Tag Archives: демокрация

Невидимата децентрализация в България

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/nevidimata-detsentralizatsiya-v-bulgaria/

Невидимата децентрализация в България

Кой движи света напред? Кой води войните? Къде е концентрирана властта? В индивида, държавата, наднационалните институции? В политическите науки и международните отношения това са философски въпроси, от чиито корени черпят своето начало различни научни течения и школи. Но едва ли има единствен, цялостен и правилен отговор на тях. Докато хората на власт изпълват управленските структури със своята идентичност, позиции и идеи, същите структури влияят на хората в тях и ги ограничават с установените си рамки, инструменти и норми на съществуване. 

Безспорно обаче най-голям властови ресурс – административен, финансов и военен – е съсредоточен в националната държава. Държавата съществува със своите структури, модели на поведение и „инстинкти“. Подобно на човека, първичното стремление на всяка власт е самосъхранението и възпроизвеждането. Държавите и техните структури също като нас се адаптират към променящата се среда и трансформират елементи от себе си, за да оцелеят. Така историческите събития ги подтикват да делегират част от правомощията си нагоре, към наднационални институции като ООН и Европейския съюз, и надолу – към местната власт, гражданите и частния сектор.

Вълни на децентрализация

Процеси по децентрализация текат навсякъде по света още от времето на Студената война. Първоначално те се състоят преди всичко в предаване на правомощия и функции от централната към местната власт и различни локални структури с идеята да предоставят по-качествени и ефективни услуги на своите граждани. Тук можем да включим и случаите на федерализация и засилване на федералните власти в страни с такова управление.

С падането на желязната завеса – особено в страните от бившия Източен блок – децентрализацията поема към по-значително включване на частния сектор в публичните дела и икономиката заради масовата приватизация. Отварянето на пазарите и стимулирането на частната инициатива се осъществява в по-широкия контекст на демократизация на обществата. 

Впоследствие „разпръскването“ на власт придобива все по-широк смисъл. Вече говорим за включване на все повече обществени кръгове във вземането на политически решения – граждани, неправителствени организации, бизнес. Тоест от тясното разбиране за делегиране на правомощия от централната към местната власт постепенно стигаме до по-широката тема за създаване на по-справедливо и ефективно държавно управление. Именно в този по-общ смисъл ще си поговорим за децентрализацията в България. 

Предпоставките на средата

За разлика от много други страни по света, в България липсва държавна стратегия или целенасочена държавна политика за децентрализация на властта. У нас тя се развива по-скоро по естествен път, в съзвучие със сложните социално-икономически, политически и исторически обстоятелства на средата.

Парадоксално, политическата нестабилност през последните години, незначителната избирателна активност и ниската легитимност на властта от белег за немощ на българската демокрация могат да се превърнат в първопричината за нейното надграждане.

Фрагментираният парламент без единствена доминираща партия доведе до няколко ключови последици. Първата е липсата на единен център, който да създава и променя законодателството. Това, от една страна, създава поле за битка на повече и различни гледни точки. От друга обаче, означава невъзможност за водене на единна и стабилна политика, тъй като твърде многото интереси и компромиси водят до забавяне на законодателния процес или до осакатяване на реформите. 

Вторият важен момент е, че немалка част от политическите фигури, като Бойко Борисов и Румен Радев, които дълго време концентрираха огромна власт в ръцете си, постепенно загубиха този свой прерогатив. И докато самият парламент се разпокъса отвътре, конфронтацията между парламента и Президентството доведе до конституционните промени, които орязват някои правомощия на президента.

При тази липса на единни самодостатъчни властови ядра законодателният процес и политиците се нуждаят от обединяващ фактор, който да надмогне кавгите и управленската разпокъсаност. И тук все по-съществена роля играят частният и гражданският сектор. Защото бизнесите и гражданските организации предлагат надпартийни решения отвъд институционалните борби, които нямат цвят, а решават проблеми на обществената среда. 

На този фон администрацията остава изключително ретроградна, а политиците често нямат време, експертност и воля да реформират закостенялото законодателство. Тези дефицити все повече се запълват от активната роля на бизнес асоциациите, неправителствените организации и гражданите с експертни познания в различни области. 

