Tag Archives: свобода

Заслужаваме ли цветя за 8 март?

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2017/03/08/zaslujavame-li-cvetya-za-8-mart/

Осми март е. В офиса ни посрещат с цветя. Става ми радостно от милия жест.
cvetiaМайка ми винаги се е мръщила на този празник – изглежда й кух, лишен от съдържание. Само един ден в годината ли жената е уважавана, останалите дни – какво, пита тя. Мъжете пък мърморят, че те си нямат свой ден в годината. И всъщност наистина е странно – че един ден в годината трябва да се чувстваме суперспециални по причина, че… ами, че сме част от половината човечество.
Всъщност 8 март е друго. Нещо, което покрай букетите и картичките сме забравили. 8 март е денят на хората, които преди поколения са се борили да имаме ние живота, който имаме сега. Приемаме този живот за даденост просто защото е логично и справедливо да е устроен по този начин. Но светът не е справедлив поначало. А с времето се подобрява малко по малко заради хората, отдадени на това.
Всички хубави неща, които приемаме сега за даденост, съществуват, защото други хора преди нас са се борили да ни ги извоюват. Премахването на робството в световен план, утвърждаването на свободата на личността, на независимостта на държавата ни, въвеждането на всички видове човешки права, на равноправието – в това число и на половете. Колко помним за тези хора?
8 март е още нещо – ден на хората, които продължават да се борят за равноправие и справедливост днес. Защото дори сега, в ХХІ век, дори тук, в Европа, равноправието не е универсално. Тези, които живеем цял живот в комфорта на извоюваното още много преди раждането ни, не осъзнаваме, че около нас продължават да съществуват много несправедливости.
Преди малко бях на премиерата на „Нейната изповед“ – филм за една истински велика личност, и то наша съвременничка. За човек, за когото не чуваме по новините и когото не обсъждаме. Българка, отишла да работи като чистачка в Гърция, за да може да спаси от смърт с помощта на гръцкото здравеопазване своя малък син.
И решила да помогне на още хора – ако трябва, с цената на собствения си живот.
kostadinka_kunevaЧистачка, която воюва с години срещу тоталното безправие на чистачките – работата по 18 часа на денонощие при заплащане на 6 е само част от страшната картина. За награда е залята от работодателите си с киселина. Но вместо да бъде оставена да умре безименна и неизвестна, тя е издигната в символ на свободата. Лекувана е с даренията на стотици хиляди гърци. А после с вота на същите тези хора е избрана за депутат в Европарламента.
8 март е денят на един такъв човек – жертвал живота и здравето си за правата на онеправданите.
8 март е празник на всички – независимо жени или мъже, – които са се борили и се борят за равноправие за онеправданите. Днес, когато несправедливостта вече обхваща доста по-малко хора, но (за съжаление) често е съвсем извън полезрението на незасегнатите.
Така че не, ние не сме суперспециални на 8 март. Суперспециалните хора обикновено не получават цветя.
Дали ние заслужаваме да получаваме цветя?
Да, разбира се. Защото е мил, човешки жест, носещ радост и на човека, който го прави, и на човека, за когото е. Защото сплотява и стопля, носи усмивка на колежката, на приятелката.
Но не защото е 8 март.

Джесика Кори: „Хари Потър и забранените книги“

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2014/06/01/jessica_khoury_harry_potter/

Много от авторите на любими ми книги признават, че са се вдъхновили да пишат от поредицата „Хари Потър“ – не непременно за конкретните истории, а да пишат по принцип. Но ролята на „Хари Потър“ в живота на Джесика Кори, автор на „Произход“ и други фантастични йънг адълт романи, е дори още по-голяма. Ето нейния разказ – за забранените книги, за порастването и за правото на избор…

