Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/urbitsid-ruinite-na-voynata-i-provalite-na-arhitekturata/

Венеция, началото на юли, 35 градуса на сянка. Някъде по средата на „Арсенале“, големия индустриален комплекс, където е подредена кураторската изложба на тазгодишното Венецианско архитектурно биенале, има една малка инсталация, наречена Circularity on the Edge [„Кръговост на ръба“ – б.р.], която е подходяща отправна точка за този текст. 

На пръв поглед инсталацията не е нищо особено. Тухли, камъни, парчета дърво, изолационни панели и всякакви строителни отпадъци висят на метални струни в своеобразна разпадната скулптура. Пред тях на екран се демонстрират възможностите на изкуствен интелект (ИИ) сред руините на сгради, унищожени от военен конфликт, да идентифицира чрез дрон материалите, които може да се преизползват за ново строителство, и да ги подрежда по степен на надеждност или замърсеност (установявайки например наличието на азбест в тях). Екипът е украински, а ИИ моделът е тестван на терена на украинския град Буча, разрушен през пролетта на 2022 г. Това е една от многото инсталации на тема екология, преизползване и климат на тазгодишното биенале.

И една от твърде малкото, която коментира разрушенията от войните и необходимостта архитектурата да реагира.

Другата инсталация се намира в Джардини, в павилиона на Великобритания, и под името Objects of Repair [„Обекти на възстановяването“ – б.р.] показва начини за използване на материали от руините на Газа за възстановяване на унищожената архитектурна тъкан там. 

Биеналето във Венеция винаги е било снобско място, но особено след 2021 г. започна се оформя като все по-претенциозен елитарен клуб, в който кураторите сякаш изобщо нямат идея в какво време живеем и какви са проблемите му. Тазгодишният куратор – италианецът Карло Рати, професор в Масачузетския технологичен университет, където ръководи някаква си Senseable City Lab, измисли темата Intelligens. Natural. Artificial. Collective и сглоби едно дистопично биенале, което е пълно с инсталации, основани на фалшификации и неработещи в жегата роботи, и принизява архитектурата до клакьор на все по-притеснителните глобални технологични лидери и техните високотехнологични фантазии в стил киберпънк.

Но да се върнем на украинската инсталация, която, за разлика от повечето в „Арсенале“, изглеждаше като да има смисъл в този наш свят, разкъсван от войни. И по-скоро да се върнем на нейната тема – войни, разрушени градове, реконструкции. Само че заглавната снимка на тази статия не е от Буча и това не е случайно. Погледнете я отново. Тази снимка всъщност е колаж (при това авторски, не направен от ИИ), в който умишлено са събрани две снимки. Те много си приличат, макар че ги делят 80 години.

Първата е от Полша през 1943 г. Така изглежда Варшавското еврейско гето, създадено от нацистка Германия, след трагичния край на въстанието там през 1943 г. Кварталът е изравнен със земята, а от развалините насред пустошта стърчи само църквата „Свети Августин“ на улица „Новолипки“, която нацистите оставят като „арийска“ постройка. Това е един от най-известните пейзажи на урбицид (умишленото и пълно унищожение на застроена градска среда) в новата история на Европа.

Втората снимка е на Reuters от Джабалия, в ивицата Газа. Тя е направена през януари тази година, по време на примирието между Израел и „Хамас“. Изгледът от дрон показва редици от сгради, лежащи в руини след 15 месеца война – напълно необитаеми, почти несъществуващи. 

И така стигаме до истинската тема на този текст.

Урбицид

Какво е урбицид?

Урбицидът е убийството на един град. От древни времена до наши дни да видиш града си в руини е първична травма. А урбицидът е едно от най-първичните престъпления.

Не е трудно да се разбере защо. Строителството на градове е опит за колективно безсмъртие – ние може да умрем, но обемите и структурите на нашия град ще продължат да живеят и след нас. Освен ако не бъдат умишлено заличени.

Как самотно седи градът, някога си многолюден! (1:1)

Така започва библейският разказ за унищожението на Йерусалим, описано в Книгата „Плач Иеремиев“ от Стария завет. И продължава:

Цял негов народ въздиша, търсейки хляб, дава своите драгоценности за храна – душа да подкрепи. „Погледни, Господи, и виж, колко съм унизен!“ (1:11)

През 1984 г., в един свой текст, публикуван в нюйоркския седмичник The Village Voice, американският философ Маршал Бърман използва този цитат, необичаен за марксист като него, за да изрази собствения си ужас от руините на Ню Йорк и особено на Бронкс през 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. 

И наистина, тогава американските градове и особено техните центрове са съсипваща гледка. „Добре дошли в града на страха“ е брошурата, с която посрещат туристите на летището в Ню Йорк през 1975 г. – ръководство за оцеляване в града със съвети, включващи да не се използва метрото и да не се ходи никъде след 18:00 часа. Пословични са историите за горящите Бронкс и Бруклин, за фалита на Ню Йорк и нежеланието на президента Форд да го подкрепи, за бандите в Чикаго, за бунтовете и полицейското насилие, за скоростните магистрали, разсичащи градовете, обезлюдяващи исторически общности и създаващи около себе си гета. За хората, които напускат града, за да се спасят в предградията. Това всъщност са разкази за пълното разпадане на социалната и градската структура на много места в САЩ през тези години.

Вярно е, че през 70-те години Южен Бронкс и Браунсвил приличат много на Ротердам, Варшава и Берлин през 1945 г., след бомбардировките от Втората световна война. С една важна разлика, както посочва самият Бърман – мъртвите са далеч по-малко. И още нещо. 

За Бърман, колкото и да е мъчително да живееш сред руини, да живееш в свят без руини би било още по-лошо. Защо? Защото, както пише той,

свят, в който всички руини са разчистени, е свят, който иска да забрави.

Градът феникс 

Случаят с Варшава през 1945 г. обаче съвсем не е такъв. След войната започва осъзнатото разчистване на полската столица от руините и нейното героично пълно възстановяване, за да бъде миналото помнено, а не забравено. Това всъщност ни води към важния въпрос и днес – как и защо възстановяваме един унищожен град. Именно този въпрос е тясно свързан със смисъла на архитектурата и с нейните морални задължения.

В края на 1944 г. Варшава е подложена на систематично унищожение от германските сили като възмездие за Варшавското въстание, избухнало през август същата година. Няколко квартала са изравнени със земята. Така след унищожението и на еврейското гето година по-рано над 85% от сградите на левия бряг на река Висла са разрушени, а Старият град е изравнен със земята. Когато в началото на 1945 г. хората започват да се връщат в града, те попадат сред печално море от развалини. Мащабът на разрушенията е толкова смазващ, че правителството обмисля да премести столицата в Краков или Лодз. Или дори да запази руините на Варшава като паметник и да построи изцяло нов град.

През януари 1945 г. обаче временното правителство решава да възстанови Варшава – не просто бързо да я реконструира, но и да реставрира напълно всички разрушени исторически сгради. Създадена е специална Служба за възстановяване на Варшава и през първите няколко години след войната почти половината от финансовите и материалните ресурси на Полската народна република са насочвани към реконструирането на столицата. 

След Втората световна война много европейски градове трябва да бъдат напълно възстановени от руините и всеки избира различен път.

Но в Полша решението е драстично, а символиката е много важна.

Така и до днес идеята за Варшава като град феникс, възроден от руините след войната, е ключова част от полската идентичност.

От гледна точка на международно приетите практики за опазване на културното наследство работата на Службата за възстановяване на Варшава е изключително противоречива. Къде е автентичността? Оригиналният исторически контекст е напълно изчезнал. Всички тези чисто нови „исторически сгради“ всъщност са пълен фалшификат. Никоя реконструкция, дори и най-прецизната, няма потенциала да пресъздаде многопластовостта на оригинала, която е резултат от използването на сградата в различни времена. Всяка реставрирана сграда всъщност е нова сграда.

Но през 1946 г. Ян Захватович, главният консерватор на историческите паметници във Варшава, е категоричен:

Цели страници от нашата история, написани в архитектура, бяха умишлено изтръгнати. Не можем да приемем това. Чувството за отговорност пред бъдещите поколения изисква възстановяване на унищоженото ни наследство, една пълноценна реконструкция, която признава трагедията на създадения по този начин консервационен фалш.*

През 1980 г. реконструираният исторически център на Варшава е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО като изключителен пример за почти пълна реконструкция на материална среда от исторически период, обхващащ седем века. 

Във Варшава обаче, освен идентичността, следвоенното възстановяване носи със себе си и някои по-малко познати промени в градската структура, които отразяват преоткритата социална роля на архитектурата в следвоенната епоха.

След разрушаването на града през Втората световна война възниква парадоксална възможност за неговото устройствено модернизиране. При възстановяването на града улиците са разширени, парковете са уголемени, създадени са нови. И въпреки настоящия неолиберален строителен бум Варшава все още е един много зелен град. Дори дворовете зад фасадите на изградения през 40-те и 50-те години Стар град са разширени, а районите край река Висла остават умишлено незастроени като част от историческия градски пейзаж.

Убийството на един град и архитектурата

Така, оказва се, урбицидът е и време за архитектурата да преосмисли миналото, да заеме позиция, да говори, да има мнение, да промени нещо. 

