен феномен за години на криза. Подходящи примери са феминизмът и дебатът за мястото на жената в обществото, особено след отмяната на правото на аборт от Върховния съд през 2022 г. Според демографските проучвания е по-вероятно за Републиканската партия да гласуват американските мъже, отколкото жените. Тези разлики са особено осезаеми при по-младите избиратели.

Еманципацията на жените и новите дефиниции на социалните роли (какво се очаква от мъжа или жената) водят до реакционерство, което се проявява по най-различни начини – например с призиви да се отнеме правото на жените да работят и да бъдат ограничени само в домашната сфера. Отправят ги определени американски християнски организации, близки до кандидат-вицепрезидента Джей Ди Ванс. Самият Джей Ди Ванс не подкрепя подобни радикални позиции открито, а по-скоро завоалирано – например защо една жена би искала да се върне на работа 6 седмици след като е родила. 

Регулация на корпоративния капитализъм 

Това, което Джей Ди Ванс представя едва ли не като желание на жените и прехвърля като вина върху тях – а именно, че трябва да се върнат на работа бързо след раждането, – демократите разглеждат като проблем на нерегулирания корпоративен капитализъм. САЩ е единствената държава в развития свят, която не предлага някаква форма на платено майчинство – дали жената ще има такова, или не, зависи от работодателя. Кандидат-президентката на демократите Камала Харис обеща неколкократно по време на кампанията си, че американците ще получат помощ „в грижата за близките си, независимо дали става въпрос за нов член на семейството, или грижа за болен близък“. Дискусии за подобно законодателство се водят от 80-те години насам.

82% от американците смятат, че трябва да има платено майчинство и платен болничен отпуск. Независимо от партийните пристрастия, подкрепящите платеното отсъствие от работа смятат, че разходите трябва да се поемат от работодателя. Кой обаче да задължи работодателя, ако голяма част от същите американци считат, че държавният контрол по-скоро вреди, отколкото помага на бизнеса? 

Този парадокс е стар, колкото и държавата, но е особено актуален през последните 40 години, в които консервативната партия заема агресивна позиция спрямо федералното правителство, агитирайки едва ли не за неговото пълно обезоръжаване и премахване. „Антирегулаторната“ позиция обаче рухва в момента, в който започнем да задаваме конкретни въпроси: допустимо ли е например да няма регулация на качеството на храните и безопасността на околната среда? Повечето анкетирани променят позицията си, когато се говори конкретно.

Шест от десет американци казват, че държавната регулация на бизнеса е нужна, за да се защити общественият интерес. Значителна част обаче мислят, че държавната намеса по-скоро вреди, отколкото помага. Същевременно бедността и неравенствата се задълбочават. Все повече млади хора не могат да си позволят собствен дом и семейство – в САЩ няма безплатни детски градини до петгодишна възраст, а цените на платените грижи растат главоломно. В същото време минималната работна заплата е на едни и същи нива от години, докато заплатите на корпоративните изпълнителни директори са нараснали с 1085% от 1978 г. насам. За същия период обикновените работници са получили увеличение от 24%. 

Институционално недоверие 

Сама по себе си консервативната пробизнес и антидържавна реторика не би могла да урони престижа на държавата до такава степен, още повече ако приемем, че изначалният идеологически дебат в САЩ е колко „държава“ всъщност трябва, за да живее едно общество добре (с две думи: федералистите казват – повече, а антифедералистите – по-малко). Такова уронване на доверието трябва да бъде подпомогнато и от самата държава. Корупцията е точно толкова американска, колкото и кънтри музиката или идеята за личната свобода на индивида като необходимост за пълноценно съществуване.

В историята на държавата се редуват периоди на силно институционално недоверие с такива на доверие, като в годините след Втората световна война доверието нараства около кризи като 11 септември и в момента е с рекордно ниски стойности (с лек възход в периода около началото на пандемията, но и с точно толкова бърз спад). 

Много американци смятат – и то не от вчера, – че политическите донори и лобистите имат твърде голямо влияние върху политиката, а обикновените граждани – твърде малко. Това мнение преобладава както сред демократите, така и сред републиканците, като по въпроса се наблюдава рядък и изключително широк консенсус. Голям брой американци подкрепят и ограничения в размерите на даренията за политици и техните кампании: въпрос, по който нито един от кандидатите за президент няма силна кампанийна позиция. Причините вероятно са обясними. 

Недоверието не е ограничено само до изпълнителната или до законодателната власт. Доверието във Върховния съд на САЩ достига исторически ниски стойности: половината от запитаните американци имат по-скоро негативно отношение. Тук картината е по-различна по партийна линия – тъй като настоящият съд е консервативен, републиканците имат по-високо доверие към съда, отколкото демократите – въпреки безпрецедентните корупционни скандали. Такъв се вихри около върховния съдия Кларънс Томас, който се оказва лесна мишена за търговия с влияние посредством луксозни подаръци, почивки и дори плащане на такса за университета на роднина на Томас от бизнесмен, чиито дела се гледат от съда. 

Порочните кръгове 

Независимо кой от настоящите проблеми на САЩ изберем – регулацията на оръжията, климатичните промени, правото на аборт и свобода на избор за жените или дори демографската криза, – следният порочен кръг може да бъде приложен. Първо, проблемът е част от културните войни – буквалисткото тълкуване на Втората поправка за наличието на добре въоръжена милиция, отричането на човешкото влияние върху климатичните промени, религиозните аргументи срещу абортите и обвиняването на феминизма, имиграцията и други фактори за ниската раждаемост. 

Второ, всеки проблем има свое лоби. Според лобистката база данни на Open Secrets само през 2024 г. оръжейното лоби е похарчило 6,4 млн. долара за своите цели. Всяка година в периода от 1998-ма до 2022-ра средствата за лобизъм срещу регулацията на оръжията надхвърлят многократно сумите, похарчени от поддържащите ограничаването на достъпа до оръжия. Производителите на горива, които допринасят за парниковия ефект, са похарчили 71,9 млн. долара за лобизъм през 2024 г. Примерите са твърде много, за да бъдат изброени. 

Трето, институциите не могат да работят ефективно, когато пропагандата, търгуването с влияние и подкупите са инструменти за упражняване на власт. И двамата кандидати дават заявки за справяне с различни аспекти на определени проблеми – въпросът е доколко е възможно в рамките на системата, която произвежда тези проблеми. Необходими са реформи, които биха ограничили и самите политици – за подобни промени съществуват прецеденти в историята, но обикновено се правят след големи кризи. Такъв е примерът за регулаторното и социалното законодателство от 20-те и 30-те години на миналия век, както и периодът от края на Втората световна война до 80-те (иронично, точно нататък са се запътили поддръжниците на Тръмп, които обаче отхвърлят голяма част от същите политики, довели до следвоенния просперитет на страната). 

В своя книга, посветена на бедността в САЩ, пастор д-р Уилям Джей Барбер Трети пише за социалните движения в историята на страната, които обединяват всякакви хора – консерватори, демократи, бели и черни – в името на обща кауза. Днес обществото в САЩ е особено разделено по всякакви линии на идентичността, включително пол, сексуална принадлежност и религия. Но основните проблеми, както и техните решения често получават подкрепа от мнозинството – това потвърждават и данните. 

