Tag Archives: кадри

Снимките от войните и пораженията върху въображението

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/snimkite-ot-voynite-i-porazheniyata-vurhu-vuobrazhenieto/

Снимките от войните и пораженията върху въображението

Поканих Кирил Василев и Тодор П. Тодоров да разговаряме за войната, за начина, по който я наблюдаваме, за начина, по който я изговаряме, и за пораженията, които всичко това оставя върху възприятията на хората, пребиваващи на безопасно разстояние от военните действия. Предложението ми беше да разсъждаваме върху това дали ние – интерпретаторите на случващото се – сме способни да правим разлика между човешката оценка на събитията и тяхната политическа трактовка, между съчувствието към онези, които на 7 октомври бяха изтръгнати от леглата им, влачени и убити, и аналитичната реконструкция на историческата верига преди този ден.

От 7 октомври минаха почти четири месеца. Четири месеца между контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора.

Светът научи за ужасяващите преживявания на отвлечените от „Хамас“ жени и деца. Последва оглушително мълчание от международните правозащитни организации. Мълчанието продължава и до днес въпреки хипотезата, че терористите и в момента изнасилват държаните в плен момичета. Светът наблюдава безсилен трагедията на палестинците, превърнати в жив щит от терористите на „Хамас“, и докато дипломацията буксува, се предполага, че броят на загиналите палестинци е вече 25 000. 

Кой какво вижда в кървавото огледало на този конфликт – това е едно възможно продължение на разговор, започнал преди няколко месеца. 

Отвъд ужасите от стореното на 7 октомври, шокиращ е фактът, че всичко беше тенденциозно заснето и публично разгласено. Терористите искаха извършените от тях престъпления да станат достояние на света. Те разпространиха тези картини с особена гордост. Тиражирането на зверствата беше една от целите на терористичната група. Какво е мястото на снимките от войните във възприятието ни за света?

Тодор П. Тодоров: Изображенията стават много важни в един момент от културната история, като произвеждат масово споделяното убеждение, че фотографското изображение дава по-достоверна картина, информация по-обективна, отколкото всяка друга медия, тъй като там отсъства интерпретацията.

Това, разбира се, не е вярно. Фотографията също интерпретира, започвайки от избора на обекта, различните техники на фотографиране и т.н. По-интересното за мен в случая е, че може би стигаме до онзи момент, когато изображенията започват да ни пречат да разбираме какво всъщност се случва зад това, което виждаме. Има и банализация на насилието – привикнали сме да виждаме конфликти и убийства и те вече не ни шокират.

Както казва Сюзан Зонтаг, изображенията са някакъв вид замърсяване на нашата културна среда. Цялата европейска култура от Платон насам се опитва да отиде оттатък образите, оттатък сетивното. През XIX–XX век има връщане през това, което наричам просвещение на сетивата. Откриваме отново насладата от собствените сетива през грамофона, радиото, телевизора, киното. За да стигнем до момента, в който трябва да се опитаме да разберем, че светът е по-сложен, по-труден. Зад образите стои нещо повече, което вече не умеем да разбираме.

Авторите на терористичната атака на „Хамас“ използваха снимките като оръжие. Това ли беше целта?

Кирил Василев: Целта на тези изображения беше да поразят въображението. Това е и смисълът на терористичните актове – да поразяват въображението. Терористите разбират, че това има много по-голям ефект, отколкото смъртта на конкретните жертви. Същевременно същите терористи много добре познават естеството на културата, в която живеем. Това, че тя се върна към прости визуални кодове и че разчита на мобилизация на масите посредством образи с директни емоционални ангажименти.

На практика видяхме как Израел загуби информационната война, защото броят и силата на изображенията, които потекоха от Газа, беше несравним със снимките от терористичната атака на 7 октомври. Това съперничество на образите се оказа по-продуктивно за терористите от „Хамас“, което не е свързано непременно с някакви специални умения, а с много добро разчитане на глобалната медиатизация и на културата, в която живеем.

Израелските власти по етически съображения отказаха да бъдат снимани осакатените трупове на жертвите от терористичната атака. Те излъчиха подбрани кадри на една минипресконференция пред специално подбрани журналисти. Както разбрахме, някои от тях не са издържали и са напуснали залата. Оказва се, че това разбираемо етическо усилие от тяхна страна е контрапродуктивно в информационната война.

Хората, които управляват образите в ивицата Газа, нямат абсолютно никакви задръжки да показват трупове на току-що убити деца. Всяко усилие да се спазват елементарни етически норми се оказва контрапродуктивно, когато става въпрос за един свят, управляван чрез образи. 