А сега да се върнем към нашето време.

Как можеш да пишеш за сгради, за къщи, за обмислени планове и изчистени детайли, когато градове се изравняват със земята в реално време? –

запита през март 2024 г. архитектурният критик на Financial Times Едуин Хийткоут. Той бе сред малцината критици, публично изразили ужаса си от гледката на пълното разрушаване на градската тъкан в Газа. Статията му се появи в популярното онлайн списание за архитектура Dezeen, а коментарите към нея бяха изключени „поради чувствителния характер на темата“.

В статията си Хийткоут е мрачен и тъжен:

От месеци се боря с това чувство на страх и безсилие. Не защото критиците имат значение – всъщност точно защото очевидно нямаме значение. Архитектурна критика? Наистина ли? Ние пишем, защото ни плащат. Но то е все повече с усещането за пълзяща неуместност.

Не ми е известно някой друг архитектурен критик да е написал нещо през последните 18 месеца за урбицида, който се разразява в Газа. През същия този март 2024 г. след статията си в Dezeen дори самият автор в колонката си във Financial Times се занимава с обичайните лъскави и безопасни теми, като новия носител на наградата „Прицкер“, италиански дизайнери от средата на миналия век или изложбата „Тропически модернизъм“ в Лондон. Както впрочем и колегите му в Guardian и New York Times. 

Междувременно към януари 2025 г. според доклад на ООН 92% от жилищните сгради в Газа са разрушени или необитаеми, а намиращата се в Лондон високотехнологична разследваща организация Forensic Architecture, основана от родения в Израел архитект Еял Вайцман, събра всички данни в интерактивна карта, която визуализира последиците от конфликта. В средата на юли 2025 г. BBC Verify пусна подробен репортаж за контролирано разрушаване с експлозии и булдозери на до 100% от градската тъкан в различни зони на ивицата след края на примирието, включително такива, които до момента са останали относително незасегнати.

Цинизмът на архитектурата

Разрушенията настрана – те обикновено, уви, вълнуват основно малки и неправителствени архитектурни организации. Но когато стане дума за възстановяване и реконструкции, интересът на истински амбициозните архитекти рязко се покачва, а моралът им ясно си проличава. Всъщност не е ли цинизъм да се говори за възстановяване на градовете, докато войната в тях още бушува?

Например, както писах още през април 2022 г., само три месеца след началото на инвазията на Русия в Украйна британският стархитект Норман Фостър предложи помощта си за възстановяване на разрушения украински град Харков. Още тогава беше видно, че световният архитектурен елит иска да покаже съпричастност с Украйна – същият този елит, който само няколко години по-рано с удоволствие приемаше поръчки от Москва. През декември 2023 г. Norman Foster Foundation вече беше готова със своя нов устройствен план за реконструкцията на Харков. Той беше посрещнат от украинските архитекти като опит за интелектуална колонизация – измислили сме решение за вас, може и да ви консултираме в някоя по-късна фаза. 

Разбира се, далеч по-шокиращ беше генерираният с ИИ клип Trump Gaza за превръщането на обитаваната от палестинци територия в луксозен курорт, който американският президент популяризира чрез социалната мрежа Truth Social през февруари 2025 г.

И май наистина си вярваше, че Газа може да стане „Ривиерата на Близкия изток“, макар че, както се разбра по-късно, клипът е бил създаден като политическа сатира от американския режисьор от еврейски произход Соло Авитал. Но публикуваният в израелската преса няколко месеца по-рано план Gaza 2035 за трансформация на територията във високотехнологична зона със стъклени небостъргачи и буйна зеленина изглежда съвсем убедителен.

В същото време палестински архитекти се опитват да влязат на терен и да помогнат с адхок решения за реконструкции с подръчни материали. 

За хуманността

Преди няколко седмици британският историк Тимъти Гартън Аш припомни думите на Бертолт Брехт:

Какви времена са дошли, че един разговор за дървета да бъде престъпно деяние, защото той включва мълчание за злодействата. 

Същото важи в момента за разговорите за архитектура. Как обсъждаме красиви сгради, ходим на събития или пишем за нови музеи и изложби сред сцените на разрушения, човешки трагедии и морално безсилие, които напоследък станаха ежедневие? Как критикуваме градски проблеми, нови улици, велоалеи или състоянието на нечие културно наследство в ситуация на ескалиращи световни конфликти и обезсмисляне на международните институции и споразумения, създадени след Втората световна война?

Затова въпросът е не дали, а за какво пишем всъщност.

Защото убийството на един град засяга всички нас – бавно или драстично деградира градската среда, унищожава общностите и вярата в човечеството, но и самия смисъл на архитектурната професия. Дали в Бахмут или Газа, в Бейрут или Сараево, в Белфаст или Бронкс през 70-те години на ХХ век – тези руинирани пейзажи и градове от прах трябва да накарат архитектурата да реагира и да се промени. Въпросът е дали успяват.

* Цитатът е взет от експозиция на музей във Варшава. Превод: Анета Василева. – Б.р.

Post Syndicated from Ивелина Гаджева original https://www.toest.bg/kontseptsiata-za-dostupna-sreda-na-fona-na-remontite-na-trotoarite-v-sofia/

О, тротоаре, славен и велик,
ти не си път – ти си епичен трик!
Бетонен герой с дупки безчет,
за пешеходци – живот на рулет!

Теб те обичаме, но със страх,
скачаме, клякаме, правим салта.*

Когато става въпрос за достъпна среда, може би на хората им хрумват различни значения: за някого това може да е физически достъп, за друг – финансов, за трети – сетивен и т.н. И всички те ще са прави. В тази статия ще разгледаме „базовото“ ниво на достъпност на физическата инфраструктура на нашите градове. Как и какви възможности предлага София за безпрепятственото придвижване? O, да, с вълнение чакаме времето, когато ще се придвижваме с дронове или с нещо подобно, но все още гравитацията ни предлага улици и тротоари.

Кой би се възползвал най-много от достъпна среда? Какво казват статистическите данни?

А какво да кажем за смелия друг,
който с бастун или с количка върви напук?
Ти, тротоаре, му пращаш капани –
бордюри стени и локвички вани.*

В Европа живеят повече от 100 млн. души с увреждания според „Евростат“. В България, по данни на Националния статистически институт, около 700 000 души са с увреждания, тоест около 10% от населението. От тях 50% имат трайни физически ограничения, поради което достъпните тротоари и градски пространства са от ключово значение за участието им в обществения живот. Ако добавим възрастните хора, родителите с детски колички и лицата с временни травми (счупен крак и т.н.), броят на засегнатите нараства значително. Те не са малцинство – това са нашите родители, приятели, колеги. Тези хора често се сблъскват с липсата на достъпност в градските пространства, а според Световната здравна организация броят на хората с увреждания ще продължи да нараства поради застаряването на населението и увеличаването на хроничните заболявания.

Достъпната среда не е просто архитектурен стандарт или нормативно изискване. Тя е основно човешко право. Представете си град, в който всяко място е леснодостъпно, независимо дали се придвижвате с инвалидна количка, бутате куфар (и не ви e страх, че ще събудите целия квартал с тракането на колелцата по разместените плочки на тротоара), или пък сте с детска количка. Това не е утопия – това е реалността, която бихме могли да създадем, ако мислим за достъпността като за необходимост, а не като за компромис.

Може би си казвате: „О, това звучи чудесно, хайде да измислим закони и да задължим отговорните институции да ги прилагат!“ И ние се радваме, че си го помислихте. Ще ви изненадаме приятно – закони, конвенции, наредби вече има. Нека споделим с вас някои от тях.

Съществуващи наредби, закони, добри практики за достъпност

През 2012 г. България е ратифицирала Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН (КПХУ). Също така има Наредба № РД-02-20-2, Колекция от стандарти „Стандарти за достъпност и използваемост на застроената среда“ и не на последно място – Национална стратегия за хората с увреждания 2021 – 2030 г.

Още в началото на КПХУ се подчертава, че целта ѝ е защитата на човешките права на хората с увреждания. В документа се обръща внимание на мерките, които държавите трябва да предприемат за постигането на тази цел, и че осигуряването на достъпна среда е техен дълг, а дискриминацията по признака увреждане – недопустима. Основен принцип в Конвенцията е: 

Уважение към присъщото достойнство, индивидуалната автономия, включително свободата на личен избор, и независимостта на лицата.  

Както става ясно, това не е обикновен документ, а манифест за равноправие, компас за справедливост, гаранция, че всеки – независимо от физическите си възможности, произход, религия, образование – има свободата да участва пълноценно в обществения живот. 

В България през 2017 г. се проведе и кампания „Достъпна България“, инициатива на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). Целта ѝ беше да осигури достъпна среда за хората с увреждания в България. Това трябваше да се постигне по два начина: първо, чрез популяризиране на добрите примери за достъпна среда и привличане на публични фигури и второ, чрез активност на КЗД – провеждане на самостоятелни оценки, предприемане на законови действия и налагане санкции, за да се гарантира създаването и поддържането на достъпна обществена среда. Ефектът от тази кампания обаче не се вижда с просто око.

Ремонтираните тротоари – стъпка по стъпка към по-достъпна градска среда? 