От двамата кандидат-президенти Камала Харис, изглежда, разбира това, защото предлага на избирателите си не минало, а бъдеще. Доколко е възможно да го превърне в реалност, е много по-трудният въпрос, на който няма как да отговорим. Що се отнася до Доналд Тръмп, претенциите, че той ще се справи с ръждивите чаркове на т.нар. естаблишмънт, или традиционен политически елит, остават силно преувеличени, ако съдим по първия му мандат. Без „държава“, институции и поне малко бюрокрация една територия се превръща във феодален къс земя, подчинен на капризите на този или онзи избраник (ако избраникът въобще се занимава с избори). Парадоксът на антидържавността е очевиден при консервативни активисти като бизнесмена Илън Мъск, който разчита на държавни субсидии за всичките си бизнес начинания – 4,9 млрд. долара към 2015 г. и 2,8 млрд. долара само през 2022-ра. 

Какво ще се промени и какво няма да се промени след изборите в САЩ, ще разберем едва когато Белият дом приеме новия си обитател. А дотогава ни остава зрелището на демокрацията: не гаранция за утопия, а сложна система, която се самокоригира бавно, но – поне засега – без насилие и кръв. В един все по-нестабилен кървав свят на все по-арогантни диктатори това е немалко постижение.  

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/koi-sa-nay-vajnite-problemi-za-amerikantsite-v-izbornata-godina-chast-2/

<< Към първа част

Имигранти, които ядат кучета и котки. Ако преди два месеца, когато излезе първата част на този анализ, някой можеше да предскаже как ще започнем втората… вероятно щях да му повярвам, защото все пак е изборна година, а никой не прави по-добро изборно шоу от САЩ. 

„В Спрингфийлд [Охайо – б.а.] ядат кучетата. Хората, които са дошли там, ядат котките. Ядат – ядат домашните любимци на хората, които живеят там“, заяви по време на вторите кандидатпрезидентски дебати бившият президент Доналд Тръмп. И това бързо се превърна в меме.

Майк Деуайн, републиканският губернатор на щата Охайо, заяви по време на пресконференция, че „имигрантите от Хаити, които са тук, ако говорите с представители на местната власт, ако питате хората, те също се справят добре. Ходят на работа. Някои от тях не говорят английски, имаме известни проблеми по отношение на здравеопазването, но много от тях полагат усилия да се осигурят и да получат достъп до здравни услуги“. Деуайн отчита, че са възможни проблеми, когато голям брой хора се преместят от друга държава, където здравеопазването е на много по-ниско ниво, но набляга на „възможността“ за възникване на такива проблеми. В рамките на обръщение към общността властите в Спрингфийлд заявиха, че не са открили никакви доказателства за вреди, нанесени на животни от страна на имигрантите. Слуховете са тръгнали от история отпреди месец, извън Спрингфийлд, с извършител, който вече е арестуван.

„Подобни слухове отвличат вниманието от реалните проблеми, като тези с липсата на жилища, ресурси в училищата и издъхващата здравна система“, каза кметът на града Роб Рю. 

Страшните мигранти или добрата стара дезинформация? 

Изказванията на местните власти не попречиха нито на Тръмп, нито на неговия кандидат за вицепрезидент Джей Ди Ванс да повторят опорката в ефир пред милиони. Ванс заяви, че градската управа няма как да знае за какво става въпрос, защото не е „на терен“, и че самият той е получил множество сигнали от избиратели за гъски, които са улавяни в езерата, за да бъдат колени, както и за изядени домашни любимци. 

Въпреки изобилието от медийно отразяване на историята през последните дни Ванс обвини медиите, че не говорят за проблема. Тези твърдения той направи пред журналистката от CNN Кейтлан Колинс, която в отговор го попита: „Ако някой ви се обади и ви каже, че е видял Голямата стъпка, това не значи, че е видял Голямата стъпка. Имате отговорност като кандидат, както и бившият президент, да не разпространявате невярна информация, нали?“

Източникът на въпросната информация е обичайната изолирана екосистема от алт-райт и консервативно манипулирано съдържание. Разследване на Daily Dot разкрива първоизточника: ареста на Алекис Телия Ферел, живееща в град Кантън, Охайо, която „смачква главата на котката си и я изяжда пред очите на множество свидетели в жилищен квартал“ на 16 август. Ферел е регистрирана гласоподавателка в Охайо от шест години насам и няма никакви данни да е от Хаити. 

Базираният в Малайзия коментатор Майлс Ченг разпространява полицейски записи от ареста сред своите милион последователи в X. „Наркотици?“ пита неизвестен потребител? „По-лошо. Хаитянци“, отговаря Ченг от своя виртуален „терен“. Напълно безпочвената информация се разпространява мълниеносно в социалната мрежа (откакто Х бе придобит от Илън Мъск, манипулативно съдържание от всякакъв вид циркулира почти безпрепятствено). „Тази да не е от Хаити? Те правят така тука“, пише друг анонимен потребител. „Чувам такива истории за кучета и котки, които ги ядат нелегалните.“ Подобни безпочвени твърдения се споделят от множество алтернативни и десни инфлуенсъри, като Чарли Кърк. Сред тях е и снимка на мигрант, държащ гъска, а фотографията всъщност е направена в град Калъмбъс, Охайо. 

Въпреки че полицията в Спрингфийлд излезе с официална позиция, че не е получавала никакви сигнали за изчезнали животни, както и че в други форуми като Reddit потребители и местни не сигнализират за подобни случаи, невярната информация паразитира върху адаптирането на новодoшлите мигранти от Хаити – между 15 000 и 20 000 в град с население от 60 000 души. 

Добре познати теми 

Имиграцията е сред основните проблеми, които вълнуват американците. Колко зависи от това за кого гласуват и какви медии четат и гледат? Пресни данни от 9 септември 2024 г. поставят икономиката на първо място както за демократите, така и за републиканците. Оттук нататък обаче картината се променя. Ако имиграцията е на второ място за републиканците, следвана от престъпността и външната политика, то за демократите най-важните проблеми след икономиката са здравеопазването и назначенията във Върховния съд. 

От януари насам „престъпленията на мигрантите“ са основна тема на коментаторските сегменти в консервативната Fox News. „Мигрантите престъпници убиват американците“, „Президентът Джо Байдън е инструмент за убийства“, „ВЪЛНА ОТ МИГРАНТИ ПРЕСТЪПНИЦИ ЗАЛИВА АМЕРИКА“ – това са стандартни заглавия в делнична вечер. 

Обсебеността от мигрантите престъпници не е нещо ново. Tя е сред основните опорни точки на алтернативните медии в САЩ, както и на дясната Fox News, а още по време на първата си президентска кампания през 2016 г. Доналд Тръмп заяви, че „Мексико изпраща убийци и изнасилвачи“ в страната. Таблоиди като New York Post генерират съдържание, подобно на българските ПИК и БЛИЦ, залагайки на криминални хроники и сензационни заглавия с непропорционално отразяване на инциденти и престъпления, извършени от цветнокожи и имигранти. Множество експерти, от учени до журналисти, посочват, че крайнодясната медийна екосистема функционира като изолиран балон, в който събития се навързват в алтернативна реалност с помощта на манипулация и невярна информация. 

Затова няма никакво значение, че според статистиката престъпленията срещу собствеността (кражби, палежи, обири) са много по-чести от престъпленията срещу личността (убийства, изнасилвания). Нито че честотата на престъпленията като цяло е спаднала драстично от 90-те години насам. Нито че за имигрантите е много по-малко вероятно да извършат престъпление в сравнение с родените в САЩ. Защото тук не става въпрос за факти и данни, а за история, стара като света: „те“ – различните, неудобните, цветнокожите – идват, пазете се. И ако през първите десетилетия от създаването на САЩ на мушка са били католиците, след това източноевропейците, после китайците и японците и т.н., то днес е ред на хаитяните. 

