Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zadulzhitelno-obrazovanie-po-samoomraza/

Марко Марков се самоуби на 27 февруари 2025 г. Той беше един от основателите на ЛГБТИ организацията „Действие“. Смъртта му шокира мнозина. Не само защото Марко беше едва на 38 години. Нито само защото беше пример и вдъхновение за поколения активисти, дори за такива, които не го познаваха лично. А и защото на пръв поглед нищо в живота му не издаваше, че иска да умре. Беше се установил в Нидерландия, съжителстваше с любящ партньор, снимките, които публикуваше в социалните мрежи, излъчваха щастие.

Тази щастлива черупка обаче прикриваше изключителна крехкост и ранимост. И травми още от юношеските и младежките години. От опитите да бъде „излекуван“ от сексуалната си ориентация чрез екзорсизъм, през хомофобския побой в центъра на София и подигравателното отношение на институциите след това, до заплахите, преследването, нападенията и изобщо цялата омраза…

През годините, в които общувах с Марко, имах усещането, че активизмът го държи жив, осмисля съществуването му, помага му да приема себе си и да понася живота. Може и да съм грешала. Но вече в Нидерландия той споделя, че годините на активизъм в България са го изтощили и повече няма сили за това. Казва и че се чувства бежанец от родната си страна. Три години по-късно става бежанец от самия живот.

Чупливи хора

Марко съвсем не е единственият ЛГБТИ човек, когото познавам, който едва е носел тежестта на собственото си съществуване. Трудно ми е да преброя приятелите и познатите си, които цял живот се борят с депресии с устойчиви суицидни идеи – в резултат на неприемане, преживяно насилие, самоомраза.

Сещам се за жена на 20 и малко години – толкова млада, колкото беше Марко, когато се запознах с него. Тя е блестяща във всичко, с което се заема, и получава заслужени награди. Но не смее да разкрие сексуалната си ориентация пред семейството си и години наред ходи на психотерапия, за да е в състояние да приема себе си. Живее в непрестанни угризения, че не постъпва както трябва.

Друг млад познат печели популярност с име и пол, с които не се идентифицира. Защото родителите му могат някак да преглътнат, че детето им е лесбийка, но не и че е транс мъж.

Мисля си и за транс жена, която вече е на средна възраст, но се е отказала от перспективата да уреди живота си в страна, в която би била приета, защото трябва да се грижи за болните си родители. Бори се с бедността, защото никой не иска да я наеме на работа с женска външност и мъжко име в личната карта. Не излиза навън с месеци от страх да не я пребият, защото е транс.

Приятел пък цял живот не си е позволявал пълноценен личен живот заради майка си, за която се е грижил и от която е крил сексуалната си ориентация. А когато майка му умира, той е твърде болен, за да може да има пълноценен личен живот.

Приятелка, и то пълнолетна и даже висшистка, е била отвлечена от баща си за цял месец, заключена и с отнети лични документи – само защото е обичала друга жена.

Друга приятелка, прехвърлила 50-те, се опитва да е хем добра дъщеря на родител, който не приема сексуалната ѝ ориентация, хем добра партньорка на дългогодишната си приятелка. И непрекъснато се разкъсва от чувство на вина, че не е там, където трябва да бъде.

Познавам ЛГБТИ хора, чиито родители са се отказали от тях. И такива, които, макар да имат партньори, прекарват т.нар. семейни празници сами, защото връзките им не се вписват в стереотипа за „традиционно семейство“.

Сещам се за десетки хора, които емигрираха, за да се спасят от тукашната среда и да могат да бъдат себе си.

„Приносът“ на Закона за предучилищното и училищното образование

Повечето хора, за които разказах, са осъзнали сексуалната си ориентация или половата си идентичност, когато в България вече не е незаконно да си хомосексуален, бисексуален или трансджендър. Въпреки това те са били обект на хомофобия или трансфобия било в училище, било вкъщи, било на обществени места, било навсякъде.

С промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) от 7 август 2024 г. на днешните ЛГБТИ деца и тийнейджъри официално им се казва, че те са втора категория хора. Законът на практика забранява всякакво изразяване на каквото и да е, свързано с „нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“. А „нетрадиционната сексуална ориентация“ се определя като „различни от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

По този начин хиляди деца и тийнейджъри биват заклеймени като различни от общоприетото, а самото им съществуване е сведено до заплаха, „пропаганда“ и „подстрекаване“. Това няма как да не причини дълбоки травми у много от тях. Освен това законовите промени дават зелена светлина за легитимиране на тормоза над ЛГБТИ учениците, което от своя страна води до още травми.

Опасността от задължителното обучение по религия

Един от приоритетите на настоящия министър на образованието Красимир Вълчев (ГЕРБ) е обучението по религия в училище да стане задължително, а не избираемо, както е в момента. Инициативата има сериозни шансове да мине в парламента. Става дума не за религия по принцип, а конкретно за православно християнство.

В ЗПУО се забранява „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“ в системата на образованието. Обучението по религия обаче се води неконфесионално, тоест не е насочено непременно към вярващи православни християни. В същото време обаче, ако хвърлим поглед върху програмата на предмета религия – въпреки общите приказки в началото за толерантност между отделните религии и към невярващите, става дума за

индоктриниране в православие.

От един първокласник например се очаква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса“, да „разбира, че всички хора са деца на Бога и Той се грижи за нас“, и „да разбира за любовта на Бога чрез примера на Иисус Христос“. Тук не става дума просто за познаване на религиозно учение – напротив, става дума за вяра.

В програмата много се говори за любов – на Бога към човека, на човека към Бога, към ближния. От второкласниците дори се очаква да разбират, „че любовта на Бога не се спечелва с омраза към неговите създания“.

В девети клас обаче идва темата за половото разделение в контекста на Стария завет. От един деветокласник се изисква да:

• знае, че според Свещеното Писание човекът се дели на два пола (половинки): мъж и жена – единството на човека в брака;
• знае, че еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт (Лев. 20:13).

Това впрочем е единственият пример за грях, който се дава в цялата учебна програма, като изключим първородния – той обаче не е индивидуален. Въпреки че според Стария завет какво ли не е грях – от предбрачния и извънбрачния секс, през нечестивите помисли, та до лихварството, без което съвременната икономика би била невъзможна. И именно защото грехът е неизбежен, идва Христос, за да плати със смъртта си за греховете на всички.

От деветокласниците също се очаква да разбират, че „грехът води до страдание и смърт“.

Как посланието на това учебно съдържание ще отекне у един 15-ина годишен ЛГБТИ тийнейджър, който го приема сериозно? „Ти си грешен, ти заслужаваш страдание и смърт.“ Освен ако по някакъв начин не се „поправи“, което няма как да стане, защото човек не си избира сексуалната ориентация и половата идентичност. Нито може да ги променя с пост, молитва и разкаяние.

Каква по-сигурна рецепта за депресия с устойчиви мисли за самоубийство?

Марковчета в масово производство

Заради популизъм и пропаганда българската образователна система все повече се превръща в машина за производство на марковчета – на ЛГБТИ младежи, пречупени още в крехка възраст. Те ще пораснат (ако доживеят порастването) като хора, които цял живот ще се борят не само с агресията и неприемането от страна на другите, а със самоомразата и неприемането на себе си. С непоносимостта към живота, с усилието да се събуждат сутрин отново и отново и да виждат някакъв смисъл да продължават, въпреки че усещат само болка. С невъзможността да бъдат щастливи, дори да са намерили споделена любов и приемаща среда.

Не, това не е начин да се създава здраво общество, нито да се възпитава любов към родината. Упражненията на политическия популизъм върху хора в крехка възраст ще доведат най-много до още омраза и разделение, травми, емиграция и самоубийства.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imat-dumata-lgbti-uchenitsite-dokato-ne-e-zabraneno-da-govoryat/

 Страх ме е да излизам от класната си стая. В коридора има момчета, който крещят: „Мразя гейчета и транс!“

Думите са на анонимен участник във второто национално проучване на нагласите към ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс) учениците в българските училища. Докладът върху проучването беше представен в средата на ноември 2024 г. Изследването е проведено от фондация „Сингъл Степ“, като огромната част от работата е извършена от клиничната психоложка Нели Цветкова. То е анонимно и в него участват 1009 ученици от всички области в страната.

Тук следва да направя уточнението, че съм редакторка на доклада. Приех поканата да го редактирам заради важността на темата му в контекста на промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), с които се забранява изразяването на всичко, свързано с ЛГБТИ, в училище. Самото изследване е проведено преди забраната, но анализът на резултатите е извършен след нея.

Няколко думи за изследването

То е проведено онлайн и не е представително. Не би и могло да бъде – за да има представително изследване, трябва да се направи извадка от генералната съвкупност, тоест от всички, които са представени в него. За тази цел трябва да е известно кои са те. Не съществува обаче статистика на ЛГБТИ хората, още по-малко на ЛГБТИ тийнейджърите. А и няма как да има, защото много от тях не са разкрити.

Друг въпрос е колко представителни са например предизборните проучвания в България, като имаме предвид, че по данни на ЦИК имащите право на глас са повече от цялото население на България според НСИ.

