Tag Archives: Ирак

Ирак днес. Разговор с Инна Рудолф

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/inna-rudolf-interview/

Д-р Инна Рудолф е старши научен сътрудник в Международния център за изследване на радикализацията (ICSR) и постдокторантски научен сътрудник в Центъра за изследване на разделените общества към Кралския колеж в Лондон. В рамките на докторската си дисертация в Катедрата по военни науки към Кралския колеж Рудолф се фокусира върху хибридизацията на управлението на сектора за сигурност, изследвайки иракската паравоенна организация Народни мобилизационни сили (PMF) и стремежа им за легитимност в държавата. С нея разговаря Мирослав Зафиров.

Неотдавна в интервю за „Тоест“ ливанският анализатор Надим Шехади спомена, че страната му е в плен на наложения от Иран модел на „Хизбулла“, държавата се задъхва в прегръдките на движението. Шехади сравни Ливан с Ирак. Вие склонна ли сте да мислите в такива сравнителни категории, или все пак предпочитате да стоите далеч от подобни паралели?

Разбира се, подобни паралели са възможни, ако вземем предвид системната корупция и практиката на политически патронаж и клиентелизъм, упражнявани от политическите партии с религиозна принадлежност. Въпреки това по-скоро бих се въздържала да правя подобни сравнения или да анализирам иракския политически живот с презумпцията за едно неизбежно репликиране на модела на „Хизбулла“, налаган в Ливан.

Основната причина за моята въздържаност е фрагментацията в рамките на шиитския политически елит в Ирак. Споровете в тази затворена общност и между отделните нейни центрове на влияние доведоха наскоро до патова ситуация, в която самият лидер на „Хизбулла“ Хасан Насралла трябваше да се намеси в качеството си на посредник.

Истината е, че в огромното си разнообразие шиитските политически лидери не са в състояние сами да постигнат компромис по принципни въпроси, които касаят съдбата на модела на управление на Ирак, заложен от 2003 г. насам и познат с термина „мухассаса“ – разпределение на властта и нейните привилегии на етнически и религиозен принцип. Поради своята разединеност тези политически играчи не са в състояние да повторят модела на „Хизбулла“, който гарантира на движението неговата сила и доминантна роля в Ливан.

Ако ми позволите нова препратка към Ливан, там се смята, че от съществено значение за националната история на страната са появата и делото на имам Муса ас Садр. Неговата работа сред населението и ролята му за консолидацията на шиитската общност, както и заслугите му за самото ливанско общество са обект на множество анализи. В каква степен дори спекулативно можем да сравним политическото поведение на Муса ас Садр с това на неговия племенник Муктада ас Садр? 

Преди всичко и имам Муса ас Садр, и Муктада ас Садр представят себе си като защитници на онеправданите. И двамата демонстрират виртуозната си способност да мобилизират масите, като се стремят към влияние, надхвърлящо рамките на тяхната религиозна общност. Ако трябва да използвам терминологията на Антонио Грамши, и Муктада, и неговият чичо Муса ас Садр претендират за ролята на „органични интелектуалци“, те се стремят към пиедестала на морални ментори, които са в състояние да „модифицират и задават начина на мислене и поведението на масите“.

Но докато днес методите на Муктада ас Садр в политически аспект биват поставяни под съмнение дори от неговите поддръжници, то имам Муса ас Садр е все още окичван с ореол от ливанските шиити. Неговото мистериозно изчезване дори често се сравнява с това на легендарния свещен дванайсети имам Мухаммад ас Махди.

Имам Муса ас Садр изчезва през 1979 г. в Либия по време на официално посещение по покана на Муамар Кадафи, а имам Мухаммад ас Махди – през IХ век в град Самара, днешен Ирак. Според шиитската традиция имам Ас Махди се намира в т.нар. скриване, което ще продължи до Деня на страшния съд – б.р.

