Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/ne-demokratichniyat-svetoven-red/
Ако обърнем поглед към хода на историята, ще видим, че човечеството винаги се е стремило към система на управление, която да отговаря на вътрешната му потребност за свобода и разгръщане на добродетелите. Възникването на онези идеологии, които отричат свободата или по някакъв начин я потискат, бележи началото на мощни мобилизационни процеси, но в крайна сметка води и до провала на тези политически експерименти. В същото време стремежът към тотална свобода лесно може да се изроди в анархия или дори в нещо по-лошо – утопия, която да накара хората да воюват помежду си, маскирайки справедливостта като правото на най-силния.
Демокрацията е път към преодоляването на тези недъзи и въпреки че самата тя е плод на много компромиси, си струва да си зададем въпроса защо е необходимо да се борим за нейното оцеляване.
Той стана особено актуален най-вече защото системата на международните отношения пое към нов баланс на силите, при който демократичният лагер се изправя срещу политическо семейство, надхвърлящо далеч стратегическите му ресурси. Сякаш онзи страх на европейците след края на Втората световна война – че СССР може да нахлуе в останалата част от Европа и да я окупира, отново е актуален. Но за разлика от съветските доктрини, планът на новите автокрации да ликвидират демокрацията е много по-изтънчен.
Старата и новата демокрация
Древногръцката концепция за демокрация, макар и много романтична, е ограничена от рамките на полиса, разликата в половете и статуса на робите. В този дух дори думите на Аристотел, че свободата е в основата на демокрацията, изглеждат наивни. От друга страна, за много от съвременните либерали опитът за осмислянето на Бог от Джон Лок – иконата на либерализма, днес би звучал като философски оксиморон. Духът на старата демокрация е неразбираем и несъвършен, защото за човека в Древна Гърция и за поданика в ерата на религиозните войни не е възможно да осмисли напълно какво представлява свободата и как може да я използва.
Вярно е, че старата демокрация дава на хората частната собственост и правото да избират в какво да вярват, как да живеят и по какъв начин да бъдат защитени от посегателствата на държавата върху достойнството им. Това са хората, които в най-пълна степен разбират какво представлява средната класа и защо тя е единственият път за постигане на висок жизнен стандарт, който е освободен от бремето на държавното планиране и еднопартийния режим. Въпреки тези огромни достойнства старата демокрация се проваля, защото в стремежа си да бъдат максимално свободни хората решават да насочат усилията си не в градивната посока, която предполага тази свобода, а към деструктивния инстинкт на войната. Така загива и европейската мечта – в пепелта на две световни войни, които завинаги променят мисленето на европейците и техните възприятия за демокрацията.
Новата демокрация, възникнала след края на Втората световна война, е белязана от няколко ключови лозунга. Най-важният от тях е „Никога повече“ – лозунгът, който разбива митовете на расовите теории и категорично осъжда пагубните последици от Холокоста. Стремежът към съхраняването на достойнството на всички хора, независимо от етническата група, към която принадлежат, става отправна точка за демокрациите по света да се насочат към създаването на мултинационални държави, чиито конституции да гарантират естествените права и свободи на всички граждани. Фактът, че повечето монарси по света отстъпват – къде доброволно, къде не – пред естествения стремеж на хората да отхвърлят тежестта на колониализма и короната, сам по себе си говори, че свободният гражданин никога повече не би се доверил на един овластен монарх да води неговата война.
Вторият лозунг категорично отхвърля универсалните претенции на марксизма за призив към т.нар. класова борба, която трябва да унищожи завинаги ценностите, идеите и политиката, за да приведе обществото в състояние на абсолютно равенство. На тази концепция САЩ противопоставят идеята за мощната средна класа, която дава на хората не някакви имагинерни права, писани на хартия, а реалната икономическа свобода да живеят достойно и благосъстоятелно. Дори един от бащите на структурния реализъм – Робърт Джървис, в по-късните си произведения споделя, че Студената война не е никаква дилема на сигурността, а по-скоро сблъсък между две социални системи, в която побеждава по-гъвкавата и по-свободната. Твърдението е доказано многократно както от влиянието, което демонстрира меката сила на Америка в противопоставянето с СССР, така и от глобалното доверие в демокрацията през този исторически период.