Въпреки че изследването на „Сингъл Степ“ не е представително и е на принципа на отзовалите се, то дава реалистична представа за общата ситуация. Участниците в него са сравнително пропорционално разпределени в различните области на страната. Освен това в анализа са приложени статистически коефициенти на корелация – например между нивата на тормоз и успеха в училище. Това е нещо, което няма да видите често в изследванията на общественото мнение, тиражирани в медиите.

Проучването не е просто „моментна снимка“ – то надгражда изследване по същата тема от 2018 г., проведено от „Сингъл Степ“ в сътрудничество с „Билитис“. Това дава възможност в анализа да се откроят разлики и да се очертаят тенденции.

Няколко думи за контекста и репресиите

Второто изследване на ЛГБТИ учениците в България се провежда шест години след първото. Всъщност това са годините, последвали конспиративната пропагандна кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. В резултат на създадената обществена истерия последваха решения на Конституционния и Върховния касационен съд, в резултат на които възможността за промяна на юридическия пол в България на практика беше премахната. Сравнението на резултатите от двете изследвания хвърля светлина върху щетите, нанесени върху ЛГБТИ тийнейджърите.

Самото проучване от 2024 г. се използва срещу създателите му и срещу неправителствените организации изобщо, преди резултатите от него да видят бял свят наред с популяризираната от бившата председателка на БСП Корнелия Нинова брошура за сексуалното здраве на лесбийките, дело на Фондация „Билитис“.

На заседание на парламентарната Комисия по въпросите на младежта и демографската политика представители на „Сингъл Степ“ и „Билитис“ бяха подложени на продължаващо с часове подобие на разпит. Те бяха питани за източниците им на финансиране, които впрочем са публични и прозрачни, а председателят на „Сингъл Степ“ Иван Димов трябваше да отговаря на въпроса дали има лиценз да извършва такова проучване. На положителния му отговор депутатка от „Възраждане“ реагира, че ще поиска отнемане на този лиценз.

А според присъстващата в залата директорка на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ д-р Цветеслава Гълъбова начинът на провеждане на проучването бил „престъпление срещу децата“. Не става ясно кое е престъпното в една анонимна онлайн анкета, нито кое кара един психиатър да стигне до подобно заключение.

От „Възраждане“ подават сигнали срещу „Сингъл Степ“ в редица институции, в резултат на което организацията месеци наред е обект на проверки. До този момент няма институция, която да е открила нещо нередно нито в дейността на организацията, нито в начина на провеждане на изследването.

Някои по-важни акценти от изследването

Шестте години на усилващи се анти-ЛГБТИ послания след кампанията срещу Истанбулската конвенция дават тревожни, макар и не неочаквани плодове. Увеличил се е делът на учениците, които споделят, че са чували хомофобски коментари в училище много често. През 2018 г. така отговарят 54,5%, а през 2024 г. – 62,5%. При това става въпрос за повишаване на хомофобските коментари не само от страна на учениците, а и на учителите. През 2018 г. 57,4% от участниците в изследването са чували такива реплики от свои учители, а шест години по-късно делът им е 68% – над 10% повече.

Успоредно с това намалява готовността на представителите на училищния персонал да вземат мерки, когато учениците споделят с тях, че са станали обект на тормоз или нападение по хомофобски или трансфобски причини. В 53,5% от случаите учителите не предприемат нищо, в сравнение с 46,6% през 2018 г. 14,3% от респондентите дори посочват, че учителите са им казали да си променят поведението – да не се държат „като гей“, да си променят облеклото и т.н. (преди шест години този дял е 11,4%).

Участници в изследването споделят, че избягват някои места в училище, където е вероятно да бъдат тормозени, например съблекални. В някои училища дори има обособени зони за хомофобски тормоз:

Из училище има хомофобски стикери и лепенки с обозначено място за среща за побой над ЛГБТИ+ хора.

Влошеният климат в училище води до по-ниски образователни резултати и влошено психично здраве. Анализът на изследването показва връзка между нивата на вербален тормоз и академичните постижения на учениците – колкото по-голям е тормозът, толкова повече се влошава успехът. Аналогично, по-високите нива на тормоз водят и до засилване на депресивните състояния.

Особено тревожен резултат е, че почти половината от анкетираните – 49,6% – сериозно са обмисляли самоубийство през последната година. През 2018 г. този дял е 41,2%.

Затова не е учудващо, че близо две трети (60,1%) от участниците в изследването планират да емигрират. Нито че почти три четвърти (72,4%) от обмислящите да напуснат България посочват като основен мотив сексуалната си ориентация или половата си идентичност.

Все пак, наблюдават се и отделни положителни тенденции. Например през 2018 г. 77,5% от учениците са можели да посочат поне един представител на училищния персонал, който според тях подкрепя ЛГБТИ хората. През 2024 г. така смятат вече 82,5% от участниците в изследването.

Също така, въпреки влошената обществена среда в резултат на антиджендър кампанията, ЛГБТИ учениците, изглежда, разполагат с повече източници на информация, което им помага да се самоопределят по-прецизно. Въпреки че такива опции не присъстват в анкетната карта, през 2024 г. 7,3% от участниците в изследването се определят в свободен текст като пансексуални, а 11,5% – като небинарни. През 2018 г. няма такива отговори. Тогава няма и никой, посочил, че е интерсекс (тоест полът му чисто биологически не може да се определи еднозначно като мъжки или женски), а шест години по-късно като такива са се определили 8 души.

А след още шест години?

Пренасянето на тенденции механично в бъдещето невинаги е добър прогностичен метод, защото някои неочаквани събития – или пък процеси, които дълго време са останали невидими – могат да обърнат тенденциите. С уговорката, ако в следващите шест години не настъпи обрат, резултатите от едно следващо проучване на ЛГБТИ учениците в България биха били още по-тревожни. Предпоставките за това са и от вътрешно-, и от външнополитическо естество.

Промените в образователния закон ще доведат до допълнително влошаване на училищната среда за ЛГБТИ тийнейджърите. Те ще могат да разчитат на по-малка подкрепа от преди поради страх (в някои случаи основателен) от страна на учители, училищни психолози и директори, че ако ги защитят или се опитат да им помогнат, това може да изложи тях (т.е. представителите на училищния персонал) на риск. Такива случаи вече има – например в Природо-математическата гимназия в София.

Освен това до приемането на поправката в ЗПУО против „пропагандата“ в училище ЛГБТИ учениците може и да са били дискриминирани и тормозени, но законодателството е на тяхна страна.

С определянето на „правилна“ и „неправилна“ сексуална ориентация и полова идентичност със закон и със забраната за обсъждане на „неправилните“, ЛГБТИ хората се оказват извън закона. За един тийнейджър това означава, че „вече е забранено да си гей“.

Във външнополитическо отношение преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ по всяка вероятност ще доведе до допълнителна публична легитимация на хомофобията и трансфобията. Както и до обличането на тази легитимация в различни правни форми. Перспективата България да направи геополитически завой към Русия също не вещае нищо добро за ЛГБТИ хората.

Тези тенденции биха могли и да се обърнат – например при един по-силен Европейски съюз, сплотен около стоящите в основата му демократични ценности. Или (което на този етап граничи с фантастиката, но нека не го изключваме напълно) при наличие на политически субекти с достатъчно обществена подкрепа в България, последователно отстояващи демократични ценности.

По-важен въпрос от този за резултатите от едно бъдещо изследване на ЛГБТИ учениците в България е дали изобщо ще има такова. Целта на многобройните проверки по сигнали на „Възраждане“, на които е подложен екипът на „Сингъл Степ“, е опит да се затвори устата на организацията, така че да няма информация какви са ефектите върху младите хора от сеенето на омраза с политически цели. Номерът очевидно не минава, но на един следващ етап подобни опити могат да приемат и законова форма. И подобни изследвания да се окажат забранени.

Тази хипотеза следва да се приеме сериозно, но не за да се плашим. А защото става все по-важно да не забравяме, че човешките права, демокрацията и свободата, включително свободата на изследване, не са даденост, а трябва да се отстояват непрекъснато. Ако гледаме на тях като на благодеяние, то много лесно може да бъде оттеглено.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/osobenostite-na-bulgarskiya-konservatizum/

Аз съм леберал, от лебералната партия (…) Абе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам.

Из „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов

Признавам си, че от малък изпитвам силни симпатии към консерватизма и вината за това донякъде е на горния цитат от Алеко Константинов, който наред със семейната среда създаде превратна представа за идеологията в още юношеската ми психика – на добре възпитани, добре образовани, тихи хора, мъчещи се да донесат просвещението сред широките простонародни маси. По-късно през живота си оцених вече на рационално ниво ползата от консервативното мислене, понякога служещо като сито на здравия разум срещу някои по-дръзки и невъздържани идеи, макар на емоционално ниво да се дразнех от постоянното поклащане с пръст към едно или друго. 

