Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/za-politicheskite-lichnite-i-litieraturnite-prizraci/

С Шехан Карунатилака разговаря Стефан Иванов

Шехан Карунатилака е първият писател от Шри Ланка, носител на наградата „Букър“ за 2022 г. за „Седемте луни на Мали Алмейда“ – бурна история с черен хумор за фотограф, убит в разгара на гражданската война в страната, който има седем дни да си уреди сметките със света на живите от бюрократичния задгробен свят. Книгата е едновременно трилър, сатира, философска притча и политически роман. С Шехан Карунатилака разговаряхме в Zoom броени дни преди срещата му с читатели в България, която ще се състои на 25 април от 18:30 часа в Националния археологически музей в София и е част от програмата на „Литературни срещи“.

Каква роля играе собствената Ви идентичност на човек от Шри Ланка в оформянето на сюрреализма в света на главния герой Мали Алмейда?

Аз съм от Коломбо, от англоезичната столица. Прекарал съм и известно време в чужбина. Израснал съм в Нова Зеландия, работил съм в Лондон и Сингапур. Така че винаги съм се чувствал защитен от страданията, през които е преминала страната ми. Едва по-късно, четейки за тях, открих истинските ужаси. Семейството на съпругата ми е пряко засегнато. Може би това е бил моят начин да се справя с вината, че съм имал късмет, че съм бил защитен. Ако се бях родил в планинската област, на север, или в зоната на войната, кой знае?

Естествено, обичам и добри истории за духове и убийства. Не се чувствах способен да пиша нехудожествена литература или да пиша с вторични преживявания. Използвам сюрреалистичния похват с този мъртвец, за да дам думата на жертвите, да ги има техните показания, с които не разполагаме. Имаме показанията на извършителите, а повечето от тях никога не са и заловени, но нямаме гледната точка на жертвите. И мисля, че именно това ме доведе до този избор. Да се даде думата на мъртвите след войната, защото книгата е написана именно след трийсетгодишната гражданска война, която приключи през 2009 г.

Смятате ли хумора за средство на съпротива, за форма на изтласкване, или и за двете?

Определено е и двете. Също така според мен той е и механизъм за справяне. Знам от Ангел Игов, с когото бяхме заедно в писателска резиденция в Айова, че българите също имат мрачно чувство за хумор, особено когато обсъждате политиката, историята и лудостта, през която преминаваме в момента. В Шри Ланка преминахме през катастрофа и абсурд и изглеждаше, че няма да има изход и край. И тогава войната свърши и дойде прекратяването на огъня. Но след това избухна марксистко въстание, което завърши доста жестоко. Затова пиша за края на 80-те години, времето на моето детство, на моите тийнейджърски години, защото тогавашните конфликти вече свършиха. Чувствам се в безопасност по отношение на тях.

Но ако погледнете последните десет години, Шри Ланка премина през терористична атака със стотици жертви точно преди ковид, за да стигне до икономически срив. Сега изведнъж имаме народно правителство. Хората, които биват убивани в романа, сега са на власт. Когато преди три години бяхме с Ангел в Айова, писах в Twitter, както се наричаше тогава, че Шри Ланка е в колапс. Но това, което забелязах през всички тези периоди, е, че шегите никога не спираха. Шегите, меметата – дори на улицата, докато се протестира. Представете си футболен мач, в който вашият отбор губи с четири на нула, но вие скандирате смешки.

А сега, благодарение на интернет, хората разполагат – или поне разполагаха – със силата да влияят на разказа и историята. Държавата може да се опита да наложи своя разказ и именно това се случва тези дни, но не и изцяло. Мисля, че в писането си се стремя към герои, които са изправени пред мрачни ситуации, но винаги имат мъдър и абсурден начин да гледат на тях. Да гледаш в бездната е доста депресиращо, но можеш и да се смееш, докато плачеш. Това е мощен инструмент, защото смятам, че правителствата и диктаторите не знаят как да контролират вицовете и сатирата. Дори по време на най-диктаторския период в Шри Ланка, когато личните свободи бяха потъпкани, а журналисти биваха отвличани, все още имаше сатира, все още имаше комедия.

