Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/po-prayda-shte-gi-poznaete/

За прайдовете обикновено се говори в контекста на правата на ЛГБТИ+ хората. Тазгодишният в Будапеща обаче влезе в световните новини най-вече с друго – с мащаба си. По оценки на организаторите в него са се включили между 180 000 и 200 000 души. Това се равнява на около 5% от населението на Унгария, наброяващо 9 630 000 души (което не означава, че участниците са само унгарци – сред тях има и хора от други държави, включително България). Дори разчетите на организаторите да са раздути, снимки на събитието от въздуха създават известна представа за огромния му мащаб. Със сигурност в Будапеща не е имало по-голям прайд от този.

Забраната като катализатор

Рекордната посещаемост на прайда в Будапеща всъщност е реакция срещу забраната му. По този повод възникна и нова дума – orbanned, която може да се преведе като „орбаннат“ (от Орбан и „баннат“ – забранен). Тя означава увеличаване на популярността на нещо като ефект от забраната му.

През април 2025 г. унгарският парламент прие с огромно мнозинство поправка в конституцията на страната, чиято цел беше публичните събития, свързани с правата на ЛГБТИ+ хората, да се обявят за противоконституционни. Новият текст в основния закон е формулиран по следния начин: 

[…] правото на децата на правилно морално, физическо и умствено развитие – с изключение на правото на живот – има предимство пред всички други основни права, включително правото на събрания.

Предпоставка за тази формулировка е схващането, че със самото си присъствие ЛГБТИ+ хората са заплаха за децата – теза, широко споделяна от руската пропаганда и от ултраконсервативни кръгове, зад която не стои научна обосновка. С подобни аргументи обаче бяха постепенно ограничавани правата на сексуалните и половите малцинства в Русия, докато самото им съществуване беше обявено за „екстремизъм“. Последваха хайки в гей клубове и сауни и присъди на жени заради обичките, които носят.

Месец преди конституционната промяна Унгария забрани прайда със закон. Добавката в Основния закон на страната би следвало да бетонира законовата промяна.

И все пак защо ограничаването на една малцинствена група постигна обратния ефект?

Когато се предприемат законови и конституционни мерки против ЛГБТИ+ хората, това е само средство. Вторачването в интимността е стъпка към установяването на тотален контрол върху живота на всички, независимо от сексуалната им ориентация или половата им идентичност. Неслучайно подобни посегателства обикновено вървят заедно с опити за ограничаване не само на абортите, а и на неправителствения сектор, медиите, свободата на изразяване, политическия плурализъм.

След 15 години управление на „нелибералната демокрация“ на Виктор Орбан унгарците осъзнават по трудния начин, че забраната на прайда е поредният пирон в ковчега на либералната демокрация. Ето защо присъствието на шествието е подкрепа не толкова за куиър хората, колкото за демокрацията – такава, каквато е тя в европейските страни, които не са проядени от руска пропаганда.

Ролята на кмета

Как обаче се провежда забранено събитие? За да стане възможен прайдът в Будапеща, отговорност поема кметът на унгарската столица – опозиционният лидер Гергели Карачони. Тъй като е ясно, че полицията няма как да разреши двойно забранено (и по закон, и по конституция) шествие, Карачони прави Общината организатор и по този начин избягва искането на позволение.

Става ли чрез тази маневра прайдът законен? Не, защото конституцията и законите имат приоритет над решенията на местната власт. Целта на кмета обаче е не да легализира събитието (това е отвъд правомощията му), а то да се проведе.

Освен това ЛГБТИ+ организациите и активистите са много по-лесна мишена на репресивни мерки, отколкото управата на столицата на една държава. Играейки вабанк, Карачони успява да постигне мирно протичане на събитието, без полицейско насилие и без значими провокации. (Казвам „без значими“, защото мой познат, присъствал на прайда в Будапеща, е видял нидерландец, държащ голям дървен кръст и крещящ на участниците колко са грешни.)

А в София?

В България прайдът продължава да не се разпознава като важен индикатор дори за либералната демокрация. 17 години след началото на дебата той продължава да е на ниво имат ли куиър хората право на съществуване и колко точно публично присъствие от тяхна страна не е „прекалено“.

Още преди да стане кмет на София, Васил Терзиев каза на среща с граждани, че „имаме нужда от „София прайд“ – мирно събитие, на което се събират много хора с деца“. Въпреки това Общината не само не участва в организацията на събитието, както е в много градове в други страни (например в САЩ, Канада, Франция, Нидерландия, Германия и др.), а и вече втора година Терзиев не е излязъл на сцената да поздрави участниците. За разлика от представителите на редица дипломатически мисии, които с присъствието си стават гаранти за мирното протичане на демонстрацията.

За сметка на това тази година програмата на „София прайд“ беше променена, за да не съвпадне провеждането на шествието с хомофобски събития, заявили в Общината обичайните за прайда маршрути. Имаше не едно, а две анти-ЛГБТИ+ мероприятия – „Шествие за семейството“, завършващо с концерт пред храм-паметника „Александър Невски“ и концерт „Традицията е бъдещето“ пред НДК.

Конституции за избирателна (зло)употреба

Вместо похвали и увеличена популярност Гергели Карачони не заслужава ли порицание, ако не и наказание, че умишлено и демонстративно е нарушил Конституцията на Унгария? Хващам се на бас, че повечето хора, които отправят този упрек срещу кмета на Будапеща, биха оправдали неспазването на конституцията в други случаи.

Когато например районният кмет на „Илинден“ Емил Бранчевски нареди разрушаването на ромската махала в кв. „Захарна фабрика“ и така остави около 200 души без дом, той наруши Конституцията на България. Защото в нея пише, че международните договори, които България е приела, са част от вътрешното законодателство и имат приоритет над него. А Европейският съд по правата на човека в Страсбург изрично е предупредил Бранчевски, че се кани да погази европейското законодателство. Той обаче се изкара герой, защото бил изпълнил… общинска заповед.

Какво да кажем за американския президент Доналд Тръмп, който си позволява да нарушава всеки текст от Конституцията на САЩ, ако не му изнася? За разлика от хомофобските промени в Основния закон на Унгария, които са съвсем скорошни, 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, според която всеки, роден на американска земя, става гражданин на страната, датира от далечната 1868 година. Което не пречи на Тръмп на практика да не се съобразява с нея. И на милиони хора – да му ръкопляскат за това.

Конституционният съд и Върховният касационен съд в България пък тълкуват Основния закон, хиперболизирайки някои елементи в него. Основно – че бракът е между мъж и жена и че традиционната религия е православието. И системно не забелязват други – например че религиозните институции са отделени от държавата и не могат да се използват за политически цели. Така те изобретяват несъществуващи „правни традиции“.

Примерите с Карачони и Бранчевски всъщност показват колко важно може да е отношението на един кмет към конституцията.

В първия случай нарушаването ѝ от страна на кмета е в името на съхраняването на либералната демокрация, във втория – от популизъм и дискриминация. И двата случая предизвикват международен отзвук, макар и от различен порядък.

Кристиян Таков беше призовал да пазим правото – включително и от закона. Това важи с особена сила, когато се приемат противоправни и антидемократични закони. И конституционни промени.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/otnovo-za-neochevidnoto-sofia-pride-film-fest-2025/

За пореден път „София Прайд Филм Фест“ ще доведе света в българската столица от 3 до 12 юни с малка, но широка в обхвата си подборка от филми от последната година. В селекцията си тандемът Симеон Цончев и Яна Алексиева са включили 11 пълнометражни и 13 късометражни творби – документални и игрални, мудни и трескави, увличащи и не съвсем, тъжни и весели, „наши“ и „чужди“ (съзнателно ги слагаме в кавички, защото хубавата смесица от култури, информация и ракурси, която предлага СПФФ, обезсмисля механичните деления на „тук“ и „там“, „мое“ и „твое“).

Всяко заглавие ще бъде прожектирано по веднъж в Дома на киното и – тъй като в програмата мъдро са заложени филми за взаимно изключващи се вкусове – за всеки вкус ще се намери по нещо. Както и миналата година, избрахме три от пълнометражните предложения, за да онагледим една идея по-детайлно размаха на 14-тото издание на фестивала, посветено на паметта на трагично напусналия ни Марко Марков.

4 юни: „Сали“

Сали Райд е третата жена (и първата американка) в историята на човечеството, която полита в Космоса. Тя е от първия випуск на НАСА от десетина „различни“ по пол и цвят на кожата астронавти (дотогава това са – изненада! – само бели мъже). Първият ѝ полет е на 18 юни 1983 г., когато тя е на 32, следва и още един: общо петнайсетина дни в извънземното пространство… Сали е атлетична, волева личност с магистратура по английски и физика и докторска степен по астрофизика, силна тенисистка, отличен пилот на самолет, слави се със сдържания си, работлив характер. „Обожавам да съм в безтегловност“, казва тя.

Преди първия ѝ полет от НАСА ѝ подготвят несесерче за грим (какъвто тя очевидно никога не ползва), а към багажа ѝ добавят 100 тампона за една седмица в небето (женското устройство и до ден днешен продължава да е загадка за мнозина). На пресконференции ѝ задават въпроси за госпожици: Дали с тези екскурзии в небето няма да си съсипе шансовете да бъде майка? Дали очаква след края на полета да остане в историята като „бележка под линия“? Ако по време на работа стане засечка, какво прави, плаче ли? (В същия период Светлана Савицкая, втората астронавтка в света, пристига на станцията „Салют 7“ и за „добре дошла“ получава кухненска престилка от изцяло мъжкия екипаж.)

„Сали“ на Кристина Костантини е създаден за „Нешънъл Джиографик“ и пристига в София след премиерата на тазгодишния „Сънданс“. Плод е на гигантски труд по пресяването на хиляди часове документални материали преобладаващо от 60-те, 70-те и 80-те, с цел да се състави правдива картина за ситуацията, в която Сали съумява сама да стане ковач на щастието си. Филмът съдържа и заснети специално за него разговори с нейни колеги от НАСА, със симпатичната ѝ, дръпната майка, със сестра ѝ Беър и с Там. Там е любимата на Сали, с която тя живее 27 години, но за която светът научава едва от некролога на астронавтката през 2012-та.

Архивът за публичния живот на Сали Райд е огромен, а частният се състои от само 5–6 снимки, на които двете партньорки дори не се докосват, та в местата със спомени за връзката им Костантини се е видяла принудена да вкара мънички визуални възстановки с актьори – леко абстрактни, снимани на лента „кръпки“ в подобаващ колорит. Те, натрапчивата музика и склонността на режисьорката към буквална илюстративност (когато зад кадър се каже „телефон“, в кадър се появява човек със слушалка до ухото; при споменаването на „кола“ виждаме оживена магистрала; заедно с изговарянето на „рожден ден“ на екрана грейва торта със свещички) са сред постановъчните слабости. И все пак „Сали“ успешно събира важни факти и прочувствени моменти и дава ясна представа за един свят, свикнал на къде по-агресивно, къде по-нехайно снизхождение към жените. Светът от тази сутрин, не дори от вчера, камо ли пък от отдавна минали епохи.