За съжаление обаче, в последните години забелязах, че в разговора, който водим за консерватизма, съдържанието на понятието се измени драстично и семиотичното му значение отскочи от Константин Иречек към Бай Ганьо. Започна да се приема за аксиома, че българите са консервативен народ, като това се изразява в привързаността към техните традиции и в отхвърлянето на новото, а изискванията за прилично поведение и интелектуална подготовка някак отпаднаха като демоде, едва ли не като либерални, да не кажа джендърски. (Някой сполучливо беше написал във Facebook, че у нас добрите обноски вече са толкова редки, че жените ги възприемат като флирт, а мъжете – за проява на хомосексуалност.) 

Разбира се, нормално е значението на думите да се променя с времето, като най-болезненият за мен пример е с думата експертиза, която от оценка от специалист започна да става синоним на компетентност, не без усилията и на Бойко Борисов, вероятно използвал думата, подведен от значението ѝ в английския език. Затова ми се ще да разгледам какво точно представлява българският консерватизъм, дали наистина нашенци са чак толкова привързани към тази, общо взето, строга и изискваща доктрина, или отново говорим някак наизуст, „алангро“, както веднъж изтърси Кирил Петков.

Кратка история на българския консерватизъм

Българските консерватори всъщност се появяват след Освобождението на България като политическа партия, която се отнася със скептицизъм към компетентността на още девствения откъм демократични порядки народ да се управлява напълно самостоятелно, и се опитва да ограничи силата му с различни предложения, повечето от които отхвърлени. Мисля, че е емблематичен примерът за красноречивата защита на Константин Стоилов за двукамарен парламент, посечена от Петко Р. Славейков, умело успял да ѝ се присмее със звучна българска пословица – ако не се лъжа за жабата, която видяла как подковават вола, и също подала крак. Това обрича консерваторите да са партия на малцинството, разчитаща на взаимодействие с княза, и донякъде затова доскоро бях останал с впечатлението, че е нормално хората с такива убеждения да се родеят по-скоро с образованото малцинство, а не с широките (просто)народни маси. Днес „инак е наредено“, ако мога отново да цитирам Алеко, но за това – след малко.

Българските партии доста се изменят в историята си до Девети септември, а след това са забранени от комунистите – злощастен край, който получава ново начало след Десети ноември. Но и тогава първоначално с консерватизма по-скоро свързвахме сякаш Демократическата партия на покойния Стефан Савов (иначе произхождаща исторически от либералите) и по-късно ДСБ на бившия премиер Иван Костов, която целенасочено търсеше прилика с британските тори и също толкова упорито си бе изградила имидж на сила, включваща знаещи и можещи хора над средното ниво, макар че така трудно се харесваха от избирателите.

Ситуацията започна да се променя с появата на политическа партия ГЕРБ, която, въпреки уверенията на Бойко Борисов, че е „центристко-дясна“, започна донякъде да се отъждествява с консерватизма. Спомням си, че навремето това провокира една наша журналистка да напише подигравателна статия как българските тори празнуват след победата си на избори с чалга. Оттам започна промяната на същностното разбиране що е то консерватизъм, като към него по-късно се присъединиха политически сили като „Ред, законност и справедливост“ на Яне Янев (мутирала от НС–БЗНС, на която Янев беше председател – наистина втрещяваща метаморфоза) и ВМРО на Красимир Каракачанов, харесала си „Европа на нациите“ на паметните европейски избори, когато се яви в коалиция с „България без цензура“ на Николай Бареков – още едно интересно решение, тъй като консерватизмът всъщност предполага известна цензура. Но млъкни, сърце!

Днес нещата са се видоизменили напълно и като консерватори се възприемат донякъде ГЕРБ и най-вече крайнодесните партии, като „Величие“, „Възраждане“ и МЕЧ, а понякога и Българската социалистическа партия, което вече действително е български принос към световната теория на политиката. Единственото изключение е партия КОД на Петър Москов, която изглежда старомодно консервативна, с високообразовани кадри и кандидати, но поради това и обречена на изключително мижав интерес от страна на избирателите. Понякога изглежда, че тя е урочасала сама себе си, целейки се в изключително тънката прослойка на интелигентни хомофоби – хора, за които не съм сигурен, че наистина съществуват. Неслучайно споменавам хомофобията, тъй като тя всъщност е основен аргумент за консерватизма на една или друга политическа ценност, наред с омразата към либералите. Тези неща обаче идват от Америка.

Либерали срещу консерватори, либерали и консерватори, либерали = консерватори?!

САЩ е страната, където либералите се отъждествяват с лявото и са съставна част на Демократическата партия, като се борят за правата на жените и различни маргинализирани групи – афроамериканци, испаноговорещи, ЛГБТ+. Консерваторите са главно в Републиканската партия и се отъждествяват с пазенето на традицията, защитата на семейните ценности и уповаването на християнската вяра за напътствия в политиката. Именно в тази страна съществува ожесточено противопоставяне между либерали и консерватори, което вдъхновява ситуацията и в други държави, например Южна Корея, където либералната и консервативната партия водят битка за властта и ожесточена културна война за и против феминизма, или пък Канада, където отново политически сили с тези две имена спорят за правото да управляват страната, макар всъщност идейно да не са чак толкова различни една от друга. Оттам сякаш се възприема и определението за либерали и консерватори у нас, но то дава дефекти, тъй като всъщност България не е част от тази политическа система.

В Европа под либерали се възприема друго – хора, които са за свобода в търговията и минимални регулации на държавата в икономиката, и това всъщност ги изпраща надясно. В редица държави тези партии са естествен съюзник на консерваторите в спора им със социалдемократите, заемащи ролята на левица в повечето страни на Стария континент. Либерали от този вид съществуват във Великобритания, в Германия, такава е и партията на Еманюел Макрон във Франция. В САЩ такива либерали биха били по-близки до малката партия на либертарианците – с уговорката, че в тази страна цялата политическа рамка е преместена доста по-надясно, макар и основно в икономически план. Оттам обаче идва любимият ми девиз на въпросния тип либерализъм – „вън от портфейла и вън от спалнята ви“.

Картината се усложнява допълнително от това, че в Австралия либералите са основна част от дясна коалиция и всъщност заемат ролята на консерватори, борещи се срещу левите лейбъристи. Управляващата в Япония консервативна партия „Джиминто“ също буквално се нарича Либералдемократическа партия. Впрочем това правеше и ултранационалистическата партия на Жириновски, макар последното да може да се определи по-скоро като куриоз. 

В България либерална партия от европейски тип поне на хартия беше старото единно Движение за права и свободи, тъй като се предполагаше, че то се бори за права на малцинствата и за малко регулация в икономиката. Това го правеше естествен член на европейската либерална партия АЛДЕ, ако успеем да се абстрахираме от националните специфики на българската политическа почва (по Димитър Ганев), включваща обръчи от фирми и клиентелизъм. Наскоро партия „Продължаваме промяната“ потърси членство в „Обнови Европа“ – групата на АЛДЕ в Европейския парламент. Може да се каже, че предвид по-социалната политика на Асен Василев, донякъде е възможно да говорим за либерална партия от американски тип – с уговорката, че Кирил Петков се самоопредели като традиционалист по отношение на въпроси като гей браковете, поради което не трябва да бързаме с категоризацията. След решението си за членство в ЕНП Движение „Да, България“ е по-скоро в център-дясното пространство, а ДСБ си остават консерватори, макар и, изглежда, от по-умерения тип, характерен например за Канада. Последното оголва българския консерватизъм на националистите.

Колко точно сме консервативни българите 

Един от споровете, предизвикал най-нажежени дискусии по оста либерално–консервативно през последните години, е за самоопределянето на транс хората в пол, различен от биологично зададения. В този ред на мисли е добре да се отбележи, че много хора у нас са само от консервативен джендър, без реално да са от това политическо семейство. Позволявам си тази оценка заради някои специфики на нашето общество, които следва да бъдат отбелязани.

На първо място, макар голям брой българи да се определят като православни, част от тях не вярват в Бога, а възприемат религията като белег на националното, нещо като духовна версия на кюфтетата по чирпански. Още по-малък е броят на хората, които редовно ходят на църква и споделят тайнството на евхаристията. Вместо това повечето българи са така наречените ВиК християни – посещават храма на Великден и Коледа, като, за съжаление, в случая с първия празник често се оставят следи от яйчени черупки, трохи от козунаци и дори пластмасови бутилки от бира в дворовете на църквите. Разбира се, аз не съм фанатик и приемам правото на всеки да вярва по свой начин, даже смятам, че в интуитивното познание за Твореца понякога има повече истина от суровите догми на едно или друго вероизповедание. Добре е обаче човек да има предвид, че ако просто смята как горе на небето „има нещо“, не е добре да се пише ревностен християнин и консерватор, тъй като се въвежда в самозаблуда.

На второ място, голям брой българи живеят в безбрачие или изобщо нямат връзка. Отново, това по никакъв начин не е упрек към хората. Живеем в XXI век, двама възрастни могат сами да преценят дали желаят да документират връзката си пред Църквата или държавата, решение на всеки е дали изобщо е създаден за моногамен живот. Отново обаче, малко ексцентрично е някой да се пъчи като заклет консерватор и в същото време да е стар ерген със слаб ангел или да живее щастливо без брак. За хората, които тайно са хомосексуални, но се пишат за консервативни и облъчват с хомофобия, няма да кажа нищо, само ще препоръчам филма „Американски прелести“ с Кевин Спейси – намирам го за доста поучителен.

