Tag Archives: бизнес

Стоп на по-високите местни данъци – идват избори

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/stop-na-po-visokite-mestni-danutsi-idvat-izbori/

Наближаването на местните избори доведе до видимо затишие на данъчния фронт. През 2019 г. случаите на идентифицирани от Института за пазарна икономика увеличения на ключови местни данъци са едва 8, в сравнение с 41 през 2018 г. и над 60 през 2016 и 2017 г. Този феномен се видя ясно още при предходните местни избори през 2015 г., а повторението му през тази година само затвърди впечатлението за страха на местните власти от покачване на данъците в изборни години.

Въпреки многобройните увеличения в размера на ключови местни данъци, довели до ръст на годишните собствени приходи на общините с близо 400 млн. лв. през 2018 г. спрямо 2015 г., общинският дълг не само не намалява, но и нараства с около 200 млн. лв. в рамките на периода. В края на 2018 г. той вече възлиза на над 1,4 млрд. лв., което е с близо 200 млн. повече от края на 2015 г.

Основни промени в данъчната политика на местно ниво от последните избори насам:

  1. От началото на 2017 г. е дължим годишен патентен данък върху таксиметровия превоз на пътници, като на общините беше разрешено да определят размер между 300 и 1000 лв. По-голямата част от общините избраха минималната стойност, но някои от тях (тези, в които има повече таксита, както и курортните общини) не се посвениха да определят по-висок размер – от 690 лв. във Варна и 750 лв. в Пловдив, през 850 лв. в столицата, до 1000 лв. на година в Созопол.
  2. От началото на 2019 г. беше направена и промяна в начина на изчисляване на дължимия годишен данък върху моторните превозни средства чрез въвеждането на модела на екологичното двукомпонентно облагане, което взема предвид не само мощността на един автомобил и годината на производството му, но и екологичната му категория. Фискалният ефект от тези промени все още не може да бъде оценен, но кой знае какво покачване на собствените приходи на общините не се очаква.
  3. Вече от няколко години общините постепенно променят и начина на изчисляване на таксата върху битовите отпадъци. Определянето ѝ на база данъчната оценка на имотите остава в миналото, а бъдещето принадлежи на честотата на събиране, количеството, местонахождението и вида на контейнерите. Колкото и сериозен приходоизточник да е т.нар. „такса смет“ обаче, тя си остава именно това – такса, предназначена за покриването на дадени разходи. В този смисъл от нея не може и не бива да се търсят чисти приходи за общините, които после да бъдат харчени за каквото реши местната власт.

Причините за сегашното състояние на общинските бюджети са много, поради което ще се спрем само някои от тях:

Местните власти в България поначало разполагат с много по-малка част от публичните средства в сравнение с повечето страни в ЕС. Последните сравними данни показват, че те разпределят около 7% от БВП, което е близо два пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. Подобно на ситуацията в други държави, особено бившите социалистически страни, голяма част от това разпределение е всъщност счетоводна операция в изпълнение на т.нар. „делегирани дейности“. Това са дейности, които държавата „преотстъпва“ на общините, но и за които предоставя на общините съответния ресурс, обикновено на база предварително ясни разходни стандарти (например годишните разходи за всеки ученик в дадена община).

По-важни са собствените приходи на общините. В огромната си част (над 90% в повечето общини) това са приходи от облагането на движимото и недвижимото имущество на гражданите и фирмите. По-малко фискално значение имат данъци като споменатия вече данък върху таксиметровите превози, данъкът за търговия на дребно и туристическият данък. Поради протичащите у нас демографски процеси голяма част от общините всяка година губят част от своята данъчна база, било то поради намаляване на населението – и съответно на броя на МПС-тата или търговските обекти например, – или влошаването на неговата възрастова структура (което има същите, макар и по-слабо изразени косвени ефекти).

Липсата на достатъчно собствени приходи означава, че всякакви по-сериозни (а на места дори и базови) инвестиционни намерения зависят от достъпа до европейски средства и/или благосклонността на текущия състав на Министерския съвет. Всякакви местни политики (включително управлението на общинския дълг) са силно затруднени, което до голяма степен обезсмисля и демократичния процес на местно ниво. В европейската практика най-широко разпространеният начин за заобикалянето на тези проблеми е споделянето на част от постъпленията от преки данъци с общините. Характеристиките на родната икономическа и данъчна среда подсказват, че най-добрият начин това да стане у нас е през данъка върху доходите на физическите лица. Това е не само единственият данък, постъпленията от който не спаднаха дори по време на последната криза (тоест дава възможност за средносрочно и дългосрочно планиране), но е и данъкът, който е в най-тясна връзка със социалните и икономическите процеси на една територия.

В страната има 72 общини, които не отговарят на първоначалния критерий за създаване на община – население над 6000 души. Не е изненадващо, че повечето от този тип общини са изключително немощни както във финансово, така и в административно отношение. Липсата на административен капацитет например спъва дори кандидатстването по различни европейски програми (или води до незадоволителни резултати от реализирането на спечелени проекти, които не успяват качествено да променят средата). В допълнение, необходимостта от осигуряване на съфинансиране на част от европейските проекти означава, че заради липсата на достатъчно собствени средства немалка част от общините теглят заеми, чието покриване се оказва сериозен проблем.

Въведеният през 2016 г. механизъм за финансово оздравяване на общините на практика провокира голяма част от увеличенията на местните данъци, които видяхме през последните няколко години. За да получат безлихвени заеми от държавата, оздравителните планове на много общини включиха както мерки за повишаване на събираемостта, така и стъпки към по-високи данъци, а често и двете. По същество обаче той не реши проблемите в приходната част на местните бюджети (липсата на собствени средства), а се опитва да адресира част от последствията (дефицити и нарастващи дългове), вменявайки вината за състоянието на местните финанси на самите общини вместо на структурата на приходите им.

Лесно решение за всички тези проблеми няма. Дори забравената от поредица правителства децентрализация все пак да се осъществи в най-чистата си форма – преотстъпване на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица, – една значителна част от общините ще продължи да страда от сериозни затруднения. Това важи особено за най-малките от тях, където, поради малкия брой данъкоплатци, ръстът на собствените приходи няма да е достатъчен, за да доведе до реална социално-икономическа промяна. Думите „административно-териториална реформа“ звучат стряскащо, но намаляването на броя на общините може да се окаже не просто логичен, а направо задължителен ход за правителството, което ще получи в пощата резултатите от предстоящото преброяване на населението през 2021 г.

Какво да очакваме

Ако тенденцията от последните 7–8 години се запази, може да очакваме нови неприятни данъчни изненади на местно ниво през 2020 г. Въпреки че всеки от местните данъци си има установени със закон минимални и максимални нива, в рамките на които общините са свободни да лавират, огромната част от тях все още са далеч от максимално допустимите стойности. Натискът за обслужване на натрупаните в миналото дългове, свиването на данъчната база и императивите на механизма за финансово оздравяване на общините са достатъчно силни, за да накарат много от тях да продължат с увеличенията. Това няма да има кой знае какъв ефект върху общата финансова стабилност на общините, нито пък върху техните стимули да работят за създаването на добра бизнес среда и привличането на инвестиции.

Заглавна снимка: Карта на общините в България от Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

7 пъти конграчулейшънс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/7-pati-congratulations/

Има една добра новина във факта, че германската Volkswagen Group предпочете Турция за своя завод на Балканите – и тя е, че България поне стигна до балотаж с Турция за инвестицията от над 1,6 млрд. евро.

Да я спечели обаче означава да е подготвена. А България не е.

Първо, да, управляващите са виновни. Дори не властта, а Бойко Борисов – имаше десет години да се подготви, да преустрои държавата и да сформира екип, който да преговаря умно за качествени инвестиции. Не успя. Конграчулейшънс.

Второ, нямаме кадри. И не само за автомобилостроенето – изобщо. Откъде ще се вземат 5000 души, които трябва да работят във фабриката на VW? В Турция ежегодно излизат на пазара шест пъти повече специалисти. А в България дори да съберем випуските на всички професионални гимназии по транспорт, енергетика, автоматика, пак няма да осигурим кадрите за новата фабрика.

Години наред умни хора и неправителствени организации обясняваха, че образованието в България трябва да се обвърже с нуждите на бизнеса – и с поглед в бъдещето. Вместо това, под ласкавия поглед на властта, и вузовете, и специалностите им се разроиха напук на намаляващия брой студенти и растящия недостиг на лекари, инженери, медицински сестри. Впрочем дори и да беше оцелял онзи злополучен Eвропейски политехнически университет в Перник, открит в първия мандат на ГЕРБ, випускниците му едва ли щяха да си намерят работа в завод на VW. Конграчулейшънс.

Трето, големите инвестиции заобикалят България, големи инвеститори бягат – ЧЕЗ няма да са последните. Да, парите на емигрантите не могат да се сравняват с преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – едните се изяждат, в буквалния смисъл, другите създават работни места. Но в абсолютна стойност са повече. За 2018 г. само паричните преводи (без кеша) от българите зад граница възлизат на 2,39 млрд. долара. Това е с близо 40% повече от преките чужди инвестиции в страната, които по данни на БНБ през 2018 г. са 1,532 млрд. евро. С дял от 3,8% от БВП на емигрантските пари България е най-зависима от тях от страните членки на ЕС, следват я Латвия и Литва.

Според експерти от 2010 г. насам ПЧИ в България се движат обикновено в рамките на 3,3% от БВП.

Магистралите не са икономика – само бял хляб за строителния бизнес и властта, и не докараха инвеститори. А от България продължават да изтичат хора в работоспособна възраст, повечето от които търсят добро заплащане и подредена и справедлива държава. Конграчулейшънс.

Четвърто, пазар и покупателна способност. Думата има статистиката. През 2018 г. в Турция са продадени общо 654 541 превозни средства, като пътническите автомобили са с дял от 75,8%. За 2018 г. в България са продадени 31 244 нови коли. Така че германският автомобилостроител Volkswagen, включващ и марките Audi, Porsche, Seat и Skoda, ще реализира част от произвежданите годишно 350 000 автомобила в бъдещата си фабрика на турския пазар. Инфлацията и обезценката на турската лира временно ще свият продажбите през 2019 г., но те пак ще останат десетки пъти над българските, където хит на пазара са колите втора ръка. Конграчулейшънс.

Пето, икономиката, глупци. Историята на автомобилостроенето в Турция датира от 60-те години на миналия век и днес в самото производство работят над 60 000 души, а заедно със съпътстващите бизнеси броят им се умножава десетократно. Най-големите производители на автомобили в света, в това число Ford, Honda, Hyundai, Mercedes, Renault, Toyota, имат предприятия в страната – общият им брой гони двайсет. Дори в България турски доставчици откриват предприятия за различни части за нуждите на турското автомобилостроене. Южната съседка е 15-тият най-голям производител на автомобили в света – и пети в Европа. (Автобусите „Мерцедес“, които се движат по линии на столичния градски транспорт, са закупени от турския пазар.)

За миналата година Турция е произвела близо 1,6 милиона автомобила и е спечелила 32,2 милиарда долара от експорта на около 1,3 милиона превозни средства. Това е почти колкото целия български износ за 2018 г., който е за около 55,3 милиарда лева. Наред с това Турция вече обяви, че ще прави своя марка автомобил.

Международният валутен фонд вече прогнозира възстановяване на турската икономика от 2020 г. и ръст от поне 2,5% след отрицателен такъв за тази година. И ако Турция се бори да стане една от десетте най-големи икономики в света през 2023-та от сегашната си 17-та позиция, България дори не може да задмине Румъния по дял на БВП на глава от населението. Конграчулейшънс.

Шесто, оправданието не може да е само Катар – държавата, която притежава 17% в VW. Това е сериозен акционер, но решение за инвестиция, която ще стигне два милиарда евро, не се взема заради подкрепата на турския президент Ердоган за емирството, навлякло си американския гняв. Българските управляващи го знаят. А нямаше мандат, в който Борисов да не ходи в Катар на визита; през април т.г. и президентът Румен Радев отиде. Вестоносците на властта предаваха все за обнадеждаващи резултати от посещенията – овце, агнета, мед, биотехнологии, втечнен газ. Все в бъдеще време. Конграчулейшънс.

Седмо, потърпевши сме всички ние, обикновените български граждани. Една голяма корпорация налага свои добри корпоративни практики, стандарти на мениджмънт и заплащане – пари на светло, здравни и социални бонуси, обучение. По нея щяхме да мерим българския бизнес. А сега пак ще ги мерим по това кой осигурява на минималната работна заплата и кой – малко над нея, и как да бъде накаран работникът да работи повече срещу по-малко пари.

По стар управленски табиет, ще се търси виновен извън самите виновници. Министерството на икономиката заучено отговаря, че няма окончателно решение, сякаш можем да се надяваме на друго след месец. Борисов мълчи – на него по принцип все някой друг му е виновен. Тройната коалиция, комунистите, карикатуристите. Конграчулейшънс.

Конграчулейшънс идва от известната фраза на Бойко Борисов от първия му мандат: „Като чуя конграчулейшънс, Борисов, и оттам нататък не слушам!“

Заглавна снимка: Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тихо, тихо, продава се

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tiho-tiho-prodava-se/

Когато миналата година политици и медии шумяха за кандидат-купувача на ЧЕЗ Гинка Върбакова и фирмата ѝ „Инерком“, от ДПС се възмущаваха от намесата в сделка между два частни субекта. Когато такъв шум липсва около настоящия кандидат-купувач – българската компания „Еврохолд“, от ДПС се възмущават, че сделката за българския бизнес на ЧЕЗ се осъществява в „тежка корупционна тишина“. За БСП, които също са сред възмутените, трябва да кажем, че бяха такива и при първия опит за продажба.

Отново българска компания, отново нестратегически инвеститор, отново плащане чрез договаряне на кредити от поне две банки, отново близо 90% от сумата ще е назаем. Кое е различното? Кандидатът е разпознаваем, публична компания е, бизнесът ѝ е в застраховането, лизинга, продажбата на автомобили, инвестиционните услуги. И както отбеляза Капитал“, цената от 335 млн. евро, която трябва да плати, е близо два пъти над пазарната капитализация на компанията от 380 млн. лв. Всъщност прогнозите са плащанията да стигнат 400 млн. евро, тъй като ще се наложи българският холдинг да изкупи останалите дялове от двете публични дружества – „ЧЕЗ разпределение“ и „ЧЕЗ електро“, в които CEZ притежава по 67%. В тези две дружества „Химимпорт“ контролира дялове съответно от по 5% и 25%, закупени, когато държавата продаде 33-процентния си дял, а освен това притежава и дългови книжа на „Еврохолд“ чрез няколко пенсионни фонда.

Разпознаваемостта и бизнес историята на „Еврохолд“ не елиминират необходимостта от проверка на продажбата на най-голямото електроразпределително дружество, чиито услуги ползват близо 3 млн. потребители – над една трета от населението в България. Енергетиката безспорно е част от националната сигурност и регулаторите трябва публично да заверят стабилността и надеждността на кандидат-купувача, за който това е съвършено нов бизнес. Това е тяхно задължение, дори и от ДПС да не бяха призовали „органите на държавата, които са компетентни, да се произнесат по тази сделка – ДАНС и трите регулатора: КЕВР, Комисията за финансов надзор и Комисията за защита на конкуренцията“.