5 юни: „Физика на невидимото“

Филмът на бразилката Рафаела Камело идва от тазгодишното „Берлинале“ (от раздела Generation Kplus, отреден за автори, които „в своето повествование и киноезик вземат на сериозно младите хора“) и е пълнометражният ѝ дебют. В него две десетгодишни момиченца с нетипично трудна предистория, дъщери на сами жени, се срещат в една болница и се заиграват, както става с децата – без много обяснения и въпроси, без предразсъдъци, естествено. (Апропо преводът на заглавието прави – волно или неволно – несполучлива препратка към „Физика на тъгата“ и лоша услуга на филма. Natureza е „природа, естество“ и съвсем не е произволно, че режисьорката е предпочела да нарече творбата си „Естеството на невидимото“).

Майките – преработили, всяка на ръба на собственото си неизказано отчаяние – решават да заминат заедно на село за лятото: за да си помогнат, но и за да позволят на малките да подишат. Изпълнителите са органични; колоритът и образността – великолепни, благодарение на камерата на Франсиска Саес Агурто; локациите и реквизитът – изключително интересни за разглеждане.

Звучи тегаво, но всъщност никак не е. Целият филм е издържан в духа на шарен спомен от детството, в който куп неща от света на възрастните остават недоразбрани, но и куп други са разбрани с бистрота и категоричност, каквато възрастните не са в състояние да постигнат. Надвисналия срив и нещастие „Физика на невидимото“ предава с недраматично, необострено усещане – тук добронамереното общуване е възможно, а летният възторг на децата от всичко наоколо, способността им да възприемат делника като изключително преживяване се предава и на зрителите.

Филмът е преход между крайности без крайност. Болест, обреченост, изолация, бедност, смърт – у Камело всичко изглежда достойно, спокойно, почти радостно. В атмосферата си „Физика…“ напомня за слънчевата безметежност на „Проектът Флорида“ на Шон Бейкър (без често провиждащата се там мрачна подплата) и многогласата жизненост на „Тотем“ на мексиканката Лила Авилес (с тази разлика, че във „Физика…“ наместо голямо семейство, събрано от кръвни връзки, на преден план излиза едно неочаквано сестринство, сплотено от щедрост и взаимно разбиране).

8 юни: „Любовници в космоса“

Педро пристига от Испания, за да изкара лятото с братовчед си и негови приятели в крайградска вила в Аржентина. Всички са на по двайсет и малко – хубави, свежи лица на хора без спешни грижи и отговорности, заети изключително с това да откриват себе си. Педро на секундата влиза в шеговит разговор с друго момче, Макси, и приказката им тръгва – забавно им е да се хапят със сходно чувство за хумор, добронамерени са и интересни един за друг.

„Не приличаш на гей“, отбелязва Макси, който неотдавна се е разделил с приятелката си. „Ама че наблюдение – завърта очи Педро. – Ако бях казал, че съм космонавт, нямаше да започнеш с „Не приличаш на космонавт“.“ „Да, нямаше – отговаря Макси. – Защото приличаш на космонавт.“ И тръгва един пинг-понг от реплики между двамата – къде по-сполучливи, къде по-тромави, къде по-непринудени, къде по-нагласени, но все по-устремени към една развръзка, която режисьорът и сценарист Марко Бергер хитро отмества на една йота по-нататък във времето, почти до края на филма. Така „Любовници в космоса“ се превръща в място за игра, в неочакван дансинг за ритуалния танц на приятелството и любовта.

Видимо създаден с миниатюрен бюджет, „Любовници в космоса“ разчита най-вече на осезаемата химия между двамата си главни изпълнители, на устойчивата нишка на разговора между персонажите им и на вълнуващия контраст между ставащото помежду им и а) версията, която двамата решават да представят пред другите, плюс б) тълкуването, което всеки от тях прави за себе си.

Филмът е чепат, на места наивен, често на ръба на вулгарното (позоваването на физиологията е в повече, а вярата в нуждата от елегантност – по-малко от нужното). Като някакъв „Преди изгрев“ за едно по-неромантично поколение, свикнало на почти делови отношения в приложенията за срещи и демитологизирало секса до баналност, което обаче също копнее за неслучайна близост и безпогрешно разпознава нежността… (Срв. с лустросания пакет от клишета, спретнато подготвен от огромен екип в закриващия филм на фестивала, американския „Сватбеното тържество“ – романтиката там сякаш вирее доста по-трудно именно защото всички неистово се мъчат да я изявят.)

На СПФФ не пропускайте и…

… двата филма от силната реколта на „Кан 2024“ – леко хаотичния, доста отвлечен в ключови моменти, но очарователен за преживяване „Бърд“ на англичанката Андреа Арнолд (7 юни) и яростната история за любов и смърт „Безсрамните“ (10 юни) на Константин Божанов.

Космополитът Божанов е изключителен случай на български автор с международна кариера, в която киното не е първата спирка („мигрирал“ е в него от скулптурата) и в която филм след филм декор и тема радикално се променят. Дебютът му в пълнометражното игрално кино беше на 43 години с българското road movie „Аве“. Последва европейското road movie „И после светлина“, където ирландецът Бари Кьоеган (чудесен впрочем в споменатия по-горе „Бърд“), изигра първата си главна роля. Изненадващо (и не) миналата година дойде времето на „Безсрамните“ – независима феминистка индийска драма, изнесена харизматично от две непрофесионални актриси, едната от които получи награда за ролята си в раздела „Особен поглед“ на фестивала в Кан…

Да живеят неочевидните връзки между нещата, местата и хората и онези, които умеят да ги разпознаят и оценят!

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imat-dumata-lgbti-uchenitsite-dokato-ne-e-zabraneno-da-govoryat/

 Страх ме е да излизам от класната си стая. В коридора има момчета, който крещят: „Мразя гейчета и транс!“

Думите са на анонимен участник във второто национално проучване на нагласите към ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс) учениците в българските училища. Докладът върху проучването беше представен в средата на ноември 2024 г. Изследването е проведено от фондация „Сингъл Степ“, като огромната част от работата е извършена от клиничната психоложка Нели Цветкова. То е анонимно и в него участват 1009 ученици от всички области в страната.

Тук следва да направя уточнението, че съм редакторка на доклада. Приех поканата да го редактирам заради важността на темата му в контекста на промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), с които се забранява изразяването на всичко, свързано с ЛГБТИ, в училище. Самото изследване е проведено преди забраната, но анализът на резултатите е извършен след нея.

Няколко думи за изследването

То е проведено онлайн и не е представително. Не би и могло да бъде – за да има представително изследване, трябва да се направи извадка от генералната съвкупност, тоест от всички, които са представени в него. За тази цел трябва да е известно кои са те. Не съществува обаче статистика на ЛГБТИ хората, още по-малко на ЛГБТИ тийнейджърите. А и няма как да има, защото много от тях не са разкрити.

Друг въпрос е колко представителни са например предизборните проучвания в България, като имаме предвид, че по данни на ЦИК имащите право на глас са повече от цялото население на България според НСИ.

Въпреки че изследването на „Сингъл Степ“ не е представително и е на принципа на отзовалите се, то дава реалистична представа за общата ситуация. Участниците в него са сравнително пропорционално разпределени в различните области на страната. Освен това в анализа са приложени статистически коефициенти на корелация – например между нивата на тормоз и успеха в училище. Това е нещо, което няма да видите често в изследванията на общественото мнение, тиражирани в медиите.

Проучването не е просто „моментна снимка“ – то надгражда изследване по същата тема от 2018 г., проведено от „Сингъл Степ“ в сътрудничество с „Билитис“. Това дава възможност в анализа да се откроят разлики и да се очертаят тенденции.

Няколко думи за контекста и репресиите

Второто изследване на ЛГБТИ учениците в България се провежда шест години след първото. Всъщност това са годините, последвали конспиративната пропагандна кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. В резултат на създадената обществена истерия последваха решения на Конституционния и Върховния касационен съд, в резултат на които възможността за промяна на юридическия пол в България на практика беше премахната. Сравнението на резултатите от двете изследвания хвърля светлина върху щетите, нанесени върху ЛГБТИ тийнейджърите.

Самото проучване от 2024 г. се използва срещу създателите му и срещу неправителствените организации изобщо, преди резултатите от него да видят бял свят наред с популяризираната от бившата председателка на БСП Корнелия Нинова брошура за сексуалното здраве на лесбийките, дело на Фондация „Билитис“.

На заседание на парламентарната Комисия по въпросите на младежта и демографската политика представители на „Сингъл Степ“ и „Билитис“ бяха подложени на продължаващо с часове подобие на разпит. Те бяха питани за източниците им на финансиране, които впрочем са публични и прозрачни, а председателят на „Сингъл Степ“ Иван Димов трябваше да отговаря на въпроса дали има лиценз да извършва такова проучване. На положителния му отговор депутатка от „Възраждане“ реагира, че ще поиска отнемане на този лиценз.

А според присъстващата в залата директорка на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ д-р Цветеслава Гълъбова начинът на провеждане на проучването бил „престъпление срещу децата“. Не става ясно кое е престъпното в една анонимна онлайн анкета, нито кое кара един психиатър да стигне до подобно заключение.

От „Възраждане“ подават сигнали срещу „Сингъл Степ“ в редица институции, в резултат на което организацията месеци наред е обект на проверки. До този момент няма институция, която да е открила нещо нередно нито в дейността на организацията, нито в начина на провеждане на изследването.

Някои по-важни акценти от изследването

Шестте години на усилващи се анти-ЛГБТИ послания след кампанията срещу Истанбулската конвенция дават тревожни, макар и не неочаквани плодове. Увеличил се е делът на учениците, които споделят, че са чували хомофобски коментари в училище много често. През 2018 г. така отговарят 54,5%, а през 2024 г. – 62,5%. При това става въпрос за повишаване на хомофобските коментари не само от страна на учениците, а и на учителите. През 2018 г. 57,4% от участниците в изследването са чували такива реплики от свои учители, а шест години по-късно делът им е 68% – над 10% повече.