На трето място, българите, ако наистина се считат за консерватори, трябва да се замислят за някои неща. У нас, според мен за щастие, абортите са легални и въпреки напъните на някои от идеолозите, торпилирали Истанбулската конвенция, не се очертава скоро да бъдат забранени. Хазартът процъфтява – хората редовно залагат на всевъзможни мачове, доскоро рекламите на различни компании от този отрасъл ни облъчваха ежечасно до степен, че на голямо първенство по футбол човек не можеше да види едно клипче за студена бира. Сега нещата са малко по-добре, но комарът все още остава опасно популярен. Както и чалгата – музика, която е доста разкрепостена като визия и послания, но се радва на любов от страна на населението, включително и от някои защитници на традиционните ценности. Ще се потретя: нека всеки слуша каквото си иска, но да се препоръчва после като строг консерватор е смехотворно.

Същината на така наречения консерватизъм

В действителност в бума на „консерватори“ у нас се коренят две неща, като едното донякъде произхожда от другото. Така нареченият ни консерватизъм всъщност си е чист национализъм, който не изисква абсолютно нищо от симпатизантите си като ниво, образование и възпитание, а просто им казва, че са по-добри от останалите заради това как са се родили – българи, хетеросексуални и православни. В резултат това ги учи да се противопоставят на всичко космополитно, което ни свързва с останалия свят – от съвременното кино до празници като Хелоуин, но също и на български творци като Господинов, получили признание навън, независимо от вкаменели нашенски институции, като Съюза на българските писатели. 

Второто нещо е хомофобията, представена като защита на традиционните ценности. Приемането на различните и самите различни са представяни като пъклен план на Запада срещу българщина̀та. Но това всъщност е символ на променящия се свят, който националистите сякаш вярват, че могат да замразят във времето с престорения си консерватизъм. Това идва, естествено, от пропагандата на руснаците, дърпащи конците на много от така наречените български националисти и консерватори, и е част от плана им да ни засмучат обратно в техния руски свят на преклонение пред авторитарния вожд. Но първо, няма как да успее – освен ако не дойде с танковете на нов Девети септември, и второ, хората нямат идея колко е прекалено, погледнато отвън.

Защото българите са хомофоби не само в сравнение с калифорнийците или скандинавците, но дори с тексасците, поляците или жители на страни като Аржентина, където нивата на приемане са по-високи от българските, независимо от ширещата се бедност. Дори републиканците в САЩ по-скоро се фокусират върху специфични и поне според мен действително спорни практики, като участието на транс атлети в категории, съответстващи на техния джендър (а не биологичен пол), и Джей Ди Ванс, тогава все още кандидат, а не избран вицепрезидент, весело обяви преди изборите, че очаква да спечели подкрепата на „нормалните гейове“.

Ние обаче следваме руската хомофобия и руската идея за консерватизъм, дело на един политически елит, който по всяка вероятност сам не вярва на глупостите, които бръщолеви – поне ако съдим по това къде живеят и какво говорят децата му. Наскоро дъщерята на кремълския говорител Песков жизнерадостно съобщи от Париж, че подкрепя еднополовите бракове.

Kremlin 💩hole Dmitry Peskov's daughter lives in Paris and likes same-sex marriage. She loves to live in Paris, not Gulag 🇷🇺 pic.twitter.com/R5fQE058BO

— Beautiful Russia (@BeRuzzia) October 6, 2024

За сметка на това президентът Путин, лидер на глобалната версия на новия националконсерватизъм (последното звучи малко като Oбществото на плоската Земя, което имало симпатизанти по целия глобус), смята, че най-голямата геополитическа трагедия в историята е разпадът на СССР – страната, в която рушаха църкви, избиваха свещеници и подготвяха процеси срещу Бога.

Какво пък, на този фон омразата към Хелоуин изглежда направо безобидна.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-toleriraneto-na-homofobiyata-napravi-vuzmozhno-nasilieto-pred-narodniya-teatur/

Националисти, русофили и агенти на ДС провалят премиерата на театрална постановка в Народния театър, като не допускат зрителите да влязат в салона, докато полицията гледа безучастно. Постановката, режисирана от американския актьор Джон Малкович, е „Оръжията и човекът“ на Джордж Бърнард Шоу и е от далечната 1894 година. 

Декларираните поводи за възмущение от пиесата са два. Първият е реплика на един от героите (българин), че той не вижда причина човек да се къпе по-често от веднъж в седмицата, а баща му никога не се е къпал. Вторият – че антивоенната пародия на Шоу тематизира Сръбско-българската война, а датата на премиерата ѝ – 7 ноември, – макар в масовото съзнание да се свърза само с Октомврийската революция, съвпада и с годишнина от Битката при Сливница в рамките на същата война (по стар стил, по нов годишнината е на 17 – 19 ноември). 

Реалната причина за протеста обаче е, че той е организирано активно мероприятие.

Как се стигна до провалянето на премиерата

Ретроспекцията на къпането и некъпането в България и Европа заслужава специално внимание, затова тук фокусът ще падне върху осуетяването на театралната премиера. В редица публикации по темата се отбелязва, че то беше допуснато, след като подобни протести бяха организирани срещу филми и културни прояви на ЛГБТИ тематика. Има обаче един важен детайл – провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ не просто следва хронологически осуетяването на прожекции и премиери на книги на ЛГБТИ тематика. То по-скоро е резултат от тях и от липсата на обществена подкрепа за правото на представителите на една малцинствена група да имат достъп до изкуство, което се отнася за хора като тях.

През 2021 г. например националисти се опитаха да провалят представянето на „Мравин“ в клуб The Steps – първата детска книжка, в която става дума за еднополови родители. На същото място дни по-късно на аналогичен натиск бяха подложени зрителите на късометражния филм на Слава Дойчева „Черупки“. В него се разказва колко трудни могат да бъдат семейните празници за хора в еднополови връзки, когато близките им не ги приемат. Тогава присъства полиция, но провокаторите са допуснати в залата.

Междувременно футболни агитки направиха опит да проникнат в сградата на Радио „Пловдив“, за да провалят представянето на две книги с лични истории на ЛГБТИ хора – „Смелостта да бъдеш“ и „Смелостта да бъдеш родител“.

Същата година над 500 привърженици на ВМРО обградиха мястото на прожекцията на македонския филм „Змия“, в който се разказва за приятелство (не от интимно естество) между момче и куиър мъж. След края на прожекцията зрители са преследвани и нападани по пътя към къщи. Това впрочем е една от малкото хомофобски прояви, чиито инициатори по-късно са осъдени.

Адвокатът и правозащитник Христо Копаранов, днес общински съветник от „Спаси София“, е един от зрителите на „Змия“. Пред „Тоест“ разказва как след прожекцията е успял да си тръгне с такси, обграден от полицейски кордон. Подобен опит е имал и с други филми на ЛГБТИ тематика – като споменатия „Черупки“ и белгийския „Близо“.

„Близо“ стана повод за хомофобска агресия в няколко града през 2023 г. Тогава привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекцията на филма в кино „Одеон“, а пристигналите на място полицаи поздравяваха националистите и се снимаха с тях. Във Варна пък участници в протест срещу „Близо“, организирани от „Възраждане“, обиждаха и замеряха с предмети хора, отишли да го гледат, сред които е и Татяна Кристи.

„Видях 1933 [година] под благосклонния поглед на държавата в лицето на МВР – споделя Кристи, цитирана от „Свободна Европа“. – Замериха ме с шише, удариха ме, полицията видя всичко.“

И прожекцията на „Близо“ във Варна беше провалена. В Пловдив все пак се състоя – въпреки опита на „възрожденци“ да я осуетят и там.

Последната киножертва на националистическа пропаганда, отново от страна на „Възраждане“, беше филмът „Любен“. След поредната дезинформационна кампания Националният филмов център спря „Любен“ от участие във фестивала „Златна роза“.

От проваляне на прожекции – към щурмуване на институции

Когато хомофобските атаки срещу произведения на изкуството и на културата, свързани с ЛГБТИ хората, и срещу тяхната публика минават (с единични изключения) безнаказано, значи насилието работи. Особено когато се извършва на фона ако не на съучастието, то поне на бездействието на полицията и не среща отпор от страна на обществото. А щом работи, то ще разширява обхвата си. В този смисъл ЛГБТИ хората са опитни зайчета – чрез посегателствата срещу тях се изпробват обществените и институционалните граници на поносимост.

В началото на 2022 г. от „Възраждане“ се опитаха да проникнат в сградата на Народното събрание, понеже са против т.нар. зелени сертификати за COVID-19. Реториката им възпроизвеждаше лозунгите при щурмуването на Капитолия на 6 януари 2021 г., когато Тръмп загуби президентските избори: 

Това е нашата сграда, това е нашият парламент. 

