All posts by

На второ четене: „Цялото наше безумство“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-cyaloto-nashe-bezumstvo/

„Цялото наше безумство“ от Ши-Ли Коу

На второ четене: „Цялото наше безумство“

превод от английски Светослава Павлова, изд. „Алтера“, 2022

Обикновено има или целенасочен интерес и изрично любопитство, или някаква странна съпротива и съмнение, когато човек посяга към литература от автори, принадлежащи на крайно далечна от нас култура. Признавам си, че зачетох „Цялото наше безумство“ на малайската авторка Ши-Ли Коу по втория начин само за да установя

колко изумително сходен на нашия е светът, който тя описва –

в устройството на обществото и специфичните му недъзи; в хитрите и често смехотворни преки към справянето с бита, спецификата на отношенията и живописните характери в провинцията; в противопоставянето на глобалния мегаполис и справянето с неумолимо настъпващия „прогрес“; в шегите и езика.

Романът представлява двугласен хор от разкази в първо лице, като едното повествование се води от възрастен етнически китаец, а другото – от подрастващо християнско момиче.

Съдбата на двамата се преплита, когато момичето бива осиновено след катастрофа от близката на мъжа – малайката Мами Биви. Жена, която като че ли сме срещали в редица други любими книги: самодостатъчна особнячка, самотна и самобитна, чудата и доизмисляща истории, всяка от които започва с „Беше/Имаше неестествен…“. Тази дума – неестествен, ще бележи всичко случващо се в измисления градец Лубок Сайонг в щата Перак, така че дори нормалните и обичайни неща ще придобият някакъв друг, извънвремеви и леко магичен привкус. Така както някои от героите ще виждат неспокойни мъртви или ангели, рибите ще имат съзнание, а част от събитията ще се случват като че ли по неведомо съвпадение.

Не, романът далеч не е в традицията на латиноамериканския магически реализъм, макар тук-там да има подобни краски.

Разказът е изключително земен, изпълнен със сладостна ирония и ярък социален сарказъм.

Книгата не представлява също така нито мемоари на възрастния мъж (макар и донякъде да наподобява градски летописи, водени в ние-форма), нито роман на израстването в аз-форма, както се споменава в анотацията. Може би защото героите разказвачи не са наистина важните, фокусът не е тяхната промяна или израстване, те не са в центъра на събитията.

Големият герой на този роман е всъщност самият градец, както и неговите типажи, чешити, местни и случайно приходящи. Това неголямо и не особено уредено място няма как да не ви се стори безкрайно познато – то все още е далеч от инфраструктурата, привилегиите и шаблонния лукс на глобалното, макар „прогресът“ по един или друг начин да пълзи към него. Иска ли питане, че политиците минават през него инцидентно преди избори и с известна погнуса, а ежегодните наводнения са нещо, което жителите са приели като природна даденост, както – уви – често се случва и у нас:

В Лубок Сайонг не виним пътното строителство, обезлесяването, затинените реки, запушените отводнителни тръби или универсалния виновник, корумпираните бюрократи, които работят в отделите, отговарящи за гореспоменатите пътища, гори, реки и тръби.

В този град, където всичко е едно – една болница, едно полицейско управление, една бензиностанция и така нататък – легендата е най-близката възможност за преодоляване на нелицеприятната и скучна истина за реалността такава, каквато е. Дори и тя обаче е оскъдна и не особено атрактивна, за да привлича достатъчно интерес към града, или както разказвачът описва местното предлагане на легендите –

хладни и слабо гарнирани, на порции, недостатъчни да задоволят апетита или въображението.

Ши-Ли Коу е изключително забавна в начина, по който кара разказвача си да (само)иронизира местните поверия, да „героизира“ на шега обикновеното, докато подкача „автентичното“ и „традиционното“, да извежда на преден план смешното, като същевременно буди у нас симпатия към него. 

Съпоставяйки от време на време живота с този в столицата Куала Лумпур, авторката очертава ясни дихотомии, без нито за миг да бъде мелодраматична или да идеализира едното за сметка на другото: уж автентичното ръчно труд-и-творчество (често „подпомагано“ от поръчаните в Китай масовки) срещу индустриализацията и големите фабрики, в които в крайна сметка работят същите „мързеливи, глупави и злочести хора, които просто се опитват да си изкарат прехраната“; неугледния локален туризъм, на който се отдават само случайно изпаднали авантюристи, срещу маститите спа комплекси за добре плащащите чуждестранни гости; местната храна, която може да предизвика позиви за често ходене до тоалетната, срещу безличните световни вериги, като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“; самодоволните доброволци от големия град и свикналите с бедствията провинциалисти, които се дразнят от тяхната жизнерадостна и клиширана помощ; забавната неприветливост на самобитното срещу абсурда на привнесеното; традиционните ислямски закони и илюзорното приличие срещу реалното съществуване на травестити и други сексуални и личностни свободи зад кулисите.

Възможно е тогава да се каже, че „Цялото наше безумство“ може да се чете като своеобразна социална сатира,

тъй като във всяка възможна ситуация и чрез куп метафори Ши Ли-Коу не пропуска да ни напомни за обществените реалности. Макар и история на един отделно взет малък град, тя е история на съвременна Малайзия встрани от лъскавите туристически брошури. Ши Ли-Коу очертава ежедневието на земния, обикновен човек (чиято практичност измества дори въпросите на живот и смърт) чрез поредица от забавни, полукомични и леко тъжни случки. Ще научим как се клинчи от час, как се спасяват пиявици, как се превъзпитават травестити, как се прави мост в нищото и т.н. И във всичко това ще личи носталгията по непревзетото от глобализма, по малкия град, по твърде човешкото. 

Тази книга наистина е изпълнена с неподправено човеколюбие,

с великодушно снизхождение към кривиците и недостатъците на всеки и с обич към доброто и достойното у всеки – независимо от неговата етническа, верска, сексуална и друга принадлежност. В мешавицата от етноси, която Ши-Ли Коу забърква – малайци, индийци, китайци, индонезийци, – човекът в която и да е координатна точка на споменатото в горния абзац остава просто човек: погрешим, в никога незавършен процес на себесъздаване, очарователно комичен. Важното е, че той не е сам за себе си – героите на романа неизбежно намират път един към друг, колкото и криволичещ да е той, образуват сложни, но автентични връзки и в крайна сметка една истинска човечна общност в епруветката на измисления Лубок Сайонг.

На второ четене: „Цялото наше безумство“

В „Цялото наше безумство“ няма поука, както признава чрез героите си авторката:

Искам да кажа на тези, които идват, на всеки, който би ме чул, че урокът не е в разказа, а в живота.

И за да затворим кръга към далечното, което особено на нас, българите, ще ни се стори безкрайно познато, ще ви оставя

кратък списък с някои неща от ежедневния дискурс, които веднага ще разпознаете като родни

и които присъстват в книгата:

  • всичко е политика;
  • таксиметровите шофьори се оплакват, че държавата е съсипана и никой не се грижи за тях, а всички искат да ги прецакат;
  • всичко гнило идва от Китай – отровено мляко за кърмачета, консервирана храна с живак, масово произведените сувенири;
  • всички гледат ужасно дублирани сапунени опери;
  • хората в крайна сметка си предпочитат съмнителната и мързелива помощ на корумпираните институции;
  • те споделят тихото чакане и кротката търпимост по отношение на некадърността, защото общата мизерия свързва;
  • политиците раздават пари на калпак преди избори на всички социално ощетени групи освен данъкоплатците на платена работа;
  • природните бедствия са по вина на корупцията и нехайството, но са представяни като добри за нацията, защото карат обществото да се обединява около обща кауза;
  • младите, които все пак остават в малкия град, просто твърде много обичат мързеливия си живот, за да се бъхтят на някаква работа;
  • прогресът не е исторически, а преди всичко търговски и се измерва с потреблението на куп жалонни боклуци.

Завършвам с една присъда на Мама Биви:

Вие сте тези, които погубихте Куала Лумпур. Продължихте да строите магазини, офиси, жилищни сгради и огромни молове. Живеехте си в множеството ви мезонети и вили и те пак не ви бяха достатъчни. Строите още по-големи сгради, за да продавате все повече неща. Настоявате за все повече чуждестранни майстори готвачи и лъскави ресторанти, които трябва да се обновяват на всеки три години. Построихте още пътища за шестте ви коли, с които задушавате града, защото много ще се изпотите, ако се качите в метрото или автобуса. И се оплаквате, че градът бил загубил чара си?


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Оценките – (не)нужното зло

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otsenkite-ne-nuzhnoto-zlo/

Оценките – (не)нужното зло

Много от темите, засягащи образователната система и нейното актуализиране, тепърва се промъкват в България. Смесването на различни възрасти в едно занятие, блоковото разпределение на часовете с цел по-качествено научаване, преминаването в полудигитална среда с електронни учебници – все неща, за които чуваме, но не виждаме в действие. На фона на тази стагнация и нежелание за модернизация да говорим за оценките в училище е чиста революция, но все някога тази дискусия трябва да започне.

В различните държави оценките могат не само да бъдат изразени различно (българската шестица в Съединените щати е оценка А), но и да са разделени на различни степени – еквивалент на нашата уж шестобална система във Франция например е 20-точкова система с много по-детайлно разделение на оценяването. Общото между всички тези различни системи обаче са количествените и качествените показатели, които се съдържат във всяка оценка.

Дали оценките се пишат с букви или цифри, няма значение – те служат за рационализиране на комуникационния процес между учебните институции или между техните части и участници. Това, което не правят обаче, е да служат на отделния учещ и да допринасят за неговия напредък. Защото основаващата се на сравнение и съревнование учебна система търси единствено количествения израз на постиженията и напълно изключва качествения. 

Актуално състояние

Оценките и начините на оценяване са поредният инструмент, който не се е променял поне от времето на родителите ни. Ако имате дете в училищна възраст, може да го разпитате как го изпитват. 

Все още, през 2024 г., разполагаме с прилично количество авторитарни учители, които изправят ученика до бюрото си и се държат с него като на разпит. 

Все още (понякога оправданото) безсилие на учителите се изразява в класическото наказание: „Извадете по един двоен лист“ (все едно някой някога е можел да изпише два листа, докато се намира в ступор от рязкото прекъсване на някое забавление в клас).

Все още учителите са просто хора и е съвсем естествено да са субективни и да дават предимство на ученици, към които изпитват симпатия, както и да им е трудно да признаят макар и минимална положителна промяна у някой ученик, когото не харесват толкова.

Колкото и правилници за оценяване да бъдат съставени и въведени, като например Наредба № 11 от 1 септември 2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците, никой от тях няма да може да намали щетите от субективното оценяване, от гоненето на успех (от родители и учители), от безкрайните уроци и курсове, целящи да вкарат поредното дете в „хубаво“ училище.

Ако все пак се примирим с неизбежността на оценките, е хубаво да си дадем сметка, че имаме шестобална система, която реално не е шестобална, защото оценките в нея са от слаб 2 до отличен 6. Двойката в тази система се използва най-често за наказание, а не като инструмент, който води до включването на изработени механизми за помощ. Защото в реалността вместо двойка и помощ идва тройката – за запазване на броя на учениците и за изпълнението на квотите. Ученикът научава, че няма кой да му помогне, но същевременно се научава, че независимо какво прави, той просто ще премине нататък. Поне до 12. клас – за след това не е нужно да се мисли.

Съвсем умишлено няма да говоря за безумието на националното външно оценяване, защото то е достойно за поредица анализи на всеки от участниците в него – от създателите му до последния изтерзан родител, напълнил още няколко джоба в сферата на частните уроци и школи и изпразнил и последните резерви от желание и любопитство на детето, което тепърва ще има още поне пет години гимназиален курс пред себе си. 

Ако трябва да съберем настоящето в две думи, те биха били несправедливо и насилствено.

Как може да бъде

Откакто има оценки, се смята, че те са инструмент за мотивация учещият да се представя по-добре, а ако ги няма, ще липсва стимул за постигане на целите. Научно погледнато обаче, има нищожно малко доказателства, че оценките карат учениците да са по-трудолюбиви и да учат повече. За сметка на това има огромно количество доказателства, че точно оценките възпрепятстват успешното представяне при изпитване и влияят негативно на мотивацията за учене.

Психологията отдавна е доказала, че ако изживяваме поражение и негативни чувства в дадена ситуация, ние съзнателно и несъзнателно ще се опитваме да избегнем попадането в нея. Така например, ако всяко изпитване по предмет Х е свързано с унизителното изкарване пред целия клас и демонстрирането на силната позиция на учителя, а в същото време имаме ученик, който среща затруднения по дадения предмет, то не би трябвало да се чудим, когато този ученик не може да насмогне със знанията си и постепенно започне да избягва не само ученето по предмета, но и самите часове. 

Обръщаме се към мотивационната психология за отговор, която прави разлика между вътрешна и външна мотивация. Външната мотивация са оценките – всяка оценка ни поставя етикет и ни отрежда мястото, което сме „заслужили“. Много по-важна обаче е вътрешната мотивация, която има три основни изграждащи я елемента: самостоятелност, компетентност и свързаност. 

Самостоятелността е правото на избор, свободата да поемеш контрол. Всеки ученик в момента е обект на обучението си; не участва по никакъв начин във формирането на нито една от задачите, които трябва да изпълни. Дори самостоятелните задачи, като презентация или проект, са изкривени и се използват като инструмент за повишаване на същата тази оценка и учениците знаят това. Ако позволим на децата да изберат темата си, да се задълбочат в посоката, която ги влече заради личния им интерес, а не заради постижението, ще постигнем много повече от добър успех. 

Под компетентност тук разбираме възможността да се усвояват нови умения. Дали 12-годишното еднотипно заучаване на предварително зададено съдържание развива нови умения? Може би, особено умения да се заобиколи всячески скуката. Да научим децата да общуват, да си сътрудничат и да мислят критично са само първите стъпки. Много по-важно е да бъдат развити умения – тогава знанието самò ще намери пътя си.

Свързаността е емоционалната част, чувството да си част от нещо. Всеки от нас има спомен за онзи учител, който го е вдъхновил да открие повече за себе си и света и е отворил нова врата към бъдещето. Да бъдеш приет и да бъдеш уважаван като отделен човек винаги води до желание да отвърнеш със същото. Да поставим децата над оценките им е подкрепата, от която се нуждаят. И няма нищо страшно плануваният урок понякога да отпадне заради тема, която силно е повлияла върху децата и те се нуждаят да говорят по нея.

Оценката е само израз на моментно състояние. Тя не показва колко сме добри, дали сме умни, дали сме успешни. Тя показва кои сме в точно този час – разсеяни, притеснени и паникьосани или спокойни, съсредоточени и подкрепени. По-важни от оценката са умението и желанието да учим през целия си живот, без да го приемаме като тегоба.

И понеже поставянето на оценка е неизбежно, нека поне се прави с обратна връзка. Уважителна, човешка и индивидуална обратна връзка в едно или няколко изречения. Когато е нужно – и в разговор. 

Английската думата education, която означава и „образование“, и „възпитание“, произлиза от латинското educo, educare, което освен всичко друго означава и „отглеждам“. Отглеждането е сред процесите, през които минаваме, за да станем пълноценни членове на заобикалящия ни свят, за да можем един ден самостоятелно да поемем отговорност за себе си и околните и да разкрием и развием потенциала си. Често цитираната поговорка, че е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, всъщност е вярна. Освен на родителите си, детето разчита на останалите членове на семейството си, на учителите – в детската градина, в началното училище, в следващите степени, на треньорите си, на подкрепящите го във всеки негов интерес обучители, на професори, на колеги, ръководители и много, много още. 

Не е ли абсурдно все още да смятаме, че образованието трябва да се състои от дългогодишно изсипване на факти върху деца, които нямат търпение да открият света и мястото си в него, и проверяването на степента на запомняне на тези факти под строг поглед? Дали слагането на етикет на всяко дете може да го мотивира и ако да – как и колко? За това дори не ни е нужна генерална реформа, а просто повече човечност. Защото не е задължително добрите оценки и успешният живот да вървят ръка за ръка.

Когато виждаме хората такива, каквито са, ги правим по-лоши. Но ако се отнасяме с тях, сякаш са това, което трябва да бъдат, тогава ги отвеждаме там, където трябва да отидат.

Йохан Волфганг фон Гьоте


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Седмицата (25–30 март)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-30-mart/

Тайната на грънчаря е, че всеки път започва отначало. Същото се отнася за нашия герой – Хираяма. Всеки ден той започва отначало. Не мисли как го е направил вчера или как ще го направи утре. Винаги го прави на момента. Това е още една от тайните на грънчаря, който придава различна красота на всяко повторение.
Вим Вендерс

Седмицата (25–30 март)

В последния уикенд на „София Филм Фест“ все още имате възможност да гледате „Прекрасни дни“ – най-новия филм на режисьора Вим Вендерс, който представлява дълбоко вълнуващ и поетичен разказ за откриването на красота в ежедневието. То може да бъде толкова натоварващо и изпълнено със стрес и тревоги, но винаги крие в себе си и неподозирани късчета красота. Ние се стараем да ви помагаме да ги откриете дори когато изглежда много трудно.

От гледна точка на политическите новини дните от изминалата седмица не са точно прекрасни. Оказва се невъзможно да се намери нов служебен премиер и ситуацията е толкова предизвикателна, а досегашните предложения – нелепи и несполучливи, че дори беше създаден сайт „Министър ли съм?“ с отговор на въпроса попаднали ли сме случайно в списъка с министерски номинации… Много се говори как държавата ще изпадне в конституционна криза. Но Емилия Милчева смята, че това са само внушения, и в своя седмичен анализ „Български политически животни“ разсъждава колко висок е потенциалът на родните политически фигури, повели обществото към шести парламентарни избори за последните три години.