Този призив би изглеждал принципен, ако ДПС бяха показали подобно поведение и за провалилата се сделка с Върбакова, но тогава те се държаха като истинска либерална партия и се обявиха против едни законодателни промени в Закона за енергетиката. Те дадоха право на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) да се произнася последна по сделки с дялове на дружества, осъществяващи пренос и разпределение на електрическа енергия и газ, каквато например е сделката за продажбата на ЧЕЗ. „Комисията се произнася след влизането в сила на всички други необходими разрешения и одобрения, свързани със сделката“, гласи промяната от миналата есен. КЕВР трябва да вземе решение на база критерии, които така и не смогна да напише от септември 2018 г. до този момент. Но сега ще ги направи бързо-бързо – за 2–3 седмици, както обеща председателят на КЕВР Иван Иванов. С това ще се занимава междуведомствена група.

„Още тази седмица започват заседанията и бъдете сигурни, че тази работна група ще изготви критерии, които са обективни и – което е много важно – които трябва да са норма в прилагането на закона. Защото оттук нататък тези критерии, които трябва да бъдат неутрални по отношение на купувач, на продавач и на конкретна сделка, ще бъдат прилагани и за всички бъдещи сделки от такъв характер“, обяви председателят на КЕВР тази седмица, след обществено обсъждане за новата цена на природния газ от 1 юни.

От ДПС чрез заместник-председателя на парламентарната група Йордан Цонев настояват „правителството да дойде следващата седмица в парламента и да запознае народните представители с подробностите по сделката и становището на органите“. Цонев отбелязва още, че „тази сделка много съмнително се лансира и от медиите от кръга „Капитал“, които я представят като свършен факт“.

По-рано от „Капитал“, в пространна публикация за сделката, отбелязаха и „контролирания огън срещу нея с епицентър ДПС“ в медии, свързани с Делян Пеевски. Там се появиха публикации за връзка на кандидат-купувача с председателката на парламента Цвета Караянчева и детронирания втори в ГЕРБ Цветан Цветанов. Запитан за Цветанов и сделката, министър-председателят Бойко Борисов препрати журналистите към Цветанов: той вече не е от ГЕРБ. Да не би да са му взели партийната книжка?

Шефът на „Еврохолд“ Асен Христов излезе публично по една от големите телевизии – bTV, за да обяви, че се познава с много хора в България. „Аз се гордея, че направих Цвета Караянчева директор на завод („Формопласт“ в Кърджали – б.р.). Ние ѝ гласувахме доверие. Аз познавам много хора в България. Срещал съм се и с Бойко Борисов. С Цветан Цветанов се познаваме още докато бях студент. Това не означава, че работя с политиците. Борисов сега е премиер, утре може да е някой друг…“ Като премиер обаче този път Борисов не е разговарял за сделката с колегата си – чешкия министър-председател Андрей Бабиш.

Факт е, че миналата пролет само от ДПС се възпротивиха и срещу едни промени в Закона за енергетиката, които оправомощиха КЕВР да влизат и управляват предприятие, ако установят пропуски в сделката – или ако се усъмнят, че произходът на средствата, с които е платена, са от пране на пари. Тогава експертът по енергийните теми на ДПС Рамадан Аталай заяви, че изпратеното към инвеститорите послание е, че „без разрешение от държавата никой няма да може да прави бизнес в енергетиката или да излезе от този сектор“. Ами така си е – достатъчно е да се види енергийният бизнес на почетния председател Доган. Когато ЧЕЗ беше собственик на ТЕЦ „Варна“, централата беше отрязана от бизнеса със студения резерв. Когато я получи Ахмед Доган, държавата я „пусна“ в този бизнес.

Тази седмица Комисията за финансов надзор изпрати „констатираните до момента факти и обстоятелства (по сделката за ЧЕЗ – б.а.) на компетентните институции – Главна прокуратура, ДАНС и НАП – с цел информираност и обективност, а обществеността ще бъде информирана чак след приключване на проверката“. Когато председателят на КЕВР бе запитан дали ще се разглежда финансовото състояние на „Еврохолд“, отговори, че това ще бъде заявено след изготвянето на критериите, и препрати именно към проверката на Комисията за финансов надзор.

Остава да чуем резултатите. А дотогава се пази тишина.

Заглавна снимка: Matthew Henry

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво означава рекордно ниската безработица

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/kakvo-oznachava-rekordno-niskata-bezrabotitsa/

Според последните данни на Евростат коефициентът на безработица у нас достига рекордно дъно от 4,5% през април 2019 г., което е с близо 2 процентни пункта под средното ниво за Европейския съюз (6,4%) и с над 3 процентни пункта под средното ниво за еврозоната (7,6%). Сравнението на безработицата у нас и в останалата част от ЕС през последното десетилетие показва ясно чувствителността на родния пазар на труда към икономическия цикъл. Нещо повече – като малка и отворена икономика страната ни се намира в сериозна зависимост от социално-икономическото състояние на основните ни търговски партньори.

Инфографика

Източник: Евростат

Така към средата на 2019 г., вече можем с увереност да заявим, че икономиката се намира в състояние на пълна заетост. Това означава, че безработицата е ограничена до два от своите три компонента – структурен (лицата, чиито умения не отговарят на изискванията на пазара на труда) и фрикционен (намиращите се в преход между две работни места). Третият компонент – цикличният (обхващащ лицата, останали без работа заради състоянието на икономиката), е на практика сведен до минимум. В момента той съществува дотолкова, доколкото намаляващото значение на отделни икономически дейности за родната икономика (като производството на някои видове текстилни и кожени изделия) води до продължаваща загуба на наети в тях лица. Традиционно ниското ниво на образование и квалификация на доскоро наетите в тези сектори обаче само по себе си придава значителни структурни характеристики на тази група безработни.

На регионално ниво картината е малко по-пъстра. Според годишните данни на НСИ за 2018 г. 18 от 28-те области на страната са регистрирали рекордно ниво на заетост на населението на възраст 15–64 години. Често дискутираната разлика между Северна и Южна България обаче остава видима, като в долната половина на класацията на 28-те области намираме 10, които са на север от Стара Планина, включително трите области с най-ниска заетост – Разград, Враца и Монтана. Различията се задълбочават през първото тримесечие на 2019 г., когато цели седем области в северната част на страната отбелязват спад на заетостта. Това са Видин, Плевен, Монтана, Враца, Добрич, Силистра и Търговище. На юг минимален спад има само в столицата, но пък този спад не изглежда притеснителен на фона на рекордните по принцип 75,6% заетост, регистрирани през миналата година.

Общото подобрение на трудовия пазар продължава да личи и от динамиката на възнагражденията. Последните данни за средната брутна заплата показаха ръст от 12,2% (от 1077 лв. през първото тримесечие на 2018 г. до 1208 лв. през първото тримесечие на 2019 г.). Въпреки че тези данни са повлияни в немалка степен от увеличаването на минималната работна заплата (от 510 на 560 лв.) и от увеличаването на максималния осигурителен доход (от 2600 на 3000 лв.), продължаващото повишаване на броя на работещите показва, че водещ несъмнено е „чистият“ ефект от по-доброто състояние на икономиката. Иначе казано, въпреки по-високата цена на труда, бизнесът продължава да наема хора. Уточнението е важно, защото близката история помни и обратния процес – в началото на последната криза на трудовия пазар средната заплата в страната „растеше“, тъй като работата си губеха предимно по-нископлатени работници от строителството и преработващата промишленост.

Дотук добре, а сега накъде?

Ниската безработица означава, че българската икономика е изправена пред такъв недостиг на работна ръка, с какъвто до този момент никога не се е сблъсквала. Това е проблем, добре познат на голяма част от останалите страни членки на ЕС, чието решение неминуемо минава през отварянето на националния пазар на труда. Това е и една от основните причини правителството от близо две години да предприема стъпки в посока облекчение на вноса на чуждестранни работници, макар и с не особено впечатляващи резултати. Абсурдните опасения на противниците на тази идея, че ще бъдем залети от трудови мигранти, които ще ни вземат заплатите, не се потвърдиха. На този етап скромен положителен ефект се вижда най-вече по отношение на сезонната заетост, а причината е проста – българският бизнес се конкурира за тези работници с почти всички останали страни членки на ЕС.

Прогнозите за забавяне на икономиката, а и на пазара на труда през 2020 г., засега не се потвърждават от данните. Това не означава, че всичко е розово, дори напротив. Споменатите вече проблеми с образованието и квалификацията на част от безработните, както и липсата на кой знае какъв напредък в политиките по преквалификация и обучение поставят един трудно преодолим естествен долен праг на безработицата, пък бил той и рекордно нисък. Не трябва да забравяме, че въпреки (отново) рекордната икономическа активност в страната, резерв от неактивни лица все още има (включително младежи), а коефициентът на безработица не отчита тяхната „липса на заетост“ като „липса на работа“, тъй като те не търсят активно такава възможност.

Упорито високата безработица в част от смесените и пограничните райони, както и в северозападната част на страната показва, че все още съществуват компактни клъстери от общини, които остават изключени от общия подем в икономиката. Предвид факта, че сегашният възходящ икономически цикъл рано или късно ще приключи, неспособността на местните пазари на труда да генерират работни места в благоприятните условия през последните няколко години чертаят мрачни перспективи за бъдещето. В голяма част от тези райони икономическите предизвикателства имат обясними причини, най-често от демографски характер, но не са малко и примерите за общини, в които причините за липсата на напредък са свързани с обратими на теория фактори. Такива са образованието на работната сила (включително на бъдещата), инфраструктурната свързаност, осигуряването от страна на местната власт на оптимална бизнес среда с цел привличане на инвестиции.

По принцип пазарът на труда реагира с известно забавяне на промените в икономическата конюнктура. На този етап по-голямата част от показателите за състоянието на икономиката остават стабилни, поради което евентуална смяна на курса едва ли ще настъпи преди края на 2019 г. В тази ситуация на трудовия пазар по-интересно е не дали и колко нови работни места ще бъдат създадени, а дали и как ще продължи промяната в структурата на заетостта в страната. Постепенно се наблюдава преориентиране на работната сила от икономически дейности с ниска добавена стойност (и съответно ниско ниво на заплащане) към по-перспективни отрасли, макар и не с темпове, които можем да определим като задоволителни. Тук работа имат и правителството (привличане на инвеститори и подобряване на средата), и бизнесът (промяна на моделите), и самите работещи (подобряване на уменията и активно поведение на пазара на труда).

Заглавна снимка: Randy Fath

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво ни казват заплатите по общини

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/kakvo-ni-kazvat-zaplatite-po-obshtini/

Данните за нивото на заплащане в 265-те общини на страната по принцип не се публикуват от НСИ, поради което дебатът за регионалните различия в заплатите често приключва на областно ниво. Това води до някои изкривявания на представата за нивото на заплащане в регионите, основно поради факта, че някои области, като Пловдив и Стара Загора, включват в състава си както сравнително богати, така и редица по-бедни общини. Добър пример е една иначе напълно вярна констатация, която може би сте срещали – от 2015 г. насам София (столица) е единствената област, в която средната заплата е по-висока от средната за страната.

Погледът към картата по-долу, която представя средните брутни месечни заплати на ниво община през 2017 г. (последната, за която са налични официални данни), разкрива редица важни нюанси на заплащането в българските региони. Предвид увеличението на средната заплата за страната с 9,4% през 2018 г., показаните на картата стойности са със сигурност по-ниски от нивата в момента (дори в общините с най-ниски заплати), но дават достатъчно добра база са сравнения и изводи.

Основни изводи от прегледа на данните

  • Гръбнакът на българската икономика (повечето общини в обхвата на областите София – Пловдив – Стара Загора – Бургас) е ясно видим и на тази карта. Може да прокараме мислена линия между Драгоман и Бургас почти без да минем през територия на община, в която средната брутна заплата е под 800 лв. В Северозападна България, пограничните и смесените райони виждаме обратното: клъстери от общини в червено, където средната брутна заплата е под 700 лв. месечно, а в много случаи – дори под 650 лв. В страната има редица общини, в които разликата между средното и минималното заплащане е пренебрежима (за 2017 г. минималната работна заплата беше 460 лв.). Такива са Кочериново (528 лв.), Ковачевци (555 лв.), Бобошево (562 лв.), Неделино (543 лв.), Антоново (584 лв.) и други.
  • Най-високо е средното заплащане в общини със силно развита енергетика или добивна промишленост, като Челопеч (2178 лв.), Козлодуй (1790 лв.), Раднево (1657 лв.), Гълъбово (1610 лв.) и Пирдоп (1562 лв.). Следват Девня (1442 лв.) и Панагюрище (1285 лв.), като между тях се позиционира и Столичната община с 1433 лв.
  • Сравнително скромното седмо място за столицата не трябва да изненадва запознатите с разликите в заплащането в различните икономически дейности. Например въпреки че средното брутно възнаграждение през 2018 г. в ИТ сектора (2495 лв.) и финансовите и застрахователните дейности (1794 лв.) е по-високо от това в добивната промишленост (1538 лв.) и в енергийния сектор (1784 лв.), заетите в тях лица в столицата формират много по-малка част от една много по-многобройна работна сила, отколкото заетите в добивната промишленост и енергетиката в по-малките общини.
  • Ниското ниво на заплащане в повечето курортни общини е следствие както от традиционно ниското средно заплащане в сектора на хотелиерството и ресторантьорството (700 лв. на месец през 2018 г., най-ниското от всички икономически дейности), така и от с неотчитането на реалния размер на възнагражденията.

Тъй като икономическите процеси често надхвърлят административно определените географски граници на общините (да не говорим за областите), не е изненадващо, че средното ниво на заплащане в някои от периферните на големите градове общини е всъщност по-високо. Основна заслуга за това има преработващата промишленост. Необходимостта от подходящи терени за разполагане на производствените мощности тласка инвеститорите извън големите градове и особено в посока вече наложили се и обособени индустриални зони, характеризиращи се с добра инфраструктурна свързаност.

Така именно промишлеността се налага като водещ сектор, който спомага за по-хармоничното разпределение на възможностите за заетост и съответно получаване на по-добри трудови доходи на територията на страната. Макар тези тенденции да не могат да окажат влияние върху стандарта на живот във всички региони, е видно, че се наблюдава постепенна дисперсия (разпростиране) на производствени мощности на по-голяма част от територията на страната, особено в преработващата промишленост.

Един от основните двигатели на процеса е нарастващият недостиг на труд в много райони на страната, като тук става дума както за количествените (брой работници), така и за качествените измерения на този недостиг (умения на наличната работна сила). Важен е и ефектът на постепенно повишаващите се заплати в общините, където търсенето на работна ръка е високо, а нейната наличност – сравнително ограничена. Това води до естествен пазарен натиск за увеличаване на възнагражденията с цел запазване на броя на наетите и/или привличането на нови служители.

Някои работодатели в преработващата промишленост, които по една или друга причина не могат да устоят на този конкурентен натиск, се виждат принудени да търсят алтернативни локации за своите производства, особено когато става дума за нови инвестиции. Освен подходящи терени и инфраструктура, важен фактор е достъпът до свободна работна ръка, която може да бъде ангажирана на цена, съответстваща на възможностите на предприятието. В по-дългосрочен план този процес води до по-хармонично разпростиране на преработващата промишленост на територията на страната, осигурявайки повече възможности за заетост и за част от населението в по-отдалечените и бедни общини.