Може ли сатирата все още да нарани властта в свят, в който властта се е научила да създава – почти съзнателно – комедия и мемета?

Точно сега е трудно да различиш истинско заглавие от фалшиво и от шега, защото има много абсурд. Вярно е, че доскоро можеше да се разчита повече на създателите на мемета и на сатириците. Например по време на първия мандат на Тръмп. Това е инструмент, който може да се използва. Но мисля, че не им е работа на комиците да информират. И ние не можем да се осланяме на тях, за да ни измъкнат от тези проблеми. Журналистите трябва да си вършат работата. Сега се намираме в периода след сатирата, след истината и понякога е трудно, защото няма такова нещо като безпристрастна журналистика, а ние не се доверяваме, освен ако източникът не потвърждава нашите собствени пристрастия. Все пак смятам, че когато се пише за мрачното минало, каквото Шри Ланка има в изобилие, е полезно да имаш подръка поне лека усмивка.

Как изобразяването на задгробния живот отразява възгледите Ви за паметта и историята в следвоенните общества?

Предупреждавам, че не съм виждал отблизо задгробния живот. Израснах, гледайки филми на ужасите и четейки Стивън Кинг и Клайв Баркър. Насочих се и към религиозните текстове, към Данте, Тибетската книга на мъртвите, Бхагавад Гита, християнските текстове. Има различни виждания за задгробния живот. И също така има убедителни аргументи, че най-вероятно няма такъв. Свещта угасва – и толкова. Има я и гледната точка на Мали Алмейда, военния фотограф, който е атеист. Той е убеден, че всичко е случайно хвърляне на зарове. Тази не много фина метафора се дължи на факта, че е комарджия. Всичко е пресметнат риск. И не може да има Бог, защото как би могло да има Бог, ако всички тези ужасни неща се случват на невинни хора, докато на чудовищата им се разминава? Може да бъде разбран този светоглед. Да поставиш такъв човек в задгробния живот е особена работа.

Във всяко общество, в което съм живял, съществуват истории за духове. Там, където е имало насилие и травми, тези истории са повече. В опустошените от цунами села се разказват истории за гласове в океана, за села, в които са били отвличани хора, за фигури в гората. Взех цялата тази митология и си представих, че призраците са хора, които са умрели при несправедливост. Тогава Шри Ланка трябва да е пълна с призраци. Оттам започна всичко. А идеята за седемте луни е от Южна Азия, където вярваме, че духът витае седем дни, преди да отиде към следващото място.

С кои книги смятате, че разговаря вашият роман?

С тези преди мен. С Майкъл Ондатджи, с Ромеш Гунесекера. Мисля, че преди Ондатджи доста писатели от Шри Ланка пробваха да звучат много английски или много американски, опитвайки се да докажат, че ние, кафявите хора, можем да пишем на английски толкова добре, колкото Греъм Грийн или Хемингуей. Това бяха талантливи писатели, но изглеждаше малко фалшиво. И затова мисля, че когато те, Карл Мюлер, Салман Рушди, Арундати Рой и всички останали, започнаха да пишат със собствения си южноазиатски глас, това беше много важно. Гласът е това, което завладява.

Мисля, че преди в Шри Ланка се пишеше изключително за западната публика. Сега може би пишем за самите себе си. И така можем да стигнем и до България, в която също е имало диктатура, експериментиране с марксизъм и тоталитаризъм. Лечението е да се пишат истории, които хора като мен и вас биха прочели. И не е задължително те да са съобразени с това, което Западът смята, че са добрите и лошите, защото, мисля, че в книгата ясно го казвам: за мен няма добри.

Дали хомосексуалността на Мали Алмейда е акт на политическо предизвикателство в една страна, която все още е в преговори за моралните си правила?

Хората казват: защо го направихте гей? Не съм го направил гей. Той такъв си беше.