Но! Тук ще възпея и твойта душа –
когато си прав и когато личиш,
тогава ти правиш града по-добър.
О, тротоаре, съдба ни сурова,
дано да те правят със мисъл готова!*

През 2024 г. в София е направена голяма инвестиция в ремонтирането на тротоари – общо  250 000 ремонтирани квадратни метра в бюджетната рамка от 46 млн. лв. Въпреки тези мащабни размери и снимките, публикувани от кмета и някои от районните кметове в социалните мрежи, остава отворен въпросът дали изпълнението отговаря на Националната наредба за достъпност и универсален дизайн в урбанизирана територия. Освен автомобилите ще ограничат ли колчетата и високите бордюри жителите с двигателни затруднения, възрастните хора и родителите с детски колички? 

За хората с увреждания планирането на маршрут често е изключително трудно.  

Дигиталните карти например биха могли да показват не само улици, площади, сгради и начини на придвижване, а също и кои места са достъпни – спирки на градския транспорт, тротоари, сгради, заведения, паркинги и пр. Това би помогнало на лицата с ограничена мобилност предварително да изберат маршрути, които не ги вкарват в капан.

Как изглеждат достъпните тротоари и кой следи за състоянието им? 

Както в Наредбата за достъпност и универсален дизайн, така и впоследствие в изготвената Наредба за настилките на София са изведени подробно мерките за създаване на достъпни тротоари и публични пространства. Освен за задължителното скосяване при кръстовища, са изработени в детайли и стандартите за полагането на „тактилните плочи“, улесняващи придвижването на хора със зрителни увреждания. Те трябва да се поставят в определена последователност съобразно отделните случаи – например при пресичане на кръстовища или на спирки на градския транспорт.

При преглед на споделена информация за ремонтираните тротоари на сайта на Столичната община (СО) от страна на столичния кмет Васил Терзиев и други районни кметове в социалните мрежи скосяванията се изработват. В определени случаи обаче има отклонения от изискванията при поставянето на тактилни плочи, които при спирки на градския транспорт липсват или са ограничен брой. Също така, както се вижда на снимките от пешеходното пресичане на бул. „Македония“, е важно да се обръща внимание и на качеството на материалите – релефността на тактилните плочки, обозначаващи „внимание“/„стоп“, вече е износена и на практика те не могат да се усетят, което намалява безопасността.

Но кой следи за изпълнението на изискванията за достъпност? Връзката между Агенцията за хората с увреждания (АХУ) и СО се изразява в разпръснати отговорности и партньорство, при което АХУ задава националните стандарти и финансира проекти, а СО прилага политиките на местно ниво и адаптира услугите спрямо нуждите на общността в София.

Когато се ремонтира тротоар на територията на СО, отговорността за неговата достъпност се разпределя между  Дирекция „Транспорт“, Дирекция „Общински строителен контрол“, Направление „Архитектура и градоустройство“, Контактния център на СО (за подаване на сигнали) и омбудсмана на СО.

Потребност от платформа за състоянието на тротоарите и тяхното нивото на достъпност

При мащабния обсег на ремонтните дейности на тротоарите и предизвикателствата при изпълнението на изискванията възниква следният въпрос: защо не говорим за интеграцията на дигиталната платформата регистър, където с помощта на интерактивна карта може да се онагледят общото състояние на тротоарите и тяхното ниво на достъпност? 

Пример за изготвяне на такава платформа са инициативи в други градове в Централна и Източна Европа, като Прага, където интерактивна карта на портала CHODCI SOBĚ използва данни от граждански сигнали с описание и снимки на различни физически препятствия или проблемно изпълнение на ремонти на тротоари. Освен че се събират и онагледяват разнообразни съществуващи проблеми на градската среда в чешката столица, сред които препятствия за нейната достъпност, неподдържани елементи на градската среда и нейното неуместно използване, се улеснява комуникацията между гражданите и отговорните за поддръжката институции.

Какво означава включващ дизайн, дизайн за всички, универсален дизайн, адаптивен дизайн, дизайн мислене?

О, тротоаре, гордост народна,
битка със тебе е ежедневна и модна.
Ти не си просто настилка бетонна –
ти си тест и препънка законна!*

Идеята за универсалния дизайн датира още от 50-те години на миналия век като отговор на необходимостта да се осигурят условия за ранени ветерани, завръщащи се от война. Самият термин е въведен по-късно от архитекта Роналд Л. Мейс. Понятието универсален дизайн е най-разпространено в САЩ.

Концепцията дизайн за всички навлиза в Северна и Западна Европа през 90-те години на миналия век, когато Европейският институт за дизайн и увреждания (EIDD) я популяризира като начин за постигане на социално включване чрез дизайн. 

Терминът включващ дизайн, въведен от Роджър Колман през 1994 г., произхожда от идеята за равнопоставеност в архитектурата и дизайна. Смисълът му е, че трябва да се създават среда и продукти, които могат да се използват от възможно най-много хора, независимо от възрастта, способностите им или обстоятелствата. Включващ дизайн се употребява най-вече в Обединеното кралство и Азия.

В България по-широко разпространено е понятието приобщаващ дизайн. В него обаче се съдържа конотацията, че има едно общо, което е хубаво, и едни други, различни хора и общности, които трябва да дойдат при общото. А идеята на включващия дизайн е, че явно общото не е чак толкова хубаво, след като изключва групи хора. И че представителите на тези групи трябва да бъдат включени от самото начало, за да се намерят нови, различни решения, удобни за всички.

Може да срещнете и други нови термини, някои от които на този етап нямат адекватен превод на български – например плейсмейкинг, дизайн мислене, дизайн на услуги, социален дизайн, адаптивен дизайн, партисипаторски дизайн (participatory design). Всички те в същината си са близки до трите, които разгледахме по-подробно, доколкото става дума за включване на общности, но няма изискване да се стигне до различните и маргинализираните групи.

Емпатия и креативност – два липсващи компонента в градоустройството

Както виждаме, проблемът не е в липсата на правила и закони, а в тяхното прилагане (или в липсата му). 

Емпатията е способността да разбереш чуждата перспектива, а креативността е умението да предложиш ново решение. Липсата на емпатия води до неразбиране на проблемите, а липсата на креативност – до остарели подходи. Нормално е системите и решенията да се развиват с живота, хората, технологичните иновации. Моделите на мислене и управление според нас следва да са адекватни на съвременните нужди – днес не се возим в каляски, нали? 

Неразбирането на значението на думата дизайн

Кой не е стъпвал в твоя капан –
дупки бездънни, асфалт разкопан?
Камъни криви, павета хазартни,
а колите – паркирани в стил авангарден!*

В КПХУ се говори за универсален дизайн, а не например за универсална архитектура или универсални услуги. Проблемът обаче е, че се игнорира значението на думата дизайн. То не се разбира, следователно дизайнът не се и практикува. В България той често се схваща просто като визия – как изглежда нещо. Но дизайнът е много повече – и функция, и преживяване, и емоция. Включващият дизайн отива отвъд естетиката – той е подход за създаване на свят, в който има място за всички.

Именно липсата на креативност в решенията за хората с различни възможности е ключова, както и работата с дизайнери и интердисциплинарният подход. Необходимо е сътрудничество между специалисти от сферите архитектура и урбанизъм, социални науки, антропология, които преди всичко могат да правят проучвания, да включват общности, да разбират нуждите им, да предлагат разнообразни гледни точки и иновативни решения.

Най-важното, за да се спазват принципите на универсалния дизайн, е хората, за които се отнася той, да бъдат включени във всеки етап.

Както гласи мотото на Европейския форум за хората с увреждания – „Нищо за нас без нас“. Достъпността не е само въпрос на архитектура или градоустройство, а също и на отношение и култура. Не е  срамно да се потърси помощ или просто друго мнение. Има срамни резултати, когато това не се прави.

Помислете върху това: скосените тротоари, субтитрите и едрият шрифт улесняват ориентирането в света, независимо от политическите възгледи.

Нямаме представа какво ни очаква в бъдеще, но независимо какво предстои, важно е да се уверим, че хората с различни възможности имат централно място на всяка маса за преговори. Защото светът е на всички – не само на тези, които могат да го достигнат.

* Из „Ода за тротоара. Пътят на смелите“, създадена от изкуствен интелект по идея на авторите на статията. – Б.р.

Post Syndicated from Хестър Гартрел original https://www.toest.bg/grazhdansko-uchastie-i-vzaimopomosht-sred-politicheska-apatia/

Политическата апатия и съмненията в демокрацията не са само български проблем, а и европейски, американски и световен. В България изследванията показват, че е по-вероятно младежите да предпочетат силен лидер, който не се занимава с парламент или избори. Въпреки склонността на българите да очакват най-лошото от България, неотдавнашно проучване сочи същата тенденция в Обединеното кралство – 52% от младите хора от 13- до 27-годишна възраст вярват, че би било по-добре, ако в страната на практика се установи тоталитарна система. В същото време наблюдаваме спад в избирателната активност, който несъмнено е по-силно изразен в България поради турбулентната политическа обстановка. Той е показателен за факта, че недоволството от статуквото не е характерно само за младежите, а е широко разпространено в цялото общество.

