Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/turtsia-mezhdu-sasht-i-izrael-postkemalizum-ili-neoosmanizum/

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският ѝ елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизмът. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешният военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция е втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/kakvo-stana-v-izrael-razgovor-s-dots-iskren-ivanov/

Първо броихме жертви. После гледахме ужасяващи видеа в Telegram. След това дойдоха конспиративните теории. И накрая всички се оказахме безкрайно компетентни по въпросите на Близкия изток и на всички конфликти в Обетованата земя. 

За това какво се случи, защо сега и как ще се развие ситуацията оттук нататък за Израел, Европа и света, решихме да поговорим с доц. Искрен Иванов от СУ „Св. Климент Охридски“.

Доц. Иванов, според Вас международната общност даваше ли си сметка, че това, което стана в Израел, е възможно?

Международната общност не си даваше сметка какво се случва, защото част от нея все още отказва да признае очевидната истина, че светът става двуполюсен. От едната страна имаме лагера на Съединените щати и на Европейския съюз, към който се ориентира понастоящем и България. От другата страна са Русия, Китай и актьори, ориентиращи се към по-засилено сътрудничество с тях. Същевременно има държави, които се опитват да балансират между двата лагера. Като Саудитска Арабия, която гледа да поддържа добри отношения с Америка предвид икономическите си интереси там, но и с Русия и Китай по линия на инициативата „Един пояс, един път“. Напоследък саудитският принц има приказка и с руския президент вероятно заради желанието на саудитите да развиват енергийното си сътрудничество с Москва. 

Нашата съседка Турция има голямо желание да е медиатор по различни глобални въпроси. Тя от държавите, опитващи се да балансират между лагерите, ли е?

Република Турция е твърдо позиционирана в лагера на НАТО. Да, тя флиртува с Русия от време на време, но е много зависима от американската икономика. А и Ердоган добре знае, че членството на Турция в НАТО гарантира липсата на ескалация от страна на кюрдите.

Всъщност мечтата на турския президент е Турция да бъде глобален актьор, а не просто регионална сила. Но истината е, че засега няма този потенциал просто защото ясно е позиционирана като част от западния лагер. Русия не би допуснала Анкара да бъде медиатор между нея и Украйна в едни бъдещи, но все по-невероятни мирни преговори. Съвсем друг е въпросът, че членството на Турция в НАТО всъщност гарантира, че утре кюрдите няма да си направят държава, а да не говорим пък, че гарантира добрите отношения с България и останалите балкански държави предвид историческото минало на Балканите. 

Та в контекста на това глобално поделяне и преразпределение на баланса на силите се нагорещиха всички онези конфликти, които по време на еднополюсния свят Америка успяваше с едно обаждане или с едно изпращане на дипломати да циментира. Ще дам пример с конфликта в Нагорни Карабах. Много дълго време Алиев (президентът на Азербайджан Илхам Алиев, б.р.) не си позволяваше такива провокации към Армения. Но когато започна разместването на геополитическия баланс, той стана много по-уверен. И всъщност точно това ще продължи да се случва, ако Америка се разколебае в подкрепата за съюзниците си. Още много конфликти ще се активизират и още много като Алиев ще си позволят действия, които не са предприемали досега, просто защото ще видят, че силата на Америка лека-полека се балансира със силата на Русия и Китай. 

Терористичните мрежи видяха, че Америка е фокусирана да сдържа Русия в Украйна, и решиха отново да хвърлят Близкия изток в хаос.

От това пък могат да се възползват актьори като Русия, която също има трайни интереси да вземе част от региона, защото в момента Сирия е бастионът на нейното влияние. Иран също ѝ помага, макар че там има други интереси. Но пък Русия винаги има интерес да вземе повече, отколкото притежава. 

Конфликтът между „Хамас“ и Израел е част от една много по-голяма геополитическа игра, свързана с преходния период от еднополюсен към двуполюсен модел. А историята е доказала, че подобен период неминуемо е съпроводен с войни и конфликти, докато се наместят пластовете.

Тогава, ако четем историята като нещо, което се повтаря, какво предстои да се случи сега?

Онова, което не трябва да се случва, е Трета световна война, защото в нея няма да има победители. Историята сочи, че държавите винаги са намирали някаква формула за мир, но с появата на ядреното оръжие този баланс на силите, който познаваме и от системата на Вестфалските договори, и от Първата и Втората световна война, не е приложим към сегашните обстоятелства. 

Така че по-скоро трябва да се намери трайна формула, в рамките на която тези два полюса да постигнат консенсус по три точки. Първата точка – по нея вече има консенсус, за щастие, – това е, че ядрена война не може да бъде спечелена и не трябва да бъде водена. Втората точка е ясно да се разграничат сферите на влияние. Това ще отнеме години, най-малкото защото Америка няма да отстъпи традиционни сфери на влияние, а в момента Русия и особено Китай разширяват своите, което води до напрежение. 

И третата точка е върху какви принципи ще стъпва този нов свят.

Най-важното е да запазим все пак Хартата на ООН във вида, в който съществува в момента, а именно че най-висшите ценности, въпреки всички търкания между Великите сили, въпреки всички атентати и всички конфликти, са човешкият живот и човешките права.

Ето върху тази точка глобалните сили трябва да се фокусират най-много, защото, ако тя не значи нищо, тогава се връщаме обратно в онзи предмодерен свят, където важи законът на джунглата.

В момента изглежда точно така – че човешкият живот не значи нищо.

Така изглежда, защото дълго след края на Студената война доминираше тезата, че светът е навлязъл в състояние, бележещо края на историята. И в рамките на това състояние най-усъвършенстваният човек е човекът на демокрацията. Оттук се даде зелена светлина на либералната демокрация, чиято идея беше нейният модел да бъде изнасян така, щото да бъде универсално приложен. Тук, в Източна Европа, демокрацията си я разбираме по балкански, но някак си може да се случат нещата. Обаче същото не важи в Близкия изток, в арабския свят. Няма как да се приложи там просто защото страните имат коренно различна политическа култура и те демокрацията си я разбират по техен много различен начин.

Излиза, че демокрацията не е франчайз, който може да вирее навсякъде?

Точно така. Ако питате руснаците, ще ви кажат, че и Путин говори за суверенна демокрация. Но да вземем либералната демокрация в най-чистия ѝ вид – такава, каквато я виждаме в Европа например. За да стигне до нея, Европа преминава през културните феномени на Ренесанса, на Просвещението, на класицизма, през Лок, Хобс, Бърк, които впоследствие оказват много силно влияние върху американските бащи основатели. 

А сега да обърнем поглед към Китай. Той минал ли е през тези периоди на културно развитие? Не. Китай е древна цивилизация на 5000 години. В продължение на почти 5000 години там е управлявал императорът, който е Син на Небето и съгласно конфуцианската традиция има мандата на Небето да бъде абсолютен управник. Когато Мао Дзъдун извършва революцията след гражданската война, създава Китайската народна република и започва да говори за демокрация, за пръв път китайците виждат, че някой нещо ги пита. Макар че за нас, европейците, е едва ли не безумие да говорим за демокрация, в която избирателите просто се съгласяват с политиците си, за китайците е огромен пробив. 

Същото е и в арабския свят. Как доктрината за човешките права на либералната демокрация ще сработи в Саудитска Арабия в контекста на уахабизма и уахабитската култура? Няма как да стане. Е, да, обаче имаше един период, в който Саудитска Арабия председателстваше Съвета по правата на човека в ООН със съгласието на президента Барак Обама.