Успоредно с това намалява готовността на представителите на училищния персонал да вземат мерки, когато учениците споделят с тях, че са станали обект на тормоз или нападение по хомофобски или трансфобски причини. В 53,5% от случаите учителите не предприемат нищо, в сравнение с 46,6% през 2018 г. 14,3% от респондентите дори посочват, че учителите са им казали да си променят поведението – да не се държат „като гей“, да си променят облеклото и т.н. (преди шест години този дял е 11,4%).

Участници в изследването споделят, че избягват някои места в училище, където е вероятно да бъдат тормозени, например съблекални. В някои училища дори има обособени зони за хомофобски тормоз:

Из училище има хомофобски стикери и лепенки с обозначено място за среща за побой над ЛГБТИ+ хора.

Влошеният климат в училище води до по-ниски образователни резултати и влошено психично здраве. Анализът на изследването показва връзка между нивата на вербален тормоз и академичните постижения на учениците – колкото по-голям е тормозът, толкова повече се влошава успехът. Аналогично, по-високите нива на тормоз водят и до засилване на депресивните състояния.

Особено тревожен резултат е, че почти половината от анкетираните – 49,6% – сериозно са обмисляли самоубийство през последната година. През 2018 г. този дял е 41,2%.

Затова не е учудващо, че близо две трети (60,1%) от участниците в изследването планират да емигрират. Нито че почти три четвърти (72,4%) от обмислящите да напуснат България посочват като основен мотив сексуалната си ориентация или половата си идентичност.

Все пак, наблюдават се и отделни положителни тенденции. Например през 2018 г. 77,5% от учениците са можели да посочат поне един представител на училищния персонал, който според тях подкрепя ЛГБТИ хората. През 2024 г. така смятат вече 82,5% от участниците в изследването.

Също така, въпреки влошената обществена среда в резултат на антиджендър кампанията, ЛГБТИ учениците, изглежда, разполагат с повече източници на информация, което им помага да се самоопределят по-прецизно. Въпреки че такива опции не присъстват в анкетната карта, през 2024 г. 7,3% от участниците в изследването се определят в свободен текст като пансексуални, а 11,5% – като небинарни. През 2018 г. няма такива отговори. Тогава няма и никой, посочил, че е интерсекс (тоест полът му чисто биологически не може да се определи еднозначно като мъжки или женски), а шест години по-късно като такива са се определили 8 души.

А след още шест години?

Пренасянето на тенденции механично в бъдещето невинаги е добър прогностичен метод, защото някои неочаквани събития – или пък процеси, които дълго време са останали невидими – могат да обърнат тенденциите. С уговорката, ако в следващите шест години не настъпи обрат, резултатите от едно следващо проучване на ЛГБТИ учениците в България биха били още по-тревожни. Предпоставките за това са и от вътрешно-, и от външнополитическо естество.

Промените в образователния закон ще доведат до допълнително влошаване на училищната среда за ЛГБТИ тийнейджърите. Те ще могат да разчитат на по-малка подкрепа от преди поради страх (в някои случаи основателен) от страна на учители, училищни психолози и директори, че ако ги защитят или се опитат да им помогнат, това може да изложи тях (т.е. представителите на училищния персонал) на риск. Такива случаи вече има – например в Природо-математическата гимназия в София.

Освен това до приемането на поправката в ЗПУО против „пропагандата“ в училище ЛГБТИ учениците може и да са били дискриминирани и тормозени, но законодателството е на тяхна страна.

С определянето на „правилна“ и „неправилна“ сексуална ориентация и полова идентичност със закон и със забраната за обсъждане на „неправилните“, ЛГБТИ хората се оказват извън закона. За един тийнейджър това означава, че „вече е забранено да си гей“.

Във външнополитическо отношение преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ по всяка вероятност ще доведе до допълнителна публична легитимация на хомофобията и трансфобията. Както и до обличането на тази легитимация в различни правни форми. Перспективата България да направи геополитически завой към Русия също не вещае нищо добро за ЛГБТИ хората.

Тези тенденции биха могли и да се обърнат – например при един по-силен Европейски съюз, сплотен около стоящите в основата му демократични ценности. Или (което на този етап граничи с фантастиката, но нека не го изключваме напълно) при наличие на политически субекти с достатъчно обществена подкрепа в България, последователно отстояващи демократични ценности.

По-важен въпрос от този за резултатите от едно бъдещо изследване на ЛГБТИ учениците в България е дали изобщо ще има такова. Целта на многобройните проверки по сигнали на „Възраждане“, на които е подложен екипът на „Сингъл Степ“, е опит да се затвори устата на организацията, така че да няма информация какви са ефектите върху младите хора от сеенето на омраза с политически цели. Номерът очевидно не минава, но на един следващ етап подобни опити могат да приемат и законова форма. И подобни изследвания да се окажат забранени.

Тази хипотеза следва да се приеме сериозно, но не за да се плашим. А защото става все по-важно да не забравяме, че човешките права, демокрацията и свободата, включително свободата на изследване, не са даденост, а трябва да се отстояват непрекъснато. Ако гледаме на тях като на благодеяние, то много лесно може да бъде оттеглено.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-toleriraneto-na-homofobiyata-napravi-vuzmozhno-nasilieto-pred-narodniya-teatur/

Националисти, русофили и агенти на ДС провалят премиерата на театрална постановка в Народния театър, като не допускат зрителите да влязат в салона, докато полицията гледа безучастно. Постановката, режисирана от американския актьор Джон Малкович, е „Оръжията и човекът“ на Джордж Бърнард Шоу и е от далечната 1894 година. 

Декларираните поводи за възмущение от пиесата са два. Първият е реплика на един от героите (българин), че той не вижда причина човек да се къпе по-често от веднъж в седмицата, а баща му никога не се е къпал. Вторият – че антивоенната пародия на Шоу тематизира Сръбско-българската война, а датата на премиерата ѝ – 7 ноември, – макар в масовото съзнание да се свърза само с Октомврийската революция, съвпада и с годишнина от Битката при Сливница в рамките на същата война (по стар стил, по нов годишнината е на 17 – 19 ноември). 

Реалната причина за протеста обаче е, че той е организирано активно мероприятие.

Как се стигна до провалянето на премиерата

Ретроспекцията на къпането и некъпането в България и Европа заслужава специално внимание, затова тук фокусът ще падне върху осуетяването на театралната премиера. В редица публикации по темата се отбелязва, че то беше допуснато, след като подобни протести бяха организирани срещу филми и културни прояви на ЛГБТИ тематика. Има обаче един важен детайл – провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ не просто следва хронологически осуетяването на прожекции и премиери на книги на ЛГБТИ тематика. То по-скоро е резултат от тях и от липсата на обществена подкрепа за правото на представителите на една малцинствена група да имат достъп до изкуство, което се отнася за хора като тях.

През 2021 г. например националисти се опитаха да провалят представянето на „Мравин“ в клуб The Steps – първата детска книжка, в която става дума за еднополови родители. На същото място дни по-късно на аналогичен натиск бяха подложени зрителите на късометражния филм на Слава Дойчева „Черупки“. В него се разказва колко трудни могат да бъдат семейните празници за хора в еднополови връзки, когато близките им не ги приемат. Тогава присъства полиция, но провокаторите са допуснати в залата.

Междувременно футболни агитки направиха опит да проникнат в сградата на Радио „Пловдив“, за да провалят представянето на две книги с лични истории на ЛГБТИ хора – „Смелостта да бъдеш“ и „Смелостта да бъдеш родител“.

Същата година над 500 привърженици на ВМРО обградиха мястото на прожекцията на македонския филм „Змия“, в който се разказва за приятелство (не от интимно естество) между момче и куиър мъж. След края на прожекцията зрители са преследвани и нападани по пътя към къщи. Това впрочем е една от малкото хомофобски прояви, чиито инициатори по-късно са осъдени.

Адвокатът и правозащитник Христо Копаранов, днес общински съветник от „Спаси София“, е един от зрителите на „Змия“. Пред „Тоест“ разказва как след прожекцията е успял да си тръгне с такси, обграден от полицейски кордон. Подобен опит е имал и с други филми на ЛГБТИ тематика – като споменатия „Черупки“ и белгийския „Близо“.

„Близо“ стана повод за хомофобска агресия в няколко града през 2023 г. Тогава привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекцията на филма в кино „Одеон“, а пристигналите на място полицаи поздравяваха националистите и се снимаха с тях. Във Варна пък участници в протест срещу „Близо“, организирани от „Възраждане“, обиждаха и замеряха с предмети хора, отишли да го гледат, сред които е и Татяна Кристи.

„Видях 1933 [година] под благосклонния поглед на държавата в лицето на МВР – споделя Кристи, цитирана от „Свободна Европа“. – Замериха ме с шише, удариха ме, полицията видя всичко.“

И прожекцията на „Близо“ във Варна беше провалена. В Пловдив все пак се състоя – въпреки опита на „възрожденци“ да я осуетят и там.

Последната киножертва на националистическа пропаганда, отново от страна на „Възраждане“, беше филмът „Любен“. След поредната дезинформационна кампания Националният филмов център спря „Любен“ от участие във фестивала „Златна роза“.

От проваляне на прожекции – към щурмуване на институции

Когато хомофобските атаки срещу произведения на изкуството и на културата, свързани с ЛГБТИ хората, и срещу тяхната публика минават (с единични изключения) безнаказано, значи насилието работи. Особено когато се извършва на фона ако не на съучастието, то поне на бездействието на полицията и не среща отпор от страна на обществото. А щом работи, то ще разширява обхвата си. В този смисъл ЛГБТИ хората са опитни зайчета – чрез посегателствата срещу тях се изпробват обществените и институционалните граници на поносимост.

В началото на 2022 г. от „Възраждане“ се опитаха да проникнат в сградата на Народното събрание, понеже са против т.нар. зелени сертификати за COVID-19. Реториката им възпроизвеждаше лозунгите при щурмуването на Капитолия на 6 януари 2021 г., когато Тръмп загуби президентските избори: 

Това е нашата сграда, това е нашият парламент. 

На площада висеше декоративна бесилка. Изпратените на място полицаи бяха без защитни средства – шлемове, каски, щитове или палки – и едва успяха да удържат множеството да не нахлуе в сградата. По-късно МВР съобщиха за осем ранени полицаи и само един арестуван, понеже носел газов пистолет.

През май същата година пак от „Възраждане“ на два пъти опитаха да свалят знамето на Украйна от сградата на Столичната община. Първия път – с помощта на товарен автомобил с вишка. Присъстващите полицаи са предупредени да не се месят, защото щурмуващите Общината имат депутатски имунитет. При втория си опит „възрожденците“ използваха стълба. Въпреки многото присъстващи жандармеристи нямаше арестувани. Дори след като протестиращи обърнаха автомобил на жандармерията и се покатериха върху него.