Каква тогава беше цената за запазването на тази нова демокрация? По въпроса спорят доста хора. Ако питате пословично известните реалисти, като Джон Миършаймър, Стивън Уолт и покойния Кенет Уолц, САЩ би трябвало да останат свити в западната хемисфера и да не изнасят своя модел на демокрация извън границите си. За обикновения консервативен американец тази хипотеза звучи доста примамливо – нека се фокусираме върху себе си, върху Америка, а останалите да правят каквото искат. Тези пуритани обаче едва ли биха могли да отговорят на въпроса какво щеше да се случи с християнството, ако последователите му не бяха го проповядвали по всички краища на Римската империя.
Вторият лагер, начело с титани като Франсис Фукуяма, Андрю Моравчик и Джоузеф Най, включва най-големите апологети на идеята САЩ да бъдат културно-политически образец за целия свят. С над 800 военни бази по всички континенти обаче, тезата на неолибералите за меката сила на Америка силно олеква. След като и двете течения се провалиха в отговора на въпроса „А сега накъде?“, нека погледнем в какво се превърна демокрацията през последните няколко години.
От либерална към цезарианска демокрация
Една от причините за глобалния срив в доверието към демокрацията, както сочи и самият индекс, следва да се търси в средната класа. Това е тема, която се подценява масово от политиците. Но как да възстановим средната класа? Отговорът няма да се хареса на много хора, от които зависи вземането на политически решения, тъй като за това са необходими две условия: обвързването на доходите със средния годишен ръст в държавната икономика и гарантирането на равен достъп до здравеопазване за всички граждани.
Да възстановиш средната класа и доверието в демокрацията означава да се откажеш от редица привилегии и да приемеш, че имаш същите права, каквито и останалите граждани. На пръв поглед това изглежда страшно утопично, досущ като някаква нова форма на идеализъм, но реално тези процеси са налице в Америка по време на Студената война. Европа от своя страна никога не успява да се възползва напълно от тях, защото европейското мислене полага граници върху политическата култура на европейците, естествено произхождащи от поражението на Германия във Втората световна война.
„Лекарството“, което предлагат някои нови идеологии, като постмодернизма, също не може да се приеме за рационално. Сливането на всички идеи в едно изкуствено цяло или пък насилственото изземване на парите от богатите са експерименти, довели до не една революция в човешката история. Но пък революциите изяждат децата си, а с тях и идеите за работещо общество.
Тогава какво е да си демократичен политик? В Древна Гърция е достатъчно да си свободен мъж. По време на религиозните войни в Европа – да отхвърлиш тираничния авторитет на абсолютната монархия. За да си демократичен политик днес обаче е нужно нещо повече – да убедиш хората, че можеш да подобриш стандарта им на живот.
Фасадно това може да стане с помощта на популистко говорене или с амбициозни стратегии, които да внушат на избирателите, че е настанало време разделно. Реално обаче това може да стане само с възстановяването на средната класа, което неимоверно ще повиши доверието на хората в демокрацията. Защото ако има някой, който може да докаже, че демокрацията си отива, това обикновено е човек, който винаги акцентира върху икономическата несправедливост в едно общество. Както някога Маркс, чиято идеология вдъхновява създаването на обществено-политическа система, претендираща, че може да бъде алтернатива на демокрациите.
Демократично мислещите хора стават все по-малко не защото не вярват в политическите свободи, които им дава демокрацията, а защото нямат икономическата свобода да ги почувстват.
Лошата новина е, че умножаването на военните конфликти възпрепятства възстановяването на средната класа по естествен път – дилемата е или се въоръжаваш, за да се браниш, или споделяш съдбата на Атина в Пелопонеската война.
Алтернатива на този модел съществува и тя се състои в китайската визия за синоцентрична глобална икономика, в която Пекин е центърът на тази система, а останалите държави съществуват в трибутарна зависимост от него. На този етап обаче подобна визия се споделя единствено от държави със сходни идеологии, които виждат във възхода на Китай възможност най-сетне да детронират САЩ.
В случай че приемем възстановяването на средната класа за изгубена кауза, следва да приемем и че демокрацията вече никога няма да бъде същата. Демократичните общества несъмнено ще продължат да бъдат източник на права и свободи, които автокрациите никога не могат да предоставят на гражданите си. Но те повече няма да бъдат същият извор на висок жизнен стандарт и социално спокойствие, на които се радва Западът, докато се бори с СССР. В известен смисъл либералната демокрация е изкушена от това, на което се противопоставя – нейните претенции за универсалност доведоха до изчерпване на стратегическите ѝ ресурси да убеждава хората. Защото ако политическите ресурси и културният профил на меката сила няма как да бъдат изчерпани, то парите за мека сила рано или късно свършват.