Здравеопазването: идея за план 

По време на дебата във вторник бившият президент Тръмп отново се закани да отмени и замени Закона за защита на пациентите и достъп до здравеопазване, познат като Obamacare. В рамките на изключително сложната система на здравеопазване в САЩ законът цели да предостави достъпно осигуряване на възможно най-много американци. За да се изговорят всички детайли, плюсове и минуси около него, няма да стигнат и два пълни материала. Но според независими експерти на този етап плюсовете са повече от минусите, поне за средностатистическите американци. Важно е също да се каже, че законът е обект на ежегодни промени и допълнения. 

Попитан с какво ще замени закона, който дава на хиляди американци достъп до осигуряване, Тръмп отговори, че има идея за план. По време на първия си мандат бившият президент не успя нито да предложи конструктивни промени в законодателството, нито да го отмени въпреки няколкото си опита. В междинните избори през 2018 г. демократите поставиха здравеопазването в центъра на кампанията и така си върнаха контрола над Камарата на представителите. През 2019 г. Тръмп се закани, че ако спечели изборите, ще разкрие план, който „направо ще отвее Obamacare“. Преди да изгуби изборите през 2020 г., каза, че „след две седмици одобряваме план за здравеопазване, пълен и завършен план за здравно осигуряване“. 

САЩ харчи около 18% от БВП за здравеопазване, но американците умират по-млади и боледуват повече от граждани на други страни със сходни доходи и стандарт на живот. Освен това САЩ е страната с най-висок процент на починали по предотвратими причини. Страната е единствената сред развитите, която няма изградена система за универсално здравно осигуряване. 

В допълнение на тези черни статистики са най-ниска очаквана продължителност на живота при раждане в сравнение с повечето развити страни, най-голям дял хора с множество хронични заболявания, процент на затлъстяване двойно над средните стойности на ОИСР, най-висока смъртност при родилки и новородени отново в сравнителен план, както и значителна честота на самоубийствата. Дали предложенията на Камала Харис за подобряване на Obamacare ще подобрят тези стойности, няма как да знаем – мерките могат да се оценят само след като се приложат. 

Независимо от партийната принадлежност американците подкрепят мерки, вече предложени от Харис, като замразяването на цените на инсулина. Това продължава опитите на администрацията на Джо Байдън за сваляне на цените на ключови животоспасяващи лекарства. Концепциите за план, от друга страна, си остават просто липса на решение за много сериозни проблеми.

Външна политика 

Няколко часа след дебата Тръмп обяви, че според всички проучвания той е спечелил. Статистическите въпросници, които разчитат на представителна и методологически точна извадка, обаче сочат, че победителят е Харис. Данните, цитирани от Тръмп, са от въпросници онлайн, които позволяват на неограничен брой потребители да кликват и отговарят, независимо на каква възраст са и къде живеят. След дебата Харис води пред Тръмп с около 5%. 

До ноември обаче има още много време поне ако го измерваме в предизборни дни. Двата външнополитически конфликта – в Палестина и руската инвазия в Украйна – нямат потенциал да решат изборите, но със сигурност могат да им повлияят, особено ако има ключово развитие в една или друга посока. Други важни елементи са външната политика спрямо Китай и бедственото изтегляне от Афганистан; тук можем да причислим и имиграцията, доколкото двустранните отношения със страните от Латинска Америка могат да влияят.

Политиката на Тръмп в тази област не се различава от първия му мандат: опасна игра с диктатори, славословене на авторитарни лидери като Виктор Орбан, изолационизъм и враждебност спрямо Китай и латиноамериканските имигранти – републиканският слон има какво да изпочупи в стъкларския магазин на света, много по-крехък, отколкото в периода 2016 – 2020 г. Тръмп се закани, че ще прекрати войната в Украйна, още преди да встъпи в длъжност. Но и тук, както в случая със здравеопазването, не са ясни конкретните мерки, които той смята да предприеме. 

Харис напомни на гласоподавателите, че митата на Тръмп им струват скъпо – както финансово, така и по отношение на сигурността (администрацията на Байдън запази митата на Тръмп, а Харис също подкрепя определени мита като икономическа мярка). Предателство спрямо Украйна би означавало оттегляне от основни разбирания за суверенитет и териториална цялост, на които е изграден светът след Втората световна война. И това предателство може да има катастрофални последствия. В една от най-умелите си реплики Харис се обърна директно към огромната полска диаспора в щата Пенсилвания (където се намира Филаделфия, градът на провеждане на дебата): „Защо не кажеш на 800-те хиляди американци от полски произход тук, в Пенсилвания, колко бързо ще се предадеш в името на това да те покровителстват, и как, мислиш, би изглеждало едно приятелство с диктатор, който ще те изяде за закуска?“

Войната в Газа не беше основна тема по време на дебатите. Както и с Украйна, Тръмп се закани да реши конфликта бързо, без обаче да обясни как. Бившият президент избегна въпрос как би преговарял с премиера на Израел Бенямин Нетаняху и с „Хамас“, за да се стигне до прекратяване на огъня и на избиването на цивилни, както и до освобождаване на израелските заложници. Тръмп е отявлен поддръжник на Нетаняху. Камала Харис подчерта подкрепата на САЩ за Израел, но и каза, че създаването на независима палестинска държава (т.нар. двустранно решение) е надежден път към сигурност. Откритата ѝ заявка, че войната трябва да приключи, може да се интерпретира негативно в Израел. 

Ден след дебата Тръмп заяви, че повече няма да участва в дебати, както и че дебатът е бил нагласен в полза на Харис, макар да го е спечелил според всички анкети и да се е справил добре. Какво друго всъщност остава да се каже? Дебатът приключи, но борбата тепърва предстои. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/putevoditel-za-letniya-politicheski-haos-v-usa/

Лош месец за американската демокрация, но добър месец в историята на меметата – така обобщиха този юли потребителите в социалните мрежи в САЩ. За по-малко от 30 дни бяхме свидетели на редица събития: един от най-странните кандидатпрезидентски дебати от доста време насам (което само по себе си е постижение); две противоречиви решения на Върховния съд, които имат потенциала да променят страната из основи; един неуспешен атентат срещу кандидат-президента Доналд Тръмп; оттеглянето на кандидата на демократите и настоящ президент Джо Байдън от надпреварата… 

Преподаватели по история от различни престижни университети се пошегуваха в X (Туитър), че ще трябва да печатат нови конспекти: история на САЩ, 2024 – 2024 г. И въпреки че последният текст в рубриката ни преди ваканцията на „Тоест“ трябваше да бъде продължение на темата за най-важните проблеми за американските избиратели, изминалите четири седмици бяха така наситени със събития, че няма как да не им обърнем внимание. И така, представяме на развълнувания читател пътеводителя на летния политически хаос в САЩ. 

Катастрофалният дебат 

Миналия месец споменахме, че дебатите не заслужават кой знае какво внимание, защото не променят мнението на твърдия електорат и към настоящия момент са по-скоро ритуал, отколкото сериозна политическа дискусия. 

Е, скъпи читатели, дори и най-добрите грешат. 

Според някои изследователи съвременната американска политика преживява период на втвърдяване. Това означава, че и двете партии имат твърд електорат, който трудно би могъл да промени мнението си и който гласува по-скоро по идеологически съображения, отколкото след рационална преценка на конкретни политики.