Дълбокото недоверие към политическите системи и медиите, както и чувството за несправедливост водят до отдалечаване от формалните политически процеси. Могат ли местният активизъм, ангажираност и гражданско участие да обърнат тази тенденция, или мрежите на локално ниво, които постигат промяна в квартала, всъщност илюстрират провала на държавата? Една ангажирана и активна общност води ли до жизнеспособна национална демокрация?

Приоритет върху локалния контекст на фона на слабата политическа ангажираност и общественото разделение?

Независимо дали следим новините, в действителност много от нас оценяваме посредством личните си преживявания, както и тези на приятелите и семействата си, доколко градът и държавата ни са добро място за живеене, а политическата ни система – ефективна. Има значение какво се изпречва пред погледа ни – какво виждаме, когато прекрачим прага на вратата. То непряко влияе върху възприятията ни за демокрация, общност и собственото ни благополучие. Ако установим, че ние (или някой друг в квартала ни) сме в състояние да извършим положителна промяна, тогава можем да повярваме, че промяната е възможна и в по-голям мащаб. Следователно местната политика и активизъм са жизненоважни за една здрава демокрация. Фокусирането върху местни проблеми, например подобряване на състоянието на зелените площи, ни помага и да преодолеем разделителните линии на доходите, политическите възгледи и възрастта.

Нека представя гледната точка на Обединеното кралство, която познавам като лондончанка – неотдавнашен доклад на Независимата комисия за кварталите, публикуван в Англия през 2024 г., установява, че възприятията на жителите за състоянието на квартала, независимо дали е по-лош, или по-добър от останалите, са много точни. Съответно една промяна в местната политика действително би следвало да повлияе върху усещанията на хората за квартала им и върху политическата ефективност, затова заслужава да намери място сред приоритетите на лицата, които изработват и изпълняват политики. 

Значението на „третите пространства“

Теорията на Рей Олдънбърг за „третите пространства“ посочва важността на създаването на пространства, които не са нито работни, нито лични, а са общностни места за взаимодействие. Затова е от особено значение да се създадат пространства за свързване, обсъждане и сътрудничество. Такива според Олдънбърг могат да бъдат кварталните паркове, междублоковите пространства, заведенията, дори местният магазин. В България към този списък може да се добавят и читалищата. Осигуряването им следва да бъде в основата на градското развитие и да включва както поддръжка на съществуващите, така и гаранции, че новите квартали следват централизирано планиране с предвидени „трети пространства“ като жизненоважни части от инфраструктурата на квартала.

Не можем обаче просто да следваме принципа „ако го построите, хората ще дойдат“. През 2010 г. Ipsos MORI провежда широкообхватно проучване на тема „Иска ли обществeността наистина да се присъедини към усилията на правителството на Великобритания?“. И установяват, че три четвърти от хората имат желание да се ангажират повече в своите общности, ако има как това да стане част от всекидневния им живот. Въпреки че винаги ще има кой да се заеме с осъществяването на промяна на местно ниво, постигането на широко и устойчиво участие изисква то да бъде преди всичко удобно, колкото и тривиално и комерсиално да звучи това.

Създаването на достъпно пространство за диалог е в основата на силната общност и плуралистичното общество. Думите на Олдънбърг от 1997 г. за значимостта му, за нарастващата апатия и откровеното невежество по отношение на текущите събития звучат смущаващо приложимо в света на социалните медии и дезинформацията:

Не е учудващо, че политическата грамотност в страната е ниска […] Информацията има по-голямо значение за нас, когато я използваме в разговори, обсъждания и дебати помежду си. Можем да да изпитаме и да оформим по-добре мнението си, когато взаимодействаме с другите, а не просто като слушаме изявления на телевизионни коментатори. 

Местният активизъм и провалът на държавата

Въпреки многобройните ползи от действията на квартално равнище, твърдението, че промяната и политиката на местно ниво са панацея за политическа ангажираност в национален мащаб, е твърде опростено и не отразява действителността.

При все че Независимата комисия за кварталите обръща внимание на положителната нагласа към кварталите и високото ниво на обществена информираност за недостатъците им, тя показва и безсилието, което мнозина в Англия изпитват, когато се стигне до тежестта на гласа им на национално равнище. Интервюираните имат усещането, че местните групи не могат да направят много, за да подобрят своите квартали без финансова подкрепа от правителството.

Също така като цяло, когато подреждат приоритетите си по значимост, респондентите всеки път поставят националните проблеми пред местните. Налице е разбиране, че действията на местно ниво не са достатъчни. Без системна промяна и възможности за участие на гражданите на всички нива хората ще продължат да бъдат неангажирани и апатични.

Взаимопомощ и взаимоотношения

В кризисни ситуации често виждаме, че общностните инициативи се множат и набират скорост. По време на пандемията от COVID-19 в Обединеното кралство процъфтяха организации за взаимопомощ – местни мрежи от доброволци, предоставящи в неформални организационни структури подкрепа както един на друг, така и на съседи в уязвимо положение. Съседски общности създадоха програми за проверка дали хората, които не могат да излязат по здравословни причини, получават доставки на храна и лекарства. Подобна мобилизация виждаме и при природни бедствия, като например наводнението в Царево. Тя изразява желание за помощ, но и констатацията, че държавните структури и институции може да не са способни да реагират достатъчно бързо или по начина, по който хората наистина имат нужда.

Както пише Дейвид Грейбър в статията си „Никога не е имало Запад“: 

През последните години имаше масово възраждане на интереса към демократичните практики и процедури в глобалните социални движения, но то протече почти изцяло извън рамките на държавната политика.

Краткосрочната криза дава възможност да преосмислим отношенията си с държавата, съседите и самите нас. Тя е пространство, където може да се експериментира и да се изследва бъдещето. Кризите също така показват пукнатините и слабостите в държавните институции по много истински и осезаем начин. Няма незаинтересованост към ценностите на демокрацията, а има незаинтересованост към повредената система и държава, които се възприемат като непоправими.

Въпреки че взаимопомощта работи добре в краткосрочен план, тя трудно се поддържа за дълъг срок от време. Проучване по темата, проведено след кризата с COVID-19, показва, че когато хората започнаха да се връщат към своя „нормален живот“, ангажираността и положителните нагласи намаляха. Реакция при кризи се разгръщаше там, където вече имаше поддържащи политически структури и капацитет чрез местни неправителствени организации. В условия на вкоренена бедност и неравенство хората скоро се изтощават, ако липсват достатъчно ресурси и структури на терен.

Ако искаме да активираме местните мрежи, за да създадем ангажирана и активна общност, не можем да очакваме общностите сами да свършат това.

Гласува ли една активна и просперираща общност?

Общественият активизъм може да ангажира държавните структури и администрацията, какъвто е примерът в Княжево. През февруари групата граждански активисти „Княжевецъ“ и експерти от „Екипът на София“ внесоха фиш в Националния институт за недвижимо културно наследство за повишаване статута на банята като част от борбата им за спасяване на сградата от разрушаване и възстановяването ѝ като недвижима културна ценност от местно значение. Една активна, здрава общност обаче може да предпочете да не се ангажира с официалните власти или нейните членове да решат да не гласуват, защото е намерила начин да бъде устойчива без институционална подкрепа – по необходимост и в резултат от бездействието на националните или общинските структури.

Активизмът на терен е труден, изисква много надежда, борба с „прегарянето“ и „чукане на затворени врати“,

често в продължение на години. Това кара хората да се съмняват, че промяната е възможна, и да поставят под въпрос силата на съвместната работа и взаимодействието между гражданите.

Липсата на ангажираност на общините и правителството с местните групи може да се дължи на страх на институциите от исканията на гражданите, нежелание да се промени начинът, по който нещата винаги са се правили, или да разрушат съществуващи властови структури, независимо дали те включват корупционни практики. Тя може да се дължи и на липса на капацитет и разбиране как да се ангажират ефективно гражданите. Ако трябва да се постигне истинска гражданска ангажираност и искаме да преминем от окуражаващи думи към окуражаващи действия, това означава инвестиране в комуникация и фасилитиране. Означава и приемане на програми и извършване на действия, чието въздействие невинаги е лесно измеримо.

Разполагаме с успешни практики – инициативата „Голямата маса“ в район „Оборище“ е прекрасен пример за създаването на „трето пространство“, което обединява жителите по достъпен и безплатен начин, за да започнат да се свързват чрез споделяне на храна. Други важни инструменти са гражданското бюджетиране, обществените обсъждания, широко огласяваните публични срещи, онлайн комуникацията, която поставя като приоритет двупосочното ангажиране пред еднопосочното информиране, и граждански съвети, основани на произволно разпределение вместо на това кой вдига най-много шум. За да се прилагат тези инструменти ефективно, институциите и общините следва да инвестират във вътрешен капацитет за постигане на резултати и да работят в по-тясно сътрудничество.