Битието на цезарианската демокрация
Ако битието на либералната демокрация произхожда от идеите на автори като Лок и Бърк, то цезарианският тип демократично мислене отразява Платоновото разбиране за идеализъм и Хегеловата диалектика. С промяната на начина, по който демократичният човек приема сигналите на заобикалящия го свят, се променят и неговите стратегически нагласи. Това важи особено много за политиците, които са склонни да виждат заплаха за властта си навсякъде и от всеки. Проектирането на такива студени, геометрични по своя характер реалности пречупва същността на либералната демокрация, редуцирайки я до „повече политическа свобода дори без икономическа“.
Разделението на бедни и богати (в тази група „по правило“ не попада политическият елит) доста напомня на Платоновата концепция за разделеното общество, което е идеално, защото, както го разбират древните гърци, всеки си знае мястото в полиса. В едно такова общество икономическата свобода постепенно започва да отстъпва място на политическата, която като светоусещане става единственият видим аргумент за валидността на демократичното общество. Можем смело да кажем, че такъв демократичен човек е напълно несвободен, тъй като е част от строго йерархизирано общество, което не разполага с финансовите ресурси да поддържа добър жизнен стандарт. Примерът е прост: няма как да живееш в Пекин, ако не си член на Китайската комунистическа партия (ККП), но пък и не можеш да си купиш апартамент в Манхатън, ако нямаш няколко готови милиона.
В тези условия се създават благоприятни предпоставки за реализирането на хегелианската визия за държавата като върховен носител на морала и разума, разполагащ с абсолютната власт. Доказателствата за това могат да бъдат открити в много демокрации, които залагат на потомствените елити, силните фигури и харизматичните политици, независимо че имат възможност да останат верни на меритокрацията. Самата меритокрация е „осиновена“ в Китай, където ККП легитимира борбата на Си Дзинпин с корупцията с древния принцип на меритократичния подбор в династията Тан.
Логичният извод от тези трансформации в либералната демокрация е, че хората винаги са я ценили много повече заради икономическите ползи, отколкото заради политическите. Или както възкликва американският президент Удроу Уилсън:
Никой не може да слави Бога или да обича ближния на празен стомах.
Бурният ръст на левите движения в САЩ, които повдигат въпроса какво става с универсалното здравеопазване в страната и има ли някаква надежда американците най-сетне да се сдобият със социална система, са поредното доказателство, че и най-развитата демокрация в света може да престане да бъде демокрация, ако нейните граждани са принудени да изповядват демократични принципи, без да имат икономически ползи от тях.
И все пак дори най-разочарованите от демокрацията едва ли биха приели тиранична, автократична власт, която обещава (а всъщност изобщо не е в състояние да постигне) по-добър стандарт на живот. Те по-скоро биха потърсили, както става и понастоящем, по-добра форма на управление, но ще останат разочаровани, тъй като максимата, приписвана на Чърчил, продължава да се прилага с пълна сила.
Затова и най-важната трансформация в либералната демокрация днес е промяната в нейната природа, така че тя да запази политическите свободи на хората и естествените им права на цената на тяхното благосъстояние. Цената, която бъдещите поколения ще платят, не е толкова заради войните на политиците или заради възможността човечеството да стигне до ядрена катастрофа, а защото много демократично мислещи хора ще се почувстват излъгани и подведени от това, в което се е превърнала демокрацията. Още по-разочароващо е, че вината за подобен развой не трябва да се търси в някакъв тесен кръг от хора, както твърдят конспиративните теории, а в естествения човешки инстинкт да преследва прагматично своето.
Властта е много по-стара от политиката и винаги е била приоритет на човека – дори когато се е чувствал най-свободен. В противен случай Доналд Тръмп едва ли щеше да спечели и делегатския, и народния вот в САЩ.
Новите държави и цезарианската демокрация
Предвид гореспоменатите процеси глобалната политика започва да се превръща в съвкупност от политически режими, които могат да се поделят на няколко вида. Първата група обхваща САЩ, другите държави от Петте очи и останалата част от британската общност, които приемат модела „по-добре политически равни, но икономически неравни“. Тези държави вече са се примирили, че либералната демокрация се променя, но все пак са решили да я запазят, препарирайки средната класа с аргумента, че трябва да се противопоставят на автокрациите начело с Китай и Русия.
