Tag Archives: бизнес

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

Съд на ЕС: Регламент № 1215/2012: международна компетентност относно засягане на доброто име на юридическо лице в интернет

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/22/1215-2012/

Вече е известно заключението на Генералния адвокат Бобек по дело  C‑194/16 Bolagsupplysningen OÜ Ingrid Ilsjan срещу Svensk Handel AB по преюдициално запитване от Естония.

Заключението започва описанието на фактите с известна поетичност:

Естонско дружество, извършващо дейност в Швеция, е включено в черен списък на уебсайта на шведска федерация на работодателите заради предполагаеми съмнителни бизнес практики. Както неизбежно се случва в епохата на анонимната храброст в интернет, всеизвестна със своя изтънчен стил, проницателно разбиране и сдържаност, уебсайтът предизвиква някои враждебни коментари от своите читатели.

Естонското дружество предявява иск срещу шведската федерация пред естонските съдилища . То се оплаква, че публикуваните данни засягат неблагоприятно неговата чест  и добро име и  иска от естонските съдилища да осъдят шведската федерация да поправи данните и да заличи коментарите от уебсайта си, както и обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяло вследствие на публикуваните в интернет данни и коментари.

Така се стига до преюдициално запитване на Riigikohus (Върховен съд, Естония) – по същество, по три въпроса: 

  • Първо, могат ли естонските юрисдикции да установят, че са компетентни да разглеждат този иск въз основа на „центъра на интересите“ на ищеца — специално основание за компетентност, което Съдът досега е прилагал по отношение на физически лица, но не е по отношение на юридически лица?
  • При утвърдителен отговор, второ, как следва да се определи „центърът на интересите“ на юридическо лице?
  • Трето, ако компетентността на естонските юрисдикции се ограничава до случаи, в които вредите са настъпили в Естония, запитващата юрисдикция се пита дали може да задължи шведската федерация да поправи и да заличи въпросните данни.

Заключението

Бобек тръгва от констатацията, че съгласно съображение 15 от Регламент (ЕС) № 1215/2012  правилата за компетентността следва да са „във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника“.

След това посочва, че не вижда основание за разграничение между физическите и юридическите лица по отношение признаването на международна компетентност по дела във връзка с извъндоговорна отговорност за засягане на добро име –  по отношение на международната отговорност те следва да се третират еднакво.

Прегледът на досегашната практика – едновременният прочит на решения Shevill и eDate на Съда на ЕС

показва, че понастоящем в случай на твърдение за накърняване на репутацията чрез публикуване на данни в интернет ищецът, ако е физическо лице, разполага с възможност за избор между четири типа компетентни юрисдикции. Три от тях са „напълно“ компетентни: могат да се произнесат по искове за отговорност за цялата вреда. Четвъртият тип юрисдикции имат „частична“ компетентност: могат да се произнесат единствено по вредата, причинена на територията на тяхната държава. Напълно компетентни са съдилищата с обща компетентност (по местоживеенето на ответника) и тези с два вида специална компетентност (по мястото на настъпване на вредите, което в повечето случаи съвпада с местоживеенето на ответника, и по мястото, където се намира центърът на интересите на ищеца). В допълнение, възможно е съдилищата на всички останали държави членки да бъдат сезирани като частично компетентни, тъй като данните в интернет са достъпни във всички държави членки.

Бобек прави и обзор на практиката на ЕСПЧ – известно е, че  Съдът се е занимавал с доброто име на юридически лица, тук се цитира  Fayed v. the United Kingdom, но известно е също и  Steel and Morris v. the United Kingdom, където засегнатото лице е МакДоналдс.

Така стига до извода [60], че

 в правото на Съюза трябва да съществуват еднакви правила относно компетентността, въз основа на които да се определи компетентният съд по искове като разглеждания в главното производство.

В заключение:

„–      Член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст) следва да се тълкува в смисъл, че юридическо лице, което твърди, че неговите права на личността са били нарушени чрез публикуване на данни в интернет, може да предяви иск за всички претърпени вреди пред съдилищата на държавата членка, в която се намира центърът на неговите интереси.

–      Центърът на интересите на юридическо лице се намира в държавата членка, в която това лице извършва основната си професионална дейност, при условие че данните, за които се твърди, че са причинили вреда, са в състояние да засегнат неговата професионална дейност в тази държава“.[131]

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

ЕСПЧ: твърдения за факти и отговорната журналистика

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_journ/

В решение по делото Halldorsson v. Iceland   Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) заявява, че журналист, отговорен за телевизионна новина, която засяга доброто име на идентифицируемо публично лице, трябва да може да докаже, че е действал добросъвестно, що се отнася до точността на твърденията в новината. Журналистът не може да се позовава на тайна на източниците на информация, когато не може да представи доказателства за сериозни обвинения. И в по-ранни решения ЕСПЧ вече е посочвал, че правата на журналистите могат да ползват тези, които действат добросъвестно и според стандартите на отговорната журналистика (вж Pentikainen v Finland).

Жалбоподателят е журналист, работещ в новинарската редакция на Исландската национална телевизия (RUV). Телевизията  излъчва серия от новинарски предавания за сделка  от около 20 милиона евро между исландско дружество и компания   в Панама. Съобщава се, че са замесени трима исландски бизнесмени (A, B и C). Показани са техни снимки заедно с текст  „разследва се”, придружен от съобщението, че властите разследват случая. В друга новина  снимки на А, Б и С са показани над карта на света, като купчинка пари се прехвърлят визуално върху снимките на мъжете, като се споменава, че парите са в “джобовете на тройката”. Обобщение на съдържанието на излъчваните новинарски материали е публикувано и на интернет страницата на RUV. След излъчването на новините единият от засегнатите А   отрича всяка връзка с предполагаемата заподозряна сделка.  По-късно А подава дело срещу клевета срещу Свавар Халдорсон,  автор на новините.    Халдорсон е осъден да заплати на А около 2,600 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

Пред Европейския съд по правата на човека Халдорсон поддържа, че изявленията в новините не са  засегнали  А,    не са клеветнически и не се твърди, че А е виновен за финансово престъпление или други действия, наказуеми от закона.
Стандартите

В съответствие с констатациите на националните съдилища ЕСПЧ потвърждава, че новините действително съдържат сериозно обвинение за незаконни и престъпни деяния; следователно ЕСПЧ е на мнение, че спорът изисква проучване на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване

Принципите, които се отнасят до въпроса дали “в демократичното общество е необходима намеса в свободата на изразяване”, са добре установени в практиката на Съда (вж Delfi AS срещу Естония). [37].

Съдът е постановил, че доброто име  на дадено лице, дори ако е критикувано в рамките на обществен дебат, е част от неговата лична самоличност и психологическа неприкосновеност и следователно попада в приложното поле на неговия “личен живот” “. За да влезе в действие член 8, атаката срещу личната чест и доброто име  трябва да е достигнала определено ниво на сериозност.  [38].

Тъй като многократно е трябвало да разглежда спорове, изискващи проверка на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване, Съдът е разработил общи принципи, произтичащи от богата съдебна практика в тази  област. [39].

Критериите, които са от значение за балансирането на правото на свобода на изразяване срещу правото на зачитане на личния живот, са inter alia: приносът към дебатите от общ интерес; колко добре е известно заинтересованото лице и какъв е предметът на публикацията; предишното му поведение; метода за получаване на информацията и нейната достоверност; съдържанието, формата и последствията от публикацията; строгостта на наложената санкция (вж. например Axel Springer AG срещу Германия и Von Hannover срещу Германия (№ 2 ).

Накрая, Съдът напомня, че в зоната на преценка на националните власти   са необходими сериозни мотиви, за да не се приеме  становището на националните съдилища.   [40].

Решението

ЕСПЧ е съгласен, че А трябва да се смята за публична фигура и че предметът на спорните новинарски материали е въпрос от обществен интерес.

Съдът потвърждава   заключенията на Върховния съд на Исландия, че Халдорсон не е действал добросъвестно. Не е потърсил информация от А, докато подготвя новината. ЕСПЧ отново заявява, че защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите по отношение на докладването по въпроси от общ интерес, зависи от условието те да действат добросъвестно и на точна фактическа основа и да предоставят  надеждна и точна  информация в съответствие с етиката на журналистиката.

Съдът посочва, че не намира  основания журналистът да се отклони от   задължението си  да проверява фактическите изявления, които засягат доброто име.

Отхвърлени са аргументите на Халдорсон, които се отнасят до правото  да запази поверителните си източници и документацията, послужили за изготвяне на новините. ЕСПЧ потвърждава, че защитата на журналистическите източници е едно от основните условия за свободата на медиите, липсата на защита ги демотивира да оказват помощ на пресата при информирането на обществеността по въпроси от обществено значение.   ЕСПЧ пояснява обаче, че  простото позоваване на защитата на източниците не може да освободи журналист от задължението да докаже достоверността на твърденията, или да има достатъчно основания за сериозни обвинения от фактически характер – задължение, което може да бъде изпълнено, без непременно да се налага да се разкриват източниците.[51]

И накрая, ЕСПЧ не смята, че финансовата компенсация и изплащането на разноските по вътрешното производство са прекомерни или  с възспиращ ефект  върху упражняването на свободата на медиите. Според Съда потенциалното въздействие на медията е важен фактор при отчитането на пропорционалността на намесата. В това отношение ЕСПЧ напомня становището си, че аудиовизуалните медии имат по-непосредствен и мощен ефект от печатните медии.

Върховният съд на Исландия е уравновесил правото на свобода на изразяване с правото на зачитане на личния живот, взел е предвид критериите, определени в съдебната практика на ЕСПЧ,  действал е в рамките на предоставената му преценка и е постигнал разумен баланс между наложените мерки, ограничаващи правото на свобода на изразяване.

 

Поради това ЕКПЧ заключава с единодушие, че не е налице нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ.

 

 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Industry 4.0

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/industry-4-0/

Лятото беше горещо, не само заради температурите, които отчетоха термометрите. С група съмишленици решихме да стиснем ръце помежду си и да поставим началото на един проект, който има за цел да събира хора с идеи за развитие на традиционните индустрии и сферата на финансите или по-точно това, което напоследък се нарича дигитална трансформация. Нарекохме се Trakia Tech, защото всичко започна в Пловдив като се надяваме да не му поставяме географски граници.

Скоро, ако всичко върви по план ще имаме и собствено място, където да посрещаме събития, да провеждаме обучения или да приютяваме екипи, чийто идеи сме харесали и искаме да помогнем да се случат по-бързо – с менторство, споделен опит или свързване с подходящ инвеститор.

Започнахме с две събития ([1], [2]), с които искахме да заявим присъствие, още докато изчаквахме съда да впише регистрацията ни и благодарим за приятния отзвук, който получихме след тях. От миналата седмица сме официално регистрирани от Окръжен съд – Пловдив и съвсем навреме за да бъдем пълноценни съорганизатори на двудневната конференция Индустрия 4.0, заедно с Капитал и община Пловдив.

Това всъщност е традиционната конференция Doing Business, която от миналата година се провежда в Пловдив, а от тази година има ново име, а именно Industry 4.0.

Четвъртата индустриална революция е много интересен момент в технологичната история на човечеството, защото ако предходните три досега (първата свързваме с парните двигатели и механизацията; втората с електричеството, поточните линии и масовите производства; третата с автоматизацията и електрониката;) са добавяли иновации, свързани предимно с материалния свят, то четвъртата, която се случва в момента е комбинация от технологичния напредък в информационните технологии, новите материали, вкл. нанотехнологии, а дори и съвременните открития в генетиката и биологията. Четвъртата индустриална революция е перфектна буря от иновации, които и най-смелите футуристи оглеждат внимателно и предпазливо. Най-хубавото е, че много от тези нови технологии са съвсем достъпни или с нисък праг на внедряване – та – хей, можете да си поръчате 3D-принтер от магазинче в Капана!

И да – отличителен белег на Индустрия 4.0 е дигиталната трансформация – софтуерът, роботизацията, IoT, AI, автономността и виртуализацията.

За всичко това (и още много други съпътстващи неща) ще си говорим цели два дни – на 28 и 29 септември 2017 – в Пловдив, в палата 7 на панаирното градче. Освен възможността да се запознаете с интересните гости, които традиционно посещават събитието, ще имате възможност и да чуете различните мнения и гледни точки на интересни панелисти.