В противен случай местните групи ще продължат да създават свое собствено въображаемо бъдеще, което не включва държавни институции, ще изграждат самодостатъчност и ще отхвърлят официалната политика, когато виждат, че могат да реализират промяна без нея. Експертността е важна и представителите на администрацията имат своята роля, но без гражданите не можем да създадем град, който наистина се цени от жителите му и в който общинските услуги и градската среда действително отговарят на нашите нужди. За да постигнем това, трябва ангажираността ни да премине отвъд гласуването и да се включим в дискусия и съвместни усилия чрез подходящи структури за участие.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from Иво Анев original https://www.toest.bg/ima-li-biznes-v-mineralnite-vodi/

Пили ли сте минерална вода? По всяка вероятност – да. Затова интуитивно си мислим, че знаем какво представлява тя. Съществуват обаче множество определения за минералната вода. От практическа гледна точка най-важното, което е добре да знаем, е, че тази вода:

• е подземна, с дълбоко залягане (намира се под водонепроницаем слой); 
• има повишена температура и/или минерален състав;
• е определена от закона като такава.

Какво съдържат минералните води?

Икономически най-ценният състав на минералните води може да се раздели на различни компоненти:

• Термален (топлинен). Това е енергията, съдържаща се във водата, която може да бъде използвана в зависимост от температурата за производство на електрическа енергия, отопление и др.
• Воден. Това е чисто водното съдържание, което може да се използва за бутилиране, спа и балнеологични процедури, поливни дейности и др.
• Минерален, химичен (вкл. газово съдържание) и биологичен. Именно това е отличителният състав на минералната вода, от който зависят уникалността и качествата ѝ. Този компонент може да се използва за производство на козметика и е важна част от качествата на бутилираната вода и от спецификите на спа процедурите, които се провеждат с нея. Но може да възникнат и проблеми. Например голямото минерално съдържание може да доведе до значително увеличени разходи за инфраструктурна поддръжка. Наднорменото съдържание на арсен, уран и други опасни вещества води до невъзможност водата да бъде използвана за питейни, а в някои случаи и за спа и балнеологични нужди. 

Каква е цената на минералните води?

Цените, имащи отношение към минералните води, се определят от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване от 16 юли 2019 г. Тя постановява таксите за извличането им в зависимост от целта на използване и температурата на водата.

За находищата на минерални води, предоставени за управление на общините, съответните общински съвети имат право да определят свои такси, които обаче не могат да бъдат по-ниски от посочените в националната тарифа. Община Карлово например е приела тарифа, съответстваща на националната, с единични размери на таксите, вариращи в зависимост от целта на използване и температурата на водата.

Цената на минералната вода се определя от Министерството на околната среда и водите. В зависимост от температурата, таксата за използването за битови и питейни нужди варира между 0,031 и 0,29 лв. за кубичен метър. За болниците за лечение и рехабилитация таксата е между 0,04 и 0,05 лв./м³, за всички други цели – между 0,15 и 0,5 лв./м³.

Тези такси значително отстъпват дори от цената на водата, която може да бъде закупена от водопроводната мрежа. Например „Софийска вода“ доставя питейна вода в Столичната община за 2,194 лв./м³ с ДДС, като общата цена заедно с отвеждането и пречистването на отпадни води достига 3,695 лв./м³ с ДДС.

Това означава, че цената на кубичен метър минерална вода е между 71 и 4,4 пъти по-ниска, отколкото на водата, доставяна по водопроводната мрежа. И то дори без да се отчита, че термалните минерални води притежават също значителна топлинна енергия, понякога надхвърляща стойността на водата.

Каква е същинската стойност на минералната вода?

Нека се опитаме да пресметнем каква би била истинската стойност на минералната вода. За основа може да вземем например стойността на водата, предоставена за ползване на Столичната община. Нейният дебит е 83,49 л/сек. За да можете да си представите за какво количество става въпрос, това е малко повече от водата, която тече в Перловска река в Южния парк през лятото.

Обемът на минералната вода за една година, предоставена на Столичната община, е 2,633 млрд. л. Ако приравним закупуването на тези количества за една година с цената на водата от водопроводната мрежа, без да добавяме разходите за отвеждане и пречистване, ще получим, че еквивалентната цена на тази вода за една година е 5,774 млн. лв.

Средната (претеглена) температура на всички източници на минерална вода, предоставени на Столичната община, е 35,75°C. Топлинната енергия във водата (пресметната като разлика със средната температура на водата от водопроводната мрежа, която е 14°C) е еквивалентна на 67 073 623 киловата годишно, или 67,07 гигавата. 

Средната цена на електроенергията за крайни потребители на „Електрохолд“ е 0,282 лв./кВтч. Следователно годишната цена за загряване на това количество вода без загуби би била 18,915 млн. лв.

Ако направим консервативна сметка – дори без да отчитаме допълнителната стойност на полезните вещества в състава на водата, – можем да установим, че става въпрос за ресурс на стойност 24,689 млн. лв. годишно, от който се използва много малка част – около 3 л/сек.

Привлекателната сила на минералната вода

Минералните води са силно привлекателни. Това ясно се вижда, когато сравним спа курорта Карлови Вари и целия Южноморавски регион в Чехия. Карлови Вари се простира на площ от 59,08 кв.км, а населението му е малко под 50 000 души. Южноморавският регион заема площ от 7188 кв. км, а населението му е над 1,2 млн. души. Карлови Вари обаче привлича 1 390 000 туристи годишно, докато целият Южноморавски регион – едва 830 000.

Каква е причината? И на двете места има красиви замъци, а в Южноморавския район има значително повече природни дадености, с изключение на минерални води.

Какво обаче привлича туристите толкова много към Карлови Вари? Можем да твърдим, че това е именно минералната вода. На този красноречив пример може да се противопостави Прага, която въпреки липсата на минерална вода е посетена от 7,44 млн. туристи през 2023 г. Прага обаче е европейска столица с население 1,335 млн. жители и с несравнимо по-голяма икономика от Карлови Вари. Освен това туристическите посещения в балнеокурорта, съотнесени към населението, са 5 пъти повече.

Наличието на впечатляващи сгради, казина и курортни дейности в Карлови Вари, за които можем да твърдим, че са привлекателни за туристите, са следствие от наличието на термални минерални води.

Въпреки липсата на достатъчно данни, същата зависимост наблюдаваме и в България – местата с наличие на термални минерални води в общия случай привличат повече туристи и икономически се развиват по-добре, отколкото места с аналогични дадености, но без минерална вода. Например град Сандански, известен със своите минерални води, не само привлича повече туристи, но е икономически по-силен от традиционния център на района – град Петрич, а от 2024 г. има и по-голямо население. Най-популярният ни зимен курорт – Банско, разполага с минерална вода, както и най-популярният летен – Слънчев бряг.

Преки и косвени приходи от минералните води

Безусловно най-големи преки приходи от минерална вода се получават от нейното бутилиране. Нека направим следния мисловен експеримент. Започваме да бутилираме водата от Централната минерална баня при среден размер на бутилката 1 литър и печалба 0,05 лв. При пълна продажба на бутилираната вода директната ни печалба ще е 20,183 млн. лв.

Бутилирането обаче унищожава възможността за косвени приходи. Известен факт е, че директното ползване на термална минерална вода често не води до големи приходи, а още по-малко до печалби. Именно затова около местата за отдих и възстановяване навсякъде по света винаги са се изграждали ресторанти, козметична индустрия, казина, опери и др., които се възползват от привлекателната сила на водата. Град Баден-Баден в Германия например разполага с минерална вода, чийто дебит е малко над 9 л/сек, но брутният вътрешен продукт (БВП) на глава от населението е 52 234 евро, което надхвърля регионалния – 50 982 евро, а още повече средния за Германия – 49 525 евро, въпреки относителната откъснатост на курорта от големите икономически центрове. Това се дължи именно на всички допълнителни услуги, свързани с минералната вода, които подпомагат икономическото развитие. 

Подобни примери има и в други курорти, села и градове, разполагащи с термална минерална вода – от Виши във Франция до Сареин в Иран.

Изчислението на косвените ползи от минералните води е сложна задача, тъй като зависи от огромно количество променящи се фактори. Наличието им обаче е очевидно и неотменимо и от гледна точка на БВП, и от гледна точка на допълнителните заведения и забавления, които често се изграждат около и на местата, където има термални минерални води. Маркетингът на съответната минерална вода и на допълнителните (косвени) услуги, както и достъпността са от ключово значение за успеха.

Термалната минерална вода е привлекателна за хората, съответно е и двигател на икономиката и туризма. Използването ѝ може да максимизира нейната полезност при правилно разпределение на ресурсите там, където могат да бъдат най-нужни за гражданите и туристите. Търсенето единствено на директни печалби от минералната вода показва липсата на разбиране за нейната притегателна сила и за големия потенциал за привличане на косвени приходи.

Бизнес в минералните води има, но са необходими и инвестиции, и мисъл.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arhitekturata-na-obrazovanieto-urotsi-ot-istoriyata-na-detskite-gradini-v-bulgaria/

Училищата и детските градини ни казват много както за развитието на обществото и неговите ценности, така и за настоящето му. Същевременно те илюстрират и множество настоящи проблеми.

Предисторията и основите на съвременното българско предучилищно образование може да се открият в колективните грижи и социалната отговорност за възпитанието и отглеждането на децата през XIX в. Този подход е отражение на тогавашната реалност, когато семейството, включително баби, дядовци и по-големите деца, е играло водеща роля в грижите за подрастващите. Общността също е заемала важно място, демонстрирайки силна подкрепа и чувство за принадлежност, насочени към развитието на „новия живот“. Традициите и обичаите са били основният метод за предаване на културни и морални ценности, докато процесът по модернизация не е наложил необходимостта от образователни институции.