По повод 20-тата годишнина от членството на България в НАТО президентът Румен Радев направи равносметка и обобщи, че всички държави членки са длъжни да обединяват потенциал, усилия и ресурси, за да може да развиват военна наука, високи технологии, Космос и изкуствен интелект. И докато вървят красиви речи за международен мир, сигурност и справедливост, в същото това време МВР е заето с търсене на поводи за увеличаване на полицейското присъствие в София. Въоръжените полицаи, патрулиращи по улиците, карат ли ви да се чувствате в по-голяма безопасност? Светла Енчева си задава въпроса дали тези акции, тип „Въоръжена бдителност по никое време“, са продиктувани от загриженост за гражданите, или са по-скоро бутафорно присъствие с цел печелене на предизборни точки за показна активност.

В опит да отместим фокуса от тези проблеми отново повдигаме завесата над също не особено приятната тема за качеството на медицинската помощ у нас. Според закона, когато пациент отиде в лечебно заведение, той има право да очаква, а медицинският персонал е длъжен да му оказва такава медицинска помощ, която е утвърдена и в медицинската теория, и в практиката. Уви, реалността често се разминава с предписаното в закона. В „Грешка 404: Здравеопазване по неправилно зададени параметри“ Надежда Цекулова повдига важни въпроси в интервю с адв. Мария Шаркова, създателка на уебсайта „Лекарска грешка“, който събира статистика за делата по случаите, наречени в правото „медицински деликти“.

След подробното запознаване с наболели въпроси от седмицата на човек внезапно му се приисква просто тихомълком да излезе от света на новините. И тук на помощ се притичва редовната ни рубрика „От дума на дума“, в която тази седмица получаваме подробно разяснение на всички възможни начини за изсулване, тоест за елегантно измъкване, макар че „Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)“, както е озаглавила текста си този път Екатерина Петрова.

Почти накрая, но не и по важност, ето и една великолепна инициатива, която не бива да пропускате: най-популярният, заслужил репутацията си през годините езиков справочник „Как се пише?“ обедини усилия с екипа на The Huts Group, за да направят заедно дигитално помагало в помощ на дипломиращите се дванайсетокласници. Под надслов „Животът няма „аУтокорект“ от днес до деня на матурата по български език и литература (17 май) в профила на „Как се пише?“ в Threads ще се публикуват тестови въпроси, съобразени изцяло с формата на държавния зрелостен изпит по БЕЛ. Колко често? Всеки ден. Защото „Как се пише?“ вече не е просто важен въпрос, а неотложен.

Краят на месеца е и няма да ви оставим без стихотворение… дори и то да напомня, че „В ада без изход и ние бяхме…“. Йоан Ес. Поп е един от живите класици на съвременната румънска поезия, а чудесният превод е на Лора Ненковска. За щастие, поезията продължава да съществува, за да ни предлага алтернатива на грубата реалност… или поне различен поглед към нея в опит да я осмислим по-добре. 

Зорница Христова отлично разбира тази необходимост и съвсем уместно е избрала да ни представи в рубриката „По буквите“ един от най-големите съвременни английски поети – Филип Ларкин, с последната му стихосбирка „Високи прозорци“. Какво липсва в дните? Нещо, което да не е мираж, нито неумело самозалъгване, нито лъжа…

В седмичните анализи на „Тоест“ май нищо не липсва. 

Приятно четене!

Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vinagi-drugitie-sa-tezi-koito-se-izmukvat-po-terlitsi/

Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)

Ако на 17 март сте пропуснали да отпразнувате Деня на свети Патрик подобаващо, не унивайте. Съвсем спокойно и по всяко друго време може да извършите някоя от дейностите, с които се отбелязва празникът – да се закичите с трилистна детелина, да се облечете в зелено или да се почерпите с пинта „Гинес“. А ако пинтите станат повечко и се наложи, може дори да упражните т.нар. ирландско сбогуване.

Наименованието на последната „дейност“ все още не е сериозно навлязло в българския език, но самата тя – състояща се в това

да си тръгнеш от купон или друго събиране тихомълком и без да се сбогуваш

– със сигурност е добре позната и широко разпространена практика както в България, така и на много други географски ширини. И макар че на дейността като цяло се гледа с неодобрение като проява на лошо възпитание, тя все пак има и известни преимущества.

От практическа гледна точка „ирландското сбогуване“ несъмнено предотвратява загубата на време, тъй като се избягват ненужни формалности. Наскоро попаднах на изследване, проведено сред австралийци. Според резултатите от него хората, които систематично напускат купони, без да се сбогуват, спестяват по цели два дни на година¹. Макар и числото вероятно да варира според конкретния случай, личностните специфики на отделния човек и общоприетите нрави в различни култури, безспорно е, че безкрайните сбогувания в края на социални сбирки могат да погълнат минути, часове (а с натрупване очевидно и цели дни), които бихме могли да вложим в други (по презумпция) по-полезни дейности.

Но извън чисто практичната му полза „ирландското сбогуване“ също така ни предоставя възможност да разгледаме отблизо някои любопитни езикови особености, които от своя страна отразяват още по-любопитни културни, социални и исторически феномени – и то без риск да ни обвинят в неприлични обноски.

Смята се, че

изразът Irish goodbye всъщност произлиза не от Ирландия, а от Америка.

Макар че няма единодушна теория за появата му, според една от версиите, цитирана в базата данни с неологизми на университета „Райс“, изразът е разговорен и води началото си от Бостън, Масачузетс, a употребата му се отнася за някой, който напуска парти, бар или друго социално събиране, защото е пиян и иска да си тръгне, без да разговаря с никого и да разкрива нетрезвото си състояние.

Други, по-сантиментални теории свързват произхода на израза с т.нар. Ирландски картофен глад в средата на XIX век, който принуждава между един и два милиона души да eмигрират от Ирландия, голяма част от които впоследствие се заселват в Америка. Трети пък правят връзка между горните две теории, изтъквайки репутацията на ирландските имигранти и техните потомци като големи пиячи, на които често им се налага да практикуват „ирландското сбогуване“, поради което и самата практика започва да се нарича по този начин.

Както можем да предположим, макар и произходът на конкретния израз да е сравнително скорошен, самата практика е много по-стара, като лингвистите проследяват първообраза му не до другаде, а до родното място на добрите обноски – Англия. Използвайки възможността за пореден път да покажат два пръста² на древните си врагове от другата страна на Ламанша (който те, разбира се, наричат The English Channel), англичаните още от средата на XVIII век – като определение на страхливото оттегляне на французите по време на военни сражения³ – назовават практиката на напускане без сбогуване French leave, а в по-съвременен вариант тя съществува и като French exit.

От английския език изразът се разпространява и навлиза в испанския (despedirse a la francesca) и португалския (sair á francesca), а даже и в словенския (oditi po francosko), гръцкия (την κάνω/το σκάω αλά γαλλικά) и немския (sich auf französisch empfehlen), макар че там съществува и понятието einen polnischen Abgang machen („да направиш полски изход“).

Както може да се очаква, французите не остават длъжни на англичаните и на свой ред им показват една bras d’honneur, обозначавайки безцеремонното тръгване като filer a l’anglaise, тоест „измъкване по английски“. На свой ред цял набор от други езици заимстват израза, като например унгарският (angolosan távozik), румънският (a o sterge englezeste), полският (wyjść po angielsku), чешкият (vypařit se po anglicku), украинският („пiти по-англiйськи“) и руският („уйти по-английски“).

Италианците пък, явно предпочитайки да не заемат страна – или пък смятайки англичаните и французите за еднакво невъзпитани, – използват и двете разновидности: както andarsene alla francese, така и filarsela all’inglese.

Както съвсем намясто се отбелязва в статия по темата в Zeit Magazin,

винаги тези, които се измъкват, са другите.

Но не и според българския език, който – като никога! – в този случай се проявява доста по-възпитано и политкоректно от европейските си роднини.

Макар че ирландското, английското и френското сбогуване до известна степен вече са навлезли като фрази и в българския език, той по-скоро разчита на благозвучни, почти ономатопеични и винаги възвратни (тоест насочени не към друг, а към самия извършител на безцеремонното напускане) глаголи, за да назове въпросната практика, например: „изсулвам се“, „измъквам се“, „изнизвам се“, „изнасям се“, „спасявам се“, „чупя се“ и т.н. Някои от другите често използвани глаголи, освен възвратни, са и метафорични: „изпарявам се“, „омитам се“, „омъглявам се“.

А когато изразите съдържат някакво сравнение, се разчита по-скоро на конкретни образи от всекидневието, отколкото на стереотипизиране на цели народи, например: „измъквам се по терлици/пантофи/капли“, „изхлузвам се като мокра връв“, „изнизвам се през задния вход“ или „изпарявам се като дим“. Вероятно всички вие вече сте се досетили и за най-цветистия български израз за въпросната практика, който може и да не обижда ничия национална принадлежност, но със сигурност нарушава добрия тон. (Да, става дума точно за фразата, в която напускането тихомълком се сравнява с друга универсална „човещинка“, или измъкването като „газ“ из „бельо“.)

Тук все пак е справедливо да отбележим, че и в нарочените по-горе за неполиткоректни езици съществуват и „по-дипломатични“ изрази за практиката да се изнижеш без обяснения. В САЩ например като синонимни за Irish goodbye се използва и вече леко остарялото понятие houdini, по името на американския илюзионист, живял в края на XIX и началото на XX век и известен с ловкото си измъкване от белезници, усмирителни ризи и всякакви други примки, както и новопоявилият се (и вече навлязъл и сред младото поколение по света, включително и в България) глагол to ghost, от „призрак“. Французите пък, когато искат да спазят благоприличие и да не обиждат англичаните, използват израза partir comme un voleur („да напуснеш като крадец“).

За финал няма как да не се запитаме какво е положението в самата Ирландия. Според единия от тримата ирландци, до които се допитах, там не съществува конкретен израз, еквивалентен на „ирландско сбогуване“. Другите двама изобщо не ми отговориха, което – вярвам, ще се съгласите – е точно толкова грубо, колкото да си тръгнеш, без да се сбогуваш.

Но все пак изглежда, че не само изразът, а и практиката, поне до известна степен, са достигнали и до Изумрудения остров. Миналата година например гледахме ирландската комедия, взела „Оскар“ за най-добър късометражен игрален филм, чието заглавие – An Irish Goodbye – е директно заимствано от израза. И докато в „Баншите от Инишерин“ – другия ирландски фаворит от 2023 г. – изразът може изобщо да не се споменава, няма как да не отбележим, че в самия център на историята, която филмът разказва, е точно едно абсолютно безцеремонно сбогуване. (Или поне опит за такова, макар и то впоследствие да се превръща в разтегленото сбогуване от алтернативната дефиниция на израза, което – освен че става доста кърваво – трае не часове, а дни наред, отваря нови теми за разговор и претърпява вълнуващи обрати.)

Но дори и изразът Irish goodbye да не се използва в Ирландия, там сбогуването – както рязкото, така и разтегленото във времето и пространството – несъмнено е на почит10. Достатъчно е да споменем (без да се лъжем, че сме го чели) един от шедьоврите на ирландската литература: романа „Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс. Повествованието в него хем се разпростира подобно на болезнено дълго пиянско бълнуване, чийто край сякаш никога няма да настъпи (малко като настоящия текст), хем завършва напълно внезапно, без никакво предупреждение и по средата на изречението – съвсем в стила на ирландското сбогуване. 

1 Според въпросното проучване, цитирано в различни новинарски сайтове и социални медии в средата на март, са анкетирани 2000 австралийци, които посещават средно по 25 партита на година, като на всеки от тях му отнема средно по 45 минути да се сбогува, преди да си тръгне, което се равнява на 18 часа и 45 минути на година. Изследването се приписва на Института по управление на времето на Университета на Нов Южен Уелс в Сидни, но аз не откривам такъв институт на сайта на университета, нито пък споменаване на подобно изследване. Все пак изчисленията звучат правдоподобно.

2 Показването на два пръста е британският еквивалент на универсалния вулгарен знак със среден пръст. Легендата проследява появата на първия жест до Стогодишната война (1337–1453), когато французите пленявали английските стрелци с лък и им отрязвали показалеца и средния пръст, за да им попречат да използват лъка, а незаловените стрелци започнали да показват знака V със същите два пръста като символ на неподчинение на французите.

3 Сред историческите източници няма консенсус дали английското French leave предхожда френското filer a l’anglaise, или обратното, но повечето лингвисти смятат, че и двата израза са се появили в резултат на взаимни обиди в страхливост между френски и английски войници по време на Седемгодишната война (1756–1763), а след това са започнали да се използват като определение на случаите, когато гости на бал или прием си тръгвали, без да се сбогуват с домакините.

4 Според статия в Zeit Magazin от 2014 г., докато по-старият израз „да се сбогуваш по френски“ (sich auf französisch empfehlen/verabschieden) е по-популярен в Западна Германия, в Източна Германия по-често се използва изразът със сходно значение „да направиш полски изход“ (einen polnischen Abgang machen). В статията се цитира научно изследване на германиста Дирк Рамтор, според което вторият израз произлиза от годините след падането на Берлинската стена, когато германците са имали навика да се шегуват на гърба на поляците и да ги набеждават, че са крадливи.

5 В руския си вариант изразът даже се появява в сценария „Как-то так всё вышло…“, който Владимир Висоцки пише в началото на 70-те години: „Снова возникли разговоры, все забыли про барда, и он незаметно ускользнул с женщиной, которой взгляд так безошибочно засек. Так сказать, ушел по-английски.“

6 Като става дума за (само)рефлексивност, мой близък от Швеция се пошегува с пословичната скандинавска социална скованост и каза, че там практиката да си тръгнеш, без да се сбогуваш, се нарича просто „най-нормално напускане на купон“.

7 На основата на „ирландското сбогуване“, „английското изнизване“ и „френския изход“ се раждат и цяла серия шеговити вариации, например: British exit, вдъхновен от Брекзит, който означава да обявиш на всеослушание, че си тръгваш, и часове по-късно да те открият пиян в някой ъгъл; Jewish goodbye, тоест да се сбогуваш с всички и след това още дълго да не си тръгнеш; и Tokyo Sayonara, когато на тръгване се сбогуваш единствено с котката.

8 В горецитираната статия в Zeit Magazin се твърди – както логично бихме могли да предположим, – че в Ирландия все пак се използва английският израз to take French leave.

9 Макар че около популярната дефиниция на израза Irish goodbye като цяло има консенсус, някои източници твърдят, че освен с установеното си и широко разпространено значение, той може да означава и точно обратното – безкрайно дълго сбогуване на входната врата, типично за големи ирландски семейства (но не само), по време на което се отварят нови теми и се провеждат цели разговори.

10 Неизненадващо, житието на самия покровител на Ирландия и ирландците свети Патрик съдържа цял набор такива „сбогувания“ – той бива отвлечен от пирати от родната си Англия, впоследствие бяга от робство и плен в Ирландия и т.н.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Госпожо, Вие май сте били затруднена от учтивата форма

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchtivata-forma/

Госпожо, Вие май сте били затруднена от учтивата форма

Учтивата форма ни създава немалко главоболия, но преди да се заемем с проблемите, нека да обърнем поглед назад и да видим на кого му е хрумнало да изразява уважението си към събеседника с форми за множествено число. 

Малко история

Приема се, че в началото е бил изказът на римския император Константин Велики (306–337), който започва да употребява ние заповядваме вместо аз заповядвам – за причините има различни теории (стр. 254). Събеседниците му започват да се съобразяват, че той вече е ние, и да се обръщат по съответния начин – с вие. От онова далечно време формите за множествено число се използват за изразяване на учтивост, първоначално към високопоставени особи.

В България учтивата форма прониква едва преди около две столетия под влияние на други книжовни езици – гръцки, румънски, руски, а по-късно и западноевропейските. Това, естествено, се наблюдава най-вече в говора на по-изисканите градски среди. А за изискаността може да се съди например по този образец на писмо, който Христаки Павлович е включил в своя „Писменик общополезен“ (1835): „Оскорблявам се премного защо дойдох в нужда да ви смислим, за да изплатите свойа долг, на когото уреченио ден уже мина.“¹

С колко много думи може да се каже: „Върни ми парите, срокът изтече!“

Учтивата форма постепенно започва да се употребява все по-често, дори и при обръщение на син или дъщеря към родителите, и успява да се наложи в българския език след Освобождението.

Главната буква във Вие, Ваш

Сякаш изглежда ясно, че когато употребяваме вие, вас, ви, ваш за изразяване на учтивост, местоименията се пишат с главна буква. Един от проблемите е, че допреди издаването на Официалния правописен речник на българския език (2012; ОПРБЕ) не беше изрично постановено как следва да пишем вие, ваш, когато се обръщаме официално към двама или повече души. Макар да минаха дванайсет години, все още не е широко известно, че и в този случай употребяваме главна буква:

Уважаеми родители,
Каним Ви да отпразнуваме заедно…

Уважаеми госпожи и господа,
Изпращам Ви оферта за…

Тук вече започваме да изпитваме известна несигурност, защото понякога е трудно да се разграничи учтивото Вие от обикновеното вие, когато се обръщаме към повече хора. Малко след издаването на ОПРБЕ в доста сайтове се появиха гръмки и заблуждаващи заглавия. Напористи автори с уклон към абсолютизирането сътвориха бомбастични заглавия от типа „От днес пишем Вие само с главна буква“. В текстовете все пак ставаше ясно, че това Вие е само в учтивата форма, но белята беше сторена, лъжливите твърдения се споделяха в социалните мрежи дори и години по-късно, а читателите, ако не бяха попили направо грешната информация, бяха в най-добрия случай объркани.

