Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam/

Като заклет читател на фантастика във всичките ѝ разновидности и жанрове прехвърлям през ума си възможни тематични връзки с вярата в Аллах. Имаше навремето един сериал – „Бойна звезда: Галактика“, римейк на по-стария от 70-те години на миналия век. В него човечеството е почти унищожено от расата на роботите сайлони, които в старата версия на сериала са творение на извънземна раса, а пък в последната – човешко. Интересното е, че в сериала военизираните роботи изповядват религия, която, противно на тази на хората, е строго монотеистична. Е, не се казва точно каква…

В една от любимите ми класики пък – „Хиперион“ на Дан Симънс, нещата стават една степен по-конкретни. Разказът се разгръща през XXVIII век и следва структурата на класическите „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър от XIV век. Един от разказвачите поклонници в романа е полковник Федман Касад, роден на Марс, в етническа група, която все още се определя като палестинци. Първият му сблъсък с радикалния ислям се случва на планетата Ком-Рияд. Името ѝ очевидно събира най-доброто от шиизма и сунизма, доколкото Ком, или Кум, днес е главен шиитски град в Иран, а пък Рияд е столицата на сунитска Саудитска Арабия. Там самопровъзгласил се нов пророк обявява джихад срещу господстващата политическа структура, известна като Хегемонията. Типичен екшън герой от добрите, Касад заявява, че Богът на исляма нито би одобрил, нито би позволил избиването на невинни – тук малко ми напомня на Ясер Арафат, когото гледах през 2001 г. в Дамаск да казва по телевизията, че

ислямът не насърчава убийството на нищо живо.

А вселената на Дан Симънс, колкото и владяна от човечеството, допуска наличието на нечовешки разумни раси. Предимно в миналото.

Ако се приземим обратно на Земята, някои от мрачните фантазии на Хауърд Лъвкрафт също съжителстват с вярата в Аллах или поне с негови последователи. Не се ли пръква зловещият Ал-Азиф („Некрономикон“), този магнум опус на окултната литература, в безумните видения на лудия арабин Абдул Алхазред от Йемен по времето на Омеядския халифат? Отстъпник от исляма, Алхазред се прекланя пред уродливите космически извънземни Йог-Сотот и Ктхулу и под руините на безименен пустинен град открива следи от древни космически раси, отдавна посещавали Земята. А пък смъртта му е описана от историка Ибн Халликан, според чийто разказ лудият арабин е погълнат от невидимо чудовище посред бял ден. Забавното е, че такъв историк действително съществува, живее през XIII век и пише история под формата на биографични речници със справки за живота на изтъкнати мюсюлмани.

Малко по-различен е случаят с „Дюн“ на Франк Хърбърт. Ако и светът на планетата Аракис да е антропоцентричен и извънземни – поне такива, каквито очаква популярната представа („нечовешка разумна форма на живот“) – да не съществуват там, имаме множество населени светове, които се подчиняват на трагичния пророчески образ на Пол Атреидски – Муад’Диб. Всъщност може да гледате на „Дюн“ като на наръчник за религиозната терминология на арабски. Махди, „Напътствания от Аллах“, е едно от прозвищата на Пол Атреидски, но и месианската фигура от края на времето в исляма. Джихад е свещената война (но и „върховно усилие“), водена от пустинните племена на фремените, напомнящи на воините на Пророка от VII век в пясъците на Арабия. Шай-Хулуд, пустинният червей, който произвежда космическата подправка меланж, идва от арабското „Нещо от вечността“ (шай’ хулуд). Лисан ал-гайб на арабски си е „езикът на неведомото“ и фремените го използват като название на пророка си. Примерите са десетки и за моя огромна изненада, когато през 1998 г. попаднах в тукашната арабистика, след като вече бях чел „Дюн“, открих, че доста плътно следват арабския. Една от любимите ми препратки е изразът би-лал кайфа, който фремените използват като „Амин!“. Той пък идва от арабското би-ла кайфа („без [да се пита] как!“), фраза, често свързвана в традиционното мюсюлманско богословие с фигурата на Абу л-Хасан ал-Ашари от IX–X век, който я използва, когато го питат как следва да се приемат и тълкуват Божиите качества в Корана. Ей така, без да се пита как.

Само че това е лесната част от разговора за вярата в Аллах в свят (или светове), където е възможно човешкото и извънземното да споделят една вселена. Защото става въпрос за фантастика. По-голямата част от нея може да носи етикета „научна“, но всички знаем, че става въпрос за фикция. Авторите не са мюсюлмани. Затова и могат да се отдадат на симпатична литературна игра, в която ислямът е вторичен, пък бил той и екзотичен играч. В този смисъл е лесно пластовете на въображаемия разказ да съвместят едновременно разговора за наличието на множество светове, разумен живот извън Земята и сферата на човешкото с едно изцяло въобразено, външно възприятие на мюсюлманския монотеизъм. В несериозността на този подход се крие и неговата безопасност.

Съвсем различно е да запретнем ръкави и да хванем (звездния) бик за рогата. Да надзърнем как мюсюлманите възприемат извънземни разумни форми на живот не през призмата на литературната фикция, а в сферата на религиозния закон (шари‘а), право (фикх) и богословието (калам). А с тях шега не бива. Който смята обратното, може да почете например за традиционните, предписани от Свещения закон, наказания за отрязването на ръката на крадеца в Корана („А на крадеца, мъж или жена, отсичайте ръцете за наказание, защото са присвоили – възмездие от Аллах“, 5:38), за отсъждането на убийство чрез хвърляне на камъни (раджм) по поводи като прелюбодейство. Или за богохулство, подигравка с Пророка, отстъпление (ридда) и оскверняване на Корана, да речем.

Сериозността, с която консервативните мюсюлмани възприемат свещените текстове и тяхната способност да определят дадени поведенчески модели, ясно личи в повлияни от Свещения закон държавни законодателни системи като например тези в Саудитска Арабия, Иран или Афганистан. Тъй че към всяка тема в обхвата на Свещения закон мюсюлманите следва да се отнасят с подобаваща сериозност. А не като Салман Рушди, който от 2022 г. носи върху лицето си (и не само) последствието от пренебрежителното отношение към Пратеника на Аллах, впрочем като далечен отзвук от фетвата на аятолах Хомейни срещу него през 1989 г.

Впрочем дали старите религиозни авторитети имат какво да кажат по въпроса?

Та нали съществуването на небесни тела, оттук и на други светове, е наблюдавано още от древността. Луна. Планети. Звезди. Там сигурно живее някой, тъй както Земята е обитаема от човека. От религиозна гледна точка пък, независимо коя е конкретната религия, е изключително важно да се знае дали приложимата религиозна рамка за човека на Земята би била валидна и за възможните разумни обитатели на небесните тела. В християнството дилемата влече след себе си въпроси около наличието на грях и съответно нуждата от изкупление. И дали Христос на земята е един за всички, включително и за извънземните, или се предполагат множество негови въплъщения?

В исляма съответно проблематична е валидността на Свещения закон (шари‘а) в неговата цялост за евентуални разумни извънземни форми на живот. Иначе казано, опростенчески, не просто дали има междузвездни „малки зелени човечета“, а важи ли за тях правилото за задължителната молитва (салат) пет пъти на ден. Или къде извършват задължителното за всеки мюсюлманин ритуално поклонение (хадж) в светите места на исляма. И дали пък евентуални разумни нечовешки форми на живот могат въобще да бъдат отговорни (мукаллаф) от юридическа гледна точка. Или пък, още една стъпка по-нататък, какво ще се случи с тях в Деня на възкресението (йаум ал-кийама) и какви евентуално ще бъдат Раят и Адът за тях – все сложни, но реални въпроси.

Ето го един философ – Ибн Рушд от XII век, познат ни като Авероес, когото тези дни превеждам. Той като че ли не е толкова скептичен. В своето съчинение за съвместимостта между вярата и разума разгръща доста интересен аргумент в полза на философията. Тя, казва Авероес, помага на хората да научат повече за Свещения закон, тоест за религията. Оттук и да забраниш философските книги е „угнетителство“ (зулм, абе направо зулум, както влиза в български през турски) спрямо най-достойните измежду хората и живите същества. Защото – казва той –

най-изключителните измежду живите същества заслужават признание от най-способните измежду хората – това са по подразбиране философите.

И колкото по-величаво е едно живо същество, толкова по-голямо нечестие е невежеството спрямо него. Съчинението е сред най-известните на Авероес. А тук очевидно говори за „достойни същества“ извън човешкия род. Знаем, че коментаторската традиция схваща тези му думи като обозначаващи ангелите и Аллах. Но може да натиснем педала на спекулацията и да кажем, че ако и Аллах да прозира в текста чрез позоваването на Коран 31:13 („Съдружаването е огромен гнет“), останалите живи същества могат да бъдат от всякакъв порядък. Разумни и достойни за признание. Нали?

И за да не си мислите, че си фантазирам, следва да кажа, че текстът на мюсюлманското Свещено писание не е толкова строго отричащ, колкото веднага и прибързано бихме предположили. Даже си е направо двусмислено благосклонен. Още в първата глава (сура) – „Откриващата“ (Ал-Фатиха), тази, която всеки мюсюлманин трябва да знае наизуст, защото е част от задължителната молитва, Аллах е наречен „Господа на световете“ (1:2). На Него „се подчинява всичко на небесата и на земята, доброволно или по принуда“ (3:83). Той е сътворил не само конете и мулетата, и магаретата „за да ги яздите и за украса“, но и „каквото не знаете“ (16:8). Тъй де, ако „каквото не знаете“ се появява в един и същи стих паралелно със земния добитък, може да се очакват и живи твари там някъде, където никой друг освен Аллах не знае. „Синовете на Адам“ са почетени и предпочетени от Аллах „да превъзхождат повечето от онези, които сътворихме“ (17:70). Със сигурност знаем, че измежду тези, които са сътворени и над които Аллах е предпочел човека, са ангелите и самият Иблис, известен още с прозвището Шейтан. Именно в това се състои и неговият бунт (2:34).

Един от най-любимите ми стихове обаче е 42:29:

И от Неговите знамения е сътворяването на небесата и на земята, и на тварите, които там е намножил. Той е способен да ги събере, ако пожелае.

Може да е неясно, но не е и отричащо. На небесата и на земята според някои тълкувания има твари, които сам Аллах е намножил. И това също не си го измислям. Тук „тварите“ са обозначени с думата дабба в арабския оригинал. Обикновено означава „добитък“, „добиче“. Разбира се, с по-общо значение на „твар“, „живо същество“, па понякога и „звяр“. Като в онези свещени текстове от Корана и Сунната, в които се говори за „Звяра от земята“ (Дабба мин ал-ард, „от земята едно животно“, Коран 27:82), който в края на времето, преди настъпването на Съдния ден, се появява почти като зверовете от виденията на библейския пророк Даниил или Откровението на св. Йоан Богослов.

За да не ме обвините, че нещо притурям върху традицията, има и големи тълкуватели, които мислят като мен. Вземете един Аз-Замахшари от XI век. Името идва от родното му място Замахшар в Иран, само че пътува много, както често правят учените тогава, че по някое време даже се установява в Мека. Толкова е начетен, че носи прозвището „Съсед, Приближен на Аллах“ (Джар Аллах). И в най-известния му коментар на Корана, т.нар. Ал-Кашшаф („Разкриващия“), той разсъждава също върху предполагаемите „небесни добичета“ от стих 42:29. Може ангелите – мир тям! – да се движат като птиците, пише Аз-Замахшари. А пък въобще не е невъзможно в небесата Аллах да е създал някаква небесна жива твар, която да ходи по тях, тъй както хората ходят по земята,

Пречист е Той, който създава различни видове същества, онова, което знаем, и онова, което не знаем!

Тази небесна жива твар си я нарича направо „животно“ (хайауан), откъдето на български е дошло хайван. Разбирайте, голям небесен хайван. Същото мнение се споделя и от друг голям коментатор, Фахр ад-Дин ар-Рази в „Ключове към неведомото“ (Мафатих ал-гайб), като тук „неведомото“ е същото като гайб в Лисан ал-гайб от „Дюн“. И при него откриваме темата за Аллах, който може да е създал „различни видове живи твари (хайвани!), които ходят по небесата така, както хората ходят по земята“. Да удължа и аз още малко интерпретативната нишка: ако в някои тълкувания е възможно „добиче“ (дабба) да обозначава и ангелите, и хората, и не само, то защо хайауан да изключва разумност?

Колегата му Ал-Куртуби („от Кордоба“) от XIII век обаче е по-скептичен. Няма такива неща в неговия коментар. Сигурно защото цитира много ранен коментар, може би първия запазен, този на Муджахид от VII – началото на VIII век, който бил казал, че „добичетата“ от въпросния стих са живи същества и се имат предвид ангелите и хората, и то на земята. Е, не сме оставени съвсем без никакви „извънземни“, доколкото за ангелите също се предполага, че обитават пространството над земята, някъде в небесата. Съществуват и други гледни точки – животните и насекомите в земното небе, гигантски животни в небето, някъде над видимата му част, че дори и животните в Рая.

В Коран 52:4 пък се говори за „посещавания Дом“. Много интересно, в признатия за авторитетен превод на български език от Цветан Теофанов имаме бележката към този стих, че „посещаваният дом“ тук е или храмът Кааба, или „небесното място, което ангелите обхождат“. Бележката е неслучайна, доколкото загатва за споменатите в достоверно предание от Пророка хиляди ангели, които се молят в свято място на небето, подобно на земната мюсюлманска светиня в Мека. Оттук пък и имало популярно предание, че по една свещена Кааба съществува във всяко едно от седемте небеса, където техните жители (ахл) ходят на поклонение. А пък „жителите“ може да бъдат не само ангели, нали? Коментатори добавят още, че „световете“ от Коран 1:2 могат да бъдат огромен брой, като някои предания говорят, че светът на хората и джиновете (не забравяйте, че те не са ангели, имат особен статус и са направени от огън според стих 15:27) е един от тях, ангелите живеят във втори, но извън това има още десетки хиляди, в които само Аллах знае кой живее. В стих 65:12 се добавя допълнителна възможност за други светове. „Аллах е, Който сътвори седем небеса, и от земята – също толкова“ допуска не само небесата да са седем, но и земите.

