Post Syndicated from Михаил Ангелов original https://www.toest.bg/nauchni-novini-klimatichni-izmeneniya-fotosinteza/

Застудяване, причинено от затопляне

В началото на годината северните географски ширини бяха изложени на студена вълна, която доведе до нарушения в транспорта, затваряне на мостове и спиране на работата на редица институции. В северното шведско село Квикьок отчетоха –43,6°C – температура, която не е измервана през януари в последните 25 години. Застудяването не беше ограничено до скандинавските страни. В по-северните части на Европа температурите също паднаха осезаемо – в Москва температурата достигна –30°C, а в Санкт Петербург беше обявен оранжев код за опасно време. Сходна ситуация се наблюдаваше и в Северна Америка с няколко счупени рекорда за ниски температури в Канада. Междувременно във Великобритания, Франция и Германия имаше наводнения и силни ветрове, които нанесоха щети на инфраструктурата и наложиха евакуация на хора.

Тази ситуация може да ни изглежда нехарактерна и дори да бъде причина за изказване на съмнения относно промените в климата. Субективно обяснение за случващото се е, че зимите вече са по-топли от обичайното и ние сме отвикнали от студеното време, което в крайна сметка е характерно за сезона. Но феноменът на внезапното застудяване има и научна основа.

Северните полярни вихри са силни въздушни течения над Северния полюс, локализирани в тропосферата, най-долния слой на атмосферата, който обитаваме, и в стратосферата, слоя над тропосферата. Въпреки че полярните вихри в различните слоеве са две отделни явления, те често взаимодействат и влияят върху климата. Тропосферният полярен вихър се характеризира с ветрове, наричани джетстрийм, или струйно течение, които оформят граница между по-студения северен и по-топлия южен въздух над северните ширини на Европа, Азия и Северна Америка. Стратосферният полярен вихър е концентриран над полюса и представлява кръгообразен поток. Той е най-силен през зимата и с въртенето си задържа студения въздух там, за да не се спусне на юг.

Но понякога двата потока се смесват – щом тропосферният вихър се затопли повече от обичайното, въздухът преминава към стратосферата и нарушава движението на стратосферния вихър. Ако смущението не е голямо, системата успява да компенсира и да се върне към равновесие. В други случаи настъпва т.нар. внезапно стратосферно затопляне, при което полярният вихър в стратосферата се забавя много и вместо един силен централен поток образува няколко по-малки и по-слаби потока. Това нарушава формата на полярния джетстрийм и води до образуването на въздушни меандри от студен арктичен въздух, които се разпростират далеч на юг.

Това е ключова причина и за изключително студения февруари през 2021 г., когато арктичният въздух стигна чак до Тексас и причини смъртта на поне 700 души и щети за над 200 млрд. долара. 

За съжаление, този феномен най-вероятно ще започне да става по-чест поради затоплянето на полюсите. Покачването на температурите в региона на Арктика е почти четири пъти по-високо от това в глобален мащаб за периода 1979–2021 г. В някои региони на Баренцово море затоплянето е още по-рязко и надвишава между пет и седем пъти глобалното за периода 1981–2020 г.

Климатът на планетата е сложна система, съставена от множество елементи, които работят в синхрон. При нарушаване на някой от тях (полярни вихри, Ел Ниньо, снежната покривка и количеството лед по полюсите) смущението не се отразява само на конкретния феномен, а се предава и към останалите, което води до самоподхранваща се каскада.

Дали процесът ще бъде наричан „глобално затопляне“, или „глобални климатични промени“, може би е по-скоро обект на лексикологията, отколкото на климатологията. Но както и да го дефинираме, той ще продължава и ще носи все по-непредвидимо време – било то резки застудявания, рекордни жеги, ураганни ветрове или наводнения.

Промените в климата променят хранителните мрежи, което влияе на климата – и така до безкрай

Със затоплянето на планетата пермафростът (вечно замръзналата почва, покриваща немалка част от земната повърхност) започва да се топи. Това е причина за освобождаване на големи количества от въглерода, запазен в него, което допринася за задълбочаването на проблема със затоплянето. Наред с това самият пермафрост започва да гние. Тази разлагаща се материя е нов източник на въглерод в хранителните мрежи, както и в новата размразена среда, в която вече може да се развива живот, но и над земята.