Година по-късно пък проруски демонстранти, участващи в шествие под името „Общобългарски поход за мир и неутралитет“, заляха с червена боя Дома на Европа, в който се помещават представителствата на Европейската комисия и Европейския парламент в България. В шествието участваха политици от „Възраждане“, БСП, „Атака“, както и бивши леви депутати, като Мая Манолова.

В края на 2023 г. пък политици от БСП изкъртиха вратата на сградата на Областната управа в София. Причината? Искали да получат документите за демонтажа на Паметника на Съветската армия.

Без разбиване на врати, а отвътре, но все пак със сила беше превзет парламентът по време на последното заседание на 50-тото НС на 27 септември 2024 г. Представители на ИТН и „Възраждане“ създадоха хаос, физически блокираха достъпа до трибуната и прекъснаха кабели на микрофони. Така те попречиха да се приемат решения, които са необходимо условие, за да се отключи финансирането по Плана за възстановяване и устойчивост. В резултат на предизборния цирк България може да загуби поне 1,5 млрд. лв.

А в началото на тази седмица, на 11 ноември 2024 г., санкционираният по закона „Магнитски“ и превзел ДПС Делян Пеевски каза нещо, което може да се интерпретира като заплаха за превземане на парламента. Пред протестиращи в негова подкрепа, докарани с автобуси от страната, той заяви:

Това е последният път, в който ние ще бъдем цивилизовани и мирни тук отпред. Ако продължават с това отношение да не ни зачитат, ние с всички средства на демокрацията ще отстоим нашите права и аз като ваш лидер ще ги отстоя.

Не става ясно как се отстояват права „с всички средства на демокрацията“, ако това не се прави цивилизовано и мирно.

Кога се забеляза проблемът

След провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ последваха изумени реакции, сякаш подобно нещо се случва за първи път. Те може би отчасти са причинени от комплекса „да не се излагаме пред чужденците“. Но мнозина като че наистина тепърва забелязват националистически и антиевропейски протест в България, който проваля нещо. Защото за тях ЛГБТИ хората не се броят, а според някои дори „си го заслужават“. А институциите не се ползват с особено доверие и опитите им за превземане със сила понякога дори будят симпатия.

Тъй като Народният театър, въпреки скандалите, свързани с настоящото му ръководство, е един от най-важните държавни културни институти, посегателството върху него предизвиква спонтанна вълна от обществена подкрепа. На второто представление на „Оръжията и човекът“ пред театъра пристигат не само актьори, но и много граждани, дошли да защитят правото на зрителите да видят пиесата, за която са платили билети.

Активисти за правата на ЛГБТИ хората впрочем също отиват пред театъра в подкрепа на актьорите, Малкович и публиката, защото знаят какво е да не бъдат допуснати да гледат филм. Сред тях е и Христо Копаранов.

Въпреки тази проява на солидарност обаче духът е пуснат от бутилката. Първо се експериментира върху малцинства. Ако мине – върху мнозинството, неговата култура и неговите институции.

Какво може да последва

Осуетяването на културни прояви, свързани с ЛГБТИ хората (което пък от своя страна е само част от цялата хомофобска и трансфобска агресия, която не е тема на тази статия, но я има), кулминира в приемането на поправка в закона, ограничаваща правото на изразяване на всичко, свързано с тях, в училище. Докъде може да доведе провалянето на театрални премиери и опитите за превземане на публични институции, ако няма силна обществена реакция, която да им се противопостави?

Ако популистки тълпи и дезинформационни кампании провалят театрални постановки, а театрите не срещат обществена подкрепа, логично е да започнат да се самоцензурират и да предлагат само „удобни“ пиеси. А не е изключено в един момент обявените за недостатъчно патриотични постановки да се окажат извън закона. Същото важи за книгите, филмите, музиката и останалите форми на изкуство.

Ако политици се опитват да щурмуват институции, без силите на реда да ги възпират особено, все някога може и да ги превземат. Тази перспектива си струва да се приеме сериозно поне по две причини:

Първо, България от вече три години е в постоянни цикли на предсрочни избори и парламенти, които не могат да формират стабилно мнозинство. В тази ситуация все по-голяма тежест придобиват гласовете, предлагащи алтернативи на настоящата избирателна система – от вдигане на 4-процентовата бариера за влизане в парламента до президентска република. Освен това много хора нямат доверие в изборния процес поради тежестта на контролирания вот и изборните манипулации.

На този фон, ако някой просто превземе властта – ей така, със сила, без избори, дали ще срещне сериозна съпротива, или преобладаващата част от населението ще си отдъхне, че най-сетне го управлява силна ръка и не го карат да гласува отново и отново?

Второ, победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ е вдъхновяваща за всякакви антидемократични движения, режими като този на Виктор Орбан и насилствени опити за превземане на властта. Провалянето на пиесата на Шоу, макар да има всички признаци на планирано активно мероприятие, особено като се има предвид, че е поставяна през годините в други театри тихо и кротко, беше представено като спонтанна обществена реакция, окрилена от победата на Тръмп предишната нощ.

35 години след падането (по-точно самодемонтирането) на тоталитарния режим е добре да не забравяме, че демокрацията не е даденост. Дори в страна като САЩ, която е неин символ. А какво остава за България, която не може да се похвали с дълга история на стабилно демократично съществуване. И в която демокрацията ни е подарена, а не сме се преборили за нея. Тя лесно може да се загуби – както с избори, така и със сила.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/smiana-na-pola-na-detsa/

Не им е лесно на опитните мишки. Подлагат ги на всевъзможни експерименти, при които животинките не само страдат, а и оцеляването им не е гарантирано. От това лято в подобно положение са и децата в България, които принадлежат към групата на ЛГБТИ хората (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора). Както е тръгнало, експериментите с тях ще продължат в най-добрия случай до края на 50-тото Народно събрание. Но с немалка вероятност – и в следващия парламент.

Законът на „Възраждане“ и проектозаконът на ИТН

На 7 август 2024 г. парламентът прие – по предложение на „Възраждане“ – промени в Закона за предучилищното и училищното образование, с които се забранява т.нар. пропаганда на „нетрадиционна“ сексуална ориентация или полова идентичност. Формулировката е толкова широка, че практически включва всякакъв тип изразяване. Защото освен самата пропаганда се забраняват и „популяризирането“ и „подстрекаването“. А всяко нещо, налично в публична среда, каквато е училището, може да се интерпретира като „популяризиране“.

„Нетрадиционната“ сексуална ориентация пък беше дефинирана като „различно от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

Междувременно на 2 август от „Има такъв народ“ внесоха законопроект за промяна в Закона за закрила на детето (ЗЗД). С него се предлага забраната на „излагането, представянето, предлагането или по какъвто и да е друг начин разпространяването“ на „съдържание, което не съответства на разбирането на пол на физическите лица като биологична категория“ на всякакви обществени места, които могат да бъдат посетени от деца. Също и на беседи с подобно съдържание и „реклама на половата идентичност, алтернатива на биологичния пол“ и подобни теми, както и всякакви медицински дейности за промяна на пола на деца. За нарушителите се предвиждат глоби между 300 и 50 000 лв.

В законопроекта на ИТН се предвижда и промяна на Закона за здравето, с която отново се забранява „прякото представяне, рекламата и извършването на медицински дейности с методи или технологии за промяна на биологичния пол на лица, ненавършили 18 години“. От партията на Слави Трифонов предлагат и санкции за нарушителите в Наказателния кодекс – затвор между една и шест години и обществено порицание, както и лишаване от право на упражняване на професията.

ПП–ДБ – едно неизпълнено обещание и два проектозакона

Промените в образователния закон станаха обект на остри критики, след като от варненския клон на „Възраждане“ инициираха репресии срещу местните учители и други педагогически служители, включили се в подписка против измененията.

На 22 август „Продължаваме промяната“ (ПП) даде на избирателите си обещание, че депутатите от партията още следващата седмица ще внесат предложение „за отмяна на „нетрадиционната“ дефиниция [на сексуалната ориентация – б.а.], която реално започна този опасен процес към фашизма в България“. От партията заявиха: 

С действия в парламента, не само с постове, ще противодействаме на черните списъци към българските учители.

Обещаните „действия в парламента“ не последваха – нито през следващата седмица, нито по-късно. На 11 септември обаче депутати от ПП и „Демократична България“ (ДБ) внесоха законопроект за изменение на ЗЗД. Те искат в закона да се включат текстове, че всяко дете „има право на закрила от прилагане на медицински дейности, които целят промяна на фенотипните [тоест видимите – б.а.] и други полови белези на генотипния му пол“, както и на „медицинска, психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие и да осигурят лечение при необходимост“.

Същевременно от ПП–ДБ предлагат и промяна в Закона за здравето: 

Забранява се извършването на медицински дейности за промяна на фенотипните и други полови белези на генотипния пол на непълнолетни лица, освен в случаите, когато съществува сериозна опасност за живота или здравето им.

За неспазване на горното се предвиждат глоби от 30 000 до 50 000 лв., а при повторно нарушение – лишаване от правото да се упражнява медицинска професия за срок от 6 месеца до две години. Финансовите санкции, предложени от коалицията, са далеч по-строги от тези на ИТН, които все пак слагат долна граница от 300 лв. Но ПП–ДБ не плашат със затвор.

Смяна на пола на деца в България не се извършва – нещо, което споменават и от ПП–ДБ в мотивите към предложението си. Тоест поне на пръв поглед идеята е да се забрани нещо, което така или иначе го няма.

Същия ден група от петима народни представители, предвождани от Елисавета Белобрадова, внесоха друг законопроект за промяна на ЗЗД. Те искат в него да влезе и следната алинея: 

Всяко дете има право на защита от политическа пропаганда, неистини и предизборни политически и партийни действия, които предизвикват страх, изолация и самота у детето и се отразяват на семейната среда.

За спазването на това трябва да следят предвидените в закона органи.

Белобрадова огласи инициативата в социалните мрежи с аргумента, че нито в българските училища има пропаганда, нито в България се сменя полът на деца под 18 години. Не става ясно обаче на какъв принцип ще се преценява кои политически действия предизвикват у децата „страх, изолация и самота“. В мотивите не се споменават нито анти-ЛГБТИ поправката в образователния закон, нито предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А те със сигурност са предизвикали „страх, изолация и самота“ у много деца. Така че предложението е по-скоро показен жест, отколкото има някаква практическа стойност.

В ПП–ДБ имат ли общо мнение какво се опитват да забранят?