Ал-Куртуби, колкото и да е консервативен спрямо „небесните животни“, се опира на колегата си от XI век Ал-Мауарди, онзи същия, когото ИДИЛ използва като аргумент за властовата легитимност на Абу Бакр ал-Багдади, просто защото е един от най-известните политически теоретици на исляма. Ал-Куртуби очертава картина, при която седемте земи съществуват, подобно на небесата, една над друга, отделени от огромно разстояние, а във всяка от тях има обитатели (суккан). А пък тълкувателят Ал-Кауаши от XIII век добавя, че тъй както във всяко от небесата има ангели, така и във всяка от седемте земи има създадени хора (ахл), които имат свои собствени чудни качества. Че даже и според предание на Пророка във всяка земя имало по един Пророк като Мохамед, по един Адам, по един Нух (Ной), по един Ибрахим (Авраам) и пр. За всички, които се интересуват повече, по темата има чудесни неща на Шоайб Малик, Йорг Детерман и Парандис Таджбакш¹. За да не останете с впечатлението, че откриваме топлата вода, когато разлистим дебелите средновековни коментари на Корана и Сунната. Макар че откриването на топлата вода в някои квартали на София лятоска си е направо небесно откровение само по себе си.

Ала все пак трябва да сме почтени към изворовия материал, колкото и понякога да ни се ще да си изфантазираме нещо ей така, за забавление, с риск да си навлечем гнева на правоверните. Общото мнение е, че разумните същества във вселената – оттук и такива, които са религиозно задължени и отговорни (мукаллаф) по религиозния закон – са ангелите, хората и джиновете. Измежду тях ангелите и джиновете някак съответстват на дефиницията за „разумен, извънземен (донякъде)“ живот. Оттам нататък не са изключени възможности за наличие на множество светове, населени с техните обитатели, които евентуално да са разумни (оттук и отговорни по Свещения закон). Но както завършва всяко уважаващо себе си изказване в мюсюлманското право, Аллах знае най-добре!

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama-produlzhenie/

<< Към първа част

Добре е да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария. И тук Сунната се притичва на помощ, поне отчасти. Разказите за живота на Пророка (хадиси) и кораничните коментари (тафсири) са в основата и на по-късни съчинения, свързани с храната и питиетата в отвъдното. Ето, дошли съратници при Пророка и го питали дали в Рая хората ядат и пият, и той отвърнал с категоричното „Е, как да не!“. Не само ядат и пият, ами и всеки от тях ще има силата на сто мъже в ядене, пиене, сексуално желание и сношение. Ето я връзката с разказа за хуриите, па и напомня за нашенското „ядене, пиене, тия три неща“, тоест четири.

А че не си говорим за веганско или вегетарианско преживяване, ни свидетелства сам Пророкът, според когото

първото ястие, с което са посрещани обитателите на Рая, е опашатият лоб от черния дроб (зийадат ал-кабд) на кита,

или принципно, голяма риба (хут, нун). Но не ни казва как ще бъде приготвен – суров ли, печен ли, грилован ли, маринован ли, как ще бъде „плейтнат“, да употребим модерен кулинарен термин. Според някои предания, използвани в отговор на фетва от началото на това столетие на авторитетния катарски портал за фетви, „царят на храните“ в Рая е месото, а на питиетата – водата.

Сунната ни отговаря и на въпроса за ходенето по голяма и малка нужда. Обитателите на Рая ще ядат, ще пият, казва Пророкът, но няма да плюят, няма да изпускат ни изпражнения, ни урина, ни сопол. Вместо това

храната ще излиза от телата им под формата на оригване и пот с аромат на мускус.

И ако историята си има начало със Сътворението, разгръщане с отделни акценти под формата на пророчески разкази, завършващи с живота на самия Мухаммад, сетне и управлението на мюсюлманските владетели, логично е и да завърши с разказ за бъдещето и отвъдното. Това прави и Ибн Касир, големият богослов и историк от XIV век, в показателно озаглавеното си съчинение „Начало и край“, известно като „Историята на Ибн Касир“. Последната част от него е посветена на въпросите на Ада и Рая. Не сме свикнали да виждаме в историческа енциклопедия неслучили се още събития, но не забравяйте, че историческият процес върви по предначертани релси. И вече е описано какво предстои: в катарското издание от 2015 г., с което разполагам, „краят“ е описан в том 17 с обем около 500 страници, Аллах да му се смили!

Винаги е впечатляващо човек да се сблъска със съдържанието на подобни обемисти текстове, които представляват нещо като „безкрайността на списъците“ (по Умберто Еко). Разгледани са знаците за настъпващия край на времето („Знаците на Часа“), Лъжемесията – мюсюлманският Антихрист (Ад-Даджжал), начинът, по който този свят си отива и настъпва отвъдното, сбирането на хора на тълпи за Съдния ден, как Аллах точно идва, мостът (сират) над адския огън, описания на адските мъчения, реките в Градината, хуриите, че даже и райският пазар, който става всеки петък и където хората, вместо да купуват и продават, се социализират. Ибн Касир няма как да пропусне и храната на обитаващите Рая и Ада. В Ада грешниците, както казва и самият Коран,

ще горят в пламтящ огън, ще им се даде от кипящ извор да пият, не ще имат друга храна, освен тръни, които нито угояват, нито избавят от глад (88:4–7).

И тези тръни, когато биват изяждани, засядат между устата и стомаха (нали и така казва сам Аллах, „храна, която присяда“ (73:13), та затова и не насищат, а носят само мъчение. А гнойната вода, от която грешникът „отпива и едва я преглъща, и смъртта го настига от всички страни, ала не е мъртъв и му предстои жестоко мъчение“ (14:17), е описана като питие, което изпича кожата на главата и я свлича, след което разкъсва вътрешностите, когато бива погълната, и излиза от тялото от естествения му изход. А ако дори капка от дървото Закум падне в моретата на целия свят, ще ги вгорчи и направи негодни за живот. Доколкото страховитото дърво в дъното на Ада е основен топос в Корана, всеки значителен кораничен коментатор му отделя внимание. Големият коментатор Ат-Табари от X век например, когато говори за главите на сатаните като плод на адския „олеандър“, който е и храната на всеки грешник като разтопен метал в стомасите, пояснява, че той е „като олово, злато или сребро“, прогарящо вътрешностите. Това било най-близката аналогия в този свят.

Да загърбим обаче старите арабски хоръри и да видим какво е положението с храната в Рая при Ибн Касир. Реките там са описани с големината на морета. Море от мляко, море от вода, море от мед и море от вино. Коритата им са покрити с бисери и чист мускус. Силата на сто мъже в ядене, пиене и съвкупление е също устойчив разказ за Рая. Също и този за липсата на телесни нужди, при което храната се изпарява през кожата под формата на пот с аромат на мускус. А виното на оня свят няма нищо общо с нечистите вина на този, разбира се. Реката с вино, подобно на другите реки там, извира изпод хълмове от мускус и не е омърсена от тъпкането на човешките нозе, които изстискват гроздовете в тоя свят. Питието има приятен вкус, напълно различен от отвратителния вкус на земното вино, не влияе лошо върху ума на човека, нито върху стомаха му и не причинява главоболие. Остава единствено развеселяващата му способност – без това да причинява опиянение, ни казва Ибн Касир.

Защото целта на виното е да носи забавлително удоволствие, тоест развеселяващо състояние, водещо до радост на душата – и това става чрез виното на Рая¹,

без да изчезва разсъдъкът на човека, от което той да става като животните и безумните хора.

Да добавим и трети класик коментатор – Ал-Куртуби (Кордобеца) от XIII век. В класическия си коментар той разсъждава и върху общата категория на плодовете в Коран 55:68: дали фурмите и дали наровете въобще са плодове, или пък са отделна категория ядива. Със сигурност обаче са специални – фурмата едновременно е подслаждащ плод и храна, докато нарът е хем плод, хем има лечебни свойства. А палмовите дървета в Рая имат стволове от зелен изумруд, прицветникът, който обгръща цветовете им, е от червено злато, листата им са дрехи, покривало за обитателите на Рая, плодовете им, тоест фурмите, са като големи грънци, по-бели от млякото, по-сладки от меда, по-меки от маслото и без костилки.

Небесните деликатеси като част от вечността и райското блаженство на праведните възбуждат както въображението на мюсюлмани, така и на не-мюсюлмани като неотменна част съответно от религиозната проповед и от разкази. Марко Поло от XIII век даже пресолява манджата (райската) с това си очакване, като говори за хашишините и мистериозния „Старец от планината“ при пътуването си през Персия.

„Алоадин“, казва той, ръководителят на ордена, е превърнал една затворена долина между две планини в градина, най-голямата и най-красивата, изпълнена с плодове, потоци с вино, мляко, мед и вода (разпознавате вече езика на Корана), павилиони и дворци, населени с най-красивите девойки на земята. Тъй като искал да накара всички да повярват, че това всъщност е Раят, изградил мястото според описанието на Пророка. И никой не е допускан там освен кандидат-хашишините, тоест убийци, изпращани да тероризират сунитските владетели, доколкото движението на Хасан ас-Сабах изповядва шиитския исмаилизъм.

Веднъж допуснати там, младежите изпиват отвара, която ги кара да заспят дълбок сън. След него те се събуждат, заобиколени от градини, храни, питиета и девойки, което създава впечатлението, че са в Рая. Старецът убеждава последователите си, че е пророк, а когато изпраща някого от убийците си навън, той отново го упоява, та хашишинът да се събуди в замъка, извън градината на удоволствията. Тогава „Алоадин“ му възлага убийствена мисия с обещанието, че ако я изпълни, ще се завърне в Рая. Този разказ на Марко Поло днес се възприема като измислен, но създава един от най-устойчивите образи за употреба на небесните удоволствия с пропагандна цел.

А пък в самата мюсюлманска традиция небесни ястия се появяват много често като част от изображенията на нощното пътешествие възнесение (ми‘радж) на Пророка до небето на гърба на създанието Бурак – крилат кон с женска глава.

И днес мюсюлманите все още се вълнуват от темата, както свидетелстват и запитванията в съвременните портали за фетви, които често преразказват съдържанието на Корана, Сунната и историческите им коментатори. „Коя е първата храна на обитателите на Рая?“, „Какво ядат обитателите на Огъня?“, „Кое е прокълнатото дърво в Корана?“, са въпроси, чиито отговори вече знаете.

„Какво е „гнойната вода“ (садид)?“, се пита например. Отговорът е толкова подробен, та чак на човек му се отщява не само да чете, ами и да си сипе една ракия. „Гнойната вода“ е течност, която се стича от кожата и месата на опичащите се в адския огън грешници, подобна на гной и кръв, и препраща към вече известните ни коранични стихове. Ако човек има търпение, може да открие и образователни видеа, като това по Шарджа ТВ от Емиратите. Там ни се напомня, че

храната в Рая има начало – и това е черният дроб на кита, – но няма край,

с други думи, не е като вурста от съмнителната немска песничка от 80-те години, според която „всичко има край, само вурстът има два“. И дробът е просто предястието, нещо леко, което се поднася преди основното блюдо за арабите. А земята е като една огромна питка хляб в деня на Възкресението според преданието на Пророка. Дано Аллах да ми даде, а и на вас за препитание храната и питието на Рая, завършва видеото. А пък аз ще добавя, употребявайте такива видеа отговорно и с мярка, че не знаете как може да ви се отрази отвъдното вино.

Очевидно в отвъдното нещата променят същностните си характеристики. Коприната, която иначе е забранена за мъже в тоя свят, там се оказва позволена. Шафранът, който е хем подправка, хем багрило и аромат, тук е забранен за мъже, ала в отвъдното е позволен. Виното е подобен случай. Тук може да ти докара наказание, ала там тече в реки, подобни на морета.

Възбраненото в този свят може да се окаже позволено в онзи.

Обаче накрая все пак не успявам да разбера дали в мюсюлманския Рай ще има свинска вратна пържола. Представям си как един Ат-Табари, Ибн Касир или Ал-Куртуби биха я описали. „Пържола (шарихат лахм) сочна, отрязана от врата на най-чистото прасе, защото свинята (ханзир) в Райската градина ще бъде чиста, бяла, красива, по-голяма от вол, ще яде само позволени неща, ще пасе трева по райските ливади и ще пие вода от благословените извори“.

Това, разбира се, е моя спекулация. Ако е рекъл Всевишният, за което арабският език има хубавия израз ин ша’ Аллах!, един ден ще открия отговора. А междувременно може да отнесем въпроса към някой от големите портали за фетви и да чакаме. Аллах знае най-добре, винаги заключават там.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama/

Първото тримесечие на календарната година почва с тежък хранителен товар за трите монотеистични религии и техните тукашни вариации. Ако превъртим часовника постепенно назад, най-пресен ще да ни е споменът от таман преминалото великденско преяждане и препиване. Агнета, дроб сарми, яйца, козунаци, вина, ракии, зелени салати след Великия пост – положението е сериозно, отговорно. 

Католическият Великден беше малко преди това – тази година приблизително съвпадаше с еврейския празник Песах (не го наричайте Пасха, защото за еврейската и християнската общност това са различни неща). Парче агнешко месо с кокал, горчиви зелени гарнитури от маруля или цикория, варени яйца, настъргани ябълки, ядки и подправки с вино, безквасен хляб маца, сладкиши, варени моркови и картофи, а накрая – много (наистина щедро разлято!) вино за пиене.