Първите детски градини в България

С модернизирането на обществото все повече родители започват да работят извън дома и така в края на XIX век възниква потребността от предучилищно образование. Още през 1882 г. Никола Живков и жена му откриват първата детска градина в Свищов, която нарекли „Детинска мъдрост“. Живков впрочем е участник в Руско-турската война и автор на първия български химн – „Шуми Марица“. 

Принос към развитието на детските градини има и Анастасия Тошева, която поставя основите на философията на ранното образование в България. В съответствие с нейните възгледи и с нейното съдействие са положени основите на осигуряването на грижи и начално обучение преди постъпване в училище. През 1905 г. по инициатива на Софийската община се открива първата детска градина в столицата, разположена в къща на ул. „Сердика“. Създаването ѝ е вдъхновено от модерните тогава европейски модели и идеите на германския педагог Фридрих Фрьобел.

През първата половина на XX в. австрийската архитектка Маргарете Шюте-Лихоцки оставя значителен отпечатък върху архитектурата на детските градини в България. Вдъхновена от германската архитектурна школа „Баухаус“, тя въвежда модернистични идеи, залагайки на функционалност, естествена светлина, достъпни материали и връзка с природата. Нейните проекти се отличават с рационален дизайн, осигуряващ комфорт и икономическа ефективност. Сред реализираните ѝ проекти е днешната 199-та детска градина „Сарагоса“ в столичния квартал „Банишора“, както и Детска градина №1 на ул. „Брегалница“ №48. За съжаление, архитектурното състояние и намесите в тези сгради през годините силно са подменили автентичния им образ.

Детските градини през социализма

По времето на социализма става задължително всички да работят, включително жените. Така възниква необходимостта от масови детски градини. Децата са в тях в делничните дни и прекарват вкъщи само почивните. Детските градини стават широко достъпни, включително в селските райони. Откриването на ясли за деца до 3-годишна възраст допълнително разширява обхвата на предучилищното образование. Яслите и градините предоставят цялостни грижи, включително храна, медицинска помощ и обучение. Всичко това върви в комплект с идеологическо индоктриниране на децата. Основните му акценти са върху колективизма, трудовото възпитание и лоялността към социалистическата идеология. 

С края на социализма този модел губи популярност, тъй като дългият престой на децата в институции започва да се възприема като недостатък за тяхното развитие. Все повече деца се отглеждат от бабите и дядовците си или се „самоотглеждат“ – като малкия Митко от филма „Куче в чекмедже“.

До 1989 г. детските градини се планират с цялостни устройствени планове, които включват т.нар. баланс на територията, тоест търсене на оптимално съотношение между броя на новозаселващите се домакинства и капацитета на градините. Типичен пример са изградените по времето на социализма столични квартали, например „Люлин“, „Младост“, „Дружба“ и „Надежда“, в които сградите и терените на детските градини са унифицирани, но съобразени с демографското натоварване, съпровождащо заселването в новопостроените жилища. Детските градини се планират така, че до тях да може да се стигне за около 5 минути път пеша, което е видно от пространствените анализи на тези квартали. В тях мрежата от детски заведения е гъста, а сградите са с просторни дворове.

Детските градини след 1989 г. и проблемите в градското планиране 

След 1989 г. предучилищното образование става – поне на теория – по-свободно и фокусирано върху индивидуалното развитие. Въпреки това развитието на системата се забавя, изоставайки от световните тенденции, според които в образованието се поставя акцент върху съзряването, развитието на духовност, социална принадлежност и емоционална интелигентност. Детските градини и училищата често не отговарят на съвременните тенденции, а липсата на иновации в предучилищното и училищното образование поставя децата в България в неконкурентна среда и липса на равен старт спрямо техни връстници от други държави.

През 90-те години на ХХ век България попада в поредица от икономически кризи. След падането на тоталитарния режим вече е позволено да се пътува в чужбина и над милион българи емигрират. До 1997 г. раждаемостта бележи спад. Тези процеси водят до затваряне на голяма част от детските заведения или до промяна на тяхната функция. В същото време новоразвиващите се квартали, особено в южната част на София („Манастирски ливади“, „Кръстова вада“, „Малинова долина“, „Витоша“ и др.), се изграждат на базата на т.нар. частични изменения на устройствените планове. По този начин се дава зелена светлина на достигането на максималните параметри на застрояване от Общия устройствен план на София. Така се нарушава балансът на територията, а значението на социалната инфраструктура (пътища, обществен транспорт, училища, детски градини и т.н.) се маргинализира (вж. анализите на „Софияплан“ на „Южен Лозенец“ за кварталите „Кръстова вада“ и „Витоша“, както и анализа на „Манастирски ливади – изток“).

Пример за подобно маргинализиране е кв. „Манастирски ливади – запад“. Първоначално той е планиран като добре балансиран, зелен и с гледка към Витоша, със средно към ниско застрояване, зелени площи и социална инфраструктура. С годините обаче се превръща в силно застроено „бетонно гето“, лишено от основни обществени услуги. Това е един от изводите от анализите на „Софияплан“ на подробните устройствени планове. 

Реституцията в реални граници след 1989 г. допълнително усложнява планирането. Процесът изисква дълги и трудни процедури по отчуждаване, което забавя изграждането на публичната инфраструктура – като улици, детски градини, паркове и училища. В началото на XXI в. строителният бум на жилищни и бизнес сгради задълбочава още повече пропастта между частните и общинските инвестиции. Темпото на изграждане на жилища изпреварва значително развитието на инфраструктурата.

След отмяната на социалистическото жителство (задължението хората да живеят в точно определено населено място) се увеличава притокът на население към София. Същевременно след 1997 г., като се изключи периодът на въздействието на глобалната икономическа криза в България, коефициентът на плодовитост в страната бележи ръст (в София тенденцията е по-различна). Тези процеси водят до допълнително задълбочаване на проблема и недостиг на места в детските градини. Любопитен факт обаче е, че въпреки намаляващата раждаемост в София след 2010 г., дефицитът на места в детските градини достига около 10 000 деца през последните години.

Последиците от този дефицит не са само неприети деца, нито се свежда до увеличената социална тежест, която се прехвърля върху семействата под формата на финансово и времево бреме. Той се отразява на цялото функциониране на града – усилията на родителите да осигурят място за децата си често водят до промяна на адресната регистрация и „паразитен“ трафик. Както показва анализът на „Софияплан“ на „Манастирски ливади – запад“, новите квартали без социална инфраструктура натоварват и добре планираните (поне преди презастрояването им) стари квартали, нарушавайки баланса на територията и капацитета на обществените услуги.

Възможни решения. И проблеми пред тях

В търсенето на решения за недостига на места в детските градини са разработени редица стратегии и програми – като дългосрочната „Визия за София“ и краткосрочната Програма за строителство на детски градини 2021–2023. Въпреки усилията проблемът често се крие в липсата на яснота и систематичност при вземането на решения, които невинаги са аргументирани, рационални и базирани на данни. Действията се предприемат хаотично, без да се отчита съществуващата демографска картина на София, а концентрацията на децата в различни райони остава неясна. 

Не се отчита и информацията за броя на родителите, които изобщо не кандидатстват за места в детски градини или ясли, водени от убеждението, че шансовете им са нищожни. Скорошен и все още непубликуван анализ, направен от „Софияплан“, разглежда капацитета на всички детски градини спрямо нормативните изисквания, като определя потенциала за тяхното разширяване на базата на съществуващото застрояване и устройствени параметри, а също така картира наличните имоти, предвидени за детски градини. В него се включва и информация за статута на собственост на терените на тези имоти и фазата на реализацията на проектите за градините. Подходът предоставя ясна представа за ресурсите, с които разполага общината, и показва какви интервенции могат да бъдат извършени извън изграждането на нови сгради върху неусвоени терени.

Често пренебрегван е и един ключов аспект на проблема – пространственото разпределение на детските градини. Понастоящем все по-ясно се откроява дисбалансът между местоположението на съществуващите детски заведения, от една страна, и демографската динамика и реалното търсене, от друга. Един систематичен подход би означавал да се вземат предвид данни за демографската структура на отделните квартали, дългосрочните демографски прогнози, устройствените планове, издадените визи за проектиране и разрешителните за строеж. Това би позволило да се идентифицират зоните с най-голямо натоварване и най-голяма нужда от нови или разширени обекти. 

На основата на такива данни вече е възможно да се търсят конкретни, индивидуални решения за всеки район, вместо да се прилага универсален подход за целия град. Един от примерите е Програмата за строителство на детски градини 2021–2023 г., която успя частично да намали дефицита, но не реши проблема изцяло. Общият брой места в детските градини и ясли може да съответства на броя на децата в София, но това само по себе си не е достатъчно. От ключово значение е също местоположението на детската градина спрямо местоживеенето на детето. С други думи, ако вниманието се насочи само към количествени показатели, без да се отчитат качествените и пространствените характеристики, проблемът ще остане трайно нерешен. 