За разлика от своя чичо, Муктада ас Садр има доста по-земен образ, част от злободневните събития в Ирак. Той е много по-въвлечен в политическия живот на страната си, което прави всички опити да бъде представен като отявлен лидер на съпротивата все по-трудни. В крайна сметка дори Муктада ас Садр не може да бъде непрекъснато на гребена на вълната. По някакъв начин той ми напомня на героя от поемата на Христо Смирненски за стълбата – с всяко следващо стъпало губиш частица от своя интегритет, като постепенно принасяш в жертва изконните си морални ценности.

Само иранското влияние ли е пречка пред развитието на Ирак? Кои са основните хронологични репери, които според Вас диктуват събитията в страната днес? През 2005 г. референдумът за нова конституция донесе усещане сред масовата публика за начало на нов етап в историята на Ирак, но с модела си на разделение на властите не създаде ли тази конституция и проблемите, чиито последствия наблюдаваме?

Ще преиначим фактите, ако изцяло отдадем вината за сегашното състояние на Ирак на някакво зловредно иранско влияние. Да поясня: аз по никакъв начин не омаловажавам огромното влияние на Иран върху по-голямата част от политическите лидери, които доминират на иракската сцена. Протестното социално движение в Ирак, познато под името „Тишрийн“ (зародило се в Багдад през октомври 2019 г., движението настоява за реформи, които да сложат край на политическата система, базирана на разделението на властта на етнически и религиозен принцип – б.р.), обвинява Иран за това, че подкрепя корупционния модел и управляващата класа от 2003 г. насам.

Проблемът на иракската Конституция, както видяхме отново неотдавна, е в двусмислията, които тя съдържа. Тези двусмислия отварят пътя за интерпретации – и за съжаление, за политизиране, особено в отсъствието на независимо правораздаване. В подобни условия заложените неясноти в текста на основния закон може лесно да послужат като аргумент на хора, които се стараят да интерпретират буквата на закона в своя полза. Не искам да твърдя, че именно Конституцията следва да бъде обвинявана за съществуващата система на разпределение на политически постове и влияние на етнически и религиозен принцип. Виновник за създалата се ситуация е по-скоро манталитетът на политическия елит и начинът, по който се прилага Конституцията – това е, което според мен изкривява духа ѝ преди всичко.

Като че ли новата история на Ирак след 2003 г. е низ от събития, които някой би нарекъл ключови. Доколкото в история има нещо „ключово“, смятате ли, че Ирак премина през етап на отрезвяване след агресията на ИДИЛ – и кои от научените уроци днес са поставени на изпитание? Отново виждаме политическо разединение сред елита в Багдад и Ербил… 

Разделението между Багдад и Ербил не е онова, което ме тревожи най-много. В крайна сметка заинтересованите от това да експлоатират системата винаги ще намерят начин да постигнат компромис, който да им позволи да запазят позициите си и да избегнат сценарий, при който ще им бъде търсена отговорност.

Моето основно безпокойство като страничен наблюдател е отсъствието на доверие у хората в държавата и институциите. В много скорошни интервюта иракчаните, независимо от етническата или религиозната си принадлежност, посочваха един и същи проблем – отсъствието на държавата. Непрекъснато чувах, че „няма държава“. Това усещане за отчужденост е много опасно, тъй като от него могат да се възползват зловредни сили, особено там, където държавата със своите институции наистина отсъства. В тези области, където представителите на държавата биват възприемани като корумпирани и незаинтересовани, няма да е никак трудно за членовете на паравоенни формирования, на милиции да представят себе си за алтернатива, поставяйки по този начин хората в положение на подчинение.

По тази причина Багдад следва да е научил урока си от катастрофалните последици от действията на ИДИЛ и пренебрегването на обществените тежнения. Жертвите на ИДИЛ заслужават и очакват правосъдието да възтържествува. Не на последно място – и това е много важно: иракските общности, живеещи на север, не заслужават да бъдат стигматизирани като колаборационисти, тъй като това би засилило тяхнaта маргинализация и търсейки спасение и покровителство другаде, те допълнително биха били тласнати в обятията на центробежните сили. Така както се случи през 2014 г.