Вероятно сега е моментът да уточним в какъв тип текстове се употребява учтивата форма и съответно кога следва да пишем Вие, Ваш. За съжаление, това не е указано в ОПРБЕ, но бихме могли с голяма сигурност да посочим, че учтивата форма се употребява в служебната кореспонденция, в писма и имейли до институции, банки и др., в покани, интервюта. Практиката в социалните мрежи е Вие, Ваш да се използва, когато пишещият не е в близки отношения с човека, към когото се обръща, и желае да запази дистанция в общуването. Досега не съм попадала на случай, в който местоименията да се пишат с главна буква при обръщение към повече хора.

Други частни – но за доста специалисти важни – случаи са художествената литература и субтитрите на филми. В предишния официален правописен речник имаше изключение: местоименията се пишат с малка буква в художествената литература². Това е спестено в ОПРБЕ и го отдавам на недоглеждане или пропуск, защото практиката е устойчива, така или иначе се следва и е добре да се скрепи нормативно. Кодификаторът следва да се замисли и за добавянето на субтитрите на филми в това изключение.

Съгласуване на причастията и прилагателните имена

Имаме голям проблем, който все повече се задълбочава. Правилата постановяват различен режим на съгласуване на прилагателните имена и миналите страдателни причастия (глаголни форми, завършващи на  или ), от една страна, и на миналите деятелни причастия (завършващи на ), от друга.

В първия случай употребяваме формата за единствено число и се съобразяваме с пола на събеседника:

Господине, Вие сте много учтив./Госпожо, Вие сте много учтива.
Господине, вече сте уведомен, че…/Госпожо, вече сте уведомена, че…
Господине, Вие сте приет за член…/Госпожо, Вие сте приета за член…

Във втория случай употребяваме само формата за множествено число:

Господине/Госпожо, Вие сте участвали в разговорите…

Естествено е човек да се запита: защо се налага изобщо такова разграничаване при съгласуването. Обяснението е, че причастията на  влизат в състава на сложна глаголна форма – сте участвали, която е за минало неопределено време. Така пише в академичната граматика, но са дадени примери само за съгласуването на прилагателни имена и минали деятелни причастия. За миналите страдателни причастия – от типа на уведомен, нищо не се казва³. Едва сега, пишейки тази статия, за мой срам осъзнавам, че сте уведомен/уведомена също е сложна глаголна форма – за страдателен залог. Ако това е истинското основание да се мъчим да казваме сте участвали, сте казали, сте мислили и т.н., редно е то да важи и за другите сложни форми – сте уведомени, сте изпратени, сте разпределени.

Разбира се, изобщо не ратувам за подобна промяна, а просто нямам информация и недоумявам на какво основание е взето решение миналите страдателни причастия да се съгласуват като прилагателните имена в състава на учтивата форма. Добре е кодификаторът да каже.

Всъщност по-наложително е кодификаторът да се замисли дали да не промени съгласуването на миналите деятелни причастия в състава на учтивата форма и те също да са в мъжки или в женски род, ед.ч. Това съвсем няма да е капитулация пред неграмотността, както дежурно се окачествява едва ли не всяко предложение за промяна на книжовноезиковите правила. Би трябвало те да са организирани в система и да отчитат системността в самия език. Затова аз бих попитала защитниците на сегашните правила за съгласуване в състава на учтивата форма

Къде е тук системността?

Ето я пълната картина на съгласуването на различни части на речта и граматични форми в състава на учтивата форма:

Господин Добрев, Вие сте председател на комисията. (съществително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте любезен. (прилагателно име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте пръв в списъка. (числително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте този, който… (местоимение – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте избран за… (минало страдателно причастие – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте отговорили, че… (минало деятелно причастие – мн.ч.)

Обикновено съгласуването на миналите деятелни причастия се съпоставя само със съгласуването на прилагателните имена и миналите страдателни причастия, но това не дава представа за цялата система от шест имена и граматични форми, от която има само едно изключение. Както пише проф. Иван Харалампиев,

срещу една форма в множествено число стоят пет в единствено. В такива условия е напълно закономерно езикът да се стреми да възстанови системността, като подчини и миналото деятелно причастие на преобладаващата употреба на единствено число на имената, местоименията и причастията в учтивата форма на множественото число.

Ще посоча и един красноречив пример, който не е съчинен за целите на тази статия – натъквала съм се на подобни случаи в практиката си: Госпожо Костова, Вие сте били поканена... Това е граматически правилното съгласуване, но аз например, при цялата си школовка и уважение към правилата, не бих могла да го кажа, нито да го напиша, защото имам някакво езиково чувство все пак и държа на него. За мен това съгласуване е неестествено и абсурдно. Когато видим едно до друго две причастия, които в едни и същи синтактични условия трябва да се съгласуват по различен начин, езиковото ни съзнание възроптава и се пита: наистина ли така е правилно? 

Все по-често обаче не се питаме дали и как е правилно, и съвсем естествено в практиката се налага грешното от гледна точка на нормата, но логично и езиково системно съгласуване Вие сте била поканена/Вие сте бил поканен; Вие сте разбрала…/Вие сте разбрал... Чуваме подобно съгласуване ежедневно от водещи в национални радиостанции и телевизии. В случая изобщо не бих ги обвинила в неспазване на правилата, а бих цитирала акад. Михаил Виденов:

Масовата грешка е указание, че кодификаторът има върху какво много сериозно да се замисли […] Масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да ѝ дадем път за свободна конкуренция без маркирането ѝ като неправилност.

Разбира се, може да запазим правилото за съгласуване на миналото деятелно причастие в състава на учтивата форма в сегашния му вид и да продължим да не отчитаме, че влиза в разрез със системността в езика. При това положение обаче трябва да заплатим съответната цена – трудното му спазване, множеството грешки, откровеното му пренебрегване и в крайна сметка дискредитирането (поне частично) на книжовноезиковите правила.

1 История на новобългарския книжовен език. София: Издателство на БАН, 1989, с. 388 – 389. Пълното заглавие на посочения сборник с образци е „Писменик общополезен на секого еднороднаго ми болгарина от кой да е чин и возраст“.

2 Нов правописен речник на българския език. София: БАН, Хейзъл, 2002, с. 40.

3 Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 193.

4 Това правило е формулирано в горепосочения Нов правописен речник на българския език, с. 30.

5 Бъдещето на българския език от историческо гледище. Велико Търново: Фабер, 2006, с. 100.

Чревният микробиом – в болест и здраве

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chrevniyat-mikrobiom-v-bolest-i-zdrave/

Чревният микробиом – в болест и здраве

Човешкият чревен микробиом се изследва интензивно, в резултат на което познанията на учените за видовете микроорганизми, част от нашата храносмилателна система, се увеличават успоредно с усъвършенстването на метагеномните технологии. Чревният микробиом се състои от трилиони микроорганизми. Размножаването им започва веднага след раждането на човека, а промените в състава на микробиома се дължат на генетични фактори и на околната среда (хранителни навици, екологични фактори и др.). Тези промени водят до изменения в чревната пропускливост, храносмилането, метаболизма и имунния отговор. Възпалителните процеси са причина за развитието на стомашно-чревни заболявания, метаболитни и имунологични промени, дори и до невропсихиатрични разстройства.

Какво е това „микробиом“?

Чревният микробиом представлява популацията от микроорганизми, населяваща храносмилателния тракт на животните. При хората чревният микробиом се състои от хиляди микроорганизми, включително бактерии, бактериофаги (вируси, заразяващи бактериите) и еукариоти. В него има над 1500 вида, част от 50 различни типа микроорганизми. Доминиращите типове, заемащи 90% от чревния микробиом, са Bacteroidetes, Firmicutes, Proteobacteria, Fusobacteria, Tenericutes, Actinobacteria и Verrucomrobia. За разлика от стомаха и тънките черва, дебелото черво е населено от 1012 клетки на всеки грам чревна маса. Освен бактерии, в чревната флора има и гъби, протисти, археи и бактериофаги, но научната информация за тях е сравнително оскъдна. Микроорганизмите живеят в нашия микробиом с цел да ни предпазят от патогени, като произвеждат антимикробни вещества и засилват имунната система. Те имат роля в храносмилането, метаболизма, контролират размножаването и специализирането на епителните клетки, повлияват инсулиновата резистентност, дори и неврологичните функции. Нарушение в популациите, изграждащи чревния микробиом, би могло да доведе до редица заболявания, свързани с други органи в човешкото тяло.

Какво прави чревният микробиом за нашето тяло?

Той разгражда (метаболизира) храната, която приемаме, до биоактивни хранителни елементи. Бактериите разграждат несмилаеми въглехидрати, като целулоза, нишесте, пектин, олигозахариди и лигнин до късоверижни мастни киселини (оцетна, пропионова и бутирова киселина). Тези метаболитни продукти се дължат основно на работата на Firmicutes, Bacteroidetes и някои анаеробни чревни микроорганизми. Чревният микробиом участва и в синтеза на витамини – биотин, тиамин, кобаламин, рибофлавин, витамин B, витамин K и др. Централната нервна система се повлиява от чревния микробиом посредством някои неврохимични вещества, които микроорганизмите произвеждат. Освен това той има роля и при синтезирането на жлъчни киселини, холестерол и конюгирани мастни киселини.

Съществува и връзка между мозъка и чревния микробиом. Късоверижните мастни киселини, които са негов продукт, засягат кръвно-мозъчната бариера (blood-brain barrier – BBB) чрез произвеждането на специфични протеини, които се намират в т.нар. бариера между клетките (tight junction). Циркулиращите късоверижни мастни киселини, произведени от чревния микробиом, засягат целостта на кръвно-мозъчната бариера чрез увеличаване на производството на въпросните протеини. По този начин се увеличава плътността на BBB и се предотвратява навлизането на нежелани метаболити в мозъчната тъкан. Чревният микробиом произвежда и липопротеини и липополизахариди, които стимулират освобождаването на цитокини от клетките на имунната система. Тези цитокини преминават през кръвно-мозъчната бариера и активират неврони, което води до промени в настроението и поведението.

Генетика и вредни навици

Открити са асоциации между микробиома и гените, свързани с вродения имунитет на гостоприемника: определен вид рецептори (pattern recognition receptors) разпознават микроорганизмите в червата и модулират състава на микробиома. Учени са направили изследване на фекален микробиом на индивиди със или без генетична връзка. Еднояйчни близнаци, които живеят разделени от години, имат почти идентични микробиомни профили, а между партньори, живеещи заедно, със сходни хранителни навици, няма значителни прилики.

Балансираният хранителен режим има основна роля в модулирането на чревния микробиом. При поддържане както на полезни, така и на вредни хранителни навици се увеличава или намалява количеството на някои видове микроорганизми. Чревният микробиом продължава своето развитие след детска възраст и начинът на хранене структурира разнообразието на чревните микроорганизми. При вегетарианските диети например доминират Firmicutes и Bacteroidetes. Бариерната функция на чревната лигавица се поддържа чрез консумирането на фибри. Богатата на фибри диета регулира нивата на глюкозата. При хранителен режим, богат на протеини и мазнини, доминантни са Bacteroides, Bilophila и Alistipes, а Firmicutes са потиснати, понижен е имунитетът, а чувствителността към инфекции се повишава, както и рискът от развитие на метаболитни заболявания.

Активният начин на живот (редовните физически упражнения) също влияе на чревния микробиом. Установено е, че спортистите имат по-малко количество Bacteroidetes и по-големи количества Firmicutes в сравнение с хора, които не спортуват. Спортистите имат и по-ниски нива на хронични възпалителни процеси.

Антибиотиците, които унищожават патогените, са нож с две остриета, тъй като убиват и полезните микроорганизми, нарушават чревния микробиом и това води до т.нар. дисбиоза (промяната на микробния състав). Конкретните ефекти от приемането на антибиотици върху чревния микробиом зависят от вида, дозировката и продължителността на приема им. При продължителен прием на клиндамицин например някои видове от рода Bacteroides не се възстановяват. Лечението на Helicobacter pylori със същия антибиотик води до намаляване на актинобактериите. Резултат от приема на ципрофлоксацин е намаляването на Ruminococcus, които се възстановяват половин година след прекратяване на лечението.

Чревният микробиом и някои заболявания

Дисбиозата крие риск от развитие на различни заболявания. Синдромът на раздразненото черво (Irritable bowel syndrome – IBS) се характеризира с коремна болка, метеоризъм, запек или диария. Нарушенията в чревния микробиом, свързани с това заболяване, са количествени и качествени и се отнасят към комуникацията между червата и мозъка. Възпалителното заболяване на червата (Inflammatory bowel disease – IBD) се счита за хетерогенна група от хронични имуномедиирани възпалителни заболявания, засягащи храносмилателната система. Дължи се както на генетични фактори, така и на фактори на околната среда, като стрес, нарушения на съня, прием на антибиотици, диета и тютюнопушене. Двете най-значими заболявания от тази група са улцерозен колит и болест на Крон.

При пациентите с IBD е засегнат слузният слой на храносмилателния тракт, което води до възникването на възпалителни процеси. При IBD е установено намаляването на Bacteroidetes и Firmicutes, Faecalibacterium prausnitzii и Roseburia

Нарушенията на оста чревен микробиом – мозък предразполагат както към неврологични (аутизъм, болест на Алцхаймер), така и към психиатрични заболявания, като тревожно разстройство и депресия. Дисбиозата, причинена от патогенни бактерии, може да изостри безпокойството. Инфекцията с Campylobacter jejuni повишава тревожността чрез активиране на c-Fos протеини, маркери за невронно активиране, без да повишава нивата на провъзпалителни цитокини. Депресията е свързана с модификацията на чревната мозъчна ос, която причинява възпаление. Когато чревната пропускливост се промени и целостта на бариерата е нарушена, бактерии като Enterobacteriaceae се преместват през бариерата и възпалителният процес се активира.

Пробиотиците и терапевтичните стратегии за възстановяване на баланса

Пробиотиците са живи микроорганизми, които се считат за безопасни и подобряват здравословния живот на хората, когато се приемат в адекватно количество. Въпреки широко разпространената употреба на пробиотици, приложението им трябва да бъде регулирано. Генното инженерство е възможен начин за създаване на ново поколение по-целенасочени пробиотици. Рекомбинантните бактерии, или бактерии, модифицирани с генно инженерство, изпълняват специфични функции в стомашно-чревния тракт, като например откриване на специфични сигнали и производство на някои терапевтични молекули. 

Пребиотиците (например целулоза, соя, олигозахариди, сурови овесени ядки, лигнин и корени от цикория) водят до специфични промени в организацията и функциите на чревния микробиом. Те подобряват целостта на чревната мукозна бариера, повишават имунитета на лигавицата, понижават рН и производството на късоверижни мастни киселини и инхибират растежа на патогенни микроорганизми. Синбиотиците са синергични комбинации от про- и пребиотици. Терминът е специално запазен за продукти, в които пребиотичните съединения селективно благоприятстват пробиотичните организми. Тъй като съставът на чревната микробиота е сравним с пръстовия отпечатък и има различни нива и видове дисбиоза, правилното използване на синбиотиците трябва да се обмисли преди избора за лечение на пациента.

При трансплантация на фекален микробиом фекални микроорганизми от здрави хора се трансплантират на пациенти с чревни инфекции, за да се възстановят популацията от микроорганизми и функциите на чревния микробиом. Използва се за лечение на синдром на раздразненото черво, както и на възпалителни заболявания на червата, инсулинова резистентност, затлъстяване, аутизъм, диария, алергични разстройства, метаболитен синдром, рак на дебелото черво, невропсихиатрични състояния и болест на Паркинсон.

В друг терапевтичен подход се използват бактериофагите. Фагите имат голям терапевтичен потенциал. Може да се използват за антимикробни цели или за модулиране на състава на популациите от микроорганизми.

Промяната в състава и функцията на чревния микробиом има пряк ефект върху човешкото здраве и играе важна роля за възникването на заболявания. Очаква се комбинирането на различни изследователски дисциплини и използването на нови технологии за изследването на микробиома да позволят преодоляването на ограниченията, пред които са изправени настоящите стратегии за справяне със здравните проблеми, свързани със съвременния начин на живот.

На второ четене: „Академия за китове“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-akademiya-za-kitove/

„Академия за китове“ от Виолета Златарева

На второ четене: „Академия за китове“

изд. Scribens, 2021

За странните, чупливите, самотните – изобщо, за хората не по мярка – у нас се пише, макар и не толкова често, а още по-рядко през фантастичното и почти абсурдното. В „Академия за китове“ Виолета Златарева прави още една крачка напред, пишейки за хората с нестандартна психика (ако можем така да се изразим), уловени „в мигове, в които не са съвсем себе си“.

В тринайсетте разказа авторката облича симптоматиката на едно или друго психично разстройство в истории,

които звучат като разгърнати метафори, почти алегорично. И без да е категорична в „диагнозите“, тя се е постарала да „визуализира“ фобии, шизоидни епизоди, депресии, маниакалност, биполярност, дисоциативно разстройство, психопатия, зависимости. По думите ѝ, сборникът е пряко свързан с истинските истории на близки за нея хора, които са преминали или преминават през трудностите и изпитанията на психичните заболявания.

Да, за редовия читател тези проявления едва ли ще бъдат разпознаваеми така, както за професионалиста, ала идеята на книгата все пак не е да следва диагнози по списък. Онова, което обединява повечето герои, е човешката им различност. Няма как да не направи впечатление натрапливото усещане за тяхната капсулираност – всеки протагонист, дори тези, които влизат в някакви взаимоотношения, е като пеперуда, затворена в пашкул, отделен, сам за себе си. Точно както се случва и в живота.

И макар книгата да не дава такава заявка, тя индиректно е жест към важността на психичното здраве и грижа. Едно изречение на героинята в разказа „Жаба“ като че ли обобщава пределно точно отношението към тези хора, подценяването на състоянието им или погрешното му интерпретиране:

Тя му разказа, че има семейство, което гледа на нея като на прокажена, защото е странна и само психоложката ѝ идва на посещения и проявява някакъв вид загриженост.