Има няколко реални човека, които са били убити в края на 80-те години и чиито отвличания и убийства не са били разкрити. Този, който привлече вниманието ми, беше Ричард де Зойса. Има филм за него, който току-що излезе – касов хит в Шри Ланка, въпреки че е малко противоречив. Но Ричард де Зойса не е бил точно като Мали. Той е бил актьор, драматург, поет. Но отново говорещ английски, от средната класа на Коломбо. И той е убит и случаят не е разкрит.

Докато Мали придобиваше плът по страниците, единственият общ елемент, който остана, беше, че Ричард де Зойса е бил скрит гей. И не знам дали става дума за политическо предизвикателство, защото днес целият свят се е развил и дори в Шри Ланка имаме прайдове и това не е такова табу. Но някои читатели питат, най-вече редакторът ми, защо има толкова много секс в книгата. Трябва ли да е толкова безпричинен. И моят отговор е, че в този жесток свят, в който се случват всички тези ужаси, такива моменти на удоволствие са спасение. Може би това е по-скоро духовно, отколкото политическо предизвикателство.

Какви призраци преследват собственото Ви писане? Политически, лични или литературни са те?

Предполагам, че има гласове в главата ми. И сега, след като спечелих голяма награда, има повече гласове от преди. „Струва ли си да се прави това? Ще се интересува ли някой? Ще го прочете ли някой? Не трябва ли да направиш нещо по-добро? Ще харесат ли книгата ти толкова, колкото предишната? Дали това ще е провал?“ Има ги всички тези гласове, но трябва да ги заглушиш.

Мисля, че по отношение на литературните герои се опирам силно на Кърт Вонегът. Той е златният стандарт, когато пишеш такъв тип мрачни, но дълбоко забавни и сърдечни неща. „Така е то“, както се казва в „Кланица 5“. Тази реплика е подходяща за почти всяка ситуация, но е измамно проста. Често си я повтарям наум. Понякога героите от книгата седят там, на този диван зад мен. Те не са наясно, че ги виждаме и ни разказват историята на ухото. Не е ясно и дали това са призраците, които са ни нужни. Но трябва всеки ден писателят да сяда и да ги призовава.

Оптимист ли сте за възможността за справедливост – божествена или човешка – в настоящия глобален ред?

Как бих могъл да отговоря на този въпрос? Историите ми са доста мрачни, но имат щастлив край или поне опити за щастлив край. В тях има надежда. Но също така съм живял в Шри Ланка в продължение на петдесет години и за това време видях, че много престъпления остават ненаказани. Божествено правосъдие? Защо не? Нека да повярваме, че кармата действа. Може би отнема триста години. Що се отнася до човешката справедливост, надявам се, че нещата са се подобрили и могат да се подобрят, но не съм видял много доказателства до този момент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-praktikite-na-otkaza-i-izkustvoto-na-zhivota/

Крис Клийв (р. 1973) е английски писател, автор на разкази и на четири романа, всички от които са издадени у нас от издателство ICU – „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава“, а сега и „Злато“. Възпитаник е на престижния Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология, която също практикува. От 2007 до 2010 г. списва рубрика в „Гардиън“, посветена на децата и родителството. Живее в Лондон със съпругата си и трите им деца.

В първото ни интервю преди няколко години говорихме за предстоящия тогава превод на „Злато“ (последния Ви роман, преведен от Невена Дишлиева и Велин Кръстев). Тогава казахте, че това е Вашата най-позитивна, най-малко изпълнена с трупове книга. Сега в увода към нея добавяте и че е единствената, в която някой наистина печели в живота. Това означава ли, че не сте привърженик на хепиенда? Как гледате на финалите – различават ли се в живота и в литературата?