Ние от Тракия Тех ще модерираме точно панел на тема „Дигитална трансформация и готовност за дигитална култура на традиционните индустрии“ в началото на втория ден на конференцията.

Необходима е регистрация за събитието – и побързайте защото след 15 септември цената ще се увеличи. Ако вече сте присъствали на някое от двете предходни събития на Trakia Tech през лятото вече сте получили своя код за отстъпка при регистрацията 🙂

Заповядайте!

Управлението като бизнеса. Бизнесът като манталитет. Манталитетът като проблем.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/upravlenie-biznes-mantalitet/

Това е една история, която се каня отдавна да опиша. Става въпрос за моя близка и препятствията в работата ѝ при малък производител в България. За мен поне случаят е абсолютен аналог на мисленето, манталитета, надеждите, трудностите и дори финансовото положение на ниво управление в държавата ни. Всичко това обаче свито до размерите на семеен бизнес.

Преди около две години тя търсеше нови възможности и се сблъска с тази фирма. Собствениците бяха успели доста сериозно да модернизират производството си с помощта на евро фондове. Имат добри майстори и технически опит, имат клиенти и сериозни изгледи за растеж предвид потенциала на машините. Това, което им липсва обаче е организация и качество. Редуват се оплаквания от клиенти за брак, стока залежава, възможностите не се използват.

Тогава шефката на фирмата започва да търси някой с професионален опит в управлението на проекти и контрол на качеството в производството. Познатата ми пасва идеално и я наемат на доста добра заплата. Не по-малко важна част от работата ѝ е изготвянето на техническа документация, с която да доказват качество пред международните клиенти, които губят търпение с всяка изминала седмица. Водят се разговори какво следва, каква организация да се изгради, каква информация е нужна и как да се използва максимално възможностите на производството.

В следващите месеци тази фирма ми беше буквално пример в очите как един шеф на семеен бизнес в България има прозорливостта да осъзне, че няма нужната квалификация и опит и е готов да даде добри пари за специалист, вместо да влачи ситуацията към провал. Нещата, изглежда, не са стоели съвсем така.

Още с първите седмици започват проблемите. За да се подобри качеството, трябва да се преорганизира производството или най-малкото поне да се въведе някаква проследимост. Това удря на камък заради тъй типичното „ами той бай Иван така си е свикнал и ако го накараме да го промени ще го загубим“. Тъй като е малка семейна фирма, разчитат на няколко ключови служителя, които сами по себе си са вече като семейство. Да обясниш като външен човек, че вината е в работата им, е практически невъзможно без подкрепа отгоре. Инвентаризацията също показва огромни пропуски в самото управление. Липсва документация какво е произведено и понякога се прави наново нищо, че вече е в наличност някъде из кашоните. Старата стока се разваля и хвърля, което води до сериозни загуби. На места бракуваната стока достига 50% от произведеното. Въобще пълен кошмар за всеки със задача да въведе ред. И тук се среща неразбиране от собствениците, които отмятат усилията за документиране и проследимост на процеса като загуба на време.

Тук идва грешката в първоначалното ни впечатление за тях. Наистина, собствениците са осъзнавали, че нещо им липсва. Няма как щом клиентите неспирно им крещят за ниското качество. Оказва се обаче, че са смятали, че не знаят как да напишат мейлите към клиентите правилно, как да им завъртят главите и да ги подмамят. Мислили са, че нищо не следва да се промени в работата им, защото „те си знаят най-добре“. Мислили са, че има някакъв „таен кодов език“, с който ония там чужденците трябва да се подмамят. За тях парите дадени на специалист са били за това – да се излъже, че положението се подобрява и че всичко ще е наред.

Мисля, че се досещате къде тегля паралели с управлението на страната ни. Тъкмо идва някаква надежда, че нещо ще стане, че има воля за промяна, ефективност и действие и ти лепват шамар. Видяхме го тези дни с електронната идентичност и новите лични карти. Виждаме го години наред със съдебната реформа, където правителство след правителство пишат доклади към ЕК мислейки, че ще могат да ги залъжат с красиви думи и обещания. Редки са случите, когато знаещи и можещи са влезли и са направили нещо. Още по-рядко тези неща се запазват поне един мандат.

Наистина, държавната машина по принцип се променя бавно и мудно. Същото важи за всяка частна корпорация с такива размери – знам много добре, тъй като сега работя в такава. При публичната администрация има обаче още повече трудности предвид политиката и социалните отговорности. Това в никакъв случай не е извинение за глупостите, които се случват, но е важен аспект, за да ги разберем.

В случая обаче не говоря за действията на чиновници, а за висшия ешелон – министри, зам. министри и шефове на агенции. Особено в едноличния режим на взимане на решения при Борисов, вината ляга до голяма степен в неговия стил на работа. Отношението му и на хората под него е досущ като това в малкия семеен цех. Аналогично възможностите за растеж са огромни, парите са налице, макар видимо или потъват някъде, или се похарчат за нещо, което просто застоява. Всяко желание за реформа се среща на нож, щото „бай Иван така е свикнал“ и се подменя набързо с шарени обещания и декларации.

Познатата ми вече не работи в тази фирма. Отказа се след много усилия когато осъзна, че нищо не може да промени. Всъщност промяна се очаква – с липсата на качество пада и доверието и скоро няма да имат избор освен да продадат цеха. До тогава обаче не е ясно колко ще изгубят като хора, възможности и пари. В никакъв случай не казвам, че всички или дори повечето фирми са такива. Има предостатъчно с изцяло българска собственост и управление, които са в другия край на махалото. Повечето от нас имат обаче подобни негативни примери и те някак успяват да оцелеят на пазара въпреки всичко.

Аналогично, докато управляващите ни не осъзнаят, че само на думи реформи не стават, държавата ще губи все повече хора със знания и опит, които напускат, защото виждат, че липсва желание за промяна. С тях България ще губи не само производителност, инвестиции, доверие и бизнес контакти, но и най-ценното – още едно поколение. В интервю наскоро Борисов каза, че раждаемостта щяла да се увеличи когато „народът се успокои“. Не, няма. Особено, когато биват хранени постоянно с фалшиви новини и се въртят едни и същи красиви обещания, „па дано клиентът да не се усети, че половината дето правим е за бракуване“. 

Електронно управление – ефективност или изтичане на милиони?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2922

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“ под заглавие „Криво-ляво електронно управление“)

Думата „приемственост“ се е превърнала в нищо незначещо клише. Но именно нейната липса е сред основните причини все още да нямаме електронно управление. Не единствената, разбира се. Липсата на визия, липсата на институции, липсата на правила, липсата на капацитет, корупцията са също доста важни фактори за това в немалко институции все още да обикалят хора с папки, гражданите все още да разнасят хартийки между институции, управлението да е непрозрачно, а в цялата тази „мъгла“ да процъфтява „другият начин“ – на дребно и на едро.

С риск да прозвучи особено нескромно, смятам, че много от тези негативни фактори бяха ако не премахнати, то застрашени, благодарение на усилията на вицепремиера Румяна Бъчварова и нейния кабинет, от който бях част. А това, което наблюдаваме в момента като заявки на правителството за борба с административната тежест е по същество приемственост (макар вицепремиерът Дончев да не го представя като такова) – стъпване на основните, които бяха поставени, и продължаване на реформата.

Защото електронното управление не е просто да се направи един сайт, или да се обучат няколко служители, или да се усвоят едни пари по оперативна програма, или да се приемат едни пожелателни закони. Електронното управление е държавата да не занимава гражданите и бизнеса със себе си, а това изисква промяна на мисленето. Такава промяна не се случва за три месеца.

За добро или за лошо, държавата е тромава структура и промени се случват бавно. Доста по-бавно отколкото на мен ми се иска. Но ако има както ясна визия, така и познаване на проблемите в детайл, тази промяна непременно се случва.

Защо все още няма истинско електронно управление? През годините са похарчени милиони за софтуер и хардуер. Създавани са и са разформировани различни структури (МДААР, ДАИТС, МТИТС/ЕСМИС). Приети са редица закони, като Закона за електроното управление, закона за ограничаване на административното регулиране, административнопроцесуалния кодекс. Милионите (или дори милиардите) са изтекли в нищото, структурите са били просто многобуквени съкращения, а законите никой не ги е спазвал. Да, в не един закон отдавна пише, че администрацията няма право да изисква от гражданите да представят документи, които администрацията сама може да си събере служебно от друга администрация. Но това са просто думи в Държавен вестник.

А дяволът е в детайлите. Новата оперативна програма („Добро управление“) може да изглежда като „втори ОПАК“ отстрани, но всъщност много грешки на ОПАК вече ги няма – най-вече раздаването на пари „на калпак“ без оглед на резултата. Измененията в Закона за електронното управление, наредбите към него и новия Закон за електронната идентификация изглеждат като поредния нормотворчески напън, но зад всяка изменена алинея, стои конкретен проблем, който до момента е пречил на реализирането на електронното управление.

Един пример – администрациите бяха свикнали да сключват тристранни споразумения, за да обменят данни (между първичният администратор на данни, ползвателят, и операторът на инфраструктурата за комуникация, към 2016-та МТИТС). Това беше бавен процес и често беше спънка пред реализиране на електронно управление, защото първичните администратори просто не даваха достъп. Общини с месеци и години чакаха такъв, за да реализират електронни услуги, но това така и не се случваше. С измененията на закона тези споразумения бяха забранени и вече никой първичен администратор няма право да налага допълнителни изисквания извън тези в закона. Само месец след приемането на измененията, общини, чакащи отдавна, получиха достъп и най-накрая пуснаха услуги за гражданите си. И то чрез вече изградени системи, които просто никога не са били ползвани както е предвидено.

Информационните системи, които се изграждат за държавата пък, никога не са се славили с високо качество, и като потребители можем да потвърдим това. Администрацията никога е нямала капацитетът да напише техническо задание, което да изиска разработването на софтуер, отговарящ на съвременни изисквания за качество. Затова със закона и наредбата се въведе шаблонно задание, с което се покриват повечето от често срещаните пропуски. С въвеждането на отворения код за всеки разработен по поръчка софтуер пък станахме първата държава в света с такова ниво на прозрачност, а Европа и САЩ се опитва да ни догони (и това не е преувеличение – малко след нас САЩ въведе сходни на нашите изисквания).

Но дори с най-добрите правила, с премахването на всички административни пречки и с най-качествения софтуер, промяната не е гарантирана. Нужна е институция, която да бъде инструмент за такава промяна. И Държавна агенция „Електроно управление“ не е създадена да бъде просто поредното съкращения. Създадена е по примера на такива агенции в успешни държави като Естония, и със законовите си правомощия тя не е безгласна буква в процеса, а реално може да налага на останалите администрации как и какво да правят, за да въведат електроно управление.

Визията пък е компасът, който дава посоката. Защото електронното управление не е магистрала, която свързва два града, а сложна комбинация от технологии, процеси и начин на мислене. Визия почти никога е нямало – само отделни парчета от цялата система са били на дневен ред, което е оставяло усилията да висят и рано или късно да бъдат изоставяни.

Именно тези основни – визията, правилата, оправомощената инстутуция правят възможно в момента реформата да се случи и тя да бъде устойчива. „Акциите“, за които чуваме по медиите са само повърхността на огромното количество вътрешни правила и процедури, някои от които са от времето на социализма, които трябва да бъдат променени или дори изкоренени. Защото положението е „царят дава, пъдарят не дава“ (в закона пише, че удостоверения не трябва да се изискват, но във вътрешните правила, които следва съответнията служител, пише, че се изисква).

Дали това ще стане – не е ясно. Както често се случва, политическата воля може да потъне в небитието след липсата на бързи резултати, администрацията може да удави процесите със своето умение да се снишава, докато поривът за реформа отмине, корупцията може да продължи да изяжда милиони, без да доставя качествени продукти. Агентите на промяната може да се отвратят от средата и да си тръгнат, оставяйки електронното управление отново „за следващата петилетка“.