На площада висеше декоративна бесилка. Изпратените на място полицаи бяха без защитни средства – шлемове, каски, щитове или палки – и едва успяха да удържат множеството да не нахлуе в сградата. По-късно МВР съобщиха за осем ранени полицаи и само един арестуван, понеже носел газов пистолет.

През май същата година пак от „Възраждане“ на два пъти опитаха да свалят знамето на Украйна от сградата на Столичната община. Първия път – с помощта на товарен автомобил с вишка. Присъстващите полицаи са предупредени да не се месят, защото щурмуващите Общината имат депутатски имунитет. При втория си опит „възрожденците“ използваха стълба. Въпреки многото присъстващи жандармеристи нямаше арестувани. Дори след като протестиращи обърнаха автомобил на жандармерията и се покатериха върху него.

Година по-късно пък проруски демонстранти, участващи в шествие под името „Общобългарски поход за мир и неутралитет“, заляха с червена боя Дома на Европа, в който се помещават представителствата на Европейската комисия и Европейския парламент в България. В шествието участваха политици от „Възраждане“, БСП, „Атака“, както и бивши леви депутати, като Мая Манолова.

В края на 2023 г. пък политици от БСП изкъртиха вратата на сградата на Областната управа в София. Причината? Искали да получат документите за демонтажа на Паметника на Съветската армия.

Без разбиване на врати, а отвътре, но все пак със сила беше превзет парламентът по време на последното заседание на 50-тото НС на 27 септември 2024 г. Представители на ИТН и „Възраждане“ създадоха хаос, физически блокираха достъпа до трибуната и прекъснаха кабели на микрофони. Така те попречиха да се приемат решения, които са необходимо условие, за да се отключи финансирането по Плана за възстановяване и устойчивост. В резултат на предизборния цирк България може да загуби поне 1,5 млрд. лв.

А в началото на тази седмица, на 11 ноември 2024 г., санкционираният по закона „Магнитски“ и превзел ДПС Делян Пеевски каза нещо, което може да се интерпретира като заплаха за превземане на парламента. Пред протестиращи в негова подкрепа, докарани с автобуси от страната, той заяви:

Това е последният път, в който ние ще бъдем цивилизовани и мирни тук отпред. Ако продължават с това отношение да не ни зачитат, ние с всички средства на демокрацията ще отстоим нашите права и аз като ваш лидер ще ги отстоя.

Не става ясно как се отстояват права „с всички средства на демокрацията“, ако това не се прави цивилизовано и мирно.

Кога се забеляза проблемът

След провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ последваха изумени реакции, сякаш подобно нещо се случва за първи път. Те може би отчасти са причинени от комплекса „да не се излагаме пред чужденците“. Но мнозина като че наистина тепърва забелязват националистически и антиевропейски протест в България, който проваля нещо. Защото за тях ЛГБТИ хората не се броят, а според някои дори „си го заслужават“. А институциите не се ползват с особено доверие и опитите им за превземане със сила понякога дори будят симпатия.

Тъй като Народният театър, въпреки скандалите, свързани с настоящото му ръководство, е един от най-важните държавни културни институти, посегателството върху него предизвиква спонтанна вълна от обществена подкрепа. На второто представление на „Оръжията и човекът“ пред театъра пристигат не само актьори, но и много граждани, дошли да защитят правото на зрителите да видят пиесата, за която са платили билети.

Активисти за правата на ЛГБТИ хората впрочем също отиват пред театъра в подкрепа на актьорите, Малкович и публиката, защото знаят какво е да не бъдат допуснати да гледат филм. Сред тях е и Христо Копаранов.

Въпреки тази проява на солидарност обаче духът е пуснат от бутилката. Първо се експериментира върху малцинства. Ако мине – върху мнозинството, неговата култура и неговите институции.

Какво може да последва

Осуетяването на културни прояви, свързани с ЛГБТИ хората (което пък от своя страна е само част от цялата хомофобска и трансфобска агресия, която не е тема на тази статия, но я има), кулминира в приемането на поправка в закона, ограничаваща правото на изразяване на всичко, свързано с тях, в училище. Докъде може да доведе провалянето на театрални премиери и опитите за превземане на публични институции, ако няма силна обществена реакция, която да им се противопостави?

Ако популистки тълпи и дезинформационни кампании провалят театрални постановки, а театрите не срещат обществена подкрепа, логично е да започнат да се самоцензурират и да предлагат само „удобни“ пиеси. А не е изключено в един момент обявените за недостатъчно патриотични постановки да се окажат извън закона. Същото важи за книгите, филмите, музиката и останалите форми на изкуство.

Ако политици се опитват да щурмуват институции, без силите на реда да ги възпират особено, все някога може и да ги превземат. Тази перспектива си струва да се приеме сериозно поне по две причини:

Първо, България от вече три години е в постоянни цикли на предсрочни избори и парламенти, които не могат да формират стабилно мнозинство. В тази ситуация все по-голяма тежест придобиват гласовете, предлагащи алтернативи на настоящата избирателна система – от вдигане на 4-процентовата бариера за влизане в парламента до президентска република. Освен това много хора нямат доверие в изборния процес поради тежестта на контролирания вот и изборните манипулации.

На този фон, ако някой просто превземе властта – ей така, със сила, без избори, дали ще срещне сериозна съпротива, или преобладаващата част от населението ще си отдъхне, че най-сетне го управлява силна ръка и не го карат да гласува отново и отново?

Второ, победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ е вдъхновяваща за всякакви антидемократични движения, режими като този на Виктор Орбан и насилствени опити за превземане на властта. Провалянето на пиесата на Шоу, макар да има всички признаци на планирано активно мероприятие, особено като се има предвид, че е поставяна през годините в други театри тихо и кротко, беше представено като спонтанна обществена реакция, окрилена от победата на Тръмп предишната нощ.

35 години след падането (по-точно самодемонтирането) на тоталитарния режим е добре да не забравяме, че демокрацията не е даденост. Дори в страна като САЩ, която е неин символ. А какво остава за България, която не може да се похвали с дълга история на стабилно демократично съществуване. И в която демокрацията ни е подарена, а не сме се преборили за нея. Тя лесно може да се загуби – както с избори, така и със сила.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/novata-uchebna-godina-s-vkus-na-totalitarizum-presolen-s-homofobiya/

Тази седмица се навършиха 80 години от преврата на 9 септември 1944 г., който вкарва България за 45 години в групата на тоталитарните социалистически държави. И макар тоталитарният режим да падна преди 35 години, белезите от него още са налице. Тези белези са не само видими, като панелните блокове и спорните паметници на Съветската армия – те са в манталитета, ценностите, институциите. Накратко – в културата.

Културата не се променя с магическа пръчка. Особено трудно се променя образованието. А то, от своя страна, е основен инструмент за възпроизводство на културата.

Хомофобският образователен хаос, който депутатите сътвориха

Новата учебна година ще започне с една голяма крачка към антидемократичното минало (а може би и бъдеще). Става въпрос за поправката в Закона за предучилищното и училищното образование, според която се забранява извършването на „пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“.

Поправката, предложена не за първи път от „Възраждане“, беше приета от парламента на 7 август в спешен порядък и с решаващата подкрепа на ГЕРБ. Двете четения на законопроекта се състояха в един и същи ден, въпреки че обичайната практика е между тях да има поне няколко седмици.

Формулировката е толкова широка, че на практика всичко, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора) в училище може да попадне под ударите на закона. Включително родители, които са в еднополови връзки, учители, които се опитват да се справят с хомофобски тормоз над ученици, или пък ученици, които носят обички в цветовете на дъгата. Или дори тениска с обложката на The Dark Side of the Moon, ако допуснем, че в училището им не знаят за този албум на Pink Floyd.

Изобщо, потенциалът за лов на вещици е огромен. И то без да се има предвид самото учебно съдържание, в което на практика няма теми, свързани с ЛГБТИ. Като изключим учебника по биология за IХ клас на издателство „Анубис“, в който се споменават реалните факти: че в юношеска възраст е възможно „осъзнаването на сексуално влечение към същия пол“, а в зряла – „изграждането на трайни връзки с партньор от другия или от същия пол“.

Преследването на работещи в училищната система впрочем започна още през лятната ваканция с инициативата на варненската организация на „Възраждане“ срещу педагогически специалисти от Варна, включили се в подписката срещу поправката.

Образователна система, която учи да не мислиш

Но и без въведената с поправка в закона цензура българското училищно образование е застинало в ХХ век. И особено в начина, по който късният социализъм идеализира 70-те години на ХIХ век, тоест времето на Априлското въстание и Освобождението на България от османското владичество.

Въпреки че много учители правят всичко по силите си да преподават по начин, адекватен на съвременния живот, самите образователни изисквания предпоставят развитието не на критично мислене, а на възпроизвеждане на понятия, факти и интерпретации. Това е и една от основните констатации след всяко издание на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA). Липсата на функционална грамотност означава неспособност за разбиране и прилагане на наученото.