Освен това държавният апарат изостава драстично от технологичното развитие на глобално ниво, което забавя модернизацията на всички сектори от обществено значение – от образование и здравеопазване до електронно правителство и дигитализация на обществените услуги. Оттам идва и нарастващата зависимост на държавата от предприемачите, които създават, развиват и предоставят технологиите.

В условията на глобализация и ускорено технологично развитие частният и гражданският сектор придобиват все по-голяма тежест и лостове за влияние върху политиците.

Ефектът върху демокрацията

Нарастващата роля на бизнеса и гражданите трябва да се превърне в тенденция, така че те да участват все по-активно в политическите процеси и вземането на стратегически решения. Тук говорим за „разпръскване“ на власт от парламента и партиите, както и от правителството и министерствата надолу – към обществото.

По-силният глас на модерните бизнеси и гражданския сектор гарантира повече контрол върху дейността на политиците, повече и по-добри идеи за реформи от хора и организации с експертно знание и по-ефективни решения на конкретни проблеми на средата. А колкото по-силни и разпознаваеми сред обществото са добрите примери на хора и организации от неправителствения сектор, толкова по-голямо внимание получават те от медиите. И ако политиците откажат да се съобразяват с тях, именно медиите са тези, които могат да разобличат нередностите и да осъществяват натиск, което неизбежно води до загуба на доверие и електорат. 

Къде бизнесът покрива дефицити?

По отношение на дигитализацията бизнесът предоставя технологии и ноу-хау в най-различни сектори, част от които вече споменахме. През миналата година например България най-накрая създаде своя национален електронен идентификатор благодарение на разработената от Evrotrust Technologies дигитална схема Evrotrust eID. 

Най-големите пробойни на държавата бизнесът се опитва да попълни в образованието. За първи път 25 бизнес организации излязоха с обща позиция за нуждата от дълбока реформа в образованието. Все повече предприемачи споделят за развитието на собствени академии, стажове и семинари, с които да обучават собствени кадри поради липса на добра подготовка на кандидатите. Инвестициите в учебната инфраструктура, като например научни лаборатории, също говорят за големия принос на бизнеса. Социални предприемачи пък развиват собствени платформи за обучение и осигуряват финансов стимул за успелите ученици и студенти. 

В здравеопазването имаме все повече дигитални платформи, които улесняват достъпа до специалисти в най-различни области, осигуряват ценна информация, дигитализират работата на институциите, помагат при подбора на персонал и т.н. 

В земеделието български компании предоставят технологични решения за нуждите на земеделците. Например произвеждат високотехнологична роботика за най-различни дейности, като умно косене и плевене, разработват автоматизиране на капковото напояване, осъществяват контрол на климата в закрити и открити площи при отглеждането на култури, осигуряват софтуер и специалисти, които правят измервания и анализи и прилагат добри практики за устойчиво развитие на земеделието и оптимизиране на разходите. 

Сигурността и отбраната също все по-силно зависят от модерните предприемачи, най-вече при надпреварата в иновациите. НАТО има собствен иновационен акселератор – DIANA, който предоставя ресурси и тестова база за иновативните стартъпи и ги свързва с учените и крайните потребители при създаването на „дълбоки технологии“ (deep tech) с т.нар. двойна употреба за страните от Съюза. Един от ключовите партньори на DIANA в България като тестов център е институтът „Големи данни в полза на интелигентно общество“ (GATE) към СУ „Св. Климент Охридски“, който осъществява и връзката между българските компании и натовската акселераторска програма. 

Това са само няколко примера за нарастващата роля на бизнеса в традиционни за държавата сфери, което постепенно ще се превърне в тенденция в контекста на технологичното развитие.

Стабилна децентрализация в политическа нестабилност

На фона на политическата нестабилност и слабата държавност българските граждани и предприемачи ще придобиват все по-ключова позиция, която ще им позволи да държат политиците отговорни и да изсветляват управленските нередности и корупционни схеми. 