След предложението на ПП–ДБ за забраната на медицинските дейности за промяна на половите белези, сред ЛГБТИ активистите настъпи разнобой. Докато според едни то е по-страшно и от законопроекта на „Възраждане“ за чуждестранните агенти, други се опитват да убедят критикуващите, че малко трансфобия (омраза към транс хората) е за предпочитане пред много трансфобия, каквато има в предложението на ИТН. Макар нищо да не гарантира, че парламентът няма да приеме някаква комбинация от предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А според трети идеята на законопроекта всъщност е „да се защитават интерсекс децата от принудително генитално осакатяване“.

Интерсекс са хората, чийто пол по рождение не е еднозначен – не като идентичност, а биологично. Разпространена практика до неотдавна (в България – и до днес) е на интерсекс деца и тийнейджъри да се правят – без тяхното съгласие – „нормализиращи“ операции, за да заприличат на момчета или момичета. Това обаче не означава, че те ще се чувстват като представители на пола, в който са насилени да се впишат. 

Съветът на Европа и редица държави признават правата на интерсекс хората. В тях се включва и правото да не бъдат принудително подлагани на медицински процедури. Противното се възприема като „генитално осакатяване“.

Ако човек обаче внимателно прочете мотивите на законопроекта, в тях трудно може да се открие нещо, свързано със защитата от генитално осакатяване на интерсекс деца. В мотивите се изтъква верният факт, че смяна на пола на деца в България не се извършва. Но се споменават „абсурдни, квази-нормативни текстове [вероятно се намеква за предложението на ИТН – б.а.] , с които […] се застрашават правата на децата с редки генетични заболявания и на българските лекари“. Затова, твърди се, предложените промени „запазват правото на здравна и психологическа подкрепа и лечение, в случай на доказана необходимост“.

Кои са децата „с редки генетични заболявания“ и каква е тази „доказана необходимост“? Най-вероятно се имат предвид интерсекс децата, чиито „нормализиращи“ операции се възприемат като „доказана необходимост“.

Това предположение е в синхрон и с публикация във Facebook на депутатката от ДБ Кристина Петкова: 

Вчера внесохме наши поправки в Закона за закрила на детето, провокирани от безумния проект на ИТН, които да гарантират правата на децата при лечение, в случай на доказана медицинска необходимост и да осигурят защита на българските лекари.

Според нея „предложението на ИТН на практика щеше да попречи на хирургичните интервенции при деца с вродени малформации на половите органи“.

Любопитен детайл е, че самата Петкова не е сред вносителите на законопроекта, за разлика от Вяра Тодева, Ивайло Митковски и Даниел Лорер. Тодева и Митковски са единствените депутати от ПП–ДБ, които на първо четене подкрепиха закона на „Възраждане“ против ЛГБТИ пропагандата в училище. Лорер пък заяви по bTV емпирично неверния факт, че „всички в България имат подсъзнателен страх, че говоренето в училище за сексуалната ориентация може да повлияе на децата“. Според него родителите – също като него – се страхували „с какво ще се върне детето му от училище и дали няма да се върне по друг начин, защото са му говорили неща за неговите сексуални наклонности“.

Малко вероятно е основният проблем на тези трима депутати да са интерсекс децата. В мотивите на законопроекта обаче се казва още: 

Много млади хора са изложени на различни социални и културни влияния, които водят със себе си дебата за […] осигуряване на защита на децата и младежите, [за] гарантиране на правото им на физическо и психическо здраве.

Подчертава се и че предложенията „отчитат индивидуалните права, медицинската етика и обществения интерес. Те осигуряват нужната защита на децата срещу влияния и тенденции“.

С тези текстове се правят внушения, че транс хората са станали такива, защото са „изложени“ на „социални и културни влияния“, и затова трябва да бъдат защитени от вредни „влияния и тенденции“. Тоест транс децата са станали такива поради някаква мода – твърдение, което съвременната наука отхвърля.

В този контекст обаче може да се интерпретира и предложението, че детето има право на „психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие“. Ако да си транс е въпрос на „влияние“, тогава укрепването на психологическото развитие ще рече „излекуване“ от въпросното влияние.

Опитите за „лечение“ на сексуалната ориентация или джендър идентичността на хомосексуални или транс лица се наричат конверсионна терапия. Няма доказателства за тяхната успешност, затова пък конверсионната терапия е допринесла за самоомраза, депресия и опити за самоубийство (включително успешни) сред много ЛГБТИ хора. И докато все повече държави я забраняват, Русия я прави задължителна.

Интерсекс активистът, когото законотворците не питат и не чуват

Темата за интерсекс хората е сложна и специфична, а в България тя е и като цяло непозната. Много лекари продължават да смятат, че „нормализиращите“ операции са необходими, а не са принудително генитално осакатяване.

Затова е обяснимо и политици, които не са се задълбочавали в тази проблематика, от най-добро сърце да повярват, че ако интерсекс децата не бъдат подлагани на операция, това ще е опасно за здравето и живота им. И не допускат, че в зряла възраст те сами биха могли преценят дали искат тялото им да притежава външните белези на някой (и на кой) пол. Че могат да изберат да си останат, каквито са – като главния герой в романа на Джефри Юдженидис „Мидълсекс“, или да отложат решението си за неопределено бъдеще – като героинята от тийнейджърския филм Fitting In („Да се впишеш“).

Първият (и почти единственият) интерсекс активист в България се казва Пол Найденов. Той е също така първият интерсекс човек в страната, спечелил дело за промяна на гражданския си пол. „Тоест“ се обърна към него с въпроса дали смята, че предложеният от ПП–ДБ законопроект защитава интерсекс децата, или легитимира принудителното генитално осакатяване.

Според Найденов законопроектът не защитава интерсекс децата, а напротив. За „нормализиращите“ операции той казва, че са „руска рулетка, само че срещу дулото е главата на интерсекс дете“. Защото някой друг решава каква ще е половата му идентичност, и формира тялото му съобразно представите си за „най-доброто“ за детето.

Найденов напомня, че дори според Конституционния съд интерсекс хората имат право сами да определят пола си, което противоречи на принудителните операции на деца. И иронично предлага пластичните операции на тийнейджъри – например на бюст или устни – също да се забранят, защото са вид промяна на видимите полови белези.

Пол Найденов обръща внимание и на друг проблем във формулировката на проектозакона: „А ако имаме смесен кариотип, кой е генотипният пол?“ „Смесен кариотип“ ще рече, че съществуват хора, чиито хромозоми не са ХХ (жена) или ХУ (мъж), а са в други комбинации, при част от които полът не може да бъде еднозначно определен. 

Разпространеното схващане, че „нормализиращите“ операции спасяват живота на интерсекс децата, Найденов коментира с думите, че „в някакъв извратен смисъл в нашата държава реално е така“. Но има предвид не здравословното състояние на тези деца, а социалната стигма и отхвърлянето, на които са подложени и които съдебните решения, вменяващи „бинарно съществуване на човешкия вид“, и анти-ЛГБТИ законодателството допълнително подсилват.

Мижав, но пък вреден резултат

С предложението си за забрана на несъществуващите операции за смяна на пола на транс деца и легитимиране на съществуващите операции за „нормализиране“ на пола на интерсекс деца от ПП–ДБ се опитват угодят на всички. И на хомофобите и трансфобите, и на ЛГБТИ активистите, и на консервативните, и на либералните избиратели. В тези перманентно предизборни времена те хем се опитват да покажат някаква позиция, хем да не си създават врагове.

Законопроектът обаче прави внушения, че да си транс не е добра идея и че това е въпрос на някакви вредни влияния. Ако той се приеме, интерсекс децата няма да бъдат защитени. За сметка на това транс младежи може да бъдат подлагани на безплодни, но мъчителни „терапии“ за „вкарване в правия път“.

В електорален план ПП–ДБ едва ли печелят нещо с предложението си. След толкова дълга поредица от избори последното, от което имат нужда избирателите, е още хлъзгави, безгръбначни и противоречиви позиции. Политиката е свързана с отстояването на принципи и ценности. Ако се опитваш да се харесаш на всички, накрая може вече никой да не те харесва.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/koga-shte-gi-stignem-gurtsite/

Гърция узакони еднополовите бракове на 15 февруари 2024 г. Така тя стана първата страна с преобладаващо православно население, в която хора от един и същи пол могат да се женят. В меда на радостта на ЛГБТИ общността в южната ни съседка има и капка катран – новоприетите хомосексуални бракове не гарантират съвсем равни права. При тях например не е разрешена асистираната репродукция, която е достъпна, ако една жена е неомъжена или е в хетеросексуален брак. Но съпрузите от един и същи пол вече могат да осиновяват деца, да се наследяват, да си ходят на свиждане в болницата, да вземат решения, в случай че съпругът/съпругата не е в съзнание или почине. Всъщност с някои права еднополовите двойки в Гърция разполагаха и преди, защото партньорството между тях беше легализирано още през 2015 г.

Възниква обаче въпросът: защо Гърция? Как тя стана първата православна държава, предприела подобна стъпка? Дали гръцката държава е по-светска например от българската, дали по-малка част от населението ѝ е православно и дали връзките между религия и национална идентичност не са толкова силни? Или съществуват други предпоставки?

Православието в Гърция и България в наши дни – статистика и законодателство

Към 2022 г. между 81 и 90% от населението на Гърция (по данни от различни изследвания) се определя като принадлежащо към православното християнство. За сравнение, според последното преброяване от 2021 г. близо 70% от представителите на българското население са православни християни.

Според Конституцията на България православието е традиционната религия в страната, но религиозните институции са отделени от държавата и религията не може да се използва за политически цели. Освен това само гражданският брак е законен.

Конституцията на Гърция определя православната религия като επικρατούσα, което може да се преведе като „преобладаваща“ или „доминираща“, но и като „господстваща“. В нея не само липсва разделението между църква и държава, налично в българската, ами са синтезирани основите на православната доктрина и официалният превод на Библията се поставя под особена защита. Оскърблението на религията присъства преди обиждането на президента като основание за конфискуване на печатни издания – нещо, което се прилага само в изключителни случаи.

За разлика от българския Основен закон, в гръцкия липсва текстът, че бракът е само между мъж и жена, но го няма и ограничението, че само гражданският е законен. Затова религиозните бракове имат правна стойност, каквато и гражданските. Разбира се, еднополовите двойки могат да сключат единствено граждански брак – Гръцката православна църква е твърдо против еднополовите бракове.

Православие и национална идентичност в Гърция

За три четвърти от гърците (76%) според резултатите от изследване от 2017 г. религията е от решаващо значение за националната им идентичност – за тях е важно да са православни, за да се чувстват гърци. По данни от същото изследване, така смятат 66% от българите и 57% от руснаците. За седем години ситуацията може да се е променила, но дълбоката връзка на гръцката идентичност с православието – едва ли.