На изпитите за външно оценяване например учениците трябва да знаят какво значи „метонимия“, „синекдоха“ или „условно наклонение“, но от тях не се иска да могат да ги използват по адекватен начин. Докато в един съвременен учебник по западен език, издаден от съответната държава, от учениците няма да се очаква да знаят дефиницията на условното наклонение, а да го приложат – като например отправят учтива молба („Би ли ми подал чашата?“) или изразят нереалистично желание („Ако имах криле, бих прелетяла над града.“).

Представете си само някой ученик да изложи аргументация защо дадено произведение на Иван Вазов не му харесва. Ако има късмета учителят му да насърчава самостоятелното мислене, ще му се размине. Но със сигурност не е желателно да защитава подобни тези на изпит за външно оценяване.

Същото важи и за каноничните исторически интерпретации. Ако ученикът например се опита да докаже, че на голяма част от българите си им е било добре в Османската империя и не са искали да се освобождават, може да си има сериозни проблеми.

А Вазов си е имал критици, например доктор Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков от кръга „Мисъл“. Тезата, че съвсем не цялото българско население е искало да се освобождава от османската власт, се застъпва от изследователи като Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Днес на Пенчо Славейков, Захари Стоянов и Иван Хаджийски има кръстени училища, но позициите на техните патрони не водят до плурализъм в интерпретациите на учебното съдържание в същите тези училища.

Олимпийско възмущение и гордо бетониране

Бетонирането на литературни, исторически и културни канони логично води до неспособност за критическа дистанция към културно-историческото наследство. Това е предпоставка толкова хора в България да се възмутят от откриването на Олимпиадата в Париж. Присъствието на куиър хора и сцената, погрешно асоциирана със стенописа на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“, предизвикаха най-голямо възмущение. Но за мнозина цялата концепция на откриването си беше скандална. Или най-малкото – неприемлива.

По време на няколкочасовия спектакъл зрителите видяха отрязаната глава на Мария Антоанета да пее, „Мона Лиза“ да се носи по Сена. Децата, плъховете и черепите в парижкото метро са намигване към „Клетниците“ на Виктор Юго и „клоаката на Париж“, която той описва в романа. Това са само малка част от препратките, демонстриращи свободно и иронично отношение към френското културно-историческо наследство.

Представете си сега откриване на хипотетична олимпиада в България, на което се представя как Христо Ботев играе брейк на кораба „Радецки“. Щафетата на олимпийския огън си предават Мунчо, дядо Йоцо и баба Илийца, а копие на „Мома с ябълки“ на Майстора плува по Перловската река. Орфей свири метъл, а тримата глупаци се черпят, сипвайки си гроздова ракия в съдовете от Панагюрското златно съкровище. Дори само мисълта за нещо подобно изглежда светотатствена.

Френската култура, разбира се, е твърде различна от българската и не можем да очакваме нашата да прилича на нея. По-скоро става въпрос за две противоположни нагласи. В единия край е способността да се надсмиваш на всичко, дори на себе си. Включително (и особено) когато се опитваш да се представиш в най-добрата си светлина пред целия свят. В другия край е болезнената потребност да бъдеш велик и да те възприемат сериозно – според собствената ти величава представа за себе си.

Между тези два полюса се разполага пространство на нарастваща (или намаляваща – зависи откъде гледате) способност за критическа дистанция. България обаче все повече се бетонира в героично-сериозния и некритичен полюс. Може да не сме първенци по функционална грамотност, да сме с най-ниските минимални заплати в Европейския съюз и да ходим на парламентарни избори седем пъти за три години, но сме велики и горди.

Междувременно българските ученици се опитват да оцелеят въпреки образователната система. Които от тях могат, ще продължат образованието, а може би и живота си в страни, в които „нетрадиционната“ сексуална ориентация и половата идентичност, „различна от биологичната“, не са обявени за опасност за децата. А в България всеки опит за модернизиране на образователната система ще угасва след поредната обществена истерия в стил „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/homofobiya-kazaha-go/

Игнориране, посочване, назоваване. Това са стадиите на отношението към хомофобията, през които премина коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ за половин година – от създаването си с предизборно споразумение на 10 февруари до 17 юли 2023 г. Това е и първият път, когато коалиция, участваща в управлението на България, говори за хомофобия в своя официална позиция.

Конкретният повод за реакцията на ПП–ДБ

Позицията на ПП–ДБ е озаглавена „Остро осъждаме разпространението на език на омразата, призиви за насилие и хомофобия“. До нея се стигна след ескалираща поредица от прояви на омраза от страна на партия „Възраждане“ или свързани по един или друг начин с нея.

За последната (засега) проява от еврейската организация „Шалом“ сигнализираха прокуратурата, която образува проверка. Става дума за колаж, публикуван в канал на „Възраждане“ в приложението Telegram. На снимка на евреин в затворническа униформа, дърпан от нацистки войници, е сложено лицето на Соломон Паси. На нея пише (оригиналният правопис е запазен): „Щом не искаш от руския газ ела да ти пуснем от нашия.“

Соломон Паси е основател на Атлантическия клуб в България, бивш външен министър и депутат, предложил България да стане член на НАТО. Освен това е от еврейски произход, а надписът на колажа е пряка препратка към убийствата на евреи в газови камери в нацистките концлагери.

От „Възраждане“ заплашиха да съдят председателя на „Шалом“ Александър Оскар за набеждаване. В позицията на партията на Костадин Костадинов се твърди, че групата на „Възраждане“ в Telegram не е официален комуникационен канал на партията и че тя не носи отговорност за публикациите на потребителите.

На официалната страница на „Възраждане“ във Facebook впоследствие са публикувани думи на Кеворк Кеворкян срещу Соломон Паси, в които последният е наричан „главният Осквернител на Българското“ и се твърди, че „народът никога няма да му прости“. Под публикацията има антисемитски коментари, които не са изтрити.

Хомофобията в заглавието

Въпреки че конкретният повод за позицията на ПП–ДБ е колажът със Соломон Паси, в заглавието ѝ присъства думата „хомофобия“. От текста не се разбира какво търси тази дума там. Контекстът става отчасти ясен от предишна позиция на коалицията, публикувана на Facebook страниците на ПП и ДБ, в която обаче думата не присъства. Става въпрос за акциите на политици и активисти от „Възраждане“ против белгийския филм „Близо“, набеден от тях за „педофилски“. Пред безучастния поглед на полицията те не допуснаха филмът да се прожектира в столичното кино „Одеон“.

След позицията на ПП–ДБ, от която не ставаше ясно защо „възрожденци“ не искат хората да идат на кино, по аналогичен начин беше провалена и прожекцията на „Близо“ във Варна. С надпис „педофи ли“ (оригиналният правопис е запазен) на 11 юли беше вандализирана фасадата на „Гьоте-институт“ в София, който също беше организирал прожекция на „Близо“. От института квалифицираха посланието на надписа като хомофобско и подчертаха важността на изповядването на демократични принципи.

Прожекцията в „Гьоте-институт“ се проведе при засилен интерес, но междувременно последствията от хомофобската кампания срещу филма, инспирирана от „Възраждане“, придоби международни измерения. „Гьоте-институт“ е държавният културен институт на Германия. Немското посолство сподели на страницата си във Facebook позицията му, като добави свой коментар срещу речта на омразата, вандализма и взаимното оклеветяване.

Границите на игнорирането на хомофобията

В началото на коалиционното си съ-съществуване ПП и ДБ се отнасяха към проявите на хомофобия също както преди това поотделно – с малки изключения ги игнорираха и правеха всичко възможно да не ги назовават. Те постъпваха така, от една страна, заради различните позиции към правата на ЛГБТИ+ хората в собствените си редици (което важи в голяма степен за ДБ). От друга страна, защото на защитата на човешки права, и особено на правата на дискриминирани малцинства, в България се гледа като на стратегия, която не е политически печеливша.

Така в политиката темата за ЛГБТИ+ хората беше монополизирана от хомофобското и трансфобското (свързаното с омраза към трансхората) говорене. Защото, докато мразещите говореха, нямаше кой да им се противопостави. Александър Урумов, Ангел Джамбазки, Корнелия Нинова, а по-късно и Костадин Костадинов години наред безпрепятствено промиваха мозъците на гражданите с нелепи пропагандни твърдения. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция успя да стигне толкова далеч – до две решения в трансфобски и хомофобски дух на Конституционния съд и едно на Касационния.

Политиката обаче има не само вътрешни измерения, особено в контекста на войната на Русия срещу Украйна и противопоставянето на проруския президент Румен Радев на прозападното правителство и парламентарно мнозинство. Оцеляването на правителството на ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС е в немалка степен свързано с неговата външнополитическа легитимност. При правителствата на Бойко Борисов тази легитимност оставаше на декларативно равнище. В настоящата изострена ситуация обаче всеки жест е важен.

Ето защо забелязването на човешките права, за чието системно нарушение България е била многократно санкционирана, най-сетне е на дневен ред. Защото вече е очевидно, че „неутралитетът“ по отношение на омразата и насилието не е неутралитет, а е толериране на насилника. И че бездействието също е заемане на страна.