Страхотен въпрос! Мисля, че литературата започва точно както историите започват в реалния живот: двама души се срещат във влака или някой бяга от затвора – това са естествени и нормални начала. Финалите обаче са толкова различни! Романите трябва все някога да свършат, докато историите в истинския живот никога не приключват. Те се раздвояват ли, раздвояват, подобно на клони на дърво. Това е всъщност повече от липсата на свършек. Историите също така променят и значението си, както когато самите вие станете нечии предци и житейската ви история се превърне в историята на произхода на тези след вас. Така че, действително, да започнеш един роман е много лесно и естествено, но да го завършиш си е истинско изкуство. Много ми е трудно да пиша финали. Не харесвам книги, в които всичко е завършено, приключено, обяснено. Обичам книги, които ме оставят с неясно усещане – нещо като камъче в обувката, нещо, за което да мисля през следващите няколко дни. Така че се опитвам и аз да пиша по този начин – не твърде весело и не прекалено тъжно. Просто да оставя нещо интересно, с което съзнанието на читателя да е ангажирано за известно време.

Писал сте „Злато“ през 2010 г., две години преди Летните олимпийски игри в Лондон. „Възпламеняване“ е написана през 2005 г., когато тероризмът все още беше водеща новина (спомняме си, че публикуването на романа съвпадна с атентатите в Лондон). „На смелите се прощава“ пък е за Втората световна война. Съзнателно ли избирате конкретни, но мащабни събития за сюжетите си и по-лесно ли е да разгръщате обикновените човешки драми на техен фон?

Да, обичам да показвам обикновените животи в рамките на мащабни събития. Намирам художествените романи за интересни, защото ни позволяват да видим несъвършенствата и изключенията в чистите наративи на голямата история. Хората са толкова интересни същества – те правят наистина странни неща, решават дилемата и драмата на съществуването по напълно неочаквани начини. Вярвам, че животът на обикновения човек е значим и очарователен. Като писател използвам големите и силни наративи, които всички познаваме (тероризъм, принудителна миграция, спорт, война), под формата на рамка, съхраняваща по-малките и деликатни човешки истории. По същия начин може да използваме колчета, за да отгледаме грах в градината.

Говорейки за Лондон във въведението към „Злато“, споменавате, че всичките Ви книги са по един или друг начин свързани с града, който противопоставяте на други, доста по user-friendly места. И все пак бихте ли се съгласил, че едно такова огромно, космополитно, изобилно откъм разнообразие, култури и съдби пространство Ви дава по-голямо предимство в прозата, отколкото, да речем, ако като автор работите с едно далеч по-скромно, регионално, непознато място?

Трябва да бъда честен и да кажа, че не знам. Не знам какво би било да напиша книга, чието действие се развива на място, на което не живея. Странно е, нали? Мога да си представя да пиша от гледната точка на най-различни хора, но не мога да си представя история, която не е свързана с родния ми град. Не знам какво говори това за мен като писател. Може би чувствам, че всички истории са наистина за места и времена, и за начина, по който човешкото сърце се проявява в тях. Като писател трябва да усетя мястото буквално в костите си, за да се почувствам уверен, че съм способен да зная как би се чувствало едно или друго човешко сърце на него.

Треньорът Том, един от героите ви в „Злато“, казва: „На моята възраст забележителното събитие не е онова, което те плаши.“ Какво Ви плаши лично Вас днес, на сегашната Ви възраст (може би в сравнение с – да речем – времето, когато написахте книгата)?

Отново страхотен въпрос! Когато написах книгата, не се страхувах много. Бях на около четирийсет, възраст, на която всичко ми изглеждаше възможно. Сега съм на петдесет и много добре осъзнавам, че вече не притежавам това безстрашие. Това, което ме плаши сега, е, че ще се откажем един от друг, че ще разлюбим собствената си човечност. Живеем в епоха на силно емоционално насилие и разединение. Мисля, че сме изтощени един от друг. Мисля, че на хората им е трудно да оценят и да се зарадват на големите, оригиналните, изобретателните сърца, които са ни дадени, защото толкова често тези сърца са ни разочаровали. Всъщност това е причината да уча за психотерапевт и сега да практикувам тази професия, докато същевременно пиша. Интересувам се от проекти, които ни помагат да обикнем отново човека и човешкото – и у себе си, и у другите.