Доминиращият гръцки исторически разказ, както впрочем и българският, търси корените на националната идентичност в далечното минало, когато не са съществували нито национални държави, нито разбирането за национална идентичност, родено някъде около Ренесанса. В този смисъл съвременна Гърция се възприема като наследница на Древна Елада и на Византийската империя. Гордее се, че по нейните земи християнството се е появило в самото начало, донесено от апостолите Павел и Андрей. Към края на II век християнската религия вече има седалища в редица градове, като Солун, Коринт, Никополис, Филипи и Атина.

Гърция се смята и за център на православното християнство. Още преди схизмата от 1054 г., когато християнството се разделя на римокатолицизъм и източно православие, съществува разделение между източното (с център Константинопол) и западното (с център Рим) християнство. Именно в този период България приема християнството от Константинопол.

Въпреки че някогашният Константинопол днес се намира в Турция и се нарича Истанбул, в духа на традицията и приемствеността седалището на вселенския патриарх (наричан още цариградски или константинополски) се намира именно там, а езикът на Вселенската патриаршия е гръцкият. Това са все основания, поради които голяма част от гърците се гордеят с православието си.

Тогава защо?

Дотук отговорите на първоначалните въпроси не дават яснота защо Гърция е първата православна държава, узаконила еднополовите бракове. Там повече хора са православни, отколкото например в България, източното православие е същностна част от националната идентичност и може да се намерят предостатъчно основания в историята, които да подкрепят връзката между идентичност и религия. Освен това гръцката Конституция, за разлика от българската, не разделя църквата от държавата.

Тогава поради каква причина България (в лицето на Конституционния съд и Върховния касационен съд) се позовава на традициите и религията, за да обоснове защо бракът трябва да е само между мъж и жена, а Гърция – не? Защо тя, за разлика от други православни държави, не превърна борбата срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“ в свое политическо верую, обосновано с религиозни аргументи?

Наследството на социализма

Между Гърция и всички останали държави, в които източното православие е преобладаваща религия, има една съществена разлика – тя не е била част от социалистическия вариант на тоталитаризма. По време на управлението на Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК) през 80-те се провеждат свободни избори и има религиозна свобода. Повечето страни от бившия Източен блок, в които преди установяването на социализма доминиращо е било християнството (независимо от конкретната деноминация), претърпяват интересна трансформация в религиозно отношение след падането на режима.

В повечето варианти на социализма и особено в СССР и Източна Европа атеизмът е официалната идеология, а религията се отрича и дори се преследва. На нея се гледа като на част от „буржоазния морал“, който по дефиниция е „гнил“. Широко популярният по онова време израз „Религията е опиум за народите“ е ленинистко перифразиране на думи на Карл Маркс. В предговора на „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ той нарича религията „опиумът на народа“ (das Opium des Volkes).

През тоталитарния период както комунизмът, така и атеизмът имат претенции за научност. Водят се студентски курсове по научен атеизъм – с учебници, пълни с цитати от Маркс, Енгелс и особено от Ленин.

След падането на желязната завеса религията вече не е забранена. Източноевропейските общества трябва да изградят идентичността си отново и за много от тях (с някои изключения като Чехия, а до неотдавна и Унгария) религията играе съществена роля в този процес. Връщането към нея е важна част от реабилитирането на миналото, което е било забранено. А с реабилитирането на миналото се придава особена ценност на традициите.

Използването на религията за пропаганда в постсоциалистическите страни

Разпадането на социалистическия лагер не слага край на претенциите на Русия, която възприема себе си като легитимния наследник на СССР, за влияние върху страните от бившия Източен блок. Самата Русия също има нужда от вътрешна консолидация. И така, до неотдавна отричаната религия се превръща в инструмент за консолидиране на националната идентичност, и то по начин, който я противопоставя на Запада и неговите либерални ценности.

Хомосексуалността е декриминализирана в Русия през 1993 г. В началото на новото хилядолетие се появява руският дует „Тату“. Двете 14–15 годишни певици приемат имиджа на лесбийки, а критиките в някои западни страни, че момичетата от „Тату“ са експлоатирани и чрез тях се насърчава педофилията, са широко осмивани в Русия. Само няколко години по-късно, когато властта на Путин става все по-авторитарна и се обръща срещу Запада, Русия вече громи „Гейропа“ и „еврогейските ценности“, които погазват изконните християнски традиции. Тези послания бързо се пренасят в бившите социалистически страни.

Така каналите на влияние на тоталитарния режим намират път към посттоталитарните национални идентичности, а хомофобията става важна част от тях. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция, един от чиито двигатели е руската пропагандна машина, постига такъв успех в бившите социалистически страни, а в някои от тях, между които и България, връща борбата за равни права десетилетия назад. Най-тежка е ситуацията в самата Русия, в която принадлежността към ЛГБТИ общността вече е обявена за екстремизъм.

Православие, бракове и геополитика

Да се върнем на Гърция. Въпреки значимата роля на православието в страната, чиято традиция не е прекъсвана от атеистичен тоталитарен режим, хомофобската пропаганда не постига надмощие. Защото отхвърлянето на равния брак от една държава не е въпрос единствено на религиозна традиция. Едни или други елементи от дадена религия започват да се възприемат като доминиращи в контекста на определени социални процеси, които са извън самата религия. А и една държава може да преценява в каква степен да дава приоритет на религията и в каква – на светската власт. Разбира се, доколкото не става въпрос за теократично управление, каквото гръцкото не е.

Даването на приоритет на едни или други елементи от религията важи с не по-малка сила и за традициите – реални или фабрикувани (като мъжкото хоро на Йордановден). Така нареченото „традиционно семейство“, в чието име се отричат равните права, впрочем изобщо не е традиционно. Нуклеарното семейство, състоящо се от мъж, жена и децата им, което днес се представя за традиционно, възниква след разпадането на истинските традиционни семейства, които представляват цели родове, споделящи общо домакинство.

Узаконяването на еднополовите бракове е знак за принадлежността на дадена страна към либералната демокрация. За Русия Гърция не е такава зона на влияние, каквато са бившите социалистически страни. Съответно тя не е изложена на толкова агресивни опити за отклоняване от европейската ѝ ориентация.

И ако погледне към традициите си, Гърция може да види в тях не само православие, а и наследството на древногръцката култура, в която (по Платон) еднополовата любов е по-висша, понеже е за душата и ума, докато хетеросексуалната – единствено за продължаване на рода.

Ако се освободим от пропагандните клишета и официализираните интерпретации, и ние бихме могли да намерим примери в традициите си, чрез които да обосновем, примерно, не строг морал, а сексуална свобода, както е направил Найден Шейтанов в статията си „Сексуалната философия на българина. Увод в нашия неофициален фолклор“. Но докато националната ни идентичност се използва за отклоняване от европейската либерална демокрация, това няма как да стане.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/rumen-radev-i-negovite-semeystva/

Какво ще си помислите, ако прочетете следното поздравление: „От нашето семейство към вашето ви желаем мир, просперитет, здраве и щастлива Нова година“? Най-правдоподобното предположение е, че членовете на едно семейство отправят пожелание към членовете на друго. В случая обаче поздравяващите са обединени в „нетрадиционно семейство“ от двама мъже и една жена. Става дума за президентката на Унгария Каталин Новак, сръбския президент Александър Вучич и българския му колега Румен Радев.

Новогодишното изявление на тримата президенти е публикувано в първия ден на новата година на унгарския президентски сайт и в профила на Новак в X (бившия Twitter). След края на работния ден на 2 януари се появи в съкратен вид и на страницата на българския президент.

Изявление, пълно с общи фрази и някои странности

Тримата държавни глави се определят като „мрежа на приятелски настроените към семейството президенти“, макар три елемента да са твърде малко, за да може да се говори за мрежа. Може би защото „мрежа“ звучи по-авторитетно от „триъгълник“. Целта на общото им изявление е да обърнат „внимание върху важността на семействата в съвременния свят“.

Президентите определят семействата като „фундамент на обществото, източник на нашите ценности и на силата на нашите нации“ и „най-важната институция в нашите общества“. Това напомня известното клише от времето на социализма – „семейството е основната клетка на обществото“. Папа Йоан Павел Втори е казал почти същото, определяйки семейството като „първата и жизненоважна клетка на обществото“.

Любопитен детайл е, че според тримата президенти семейството може дори да намали заплахите от промяната в климата. Как конкретно става това – не дават отговор. Интересно как например семейство с два автомобила се отразява по-благотворно на климата от двама несемейни индивиди, придвижващи се с обществен транспорт.

В изявлението отношението към семействата прилича на отношение към човешки същества – те „заслужават закрила, помощ и признание от страна на държавите и обществата“. Обърнато е внимание и на жените, които трябва да имат възможност „да се развиват едновременно като майки и професионалисти“.

Предистория на изявлението

За какво им е на трима президенти да излизат навръх Нова година със съвместна декларация за важността на семейството? В съобщението на сайта на българския президент се казва, че изявлението им е инициирано още през септември 2023 г. – „по време на президентска среща на върха по демографските въпроси в Будапеща“, в която участва и Радев.

Въпросната среща впрочем не е точно „президентска“ – високопоставените политици в нея не са толкова много. Освен тримата автори на новогодишното изявление на нея присъства и премиерката на Италия Джорджа Мелони, както и вицепрезидентът на Танзания Филип Исдор Мпанго. Сред участниците са също министри от Казахстан, Турция, Катар, Мароко и Бахрейн, както и председателката на парламента на Азербайджан. Прави впечатление проруската ориентация на повечето политически участници.

Интелектуалното „светило“ на събитието е канадският консервативен мислител Джордан Питърсън. На срещата присъстват множество представители на религиозни организации, християнски фундаменталисти, радетели за т.нар. семейни ценности. Включително противници на аборта и контрацепцията и на борбата срещу насилието над жени. И разбира се, на правата на ЛГБТИ+ хората.

За семейството, но против ЕС… и против българската политическа власт

Защо висшите политици от ЕС, уважили срещата в Будапеща през септември, са само от три държави – Унгария, Италия и България? Подобно говорене за семейните ценности е характерно за евроскептичните ултраконсерватори, както и за режима на Владимир Путин. В основата на ЕС са правата на човека, докато говоренето за права на семейството поставя личността в подчинено положение. И обезценява хората, които по една или друга причина нямат семейство.

Премиерът на Унгария Виктор Орбан е известен с проруската си ориентация, поради която постоянно е в конфликт с ЕС, а президентката на страната Каталин Новак следва неговата политика. Същата ориентация изповядва и сръбският президент Александър Вучич, освен това Сърбия не е в ЕС. Подписвайки се под съвместно изявление с Новак и Вучич, Румен Радев се позиционира редом с най-големите евроскептици и путинисти в Европа.