Тогава защо при тези големи културни различия и исторически натрупвания немалка част от хората от близкия и по-далечен Изток търсят живот и препитание на Запад?

Защото болезнената истина е, че демокрацията дава възможност за възникването на онзи феномен, наречен средна класа. Когато имаме една много богата държава, това богатство невинаги се дължи на нейния жизнен стандарт и на средната класа. Една държава може да бъде много богата, но това богатство да отива при олигархията – 2–3% милионери и милиардери, а всички останали живеят на прага на бедността. Тази държава може да бъде много силна военно, политически, икономически, културно, но в нея хората не живеят добре.

Демокрацията, и по-конкретно европейската демокрация и европейската социална държава, дава възможност за възникването на средна класа, от която произтичат безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпът до много услуги, на които в азиатската политическа традиция, че дори в Америка се гледа като на привилегия. 

Едно от нещата, което подразни Запада, е, че Китай със своя модел за пръв път започна да формира някаква средна класа. Да, по начина, по който там я разбират, но започна да се формира. Докато в Русия такава класа няма и никога не се е формирала, защото има олигархия, съсредоточена около президента, и останалото са бедни хора. 

Хващам се за думите Ви, че Западът се е „подразнил“. Защо, при положение че китайците се опитват да постигнат модела, който Западът счита за най-добър?

Когато бях специализант в Америка, питах много американци кой им е любимият президент. Защото в Източна Европа хората казват: „Любимият ни президент е Роналд Рейгън. Той събори Съветския съюз и сега ние живеем в демокрация.“ За американците любим президент се оказа Джон Кенеди. „Искаме си 60-те години“, казват те. И като ги попитах защо, отговорът беше: „Защото тогава в Америка имаше социална държава. Имаше си здравеопазване, имаше достъп до социални услуги.“ През 90-те години тази социална държава беше напълно унищожена.

В Европа идват много имигранти, защото европейската социална демокрация и европейският капитализъм не целят създаването на армия. Аз много се смея, като слушам, че трябва да създадем европейска армия.

Целта на европейския проект е хората да живеят добре, да няма войни и да няма конфликти. И затова нашата демокрация е социална. Тя цели добър живот, а не налагането на универсален модел на всички общества.

В този ред на мисли и гледайки към конфликта между Израел и „Хамас“, Израел като каква държава се позиционира?

Израел е държава с много специфична политическа култура. Тук ще си позволя да вмъкна малко религия – няма как да дефинираме политическата култура на Израел без това. В сърцето на еврейската политическа култура, както казва и Даниел Елазар, стои концепцията за завета между Бог и Неговия народ; идеята за избрания народ, който населява тази част на земята и в този смисъл я има за свой свещен дълг. Казано с други думи, тук говорим за култура, при която, когато по някакъв начин еврейското политическо цяло е заплашено, то се сплотява, независимо кой е начело на държавата. 

Едва 22% от израелците подкрепяха премиера Нетаняху. Когато „Хамас“ удари, вече всички го подкрепят. Такъв прецедент имаше в Съединените щати, когато терористите удариха на 11 септември Вашингтон и Ню Йорк.

Да, знаем колко много хора всъщност не харесваха Буш-младши тогава, но го избраха за втори мандат.

Спомням си думите на един миньор, който тогава работеше по разчистването на останките от Кулите, към Буш. Човекът беше демократ, защото в Ню Йорк републиканците не са популярни, и въпреки това му каза: „Сър, не Ви харесвам, не гласувах за Вас, но ще гласувам за Вас на следващите избори.“

Затова няма значение каква държава е Израел. Нетаняху не може да си позволи да не отговори на удара, защото това ще означава, че пренебрегва основния принцип на еврейското политическо цяло. Кой ще го избере за премиер след това? За него като израелец това е въпрос на принципи, а като политик е въпрос на оцеляване.

Правителството на Нетаняху беше доста разклатено през последната година.

Това, между другото, е една от основните причини да се стигне дотук. Всеки път, когато държавата е била разделена, са ги сполетявали подобни нападения. Но сега Израел трябва да има предвид поне две неща. Първо, не бива да се допускат грешките на САЩ след 11 септември, когато американците влязоха във вражеските територии, останаха дълго там и после имаха вътрешнополитически проблеми. Предвид технологиите, с които Израел разполага, нещо подобно е малко вероятно, освен ако конфликтът не се разлее. Другата опасност е, разбира се, Иран. Никой не знае дали Иран няма да удари в гръб.

Всъщност отговорихте на въпроса, който си задавахме настойчиво от първия миг – защо израелските служби, които са нарицателно за най-високо ниво на разузнаване, проспаха това, което би трябвало да знаят, че ще се случи.

Никой не вярваше, че терористите ще ударят. „Американците са зад гърба ни“, мислеха си в Израел. Да, ама американците не бяха съвсем зад гърба на Израел.

Байдън обаче направи скоростна визита няколко дни след нападението на 7 октомври.

В Съединените щати има закон за лобизма и той казва, че всяко лоби има правото да влияе директно върху външнополитическия процес на страната. Еврейското лоби е най-влиятелно в американската външна политика. Още повече че Израел е апетитен съюзник и за него ще се борят и двата лагера – нека не забравяме, че в Израел живеят два милиона руски евреи. Въпреки че за мен шансовете на Русия рязко намаляха, след като тя започна да говори за създаването на независима палестинска държава. Това Израел няма да го забрави лесно.

И все пак имаше моменти, в които изглеждаше, че Путин и Нетаняху си имат приказката.

Те имаха много добра приказка, дотам че бяха станали доста съмнителни. Но Нетаняху разбра, че не може да вярва на Путин, а Русия си даде сметка, че няма как да подкрепи американски съюзник, колкото и да е критична ситуацията в момента.

Какво ще се случи оттук нататък?

Това, което в момента се случва в региона, може да бъде най-точно дефинирано с думите „прокси война“. Иран действа чрез „Хизбулла“ или чрез „Хамас“. Дава им средства, помага им да държат Израел настрана. Израел изстрелва някакви ракети, действа чрез свои агенти в ивицата Газа така, че да не се стигне до директна конфронтация.

По неофициална информация Израел разполага с тактически ядрени бойни глави, а Иран също разработва своя ядрен потенциал. Ако се стигне до война между двата актьора, тогава дилемата става ядрена и е почти сигурно, че Америка ще се намеси, за да свали аятоласите в Техеран, а и защото никой не иска ядрена ескалация в региона.

Ако се случи нещо подобно, войната в Украйна ще ни се стори като дребен регионален конфликт. Не се ли действа сега срещу трансграничните терористични мрежи, утре ще пламне Египет, защото ислямистите ще свалят Сиси и ще вдигнат във въздуха египетските пирамиди. После ще пламне Сирия, защото, да, в Сирия има предимно сунити, но Башар Асад е алауит. След това ще пламне Саудитска Арабия. Хората там са уахабити, обаче последния път, когато ИДИЛ говори за Саудитска Арабия, каза, че били много либерални. Разбира се, трябва да се гарантира животът на цивилните, но ако не се реагира бързо на тази криза, тя ще обхване целия регион.

Какво значи да се реагира бързо в тази ситуация?

Мисля, че трябва да се направят три неща. Първо, да се прокарат транспортни коридори, за да може цивилните да напуснат най-бързо зоната на военните действия. Добре е да има актьор, който да бъде гарант на тези коридори. Може да бъде Египет, може да бъде Турция, но по-добре би било това да е държава, която има глобално влияние – може би САЩ. 