Накрая идва мястото на една много важна бележка. Данните за нивото на брутната заплата в дадена област или община не отразява непременно нивото на доходите на местното население. Причината за това е огромният брой на ежедневните трудови мигранти – лицата, които работят и получават заплатата си на едно място, но живеят на друго. Последната официална информация за броя им е от вече далечната 2011 г., когато те са оценени на малко над 400 000 души. От тях 237 000 души всеки ден излизат от границите не само на своето населено място, но и на общината и областта, в която се намира то.

Класическият пример в това отношение е, разбира се, ежедневната трудова миграция между общините в обхвата на област Перник и Столичната община, но същите процеси протичат между Пазарджик и Пловдив, както и между повечето от другите водещи икономически центрове и тяхната периферия. Дори бегъл поглед към картата подсказва обаче, че интензивна ежедневна трудова миграция се наблюдава и в обратната посока – от по-големи към по-малки общини. Такъв е потокът от работещи по направленията Враца – Козлодуй; Варна – Девня; Пловдив – Марица; Карлово – Сопот; и Стара Загора – Раднево/Гълъбово.

Нови данни за ежедневната трудова миграция ще имаме едва след публикуването на резултатите от Преброяване 2021. Предвид подобрената инфраструктурна свързаност на страната и успешния пример с развитието на индустриални зони като „Тракия“ и „Божурище“ имаме всички основания да очакваме повишаване на броя на ежедневните трудови мигранти въпреки продължаващия спад на населението на страната.

Заглавна снимка: © Инфограф

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

2018

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-2/

2018

Тази равносметка ще е кратка.

Със зрелостта осъзнавам, че по-ценни са ми равносметките с поглед напред. Погледът назад се обезценява напълно във време, което се надбягва със себе си. Единственият проблем е усещането, че времето напоследък се движи назад. И не за хубаво.

От 2018 ще оставя в спомените си само две смислени неща. Едното е Тоест. Другото е, че (най-накрая) приключих взаимоотношенията си с Openintegra. И двете са от списъка с мечтите, но второто остава завинаги в графата с несбъднатите. По взаимно съгласие.

2018

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-2/

Тази равносметка ще е кратка. Със зрелостта осъзнавам, че по-ценни са ми равносметките с поглед напред. Погледът назад се обезценява напълно във време, което се надбягва със себе си. Единственият проблем е усещането, че времето напоследък се движи назад. И не за хубаво.

От 2018 ще оставя в спомените си само две смислени неща. Едното е Тоест. Другото е, че (най-накрая) приключих взаимоотношенията си с Openintegra. И двете са от списъка с мечтите, но второто остава завинаги в графата с несбъднатите. По взаимно съгласие.

Интернет и ерозията на демокрацията

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/internet-democracy-erosion/

Интернет и ерозията на демокрацията

Текстът е написан специално за първия брой на вестник „К“ за критика, дебати и културни удоволствия, който се явява наследник на досегашния вестник Култура, чийто бранд издателят му реши да залепи на ново списание. Добавям го и тук – в своя личен online архив.

Имах късмет да открия интернет в зората на неговото създаване преди повече от 20 години. Днес за много хора би било трудно да си представят как изглеждаше и се използваше мрежата тогава. Буквално всичко беше различно.

Повечето потребители в тогавашното виртуално пространство бяха сякаш от една порода – предимно хора от научните среди, наивни романтици, обединени от идеята за създаване и споделяне най-вече на знания и опит, опиянени от вкуса на свободата да общуваш без граници. Не бяха нужни никакви регулатори или директиви – всички доброволно следваха няколко прости „правила за поведение в мрежата“ (нетикет), които гарантираха реда и добрия тон. Ако някой ги прекрачеше, просто получаваше забележка; и ако не си вземеше поука, попадаше в изолация и затруднения да си намери интересни събеседници. Всеки новопоявил се в интернет първо се оглеждаше тихо и с респект към установените модели, правила и авторитети. И се стараеше да гради репутация, преди да претендира за разпознаваемост и значимост във виртуалното пространство. Меритокрацията беше в пълен ход.

Този нетикет се спазваше дори в най-тъмните ъгълчета на мрежата, обикновено свързвани с не особено легални забавления или бизнес. Да бъдеш част от интернет тогава не бе нито евтино, нито лесно; и сякаш това филтрираше хора с интересно сечение от базисна грамотност, толерантна култура на общуване и нужното желание да инвестират част от доходите си за връзка с мрежата.

Краят на романтиката

Независимо дали гледаме на интернет от академична перспектива (като на библиотека за трупане на познание) или с предприемачески нагласи (като на потенциален необятен пазар), и за двете има нужда от хора. От много хора. Затова и пионерите в мрежата съвсем естествено си поставиха негласна обща цел да я направят по-достъпна за всички останали, снижавайки и техническите, и икономическите бариери пред достъпа до нея.

Недодяланите в началото браузъри, чието първично предназначение бе да се чете почти единствено и само текст, се преработваха многократно, докато се превърнаха в изключително лесни и универсални инструменти за достъп до всякакво съдържание в интернет. Уебсайтовете еволюираха от статични струпвания на документи през интерактивни и дизайнерски оформени творения на изкуството до днес, когато са буквално пълноценни софтуерни приложения, които работят в браузър.

Шум срещу смисъл

Всичко това имаше едничка цел – глобалната мрежа да може да се използва от всички. Цел, едновременно алтруистична и комерсиално-прагматична. Колкото повече потребители има интернет, толкова повече познание ще се трупа в мрежата, беше наивната нагласа на тези, които гледаха на мрежата като на световна библиотека със знание. Колкото повече потребители има интернет, толкова по-бързо ще расте потенциалът на онлайн бизнеса, си казваха предприемачите. И двете групи в пълна симбиоза си помагаха по пътя към общата цел.

Експоненциалното нарастване на интернет населението обаче направи невъзможно запазването на установената култура на общуване в мрежата от зората на възникването ѝ. Днес нетикет е странно звучаща и напълно непозната дума. Онлайн предприемачите нямаха осъзната потребност да ограмотяват новите потребители, нито интерес да изискват каквито и да било допълнителни усилия от тях. Пазарният стремеж да бъдат свалени всички бариери, за да е лесно и удобно на повече хора, доведе до това, че днешният интернет потребител се появява в мрежата с нагласата, че е център на Вселената, а мрежата до днес е тръпнала в очакване да попие и разпространи неговите гениални разсъждения по всяка злободневна тема.

И така, шумът надделя над полезността.

Илюзията за „безплатното“ потребление

Интернет е скъпо начинание. Винаги е било. И с включването на все повече хора, използващи все повече ресурси, то ще става все по-скъпо. Икономията от мащаба може да редуцира себестойността на издръжката на една платформа, разхвърляна върху нарастващия й брой ползватели, но потребителите във времето винаги ще искат повече и то с нагласата да плащат по-малко. Или нищо.

Бяха възпитани така от бурния стремеж на много онлайн начинания да се продадат „на зелено“ на инвеститора, който да плати за разработката му. Моделът на Силициевата долина за финансиране на сурови идеи в зародишна фаза почти единствено на база потенциал за растеж доведе до търсене на такива бизнес модели, които „зарибяват“ потребители, предлагайки им безплатно удобни услуги само за да бъдат привлечени в обсега на една или друга платформа.

Този модел е порочен не само защото възпитава погрешната нагласа, че всичко в Интернет може и трябва да бъде безплатно, а и по две други много ключови причини. Едната е, че класическите пазарни отношения, свързани със заплащането на една или друга услуга, стават неконкурентни, бивайки притискани от „безплатни“ алтернативи. Втората е, че всъщност потребителите плащат много висока цена, в общия случай без дори да подозират.

Потребителят не е клиент, а стока

Предлагайки безплатни услуги, безплатно пространство за файлове и снимки или безплатна електронна поща, различните интернет платформи имат една цел – да привлекат възможно най-много потребители в своята орбита и територия. Тези потребители живеят с илюзията, че са клиенти, но горчивата истина е, че не са. Основната причина те да бъдат ухажвани и техните потребности да бъдат задоволявани е, че докато активно присъстват и използват платформата, те натрупват и съхраняват своя информация в нея. Именно тази информация е цената, с която заплащат използването на „безплатните“ услуги.

Повечето хора не считат, че техните файлове, снимки и лична кореспонденция представляват интерес за някого. Но натрупването на огромни количества подобни данни от множество хора позволява те да бъдат статистически обработвани. Компютърни алгоритми ги анализират, като на тази база са в състояние да правят допускания за нашите интереси, намерения за покупки на стоки или политически симпатии. Изследват взаимоотношенията ни с останалите хора, с които контактуваме, опитват да установят как си влияем едни на други, кои са лидерите на мнения сред нас, дори как да бъдем провокирани да реагираме на едно или друго или да гласуваме по определен начин.

Нашите данни са нашата дигитална проекция и битката на интернет гигантите не е за нас. Обработените ни данни и извлечената от тях информация са стока, която може да бъде продавана скъпо – включително за маркетингови и политически кампании. Нашите данни са чудесен инструмент за манипулация на нас самите.

Данните са новото злато

След земеделската революция най-ценният ресурс беше земята, след индустриалната станаха машините. Започва нова ера, в която най-ценното нещо – новият петрол и новото злато – ще бъдат данните.

Изследване на Facebook, проведено с над 85 хиляди потребители на платформата, показа прецизността, с която алгоритмите на социалната мрежа преценяват хората. Доброволците са помолени да попълнят въпросник за своите предпочитания и вкусове. За същото са запитани техни приятели, колеги, роднини и съпрузи, за да се направи сравнение колко добре ги познават. Алгоритмите на Facebook не разполагат с отговорите на въпросниците, но са активирани да направят същата преценка само на базата на лайковете и информацията в профилите на изследваните потребители. Оказва се, че при едва 10 лайка Facebook има по-точна преценка от колегите, при 70 – от приятелите, при 150 – от роднините, а при 300 – от съпрузите. *

Средната успеваемост на човек за разпознаване на лице по снимка е около 94-95%. Софтуерните алгоритми вече ни надминаха – тяхната успеваемост за същото днес е 97%.

Всичко това и още много други неща са възможни благодарение на нашите данни. Особено като добавим към тях и биометричните, събирани от умните ни часовници, фитнес гривни и все повече други устройства в бъдеще. Живеем на ръба на исторически момент, в който софтуерът (ще) ни познава по-добре от нас самите.

Разбира се, това не е непременно лошо. Ако софтуерът знае какво искам за вечеря, защо да не го оставя да поръча вместо мен? Данни могат да помогнат и за лечение на различни заболявания. Статистически натрупвания за медицински състояния при други хора могат да се използват от нашите устройства за разпознаване и ранна диагностика на тревожни симптоми без намесата на лекар. Умният часовник на Apple вече може да предупреди за отклонения в сърдечния ви ритъм. Това е възможно заради натрупани медицински данни, събрани от много пациенти. Или пък разпознава, че сте паднал, по движението на ръцете ви при падане и ако не реагирате до половин минута, автоматично ще повика помощ, изпращайки географските координати на мястото, където се намирате.

Натрупани данни обаче бяха ползвани умишлено за политически манипулации и въздействие и при избирането на Тръмп за президент, и при референдума за Брекзит. Най-напред, за да бъдат селектирани колебаещи се хора, върху чието мнение по-лесно може да бъде повлияно, след което същите хора да бъдат облъчени с нужните послания, които биха ги побутнали да вземат желаното решение. И всичко това просто е струвало определена сума пари.

Важно е кой притежава и контролира данните

Проблемът е сложен. От една страна, защото има разминавания в разбиранията за това чия собственост са данните, съхранявани в различните интернет платформи. В общите си условия те се опитват да си присвоят съгласието ви да притежават вашите данни, поставяйки това като условие да ползвате услугите им. В добавка към това хората подценяват колко ценни са техните данни – не толкова конкретно, а като част от извадка, определена група или география.

От друга страна, темповете на технологичния прогрес са такива, че ако едно общество си постави твърде строги бариери пред събирането и анализирането на данни, това може да бъде сериозна пречка пред иновациите и да е причина да бъде изпреварено от други държави или общности. Най-тъжното е, че рискът това да се случи е по-голям в западните общества, където човешките права имат по-висока стойност.

Как да бъде намерен балансът, ще бъде въпрос, който ще определи посоката на развитие на човечеството и засяга пряко темата за социалните неравенства, разпределението на богатството и мира на планетата.

Не на последно място остава притеснението, че ако допуснем, че алгоритмите ни познават достатъчно добре, за да взимат решения от наше име, те ще имат и възможността да манипулират желанията ни така, че да пожелаем да последваме техния избор. Или нечий друг. И това отново да струва определена сума пари.

Гравитацията на платформите

Социалните мрежи са девиация в еволюцията на интернет. Подхлъзване. Недоразумение, което бе създадено именно от антипазарните модели на „безплатните“ услуги и съдържание.

Първоначалната идея и техническа реализация на глобалната мрежа бе да свързва компютрите (сървърите) на много хора, компании и държави по света без централна власт, без незаобиколими острови на влияние и даже със защитни механизми мрежата да бъде винаги достъпна, дори ако някое парче от нея временно изчезне или спре. Идеята на интернет бе да бъде максимално разпределена и децентрализирана мрежа.

Стремежът за събиране на потребители и техните данни в няколко глобални платформи като Google, Facebook, Amazon и др., които постепенно парцелираха мрежата, обаче доведе до един твърде централизиран интернет, в който е трудно да се противостои на гравитацията на гигантите.

Човешките навици, инерция и стремеж за приобщаване на роднини и познати усилват още повече тази гравитация. Така гигантските платформи се превърнаха в световен градски мегдан. И в непреодолим фактор, в технологични Голиати, които, за разлика от библейския си първообраз, са твърде големи, за да бъде допусната хипотеза да се провалят, без това да не е твърде болезнено за мнозина. Засега няма и здравословен механизъм, който да провокира платформите да еволюират в нова посока. А потребителите самоволно и безразсъдно се оставят да бъдат техни заложници.

Ерозия на демокрацията

Наивността на пионерите в интернет, че в мрежата разумът, прагматичността, смисълът и фактите някак по подразбиране ще продължат да надделяват над заблудите и глупостите, се оказа фундаментална грешка. Социалните мрежи се превърнаха в комерсиален усилвател без филтър за адекватност и критерии за достоверност. Централизираният около няколко ключови платформи интернет е силно зависим от техните икономически и политически интереси. Медиите също попаднаха в капана на зависимостта от усилващата роля на социалните мрежи и основно Facebook и така загубиха пряката връзка с публиката си. А критичното мислене не се оказа сред силните качества на масовия интернет потребител.

Най-тревожното на това развитие е, че води до сътресения, които се превръщат в систематична заплаха за демокрацията. Комбинацията от ефективни технологични инструменти за манипулация на общественото мнение, зависими от същите инструменти медии и ниското ниво на критично мислене са перфектната буря, която е в състояние да разруши базисни обществени механизми.