Децентрализацията обаче не е лек сама по себе си. Тя трябва да улесни процеса на реформиране на законодателството и модернизиране на средата, като подпомогне комуникацията между политиците и експертите/практиците от частния и гражданския сектор, така че всички да участват дейно в политическите и публичните дела. 

Необходимо е създаването на повече профилирани неправителствени и граждански организации, които обединяват широки обществени кръгове, застъпват се за каузи и черпят креативни идеи и решения от практиката. Те трябва да инициират и улесняват разговора между по-широк кръг лица от гражданския, частния и държавния сектор, за да се отговори на нуждите на обществото по най-смислен и ефективен начин. И най-важното – трябва да предоставят конкретни решения на конкретни проблеми, издигайки на пиедестал идеята всяка отделна сфера от живота ни да е по-добра за всички. 

Децентрализацията в България ще продължи да се реализира по-скоро по естествен път, движен от нестабилната политическа обстановка и ускореното технологично развитие. Това е шанс за създаване на по-устойчива, макар и несъвършена демокрация, с повече съвестни управленци в по-благоприятна среда за правене на политика.

Бавното демократично проглеждане

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/bavnoto-demokratichno-proglezhdane/

Бавното демократично проглеждане

Две неотдавнашни събития демонстрираха ужасяващите размери на антиевропейската и антидемократичната пропаганда в България. И двете са свързани с партия „Възраждане“ и станаха на метри едно от друго.

Двете капки, които стигнаха до ръба на чашата

На 10 юни привърженици на партията на Костадин Костадинов провалиха прожекция на белгийския филм „Близо“ в кино „Одеон“ пред безучастния поглед на полицията. Причината? Филмът – носител на десетки международни награди, беше включен в програмата на филмовия фестивал на „София прайд“, поради което протестиращите срещу него го обявиха за „педофилски“.

Същия ден мъже с тениски на „Възраждане“ (може би част от протестиращите пред „Одеон“) тормозиха продавачка в магазинче за крафтбира на „Граф Игнатиев“, защото в него имало знамена на различни държави. Афектирана, на следващия ден собственичката на магазинчето сложила на витрината надпис, че в него не се обслужват привърженици на „Възраждане“. Отмъщението – на 12 юни магазинът осъмна с надпис Jude и шестоъгълна звезда на витрината. Така по времето на Хитлер са маркирани търговските обекти, притежавани от евреи. Режимът на Хитлер е отговорен за смъртта на над шест милиона евреи (освен това и на много хомосексуални, роми, хора с умствени и физически увреждания и всякакви, които не отговарят на идеала за „чиста арийска раса“).

Реакциите и прецедентите

Никоя парламентарно представена партия или коалиция не излезе с официален коментар по отношение на проявата на антисемитизъм в центъра на столицата. Впрочем антисемитизмът и неонацизмът в България масово не се разпознават като проблем. Пример за това са и мудните реакции на Асоциация „Българска книга“ и прокуратурата по отношение на присъствието на щанд на неонацисткото издателство „Еделвайс“ на Панаира на книгата. Нямаше реакции и когато Татяна Дончева от „Левицата“ си позволи да сее антисемитизъм в национален ефир.

ПП и ДБ осъдиха в съвместна декларация акцията пред „Одеон“, ала без да споменават, че тя е провокирана от хомофобия. Тази година обаче за първи път не само от Зеленото движение, а и от „Да, България“ се обявиха в подкрепа на „София прайд“. В декларацията на „Да, България“ правата на ЛГБТИ+ хората се определят като човешки права, а защитата им – като проява на патриотизъм. Групата на „Демократична България“ в Столичния общински съвет пък излезе с позиция в подкрепа на прайда, представена от актьора и общински съветник Веселин Калановски. На самия прайд присъстваха няколко политици от ДБ, както и евродепутатът от БСП Петър Витанов, несъгласен с хомофобската политика на Корнелия Нинова.