Второто нещо: не се съмнявам, че Израел ще извърши успешна операция, но тя трябва да е организирана така, че да не повтори онова свръхразпростиране, което Америка направи след 11 септември и за което говорих вече. Израел трябва да разграфи точно колко ресурс иска да отдели, за кой регион, къде ще остане и откъде ще се изтегли. Третата стъпка е да се избегне ядрена ескалация и превантивен удар от страна на Иран. А това, уви, в момента не е във властта на актьорите в региона. Ако американски войски стъпят още веднъж там, това почти сигурно означава, че Иран ще реагира. И тогава дори руснаците няма да могат да убедят иранците да не се намесват.

В момента не гледаме към Украйна, но как изглежда тази война в настоящия контекст? Ще се задълбочи ли?

Това зависи единствено и само от Вашингтон. Ако американският Конгрес продължи да отпуска пари в равна степен и за Украйна, и за Израел, ако президентът Байдън е склонен да продължи политиката на офшорно балансиране, така че ресурси да отиват и за Украйна, и за Израел, мисля, че ситуацията ще се задържи така, както е в момента. (Няколко часа след вземането на това интервю американският президент Джо Байдън направи специално обръщение, в което заяви, че подкрепата за Украйна и Израел е от съществена важност за американската сигурност – б.а.)

Но докога Американският конгрес ще подкрепя воденето на война на два фронта, предстои да видим, защото пък и на Байдън му предстоят избори. Тръмп става все по-популярен в Америка, което в един момент може да наложи компромиси.

Рейтингът на Байдън играе и не се знае какво би се случило, ако Тръмп отново стане президент. Тогава преходът към двуполюсен свят може да приключи много по-бързо, отколкото ни се иска.

Възможни ли са съвсем преки, директни и ясни разговори между САЩ и Китай, в които да се стигне до някакъв баланс?

Такива разговори винаги е имало и продължава да има. Америка е последователна в спазването на Политиката на единен Китай. Тя има някакви отношения с Тайван, които в момента дразнят Китай най-вече поради факта, че се пращат оръжия за Тайван. Но на хартия Америка продължава да спазва тази политика. 

А на практика?

Факт е действително, че в последно време Вашингтон модифицира част от Политиката на единен Китай – негласно, разбира се. Виждаме, че връзките между Америка и Тайван са все по-силни. Виждаме посещения на американски официални лица в Тайван, което откровено дразни Китай. Но Китай няма да реагира поне докато не видим директна военна помощ за Тайван. Защото неоконфуцианската дипломация почива върху презумпцията, че конфликти и войни трябва да бъдат избягвани.

Китай не обича да воюва и не иска да воюва, затова до последно ще избягва директна военна конфронтация със Съединените щати. Ако обаче Америка разположи военни сили в Тайван или се опита по някакъв начин да наруши този интегритет и Политиката на единен Китай, тогава съгласно закона, който самият Китай прие, вероятно ще се стигне до конфликт между Пекин и Вашингтон. А това е много лош сценарий, защото тогава цялата глобална икономика просто ще рухне.

Тук трябва да обърна внимание на коментарите, които се правят от мнозина, че и Америка, и Китай имат проблеми с икономиката. Америка – защото залязва, Китай – защото го управляват хардлайнери. Нищо такова. Това, че еднополюсният свят си е отишъл, не означава, че Америка залязва. Просто вече не е толкова силна, че да командва какво се случва по света. Що се отнася до Китай, там в момента на власт може да са хардлайнерите, но тези управляващи продължават да генерират мощна средна класа, която гарантира високия жизнен стандарт на китайците.

В момента американската и китайската икономика се откачат една друга, а това води до ефекта на бумеранга. Когато Америка налага санкции на Китай, те се връщат срещу нея и обратното. Тази взаимозависимост, наречете го политическо тайдзи, води до ситуацията, в която се намираме в момента.

Как изглежда Европа на този фон?

Най-важното за Европа е да гарантира сигурността си. Въпросът за Европа е един: по какъв начин да намери баланса между това да създаде армия или по-скоро сили за бързо реагиране, които да ни помагат по-ефективно да охраняваме границите си. 

И още нещо: да запазим социалния модел, който ни дава възможност да имаме блага като здравеопазване, осигуряване, пенсии. Съвсем друг е въпросът какво би се случило, ако човек като Тръмп отново застане начело на Щатите. Такива хора обикновено казват, че не биха защитили страна членка на НАТО.

Доколкото си спомням, тъкмо той държеше Европа да си прави армия.

Точно така. Истината е, че тези неща не ги решава президентът. Парите ги отпуска Конгресът. За щастие. По конституция той решава ще има ли война и какви войски ще бъдат изпратени. Така че който и да е президентът на САЩ, той ще трябва да се съобразява с Конгреса, който дава парите.

Какво не чухте, а трябваше да се каже според Вас след нападението на 7 октомври?

Каквото можа, се каза. По-скоро въпросът е какво остана свръхизказано. Няколко са наративите. Първият наратив е, че Нетаняху е виновен за всичко. Вторият е, че случващото се в Близкия изток става, защото някой е платил на друг. И третата конспирация е, че всичко това работи в полза на Русия. 

Не може цялата едноличната отговорност да се стоварва върху Нетаняху, защото той беше принуден шест месеца да се оправя с протестите, които парализираха Израел. Да, балансът на силите обективно се променя, но нека не влизаме в конспирации, че някой нарочно е проспал атентата или че американците и руснаците са платили, за да може Израел да отиде в западния лагер.

Трябва да вярваме на суровите емпирични факти. А те са, че от едната страна е актьор като Израел с военна доктрина, наречена „Дахая“, според която винаги когато има асиметрична война срещу страната, евреите се обединяват, за да приложат диспропорционална сила спрямо противника си и да го смажат. Така е било в миналото, така е и сега. От другата са групировките, които осъществяват политически мотивирано насилие, а то, независимо от религията на осъществяващите го, на езика на международната сигурност се нарича тероризъм. Няма смисъл да ровим в конспиративни теории.

Истината е, че в целия регион живеят хора, които се мразят. Тук не става въпрос просто за политически конфликти, а за междурелигиозен, междуетнически и междукултурен диалог. Такива конфликти решаване нямат, защото от едната страна имаме хора, които искат политическо оцеляване, а от другата – такива, които искат физическо оцеляване. Има и трети, които искат просто насилие. За Иран това е въпрос на политическо оцеляване. За Израел – на културно-религиозно и физическо оцеляване. За терористите е въпрос на насилие.

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://www.toest.bg/na-zapadniya-bryag-nishto-novo/

Това, което виждаме днес, е пълзяща интифада. За разлика от предишните две, тя няма изявени лидери, не е дори толкова идеологическа, колкото съпротива на младото поколение срещу статуквото и липсата на политически хоризонт през последните 30 години. Организиралите се в Наблус, Дженин и Хеброн дори нямат толкова сериозно отношение към големите военни терористични фракции. Чрез социалните медии те се организират, самоиндуцират и изправят срещу Израел.

Думите са на високопоставен израелски представител по време на една от многото срещи, чиято задача е да обсъди и избере стратегия за изход от влошаващата се ситуация на Западния бряг на река Йордан. 75 години след началото на конфликта между Израел и палестинците и 30 години след Споразуменията от Осло, процесът за мир е в най-ниската си точка, без особени перспективи за намиране на компромис. Такъв в момента е почти невъзможен.