Добрата новина е, че технологиите винаги еволюират и вече се забелязват нови усилия за бъдещ децентрализиран и разпределен интернет. Остава без отговор обаче въпросът дали единствено технологиите трябва да виним за заблатяването на днешната глобална мрежа и само на тях ли да възлагаме надеждите за развитие? И ако продължаваме да подценяваме образованието, етикета и хуманизма, кое ни гарантира, че няма да допуснем същата грешка – отново да надценим способностите на човека?

* Ювал Ноа Харари описва това изследване в книгата си „Homo Deus. Кратка история на бъдещето“ (2018, изд. „Изток-Запад“)

Интернет и ерозията на демокрацията

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/internet-democracy-erosion/

Текстът е написан специално за първия брой на вестник „К“ за критика, дебати и културни удоволствия, който се явява наследник на досегашния вестник Култура, чийто бранд издателят му реши да залепи на ново списание. Добавям го и тук – в своя личен online архив.

Имах късмет да открия интернет в зората на неговото създаване преди повече от 20 години. Днес за много хора би било трудно да си представят как изглеждаше и се използваше мрежата тогава. Буквално всичко беше различно.

Повечето потребители в тогавашното виртуално пространство бяха сякаш от една порода – предимно хора от научните среди, наивни романтици, обединени от идеята за създаване и споделяне най-вече на знания и опит, опиянени от вкуса на свободата да общуваш без граници. Не бяха нужни никакви регулатори или директиви – всички доброволно следваха няколко прости „правила за поведение в мрежата“ (нетикет), които гарантираха реда и добрия тон. Ако някой ги прекрачеше, просто получаваше забележка; и ако не си вземеше поука, попадаше в изолация и затруднения да си намери интересни събеседници. Всеки новопоявил се в интернет първо се оглеждаше тихо и с респект към установените модели, правила и авторитети. И се стараеше да гради репутация, преди да претендира за разпознаваемост и значимост във виртуалното пространство. Меритокрацията беше в пълен ход.

Този нетикет се спазваше дори в най-тъмните ъгълчета на мрежата, обикновено свързвани с не особено легални забавления или бизнес. Да бъдеш част от интернет тогава не бе нито евтино, нито лесно; и сякаш това филтрираше хора с интересно сечение от базисна грамотност, толерантна култура на общуване и нужното желание да инвестират част от доходите си за връзка с мрежата.

Краят на романтиката. Независимо дали гледаме на интернет от академична перспектива (като на библиотека за трупане на познание) или с предприемачески нагласи (като на потенциален необятен пазар), и за двете има нужда от хора. От много хора. Затова и пионерите в мрежата съвсем естествено си поставиха негласна обща цел да я направят по-достъпна за всички останали, снижавайки и техническите, и икономическите бариери пред достъпа до нея.

Недодяланите в началото браузъри, чието първично предназначение бе да се чете почти единствено и само текст, се преработваха многократно, докато се превърнаха в изключително лесни и универсални инструменти за достъп до всякакво съдържание в интернет. Уебсайтовете еволюираха от статични струпвания на документи през интерактивни и дизайнерски оформени творения на изкуството до днес, когато са буквално пълноценни софтуерни приложения, които работят в браузър.

Шум срещу смисъл. Всичко това имаше едничка цел – глобалната мрежа да може да се използва от всички. Цел, едновременно алтруистична и комерсиално-прагматична. Колкото повече потребители има интернет, толкова повече познание ще се трупа в мрежата, беше наивната нагласа на тези, които гледаха на мрежата като на световна библиотека със знание. Колкото повече потребители има интернет, толкова по-бързо ще расте потенциалът на онлайн бизнеса, си казваха предприемачите. И двете групи в пълна симбиоза си помагаха по пътя към общата цел.

Експоненциалното нарастване на интернет населението обаче направи невъзможно запазването на установената култура на общуване в мрежата от зората на възникването й. Днес нетикет е странно звучаща и напълно непозната дума. Онлайн предприемачите нямаха осъзната потребност да ограмотяват новите потребители, нито интерес да изискват каквито и да било допълнителни усилия от тях. Пазарният стремеж да бъдат свалени всички бариери, за да е лесно и удобно на повече хора, доведе до това, че днешният интернет потребител се появява в мрежата с нагласата, че е център на Вселената, а мрежата до днес е тръпнала в очакване да попие и разпространи неговите гениални разсъждения по всяка злободневна тема.

И така, шумът надделя над полезността.

Илюзията за „безплатното“ потребление. Интернет е скъпо начинание. Винаги е било. И с включването на все повече хора, използващи все повече ресурси, то ще става все по-скъпо. Икономията от мащаба може да редуцира себестойността на издръжката на една платформа, разхвърляна върху нарастващия й брой ползватели, но потребителите във времето винаги ще искат повече и то с нагласата да плащат по-малко. Или нищо.

Бяха възпитани така от бурния стремеж на много онлайн начинания да се продадат „на зелено“ на инвеститора, който да плати за разработката му. Моделът на Силициевата долина за финансиране на сурови идеи в зародишна фаза почти единствено на база потенциал за растеж доведе до търсене на такива бизнес модели, които „зарибяват“ потребители, предлагайки им безплатно удобни услуги само за да бъдат привлечени в обсега на една или друга платформа.

Този модел е порочен не само защото възпитава погрешната нагласа, че всичко в Интернет може и трябва да бъде безплатно, а и по две други много ключови причини. Едната е, че класическите пазарни отношения, свързани със заплащането на една или друга услуга, стават неконкурентни, бивайки притискани от „безплатни“ алтернативи. Втората е, че всъщност потребителите плащат много висока цена, в общия случай без дори да подозират.

Потребителят не е клиент, а стока. Предлагайки безплатни услуги, безплатно пространство за файлове и снимки или безплатна електронна поща, различните интернет платформи имат една цел – да привлекат възможно най-много потребители в своята орбита и територия. Тези потребители живеят с илюзията, че са клиенти, но горчивата истина е, че не са. Основната причина те да бъдат ухажвани и техните потребности да бъдат задоволявани е, че докато активно присъстват и използват платформата, те натрупват и съхраняват своя информация в нея. Именно тази информация е цената, с която заплащат използването на „безплатните“ услуги.

Повечето хора не считат, че техните файлове, снимки и лична кореспонденция представляват интерес за някого. Но натрупването на огромни количества подобни данни от множество хора позволява те да бъдат статистически обработвани. Компютърни алгоритми ги анализират, като на тази база са в състояние да правят допускания за нашите интереси, намерения за покупки на стоки или политически симпатии. Изследват взаимоотношенията ни с останалите хора, с които контактуваме, опитват да установят как си влияем едни на други, кои са лидерите на мнения сред нас, дори как да бъдем провокирани да реагираме на едно или друго или да гласуваме по определен начин.

Нашите данни са нашата дигитална проекция и битката на интернет гигантите не е за нас. Обработените ни данни и извлечената от тях информация са стока, която може да бъде продавана скъпо – включително за маркетингови и политически кампании. Нашите данни са чудесен инструмент за манипулация на нас самите.

Данните са новото злато. След земеделската революция най-ценният ресурс беше земята, след индустриалната станаха машините. Започва нова ера, в която най-ценното нещо – новият петрол и новото злато – ще бъдат данните.

Изследване на Facebook, проведено с над 85 хиляди потребители на платформата, показа прецизността, с която алгоритмите на социалната мрежа преценява хората. Доброволците са помолени да попълнят въпросник за своите предпочитания и вкусове. За същото са запитани техни приятели, колеги, роднини и съпрузи, за да се направи сравнение колко добре ги познават. Алгоритмите на Facebook не разполагат с отговорите на въпросниците, но са активирани да направят същата преценка само на базата на лайковете и информацията в профилите на изследваните потребители. Оказва се, че при едва 10 лайка Facebook има по-точна преценка от колегите, при 70 – от приятелите, при 150 – от роднините, а при 300 – от съпрузите. 1

Средната успеваемост на човек за разпознаване на лице по снимка е около 94-95%. Софтуерните алгоритми вече ни надминаха – тяхната успеваемост за същото днес е 97%.

Всичко това и още много други неща са възможни благодарение на нашите данни. Особено като добавим към тях и биометричните, събирани от умните ни часовници, фитнес гривни и все повече други устройства в бъдеще. Живеем на ръба на исторически момент, в който софтуерът (ще) ни познава по-добре от нас самите.

Разбира се, това не е непременно лошо. Ако софтуерът знае какво искам за вечеря, защо да не го оставя да поръча вместо мен? Данни могат да помогнат и за лечение на различни заболявания. Статистически натрупвания за медицински състояния при други хора могат да се използват от нашите устройства за разпознаване и ранна диагностика на тревожни симптоми без намесата на лекар. Умният часовник на Apple вече може да предупреди за отклонения в сърдечния ви ритъм. Това е възможно заради натрупани медицински данни, събрани от много пациенти. Или пък разпознава, че сте паднал, по движението на ръцете ви при падане и ако не реагирате до половин минута, автоматично ще повика помощ, изпращайки географските координати на мястото, където се намирате.

Натрупани данни обаче бяха ползвани умишлено за политически манипулации и въздействие и при избирането на Тръмп за президент, и при референдума за Брекзит. Най-напред, за да бъдат селектирани колебаещи се хора, върху чието мнение по-лесно може да бъде повлияно, след което същите хора да бъдат облъчени с нужните послания, които биха ги побутнали да вземат желаното решение. И всичко това просто е струвало определена сума пари.

Важно е кой притежава и контролира данните. Проблемът е сложен. От една страна, защото има разминавания в разбиранията за това чия собственост са данните, съхранявани в различните интернет платформи. В общите си условия те се опитват да си присвоят съгласието ви да притежават вашите данни, поставяйки това като условие да ползвате услугите им. В добавка към това хората подценяват колко ценни са техните данни – не толкова конкретно, а като част от извадка, определена група или география.

От друга страна, темповете на технологичния прогрес са такива, че ако едно общество си постави твърде строги бариери пред събирането и анализирането на данни, това може да бъде сериозна пречка пред иновациите и да е причина да бъде изпреварено от други държави или общности. Най-тъжното е, че рискът това да се случи е по-голям в западните общества, където човешките права имат по-висока стойност.

Как да бъде намерен балансът, ще бъде въпрос, който ще определи посоката на развитие на човечеството и засяга пряко темата за социалните неравенства, разпределението на богатството и мира на планетата.

Не на последно място остава притеснението, че ако допуснем, че алгоритмите ни познават достатъчно добре, за да взимат решения от наше име, те ще имат и възможността да манипулират желанията ни така, че да пожелаем да последваме техния избор. Или нечий друг. И това отново да струва определена сума пари.

Гравитацията на платформите. Социалните мрежи са девиация в еволюцията на интернет. Подхлъзване. Недоразумение, което бе създадено именно от антипазарните модели на „безплатните“ услуги и съдържание.

Първоначалната идея и техническа реализация на глобалната мрежа бе да свързва компютрите (сървърите) на много хора, компании и държави по света без централна власт, без незаобиколими острови на влияние и даже със защитни механизми мрежата да бъде винаги достъпна, дори ако някое парче от нея временно изчезне или спре. Идеята на интернет бе да бъде максимално разпределена и децентрализирана мрежа.

Стремежът за събиране на потребители и техните данни в няколко глобални платформи като Google, Facebook, Amazon и др., които постепенно парцелираха мрежата, обаче доведе до един твърде централизиран интернет, в който е трудно да се противостои на гравитацията на гигантите.

Човешките навици, инерция и стремеж за приобщаване на роднини и познати усилват още повече тази гравитация. Така гигантските платформи се превърнаха в световен градски мегдан. И в непреодолим фактор, в технологични Голиати, които, за разлика от библейския си първообраз, са твърде големи, за да бъде допусната хипотеза да се провалят, без това да не е твърде болезнено за мнозина. Засега няма и здравословен механизъм, който да провокира платформите да еволюират в нова посока. А потребителите самоволно и безразсъдно се оставят да бъдат техни заложници.

Ерозия на демокрацията.Наивността на пионерите в интернет, че в мрежата разумът, прагматичността, смисълът и фактите някак по подразбиране ще продължат да надделяват над заблудите и глупостите, се оказа фундаментална грешка. Социалните мрежи се превърнаха в комерсиален усилвател без филтър за адекватност и критерии за достоверност. Централизираният около няколко ключови платформи интернет е силно зависим от техните икономически и политически интереси. Медиите също попаднаха в капана на зависимостта от усилващата роля на социалните мрежи и основно Facebook и така загубиха пряката връзка с публиката си. А критичното мислене не се оказа сред силните качества на масовия интернет потребител.

Най-тревожното на това развитие е, че води до сътресения, които се превръщат в систематична заплаха за демокрацията. Комбинацията от ефективни технологични инструменти за манипулация на общественото мнение, зависими от същите инструменти медии и ниското ниво на критично мислене са перфектната буря, която е в състояние да разруши базисни обществени механизми.

Добрата новина е, че технологиите винаги еволюират и вече се забелязват нови усилия за бъдещ децентрализиран и разпределен интернет. Остава без отговор обаче въпросът дали единствено технологиите трябва да виним за заблатяването на днешната глобална мрежа и само на тях ли да възлагаме надеждите за развитие? И ако продължаваме да подценяваме образованието, етикета и хуманизма, кое ни гарантира, че няма да допуснем същата грешка – отново да надценим способностите на човека?

1 Ювал Ноа Харари описва това изследване в книгата си „Homo Deus. Кратка история на бъдещето“ (2018, изд. „Изток-Запад“)

За едно дарение

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3132

През седмицата компанията, която стартирах преди шест месеца, дари лицензи на Държавна агенция „Електронно управление“ за използване (без ограничение във времето) на нашия софтуер, LogSentinel. В допълнение на прессъобщенията и фейсбук анонсите ми се иска да дам малко повече детайли.

Идеята за продукта и съответно компанията се роди няколко месеца след като вече не бях съветник за електронно управление. Шофирайки няколко часа и мислейки за приложение на наученото в последните две години (за блокчейн и за организационните, правните и техническите аспекти на големите институции) реших, че на пазара липсва решение за сигурна одитна следа – нещо, към което да пращаш всички събития, които са се случили в дадена система, и което да ги съхранява по начин, който или не позволява подмяна, или подмяната може да бъде идентифицирана изключително бързо. Попрочетох известно количество научни статии, написах прототип и след няколко месеца (които прекарах в Холандия) формализирахме създаването на компанията.

Софтуерът използва блокчейн по няколко начина – веднъж вътрешно, като структури от данни, и веднъж (опционално) да запише конкретни моменти от историята на събитията в Ethereum (криптовалути обаче не копае и не продава). В този смисъл, можем да го разгледаме като иновативен, макар че тази дума вече е клише.

В един момент решихме (със съдружниците ми), че държавата би имала полза от такова решение. Така или иначе сигурната одитна следа е добра практика и в немалко европейски нормативни актове има изисквания за такава следа. Не че не може да бъде реализирана по други начини – може, но ако всеки изпълнител пише отделно такова решение, както се е случвало досега, това би било загуба на време, а и не би било с такова ниво на сигурност. Пилотният проект е за интеграция със системата за обмен на данни между системи и регистри (т.е. кой до какви данни е искал достъп, в контекста на GDPR), но предстои да бъдат интегрирани и други системи. За щастие интеграцията е лесна и не отнема много време (ако се чудите как ни излиза „сметката“).