За да разбере повече за новосъздадените връзки, екип от учени се спира на няколко представители на фауната, обитаваща размразяващите се области на Аляска – два вида полевки, един вид земеровки и един вид паяци. Целта на изследването е да се определи дали има промяна в източника на въглерод в диетата на животните, дефиниран от авторите като „зелен“ – от растителни източници, или „кафяв“ – от микробиален произход (бактерии и почвени гъби).

Тъй като проследяването на хранителните навици на малките животни е изключително трудна задача, учените прилагат хитър подход – изследват специфичния изотопен състав на незаменимите им аминокиселини. Това са аминокиселини, които се синтезират от растения и микроорганизми, но не и от животните, поради което те трябва да ги приемат чрез храната си. Тази биохимична особеност помага за проследяването на движението на въглерода в хранителните мрежи.

За установяване на дълготрайните ефекти е анализиран колаген на земеровки и полевки. Пробите са събрани през 1991 и 2021 г. Краткотрайното влияние на затоплянето е наблюдавано върху две групи арктически паяци вълци: едната – в контролни условия, а другата – в специално устроена среда (мезокосмос) в която температурата е с 2°C по-висока.

Резултатите са впечатляващи – хищните паяци, хранещи се в по-топла среда, заменят около 27% от въглерода, който приемат, от растителен на такъв от гъбни хранителни мрежи, а процентът бактериен въглерод остава непроменен. При бозайниците се наблюдава сходно преминаване от растителен към гъбен произход. При всеядните червено-сиви горски полевки тази промяна е над 30%, а при хищните земеровки – над 40%. Това показва, че промяната в климата влияе на екосистемите и чрез реорганизиране на хранителните мрежи в тях, създавайки нови трофични пътища.

В случая разлагащата се материя в почвата дава храна за почвените гъби, които превръщат въглерода от недостъпни форми (лигнин, целулоза) в по-лесно усвоими, както и в други полезни вещества, например протеини. Те биват изядени от различни малки животни, като членестоноги и червеи, които са храна за други, и така древният въглерод, заключен в пермафроста, се връща в модерните хранителни мрежи, ставайки още един допълнителен източник, захранващ промените в климата.

По следите на фотосинтезата

Фотосинтезата е най-важният биологичен процес, протичащ на земята, и е в основата на всички хранителни мрежи. Способността да улавят енергия от слънчевата светлина, като я превръщат във форма, достъпна за други същества, прави фотосинтезиращите организми ключови за съществуването на богатото биоразнообразие и изобщо за живот на планетата.

Освен източник на енергия тя отключва и натрупването на кислород – фактор, без който развитието на сложни многоклетъчни организми би било невъзможно. Преди възникването на фотосинтезата, в атмосферата на планетата на практика е отсъствал свободен кислород. Предполага се, че съставът ѝ е бил основно от азот и въглероден диоксид с малки количества други газове (метан, водни пари и др.). Тъй като установяването на нивата на кислород е доста сложно и повишаването им е станало поетапно, е трудно да се определи точният първоначален момент. 

За осезаемото повишаване на концентрацията на кислород в околната среда е било нужно известно време, но настъпва момент, в който тя става токсична за анаеробните организми. Това събитие понякога се нарича кислородна катастрофа, тъй като се оказва пагубно за над 80% от живите организми, населяващи планетата по онова време. Към момента се предполага, че събитието е настъпило преди около 2,4 млрд. години, което се подкрепя от генетичните вариации в различните видове днес – метод, известен като молекулярен часовник. Според него фотосинтезата е възникнала преди около 3 млрд. години, което съвпада с появата на цианобактериите – свободно живеещи прокариоти, част от които продължават да съществуват независимо, а друга част стават ендосимбионти в клетките на микроскопични водорасли преди около 1–2 млрд. години, превръщайки се в добре познатите ни хлоропласти в съвременните фотосинтезиращи еукариоти. 