Водят ли се войните вече с образи, освен с реални оръжия?

Тодор П. Тодоров: В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ Петер Слотердайк пише, че тероризмът, за разлика от войната, в която се сблъскват две армии с цел да се порази тялото на врага, има друга задача. Той цели да порази средата на противника, условията на живот, включително и въображението. Това може да стане чрез всякакви оръжия, но и чрез медийни средства. Да, води се война с образи. И тя е част от пропагандата.

Когато разглеждаме информационната медийна кампания като конфликт, в който има състезание кой ще покаже по-страшни картини, забравяме ефекта от всичко това. А той е не просто че някакви хора ще се шокират, а че тази мобилизация радикализира и двете страни. В Израел хора, които са били доста умерени преди, сега вече говорят по друг начин. Настъпва „втвърдяване“. Разбира се, същото става и от другата страна. 

Наблюдаваме неспособност за удържане на баланса и яростно настройване на групи хора едни срещу други. Защо не успяваме да говорим спокойно за този конфликт, за конфликтите изобщо?

Кирил Василев: Битката за вниманието на зрителя е безогледна. Медията е превърната в сцена на скандал, който е режисиран предварително. В сериозни коментарни политически студиа абсолютно съзнателно се канят хора с диаметрално противоположни възгледи и се задават въпроси, които бавно и полека трябва да превърнат разговора в скандал. Това минава за медиен плурализъм.

Хубаво е човек да направи сравнение между подобен тип политически предавания днес и преди десет години, за да види ескалацията. Кризата не е просто българска, а е глобална медийна криза. Да не говорим за алгоритмите, които увеличават поляризацията. Нашата комуникация минава през алгоритмична обработка, която ни затваря бавно и полека в полярни позиции и неспособност за разбиране на по-сложен контекст.

Тодор П. Тодоров: Тази тенденция е следствие от оплоскостяването на света. Склонни сме да описваме случващото се по доста простичък начин, в черно-бели категории от регистъра на приказното и фолклорното, на доброто срещу злото, при което всичко изглежда ясно. А това е опасно. На Франкфуртския панаир на книгата Славой Жижек започна с това, че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст. След това срещу него заваляха възражения, че той едва ли не подкрепя терористите.

Проблемът е, че когато някой каже „но“, разговорът става невъзможен. И понеже темата с Израел е много чувствителна, лесно стана възможно обвинението в антисемитизъм срещу всеки, който казва „но“. „Аз осъждам „Хамас“ и това, което те извършиха, но…“ се интерпретира като антисемитизъм. Твърдя, че когато убиваш деца, дали си „Хамас“, или си израелското правителство – няма никакво значение. 

Не мога да се съглася с еднозначното сравнение между „Хамас“ и Израел. „Хамас“ са шайка терористи, организация, която трябва да бъде разоръжена. Израел е демократична държава. Когато те се сравняват, получаваме реакции като в кампусите на университетите от Бръшляновата лига, където на 7 октомври, още преди Израел да се беше окопитил от случилото се, бяха организирани пропалестински манифестации без нито дума на съчувствие към избитите, с възгласи, че всичко това е заслужено.

Съчувствието е хуманен акт към невинни жертви без значение дали харесваме, или не харесваме политиката на държавата, от която са те. Неспособността да се реагира срещу ужаса на тероризма предизвиква в мен ужас. Светът трябва еднозначно да заяви, че „Хамас“ е терористична организация и че за да има мир, тя трябва да бъде унищожена. Никакви „но“ не могат да оправдаят нейното съществуване.

Кирил Василев: Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията и много често в дебатите, които се водеха в медиите по света след 7 октомври, се наблюдаваше следната реакция на пропалестински хора: „Да, престъпление е, аз не подкрепям терористите, обаче това е следствие от…“. Когато едно престъпление бива превърнато в резултат от причинно-следствени връзки, статутът му бива трансформиран от престъпление в нещо като природно явление.

Друг начин да бъдат релативизирани престъпленията е, когато едно престъпление се легитимира с друго. Когато се казва: „Ама еди-кой си извърши еди-какво си, защо ние да не може да извършим същото“. Путиновата пропаганда много често се опитва да легитимира руските престъпления по този начин. Трябва да се пазим да не релативизираме моралните разграничения.