Голяма част от американците всъщност отдавна не подкрепят тази политика и считат, че Америка трябва да се погрижи за собствените си проблеми. Но това налага американските политици да се примирят с възможността огромна част от федералните разходи да бъдат преразпределени за здравеопазване и пенсии – политика, която дори Франклин Рузвелт не си позволява по време на Голямата депресия.
От друга страна, тези държави ценят преди всичко съществуването на политическите свободи като гарант за демократичната си природа. Икономическите свободи все повече се осмислят като ново поколение абстрактни привилегии, за които европейците продължават да харчат пари. Така харизматичната роля на политиците по естествен начин слага край на икономическите свободи в обществото, замествайки ги със силна държава, чиято възможност да влияе върху живота на хората в икономически план не се отличава много от тази на Хобсовия Левиатан. Добрата новина е, че споменатите държави продължават да бъдат най-големият източник на политически права и свободи за хората, а лошата – че в един момент дори и с тях може да бъде злоупотребено.
Европа е вторият пояс от политически режими, които постепенно започват да се променят под влиянието на тези процеси. В Западна Европа либералната демокрация е все още жива, но средната класа е изправена пред срив. Причината е, че европейците рано или късно ще трябва да се превъоръжат, което ще изисква огромни средства за постигането на стратегическа автономия от САЩ. Германия и Франция ще са първите, които по всяка вероятност ще трябва да направят тази стъпка, ако искат европейският проект да оцелее, тъй като алтернативата е ново сближаване с Русия и повторната ѝ интеграция в европейската архитектура за сигурност.
В Централна и Източна Европа процесите ще се почувстват осезаемо, тъй като ще засегнат качеството на демокрацията и политическите нагласи на гражданите. В такива условия се създават благоприятни предпоставки за нова вълна от популистки послания, които ще са насочени срещу демокрацията и ще имат особен ефект поради горепосочените фактори.
Географски Централна и Източна Европа граничат с такива режими и най-голямата опасност идва не от възможността за директно посегателство върху националната сигурност, а от опита за разколебаване на доверието в демократичните институции чрез пълна ерозия на крехката средна класа, която успява да се формира в първите години след присъединяването на региона към ЕС.
Последният пояс държави обхваща страните, за които се предполагаше, че могат да се демократизират и по някакъв начин да бъдат интегрирани в демократичните общности. Съдбата на техните граждани ще е най-тежка, тъй като повечето от тези страни ще се върнат обратно към автокрацията поради консолидацията на антидемократичния пояс от държави около Русия. На Сърбия например винаги се възлагат големи надежди за промяна, но в крайна сметка се оказва, че такива перспективи са нереалистични. И все пак идеята за демокрация в тези държави няма да умре, но и няма да се разгърне в доминиращия си вид, както стана в други постсоциалистически страни.
Редно е да отбележим, че към тази група по никакъв начин не можем да причислим България, тъй като в страната има изградена демокрация, която по-скоро предполага позиционирането ни във втория пояс. В известен смисъл това е дори по-опасно, тъй като изчезването на средната класа у нас напълно ще притъпи сетивата на гражданите за икономическите ползи от демокрацията и ще засили соцносталгията.
В крайна сметка трансформацията на либералната демокрация в цезарианска е необратим процес, освен ако глобален военен конфликт не промени мисленето на хората и не ги накара отново да се фокусират върху мира и благосъстоянието си. Или пък изобщо не изтрие човечеството от лицето на Земята – в такъв сценарий споровете за демокрацията губят всякакъв смисъл, което не значи, че трябва да ги пренебрегваме с аргумента, че това са казуси с второстепенно значение.
Процесът предопределя и неизбежния разрив между САЩ и Европа, тъй като американците вече са се примирили с промените и са решени да продължат напред, а европейците не са. Примирението на Западна Европа, от друга страна, ще превърне Източна в нов буфер на споделено влияние между Изтока и Запада. Дали Европа ще направи това, зависи изцяло от нагласите на европейските политици и от степента на заплаха от Русия. Затова и унгарският сценарий остава силна вероятност за онези, които предпочетат обвързването със САЩ и приемането на цезарианската демокрация, а останалата част от европейците могат да се опитат да запазят либералнодемократичната си визия на цената на геополитически компромис с Китай.
И в двата случая това завинаги ще промени европейския проект такъв, какъвто го познаваме днес, тъй като новото геополитическо противопоставяне между Вашингтон и Пекин е вече в ход. И в него Америка няма да щади усилия, за да победи и да съхрани глобалното си лидерство дори на цената на либералната демокрация.