Когато журналист от Дневник ме пита „Защо го дарявате“, отговорът ми беше „Защо не?“. Така или иначе сме отделили достатъчно време да помагаме на държавата за електронното управление, не само докато бяхме в Министерски съвет, но и преди и след това, така че беше съвсем логично да помогнем и не само с мнения и документи, а и с това, което разработваме. Нямам намерение да участвам в обществени поръчки, които и да спечеля честно, винаги ще оставят съмнения, че са били наредени – хората до голяма степен с право имат негативни очаквания, че „и тоя си постла да намаже от държавния пост“. Това не е случаят и не искахме да има никакви съмнения по въпроса. Основният ни пазар е частният сектор, не обществените поръчки.

Даряване на софтуер за електронно управление вече се е случвало. Например в Естония. Там основни софтуерни компоненти са били дарени. Е, след това фирмите са получавали поръчки за надграждане и поддръжка (ние нямаме такова намерение). Но благодарение на това взаимодействие между държава и частен сектор, в Естония нещата „потръгват“. Нашето решение не е ключов компонент, така че едно дарение няма да доведе значителни промени и да настигнем Естония, но със сигурност ще бъде от помощ.

Като цяло реакцията на дарението беше позитивна, което е чудесно. Имаше и някои разумни притеснения и критики – например защо не отворим кода, като сме прокарали законово изменение за отворения код. Както неведнъж съм подчертавал, изискването важи само за софтуер, чиято разработка държавата поръчва и съответно става собственик. Случаят не е такъв, става дума за лицензи на готово решение. Но все пак всички компоненти (библиотеки и др.) около продукта са с отворен код и могат да се ползват свободно за интеграция.

Не смятам, че сме направили геройство, а просто една позитивна стъпка. И е факт, че в следствие на тази стъпка продуктът ще получи малко повече популярност. Но идеята на председателя на ДАЕУ беше самото действие на даряване да получи повече популярност и съответно да вдъхнови други доставчици. И би било супер, ако компании с устойчиви бизнеси, дарят по нещо от своето портфолио. Да, работата с държавата е трудна и има доста непредвидени проблеми, а бизнесите работят за да печелят, не за да подаряват. Но допринасянето за по-добра среда е нещо, което бизнесите по света правят. Например в САЩ големи корпорации „даряват“ временно най-добрите си служители на USDS, станал известен като „стартъп в Белия дом“. При нас също има опция за такъв подход (заложена в Закона за електронно управление), но докато стигнем до нея, и даренията на лицензи не са лош подход.

Може би все още не личи отвън, но след промените в закона, които бяха приети 2016-та, електронното управление тръгна, макар и бавно, в правилна посока. Използване на централизирани компоненти, използване на едни и същи решения на няколко места (вместо всеки път всичко от нулата), централна координация на проектите. Нашето решение се вписва в този подход и се надявам да допринесе за по-високата сигурност на системите в администрацията.

Медийна свобода и плурализъм

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/17/sofia_16052018/

В София се проведе международна  конференция “Медийна свобода и плурализъм: Как да рестартираме основния стълб на ЕС“.

Записи от   конференцията могат да се видят тук:  сесия  I and   сесия II) или тук.

Пълният текст на заключителната декларация, в края са  препоръките:

Свобода на медиите в Европа: Код червено

През 1997 г. Софийската декларация на ЮНЕСКО за свободни и плуралистични медии бе ревностен призив за напредък в контекста, в който появата на нови информационни и комуникационни технологии се считаше за нова възможност за плурализъм, икономическо и социално развитие, демокрация и мир. Сега, 21 години по-късно, независимите медии в Европа претърпяха безпрецедентен натиск. Комбинацията от различни фактори, като убийствата на журналисти и физическите заплахи срещу тях, нарастващия политически и институционален натиск, репресивното законодателство, насочено към медиите, разрушителните технологии и финансовата криза, поставят съществуването на свободните медии в редица европейски страни в риск.

Свободният достъп до разнообразна информация и мнение е не само основно право на човека, но е от съществено значение за гражданите да участват в демократичното общество. Това е основната рамка, позволяваща на хората да държат отговорни представителите на властта, за да се ограничат престъпността и корупцията, което е ключов фактор за осигуряване на функционираща демокрация.

Създаването на контролирани медии е първата стъпка към моделите на публично управление, известни като “меки диктатури” или “завладяна държава”, което създава сериозни заплахи за нормалното функциониране на демокрацията не само за съответните държави, но и за целия Европейски съюз.

Неотдавнашните събития в някои от държавите-членки на ЕС очевидно нарушават националното и международното право, когато става въпрос за защита на медийната свобода, а именно Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права, Европейската конвенция за правата на човека и Хартата на основните права на Европейския съюз (ЕС). ЕС и Съветът на Европа създадоха правни процедури за защита на свободата на изразяване в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Въпреки това тези структури понякога не са достатъчни, за да поддържат и наложат основните европейски ценности и конституционните си традиции.

Бюджет на ЕС и върховенство на закона

На 2 май 2018 г. Европейската комисия предложи бюджет за периода 2021-2027 г. и изготви стратегически план за наказване на страни, за които твърди, че са нарушили основните ценности на ЕС. Планът обвързва финансирането от Европейския съюз с принципите на правовата държава, но е твърде ограничен и не споменава свободата на медиите.

Комисията предлага нов механизъм за защита на бюджета на ЕС от финансовите рискове, свързани с общите недостатъци на правовата държава в държавите-членки. Новите инструменти биха позволили на Съюза да преустанови, намали или ограничи достъпа до финансиране от ЕС по начин, който е в съответствие с вида, тежестта и обхвата на недостатъците на правовия ред. Такова решение ще бъде предложено от Комисията и ще бъде прието от Съвета чрез гласуване с квалифицирано мнозинство, което ще направи невъзможно една или две държави да блокират наказателните мерки.

Предложението се очакваше и беше направено в отговор на Полша, първата и единствена страна, която досега е обект на механизма на върховенството на закона, тъй като ЕК установи системно поведение, поставящо демокрацията в опасност. Унгария също е на радара на Комисията, където демократичните условия се влошиха, след като продължителни усилия за институционализиране на “нелибералната демокрация” в страната. Полша и България, председателстваща Съвета на ЕС, бяха сред първите държави, които реагираха отрицателно на предложения нов регламент.

Убийства и физически заплахи

Ерозията на европейския демократичен модел, тенденция, наблюдавана през последните години, продължава и става все по-тревожна. Регионът е разтърсен от две убийства и от заплахи към разследващи репортери, както и безпрецедентни вербални атаки срещу медиите. Традиционно безопасната среда за журналисти в Европа започна да се влошава. Две убийства за пет месеца, първото в Малта и второто в Словакия, показват тревожен спад за демокрациите на континента. В Малта, смъртта на журналистката и блогър Дафне Каруана Галиция, в следствие на умишлено поставена бомба в колата ѝ, повдигна завесата на съдебния тормоз и заплахи, на които постоянно са подложени журналисти от островната държава.

Каруана Галиция е била заплашвана от години и е била обект на 42 граждански и пет наказателни дела. Словакия все още е разтърсена от убийството на 27-годишния репортер, разследващ корупцията и мафията. През април италианските правоохранителни органи осуетиха подготвяното от мафията убийство на журналиста Паоло Боромети.

Икономическа устойчивост

Независимостта на медиите и свободната журналистика е възможна само ако медийните компании са икономически независими и финансово устойчиви. През 21 век издателите на печатни медии остават основните инвеститори в журналистическо съдържание и са увеличили усилия и инвестиции, за да предложат най-новите иновативни дигитални услуги за читателите в Европа и в останалата част на света. Тези постижения се оказват плодотворни, тъй като вестникарските публикации достигат до безпрецедентно висок брой читатели. Този успех само потвърждава, че бъдещето на пресата е не само дигитално, но и пълно с възможности за разширяване на читателския интерес към публикациите на вестници и списания.

За съжаление, през последното десетилетие значителна част от икономическата база на независимите медии е ерозирала. Медийните компании изпитаха двоен шок от кризата в бизнес цикъла и бизнес модела си.

Възстановяването от глобалната финансова криза в Европа беше твърде бавно и твърде скъпо и съвпадна с кризата в медийния бизнес модел. Също така, появата на дигитални платформи и глобални дигитални гиганти като Google и Facebook засили неравнопоставеността между посредниците и инвеститорите и създателите на съдържание, а именно издателите. Въпреки нарастващото търсене на новини и коментари, осигуряването на приходи от такова съдържание се оказва предизвикателство, тъй като авторското право и законите за ДДС от периода преди въвеждането на дигиталните технологии не могат да защитят инвестициите и пазарния дял, както и широкият достъп до онлайн съдържание предоставят на основните платформи лъвския дял от рекламните приходи.

Данните на Бюрото за интерактивна реклама от 2016 г. показват, че 89% от разходите за онлайн реклама са отишли за Google и Facebook, като останалите 11% са за всички останали дигитални играчи.
Много предложения на ЕС, свързани с дигиталната сфера, заплашват с тежки и несправедливи съдебни и административни процедури. Като например предложения за електронна конфиденциалност, които биха дали преимущество на най-силните технологични играчи и биха въпрепятствали по-малките играчи, които са зависими от «бисквитки» и от сложно сътрудничество с трети страни, за да бъдат част от икономиката на данни.

В много страни от ЕС икономическите трудности, които медийните компании са преживели, доведоха директно до концентрация на политически контрол над медиите и засилена зависимост от правителственото финансиране. В някои случаи управляващите политически елити използват средства на правителството и ЕС, за да подкрепят лоялните медии и да манипулират общественото мнение. В тези страни обществената телевизия и радио също са загубили независимост или са под нарастващ политически натиск. На практика тези процеси доведоха до това, че големи части от медийния пазар минаха под контрола на управляващите политици и техните поддръжници за целите на пропагандата, като същевременно предприеха тежки атаки срещу малкото останали независими медии. Близо сме до карйната «цел» за безотчетна власт в някои от страните в ЕС.

Код червено за медийната свобода в държави в Европейския съюз

Полша

Изглежда нищо не е в състояние да спре “Право и справедливост”, национално-консервативната партия, спечелила изборите през октомври 2015 г., която се стреми към радикално реформиране на Полша, както сметне за подходящо, без да зачита онези, които мислят по различен начин. Свободата на медиите е една от основните жертви на техния проект. Обществените медии официално са преименувани на “национални медии” и са преобразувани в говорители на правителствената пропаганда. Техните нови ръководители не търпят нито опозиция, нито неутралност от страна на служителите и отстраняват онези, които отказват да се съобразят.

Разследващият журналист Томаш Пиатек беше заплашен с лишаване от свобода заради критиките, отправени към министъра на отбраната относно връзките му с руските разузнавателни служби и трябваше да изчака много месеци преди обвиненията да бъдат окончателно оттеглени. Съветът за радио и телевизия, който сега е под контрола на правителството, се опита да наложи глоба на частния телевизионен канал TVN за излъчване на антиправителствени послания при отразяването на вълна от протести през декември 2016 г. Впоследствие глобата беше отменена под международен натиск. На всички призиви за умереност правителството отговаря с познатите аргументи, нетърпящи несъгласие.

Унгария

Бизнесмените, които са в тесни връзки с партия «Фидес» на премиера Виктор Орбан, не само успяха да придобият нови медии през 2017 г., но и да заместят чуждестранните медийни компании, инвестирали в унгарски медии. Най-големият им успех бе поемането на контрол над последните три регионални ежедневника. Независимо от това, унгарският медиен пейзаж все още е разнообразен и печатни и онлайн издания не се колебаят да публикуват разследвания за предполагаема корупция, включваща най-влиятелните личности от Фидес и държавни служители. В Унгария съжителстват два типа медии. Единият се състои от проправителствени и про-Фидес медии, обсебени от темата за миграцията, “защитата на Унгария и нейните граници” и очернящата кампания срещу унгарско-американския милиардер филантроп Джордж Сорос.

Другият тип медии са насочени към разкриване на корупционни скандали. Оцеляването на медиите, критикуващи правителството, се дължи до голяма степен на бившия съратник на Орбан Лайош Симичка, който през февруари 2015 г. се разграничи публично от премиера и продължава да финансира медийна империя, създадена първоначално за подкрепа на Фидес. Правителството и неговите бизнес съюзници вече са се наточили на две медии – най-големият търговски канал RTL Klub и водещият политически информационен сайт Index.hu. И двете критикуват правителството.

България

През изминалите години свободата на медиите в България се влошава с тревожни темпове. Според световния индекс за свободата на медиите на Репортери без граници, България се е смъкнала със 75 позиции през последните 12 години – от 36-та през 2006 г. до 111-то през 2018 г. Налице е нарастващ политически натиск и нарастващ брой физически заплахи срещу разследващи журналисти, издатели и независими медии. Основният инструмент за упражняване на натиск е концентрацията на собственост върху медиите, икономическите зависимости и други форми на политически контрол върху по-голямата част от медийното пространство и монопол върху каналите за разпространение на медийно съдържание. Моделът включва също така силно влияние върху правителството, прокуратурата и съдебната власт, както и контрол над повечето независими регулатори. Всичко това представлява огромен политически и бизнес конгломерат, ръководен от действащия политик, бивш магистрат, бизснесмен и медиен собственик Делян Славчев Пеевски.

От 2009 г., с кратки прекъсвания, България е управлявана от ГЕРБ и техния лидер и премиер с три мандата – Бойко Борисов, който се радва на комфорт от страна на контролираните от Пеевски медии. Премиерът Борисов не само постоянно отказва да признае, че съществува заплаха за свободата на медиите, но играе ключова роля за увеличаване на достъпа на г-н Пеевски до публични ресурси, като същевременно му предоставя допълнителни институционални инструменти за репресия, включително законодателни решения, използвани срещу независимите медии.

Малта

2017-та бе белязана от бомбения атентат срещу Дафне Каруана Галиция, разследваща журналистка, която бе разкрила “мръсните тайни” на местната политика и косвено предизвика предсрочни общи избори през юни 2017 г. Години наред тя е била под нарастващ натиск заради популярността на нейния блог и работата ѝ по разплитане на местните връзки от т.нар. Досиета Панама и т.н. Към момента на убийството ѝ срещу нея вече са били заведени 42 граждански иска и пет наказателни дела за клевета. Тя също бе постоянен обект на заплахи и други форми на тормоз. Съдебният тормоз имаше за цел да я отстрани от обществения живот. Нейният случай беше класически пример за съдебни дела, в които влиятелни ищци се опитват да използват страха от огромни разходи за правна защита, за да затворят устата на критиците си. Под заплаха от страна на известни личности или бизнес групи, независимите медии са принуждавани да отстъпят и да премахнат публикации от своите сайтове.

Словакия

Убийството на разследващия репортер Ян Куцяк през февруари 2018 г. предизвика безпрецедентен политически трус в Словакия и стресна международната общност. Куцяк провеждаше разследване за уебсайта Aktuality.sk относно предполагаеми връзки между италианската мафия и Smer-SD (ляво-популистката партия, която оглавява управляващата коалиция) и предполагаемото присвояване на средства от ЕС. В недовършена статия, публикувана след смъртта му, той обвинява премиера Роберт Фицо в пряко участие.