Въпреки че молекулярното датиране се приема за точно, липсата на преки доказателства за съществуването на фотосинтезиращи организми от този период донякъде поставя под въпрос доколко може да му се вярва в този случай. До момента само няколко микрофосила са определени като цианобактерии, повечето на базата на косвени доказателства. Само един – P. filiformis – със сигурност спада към тази група бактерии и е датиран на 1 млрд. години.

Но най-ранните сигурни данни за протичане на фотосинтеза доскоро бяха от фосили на 550 млн. години. В тях са открити характерните структури на тилакоидните мембрани. Тилакоидите се откриват в някои цианобактерии и в хлоропластите на растенията. Те представляват дискове, подредени в стълбчета (като монети), и увеличават площта на мембраните, върху които се разполагат комплексите от протеини, извършващи фотосинтезата.

Този сигурен белег за извършване на фотосинтеза е открит в новоописани микрофосили на цианобактерии от Канада и Австралия. След специална процедура за извличането им от каменния субстрат и нарязването им на много тънки срезове те са анализирани с помощта на електронен микроскоп, който е разкрил характерните слоеве на тилакоидите. Канадските фосили са датирани на около 1 млрд., а австралийските – на 1,7 млрд. години. Това измества най-ранното пряко доказателство за протичане на фотосинтеза с 1,2 млрд. години и ни доближава значително до началото на процеса.

Откритието, освен че е интересно само по себе си, дава информация и за момента, в който от общия предшественик са се обособили два вида цианобактерии – със и без тилакоиди. Според молекулярните данни това се е случило по-рано, така че търсенето на преходни фосили ще продължи. Точният момент е интересен за учените, защото една от хипотезите е, че появата на тилакоидите е направила процеса на фотосинтеза много по-ефективен, водейки до стремглавото покачване на нивата на кислород на планетата. Авторите предлагат методът да се използва за анализ и на фосили на водорасли и растения, за да се стесни предполагаемият период, в който се е състояла ендосимбиозата на фотосинтезиращите прокариоти.

Хриле или криле, крака или крила

Друга загадка на еволюцията е появата на крилата при насекомите – въпрос, по който се води дългогодишна научна полемика. Летящите насекоми са били първите животни, разпространили се в широки ареали, което им дало достъп до повече хранителни ресурси. Основните хипотези са за „летящата катерица“ и за „летящата риба“, в зависимост от това къде вероятно са живеели първите летящи насекоми – на сушата или във водата. Според първата хипотеза крилата произхождат от видоизменени крака, а според втората са възникнали от трахейните хриле, които са изходни отверстия на дихателната система при водните насекоми и имат малки образувания, подобни на крила. Сравнително нова „хибридна“ хипотеза е, че всъщност крилата са се развили от структура, образувана от сливането на крайници и хриле.

В подкрепа на всяка от трите (както и на техни алтернативи) може да се цитират много публикации, но едно от последните геномни изследвания показва връзка в развитието на крилата и хрилете при представител на разред Еднодневки. Заедно с водните кончета те имат морфология, много сходна с древните им предци, а освен това нимфите им живеят във водата, което налага наличието на трахейни хриле в началото на живота им. При анализа на данните се установява, че набор от гени, свързани с крилата, е много добре запазен при представителите на крилатите насекоми.

Интригуващо е и откритието, че транскриптомната програма (наборът от гени и последователността, в която се активират за провеждането на биологичен процес), отговорна за крилата, се състои от гени, които са част от други генни мрежи. Ако се групират по органи, най-близко са хрилете, споделящи 43% от гените, активни при формирането на крилата. При сравняване на тези общи гени с аналозите им в плодовите мушици (Drosophila melanogaster; класически моделен организъм) почти половината от тях имат ясна роля в развитието на крилата.

А в скорошна публикация на базата на фосили чешки учени показват как може да се е стигнало до образуването на крилата при вид, живял преди 300 млн. години. Находката е много интересна, защото са открити запазени следи от различни стадии на развитието на насекомото, което е позволило да се направи пряко сравнение между тях. Ларвите, приличащи малко на трилобити, имат структури, подобни на трахейни хриле, по периферията на тялото си, което предполага, че са живеели във водата. На трите сегмента, разположени най-близо до главата, се наблюдават сходни образувания, които при възрастните се превръщат в крила. Според авторите това е силен аргумент, че еволюционният произход на крилата е от протоструктури на хриле.