Сред прецедентите се нарежда и събитие, инициирано от частно лице. На 15 юни гражданка на име Кристина Пекова организира шествие в защита на ЕС и демокрацията под надслов „Фашизмът не е патриотизъм“. Целта на шествието е да се изрази несъгласие с позициите и действията на президента Румен Радев и „Възраждане“, които имат за цел да ограничат демокрацията, да отдалечат България от ЕС и НАТО, да насаждат омраза, лъжи и дезинформация и да всяват разделение. А конкретният повод е случката пред „Одеон“.

Кое е новото?

Съществената промяна е не толкова във факта, че в ДБ все повече узряват за идеята, че защитата на правата на ЛГБТИ+ хората е важна с оглед на евроатлантическата ориентация на България. Защото ако я карат със същото темпо, до пълното им узряване може да минат още доста години и парламенти, особено ако чакаме и ПП да последват примера им.

Действително важното е, че най-сетне евроатлантическата ориентация и противопоставянето на фашизма бяха поставени на една плоскост. До неотдавна връзката между тези две неща изобщо не беше очевидна. Дори напротив.

На ежегодните протести срещу неонацисткия „Луковмарш“ освен дежурната шепа либерали присъстват анархисти, леви активисти, хора, близки до БСП, и могат да се видят плакати против НАТО. Много от идентифициращите се като десни демократи пък идеализират политическия живот в България преди 1944 г., омаловажават изпращането на над 11 300 евреи от новоприсъединените територии на България на смърт и са готови да водят до безкрай спора „Имало ли е фашизъм в България?“. А той измества същността на проблема, защото в България фашизъм като тоталитарна система може и да е нямало, но страната ни е била съюзник на Хитлерова Германия и е въвела важни елементи от нацисткото законодателство в своето.

Източноевропейски особености и техните последствия

След Втората световна война Западна Европа успява да се изгради като общо и мирно пространство върху базисното съгласие, че фашизмът/нацизмът е нещо лошо, което не трябва да се допуска никога повече. На това се основава съвременната либерална демокрация. Страните от Източния блок пък възприемат фашизма като нещо, с което системите им вече са се преборили, и го слагат в един кюп с капитализма, т.е. с начина на живот в западните страни.

Ето защо след падането на желязната завеса бившите социалистически страни имат проблем с борбата срещу фашизма. Хората в тях са склонни или да идеализират времената отпреди създаването на Източния блок, или да смятат, че само социализмът се е борил с фашизма, защото това, което наричат капитализъм, според тях си е фашизъм.

Затова поставянето на евроатлантическата интеграция и противопоставянето на неонацистките тенденции на една плоскост е повод за надежда, че в България може и да е възможна истинска евроинтеграция, а не такава, която се ограничава само в свободното движение и усвояването на фондове.

Войната на Русия срещу Украйна показа докъде може да стигне една държава, необичаща либералната демокрация, но повече от 70 години „лежаща на лаврите си“, че има водеща роля в преборването на фашизма. Тази война руши самия фундамент на Европа, опитвайки се да я върне до точката табу, до „никога повече“. Защото след Втората световна война Старият континент не е преживял нищо, което да прилича повече на агресията на Хитлер от агресията на Путин.

Затова не е за учудване, че проруският Волен Сидеров пишеше антисемитски книги, а привържениците на „Възраждане“ рисуват шестолъчки по витрините.

Рано е да се каже дали последните реакции в защита на човешките права и демокрацията, провокирани от „Възраждане“ и президента Румен Радев, са инцидентни, или част от цялостна тенденция. Важно е обаче проевропейските партии да не забравят какво стои в основата на европейската идентичност.

Смислена правосъдна реформа може да има едва тогава, когато е налице консенсус, че ценността на човека стои в основата на правото. На който и да е човек, включително ЛГБТИ+ хората, евреите, ромите, македонците, онези, чиито мнения не ни харесват, престъпниците… И дори Гешев и Пеевски.

Статукво на ръба

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/statukvo-na-ruba/

Статукво на ръба

Ескалацията на напрежението в Судан разруши крехкия политически баланс в страната и обезпокои международната общност. Раздираната от конфликти северноафриканска страна рискува да се превърне в арена на широкомащабна гражданска война. По различни данни, боевете между суданските въоръжени сили Sudanese Armed Forces (SAF) и паравоенната милиция Rapid Support Forces (RSF) до този момент са отнели живота на стотици души.  