В „Дух“ също ни се дава лаконично шаблонът, по който се гледа на психично различните:

Саня беше малко смахната от самото си раждане. До 5-годишна възраст говореше на свой собствен език.

В нашето общество все още е тема табу да говорим за проблеми от такова естество на висок глас и посредством разказите исках да загатна съвсем деликатно и магичното, и страшното при тези състояния. Шизоидните епизоди, освен уплах, носят със себе си и срам, а срамът на свой ред – самота,

казва за „Тоест“ Виолета Златарева. В общото усещане за емпатия и близост с героите, които авторката предизвиква у читателя, е разковничето на правилното отношение към тях. На доверието, ако щете.

А то несъмнено е подложено на изпитание. Защото някои от разказите ще се окажат видения, халюцинации, проекции на съзнанието – или каквото друго ги наречем. На този фон нищо от написаното като че ли не притежава устои, не може да бъде надеждно, достоверно. Виолета Златарева подлага читателя именно на това затруднение – той да не може да се довери на нищо докрай. Сюжетът се превръща в ронлива скала под нозете му. Психическата аберация заживява в литературното като хлъзгав конструкт на творческото въображение.

Може би не е случайно, че чувствителните самотници намират допир и разбиране с друго човешко същество именно у себеподобен. Например в „Жаба“ и в „Шепа пръст“ те се събират именно благодарение на чудатостите, халюцинациите, фобиите си. И всъщност намират щастието. По думите на Виолета, в „Жаба“ самото заболяване се изражда в утешител, като носи образите на несъществуващи личности, любови, време, а „това крие в себе си и парадокс, и красота, и въпросът кое е илюзия – гласът в слушалката или това, което той отрича“. В „Дух“ обикновената мечтателност и наивност ще отворят път към събирането на двамата младежи чрез спойката на думите – и те ще са буквално като сродни души извън този живот, съединени от силата на отвъдното.

Впрочем искам да отбележа, че един от често появяващите се символи в разказите е тъкмо този на жабата. Неслучайно сред многото му значения в различните култури е и това, че лекува отчаянието и помага при общуването, особено на хора, на които то трудно им се отдава. Пак в „Жаба“ момичето „с изключително старание подреди новия дом“ на откритото от нея животно (реално или въображаемо), който прави поносима собствената ѝ крепост.

Именно домът е другият основен топос и мотив в разказите. В „Убийци“ например семейство Иванови получава своя дом мечта на осъдима и подсъдна цена. Наистина ли е такава обаче, след като на всяка една цена може да се противопостави друга стойност? Защото макар и пътят към този съвършен дом да е морално недопустим, на практика той води до умножаване на доброто и на добрите хора, както и осигурява среда, в която детето на Иванови да расте щастливо. Убийството, види се, може да е милост, благодеяние, благотворителност. Моралът, изглежда, не е черно-бял, „особено когато е замесена любовта“.

На второ четене: „Академия за китове“

В „Преди да седна под върбата“ героинята също ще извърви своята дълга и объркана инициация извън дома, възприеман като консерва („Всеки от нас беше тръгнал от своята консерва според своите си причини“). Тя обаче ще я доведе обратно именно до него, а знакът за правилността на това решение ще се усети в лекотата на раменете, отърсили се от багажа, от тежестта на понесеното („прокъсаната ми раница така или иначе вече не ми беше нужна и приех загубата ѝ като метафора“). Можем да мислим за завръщането и като за освобождаване.

А „пътуването – както пише Виолета Златарева – невинаги се мери в крачки“.

Разказът „Осем“ пък събира осем незавършени истории, които може да се четат и именно като прекъснати в момента на завършването им. Зависи от гледната точка. От една страна, нито една история не може да бъде приключена докрай, освен от смъртта. От друга, тя може да бъде пренасочена или прекъсната в момента на пресичането си с други истории, обстоятелства, сюжети. Осемте герои са все маргинали, хванати в момента на такава една промяна – в мига, в който с тях се случва (или по-скоро ще се случи – според нашата гледна точка) нещо преломно, решително, смело, различно…

 Този път незнайно защо ги сви в юмруци и реши, че ще промени нещата,

казва си един от тях, художник. Сред останалите има самоубийца; възрастен мъж, чийто живот до този миг е бил безупречен и безпрепятствен; клептоман, изправен пред нещо, което наистина го привлича само по себе си, а не само по силата на болестния му импулс, и така нататък. Въпросното „прекосяване на съдбата“ се внася и чисто граматично – посредством съюзите, с които повествованието бива прекъсвано: докато… когато… тогава… миг преди да… но… и тъкмо да… (Тук ми се иска да направя препратка към внушителния граматичен експеримент, който предлага в последната си стихосбирка „Портокал“ и поетът Нинко Кирилов.) 

Тази идея за промяната също е особено важна. Ето какво казва за нея един от героите, фотограф:

Когато заемем равновесно положение, ставаме скучни. Заставаме пред обектива и запечатваме анатомията си. Но преходът от радост към тъга, от нежност към жестокост – в него се крие магията. Кратката промяна в пулса е вълнение, продължителната – аритмия. Жалко, че е само миг. Добре, че е само миг.

Три от разказите са писани всъщност не по патологии, а по сънища, от които Виолета споделя, че „се е будила посред нощ“. Също като в съновидение разказът във „Вън“ например следва поредица от отварящи се пред нас нови врати и пространства, привидно несвързани, следващи без преход и логика. И онова усещане, че си изпуснал важното, което е било целта ти през цялото време, заради лутането из лабиринтите, в които си се оказал толкова лесно засмукан!

В „Баба“, който също е по сън, героинята среща мъртвата си роднина, която ще ѝ покаже най-човешките състояния и чувства като лица на възрастни жени, надничащи от далечните прозорци. Единствено смъртта е тази, с която човек лично трябва да се срещне, която трябва да „поздрави“.

Място е оставено и на изоставяните – нима това често само по себе си не е гранично състояние в психологически смисъл?

И както често става, самотата идва лоша,

пише в „Юни“. Във „Вътре“ пък – със съвсем малко художествена измислица, по думите на авторката – е представен ужасът от дисоциативното разстройство, отключен при отхвърлянето и измяната на партньора. Тя казва още:

Все по-често се нормализират разделите, разводите. Приемат се като формално разписване на документи, апатично разочарование и логистично затруднение. А всъщност, за чувствителния индивид, такъв акт води до вътрешни разкъсвания и пропадания, до рухване на представите за самия себе си и света изобщо.

В крайна сметка „решението“ – ако изобщо това е думата – може би е в писането, както при Дани от „Юни“, където то е и вид възмездие, почти отмъщение. А може решението да е и просто в съществуването, в това „Дишай“ от едноименния разказ. Там, в края на земята, няма нищо повече от огромен трамплин, който може би е забравеният лост на Архимед. Към какво е този трамплин – кой знае? Важното е, че точно тук за героя е „мой дом от незапомнени времена“. Той е следван от лудостта – това е и единственият път, когато тази оголена дума се споменава директно:

Не знам дали аз крепя Земята, или тя – мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя, не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми.

Героят обаче няма да има търпение да дочака някой да сподели самотата му, да сподели дните му „на ръба на вълшебството“, и ще скочи с все сила в края на лоста. Колкото да открие, че Земята няма нужда от тежест, за да бъде повдигната, че тя – напротив – се спихва. Защото истинската тежест е вътре в нас и от нас. 

В заключение, ще ви оставя с думите на самата Виолета Златарева, която може би най-добре резюмира посланието на първата си книга, последвана тази година и от стихосбирката „Регистър злополуки“, пак в същото издание:

Общото между всички разкази е, че персонажите в тях са острови. Независимо дали има някой до тях, или не, те са затворници в собствените си глави и само тези, които имат шанс за любов, имат и шанс за оцеляване. В противен случай остават изолирани, докато изчезнат съвсем. Точно по това си приличаме всички – и ние, и те. Иска ми се хората да разберат, че зависимостите, емоционалните дисфункции и т.н. не са проблемът, а симптом на дълбоко нараняване, на липсата на приемане и подкрепа в ключов момент или моменти.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

 

Амнистия за деепричастието

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/amnistiya-za-deeprichastieto/

Амнистия за деепричастието

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия (мислейки), така както има сегашни деятелни причастия (мислещ), минали деятелни причастия – свършени (мислил) и несвършени (мислел) – и минали страдателни причастия (мислен). Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

  • били тромави;
  • правели речта по-изкуствена, по-книжна;
  • били създадени по подражание на други езици;
  • издавали езиковата немощ на автора/преводача на текста;
  • трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек -йки всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно ходейки например да има нещо общо с ходещ? В старобългарския език формата на сегашното деятелно причастие е била ходѧшть. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек -ще или -щи, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма ходѧшти се стига до ходейки? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: ходѧшти > ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки¹. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц… При това спестявам например форми като товарйъще, закусвайъще, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си шушнещец.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на -йки започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров².

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“³. Илюстрирам го с пример от СмирненскиОчите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

Езиково немощни ли са авторите и преводачите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В предишната публикация в тази рубрика например съм използвала допитвайки се и опитвайки се, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

Приятно ми е, като си мисля за теб, да гледам звездното небе.
или
Приятно ми е, когато си мисля за теб, да гледам звездното небе.
може да кажем
Приятно ми е, мислейки си за теб, да гледам звездното небе.

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с като или когато – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, деепричастието се среща доста по-често и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

Конникът профуча край мен, яздейки бял жребец.

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

Вдигнах поглед към конника, яздейки бял жребец.

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

Имайки предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

Изречението може да се редактира така:

Като се имат/имаме предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем в кои случаи може да се подхлъзнем, и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

1 Харалампиев, И. История на българския език. Велико Търново: Фабер, 2001, с. 169 – 170.

2 История на новобългарския книжовен език. София: Издателство на БАН, 1989, с. 419 – 426.

3 Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. София: Издателство на БАН, с. 225.

Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който, нищейки проблемите на превода, не забравя и деепричастието.

От Homo sapiens към Homo digitalis

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-homo-sapiens-kum-homo-digitalis/

От Homo sapiens към Homo digitalis

Интернет зависимостта се превръща в глобален здравен проблем пред очите ни. Полагат се все повече усилия за характеризиране на рисковите фактори, които биха могли да доведат до пристрастяване към интернет. През последните години комбинирането на класически подходи от психологията, изследващи промените в личността, с невронаучни, изобразяващи мозъка чрез различни техники, имат за цел да изготвят теоретична концепция за причините за пристрастяването към интернет.

От глобалната компютърна мрежа до днес

Интернет започва да се разработва още през 60-те години на миналия век. Първоначално се е използвал за военни цели, а след това става средство за комуникация между учени от различни точки на света. За рожден ден на интернет се счита 1 януари 1983 г. Преди това различните компютърни мрежи не са имали стандартен начин за комуникация помежду си. Създаден е нов комуникационен протокол, наречен Протокол за контрол на трансфера/Интернет протокол (TCP/IP).

По-малко от 10 години след това, през 1992-ра, IBM показва пред света първия смартфон, наречен Simon Personal Communicator (SPC). SPC е първият телефон със сензорен екран и екранна клавиатура, с възможности за изпращане и получаване на имейли и факс, плюс още екстри, като календар, адресна книга и планер.

Еволюцията на смартфоните настъпва едва след 15 години, когато Стив Джобс представя iPhone – първото устройство, предлагащо пълната неограничена версия на интернет. В този период навлизат и социалните мрежи като средство за комуникация.

И вече така са навлезли, че прекомерната им употреба повдига множество въпроси относно ефекта им върху физическото и психическото здраве. Известно е, че прекаляването със социалните мрежи води до загуба на концентрация, нарушения на съня и др. В настоящия момент социалните медии заемат най-голям дял от общото онлайн време, като почти 4 на всеки 10 минути, прекарани онлайн, са обвързани с дейности в социалните медии.

Нашият мозък в дигиталния свят

Интернет драматично променя начина, по който живеем, и въпреки многобройните предимства, които са резултат от дигиталната революция, учените стават все по-загрижени по отношение на потенциалния вреден ефект върху психичното ни здраве от прекомерната употреба на интернет.

Въпреки че все още не е официална диагноза, терминът „интернет пристрастяване“ е въведен преди 20 години от Кимбърли Янг. Сред симптомите са прекомерна заетост с интернет, отдръпване, когато не сте онлайн, и други отрицателни последици в личния живот.

Събират се множество доказателства от психологически и невронаучни изследвания, които показват приликите между разстройствата, свързани с употребата на наркотични вещества, злоупотребата с алкохол и прекомерната употреба на интернет. Затова и пристрастяването към интернет се характеризира като вид поведенческа зависимост. Установени са и структурни нарушения на мозъка, например намален обем и плътност на сивото вещество в предния цингуларен кортекс или увеличена сензитивност на стриатума към сигнали, свързани с прием на някои лекарства. Засегнати са и подкорови системи, като мезолимбичната. По отношение на психологията може да се отбележи, че в петото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация е включен терминът „разстройство, свързано с играене на интернет игри“.

Въпреки че вече разполагаме с голямо количество информация за мозъчните структури, участващи в интернет пристрастяването, молекулярната основа на основните мозъчни (дис)функции е с далеч повече неизвестни. Има проучвания, в които се посочват някои генетични маркери, асоциирани с проблема, предлагат се и психофармакологични подходи за справяне с него. Например конкретна генетична вариация на гена CHRNA4, свързана с развитието на тревожност и с тютюнопушенето, също е от значение за пристрастяването към интернет. Тези проучвания, наред с други, дават и доказателства за ролята на допаминергичните и серотонинергичните системи в пристрастяването към интернет по подобие на други видове зависимости.

На този етап проучванията, търсещи причинно-следствена връзка на вече споменатите изменения на някои мозъчни структури с интернет пристрастяването, са малко на брой, но в бъдеще такъв тип изследвания биха откроили ясното изменение и оформяне на нашите мозъци и умове вследствие на взаимодействието с дигиталния свят.

Докато много изследователи се занимават с въпроса дали използването на една от най-големите социални мрежи – Facebook, води до възникването на депресивни симптоми, проучвания изясняват механизмите, поради които толкова много хора прекарват голяма част от свободното си време (а и не само) в тези социални онлайн платформи. Доказателство за ролята на nucleus accumbens (т.нар. център на удоволствието) при използването на Facebook идва от скорошно проучване на структурата на мозъка, което изследва връзката между по-малките обеми на nucleus accumbens с по-често ползване и по-дълъг престой във Facebook. Въпросът, който остава неизяснен, е дали по-малките обеми на nucleus accumbens са рисков фактор за пристрастяване към интернет, или са следствие от прекомерната му употреба.

Продължаващите изследвания в тази посока ще дадат отговор на много неизяснени до момента въпроси, включително на микрониво – дали нашият епигеном ще се повлияе/измени вследствие на дигиталния стресор, който е почти непрекъснат.

Бъдещото дигитално общество

Създаването на работни места с обособени зони за почивка ще бъде голямо предизвикателство в близкото бъдеще. В контекста на нововъзникващата дисциплина психоинформатика се предлагат няколко съвета за създаване на баланс с цел предотвратяване на зависимост от дигиталния свят:

• търсене на стратегии за насърчаване на задържането на вниманието във времена на фрагментиран начин на живот;

• проучване на въпроса как цифровият свят оформя човешкия мозък и как можем да попречим на вредното му въздействие;

• избор на начини за пълноценна социална комуникация в присъствието на множество цифрови дистрактори.

През последните години понятието „дигитална зависимост“ добива все по-голяма популярност. Въпреки че все още е въпрос на дебат дали това състояние може да се диагностицира като заболяване, свързано с психичното здраве, неоспорим е фактът, че има нужда от подходи за превенция и интервенция, които ще насърчат хората да се контролират повече при употребата на дигитални устройства.

Малкият голям човек – детето

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/malkiyat-golyam-chovek-deteto/

Малкият голям човек – детето

Според Конвенцията за правата на детето всяко човешко същество под 18 години е дете. Със сигурност обаче всяко човешко същество под 18 години не получава същото човешко отношение, което би получило, ако е над тази възраст. Защо детето е буквално и преносно „малък човек“ и има ли надежда то да стане равноправен член на общността си?

Предварителна бележка: Настоящият текст е наблюдение, а не генерализация. Изключениe от това наблюдение са всички родители и учители, които успешно са преодолели „изконните ценности“, включващи физически наказания, психическо насилие и поколенческа травма. Със сигурност обаче има още много задачи пред настоящите и бъдещите педагози и родители. Усеща се силна нужда от подобряване не само на учебната, но и на обществената среда, включваща всички аспекти на социализирането на децата.

Демонстрация на сила

Отдавна под насилие разбираме не само физическото. УНИЦЕФ, детският фонд на ООН, различава следните видове насилие:

  • физическо: всяко неслучайно физическо посегателство над дете от възрастен;
  • психическо и емоционално: системно критикуване, засрамване, унижаване, порицаване, заплахи, подигравки, предизвикване на страх и безпокойство, постоянно недоволство от неговото поведение, както и неспособност за подсигуряването на грижа за детето, която да е адекватна за възрастта му; емоционално насилие е включително когато липсва подкрепяща и развиваща среда;
  • сексуално насилие;
  • неглижиране: действие или бездействие, което лишава детето от грижи за основни нужди, като здраве, образование, емоционална стимулация, адекватно за възрастта му хранене, подсигуряване на дом и условия за живеене, които не застрашават неговото здраве, живот и развитие;
  • тормоз (булинг): посегателство през интернет чрез съобщения, обаждания и т.н., които засягат достойнството на жертвата;
  • трафик и експлоатация на детски труд.