Стар конфликт – ново правителство

Кризата в палестинската власт, съчетана с неотстъпчивостта на Израел по отношение на основните въпроси, свързани с конфликта, стигна своя апогей с активизирането на бойните групи в ключови градове и бежански лагери на Западния бряг, но и с встъпването в длъжност на новото правителство на Бенямин Нетаняху.

Сред членовете на новия кабинет има министри, чиято биография буди доста въпроси сред мнозина. Номинациите за министри на Безалел Смотрич и Итамар Бен Гвир, които принадлежат към крайнодесния спектър в Израел, будят най-много съображения. ЕС и дори САЩ заявиха мнението си за състава на кабинета, като според слуховете Вашингтон дори е посочил, че двамата коалиционни министри не следва да заемат определени министерски кресла. Новите политици, както ги наричат в Израел, имат свое виждане за баланса на силите в Източен Йерусалим, за статуквото на джамията „Ал Акса“, както и за съдбата на израелските селища, разположени дълбоко в палестинските територии.

Действията и изявленията на Смотрич и Бен Гвир накараха радикалните фракции, начело с „Хамас“, да предупредят за последиците от управлението на кабинета „Нетаняху“. Преди дни  Маруан Иса, вторият човек във военното крило на „Хамас“, заяви в съобщение за медиите, че политическите опити за решаване на напрежението на Западния бряг са приключили и остава пътят на войната. За последен път лидер на военното крило „Ал Кассам“ се обърна към медиите през май 2021 г., часове преди началото на последния конфликт, продължил 11 дни.

Водени от принципа „Това търсехте – това получихте“, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ видимо увеличават своята активност на Западния бряг, която, съчетана с твърдите мерки на израелската армия и полиция, доведе до най-големия брой загинали в конфликта от 15 години насам. От началото на 2023 г. до момента 82 израелски и палестински граждани са намерили смъртта си.

Горещи точки

Наред с вече посочените бойни групи, като например „Леговището на лъва“ в Наблус, сред центровете на напрежение е и бежанският лагер в Дженин. Той е под контрола на „Хамас“, „Ислямски джихад“ и Националния фронт за освобождение на Палестина. Оръжието, за което се знае, че се намира в лагера и околните селища, е достатъчно за продължителна съпротива. Опитът на израелската армия и граничната полиция да проведат няколко операции в Дженин и Наблус срещу въоръжените групи доведе до десетки загинали. Само в Дженин за ден загинаха 11 въоръжени палестинци и един цивилен. Размяната на удари продължи с атентата в сърцето на Тел Авив, при който загинаха двама израелци, докато инцидентите около Наблус и Дженин са вече част от ежедневната хроника. Няма основание да смятаме, че насилието ще затихне.

Ключов елемент от описвания пъзел е състоянието на Палестинската автономна власт (ПАВ). Създадена преди 30 години със Споразуменията в Осло, тя е институцията, която трябваше да изведе палестинците до независима държава. Три десетилетия по-късно властта в Рамалла, както и самата идея за два народа – две държави е в пагубно състояние.

Мнозина се питат какво следва, ако президентът Махмуд Абас слезе от политическата сцена, но малко са онези, които имат хипотеза и план. Връзка между Рамалла и голяма част от палестинското население, което в мнозинството си е под 35 години, почти не съществува. Това е и една от причините за ръста на новопоявилите се групи на Западния бряг – в условията на изтляваща легитимност палестинските сили за сигурност на практика абдикираха от задълженията си. Това доведе до решението на Израел да активизира своите операции, което пък от своя страна даде поле за изява на фракции като „Хамас“ и „Ислямски джихад“ да задействат силите си в обсъжданите горещи точки на Западния бряг.

Палестинската полиция, силите за сигурност и разузнаването все по-рядко са в състояние, а и все по-рядко са готови да се сблъскат лице в лице с палестинското население. Те са обвинявани, че обслужват интересите на Израел, като остават верни на координацията в сферата на сигурността, съществуваща между двете страни по силата на Споразуменията от Осло. В социалните медии силите за сигурност често са наричани „предатели“ и „колаборационисти“.

Процесът „Акаба“

В опит да прекъсне вълната от насилие и да възстанови усещането за диалог между Израел и палестинската власт, преди месец започна т.нар. процес „Акаба“ под егидата на Йордания, САЩ и Египет. На завършилата току-що втора среща от инициативата, провела се в египетския курорт Шарм ел Шейх, двете страни се споразумяха да заявят, че са в съгласие, но конкретните измерения на водените преговори засега остават неясни въпреки финалното комюнике от срещата. Властта в Рамалла дефинира като свой основен проблем тежката финансова криза, в която се намира. Палестинската страна, която не може да се надява на финансова подкрепа от Аман или Кайро, очаква от Израел конкретни стъпки, в резултат на които да бъдат освободени финансови средства за палестинския бюджет.

По силата на Парижкия протокол след Споразумението от Осло Израел и палестинската власт споделят отговорности за палестинския бюджет. Значителни суми към днешна дата не са изплатени. Предстои да се намери решение между страните по стария спор за плащанията, които Рамалла прави на семействата на загинали във военни операции срещу Израел или на лица, намиращи се в затвора (т.нар. pay for slay). Израел предприе особено твърди действия срещу тези плащания, смятайки ги за предназначени за терористи. В отговор на тази мярка, определяна като социална в Палестина, Израел също удържа около 100 млн. шекела (около 27 млн. долара) годишно от бюджетните плащания към ПАВ. Една от причините, поради които и САЩ не прави директни плащания на палестинската власт, е именно тази т.нар. социална програма.

Дали процесът „Акаба“ ще проработи, ще видим в следващите дни и седмици, тъй като предстои периодът на религиозните празници за мюсюлмани и евреи. Никой не е готов за повторение на сценария от май 2021 г., когато в продължение на 11 дни светът очакваше да види дали интензивната размяна на ракетни удари между Израел и „Хамас“ няма да прерасне в пълномащабна война.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“

Независимо от войнствения си наратив, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ са по-скоро внимателни в действията си към момента. В поредица от срещи с представители на всяка от двете групировки се изразяват опасения от крайнодясното израелско правителство, но за момента не се призовава открито към интифада. Фракциите са изправени пред няколко важни решения, които ще определят съществуването им за години напред.

Особено за „Хамас“ военен конфликт с Израел би коствал усилия и средства, които движението не е готово да жертва в момента. Неговите лидери, намиращи се в Газа и някои градове в Близкия изток, изглежда, смятат, че стратегията на поддържане на напрежението чрез отделни операции на Западния бряг и за сметка на спонтанни случаи на насилие засега обслужва интереса на „Хамас“. След май 2021 г. движението насочи и немалко усилия в пропагандата си спрямо т.нар. израелски араби, или арабите от 1948 г. (става дума за арабското население на Израел, получило гражданство след 1948 г. – б.а.).

„Хамас“ акцентира върху статута на това население и зависимостта му от еврейското мнозинство, а с назначаването на новото правителство със Смотрич и Бен Гвир в редиците му, откровено говори за Израел като за държава, провеждаща апартейд. Единствено при много сериозна ескалация около джамията „Ал Акса“ и в случай на откровени провокации от страна на заселниците може да очакваме повторение на сценарий като този от средата на 2021 г.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“, подобно на идеологическия си съперник – партията „Фатах“ на президента Абас, също имат вътрешни противоречия. Ако изборите за ново ръководство в „Ислямски джихад“ преминаха относително спокойно и без особени изненади, то тези в „Хамас“ предстоят и се очакват с нетърпение. Трима са основните претенденти за лидер на движението, като поне един от тях има особено силно влияние на Западния бряг и би могъл да го използва, за да разпали действия, които са отвъд революционната риторика.