Планирането и детайлното проектиране на детски градини изисква внимателно вникване и в редица въпроси, например: Дали да строим нови, или да адаптираме съществуващи сгради? Какво преживяване осигуряваме на децата в градинския двор? Как интегрираме архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн? Отговор на тези въпроси ще потърсим в следващата ни статия по темата.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/arhitektura-i-gradski-politiki-tri-uroka-ot-amerika/

Около местни избори градските проблеми в България винаги звучат мъчително. Но умните градове се учат от чуждите грешки. Когато се сравняваме с „другите“ и най-вече със „Запада“, обикновено се фокусираме върху хубавото, което у нас, уви, липсва. Всеки град обаче се развива в различен контекст, а универсални рецепти за успех няма. 

С този текст аз предлагам да опитаме нещо друго. Да видим кои са грешките, които се отчитат като най-сериозни в градската среда в САЩ в момента, и какво правят архитекти, урбанисти, активисти и местна власт, за да се справят с тях. Част от тези грешки откриваме под някаква форма и в България (например в София), част от тях сме на път да направим на свой ред, но други можем успешно да избегнем. След всички разговори, които водих, и всички колеги, с които се видях по време на престоя ми в САЩ, три са, смятам, болезнено актуалните архитектурно-градски теми в момента:

нефункциониращи градски центрове, жилищен проблем, маргинализиране и изхабяване на темата „екология и устойчивост“.

Започвам отзад напред. 

Климатичните промени не са конспиративна теория

Но на първия кандидатпрезидентски дебат на Републиканската партия през август тази година предприемачът Вивек Рамасвами, изгряваща звезда, който по мнение на всички медии се справи най-добре (в отсъствието на Доналд Тръмп), категорично отрече реалността на климатичните промени. Много червени американски щати (с републиканско мнозинство) не окуражават законови промени в посока по-висока енергоефективност, ограничаване на изкопаемите горива или по-строги правила в новото строителство. Най-лошо е положението в Уайоминг, Южна Каролина, Канзас, Луизиана и Южна Дакота, които през 2022 г. са в дъното на ежегодната национална класация за енергоефективност на отделите щати.

Въглеродните емисии в строителството са болезнена тема при всеки сблъсък между демократи и републиканци. Щатите, контролирани от демократи, въвеждат закони за повишаване на енергоефективността на сградите, включително задължително използване на термопомпи и соларни системи и ограничаване на отоплението с изкопаеми горива. Републиканските щати, обратно, окуражават използването на природен газ в новите сгради например.

Фрапантен случай е Северна Каролина – южен републикански щат, който през август 2023 г. забрани промяна на строителните норми до 2031 г., за да изпревари енергоефективни корекции в жилищните нормативи (които не са променяни през последните десет години). Забраната е приета след активно лобиране от страна на North Carolina Home Builders Association, която е изчислила, че нови енергоефективни строителни норми ще увеличат строителните разходи, а оттам и цените на жилищата, без да калкулират дългосрочните спестявания на домакинствата от по-ниските сметки за електричество. Северна Каролина е сред щатите с най-много построени нови жилища през последните години. 

Начело на екологичните отличници през 2023 г. е Калифорния. Но както ми каза миналата седмица Дан Сниф, дългогодишен главен архитект на кампуса на Университета в Джорджия, „гледай какво прави Калифорния, и след 15 години всички щати ще правят същото“. Самият той върши много за въвеждане на съобразена с архитектурата устойчивост в сградите на университета, повечето от които са паметници на културата, а някои са и над 200-годишни – включително внимателни реставрации и реконструкции, двойна дограма, дублираща оригиналната отвътре със съвременни системи, повече пешеходни зони и по-малко коли и открити паркинги в кампуса.

Въпросът, на който Дан Сниф не можа да ми отговори, е дали разполагаме с 15 години. Защото в САЩ например жилищните и търговските сгради имат 40% дял в крайното енергийно потребление и 75% в общата консумация на електроенергия за 2022 г. Междувременно всички зелени теми са задължително, но и често самоцелно присъстващи в заданията на университетски дизайн студиа, в архитектурни проекти, публични разговори, събития и изложби. Реално обаче огромна част от застроения фонд остава незасегнат.

На този фон Европейският съюз изглежда утопична земя, където имаме Зелена сделка и смели мечти с конкретни срокове –

ограничаване на емисиите с 55% до 2030 г., въглеродна неутралност до 2050 г. и прочие. Само си представете това да трябва да се наложи на безкрайните полета еднофамилни къщи, построени в американските предградия от средата на миналия век до днес. 

Онова, което трябва да избегнем, е изхабяването на темата. Тя не е просто успешна рецепта за „печелене на европроекти“, нито е мода, а трябва да се превърне от демонстрация на прогресивен либерализъм в нормален здрав разум.

Разбира се, че всяка добра архитектура трябва да отчита въздействието си върху климата на планетата.

И е добре да не забравяме, че това може да става и с добър дизайн, с качествени материали и детайли и без ликвидиране на характерния облик и специфичните архитектурни особености на сградите – на всички сгради, не само на културното наследство.

Повече и достъпни жилища

Калифорния обаче води класациите и по още един показател. 50% от всички бездомни в САЩ са там –

и това са над 315 000 души за 2022 г. Високите цени на жилищата, палатковите квартали от бездомни по улиците на големите американски градове, липсата на достатъчно на брой качествени и достъпни социални жилища, лошото състояние на много от последните останали общински жилищни комплекси в САЩ са все проблеми, които ежедневно занимават медиите в тази страна, където собственият дом е фундаментът на американската мечта.

Голяма част от социалните, икономическите и дори политическите причини, довели до жилищната криза в САЩ, са необясними в България. Трудно можем да си представим колко много жилища са разрушавани циклично в Щатите през ХХ в. И как определени федерални и щатски закони и разпоредби са променили толкова драматично архитектурния пейзаж в градовете. 

„Новият курс“ на Рузвелт през 30-те години води до първия национален жилищен закон, който създава системата от социални жилища в страната и на базата на който се строят големите високоетажни жилищни комплекси в САЩ. Същите са масово разрушени през 90-те по програмата HOPE VI на американския Конгрес от 1994 г. (като зле поддържани и престъпни гета) и заменени с малки нискоетажни сгради, тъй като се изчислява, че това ще бъде по-евтино от реконструкция, а и престъпността е „по-добре контролирана, когато е разпръсната, а не концентрирана“. 

Добре е също да помним данните след това – как разрушаването на гето от високи блокове като Кабрини Грийн в Чикаго през 90-те не е довело до намаляване на престъпността в града – напротив, тя се е увеличила. Как премахването на жилищата на емигрантски и чернокожи общности по пътя на магистралите през 50-те не е „обновило“ градовете, а е довело до още по-дълбока сегрегация и маргинализиране на различни групи.

Интересни обаче са алтернативните методи, които различните щати, градове и дори предприемачи използват, за да преборят жилищния проблем. Голяма част от Долен Манхатън нощем свети не защото много хора работят до късно, а защото

голяма част от офис небостъргачите, останали празни след пандемията, са реконструирани в жилищни.

Въпреки усилията на компаниите да върнат хората на бюрата, тенденцията е видна, особено при новите поколения наемни работници – повече дистанционна работа, по-кратка работна седмица. Превръщането на празните офиси в жилища е архитектурно предизвикателство, което е неприложимо при стари широкоплощни сгради с много тъмни помещения в средата. Но редица федерални програми подкрепят и финансово подобни трансформации, а през 2023 г. Белият дом дори издава наръчник как да превърнем една търговска сграда в жилищна. 

Има и частни филантропи, които помагат на бездомните (но това по принцип е страна на частни филантропи). Компания в Нашвил, Тенеси, например проверява в кои блокове с жилища под наем има продължително време незаети апартаменти, изкупува ги от собствениците на сградата (но това са собственици компании) и след това настанява безплатно там уязвими хора, самотни майки, жертви на домашно насилие или бездомни. 

Като цяло посоката е уплътняване на градските центрове, борба със сегрегацията и намиране на нови устойчиви модели –

малки структури, средна плътност, нискоетажни модели с висока гъстота за градските зони. А там, в центровете, усилията за съживяване са все по-упорити, защото и проблемите са огромни.

Борба с мъртвите центрове

„Когато пристигнах в Детройт в началото на 90-те, центърът ми изглеждаше като в Сараево, все едно е имало война.“ Това ми каза българка, която вече над 30 години живее в САЩ.

Детройт е сред най-шокиращите примери за свиващ се град с крайна субурбанизация. След 70-те години на миналия век центровете на американските градове действително изглеждат постапокалиптично – разсечени от многолентови магистрали и мостове, под които живеят наркомани и бездомни, с многоетажни паркинги и огромни празни незастроени пространства на мястото на съборени стари градски квартали, без пешеходци и с опасен градски живот. Истинско Готъм сити. Всичко това са последици от грешките на „градското обновяване“ (т.нар. urban renewal) от 60-те, когато се събарят големи зони от старите градове, както и следствие от икономическите кризи от 70-те и от редица социални процеси, като субурбанизация и гетоизиране на центровете за сметка на перифериите на градовете. 

В момента фокусът обаче е как да върнем живота отново в градските центрове и как да се борим с последиците от ориентираната към автомобила градска среда (и икономика).

И милениълите, и Gen Z не искат вече да живеят в къщи в предградията.