Министрите на културата и вътрешните работи бяха принудени да подадат оставка и след големи улични протести, самият Фицо трябваше да последва примера им. Подобно на други словашки политици, Фицо бе подложен на засилени атаки в медиите. През ноември 2016 г. той описва журналистите като “мръсни антисловашки проститутки” и ги обвинява, че се опитват да възпрепятстват европейското председателство на Словакия. Така той реагира в отговор на въпрос за предполагаеми нередности в обществените поръчки, свързани с председателството. При липсата на силни институции, които биха могли да ги защитят, журналистите в Словакия все повече са изложени на всякакъв вид тормоз, сплашване и оскърбления.

Убийството на Куцяк възобнови въпросите за необяснимото изчезване на двама журналисти, единият през 2008 г., а другият през 2015 г. и отново постави въпроса за безопасността на журналистите. През последните години словашки медии, които преди това бяха собственост на водещи международни медийни компании, бяха придобити от местни олигарси, чиито основни бизнес интереси са извън журналистиката. В момента е запллашен общественият радио и телевизионен оператор RTVS, който през последните години стана символ на журналистически интегритет.

През август 2017 г. неговият генерален директор закри единствената разследваща телевизионна програма в страната, след излъчването на критичен репортаж за по-малката партия в управляващата коалиция. Правото на отговор на критично медийното отразяване, което политиците получиха от медийния закон от 2007 г., бе ограничено в изменение от 2011 г., но клеветата все още се наказва със затвор до 8 години затвор, съгласно разпоредба на Наказателния кодекс, която политиците продължават да използват за подаване на жалби срещу индивидуални журналисти и медии.

Чехия

Трудно е да си представим президент да извади огнестрелно оръжие пред журналисти, но това направи президентът на Чешката република Милош Земан на пресконференция през октомври 2017 г., размахвайки «Калашников» с надпис “за журналисти”. Преизбран през януари 2018 г., Земан има слабост към този вид провокации и многократно е описвал журналистите като “оборска тор” и “хиени”. Президентът и няколко други политически лидери наскоро засилиха вербалните си атаки срещу независимостта на обществените медии, особено на Чешката телевизия. Също така има няколко нови законопроекти, които биха увеличили обхвата на наказателните санкции за клевета, особено клеветата срещу президента. Нивото на концентрация на собственост върху медиите стана критично, тъй като новите олигарси започнаха да използват своето богатство през 2008 г., за да купуват вестници и да засилят влиянието си. Един от тези олигарси, премиерът Андрей Бабиш, притежава един от най-влиятелните ежедневници в Чехия.

Препоръки за провеждане на бъдещи политики:

1. Журналистите, издателите, НПО и други ключови заинтересовани страни трябва да обединят усилията си за подобряване на ефективността при използването на механизми за правна защита в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Една практическа идея би могла да бъде създаването на експертно юридическо лице “Фонд за защита на свободата на медиите”, който да подпомага гражданите, независимите журналисти, издателите и медийните компании при прилагането на международните закони срещу злоупотребата с власт на местните правителства. Такъв фонд би могъл също да инициира и подкрепи независими международни разследвания на случаи на медиен натиск от високопоставени личности в държавите-членки на ЕС;

2. Европейската комисия следва да разшири новопредложената разпоредба, като обвърже отпускането на средства от ЕС не само с правовата държава и върховенството на закона, но и със свободата на медиите в държавите-членки и кандидатите. Освен върховенството на закона, комисията следва също изрично да следи за спазването на местното и европейското законодателство за нарушаване на правата на човека, свободата на изразяване, гражданското общество и функционирането на демокрацията. В страни като България, Унгария и Полша репресиите срещу свободата на медиите се правят през повечето време с правни институционални инструменти, създадени от извънредно законодателство на национално ниво.

На 3 май 2018 г. Европейският парламент гласува резолюция, споед която Комисията трябва да работи за създаването на механизъм на ЕС за демокрация, върховенство на закона и основните права, придружен от независими механизми за наблюдение, които да оценят състоянието на свободата и плурализма на медиите и всички нарушения, свързани с това.

3. Медийният бизнес модел е в преход. Икономическото оцеляване на медийните компании и независимата журналистика на по-малките пазари е много трудно. Свободните медии обаче са крайъгълният камък на гражданското общество и функционирането на демокрацията. ЕС разглежда свободната преса и свободата на изразяване като “обществено благо” и трябва да разработи обществени механизми за устойчивото си финансиране, за да гарантира своята независимост. Това би могло да включва финансиране от ЕС, насочено пряко към журналисти и медийни компании в държавите-членки, като се избягва посредничеството на местното правителство;

4. Насърчаване на иновациите и подпомагане на дигиталната трансформация на медиите в ЕС. ЕС трябва да разработи по-разнообразен инструментариум, който да помогне за преодоляване на технологичните различия между европейските медийни компании и глобалните платформи. Също така, да се насърчи предприемачеството в областта на медиите и новосъздадените компании в търсене на нови, устойчиви бизнес модели и иновативни начини за осигуряване на приходи;

5. Заинтересованите страни от ЕС и държавите членкитрябва да подкрепят категорично правото на издателите във връзка с прегледа на Директивата за авторското право, за да могат издателите да прилагат по-добре своите вече съществуващи права и да спомогнат за преговорите с основните платформи. В допълнение, трябва да се оеднаквят ставките на ДДС за печатни и онлайн издания. Освен това трябва да се гарантира, че дигиталната сфера е място, където всички участници могат да успяват, като осигурят равнопоставеност и повече баланс с технологичните гиганти и платформи. Подкрепата на професионалните медии е от съществено значение за демократичния живот и просветеността на европейските граждани и единственото дългосрочно решение за противодействие на дезинформацията.

Седем мита за GDPR

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3105

GDPR, или новият Общ регламент относно защитата на данните, е гореща тема, тъй като влиза в сила на 25-ти май. И разбира се, публичното пространство е пълно с мнения и заключения по въпроса. За съжаление повечето от тях са грешни. На база на наблюденията ми от последните месеци реших да извадя 7 мита за Регламента.

От края на миналата година активно консултирам малки и големи компании относно регламента, водя обучения и семинари и пиша технически разяснения. И не, не съм юрист, но Регламентът изисква познаване както на правните, така и на технологичните аспекти на защитата на данните.

1. „GDPR ми е ясен, разбрал съм го“

Най-опасното е човек да мисли, че разбира нещо след като само е чувал за него или е прочел две статии в новинарски сайт (както за GDPR така и в по-общ смисъл). Аз самият все още не твърдя, че познавам всички ъгълчета на Регламента. Но по конференции, кръгли маси, обучения, срещи, форуми и фейсбук групи съм чул и прочел твърде много глупости относно GDPR. И то такива, които могат да се оборят с „Не е вярно, виж чл. Х“. В тази категория за съжаление влизат и юристи, и IT специалисти, и хора на ръководни позиции.

От мита, че познаваме GDPR, произлизат и всички останали митове. Част от вината за това е и на самия Регламент. Дълъг е, чете се трудно, има лоши законодателни практики (3 различни хипотези в едно изречение??) и нито Европейската Комисия, нито някоя друга европейска институция си е направила труда да го разясни за хората, за които се отнася – а именно, за почти всички. Т.нар. „работна група по чл. 29 (от предишната Директива)“ има разяснения по някои въпроси, но те са също толкова дълги и трудно четими ако човек няма контекст. При толкова широкообхватно законодателство е голяма грешка то да се остави нерязяснено. Да, в него има много нюанси и много условности (което е друг негов минус), но е редно поне общите положения да бъдат разказани ясно и то от практическа гледна точка.

Така че не – да не си мислим, че сме разбрали GDPR.

2. „Личните данни са тайна“

Определението за лични данни в Регламента може би характеризира целия Регламент – трудно четима и „увъртяно“:

„лични данни“ означава всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано („субект на данни“); физическо лице, което може да бъде идентифицирано, е лице, което може да бъде идентифицирано, пряко или непряко, по-специално чрез идентификатор като име, идентификационен номер, данни за местонахождение, онлайн идентификатор или по един или повече признаци, специфични за физическата, физиологичната, генетичната, психическата, умствената, икономическата, културната или социална идентичност на това физическо лице;

Всъщност лични данни са всичко, което се отнася за нас. Включително съвсем очевидни неща като цвят на очи и коса, ръст и т.н. И не, личните данни не са тайна. Имената ни не са тайна, ръстът ни не е тайна. ЕГН-то ни не е тайна (да, не е). Има специални категории лични данни, които могат да бъдат тайна (напр. медицински данни), но за тях има специален ред.

Разграничаването, което GDPR не прави ясно, за разлика от едно разяснение на NIST – има лични данни, на база на които хората могат да бъдат идентифицирани, и такива, с които не могат, но се отнасят за тях. По цвят на косата не можем да бъдем идентифицирани. Но цветът на косата представлява лични данни. По професия не можем да бъдем идентифицирани. (По три имена и професия обаче – евентуално може и да можем). И тук едно много важно нещо, посочено в последните изречения на съображение 26 – данни, които са лични, но не могат да бъдат отнесени към конкретно лице, и на база на които не може да бъде идентифицирано такова, не попадат в обхвата на регламента. И съвсем не са тайна – „имаме 120 клиента на възраст 32 години, които са си купили телефон Sony между Април и Юли“ е напълно окей.

Та, личните данни не са та тайни – някои даже са съвсем явни и видни. Целта на GDPR е да уреди тяхната обработка с автоматизирани средства (или полуавтоматизирани в структуриран вид, т.е. тетрадки). С други думи – кой има право да ги съхранява, за какво има право да ги използва и как трябва да ги съхранява и използва.

3. „GDPR не се отнася за мен“

Няма почти никакви изключения в Регламента. Компании под 250 души не са длъжни да водят едни регистри, а компании, които нямат мащабна обработка и наблюдение на субекти на данни нямат задължение за длъжностно лице по защита на данните (Data protection officer; тази точка е дискусионна с оглед на предложенията за изменения на българския закон за защита на личните данни, които разширяват прекалено много изискванията за DPO). Всичко останало важи за всички, които обработват лични данни. И всички граждани на ЕС имат всички права, посочени в Регламента.

4. „Ще ни глобят 20 милиона евро“

Тези глоби са единствената причина GDPR да е популярен. Ако не бяха те, на никого нямаше да му дреме за поредното европейско законодателство. Обаче заради плашещите глоби всякакви консултанти ходят и обясняват как „ами те глобите, знаете, са до 20 милиона“.

Но колкото и да се повтарят тези 20 милиона (или както някои пресоляват манджата „глоби над 20 милиона евро“), това не ги прави реалистични. Първо, има процес, който всички регулатори ще следват, и който включва няколко стъпки на „препоръки“ преди налагане на глоба. Идва комисията, установява несъответствие, прави препоръки, идва пак, установява взети ли са мерки. И ако сте съвсем недобросъвестни и не направите нищо, тогава идват глобите. И тези глоби са пропорционални на риска и на количеството данни. Не е „добър ден, 20 милиона“. Според мен 20-те милиона ще са само за огромни международни компании, като Google и Facebook, които обработват данни на милиони хора. За тетрадката с вересиите глоба няма да има (правото да бъдеш забравен се реализира със задраскване, но само ако магазинерът няма легитимен интерес да ги съхранява, а именно – да му върнете парите :)).

Тук една скоба за българското законодателство – то предвижда доста високи минимуми на глобите (10 хил. лева). Това се оспорва в рамките на общественото обсъждане и е несъразмерно на минимумите в други европейски държави и се надявам да спадне значително.

5. „Трябва да спрем да обработваме лични данни“

В никакъв случай. GDPR не забранява обработката на лични данни, просто урежда как и кога те да се обработват. Имате право да обработвате всички данни, които са ви нужни, за да си свършите работата.

Някои интернет компании напоследък обявиха, че спират работа заради GDPR, защото не им позволявал да обработват данни. И това в общия случай са глупости. Или те така или иначе са били на загуба и сега си търсят оправдание, или са били такъв разграден двор и са продавали данните ви наляво и надясно без ваше знание и съгласие, че GDPR представлява риск. Но то това му е идеята – да няма такива практики. Защото (както твърди Регламентът) това представлява риск за правата и свободите на субектите на данни (субект на данните – това звучи гордо).

6. „Трябва да искаме съгласие за всичко“

Съгласието на потребителите е само едно от основанията за обработка на данните. Има доста други и те дори са по-често срещани в реалния бизнес. Както отбелязах по-горе, ако можете да докажете легитимен интерес да обработвате данните, за да си свършите работата, може да го правите без съгласие. Имате ли право да събирате адреса и телефона на клиента, ако доставяте храна? Разбира се, иначе не може да му я доставите. Няма нужда от съгласие в този случай (би имало нужда от съгласие ако освен за доставката, ползвате данните му и за други цели). Нужно ли е съгласие за обработка на лични данни в рамките на трудово правоотношение? Не, защото Кодекса на труда изисква работодателят да води трудово досие. Има ли нужда банката да поиска съгласие, за да ви обработва личните данни за кредита? Не, защото те са нужни за изпълнението на договора за кредит (и не, не можете да кажете на банката да ви „забрави“ кредита; правото да бъдеш забравен важи само в някои случаи).

Усещането ми обаче е, че ще плъзнат едни декларации и чекбоксове за съгласие, които ще са напълно излишни…но вж. т.1. А дори когато трябва да ги има, ще бъдат прекалено общи, а не за определени цели (съгласявам се да ми обработвате данните, ама за какво точно?).

7. „Съответсвието с GDPR е трудно и скъпо“

…и съответно Регламентът е голяма административна тежест, излишно натоварване на бизнеса и т.н. Ами не, не е. Съответствието с GDPR изисква осъзната обработка на личните данни. Да, изисква и няколко хартии – политики и процедури, с които да докажете, че знаете какви лични данни обработвате и че ги обработвате съвестно, както и че знаете, че гражданите имат някакви права във връзка с данните си (и че всъщност не вие, а те са собственици на тези данни), но извън това съответствието не е тежко. Е, ако хал хабер си нямате какви данни и бизнес процеси имате, може и да отнеме време да ги вкарате в ред, но това е нещо, което по принцип e добре да се случи, със или без GDPR.

Ако например досега в една болница данните за пациентите са били на незащитен по никакъв начин сървър и всеки е имал достъп до него, без това да оставя следа, и също така е имало още 3-4 сървъра, на които никой не е знаел, че има данни (щото „IT-то“ е напуснало преди 2 години), то да, ще трябват малко усилия.

Но почти всичко в GDPR са „добри практики“ така или иначе. Неща, които са полезни и за самия бизнес, не само за гражданите.

Разбира се, синдромът „по-светец и от Папата“ започва да се наблюдава. Освен компаниите, които са изсипали милиони на юристи, консултанти, доставчици (и което накрая е имало плачевен резултат и се е оказало, че за един месец няколко човека могат да я свършат цялата тая работа) има и такива, които четат Регламента като „по-добре да не даваме никакви данни никъде, за всеки случай“. Презастраховането на големи компании, като Twitter и Facebook например, има риск да „удари“ компании, които зависят от техните данни. Но отново – вж. т.1.


В заключение, GDPR не е нещо страшно, не е нещо лошо и не е „измислица на бюрократите в Брюксел“. Има много какво да се желае откъм яснотата му и предполагам ще има какво да се желае откъм приложението му, но „по принцип“ е окей.