В книгата става дума за два вида успех, пресъздадени през образите и съдбите на двете Ви героини. Ако всичко в този живот минава за някаква форма на постижение или триумф (като това да се излекуваш например), то какво тогава отличава спорта от другите ни житейски победи? Твърде буквален ли е успехът в него?

Спортът е интересен, защото именно абсолютното изискване за абсолютен успех е онова, което прави другите успехи възможни. Добър пример е миналогодишния „Тур дьо Франс“ – имам предвид съперничеството между Йонас Вингегор и Тадей Погакар. Те се отнасяха един към друг безкрайно учтиво и с уважение. Това беше успех на човещината, на който наистина се радвах повече, отколкото на успеха в реалното състезание. Имаше нужда обаче от изискването за спортна победа, защото именно то направи забележителен начина, по който двамата се държаха един с друг. Лесно е да се отнасяш към някого на опашката пред автобуса с любов и уважение – много по-трудно е да направиш същото за най-заклетия си съперник. Ето как спортът ни дава изключителни уроци какви можем да бъдем като човешки същества. Друг чудесен пример са маратоните „Баркли“ – състезание, което е почти невъзможно да бъде завършено. Тази година невероятната Джасмин Парис стана първата жена в историята, постигнала това. Отново подчертавам, че не се интересувам толкова от маратоните сами по себе си, но спортният успех трябва да бъде абсолютно безспорен именно за да направи човешкия успех толкова значим.

Смятате ли, че има момент, в който човек трябва да отстъпи и може би дори да се откаже, имайки предвид, че една от днешните мантри е Never Give Up, Never Give In – никога, нито за миг да не се предаваме?

Абсолютно! Отказването е това, което трябва да практикуваме най-вече. Повечето ни идеи, планове и проекти, оказва се, всъщност не струват и няма смисъл да жертваме живота си на олтара на ината. Изкуството на живота, на това да бъдем хора, е в това да открием малкото неща, от които никога няма да се откажем.

А как може успехът да ни тегли надолу?

Наистина е важно да извоюваме победи и да бележим успехи от време на време. Имаме нужда от доказателства за собствената ни компетентност и умения. В противен случай дори най-смелите сред нас губят кураж и храброст. Но при успеха има два проблема: единият е, че не ни учи на кой знае какво, а другият – че започваме да се страхуваме да не го загубим. Твърде многото успехи ни карат да се боим да рискуваме онова, което вече имаме; твърде многото провали ни карат да губим смелост. Между тези два вида страх ние трябва да преценяваме намеренията и проектите си. Добре е да успяваме и да печелим в около половината от времето, поне така мисля аз.

Една от героините Ви често е на второ място заради своята емпатия и доброта. Възможно ли е любовта да ни прави неспособни да се състезаваме, да ни прави „губещи“?

Не мисля така. Любовта може да ни направи и свирепи, и ожесточени. Вярно е, че спортистите трябва да отнемат победата от съперниците си. Но те също така дават нещо. На спорта, на зрителите, на своите колеги състезатели. Да се ​​състезаваш с цялото си сърце е дар, а този дар може да бъде даден с любов. Вярно е обаче, че има много форми на любов. Мисля, че най-деликатните моменти в спорта са тези, в които любовта към състезанието се балансира с други видове любов.

В предговора разказвате донякъде забавната история за една двойка, която си разпъва сгъваеми столчета на улицата и седи на тях, докато чака да се приближат размирни и опасни улични протестиращи. Какъв е препоръчителният подход в очакване на насилието, на неконтролируемото, на неизбежното?

Любов един към друг – във всяка минута, която ни остава.

Спомняте си лозунга от Втората световна война Keep Calm and Carry On, който споменавате и в „На смелите се прощава“, нали? Възможно ли е забравянето да е част от инстинкта ни да продължим? Или паметта е обратното – необходим пътен знак в процеса на продължаването?