По оценка на ООН обаче реалният брой на жертвите вероятно е много по-висок. Хаосът е съпътстван от хуманитарна криза, като голяма част от населението в столицата Хартум и други градове няма достъп до електричество и вода. Има недостиг на хранителни продукти и пособия за нормалното функциониране на болници и други социални учреждения. Цените на храни и продукти от първа необходимост достигат екстремни стойности, а мародерството и плячкосванията допълват общата картина. Нараства броят на вътрешно разселените хора, както и на онези, които търсят сигурно убежище в съседни страни, като Чад, Централноафриканската република, Южен Судан, Египет и Етиопия.

Генерали, милиции и опозиции

Непосредствените актьори са редовната армия на Судан (SAF) начело с генерал Абдел Фатах ал-Бурхан и паравоенната милиция (RSF) под командването на генерал Мохамед Хамдан Дагало, познат като Хемедти. Макар и доскоро неизвестен за широката публика, Ал-Бурхан има сериозен военен опит и през годините се изкачва в йерархията на суданската армия до позицията на един от най-влиятелните генерали. Участва в гражданската война в Дарфур, преминава през различни военни постове и е повишен в генерал-инспектор на суданската армия. Надзирава и разгръщането на суданските сили в подкрепа на ръководената от Саудитска Арабия коалиция срещу бунтовниците в Йемен.

За разлика от Ал-Бурхан, който произхожда от влиятелните кръгове в Хартум, Хемедти е родом от Дарфур и има много по-голямо влияние в суданската периферия. В миналото ръководи паравоенната организация „Джанджауид“, известна с извършените зверства срещу цивилното население в Дарфур. Отцепници от нея формират ядрото и на създадената през 2013 г. организация RSF начело с Хемедти. Тя също се слави с лошо име след обвиненията за извършени военни престъпления и престъпления срещу човечеството в Дарфур и Йемен. Хемедти затвърждава позицията си на една от най-влиятелните фигури в Судан през 2017 г., когато използва RSF, за да поеме контрола върху търговията със злато – най-големия експортен бизнес в страната.

Друг ключов, макар и косвен актьор е разнородната по състав коалиция „Сили за свобода и промяна“ – Forces for Freedom and Change (FFC), съставена от опозиционни политически партии, граждански организации, активисти, профсъюзи и бивши бунтовнически групи. Тя се превръща в двигател на протестите срещу бившия президент Омар ал-Башир. FFC е широкоспектърна цивилна опозиция – контрапункт на военните и на влиянието им върху властовите структури, както и на опитите за налагане на ислямистка, недемократична управленска идеология. Участниците в коалицията са различни по произход, профил и идеология. Като главен инициатор за въвеждане на цивилно управление FFC влияе значително върху отношенията между Ал-Бурхан и Хемедти и върху динамиката на политическите отношения в Судан.

Крехка споделена власт

През 2019 г. дългогодишният президент на Судан Омар ал-Башир е свален от власт след най-масовите граждански протести в новата история на страната. Суданците излизат на улицата заради тежките условия на живот, окаяното състояние на икономиката и непосилната инфлация. Ал-Башир произлиза от военните кръгове и след успешен преврат завзема властта през 1989 г. Той е лидер на ислямистката, проарабска политическа формация National Congress Party, управлява по авторитарен модел и затвърждава политико-икономическото влияние на арабските елити. Международният наказателен съд го обвинява в престъпления срещу човечеството и във военни престъпления, извършени по време на войната в Дарфур, въпреки че Судан не е страна по Римския статут.

През април 2019 г. FFC засилва протестния натиск върху Ал-Башир и срещу него се обръщат службите за сигурност, генералите от армията и RSF. Президентът е отстранен на 11 април, с което започва дългото противоборство между цивилните и военните кръгове относно бъдещия модел на управление. Освен кой ще управлява, за враждуващите страни от изключителна важност е как ще се извърши преходът от диктатура към демократична, цивилна форма на управление, каква ще е структурата на армията и службите, каква ще е системата на съдебната власт, доколко военните ще бъде ограничени и подчинени на цивилното правителство и т.н. Военната хунта създава Преходен военен съвет с председател Ал-Бурхан и зам.-председател Хемедти и инициира преговори с FFC.