Преди това, застъпил част от нашите постни февруари и март, беше мюсюлманският пост за Рамадан, на който по тукашните земи му казват Рамазан – според турското произношение на арабското име на месеца. Там се пости през деня, ама за сметка на това през нощта се яде предостатъчно: баници, пилафи, баклави – каквото е дал Всевишният. „Хвала на Аллах – казваше един мой познат в Сирия навремето, – накрая на месеца на пост съм наддал с няколко килограма!“

Пък и то яденето си е за хвалба: започва с разговяване (ифтар), тоест прекъсване на поста надвечер с няколко фурми, и продължава с обилни хранения в тъмната част на денонощието. Сутринта преди съмване пак се сяда да се яде – за това хранене в арабския съществува терминът сахур. Та е някак показателно, че Главното мюфтийство в България съветва да не се преяжда по време на свещения месец.

Но нека сега да превъртим часовника напред. Много напред, чак отвъд времето на тукашния свят, за който в арабския език се употребява терминът дунйа – „по-близкото“, „по-ниското“, „настоящият живот“.

Направо ще превъртим не само часовника, но и религиозно-кулинарната игра. Ще нагазим в тема колкото странна за нас, толкова и привична за мюсюлманската теология. Как се яде и пие – не в тоя свят, ами в онзи. За него пък езикът на Пророка от Арабия разполага с термина ахира ‘онова, което иде после, по-сетне, оттатъшното’. А за оттатъшното мюсюлманското Писание, Предание и богословска традиция не пестят детайли. Защото отвъдното битие съвсем не е безплътно, безтелесно и призрачно лишено от сетивни усещания – къде наслади, къде мъчения. В крайна сметка най-популярното название на Рая е Джанна, тоест „Градина“, което и намеква, че животът в оня свят прилича на безкраен отвъден пикник (подобен на онзи, от който Адам и Ева (Хауа’) биват пропъдени).

За теб там има, да не си нито гладен, нито гол. И не ще изпиташ там нито жажда, нито слънчев пек.“ (20:118–119).

Но да не бъда голословен, нека оставим самия текст на Писанието да говори. Разгърнете Корана на сура 76, „Човекът“ (Ал-Инсан) например, и ще видите, че

храната и питието са част от насищащо, всеобхватно, направо холистично, както биха казали в бизнеса и медицината, преживяване на отвъдното.

Праведниците пият от чаши с „добавено питие“ от „Камфор“ (Кафур). Това обаче не е познатото ни вещество, а „извор, от който пият рабите на Аллах“, бликащ в изобилие. Сред наградите на праведниците за тяхното търпение е и „Градина“ (въпросната Джанна), където те са облечени с коприна, облегнати на престоли, без да виждат там ни зной, ни мраз, на сянка под сведени плодове. Обслужват ги със съдове от сребро и с чаши от сребърен кристал; отмерва им се с мярка и им се дава да пият от питие, смесено с „джинджифил“ (занджабил), от извор, наречен Салсабил. Заобикалят ги вечно млади юноши, подобни на разпръснати бисери; облечени са в зелени одежди от коприна и брокат, носят украшения – гривни от сребро – и пият от „чиста напитка“.

Небесните градини раждат колкото праведниците си пожелаят, и то леснодостъпна реколта („сведени плодовете ѝ ниско“, 76:14). Има и грозде сред „градини и лозя“, отредени в спасението за богобоязливите (78:31–32), плодове, фурми и нарове (55:68), че и „лотоси без бодли, и натежали бананови дървета“ (56:28–29). Ала този кулинарен списък не просто не се ограничава с конкретните плодове, изборът е неограничен – добавете и „птиче месо, каквото обичат“ (Коран 56:21), както и „в изобилие плодове и месо, каквито пожелаят“ (52:22). Като че ли млякото и медът стоят по средата между питиетата и храните (малко като нашенското виждане за бирата или бозата като „течна баничка“).

В Рая има и четири вида „реки от вода, която не застоява, и реки от мляко с вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, и реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове“ (47:15). Вода, мляко, мед – всичко това звучи приемливо. Водата е особено важна в множеството споменавания на извори. А ако искаме да намерим възможно инструментално обяснение за този факт, може да мислим за Пророка като литературно подобен на Пол Муад’Диб от „Дюн“ на Франк Хърбърт и пустинната планета Аракис. С други думи, в пясъците на древна Арабия водата представлява особена ценност, затова и в отвъдното е силно застъпена. „Градини, сред които реки текат“ е устойчива фигура в описанието на кораничния Рай. Добавете към тях и множеството споменавания на извори.

Но що дири тук виното? Та нали тук, при нас, е напълно възбранено (харам) заедно със свинското, хазарта и ред други неща?

Че и класическото наказание в свещения закон за консумацията му е бой с камшик. Някаква трансмутация, почти по алхимически, да не кажа транссубстанциация, за да не обидя приятелите католици, се е случила с ферментиралата напитка в отвъдното. Освен че тече в реки, то носи наслада, без да носи грях. На всичкото отгоре правоверните не ще ги боли глава, няма да се опияняват и няма да губят разум (37:47, 56:19).

Тук обаче словото на Аллах не говори директно за вино, макар коментаторската традиция изрично да уточнява, че именно то е темата на по-горните знамения. Интересен нюанс въвежда откровението чрез уточнението, че на правоверните „ще им се поднесе запечатано, пребистро питие“ с ухание на мускус, идващо от извора Тасним (83:25–28). Питието в случая е особен вид небесно вино, за което Коранът употребява необичайния термин рахик, за разлика от разпространения иначе хамр. Отделен, но свързан нюанс, е този за употребата на парфюми в отвъдното покрай одеждите и украшенията на праведните, техните ястия и питиета. 

Добре де, сега ще се отклоним още малко, за да ви вменя ход на мислите и ви изпреваря, като попитам:

А къде са девиците?

Онези, 72 на брой, с които мюсюлманският Рай е предимно известен в популярната култура – т.нар. хурии. Ето ги и тях, макар и неуточнено колко: „красавици с големи очи“ (Коран 44:54), „жени с целомъдрен поглед, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин“ (55:56), „хубавици, пазени в шатри“ (55:72), „хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ (56:22–23), несъмнено отредени за богобоязливите в „градини и лозя, и с напъпили гърди девствени връстнички, и пълни стакани“ (Коран 78:32–34). Но колкото и да е изкушаващо, нека оставим тази отвъдна пикантерия за момент настрани – въпреки че не е съвсем почтено спрямо мюсюлманското Писание и Предание, доколкото хуриите често вървят с темата на настоящото ни разсъждение! – и да се върнем към храната и питието.

Да не си мислите, че храна в отвъдното има само за добрите. Има и за лошите, но служи за назидание и вечно мъчение.

Малко като израза на баща ми „Ще изядеш шамара!“. Ял съм го в тукашния свят – кога щедро, кога пестеливо. Само че шамарът в исляма има отвъдни кулинарни измерения и слиза в стомаха ти като адски огън, по-лош от люта чушка, сорт „Каролина Рийпър“, на прах. Апропо, водата в Ада не служи за утоляване на жаждата. Там тя е инструмент за вечно въздаяние, грешниците в Огъня вкусват „вряща вода и гной“ (38:57). Терминът за този вид вода не е обичайното арабско ма’ – онова, което тече в райските реки, а хамим – вряща течност, „която разкъсва червата“ (47:15).

Листата с напитките за грешниците се отличава с известно разнообразие – освен кипналата вода има и „гнойна вода“ (14:16), „кръв и гной“ (69:36). Това получават те, когато викат към обитателите на Рая и молят за водата или препитанието от Аллах (7:50), а като „викнат за помощ, ще им се помогне с вода като разтопен метал, която изпича лицата“ (18:29) и „кипящ извор да пият“ (88:5).

Но центърът на адското наказание е дървото Закум (аз-Заккум),

злокобната антитеза на дърветата в райската градина и на „дървото на вечността“ (20:120) от изначалната обител на Адам и Ева. На български баба ми казваше „зокум“ на олеандъра (Nerium oleander), от който гледахме няколко храста вкъщи – в тенекии от сирене. Но в кораничния контекст винаги съм си представял въпросното дърво като уродлив, мъчителен и древен аналог на Дървото на болката от „Хиперион“, друга моя любима фантастика на Дан Симънс. Споменато е пряко поне на три места в Корана, а на едно място се говори за „прокълнатото дърво“, сторено за изпитание (17:60). Заблудените, отричащите, казва самият Аллах, ще ядат от него, ще си пълнят от него стомасите и ще пият след това от врящата вода (56:52), защото е дърво, изникващо от дъното на Ада. Плодовете му са като главите на сатаните, от които ядат грешниците, и го примесват с питие от врящата вода (37:63–67). То е храната на всеки грешник, подобна на разтопен метал, кипящ в стомасите (44:44–46).

А това дотук е просто кратка разходка из Корана… Никак не е зле откъм бюлюк (от тур. изобилие), както казваше баба ми. В юдейския Танах, еврейската Библия, тоест онова, което християните наричат Стар завет, че и в християнския Нов завет липсват подобни плътни описания на отвъдното, нали?

А пък аз обичам да казвам, че има религиозни доктрини и традиции, породени от много по-оскъдни основания в дадено Писание. Кораничният текст от VII век колкото завещава на мюсюлманската общност (умма) отговори, толкова отваря пространство за множество въпроси, все важни. Ето, например аз, напълно пристрастно, веднага се запитвам: щом има плодове и меса, „каквито пожелаят“, може ли да си поръчам в отвъдния ресторант сочна свинска вратна пържола? Защото все пак, ако в оня свят има вино, от „което не боли глава“, защо любимото ми барбекю да попада под несправедливите удари на шариата и да остане харам? Или какво точно е птичето месо – знаем, че според някои предания от Пророка в Рая има зелени птици, в чиито гуши и вътрешности се помещават душите на мъчениците (ед.ч. шахид, мн.ч. шухада’) в междинното състояние (барзах) между смъртта на индивида и Съдния ден. Дали тези птици, които, след като вече не са нужни като преносители на душата на шахида, се използват за храната, спомената в Корана? Какви точно са реките на Рая, имат ли си имена, къде текат, защо се говори, че са „под градините“?

Или пък друга тема – не води ли цялото това обилно ядене и пиене до някаква отделителна дейност при обитателите на отвъдното? Следователно да очакваме ли нещо като небесни тоалетни? Ако отвъдното в добрата му част е парк, може ли да предположим, че подобно на Версай от XVII–XVIII век, неговите жители се крият по кьошетата на живия плет, за да откликнат на повика на природата – каквото и да означава „природа“ там? А ако надзърнем към дъното на Ада, как ли точно изглежда дървото Закум? Какви са тези плодове като глави на дяволи, големи ли са, малки ли са, черни ли са, бели ли са, много ли са, как са овесени, какво се случва с грешниците, когато посегнат към тях, та вътрешностите им биват прогорени от разтопен метал? Що за метал е това? Ами докато праведните се отдават на ядене, пиене и разкош в небесния пир, каква е ролята на „хуриите“? И в крайна сметка,

ако не ни харесва плътската конкретика на разказа, възможно ли е напълно да го алегоризираме и така да избегнем обвиненията в прекомерен чувствен буквализъм?

Та нали например виното в старата мюсюлманска мистична поезия на суфите се превръща в символ на опиянението от единението с Всевишния и Неговата любов. Защо да не може да направим същото с всичко останало? Само че преди да го направим според нашето собствено хрумване, е добре да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva-produlzhenie/

<< Към първа част

Флуидността, липсата на контрол, рисковете за спазването на свещения закон и твърде модерните подходи към запознанствата предизвикват предпазливи, разнородни, да не кажа негативни реакции сред традиционните религиозни учени.

Най-популярните платформи най-често са порицавани, че дори и забранявани. През 2020 г. Пакистан забрани редица приложения с такъв характер, включително Tinder и Grindr (обслужващо предимно ЛГБТК общността), тъй като те разпространявали „неморално съдържание“. На това ръководството на Grindr реагира с „дълбоко разочарование“. Показателно, използването на Tinder е ограничено в ОАЕ, а ограниченията могат да се заобиколят чрез подходяща виртуална частна мрежа (VPN). Подобна е ситуацията и в Иран.

Но „халалните“ приложения не са забранени и се радват на успех в страните с мюсюлманско мнозинство. Дори имат потенциала, ако четем The Times of India, да изместят традиционни пакистански практики, като „лелите сватовници“ („ришта лели“), които способстват за уреждане на бракове. Това не възпира религиозните авторитети да проблематизират въпроса.

В по-отворения и приемащ спектър са мнения като тези на д-р Шабир Али, който води канадското предаване „Да оставим Корана да говори“ (Let the Quran Speak) под формата на въпроси и отговори – нещо като юдейските или католическите responsa, само че в телевизионен вид. Новите технологии са позволени, доколкото способстват да се изпълнява заръката на самия Пророк, а тя гласи, че

има четири неща, заради които човек се жени. Първото е красотата. Второто е богатството. Третото е социалният престиж и произход. И четвъртото е религията.

Има сайтове, фокусирани върху това – да привличат потребители, желаещи да бъдат добри мюсюлмани и съответно да намерят подобни за връзка, с които да се развиват „в по-ислямска посока“ и в крайна сметка да стигнат до Рая (Джанна) и отвъдното. И ако тази препоръка се изпълни, пък било то и чрез новите дигитални медии, няма нищо лошо, всичко е наред.

Не мисли така обаче един от повелителите на дигиталния ислям – Мухаммад Салих ал-Мунаджжид. Още през 2006 г. в спонсорирания от него сайт за фетви се появява запитване: „Студент съм във френски университет, от алжирски произход. Нямам семейство и искам да се оженя. Позволено ли ми е да използвам интернет и сайтове за бракове, за да се оженя? Моля, отбележете, че в тези сайтове има сестри салафитки.“ А салафитският ислям, както знаем, се слави с пословична консервативност и фундаменталистки тежнения. Това придава известна легитимност на въпроса, нали?

Ал-Мунаджжид и неговият екип не харесват това. Отговорът дава и набор от изисквания, които правят една онлайн услуга (в случая уебсайт) халална. Само тогава може да ги използваш. А тези условия са формулирани така: не бива да се показват снимки на жените; на ухажора е позволено да ги гледа само след като е решил да се ожени за тях. Не бива да съдържат и описание на жените, толкова детайлно, че като го прочетеш, все едно си ги видял. Защото самият Пророк е казал в достоверния сборник на Ал-Бухари от IX век, че

никоя жена не бива да описва друга жена на нейния съпруг така, че все едно той я вижда.