При съмнение дали дадено поведение или постъпка по отношение на дете е насилие, можем да си зададем въпроса дали бихме си позволили да се държим така с възрастен, или не. Най-често не можем. Не бихме се развикали на подчинен, а бихме опитали с разговор, не бихме обидили директно някого, а бихме му обяснили още веднъж. Бихме потиснали първичната си ярост, за да запазим достойнството на отсрещната страна.

Защо тогава си позволяваме нещо по-различно с децата? Защото са малки. Защото трябва да бъдат възпитани.

Ако си дадем сметка, че всяка негативна реакция на детето е отражение на нещо, случващо се с него, и ѝ отговорим зряло – с търпение и разговор, е много по-вероятно да стигнем до първопричината за тази реакция. 

Физическото насилие не е изчезнало въпреки всички регламенти. Единственият начин да го отстраним напълно е да възпитаме и образоваме ново поколение, което се разграничава от методите му.

Емоционалното насилие може да бъде избегнато чрез взаимодействие и комуникация между хората. Както се научаваме да говорим, така възприемаме и тона на общуване на заобикалящите ни. Начинът, по който комуникират родителите и учителите с децата, се попива от самите деца. Така те свикват, че могат да кажат на всеки всичко в лицето, без да се замислят, че не е нужно да са внимателни или да се владеят. Примерът, който получават, е инструментът, с който се сдобиват.

Ефикасност

Неоспоримо е доказано, че добрата среда, спокойствието и приемането водят до много по-успешно усвояване и запаметяване на информация и като цяло – до личностен растеж. 

Защо тогава заплахите и наказанията са първичната реакция, която някои възрастни, било то родителите или учители, не могат да превъзмогнат и все още смятат за единствен изход в „напечена“ ситуация?

Възрастните прибягват до тези методи, когато са претоварени и нямат капацитет (време, сили, знания) да реагират по друг начин. Често обаче този тип реакция е резултат от личния им опит, когато са били деца. Всъщност възрастният в този момент действа като детето, което бива наказано. Под стрес родителят/учителят реагира агресивно, което е направило и детето само малко преди това. 

Резултатът от поставянето на условия от типа „Ако Х, тогава Y“, в най-добрия случай имат кратко въздействие. „Ако говориш в час, ще получиш забележка!“ Добре, може би час-два или ден-два детето няма да говори. След което поведението дори може да зачести. Това, което се случва обаче, е пълното отписване на детето като непокорно. А всъщност причините за поведението му може да са безброй – като започнем от липсата на концентрация, която може да се корени например в невронетипично поведение, или липсата на интерес поради начина на преподаване, и стигнем до личностни проблеми, които в повечето случаи детето носи от дома си или от приятелската си среда. 

Във всички случаи преминаването от забележки към посещения на педагогическия кабинет и въвличане на родителите може да има успех, но само ако зад тези действия стоят адекватни мерки в търсене на първоизточника за поведението, а не да се стига до заклеймяване на детето или отписването му. Дори буквалното отписване – „Търсете друго училище“ са чули не един и двама родители, изправяйки се пред проблеми с детето си, с които дори обучени педагози, изглежда, не могат да се справят. За съжаление обаче, се оказва, че учителите често не могат да превъзмогнат проблемното поведение и дори при положителна промяна ученикът остава черната овца. Друга трудност е и нежеланието на родителите да признаят, че детето им среща препятствия, защото това признание ще ги накара да се сблъскат челно с тези предизвикателства.

Децата от своя страна показват много по-голяма готовност да съдействат, когато разполагат с повече свобода на действие и когато имат правото да участват в процесите, а не да са просто изпълнители или наблюдатели. Обучителният процес в училище често е чисто лекционен. Дори когато учениците не разбират добре нов урок, те не смеят да задават въпроси, с които да си улеснят научаването, защото се страхуват от критика, от лоша оценка или от последващо преднамерено отношение на учителя. Ако ученикът не разбира урока, автоматично в повечето случаи вината пада върху него – не е внимавал, не е учил. Не е рядкост и унижението му пред целия клас с думи като „Ти, ако разбираше, нямаше да си отново в пети клас!“.

Смелостта да задаваме въпроси не се появява от нищото. Можем да я придобием единствено ако се чувстваме сигурни или поне незастрашени от негативни последици.

Уважителни причини

В основата на успешната комуникация стои взаимното уважение. Децата научават в детската градина как да се обръщат към учителите си, минават през периода, в който се учат да употребяват учтивата форма. Следващите нива – начално училище, среден и гимназиален етап, могат постепенно да ги въвеждат в света на възрастните, като им се гласува все по-голямо доверие. Неслучайно от първи до четвърти клас децата биват обгрижвани от малко учители – в идеалния случай преминаването в учебна среда е плавно, на базата на игра и повече внимание. 

Натоварването рязко се покачва в пети клас, а отношението към децата става съвсем различно. Автоматично след лятната ваканцията между четвърти и пети клас се очаква да са се сдобили със способността да овладяват множество нови предмети, да могат да разказват, да учат почти академично. Изведнъж изискванията и отношението към тях са станали много по-строги и дори да са се приспособили добре към училищния живот, нерядко децата се задъхват и остават без сили още в първия срок на пети клас. Уви, освен нови отговорности те не са стигнали ново ниво на общуване – остават си същите изпълнители на норми без право на диалогично участие в учебния процес.

Идва зрялата младежка възраст, а с нея и всички предизвикателства на порастването. Бушуват чувства, времето е все по-малко, защото е заето от уроци и извънкласни занимания, а там някъде трябва да има място и за приятели, и за последния училищен етап. Имам ярък спомен за първия път, в който се обърнаха към мен на Вие – точно в гимназията, първата ми учителка по история. Няма място за сравнение с мъчителните часове по химия, в които ме наричаха „момиче“ и никога не чух дори името си. Уважението беше двупосочно, също като неуважението. Училищният ми успех по двата предмета беше най-яркото доказателство за това.

За съжаление, днес дори в университета младите хора не получават нужното уважение. Учтивата форма е изчезнала, заповедният тон (за който в средното училище директорката обяснява, че „учителката така си говори“) е масов и може би единствено профилирането в една наука е разликата със средното образование. 

Кога точно децата стават възрастни? В пети клас, когато се научават да са изпълнителни като войници, или в университета, когато вече са пречупени и са се научили, че ако мълчат и правят всичко, което им е казано, ще минат най-лесно между капките? И какви точно възрастни са станали? Уверени, креативни и внимателни?

Последици

Всяка форма на унижение е сравнима с физическа травма. Тя може да доведе до трайно увреждане на нервната, ендокринната и имунната система. Дете, преминало през психически (или физически) тормоз, е предразположено към тревожност, депресия, посттравматично стресово разстройство, разстройство на съня или храненето, та дори към суицидно поведение

Да не говорим за дългосрочните последици. Същото дете като възрастен ще е неуверен и непълноценен участник в работния и социалния живот, тоест ще сме предначертали неуспешния му професионален и личен път.

Редовно чуваме от учители, че класовете са големи и те нямат възможност за индивидуална работа с учениците. Тук не говорим обаче за извънреден труд или време, а за адекватна и уважителна комуникация. За човешка среда, зачитане, внимание и доверие. Защото децата пропадат, когато не се грижат за тях. Отделените минути за личен разговор както от учител, така и от родител могат да са от ключово значение за по-нататъшното развитие на конфликтна ситуация. Липсата на вяра, че ще бъдат чути, че няма да бъдат съдени за личностните си качества, че ще бъдат оценени като слаби или ще бъдат наказани, е това, което обезсърчава децата и ги убеждава, че ще се провалят. 

От позицията на възрастта си имаме привилегията да ни изслушват. Децата, за съжаление, не разполагат с нея. И това трябва да се промени. Ако се почувстват ценени, ще могат да ценят и останалите.

Най-големият комуникационен проблем е, че не слушаме, за да разберем, а слушаме, за да отговорим.

Стивън Кови, педагог, писател и лектор


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-strannite-prezhivelitsi-na-edin-poshtalyon/

„Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Лист“, 2019

Книгата лесно може да ви заблуди. Зад заглавието, което ми навяваше представа за по-скоро бързо, лековато, приключенско и забавно четиво (от рода на многото за книжарничките и кафенетата), всъщност стои нещо съвсем различно. Стои съвсем друг тип роман, или по-скоро

повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика.

Написана на език, зареден с някаква почти старомодна естетика, тя звучи така, сякаш разказва за отминали времена, а не за съвремието ни (когато всъщност се развива действието), маркерите за което са сведени до минимум. За това допринася и сюжетът, построен изцяло около размяната на истински, книжни, писани на ръка писма – нещо почти ексцентрично в наши дни, или най-малкото занимание за носталгици, мечтатели и безнадеждни романтици.

Такъв се оказва и главният герой Билодо, прикрит зад рутината и сигурността на своя ежедневен образ на редови пощальон в Квебек, изпълнителен и изцяло отдаден на професията си. 27-годишният мъж сякаш наистина принадлежи на друга епоха – той изпълнява задълженията си по разнасянето на скучни сметки и формуляри с вече излезли от употреба добросъвестност и усърдие; следва разчертани маршрути и безопасни навици; посещава едно и също място за хранене; има само един колега приятел, а съвременният социален живот му е напълно чужд за сметка на часовете, прекарани у дома с джаз и стари компютърни игри. Единственото му прегрешение – престъпването на целия този ред – е, че преди да ги достави на клиентите си, Билодо чете, копира и съхранява съкровищата от пощата – писаните на ръка писма.

Истински писма, написани от реални хора, които предпочитаха пред змийската студенина на клавиатурата и мигновеността на интернет чувствения акт на писането на ръка, сладостното униние от очакването на отговора, хора, умеещи да пишат писма, за които това бе съзнателен избор, а в някои случаи се долавяше, че става дума за принцип, за заемане на позиция в полза на един начин на живот, по-малко подвластен на надпреварата с времето и стремежа към бърз резултат.

Сред този сноп от „еднопосочни“ сюжетни нишки (тъй като разполага само с текстовете на подателите), които пази в папки и чиито отговори измисля наум, Билодо ще попадне на преписка, която напълно ще го обсеби – между учителка от Гваделупа и канадски професор по литература, впуснали се в т.нар. ренку, или „нанизано стихотворение“, традиция, водеща началото си от поетическите турнири в императорския двор на средновековна Япония.

Изключително трудно е да се говори за тази повест, без човек незабавно да се натъкне на сюжетен спойлер. Достатъчно е обаче да кажем, че размяната на хайку между двамата непознати ще завладее съзнанието на Билодо, а един трагичен инцидент ще отвори пред него възможност, която ще го отведе до неведомите дълбини и ефирните висини на поезията, ще превземе, отгледа и просвети думите му и няма да му даде мира, докато не ги превърне в изящни приношения на олтара на любовта. След поредица от авантюристични ходове от негова страна, всичко това ще превърти живота му по напълно неочакван начин.

Най-ценното в „Странните преживелици на един пощальон“ е фактът, че

повестта отдава почит на японските поетични форми хайку и танка, но и изобщо на японската културна традиция като цяло.

Текстът е изпълнен с поредица от красиви стихове, въпреки че те не спазват точно изискването за 5–7–5 срички, както е при хайку, нито за танка. Тук е важно да уточним, че не става дума за пропуск в чудесния български превод на Калоян Праматаров, а за решение, което присъства и в оригинала.

Билодо сам ще се впусне в преследване на духа на хайку, завещан ни от майстори като Мацуо Башо, Нагата Кои и Кобаяши Иса – а именно „съполагането на неизменното и мимолетното“, „деликатното равновесие между фуеки (неизменното, вечността, която ни надхвърля) и рюко (преходното, ефимерното, което ни пронизва)“.

Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хване като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

В книгата се говори и за редица други принципи, като например уаби (неподправената красота в съзвучие с природата) и саби (простота, безметежност, самота). Централен за сюжета обаче ще се окаже дзен символът енсо – кръг, изписван с едно-единствено движение на ръката в пълното отсъствие на мисли (сатори), с цел постигане на просветление. Изпълнението на това „духовно упражнение на медитация върху небитието“ разкрива духовното състояние на твореца. Терио умело построява своя сюжет върху тази идея, върху кръга на цикличното време и природа, на вечното завръщане в изходната точка, на неизбежното начало. 

Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Повестта обаче може да се чете и изобщо като търсене на смисъла, динамиката, философията зад „направата“ и духа на поезията. В търсенията и опитите си Билодо ще премине през куп въпроси. Би ли могъл един обикновен пощальон да стане поет, т.е. за всеки ли е поезията, или както вярват романтиците, поетът е богоизбран и боговдъхновен, отделен от тълпата? Може ли това изкуство да се постигне по имитативен път, чрез усвояване и възпроизвеждане на външните му форми? Може ли човек да се научи на поезия чрез един практически подход? Какво трябва да направи, за да стане и да бъде поет. Ключ ли са вживяването в личността и биографията на големите автори, на образците и близкият прочит на творбите им към тайната на поезията (въпроси, които отварят поле за осмисляне и на видовете литературна критика и теория)?

И още: съществува ли химия между точните думи, способна да ги трансцендира? Не предпочита ли винаги истинският поет обектите на въображението си пред тези в реалността? Трябва ли да има превъзходни сетива за всяка подробност от заобикалящия ни свят, способна да ни „осигури“ материал за поезия:

Гъсеницата, лазеща по тротоара, ажурната арка, която образуваха над улицата дървесните клони, катеричките, боричкащи се между краката на градинската пейка, и розовите кюлоти, провесени на простора и развявани от вятъра: дали от всичко това можеше да се получат стихотворения? (…) Трябва ли да стори още нещо, да принесе някаква жертва, има ли ключ, който е пропуснал да пъхне в сложната ключалка на портата, отказваща му достъп до поезията?

Всички тези въпроси си задава Билодо в своя поход към сърцевината на поетичното преживяване, сравнимо с кулминацията на оргазма, докато се страхува да не накърни самата същност на Поезията. Докато се пита дали да изобразява видимото и уловимото, или пронизан от него, „да изрази по-величествени и красиви неща, да разкъса шевовете на пристягащата го дреха, да достигне по-надалече, най-сетне да разкрие сърцето си“.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Прекрасно малко бижу е тази повест – първата книга на Дени Терио, издадена на български от „Лист“, последвана от романа „Игуаната“ (2021, отново в превод на Калоян Праматаров). В привидната ѝ лекота, където на моменти прозира далечен нюанс на човеколюбива насмешка и самоиронична приповдигнатост, се оформя обликът на източната поетична традиция и на Поета, кореспондиращ с образа му от романтизма в западната традиция. „Странните преживелици на един пощальон“ в крайна сметка ни превежда и по един позабравен път на любовта – от платоничното към чувственото, осъществено изцяло през еротиката и сетивния заряд на езика.  


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Думи на годината 2023. Изкуственият интелект във времеубежището на сглобката

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/dumi-na-godinata-2023/

Думи на годината 2023. Изкуственият интелект във времеубежището на сглобката

Кампанията на образователната платформа „Как се пише?“ приключи, победителите са ясни и са публично достояние. А оттук нататък? Това, че знаем думите на 2023 година, само по себе си е интересно, дори любопитно, но нека да отидем отвъд занимателната страна и да се запитаме: какво ни казват те?

Защо провеждаме кампанията

Вече за трети път заедно с Доротея Николова – преподавателка по български език и литература и журналистка, организираме това своеобразно проучване на обществените нагласи, допитвайки се направо до хората. Една от целите ни е да направим бърз „преговор“ на годината чрез знаковите, ключовите думи, бележещи отминалите събития, като изследваме онова, което се е запечатало по-трайно в съзнанието на българите. За всяко общество е важно да знае какво го е вълнувало, тревожило, на какво е отдало значение, какво е пренебрегнало. Защото думите на годината синтезирано казват много – и присъстващите в класацията, и отсъстващите, заметените под килима, – стига да можем да ги разтълкуваме.

Етапи на избора

Процедурата, през която премина допитването, тръгна от хората и завърши с тях. В първия етап всеки желаещ можеше да даде своите предложения на страницата на „Как се пише?“ във Facebook и в Threads, както и в личния ми профил в Х. След това обобщихме резултатите и съставихме списък с 30-те думи и словосъчетания, за които получихме най-много предложения, и го изпратихме на членовете на журито. Освен мен и Доротея Николова като организатори, то включваше: доц. Георги Лозанов, философ и медиен експерт, Веселина Седларска, писателка и журналистка, и д-р Иван Ланджев, поет и есеист. След като дискутирахме предложенията, всички се обединихме около 10 от тях, които според нас най-адекватно отразяват духа на изминалата година и покриват възможно най-много теми. Финалните думи и словосъчетания включихме в анкета на „Как се пише?“, в която отново всеки желаещ можеше да участва. Резултатите от нея обявихме публично и ги изпратихме до медиите. 

Отделна и независима част от проучването „Думи на годината 2023“ е анализът на езика в медиите през изминалата година, за който ни помагат специалистите от Sensika и който се основава на обработения от тях огромен текстов материал от онлайн източници на български език.

Победителите не ги съдят

Но може да ги анализират. Очаквано или не, изкуствен интелект, сглобка и времеубежище оглавиха класацията.

Безспорната новина е, че естественият интелект издигна изкуствения интелект на пиедестала на 2023-та. Дали защото създава неподозирани възможности във всички сфери на живота, или защото заплашва съществуващите модели – пак във всички сфери на живота? Или защото събужда у нас любопитството да проверим какво може, но и страха да не се окажем ненужни? Със сигурност технологичният феномен ни вълнува и трябва да следим какви права му делегираме. Това словосъчетание ни сближава и със света: през декември речникът „Колинс“ обяви съкращението AI (ИИ) за дума на годината във Великобритания, а според речника на Кеймбридж знаков е бил глаголът халюцинирам, свързан отново с изкуствения интелект, този път – с произвеждането на невярна информация от него. Наблюденията на специалистите от „Колинс“ показват, че употребата на изкуствен интелект е скочила четири пъти в сравнения с предишната година. Отново може да се сравним със света – в българските медийни публикации това словосъчетание се е срещало почти пет пъти по-често през 2023 година, отколкото през предходната¹.