Не е ясно дали ще получим отговор на въпроса как са се появили крилата при насекомите, но е напълно възможно той да бъде съвършено различен от сегашните хипотези или да е странна комбинация между тях. Еволюционните процеси понякога са криволичещи и са истинско предизвикателство за учените, които се опитват да ги разберат. 

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/arhitektura-i-gradski-politiki-tri-uroka-ot-amerika/

Около местни избори градските проблеми в България винаги звучат мъчително. Но умните градове се учат от чуждите грешки. Когато се сравняваме с „другите“ и най-вече със „Запада“, обикновено се фокусираме върху хубавото, което у нас, уви, липсва. Всеки град обаче се развива в различен контекст, а универсални рецепти за успех няма. 

С този текст аз предлагам да опитаме нещо друго. Да видим кои са грешките, които се отчитат като най-сериозни в градската среда в САЩ в момента, и какво правят архитекти, урбанисти, активисти и местна власт, за да се справят с тях. Част от тези грешки откриваме под някаква форма и в България (например в София), част от тях сме на път да направим на свой ред, но други можем успешно да избегнем. След всички разговори, които водих, и всички колеги, с които се видях по време на престоя ми в САЩ, три са, смятам, болезнено актуалните архитектурно-градски теми в момента:

нефункциониращи градски центрове, жилищен проблем, маргинализиране и изхабяване на темата „екология и устойчивост“.

Започвам отзад напред. 

Климатичните промени не са конспиративна теория

Но на първия кандидатпрезидентски дебат на Републиканската партия през август тази година предприемачът Вивек Рамасвами, изгряваща звезда, който по мнение на всички медии се справи най-добре (в отсъствието на Доналд Тръмп), категорично отрече реалността на климатичните промени. Много червени американски щати (с републиканско мнозинство) не окуражават законови промени в посока по-висока енергоефективност, ограничаване на изкопаемите горива или по-строги правила в новото строителство. Най-лошо е положението в Уайоминг, Южна Каролина, Канзас, Луизиана и Южна Дакота, които през 2022 г. са в дъното на ежегодната национална класация за енергоефективност на отделите щати.

Въглеродните емисии в строителството са болезнена тема при всеки сблъсък между демократи и републиканци. Щатите, контролирани от демократи, въвеждат закони за повишаване на енергоефективността на сградите, включително задължително използване на термопомпи и соларни системи и ограничаване на отоплението с изкопаеми горива. Републиканските щати, обратно, окуражават използването на природен газ в новите сгради например.

Фрапантен случай е Северна Каролина – южен републикански щат, който през август 2023 г. забрани промяна на строителните норми до 2031 г., за да изпревари енергоефективни корекции в жилищните нормативи (които не са променяни през последните десет години). Забраната е приета след активно лобиране от страна на North Carolina Home Builders Association, която е изчислила, че нови енергоефективни строителни норми ще увеличат строителните разходи, а оттам и цените на жилищата, без да калкулират дългосрочните спестявания на домакинствата от по-ниските сметки за електричество. Северна Каролина е сред щатите с най-много построени нови жилища през последните години. 

Начело на екологичните отличници през 2023 г. е Калифорния. Но както ми каза миналата седмица Дан Сниф, дългогодишен главен архитект на кампуса на Университета в Джорджия, „гледай какво прави Калифорния, и след 15 години всички щати ще правят същото“. Самият той върши много за въвеждане на съобразена с архитектурата устойчивост в сградите на университета, повечето от които са паметници на културата, а някои са и над 200-годишни – включително внимателни реставрации и реконструкции, двойна дограма, дублираща оригиналната отвътре със съвременни системи, повече пешеходни зони и по-малко коли и открити паркинги в кампуса.