Тази теория може да бъде възможно обяснение защо присъдата срещу Доналд Тръмп не повлия на мнението на неговия електорат например. Затова мнозинството специалисти смятат, че в подобна среда дебатите нямат особено значение, защото повечето гласоподаватели вече са взели решение кого ще подкрепят. Е, това може да е истина в повечето случаи. В края на юни историята показа, че един дебат може да обърне посоката на цяла партия и в крайна сметка да завърши с нов кандидат-президент. 

След изключително слабото представяне на настоящия президент Джоузеф Байдън, опасенията за възрастта му и способността му да осигури победа на демократите през ноември се превърнаха в тема от първостепенно значение. Въпреки че Джо Байдън има с какво да се похвали за четиригодишния си мандат, все по-видимите затруднения поради възрастта му бяха повод за дискусия още преди да обяви кандидатурата си, и се превърнаха в основна мишена за атаки от страна на републиканците.

През 2020 г. Байдън се кандидатира с аргумента, че е „президент – мост“ между ерата на Тръмп и бъдещето. Четири години по-късно обаче се оказва, че американците са принудени да избират между двама кандидати от миналото, макар и само единият да иска да върне държавата обратно там (макар и неясно точно в кой период).

И ако всички са свикнали с арогантността, с която Тръмп демонстрира некомпетентност, и така или иначе никой не очаква напълно кохерентно поведение от него (бившият президент е известен с нелогичните си, непоследователни изказвания, често прескача от тема на тема и рядко отговаря конкретно на зададените му въпроси), то слабото представяне на Джо Байдън, който се оплиташе в собствените си думи, беше кулминацията на серия подобни публични издънки, включително и падания, в допълнение на общия вид, издаващ физическа слабост. 

„Политико“ основателно нарече дебата „най-слабия в историята на САЩ“. И въпреки че „хвърлянето на кал“ е традиция за страната (терминът влиза в речниците след изборите през 1828 г., когато и двамата кандидати инвестират доста усилия да се плюят взаимно), дебатът на 27 юни 2024 г. е сред малкото събития, за които няма достоен еквивалент в историята. Вероятно един от редките случаи, в които гръмките медийни заглавия са точно намясто. 

Срамна глава в историята на Върховния съд 

Хората с чувство за хумор успяха да намерят механизми за справяне с абсурда на дебата. В един момент кандидатите започнаха да спорят кой е по-добър играч на голф, и ситуацията неудобно напомняше на спор на двама възрастни мъже пред входа в късен летен следобед, отколкото на сериозен дебат между кандидати за държавен глава на една от най-важните държави в света. Последните решения на Върховния съд на САЩ обаче са трудни за преглъщане дори с добър запас от оптимизъм и шеги. 

Решението „Грантс Пас срещу Джонсън“ (Grants Pass v. Johnson) беше произнесено в рамките на едно от най-важните дела за правата на бездомните в историята на САЩ. Върховният съд постанови, че Осмата поправка, забраняваща произволни арести, жестоки глоби и гаранции, не може да се използва като аргумент в случаи, в които бездомниците са третирани от местните власти като престъпници.

Това означава, че бездомниците могат да бъдат арестувани и глобявани заради факта, че са бездомни и например спят на улицата – макар да няма къде другаде да отидат. Стратегиите за справяне с бездомните остават в ръцете на съответните населени места, но вече е много по-лесно за граждани и организации да съдят градската управа с аргумента, че бездомните замърсяват или вдигат шум. 

Ако „Грантс Пас“ все пак оставя някаква надежда, че прилагането на закона зависи от местните власти и вероятно много малко бездомни ще бъдат де факто арестувани само заради това, че са бездомни, то решението „Тръмп срещу САЩ“ (Trump v. United States) със сигурност ще остане в историята като едно от най-мрачните на председателствания от Джон Робъртс съд и ще бъде цитирано наравно с други срамни решения през годините, много от които отдавна са отхвърлени (например узаконяващите робството на практика). Според решението президентите имат почти пълен наказателен имунитет за официалните си действия. Казано на прост език, президентът е над закона в повечето случаи, а доказването на вина в останалите става изключително трудно, защото трябва да се докаже намерение. 

Последното срамно решение от гледна точка на историята е „Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ (Loper Bright Enterprises v. Raimondo). То не дава повече власт на президента, а на съдилищата – и то власт, която надхвърля тази на експертите, вземащи решения по редица важни въпроси – от това какви вещества могат да съдържат храните и какви да бъдат регулациите за стоки, произведени в САЩ, до мерките за справянето с климатичните промени. 

„Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ бетонира властта на съдилищата над федералните регулаторни органи. Свидетели сме на радикално пренареждане на разделението на властите в САЩ и прехвърляне на властта към хора, които не са избирани, включително на правомощията, които избраният от гражданите Конгрес е дал на изпълнителната власт“, пише Иън Милхайзър, старши кореспондент и експерт в областта на Върховния съд.

С други думи, ако се стигне до съдебен процес, решението дали дадено вещество е лекарство, или хранителна добавка, в крайна сметка ще се вземе не от федералната агенция, в която работят експерти със съответните познания, а от съдията, който разглежда делото. Дали съдиите имат подобни познания, стана ясно мигновено и нагледно: Върховният съд трябваше да коригира свое решение, в което съдия Нийл Горсъч системно бърка азотните оксиди, допринасящи за парниковия ефект, с диазотен оксид, или райски газ, използван за упояване на пациенти. 

Покушението срещу Тръмп 

Идиокрацията* не свършва дотук. На 13 юли в рамките на предизборен митинг е извършен опит за покушение срещу бившия президент Доналд Тръмп, който държи реч. Докато говори по една от основните си теми – нелегалната имиграция като екзистенциална заплаха за американското общество, – някъде около него проехтяват изстрели, след което Тръмп се хваща за дясното ухо и заляга. По-късно в изтекъл разговор описва болката като „ухапване от най-големия комар, който сте виждали“. Тръмп се изправя, заобиколен от агенти на тайните служби, и започва да крещи „Бийте се, бийте се, бийте се!“ с юмрук във въздуха, а фотографът на „Асошиейтед Прес“ Евън Вучи прави една от знаковите снимки в съвременната история. 

Списъкът с опити за покушения срещу президентите на САЩ е достатъчно богат, за да си има собствена страница в Уикипедия. На ужасените европейци, които веднага определиха шокиращото събитие като края на демокрацията в САЩ, можем само да кажем, че за съжаление, това е една съвсем стандартна част от историята на страната, в чийто парламент Капитолия все още стои знак, свидетелстващ, че в зората на историята на страната разгорещените политически спорове са се решавали с юмручни боеве и понякога дори с изстрели. 

Мотивите на стрелеца Томас Матю Крукс остават неясни. Макар преди години да е дарил 15 долара на демократите, Крукс е регистриран републиканец. Впоследствие разследването разкри, че е търсил възможности за атентат не само срещу Тръмп, но и срещу Байдън. Атентатът е извършен с едно от „най-популярните“ оръжия, използвани в масови престрелки. Самите републиканци и оръжейното лоби работят срещу ограничения за свободното закупуване на оръжия, позовавайки се на втората поправка.

Тези нюанси сериозно затрудниха републиканците, които още преди всякаква яснота около опита за покушение обвиниха „радикалното ляво“. Разбира се, веднага след покушението се развиха редица конспиративни теории, включително и че атентатът е нагласен от Тръмп, за да спечели симпатизанти.