Те са изчислили, че наем на апартамент в центъра без разходи за ипотека и поддръжка на няколко автомобила за семейство ще им позволи да спестят пари за по-добри здравни осигуровки и по-спокойно пенсиониране. И искат нормален градски живот – паркове, пешеходни зони, тротоари, градски транспорт, велосипедни алеи, безопасни квартали. 

Все повече градове работят за възстановяване на пешеходните връзки, за премахване на открити и многоетажни паркинги от центъра, които променят напълно вида и климата там, за създаване на нови паркове (особено популярни са линейните поради липса на свободна земя, включително върху стари железопътни линии по примера на нюйоркската High Line), за преместване на разсичащи градовете магистрали (като в Бостън, където безумно скъпият и скандален проект The Big Dig за вкарване на градска магистрала под земята се оказа успешен в дългосрочен план). Темата джентрификация неизменно се появява тук, но няма идеален свят. Градовете са за хората, бавно осъзнават американците (поне на север), не за колите.

На този фон София не е Бейрут със сигурност. И всъщност е един много безопасен и зелен град. Но защо разказвам тези три американски истории? Защото местните избори в България приключиха и е време да излезем от социалните мрежи и да тръгнем отново по улиците на града. Да осъзнаем, че градските политики реално влияят на живота и че за съжаление, късно и трудно разбираме това. И колко много спешни и важни проблеми има за решаване всеки град – сам за себе си.

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/gradskite-gori-na-parizh-i-zelenite-klinove-na-sofia/

Сложете в едно изречение Париж, вълшебна градина и „Шанз Елизе“ – и получавате магическа смес, способна да разпали и най-закърнялото пандемично въображение. Така в началото на годината новината, че кметицата на Париж Ан Идалго възнамерява да превърне легендарното парижко авеню в нещо средно между линеен парк, споделена улица и площад, обиколи света за по-малко от два дни след първото си появяване във френския седмичник Le Journal du Dimanche на 10 януари.

От британския вестник „Гардиън“ до нашите „bTV Новините“ „Превръщат „Шанз Елизе“ в необикновена градина“ бе заглавието, което заля и специализираните, и масовите медии, придружено от секси визуализации от птичи поглед на един бял, облян от слънце град с плиснати зелени реки от дървета. Новината подейства на хората ведро като сериал – примерно „Емили в Париж“, който беше един от празноглавите красиви хитове на тази мрачна есен и ни показа Париж като град на любовта, пълен с хора без маски и романтични архитектурни клишета.

Градските гори на Париж

Плановете на Ан Идалго за един зелен Париж обаче не са нито празноглави, нито самоцелно красиви, въпреки захаросаните визуализации на френското архитектурно студио PCA-STREAM, което работи по проекта вече няколко години заедно с местната неправителствена организация Le Comité Champs-Elysées.

През последните години трафикът по „Шанз Елизе“ достига 3000 автомобила на час, а булевардът се е превърнал в замърсено и шумно място, пълно основно с туристи, и със сигурност не предлага особено приятно преживяване нито на тях, нито на местните. Проектът затваря за автомобили половината от общо осемте ленти за движение по 1,9-те километра между площад „Конкорд“ и Триумфалната арка, сменя настилката с шумозаглушаваща, прави допълнителни джобове със зеленина, малки търговски обекти и озеленени „дневни на открито“, както и нови редици дървета по цялото протежение на улицата.

Целта е една – по-качествено публично пространство, и е част от голямата амбиция на Идалго да направи 50% от градските повърхности в Париж озеленени и с „дишащи“ материали – сиреч незапечатани с асфалт и бетон. А самият град – да стане въглеродно неутрален до 2050 г., като част от борбата с климатичните промени. Още през 2019 г. Ан Идалго обяви стратегията за създаване на поредица „градски гори“ в Париж – на площада на Общината (Place de l’Hotel de Ville), около гара „Лион“ (Gare de Lyon), на площада на Операта (Palais Garnier) и т.н. Та оттук – логично, и зеленият „Шанз Елизе“. „Аз съм убедена, че Париж трябва да се адаптира към климатичните промени. До 2050 г. горещите вълни ще достигнат 50℃. Трябва да действаме сега“, казва кметицата.

Коя е Ан Идалго

Ан Идалго е кметица на Париж вече втори мандат, избрана за пръв път през 2015 г. като кандидат на Социалистическата партия и преизбрана през 2020 г. Тя провежда упорита политика за по-зелен, приятелски към пешеходците град и е обявила война на колите в града, затваряйки цели булеварди край Сена за автомобилно движение и превръщайки ги в паркове. Из цял Париж улиците са разкопавани, разделяни на две, а старият паваж – премахван, за да се добавят още велоалеи към вече близо 900-километровата мрежа за велосипедисти в града. „Може да има по-малко коли, но задръстванията са чудовищни и това увеличава замърсяването“, коментират нейни критици. „Тя е истинска истеричка – оплаква се собственик на таксиметрова компания. – Само велосипедни алеи и строителни площадки. Градът е в тотален хаос. Задръстванията са 24/7.“

Наистина в момента Париж със сигурност не е приятен за автомобилистите град, а домакинствата, които притежават личен автомобил, са паднали от 60% през 2001 г. на 35% днес. И всяка следваща година, през която Париж отчита поредното безпрецедентно горещо лято с температури през юли и август от над 42℃, доказва и на скептиците, че май Идалго е права – климатичните промени са факт, а градовете ни трябва да станат по-зелени във всекисмисъл на думата.

Къде е зелена София?

И всъщност не само София. Къде са зелените български градове? Въпреки хроничните проблеми с въздуха и фините прахови частици (в столицата и не само), въпреки наследството на Прехода и постсоциалистическата криза на публичните пространства, въпреки упоритите опити за „обезглавяване на старите дървета“ с масовите ремонти на улици и булеварди в страната през последните години, българските градове все още са едни зелени градове. Някой беше казал, че почти няма прозорец в София, от който да не виждаш поне едно дърво. До голяма степен все още е така, а зелените клинове (зелени ивици от паркова и горска територия) са едно от най-популярните предложения на Общия устройствен план на Столична голяма община от 1938 г. – т.нар. План „Мусман“, който остава нереализиран в своята пълнота.

„Какво мислиш за този нов план в Париж да озеленят „Шанз Елизе“? – попита ме в понеделник една позната, десетилетна изследователка на архитектурната теория. – Нали е същото като в Плана „Мусман“?“ Съгласих се. Много е важно да познаваме собствения си контекст, да сме наясно с наследените ценности, които да съумеем да развиваме качествено със съвременни урбанистични инструменти. И това важи далеч не само за зелените клинове на София, каквито впрочем има и в други български градове.

Отново за градското планиране

В началото на януари общинското дружество „Софияплан“ (бивше „Софпроект“) представи Изследване на световната практика в планирането на градовете, част от процеса по обновяване на Общия устройствен план на Столична община, по който дружеството ще работи в периода 2020–2023 г. Разгледани са урбанистичните планове на три европейски града – Антверпен, Прага и Тирана, които по някакъв начин отговарят на мащабите, проблемите и целите на градското планиране в български контекст. Освен това два от тях са бивши социалистически градове – като София.

Интересното е, че и трите плана обхващат повече от един мащаб на действие: не само обичайно свързвания с устройствените планове най-голям мащаб на ниво град, но и далеч по-ефективните и видими среден и малък мащаб – на ниво урбанистичен и архитектурен проект, който въздейства на стратегически избрана част от града. Именно средният мащаб се оказва далеч по-успешен за устойчиво обновяване на градската среда – спомнете си прекроените пристанищни зони в Хамбург, Антверпен или Гданск, стари железопътни релси или бивши индустриални зони, превърнати в паркове, в достъпно и социализирано културно наследство.

Та, и в Антверпен, Прага и Тирана се забелязват няколко общи теми, сходни със софийската проблематика – как да се ограничи строителството на високи сгради, как да се осигурят чист въздух, води и природа и градът да се развива устойчиво и екологично, как да се намали броят на автомобилите, да се засили ролята на пешеходството, градския транспорт и велосипеда, как да се запазят ценни сгради и структури от всякакви исторически периоди. Все проблеми, които ни е омръзнало да нищим в социалните мрежи, но които, ето на, има как да бъдат решени чрез по-твърди или по-меки правила на устройствено ниво.

Директният копи-пейст на формули и идеи, разбира се, е твърде вреден без предварително проучване и своеобразно „персонифициране“ на решенията. Именно затова този документ е хубав пример за обратното – как се анализира информационен обем, но се включват и постоянни препратки към българския контекст. Изследването е подробно, но в същото време отделни негови пасажи работят и като манифест:

Могат ли градовете все още да бъдат силни и активни участници в градското развитие с политики, фокусирани в общи блага, като предоставянето на природна среда, публичното пространство и социалната и техническа инфраструктура равно на всички свои жители? Доколко може и трябва да бъде освободена частната инициатива в полето на градското развитие? Територията може ли да служи единствено за печалба и спекулация с недвижимо имущество, или тя има по-важната роля да предоставя блага на всички граждани? Има ли пространство за договаряне на политически визии за общи блага в частните инвестиционни проекти?

Все въпроси, които е хубаво да си задаваме, докато гледаме зеления „Шанз Елизе“.

Заглавно изображение: Париж: компютърна визуализация на проекта за „Шанз-Елизе“ © PCA-STREAM

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.