Предвижда се създаване на преходно правителство с тригодишен мандат до провеждане на избори, законодателно тяло и т.нар. Суверенен съвет с контролни функции върху преходния процес. Според анализ на International Crisis Group споразумението пропада заради разрив сред военните. Това води до поредица от граждански протести, брутално потушени от армията и паравоенните. След нови масови демонстрации и силен международен натиск военните и цивилната опозиция възобновяват преговорите и сключват политическо и конституционно споразумение. Ал-Бурхан и Хемедти са назначени за председател и зам.-председател на Суверенния съвет, а за министър-председател на преходното правителство е избран видният судански икономист Абдала Хамдок. Преходният период трябва да приключи с провеждането на свободни избори 39 месеца след споразумението, подписано на 17 август 2019 г.

На 25 октомври 2021 г. крехкият модел на споделена власт между военните и цивилната опозиция става жертва на нов преврат. Военните свалят Хамдок от власт и арестуват част от министрите и видни представители на цивилните кръгове. В отговор следват нови масови протести, които принуждават Ал-Бурхан да подпише споразумение и да реабилитира Хамдок на премиерския пост. Той обаче подава оставка в началото на 2022 г. заради огромното влияние на армията върху управленските структури, с което военните затвърждават надмощието си в управлението на страната. Статуквото трае до декември, когато Ал-Бурхан, Хемедти и FFC приемат рамково споразумение за  създаване на преходно правителство, което да проведе избори и да положи основите на бъдещата цивилна власт.

Колониалното наследство и пътят на реформите

Кое доведе до избухването на въоръжени действия между двамата най-влиятелни генерали няколко месеца след подписването на споразумението? Отговорът се крие в съдържанието на споразумението, което засилва обществените разделения. Първо, преговорната рамка изключва от дебата важни обществени групи – такива например са т.нар. Комитети за съпротива (Resistance Committees), които са твърди застъпници за демокрация, играят ключова роля за организацията на протестите и се обявяват против споразумението и преговорите с военната хунта. Това води до разрив в цивилната опозиция и дистанциране на част от водещите ѝ елементи.

Вторият разрив е между цивилната опозиция и военните по отношение на достъпа до съдебната власт и състава и структурата на институциите за сигурност. Докато Комитетите за съпротива и протестиращите граждани настояват за строго правосъдие спрямо висшите генерали, отговорни за зверствата и престъпленията срещу цивилното население, Ал-Бурхан и Хемедти трудно биха предали контрола върху съдебните органи и службите на независимо правителство. След свалянето на Ал-Башир през 2019 г. страховете от подобен развой съпътстват действията им. Затова подчиняването на армията и службите за сигурност на едно демократично избрано правителство би било трудно осъществимо, без Ал-Бурхан и/или Хемедти да получат водещи постове в сектора и да запазят влиянието си.

Третият разрив е между оглавяваната от Ал-Бурхан редовна суданска армия (SAF) и ръководените от Хемедти паравоенни сили (RSF). Основният проблем се крие в заложената в споразумението реформа, според която RSF трябва да се интегрира в редовната суданска армия. Спорните въпроси тук са три: какъв да е преходният период за извършване на интеграцията, как да се осъществи и кой ще води командването на военните сили по време на интеграционния процес и след приключването му.

С други думи, от реформата зависят бъдещите отношения между Ал-Бурхан и Хемедти – тоест достъпът им до властови, политически, икономически и военни ресурси. Рамковото споразумение обаче не постановява конкретен времеви хоризонт и структура на бъдещото командване. Според последния анализ на International Crisis Group Хемедти и FFC настояват за десетгодишен период на интеграция, докато Ал-Бурхан се застъпва за двугодишна рамка, за да възпре нарастващата мощ на RSF в дългосрочен план. Борбата за надмощие между Ал-Бурхан и Хемедти е сред водещите причини за избухването на конфликта.