Не бива да се позволява и каквато и да е кореспонденция между двата пола, защото това води до злини и просто до забавление. По-скоро администраторите на сайта следва първо да проверят кой е ухажорът, и да го свържат с настойника (уали) на жената. Съветът към студента е най-напред да потърси съдействието на семейството, приятели и реални мюсюлмански центрове, което се смята за по-безопасно от интернет. И накрая се изтъкват условията за признаване на един брак – от съществено значение е да се придобие съгласието на настойника, защото без него бракът е невалиден.

През 2006 г. шейхът е безмилостен. Оттогава много вода е изтекла, появили са се приложенията, за които вече говорихме, а и част от тях интегрират някои от неговите категорични уговорки: скриване на снимката на потребителя, получаване на съгласие на настойника, наблюдение на чатове и разговори. Дяволът (Шейтан, Иблис) обаче е в детайлите и не съм убеден, че приложения, разработени във Великобритания или САЩ, преодоляват високата летва, вдигната от намиращия се в Саудитска Арабия богослов. 

В друг агрегатор на фетви 32-годишна жена задава въпроса дали е позволено на мюсюлманите да използват приложения като Muzzmatch (очевидно, преди да стане Muzz) или Minder (явно преди да се превърне в Salams). Защото семейството ѝ е от Египет, но тя самата живее в Канада. По време на пандемията това се превръща в единствения начин да се общува с хора. Нещо повече, дали може жената да се среща с ухажори на публични места сама, или трябва задължително да бъде придружавана от някого? И също има ли ограничение колко пъти може да го прави, преди да вземе решение?

Очевидно доста сложен въпрос, съставен от множество компоненти. А отговорът се предоставя от богословка, което само по себе си е забележително – обикновено порталите от фетви се движат от мъже. И за мое неудоволствие, е донякъде постен и се фокусира предимно върху срещите с потенциални кандидати, не толкова върху приложенията или сайтовете. Последните е позволено да се използват, но с разбиране за възможните негативни аспекти. Профилът на човека отсреща може да е подлъгващ или фалшив и има риск да си изгубиш времето. Същото важи и за обмяната на снимки между двамата, като жената трябва да внимава да не разкрива нищо, освен ръцете и лицето си.

Отсъствието на родителите също е риск и неконтролираните чатове могат да подхлъзнат човек да постъпи в разрез с шариата. Що се отнася до срещи на обществени места, позволени са, ала не и без придружител – приятел или друга двойка, дори религиозно лице (имам) или по-възрастен познат. Също е препоръчително да се получи позволението на родителите. А иначе няма ограничение колко пъти може да се провеждат такива срещи, докато се вземе финално решение.

Някои от най-любопитните запитвания откриваме в портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения (аукаф, вакъфи) и ислямските въпроси. Сложността на полето личи в няколко от тях.

„Жена на 41-годишна възраст съм – започва едното. – Никога не съм имала брак, стоя си вкъщи, имам първи клас от гимназията, не завърших образованието си, не съм социална, много се срамувам и не работя. Никога не съм работила в живота си, излизам от вкъщи само при належаща нужда. Регистрирах се в сайт за запознанства на име „Мауадда“.“ Най-вероятно става дума за този. Жената е регистрирана в сайта около година и половина. Там се запознава с много мъже и дава обет да се ожени. После обаче се допитва до един религиозен учен. Той ѝ дава обичайния отговор: ако сайтът е халал, може да го използва, но най-сигурно е, съветва я, да страни от такива платформи. Защото около тях витаят множество съмнения. Тогава жената изтрива профила си. След няколко дни обаче подновява регистрацията си заради възрастта си и многото контакти, които е създала там. Намерила е друга фетва, от друг богослов, която ѝ позволява да има профил в такива сайтове. Затова и се връща.

Дали е извършила грях, задето се е вслушала в мнението не на първия, а на втория религиозен авторитет? Предвид че целта на участието ѝ там е единствено да срещне мъж ерген, разведен или вдовец с осиротели деца, за да сключи брак. Позволено ли е да се използват подобни услуги, какво е мнението на богословите? Още повече че там се е запознала с 52-годишен мъж, болен от псориазис, който също не работи, в сайта е от 2009 г. (фетвата е от 2013 г.) и желае от съжаление да се омъжи за него, при все че би нарушила обещанието си пред Аллах да не използва такива услуги.

На такова разгърнато питане бих очаквал също толкова разгърнат отговор, който засяга всички тематични нишки. И той върви така.

На първо място, не е прегрешение да се използват такива платформи с цел брак, ако те са изградени според регулацията на шариата, ако на тези, които ги поддържат, може да се има доверие и ако упражняват съвестно контрол върху рисковете от нарушаване на религиозните повели. По този повод имало вече фетва.

На второ място, съществува много интересен коментар относно отношението към религиозния авторитет. Няма лошо да се избира между мненията на различни мюфтии. Само обаче при условие че не се търси нарочно одобрение за дадено рисково поведение. И затова вече са издавали фетви. А нарушаването на обещанието следва да се изкупи, тъй като се води нарушаване на клетва (каффарат йамин). Става дума за специално обезщетение, което приема формата на нахранване на бедни, обличане на хора в нужда, освобождаване на вярващ роб или пост в продължение на три дни. Но това обезщетение не се дължи, в случай че клетвата пред Аллах да не се посещава сайтът е била направена от страх, че е грях, а впоследствие се е оказало позволено.

И накрая, женитбата чрез запознанства онлайн съвсем не е лишена от рискове, особено ако една жена не е способна да прецени реално качествата и истинския характер на кандидата, както и дали е искрено вярващ и морален. Затова и се препоръчва първо да се търси съпруг по друг начин. А ако е невъзможно (очевидно питащата обрисува такава ситуация), тогава жената да го проучи много внимателно (важи и в случая за болния от псориазис мъж). Псориазисът е незаразна болест според специалистите. И ако се установи, че човекът е благочестив, вярващ и морален, няма лошо да му се предложи брак. Разбира се, накрая винаги Аллах знае най-добре.

От съвсем друга перспектива изхожда запитване за дигитална развойна дейност. Позволено ли е на програмист да пише код за сайт за срещи и запознанства (като Hi5), ако е известно, че платформата не се фокусира само върху женитби, ами и върху отворени запознанства, връзки и приятелства. „Моля, отговорете бързо!“ Отговорът е кратък и ясен, всеки може да се досети. Не е позволено. Защото подобен тип запознанства между половете отварят вратата към поквара, както е всеизвестно. И всяка подобна дейност е грях (харам), както е грях и да бъде способствана, по думите на Всевишния: „И си помагайте един другиму в праведността и богобоязливостта, а не си помагайте в греха и враждебността!“ (Коран 5:2).

Програмирането е горещ картоф и тук. „Работя като програмист на свободна практика. Получих заявка от украинец, който поиска от мен да модифицирам кода на негов сайт, засягащ начините на плащане“. Обаче този сайт е чужд сайт за запознанства между мъже и жени, няма превод на арабски език. Това грях ли е? Като се знае, че ще модифицира само техническата част за методите на заплащане. Защото „парите ми трябват, но не съм в отчаяна нужда“.

Ходим по тънък лед. Защото, отговорът гласи: сайтовете са два вида – възбранени и позволени. Възбранени са тези, които насърчават неблагочестиво поведение, като обмяна на греховни снимки, греховна любов и греховни думи. Общите сайтове и приложения са приемливи само ако се използват в съответствие с шариата. Очевидно е, че сайтът е от първия тип. Затова е греховно дори и само да се модифицира частта за онлайн плащания, тъй като това е съучастие във възбранени дейности. А иначе, питащият да не мисли за пари, защото е казано: „За онзи, който се бои от Аллах, Той сторва изход, и ще му даде препитание оттам, откъдето не е предполагал“ (Коран 65:2–3).

Строгостта на религиозния закон се стоварва и върху 21-годишен младеж, който живее в „Северна Палестина, окупирана от Израел“, в село с мюсюлманско население. Всички наоколо са „юдеи“ (йахуд), а най-близкото арабско място е на 30 минути път. На повечето работни места жените носят скандални, къси, разкриващи дрехи. Има и алкохол. За голямо съжаление, „грехът (харам) е по-леснодостъпен от позволеното (халал)“.

Преди три години въпросният младеж се запознава онлайн с момиче, което живее на час и половина път от него. Виждали са се дистанционно за броени минути, говорили са си възпитано и с уважение, дори и за миг не са се отклонили от добрия тон. От година и половина той възнамерява да ѝ предложи годеж и брак, но материалното му положение „е средна работа“, има много проблеми с правителствените регулации, разрешителни за строеж, заради което и е възпрепятстван да ѝ предложи. А и при тези условия и двете семейства не биха били съгласни. Още по-лошо, всеки месец някой предлага на девойката, а тя отказва, без да разкрива истинската причина, а именно връзката ѝ с младежа. Затова и тя, и той ден и нощ отправят молитви към Аллах да се съберат, въпреки че понякога с месеци не си говорят. Притеснението му е, че ако спрат да си говорят въобще, преди той да ѝ предложи, тя ще приеме предложение от някой друг. Затова и има нужда от отговор в тази трудна ситуация, която засяга и много мюсюлмански младежи, живеещи отвъд зелената линия, в израелската част. А тази линия е границата, която разделя територията на днешен Израел от Западния бряг и е установена през 1949 г. след Арабско-израелската война през 1948 г.

Отговорът на богословите под егидата на катарското министерство не е особено окуражителен. Обръщат внимание, че запознанствата между младежи и девойки чрез интернет и други подобни средства, дори и с цел брак, отваря вратата към „зло и развала“, затова човек трябва да бъде особено предпазлив. В случая тези отношения трябва да бъдат прекъснати. Не е позволено да се удължават под претекст страх от загуба на възможността за брак. По-скоро трябва, докато все още е неспособен да отправи реално предложение, да се заеме здраво с онова, което ще го обогати откъм вярата и благата на тукашния свят, докато не стане способен да предложи брак.

Има и компромисен вариант – да предложи на нейните настойници годеж сега, с уговорката тя да изчака, докато младежът не стане финансово способен. Ала при всички случаи не се позволява тази връзка да продължи така – по телефон и интернет, – докато няма договор по условията на шариата. Защото който остави нещо заради Аллах, Аллах ще му въздаде нещо по-добро. В крайна сметка мюсюлманите трябва да се грижат, на първо място, за интегритета на вярата си и да странят от местата на съблазън.

„Дигитализацията на любовта“, ако трябва да заема термина от едноименната книга на Ния Нейкова от 2025 г., придобива изключителна и особена динамика в глобалната умма. Връщайки се към началото на този текст, подръпването на шариатската нишка разплита използването на дигитални технологии за религиозни цели, отношенията между половете, семейните отношения, религиозния авторитет, политическия и обществения контекст, начина на вземане на решения според принадлежността към отделни религиозни и правни школи, глобализацията… А най-сигурният начин да избегнеш религиозните рискове от използването на приложенията за запознанства се оказва пословичният шеговит съвет от специалистите по киберсигурност. В случай че те е страх от онлайн заплахи, изключи достъпа си до мрежова връзка, респективно – до платформи с романтично-розов оттенък. Не че това решава всичките ти проблеми, но елиминира голяма част от информационния харам.

При условие че смятате използването на такива приложения за неизбежно обаче, мога само да заключа като един мюфтия под прикритие: Аллах знае най-добре!

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva/

Ще започнем с по-скучната част, която често цитирам. Да разлистим въведението на ориенталиста Ноел Коулсън в мюсюлманското право – много полезен и информативен наръчник от 1964 г. Там той изброява няколко класически метафори за разнообразието и единството на мюсюлманския религиозен закон. Различни начини, по които традицията гледа на самата себе си. Дърво, чиито клони излизат от един ствол и корени. Море, което се образува от водите на различни реки. Различни дупки на една и съща риболовна мрежа. Все сравнения, които илюстрират принципа за различията или разнообразието (ихтилаф) в правото¹. От тях обаче любима ми е метафората за отделните нишки, които изтъкават една дреха. Защото тя обрисува не само пъстротата, но и взаимовръзката между идейните потоци в традицията, които покриват неподозирани тематични области. Ако трябва да надградим метафората,

религиозното право прилича и на килим. Като дръпнеш някоя нишка, не знаеш точно коя част от изображението може да се разплете.

Също като метафората с пеперудата. Размахал Аллах крилата на регулаторната пеперуда в Корана през VII век – и ето, в днешен Иран налагат смъртно наказание за богохулство, изнасилване, прелюбодеяние, хомосексуализъм, убийство, притежание и трафик на наркотици, „развала по земята“, метеж и прочее в заетата от шариата рамка за наказания за углавни престъпления (худуд).

Така е, шариатският килим съдържа всякакви сюжети. Не само романтични и декоративни. И не прилича на персийски килим с растителни орнаменти и цветчета като тези от колекцията на „Метрополитън“. По-скоро наподобява (да насилим още повече текстилната метафора) гоблена от Байо. Пак е средновековен артефакт (от ХI столетие след Христа), само че от Западна Европа. На него хората правят всякакви неща. Садят, орат, ловуват, гребат, строят. Понякога се колят, тъй като основният сюжет на гоблена е норманското нашествие в Англия.