Тодор П. Тодоров: Подобна теза подменя истината и всъщност самата тя е от пропаганден характер. Излиза, че всеки, който контекстуализира по някакъв начин, релативизира извършеното престъпление и значи го оправдава. Аз не съм чул нито един от тези хора, които говорят за палестинския проблем, да оправдава извършеното от „Хамас“. Всички винаги осъждат престъпленията.

Това „но“ не означава, че ги оправдават. Същото правя и аз в някакъв смисъл. Казвам: „Да, това е отвратително, но ние трябва да разберем защо се е стигнало дотук.“ Значи ли, че като осъждам престъплението на „Хамас“, съм морално задължен да оправдая престъпленията на Израел – изличаване на цели селища, убийства на цивилни граждани, на деца. Това е релативизмът. Това е моралният проблем. А истинската човечност изисква, ако ти осъждаш тероризма и убийствата, да ги осъдиш принципно. „Хамас“ нямат право да извършват престъпления, но Израел, бидейки „демократична държава“, както самата ти се изрази, в още по-голяма степен няма нито морално, нито политическо основание да извършва подобни престъпления. 

Кирил Василев: Много е труден този баланс между необходимата за разбирането контекстуализация и релативизацията на престъпленията. Изисква се голямо интелектуално усилие, за да се запази. Директното оправдаване на престъпленията е рядък случай. Много по-често ставаме свидетели на постепенното изместване на фокуса от конкретното престъпление, на разтварянето му в контекста и тръгването назад по историческата верига.

Бих искала да цитирам Шимон Перес, който казваше:

Ние сме направени да вървим напред, не назад. Проблемът е, че имаме силна памет. Много неща, които са все още в съзнанието ни, не могат да бъдат забравени. Способността да мислим и склонността да си спомняме водят до това, че понякога спомените надделяват над мислите. […] 

Живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж – историческата си обремененост. […] Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството. Именно затова съществува конфликт между малцинството и мнозинството.

Кирил Василев: Историческата аргументация е много хлъзгав и опасен терен.

Ако погледнем назад, в най-драматичните страници от еврейската история, и разгледаме снимките от Аушвиц, бихме ли допуснали, че 70 години по-късно евреите и германците ще са възстановили нормалните отношения помежду си? Отношенията между евреи и германци се случиха. Въпреки Аушвиц… Значи има надежда.

Кирил Василев: Възможно е, но има много условия, едно от които е силно лидерство. Аз смятам, че Бенямин Нетаняху носи ужасяваща отговорност за това, което се случи, защото политиката му доведе до разпад на институциите на израелската държава. Той доведе израелското общество до противопоставяне на ръба на гражданска война. Нетаняху беше човекът, който обърна гръб на Фатах и реши, че ще играе тази двойна игра с „Хамас“.

Има огромен дефицит на лидерство – в САЩ, в Западна Европа, в Израел, в Палестина. Помислете си само, американската нация – тази могъща нация – не може да излъчи други лидери, освен едва крепящия се на краката си Байдън и от другата страна авантюриста и популист Доналд Тръмп. Израел не може да излъчи мощен лидер и сме принудени да наблюдаваме нещата, които Нетаняху върши. Палестинците – с абсолютно лишения от авторитет Махмуд Абас и от друга страна – радикалите. Европа с Герт Вилдерс, Джорджа Мелони, Виктор Орбан, Робърт Фицо… Да не говорим за България.

Тодор П. Тодоров: Освен лидерите, които очевидно са проблем, има пълна ерозия на международния ред и право. След 2003-та, след войната в Ирак, международните организации загубиха смисъла си. Всеки прави каквото иска и както иска. Никой не взема на сериозно ООН. А тези организации биха могли да бъдат легитимни посредници. Например лидерите на „Хамас“ не са в Газа. Те живеят в петзвездни хотели в Катар и Дубай. Защо няма натиск върху тези страни да предадат същите лидери? Няма кой да го направи, защото „домакините“ са стратегически съюзници на САЩ. А в отсъствието на международен ред всичко се решава в полза на великите сили – „империите“ и капиталите. 

Кирил Василев: И отново стигаме до лидерството. Къде е решителността, къде е въображението, къде е активността на лидерите на международните институции да посредничат? Гутериш трябваше да може да предложи различни варианти за търсене на изход от кризата. Да си припомним, че през 1947 г. именно ООН излезе с предложение за решение на израелско-палестинския конфликт чрез създаване на две държави. Къде е тази решимост на ООН днес?