Друг важен фактор според доклада е вътрешният натиск върху Ал-Бурхан от армейски генерали, които са против всякакви отстъпки пред Хемедти. Това води до четвърти разрив – между хардлайнерите и умерените крила в армията. Тази вътрешна динамика не е маловажна, защото ограничава възможните ходове на Ал-Бурхан и влияе върху вземането на крайни решения.

Раздорът между Ал-Бурхан и Хемедти назрява в продължение на няколко години. Недоверието между двамата генерали и динамичната конюнктура карат Хемедти да се дистанцира в публични изяви, позиционирайки се като радетел за демокрация и цивилно управление. Така той противопоставя своя образ на този на Ал-Бурхан, който се свързва с авторитарното минало, както и с ислямистките кръгове около бившия президент Омар ал-Башир. От това следва да спечели поне частично доверието на цивилната опозиция и международните актьори. И Хемедти, и Ал-Бурхан обаче трудно ще получат индулгенция от гражданите заради извършените престъпления.

Дълбоките структурни предпоставки за конфликта са свързани с колониалното наследство на Судан – властови, икономически и социални неравенства, които маргинализират големи обществени групи от политическия и икономическия живот на страната. Разломът между столицата Хартум (и централната част на Судан) и суданската периферия по отношение на инфраструктурата и икономическото развитие, както и съсредоточаването на властови ресурси в ръцете на малобройните арабски елити създават нужните условия за нестихващите конфликти след обявяването на суданската независимост през 1956 г.

Опростенческите разделения на расов и религиозен принцип – например между арабския ислямски Север и африканския християнски Юг (преди отцепването на Южен Судан като самостоятелна държава) – не обясняват същността на конфликтите. Етническите, религиозни и племенни разделения не причиняват конфликтите сами по себе си, а ги катализират. Те се използват от различни актьори за мобилизация и консолидация на сили в борбата си за власт, ресурси и влияние.

В този смисъл бившият президент Омар ал-Башир утвърди практиката паравоенни проправителствени милиции като RSF и „Джанджауид“ да бъдат използвани за потушаване на многобройните бунтовнически въстания в периферията. Подходът му доведе до сегашните структурни предизвикателства, защото подобни военни образувания придобиват мощ и ресурси, които им позволяват да се конкурират със силите на редовната армия. Това създава пречки пред евентуалната интеграция на паравоенните в редиците на армията и води до сблъсък на интереси.

За да се върви към устойчив мир, рискът от нова пълномащабна и продължителна гражданска война трябва да премине. Необходимо е примирие, което да върне водещите актьори на масата за преговори, за да се подновят дебатите за преходно правителство, което да адресира наболелите политически въпроси. Международната общност не пести усилия в тази насока. Южносуданският президент Салва Киир успешно посредничи за едноседмично примирие между двете враждуващи страни. От ключово значение ще са и усилията на ООН, регионалните организации Африкански съюз и Междуправителствен орган за развитие (IGAD), както и на четворката посредници – Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, САЩ и Великобритания.

Я по-тъмнозелените да излязат да гласуват…

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D1%82%D1%8A%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D1%8F%D0%B7%D0%B0%D1%82-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%83.html

понеделник 9 ноември 2020


За кой ли път политическите решения в България могат да бъдат обобщени само с „неведоми са пътищата шизофренични“. Както е модерно да започват, протичат и завършват новините напоследък, „в условията на коронавирус“ депутатите решиха да могат да участват в пленарните заседания и да гласуват дистанционно по електронен път, ако са карантинирани.

И това отрежда волята на същите тези депутати, които съвсем наскоро изсмукаха от пръстите си всевъзможни аргументи, за да се опитат да ни убедят колко несигурно и пагубно ще е електронното гласуване за самите устои на родната демокрация. От девет кладенеца вода извадиха представители на водещи политически сили, за да ни заливат със смехотворни аргументи, а сега излиза, че за едни може интерактивно, а за други не може.