Близкият изток преживява значителни по своята сила социални, икономически и политически промени. Започнатото през 2010 г. продължава да отеква не само в Ирак, но и в Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Палестина. Като човек с дълбоки професионални и академични знания за региона какво е Вашето мнение за бъдещето на Близкия изток днес, в контекста и на войната в Украйна? 

Общественият дебат по отношение на войната в Украйна още веднъж демонстрира травмата и незаздравелите рани в общественото съзнание на хората в Близкия изток, преживели множество недобре планирани чуждестранни намеси. Има такива, разбира се, които категорично осъждат руската агресия срещу Украйна и симпатизират на Украйна, но все пак съществува немалка част от обществото в ислямския свят, която е скептична спрямо всяка форма на намеса от страна на Запада във войната.

За съжаление, не са малко и онези, които гледат на войната в Украйна и през призмата на максимата, че „врагът на моя враг е мой съюзник“. В очите на подобни хора всяко събитие, което поставя на изпитание модела на западната демокрация, заслужава да бъде приветствано, без да се взема под внимание цената, която плаща местното население в зоната на конфликта.

Друг противоречив аспект на общественото възприятие бе степента на гостоприемство, което украинските бежанци получиха в сравнение с тези от Сирия, чието нещастие, за съжаление, вече не е в центъра на вниманието на световната общественост. Подобни интерпретации може лесно да бъдат използвани от популисти и демагози, които търсят способ да вбият клин в обществото, предлагайки „отговори“ чрез конспиративни теории. Тези хора се опитват да убедят обществата в Близкия изток в уж изконната недоброжелателност на Запада спрямо хората в региона.

Източник заглавна снимка: UNDP Iraq, 2019, CC BY-NC 2.0 / Flickr

Източник

Ирак пред избори. Възможна ли е промяната?

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/iraqi-elections-2021/

На 10 октомври т.г., в шести поред парламентарни избори след падането на режима на Саддам Хюсеин, Ирак ще избира членовете на бъдещия си парламент (Събрание на представителите). Държавата, която само преди няколко години беше на ръба на своето фактическо оцеляване, намирайки се под ударите на ИДИЛ, днес е изправена пред редица проблеми, които в не по-малка степен представляват пречка пред бъдещето ѝ.

От 2014 г. насам Ирак се намира в непрекъсната институционална криза.

Правителствата на Хайдер ал Абади и на настоящия премиер Мустафа ал Кадеми остават неспособни да наложат контрол и да внесат ред в ключови сектори – като тези на сигурността и финансите. Ирак не се справи добре и с кризата, свързана с COVID-19, което допълнително задълбочи критиките. В областта на енергетиката някогашният първенец в рамките на ОПЕК изпитва сериозен недостиг на петрол, оставайки зависим от вноса на преработен нефт и петролни продукти.

Дни след падането на Мосул през юни 2014 г. Ирак стана свидетел на повторната поява на паравоенните шиитски формирования, или т.нар. милиции. С фетва (религиозен указ) върховният лидер на шиитските мюсюлмани великият аятолах Али ал Систани призова населението на Ирак да застане редом до своите въоръжени сили и да защити страната. Това отвори вратата религиозният постулат да бъде интерпретиран в полза на милициите и доведе до тяхното повторно появяване след гражданската война през 2006 г. Хиляди млади мъже напуснаха въоръжените сили на Ирак и се записаха в редиците на различни милиции.

Опитите на няколко поредни иракски правителства от 2014 г. до днес да внесат ред във взаимоотношенията между официален Багдад и милициите, поддържани в немалка степен от Иран, остават напразни. Представляващи на практика паралелна военна сила, по примера на други държави и в частност Ливан, милициите имат дестабилизиращ ефект и често служат в борбата между основните шиитски политически сили, излизайки извън рамките на чисто политическите методи.