И това са реални рискове – държавната агенция няма достатъчно хора, с които да изпълни реформата, а такива трудно се намират. Корупцията чука на вратата, а някои проекти, заложени като част от визията, се отлагат и забавят. Лошото е, че липсва гражданският натиск, контрол и подкрепа. Електронното управление никога не е централна тема, което я прави и слабо политически популярна. Говори се за нея когато няма за какво друго (например както в случая – през лятото). Ефектът не е осезаем – не се появява изведнъж нов, лъскав път, или детска площадка. Просто отпадат неща, за които преди сме си вземали отпуск, а вече или не се налага да правим, или можем да правим отдалечено. Интересът дори в иначе популярни административни услуги е нисък – отчасти защото не са популяризирани, отчасти защото първата мисъл на гражданина не е „дали има електронна услуга за това?“.

Дали ще има електронно управление? То и сега има, криво-ляво. Някои системи си говорят, някои институции имат що-годе прилични електронни услуги. Според мен в момента има предпоставки този процес да се забърза, и до няколко години да имаме по-електронна и по-прозрачна администрация. Но това зависи най-вече от човешкия фактор – от политическото ръководство, от администрацията и не на последно място – от гражданите.

И с всяка стъпка в правилната посока, държавата ще става по-ефективна и по-прозрачна. А с всяка стъпка в грешната посока, просто още милиони ще изтичат в нищото.

Пушенето е вредно във всичките си форми, но явно не това е темата сега

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/pusheneto-e-vredno/

В последната седмица един трагичен инцидент между деца изведнъж изтегли забраните за пушене и по-специално наргилетата на дневен ред. Темата колко вредни са те стана централна, което лесно може да се забележи по търсенията в интернет – Google показва двойно увеличение на търсенията на „наргиле“, а на места като София – дори тройно и четворно.

Забелязах сериозен интерес към две мои статии – увеличение с няколко хиляди посещения само за няколко дни. Първата статия е от 2008-ма, където правя прост тест с хартия и прахосмукачка, за да покажа каква мръсотия се гълта от една цигара и едно цяло наргиле. Именно този тест ме накара да се разровя в изследванията по темата и през 2013-та обобщих няколко от тях. Преди няколко дни блогът за наука 6nine също писа за подобни изследвания показващи аналогични резултати.

Изводите са ясни – вреда има при всяко пушене, но да се сравняват цигари и наргилета е просто глупаво. Както писах преди 4 години, вредата от наргилетата зависи много от използвания тютюн, типа наргиле, приготвянето, стила и продължителността на пушене и прочие. При цигарите има стандартизиране и тестовете са много по-лесни, но и там има разминавания. Изследванията ясно показват, че никотина при наргилетата е доста по-малък, а от там и пристрастяването. В същото време обаче карцерогенните вещества може да са много повече дори в най-добрия случай.

Сериозен недостатък при наргилетата е липсата на следене на качеството на тютюните, както и това колко лесно може да се приготви грешно наргилето. Съдейки по многото мейли и коментари под статиите ми за приготвяне на наргилета от преди 10 години, въпросът „защо наргилето е толкова тежко“ се среща притеснително често. Всъщност, именно заради тези ми статии в последните дни започнах да получавам странни съобщения защо съм бил подтиквал „младите“ към това „развращаващо нещо“.

Истината е, че има много митове за наргилетата и те са заради липсата на информация. Тютюнът не трябва да гори, а да се топи или пече, за да не излиза толкова сажди и въглероден монооксид. Наргилетата наистина са вредни. Водата не пречиства пушека от веществата – иначе нямаше да има какъвто и да е вкус. Водата наистина маха някои от едрите сажди и катрани, но доста все пак се вдишват. Истинската работа на водата е да изстудява пушека. Тя дори би добавяла мръсотии, ако не се сменя често и наргилето не се чисти. Всичко това съм описал в статиите си преди толкова много години. В никакъв случай, че са безвредни.

Целият дебат, който се завъртя около темата, обаче ме учудва. Никой никъде не е поставял под въпрос, че деца не бива да пушат наргиле или каквото и да е друго. Това обаче се прави от години насам и никой не контролира продажбата както на самите наргилета, така и на тютюна на деца. Бил съм свидетел как без проблем ученици взимат такива като подарък. Също така, пушенето на наргилета някак остана встрани от дебата за забраната за пушене на публични места. Отново – масово се пуши в заведения както цигари, така и наргилета. Ефектът на проверките е по-скоро пожелателен. Данни за това пуснах през февруари.

Законодатели и журналисти обаче се засилиха бързо към новия скандал. Започнаха изказвания как наргилетата са били 100 пъти по-вредни от цигарите, че са едва ли не новият наркотик за младите и прочие. Отново, никой не спори за вредата, но нито сравнението е възможно, нито проблемът е нов, нито изисква нови мерки – просто адекватното прилагане на вече съществуващите. За това обаче не може и да става дума, тъй като би навредило на бизнеса на едни определени структури в държавата. Предполагам, че затова се залита толкова по сензационни „разкрития“ вместо да се говори за нуждата от работещ регулатор в лицето на РЗИ и някакъв поне адекватен съдебен контрол над системните нарушители.

Без това всичко изговорено в последната седмица е безсмислено. Всички „спешни“ мерки за един масов феномен в последните 10 години са просто популизъм без реална цел как да се подобрят нещата. Не крия, че пуша наргиле с удоволствие, макар в последните години откакто се роди дъщеря ми да не съм пушил почти. Подкрепям изцяло забраната за пушене и подавам винаги сигнали, когато видя да се нарушава. Писал съм много и за другите опити за лобизъм и изместване на проблемът с цигарите. Пушенето от непълнолетни винаги е било забранено и независимо какво се пуши, проблемът е липсата на работещи институции. Именно за това трябва да говорим, а не да изкарваме цигарите едва ли не безвредни в сравнение. Явно обаче не това е целта сега.

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2077

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Фалшивата дилема „ляво“ срещу „дясно“

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2908

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност.

Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят!

Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая.

Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи.

Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем.

Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за него.

Дори вече линията „комунизъм-антикомунизъм“ не е толкова ясна. През 90-те СДС (което всъщност никога не е било единно – дори на най-първите избори) представлява не толкова „дясното“, колкото алтернатива на социалистическия режим. В момента, обаче, за най-голямата официално позиционирана в дясно партия (ГЕРБ) гласуват и хора с носталгия по соца, а Бойко Борисов не веднъж е подхранвал тази носталгия. Макар че ще се съглася, че особено на последните избори ГЕРБ взе много гласове от хора, чиято мотивация е „само да не са комунистите“.

В България дилемата е друга – право и справедливост срещу шуробаджанащина и дерибейство, европейско мислене срещу ориенталщина, цивилизация срещу регрес. Дори да оставим на страна най-големите скандали, като КТБ, Белене, Пеевски в ДАНС, и т.н. и т.н., имаме прекрасни примери – народен представител (от „дясна“ партия) изнудва бизнесмен за суджуци, председател на комисия за конфликт на интереси има тефтерче, в което пише „да се удари“, главният прокурор привиква бизнесмени да им се кара за евентуални техни политически пристрастия, председател на партия блъска баби по границата, а европдепутат псува граждани в туитър. Това не е ляво или дясно, това а махленско, ориенталско, елементарно. И вредно.

В тази светлина, да ни се пробутва дилемата „ляво“ срещу „дясно“ е отвличане на вниманието. Още по-голямо отвличане на вниамнието е опитът да се вкара българския политически живот в контекста на някоя западна демокрация – примерно да направим дясното „конвервативно“ (защото така е в САЩ). А изглежда се полагат усилия в посока на такова иделогическо окомплектоване и етикетиране.

Когато решим проблемите с изградените властови структури, базирани на медийни бухалки, прокурорски произвол, местно изнудване и суджуци, тогава можем да говорим за леви и десни политики. И това все пак не означава, че всички политики трябва да са леви или всички десни – както каза веднъж покойният Кристиан Таков:

По отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист.

Ляво и дясно има, разбира се. Но реалността попада между двете крайности, не върху тях. И всъщност крайностите не са две, а повече, тъй като спектърът не е двуизмерен и има различни аспекти.

В настоящия момент пазарната икономика, с намаляване на административната тежест, с подобряване на бизнес климата, е правилният подход. Дори липсва нужда от дебат по тази тема, защото и лявото и дясното (в световен план) са се съгласили, че държавата не може да движи икономиката. Когато обаче започнем да решаваме конкретни проблеми, като изоставащи региони, образование, здравеопазване, сигурност, монополизирани сектори, тогава можем да видим конкретните измерения на по-левите и по-десните мерки.

Ние обаче не сме стигнали до там. Реформи няма (с малки изключения), за да спорим дали са леви или десни. Има въртене в кръг, кърпене на закони и нискокачествен лобизъм от типа „дайте да дадем“.

И колкото и всеки да разбира от „политика“, май никой не разбира от провеждане на политики. На тяхно място ни се предлагат фалшиви дилеми, като „ляво“ или „дясно“. Можем и да се вържем, можем да спорим по фейсбук стени и интелектуални форуми, да си слгаме етикети кой е по-по-най десен, да си пришиваме американски религиозен консерватизъм, немска християндемокрация или каквото друго е модерно, но единствената полза от това е, че в крайна сметка някой ще си сложи един или друг етикет, и ще поиска гласовете на избиратели, на които преди това е залепил същия етикет. Нелоша стратегия, разбира се.

Но ако дилемата е ориенталско ляво срещу махленско дясно, „na6i 4itavi hora“ ляво срещу мутренско дясно – не, мерси.

Какво трябва да се случи с електронното управление според пътната карта?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2887

„Пътна карта за развитие на стратегията за електронно управление“ звучи като тежко бюрократичен документ. Когато го писахме дори си позволих да иронизирам стратегическите документи.

Но всъщност такива документи са необходими, за да се знаят както посоката и целите, така и конкретните проекти и интервенции, които трябва да се случат. Пътната карта обхваща разбирането на авторите ѝ (и техните ръководители) за това какво трябва да се случи в следващите няколко години.

Медиите спорадично се сещат за пътната карта – като например при приемането ѝ генерираха мини-скандал как така държавата ще прави електронна поща за 25 милиона, което беше напълно грешен опит за тълкуване на един абзац от документ. Наскоро пътната карта беше преоткрита, в частта за изцяло нов адресен регистър и ново ГРАО, този път с по-позитивна конотация. Но отново цялостния и лесно разбираем поглед липсва.

Признавам си, че макар да беше доста харесана от хора извън администрацията (напр. бизнеса), пътната карта все пак е голям документ с много текст, който не непременно е интересен за четене. Затова година и половина след приемането ѝ, но преди който и да било от проектите вътре да се е случил, ще опитам да я разясня – по няколко изречения на проект. В самата пътна карта има малко повече информация (което всъщност не е стандартно за пътни карти – обикновено те включват доста общи и разтегливи мерки. Ние решихме да бъдат конкретни проекти с реални цели и резултати). Може някои от тях да са скучни или прекалено „вътрешни“, но електронизацията на цяла държава е дълъг и сложен процес пълен с много детайли. „Прости“ решения няма и малко неща са „wow, това е яко“. Но ето по няколко думи за проектите:

  • Електронно гласуване – започвам с този проект, макар да е в края на таблицата, защото е популярен в момента – Мая Манолова е „вдигнала“ темата след писмо, което е получила. Проектът беше вкаран като приоритетен в пътната карта през есента (няколко месеца след като бяха приети измененията в изборния кодекс). Оттогава досега мина доста време, но проектът най-накрая е в някаква видима фаза. Първата стъпка е да се проучат добрите практики по света и на база на това да се подготви техническо задание за системата. Това може да се разгледа като известно изоставане от първоначалния график, но така или иначе другия ключов за електронното гласуван проект – този за електронната идентификация – също е назад. Все пак срокът „май 2019-та“ не е непостижим, особено ако се използва някое от готовите решения на пазара, вместо да се изгражда нещо от нулата. ЦИК и Държавната агнеция за е-управление засега изглежда да имат намерения да изпълнят проекта. Има ли риск да стане както с машините, с които ЦИК не беше готова навреме? Има, но според мен това няма да е фатално – 6 месеца или 1 година по-късно, електронното гласуване ще е факт, а по-добре малко закъснение, отколкото прибързано въвеждане на нещо с такова голямо значение. Защото объркаме ли го, втори шанс няма да има скоро. (Защо системата се казва „пилотна“ – защото първо ще има пилотно внедряване. След това обаче няма да се прави нова система, а просто пилотната ще бъде въведена в продукционен режим)
  • Одит на информационната и комуникационната инфраструктура (на администрацията и в сектор „правосъдие“). Проблемът в момента е че никой в държавата не знае какви компютри, какви мрежи, какви лицензи, какъв софтуер, какви и колко стари компютри има по администрациите. Идеята е тази информация да се събере еднократно и след това да бъде поддържана в актуален вид чрез изграден за целта регистър. Нормативното задължение го създадохме с наредба, сега остава да бъде изпълнен и проекта. Защо това е нужно изобщо? За да се планира каквото и да било в мащаб, е нужна информация. За да се правят изгодни сделки за лицензи, например, е нужно да се знае какво има налично. На практика най-вероятно ще се окаже, че държавата е купила два пъти повече лицензи за бази данни, отколкото реално ползва. Отделно, тази информация ще позволи да се консолидират част от тези ресурси в облачна инфраструктура. Но за да може да се планира каквото и да било, трябва информацията да е налична. Документацията за проекта е налична на сайта на Държавна агенция „Електронно управление“
  • Държавен хибриден частен облак, или серия от дейта-центрове, в които държавата да си консолидира хардуерния ресурс. В момента „сървъри“ биват наричани всевъзможни настолни компютри, стоящи в краката на някой системен администратор или секретарка, или в добрия случай – в килера на чистачките. Това няма да е първият опит за държавен дейта-център, но целта е най-накрая да се направи както трябва. Не просто да бъдат изсипани железа, а реално да предлага „инфраструктура като услуга“ – администрация Х казва „трябва ми толкова RAM и толкова дисково пространство“ през потребителски интерфейс…и го получава веднага, автоматично. И не се грижи за поддръжката му, защото тя е осигурена централно, в т.ч. резервни копия, защита от атаки, резервираност и т.н.
  • Развитие на пилотната система за електронна идентификация – това е един от най-важните проекти, който се основава на цял закон – целта е да има софтуерна инфраструктура за идентифициране на гражданите в електронна среда. Това на практика значи, че всеки ще може да получи електронна идентичност на избран от него носител (лична карта, друга карта, „флашка“ с електронния му подпис, мобилен телефон) и с нея ще има достъп до всички електронни услуги в държавата. И не само в нашата държава, а във всички европейски държави, защото електронната идентификация ще има трансгранично признаване. Този проект е най-напреднал, и е на етап набиране на оферти. Всички други проекти имат предвидена интеграция с него, така че е важно, че се движи пред останалите (макар и всички да изостават от планираните срокове). (Защо пилотна система – защото има такава, дадени са пари за нея, и трябва да се ползва като отправна точка)
  • Реализиране на система за мониторинг на индикаторите за изпълнение на всички оперативни програми – сравнително скучен от гледна точка на цялостната картина вътрешен проект, който просто е необходим за мониторинга на евросредствата. Има още два проекта за НСИ, които са „вътрешни“ и са свързани с покриване на задължителни изисквания, идващи от ЕС.
  • Публични регистри за бюджетен и проектен контрол и информационни ресурси на електронното управление – със Закона за електронното управление беше създадена държавна агенция с доста правомощия за контрол. Причината е, че нещата в държавата се случват некоординирано, „както дойде“ и „на парче“ и за да имаме накаква устойчивост, трябва това да спре. За целта агенцията трябва да осъществява контрол на всички проекти и дейности и на всички бюджети за информационни технологии. А не всеки да си „маже“ технически задания, които изпълнителите могат да тълкуват както им е удобно, или пък да харчи пари за лицензи и компютри, каквито си е купил само една година преди това и реално не му трябват. В момента агенцията започва да осъществява този контрол без такива регистри (използвайки интернет страницата си вместо това), но тези регистри ще позволят по-плавното му и по-прозрачното му осъществяване.
  • Реализира не на ЦАИС „Съдебен статус“ – това е прословутото „свидетелство за съдимост“. В момента съществува система за това, на база на което е реализирано електронното свидетелство за съдимост, но тя е децентрализирана и остаряла, изисква много ръчно въвеждане на данни, и няма да може да обслужи достатъчно нарастващ брой автоматизирани заявки. За това трябва да се изгради изцяло нова такава, централизирана, така че на едно място да има съдебния статус на всички граждани, и със съответния контрол на досдтъпа тази информация да се предоставя на администрациите (и на гражданите, ако например искат да представят свидетелството в чужбина).
  • Реализиране на универсална ЦАИС „Анализ на корупционния риск“ – каквото и антикорупционно звено да бъде направено, то трябва да има аналитичен капацитет, за да може да установява конфликти на интереси и корупционни практики. Това „на ръка“ не че няма как да стане, но е много несигурно, бавно и подлежащо на „външни влияния“. Целта на системата за анализ на корупционния риск е да събира на едно място информация за лица, заемащи публични длъжности от множество източници и да търси в тях потенциални конфликти на интерерси. Да сравнява декларации пред сметната палата с данни от НАП, да сравнява обществени поръчки с фирми, регистрирани от свързани лица, и т.н. В един момент бях предложил дори данните от системата да бъдат частично публични – т.е. всеки месец системата да публикува колко потенциални проблеми е открила системата, и по колко от тях са образувани проверки. Така неща по-трудно ще се замитат под килима. Вероятно този проект ще трябва да изчака създаването на поредния антикорупционен орган.
  • Реализиране на ЦАИС „Единна входна точка“ за подаване годишни финансови отчети – всеки, който има бизнес, сигурно е „псувал“ защо държавата му иска едни и същи данни по няколко пъти – НАП, Търговския регистър, НСИ. Отговорът е – защото никой не се е бил сетил да ги обедини, а и да се е бил сетил, е нямало техническа И нормативна възможност. Реално в момента законите не позволяват това да се случи, защото Законът за счетоводството изисква печат на счетоводител преди да бъде качен документа, с което се губи машинната му четимост. Т.е. освен проекта ще трябват и нормативни изменения, но идеята е като дойде време за отчитане пред държавата, счетоводителят да извади един файл от счетоводната си система, да го прати на управителя, който да го качи в единната система (подписано с електронен подпис)… и това е. Без декларации и отчети към няколко институции – системата сама ще преценя коя част от данните на коя институция да изпрати. Реализирането на този проект трябва да стартира всеки момент (ако вече не е).
  • Надграждане на Тъговския регистър – Търговският регистър е едно от най-хубавите неща за електронното ни управление по принцип. На практика има много неща, които могат да бъдат подобрени. На първо място – потребителският интерфейс. В рамките на проекта той трябва да стане по-съвременен (най-накрая), но и много други неща – обмен на данни с европейските търговски регистри, както и с имотния регистър. Също така регистърът на особените залози (който е на 20 години и „плаче“ за пълно подновяване) и регистъра на юридическите с нестопанска цел минават към агенция по вписванията, та съответните промени в Търговския регистър трябва да бъдат реализирани. Това може би звучи скучно, но всъщност е ключово, тъй като в Агенцията по вписванията е съсредоточен доста материален интерес – фирми, имоти, особени залози, и системите трябва да са в добро състояние, за да няма злоупотреби.
  • Надграждане на имотния регистър – имотният регистър в момента предоставя малка част от услугите, които реално може, а процесът по закупуване на имот включват доста „хартиени“ стъпки, които от своя страна отварят вратички за имотни измами. Тези дупки трябва да бъдат затворени, а административните услуги на имотния регистър трябва да се електронизират, за да се спестят опашки.
  • Базов регистър на субекти, обекти и събития – в държавата се водят хиляди регистри и регистърчета. Голяма част са на хартия, друга голяма част с в екселски таблици или (не се бъзикам) в Doc файлове. За много от тях би било прекалено скъпа и излишна инвестиция да бъдат изграждани отделни информационни системи – те съдържат малко данни, обновяват се рядко. Но минусите на хартията и екселските таблици (на които не се правят резервни копия) са много. Затова целта на този проект е да има централизирана държавна система за „регистър като услуга“ – някой от съответната администрация (включително общинска) влиза, натиска „създай регистър“, дефинира какви полета има в него, кой има достъп до него, и готово – вече имаме електронен регистър, с резервни копия, отворени данни, контрол на достъпа, защита от атаки и какво ли още не. Това, разбира се, няма да е приложимо на големите и важни регистри като Търговския, имотния, ГРАО, защото там вписванията минават през сложни процеси, но мнозинството от регистрите могат да бъдат електронизирани много лесно чрез такава система. Идеята за проекта тръгна от т.нар. „професионално-квалифицирани лица“, тъй като в секторите „Здравеопазване“ и „Правосъдие“ има множество регистри, в които се водят различни лица – лекари, сестри, санитари, фармацевти, съответно вещи лица, заклети преводачи, оценители, синдици и т.н. Но от „регистър за хора“ решихме, че стъпката до „регистър за всичко“ е лесна и дава много повече ползи.
  • Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ – може би най-важните бази данни в държавата – тези на физическите лица (и адресите). Реално това са два проекта, обединени в един, тъй като са към едни и същи институции – ГРАО и ДАЕУ. В момента ГРАО е децентрализирано, писано е на архаична технология, за която поддръжка е много трудно да се намери, не е ясно дали ще издръжи на хиляди заявки в реално време (каквато е целта на електронното управление). Изцяло нова, централизирана система, с уеб-услуги, отворени данни (при защита на личните данни) ще „отключи“ електронното управление. Адресен регистър обаче досега няма. Има номенклатура с адреси на физически лица, има кадастър, но и двете не са достатъчни – съответно съществуват отделни бази данни с адреси в ГРАО, в пощите, в кадастъра и вероятно по частните компании. Целта е всеки адрес да има единен идентификатор, който не се променя никога (за разлика от тези в кадстъра), и по който да може да бъде рефериран и намерен всеки адрес. Т.е. вместо в базата данни да се записва целия адрес, ще се записва само един идентификатор, а реалния адрес ще се извлича от адресния регистър. Плюсовете са много, но един пример е – преименуване на улица. Ако една улица се преименува, всички бази данни, в които са записани адреси, ще имат грешни адреси. Ако използват референция към адресния регистър, това няма да е проблем (а в регистъра ще се вижда кога и защо е преименувана дадената улица).
  • Регистър на годишните технически прегледи и на проведените изпити за водачи – общо взето регистри на ИААА (известна като ДАИ). Няма нужда от много пояснения, но съществуващите системи (част от които са децентрализирани и/или разчитат на хартиен обмен на документи) трябва да се приведат в модерен вид. Защо? Защото в момента се допускат много грешки, данните са неконсистентни и системите не си говорят помежду си.
  • Централизиран регистър на МПС – в момента има регистър, който обаче е децентрализиран, стар, неинтегриран с европейската платформа EUCaris и на който му липсва доста важна функционалност. Най-вече новият регистър ще позволи по-бързото и лесно регистриране на автомобили, тъй като процесите по регистрация ще са част от регистъра и ще бъдат оптимизирани.
  • Регистър на пълномощните – в момента нотариусите имат нещо като регистър на пълномощните, но той е толкова „нефелен“, че реално не върши работа – когато отидеш с пълномощно някъде (напр. в банка), оттам звънят на нотариуса да го питат за пълномощното, защото не всички пълномощни се въвеждат, ако се – не веднага, а и се въвеждат в свободен текст, в който се допускат грешки. Например веднъж в мое пълномощно беше сбъркано ЕГН-то ми, което установих в банката. Ако пълномощното беше вписано, тази проверка щеше да „изгърми“ още при нотариуса. Но това е само на повърхността – от регистъра ще могат да се избират типови пълномощни, пълномощни да се преглеждат и оттеглят от граждани по електронен път.
  • Регистър на запорите – освен нотариусите, и съдебните изпълнители (частни и държавни) имат нужда от централизирана система. Освен чисто административното улеснение, такава система ще намали и злоупотребите на някои ЧСИ-та, които се случват в момента
  • Административно-наказателна дейност. в момента всеки държавен орган с право да „наказва“, си вписва актовете както му дойде – къса ги от кочан най-често. Целта е цялата административно-наказателна дейност в държавата да се вписва в централизиран регистър. Така ще може да се следи кой какви актове съставя, на какви основания, каква част от тях биват платени, в какви срокове. Ще могат да се идентифицират законови текстове, които се нарушават твърде често (или с които администрацията злоупотребява твърде често, налагайки „сплашващи“ глоби), както и законови текстове, които са напрактика глухи – има ги, ама никой не следи за тях. Това от своя страна ще позволи намаляване на административната тежест на база на реалността, а не на база на „тука ни хрумна, че можем да оправим нещо“. Проследимостта на вземанията също е важна, тъй като администрациите рядко знаят дали НАП е събрала глобите, които са наложили.
  • Реализиране на „ЦАИС“ Обществени поръчкитемата беше популярна преди месец-два във връзка с Auxionize. За съжаление държавната централизирана платформа за изцяло електронни обществени поръчки още не е факт, основно заради обжалвания и решения на КЗК. Но целта е ясна – всички обществени поръчки задължително да са изцяло електронни, през централна система, която да е сигурна и прозрачна (т.е. да публикува автоматично отворени данни за всички поръчки, а не както сега това да става ръчно).
  • Реализиране на национална здравна информационна система – това е огромен проект, с няколко етапа, като първите неща (които трябваше да са се случили преди 2 години, но вместо тях получихме пръстови отпечатъци) са – електронна рецепта, електронно направление, електронен здравен запис. На база на това ще се изграждат още доста системи, чрез които лекарите да не са залети с бюрокрация, пациентите да не разнасят хартии напред-назад и да са по-добре информирани. Централизирана (и вярна) здравна статистика ще позволи реална политика в здравеопазването, а не гледане в тавана.
  • Надграждане на основните системи на НАП – НАП е най-електронната администрация (заедно с Агенция по вписванията), но и там има доста кусури. Не всички системи предоставят възможност за интеграция, когато такава има, тя е по архаичен начин с копиране на файлове, а потребителските интерфейси често са ужасни. Тези и други проблеми трябва да бъдат адресирани с този проект. Аналогичен проект за Агенция митници, на който няма да се спирам, и чиято цел е подобряване на вътрешните системи на агенцията. Все пак би трябвало в рамките на проекта най-накрая да направят човешко електронно получаване на EORI номер, че това, което има в момента, е обидно.
  • Национален портал за пространствени данни – има европейска директива INSPIRE, според която трбва да имаме национален портал с отворени пространствени данни. Има няколко опити за такива, всичките са катастрофа (колкото и в администрацията да твърдят иначе), съответно сме на практика в нарушение на директивата и подлежим на санкции. Порталът ще бъде интегриран с портала за отворени данни и ще включва географски данни от страната – пътища, административни единици, водоизточници и др. Като цяло директивата не се изпълнява и от доста други страни, а наличните данни са с кофти качество, така че личното ми мнение е, че не е особено смислена предвид резултатите, но да видим.
  • Портал за споделени ресурси за разработка на софтуерни системи за електронно управление – нещо като „Бг-мама“ за електронно управление. В момента разработчиците на системи за държавата откриват топлата вода всеки път – всеки си пише компоненти за интеграция, аплети за електронни подписи, интеграции с деловодни системи и какво ли още не – идеята е всички да споделят както код, така и знание чрез обща система, така че да не губим време в откриване на топлата вода.
  • Цифровизиране на кадастрални карти – далеч не цялата кадастрална информация е електронизирана, а трябва. Всъщност към момента само за 20% от страната има цифрови кадастрални карти. А електронни услуги на кадастъра всъщност съществуват, но са с ужасен потребителски интерфейс и много малко хора реално знаят за тях и могат да ги ползват. Това трябва да се промени.
  • Регистър на недвижимите културни ценности – помните като изгоряха тютюневите складове в Пловдив. Или като събориха поредната къща-паметник на културата. Ами, това, че те са паметник на културата всъщност е трудно установимо, тъй като няма централизиран регистър, няма и публично достъпна систематизирана информация. Е, целта на този проект е да има такава.
  • Единна информационна точка – общо взето целта е да има информация за подземна инфраструктура (тръби, кабели), така че някой като копае някъде, да не вземе да скъса нещо. И да е ясно, къдет вече има прокопано, така че да не се копае излишно. По-сложно е, разбира се, и произтича от европейска директива, но накратко е това.