Но, кои сме ние, че да се сравняваме с народните представители? Все пак от нас така или иначе не зависи нищо, а при тях нещата стоят по съвсем различен начин. Ами, я си представете, че трябва да се осигури кворум за приемането на поредния лобистки закон, а КОВИД-а е натръшкал по домовете им прекалено много държавотворци, за да се случи това? Или пък е нужно набързо, без излишни обсъждания и обяснения, набързо да се пробута скандална промяна? Какъв по-лесен начин от това верните другари да се покажат на камерата от къщи, за да се удостовери, че са те и после да си кажат какъв е вотът им. Точно така.

След като приключи вотът в залата, народните представители в коронавирусно изгнание трябва лично и устно да кажат тежката си дума. „За“, „против“ или „въздържал се“. Още един начин да се улесни проверката на лоялността на депутатите към партийните им централи?

Някак неусетно мислите потичат точно в тази посока. Народните представители могат да гласуват дистанционно не заради друго, а защото това по никакъв начин не възпрепятства контрола над поведението им. Каквото каже лидерът, под строй, без излишни разсъждения и колебания. Като „Ало, Ваньо…“.

При обикновените хора съвсем не е така. Дистанцията дава много повече свобода на гласоподавателя да прави както му говори разумът, без да се съобразява с нуждата да постъпи „правилно“. И така до голяма степен се обезсилва армията от стотици хиляди купени гласове, мъртви души и нужна само по избори бюрократщина. А това не бива да се допуска в нито една фасадна демокрация, нали?

Хаосът, несигурността, объркването са най-добрата почва за създаване на подобни изключения от правилото, които се превръщат в норма и си остават и след като най-после истерията отмине. Сега хората са склонни да подминат „интерактивизирането“ на законотворческия процес. Какво пък – току-виж и Делян Пеевски най-после благоволил да упражни правото си на депутатски вот. Да, не е карантиниран с КОВИД, но е в самоизолация за n-ти мандат, та може да се направи изключение.

Важното е да се стегнат редиците, защото мандатът е на финалната права. След изборите, предсрочни или не, някои от сегашните лица на властта няма да попаднат пред обектива никога повече. Освен, ако ги фотографират за семейна снимка или, дай Боже, в карирана затворническа носия. Други пък ще гледат сами да се покрият или да играят твърде изгодната в родната политика роля на „опозиция“. Затова трябва да се побърза да се свърши каквото е нужно сега, в този парламент. Има да се довършва един поток, който си е руски по същина, колкото и по име да е ни риба, ни рак. Има да се усвояват разни милиарди евросредства, да се осъществяват заменки, да се заложат параметри за договори, които ще заробват и внуците ни… Не са едно и две.

В такава ситуация никой послушен депутат не може да си позволи да седи кротко карантиниран вкъщи. Е, той пак ще си седи, но ще гласува каквото трябва. Нали помните? „Работа, работа, работа“.

А, ако по изборите половината държава е парализирана, карантинирана и не може да отиде да упражни вота си на място в избирателните секции, дали ще може негово величество гласоподавателят да се легитимира с камерата на компютъра си и устно да изрази волята си? Не, разбира се. Поне това е за добро. Иначе не се знае кой би могъл да стои зад камерата с насочено в челото му дуло…

***

Поръчайте юбилейната книга на Торлака по случай 10 години Биволъ.

101 текста на Торлака за Биволъ

Поръчайте книгата “101 текста на Торлака за Биволъ”. Специално издание по случай десетата годишнина на сайта Биволъ. Промоционална цена от 12 лв. (6 евро) за 1 екземпляр. Можете да поръчате също 2, 3, 5 или 10 екземпляра за приятели и познати. Доставка до адрес в България или в чужбина след 15 ноември. Цената на доставката в България се заплаща на куриерската компания при получаване на пратката на личен адрес или в нейния офис. За доставка в чужбина ще се свържем с Вас, за да уточним подробностите.












6



Възможности за плащане

Информация за Вас



Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


6€



Българи срещу гърци – „преклонената главица…“

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2015/07/06/bulgarains_vs_greeks/

Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.

Силата на четвъртата власт

Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.

Псевдоисториците

Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.

Умението да казваш НЕ

Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.

Шокът от неподчинението

На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.

Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.