Преди началото на кампанията прогнозата ми беше, че сглобката трудно може да бъде победена. Думата стана удобна за назоваване на една форма на управление, за която на самите участници в него не им стигна смелостта или пък откровеността да я нарекат коалиция. Мисля, че именно отказът им да си послужат със съществуваща дума в езика вдъхна нов живот на сглобка, която доскоро означаваше само проста по същността си връзка, съединение. Названието заживя нов, политически живот, но върху него продължава да тегне стигмата на механичното свързване, лишено от сложността и смислеността на едни връзки от доста по-високо ниво, каквито (би трябвало да) са управленските. Ето защо сглобка се оказа толкова предпочитана дума от критиците на правителството, които не пропускат възможност да го иронизират чрез нея.

Един неологизъм си проби път в класацията, а вече го прави и в самия език. Времеубежище е преди всичко заглавие на роман, но има достатъчно свидетелства, че се употребява като съществително нарицателно име². С членовете на журито отчетохме факта и затова решихме да включим думата с малка буква и без кавички в анкетата. За мен ще е интересно да наблюдавам дали времеубежище ще се утвърди в езика. Първо, защото е създадена от писател, а не се случва всеки ден български писател да изкове нова дума; второ, защото е сложна, има специфично значение, което тежнее към абстрактното. Опитвайки се да го изясня за себе си, се питам: времеубежището (извън романа) всъщност убежище във или от времето е? Ето такива въпроси пораждат сложните думи, защото, когато двете им части се споят в едно цяло, между тях възникват куп отношения. А многото гласове, които думата получи, си обяснявам с това, че ние, българите, все пак сме способни да оценим успеха на наш сънародник и да се зарадваме.

Останалите седем думи в класацията

Познатите ни политически теми са тук, за да ни напомнят, че ни е трудно да мислим за важното и ключовото за страната, без да споменем война, демонтаж, ротация, Шенген, евроатлантик. Неслучайно извън десетте думи в анкетата остана не-коалиция, макар да беше предложена от доста хора в първия етап от кампанията. Журито реши, че три думи за формата на управление (заедно със сглобка и ротация) много биха натежали, да не говорим че включихме и евроатлантик – евроатлантизмът беше едно от ключовите понятия за миналата година, отнасящи се за властовата спойка. 

Без да подценявам резултата на демонтаж и важността на събитието, възможно е немалка роля да е изиграло и времето. Паметникът на Съветската армия беше актуална тема съвсем наскоро, през месец декември, и все още помним добре какво се случи. Дали обаче нямаше да позабравим демонтажа, ако се беше състоял през февруари например? Забравяме със страшна сила и скорост. Вижте примерите в следващата част.

Името на една международна награда – „Букър“, присъства в класацията, за да ни каже, че и ний сме дали нещо на световната литература, но на другия полюс, за отрезвяване, е PISA. За да ни напомня – веднъж на три години – колко далеч е образователната ни система от международните стандарти и достижения. Впрочем и това удобно ще го забравим.

Липсващите теми

Както писа Георги Лозанов в „Дойче Веле“, класациите „Думи на годината“ са „най-бързият начин да разбереш за какво на хората им се мисли и за какво не“. По съществени теми и за значими събития не ни се мисли: домашното насилие, войната в Близкия изток, промените в Конституцията… В началото на кампанията получихме само единични предложения за „домашно насилие“, „макетно ножче“, „ивицата Газа“, „Конституция“. И трите теми привлякоха общественото внимание през миналата година, първите две акумулираха енергия и в социалните мрежи, медиите отразиха събитията, но човешкото съзнание ги счете за незначими. Може би защото насилието в семейството е твърде болезнено или не се отнася до нас конкретно, войната в Газа е далече, а конституционните промени вече станаха банални. Причини и обяснения ще намерим, стига да ги потърсим. Но ще потърсим ли решения поне за това, което сме в състояние да променим?

Все пак има и добри новини. Да погледнем отново към победителите в класацията, но в съпоставка с думите на предишните години: преценям, антиваксър и изчегъртване за 2021-ва и война, инфлация, избори и Украйна за 2022-ра. С избора на изкуствен интелект – от технологичната сфера, и на времеубежище – от културната, като че ли се опитваме да се откъснем от тягостното политическо говорене и да се насочим към нови хоризонти. Колкото и да е определяща политиката за живота в едно общество, не бива да допускаме общественият разговор да се води под нейния диктат. Дано лека-полека започнем да го осъзнаваме.

1 Данните са от анализа на Sensika.

2 Невярващите може да напишат например „времеубежището“, „моето времеубежище“ или „нашето времеубежище“ (в кавички) в някоя търсачка, която услужливо ще им предложи резултати, включително и в текстове, нямащи нищо общо с творбата на Георги Господинов.


Езикът всъщност може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в основната си същност е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво всъщност става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

La grippe, c’est chic

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/la-grippe-cest-chic/

La grippe, c’est chic

Казват, че назоваването на опасностите и страховете е първата стъпка към овладяването им. В този текст ще разгледаме думи, свързани с една от главните опасности, които традиционно застрашават живота и здравето ни през зимата, а именно – сезонният грип. Тази година се очаква пикът на грипната епидемията да настъпи в края на януари. Назоваването на болестта едва ли ще ни спаси от разболяване, но вглеждането в наименованията ѝ на различни езици може поне да ни разведри, ободри и помогне да преживеем симптомите ѝ по-леко.

Дори самите симптоми сякаш придобиват по-приятен характер в превод: кашлянето, кихането и подсмърчането може и в същността си да не представляват нищо повече от досадни дейности, но с френските си наименования tousser, éternuer и renifler – макар да са също толкова ономатопеични колкото и българските – зазвучават някак по-изискано.

С преминаването от проста настинка в грип нещата стават още по-извисени:

описанието на грипните симптоми на френски звучи толкова поетично, че на човек едва ли не му се приисква тутакси да се разболее,

само и само да изпита une sensation de malaise général, un abattement, une brusque poussée de fièvre, des frissons, des maux de tête, des douleurs musculaires et articulaires, généralement suivis d'une perte d'appétit et de vertiges.

Въпреки че общото неразположение, температурата, втрисането, главоболието, болките в мускулите и ставите, загубата на апетит и световъртежът звучат значително по-прозаично, можем да открием известна утеха във факта, че българското наименование на самата болест все пак е от френски произход, благодарение на който съдържа известен чар и финес.

Според етимологичните речници думата „грип“ е заемка от френски – терминът la grippe произлиза от глагола gripper, който означава ‘грабвам, сграбчвам, хващам, обземам, улавям’.

Ето как, етимологично погледнато, се оказва, че

не ние сме тези, които хващаме грип, а грипът е този, който ни сграбчва.

Това важи и за множество други близки и далечни езици, в които названията на болестта произлизат от френската дума: албанците ги залавя gripi, баските ги обзема gripea, хърватите, босненците, словенците и латвийците ги държи gripa, литовците – gripas, a естонците – gripp, испанците и португалците ги лови gripe, чехите и словаците ги хваща chřipka, нидерландците и фламандците ги превзема griep, гърците ги сграбчва γρίπη (grípi), а германците – Grippe. И така нататък.

 От този непълен списък може да видим, че думата – в различни „варианти“ – се е разпространила по света подобно на зараза. И все пак изглежда, че някои езици са устояли – ако не от епидемична, то поне от етимологична гледна точка – и вместо с термини, свързани със „завладяващия“ ѝ ефект, назовават болестта с наименования, чийто произход е още по-поетичен и извисен (второто – съвсем буквално), тъй като отдават появата ѝ на влиянието на звездите.

Както може би се досещате, става въпрос за думата influenza. През Средновековието терминът – от influentia, буквално ‘вливам се’ на средновековен латински – първоначално се използва като понятие в астрологията. То описва неуловима течност, произтичаща от звездите и планетите, за която се смятало, че влияе на човешката съдба. Когато през 1743 г. в Италия избухва заразна епидемия, италианците я наричат influenza di catarro¹, а тя – заедно с наименованието си, вече съкратено до influenza – бързо се разпространява из Европа.

Ето как в някои езици, макар и по-малобройни от гореизброените, грипът става известен под названия, „произтичащи“ и „повлияни“ от италианския първоизточник. Освен на английски, където името на болестта е скъсено още повече (flu), думата с малки вариации се среща и в скандинавските езици (influenza на датски, flensu на исландски, influensa на шведски и норвежки), във финския (flunssa), унгарския (influenza), малтийския (influwenza), както и в арабския (أنفلونزا/anfilunza) и във фарси (آنفولانزا/anfulanza).

Но тъй като езиците са живи организми, те не са „имунизирани“ срещу „чужди“ влияния: и между тях, както между хората, „тече“ постоянен обмен,

те редовно си „влияят“, предават си думи и прихващат един от друг понятия, както хората си влияят, предават си бацили и прихващат един от друг вируси. (Думата „епидемия“, между другото, произлиза от древногръцката ἐπιδήμιος (epidḗmios), от ἐπί (epí ‘върху’) + δῆμος (dêmos ‘народ’).)

Ето така например, макар и да се използва доста рядко, понятието „инфлуенца“ фигурира в българските речници като синоним на „грип“², а някои англоезични речници включват иначе смятаната за остаряла и като цяло излязла от употреба дума grippe³ и я дефинират като influenza.

Но нека все пак завършим с оптимистична нотка, като разгледаме и етимологията на думата „ваксина“, чийто произход – макар и по-скоро аграрен, отколкото поетичен – също, поне според някои източници, се води френски. Терминът всъщност произлиза от латинската дума за „крава“ (vacca), a първоначално се появява благодарение на английския лекар Едуард Дженър, който в края на XVIII век инжектира здрави хора с малки дози гной от болни от кравешка шарка (наречена variolæ vaccinæ) и открива, че това впоследствие ги предпазва от разболяване от човешка едра шарка.

С течение на времето и с разработването на ваксини срещу други болести, семантичното поле на думата се разширява, така че тя започва да се използва във връзка с инокулации срещу всякакъв вид вирусни и бактериални заболявания. Според някои източници не друг, а Луи Пастьор през 1881 г. въвежда в по-широка употреба думата „ваксина“ в чест на Дженър, а неговото име – макар самият той да открива ваксини срещу бяс, кокоша холера, свински еризипел и антракс – служи за основа на думата „пастьоризация“, чиято цел също е да опази човешкия организъм от бактерии, вируси и други „патогени“, тоест – от πάθος (pathos) + -γενής (-genēs) на старогръцки – „производители на страдание“.

1 Catarro на български се превежда като „катар“, което няма нищо общо с едноименната държава, а според медицинските речници означава „възпаление на лигавиците с образуване на серозен ексудат, особено на тези на респираторния тракт“.

2 Според Етимологичния речник на БАН думата „грип“ е навлязла в българския чрез френската grippe, от руската „хрип“, проникнала заедно с разпространилата се през 1782 г. епидемия, позната като „руска инфлуенца“.

3 Думата grippe фигурира в американския речник „Мериам Уебстър“ и в Оксфордския речник, но не и в другите популярни англоезични речници. Според Online Etymology Dictionary тя влиза в английския през 1776 г., а се разпространява в европейските езици след грипната епидемия по време на руската окупация на Прусия през Седемгодишната война (около 1760 г.). Там също се споменава и предположението, че ономатопеичната дума „хрип“ (която от руски е навлязла и в българския) може да е вдъхновила появата ѝ. 

4 Езиковият обмен не свършва дотук. Преди няколко години например в българския навлиза и оттогава набира все по-голяма популярност думата „инфлуенсър“, която също се базира върху идеята за звездно влияние, макар звездите в случая да са от друго естество, а влиянието – с доста по-различни цели. На английски пък, дори и grippe почти да не се използва, нейни родственици – с общ праиндоевропейски корен *gʰreyb- (‘сграбчвам, хващам’) – всъщност са често срещани: grip (‘хватка, захващам’), gripping (‘завладяващ’) и gripe (‘оплакване, мърморя’).

5 Въпреки че се появява преди повече от два века, думата „ваксина“ – по обясними причини – е обявена за дума на годината за 2021 г. от американския речник „Мериам Уебстър“. На сайта на речника има статия, в която подробно се разказва историята за появата и развитието на ваксините. Тя завършва с наблюдение, което ще взема назаем (в свободен превод) и за финал на този текст: „Това показва, че не е задължително науката да е красива, за да бъде велика – същото важи и за етимологията.“


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Училище за родители

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchilishte-za-roditeli/

Училище за родители

Тази тема пристига при вас с активното съдействие на едно обикновено градско училище в България, наричащо само̀ себе си „иновативно“. Училище, разполагащо с учебна база, на която биха завидели почти всички останали училища, дори и частните. В същото време то, въпреки всички възможности, не допуска дори вероятността да стане част от толкова нужната промяна не просто в материалната среда, а в реалното обновяване на междучовешките отношения. 

Първите учители на всеки човек са неговите родители. Отглеждането на дете е задача, която изисква умения и желание. Немалко родители, за щастие, се подготвят за новите си отговорности, посещавайки някой от многобройните курсове, в които научават доста за кърменето, здравето, хигиената, съня и общо взето, всичко, което спада към родителските грижи за новороденото.

Родителството не приключва с този много интензивен етап, но пък мнозина спират дотук с обучението си как да бъдат родители и каква е образователната им роля в живота на детето. А тепърва предстоят години с предизвикателства, каквито неизбежно се появяват в образователните периоди, през които преминава детето.

Една от първите промени е усещането, че с влизането на детето в образователната система преставаш да си родител и се превръщаш в обслужващ персонал, отговарящ за битовите нужди на ученика. И като обслужващ персонал родителите, оказва се, нямат място в учебния процес. За някого това твърдение може да е пресилено, но не са екзотика предупрежденията „Родителите дотук“, разпечатани на А4 и залепени на входната врата я на детска градина, я на училище.

Образователните институции

Първата спирка в обществените образователни институции е детската ясла. Едно от най-важните условия, на които трябва да отговорите при кандидатстването за място в нея, е детето да има навършени 10 месеца. На тригодишна възраст то преминава в следващия етап – детска градина. Училището е след още три години – на навършени шест или седем години детето започва първи клас.

Когато и да встъпите официално в системата на образованието в качеството си на родител, много бързо ще установите как оставате пред вратата, до която завеждате детето. Буквално.

Гранична полиция

Всеобща практика в България е учебното заведение да има строг контрол на допускане на външни лица – каквито са и родителите. Като родител дори нямате право да влезете в двора, да не говорим за допускане до сградата. Там се влиза само при изискана от вас извънредна среща (факт е, че в днешно време почти няма учебно заведение, което да ви откаже) или за насрочена според всички правилници и наредби родителско-учителска среща.

Въпреки това сме много далече от страни като Германия например, където са широко разпространени два модела на преход към новата среда на детето. И в берлинския, и в мюнхенския модел се залага на плавното и емоционално подкрепено преминаване на детето към новите важни хора в живота му, в случая – учителите или обгрижващия го персонал. В продължение на седмици родителите съпътстват детето в опознаването и свикването с предизвикателствата на новата среда.

Щом още от яслената възраст на децата ни не можем да разчитаме на подкрепа и достъп, то не трябва да очакваме да ни допускат и в следващите важни етапи от образователното развитие, например в първи, пети и осми клас. Отговорността ни се свежда до изхранване, осигуряване на подслон и чисти дрехи и заплащане на нужните такси и учебни материали. Връзката с образованието е прекъсната и тя остава двупосочна: дете–учител. 

Не е чудно тогава колко незаинтересовани са повечето родители от учебния процес, след като те под никаква форма не са включени, нито дори допуснати до него.

Образование, възпитание и отглеждане

Закон за предучилищното и училищното образование

Чл. 3. (1) Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.
(2) Образованието е национален приоритет и се реализира в съответствие със следните принципи:
[…]
11. ангажираност на държавата, общините и юридическите лица с нестопанска цел, работодателите, родителите и други заинтересовани страни и диалог между тях по въпросите на образованието.

Социализацията, особено на по-малките деца, преминава основно по две оси – на семейството и на училището. Въпреки това двете страни, свързани чрез най-малкото си общо кратно – детето – поддържат по-скоро декларативни отношения. Често се стига до опити да се отделят едно от друго трите предизвикателства и основни цели на учители и родители – обучение, възпитание и социализация. 

Чуваме възмущението на учителите как възпитанието е домашна работа, те не можели да обучават невъзпитани деца. Чуваме и недоволството на родителите, че образованието в училище е крайно недостатъчно за реалния живот извън него. А всъщност няма как да бъде сложена граница между обучение и възпитание, те взаимно изграждат конструкта на образованието.

Но ако се съгласим с най-всеобхватната дефиниция за образование – че то е процес, който трае през целия ни живот, – може би е добре да си дадем сметка, че годините в училище наистина са прекалено малко, за да ограничим образованието само до случващото се в този период. И че може би най-важната цел на престоя в училище е не научаването и рецитирането на факти, а именно придобиването на умения да създаваме общност и да живеем в нея. Да се научим на търпение, диалог и сътрудничество. Няма как да стане, ако трите страни в тези отношения – учител, родител, ученик – не намерят общ език.

Образованието като активен процес, при който индивидът се развива самостоятелно чрез социалните си контакти, има за главна цел да стимулира развитието на отделния ученик. В същото време образователните процеси не се ограничават до място или време, защото освен в училище те протичат и в семейството, в социалните заведения, в групи с връстници, в дейности през свободното време. Защо тогава формалното, неформалното и информалното образование нямат допирни точки?