Контактите на двете движения на Западния бряг и в Газа, както и в бежанските лагери в Йордания, Сирия и Ливан са добре известни, влиянието им – също, но дори при тези условия лидерите им си дават сметка за появилата се нова сила сред младото палестинско поколение. Макар да е известно, че поддържат контакти с по-големите си събратя, за момента бойните групи, подобни на „Леговището на лъва“, не желаят и не се асоциират идеологически или организационно с „Хамас“ или „Ислямски джихад“. Въпреки опитите на двете движения да намерят път към сърцето на новите групи, засега те остават по-скоро самостоятелни.

Не на последно място, и двете военни фракции внимателно наблюдават случващото се в региона. Споразумението между Иран и Саудитска Арабия за възобновяване на дипломатическите отношения е от особена важност, тъй като Техеран е основен съюзник и поддръжник на палестинските радикални движения. След затоплянето на отношенията между Израел и Турция Анкара ограничи свободата на пребиваване на лидерите на „Хамас“ на своя територия, което допълнително затруднява тяхното движение, след като и Ливан изрази своите съображения относно действията им в бежанските лагери. Опитите за сближаване между „Хамас“ и Сирия засега също не са успешни, въпреки приповдигнатия тон на някои медийни публикации.

Смяна на подхода

Сцената на конфликта между Израел и Палестина остава особено сложна и зависима от множество фактори, които определят поведението на страните и на регионалните сили, заети в търсене на решение. Посочената по-горе комбинация от нестабилност, криза на сигурността, финансова и икономическа стагнация и социално недоволство не позволява да се прогнозира възможен по-нататъшен сценарий с голяма доза сигурност. В условията на война в Украйна и задълбочаваща се поляризация в световен мащаб принципите на международните отношения и право са изложени на сериозен стрес тест.

В конкретния случай с кризата в близкоизточния мирен процес вече сме свидетели на промяна на подхода, като на мястото на установените механизми се появяват нови. Вместо блокирания „Квартет“, съществуващ с мандата на ООН, се появяват предложения за на т.нар. Мюнхенски формат (Германия, Франция, Йордания, Египет), а сега и за процеса „Акаба“. В условията на отсъстваща алтернатива, базирана на международното право и отчитаща интересите на страните в конфликта, свободата на интерпретация носи опасност от последици. Завръщането към установените принципи на диалог или тяхното преформулиране в рамките на Съвета за сигурност на ООН би съхранило традиционния подход за решаване на кризи, като остави настрани желанието за непременна импровизация. Цената на подобни импровизации в контекста на обсъждания конфликт обикновено се плаща с живота на много хора.

Заглавна снимка: Джамията „Ал Акса“. Източник: Dave Herring / Unsplash

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/israel-lebanon/

В началото на октомври медиите в Израел публикуваха информация, според която Ливан и Израел най-сетне са на крачка от финала на преговорите, които трябва да очертаят линията на морската им граница, като са си разменили дългоочакваните насрещни проекти за споразумение. В специално обръщение към нацията от 1 октомври т.г. лидерът на „Хизбулла“ шейх Хасан Насралла посочи, че преговорите за морската граница на Ливан се намират във фаза, която отговаря на интересите на страната. На речта бе обърнато специално внимание в Израел.

Въпросът за демаркацията на морската граница е изключително важен за съдбата на Източното Средиземноморие

като място, към което ЕС гледа с надежда да задоволи глада за енергийни ресурси. За да докаже значимостта на въпроса за израелско-ливанския териториален спор за всички държави от региона и за самия ЕС, още в първите дни на септември генералният директор на гръцката енергийна компания Energean Матиос Ригас заяви пред медиите, че няма основания да се смята, че началото на експлоатацията на находището „Кариш“ ще бъде забавено, като посочи и датата – 20 септември.

Местонахождението на „Кариш“ има особено значение за преговорите с Ливан, тъй като то бе в основата на няколко предупреждения от „Хизбулла“ към Израел. През последните години ливанското движение, което претендира за водещо място в политическия живот на страната, претендира и за ролята на защитник на националните интереси, въпреки че по същество не участва в преговорите между Израел и Ливан с посредничеството на САЩ.

На 2 юли т.г., въпреки позицията на ливанското правителство в полза на преговори с Израел, „Хизбулла“ организира демонстрация на военните си възможности, като пусна в изпитателен полет дронове именно над „Кариш“. Потенциалната атака бе предотвратена от израелските ВВС и ВМС, но тази демонстрация на присъствие от страна на ливанската групировка послужи като повод Израел от своя страна да предупреди, че

всеки опит за провокация по южната граница на страната ще бъде посрещнат с безмилостен отговор.

Предупреждението бе сведено до знанието на „Хизбулла“ посредством военни и дипломатически канали.

Паралелно с размяната на предупреждения продължиха опитите на американския посредник Амос Хохщайн да постигне успех в преговорите за споразумение. Американският представител посети отново Ливан и Израел, като в Бейрут е предоставил на вниманието на ливанското правителство принципите на израелското предложение. Основните точки в него се концентрират върху желанието на Израел „Кариш“ и зоната за сигурност около находището да останат в очертанията на Израел, докато Ливан получава офшорното поле „Кана“, към което интерес има компанията Total.

Именно поради големия интерес от страна на френския гигант, от август насам се говори и за участието на Франция в преговорите между страните. Известно е, че САЩ и Израел също са в контакт с Париж с цел Total да започне работа в „Кана“ в обозримо бъдеще, което ще бъде допълнителен мотив за Ливан да се съгласи на сделка.

Ако Израел успее да се договори с Бейрут, подобно споразумение би имало силата на своеобразен „мирен договор“

и би било дори по-ценно от т.нар. Abraham Accords, тъй като на практика ще гарантира сигурността по северната му граница с противник, който традиционно представлява стратегическа заплаха за израелската държава. Според медийни публикации в замяна на контрола над „Кана“ Израел настоява Ливан да предаде изцяло правото на контрол над пограничната зона Рош Ханикра на Средиземно море.

В тактически опит да създаде напрежение и дори да повлияе на преговорите в заключителния им етап „Хизбулла“ обвини Амос Хохщайн в преднамереност и симпатии към Израел. Кампания в близките до движението медии настоява „Ливан да бъде допуснат до природните си богатства“.

Важен мотив в израелския стратегически анализ на това доколко Ливан е наистина склонен да сключи споразумение, е тежката финансова и икономическа криза в страната. Държавата е на ръба на банкрута, за пореден път ливанската Централна банка спря тегленето на средства за частни клиенти, което доведе до масови протести. С настъпването на зимата и в условията на усложнена продоволствена криза заради войната в Украйна

Ливан отново е на прага на огромно социално напрежение.

Не на последно място, държавата продължава да изпитва негативите от войната в Сирия, а самата „Хизбулла“ далеч не се намира в най-изгодното положение по отношение на подкрепата сред населението. Мнозина обвиняват движението за тежката институционална криза, чието олицетворение бе опустошителният взрив на пристанището в Бейрут през 2020 г.

В полза на окончателното споразумение се изказа и министърът на външните работи на Ливан Абдалла Бухабиб, който напомни, че преди изборите в Израел би могло да се постигне споразумение. Никой не може да каже какво ще се случи след ноември, напомня Бухабиб, като добавя, че „съществува мнение, че ако Бенямин Нетаняху успее да победи на изборите, споразумението с Ливан ще пропадне“. Според него преговорите в момента са „95% приключени“.