Ако сте оцелели дотук – супер. Но всичките тези детайли вероятно не интересуват много хора. Което е и единият от проблемите на електронното управление – нито печелят избори, нито някой забелязва, когато нещо се случи (например последният проект и да стане, много малко хора ще разберат, но от друга страна ще бъдта спестени доста пари и доста главоболия на бизнеса; или пък това, че ще има ново ГРАО едва ли ще бъде усетено директно, но това ключово за развитието на … всичко).

И се надявам да е видимо, че нещата са „мислени“. Дали ще бъдат реализирани както са замислени е друга тема – засега виждаме само забавяне (по редица причини, някои от които обективни, други – свързани със смяната на властта, трети – с мудност на част от администрацията). Пътната карта има и втора част със следващи проекти, но там съвсем ще ви отегча, та ще я оставя за момента, в който сме по-близо до нея – например след 2 години.

А дотогава всички проекти по-горе трябва да са се случили, трябва да са с отворен код, за да можем да следим дали се случват както трябва, да предоставят отворени данни, за да следим дали оперират както трябва след като бъдат внедрени, и изобщо – да „станат както трябва, а не както обикновено“. И като казвам „трябва“ – имам предвид, че го пише в закон и наредба. Дали ще се спазват – ще видим.

Да разберем GDPR. Готова ли е компанията ви?

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/gdpr-event/

Вероятно сте чували, а може би още не сте, но Регламентът за защита на личните данни (GDPR) е вече факт. След 4 години на обсъждане, лобиране и събиране на примери и добри практики Европейският съюз създаде нормативен акт, който променя мисленето ни за личните данни. Разбирането на нуждата от GDPR минава през осъзнаването, че четвъртата индустриална революция се случва сега. Все по–често конкурентното предимство на новите бизнес модели спрямо утвърдените такива се състои в достъпа, анализа и управлението на данни.

Политически кампании се печелят и компании излизат на върха на класациите чрез дейности по профилиране, анализ на големи масиви от данни и персонализиран маркетинг.

Какво променя GDPR и готова ли е компанията ви за новите правила или по-точно – кога е трябвало да бъде готова? Какво реално ще трябва да промените – организация, техническа инфраструктура или нагласа на служителите и ръководството? Ще може ли френския държавен орган по защитата на данните да вземе отношение спрямо нарушение, извършено от компания в Пазарджик? Какво е доклад относно въздействието от защитата на данни? Можете ли да продадете бизнеса си или да сключите стратегически договор без такъв доклад?

На 30 август в Пловдив експерти от адвокатско дружество Точева и Мандажиева заедно с Trakia Tech ще се опитат да отговорят на тези въпроси. Обещаваме Ви да е интересно и полезно. Нетърпеливи сме да чуем Вашите въпроси, които ще ни накарат да мислим още по-задълбочено в тази насока. Събитието организираме съвместно с нашите партньори от Капитал и ETNHost.

Работният език е български, а събитието е в малък формат и местата са ограничени, затова регистрацията на адрес capital.bg/gdpr е задължителна.

Очакваме ви в Център за събития Limacon, чийто адрес е: Пловдив, бул. Марица 154A (до големия паркинг на Билла).

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/factchecking-knsb/

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.

Приложения на Blockchain в индустрията

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/blockchain-in-manufacturing/

В последните няколко месеца, с различни хора, подготвяме няколко интересни проекта. Пред един от тях съвсем скоро ще дръпнем завесата и ще го представим публично. Свързан е с технологиите и приложението за промяна и развитие на две сфери на бизнеса – финансите и индустрията. Имаме страхотни партньори в това начинание и затова буквално нямаме търпение да започнем с няколко подгряващи събития.

Първото е директно в десятката на нашия фокус и ще бъде на тема Приложения на Blockchain в промишлеността. Организираме го съвместно с Капитал, а лектори ще бъдат Емилиян Енев и Емил Стоянов от Recheck, които ще споделят опит и практически примери за приложението на Blockchain в промишлените производства. Това нямаше да бъде възможно, без подкрепата и домакинството на speedflow.bg, в чието пространство за събития ще се случи всичко, а също и с подкрепата и брилянтния интернет осигурен от Cooolbox.

Събитието е в малък формат и местата са ограничени. Предназначено е за хора от промишлеността, с идеята да им покажем, че Blockchain не е само това, което стои зад популярната криптовалута, а може да има множество други и различни приложения, включително в сферата на индустриалното прозводство. Няма да залитаме към дълбоко-технологични детайли, а работният език ще бъде български.

Регистрацията е на адрес capital.bg/blockchain.

Ще ви очакваме на 13 юли от 10 часа на адрес Пловдив, ул. „Арх. Камен Петков“ 1А, Бизнес център Lime Tree, в офиса на Speedflow.bg. Очакваме да приключим около 15 часа следобед.

За обществените поръчки и частните платформи

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2845

Вследствие на проверката на КФН в Auxionize, която по същество не мога да коментирам, Ивайло Пенчев каза, че до края на годината ще предостави на държавата безплатно ползване на платформата. Auxionize е платформа за поръчки с цел постигане на най-изгодна цена чрез максимално прозрачно конкуриране в предлагането.

Обществените поръчки наистина са „крайъгълният камък“ на корупцията и идеята да получат възможност да ползват платформата звучи добре на пръв поглед. С отварянето на данните от Регистъра за обществени поръчки, направихме прозрачни договорите, но целият процес, включително офертите и критериите за подбор, остават трудно откриваеми.

Ако целта е била реклама на Auxionize – постигната е. Ето, и аз пиша за това. Ако предложението е сериозно, имам лоша новина. За съжаление държавните институции не могат просто ей така да започнат да ползват външна платформа. Законът за обществените поръчки (ЗОП), който транспонира европейска директива, в чл. 40, предвижда: „При възлагане на обществени поръчки възложителите използват единна национална електронна уеб базирана платформа.“

Единната национална платформа все още не е готова обаче, макар да е предвидена и в закона, и в пътната карта за електронно управление. Ироничното е, че изграждането ѝ не е започнало, защото първият опит – системата на Агенцията за обществени поръчки, беше спрян в КЗК след обжалване. От беглия ми прочит на решението на КЗК съм по-скоро на страната на АОП, но това е друга тема.

Та, освен ако Auxionize не кандидатства и не стане единната система за електронни обществени поръчки, ползването ѝ от държавата едва ли ще се случи. Все пак, има места, където външни платформи могат да намерят своето място. Тъй като новата система ще трябва да спазва Закона за електронното управление, тя ще има уеб интерфейси, с които външни системи ще могат да се интегрират. Така възложителите ще могат да ползват системи като Auxionize като front-end, за да изпращат обявленията си до централната система. Но дали би имало смисъл от инвестиция в такава интеграция и внедряване – както за Auxionize, така и за институциите? Едва ли. По-вероятно е външни платформи да ползват отворените в реално време данни на новата централизирана платформа, за да ги показват на клиентите си и да им дават възможност да участват в търгове, без да отварят централизираната система.

Според чл. 41 от Закона за обществените поръчки „централните органи за покупки могат да използват електронни платформи за централизираното възлагане, различни от платформата по чл. 40, ал. 1, при условие че осигурят техническа съвместимост и свързаност с нея“. Но централни органи за покупки не се създават тривиално (нужен е акт на Министерския съвет) и различната платформа трябва да дава нещо повече от централизираната.

Тук идва и другият проблем за Auxionize – едва ли поддържа всички случаи на закона (произтичащи от директивата на ЕС), всички видове процедури и ограниченията в тях. Да, може би бюрокрацията (евродирективата и ЗОП) спира държавните органи да се възползват от добри продукти на пазара. Но така или иначе е късно за този спор – отмяна на директивата надали е възможна в близко бъдеще.

Тоест единната национална електронна платформа, която ще се появи може би до една година и която ще отговаря на всички изисквания на ЗОП, е правно възможното решение за електронните обществени поръчки. И дори Auxionize или друг конкурент от частния сектор да бъде предоставен безплатно, едва ли някоя администрация ще го ползва – заради закона.

Да, може би това сухо обяснение контрастира с ентусиазма от новината как предприемач ще подобри държавата, като ѝ даде нещо безплатно. Но такава е правно-организационната реалност. И пазарът за такива системи за държавни институции е различен от този за частния сектор – има компании, които са разработили всички хипотези на директивата вероятно още по време на нейното писане, с цел да имат конкурентно предимство при реализирането ѝ на практика. И за шест месеца едва ли една платформа с друг фокус би успяла да ги догони. Най-вече защото не би имало особен бизнес смисъл за собственика.