Мисля, че паметта е дълбока форма на любов. Ето защо тоталитарните режими и упражняващите газлайтинг винаги се опитват да я изтрият или контролират. Паметта не е запис на някакви неопровержими факти, подобно на видеозаписа. Тя е непрекъснато променяща се история, която си разказваме, за нещата, имали значение за нас някога. За да продължим, трябва да сме в любяща връзка точно с тези неща – които имат значение за нас. Мисля, че нашата памет и нашата духовност са изключително тясно свързани.

Ще се срещате с читатели в няколко български града. Смятате ли, че публиките ви по света се различават значително една от друга и Ви четат по различен начин, или… романите ви предлагат нещо като есперанто, универсален език?

Мисля, че историите ми са доста универсални и общочовешки, но също така могат и да разделят. Открих, че хората или ги обичат, или ги мразят, така че дори двама души в един и същи град могат да ги прочетат по много различен начин! Изключително съм благодарен за предстоящото ми посещение в България и наистина очаквам с нетърпение да се срещна с читателите. Благодаря ви още веднъж за това, че прочетохте моите книги, и за невероятните въпроси! Това значи страшно много за мен.

Може да видите Крис Клийв на живо в България и да си вземете автограф на следните дати и места:

11 юни, 18.30 ч.
По покана на „Книжарница в куфар“
Стара Загора, РБ „Захарий Княжески“
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

12 юни, 19.30 ч.
По покана на „Пловдив чете“
Пловдив, Stage Park, Младежки хълм
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

14 юни, 20.00 ч.
По покана на „Литературни срещи“ 
София, Борисова градина, One More Park Bar
Крис Клийв в разговор с Лора Ненковска

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/goran-vojnovic-interview/

Словенският писател, поет, режисьор, сценарист, драматург и колумнист Горан Войнович пристига в България специално за пролетните „Литературни срещи“. Срещата с него ще бъде на 6 април от 19:30 ч. в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“ в София, а неин модератор ще бъде журналистът Бойко Василев.

Войнович е смятан за един от най-талантливите писатели на своето поколение. Автор е на няколко книги, превеждани на много езици, и е носител на престижната европейска литературна награда „Ангелус“ и наградата „Кресник“ за роман на годината, която получава три пъти. Българските читатели вече познават книгите му в превод на Лилия Мързликар: „Югославия, моя страна“ и „Смокинята“. Всеки момент ще излезе и новата му книга „Джорджич се връща“. Тя е свързана с дебютния му роман „Чефурите – вън!“, чието издание на български също може да очакваме тази есен.

Дни преди гостуването на писателя в София с него разговаря Йовко Ламбрев.

В едно интервю преди точно три години споделяте, че заради времето, в което живеем и в което се обстрелваме със собствените си убеждения, както и заради войната за внимание в социалните медии литературата става все по-радикална. Стоите ли още зад това мнение? И продължава ли литературата да е възможно спасение и лечение, особено когато в социалните мрежи войните отдавна вече не са само за внимание, а станаха твърде реални?

В днешно време да прочетеш книга от петстотин страници със сигурност е радикален акт. Дори книгата да е криминале. Предизвикателство е даже да намериш времето, необходимо за изчитането на толкова много страници без разсейване. Аз не само съм съгласен с хората, които твърдят, че живеем във времена на прекъсвания, но бих добавил, че общуването ни – или това, което все още възприемаме като общуване – всъщност е само купчина прекъсвания и нищо повече. И това е лингвистичен проблем, защото говорим за послания, които ни правят слепи да видим, че по-голямата част от тези съобщения всъщност изобщо не са такива – повечето са реклами, все едно дали на вещи, или на хора. Докато няма реклами, които изскачат от книгата, тя ще бъде нещо странно в този побъркан свят, нещо, което изисква различна нагласа, вероятно различен тип човек. И да, книгите могат да бъдат спасение и лек, но само за тези, които са готови да го приемат. Иначе, не съм оптимист, ако говорим за обществото като цяло.

Вие се занимавате и с кино. Предвид все по-дигиталното ни ежедневие и без да противопоставяме двете изкуства едно на друго, чрез киното или чрез литературата се вливат по-лесно лекарства във вените на днешния човек?