Има една българска поговорка, която обобщава ситуацията сравнително добре: „Който сее ветрове, жъне бури“. Насилието на думи, независимо от политическите пристрастия, рано или късно ражда насилие в действие. И колкото и някои републиканци да се опитват да припишат вината за атентата на Джо Байдън, надали има обективен наблюдател, който да отрече насилието, заложено в марката „Тръмп“. И да не се страхува от последствията. 

Оттеглянето на Джо Байдън и новата кандидатура за президент на демократите

Доналд Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-дълбока криза в американското общество – тази на провинцията срещу метрополиса, на необразованите срещу образованите, на бедните срещу богатите, на средната класа срещу безконтролния капитализъм, на различните визии за света и как той трябва да бъде подреден. Всички тези противоречия не са разпределени по партии, а се преплитат в сложни конфигурации и пораждат събития и тенденции, които определят политиката в страната през последните 50 години. 

Независимо какво прави Тръмп – дали ще бъде осъден, или ще изтече запис, в който говори унизително за жените, – култът към личността му е прекалено силен, за да бъде критикуван от съпартийците и симпатизантите си, без значение колко ги отвращава в действителност (настоящият му кандидат-вицепрезидент Джей Ди Ванс го сравнява с Хитлер). Всяко действие и всеки коментар на бившия президент, независимо колко е скандален и в противовес на ценностите, уж изповядвани от партията му, бива извъртан не само от неговите поддръжници, но и от консервативната медийна машина, която на този етап представлява съвсем отделна екосистема и алтернативна реалност. Това се дължи не толкова на качествата на Доналд Тръмп, колкото на онова, което символизира – недоверие в институциите и медиите, както и силна антипатия към политическия елит в страната.

Джо Байдън обаче няма тази привилегия. След катастрофалното му представяне по време на дебата, критиката сред демократите прерасна от притеснена дискусия за възрастта и издръжливостта му в публични призиви той да се оттегли от надпреварата и да даде път на по-млад кандидат с по-голям шанс да спечели изборите. Цялата кампания на републиканците така или иначе бе насочена именно в тази посока: обрисуване на Байдън като възрастен и физически негоден за изпълнението на длъжността си кандидат.

На 21 юли, след продължителни дискусии и противоречиви изказвания в медиите и с оглед на данните за предизборните нагласи, които показваха преимущество на Тръмп след дебата, Джоузеф Байдън обяви, че се оттегля от надпреварата, и публично застана зад номинацията на вицепрезидентката си Камала Харис. Така Доналд Тръмп стана най-възрастният кандидат-президент в историята на САЩ. Дали стратезите му ще успеят да се измъкнат от капана, който сами си поставиха, надали има значение – твърдият електорат на Тръмп е свикнал да съществува в очевидни противоречия. Но този ход може да повлияе на избирателите, които все още не са решили кой кандидат ще подкрепят. 

„Има място и време за нови гласове, свежи гласове, по-млади гласове. И това време е сега“, заяви Байдън в реч от Овалния кабинет няколко дни по-късно. Стратегията със сигурност отразява очакванията на повечето хора – мнозинството от американските избиратели подкрепят ограничения във възрастта и мандатите на държавните служители. Процентът е дори по-висок сред привържениците на републиканците, отколкото сред демократите, и то в не едно и две проучвания. 

Действително решението на Байдън незабавно наля енергия в редиците на демократическата партия: Vote.org, независима платформа за регистриране на гласоподаватели, отчете 700% ръст на новорегистрираните гласоподаватели – 38 500 новорегистрирани, повечето под 35-годишна възраст.

Камала Харис разби досегашните рекорди за фондонабиране, регистрирайки 81 млн. долара от дарения в рамките на 24 часа. Future Forward – най-големият политически комитет на демократическата партия, обяви, че е подсигурил 150 млн. долара за същия период от донори, които досега са се колебали или не са изразявали подкрепа за нито един кандидат. Кандидатурата на Харис активира гласоподаватели, които не са били активни участници в предишни избори или чиято демография е слабо представена, а голям ръст в даренията се наблюдава в решаващи щати, като Тексас и Пенсилвания. 

Какво предстои 

В рамките на броени часове Камала Харис се превърна и в интернет феномен, а маневрите в демократическата партия изместиха Тръмп и новия му кандидат-вицепрезидент от прожекторите на медиите. Ако кампанията дотук е индикатор за ритъм и ако се позоваваме на естественото развитие на американската политика, това няма да продължи дълго и тепърва предстоят изненади. Въпреки че многократно призоваваха за оттеглянето на Джо Байдън, републиканците веднага заведоха дело, че не може средствата, събирани от неговата кампания, да бъдат дарени за кампанията на Харис. Според експерти ходът не почива на солидни правни аргументи, но Тръмп всячески ще се опита да блокира или затрудни кампанията на Харис, така че това е част от цялостната стратегия. 

Прогнозите на повечето проучвания на общественото мнение показват близки проценти на Тръмп и Харис със също толкова близки граници на грешката, в които кандидатите се припокриват. Доколко обаче може да се вярва на проучванията? През 2015 г., когато кампанията беше точно толкова интензивна и непредвидима, никой не успя да предскаже победата на Тръмп. Три месеца са много време в предизборна година. Сред факторите, които задължително трябва да вземем предвид, са действията на Израел в Палестина, развитието на пълномащабната руска инвазия в Украйна, изненадващи вътрешнополитически промени (с надежда да няма повече опити за покушение), както и как двамата кандидати ще водят кампанията си оттук нататък. 

Едно е ясно: изборите през ноември ще са сблъсък не само между миналото на Америка, която трябва да е велика отново по библейски мотив, и бъдещето, което включва преосмисляне на модела на функциониране на страната. Те са и борба между расизма и сексизма и равенството – вицепрезидентът на републиканците смята, че гласът на хората с деца трябва да има повече тежест, и се обяви срещу „бездетните жени с котки“, които „съсипват държавата“; Тръмп каза в реч, че гласоподавателите предпочитат белия мъж пред черния мъж. Харис, която не само че би била първата жена президент в историята на САЩ, но е и дъщеря на индийски емигранти, съвършено представлява другия полюс на двамата републикански кандидати. Харис представя изборите и като сблъсък между свободата и насаждането на омраза: „Ние искаме да забраним оръжията, те искат да забраняват книги“, се казва в първата ѝ изборна реклама. 

Готова ли е обаче страната да стъпи в бъдещето? И колко минало трябва да изтече, с колко хаос, за да се върне САЩ в консенсуса на настоящето – климатът се затопля вследствие на човешката дейност, жените и мъжете са равни, религията няма място в политиката, корпорациите не са хора, държавата не може да абдикира от задълженията си спрямо хората, жените не могат да износват деца насила, обикновените граждани нямат нужда от оръжия… И колко още може да се нажежи дискусията – опонентите да бъдат наричани фашисти или комунисти, а онези, които избират да живеят различно от нас, да бъдат очерняни, – без да се стигне до насилие? 

След горещото лято идва бурна есен. Тогава ще продължи и нашият разказ за Америка. 

* „Идиокрация“ (Idiocracy) е комедия от 2006 г., която представя живота в САЩ през 2505 г. Филмът често се използва като културна препратка и се е превърнал в нарицателно особено напоследък, тъй като някои от сцените в него изглеждат притеснително пророчески от настояща гледна точка. Изпълнението на кечиста Хълк Хоган по време на републиканската конвенция например беше сравнено неколкократно със сцени от комедията. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/koi-sa-nay-vazhnite-problemi-za-amerikantsite-v-izbornata-godina-chast-1-ikonomikata/

„Икономиката, глупако!“ Думите принадлежат на Джеймс Карвил, съветник на Бил Клинтън по време на президентската му кампания срещу Джордж Буш-старши през 1992 г. Фразата е широко позната в САЩ, защото се приема, че обяснява простичко мисленето на американския избирател: най-важна е икономиката. 