Такива са и нишките в шариатския вътък. Четеш хадиси за края на света от IX век и се приземяваш в Рака, Сирия, при Абу Бакр ал-Багдади от ИДИЛ през XXI век. Подхващаш истории за живота на Пророка и неговия отказ да отслужи молитва за починал съратник – натъкваш се на основанията за популярен днес метод за трансфер (хауала) на пари в исляма. Подръпваш косъм от брадата на Пророка и стигаш до средновековното схващане за „инстинкта“ и „ума“ при Ибн ал-Джаузи от XII столетие. Попадаш на сънищата в дневника на Бен Ладен и научаваш за съновника на Ибн Сирин от VIII век. Четеш стари трактати за образованието, където учениците биват дисциплинирани чрез чепик, и се завихряш в истории за налъма на самия Пратеник на Аллах. Търсиш стари съчинения по арабска калиграфия и научаваш, че Аллах дава персийския шрифт на неговия създател Мир Али ат-Табризи чрез движенията на патицата. Интересуваш се защо прасето е възбранено в Корана и Сунната, и откриваш апокрифната история за появата на зурлестото по време на потопа и Нух/Ной от Библията. Проследяването на тези пътечки може да отдадете на невъздържано въображение и липса на асоциативна дисциплина. А пък аз ще ви отвърна с клиширания отговор на инфлуенсър и корпоративен коуч, че „трябва да умеем да свързваме точките“.

И сега е същото. Чета за онлайн общности и джихад в „Хаштаг ислям“ на моя познат Гари Бунт. Нали обаче не си мислите, че мюсюлманските виртуални общности се занимават само с киберджихад в конфликтни зони. Има всякакви виртуални общности, съставящи онова, което Гари нарича „киберислямски среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE). Ето, преди около двайсет години, далеч преди социалните мрежи да станат популярни, в епохата на ретро онлайн форумите, авторът на този текст участваше в дигитална общност на арабски калиграфи от Саудитска Арабия. Бяха много уважителни въпреки потребителското ми име Ад-Дахил (Натрапника). „Нищо че си християнин, и ти може да се занимаваш с калиграфия, нали сте от Хората на Писанието.“ Този опит за приобщаване, разбира се, минаваше през избирателно позоваване на Корана и на пасажите, в които се говори положително за юдеите и християните като притежатели на китаб, Писание (например 3:113 или 3:199) – да не си мислите, че е признак на някакъв секуларен либерализъм и толерантност по смисъла на „Писмо за толерантността“ на Джон Лок от XVII век.

А тук, в книгата на Гари, се натъквам на кратък откъс за уебсайтовете и приложенията за запознанства за мюсюлмани. Връзките между исляма, въпросите за пола и сексуалността са основна част от дискусиите относно религиозния авторитет онлайн. Онлайн се конструират различни типове взаимоотношения, но също могат и да бъдат разрушени. Браковете и връзките, изградени чрез онлайн инструменти, са важен компонент от живота на общностите и като такъв могат да представляват комерсиален интерес.

Още през 2014 г. сайтът SingleMuslim твърди, че има над един милион потребители и способства за четири брака на ден².

Този тип виртуални общности и инструменти имат далеч по-проблематичен потенциал от похвалната в мюсюлманската традиция арабска калиграфия, от кулинарните групи, обществата за изучаване на хадиси или за споделяне на снимки от поклонението (хадж) в Мека и Медина. Защото отношенията между половете преди и след брака сред мюсюлманите са тема твърде чувствителна, която подлежи на обширна регулация в свещения закон. Има много червени линии. Пресичането им може да ти навлече беля, включително и телесен зулум, като пребиване с камъни в страни, където законодателството е основано на шариата или социалната практика е структурирана по традиционен начин.

Но каква ли би била повелята на Аллах, „Вечноживия, Неизменния“, Когото „не Го обзема нито дрямка, нито сън“ (Коран 2:255)? Защото, да не се лъжем, целта на свещения закон е да приведе практиката на мюсюлманската общност (умма) в съответствие с божествената воля, изразена в Корана и Сунната. А и според известното предание от Пророка „религиозните учени (улама) са наследниците на пророците“. Тоест волята на Всевишния се изявява през устата на шейховете.

Бързо прекосяване на дигиталната агора разкрива любопитни детайли. Изграденото по модела на Tinder приложение отпреди години се казваше Minder. Не, това не е по аналогия на българското разговорно „телевизор-мелевизор“, „диван-миван“, а просто Tinder за мюсюлмани. Сега обаче се е преименувало на Salams, тоест „поздрави“. Впрочем от 2023 г. приложението се притежава от същата компания, която прави и Tinder – Match Group. Това пък предизвиква критики сред някои мюсюлмански общности с обвинения, че компанията е произраелска и „ционистите са превзели приложението Salams.

Salams се рекламира като приложение за мюсюлмански запознанства, приятели и общуване с около 4 млн. потребители мюсюлмани по света, „помогнало на над 460 000 мюсюлмански двойки и приятели, слава на Аллах!“. Интерфейсът е изграден на принципа на Tinder и цели да те „мачне“, тоест да ти намери съответстващи на твоя профил и интереси потребители.

Хасан, 34 годишен, се намира в Лондон, идва от Пакистан и е лекар. Търси женски профили, подобни на неговия. Приложението поддържа чат, аудио- и видеоразговори. Насърчават се реални снимки, а платформата ти предлага и аналитична информация: профилът ти е най-популярен в Лондон например; 51 човека са плъзнали надясно, тоест сметнали са те за подходящ; средната възраст на тези, които са те харесали, е 31 години, а качествата им са „амбициозен“, „кафеен сноб“, „обича природата“, „нощна птица“. Налице са и различни абонаментни планове. 

Muzz е друго подобно приложение, преди известно като Muzzmatch. Разработено е от бивш служител на Morgan Stanley, който се самообучава да програмира. Отново заглавието е ясно – помагаме на мюсюлманите да си намерят половинката. Вече от доста време е на пазара (от 2015 г.), има над 16 млн. потребители, а броят на браковете, които компанията твърди, че са се осъществили чрез него, е дори по-висок, отколкото на Salams – около 600 000 към момента на писането на този текст. Това го прави най-популярното приложение за тази цел – не само във Великобритания, но и в глобален план. Откровено се рекламира като „Там, където мюсюлманите се женят“.

Платформата предлага допълнителна сигурност, като първоначално замъглява снимките и изисква верификация чрез документ за самоличност. Интересно е, че има възможност да покажете колко са сериозни брачните ви намерения: например от момента на намиране на подходящ партньор колко време минава в чат, запознаване със семейството и накрая – сключване на самия брак. Предвидена е и функция, при която се самооценявате колко сте религиозен, колко често се молите, носите ли хиджаб, пушите ли, пиете ли. И още нещо – имате възможност да добавите „настойник“ (уали) като трето лице към комуникацията с партньора.

За Muslima, друго приложение с доста ясно заглавие („мюсюлманка“), се твърди, че има 7,5 млн. потребители от САЩ, Европа, Азия, Близкия изток и „много други страни“. „Срещнете се с необвързани мюсюлмани, готови за никах (брак)!“, стои като техен лозунг. И тук имаме сортиране по профили – пол, възраст, местоположение, външен вид, начин на живот (каквото и да значи това), „културни ценности“. И накрая, за любителите на ориенталски сладкиши като мен – за жалост, няма приложение за запознанства с името кюнефе, към което съм пристрастен, но пък има Baklava. „Първото и единствено приложение за арабски връзки“ е създадено от Лейла Мухайзен, отраснала в Ливан, но живееща в Лос Анджелис. През 2020 г. тя стартира този донякъде захаросан проект, който предлага одобрени от родителите партньори, както и възможността да те свържат с хора от твой тип, „такива, които те разбират и ти поръчват допълнителен чеснов сос към шауармата (дюнера, по нашенски) още преди да си го поискал“.

Дотук изредих големите играчи, както и един, към чието име имам пристрастие.

Но да не си мислите, че пазарът е толкова свит и монополизиран? Изборът е богат. Ето го например AlKhattaba – името му идва от стария обичай на сватовничеството и традиционната институция на сватовницата (хатиба), която явно иска да замести. Или пък SingleMuslim, ArabLounge, Pure Matrimony, че и Nikah.com. Да не забравяме, че и общите платформи за запознанства и общуване като вече споменатия Tinder, но и групи в други популярни социални мрежи могат да бъдат използвани за целта. Тази част от виртуалното пространство обаче е откровено нерегулирана и там, както казват средновековните западни картографи, когато очертават границите на познатия свят, „има [нехалални] дракони“ (hic sunt dracones), тоест човек много лесно може да стъпи накриво.

Стои обаче отворен въпросът за религиозния авторитет и изискванията.

Като част от стандартните модели на разпространение на приложения за съответните платформи (например Google Play Store за Android), добрите практики на ИТ индустрията и регулаторната рамка, откъм техническа гледна точка такива приложения трябва да отговарят например на стандарти за информационната сигурност и обслужване. Криптиране на комуникацията, начини на автентификация на потребителите, достъп до съдържание на локалното устройство, съхраняване, обработване и опазване на личните данни, сигурност на плащанията при закупуване на различни нива на абонамент, техническа поддръжка и пр. Цялата техническа досада, отнасяща се за всички съвременни платформи, с които сте свикнали в ежедневието си, е валидна и тук.

Този елемент не е толкова интересен, колкото другият –

как се гарантира, че приложенията и съответно услугата, която предлагат, са халал?

С други думи, кой оценява и легитимира тази ИТ услуга със съответните ѝ компоненти и изисквания и как се подсигурява, че в нейния дизайн са вградени изискванията на шариата? Тук случаят е много различен от сертифицирането на храни като халал, тоест позволени по шариата, където има централни агенции и организации. Това не е месарница или хранителен магазин на Женския пазар в София; хранителен продукт за износ към арабския свят; шоколад, на който пише на арабски например „не съдържа свински продукти“; или цяло охладено пиле с етикет „халал“.

Не съществува практиката независим авторитет да консултира, инспектира и в крайна сметка да удостоверява съответствие с религиозната норма в този тип решения. Има такива услуги, но те покриват предимно ИТ продукти за финансови технологии, доколкото шариатът има строги регулации и към това. Например изисквания за дигитални решения, които извършват транзакции по системата SWIFT и са изрядни от гледна точка на ислямските регулации (SWIFT Certified Application – Islamic Finance Criteria). Начинът, по който изискванията на свещения закон са интерпретирани и вградени във функционалността на приложението за запознанства, зависи от преценката на екипите по бизнес и техническа развойна дейност и остава скрит за нас.

Естествено, съответствена на шариата е заявената цел, която обуславя и отделни функционалности. Приложенията са ясно определени като платформи за приятелство с цел брак в спазване на религиозните принципи. Оттук и елементи като възможностите за замъгляване на снимките в началото и тяхното откриване само при наличие на сериозен интерес. Или посочване на времевата рамка на едни отношения в приложението, която се увенчава със сключване на брак по шариата. Филтрирането по религиозни интереси и степен на отдаденост на религията. Или нещо друго типично за мюсюлманския аналогов „мачмейкинг“ от времето преди дигиталните платформи – възможност за получаване на одобрението на родителите или надзора на трето лице по време на целия комуникационен процес.

Разчита се и на консенсуса на потребителите, които да припознаят в електронните платформи изпълнение на определена тяхна нужда в съответствие с шариата. Което впрочем е вековен механизъм при изграждането на религиозния авторитет сред мюсюлманите. Това се вижда например при издаването на решения на определени религиозни въпроси (фатауа, фетви). При тях също мюсюлманите са свободни да отидат при когото припознават като авторитет, тоест най-добре отговарящ на техните нужди.

Метафората за религиозния пазар е валидна и при използваните приложения за запознанства. Придържането към шариата е ангажимент на самия потребител, само частично способстван от съобразени с повелята на Аллах технически функционалности, ако въобще такива съществуват в използваната платформа (защото може да е отворена за всички социална мрежа например). Халалността е в окото на халалстващия. Но е и отговорност на всеки, ако трябва да перифразирам корпоративния лозунг относно информационната сигурност или качеството.

Всички тези приложения, разбира се, са златна мина за събиране на данни и анализ на потребителската популация.

Muzz периодично публикува свой собствен доклад относно тенденциите при мюсюлманските запознанства и бракове. В този от 2023 г. откриваме най-халалните държави по класификацията на самото приложение – колко често мюсюлманите се молят, ядат или пият халални продукти или пушат. Така Кения заема първо място с 98% потребители с халално поведение, следвана от Индонезия (96,7%), Нигерия (96,4%), Малайзия (96,2%) и Великобритания (95,8%). На дъното на най-нехалалните страни са Тунис (с 80,3% халални потребители), следвани надолу от Ирак, Йордания, Австрия и Бахрейн. „Изненадващо е – заключават авторите на доклада, – че четирите от петте най-нехалални държави са такива с мюсюлманско мнозинство.“ Разсъжденията относно причините за това оставям на вас.

Около 57 на сто от жените, потребителки на Muzz в глобален план, носят хиджаб, абая или никаб – варианти на покривало за главата. Също в глобален план тенденцията на сключване на бракове със съдействието на платформата върви стръмно нагоре – всеки ден се отчитат средно 380 брака, като челното място се заема от френски мюсюлмани. Средно на мъжете отнема 4,9 месеца да открият съпруга, докато при жените периодът е малко по-дълъг – 5,4 месеца. А най-бързо сключеният брак след „мачване“ е три часа! 22 процента от потребителите в момента на присъединяване към Muzz са имали предишен брак – разведени, разделени, бракът е анулиран или са овдовели. Годината е обявена за „Година на ниския мюсюлмански цар“, защото мъже, по-ниски от 183 см, не получавали твърде много шансове в други приложения. Дали това е така с мюсюлманските мъже? Явно не.

88% процента от жените в това приложение твърдят, че биха сключили брак с мъже, по-ниски от 183 см. Най-ниската медиана откъм очаквана височина е определена от пакистанските жени – 175 см. А най-високи – в буквалния смисъл! – са очакванията на саудитките. Цели 180 см. (Не ми се мисли какви други мерки биха могли да се събират от този тип софтуер!)