Има тънка граница между лекарствата, предписани ни от лекари и купени законно от аптека, и онези, които купуваме незаконно в тъмна уличка от някой наркодилър. Подобна е тънката граница и между това да се наслаждаваме на най-великото визуално изкуство на днешния ден и страданието от пристрастяването към екраните, смартфоните или социалните мрежи, от пристрастяването към стимуланти. Хората често ползват социалните мрежи, за да се чувстват по-малко самотни, да са по-свързани с онези, които обичат, но в крайна сметка се оказват в тъмната алея на дигиталната изолация. Опасявам се, че говорейки за кино, забравяме, че то е било и все още е колективно преживяване. Вие не просто гледате филма на голям екран – това е социално събитие, което няма как да получите вкъщи. Не е същото или поне не е същият вид наркотик.

В новия Ви роман „Джорджич се връща“ войната сякаш малко е отстъпила в ъгъла, но въпреки това продължава да е наоколо като травма от миналото – като призрачно, но постоянно присъствие. Днес има нова война в Европа. Вие като представител на поколение, засегнато от война, към колко поколения напред във времето мислите, че могат да протегнат ръце призраците на войните?

Както виждаме днес, войната не е нещо, което принадлежи на миналото. През последните години неведнъж съм казвал, че в Босна и Херцеговина оръжията спряха да стрелят отдавна, но войната продължава. И една от причините, поради които реших да напиша „Джорджич се връща“ – продължение на първия ми роман „Чефурите – вън!“, беше усещането ми, че на Балканите, особено в Босна и Сърбия, в някакъв момент сме взели грешния завой и сме се върнали към онзи мрачен, безсмислен и разрушителен свят от началото на 90-те години.

Етническото насилие нараства, но още по-показателно беше внезапното нежелание да се говори за войната и военните престъпления в нашите общества. През последните няколко години филмите и книгите за нея редовно бяха атакувани от националистически настроени маси, истерични медии и дори от високопоставени политици. Изведнъж хората вече не искаха да знаят грозната истина, дори и тя никога да не е била тайна; изведнъж всички искаха да бъдат жертви с героично минало, независимо колко нелепо е това в действителност; изведнъж взеха да се карат кой е започнал войната; изведнъж все повече хора се въоръжаваха, за да могат да се защитават; изведнъж една нова война се оказа възможност за мнозина.

От всичко това е очевидно, че през последните трийсет години не сме успели да излезем от този порочен кръг и че хората в Босна, Косово и Сърбия все още живеят в свят, който е формиран от манталитета на войната. Това е истинската трагедия на войната и именно това прави всичко, което сега се случва в Украйна или Газа, още по-ужасно, отколкото изглежда.

Романът Ви е дързък, а езикът – груб и остър. Но разкривате наранената и ранима емоционалност у героите си. Това ли е орисията на балканския човек? Груб отвън и уязвим отвътре. Или след въздишката на „Смокинята“ това е третият Ви вик, както често определяте първите си два романа? Tекстът в огромната си част е написан от първо лице, сякаш Вие сте своят герой.

Върнах се към този груб и остър език, както го определяте, защото имах нужда да изразя гнева и разочарованието си, имах нужда да крещя и да викам. Имах нужда да се върна към Марко Джорджич, главния герой на първия ми роман „Чефурите – вън!“, защото в много отношения той е напълно различен от мен, макар да носи някои мои черти и да произлиза от моя свят. Но за него са непривични каквито и да е колебания. Той вижда света много ясно, почти черно-бяло. И аз имах нужда от неговата категоричност. Може да е много опак и често да не съм съгласен с него, но Марко ми даде възможност да видя този свят, за който пишех, през различни призми или дори отвътре. Марко Джорджич не е просто наблюдател на порочния свят, той е и порочна човешка част от него, наранен и уязвим, но в същото време агресивен, осъдителен и ирационален, изпълнен с отчаяние и гняв. Марко е глас, който принадлежи на този свят, колкото и моят собствен, усещам го едновременно близък и чужд, а мисля, че същото се случва и с читателя. Обичаш Марко и го мразиш заради неговата честност. 