И както става винаги със законодателства, обхващащи много хора и бизнеси – в началото ще има не само 7, а 77 мита, които с времето и с практиката ще се изяснят. Ще има грешки на растежа, има риск (особено в по-малки и корумпирани държави) някой „да го отнесе“, но гледайки голямата картинка, смятам, че с този Регламент след 5 години ще сме по-добре откъм защита на данните и откъм последици от липсата на на такава защита.

Репортери без граници за българските медии, а Пеевски продава или купува

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/26/rwf/

Според Репортери без граници България продължава да изостава в Индекса за свобода на медиите и е на по-задна позиция от всеки друг член на Европейския съюз. За 2017 г. България заема 111-та позиция (109-та през 2016). Тази новина присъства с големи заглавия на първите страници в някои вестници и отсъства в други.

Докладът отбелязва нещо повече:  държавата начело на ротационното  председателство на Европейския съвет (до края на юни 2018 г.) е на по-задна позиция в Индекса от държавите от  Западните Балкани, някои от които са кандидати за членство в ЕС.

Корупцията и тайните споразумения между медиите, политиците и олигарсите са широко разпространени. Най-прословутото въплъщение на тази аномалия е Дилян Пеевски, бивш шеф на ДАНС и собственик на Нова  българска медийна група. Групата му има шест вестника и контролира близо 80% от разпространението на печатните медии.

Към това в доклада се отбелязва, че разпределянето   на финансирането от ЕС от страна на правителството към определени медии се осъществява в условия на пълна липса на прозрачност, по същество става дума за подкупване.

Получи се така, сякаш Въплъщението на аномалията само чака излизането на доклада на Репортери без граници, за да поднесе контрановина: дружеството   “Интръст” ЕАД продава половината от бизнеса си с печатни медии на компанията “Ню Имидж България”.

Кои са Ню Имидж? Защо купуват половината от дружеството на Пеевски? Ще има ли промяна в редакционната политика на изданията?

Да изчакаме с изводите. Имаше един момент, когато  Пеевски  пак продаде, изглеждаше, че има ирландец на хоризонта, дори КЗК одобри сделката – но никакъв ирландец не се появи.

Така че когато Пеевски каже, че продава, може да се окаже, че купува. Винаги може да е по-зле, отколкото изглежда,  нека да изчакаме с изводите.

Цифрова икономика и цифрово общество

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/26/eu_digital-4/

От сайта на Съвета на ЕС – обобщение за хода на изпълнението на цифровата стратегия на ЕС:

  • премахване на таксите за роуминг;
  • модернизиране на защитата на данни;
  • гарантиране на трансгранична преносимост на онлайн съдържание;
  • насърчаване на електронната търговия чрез преустановяване на необоснованото геоблокиране.

ЕК готви голям нов пакет от амбициозни мерки за подпомагане завършването на цифровия единен пазар  с цел по-нататъшното разширяване на цифровата икономика на ЕС и премахването на регулаторните пречки между държавите от ЕС  като например в областта на

Задачите на дневен ред – от сайта на ЕК:

На 26 април 2018 е поредното 9-то заседание/ триалог за ревизията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги

На 26 април 2018 се обявяват и мерките за справяне с дезинформацията онлайн.

Също днес ЕК огласява мерки за справедливо третиране на дружествата от страна на платформите и търсачките.

Доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/22/hr2017/

Публикуван е поредният доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека през 2017 г.

Докладът има раздел за свободата на изразяване и медиите.

Законодателството предвижда съответните права, констатира се в доклада.

Но корпоративният и политически натиск, съчетан с нарастващата и непрозрачна концентрация на мрежи за собственост и разпространение на медиите, както и правителственото регулиране на ресурсите   за медиите, сериозно засягат медийната свобода и медийния плурализъм.

Индексът за устойчивост на медиите в Международния институт за изследвания и обмен (IREX) от 2017 г. сочи нарастването на политическия натиск и използването на медиите от олигарсите за “упражняване на влияние, разрушаване на репутацията на политически и бизнес опоненти и манипулиране на общественото мнение” като основни заплахи за общественото доверие в медиите. IREX отбелязва, че правителството активно възпрепятства свободното медийно развитие. Съобщенията за сплашване и насилие срещу журналисти продължават.

  • Свобода на изразяване:

Критика на  правителството  обичайно не води до репресии,  но са докладвани и няколко такива случая (напр. Васил Коцев за разпит във връзка с постинг за министър-председателя).

Напомня се глобата на Икономедиа, наложена от Комисията за финансов надзор/Стоян Мавродиев – да напомним връзката му с  фигура от организираната престъпност.

По отношение на речта на омразата  се отбелязва, че присъствието на националистически партии в правителството  оправомощава  някои да прибягват до речта на омразата като норма, а не изключение.

  • Преса и медийна свобода:

Според “Репортери без граници” от 2017 г.  пресата е “доминирана от корупция и тайни споразумения между медиите, политиците и олигарсите”. Докладът отбелязва, че липсва прозрачност при разпределянето от страна на правителството  – което води до ефект на подкупване:  да са снизходителни в отразяването на политиците  или да се въздържат от отразяване на проблемни случаи.

Вътрешни и международни организации критикуват както печатни, така и електронни медии за липса на прозрачност на собствеността и финансовата прозрачност, както и за податливост на  икономическо и политическо влияние.

На 21 март издателите на  Прас Прес  подават жалба до Комисията за защита на конкуренцията, като заявиха, че Националната дистрибуторска компания е злоупотребила с господстващото си положение на пазара за разпространение на пресата и е спряла първото издание на Прас Прес от продажба в неговите магазини.

  • Насилие и тормоз:

Отбелязва се нападението над Иво Никодимов, БНТ.

Депутатът от управляващите Антон Тодоров казва в ефир на журналиста Виктор Николаев, че “би го уволнил” за въпрос. Вицепремиерът Валери Симеонов по подобен начин заплашва журналиста. По-късно Симеонов призовава (чрез сайта на правителството!) за извинение  медиите, които интерпретират думите му като заплашване.

  •  Цензуриране или ограничения на съдържанието:

Журналистите продължават да отчитат автоцензура, редакционни забрани за отразяване на конкретни лица и теми и налагането на политически възгледи от корпоративни лидери. През март бизнесменът и издателят Сашо Дончев заявява на бизнес форум, че е бил поканен на частна среща с главния прокурор, където главният прокурор го обвинява в подкрепа за конкретна политическа партия и  предупреждава, че комуникациите му се наблюдават. Главният прокурор  излага  друга версия – че Дончев иска влияние върху прокурорите, работещи по дело, свързано с него.

Правителството не ограничава интернет( 63,5% от домакинствата имат достъп до интернет през 2016 г. според ITU).

 

Всички са маскари?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3078

Вчера се обяви политическото обединение Демократична България – с Да, България, ДСБ и Зелените. И като част от екипа, обявен като алтернатива на управлението, ще си позволя да напиша първия ми фокусирано партиен блогпост от изборите миналата година досега.

Съгласих се да стана част от екипа на управленската алтернатива защото не обичам да се „скатавам“. Да, мога да измисля достатъчно оправдания защо да не участвам, а и публичността носи рискове, но оправдания всеки има. Дигиталната трансформация, и електронното управление като част от нея, са нещо, с което смятам, че мога да помогна. И също така – нещо, което е крайно належащо, ако не искаме да изоставаме като държава в дългосрочен план.

Но няма да се фокусирам върху моята роля, няма да влизам в патетични слова за светлото бъдеще, за топлите отношения в новото обединение, за грандиозните ни резултати на следващите избори и т.н. Вместо това ще обобщя коментарите на хората (из социалните мрежи и новинарските сайтове) и ще опитам да дам друга перспектвиа.

У доста хора има осезаем негативизъм към това обединение. Всеки със своята причина, с която не мога да споря. но този негативизъм кулминира в крайно множество твърдения за обединението и за партиите в него, които твърдения мога да опитам да оспоря. И целта не е да кажа „аха! не сте прави да не ни харесвате“ (защото това е субективно и всеки има право да не харесва каквото си иска), а по-скоро да допълня картината, която всеки има за политическия пейзаж. Ще разгледам 10 твърдения/коментара, които са преобладаващи. И не за да влизам в „обяснителен режим“, а за да вляза в своеобразен диалог с по-скептичните.

Обединяватe се само за да минете 4-процентовата бариера

Едно от следствията на такова обединение ще е влизане в парламента. Но целта на обединението не е това. Целта е хората с демократични виждания за България (а те всъщност не са малко) да има за кого да гласуват без да се чудят дали не помагат на БСП, ДПС, Кремъл или който и да е друг. Целта е дългосрочна. И предвид обявяването на конкретен управленски екип, целта е управление. И то адекватно, съвременно и експертно, а не махленско.

Има и друг аспект – откакто се учреди Да, България имаме един „стъклен таван“, изразяващ се в „абе, харесваме ви, ама ще влезете ли?“ (чувал съм го на няколко срещи с потенциални избиратели). Та, надяваме се с това обединение да счупим този стъклен таван, т.е. тези, които биха ни подкрепили, да го направят. Социолозите да кажат.

Късно е либе за китка / защо чак сега

…или продължаващото вече година обвинение срещу Да, България, че „е разцепила дясното“. Както имах случай да спомена днес – предишните избори не бяха успех, но решението за явяване като „Да, България“ все пак беше правилно. По много причини, които тук само ще маркирам – след изборите направих един анализ на екзит половете и от него излезе, че макар да не е постигнала желания резултата, Да, България е привлякла най-голям процент нови избиратели и гласуващи за първи път. Взела е повече от ГЕРБ, отколкото от РБ(2014). В „дългата нива“, която имаме да орем, това всичко е от значение. Дали от по-голямо значение от едно евентуално влизане в парламента, не знам. Но в момента имаме Да, България със собствено лице и послания, която влиза в продуктивен диалог и обединения. Която привлича нови хора в местни структури из страната. Да, България на 2 седмици, влизаща в „поредното дясно обединение“ (както несъмнено щеше да бъде наречена евентуална коалиция тогава), не е ясно дали щеше да има същата съдба. Наскоро някой ми каза, че е приятно изненадан, че не сме умрели след изборите. И да, не сме.

Оставете жълтите павета и ходете из страната

Съвсем правилно. Това и правим. За една година учредихме десетки местни структури – в областни градове, но и в по-малки населени места. Съвсем наясно сме, че избори не се печелят във фейсбук и с разходки между Кърниградска и Драган Цанков (адресите на централите на ДСБ и Да, България).

Леви сте, не сте десни!

Това „обвинение“ към Да, България тръгна от самото начало без още да имаме програма. После продължи въпреки програмата и въпреки десетките позиции, с които излизахме. Може би идва от първоначалното определяне като „нито ляво, нито дясно“, не знам. И макар да смятам лявото и дясното за изпразнени от съдържание в България, все пак трябва да подчертая, че Да, България е центристка партия, стояща все пак от дясната страна на центъра. По много причини – от политическото позициониране на самите членове, през предизборната програма, до десетките позиции по различни теми, в които неизменно присъстват защитата на частната собственост, частната инициатива, предприемачеството ненамесата на държавата в личния живот на хората и др. десни принципи и ценности. Да, сред позициите има и някои, които могат да се определят като по-леви (сещам се за 1-2 примера), но именно затова сме в центъра. Може би объркването на мястото в спектъра идва заради противопоставянето на либералното и консервативното. И тъй като в САЩ лявото и либерално, а дясното – консервативно, някой може да реши, че това непременно винаги е така. Ами не е. Не, не сме леви. И да, по-скоро либерални, отколкото консервативни сме (но това не значи, че нямаме консервативно-мислещи хора).

Ама Зелените са леви!

Исторически, зелените партии наистина са в лявата част на спектъра. Защитата на природата от човешката дейност е неизменно в конфликт с неограничената свобода на бизнеса. Но конкретни нашите Зелени по-скоро клонят към центъра. Съпредседател в момента им в Владислав Панев, финансист с доста дясно мислене. В органите на зелените има както по-ляво, така и по-дясно мислещи хора. А в настоящия момент, „зелено“ може и да не значи „ляво“ – устойчивото развитие е добро и за бизнеса и за природата, просто е различен поглед. Един пример от днес – министър Нено Димов, който е считан за много десен (идвайки от Институт за дясна политика), предлага зелени мерки във връзка с автомобилите. А и дори зелените да са по-вляво от центъра, съгласили сме се да сме на различни мнения по някои теми. В България трима души не могат да са на едно мнение по всички теми, камо ли три партии. Имаме общи цели, а всяка партия си има собствено лице.

Поредното механично обединение без смисъл

…или „с какво е по-различно от Синята коалиция и РБ“. Без това да се разглежда като критика към предните десни обединения, това не идва в предизборен период. Не сядаме на една маса заради идващи избори, а с по-дългосрочна перспектива. Освен това то идва след една година общи позиции и действия по редица въпроси, както на национално ниво, така и по места. Така че обединението не е механично – със сигурност и с ДСБ и със Зелените имаме общи ценности за това какво е правова държава.

Сорос, Америка за България и Прокопиев ви финансират!

Тук мога да дам напълно верния отговор, че това са пълни глупости. Партията не е получавала нито лев – нито от Сорос, нито от Америка за България, нито от Прокопиев. Има си списък с дарители, сметната палата го има, отчетите са ни публични. Пари общо взето почти нямаме. Ако Сорос е искал да превежда, объркал е IBAN-а. Мога да вляза и в подробности, също така. Да, някои хора от ръководството са били част от НПО-та, които са получавали грантово финансиране. Но НПО-тата не са лоши, а грантовото финансиране не е пари на калпак. В момента, доколкото ми е известно, няколко члена на Да, България участват в НПО, което е бенефициент на Америка за България. Но именно това беше причината те да нямат желание да бъдат в органите на партията, за да няма погрешни тълкувания. Е, това не спира Блиц и ПИК да обясняват за грантовете.

Защо не говорите за (проблем Х, който за мен е важен)

Говорим по много проблеми, имаме много позиции. Но най-вероятно това не стига до вас, отчасти заради наши грешки, отчасти защото извън няколко онлайн издания, отразяването ни по медиите е силно ограничено (канят всякакви алкохолици в националните медии, но отменят участие на Христо Иванов, например). Ясно е, че това е средата, в която работим и трябва да се съобразяваме с нея. Което включва фокусиране в няколко по-ключови теми, а не разпиляването в много теми, така че много хора да припознаят своя проблем.

Само говорите, а нищо не правите

Всъщност правим, но отново голяма част от активността не достига до широк кръг хора. Повечето конкретни действия са на местно ниво, но и на национално не са само приказки – организирали сме акции, изпращали сме становища и предложения за изменения на законопроекти до Народното събрание. И да, говорили сме по темите, които са важни и сме посочвали проблеми. Защото политическото говорене все пак е „правене на нещо“.

Със стари к*рви, нов бардак!

Кой е стара к*рва бе?? 🙂 А сериозно – в лицата, обявени днес има някои познати (с по един-два мандата в парламента, например), и доста непознати на широката публика. Така че това е по-скоро клише по инерция, отколкото базирано на някакви обективни факти. Естествено, че трябва да има хора с опит и естествено, че има много нови лица.