И през 2024 г. 73% от американците посочват икономиката като приоритет. Логиката е, че икономическият растеж води до повишаване на индивидуалното богатство и стандарт на живот. Това мислене е основна жилка в американската представа за света. Ето защо в политиката преобладава убеждението, че ако един президент изпусне икономиката, значи е изгубил изборите. 

Трудният мандат на Джо Байдън 

През 2021 г. Джо Байдън пое президентството в разгара на пандемията и началото на дългосрочни проблеми със световната верига на доставки, които започнаха да оказват влияние към средата и края на 2022 г. Отпуснатите от Байдън помощи в периода на пандемията и фактът, че хората прекарваха повече време у дома, както и последвалото „отваряне“ предизвикаха ръст в харченето и към края на 2022 г. все още беше трудно за обикновения човек да разбере, че живее в кризисни, „безпрецедентни“ времена. 

Това се промени в хода на 2023 г., когато проблемите с доставките най-накрая се отразиха върху цените, а корпорациите използваха случая, за да вдигнат и задържат високите цени – феномен, който все по-често е наричан greedflation, букв. „алчна инфлация“. Множество проучвания показват, че корпоративна Америка и най-богатите са пожънали огромни печалби от началото на пандемията насам, докато животът на онези, които бяха наричани „незаменими“ работници, се влошава.

Икономическата политика на Джо Байдън предлага смели решения с потенциално добри резултати – безработицата е рекордно ниска, достъпът до здравеопазване се разширява, налице са инвестиции в ключови сектори, като научноизследователска и развойна дейност, производство, строителство. Проблемът в момента е, че поради високата инфлация, наследена от пандемията, и последвалите военни конфликти, като този в Украйна, възприятията на обществото са различни от данните. 

Надежда има и в поредицата от съдебни искове, заведени от администрацията на Байдън срещу големи компании, включително от Силициевата долина, за нарушаване на антимонополното законодателство. Тези правни казуси тепърва ще бъдат разрешавани, някои от тях вероятно ще стигнат и до Върховния съд. Ако решенията са в полза на потребителите, ефектите от тях ще траят много след края на мандата на Байдън, тъй като – за разлика от президентските укази – не могат да бъдат отменени от неговия наследник. Основният проблем за Байдън като кандидат е как комуникира тези усилия с избирателите си, голяма част от които го виждат просто като по-малкото зло и компромисен кандидат, както вече писахме. 

В рамките на настоящата си кампания Байдън обещава да продължи с усилията в тази посока, да предложи още политики в подкрепа на средната класа, да осигури достъпно здравеопазване и да продължи инвестициите в инфраструктура. За да бъдат въведени тези промени обаче, президентът трябва да има подкрепа в Конгреса. Дори всичко това да е налице, пак има риск законопроектите да бъдат блокирани от съдебната система, както в случая с опрощаването на студентските заеми или със законодателството в полза на правата на работниците. Остава въпросът и колко смели и визионерски могат да бъдат политиките на умерен кандидат като Джо Байдън във време, в което все повече американци смятат, че множество системи се нуждаят от основен ремонт. 

Ще свърши ли късметът на Тръмп? 

Голяма част от това усещане се канализира от Доналд Тръмп още през 2016 г., когато се позиционира като „антисистемен“ и силно реформаторски настроен кандидат. При встъпването си в длъжност Тръмп наследи една от най-силните икономики в историята на страната. Талантът на 45-тия да не казва нищо, докато не спира да говори, както и да си приписва всяко постижение и да очерня опонентите си за всяка своя грешка, в допълнение към имиджа му на бизнесмен, поддържат популярността му сред различни сегменти на обществото, за които икономиката е приоритет. 

Фактите обаче са малко по-различни. По време на първия си мандат Тръмп обеща и не изпълни следните икономически политики: 

• Растеж на икономиката с 4% годишно (икономиката продължи да расте със същите стойности както по времето на втория мандат на Барак Обама).
• Намаляване на външния дълг или цялостното му елиминиране (дълговете, натрупани от администрацията на Тръмп, ще тежат на икономиката с години, смятат експерти).
• Намаляване на дефицита в търговския баланс (също достигнал рекордни нива по време на управлението на Тръмп).
• „Връщане“ на индустрията и производството в САЩ (това, както и друга популярна опорна точка на Тръмп – депортиране на нелегалните имигранти, които са огромна част от работната ръка в страната – противоречат на принципите на печалбата, изповядвани понастоящем от корпоративна Америка. Най-пресният пример е компанията Deer, известна с тракторите и земеделските си машини, която изнася производството си в Мексико и съкращава американските си работници).
• Намаляване на данъците за средната класа, което да не доведе до дефицит или до натрупване на дълг (реформите на Тръмп бяха в полза на най-заможните, а бюджетният дефицит достигна рекордни стойности през 2020 г.).

Списъкът може да бъде продължен. Ставащото в икономически план винаги се усеща след година-две; повечето избиратели обаче живеят в настоящето. Това, че част от тях приписват трудните времена директно на Джо Байдън, в комбинация с непрестанната очерняща кампания, която се лее от консервативни медии като „Фокс Нюз“, може да помогне на Тръмп да спечели втори мандат с обещание да стабилизира икономиката. Въпросът е кога и дали ще свърши късметът на Тръмп. Или поне кривите огледала, през които пречупва света. А обещанията си остават същите: масови депортации, орязване на данъците и корпоративните налози, вдигане на митата, по-евтино електричество от въгледобив с данъчни облекчения за производителите на изкопаеми горива. 

Прилики и разлики 

Данъчните облекчения за изкопаеми горива на Тръмп може да изглеждат абсурдни в ерата на климатичните промени и все по-екстремното време, но износът на горива така или иначе достигна рекордни нива по време на администрацията на… Джо Байдън. Действителността е доста по-сложна от телевизионен дебат или двуцветна идеология. А решенията на истинските проблеми обикновено са далеч от партизанщината. 

Джо Байдън пренасочи огромна част от федералните средства към индустрията, инфраструктурата и възобновяемите източници на енергия, но инфлацията след пандемията попречи на избирателите да усетят ефекта от политиките му. Ако някой ще пожъне ползи от тях, то това ще е носителят на следващия мандат. 

Въпреки че Тръмп подкрепя класически консервативни икономически политики, като намаляване на данъците например, увеличаването на митата и противопоставянето му на глобализирането на икономиката и на износа на работна ръка са в противоречие с ортодоксалните разбирания на партията. Самата партия обаче се е превърнала в култ към личността на 45-тия президент, така че надали може да се очаква съпротива. Във всички случаи политическата некомпетентност на Тръмп не бива да се бърка с реалните проблеми, към които той се нагажда и които експлоатира.