Това, което можем да направим обаче, е, да следим внимателно развитието на единната система за електронни обществени поръчки и дали тя ще даде необходимата прозрачност в целия процес, съответно дали ще намали корупцията.

(текстът е публикуван първо в Капитал)

Bitcoin, UASF… и политиката

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2064

Напоследък се заговори из Нета за UASF при Bitcoin. Надали обаче много хора са обърнали внимание на тия акроними. (Обикновено статиите по въпроса на свой ред са салата от други акроними, което също не улеснява разбирането им.) Какво, по дяволите, значи това? И важно ли е?

Всъщност не е особено важно, освен за хора, които сериозно се занимават с криптовалути. Останалите спокойно могат да не му обръщат внимание.

Поне на пръв поглед. Защото дава и сериозно разбиране за ефективността на някои фундаментални политически понятия. Затова смятам да му посветя тук част от времето си – и да изгубя част от вашето.

1. Проблемите на Bitcoin

Електронна валута, която се контролира не от политикани и меринджеи, а от строги правила – мечта, нали? Край на страховете, че поредният популист ще отвори печатницата за пари и ще превърне спестяванията ви в шарена тоалетна хартия… Но идеи без проблеми няма (за реализациите им да не говорим). Така е и с Bitcoin.

Всички транзакции в биткойни се записват в блокове, които образуват верига – така нареченият блокчейн. По този начин всяка стотинка (пардон, сатоши 🙂 ) може да бъде проследена до самото ѝ създаване. Адресите, между които се обменят парите, са анонимни, но самите обмени са публични и явни. Може да ги проследи и провери за валидност всеки, които има нужния софтуер (достъпен свободно) и поддържа „пълен възел“ (full node), тоест е склонен да отдели стотина гигабайта на диска си.

Проблемът е, че блокът на Bitcoin има фиксиран максимален размер – до 1 мегабайт. Той побира максимум 2-3 хиляди транзакции. При 6 блока на час това означава около 15 000 транзакции на час, или около 360 000 на денонощие. Звучи много, но всъщност е абсолютно недостатъчно – доста големи банки правят по повече транзакции на секунда. Та, от известно време насам нуждата от транзакции надхвърля капацитета на блокчейна. Което създава проблем за потребителите на валутата. Някои от тях започват да я изоставят и да се насочват към традиционни валути, или към други криптовалути. Съответно, влиянието и ролята ѝ спада.

2. Положението с решенията

Предлагани са немалко решения на този проблем. Последното се нарича SegWit (segregated witness). Срещу всички тях (и конкретно срещу това) обаче има сериозна съпротива от ключови фактори в Bitcoin.

Сравнително скоро след създаването на Bitcoin в него беше въведено правилото, че транзакциите са платени. (Иначе беше много лесно да бъдат генерирани огромен брой транзакции за минимална сума напред-назад, и така да бъде задръстен блокчейнът.) Всяка транзакция указва колко ще плати за включването си в блок. (Това е, което я „узаконява“.)

Кои транзакции от чакащите реда си ще включи в блок решава този, който създава блока. Това е „копачът“, който е решил целта от предишния блок. Той прибира заплащането за включените транзакции, освен стандартната „награда“ за блока. Затова копачите имат изгода транзакциите да са колкото се може по-скъпи – тоест, капацитетът на блокчейна да е недостатъчен.

В добавка, немалко копачи използват „хак“ в технологията на системата – така нареченият ASICBOOST. Едно от предимствата на SegWit е, че пречи на подобни хакове – тоест, на тези „копачи“. (Подробности можете да намерите тук.)

Резултатът е, че някои копачи се съпротивляват на въвеждането на SegWit. А „копаещата мощност“ е, която служи като „демократичен глас“ в системата на Bitcoin. Вече е правен опит да се въведе SegWit, който не сполучи. За да е по-добър консенсусът, този опит изискваше SegWit да се приеме когато 95% от копаещата мощност го подкрепи. Скоро стана ясно, че това няма да се случи.

3. UASF? WTF? (Демек, кво е тва UASF?)

Не зная колко точно е процентът на отхвърлящите SegWit копачи. Но към момента копаенето е централизирано до степен да се върши почти всичкото от малък брой мощни компании. Напълно е възможно отхвърлящите SegWit да са над 50% от копаещата мощност. Ако е така, въвеждането на SegWit чрез подкрепа от нея би било невъзможно. (Разбира се, това ще значи в близко бъдеще упадъка на Bitcoin и превръщането му от „царя на криптовалутите“ в евтин музеен експонат. В крайна сметка тези копачи ще са си изкопали гроба. Но ако има на света нещо, на което може да се разчита винаги и докрай, това е човешката глупост.)

За да се избегне такъв сценарий, девелоперите от Bitcoin Core Team предложиха т.нар. User-Activated Soft Fork, съкратено UASF. Същността му е, че от 1 август нататък възлите в мрежата на Bitcoin, които подкрепят SegWit, ще започнат да смятат блокове, които не потвърждават че го поддържат, за невалидни.

Отхвърлящите SegWit копачи могат да продължат да си копаят по старому. Поддържащите го ще продължат по новому. Съответно блокчейнът на Bitcoin от този момент нататък ще се раздели на два – клон без SegWit и клон с него.

4. Какъв ще е резултатът?

Преобладаващата копаеща мощност може да се окаже в първия – тоест, по правилата на Сатоши Накамото той ще е основният. Но ако мрежата е разделена на две, всяка ще има своя основен клон, така че няма да бъдат технически обединени. Ще има две различни валути на име Bitcoin, и всяка ще претендира, че е основната.

Как ще се разреши този спор? Потребителите на Bitcoin търсят по-ниски цени за транзакции, така че огромният процент от тях бързо ще се ориентират към веригата със SegWit. А ценността и приетостта на Bitcoin се дължи просто на факта, че хората го приемат и са склонни да го използват. Затова и Segwit-натият Bitcoin ще запази ролята (и цената) на оригиналния Bitcoin, докато този без SegWit ще поевтинее и ще загуби повечето от релевантността си.

(Всъщност, подобно „разцепление“ вече се е случвало с No. 2 в света на криптовалутите – Ethereum. Затова има Ethereum и Ethereum Classic. Вторите изгубиха борбата да са наследникът на оригиналния Ethereum, но продължава да ги има, макар и да са с много по-малка роля и цена.)

Отхвърлилите SegWit копачи скоро ще се окажат в положение да копаят нещо, което струва жълти стотинки. Затова вероятно те шумно или тихо ще преминат към поддръжка на SegWit. Не бих се учудил дори доста от тях да го направят още на 1 август. (Въпреки че някои сигурно ще продължат да опищяват света колко лошо е решението и какви загуби понасят от него. Може да има дори съдебни процеси… Подробностите ще ги видим.)

5. Политиката

Ако сте издържали дотук, четете внимателно – същността на този запис е в тази част.

Наскоро си говорих с горда випускничка на български икономически ВУЗ. Изслушах обяснение как икономията от мащаба не съществува и е точно обратното. Как малките фирми са по-ефективни от големите и т.н…

Нищо чудно, че ги учат на глупости. Който плаща, дори зад сцената, той поръчва музиката. Странно ми е, че обучаваните вярват на тези глупости при положение, че реалността е пред очите им. И че в нея големите фирми разоряват и/или купуват малките, а не обратното. Няма как да е иначе. Както законите на Нютон важат еднакво за лабораторни тежести и за търговски контейнери, така и дисипативните закони важат еднакво за тенджери с вода и за икономически системи.

В ИТ бизнеса динамиката е много над средната. Където не е и няма как да бъде регулиран лесно, където нещата са по-laissez-faire, както е примерно в копаенето на биткойни, е още по-голяма. Нищо чудно, че копаенето премина толкова бързо от милиони индивидуални участници към малък брой лесно картелиращи се тиранозаври. Всяка система еволюира вътрешно в такава посока… Затова „перфектна система“ и „щастие завинаги“ няма как да съществуват. Затова, ако щете, свободата трябва да се замесва и изпича всеки ден.

„Преобладаващата копаеща мощност“, било като преобладаващият брой индивиди във вида, било като основната маса пари, било като управление на най-популярните сред гласоподавателите мемове, лесно може да се съсредоточи в тесен кръг ръце. И законите на вътрешната еволюция на системите, като конкретно изражение на дисипативните закони, водят именно натам… Тогава всяко гласуване започва да подкрепя статуквото. Демокрацията престава да бъде възможност за промяна – такава остава само разделянето на възгледите в отделни системи. Единствено тогава новото получава възможност реално да конкурира старото.

Затова и всеки биологичен вид наоколо е започнал някога като миниатюрна различна клонка от могъщото тогава стъбло на друг вид. Който днес познават само палеобиолозите. И всяка могъща банка, или производствена или медийна фирма е започнала – като сума пари, или производствен капацитет, или интелектуална собственост – като обикновена будка за заеми, или работилничка, или ателие. В сянката на тогавашните тиранозаври, помнени днес само от историците. Намерили начин да се отделят и скрият някак от тях, за да съберат мощта да ги конкурират…

Който разбрал – разбрал.

Кодифицираната медийна директива 2010/13/ЕС: ход на ревизията

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/04/28/avmsd-15/

На 25 април 2017 г. Комисията по култура и образование (CULT) на Европейския парламент гласува за изменение на предложението на ЕК  COM(2016) 287 final за  ревизия на  кодифицираната Директива  2010/13/ЕС за аудиовизуални медийни услуги.

Проектът за доклад на парламентарната комисия е изготвен от германски евродепутати и е публикуван през септември 2016 г. Четири парламентарни комисии (ЕNVI, IMCO, JURI, LIBE) също са  поканени за становища, а предложенията за изменения в текста на ЕК са над 1300. Според прессъобщението за гласуването на 25 април т.г.   в доклада се предлагат промени  с цел да засилят защитата на децата онлайн, да увеличат квотата на европейските произведения в нелинейните услуги и да направят по-гъвкави нормите за разполагане на рекламата.

Европейският парламент ще гледа доклада и ще гласува на сесията, която започва на 15 май 2017 г.

Европейският икономически и социален комитет даде становище на 19 октомври 2016 г.
Междувременно Работната група по аудиовизия в Съвета пристъпи към подробно разглеждане на текста на Комисията по време на Словашкото председателство. Информация за позициите на държавите към края на 2016 г. е публикувана на сайта на Съвета ST 13934 2016 REV 1.  По време на Малтийското председателство на Съвета (23 май 2017) се очаква постигане на общ подход по проекта  и даване на мандат за триалог (вж за общия подход и триалога тук).
Обсъждането продължава активно. Балансите между интересите на индустриите и на потребителите се намират трудно. След гласуването на Комисията по култура и образование в ЕП има реакции на организации и институции, които са индикативни –  така EBU, организацията на обществените медии в Европа, приветства стремежа към адекватни правила за единния цифров пазар,  но се обявява например за запазване на часовия лимит за рекламата в линейните услуги.
*

 Ревизията на ДАВМУ в детайли  може да се проследи на сайта на Европейския парламент.

Към хода на законодателния процес на наднационално равнище обикновено няма голям интерес от страна на гражданите, но бизнесите защитават интересите си, обикновено чрез професионалните си организации. Затова и балансите се получават такива – небалансирани – особено по някои въпроси.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: давму

За народните добродетели

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2050

Има вече близо сто години от лекциите на доктор Никола Кръстников, изнасяни през 1919-1920 година и публикувани през 1921 година. Прочетете ги – сякаш са писани вчера.

И може би най-актуалното в тях е описаното противоречие между обществената неангажираност и личната ангажираност на българина. Ние сме може би най-безхаберната към обществото и страната си нация. И в същото време може би най-ангажираната с личното си. Сякаш не е един и същи народ това… А е. Защо ли тъй?

Заселете човек в къща с един счупен прозорец, под за премитане, капеща чешма в кухнята и таван за пребоядисване. Какво ще направи той? Ще измете пода веднага. Ще смени стъклото на прозореца до ден-два. Чешмата ще стане и по-бързо, особено ако е сръчен. И вероятно до месец-два ще пребоядиса и тавана. Ще си направи дома за чудо и приказ.