На български чефури не е сред добре познатите думи. Това е обидно название, щедро напоено с цяла палитра негативизъм, но в доста специфичен за Словения и региона контекст. И като имаме предвид, че първият Ви роман „Чефурите – вън!“ още не е превеждан на български, има ли риск читателите Ви от България да пропуснат някой важен нюанс?

Не мисля. „Чефурите – вън!“ вече е преведен на десет езика, от румънски до шведски, и никога не съм имал усещането, че читателите, които не са словенци, пропускат нещо. Точно обратното, бях изненадан колко познат им се струва светът, който описвам, колко универсално е чувството за непринадлежност и как във всяко общество има хора или дори групи от хора, които се усещат пренебрегнати и дискриминирани по много сходен начин като моите герои. Пишех за собствения си квартал, за да открия, че пиша за много други квартали по света. Но точно това е литературата. Тя е превод на нашата вътрешна, съкровена същност, сложна, изкривена и често неразбираема дори за нас самите, превод в думи, изречения и истории, разбираеми за всички някъде там. 

На Балканите, а и не само тук, продължаваме да гледаме на мигрантите с предразсъдъци. Политиците ги използват и като удобно плашило. Но не е ли странно това точно на Балканите, като се има предвид етническият мармалад, който представляваме?

Тъжно е, че нито собственият опит на хората, нито техните етнически, биологични или други лични обстоятелства ги предпазват от страховете и предразсъдъците им. Понякога дори се случва човек да иска да се увери, че и другите са като него. Ние сме сложни същества и причините за страховете и предразсъдъците са толкова, колкото са и хората на тази земя. Като казах това, трябва да добавя и че на Балканите все още подхранваме една анахронична патриархална култура, която е култура на свята принадлежност, култура на ние срещу тях, култура на мъжете и останалите. В нея има един образ на мъжа, в който трябва да се превърнеш, и този мъж има много проста идентичност. Обикновено това е национална идентичност. Ако някой е истински мъж, не му е позволена никаква сложност, никакъв „етнически мармалад“. На Балканите обичаме нещата да са прости. Не можеш да бъдеш привърженик на два различни футболни отбора. И когато си избереш своя футболен клуб, веднага знаеш кой е противникът ти.

Как гледа на литературата съвременното словенско общество, особено в контекста на щекотливи теми като предизвикателствата на глобализацията и културната идентичност?

В Словения обичаме да казваме, че сме нация от поети. Имаме статуя на поета Франце Прешерн на един от централните ни площади, имаме и Национален ден на културата, когато отбелязваме нашите културни достижения с тържествена церемония. Но това е само на повърхността. В действителност хората четат и купуват по-малко книги от когато и да било, повечето родители вече не четат на децата си и става все по-трудно да се намерят статии за книги или литература във вестниците и списанията. Още по-лошото е, че когато някой публично обърне внимание на тези проблеми, често изглежда, че говори сам на себе си.

Имам чувството, че мнозинството словенци наистина не се интересуват от нашата култура и нейната съдба в глобализирания свят. Ние сме силно индивидуалистично общество и много хора виждат в глобализацията само възможност или ползи за себе си по отношение на разнообразието на културното предлагане. Казано иначе, ако утре трябва да избират между Netflix и словенското Министерство на културата, те определено няма да изберат Министерството. За жалост, през последните двайсет години политиците ни имаха подобно отношение към културата и творците. Затова бих казал, че културата ни е застрашена повече от собственото ни невежество, отколкото от каквото и да било друго.

И в крайна сметка… Защо животът преебава и най-коравите пичове? Имате ли някакъв личен и различен отговор?

Всички ние сме смъртни. Малки, глупави и уязвими човешки същества. Без значение на колко издръжливи се преструвате, вашият край идва. Независимо дали сте Путин, или Сталин, или сте просто един словенски писател, в един момент ще трябва да оставите всичките си вещи зад гърба си и да се сбогувате. Някои хора са склонни да го забравят, но това не променя нещата.