Етническата картина на така изградените връзки също е любопитна. Половината от тях са между различни етноси. „Събираме уммата в едно!“, гласи лозунгът. В Австралия и ОАЕ три от четири връзки са междуетнически. Най-нисък е процентът в Саудитска Арабия, Египет, Нигерия и Сингапур (много под 1%). За жалост, не откривам доклад за 2024 г. (така или иначе, за този от 2025 г. изглежда твърде рано), а би било любопитно дали е настъпила драстична промяна.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/dulgite-traditsii-na-dobre-poddurzhanata-brada-v-myusyulmanskiya-svyat-produlzhenie/

<< Към първа част

Да се върнем към историческия фундамент на брадата. Към нейния корен (асл, откъдето и идва нашенското аслъ!), там, където се крият доктринално-езиковите ѝ фоликули.

Старите арабски речници, да вземем, примерно, най-известния – „Езикът на арабите“ (Лисан ал-‘араб) на Ибн Манзур от XIII век, отделят доволно внимание на терминологията на брадата. На арабски е лихйа, споделя един корен с други думи, обозначаващи също и „кора“ (включително мозъчна), „обвивка“. И много ясно обозначава какво е брадата – събирателното за растящите косми по двете бузи и брадичката. Това си е стандартното определение, което устойчиво възпроизвеждат древните авторитети, понякога добавят и ограничителната линия откъм ухото (‘изар), което условно може да преведем като „бакенбард“. 

По този повод интересно наблюдение прави един от авторите на съвременни трактати – някой си шейх Абу Абд Аллах Мухаммад във вече споменатото съчинение „Брадата в Писанието, Сунната и преданията на праведните предци на общността“¹. Ценно книжле от около сто и трийсет страници, доколкото обобщава много стари и известни авторитети. Естествено, не попадайте в плоския херменевтичен капан да си мислите, че такива съчинения са лишени от тълкувателен елемент само защото ви изглеждат като компилация от средновековни извори. Тълкувателният елемент начева още с подбора на кои точно извори ще се цитират.

Но констатацията по повод термина за „бакенбард“ (‘изар) си струва. За него, твърди авторът, можело да се каже, че богословите прависти са по-конкретни, дават по-ясни дефиниции, отколкото филолозите. Имаме храна за размисъл тук, доколкото филологията в един класически мюсюлюмански светоглед не съществува самоцелно, а обслужва стремежите на правистите и богословите да разберат свещените текстове като основа на нормотворчеството и регулацията на живота на общността. И така, богословието, правото и езикознанието вървят ръка за ръка. Та ако имаме общо понятие за „бакенбард“, ще е логично да имаме разсъждение къде точно започва и свършва той. Ето ви едно софистицирано описание от египетския богослов и юрист Ал-Калюби от XVII век:

Ако се пусне конец по права линия от най-горната част на ухото до най-високата част на челото, то онова, що е долепено до ухото и върви успоредно на страната на лицето, е ‘изар.²

Пробвах тази телесна картография вкъщи пред огледалото. Може да е заради формата на черепа ми, но ми се струва, че доста високо се отсича горната граница на тоя арабски бакенбард.

Има и обозначения за други части около брадата, например пространството под долната устна, където също растат косми. Тази част или вид брада се нарича ‘анфака, на английски познато като „душевна кръпка“ (soul patch), подобно на българската „козя брадичка“. Пак Ибн Манзур говори и за определения като „мъж, чиято брада е заела цялото му лице, освен малка част“. На арабски се наричал агарр, а пък аз веднага се сещам за футболиста Трифон Иванов, лека му пръст. Ибн Манзур изрично уточнява, че има и женски вариант на прилагателното „брадат“ (лихйан) – лихйана. Не знам защо го прави, но можете ли да избегнете асоциацията с брадатите женски джуджета от „Властелина на пръстените“ на Толкин?

От особена значимост е арабското определение касс, приложено към брада, и то не коя да е, а тази на самия Пророк. Защото е важно не само какво е казал в Сунната, а и как е изглеждал. Нали помните, че той е „прекрасен образец за вас“ (Коран 33:21)? Аз, ако съм мюсюлманин, ще се опитвам да му подражавам във всичко. И ето, разказва се за него, че брадата му можела да бъде описана с това прилагателно. А то, четем в речника на Ибн Манзур от тринайсетото столетие, си означава „гъст“ за телесна растителност, особено за брадата на Пророка. Но не просто гъста. Към това качество вървят и гъсти корени, плътни, не тънки косми, не твърде дълга, в същото време начупена. Добавете към това боядисана, редовно сресвана и поддържана – и получавате архетипните измерения на един истински пророчески груминг от пясъците на Арабия през VII век. Заслужава да бъде измежду достойните за възхищение характеристики на Мохамед.

Ненапразно „Кълна се в брадата на Пророка!“ е стандартно възклицание сред мюсюлманите,

забелязано още от самия Ричард Бъртън по време на поклонничеството му до Мека и Медина през XIX век. И с тази съвършена брада Пророкът съвършено се вписва в мюсюлманската профетология.

Ето, твърдят преданията, преди него пратениците на Аллах сред човечеството също са имали бради. Ибрахим (библ. Авраам) бил с бяла брада, а Иса (библ. Иисус) пък имал много черна лицева растителност. И в примера на самия Пророк с неговата гъста, но не прекомерно дълга брада, се крие ключът към язвителността на „неволниците“ от приказките от „Хиляда и една нощ“ към мъжете с твърде дълги бради. Същата подигравка откриваме и във възпитателната „Книга за глупците и невежите“ на друг мой любимец – историка, богослова и литератора Ибн ал-Джаузи от XII век. Подобно на „Скъперниците“ на по-ранния Ал-Джахиз, тук може да се заровим в истории за всякакви неразумни поведенчески модели. И сред тях значително място е отделено на невъздържано дългите бради.

Измежду знаците за глупостта, които не могат да бъдат сбъркани, пише той, е дължината на брадата.

Според самата Тора, Петокнижието Мойсеево (Таурат), твърди Ибн ал-Джаузи, брадата имала своите корени в мозъка, затова и който позволи на брадата му да порасте прекомерно, мозъкът му намалявал. Нещо като скачени съдове. Оттук и оглупяването. Мъдрите хора били казали, че „глупостта е тор за брадата“, а дългобрадият си е чисто кьосе откъм интелект.

Добре, а след като не върви нито с твърде дълга брада, нито съвсем без, колко е оптималното, се пита човек. Ибн ал-Джаузи е класик и по този въпрос. Златната среда е колкото една шепа или стиска. Представете си един юмрук дължина. Всичко над тази дължина си е чист минус за интелекта. Ако аз като един съвестен коментатор трябва да добавя допълнителен тълкувателен пласт, не е ли казал самият Аллах в Корана, че мюсюлманската общност е „общност по средата“ (Коран 2:143)? И тази среда може да се отнесе за всичко, като винаги ще се пита: средата между кои две крайности?

Най-голямото прегрешение на набедените глупци от разказа на Ибн ал-Джаузи, изглежда, се състои в тяхното отклонение от пророческия идеал. Затова и глупостта им се изразява не само и единствено в интелектуален дефицит, а в невъзможността да разпознаят и да изпълнят божествената повеля. А както знаем от пророческото предание, в човешката „природа“ (фитра) се включва подрязването на ноктите, подрязването на мустака и пускането на брадата. С други думи, ако трябва да препратим към началото на Аристотелевата „Метафизика“ и да го перифразираме, в природата на човека е не само стремежът към знание, но и подрязването на ноктите и пускането на брадата. Оттук следва и че колкото повече занемаряваш тези заповеди, толкова повече се отдалечаваш от истинската си същност и от целта на своето съществуване според Твореца. Ако трябва да зазвуча като съвременен корпоративен лайфкоуч, „спираш да бъдеш себе си“. Затова и в тази теологична парадигма бръсненето е напълно недопустимо.

Сега разбирате ли малко по-добре външността на талибаните и основанията на тяхната забрана върху бръснарските салони? Категорично се възбранява брадата да се премахва. Че и богословът от школата на маликитите Абу Умар ибн Абд ал-Барр от XI век не просто го обявява за греховно, ами и пояснява, че само женствените мъже със съмнителна сексуална идентичност (муханнасун) го правят. Брадата се възправя като неоспорим знак за разграничение между двата пола, като е греховно всяко уподобяване между тях. По силата на същата импликация се постановява и бръсненето на косми при жените, ако растат като брада или мустак. Защото универсалното богословско разбиране е, че при нежния пол това представлява недостатък, ущърбност (накс) или срам (‘иб). И там насоките са предимно по посока препоръчително бръснене (мустахабб). Защото така човек не извършва греховно вмешателство в творението на Всевишния Аллах, а напротив – утвърждава същностната направа на жената без брада, мустак или косми под долната устна. Даже някои богослови от школата на маликитите допълнително подсилват този принцип и постановяват, че ако на жената израсте брада, мустак или косми под долната устна, е направо задължително (уаджиб) да се обръсне.

За да не останем в заблуда, че консервативният поглед към брадата е потънал някъде в дебрите на въобразеното от нас мюсюлманско Средновековие, да надзърнем към електронния свят на порталите за фетви. Любознателен читател задава въпрос относно значението на пророческото предание за пускането на брадата и подрязването на мустака. Въпросът е интересен, защото се позовава на тълкувание от друг религиозен авторитет, според който „отпускането“ (и‘фа’) на брадата не означавало толкова да се остави да расте, колкото да не се сплита.

На това екипът на шейх Мухаммад Салих ал-Мунаджжид от неговата дигитализирана машина за религиозни консултации отговаря по няколко линии. „Пускането“ на брадата категорично означава да се остави да расте безпрепятствено. Позовава се на авторитета на известния историк Ибн ал-Асир от XII век, който противопоставя растежа на брадата на подрязването на мустака. Хадисите в тази връзка също са цитирани последователно, особено в заръката на мюсюлманите да се отграничат от останалите религиозни общности – „хората на Писанието“, тоест от юдеите и християните, както и от зороастрийците (маджус) – чрез пускането на брадата. Защото останалите общности или подрязвали твърде много брадите си, или направо се бръснели. Споменава се и друг авторитет – имам Ан-Науауи от XIII век. От него на български са преведени класиките „Четиридесет хадиса“ и „Градината на праведниците“. Тук авторът прави важно уточнение: и петте глагола в арабския език, употребени в преданието за отпускането на брадата, имат много сходно значение. Позволява се отнемането от брадата до дължина една стиска. И отпускането на брадата се смята за една от добродетелите, свързани с човешката същност.

В друг сайт – на шейх Ибн Баз, имаме друг нюанс на питането. Дали заръката да се отпуска брадата е със статус на задължение (уджуб), или просто на препоръка (истихбаб)? Защото ако е задължение, следва нещо много важно. Не го ли спазваш, може би извършваш грях (харам) и евентуално ще те обявят за неверник (кафир). Нещата са сериозни. И отговорът е доста рязък. Всичките тези предписания – да се подрязва мустакът и да се отпуска брадата като жест на категорично разграничение от неверниците – са религиозно задължение, твърди шейхът. А забраната за бръснене и прекомерно подрязване е категорична.

С други думи, по терминологията на мюсюлманското право (фикх) казусът се разглежда по оста на двете крайности на спектъра на категориите позволеност. От единия край стои тази на религиозната повеля и задължение. Ако не го правиш, гориш. От другия край стои категорията на пълна възбрана и грях. Пускаш брадата. Задължително. Не бръснеш. Напълно забранено. Така ставаш истински мюсюлманин. Разбира се, фетвата е много по-детайлна от моето опростенческо обобщение.

Но донякъде самодоволно мога да заключа, че съм успял да изградя един брадат разказ от времето на Пророка, разгръщащ се според своята консистентна свещена логика. Още преди да прочета фетвите, които съм открил, съм се досетил какво ще кажат днешните религиозни авторитети. Може би защото и аз съм се подхлъзнал да подбера само онези, с чиято логика съм съгласен.

Например преднамерено съм решил да заскобя Турция. Тамошните символни употреби на брадите и мустаците между религиозното и лаическото, между лявото и дясното, марксизма и турския национализъм през XX век оставяме за някой друг път. И на някой друг колега. Отделно може да разсъждаваме и защо бръснарниците в центъра на София не са точното място за оформяне на брада по свещения закон на исляма.
Важното е друго. Да усетите как въпросите на хигиената и естетиката, културата и религията, ритуалните изисквания, догматиката и идентичността, отношенията между половете, литературата, поезията и анекдотиката от София до Мека, Медина и Кайро се вплитат в една и съща брадата тъкан на историята.

А дотук, както казват фризьорите, сме обрали само връхчетата.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/dulgite-traditsii-na-dobre-poddurzhanata-brada-v-myusyulmanskiya-svyat/

Преди години имаше една реклама на вече повяхнала, но тогава много успешна компания за мобилни устройства. „Свързва хората“, това беше лозунгът ѝ. Малко и с брадата се оказва така. Свързва хората от библейски времена, та до днес. По този повод ще започна с няколко истории. Гледайте на тях като на клопка, уловка, нещо като „космат“ капан, в който да се заплетете, преди да нагазим по-надълбоко.

Ако се разходите из центъра на София, около Женския пазар и уличките там, ще забележите многото бръснарници, които напоследък се появиха, украсени с характерния за бизнеса „бръснарски полюс“. Знаете го – въртящ се декоративен цилиндър с червен, бял и син цвят, наследен от западната традиция. Някои от местата имат надписи на арабски или на турски. Например „Добре дошли“ на арабица (ахлан уа-сахлан) или „Бръснарски салон“ (салун ал-хилака), понякога и „Бръснарски салон за мъже“ (салун хилака ли-р-риджал), като че ли може да има бръснарски салон за жени.

Клиентите изглеждат ценители на „лицевата растителност“, да употребим този донякъде тромаво звучащ израз, за който английският език също предлага точния еквивалент facial hair. Не зная точния обем на бизнеса в този сектор, както и печалбата, която реализира. Сигурно в София има много бради за вчесване и оформяне, а може и местенцата да обслужват други, по-широки цели. Та именно от оня ден беше и сниманият от мен арабски надпис на едно от магазинчетата там. „Моля, избягвайте да се събирате в магазина. Това е място за работа, а не е кафене.“ Така и с бръснарниците. Очевидно е обаче, че в такива места станалото отскоро модно хипстърско влечение към брадата и ориенталската атмосфера се „снемат“, ако трябва да употребя и аз един термин от Хегел.