Социалното, емоционалното, телесното и духовното развитие на детето са продукт на предадените му ценности и правила. А не са ли точно те пресечната точка между родители и учители?

Приобщаващо образование за всички

Може би сте чували за приобщаващото образование, което така щедро се споделя като ценност от много училища и живее главно в нормативните актове на общините и на Министерството на образованието и науката. Приобщаващо образование е осигуряването на достъп до качествено образование на всички деца, включително и на изоставащите ученици, на живеещите в отдалечени райони, на децата с увреждания и т.н. Но нека да вземем произволен клас, за да онагледим какво би могло да означава приобщаващо образование в буквалния смисъл. Нито ще открием топлата вода, нито би отнело много време и ресурси. 

Ако в класа са записани 25 ученици, а една учебна година има приблизително 30 учебни седмици, то се открива възможност поне по един родител от семейство да гостува на децата всяка седмица. За учебен час не е нужно да е дълго. Един клас е извадка на обществото и сред родителите на учениците в него може да се намерят специалисти и служители от най-различни области и изпълнителски нива. Няма ли да е окриляващо за децата да видят в действие знанието, което трупат? Няма ли да се отвори пред тях врата, виждайки как върви животът в другите семейства с други професии?

Ако неуверената художничка в шести клас, идваща от семейство, в което не е имало творец преди нея, се запознае с историята на някой като себе си, вече минал по неутъпканата пътека? Или пък увлеченият по кулинарията деветокласник, който не знае дали точно това е призванието му, отиде на учебно посещение в семейния ресторант на родителите на свой съученик? Дали няма поне малко да изравним разликите в произхода, социалния статус и най-вече във възможността за по-добро бъдеще? 

Всяка учебна година МОН обявява „Национален календар за изяви по интереси на децата и учениците за учебната [конкретна] година“. В сух табличен вид са изброени всички изяви със срок и място на провеждане, както и с организаторите им. В случай че не сте от амбициозните родители, които търсят целенасочено всяка възможност за обиране на награди и медали, е много малко вероятно да попаднете на този календар.

Ако разговорът с учителите обаче започне по-рано, например в началото на учебната година, с една неформална опознавателна среща, излизаща извън рамката на оценките и изпитванията, то е много вероятно общото ви дело – детето – да тръгне уверено и ориентирано по пътя на собствените си интереси и силни страни. И като нищо накрая ще се поздравим с по-доволен и щастлив бъдещ член на обществото, който участва активно в развитието му в демократично, социално и културно отношение.

Едва когато смелите станат разумни и разумните – смели, наистина ще се почувства онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

Второ подразделение на предговора към „Хвърчащата класна стая“ на Ерих Кестнер, превод Владимир Мусаков


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Изкуственият интелект и персонализираната медицина

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-i-personaliziranata-meditsina/

Изкуственият интелект и персонализираната медицина

Изкуственият интелект (ИИ) използва сложни изчисления, позволяващи на системата да разсъждава, да се учи и да стига до определени изводи, които са от полза на лекарите при вземане на решения. Служейки си с информация като медицински изображения, биомаркери, медицински данни на пациенти и използвайки инструменти като конволюционни невронни мрежи* и регресионни модели, той има за цел да създаде персонализации, адаптирани към всеки пациент, с приложение в реалната клинична практика.

Въпреки че ИИ има голям потенциал в областта на медицината, етичната сложност на приложението му изисква допълнителни анализи и доказателства за медицинската му ефикасност и икономическата му стойност, както и създаването на мултидисциплинарни методи за по-широкото му внедряване в клиничната практика.

Персонализирана медицина

Персонализираната медицина е медицински модел, който има за цел да предостави специално разработени стратегии за превенция и лечение. Съветът на здравните министри на ЕС дефинира персонализираната медицина като

медицински модел, използващ характеризиране на фенотипове и генотипове на индивиди (чрез молекулярно профилиране, медицински изображения, информация за начина на живот и др.) за избор на терапевтична стратегия при конкретен пациент в определен период от живота му, за определяне на предразположеност към дадено заболяване, за навременна и целенасочена профилактика.

Персонализираната медицина все още се развива и пред нея стоят много предизвикателства преди пълното ѝ приложение в системите за здравеопазване. Новите генетични технологии, обобщавани с термина „омик“ технологии, позволяват на учените да използват генетичната информация на пациентите, за да определят по-добре правилното лекарство, доза и период на прием. Използването на тези технологии ни доближава по-близо до персонализираната медицина.

Изкуствен интелект

През 1956 г. Джон Маккарти въвежда термина „изкуствен интелект“ на конференция, посветена на компютърните науки в колежа „Дартмут“. По-късно същата година Алън Нюел, Дж. К. Шоу и Хърбърт Саймън създават Logic Theorist, първата работеща софтуерна програма за ИИ.

В най-простата си форма ИИ е област, която съчетава компютърни науки и огромен набор от данни, за да даде възможност за решаване на проблеми. Той също така обхваща част от машинното обучение и дълбокото обучение (machine learning, deep learning), споменавани често, когато става въпрос за ИИ. Тези дисциплини са изградени от ИИ алгоритми, които създават системи, правещи прогнози или класификации въз основа на входирани данни.

Приложение на изкуствения интелект в медицината

В момента ИИ в медицинските среди се използва основно за анализ на изображения от медицински изследвания. Стандартите за използването на ИИ в медицината все още са в процес на дефиниране. Възможността ИИ да бъде от по-значима полза за лекарите, изследователите и пациентите нараства експоненциално. В бъдеще той ще е основна част от цифровите здравни системи, които ще формират и поддържат съвременната медицина.

Моделите на машинно обучение може да се използват за наблюдение на жизнените показатели на пациенти. Докато медицинските устройства от типа на сърдечните монитори проследяват жизнените показатели, ИИ може да събира данните от тези устройства и да извършва анализ с цел търсене на заболявания. Изследванията показват, че ИИ, захранван от изкуствени невронни мрежи, може да бъде също толкова ефективен, колкото лекарите при откриване на симптоми например на рак на гърдата.

Първоначалното синтезиране на лекарства често е един от най-дългите и най-скъпи етапи при разработването на лекарствени продукти. Тук ИИ може да помогне за намаляване на разходите основно по два начина: създаване на по-добър дизайн на лекарства и откриване на нови комбинации от лекарствени препарати.

Къде се срещат ИИ и персонализираната медицина?

Геномиката, биотехнологиите и ИИ поставят отделния пациент в центъра на избора на лечение, създават големи бази данни за анализ и са основата на прецизната медицина

Падането на цената на секвениране на генома, усъвършенстването на биотехнологиите и навлизането на приложенията за смартфони, които проследяват здравето ни, водят до редица предизвикателства в съвременната медицина, свързани с необходимост от допълнително обучение на медицинския персонал и невъзможност за обработване на огромното количество данни. В ролята на помощници влизат алгоритмите за задълбочено обучение, които за кратко време анализират и интерпретират т.нар. big data.

През последните години няколко компании работят по въвеждането на ИИ в медицината. Google има изследователски клон, свързан с ИИ, който работи по проекта DeepMind Health. Идеята е да се събират и анализират данни от медицински досиета, за да се подобрят медицинските услуги. Google участва и в съвместен проект с фондацията на клиниката по очни болести Moorfields NHS Foundation Trust. Moorfields споделят с DeepMind един милион анонимни резултата от изследвания с очен скенер, придружени с информация за здравословното състояние на очите на пациентите и наличието на очни заболявания.

IBM работят по програмата Medical Sieve, насочена към радиологията и кардиологията. Идеята им е в бъдеще радиолозите да разглеждат само най-комплексните случаи, при които е необходимо човешко наблюдение. Компанията Deep Genomics работи върху търсенето на модели в големи бази данни от генетична информация и медицински досиета. Целта е установяване на мутации и връзката им с определени заболявания.

Въпреки ползите от внедряването на ИИ в персонализираната медицина, алгоритмите може да не са достатъчно ефективни при поява на нови, неописани странични ефекти от лекарства или новоустановена резистентност към дадено лечение. Изкуственият интелект трябва да е средство за помощ на лекаря, а не е предназначен да замени традиционната връзка лекар–пациент. Отменяйки лекаря в някои рутинни, повтарящи се моменти от работата, ИИ би могъл да предостави възможност на медиците да обръщат по-задълбочено внимание на пациентите си, което безспорно ще подобри връзката помежду им. Подобни задачи може да се делегират на ИИ само при условие че остане безопасен, регулиран и достатъчно ефикасен като средство за усъвършенстване на здравеопазването.

Етична рамка при използването на ИИ в медицината

Повдигат се редица етични въпроси, свързани със събирането и обработката на данни на пациентите в една система на здравеопазване, която теоретично би могла да се управлява от ИИ. Как ще се гарантират поверителността и сигурността на информацията? Пациентите трябва да са информирани как ще бъдат използвани техните данни от ИИ приложения, и е редно да им се предостави възможност за отказ.

От друга страна, нужно е работещите в здравеопазването да са добре запознати с новите отговорности, които биха носили при възникване на грешки в процесите на съхраняване и споделяне на данни, получени чрез ИИ. Освен това здравните специалисти трябва да оценяват критично препоръките, дадени от инструментите с ИИ. И не на последно място, медиците следва да бъдат откровени с пациентите си относно използването му в здравеопазването.

В САЩ съществува закон за преносимост и отчетност на здравното осигуряване, който определя стандарти за поверителност и сигурност на здравните данни на пациентите. Американската администрация по храните и лекарствата също има свой набор от разпоредби, осигуряващи регулация на начина, по който софтуер, включително приложения с ИИ, се използва в здравеопазването. Европейският съюз е въвел Общ регламент за защита на данните (GDPR), включващ правила за обработката на данни на пациенти с инструментите на ИИ.

Индивидуален vs. популационен подход

Напредъкът на персонализираната медицина заедно с навлизането на ИИ в здравеопазването цели внедряване на индивидуален подход за контрол на заболявания в замяна на настоящия популационен подход. Персонализираната медицина, ИИ и подробната информация за болестните състояния представляват значителен шанс за намаляване на разходите при използването на универсален подход в общественото здраве.

Предимствата, които са предоставени от ИИ моделите за анализиране на обширна, сложна биомедицинска информация, имат огромен потенциал за ускоряване на израстването и развитието на генетичната медицина. Въпреки това трябва да бъдат преодолени многобройни препятствия, в случай че ИИ оправдае високите очаквания за революция в геномната медицина.


* Конволюционна невронна мрежа – мрежова архитектура за deep learning, която се учи директно от данни, като се премахва необходимостта от ръчно извличане на функции.

Годината на изкуственото мислене

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/godinata-na-izkustvenoto-mislene/

Годината на изкуственото мислене

Заедно с обичайните годишни равносметки през месец декември имаме възможност да осмислим 2023-та и през призмата на думите – или по-точно онези от тях, назоваващи събитията и тенденциите, които през изминалата година са ни занимавали, вълнували, тревожили или озадачили.

Българските думи на 2023 г. предстои да бъдат избрани през януари чрез кампания, организирана от платформата за грамотност „Как се пише?“. Няколко от най-популярните англоезични речници обаче вече оповестиха английските думи, които според тях улавят духа на годината. Макар че точно тези думи едва ли ще влязат в българската селекция, все пак е интересно да ги разгледаме. От една страна, защото по стечение на обстоятелствата всички те съществуват и на български. А от друга, защото заради все по-тясната взаимосвързаност на световните процеси и тенденции отразяват теми, които са значими и за българската езикова общност.

Любопитно е – но не изненадващо, имайки предвид посоката, в която се движат тези световни процеси и тенденции, – че

голяма част от излъчените като ключови за 2023 г. английски думи са свързани с темата за – или по-скоро с кризата на – истината и реалността.

Според най-популярния американски речник Мериам Уебстър“ например думата на годината за 2023-та е прилагателното аuthentic. Също като българския ѝ еквивалент „автентичен“, думата идва от латински (в английския влиза през френски, а в българския – през руски), където пък се появява като заемка от старогръцката αὐθεντικός (authentikós), тоест „присъщ на абсолютна власт; първичен, начален“.

Според един от редакторите на речника – лингвиста Питър Соколовски, цитиран от Associated Press:

През 2023 г. виждаме криза на автентичността. Осъзнаваме, че поставяйки под въпрос автентичността, ние я ценим още повече.

Соколовски и екипът му следят как определени световни събития водят до повишено търсене на определени думи. В случая с authentic такива изолирани пикове не е имало, а към думата по-скоро се е наблюдавал постоянно растящ интерес през цялата година.

Темата за автентичността се промъква по един или друг начин и в голяма част от думите „подгласници“, които според редакцията на Мериам Уебстър“ също в рамките на годината са привлекли необичаен интерес, измерван в трафик към онлайн изданието на речника.

Макар и индиректно, значенията на много от тях се оказват концептуално свързани с темата „реалност vs. измислица“, например: deepfake, dystopian, doppelganger, indict (чието търсене в речника се е увеличило с 9440% на 30 март, когато на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп е повдигнато обвинение в заплащане на пари в замяна на мълчанието на порноактрисата Сторми Даниълс) и deadname („името, което транссексуален човек е получил при раждането си и вече не използва“).

С малко въображение, можем дори да сметнем, че по някакъв начин изкуствено създадената реалност стои и в основата на думата coronation, която благодарение на коронацията на Чарлз III се е радвала на интерес, по-голям с 15 681% от предишната година¹.

Не е нужно особено въображение, за да забележим и отбележим, че въпроси за реалността и нейната подмяна са повлияли директно на избора и на други англоезични речници. Водещият в света по посещения безплатен речник на Кеймбридж например обявява глагола hallucinate за дума на 2023 г.

Думата е навлязла в английския още през XVII век: смята се, че тя – подобно на „автентичен“ – е дошла от старогръцки (от ἀλύω/alúō ‘рея се, скитам се’) през латински (от alucinor ‘блуждая, бълнувам, бръщолевя’).

Въпреки че с обичайната си дефиниция („да виждаш, чуваш, усещаш или помиришеш нещо, което не съществува, обикновено поради здравословно състояние или като резултат от вземане на наркотици“) hallucinate се използва в английския език отдавна², Кеймбриджкият речник я избира за дума на 2023 г. заради нейното новопоявило се значение, което вече е добавено като втора дефиниция: „когато изкуствен интелект (= компютърна система, която притежава някои качества на човешкия мозък, като например способността да произвежда език по начин, изглеждащ човешки) халюцинира, той произвежда невярна информация“.

Д-р Хенри Шевлин, който изучава етиката на изкуствения интелект в Кеймбриджкия университет, допълва:

Широко разпространеното използване на термина „халюцинирам“ във връзка с грешки от системи като ChatGPT предоставя завладяваща моментна картина на това как осмисляме и антропоморфизираме изкуствения интелект. Неточната или подвеждаща информация, разбира се, съществува отдавна, независимо дали под формата на слухове, пропаганда, или „фалшиви новини“.

Като потвърждение на това, ако се върнем назад можем да видим, че терминът fake news – отново благодарение на Доналд Тръмп, в чиито изказвания присъства постоянно – е обявен за дума на годината за 2017-та от британския речник „Колинс“. Но докато преди пет години източниците на дезинформация все пак бяха най-вече с човешки произход, в наши дни вече имаме (и) друг сериозен, неизчерпаем и доста плашещ източник на шарлатанство. Споменатите дотук думи несъмнено са свързани с него, макар и косвено. Лексикографите на „Колинс“ обаче го назовават съвсем директно и без никакви заобиколки, избирайки го за най-значимата дума за 2023 г.

Става въпрос, разбира се, за термина „изкуствен интелект“, познат на английски под съкращението AI. Дефиниран като „моделиране на човешки умствени функции чрез компютърни програми“ според издателя на речника, терминът е избран заради силно ускореното му развитие, което го е превърнало в главна тема за разговор през 2023 г. В рамките на годината употребата на термина (точно под формата на инициалите AI) се е увеличила четирикратно.

Четвъртата дума, избрана за дума на годината в англоезичния свят – този път от Оксфордския речник, – също е вид съкращение, което допреди множеството медийни съобщения, оповестяващи избора на речника, вероятно е било тотално непознато за голяма част от порасналите читатели. От подрастващите обаче, включително и от българските, тя, изглежда, се използва активно.

Става въпрос за разговорната дума rizz – съществително име³, дефинирано като „стил, чар, привлекателност, както и способността на някого да привлича или съблазнява романтични или сексуални партньори“.

На пръв поглед думата rizz звучи много забавно и далеч по-незастрашително от другите думи на годината, но при по-внимателно вглеждане можем да видим, че тя също съдържа в себе си елемент на измама – или поне на някакъв вид примамване – още в самия си произход. Rizz всъщност произлиза от charisma („харизма“)и идва от старогръцката χάρισμα (khárisma, ‘благосклонност, божествен дар’, която пък идва от χάρις (kháris, ‘благосклонност, красота, благодат’).

Думата charisma започва да се употребява с познатото ни съвременно значение някъде около средата на миналия век, като преди това значението ѝ е имало главно религиозен оттенък. От една страна, тя се е използвала като обозначение за особен божи дар, благодарение на който получилият го човек притежава някакви способности, качества или власт, без да има съществени лични заслуги за тях. Освен това християнското разбиране за харизма предполага, че даровете на Светия Дух, получавани при тайнства като кръщение и евхаристия, също са харизматични.

Оказва се, че точно през идеята за „(по)дар(ък)“ думата „харизма“ споделя изненадваща етимологична връзка и с друга дума в българския език. Това е глаголът „харизвам“, който произлиза от гръцката χαρίζω (charízo ‘подарявам’), макар че старогръцките му корени са в много по-извисен регистър от разговорния начин, по който се използва българската дума.