Както обикновено, Израел не разчита изцяло на ефекта от дипломатическите усилия

и воден от принципа Si vis pacem, para bellum (Ако искаш мир, готви се за война), внимателно следи за действията на „Хизбулла“ в Ливан. От началото на 2022 г. израелското военно командване и служби за сигурност предупреждават за наблюдавани маневри от страна на „Хизбулла“ по израелската граница не само откъм Ливан, но и на територията на Сирия. Придвижването на бойни съединения и укрепването на позиции са съчетани с операции и дори с изпращане на дронове към Израел.

Паралелно с тези действия, отношенията на „Хизбулла“ с палестинските радикални фракции (основно с „Хамас“) значително се подобриха. Палестинското движение в момента се намира в доста по-комфортна среда на територията на палестинските лагери, разположени в Ливан и особено в южната му част. Според израелски сведения организацията укрепва и военния си потенциал, а изстреляните по Израел през лятото ракети са всъщност от арсенала на „Хамас“. Самото движение не отрича тази тенденция на усилване на военния капацитет.

Според оценките на израелската армия „военен сблъсък с „Хизбулла“ не е изключен“,

тъй като организацията, изправена пред предизвикателствата за своята легитимност в Ливан, би могла да потърси изход в конфликт с „обичайния враг Израел“. Според доклад на израелската армия, части от който получиха гласност, „Хизбулла“ в момента страда от широко разпространения имидж на деструктивен политически играч, който заради своите тесни интереси е поставил на карта самото съществуване на Ливан. Лидерът на „Хизбулла“ шейх Хасан Насралла се намира в трудна позиция след загубата на своя отявлен съюзник генерал Касим Сюлеймани, което се отразява и на неговите контакти с Иран и Сирия. Заради това и заради загубите на воденото от него движение Насралла би могъл да търси изход във военен конфликт, тъй като малцина са онези в Ливан, които биха повярвали, че именно „Хизбулла“ има заслуга за евентуален успех в преговорите между Израел и Ливан.

Нов конфликт с Ливан, който все пак – по мнението на мнозина в Израел, но и в Бейрут – е малко вероятен, особено на фона на всеобщата дестабилизация след началото на войната в Украйна, ще постави под съмнение и инфраструктурната диверсификация на енергийните потоци в Източното Средиземноморие. Строежът на газопровод от Израел към Турция през акваторията на Ливан и Сирия ще бъде отложен. Това е аргумент, който действа доста силно върху всички замесени в преговорите в момента и следва да послужи като възпиращ фактор за евентуални необмислени провокации.

Заглавна илюстрация: Vladimir Gnedin / iStock

Източник

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/evropa-v-borba-za-energiyna-nezavisimost/

В рамките на обиколката си на Близкия изток, обхващаща Израел, Палестинската власт, Египет и Йордания, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен посети Йерусалим и Тел Авив на 13 и 14 юни. Визитата дойде в момент, в който отношенията между ЕС и неговите средиземноморски партньори придобиват особено значение. Основни точки в дневния ред на Фон дер Лайен станаха преговорите с Израел в областта на енергийното сътрудничество и сигурността съгласно детайлите на проект на споразумение, за което се говори от април т.г. насам. Споразумение, подготвяно от ЕС с Израел и Египет, за транзитни доставки на газ в Европа.

Пред медиите в Израел Фон дер Лайен заяви:

ЕС се стреми да разшири сътрудничеството си с Израел в енергийната сфера. До момента Съюзът бе най-големият потребител на руски газ, въглища и нефт. От началото на войната Русия шантажира ЕС, което доведе до решението да се търсят алтернативи. Аз съм щастлива, че обсъждаме един забележителен документ, а Израел е готов да увеличи доставките на природен газ за Европа, като използва Египет за транзитна точка. На 15 юни т.г. ще направим важна крачка в тази посока, като подпишем тристранния меморандум между ЕС, Израел и Египет. 

Според детайлите на споразумението ЕС предлага да се използва вече съществуващата инфраструктура на Египет за транзит на природен газ. Предвижда се също така да бъдат инвестирани средства от европейския бюджет за строеж на ново трасе, което от своя страна подкрепя стремежа на Кайро да се превърне в основен транзитен енергиен център в Средиземноморския регион.

Самият Израел няма прекалено много възможности за износ на своя природен газ. Единият вариант за транзит към Европа минава през Турция, по пътя на газопровод по дъното на Средиземно море. Другият е през Египет, който въпреки немалкото технически предизвикателства е значително по-възможен за изпълнение, отколкото турската алтернатива.

Интересът към газа на Израел носи и важни политически дивиденти за страната

в момент, в който тя всячески се опитва да се обгради със съюзници срещу Иран. При положение че Израел се превърне в един от основните източници на природен газ за Европа, без съмнение държавите членки на ЕС ще бъдат значително по-склонни да се вслушат в аргументите на израелското политическо и военно ръководство относно иранската заплаха в Близкия изток.

Повишаването на международната роля на Израел в светлината на обсъжданите доставки предоставя и друга важна възможност. В ход са преговори за задълбочаване на отношенията с арабските съюзници, а страната се стреми да нормализира отношенията си и със Саудитска Арабия, което би затворило кръга от усилия, познати като Abraham Accords. Не на последно място, Израел има желание и намерение да скъса с имиджа на държава, която постоянно попада под упреците на много от страните членки на ЕС заради политиката, водена спрямо палестинците. Със значително повишена роля на енергийната карта, много от сегашните критици на израелската политика би трябвало да смекчат позициите си. На това разчита Йерусалим.

Вече са известни и кандидатите за израелския газ – сред тях на първо място е Румъния. Разговори по темата са водени още през април. Допуска се, че срокът на договора за доставка ще бъде 9 години.

Важно е да се посочи, че за момента очакваният обем на израелски газ за Европа няма да надхвърли 20 млрд. куб.м.

Тъй като това не е достатъчно да компенсира доставките от Русия, Урсула фон дер Лайен е провела задълбочени разговори именно за повишаване на добиваните количества. Не на последно място, Египет също има нужда от значителна финансова подкрепа. Страната не разполага с достатъчни производствени мощности да втечнява и транзитира газа, който ще дойде от Израел. Това налага сериозни по обем инвестиции от ЕС в египетската икономика. За самия Египет развитието на газовата промишленост с опция то да обхване и офшорните му находища, също е въпрос от първостепенно значение. На дневен ред е разширяване на мощностите на завода за втечнен природен газ в град Дамиета.

Египет отчаяно се нуждае от свежи финансови приходи, които да укрепят националната валута и да укротят инфлацията. Нестабилната икономика и слабата египетска лира са в основата на възможно социално недоволство. Никоя власт – не само в Кайро, но и в района на Близкия изток – не е готова за повторение на Арабската пролет.

Друг особено важен елемент от анализа на възможните последици за Израел и региона от развитието на енергийните находища е

намирането на решение на спора за демаркацията на границата с Ливан.

Според някои сведения правителството в Бейрут е предало на американския посредник Амос Хохщайн ново предложение по въпроса. Информацията сочи, че Ливан е готов да се откаже от претенциите си към т.нар. линия 29, свързана с газовото находище „Кариш“, и да се върне към линия 23 с някои допълнения. Ливан настоява Израел да не разработва „Кариш“, докато не бъде подписано окончателното споразумение за демаркация. Преговорите между двете съседни държави започнаха през октомври 2020 г. и в рамките им следва да се реши съдбата на акватория от 860 кв.км, в която се намират огромни залежи от природен газ.