Жестът на Радев има и вътрешнополитически смисъл – той е поредният „камък“ в борбата му със законодателната и изпълнителната власт в България, които са с проевропейска ориентация. Посредством поредица от служебни правителства Радев провеждаше своя собствена (пропутинска) политика, далеч надхвърляща правомощията му. Това стана причина парламентът да ограничи президентските правомощия, приемайки промени в Конституцията. За тях той сезира Конституционния съд.

Practice what you preach

Изразът practice what you preach („практикувай това, което проповядваш“) няма точен аналог на български, макар корените му да са в Библията. В Евангелието на Матей (23:3) Христос предупреждава последователите си да не правят като книжниците и фарисеите, които не постъпват според това, което проповядват (на английски: for they do not practice what they preach). В синодалния превод този контекст се губи – съответният пасаж е „те говорят, а не вършат“.

Двама от „семейството“, подписало новогодишното изявление, са като книжниците и фарисеите според Христос. Александър Вучич и Румен Радев защитават семейните ценности, но самите те са се развели с първите си съпруги и са сключили втори брак. Което не им пречи да декларират, че „семейството е най-добрата среда за отглеждането на деца“.

Кое семейство защитава Радев?

Румен Радев се развежда с жената, от която има две деца, и се жени за Десислава Радева, която от своя страна има предишен мъж и едно дете. През 2016 г., по време на президентската кампания преди първия си мандат, той споделя възгледите си за семейството в интервю за сайта „Епицентър“. „Винаги съм избирал да живея в истина“ – казва той пред Валерия Велева и допълва: „… за мен е важно да бъда в хармония със себе си, с чувствата и с усещанията си.“ Отбелязва и че никога не е „тикал напред семейството си“, защото все е бил зает с „изключително динамични, тежки и отговорни неща“.

На въпроса как децата са приели раздялата на родителите си, Радев отговаря: „Те са умни деца, за тях е важно мама и татко да бъдат щастливи. Когато родителите са щастливи, и децата са щастливи. И най-вече спокойни.“

Очевидно в личния си живот българският президент поставя собственото си щастие и професионалните си приоритети над семейството, а децата нямат друг избор, освен философски да приемат ситуацията и да приспособят собственото си щастие към това на родителите си.

Единството на коя нация олицетворява Радев?

Най-важната функция на президента според Конституцията е, че той „олицетворява единството на нацията“. Това е и функцията, която Румен Радев в най-голяма степен не изпълнява, не пропускайки повод да се конфронтира с правителството и парламента и провеждайки собствена външна политика.

Заставайки зад новогодишното изявление в подкрепа на семейните ценности, българският президент внася разделение и в обществото. По данни на Националния статистически институт родителите на 60% от децата, които се раждат в страната, не са сключили брак. Ако прибавим разводите, извънбрачните връзки, родителите, които работят в чужбина и отглеждат децата си по интернет, ще излезе, че делът на „традиционните“ семейства всъщност никак не е голям.

Но какво ли се учудваме – като се има предвид, че подписвайки декларация в защита на семейството, Румен Радев не олицетворява дори себе си, не можем да очакваме да олицетворява българската нация.

Защитата на семейството като форма на противопоставяне

С лицемерното си отношение към семейството Румен Радев всъщност много ясно показва какво стои зад цялата идеология на „защитниците на семейството“. Тяхната цел не е подкрепа на „здравото“ семейство – без разводи, изневери, предбрачен или извънбрачен секс. Те противопоставят семейството на правата на жените и правата на ЛГБТИ+ хората. За тях не е важно дали Румен Радев се е развеждал, нито дали жени са пребивани, убивани и нарязвани с макетни ножчета. За тях е важно хора от един и същи пол да нямат право да се женят, да не могат да отглеждат деца, да няма сексуално образование. И изобщо – ако може, без либерални „лигавщини“, като права на човека.

Накратко: тази идея за семейството се противопоставя на демократичните ценности. А това няма много общо с реалните семейства. Но пък има общо с диктаторските режими.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-koyato-mezhdu-drugoto-e-trans/

Започвам с необичайно езиково уточнение. След моя предишна статия в „Тоест“ получих критични коментари от читатели, които са транс, по отношение на слятото изписване на „транс“ („трансчовек“, „трансхора“ и пр.). Представителите на тази общност са възприели разделното писане (например „транс човек“). На други места съм се съобразявала с разделното изписване. Според коректорката на „Тоест“ Павлина Върбанова обаче правилно е да се пише слято.

Не поставям под съмнение професионализма на Павлина Върбанова – от гледна точка на формалните езикови правила тя е права. Как да постъпя обаче, ако тези правила противоречат на самоидентификацията на една общност? ЛГБТИ+ хората в България са достатъчно потърпевши от юридическите ни закони, за да налагам против волята им и езиковите. Затова на своя отговорност ще пиша разделно.

Друг е въпросът, че кодификатор на правописа е Институтът за български език при БАН, чиито нововъведения понякога са изненадващи (да си припомним как „напът“ изведнъж започна да се пише слято) и според който „джендър“ е обидна дума.

Гладна стачка, която продължава вече 10 дни

Габриела Банкова, транс жена, обяви гладна стачка. Това се случи на 13 ноември 2023 г. Поводът е загубено дело за промяна на гражданския пол, което е завела преди година и половина. Решението подлежи на обжалване, но Банкова е сигурна, че изходът е предрешен. След като през февруари тази година Върховният касационен съд (ВКС) на практика забрани юридическата смяна на пола, която беше възможна в България повече от 30 години, е ясно, че подобно дело няма особени шансове за успех.

Стачкуващата е пред Съдебната палата от 13 ноември 2023 г. През това време валя много дъжд. Имаше и толкова силен вятър, че мъж беше убит от паднало дърво, а съпругата му – тежко ранена. Единственият отрязък от няколко часа, през който не е била между двата лъва, Габриела прекарва в Първо РПУ на МВР. Там е отведена с белезници „за установяване на самоличността“ и след кратък престой е освободена. Тъкмо навреме – преди в същото РПУ по-късно през деня да бъдат докарани футболните фенове, арестувани на протеста против Българския футболен съюз. А ултраси и транс жена в едно и също затворено пространство е животозастрашаваща (за транс жената) комбинация.

Стачката беше отразена от множество онлайн медии. bTV излъчи репортаж в сутрешния си блок, а БНТ – в новините. На сайта на bTV протестиращата жена е представена като „мъж, сменил пола си“, което е обидно и демонстрира неуважение към нейната идентичност.

Случаят намира отзвук и в БНР и „Дарик радио“. С изключение на единични репортажи обаче мейнстрийм медиите, каквито в България са националните телевизии, игнорират факта, че човешко същество повече от седмица излага живота си на риск в центъра на София пред погледа на всички. Това не се смята за тема, заслужаваща систематично внимание и проследяване. На 20 ноември пред Съдебната палата се проведе демонстрация в подкрепа на стачкуващата жена и по повод Деня за възпоменание на жертвите на трансфобията. В протеста се включиха над 100 души, но той не намери място в централните новинарски емисии. БНТ го отбеляза в късните си новини и с кратка дописка без видео на сайта си.

Безрезервна подкрепа и плашещо спокойствие

Срещнах се с Габриела Банкова на третия ден от гладната ѝ стачка. Останах с впечатлението, че с усилие държи очите си отворени. Каза, че не е спала много. Говореше тихо – вероятно както от изтощение, така и поради бактериалната бронхопневмония, която каза, че има. Докато близки и приятели се суетяха около нея, търсейки начин да я предпазят от дъжда, тя коментираше опитите им с иронично снизхождение. Същевременно обаче оценяваше подкрепата, която получава:

Цялото ми семейство, всичките ми приятели, всичките ми колеги, всички хора, които познавам, ме подкрепят изцяло, напълно и безрезервно. Идват всеки ден десетки хора […]. Майка ми прекарва нощите тук с мен, баща ми и брат ми идват, много колеги, мои приятели. Всички хора, които виждате тук, са мои приятели. Аз дойдох тук облечена само с едно яке, нищо друго. Това, което виждате, е една палатка, пълна с провизии. И водата, която използвам, за да оцелявам, ми е донесена от тях.

Ведрият дух на протестиращата е заразителен за околните, макар на пръв поглед да е в необясним контраст с риска за живота ѝ поради гладуването, пневмонията и денонощното седене на открито (нощите си прекарва в тънката палатка, която не спира студа). Ала всъщност в самообладанието ѝ няма нищо утешително – то е дори плашещо. Габриела Банкова излъчва спокойствието на човек, който е наясно с възможните последствия. Прежалил се е. И в известен смисъл вече е от другата страна – не само на пола, а и на живота.

Идентичността като кауза от обществен интерес

Питам стачкуващата жена как да се обръщам към нея и да я представя в статията си, защото не искам да бъда от онези представители на медии, които интуитивно преценяват на кого да говорят на малко име и на „ти“. „Може да ми говорите, както желаете – Габриела, Габи…“ – казва тя. Следващият ми въпрос е как се идентифицира. „Като Габриела Банкова, това е името ми.“ Уточнявам, че имам предвид дали да казвам, че е транссексуална, трансджендър, транс или просто жена. „Аз съм жена, която между другото е транс“, гласи отговорът.

Моля я да ми разкаже повече за себе си, за да усетят читателите, че става въпрос за живота на човешко същество от плът и кръв. Ала за нея е от значение не личността, а каузата: 

Аз не смятам, че има значение коя съм. Смятам, че единственото, което има значение, е, че моите конституционни и човешки права биват нарушени от съда.

Въпросът за идентичността не е просто личен, тъй като човек се идентифицира не само пред себе си, а и пред другите. Затова протестиращата жена не смята личната си карта за валиден документ. „Защото документът, който имам – личната ми карта, – служи за идентификация. Но аз не мога да бъда идентифицирана по него, тъй като не мога да го променя. На него пише неща, които не съответстват на реалността, която хората виждат. Това е документ, който другите хора в обществото не биха могли да идентифицират с мен.“

До какво води отказът от промяна на гражданския пол

Когато става дума за борбата за равни права на ЛГБТИ+ хората, дежурният реторичен въпрос е „Кой им пречи?“. Габриела Банкова споменава само част от проблемите, които е имала, защото името в личната карта не съответства на външния ѝ вид: 

Заплашвана съм и с арест, заплашвана съм по много начини. Отхвърляна съм много често, почти постоянно. Почти във всяко здравно заведение, от години. В градския транспорт, в банки…

Конкретно от лечебните заведения е гонена „с довода, че тази лична карта не може да бъде моя и аз се опитвам да се възползвам от чужди здравни осигуровки“. Поради тази причина ѝ е отказано да се лекува по Здравна каса. Затова и не е получила по обичайния ред антибиотика, който пие заради пневмонията си, а се е снабдила с него от познати, въпреки че вече антибиотици не може да се купуват без електронни рецепти.