Третият най-важен проблем, посочен от американците, е намаляването на влиянието на парите върху политиката (62% отговарят, че това е основен приоритет за тях). Съвсем легитимен въпрос за много американци е доколко може да се очаква от който и да е кандидат да направи спешни и нужни реформи, свързани с климата, технологиите или данъците, когато донори на кампаниите са петролни магнати, технологични компании и милиардери. Този въпрос важи за промените във всяка сфера, посочена като важна от избирателите – здравеопазване, образование, енергетика, транспорт… 

Очакваният сблъсък 

На 27 юни започват президентските дебати. Генералният директор на Си Ен Ен (телевизията с монопол върху юнския дебат) неслучайно нарича събитието „шоу“, а кандидат-президентите – „звезди“. Дебатът надали ще промени мнението на твърдия електорат, а е по-скоро ритуална традиция, която се третира точно като такава от всички участници и обещава висок рейтинг. Както отбелязва „Ню Йорк Таймс“, решението на двамата кандидати да скъсат с традицията и да се срещат на събития, организирани от отделни телевизионни канали, е „огромен маркетингов успех [за Си Ен Ен – б.а.]… която тази година отбеляза най-ниските си рейтинги от 1991 г. насам със средни стойности под 100 000 зрители на възраст от 25 до 54 години на вечер“. Друга традиция, която дебатът в Атланта, Джорджия, ще наруши, е прекъсването за реклами: 90-минутното „шоу“ съдържа два рекламни блока от три-четири минути. 

САЩ, а и световната икономика се намират на особен кръстопът: идеологията на растежа безспорно е довела до подобряване на стандарта на живот през последните няколко столетия, но на високата цена на климатични промени, замърсяване на природата, опасно намаляване на важни ресурси като питейната вода, задълбочаващи се глобални (а вече и локални) неравенства, консолидация и монополи върху ресурси и цели сектори от страна на световни корпорации, които трудно подлежат на регулация и контрол чрез наличните демократични механизми като гласуването например.

Идеи като т.нар. degrowth movement (букв. „движение на свиването“) набират популярност, но все още не са масово разпространени. Дискусиите дали настоящите показатели за измерване на просперитета и стандарта на живот са адекватни спрямо съвремието, също зачестяват. Това обаче са сложни и широкообхватни проблеми с дългосрочни последствия. А избирателят иска решения тук и сега, по възможност без да мисли какви са причините настоящето да е такова, каквото е. 

Шоуто на дебатите се очаква във време на рекордно ниско доверие в институциите от Втората световна война насам. Въпросът, който все по-често се задава не само от водещи експерти, но и се чува из американските барове, всекидневни и форуми, е „Докога можем да продължаваме така?“.

В следващ текст ще засегнем и други приоритети, като достъпа до аборт, конфликтите в Украйна и Газа, имиграцията и оръжията. Всички тези въпроси имат значение и за България не само защото САЩ е ключов международен партньор за страната ни, а и защото т.нар. културни войни се внасят у нас пряко от Съединените щати и оформят общественото мнение по всички въпроси от икономика до имиграция – сфери, в които все по-често споделяме не локални, а глобални проблеми. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sezonut-na-eliminatsiite/

„НАЙ-ВИСОК РЕЙТИНГ В КАБЕЛНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ В ИСТОРИЯТА. НА ВТОРО МЯСТО В ТЕЛЕВИЗИЯТА ИЗОБЩО. Един ден ще липсвам много силно на тези медийни компании за фалшиви новини“, сподели президентът на САЩ Доналд Тръмп в туит от 30 септември, след хаотичния си първи дебат с опонента Джоузеф Байдън. Според редица коментатори и чуждестранни лидери дебатът беше историческо дъно в историята на САЩ, макар че, ако трябва да сме честни, същите гръмки заглавия видяхме и през 2016 г. (изключение не правят и българските медии – и тогава, и сега). Надвикването, прекъсването и нападките между кандидатите бяха достатъчни, за да наложат промени в провеждането на събитието – следващия път микрофоните на президента и на бившия вицепрезидент ще бъдат заглушавани.

Въпреки това, както се пее в легендарната песен, шоуто трябва да продължи. Политиката не е рационален, а емоционален процес и настоящият лидер на свободния свят го разбира съвършено. Въпреки тежките последствия от епидемията в САЩ, президентът Тръмп може да се похвали със съвсем леки промени в одобрението от твърдия си електорат, през август т.г. рейтингът му е все така стабилен и с все така рекордно разделение по партийни линии между републиканци и демократи. След като президентът се разболя от COVID-19, след като стана ясно, че е използвал всички възможни позволени средства да плаща възможно най-ниски данъци, и също така се разбра, че администрацията се е опитвала да се намеси в работата на Центъра за контрол и превенция на заболяванията – след всичко това, към днешна дата, 42% твърдо одобряват управлението на Тръмп.

Как е възможно?

Хората се питат неведнъж: как е възможно риалити звездата Доналд Тръмп да управлява най-мощната държава в света; как е възможно хората да гласуват за него след разкритията за безсрамна корупция и шуробаджанащина; как е възможно да няма промяна след четири години непрестанни, уморителни скандали и т.н.

Първо, всичко е въпрос на имидж – макар да е получил солиден заем от баща си, през годините Тръмп изгражда образа на умел бизнесмен, създал империя от нищото. За уморените от последствията на икономическата криза американци Доналд Тръмп е чаканият спасител. Фактът, че не е политик, допринася за очарованието му: 75% от американците заявяват, че доверието им във федералното правителство намалява. Въпреки огромните партийни разделения, подкрепата за демократично избраните представители е еднакво ниска и при двете групи.

Проблемът не е само в „усещането“ – процентът граждани, които вярват на правителството, намалява стабилно от 60-те години насам, с краткотрайно възстановяване след атаките на 11 септември 2001 г. Към това се прибавя и ерозията на взаимно доверие сред гражданите, тоест разкъсването на социалната тъкан, което улеснява политическата експлоатация не само по партийна линия, но и по линия на идентичността – бели жени и мъже, цветнокожи, малцинства, ЛГБТИ, имигранти и т.н. Както пише журналистът Джейми Бартлет в своята книга People Vs. Tech, в днешно време всеки има повод да се чувства ощетен, независимо от пол, раса и вяра. Фрагментацията в социалните медии само влошава това усещане.

На второ място идва талантът на президента, що се отнася до комуникацията (и преди да повдигнете критично вежди, признайте, че днес поне веднъж сте проверили какво прави Тръмп). Сред пресните скандални примери е отказът на американския президент да заклейми неофашистката група „Гордите момчета“ (Proud Boys) по време на президентския дебат. Въпросната организация отрича да е расистка структура, но разузнаването на САЩ я квалифицира именно като такава. Според правозащитната организация „Лига против поругаването“ (ADL) групата е нетипично проявление на американския крайнодесен екстремизъм:

… агресивни, националисти, ислямофоби, трансфоби и женомразци, членовете ѝ принадлежат към различни етнически групи, а лидерите пламенно отричат намеците за расизъм […] „Гордите момчета“ са „прозападно“ братство […], което се събира и отдава почит на своята принадлежност към западната култура. На практика „Гордите момчета“ имат характеристиките на банда, а членовете им са участвали в множество прояви на брутално насилие и сплашване […], много от членовете имат криминални досиета за агресивно поведение и организацията активно употребява насилие срещу онези, които определя за врагове. 

Изглежда, че „Гордите момчета“, както и президентът Тръмп, са се адаптирали към преобладаващата култура – важно е не какъв си и какво правиш, а какви етикети използваш и с какви думи си служиш. Попитан от модератора по време на дебата дали ще заклейми „Гордите момчета“ и „ще им каже да отстъпят“, президентът отговаря: „Разбира се. „Горди момчета“, отстъпете…“, след което добавя „… и стойте в готовност“.