Въпросът, на който Дан Сниф не можа да ми отговори, е дали разполагаме с 15 години. Защото в САЩ например жилищните и търговските сгради имат 40% дял в крайното енергийно потребление и 75% в общата консумация на електроенергия за 2022 г. Междувременно всички зелени теми са задължително, но и често самоцелно присъстващи в заданията на университетски дизайн студиа, в архитектурни проекти, публични разговори, събития и изложби. Реално обаче огромна част от застроения фонд остава незасегнат.

На този фон Европейският съюз изглежда утопична земя, където имаме Зелена сделка и смели мечти с конкретни срокове –

ограничаване на емисиите с 55% до 2030 г., въглеродна неутралност до 2050 г. и прочие. Само си представете това да трябва да се наложи на безкрайните полета еднофамилни къщи, построени в американските предградия от средата на миналия век до днес. 

Онова, което трябва да избегнем, е изхабяването на темата. Тя не е просто успешна рецепта за „печелене на европроекти“, нито е мода, а трябва да се превърне от демонстрация на прогресивен либерализъм в нормален здрав разум.

Разбира се, че всяка добра архитектура трябва да отчита въздействието си върху климата на планетата.

И е добре да не забравяме, че това може да става и с добър дизайн, с качествени материали и детайли и без ликвидиране на характерния облик и специфичните архитектурни особености на сградите – на всички сгради, не само на културното наследство.

Повече и достъпни жилища

Калифорния обаче води класациите и по още един показател. 50% от всички бездомни в САЩ са там –

и това са над 315 000 души за 2022 г. Високите цени на жилищата, палатковите квартали от бездомни по улиците на големите американски градове, липсата на достатъчно на брой качествени и достъпни социални жилища, лошото състояние на много от последните останали общински жилищни комплекси в САЩ са все проблеми, които ежедневно занимават медиите в тази страна, където собственият дом е фундаментът на американската мечта.

Голяма част от социалните, икономическите и дори политическите причини, довели до жилищната криза в САЩ, са необясними в България. Трудно можем да си представим колко много жилища са разрушавани циклично в Щатите през ХХ в. И как определени федерални и щатски закони и разпоредби са променили толкова драматично архитектурния пейзаж в градовете. 

„Новият курс“ на Рузвелт през 30-те години води до първия национален жилищен закон, който създава системата от социални жилища в страната и на базата на който се строят големите високоетажни жилищни комплекси в САЩ. Същите са масово разрушени през 90-те по програмата HOPE VI на американския Конгрес от 1994 г. (като зле поддържани и престъпни гета) и заменени с малки нискоетажни сгради, тъй като се изчислява, че това ще бъде по-евтино от реконструкция, а и престъпността е „по-добре контролирана, когато е разпръсната, а не концентрирана“. 

Добре е също да помним данните след това – как разрушаването на гето от високи блокове като Кабрини Грийн в Чикаго през 90-те не е довело до намаляване на престъпността в града – напротив, тя се е увеличила. Как премахването на жилищата на емигрантски и чернокожи общности по пътя на магистралите през 50-те не е „обновило“ градовете, а е довело до още по-дълбока сегрегация и маргинализиране на различни групи.

Интересни обаче са алтернативните методи, които различните щати, градове и дори предприемачи използват, за да преборят жилищния проблем. Голяма част от Долен Манхатън нощем свети не защото много хора работят до късно, а защото

голяма част от офис небостъргачите, останали празни след пандемията, са реконструирани в жилищни.

Въпреки усилията на компаниите да върнат хората на бюрата, тенденцията е видна, особено при новите поколения наемни работници – повече дистанционна работа, по-кратка работна седмица. Превръщането на празните офиси в жилища е архитектурно предизвикателство, което е неприложимо при стари широкоплощни сгради с много тъмни помещения в средата. Но редица федерални програми подкрепят и финансово подобни трансформации, а през 2023 г. Белият дом дори издава наръчник как да превърнем една търговска сграда в жилищна. 

Има и частни филантропи, които помагат на бездомните (но това по принцип е страна на частни филантропи). Компания в Нашвил, Тенеси, например проверява в кои блокове с жилища под наем има продължително време незаети апартаменти, изкупува ги от собствениците на сградата (но това са собственици компании) и след това настанява безплатно там уязвими хора, самотни майки, жертви на домашно насилие или бездомни. 