Като естествен завършек на енергийните разговори в Израел на 15 юни 2022 г. в Кайро, в присъствието на египетския министър на петрола и минералните ресурси Тарек ал Мулла и израелския министър на енергетиката Карин Елхарар, Урсула фон дер Лайен подписа тристранния Меморандум за разбирателство с Египет и ЕС в сферата на търговията, транспорта и износа на израелски природен газ в ЕС. Срокът на действие на документа е 3 години, с опция да бъде продължен с още две.

Освен газовите доставки Фон дер Лайен обсъди и темата за военното сътрудничество с Израел,

чиито компании от военнопромишления комплекс имат опит във взаимодействието си с европейските държави. В интервю председателката на ЕК се спря на възможното разширяване на сътрудничеството, имайки предвид увеличаващите се разходи в ЕС за отбрана.

Тема на разговорите в Израел беше и сътрудничеството в земеделието и свързаните с него високи технологии, които Израел разработва, както и работата с водните ресурси. Тези въпроси са от особена важност за ЕС в контекста на възможната продоволствена криза. Израел вече активно работи с редица африкански държави в посочените области, а след подписването на мирните споразумения с ОАЕ, Бахрейн и Мароко това поле на сътрудничество е сред приоритетните за Йерусалим и арабските му съюзници.

На свой ред ЕС планира да разшири съвместната работа в тази сфера, като предоставя на Израел достъп до програмата „Творческа Европа“, която в същността си е близка до инициативата в областта на изследванията и иновациите „Хоризонт Европа“. Участието във въпросната програма бе и един от приоритетите на новия министър на външните работи и ротационен министър-председател Яир Лапид, след като зае поста си в МВнР.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет позволява да се направят няколко извода.

Преди всичко е очевидно желанието на ЕС да разшири сътрудничеството си със средиземноморските си партньори, като го издигне на доста по-качествено ниво. Що се отнася до Украйна, до момента Израел по-скоро се старае да запазва балансирана позиция, която невинаги съвпада с принципите на провежданата от ЕС и САЩ политика. За израелската страна връзките с Москва надхвърлят просто оценката за действията на Русия в Украйна. Израел не намира руската агресия за пренебрежим факт и официално се изказа срещу войната, но в същото време двете държави все още се срещат в Сирия, където Иран през последните месеци увеличава своето присъствие, особено на юг.

За Кайро кризата е сериозно предизвикателство. Страната внася до 25% от необходимата за националната ѝ икономика пшеница от Русия и Украйна и поради това до момента Египет, наред с други арабски страни, е изключително внимателен в крайните си оценки за случващото се. Във връзка с това Фон дер Лайен увери своите домакини в Кайро, че ЕС ще направи всичко необходимо, за да помогне на Египет в развитието на собствените му възможности за производство на пшеница, като се вземат под внимание и климатичните особености на страната. За това ще се разчита също на Израел и на значителния му опит в биоинженерството.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет отговаря на интересите на Европа и на стремежа на ЕС да постигне нулева зависимост от руските енергийни източници. Този процес вече е в ход, но неговото успешно приключване няма да е в мандата на настоящата Комисия, a пътя към тази независимост ЕС ще трябва да извърви заедно с партньорите си от Източното Средиземноморие. Един регион, който е доказал, че може да бъде крайно непредсказуем и зависещ често от обстоятелства, които нямат нищо общо с европейските приоритети и дневен ред.

Заглавна снимка: Пресконференция на председателката на ЕК Урсула Фон дер Лайен и израелския премиер на Израел Нафтали Бенет. Стопкадър от видеорепортаж в YouTube канала на министър-председателя на Израел

Източник

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/diplomatsiya-v-opasnost/

Две седмици след началото на войната в Украйна немалко експерти и обикновени наблюдатели намериха поле за изява в медийното пространство и социалните мрежи. Усещането е за информационна какофония, създавана от хора, чиито източници на информация са същите като на тяхната публика, само че „фактите“ са представени с маниер.

Всевъзможни теории, версии и разсъждения за случващото се не само не помагат за разбирането на кризата, но водят неволно или умишлено до объркване у потребителите на информационния поток. Това от своя страна е пагубно за изграждането или съхраняването на обществената устойчивост, така необходима в условията на война в непосредствена близост. Точно сега трезвата мисъл и спокойствие трябва да бъдат запазени.

Настъпи радикална, немислима доскоро промяна в световния дневен ред – война в Европа.

Една ненужна и ужасна авантюра на Владимир Путин. На полето на международните отношения, наред със съкрушителните санкции срещу руската икономика, започна процес, който почти няма аналог след 1945 г. Особено по отношение на държава членка на Съвета за сигурност на ООН – най-високия международен орган, призван да крепи тялото на световния ред след Втората световна война.

На седмия ден след началото на войната в рамките на ООН започна промяна на начина, по който се прави международната политика. С огромно мнозинство членовете на Общото събрание на ООН осъдиха действията на Русия в Украйна. Преди това с 11 гласа „за“ и само три „въздържал се“ членовете на Съвета за сигурност на ООН приеха резолюция, която закрепи за Русия дефиницията „държава агресор“. Въз основа на тази резолюция по-късно в Общото събрание на ООН дори държави, които по принцип се смятат за част от зоната на влияние на Москва, се въздържаха или не присъстваха в залата, с което лишиха Русия от подкрепата си.

Русия остана изолирана.

Всеобщото осъждане на войната срещу Украйна се проявява както във всички сфери на обществения живот (например в културата и спорта), така и в лишаването на Русия от възможността пълноценно да участва в редица организации, комитети и работни групи. Включително там, където от години руските дипломати или имат водеща роля, или са сред основните действащи лица. Трябва да вземем предвид всичко това, когато правим оценка на случващото се.

Промяната в принципите на водене на международните отношения под натиска на кризисните обстоятелства може да създаде редица проблеми в световен план, което допълнително ще затвърди усещането за трайна и цялостна ерозия на съществуващата архитектура на сигурност и на основните принципи в дипломацията, закрепени в Устава на ООН.

Дали Русия трябва да понесе отговорността си за извършваната военна агресия? Безусловно да. Тя и всяка друга държава, която е нарушила международното право. Но за да излезем извън полето на теорията и неекспертното говорене за войната в Украйна, нека се спрем на

последиците за определящия съдбата на Близкия изток конфликт – този между Израел и Палестина.

По-конкретно – на възможната промяна на баланса, основан на релевантните резолюции на ООН и споразуменията за мир от 1994 г. в Осло. Всички тези решения очертават законовата рамка, която предвижда чрез преговори страните в конфликта – Израел и Палестинската автономна власт – да постигнат съгласие и взаимно признаване като две независими държави, живеещи една до друга в условия на мир и сигурност. За хода на преговорите и за самия процес отговорност носи т.нар. Квартет за Близкия изток – обединение между САЩ, Русия, ООН и ЕС.

След 2018 г., вследствие на политиката на администрацията на американския президент Доналд Тръмп и най-вече на решението да бъде признат град Йерусалим за неделима столица на Израел, перспективите за постигане на трайно решение в процеса между палестинците и израелците заглъхнаха значително. Обвиненията от страна на Палестинската власт към Израел и САЩ, че нарушават резолюциите на ООН и нормите на международното право, традиционно срещат разбирането на по-голямата част от световната общност, а решението на американския президент не бе прието в рамките на Квартета нито от ООН, нито от ЕС или Русия.