Така нарушаването на правата неизбежно води и до нарушаване на правилата, защото хората с нарушени права все някак трябва да оцеляват. Транс лицата не престават да съществуват само защото Конституционният съд (КС) и ВКС реагират като шопа от известния виц при вида на жираф: „Те такова животно нема.“

Гладната стачка на една транс жена за правосъдна реформа

Целта на протеста на Габриела Банкова не е само да се реши проблемът с документите ѝ за самоличност. Не е и просто за правата на транс хората в България, нито дори на ЛГБТИ+ хората като цяло. Тя е стигнала до извода, че нарушаването на правата е резултат от липсата на реформи в съдебната система. А това засяга всички. Затова заявява:

Аз ще продължа тази гладна стачка и ще призовавам през цялото време народа да дойде и да протестира с мен. И да предприемем необходимите действия да реформираме нашата съдебна система. За да може тя да започне […] да спазва гражданските, човешките и конституционните права на гражданите на България, както и на всички хора, пребиваващи в България.

Според нея проблемът е, че „в момента съдът не е разделен от останалите власти“ и не може да ги контролира ефективно, защото е зависим от тях. Тя не дава конкретен пример за това, но собствената ѝ ситуация доказва тезата ѝ. В резултат от политически експлоатираната кампания срещу Истанбулската конвенция КС, който е най-висшето съдилище, излезе с две абсурдни решения. Първото е, че Конвенцията противоречи на Конституцията, защото според нея има само два биологични пола (макар в Основния закон да не пише нищо по въпроса). Второто – че според Конституцията полът има само биологичен смисъл.

Решението на ВКС, според което българското право не предвижда възможност за смяна на пола на транс лицата (въпреки че това се е случвало с десетилетия), следва логиката на КС, който пък следва логиката на пропагандната кампания.

Една от идеите на Габриела Банкова за правосъдна реформа е съдиите, прокурорите, депутатите и другите „държавни администратори“ да могат да носят наказателна отговорност за решенията, които вземат. Защото от тези решения зависят съдбите на цели групи хора, които понякога с десетилетия не могат да получат справедливост и са лишени от права.

Правосъдна реформа без човешки права?

Габриела Банкова иска не само да говори на хората, дошли да я видят, но и да ги слуша: „Ще чакам народа да дойде при мен, да обсъждаме, да обясня моите проблеми, да чуя проблемите на другите хора и заедно да започнем да предприемаме действия по това, което всички знаем – че тази съдебна система отдавна, от десетилетия се нуждае от тотална реформа.“

Дългогодишните борци за правосъдна реформа обаче не дават знак да са забелязали гладната стачка на жената пред Съдебната палата. Няма реакция нито от страна на партиите в състава на коалицията ПП–ДБ, която съществува в името на правосъдната реформа, нито от неправителствени организации и изявени активисти в областта на правосъдието. Нито от страна на юристите, които полагат усилия реформата да се осъществи.

Борците за правосъдна реформа поставят акцент върху необходимостта от институционални промени, например контрол върху дейността на главния прокурор и промяна на структурата на Висшия съдебен съвет. Човешките и гражданските права рядко са във фокуса им. Доколкото изобщо ги забелязват, то е при случаи като полицейско насилие, липса на достъп до информация или корупционно-криминални афери. Идеята някой например да предложи планираните изменения в Конституцията да включат отмяна на текста, че бракът е само между мъж и жена, граничи с фантастиката.

Само че правосъдните системи на демократичните държави се базират на основните права на личността – на човешко достойнство, личен и семеен живот и т.н. Те се потъпкват далеч не само по отношение на ЛГБТИ+ хората и представителите на други дискриминирани групи. Системното нарушаване на правата, както това става с дискриминираните групи, обаче провокира представителите на тези групи да забележат връзката между безправието и дефектното правосъдие.

Една транс жена гладува от десет дни, за да се състои важният обществен разговор за връзката между правосъдието и правата. Залогът е животът ѝ.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/bavnoto-demokratichno-proglezhdane/

Две неотдавнашни събития демонстрираха ужасяващите размери на антиевропейската и антидемократичната пропаганда в България. И двете са свързани с партия „Възраждане“ и станаха на метри едно от друго.

Двете капки, които стигнаха до ръба на чашата

На 10 юни привърженици на партията на Костадин Костадинов провалиха прожекция на белгийския филм „Близо“ в кино „Одеон“ пред безучастния поглед на полицията. Причината? Филмът – носител на десетки международни награди, беше включен в програмата на филмовия фестивал на „София прайд“, поради което протестиращите срещу него го обявиха за „педофилски“.

Същия ден мъже с тениски на „Възраждане“ (може би част от протестиращите пред „Одеон“) тормозиха продавачка в магазинче за крафтбира на „Граф Игнатиев“, защото в него имало знамена на различни държави. Афектирана, на следващия ден собственичката на магазинчето сложила на витрината надпис, че в него не се обслужват привърженици на „Възраждане“. Отмъщението – на 12 юни магазинът осъмна с надпис Jude и шестоъгълна звезда на витрината. Така по времето на Хитлер са маркирани търговските обекти, притежавани от евреи. Режимът на Хитлер е отговорен за смъртта на над шест милиона евреи (освен това и на много хомосексуални, роми, хора с умствени и физически увреждания и всякакви, които не отговарят на идеала за „чиста арийска раса“).

Реакциите и прецедентите

Никоя парламентарно представена партия или коалиция не излезе с официален коментар по отношение на проявата на антисемитизъм в центъра на столицата. Впрочем антисемитизмът и неонацизмът в България масово не се разпознават като проблем. Пример за това са и мудните реакции на Асоциация „Българска книга“ и прокуратурата по отношение на присъствието на щанд на неонацисткото издателство „Еделвайс“ на Панаира на книгата. Нямаше реакции и когато Татяна Дончева от „Левицата“ си позволи да сее антисемитизъм в национален ефир.

ПП и ДБ осъдиха в съвместна декларация акцията пред „Одеон“, ала без да споменават, че тя е провокирана от хомофобия. Тази година обаче за първи път не само от Зеленото движение, а и от „Да, България“ се обявиха в подкрепа на „София прайд“. В декларацията на „Да, България“ правата на ЛГБТИ+ хората се определят като човешки права, а защитата им – като проява на патриотизъм. Групата на „Демократична България“ в Столичния общински съвет пък излезе с позиция в подкрепа на прайда, представена от актьора и общински съветник Веселин Калановски. На самия прайд присъстваха няколко политици от ДБ, както и евродепутатът от БСП Петър Витанов, несъгласен с хомофобската политика на Корнелия Нинова.

Сред прецедентите се нарежда и събитие, инициирано от частно лице. На 15 юни гражданка на име Кристина Пекова организира шествие в защита на ЕС и демокрацията под надслов „Фашизмът не е патриотизъм“. Целта на шествието е да се изрази несъгласие с позициите и действията на президента Румен Радев и „Възраждане“, които имат за цел да ограничат демокрацията, да отдалечат България от ЕС и НАТО, да насаждат омраза, лъжи и дезинформация и да всяват разделение. А конкретният повод е случката пред „Одеон“.

Кое е новото?

Съществената промяна е не толкова във факта, че в ДБ все повече узряват за идеята, че защитата на правата на ЛГБТИ+ хората е важна с оглед на евроатлантическата ориентация на България. Защото ако я карат със същото темпо, до пълното им узряване може да минат още доста години и парламенти, особено ако чакаме и ПП да последват примера им.

Действително важното е, че най-сетне евроатлантическата ориентация и противопоставянето на фашизма бяха поставени на една плоскост. До неотдавна връзката между тези две неща изобщо не беше очевидна. Дори напротив.

На ежегодните протести срещу неонацисткия „Луковмарш“ освен дежурната шепа либерали присъстват анархисти, леви активисти, хора, близки до БСП, и могат да се видят плакати против НАТО. Много от идентифициращите се като десни демократи пък идеализират политическия живот в България преди 1944 г., омаловажават изпращането на над 11 300 евреи от новоприсъединените територии на България на смърт и са готови да водят до безкрай спора „Имало ли е фашизъм в България?“. А той измества същността на проблема, защото в България фашизъм като тоталитарна система може и да е нямало, но страната ни е била съюзник на Хитлерова Германия и е въвела важни елементи от нацисткото законодателство в своето.

Източноевропейски особености и техните последствия

След Втората световна война Западна Европа успява да се изгради като общо и мирно пространство върху базисното съгласие, че фашизмът/нацизмът е нещо лошо, което не трябва да се допуска никога повече. На това се основава съвременната либерална демокрация. Страните от Източния блок пък възприемат фашизма като нещо, с което системите им вече са се преборили, и го слагат в един кюп с капитализма, т.е. с начина на живот в западните страни.

Ето защо след падането на желязната завеса бившите социалистически страни имат проблем с борбата срещу фашизма. Хората в тях са склонни или да идеализират времената отпреди създаването на Източния блок, или да смятат, че само социализмът се е борил с фашизма, защото това, което наричат капитализъм, според тях си е фашизъм.

Затова поставянето на евроатлантическата интеграция и противопоставянето на неонацистките тенденции на една плоскост е повод за надежда, че в България може и да е възможна истинска евроинтеграция, а не такава, която се ограничава само в свободното движение и усвояването на фондове.

Войната на Русия срещу Украйна показа докъде може да стигне една държава, необичаща либералната демокрация, но повече от 70 години „лежаща на лаврите си“, че има водеща роля в преборването на фашизма. Тази война руши самия фундамент на Европа, опитвайки се да я върне до точката табу, до „никога повече“. Защото след Втората световна война Старият континент не е преживял нищо, което да прилича повече на агресията на Хитлер от агресията на Путин.

Затова не е за учудване, че проруският Волен Сидеров пишеше антисемитски книги, а привържениците на „Възраждане“ рисуват шестолъчки по витрините.

Рано е да се каже дали последните реакции в защита на човешките права и демокрацията, провокирани от „Възраждане“ и президента Румен Радев, са инцидентни, или част от цялостна тенденция. Важно е обаче проевропейските партии да не забравят какво стои в основата на европейската идентичност.

Смислена правосъдна реформа може да има едва тогава, когато е налице консенсус, че ценността на човека стои в основата на правото. На който и да е човек, включително ЛГБТИ+ хората, евреите, ромите, македонците, онези, чиито мнения не ни харесват, престъпниците… И дори Гешев и Пеевски.