Като цяло посоката е уплътняване на градските центрове, борба със сегрегацията и намиране на нови устойчиви модели –

малки структури, средна плътност, нискоетажни модели с висока гъстота за градските зони. А там, в центровете, усилията за съживяване са все по-упорити, защото и проблемите са огромни.

Борба с мъртвите центрове

„Когато пристигнах в Детройт в началото на 90-те, центърът ми изглеждаше като в Сараево, все едно е имало война.“ Това ми каза българка, която вече над 30 години живее в САЩ.

Детройт е сред най-шокиращите примери за свиващ се град с крайна субурбанизация. След 70-те години на миналия век центровете на американските градове действително изглеждат постапокалиптично – разсечени от многолентови магистрали и мостове, под които живеят наркомани и бездомни, с многоетажни паркинги и огромни празни незастроени пространства на мястото на съборени стари градски квартали, без пешеходци и с опасен градски живот. Истинско Готъм сити. Всичко това са последици от грешките на „градското обновяване“ (т.нар. urban renewal) от 60-те, когато се събарят големи зони от старите градове, както и следствие от икономическите кризи от 70-те и от редица социални процеси, като субурбанизация и гетоизиране на центровете за сметка на перифериите на градовете. 

В момента фокусът обаче е как да върнем живота отново в градските центрове и как да се борим с последиците от ориентираната към автомобила градска среда (и икономика).

И милениълите, и Gen Z не искат вече да живеят в къщи в предградията.

Те са изчислили, че наем на апартамент в центъра без разходи за ипотека и поддръжка на няколко автомобила за семейство ще им позволи да спестят пари за по-добри здравни осигуровки и по-спокойно пенсиониране. И искат нормален градски живот – паркове, пешеходни зони, тротоари, градски транспорт, велосипедни алеи, безопасни квартали. 

Все повече градове работят за възстановяване на пешеходните връзки, за премахване на открити и многоетажни паркинги от центъра, които променят напълно вида и климата там, за създаване на нови паркове (особено популярни са линейните поради липса на свободна земя, включително върху стари железопътни линии по примера на нюйоркската High Line), за преместване на разсичащи градовете магистрали (като в Бостън, където безумно скъпият и скандален проект The Big Dig за вкарване на градска магистрала под земята се оказа успешен в дългосрочен план). Темата джентрификация неизменно се появява тук, но няма идеален свят. Градовете са за хората, бавно осъзнават американците (поне на север), не за колите.

На този фон София не е Бейрут със сигурност. И всъщност е един много безопасен и зелен град. Но защо разказвам тези три американски истории? Защото местните избори в България приключиха и е време да излезем от социалните мрежи и да тръгнем отново по улиците на града. Да осъзнаем, че градските политики реално влияят на живота и че за съжаление, късно и трудно разбираме това. И колко много спешни и важни проблеми има за решаване всеки град – сам за себе си.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/arhitektura-i-klimatichni-promeni-ot-venetsiya-prez-atlanta-do-nyu-york/

Пиша този текст в Бруклин по време на потоп. На 29 септември сутринта в Ню Йорк само за три часа падна едномесечно количество дъжд, който наводни метрото и улиците на Манхатън, Бруклин, Куинс, спря влакове, блокира улици и летища, канализацията преля, а губернаторът на щата обяви извънредно положение. Тропическата буря „Офелия“ продължава вече няколко дни по Източното крайбрежие на САЩ.

Това се случва след катастрофалните наводнения на 10 и 11 септември в Либия с хиляди жертви, както и след поройните дъждове, съсипали Северна Гърция, Турция и Югоизточна България. Град Аризона в щата Финикс, САЩ, преживя 31 последователни дни с температури над 43ºС – нечуван рекорд, а в щата Джорджия, където прекарах по-голямата част от месец август, бяха отбелязани най-горещият юни и най-горещият юли изобщо в статистиката. Колко горещо беше във Финикс? Толкова, че беше опасно да се пипа метален парапет, а водата от градинския маркуч можеше да те изгори. Тротоарите се нагряваха до над 70ºС, а децата получаваха изгаряния втора степен, ако излезеха боси на балкона.