Имайки предвид предстоящите празници и придружаващите ги ритуали, темата за подаръците ми се струва подходяща за край на този текст. И нека си пожелаем новата година освен честита – от „част“, не от „чест“! – да е изпълнена с повече автентичност, всестранен rizz и само приятни, чисто човешки халюцинации.

1 Огромният скок в търсенето на думата coronation несъмнено е впечатляващ, но все пак трябва да отбележим, че той вероятно до голяма степен се дължи на факта, че речникът „Мериам Уебстър“ е американски, а не британски.

2 Въпреки че е навлязла в английския през XVII в. със значението „храня илюзии“, справка в онлайн търсачката на Google Nrgram Viewer, която проследява колко често конкретни думи или фрази се появяват в публикувани източници между 1500 и 2019 г., показва, че популярността на думата hallucinate се повишава видимо през 50-те години на миналия век и нараства стабилно през втората му половина и в началото на XXI в.

3 Освен като съществително име, описващо нещо, което човек притежава, rizz – както на английски (обикновено в комбинация с наречието up), така, оказва се, и на български (като „rizz-вам“) – се използва и като глагол, означаващ „привличам, свалям, съблазнявам, очаровам“. Rizz първоначално се появява като сленг термин за „омайващото“ въздействие, което мъжът има върху жената, но изразът еволюира и вече се използва без оглед на пол за всеки, който притежава магнетичност и очарователност.

4 Формирането на съкращения чрез използване на част от думата се среща сравнително рядко в английския, но все пак има прецедент: например fridge от refrigerator („хладилник“) и flu от influenza („грип“).

5 Думата „харизма“ е етимологично свързана и с т.нар. харити от древногръцката митология – богини на грацията, красотата и чара, които съответстват на грациите в древноримската митология. Броят им варира, като обикновено се смята, че те са три, най-често срещани с имената Аглая („сияйна“), Ефросина („благоразумна“) и Талия („цветуща“), но една от тях понякога се появява и с наименованието Харис.

6 Думата „подарък” произлиза от праславянската *darъ, която също е етимологично свързана със старогръцката дума за „дар“ – δῶρον (dôron). Оттам, разбира се, идва и името Тодор, или „дар от Бога“.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Уча се да уча

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ucha-se-da-ucha/

Уча се да уча

През XXI век най-нормалният въпрос, който може да си зададем, е „Защо трябва да уча каквото и да било, като мога да го намеря за секунди в Google?“ Дали не трябва да обърнем цялата си концепция за ученето и оттук нататък да учим само практически неща, които са ни нужни за живота, работата и хобитата ни, защото цялата останала информация и без това я има на един клик разстояние?

Разбира се, че няма да е адекватно да го направим, но тръгвайки в тази посока, отваряме пътя за въпроса не какво да учим, а как да учим предвид факта, че разполагаме с целия свят в телефона си.

Компютърът в главата ни

Ако извървим пътя на всяка информация, която достига до нас, не само че ще разберем как функционира ученето, но и съвсем логично след това сами ще се сетим как може да бъде подобрен процесът при нас. Всяка секунда до мозъка ни достигат тонове информация. И огромна част изчезва от него след съвсем кратко време. В краткосрочната ни памет остава само това, което може да се „закачи“ за вече съществуващо знание. Но дори и закачилите се късчета данни не оцеляват дълго – след около 20 минути повечето от тях също за забравени. От новопостъпилите факти след час ще помним онова, което е отишло в дългосрочната памет. Този процес можем да направляваме сами при активно учене, стига да знаем как.

Когато ми се налага да обясня на дете какво е ученето, винаги му казвам да си представи невроните в мозъка си като безброй приятели (всъщност са милиони), които живеят там. Те се свързват различно – подават си ръце, пращат си писма, опъват простор един между друг, строят си обща улица и какво ли още не. По всички тези връзки протича нашето знание, защото някакво наше преживяване или нова информация са ги накарали да ги изградят. 

Или иначе казано, сетивните стимули, които получаваме чрез гледане, слушане или четене, стартират дейността на синапсите в мозъка. Информацията се предава от една на друга нервна клетка чрез точките им на свързване. Броят на активните синапси и нервни клетки е определящ за успеха на ученето – колкото повече са те, толкова по-дълбоко в мозъка ни се намира търсената информация. Ако повтаряме чрез преразказване или си припомняме чрез препрочитане дадена информация, ние ѝ помагаме да остане по-дълго и ефективно в паметта ни, защото реактивираме създадените връзки между нервните клетки.

Класическото учене не е складиране на знания в отделни папки и на точно определени места в мозъка ни. По-скоро мозъкът ни разполага с временен склад, в който отива цялата нова информация и който играе ролята на разпределителна гара за пренасочване на информацията. Този склад се нарича хипокампус. Когато си спомняме нещо, не отваряме четвъртата папка от трети рафт на шестата етажерка, а активираме всички нервни клетки и техните взаимовръзки, участвали в запомнянето на точно тази информация. Запомнената от нас информация е плетеницата, която хипокампусът предава на мозъчната кора.

Само че хипокампусът не пуска всичко наведнъж, а предава малко по малко най-важното от деня към главния мозък, предимно през нощта. Докато спим, хипокампусът активира важните според него пътища между нервните клетки, които скрепяват новите взаимовръзки в главния мозък. Това от своя страна е основата на дългосрочната памет. Ето ви научно обосновано оправдание да си полегнете след час-два учене, защото иначе току-що наученото няма да намери пътя до главния мозък.

Дотук е ясно как да запомним нещо наизуст – повтаряме го, докато не стане автоматично. 

Но това означава ли задължително, че го разбираме? 

В училище и в университета пътят на ученето е начертан – имаме учебници, конспекти, планове, класически учебни стаи с учител отпред. Нищо чудно, че все още много учители смятат повторението за единствения начин за запаметяване на информация – „Прочетете урока пет пъти“ или „Напишете всяка непозната дума по три реда“. През стандартното устно или писмено изпитване се преминава изключително лесно, ако просто се наизустят уроците. 

Но не трябва ли знанието да добие още едно изражение – да се превърне в умение? Към това всеки сам намира път. Умението да учиш може да бъде придобито. Дори с не толкова големи усилия или инвестиция на време. И е крайно нужно, защото учениците в голяма степен са изоставени на собствения си усет как да боравят с количеството информация, което ги залива ежедневно в учебния процес. 

Затова и ученето не трябва да е процес на запаметяване на факти, които по-късно мозъкът ни ще „изплюе“. Ученето трябва да е разбиране, изграждане на мисловни модели, с помощта на които да сме в състояние да намерим сами решение. Наученото трябва да ни направи способни да приложим знанието извън рамката му и да го надградим, да ни направи критично мислещи, самостоятелни, комуникативни и търсещи предизвикателството. Пасивното консумиране на предварително зададена информация не може да постигне това. 

Пример как може да се разчупи сухото цитиране на факти, е да се обърне поредността и новият материал да се представи под формата на проблем, който трябва да бъде разрешен. Доказано е, че придобиваме знания най-добре, когато сме изправени пред препятствие, което не можем да преодолеем с наученото досега. Правилният отговор трябва да бъде оставен за накрая. Тогава ефективността (например колко нов материал е взет) ще отстъпи място на любопитството. Крайният резултат ще е всеобхватен: ще сме установили къде сме, ще сме добавили нови знания, но и ще имаме похват, който ще можем да приложим в друга сфера при различни обстоятелства.

Да раздвижим ученето

Учим навсякъде и по всяко време. Учебният процес в учебните заведения е структуриран така, че не предполага свободно да изберем работното си място. В най-добрия случай можем да изберем редицата, в която да седнем. 

На нас всъщност не са ни необходими задължително стол и бюро, за да разбере мозъкът ни, че е време да работи. Напротив, особено при децата е нужно движение и разнообразие вместо специално работно място. Затова когато учат вкъщи, ги оставете да седнат под масата, защо не и във ваната, да стоят прави и да пишат със специален маркер по прозореца, да скачат на батута, да лежат на земята. 

Друга особеност при децата е, че те не обичат да са сами, докато учат. Затова и толкова ги привлича да са около вас във всекидневната или в кухнята с всичките си тетрадки и учебници. Отделете си време, в което сядате заедно да работите: те – по домашните си, а вие – по нещо, което позволява детето да ви прекъсва. 

Работно време

Не е задължително количеството време, което изразходваме за научаването на даден обем информация – например когато учим за изпит, да отговаря на качеството на наученото. Може да прекараме седмици наред в усърдно учене, а накрая оценката да не отразява по никакъв начин усилията ни. В този случай е хубаво да обърнем внимание на целите си – дългосрочни и краткосрочни. „Да науча немски език“ звучи чудесно като желание, но не и като план. Разбиването на целта на по-малки части с междинни успехи, както и предварителна оценка на настоящото ниво и реалистична представа какво и за колко време може да бъде постигнато, биха улеснили неимоверно процеса.

Към работното време спадат и почивките. Не само че не трябва да ги делим от ученето, а следва да обърнем внимание как точно се почива. Не бива нито да се прекалява, нито да ги пестим, защото и в двата случая понижаваме качеството на наученото.

Още дълго може да се изброяват факторите, които влияят върху качеството на ученето. Има и безброй учебни техники, типове учене и хакове за тях, на които е важно да се обърне внимание и които са обект на работа от страна на психолози, учебни терапевти и учители, прозрели нуждата от промяна в учебния процес.

Може би бих поставила в основата им теорията за фиксирания и развиващ се майндсет, или на български език – умствена нагласа.

Ако сте родители на дете в ученическа възраст, сигурно ви е втръснало да чувате от него: „НЕ МОГААА!“

Просто добавете: „Все още.“

Типичен пример за фиксиран майндсет е някой, който не желае дори да се пробва с дадена задача, защото „аз и без това не мога“. Или пък някой, който не може да борави с поражения. Или най-общо – човек, който смята, че потенциалът му е предопределен от способностите му и интелигентността му, които са толкова, колкото са. 

Умствената ни нагласа, за наше щастие, подлежи на промяна. Дали с помощта на учител или родител, или пък със собствени сили, ние можем да развиваме нагласата си постоянно и така да преминем към развиващ се майндсет. Да станем хора, които се учат от грешките си. Които обичат предизвикателствата не само заради състезателния им характер. Които знаят какво да правят с обратната връзка дори когато тя не е много позитивна. И които са наясно, че успехът им зависи от собствените им усилия и нагласи.

Развиващата се умствена нагласа е много повече от която и да било мотивация, защото тя става стил на живот и се прехвърля върху всички области на живота ни.

Мозъкът ни е като мускул. Можем да го тренираме така, че дори малко да боли – като при мускулната треска. Редовното правилно трениране води до натрупване на мускулна маса, или в случая с мозъка ни – до повече взаимовръзки. Не може и не трябва да отписваме традиционното общо образование, колкото и остаряло и неадекватно да се струва на някои от нас. Но задължително трябва да го преустроим – със силна връзка с настоящата реалност и напредък. Познаването на фактите трябва да даде по-голямо предимство на познаването на процесите и взаимовръзките между тях. Защото за суровите факти винаги ще имаме интернет, но за навременното разпознаване и адекватното планиране на процесите, произтичащи от тях, не можем да разчитаме на която и да било търсачка. А ключът към ученето остава вниманието – но вече не само към детайла, а и един към друг.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Откъси от Украйна: По-страшно от ракетите

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-po-strashno-ot-raketite/

<< Към четвърта част

Откъси от Украйна: По-страшно от ракетите

Има едни филми, които започват с нацепени кадри, изскачащи като блицефекти. Чуваш някакво изречение, което спира по средата и оставя многоточия. После второ, трето. Заедно с тях в кадъра се появяват: лице, силует или очи, или гледка, светлини, мъгла, елха, усмивка, нечие действие. Блицефектите извън киното поне при мен идват предизвикани от асоциации или някаква информация, или просто в тишината.

Два месеца след завръщането ми от Украйна все по-често я усещам като блицефект – от забелязани жестове, действия и изречения.

Една вечер в дома на Алла в Украйна приготвяхме вечеря. Белим сварени картофи и тя без всякакъв повод ми казва:

Не знам как ще отгледаме дъщеря си тук.

Често чувам това изречение в моята „блицкомпозиция“ от Украйна. То ми причинява странна болка и ме кара да мисля много извън вече изградената в главата ми връзка война–смърт–ужас.

Изречението ѝ, разбира се, има своето продължение.

Дори и да спечелим войната утре, което е малко вероятно, какво ще се случи с нас? Всичките тези наранени мъже, които се завръщат от фронта огорчени, с разбито здраве, инвалиди, чиито жени и деца са ги напуснали. Какво ще правят те, какво ще работят, кой ще се грижи за тях? Всички тези жени, останали вдовици с по няколко деца на ръце, как ще ги отгледат, как ще преживеят въобще? Какво общество ще имаме? Това е по-страшно от ракетите, с които ни обстрелват сега.

Гледаме се с моята украинска приятелка дълго и мълчим. В очите ѝ няма и следа от ужаса, който виждах навремето в София, докато ми разправяше за разрушените сгради на Киев, за въздушните атаки, за ранения ѝ на фронта брат. Няма и следа от онзи блясък, с който ми казваше: каквото и да ни причиняват, ние ще победим; каквото и да ни коства…

Сега очите ѝ са притихнали в мъгла. Дори когато се смее, там, в очите ѝ, липсва свободата на смеха. Има някакво особено примирение. Предния ден, докато се разхождахме до езерото в града, тя ми каза:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което сред роднините някой да не е на фронта или да не е загинал, или осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това.

Тогава, край езерото, разбирах тези изречения като мъдрост, философия и част от духа на непримиримостта. Сега, след месеци, нейните думи ме застигат различно. Искала е да ми каже много повече. „Да не се побъркаш“ означава не само да озаптиш страха от това да те удари ракета. Явно за укротяване са много повече мисълта за бъдещето и отчаянието от липсата му.

Ако днес ви помоля да си представите как куче се разхожда в мол, ще се засмеете и сигурно бързо пред очите ви ще изплуват лъскави витрини, жужащи ескалатори, весели хора, които пазаруват за Коледа. Аз лично виждам и кучето си, което се разхожда сред тях. Всъщност две са. Едното е бял къдрав пудел, самодоволен и с огърлица около вратлето. Другото е улично, черничко, със стърчащи къси мустачки, учудени вежди, издължена муцунка и клепнали уши.

Докато си фантазирам тази сцена, веднага си казвам: да, но аз не съм в мола, не виждам наистина това, а само си го представям. Думите „куче в мол“ предизвикаха визуализация, тя – емоция, асоциации, лавина от мисли и може би съпреживяване. Искам ли го? Да, искам го.

Преди дни се обадих по телефона на мой познат журналист, който живее в Днипро. Когато го попитах как е, той не ми каза нищо за себе си, а започна така:

Помня как изглеждаше градът преди войната. Хората се подготвяха за Коледа, всичко беше украсено, светещо. Събуждаше се празничен дух, мислехме за подаръци и за почивка. Имаше настроение, смях по улиците… По време на първата Коледа, след началото на пълномащабната война, улиците бях празни. Никой не излизаше заради страха от постоянните обстрели. За подаръци и такива глезотии въобще не ставаше дума. Бяхме потънали в мрак – буквално, защото руснаците взривиха енергоизточниците ни. Хората умираха от студ, тъй като парното не работеше, пак по същата причина.

Докато Александър ми говори, си спомням как в навечерието на миналата Коледа Алла се прибра с дъщеря си в Украйна окончателно. Тогава в Украйна нямаше ток заради разрушената от руснаците енергийна инфраструктура на страната. Преди да тръгне към дома си, Алла купи десетки светещи пръчки, елхички и всякакви играчки, които денем събират слънчева светлина, за да светят по тъмно. Българските сайтове ги наричат „парти играчки“. Алла ги занесе в дома си в Украйна, защото нямаха възможност да включват генератора постоянно и да го хабят за осветление.

Представям си едноетажната им китна къщичка със затрупана от сняг градинка отпред. Малката ѝ кухня и останалите стаи, които Алла е накичила с „парти играчките“, за да имат някакво осветление в дома, докато навън сирените вият за възможна въздушна атака. Тогава по телефона тя ми каза, че домът им е много уютен така, нищо че навън е тъмно и страшно. Каза ми още за звуците на Украйна по време на коледните празници. Два вида само. На жужащи генератори до всеки дом и болница и на воя на сирени. Нищо друго. Никакъв смях, никакви молове с кучета в тях, никакви подаръци, никакви трапези с по няколко ястия. Само

пълен мрак нощем, вой на сирени и постоянно жужене на генератори.

Александър спира да говори и разбирам, че не съм чула последните му думи, унесена в моите лични спомени. Извинявам се и го моля да повтори.

Единствената ни мисъл през миналата зима беше за пролетта, когато ще можем да възобновим бойните действия, и надеждата, че лятото ще успеем да си върнем загубените територии. В навечерието на тази Коледа хората пак се опитват да върнат някакво коледно настроение. Ресторантите са пълни, навсякъде изглежда, сякаш не воюваме. Тогава се запитах дали това е някаква умора от войната.

Отново ме връхлитат спомени от лятото, когато бях в Украйна. Да, наистина в големите градове ресторантите бяха пълни и тогава се питах как е възможно на няколкостотин километра да има брутална война, в която зверски се избиват и осакатяват хора, и в същото време други хора вечерят спокойно в някой ресторант или се забавляват в бар.

Докато бях в Украйна, си мислех, че така трябва да бъде, че която и да е страна във война не трябва да спира да живее – въпреки ужаса, загубите, тревогите, страха. Защото хората са силата ѝ и ако се скрият по домовете си, ако спрат да се забавляват, ако се откажат да живеят, то това би бил краят. Споделих мислите си с Александър. Седя на няколко хилядC