Наскоро четох коментар на Саймън Дженкинс в „Гардиън“, в който той пише, че безкрайният поток на образите на страданието от Газа не води до никакво разбиране на случващото се. В момента единствено си струва да се четат текстове, които могат да ни помогнат да осветлим ставащото и собствените си реакции на него. От емоционалния шантаж на образите няма никакъв смисъл.

Тодор П. Тодоров: Да, образите са като своеобразна завеса, която се спуска, и ние виждаме само лозунги и картини, които ни стряскат, но губим способност да мислим за онова, което става в действителност. Не трябва да забравяме, че живеем в един много богат в медийно отношение свят и голяма част от информацията е пропаганда. Води се, както каза Кирил Василев, борба за световното обществено мнение и в тази борба печели черно-бялата картина.

Няма хора – няма бизнес

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/nyama-hora-nyama-biznes/

Няма хора – няма бизнес

След като в предишните два текста от поредицата за предизвикателствата пред бизнеса в България разгледахме административните пречки и слабата дигитализация, както и проблемите с достъпа до капитал, днес ще говорим за недостига на кадри. И то на такива, които могат да вършат работата, за която са желани. 

С възходящото развитие на ИТ индустрията в България гладът за добре подготвени специалисти в сферата расте постоянно. Това важи и за много от модерните високотехнологични инженерни и научни области, в които все повече български предприемачи и компании развиват своята дейност. На този фон от разговорите ни с работодатели и HR компании разбираме, че в страната ни повсеместно се усеща недостиг на кадри и за нискоквалифициран труд. Тоест за такъв вид работа, която не изисква специални умения, опит или заложби. 

Тази картина създава съществени проблеми пред растежа на българската икономика – както на макро-, така и на микроравнище. Немалко работодатели в България са принудени да обучават „от нулата“ или да преквалифицират персонал, за да запълнят пробойните в собствената си компания. Това е свързано с ценен финансов, времеви и административен ресурс, който иначе може да се спести и вложи в растеж на компаниите. 

На макрониво големите български и чуждестранни инвеститори избягват страната ни заради липсата на висококвалифицирани специалисти – наред с други причини, като корупция, политически зависимости и липса на адекватна държавна помощ. 

Представете си например, че сте предприемач, който планира да направи многомилионна инвестиция в завод за части в областта на роботиката. За да произвежда обаче, заводът се нуждае от няколкостотин висококвалифицирани инженери, с които България не разполага. Съседните ни страни или държавите от Централна Европа, например Унгария, могат да осигурят подготвени специалисти. Дори при равни други условия (каквито те не са) ще изберете ли България за своята инвестиция? 

Войната и бизнесът

Проблемът с недостига на кадри не е нов, както и разбирането, че България не е способна сама да утоли глада на бизнеса. Затова дебатът се насочва все повече към възможностите да привличаме хора отвън. Тъй като разликата в стандарта на живот между България и останалите държави от Европейския съюз е твърде значителна, не можем да разчитаме на прилив на хора от тях. Логично, погледът ни е насочен основно към пазара на труда в трети страни. 

Съществува ли обаче целенасочена държавна политика в тази посока? Донякъде и отскоро. Донякъде, защото от 2011 г. и в България съществува механизъм за привличане на висококвалифицирани служители от страни извън ЕС, известен като синя карта. 

Отскоро, защото политиците приоритизираха сериозно темата едва през последните една-две години. Причината за това е проста – войната. Руската инвазия в Украйна създаде огромна несигурност сред предприемачите и работещите в региона. Това принуди както украинци, така и руснаци и беларуси да потърсят пристан и работа в други европейски държави. 

След разпалването на израелско-палестинския конфликт темата придобива все по-ключови измерения. По време на ноемврийския форум Powers Summit, който срещна представители на бизнеса с политиците, модераторът зададе въпрос на премиера Николай Денков относно възможностите на България да привлече и помогне на служители и предприемачи от горещите военни точки. И макар че Денков по-скоро заобиколи въпроса, важно е да отбележим, че страната ни разполага с такива инструменти – сините карти и т.нар. стартъп виза.

Сини карти

Тези удостоверения позволяват на висококвалифицирани специалисти от трети страни да работят и пребивават в държави от ЕС за определен период. Пътят за кандидатстване и одобрение стъпва на европейското законодателство, но механизмът за прилагането на сините карти е индивидуален за отделните страни членки. И понеже процедурата в България беше твърде тромава, под натиска на бизнеса през януари Народното събрание прие пакет от промени, целящи да улеснят издаването на сини карти. 