След екстремните горещини и пожарите очаквано дойдоха и наводненията.

Небето е като гъба,

коментираха още на 5 септември в подкаста The Ezra Klein Show на „Ню Йорк Таймс“. То поема изпаряващата се влага от горещата земя и затоплените океани и после я връща обратно не равномерно, а като катастрофални изливания.

Какво научихме обаче от това лято на рекордни температури и природни катаклизми?

В треперещия от жега въздух на август шестлентовите магистрали на американския Юг бяха пълни с коли, обикновено бензинови. Във всяка кола – не повече от един човек, запътил се към някоя тежко климатизирана сграда, в която живее или работи. Неизолираните къщи на американските предградия, със своите милиони квадратни метри застроена площ и лоша дограма, огромните халета на американските хипермаркети, малкото наличен градски транспорт, дори кината поддържаха изкуствено температури близо 20 градуса по-ниски от външните. Топлинните острови в корпоративния център бяха непоносими. А усещането беше, че въглеродният отпечатък на град Атланта примерно за ден е колкото този на България, и то преди у нас да са спрели въглищните централи. Впрочем това потвърди пред мен и Джоузеф Хийткот, декан на Факултета по урбанизъм и околна среда на The New School в Ню Йорк.

Имат ли какво да кажат архитектурата и изкуствата по темата?

За климата от Венеция

Линеен климатизиран град в пустинята, „Ловци в снега“ на Брьогел или традицията за охлаждане чрез зеленина и водни огледала на андалуските вътрешни дворове – има много начини, по които да говорим за климатичните промени през изкуство и архитектура. А Венеция е добър декор за подобен разговор – град, застинал в крехката си красота, фатално заплашен от постоянно повишаващите се водни нива, ужасно горещ през лятото.

В края на ноември приключва 18-тото Архитектурно биенале във Венеция. Климатът не е основна тема тази година, но присъства осезаемо в няколко ярко контрастни изложби и си струва да бъде обсъден именно след лятото на 2023-та с най-горещите средни температури, измерени на Земята, откогато се води статистика.

През май британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на този най-престижен архитектурен форум в света и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Доколко биеналето успя да постигне това (по-скоро не), е тема за друг текст. Но съдбата на планетата, а и на обществото ни, включително през дебатите за климата, също е незаобиколима част от тази лаборатория, от общото ни бъдеще.

Everybody talks about the weather

Така че не е лошо да поговорим за времето – както правим всъщност всеки ден и както ни предлага кураторът Дитер Ролщрете в едноименната изложба в палацо Ca’ Corner della Regina – пространството на Фондация „Прада“ във Венеция.

Сградата сама по себе си е великолепен експонат – бароков венециански дворец, построен между 1724 и 1728 г. за фамилия Корнер от Сан Касиано. За изложбите си Фондация „Прада“ използва първите три етажа след внимателна реставрация, включително на всички детайли, мазилки и стенописи.

Венеция е обречена. До 75 години града вече няма да го има и всичко ще е под вода, включително тази сграда тук,

казва обаче Ролщрете. Надвисналият риск и неизбежността на разрухата ясно се четат като умишлено послание в цялата изложба. Въпросът е как през изкуството да осъзнаем огромното влияние на климата не само за ежедневието ни, но и исторически, глобално и за развитието на цивилизацията въобще.

На входа ни посреща стена от екрани, на които се излъчват телевизионни прогнози за времето по цял свят. На първия етаж преминаваме през лабиринт от табла, където статистически данни за екстремни изменения на климата на планетата през вековете са сложени редом до известни картини, които всъщност ги изобразяват. През 1565 г. Брьогел рисува вече споменатите „Ловци в снега“ по време на т.нар. малка ледникова епоха, когато температурите на Земята падат рязко с няколко градуса. Това води до особено тежки зими, поредица от лоши реколти, глад и в крайна сметка до драматична глобална криза, която бележи времето между средата на XVI и средата на XVII век.