В обобщение – нормално и правилно е избирателите да са взискателни. И при опита който имаме с разпадащи се десни обединения е нормално да са скептични. Надявам се да съм разсеял поне малко от този скептицизъм. Но той е и полезен. Нямаме претенции за безгрешност и святост и всяка критика простираща се отвън „я се разкарайте“ няма да бъде подмината.

А иначе, всички са маскари, то е ясно.

DeleteFacebook

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/deletefacebook/

DeleteFacebook

Когато започнах рубриката си „Аз, киборгът“ в Тоест, имах в главата си две идеи. Едната е да обяснявам на човешки и нетехнически език важни неща от света на технологиите, а другата – постепенно да разказвам за възможните злоупотреби с данните, които безразсъдно сеем из т.нар. социални мрежи и най-вече Facebook.

Междувременно журналисти на The Guardian и The Observer, заедно с The New York Times и Channel 4 са работили цяла година по разследване, което потвърждава всички опасения, че данните, които Facebook е трупал с доброволното съучастие на потребителите си, са използвани безцеремонно за мръсни и подмолни манипулации от компанията Cambridge Analytica, която е превърнала това в свой бизнес.

В името на коректността е редно да се отбележи, че темата сама по себе си не е новина. Още преди една година разследване на The Intercept извади на повърхността мащаба на проблема – че данните на 30 милиона потребители във Facebook са използвани за предизборни манипулации в полза на Доналд Тръмп. Сега обаче разполагаме със свидетелствата на whistleblower (бивш ключов служител на Cambridge Analytica), който разказва с детайли как се е случвало всичко и още купчина самопризнания за детайли и пикантерии лично от мениджмънта на компанията, записани със скрита камера, докато ухажват мним потенциален нов клиент.

Компанията Cambridge Analytica, извличайки данни от подбрана извадка потребители на Facebook и свързаните с тях лица, създава огромна мрежа за влияние, есплоатирайки страховете и слабостите на хората. Така е манипулирала обществената среда и общественото мнение в полза на клиентите си. Прецизно е оценявала психологическите профили на хората, търсейки техни слабости и възползвайки се от податливостта им на влияния. Оценявала е личните профили, фокусирайки се внимателно върху трите критерия, които в психологията са наречени „черната триада” или „тъмната тройка” – макиавелизъм, психопатия и нарцисизъм.

Предоставяли са услугите си и през фирми-посредници, за да не бъдат уличени в директни връзки с политическите кампании, за които са работили. А за Източна Европа изпускат интересна самохвална реплика, че толкова потайно са си свършили работата, че никой дори не е разбрал…

Извън скандала с Cambridge Analytica обаче е важно да се осъзнае, че те не са единственият злодей в историята. Всичко това се случва, защото просто така работи Facebook. Това, което днес наричаме социални медии, всъщност са инструменти за събиране на данни. И не трябва да има никаква дискусия чии са тези данни и на кого принадлежат. Наши са! Не допускайте други тълкувания! Във времето, в което живеем, данните ни са проекция на самите нас. Данните ни, това сме ние! Допускайки друг да разполага с тях, позволяваме да ни застигат такива скандали, като не на шега ни заплашва някаква форма на дигитален феодализъм или дигитално робство.

Важен е и друг детайл. Всичко това излиза наяве благодарение на свободната преса. Ето защо тя е толкова важна за демокрацията. А със социалните мрежи е свършено! Би трябвало! Поне в този им вид.

Cambridge Analytica е злодеят, който се е възползвал от това, което е свършил друг по-страшен злодей, а именно Facebook. И не на последно място от наивността на всички ни, които още не сме си затворили акаунтите там. Facebook трябва да понесат всички последствия и цялата отговорност, защото направиха възможно всичко това. И не заслужават никаква милост!

#DeleteFacebook

P.S. В европейски контекст е важно да отбележим, че е по-разумно да изтрием Facebook акаунта си след 25 май 2018 г. След тази дата GDPR ще бъде в пълна сила и Facebook са длъжни да го спазват, а той изисква ако потребителят пожелае неговият профил да бъде заличен, това наистина да бъде направено. А не просто замразен, както е било досега.

DeleteFacebook

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/deletefacebook/

DeleteFacebook

Когато започнах рубриката си „Аз, киборгът“ в Тоест, имах в главата си две идеи. Едната е да обяснявам на човешки и нетехнически език важни неща от света на технологиите, а другата – постепенно да разказвам за възможните злоупотреби с данните, които безразсъдно сеем из т.нар. социални мрежи и най-вече Facebook.

Междувременно журналисти на The Guardian и The Observer, заедно с The New York Times и Channel 4 са работили цяла година по разследване, което потвърждава всички опасения, че данните, които Facebook е трупал с доброволното съучастие на потребителите си, са използвани безцеремонно за мръсни и подмолни манипулации от компанията Cambridge Analytica, която е превърнала това в свой бизнес.

В името на коректността е редно да се отбележи, че темата сама по себе си не е новина. Още преди една година разследване на The Intercept извади на повърхността мащаба на проблема – че данните на 30 милиона потребители във Facebook са използвани за предизборни манипулации в полза на Доналд Тръмп. Сега обаче разполагаме със свидетелствата на whistleblower (бивш ключов служител на Cambridge Analytica), който разказва с детайли как се е случвало всичко и още купчина самопризнания за детайли и пикантерии лично от мениджмънта на компанията, записани със скрита камера, докато ухажват мним потенциален нов клиент.

Компанията Cambridge Analytica, извличайки данни от подбрана извадка потребители на Facebook и свързаните с тях лица, създава огромна мрежа за влияние, есплоатирайки страховете и слабостите на хората. Така е манипулирала обществената среда и общественото мнение в полза на клиентите си. Прецизно е оценявала психологическите профили на хората, търсейки техни слабости и възползвайки се от податливостта им на влияния. Оценявала е личните профили, фокусирайки се внимателно върху трите критерия, които в психологията са наречени „черната триада” или „тъмната тройка” – макиавелизъм, психопатия и нарцисизъм.

Предоставяли са услугите си и през фирми-посредници, за да не бъдат уличени в директни връзки с политическите кампании, за които са работили. А за Източна Европа изпускат интересна самохвална реплика, че толкова потайно са си свършили работата, че никой дори не е разбрал…

Извън скандала с Cambridge Analytica обаче е важно да се осъзнае, че те не са единственият злодей в историята. Всичко това се случва, защото просто така работи Facebook. Това, което днес наричаме социални медии, всъщност са инструменти за събиране на данни. И не трябва да има никаква дискусия чии са тези данни и на кого принадлежат. Наши са! Не допускайте други тълкувания! Във времето, в което живеем, данните ни са проекция на самите нас. Данните ни, това сме ние! Допускайки друг да разполага с тях, позволяваме да ни застигат такива скандали, като не на шега ни заплашва някаква форма на дигитален феодализъм или дигитално робство.

Важен е и друг детайл. Всичко това излиза наяве благодарение на свободната преса. Ето защо тя е толкова важна за демокрацията. А със социалните мрежи е свършено! Би трябвало! Поне в този им вид.

Cambridge Analytica е злодеят, който се е възползвал от това, което е свършил друг по-страшен злодей, а именно Facebook. И не на последно място от наивността на всички ни, които още не сме си затворили акаунтите там. Facebook трябва да понесат всички последствия и цялата отговорност, защото направиха възможно всичко това. И не заслужават никаква милост!

DeleteFacebook

P.S. В европейски контекст е важно да отбележим, че е по-разумно да изтрием Facebook акаунта си след 25 май 2018 г. След тази дата GDPR ще бъде в пълна сила и Facebook са длъжни да го спазват, а той изисква ако потребителят пожелае неговият профил да бъде заличен, това наистина да бъде направено. А не просто замразен, както е било досега.

#DeleteFacebook

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/deletefacebook/

Когато започнах рубриката си „Аз, киборгът“ в Тоест, имах в главата си две идеи. Едната е да обяснявам на човешки и нетехнически език важни неща от света на технологиите, а другата – постепенно да разказвам за възможните злоупотреби с данните, които безразсъдно сеем из т.нар. социални мрежи и най-вече Facebook.

Междувременно журналисти на The Guardian и The Observer, заедно с The New York Times и Channel 4 са работили цяла година по разследване, което потвърждава всички опасения, че данните, които Facebook е трупал с доброволното съучастие на потребителите си, са използвани безцеремонно за мръсни и подмолни манипулации от компанията Cambridge Analytica, която е превърнала това в свой бизнес.

В името на коректността е редно да се отбележи, че темата сама по себе си не е новина. Още преди една година разследване на The Intercept извади на повърхността мащаба на проблема – че данните на 30 милиона потребители във Facebook са използвани за предизборни манипулации в полза на Доналд Тръмп. Сега обаче разполагаме със свидетелствата на whistleblower (бивш ключов служител на Cambridge Analytica), който разказва с детайли как се е случвало всичко и още купчина самопризнания за детайли и пикантерии лично от мениджмънта на компанията, записани със скрита камера, докато ухажват мним потенциален нов клиент.

Компанията Cambridge Analytica, извличайки данни от подбрана извадка потребители на Facebook и свързаните с тях лица, създава огромна мрежа за влияние, есплоатирайки страховете и слабостите на хората. Така е манипулирала обществената среда и общественото мнение в полза на клиентите си. Прецизно е оценявала психологическите профили на хората, търсейки техни слабости и възползвайки се от податливостта им на влияния. Оценявала е личните профили, фокусирайки се внимателно върху трите критерия, които в психологията са наречени „черната триада” или „тъмната тройка” – макиавелизъм, психопатия и нарцисизъм.

Предоставяли са услугите си и през фирми-посредници, за да не бъдат уличени в директни връзки с политическите кампании, за които са работили. А за Източна Европа изпускат интересна самохвална реплика, че толкова потайно са си свършили работата, че никой дори не е разбрал…

Извън скандала с Cambridge Analytica обаче е важно да се осъзнае, че те не са единственият злодей в историята. Всичко това се случва, защото просто така работи Facebook. Това, което днес наричаме социални медии, всъщност са инструменти за събиране на данни. И не трябва да има никаква дискусия чии са тези данни и на кого принадлежат. Наши са! Не допускайте други тълкувания! Във времето, в което живеем, данните ни са проекция на самите нас. Данните ни, това сме ние! Допускайки друг да разполага с тях, позволяваме да ни застигат такива скандали, като не на шега ни заплашва някаква форма на дигитален феодализъм или дигитално робство.

Важен е и друг детайл. Всичко това излиза наяве благодарение на свободната преса. Ето защо тя е толкова важна за демокрацията. А със социалните мрежи е свършено! Би трябвало! Поне в този им вид.

Cambridge Analytica е злодеят, който се е възползвал от това, което е свършил друг по-страшен злодей, а именно Facebook. И не на последно място от наивността на всички ни, които още не сме си затворили акаунтите там. Facebook трябва да понесат всички последствия и цялата отговорност, защото направиха възможно всичко това. И не заслужават никаква милост!

#DeleteFacebook

P.S. В европейски контекст е важно да отбележим, че е по-разумно да изтрием Facebook акаунта си след 25 май 2018 г. След тази дата GDPR ще бъде в пълна сила и Facebook са длъжни да го спазват, а той изисква ако потребителят пожелае неговият профил да бъде заличен, това наистина да бъде направено. А не просто замразен, както е било досега.

Оригинален линк: “#DeleteFacebook” • Някои права запазени

Технологиите изпреварват политиките?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3069

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“)

Технологичното развитие в днешно време е толкова бързо, че законодателството и националните политики по редица въпроси, изглежда, изостават сериозно.

Това изоставане има три аспекта. Първият се отнася до вече съществуващи бизнес модели и практики, които биват променяни с развитието на технологиите. Пример за това са таксиметровите и хотелиерските услуги. Uber и Airbnb не са били възможни преди 10-15 години. И съответно законодателството в тези сфери не ги допуска като възможност – такситата трябва да имат таксиметров апарат и да бъдат жълти, а хотелите трябва да са категоризирани и да отговарят на определени изисквания. Новите технологии позволяват създаването на репутационни системи (например за таксита или хотели), базирани на оценката на потребителите, а не на това какво смята държавата. Съответно законодателството изостава от реалностите и трябва да наваксва.

Вторият аспект на изоставането е свързан с тези технологии, които изцяло променят обществените отношения. Такава област е например изкуственият интелект, а в известен смисъл и блокчейн и криптовалутите. Те имат потенциал да създадат изцяло нови обществени отношения, като решенията при възникнали казуси много трудно може да се съпоставят с вече съществуващи практики.

Третият аспект на изоставащите политики е в електронното управление, т.е. приложението на новите технологии в администрацията. Тъй като проектите имат забавяне от няколко години между идея и реализация, рядко може да бъдат приложени най-новите добри технологични практики. Това обаче не е същественият проблем, тъй като не се прилагат дори и добри практики на по десет години.

Всъщност фундаментални технологични промени не се случват чак толкова бързо. Интернет и уеб набраха скорост за повече от десетилетие, а социалните мрежи и смартфоните също ги има над десет години. Т.е. оправданието, че технологиите се изменят твърде бързо, не е напълно приемливо. По-скоро причината за усещането за изоставане на публичните политики е резултат от няколко фактора: инерцията на администрацията, липсата на технологична адекватност на политическото лидерство, както и неумението за създаване на технологично неутрална нормативна уредба.

Инерцията и мудността на администрацията са естествено явление, което доскоро е можело да бъде разгледано и като преимущество, даващо стабилност и приемственост на институциите. Към това може да причислим и липсата на готовност за използване на новите технологии. Политическото лидерство също не е източник на иновации. Дори в западните демокрации няма много технологично ориентирани лидери и (с изключение на Естония) технологиите достигат до политическия елит едва когато придобият масова популярност.

Технологично неутралните регулации са умение, което нито инертната администрация, нито „нетехнологичното“ лидерство е успяло да усъвършенства. Това е умението да правиш такива закони, че да не се налага да ги променяш при напредък на технологиите. Например не е разумно да се фиксира технологията „таксиметров апарат“, защото при поява на други начини за сигурно измерване на разстояние ще се наложи промяна в закона. От гледна точка на електронното управление например не е разумно в закона за електронната идентификация да се определя, че идентификацията е на картов носител, защото същото ниво на сигурност в близко бъдеще ще бъде предоставяно от смартфоните. Чрез технологично неутрални регулации новите технологии няма да доведат до чак такова изоставане, защото за въвеждането им няма да е необходимо да се чака решение на Народното събрание.

Проактивното изграждане на електронно управление и технологично неутралните регулации ще намалят усещането за изоставане на политиките от технологиите. При изцяло новите технологии обаче, които създават принципно различни обществени отношения, това изоставане е неизбежно. Правото върви след реалния и виртуалния свят. Създаването на правни норми винаги идва със закъснение и няма как да предхожда новите развития.

Дали липсата на регулация на изкуствения интелект или криптовалутите ще доведе до сериозни проблеми? Едва ли, тъй като и тяхното развитие е сравнително бавно. Те съществуват от около десетилетие, така че оставят достатъчно време публичните политики да се възползват от тях, както и да ги регулират.

Все пак иновациите се случват до голяма степен в частния сектор, като публичният следва да ги използва и в краен случай – да ги регулира, само след като те вече са се наложили. В този смисъл технологиите, които изпреварват политиките, не са нещо, което би трябвало да ни притеснява.