Неуспехите в сектор „Сигурност“ не са единствените,

които накараха хиляди иракчани да излязат по улиците на големите градове на страната през есента на 2019-та и почти цялата 2020 година. Масово недоволство от липсата на електроенергия, която Ирак внася в недостатъчни количества основно от Иран, в условията на растяща криза в здравеопазването доведоха до безредици, сблъсъци с полицията, но и накараха мнозина открито да заявят, че Ирак не може повече да бъде управляван от политически и религиозни кланове. От това се възползваха политически лидери, известни със способността си да „усещат пулса на улицата“, сред които особено важен е Муктада ас Садр, чиято партия е основен претендент за мнозинството в парламента.

Иракският парламент гласува новия национален бюджет с три месеца закъснение – едва през март т.г. Веднага след неговото обнародване стана ясно, че той не отговаря на очакванията на основни политически сили и на населението като цяло. След трудни и продължителни дебати между правителството, кабинета на президента и Събранието на представителите, едва през юни измененията и допълненията на закона бяха приети от парламента. Тежките различия се запазиха.

Бюджетът според критиците му не предвижда реформи в публичния сектор, води до допълнително обезценяване на националната валута и не стабилизира икономиката. Той предвижда 89,7 млрд. долара разходи при очаквани приходи от 69,9 млрд. и прогнозна цена за барел от 45 долара. Ирак ще изнесе 3 250 000 барела за текущата година. Съотношението между разходите и инвестициите е 77,6% : 22,4% което оставя открити всички основни проблеми пред страната – качеството на живот, заплатите в държавния сектор, липсата на инвестиции в здравеопазването и енергийната инфраструктура, ръста на безработицата.

Важен открит проблем е и този за отношенията между Багдад и Ербил. Централното правителство се опитва да закрепи силната си позиция спрямо кюрдите в Ирак и тяхната автономия. След неуспешния референдум за независимост през 2017 г. кюрдите загубиха голяма част от възможността си да налагат позициите си пред Багдад. Независимо от това обаче, техните права и редът, по който се развиват отношенията им с централното правителство, са закрепени в Конституцията. Един от нерешените въпроси се отнася до т.нар. дискусионни територии, начело с Киркук – основен център на петролната промишленост, който през 2014 г. Ербил постави под свой контрол, но който след 2017 г. Багдад си върна обратно и отказва да обсъжда.

Само часове преди изборите на 10 октомври основните политически сили в Ирак остават несигурни за бъдещето.

Т.нар. шиитски партии се намират далеч от единството. Тези партии представляват интересите на шиитите в Ирак, които са над 60% от населението на страната, а тяхното политическо представителство и място са гарантирани от Конституцията от 2005 г. Спорещи за своята идентичност на национални партии срещу такива, които не крият връзките си с Иран, шиитските партии и коалиции са непредвидими в поведението си при съставянето на бъдещото правителство. А с това и бъдещето на самата държава е непредсказуемо.

Формално начело сред шиитите е т.нар. политически блок „Сайрун“ на Муктада ас Садр. През 2018 г. Ас Садр имаше 56 от общо 329 места в Събранието на представителите. От 2014 г. насам той заявява себе си като основен защитник на иракското население и гражданските права. Ас Садр страни от явни връзки с Иран, като се позиционира в лагера на националистите. Популярността на лидера се дължи на неговата фамилия. Семейството му е сред най-влиятелните религиозни и политически сили в страната и неговото влияние надминава далеч просто границите на Ирак. Баща му, великият аятолах Мухаммад Садек ас Садр, има статута на култова фигура в Ирак. Убит от режима на Саддам Хюсеин, аятолах Ас Садр се радва на огромна популярност сред шиитите в Ирак заради своята роля в борбата срещу Багдад и религиозната си отдаденост в името на населението.