Най-важните подобрения са свързани със сериозното скъсяване на периода за вътрешноведомствени проверки между различните органи (включително МВР, ДАНС, Агенцията по заетостта, Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ и МВнР). Заради тях целият процес по издаване на синя карта отнемаше до осем месеца – време, което не съответства на бързо променящите се геополитически обстоятелства и нуждите на пазара на труда. Целта е цялата процедура по издаване на документа да се сведе до максимум два месеца. 

Срокът на давност на сините карти е удължен до пет години. Освен това на кандидатите вече се признават трудов стаж и професионален опит, а не само диплома, както преди. Те вече могат да работят и от разстояние, както и да сменят позицията и местоработата си на територията на страната, без да е необходимо преиздаване на самата пластика. С промените чуждестранните служители са здравноосигурени като българските си колеги, което пък спестява разходи на работодателите за допълнително здравно осигуряване. И още, целият процес трябва да се дигитализира, щом се изгради необходимата за това електронна инфраструктура. 

Тези промени обаче далеч не са достатъчни. От разговорите ни с бизнеса разбираме, че издаването на сини карти все още не е достатъчно бързо, гъвкаво и прозрачно. След като се подадат, документите се губят в институционалната бъркотия, а кандидатите често са в неведение докъде е стигнала процедурата. 

Това продължава да възпира голяма част от чуждестранните специалисти, поради което те се насочват към други европейски дестинации с много по-облекчени режими на кандидатстване. Предстои Народното събрание да разгледа втори пакет от мерки, чиято цел е да изгладят недостатъците, свързани с комуникацията и взаимодействието между институциите. В началото на ноември приключи общественото обсъждане на подготвените промени, а от мотивите разбираме, че подобряването на съвместната работа между компетентните органи е сред приоритетите.

По данни на Националния статистически институт издадените за 2022 г. сини карти възлизат на 1089, от които 922 са издадени за първи път, а 167 са подновени.

Стартъп виза

Войната в Украйна и конфликтът между Израел и Палестина изведоха на преден план въпроса за оцеляването на бизнесите в горещите зони. Принудени от обстоятелствата, много предприемачи търсят начин да преместят компаниите си в трети страни, за да продължат да съществуват. Резонен в случая е въпросът дали в България има механизъм, с който да се подаде ръка на тези предприемачи. 

Отскоро Министерството на иновациите и растежа издава т.нар. стартъп виза. Тя е чисто нов инструмент за привличане на предприемачи извън ЕС. Накратко, това е бърза писта за привличане на бизнеси от трети страни в България чрез издаване на разрешение за продължително пребиваване. Компаниите обаче трябва да отговарят на определени условия: преди всичко да са високотехнологични и да развиват иновативни продукти или услуги. Дали това е така, се определя по утвърдена точкова система от комисия, състояща се от представители на институциите и бизнеса. 

Тъкмо от тези представители научаваме, че одобрените компании към момента надвишават десет – сред тях има също от Украйна и Русия. Целта на стартъп визата е проста – да привлича в България бизнеси, развиващи иновации, които да плащат данъци тук и да осигуряват конкурентни заплати. Предстои процедурата да се усъвършенства в посока улесняване и обективизиране на критериите за одобрение. 

За бизнеса и хората

Докато образователната ни система, изглежда, се проваля в подготовката на ученици и студенти за съвременния пазар на труда, все повече компании и предприемачи основават собствени академии или помагат на училища и университети, като създават лаборатории и условия за качествено обучение. Обикновено го правят в сфери на икономиката с висока добавена стойност – инженерство, ИТ, модерно предприемачество и т.н. Ролята на държавата по отношение на образованието обаче трябва да се преосмисли из основи, особено на фона на очакваните лоши резултати от PISA – проучването за функционалната грамотност на учениците по света, което е разработено от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и се провежда веднъж на всеки три години.

Докато сините карти и стартъп визата са насочени към модернизация на икономиката, повече иновации и по-висока добавена стойност, в България назрява глад и за кадри в традиционни сфери, за които не са необходими специални умения и професионален опит. Работодатели и компании за подбор на персонал все по-настойчиво посочват нуждата от законодателни промени, които да улеснят достъпа до кадри от трети страни и в това направление. 

Едно е сигурно: на този етап България не може сама да задоволи нуждата от персонал на вътрешния си пазар. Затова е необходима целенасочена политика за привличане на работна ръка отвън и подобряване на модела и качеството на образованието отвътре. Това трябва да става във взаимодействие с бизнеса, който все по-явно компенсира несъвършенствата на образователната система, създавайки академии и обучителни центрове, отговарящи на съвременните пазарни изисквания.