Немският романтик Каспар Давид Фридрих рисува прословутата си картина „Море от лед“ като отражение на общото мрачно настроение, обхванало Европа след т.нар. година без лято. През 1815 г. избухването на вулкана Тамбора в Индонезия изпраща такова голямо количество вулканичен прах в атмосферата на Земята, че небето потъмнява за една година, температурите падат, а мрачното време и валежите бележат цялото лято на 1816 г. Същото лято, в което Мери Шели пише „Франкенщайн“ като отговор на предизвикателството на Байрон кой ще измисли най-мрачната призрачна история, докато цялата компания стои затворена с месеци в къща на брега на Женевското езеро в непрестанен дъжд.

Изложбата продължава с повече от 500 книги, видеоматериали и интервюта за климата и климатичните промени. Както и с няколко антиутопични сценария, които всеки трябва да види, прочете и изживее сам за себе си.

Град на бъдещето или антиутопичен кошмар

Всъщност именно една антиутопия, представена като успешна рецепта за бъдещето, е контрапункт на изложбата във Фондация „Прада”.

The Line е проект за 170-километров линеен град, който вече се изгражда в пустините на Саудитска Арабия и се рекламира като бъдещето на урбанизма. На места изцяло климатизираната структура достига 500 метра височина и предлага суперкомпактен модел на обитаване, при който в даден момент 80 000 души ще бъдат на 5 минути пешеходно разстояние от всичко необходимо. The Line може да събере 9 млн. души върху 2% от обичайната градска територия, която би била необходима за такова население. Така земята остава свободна – а хората оставят минимален отпечатък, скрити зад половинкилометрови стени в едно от най-горещите места на планетата. Разбира се, според авторите на проекта животът в града ще бъде поддържан от възобновяема енергия и ще произвежда водата и храната си изцяло устойчиво.

Изложбата на проекта във Венеция се проведе отново успоредно с Биеналето в Abbazia di San Gregorio и показа колко много и все големи световни архитекти са склонни да захвърлят доброто си име и да работят за материализирането на една рециклирана визия за бъдещето, продукт на архитектурните утопии на ХХ в., която през XXI в. изглежда абсурдно безотговорно. Устойчивото бъдеще на градовете на Земята със сигурност няма да се построи, спонсорирано от петролни долари и с очевидно спекулативни инвестиционни намерения. А животът в този линеен град, визуализиран с макети и видеа, генерирани сякаш от AI, изглежда плашещо антиутопичен. Живот на една планета, в която природата е тотално разрушена и човечеството се е спасило в изкуствена, абсолютно климатизирана среда.

За климата от Америка

В добрите галерии на САЩ изложбите на тема климат, екология и климатични промени са навсякъде тази есен. В Hirschhorn Museum във Вашингтон се намира изключително впечатляващата видеоинсталация Purple на Джон Акомфра, която на шест екрана смесва натрапчив разказ за влиянието на човека върху природата и климата на Земята през кадри от Аляска, Гренландия, тихоокеански острови.

В MoMA в Ню Йорк до януари 2024 г. ще може да се разгледа изложбата Emerging Ecologies. Architecture and the Rise of Environmentalism, която проследява екологичните тревоги на архитектите в САЩ още от 60-те години на ХХ в. и умишлено приключва с проекти от началото на 90-те, за да покаже кога „екология“ става клиширана дума, лишена от първоначалния си тревожен заряд.

Струва ми се обаче, че няма да стане само с изкуство и говорене. През септември десетки хиляди протестираха по улиците на Манхатън за пълна забрана на изкопаемите горива, а в речта си пред тълпата лявата конгресменка Александрия Окасио-Кортес каза, че „движението трябва да стане прекалено голямо и радикално, за да бъде игнорирано“. Но Ню Йорк, както всички знаем, не е Америка.

Няма време да разчитаме на малки архитектурни намеси, на пилотни проекти, на изграждане на мрежи (каквито се опитва да прави Новият европейски Баухаус) или на внимателно образоване на едно много разделено общество (както се опитват да правят галериите в Америка). Дошъл е моментът да се паникьосаме, да спрем просто да говорим и да действаме решително и заедно – отвъд икономически интереси и политически пристрастия. Това ще бъдат трудни и непопулярни мерки, които трябва да се прилагат едновременно и глобално. Въпросът е: можем ли?