Първата стъпка

Ала назоваването на хомофобията е само първата стъпка. Жестът на ПП и ДБ ще си остане само на декларативно равнище, ако коалицията не направи всичко по силите си за промени в законодателството, с които хомофобията и трансфобията да бъдат поставени там, където им е мястото. Става въпрос за включването на омразата към ЛГБТИ+ хората в чл. 162 от Наказателния кодекс. В него за престъпления от омраза се признават само тези на основата на раса, народност и етническа принадлежност, а ако са свързани и с насилие – и на религия и политически убеждения. Затова в съда хомофобските и трансфобските подбуди се интерпретират като „хулигански“ – няма друг параграф, по който могат да минат. А хулиганството се наказва като нещо по-безобидно от престъпленията от омраза.

Едно от основните постижения на хомофобската и трансфобската пропаганда в България е липсата на равни права. Затова е логично назоваването на хомофобията да бъде последвано и от някакви стъпки за преодоляването на тази липса. Днес в България това звучи утопично, но кой знае – кризисните времена изискват решителни действия.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/bavnoto-demokratichno-proglezhdane/

Две неотдавнашни събития демонстрираха ужасяващите размери на антиевропейската и антидемократичната пропаганда в България. И двете са свързани с партия „Възраждане“ и станаха на метри едно от друго.

Двете капки, които стигнаха до ръба на чашата

На 10 юни привърженици на партията на Костадин Костадинов провалиха прожекция на белгийския филм „Близо“ в кино „Одеон“ пред безучастния поглед на полицията. Причината? Филмът – носител на десетки международни награди, беше включен в програмата на филмовия фестивал на „София прайд“, поради което протестиращите срещу него го обявиха за „педофилски“.

Същия ден мъже с тениски на „Възраждане“ (може би част от протестиращите пред „Одеон“) тормозиха продавачка в магазинче за крафтбира на „Граф Игнатиев“, защото в него имало знамена на различни държави. Афектирана, на следващия ден собственичката на магазинчето сложила на витрината надпис, че в него не се обслужват привърженици на „Възраждане“. Отмъщението – на 12 юни магазинът осъмна с надпис Jude и шестоъгълна звезда на витрината. Така по времето на Хитлер са маркирани търговските обекти, притежавани от евреи. Режимът на Хитлер е отговорен за смъртта на над шест милиона евреи (освен това и на много хомосексуални, роми, хора с умствени и физически увреждания и всякакви, които не отговарят на идеала за „чиста арийска раса“).

Реакциите и прецедентите

Никоя парламентарно представена партия или коалиция не излезе с официален коментар по отношение на проявата на антисемитизъм в центъра на столицата. Впрочем антисемитизмът и неонацизмът в България масово не се разпознават като проблем. Пример за това са и мудните реакции на Асоциация „Българска книга“ и прокуратурата по отношение на присъствието на щанд на неонацисткото издателство „Еделвайс“ на Панаира на книгата. Нямаше реакции и когато Татяна Дончева от „Левицата“ си позволи да сее антисемитизъм в национален ефир.

ПП и ДБ осъдиха в съвместна декларация акцията пред „Одеон“, ала без да споменават, че тя е провокирана от хомофобия. Тази година обаче за първи път не само от Зеленото движение, а и от „Да, България“ се обявиха в подкрепа на „София прайд“. В декларацията на „Да, България“ правата на ЛГБТИ+ хората се определят като човешки права, а защитата им – като проява на патриотизъм. Групата на „Демократична България“ в Столичния общински съвет пък излезе с позиция в подкрепа на прайда, представена от актьора и общински съветник Веселин Калановски. На самия прайд присъстваха няколко политици от ДБ, както и евродепутатът от БСП Петър Витанов, несъгласен с хомофобската политика на Корнелия Нинова.

Сред прецедентите се нарежда и събитие, инициирано от частно лице. На 15 юни гражданка на име Кристина Пекова организира шествие в защита на ЕС и демокрацията под надслов „Фашизмът не е патриотизъм“. Целта на шествието е да се изрази несъгласие с позициите и действията на президента Румен Радев и „Възраждане“, които имат за цел да ограничат демокрацията, да отдалечат България от ЕС и НАТО, да насаждат омраза, лъжи и дезинформация и да всяват разделение. А конкретният повод е случката пред „Одеон“.

Кое е новото?

Съществената промяна е не толкова във факта, че в ДБ все повече узряват за идеята, че защитата на правата на ЛГБТИ+ хората е важна с оглед на евроатлантическата ориентация на България. Защото ако я карат със същото темпо, до пълното им узряване може да минат още доста години и парламенти, особено ако чакаме и ПП да последват примера им.

Действително важното е, че най-сетне евроатлантическата ориентация и противопоставянето на фашизма бяха поставени на една плоскост. До неотдавна връзката между тези две неща изобщо не беше очевидна. Дори напротив.

На ежегодните протести срещу неонацисткия „Луковмарш“ освен дежурната шепа либерали присъстват анархисти, леви активисти, хора, близки до БСП, и могат да се видят плакати против НАТО. Много от идентифициращите се като десни демократи пък идеализират политическия живот в България преди 1944 г., омаловажават изпращането на над 11 300 евреи от новоприсъединените територии на България на смърт и са готови да водят до безкрай спора „Имало ли е фашизъм в България?“. А той измества същността на проблема, защото в България фашизъм като тоталитарна система може и да е нямало, но страната ни е била съюзник на Хитлерова Германия и е въвела важни елементи от нацисткото законодателство в своето.

Източноевропейски особености и техните последствия

След Втората световна война Западна Европа успява да се изгради като общо и мирно пространство върху базисното съгласие, че фашизмът/нацизмът е нещо лошо, което не трябва да се допуска никога повече. На това се основава съвременната либерална демокрация. Страните от Източния блок пък възприемат фашизма като нещо, с което системите им вече са се преборили, и го слагат в един кюп с капитализма, т.е. с начина на живот в западните страни.

Ето защо след падането на желязната завеса бившите социалистически страни имат проблем с борбата срещу фашизма. Хората в тях са склонни или да идеализират времената отпреди създаването на Източния блок, или да смятат, че само социализмът се е борил с фашизма, защото това, което наричат капитализъм, според тях си е фашизъм.

Затова поставянето на евроатлантическата интеграция и противопоставянето на неонацистките тенденции на една плоскост е повод за надежда, че в България може и да е възможна истинска евроинтеграция, а не такава, която се ограничава само в свободното движение и усвояването на фондове.

Войната на Русия срещу Украйна показа докъде може да стигне една държава, необичаща либералната демокрация, но повече от 70 години „лежаща на лаврите си“, че има водеща роля в преборването на фашизма. Тази война руши самия фундамент на Европа, опитвайки се да я върне до точката табу, до „никога повече“. Защото след Втората световна война Старият континент не е преживял нищо, което да прилича повече на агресията на Хитлер от агресията на Путин.

Затова не е за учудване, че проруският Волен Сидеров пишеше антисемитски книги, а привържениците на „Възраждане“ рисуват шестолъчки по витрините.

Рано е да се каже дали последните реакции в защита на човешките права и демокрацията, провокирани от „Възраждане“ и президента Румен Радев, са инцидентни, или част от цялостна тенденция. Важно е обаче проевропейските партии да не забравят какво стои в основата на европейската идентичност.

Смислена правосъдна реформа може да има едва тогава, когато е налице консенсус, че ценността на човека стои в основата на правото. На който и да е човек, включително ЛГБТИ+ хората, евреите, ромите, македонците, онези, чиито мнения не ни харесват, престъпниците… И дори Гешев и Пеевски.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/evroto-li-shte-e-sledvashtiyat-djendar/

Как се почувствахте, когато Домът на Европа беше залят с червена боя по време на пропутинско шествие? Тогава полицията реагира чак след като получи сигнал, образувайки досъдебно производство „срещу неизвестен извършител“. Въпреки че нейни служители са придружавали шествието и ако са искали, са щели да установят извършителите още на място.

Усещане за безпомощност и несправедливост

Ако сте проевропейски настроени, вероятно сте изпитали чувство за безпомощност, защото органите на реда са отказали да си свършат работата, за да защитят вашите ценности и официалната геополитическа ориентация на България. И чувство за несправедливост, понеже полицията реагира съвсем иначе, когато става дума за акции срещу политиката на Русия. Неизчерпателен списък:

• През февруари 2022 г., дни след нахлуването на Русия в Украйна, полицията задържа трима ученици, които се опитвали да напишат Save Ukraine на Паметника на Съветската армия (ПСА).
• През април същата година лидерите на „Ние идваме“ Николай Хаджигенов и Арман Бабикян бяха арестувани, след като заляха табелата на Руското посолство с червена боя. Не цялото посолство, а само табелата.
• През май 2022 г. органите на реда допуснаха привърженици на „Възраждане“ да провалят събитие, съгласувано със Столичната община – опаковане на ПСА. По този повод тогавашният вътрешен министър Бойко Рашков каза: „Ние сме поели ангажимент към Руското посолство и други мисии в нашата страна да се грижим за тези паметници и го правим.“
• На 23 февруари 2023 г. мъж счупи плочата на ПСА с надпис „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“ и доброволно изчака полицията, запътила се да го арестува.
• На 25 май същата година полицията зорко охраняваше прожекция в Руския културен център на пропаганден филм за унищожения от окупационната армия украински град Мариупол.