Подобна беше и реакцията след събитията в Шарлотсвил през 2017 г., когато при сблъсъци между протестиращи и крайнодесни бе убита 32-годишната Хедър Хейър. Президентът заклейми расизма, „Ку-Клукс-Клан“, неонацистите и белите супремасисти, но добави, че имало „много добри хора и от двете страни“. Като пример той посочва групи, които споменава и по време на дебата през 2020 г. – „алтернативното ляво“, или „Антифа“, за които „Лигата против поругаването“ пише:

… антифашистко протестно движение […], рехава мрежа от групи и личности, които вярват в активното, агресивно противопоставяне на десни движения. Идеологията им се корени в убеждението, че идването на нацистката партия на власт в Германия е можело да бъде предотвратено, ако населението се е борило по-агресивно през 20-те и 30-те години. […] Активистите на „Антифа“ понастоящем концентрират усилията си в тормоз над десни екстремисти онлайн и в реалния живот […] Присъствието им на протести има за цел да смути и разубеди расистите, но използването на насилие от някои членове срещу противниците може да доведе до порочен кръг от атаки, контраатаки и обвинения, които саботират каузата. Поради това повечето уважавани организации за граждански права критикуват тактиките на „Антифа“ като опасни и контрапродуктивни. 

Политическата стратегия на президента Тръмп разчита именно на полярните разделения и подобни двояки изказвания – благодарение на съществуването на отделни партийни медийни екосистеми в САЩ, консервативните медии могат да изберат да отразяват заклеймяването на расистите, а либералните – противоположните изказвания. Така зрителят получава две тотално различни реалности, благодарение на които затвърждава или възхищението, или омразата към политическата фигура. Когато самият президент споделя дезинформация, той не я потвърждава, нито изказва подкрепа. „Това е ретуит. Това е мнение на някой друг, а аз го споделих. Хората сами си решават. Не заемам позиция“, заяви той наскоро относно поредна споделена конспирация.

Настоящата политическа реалност не е нищо повече от заиграване с човешки инстинкти, стари колкото света – че винаги търсим информация, която потвърждава убежденията ни; че сме склонни да вярваме на харизматични лидери и спасители; че гласуваме емоционално, а не вследствие на хладнокръвен анализ, – и тяхната комбинация с помощта на нови инструменти в опасен контекст на все по-отчетливи разделения.

Икономиката, глупако!

„Една от причините доста анализатори все още да не смятат победата на Байдън за сигурна са сравнително добрите икономически показатели на Тръмп“, написа икономистът Евгений Кънев. Според него президентът е увеличил растежа и доходите на средния американец и е предложил най-щедрия пакет от финансови стимули.

Кънев подчертава, че в политиката на президента няма „почти нищо от класическия консерватизъм“, но това не е в разрез с миналото – докато избирателите си мерят идеологиите, приетите политики често са хибридни или в пълен разрез с идеологията. Пример са Американската агенция за опазване на околната среда (EPA) и Администрацията по професионална безопасност и здраве (OSHA), рожби на Никсън, който в реалността е управлявал по-скоро центристки. Президентът Тръмп обича да се хвали с икономиката, но избягва сложните нюанси. За избирателите му това не е от значение, стига да работи в тяхна полза – към момента данните сочат, че е тъкмо така.

Извън икономиката голяма част от обещанията на президента остават неизпълнени. Спасяването на въглищната индустрия например продължава да е практически невъзможно, макар политиките на Тръмп да забавят неизбежното. Друг абсурд: стената, за която Мексико трябваше да плати, също все още не е построена. От дадените обещания 49% са нарушени, а 25% са спазени – за сравнение, числата са обърнати при бившия президент Обама. Трудно може да се каже, че „блатото“ – корумпираните политици, срещу които се обяви президентът – е изчистено; обвиненията и арестите на негови приближени са редовна част от новинарския цикъл. И както всеки политик преди него, президентът назначава свои лоялни хора там, където все още има възможност. Но той отива още по-далеч, подписвайки тази седмица декрет, който разширява правомощията му да уволнява неудобните или несъгласните с него федерални служители.

На война и в политиката всичко е позволено

Това се потвърждава и от номинацията на съдия Ейми Кони Барет за Върховния съд на САЩ – болезнено напомняне за събитията, разиграли се през 2016 г., когато президентът Обама номинира съдия Мерик Гарланд за мястото на покойния Антонин Скалия, но републиканците, контролиращи Сената, отказаха да гласуват номинацията преди изборите. Вероятно този прецедент оказва тежест в мнението на мнозинството американци, включително републиканци, че за номинацията трябва да се изчакат изборите през ноември.

Настоящото поведение на републиканците, което може да се квалифицира като политическа безочливост, вероятно ще затвърди липсата на доверие в институциите. Партийната борба за назначаване на кандидати, за които се смята, че са с либерални или консервативни възгледи, пък уронва авторитета на Върховния съд и правосъдието като цяло, което трябва да е надпартийно. За тези тенденции допринасят и практики като сплашване на гласоподаватели; тактики за обезкуражаване на гласуването (които имат своята дълга история в САЩ); манипулиране на границите на избирателните райони; медийна поляризация и бизнес модел, който често печели от сензацията, и много други.

Дали Тръмп ще спечели втори мандат, или не, всъщност няма значение. Най-важното относно тези избори е резюмирано в слогана на опонента му Джо Байдън: води се борба за душата на Америка. „Културната война“, за която копнееше стратегът на Тръмп Стивън Банън, не е абстракция в бъдещето. И ако президентът на САЩ изкарва това наяве по особено грозен начин, то той изобщо не е първопричина, нито отделно явление. „Антифа“ и „Гордите момчета“ са част от продуктите на ерата Тръмп, навлезли в мейнстрийма през последните три-четири години. Но конфликтът, който те въплъщават – на нативизма и заплахата от нашественика; на крехкия баланс между свободата на вярата, включително липсата на вяра, и религиозния фанатизъм; на убеждението, че правата на едни не могат да важат за сметка на други, – е стар колкото самата Америка, чиято история е поредица от прогресивни крачки напред, посрещани с яростен отпор от традицията, чиято задушаваща догма предизвиква промяната – и така нататък…

Често забравяме, че ролята на САЩ след Втората световна война е изключение от правилото през по-голямата част от историята на страната; че расовите бунтове и конфликти също са историческа норма, въпреки огромния прогрес в сферата; същото важи за враждебното отношение към имигрантите. Заигравката на президента Тръмп с опасни тенденции със сигурност ще има своите последствия, както видяхме по време на пандемията. Твърде възможно е републиканците да платят висока цена за обвързването на партията с личността на президента и в идните години да видим зараждането на нова политическа сила – също не без прецедент в историята. Изкарването на тъмната страна на Америка наяве надали ще я „направи отново велика“, но в дългосрочен план може би ще постигне нещо по-добро – справяне с историята в името на напредъка.

Със или без Тръмп, големите въпроси остават и не е сигурно че кандидат, който „просто не е Тръмп“, ще успее да отговори на въпросите: Как е възможно да се върне доверието на средностатистическия американец в институциите? Какво ще стане с икономическите неравенства? Нуждаят ли се институциите от реформи, за да работят в полза на цялото американско общество? Разбира се, президентът, който въплъщава ерата на риалити телевизията и социалните мрежи, захранва дебата за ролята на медиите, както и за цената, която плаща обществото за бизнес модела на пресата. Може би най-силният аргумент за последното са климатичните промени – казусът, за който проучвания сочат, че е размит именно благодарение на медийното влияние през последните 20 години.

Времето на Тръмп може би е към края си, но шоу звездите идват и си отиват. Голямото шоу продължава, с все по-настървени участници и все по-неясен край.

Заглавна снимка: Charles Deluvio / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.