И все пак от страна на Вашингтон беше направен опит да се действа от позицията на свършения факт. Решението на САЩ на практика блокира работата на Квартета, но бе предпоставка и за по-сериозна тенденция –

маргинализирането на Палестинската власт като законен представител на палестинския народ.

Това бързо бе използвано от радикалните палестински групировки и най-вече от „Хамас“, които в тон с пропагандната си реторика, че договореното в Осло е акт на национално предателство, призоваха за борба срещу Израел. Помним кризата от май 2021 г. – тя започна, след като „Хамас“ изстреля ракета срещу Йерусалим в „отговор“ на сблъсъците в Стария град, поемайки главната роля в „борбата за защита на Светите места“ в града.

В условията на политически, а и икономически ступор Палестинската власт засега остава на краката си единствено за сметка на подкрепата на традиционните си донори и политически съюзници, сред които ЕС, неговите държави членки и ООН играят основна роля. Допълнителен удар върху имиджа на мирния процес бяха и подписаните мирни споразумения между Израел и редица арабски държави, познати като Abraham Accords. Мирните договори на практика накараха много хора да си зададат въпроса:

Дали в крайна сметка фактите не надделяха над принципите и логиката на международното право?

И не наблюдаваме ли края на процеса? Доколко палестинска държава въобще е възможна? И ако не е възможна, то какво следва?

Опитите на участниците в Квартета да поддържат неговото съществуване в периода „Тръмп“ са белязани с много усилия, като едва след изборите в САЩ и встъпването в длъжност на новия държавен глава Джо Байдън форматът беше реанимиран. Връщането му на сцената на дипломацията обаче се оказа трудна задача. Политиката на свършените факти, за която стана дума по-горе, и процесите между Израел и арабските му съюзници продължиха да изместват фокуса от същината на проблема.

Членовете на Квартета търсеха начини да балансират между принципите, върху които почива форматът, и интересите на своите столици. Разговорите за среща на ниво министри и ръководители на Квартета бяха в ход. До 24 февруари 2022 г., когато решението на Москва да нахлуе в Украйна на практика сложи точка – и то за дълъг период – на този международно признат механизъм.

Русия е де факто изключена от участие в Квартета.

Определени столици смятат, че смисълът на това обединение е изчерпан и поради обстоятелствата и отсъствието на Русия следва то да бъде преформулирано или дори закрито. Съмнително е дали такова решение може да се вземе без санкцията на органа, създал Квартета – Съвета за сигурност, където едва ли Русия ще гласува „за“. Но това, че международната общност през очите на водещи държави е в настроение да приеме „политика на свършените факти“, би могло да доведе до сериозни последици.

Не може да не се признае обаче, че с началото на войната в Украйна Квартетът се намира в нова фаза на фактическа нефункционалност. Няма никаква възможност страните участнички да се съберат на една маса. Макар и това да бе единственият формат, който обединяваше Русия и САЩ по въпроса, че мирът в Близкия изток може да бъде постигнат единствено чрез преговори между засегнатите страни, независимо от опитите на трети страни да намерят начин да се наместят в процеса чрез алтернативни инициативи. Въпреки усилията на Франция, Египет, Йордания и Германия, идеята, известна като „Мюнхенски формат“, не успя да набере скорост и беше бламирана от самите Израел и Палестина.

Единственият член на Квартета, който има естествената роля и привилегия да е в контакт с враждуващите в момента Русия, ЕС и САЩ, е ООН.

Това е тежка и изключително отговорна задача. От първостепенна важност за офиса на ООН, воден от специалния представител на генералния секретар, е да запази принципите, заради които е създаден Квартетът, за да може той да продължи да функционира дори в условията на изолация на Москва. По този начин се съхранява идеята за ненарушимост на международно договорените принципи между основните участници в мирния процес. По въпроса за мира между Израел и Палестинската власт ООН има историческата отговорност да осигури континуитета във воденето на дипломация, за да се предотврати пренасянето на случващото се в Украйна върху други въпроси, свързани с мира, сигурността и стабилността в останалите точки на света.

Авторитетът на международните посредници не трябва да бъде поставян под съмнение, защото особено сега, след 24 февруари, светът се нуждае изключително много от него. Нито войната в Украйна, нито продължаващият вече 70 години конфликт в Близкия изток ще намерят своето решение с военни средства. Отделни представители в региона вече обсъждат по-директен подход, който евентуално ще канализира контактите директно с Израел и Палестина и ще привлече Египет и Йордания на масата на преговорите. Без ЕС и в отсъствието на ООН. Подобна инициатива е осъдена на неуспех.

В системата на международните отношения правото е основополагащ елемент, за да съществува ред. А центърът на тази система е ООН и неговите решения.

Относно перспективите пред един нов подход за разрешаване на кризата в Близкия изток трябва да се споменат само няколко детайла. За различията между Кайро и Аман по отношение на палестинския въпрос може много да се говори. Често се твърди, че Газа е грижа на Египет, а за Йордания остава Западният бряг. От друга страна, Палестинската власт едва ли ще  седне на масата на преговорите само с Израел. Палестинското правителство и президент се чувстват изключително некомфортно в момента и търсят мнението на традиционните си партньори. Те разбират, че при така стеклите се обстоятелства Москва не може да бъде контрапункт на никакви евентуални решения, насочени срещу интересите на палестинците. На среща с посланиците от Г7, състояла се преди дни в палестинската столица, прозвуча предупреждение: Палестинската власт трябва да знае, че връзките с Русия са нежелателни.

В Рамала се страхуват, че изкушението на израелското правителство да продължи с политиката на свършените факти би могло да нарасне, а с това – и перспективите за нова, много по-мащабна война с Израел. Кризата от май 2021 г., а и войните с радикалните палестински групировки и особено с „Хамас“ от 2006 г. насам биха могли да ни се сторят прелюдия към една много по-сериозна криза. Мнозина от палестинските лидери смятат, че на практика не е останала база за преговори. Усещането, че воюващите са водени от убеждението за „всичко или нищо“, не е само привилегия на войната в Украйна.

Подобен сценарий не може да бъде допускан.

Пренебрегването на дипломацията за сметка на аргументите на силата ще има пагубни последици. Историята на Европа нееднократно е доказвала това. Цената винаги е била и ще бъде непосилна.

Състоянието на мирния процес в Близкия изток може да е само частен случай, но ако се вгледаме в геополитическата карта на света след 1945 г., ще открием множество такива примери. В момента много хора анализират например възможните сценарии между страните в Южнокитайско море. Или относно съдбата на т.нар. Иранска сделка. И някак политическите шеги в сегашната ситуация не звучат смешно. Не е смешно и в Палестина.

Усещането за ерозия в механизма, заложен след 1945 г. чрез Съвета за сигурност на ООН и петте постоянни страни членки, се задълбочава. Още преди няколко години в анализ на една от тези членки се стига до извода, че от 2000 г. насам балансът на силите, в който от едната страна стоят САЩ и Великобритания, а от другата – Русия, е нарушен. Ако това е така, то необходимостта от изкуството на дипломацията е по-голяма от всякога.

Заглавна снимка: Пано от улична фотографска изложба до „Чекпойнт Чарли“, 6 март 2022 г. © Мирослав Зафиров. На оригиналната снимка (© LAB) са външните министри на ФРГ, ГДР, САЩ, Великобритания, СССР и Франция, както и двамата кметове на Източен и Западен Берлин по време на церемонията по демонтиране на известния контролно-пропускателен пункт в Берлин на 22 юни 1990 г. 

Източник