Добре дошли в света на ЛГБТИ хората в България

Ако сте от онези, които са изпитали безпомощен гняв от липсата на адекватна институционална реакция по отношение на посегателството срещу Дома на Европа, вече знаете как се чувстват ЛГБТИ хората у нас. Не просто веднъж или два пъти, не по време на управлението на някое конкретно правителство, а по принцип.

Някои от знаковите случаи на хомофобско насилие само от последните четири години:

• Хомосексуална жена е пребита в центъра на София през 2019 г., защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж, а полицаите са искали жената да докаже, че избитите ѝ зъби, останали на тротоара, са били без кариес.
• През 2020 г. тийнейджъри нападат свои връстници в пловдивски парк, защото им заприличали на хомосексуални, но според началника на местната полиция „не е имало сбиване, а по-скоро замеряне с предмети“. Психиатър обяснява по телевизията, че подобна агресия си е нещо нормално.
• Първият опит за прайд в Бургас през 2021 г., срещу който имаше такава агресия, че планираното шествие не можа да се проведе.
• Потрошаването на ЛГБТИ общностния център Rainbow Hub по-късно същата година от група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате (тогава кандидат за президент), който ударил и една от присъстващите активистки.

Последният от неизброимо многото случаи на безнаказана хомофобска агресия е от 10 юни 2023 г. в центъра на София, пред кино „Одеон“. Привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекция на белгийския филм „Близо“, който беше включен в програмата на филмовия фестивал към „София прайд“. Вместо да осигурят правото на зрителите да гледат филма, дошлите на място полицаи поздравяваха протестиращите срещу прожекцията и се ръкуваха с тях.

На следващия ден МВР излезе с лаконична позиция по случая. В нея се казва, че „привърженици на политическа партия и група граждани, дошли на прожекция, са влезли в словесен сблъсък“ и „не е имало физическо насилие“, без да се уточнява какво са правили от „Възраждане“ там. Твърди се, че организаторът на прожекцията сам решил да я прекрати, без да се отчита в каква ситуация е станало това.

Две прожекции в рамките на по-малко от месец – на пропутинския филм за Мариупол и на „Близо“, и напълно противоположно поведение на полицията в двата случая.

До какво води хомофобията „в името на децата“?

Протестиращите срещу филма „Близо“ твърдят, че в него има педофилия и искат да предпазят децата. Филмът впрочем вече е прожектиран в България безпроблемно няколко пъти, но не в рамките на „София прайд“. Освен това е носител на трийсетина награди, между които и Голямата награда на Фестивала в Кан, което е второто по тежест отличие след Златната палма. Бил е номиниран и за Оскар. И никое от многото професионални журита не е забелязало педофилия в него. Защото там не само че няма педофилия, но няма и секс сцени.

В „Близо“ се разказва за две 13-годишни момчета, които са много близки приятели. Когато съучениците им започват да ги поднасят, че са гаджета, едното момче се засрамва и се дистанцира от другото, което остава в изолация и се самоубива. А доскорошният му приятел продължава да живее, измъчван от чувство за вина.

Един от основните аргументи на анти-ЛГБТИ пропагандата е, че всичко е в името на защитата на децата. Но всъщност голяма част от хората, които са с различна сексуална ориентация или полова идентичност, осъзнават това именно в тази ранна възраст. Усилията темата да се превърне в табу за децата излага различните от тях на омраза, самоомраза, остракиране. И има сериозни и дълготрайни последствия. Ако протестиращите срещу филма „Близо“ го бяха гледали, може би поне на някои от тях щеше да им просветне това.

Слонът в стаята

В позицията на МВР за провалената прожекция не се споменава причината за „словесния сблъсък“ между привържениците на „Възраждане“ и хората, дошли да гледат филма. Единствените политически сили, които осъдиха случилото се, бяха „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които публикуваха обща позиция на страниците си във Facebook. Зеленото движение, което е част от ДБ и традиционно се обявява в защита на ЛГБТИ хората, сподели на страницата си позицията на съпредседателя си Владислав Панев.

В позицията на ПП–ДБ се упрекват представителите на „Възраждане“, които „редовно и тенденциозно използват езика на омразата, насърчават към екстремизъм и насилие“ и са си позволили „да ограничат правото и достъпа на български граждани до прожекция на филм“. Така човек може да остане с впечатлението, че „Възраждане“ е против седмото изкуство и затова не иска хората да ходят на кино.

В лично качество някои представители на ДБ, например Елисавета Белобрадова, назоваха проблема с истинското му име, а Манол Пейков пусна шеговито антихомофобско меме. Депутати от ДБ, между които Владислав Панев и Ивайло Мирчев, отидоха на следващия ден пред кино „Одеон“, за да попречат на евентуален хомофобски протест срещу следващия филм от програмата на „София прайд“. Но този път до конфликт не се стигна – не само поради засиленото полицейско присъствие, а и защото от „Възраждане“ си бяха изпълнили целта.

На ниво парламентарно представени партии обаче никоя освен Зеленото движение, което има твърде малка тежест в Народното събрание, не признава „слона в стаята“. А именно че в България има хомофобия, която държавните институции не само не ограничават, а и активно си отглеждат – в лицето не само на полицията, а и на съдебната система.

Че то е същото, както казва Мечо Пух

Проевропейските коалиции в парламента упорито отказват да назоват проблема. От ДБ и ПП се правят на разсеяни, за да не им пострада и без това крехкият рейтинг. От ГЕРБ оставиха коалиционните си партньори от ВМРО да диктуват кампанията срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“. И доколкото това е популистка партия, може би в нея се опасяват, че ако направят обратен завой, антиджендър истерията, в чието отглеждане активно участваха и те, ще се обърне срещу тях.

А забелязването на хомофобията и вземането на мерки срещу нея са важни не просто за да се предпазят ЛГБТИ хората. Важни са за политическото бъдеще на ДБ, ПП и ГЕРБ. Защото червената боя върху Дома на Европа и анти-ЛГБТИ акциите всъщност имат една основа. Става дума за систематичните усилия България да бъде отдалечена от европейския си път и отново да се превърне в сателит на Русия.

И кампанията срещу Истанбулската конвенция, и тази срещу Стратегията за детето, и опитите да се спре Македония по пътя ѝ към ЕС, и твърденията, че Европа ще ни кара да ядем насекоми, и всевъзможни други фалшиви новини (като неотдавнашната, че Швеция щяла да превърне секса в национален спорт) са от един порядък. Целта им е да се внушава евроскептицизъм.

В същото време бавно и полека се въвеждат практики, каквито има в Русия, а от европейска гледна точка са, меко казано, притеснителни. Например доброволческите паравоенни отряди от типа на БНО „Шипка“ и честването на т.нар. Безсмъртен полк. В последно време все по-често се вижда деца да шестват във военни униформи като на парадите в Русия, дори дечица от детски градини. Има младежки гвардейски отряди от деца в униформи, които са под патронажа на президента Румен Радев. Пълзящата военизация на цивилно население и на малолетни никак не е невинна. Именно тя представлява опасност за децата.

Безгрижното тичане към пропастта

Това е целта и на референдума срещу еврото, за който от „Възраждане“ са събрали над 470 000 валидни подписа. В ход е поредната дезинформационна истерия, този път срещу европейската валута. Внушава се, че приемането на еврото ще доведе до инфлация. Освен това то се представя като антипатриотично, като загуба на националния суверенитет, въпреки че българският лев от 1997 г. не е суверенен, а е вързан първоначално за германската марка, а после за еврото.

Новото правителство се е запътило към еврозоната, без да забелязва сериозността на риска от референдума, както в цитата от „Мисли“ на Блез Паскал:

Ние безгрижно тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме.

Планира се широка информационна кампания в подкрепа на еврото. Но то не става само с целева кампания, необходимо е непрекъснато и систематично говорене.

Европейската принадлежност и европейските ценности трябва да се отстояват от проевропейските партии и коалиции. Защото в степента, в която те не противодействат на популистките пропагандни кампании, антиевропейският дискурс ще взема връх. Когато се жертват правата на ЛГБТИ хората, жените, децата, антиевропейската пропаганда продължава безнаказано, докато засегне всички.

Политическа популярност не се печели, когато се мълчи, за да не ни падне рейтингът. Печели се, когато се отстояват принципи – дори ако това може да ядоса някого. Всъщност националистическите партии в България го знаят най-добре. И възходът им се дължи на това, че „прегръщат“ определени теми и принципи, които са обект на обществено разделение, и кресливо ги отстояват, докато системните политически сили възпитано мълчат. Така обаче пространството за демократично говорене се стеснява все повече и повече.

Парламентарната демокрация, правото на изразяване и на получаване на информация, правото на свободно сдружаване и още много други права в България не са безпроблемни, но ги има. Както и правото на свободно движение и всевъзможни права, които приемаме за даденост. Но те могат да бъдат загубени много лесно. Достатъчно е просто за опасностите да не се говори.