На второ място след „Сайрун“ на Ас Садр е коалицията на Хади Амр – „Фатах“. Амр има славата на един от най-влиятелните военни лидери в страната. Човек с огромна популярност сред шиитите заради ролята си във войната между Иран и Ирак, от 1980 г. до нейния край той воюва на страната на Техеран. Загубил над 17 членове на семейството си при режима на Саддам Хюсеин, Амр си спечели още слава, играейки основна роля в борбата срещу ИДИЛ заедно с убития през 2020 г. Абу Махди ал Мохандес. Основа на коалицията „Фатах“ са движението „Бадр“ на Хади Амр, което носи и името на най-голямата и влиятелна милиция в страната, и политическото крило на друга внушителна военна сила – „Асаиб ал Ахл ал Хак“ на шейх Каис ал Хазали.

Наред с тази коалиция, която не крие близките си връзки с Иран, сред кандидатите за парламента е и партията „Хукуук“, зад която стои още една влиятелна милиция – „Катаеб Хизбулла“. До изброените политически сили, черпещи сили от средите на милициите, се нареждат още партии и коалиции на няколко много влиятелни политици – като съюза на бившия премиер Хайдер ал Абади и най-старата шиитска партия „Дауа“ начело с Нури ал Малики. Съюзник на Абади е и представител на много известна религиозна фамилия с роля в историята на Ирак – Аммар ал Хаким.

В сунитския лагер основните политически претенденти

са настоящият председател на парламента Мухаммад ал Халбуси, срещу когото се изправя шейх Хамис ал Ханджар. Меценат милионер, живеещ в ОАЕ и с връзки в Катар и Турция, Ал Ханджар е свързван основателно с редица лидери на т.нар. сунитска въоръжена опозиция, която имаше своята роля в кризата с ИДИЛ през 2014 г. и кръвопролитията срещу шиитското население. През 2018 г., сякаш за да докаже, че иракският политически живот никога няма да ни лиши от изненадата на политическата мимикрия, Ал Ханджар се съюзи с Хади Амр по време на тогавашните парламентарни избори. Доскорошните яростни противници намериха общ език.

Шансовете на сунитите, които остават силно разединени, не са големи. Освен Халбуси и Ханджар отсъстват основни лица – като бившия говорител и лидер на Ислямската партия (лицето на „Братя мюсюлмани“ в Ирак) Салим ал Джебури или братята Осама и Атил ал Нуджейфи. Една от причините за това е непоследователната роля на сунитските лидери в кризата с ИДИЛ и тяхната доста закъсняла позиция на страната на кого ще застанат – дали на ИДИЛ, или в подкрепа на официалната власт. Не на последно място, влияние върху популярността им имат и съмненията за тежка корупция. Така например в качеството си на бивш губернатор на Мосул в навечерието на падането на града под контрола на ИДИЛ Атил ал Нуджейфи напуска града, а с него – според слуховете – изчезват и няколкостотин милиона долара от градската банка.

В Ербил и Сюлеймания – или в средите на кюрдския политически елит – традиционно се конкурират две партии: Демократичната партия на Кюрдистан, доминирана от фамилията Барзани, срещу Патриотичния съюз на Кюрдистан на Талабани. През 2018 г. общият брой на кюрдските депутати бе 58, като не се очаква този брой да се промени значително и сега.

По думите на човек, намиращ се в Багдад и участващ непосредствено в предизборния процес, изходът от тези избори е крайно неясен.

Възможни са всякакви коалиции и договорки, като няма поставени „червени линии“. След масовите протести на населението от Басра до Кюрдистан, очевидната неспособност на властта да се справи с епидемията от COVID-19 и задълбочаващата се икономическа и финансова нестабилност, тези избори следва да дадат отговор на въпроса: след като обяви победа над ИДИЛ, ще може ли Ирак да обяви победа и над вътрешните си тежки противоречия с цената на прагматичен компромис в името на своето бъдеще?

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на „Ал Джазира“ от март 2021 г. относно дебатите в иракския парламент за бюджета и икономическата криза

Източник