Когато преди петнайсетина години работех за арабско посолство, част от дипломатическия персонал също навестяваше района. Имаха любимо място, където работеше някой си Набил Бръснаря (Ал-Халлак). Дотолкова бях почнал да го свързвам с идеята за фризьорски салон, че веднъж, като ме питаха къде е отишла посланичката, казах: „При бръснаря.“ Очевидно това прозвуча неловко и смешно, защото тя ходеше при фризьорка. Коафера – така звучи френската заемка в египетския вариант на арабския.

А пък в Сирия веднъж ни предлагаха да ходим заедно на мъжка баня в Стария Дамаск, където освен всичко ти махали косъмчетата на брадата нагоре по скулите с помощта на конец. Можело и веждите ти да оформят така. Въпреки любопитството ми, учтиво отказах предложението.

Точно се върнах оттам – било е някъде през зимата на 2001 година – и установих, че в езика на моите съселяни се е настанил изразът „Брадясал си като талибан!“. Може да е, защото по онова време Рамбо беше наистина популярен. (Знаете за какво говоря – пиратски видеокасети, дублирани на български в гаражни студиа. Помним, че в третата серия на екшъна добрите афганистански муджахидини помагат на самия Слай, корав щатски ветеран, в борбата му с лошите руснаци.) Или пък защото след атентатите от 11 септември и началото на войната в Афганистан изведнъж талибаните отново се бяха превърнали в тема в новинарските емисии.

А у един талибан най-напред забелязваш брадата, наред с калашника и РПГ-то. Не знам дали познатите ми са правили разликата между брадата на Осама бен Ладен като представител на едноименната саудитска фамилия и движението на афганистанските талибани, но изразът си се въртеше. Къде тук е истината, ви оставям да решите сами чрез най-подходящия в случая логически инструмент – бръснача на Окам.

Но да оставим скучните блогърски спомени и да се гмурнем смело в историята и богословието на мюсюлманската брада.

Да се опитаме да прозрем през гъсталака на лицевата растителност назад в историята на исляма. Дано самият Аллах отвори за нас отнякъде просвет, та да не се заплетем безнадеждно.

Тук отначало ми се струва важно да направим няколко уговорки. Няма да говорим за брадите на православните свещеници (въпреки че изразът спокойно можеше да е „Брадясал си като поп“), за оскубаните бради на царедворците на цар Давид от Ветхия завет (2 Цар. 10:4), за Синята брада от едноименната приказка, за „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“, за педя човек – лакът брада или за пейоративното определение по време на Прехода на градската демократична общност – „ония с брадите“. Да се съсредоточим върху мюсюлманската традиция. И без да се налага да я напускаме, материалът е пребогат.

И тук следва другото уточнение. Талибаните може да имат бради и да забраняват бръсненето и скъсяването на брадите, но не всички мюсюлмани с бради са „талибани“ в строго терминологичния смисъл на думата. И не всички градски брадатковци са мюсюлмани. Идете вечер на дискотека или се разходете по жълтите павета и ще видите.

Но нека обърнем внимание как се говори за брадата в приказките от „Хиляда и една нощ“.

На една улица живеели две жени, научаваме от разказвача. Едната обичала мъж, пестеливо ни съобщава историята. Подразбира се, че е с брада. Брадата явно е част от дефиницията на „мъж“. А другата обичала голобрад юноша. За несъмнено неплатоническия характер на тази любов свидетелства подслушаният разговор на покрива между тях. Онази, която обича голобрадия юноша, запитва другата:

Сестро, как можеш да понасяш грубата брада на твоя мъж върху гръдта си, когато те целува и когато мустаците му бодат устните ти?

Отговорът на приятелката ѝ е показателен и отказва питащата от нейния голобрад любовник. Що за въпрос е това? Нима дървото се украсява единствено от неговия листак? Нима достойнството на краставицата идва само от мъха ѝ? На този свят, научаваме, няма нищо по-грозно от сипаничав и плешив мъж, разбирайте такъв без доволно количество лицево окосмение. Брадата е създадена за мъжете, както къдриците – за жените. Самият Аллах е сътворил на небето ангел, който казва:

Благословен да е Оня, който е украсил мъжете с бради, а жените с – къдрици.

И ако брадите на мъжете не са равни по красота на къдриците на жените, то „Аллах нямаше да съеши мъжа с жената, неразумна глупачко!“.

„Самата истина!“, се изкушават да възкликнат всички привърженици на добре окосмените мъжки лица.

А пък аз ще възразя, че може да сте паднали жертва на логическата грешка, известна като „склонност за потвърждаване“. Тук обаче ясно се вижда, че не говорим за произволна ориенталска естетика, отделена от религиозната повеля. Така намеква и разговорът на една „неволница“ с учени – богослови и прависти, т.нар. улема и факихи, около религиозните задължения. Това са същностните предписания на вярата, без които не може. И най-голямото от тях, твърди учената „неволница“, е да се познава Всевишният. А преди всяко друго задължение идва засвидетелстването, че няма друг Бог, освен Аллах, и Мухаммад е Неговият Пратеник (расул), често пъти превеждано на български донейде погрешно като „Пророк“. Тази изповед на вярата (шахада) е известна като един от петте стълба на исляма. Чрез нея дори се конвертираш официално в исляма. Друго задължение е ритуалното умиване, познато на всички ни от умивалниците в джамиите, неотменна част, предшестваща ритуалната молитва (салат), друг от стълбовете на исляма.

И после, продължава „неволницата“, идва правилото, което е част от всяко друго задължение.

Ноктите да са подрязани, а брадата – подстригана.

Запомнете това предписание. Не се споменава току-така. Както впрочем и историята за стареца, комуто е предложено да си купи поредната „неволница“ с хаплив език. Не става за купувач, по думите на самата жена от историята. Защото имал цели три недостатъка – нисък, дебел и с твърде дълга брада. И за следващия купувач на робинята с язвителен език се казва, че имал твърде дълга брада. Води се за дефект. Който има дълга брада, има къс ум.

Защото и някой си поет бил казал, както гласи българският превод на приказките: 

Щом на мъжете дълга е брадата,
на почит са, защото са богати!
Но щом умът не стига — дължината
се компенсира винаги с брадата!

И също:

            Приятелят ни има си брада,
но няма полза май от дължината!
Напомня тя през зимата нощта
студена, гъста, дълга и космата!

Старите текстове понякога ги разбираме веднага, понякога – не. Понякога ни забавляват, понякога се чудим какво им е смешното. Но винаги крият повече от четеното на пръв поглед.

Ето и няколко „брадати“ опорни точки покрай цялото забавление.

Брадата е трансцедентално удържана същностна характеристика на мъжа, а не просто украса. Хубаво е да я имаш не само защото е красиво, а защото красивото и моралното, сиреч благото, е това, което Аллах повелява. Нали така твърди и преданието на самия Пророк – „Аллах е красив и обича красотата“. И тъй като Той прави брадата да расте, то има начини, по които трябва да се отнасяш спрямо нея, ако искаш да бъдеш благочестив и изряден правоверен. Да я отпущаш да расте е добро, чудесно, изящно и морално, а да я занемаряваш е порицаемо. Отношението към брадата представлява част от целия конструкт на религиозно постановените хигиенни и естетически изисквания заедно с отношението към ноктите например. Или към тоалетната обхода, което си заслужава отделен пространен материал.

И за да не си помислите, че спекулирам излишно, да се върнем към по-сериозни и по-стари от приказките извори.

За жалост, в Корана, върховния извор на мюсюлмански светоглед, етос и доктрина, има много оскъдни споменавания на бради. Единственото място, където се говори за тази лицева украса, е история, в която е предаден гневен диалог между Муса (библ. Мойсей) и брат му Харун (библ. Аарон). Харун се обръща към Мойсей с

„О, сине на майка ми, не ме дърпай нито за брадата, нито за главата!“ (Коран 20:94)

Явно се намеква за някаква, хм, телесна динамика на кавгата и ролята на брадата в нея, дори и без човек да задълбава в някои от подробните по-късни и пространни коментари (тафсири) или в религиозната литература, позната като „причини за низпославането на Корана“ (асбаб ан-нузул).

Тогава да посегнем към другия източник на доктрина – Сунната, тоест преданията на Пророка. Ако и исторически да знаем, че те биват събрани под сегашната си форма някъде през IX век, традиционната догматична гледна точка ги разглежда като достоверно засвидетелствани, запомнени, предадени и записани от устата на самия Пророк през VII столетие сл.Хр. А там вече категорично няма да останем с едната „постна пица“. 

Научаваме, че самият Мухаммад боядисвал брадата си в жълтеникаво, вероятно с къна (хинна’, което вероятно познавате като хена), та така започнали да правят и неговите съратници. Че даже и някъде бил въвел боядисването на брадата като важен разграничителен критерий между мюсюлманите и представителите на другите две монотеистични религии:

Юдеите и християните не се боядисват, та правете обратното на тях!

Има подобно предание и във връзка със зороастрийците огнепоклонници от Персия (маджус). И тук в десетки признати за достоверни разкази Пророкът заръчва нещо много важно, което формира „богословието на брадата“ за векове напред и намира своя отзвук в историите от „Хиляда и една нощ“.

Не бъдете като езичниците, отпуснете брадата да расте, а подстригвайте мустака.

Въвежда се ясно разграничение между мустака и брадата, както и две различни отношения към тях. Ако прескочим много столетия към настоящето, бих се изкушил да ви кажа тук да си мислите едновременно за мустака на Ердоган и брадата на Бен Ладен. Но да не насилваме нормата отсега и да оставим пространство за историческа интерпретация и развитие. А разказът за „неволницата“, която говори с учените – богослови и прависти, всъщност смесва двете и отправя към брадата препоръката, отнасяща се за мустака.

Нещата около лицевата растителност са сериозни. Пророкът имал навик често да прокарва мокри пръсти през брадата си и да я сресва. Веднъж, разказва едно предание, в джамията влязъл човек с разчорлена коса и брада. Мухаммад го посочил с ръка, все едно му повелявал да си оправи косата и брадата. Онзи излязъл и после се върнал, а Пратеникът на Аллах обобщил:

 „Не е ли това по-добре, отколкото някой от вас да дойде разчорлен в главата, все едно е дявол (шайтан)?“

Разчорлен ще да е, ами, архизлодеят от Корана и неговите паднали следовници… Все пак той е онзи, който отказва да се подчини на Аллах, като се преклони пред създадения от него Адам (Коран 2:34, 7:11–12, 15:31–32 и пр.), и като такъв представлява антитеза на установения от Аллах съвършен космологичен порядък. Във всичко, включително и в брадата и външния му вид. Вижте само как го изобразяват в ръкописи на мюсюлманската демонология от XIV век.

Не искате такъв външен вид, нито прическа. Освен ако не работите по обложка на блекметъл група от мюсюлмански имигранти в Скандинавия, което мисля, че може да разбие всички културни предразсъдъци и граници.

По-добре да следвате примерите от живота на Пророка. А той, продължават преданията, имал навика да парфюмира главата и брадата си. Според големия богослов Анас ибн Малик, на главата и брадата на Пратеника на Аллах имало само четиринайсет на брой бели косъма. Според други разкази са малко повече, някои казват, че били предимно в брадичката му, под долната устна.

Бившият противник на исляма Абу Кухафа при завладяването на Мека от мюсюлманите по времето на Пророка имал бяла коса и брада. Затова и самият Мухаммад отправя двусмислената заръка към него – „променете нещо в цвета, но избягвайте черното“. Само че някои съратници на Мухаммад твърдят, че брадата му била „огромна“, че и „много черна“. Аллах знае най-добре, мога да обобщя тук мъдро като един шейх.

Какво ще кажете за тези основания за една богата, плътна, къдрава духовна традиция на брадата? В исляма, а и не само, има религиозни постановки, които исторически се оформят от далеч по-оскъден материал в свещените текстове или направо израстват като тяхно допълнение. Ето ви например станалото стандартно положение за наказанието чрез убиване с камъни на прелюбодейците. Това наказание отсъства от текста на Корана, където се предписват единствено сто удара с камшик (Коран 24:2), но наложилото се в исторически план е друго. Нека обаче да видим какво се случва с брадата.

Бегла разходка из дигиталните хранилища за религиозна литература ме оставя с богат берекет от трактати на арабски.

Има всякакви формати на съчинения – дълги, къси, стари, нови, ръкописни, печатни, самиздати на хартия, електронно публикувани, повечето от които разглеждат темата от една доста еднопосочна, консистентна и традиционна гледна точка. Поздравявам ви с някои красноречиви заглавия. „Постигането на целта на питащия дали някой в Рая има брада“. (Впрочем, това е важен въпрос – ако един ден стигнете в мюсюлманския Рай (Джанна), там ще има ли бради? Тук няма да ви издам какво твърди авторът на трактата.) „Славата на лицето е неговата брада“ е доста недвусмислено панегирично. Това безспорно е така, стига лицето да не е женско. „Отпускането на брадата и свързаните с това религиозни постановления“ е доста стандартно заглавие на пръв поглед. Но пък изглежда обещаващо, защото носи логото на ИДИЛ. Нормално е нейният лидер Абу Бакр ал-Багдади, обявил се за халиф, да се интересува от темата, ако тя е толкова широко застъпена в нормативната база на мюсюлманския свещен закон.

„Възгледите на религиозните учени относно бръсненето и подкъсяването на брадата“ ми звучи суховато, но полезно. „Задължителният характер на пускането на брадата“ ясно застъпва тезата, че ако искаш да си изряден мюсюлманин, брадата не ти мърда. Харесва ми обаче тонът на заглавието „Научен и спокоен диалог относно книгата „Брадата. Едно проучване от гледна точка на мюсюлманските предания и религиозното право“. Разбирайте го като призив да седнем заедно и спокойно да се разберем. Ще я бъде ли брадата, или не. И каква ще да е тя.