Заселете го вместо това в къща, където всички прозорци и врати са счупени, боклукът е до коляно, мебелите са строшени, стените – за измазване, тръбите са запушени, ток има само в един контакт… Какво ще направи той? Ще си разчисти леглото и една пътечка до него, да има къде да спи, докато си намери друг дом. И ще е прав – това е по-разумното. А ако друг дом няма, ще се пропие – и това е по-постижимото, отколкото да оправи този.

И без теория на счупените прозорци е ясно – човек се бори, когато има надежда, че ще успее. Няма ли я, би било глупаво да пробва, нали? Където има един счупен прозорец, той е нещото, което не се връзва – и се оправя. Където всички прозорци са счупени, невръзващото се нещо е желанието да бъдат оправяни – то е, което трябва да си отиде.

От много столетия българинът живее в страна, където са счупени всички прозорци. Не само в държавата ни буквално няма нещо, което да е наред, но и дори просто в обществото ни. Каква е масовата реакция, когато някой реши да мете улицата просто за да е чиста? Или когато някой се опита да направи наистина антикорупционна политическа партия, или да протестира срещу политическото мутрафонство и политченгеджийство?… Хубава е природата ни, където не сме успели още да я унищожим. Каквото ние сме създали или успели да пипнем по-обстойно е… това, за което пиша.

(За момент погледнете нещата от обратната страна – на политическия престъпник, който иска всичко да е разградено, че да му е най-лесно да граби. И да са хората твърде отчаяни, за да се обединят и да го накажат… За него тук е страната на здравите прозорци. И ако има случайно някой прозорец счупен – тоест, нещо дето да е както трябва и да му пречи – той ще го „ремонтира“. Познайте какъв е резултатът, когато цялата власт и всички лостове са в ръцете на „успелите млади мъже“, или по-точно на кукловодите им. Познайте и защо ЕС толкова натиска да си оправим – което май вече клони към лустрираме – съдебната система.)

Какво остава при това положение на обикновения човек? Единственото, което е предимно под негов си контрол, е неговата собственост. Къщата, дворчето, евентуално нивицата. Там той излива цялата си грижа, стопанственост, работливост и умения. Затова и е толкова жертвоготовен и ангажиран, когато опира до личното му – за разлика от общественото, където всички прозорци са изпочупени, и той се чувства безсилен да ги оправи.

(Което идва да ни каже нещо важно – той е невероятно упорит. Политическите престъпници от всички времена са успели да ограничат дълбоко и пренасочат трайно грижовността му, но не са успели да я унищожат напълно.)

… Откога българинът живее така? Трудно е да се каже. Още през Второто българско царство по-високопоставените са си позволявали на практика всичко с тези под тях. Както болярите с обикновените хора, така и царят с болярите. (Затова много от българските боляри с радост са приемали, когато зараждащата се Османска империя им е предлагала васалитет. Свобода от царската „диктатура“ срещу помощ в битка срещу този цар – кой болярин не би бил щастлив?) По време на византийците подтисничеството отгоре и безправието на по-долните надали е било по-малко. За Първото българско царство не зная, то май е било мъничко по-различно, но също не особено търпимо към по-ниските в стълбицата. Като се има предвид, че е било през 8-10 век…

През повечето от времето на Османската империя също няма как да е било иначе. Все пак е била ислямска теокрация – християните са били защитавани от външни врагове, доколкото са били рая – стадо. Забогатели българи започват да се появяват по-осезаемо едва след Гюлханския хатишериф от 1839 година, когато е провъзгласено официално равенство на всички поданици на империята, без значение на религия и националност. Уви, доста от забогателите са чорбаджии в най-лошия смисъл на думата – израсли като роби, те искат да са не свободни, а робовладелци.

След Освобождението, когато тези чорбаджии и подобните им се оказват на власт, това си казва думата с пълна сила. Чудесно е показано във филма „Капитан Петко войвода“ – ако случайно сте го изпуснали, гледайте го, струва си! Думите на Антон Страшимиров за събитията около Септемврийското въстание „клаха народа си както турчин не го е клал“ с пълна сила важат за цялото време от Освобождението нататък. Нещата започват да се цивилизоват поне мъничко чак след 1934-35 г., когато реално се установява царска диктатура. Очевидно при всичките си недостатъци Борис III е бил просветен цар и патриот. Чак тогава безчовечността на чорбаджиите почва мъничко по мъничко да влиза в някакви рамки и граници.

Левичарско мислене ли е това? За обременени от идеология – може би. За такива, които имат представа от бизнес, то е нормалното. Кой бизнесмен иска съсипани, изцедени и мразещи работата си и него служители? Който си е получил парите в куфарче и не знае как се изкарват, и не му и трябва, понеже в куфарчето винаги ще има нови за пране. Защо в Германия производителността на труда е несравнимо по-висока от гръцката, при положение че в Гърция се работи повече часове и при по-голямо изцеждане? Контрастът с Китай е още по-голям – там производителността на труда е висока предимно в най-големите заводи, където е най-високата специализация. (А най-често и 12-14-16-часови работни смени при 1 почивен ден в месеца.) На истинския бизнесмен му трябват отпочинали, доволни и обичащи работата си служители. Те са, които произвеждат ефективно и с ниска себестойност, въпреки по-високите си заплати и бонусите.

(И е така не само със служителите в бизнеса. Доброто обикновено е по-силно от злото – но не защото е по-морално, а защото е по-ефективно и успява по-добре. Всъщност, ако не беше така, самите понятия за добро и морал нямаше изобщо да възникнат.)

След 1944 г. комунизмът лиши хората от почти всичката им собственост. Тя се оказа под контрол – тоест, де факто собственост – на хора предимно без понятие от управление на собственост. Пак роби, мечтаещи да станат робовладелци. Резултатът беше предсказуем… Но от това последва и нещо още по-лошо. Робовладелството – за объркване на умовете кръстено „народна република“ – стана част от държавната система. Прословутата Държавна сигурност беше създадена именно с целта да го опазва. Структурите ѝ бяха изградени да са подходящи за тази цел. Техният персонал беше подбран, обучен и възпитан да е подходящ за тази цел. Властническа каста, създадена да служи на робовладелците (ака Политбюро на ЦК), като опазва робовладелството като институция.

След 10 ноември 1989 г. парите на България попаднаха в ръцете именно на тази каста. А когато президент стана Георги Първанов, той я организира и вгради във властта, в услуга на Русия. (Която държи изцяло контрола върху нея, включително Първанов, чрез досиетата ѝ. Помните ли как Димитър Йончев ги изнесе спешно в СССР веднага след промените?) Тази каста знае само един начин да управлява – като държи в ръцете си всичко и контролира всекиго.

Преди няколко месеца проф. Гарабед Минасян направи прословутото си сравнение – между собствениците и управници на активни фирми в България и публично достъпният списък на кадрите на ДС. Оказа се, че 70% от първия списък са във втория. При положение, че най-влиятелните в ДС (които сега са и най-големите собственици) са били изпрани от списъка ѝ още при съставянето му. Че бизнесите на много от тях се водят на имената на децата им (които са твърде млади, за да са били в ДС). И че на много други от тях бизнесите се водят на името на подставени лица, или на прословутата „група физически лица“… Вероятно под 10% от фирмите в България (като бройка – вероятно като оборот под 1%, а като печалба под 0.1%) не са собственост на тази каста.

Това води до един интересен извод – има точно две възможности. Едната е, че в ДС са подбирали не по разузнавателни умения или вкус към доносничество, а по бизнес-качества, и са го правили толкова добре, че са подбрали поне 90% от бизнес-таланта на страната. (Включително този, който е влязъл в активна възраст след 1989 г., вероятно чрез машина на времето.) Другата е, че ДС продължава да е не по-малко организирана, отколкото преди 10 ноември, и старателно изтиква от бизнеса всеки, който не е неин член – вече не като държавна организация, а като мафия. Трети вариант просто няма.

Ако случайно вариантът е вторият, какъв е резултатът на ниво хора? За ДС-бизнесмените обществото като цяло не е тяхната социална група – тя е другите ДС-ари. То е стадо, което е едновременно тяхна собственост и техният враг. Като тяхна собственост, то трябва да бъде доено и стригано колкото се може повече. Като техен враг, в него трябва да не се инвестира абсолютно нищо, понеже то ще се опитва да използва инвестираните в него ресурси срещу тяхната каста.

Затова ДС-бизнесмените няма да се научат на отговорност пред обществото и грижа за него никога, независимо колко поколения ще продължи царуването им. Съответно подходът на българския бизнес (който ще се състои на практика само от тях) към служителите си никога няма да стане различен от мачкане и изцеждане. И подходът на тази мафия като цяло към страната никога няма да стане различен от поддържане на всички възможни прозорци счупени. (По критериите на не-мафиотите. По критериите на ДС това е поддържане на всички прозорци здрави. Те могат да оперират по нормалния за тях и обединяващ ги начин единствено в такива условия.)

Какъв ще е крайният резултат ли? Най-вероятно българинът като цяло ще успее да опази грижата си към своето, и дори ще я засили. Съществуването в такова общество е, което той е правил в течение на последните поне 30 поколения. В същото време обаче способността му да се грижи за обществото и за другите, да е отговорен и активен социално, може да бъде унищожена напълно и окончателно.

Поне тази на българите в България – тези в чужбина вероятно ще успеят да я опазят, а на много места вероятно дори ще я доразвият. Но дали ще искат повече да имат нещо общо с българите в България е под въпрос.

… Толкова по въпроса за народните добродетели.

Градският транспорт и как данните биха ни помогнали да го подобрим

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/danni-za-transporta/

Наскоро статус на Илиян Стоянов във Facebook ме подсети за това, че градския ни транспорт е една от сферите, в които липсват публични данни. Няколко града като София, Пловдив и Варна имат сайтове и дори app-ове, където човек може да провери разписание и планира маршрути. Самите данни за спирките и разписанието не са достъпни. Така не само не може друг да направи собствена услуга, но и не може да се анализира мрежата.

Затова седнах и първо отворих данните за спирките на споменатите три града. За тези в София вече писах във Facebook. В Бургас въпреки евро-проекта за интегриран транспорт, изглежда няма дори дигитална карта на спирките.

С тези прости данни направих бързи карти на спирките на София, Пловдив и Варна. Като спрете с мишката върху всяка точка, ще видите името ѝ. Вляво има бутон, с който може да ги разглеждате на цял екран.

Скриптовете и самите данни за спирките публикувах в Github. Ще ги намерите на страницата ми с Gist-ове.

Транспортът във Варна

Във Варна, всъщност, данните дори не са налични от общината, а от частния проект varnatraffic.com на Мап Софт. Той е и единственият, който намерих да показва местоположението на автобусите в реално време. Използвах данните им на база съобщение на сайта от преди две години, че предоставят всичко свободно като отворени данни.

За да илюстрирам колко е полезна тази информация, свалям вече седмица местоположението на всички автобуси в града. За този период събрах около 650 хиляди точки с различни параметри – номер на автобуса, предишна и следваща спирка, оставащо разстояние до спирката, закъснение. Следните три карти показват различен поглед над събраните данни.

Първата карта разглежда движението за седмицата между 21-ви и 28-ми март по часове и колко автобуси са били по улиците на града. В червено са доста натоварени отсечки, където много автобуси са се движели през дадения час. Картата показва как се увеличава и намалява този трафик в различните части на деня, както и през почивните дни. В неделя не се забелязва по-малко натоварване, за което вероятно допринасят и провелите се тогава избори.

Следващата карта се концентрира само върху понеделник, 27-ми март. Показва в детайли движението на всеки един автобус. В червено са отбелязани тези, които закъсняват повече от 5 мин. Забелязва се как между 7 и 8:30 вечерта много от автобусите закъсняват. Виждат се ясно и местата, където автобусите спират за почивки.

Тъй като имаме закъсненията преди всяка спирка, може да анализираме и каква е вероятността да се чака на нея. Може също да разделим тази оценка по часове. Последната карта показва именно това. Анализът се базира само на данните от последните 7-8 дни. Пренебрегнете посочената дата в картата – часът е важен. Инструментът не позволява показването са на час.

В зелено са спирките, на които в конкретната част от деня се чака не повече от 15 секунди. В жълто са тези до 30 секунди. В гамата на червено са тези със закъснение между минута и час. Отново се вижда колко голямо средно закъснение има в различни часове от дена и части на града.