„Брадата в Писанието и Сунната, заедно с преданията на праведните предци на общността“ е много добро! Търси основанията на брадата в основните извори на исляма, както и в казаното от т.нар. салаф („праведни предци“). От този термин идва и наименованието на движения като салафизма, връщащи се към буквалните основания на доктрината в текстовете. За наше успокоение и удобство днес наричаме тези движения „фундаменталистки“ и „радикални“. 

Брошурата „Брадата – защо?“ също ми се нрави. За разлика от кроткия призив за дискусия в предното съчинение, тук имаме нюанс на драматизъм. И отговорът „Защото така!“, който много обичам и смятам за края на всяка дискусия, тук не е приемлив. Правно-богословските измерения на мъжкото лицево украшение се разглеждат в по-специализирана литература, като „Брадата в четирите правно-богословски школи“. Става въпрос за популярните исторически течения в правото и богословието – на маликитите, шафиитите, ханбалитите и ханифитите. Нашенското мюфтийство като наследник на основната правно-богословска традиция на Османската империя се числи към последните, затова и официалното име на деноминацията е мюсюлманско сунитско ханефитско вероизповедание. Какво ли смятат за брадата там, се питам, може би някой ден ще има проучвания на терен по този въпрос?

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Мария Петкова original https://toest.bg/arabskata-prolet-10-godini-po-kusno/

25 януари 2011 г. Излязох от квартирата си в един южен квартал на Кайро и се запътих към центъра на града. Предишните няколко дни бях видяла множество призиви в социалните мрежи за митинг срещу полицейското насилие на Празника на полицията на този ден и реших да проверя какво ще се случи.

По принцип протестите срещу режима на Хосни Мубарак винаги бяха малобройни и бързо разгонвани от силите на Централна сигурност. Но в случая имаше възможност за нещо по-сериозно, тъй като само десетина дни преди това

дългогодишният президент на Тунис Зин ал-Абидин Бен Али беше свален след масови протести.

Когато слязох от метрото на спирка „Садат“ в центъра, усетих мириса на сълзотворен газ. Метрото не беше изпълнено с обичайната голяма тълпа пътници, а с групи объркани младежи, които търчаха насам-натам с кърпи на устата. Когато излязох на площад „Тахрир“, вместо малка тълпа демонстранти, заобиколена от стотици полицаи, както обикновено се случваше, видях хиляди протестиращи. След сблъсъци, случили се преди да пристигна, полицията се беше оттеглила в двата края на площада и от време на време хвърляше сълзотворен газ.

Това беше първият път, в който аз (пък и сигурно повечето египтяни на площада) чух възгласите „Долу, долу, Хосни Мубарак!“. Емоцията за мен беше неописуема и мога само да си представя каква е била за тези протестиращи египтяни, които за първи път чувстваха свободата да извикат срещу вечния и всемогъщ Мубарак.

До вечерта тълпата набъбна още повече, преди полицията да я разпръсне със сълзотворен газ и палки. Това обаче беше само началото. В социалните мрежи бързо беше насрочен нов протест за 28 януари под наслов „Денят на гнева“.

И властите се уплашиха, че нещо голямо се готви.

На този ден още от сутринта изключиха интернет и телекомуникационните услуги и мобилизираха хиляди полицаи и войници от Централна сигурност.

Аз успях да стигна до центъра на града и след случайна среща с известната журналистка Бусайна Кемал и спречкване с полицията се озовах в апартамента на културния деец и бохем Пиер Сеюфи, от който се откриваше пълна панорама на площад „Тахрир“. Оттам в следващите часове наблюдавах и снимах как полицейските части отстъпват под натиска на хиляди протестиращи, прииждащи от Гиза по моста „Каср ал-Нил“.

Малко след залез слънце площадът падна. След няколко часа се появиха бронираните коли на армията и после изчезнаха.

Краят на режима на Мубарак беше дошъл.

В следващите дни написах първите си статии и репортажи за български медии. Бях убедена, че времето за промяна в арабския свят е настъпило и че най-накрая в България ще обърнат внимание на този толкова важен регион. За първото се оказах права, за второто – не.

Почти 10 години по-късно седях в малка зала в Специализирания съд в София и слушах как една съдийка мудно чете доводите си да остави в ареста 21-годишен български гражданин, обвинен по чл. 108а, ал. 6 от Наказателния кодекс в участие в терористично престъпление зад граница.

Обвиняемият Мохамед Абдулкадер, бивш шампион на България по борба, стоеше пред съдийката, кривеше си краката и клюмаше като дете, на което му се карат. Прокурорът – който се оказа, че не е същият, оформил обвинението, а просто някой, изпратен да представлява прокуратурата по едно неудобно дело – небрежно си поглеждаше телефона.

Аз седях и се чудех кое е по-шокиращо: това, че съдийката наричаше Башар ал-Асад „Башар Ахмет“; че споменатите от нея материали, предадени от службите, явно показваха, че те си нямат идея какво се случва в Сирия; или че съдът приема обвиняемия за виновен още докато трае разследването, и

принципът „невинен до доказване на противното“ явно не важи в българската съдебна система, ако името ти е Мохамед.

Доказателствата срещу обвиняемия, които чух в залата, бяха следните: показания на таен свидетел, че Мохамед Абдулкадер бил член на терористична организация; снимки на подсъдимия с оръжие, които той сам е публикувал в профилите си във Facebook и Instagram; принадлежност на баща му към сирийската въоръжена фракция „Султан Мурад“; и показания на други свидетели, които заявили, че обвиняемият им е казал, че имал намерение да бъде доброволец в Свободната сирийска армия.

И някъде между другото се подхвърли и ИДИЛ.

Явно беше, че службите и прокуратурата не си бяха свършили работата – предполагам, в бързината да отметнат темата „борба с тероризма“ за пред медиите и Брюксел.

Та коя е тази дивизия „Султан Мурад“?

Тя, подобно на много други, беше формирана като въоръжен отряд за самозащита през 2012 г., след като сирийският президент Башар ал-Асад заповяда на армията си да започне да потушава мирните протести срещу неговото управление с танкове, хеликоптери и картечници. Бойците на „Султан Мурад“ са предимно етнически тюркмени, командирите – дезертирали офицери от силите на Асад.

Дивизията беше част от Свободната сирийска армия. САЩ я определи за „умерена опозиция“ и я включи в програмата за обучение и въоръжаване на сирийски опозиционни сили. Представители на „Султан Мурад“ се включиха в мирните преговори в Астана под егидата на Русия, а през 2016–2017 г. участваха в операцията „Щитът на Ефрат“ срещу ИДИЛ, водена от Турция и подкрепяна от САЩ.

След като Западът спря финансовата си подкрепа за въоръжената опозиция в Сирия през 2018 г., когато битката срещу ИДИЛ беше към края си, „Султан Мурад“, както и други подобни фракции, минаха под опеката на Турция. Впоследствие тя участва в двете турски операции срещу кюрдските отряди на Силите за защита на народа (YPG), които са свързани с Кюрдската работническа пария (PKK), обявена за терористична организация от Европейския съюз и САЩ.

„Султан Мурад“, както и YPG и повечето от въоръжените групи в Сирия са обвинени в различни нарушения на човешките права. Доклади на правозащитни организации обаче единодушно сочат сирийския режим и съюзниците му като отговорни за най-много цивилни жертви и случаи на изтезание, отвличане и т.н.

Тук е важно да споменем и каква роля играе България в сирийската война през тези години.

От самото ѝ начало страната ни се присъедини към групата „Приятелите на Сирия“ заедно с членките на ЕС, САЩ и няколко арабски монархии. Тази група подкрепи политическата и въоръжената опозиция в Сирия и обяви Башар ал-Асад за нелегитимен президент.

България затвори Посолството си в Дамаск през 2012 г. и същата година беше домакин на среща на цивилната и въоръжената опозиция, включително и на командири от Свободната сирийска армия. През следващите години започнахме да продаваме оръжие на САЩ и Саудитска Арабия, което беше прехвърляно на сирийската „умерена опозиция“, от която „Султан Мурад“ е част.

Предвид тези обстоятелства е малко странно, че българската прокуратура обвинява 21-годишен български гражданин в членство в тези опозиционни сили, като ги нарича „джихадистки“ и „терористични“, въпреки че те не фигурират в нито един официален списък на терористични организации на ООН, ЕС, САЩ и Русия.

Логичният въпрос, който следва, е:

в компетенциите на прокуратурата и съда ли е да определят кои въоръжени групи в Сирия са терористични?

И ако да, защо тогава не подведат под отговорност правителствата на ГЕРБ и БСП, които подкрепяха политически и материално тези групи?

По казуса на Мохамед Абдулкадер има още много какво да се пише – например, че баща му, който е обвиняван, че е командир на „Султан Мурад“ и е „радикализирал“ сина си, от 3 години работи като митничар; че приятелите на обвиняемия в Бургас отричат той да е религиозен или „радикализиран“; че всъщност няма снимки или видеа, които да показват Мохамед по време на бойни действия, и т.н.

Но спирам дотук.

Това, което искам да подчертая с този случай, е, че с всичките си абсурди това е един перфектен пример за последиците от провала на няколко български правителства да вземат мерки и да осигурят базова компетентност в българските институции, за да са наясно какво става в Близкия изток и да могат да вземат адекватни решения, свързани със събития или лица от този регион. Така България изгуби една чудесна възможност да засили дипломатическите си връзки и да подобри позициите си в арабския свят, да увеличи търговския си обмен с него и най-вече – да укрепи вътрешната си сигурност.

Българската държава, а и голяма част от българското общество продължават да смятат, че Близкият изток не е важен регион и че това, което се случва там, няма как да ни застигне тук, във въображаемата крепост „Европа“. За външната ни политика, разузнаването и вътрешната ни сигурност следваме стратегията на щрауса –

заравяме глави в пясъка и чакаме какво ще ни кажат от ЕС и НАТО.

Тази самозаблуда и това пренебрежение обаче са опасни. Чудя се дали след атентата в Бургас през 2012 г. управниците ни си дадоха сметка защо „Хизбула“ избра точно България, за да удари Израел? И какви мерки се взеха това да не се повтори? Защото сериозни мерки аз не виждам. Израелските агенти по летищата едва ли ще ни опазят.

В българските служби, доколкото чувам, продължава да има недостиг на кадри арабисти, които да анализират процесите в региона и да могат да преценят кое е заплаха за вътрешната ни сигурност и кое – не. В тези институции продължава да се гледа на радикализацията като на „болест“, която „вилнее“ само сред мюсюлманите, и основният им метод за противодействие, изглежда, е „профилактично“ сплашване на общността.

Единиците кадри във Външното министерство, които познават Близкия изток, или не ги пращат там, където могат да бъдат най-полезни, или спъват работата им и те напускат. Непоследователната ни политика в региона вече се увенча с „успехи“, като проваленото експо в Катар и 12-те тона фурми от Обединените арабски емирства. В останалите институции – прокуратура, съдилища, Вътрешно министерство, Агенция за бежанците – хабер си нямат какво се случва в Близкия изток.

Случаят с майката палестинка и детето ѝ българче,

за който Валя Ахчиева разказа в разследването си за Euractive, е нагледен пример за това. Бяха отнети българските документи на майката и на детето ѝ с аргумента, че тя има… ливанско гражданство. И това е абсурдно.

Десетки доклади са изписани в ООН и в организации за защита на правата на човека за дискриминационната политика на Ливан към палестинските бежанци, която не допуска те да получават ливанско гражданство. Страната също не допуска предаване на гражданство от майка на дете. Защо в Агенцията за бежанците това не се знае, а и никой не си е направил труда да пита Ливанското посолство дали майката и детето наистина имат такова гражданство?

И докато нашите институции остават в пълно неведение, преломните събития в Близкия изток продължават. Анализи, които твърдят, че „Арабската пролет“ е свършила, че се е превърнала в „Арабска зима“, са толкова точни, колкото и предсказанията от 2010 г. на наблюдатели и изследователи за непоклатима стабилност на арабските режими за години напред.

„Арабската пролет“ е дълъг процес на политическа промяна,

който няма да спре, докато остарелите модели на управление в региона не бъдат основно реформирани (или по-скоро напълно разрушени), за да се изградят нови.

През последните две години в Алжир, Судан, Ирак и Ливан – страни, в които 2011-та и 2012-та минаха сравнително тихо – хората също се надигнаха на масови протести, за да свалят президенти и правителства. През последните дни започна и нова вълна от протести в Тунис, „люлката на Арабската пролет“.

Последиците от тези вълнения и от сблъсъка на регионални интереси няма как да не застигнат и нас. Освен като основен път на бежанския поток от изток, през последните години Балканите се превърнаха и в арена на регионалния политически конфликт между Турция, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Иран.

Чудя се някой забеляза ли как саудитците отвориха доволно голямо посолство в София преди няколко години?

И дали някой се притеснява какво може да стане при сблъсък на наша територия на интересите на Турция и Саудитска Арабия – двете регионални сили, които се състезават за лидерската позиция в мюсюлманския свят? А някой дали следи каква тънка политика води Иран в България? Или как оръжието, което ОАЕ купува от нас, се озовава в Либия, в пряко нарушение на оръжейното ембарго на ООН?

Някой замислял ли се е дали има връзка между ареста на известен български „готвач“ в Бейрут и негови помощници в долината Бекаа през 2014 г. и началото на масовото производство на каптагон в Сирия под егидата на режима на Башар ал-Асад, тонове от които вече бяха пресечени в Италия?

Ние може да си мислим, че Близкият изток е далече, но той не е. Дамаск се намира на същото разстояние от София, на което е и Брюксел. Колкото и да се „европеем“ и да настояваме, че нямаме нищо общо с този свят, факт е, че сме тясно свързани с него. И ако не се вземат мерки да се изградят компетентност и капацитет в българските институции, това рано или късно ще ни струва скъпо.

Заглавна снимка: Нощта на 8 февруари 2011 г. След като „завладяха“ площад „Тахрир“, протестиращите направиха денонощен палатков лагер © Мария Петкова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.