В някои случаи включвам и автобусите пристигнали с няколко минути по-рано – това също се счита за отклонение, тъй като някои пътници биха го изпуснали. Редовни такива показатели сочат към неоптимално разписание на даденото място и час. Такива са 26% от събраните точки за движението на градския транспорт. В 8.7% от времето, автобусите са подранявали с повече от 3 минути. В други 50% автобусите са закъснявали с повече от 20 секунди.

Публичността не е услуга

Публичността на която и да е информация не е услуга, която се представя от администрация или частна компания на обществото. Това е неизменна част от прозрачността, отчетността и социалната отговорност. За държавната и местната администрация отворените данни са още едно ниво на инфраструктура. Доскоро говорихме само за магистрали. В последните години започна все повече да се възприема и интернет свързаността като инфраструктура, при това не по-малко съществена за бизнеса. Информацията и най-вече тази в отворен формат придобива все по-голяма важност по аналогичен начин. Данните идващи от частните компании следва да допълнят тази картина и са новата дефиниция на социална отговорност, която често си приписват.

Това, което показах с данните от само няколко дни движение в един град, не са просто шарени карти. Това е илюстрация какво може да се направи за час-два работа, а не крайната цел. Информацията в момента се използва само за улеснение на пътуващите. Съберем ли всичко заедно за целия транспорт и за голям период, се отварят много възможности. Може да се открият проблемни кръстовища, да се подобрява графика, да се оптимизира движението на пътищата и интервала на светофарите. Дори само координатите на спирките може да се използват, за да се открият най-„изолираните“ части от градовете и да се направи карта на най-лошо свързаните региони.

Обединявайки тези данни с масиви за трафика на коли, цените на имотите, координатите на училища, градини и болници, за схемата на почистване на улиците и прочие може да позволи много по-добро градско планиране. По-важното обаче, ще позволи на частни компании и неправителствени организации да изградят приложения използващи данните по различен начин. Най-лесното би било да се направят по-добри приложения за планиране на маршрут с градския транспорт. Сайтовете за недвижими имоти биха давали по-добра информация за свързаността на имота. Родителите биха могли по-лесно да откриват градини и ясли, които са привидно отдалечени, но биха били достигнати лесно с транспорт от дома или офиса им.

Всичко това би помогнало да се направят градовете по-добри и да се използва публичния транспорт повече допринасайки за намаляване на трафика и замърсяването. За съжаление, интуицията на повечето чиновници и поддържащи такива масиви от данни е, че информацията е тяхна собственост и ако бъде публикувана „някой може да я използва“. Това е реакцията, която съм получавал най-често от агенции и общини. Забравя се, че всъщност вече сме платили с данъците си за събирането на всеки информационен ресурс. Забравя се и че целта на всички тези регистри и информационни системи е именно информацията да е достъпна. При тези мащаби с индивидуални справки, PDF-и и снимки на документи това просто не става.

За щастие, вече е в сила изискването, че всички публични данни във всяка нова система на администрацията трябва да са налични като отворени данни. Следва само да следим това да се спазва и да използваме тези ресурси. Съществуват обаче много други стари системи, за които трябва да натискаме да се отворят. Координатите на спирките и автобусите градския транспорт е само един пример. Друг пример са координатите в реално време на снегорини и камиони чистещи улиците зимно време. Общините ги следят, но не публикуват информацията. Друг пример са адресите в градовете, анонимизирани и агрегирани данни от НАП за плащанията на пос терминали и такива от МВР за престъпления.

Тези примери спадат към дефиницията на big data. Не са просто полезни за гражданите и бизнеса, а информация, която самите институции често не успяват да обменят помежду си или дори да анализират. Затова всичко описано до тук повишава не само прозрачността, но и ефективно постига аспекти от така нужната структурна реформа на администрацията ни.

Изборите и гласуването

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2042

Още преди няколко дни обещах в коментар тук да напиша за кого смятам да гласувам. Вече няма за кога да отлагам.

А отлагах, понеже просто нямах какво да напиша. От месеци вече, успея ли да надвия погнусата си и да реша, че ще гласувам за някоя партия, тя веднага успява да направи нещо, с което да ме откаже.

И все пак гласуването е възможността ми да повлияя това, което става у нас. На дребно, според силите си. Или може би по-скоро морално оправдание, че поне съм се опитал. А лошото е, че това оправдание обикновено е потребно само в един случай – когато се насочваш към Терминал 2 с еднопосочен билет… Така че, честно казано, вече дори не мога да кажа защо изобщо още се старая. Може би защото някакъв усет ми казва, че целта на „Лошите“ в случая е именно да се предам. Че докато не съм се предал и търся, те нямат как да пият шампанско и да спят спокойно по повод мен.

Затова и пиша сега мнението си за кандидатите на тези избори. За да го изясня не толкова за другите – всеки има право на свой избор – колкото може би най-вече за себе си.

ГЕРБ подкрепях неведнъж за изминалото десетилетие. Правих го с надеждата, че има шанс те да бъдат алтернатива на „пост“комунистическата мафия, вместо да се обединят с нея и влеят в нея. Уви, те избраха обединението с нея. Вместо да прати Пеевски и собствениците му където им е мястото, Бойко Борисов се прегърна с тях и им се поклони… Изчаках немалко, дадох им много възможности да се променят. Това не се случи. За мен кредитът на доверие към тях е изчерпан, без изгледи да бъде върнат. Така че те са задраскани от списъка ми.

Откакто правя разлика между ляво и дясно не съм особен поддръжник на лявото. Някои от идеите му ми се струват отчасти рационални, но единствено ако са приложени в като цяло дясна среда. Затова и БСП никога не са били моят избор. Другата причина да не ги харесвам е, че те реално са най-старата партия на Русия у нас. А Русия към момента ни смята за свой икономически и военен враг, и води срещу нас хибридна война. Поощряване на корупцията, протекция на едрата престъпност, унищожаване на доверието между хората, поставяне начело на некадърни послушковци – всичко, което съсипва една страна. Класиката на жанра е сегашният ни президент – уж издигнат, но всъщност спуснат. Не, благодаря.

За АБВ не ща дори да мисля. Дори само името на Георги Първанов ме кара да се огледам къде мога да повърна, ако не успея да се удържа. А да е само той… Може да са много модерни. Може да са много умерени. Може да са много всякакви. Само че гласът ми няма да отиде за тях. Може да е емоционално – жив човек съм, имам право на емоции. Към момента не мога да си представя те изобщо някога да спечелят доверието ми. Дано ме опровергаят, но засега е така.

Патриотизмът ми допада, но национализмът – не. А нашенските патриоти са всъщност не особено прикрити националисти. (И то от клиничния тип, който мисли с тъпи лозунги вместо с главите си, и така ни вреди колкото всички външни врагове заедно не могат.) Друга тяхна обща черта е, че се ползват с не особено прикритата подкрепа, организационна грижа, инструктаж и нерядко пряко финансиране от Москва. (Което обяснява защо действат така, че са най-голямата вреда за страната ни.) Патриоти, или поне националисти – да, но май на „матушката“ повече, отколкото на България… БСП вече ги задрасках по същата причина – нямам причина да погледна на патриотите иначе.

Лично Марешки ми е изключително неприятен като явление, и доста хора от партията му само подсилват този ефект. Ако дори само една десета от това, което съм чувал за бизнеса и съществуването му е истина, той трябва да е в затвора под строг режим… Но не зная със сигурност дали е истина. А в същото време той беше единственият в България, който направи нещо срещу пълзящата картелизация, която ни съсипва. Убеден съм, че го направи с единствено политически мотиви, но това не променя факта, че го направи. А е изключително важно да се научим да мислим с джоба си и да гледаме не приказките, а делата. Затова не го задрасквам окончателно от списъка си, въпреки че погнусата ми е трудно преодолима.

ДПС дори не желая да ги обсъждам. Да ги нарека „партията на корупцията“ няма да е дори начало на това, което са. Да ги нарека „московска агентура“ – също. Още десетки други също толкова ласкави етикети мога да им лепна, и всеки ще е верен, но има ли смисъл да продължавам след тези?… Всъщност, единственият етикет, който не мога да им лепна, е „етническа партия“ – защото етническото им е единствено проформа. Делян Пеевски не ми прилича нито на турчин, нито на мюсюлманин, но надали бих гласувал за него дори под смъртна заплаха. А за отрудения бай Ахмед от някое родопско или делиорманско селце сигурно бих гласувал с удоволствие, само че него го няма и няма да го има в списъците им. Така че без тях.

Същото важи и за ДОСТ на Лютви Местан. Не съм тежко предубеден срещу тях – ако ги проуча внимателно и не открия тежко присъствие на мизерабили, бих ги обмислил като възможност. Само че не очаквам да си дам този труд скоро, по точно определена причина. ДОСТ разчитат основно на външна подкрепа – тази на Турция. Само по себе си това не би било твърде страшен проблем, Турция поне не води хибридна война срещу България. Страшен проблем там обаче в момента има, и той се казва Ердоган – турският Доналд Тръмп. Клиничен мегаломаниак и социопат от нарцистичен тип със самомнение на Господ и амбиции да заеме мястото му. Така че ДОСТ за момента губят дори чисто теоретичния шанс да ги одобря за себе си.

В Реформаторския блок не остана крило, което последните години да не ме разочарова жестоко. Всяко по своя начин. Също съм ги подкрепял неведнъж, и за разлика от ГЕРБ, съм влагал в тях искрени надежди. Да, глупаво е било, но човек трябва да се надява заради самия себе си. За да не изгуби способността да го прави. И да вярва и да мечтае за нещо по-добро. Умре ли надеждата в човека, е умрял и човекът… Затова сега ми е болезнено да си припомням излаганията и провалите им. Като капак, кметът на общината ни – железният гръб на незаконния строеж върху градинката пред блока ни – е техен член. Дори само това вече би било достатъчно, за да не получат гласа ми никога повече. И да приканя горещо всички вас – не им го давайте и вие. Първо да се изчистят от корупционерите, после да търсят доверие… А „Глас народен“ щяха да бъдат моят избор в тази ситуация, ако не се бяха коалирали с тях. Съжалявам, Светльо, Венци и компания – грешен избор направихте.

В „Да, България“ членуват много хора, които познавам и уважавам извънредно много. За съжаление членуват и други, които също познавам и не уважавам ни най-малко. И забелязвам, че първите някак все се оказват в ролята на работните магарета, а вторите – на седналите около трапезата. Това вече ме кара да си правя определени изводи. Също, че тръгнаха с пари на Иво Прокопиев не ме смущава особено, но че излъгаха че парите са от някаква американска фондация вече ме тревожи. Лъжата от самото начало рядко е предвестник в българската политика на нещо честно и заслужаващо доверие… Няма да ги задраскам от списъка си единствено за да имам някаква алтернатива на партията на Марешки.

Останалите партийки не ми се коментират – не ми се струва, че заслужават да бъдат обмисляни сериозно. Надявам се да ме опровергаят в това, но засега мисля така.

Така че когато се изправя пред урната, вероятно ще избирам между Марешки и „Да, България“. Дано дотогава не успеят да ме отвратят и едните, и другите.

Обещанието спазено.

ЕСПЧ: право на справедлив процес при трансгранично тв излъчване

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/03/20/6_echr/

Интересно решение, въпросът точно по този начин не е третиран още в съдебната практика на ЕСПЧ – Arlewin v. Sweden (application no. 22302/10).

Шведски бизнесмен е обсъждан като фигура от сенчестия бизнес в  телевизионно предаване изключително за аудиторията в Швеция,  на шведски и  с шведски водещ. Оказва се обаче, че редакционната отговорност (с езика на директивата, но за яснота)  е на доставчик на медийна услуга в Обединеното кралство.

Бизнесменът подава иск в Швеция, но от него се изисква да обжалва в съд  в Обединеното кралство.

Според ЕСПЧ, Швеция е имала задължението по член 6 от ЕКПЧ за осигуряване на   ефективен достъп до справедлив процес.  Не може да се каже, че насочването към съд в ОК е  била разумна  практическа алтернатива за лицето. По мнение на Съда, налице е ограничение на  правото на справедлив съдебен процес, нарушение на чл.6 ЕКПЧ.

Filed under: Media Law Tagged: еспч