В моя малък роден град в Джорджия, в който имаше 144 църкви и само един бар, „Хари Потър“ беше определян като върха на дяволските творения – съзаклятие, създадено, за да примамва малките деца по порочни пътища, водещи до морална гибел. Можех да преброя на пръстите на едната си ръка децата, за които знаех, че са прочели забранените книги, и бях наясно, че бяха тормозени заради това. Но виждах книгите в стекове в „Уол-Март“ (единственото място, където реално се продаваха книги в града ни) и, въпреки че не смеех да си го призная, те ми шепнеха.
harry_potter_halfblood_prince По различни поводи дори дръзвах да се доближа на три метра от тях, заставах и ги изучавах отстрани, като се преструвах, че небрежно разглеждам шоколадчетата до касата. С равностойни срам и очарование запаметявах корицата на „Хари Потър и Нечистокръвния принц“ и се чудех какви ли думи се крият вътре. Когато мои приятели ми подшушнаха, че братовчедът на приятел на техен приятел е прочел тези книги (информация, посрещната с много гримаси и клатене на глави), ушите ми сигурно бяха почервенели. „Не мога да им кажа“ – мислех си. – „Не мога да им кажа.“
Но наистина исках да ги прочета. Много. Дори не съм сигурна какво ме притегляше към тях. Дали това, че бяха забранени? Или пък дебелината им? Винаги съм имала и винаги ще имам слабост към дебели книги. Или пък може би изкусителните им мистериозни корици?
Спомням си деня, в който най-сетне попитах родителите си дали може да прочета „Хари Потър“. Обмислях речта си цяла седмица. Имах си набелязани етапи и шлифовани аргументи. Логично бях пресметнала, че най-добрият ми подход е: „Но ако не съм ги чела, как бих могла да се защитавам срещу тях?“.
Първата ми молба, която беше доста по-смирена, отколкото я бях репетирала, беше посрещната със звучно НЕ. Но аз не се отказах. Отне ми няколко месеца, но най-сетне постоянството ми ми се отплати. Мисля, че в един момент родителите ми се измориха от постоянното ми натякване и затова се омилостивиха. Но не ми дадоха разрешението си с гневен отговор или като капитулация, а като признание на автономията ми. „Ние не искаме да четеш тези книги“ – казаха те, – „но ти разрешаваме да прецениш сама. Вече си на 15 и ние уважаваме твоята способност да избираш. Отсега нататък е твой избор какво ще четеш и каквото и да е то, ние ще продължаваме да те обичаме и да ти вярваме.“
jessicaБеше шокиращ момент, по-освобождаващ от всичко, което някога бях изживявала. Беше много по-определяща стъпка към зрелостта ми от вземането на шофьорска книжка, отиването в колеж или първото гласуване. Това беше денят, в който родителите ми признаха и уважиха моята способност да правя избор и въпреки че не харесаха решението ми, никога не се разколебаха в любовта и доверието си.
„Хари Потър“ се превърна в повратна точка във взаимоотношенията ми с моите родители. Ако те не бяха изрекли тези думи, ако вместо това бях изчела тези книги тайно и с чувство на вина, може би щях да се превърна в съвсем различен човек. Несъмнено връзката ми с тях щеше да беше силно нарушена. Вместо това прочетох книгите без никакъв срам, влюбих се в тях и запазих уважението на родителите си въпреки различното им мнение.
Загубих ли приятели? Да. Спомням си как казах на някои от тях, че съм прочела книгите и дори че съм ги харесала и те шокирани заявиха, че прекратяват приятелството ни и никога повече няма да си проговорим. Така и стана, не го направихме – но за моя изненада бях облекчена. Никога изпитах липсата им. Чувах как другите си шепнат: „Разбрахте ли, че Джесика чете „Хари Потър“?“ и се усмихвах.
Години по-късно щях да седна в киното с някои от тези си приятели – и дори с родителите си – за премиерата на филма „Хари Потър и Орденът на феникса“. Години по-късно щях да се озова в Хогсмийд в увеселителния парк „Вълшебният свят на Хари Потър“ с маслена бира в ръка и да плача, защото всичко беше започнало именно на това място. Точно тук беше започнала автономията ми.
Не беше порочно. Не бях засрамена. Но станах по-уверена в своите избори и в своята независимост. Много деца пораснаха с Хари Потър, а аз пораснах заради него.

Khoury, Jessica. Harry Potter And The Forbidden Books // NPR Books, 31.05.2014. 

Защо олимпиадата в Сочи се бойкотира сама

Post Syndicated from Longanlon original http://kaka-cuuka.com/3348

Видели сте вече, сигурен съм, снимки на недовършените и недонаправени хотели, улици и съоръжения в Сочи. Този доскоро иначе симпатичен руски курорт от няколко години е обект на огромни реконструкции, за да домакинства на зимните Олимпийски игри, но повече от очевидно е, че работата не е свършена и в момента се правят отчаяни опити нещата да се закърпят в последния момент или дори след него (когато атлети и гости вече са пристигнали).

Не можеше ли нещата да станат навреме? Не, не можеше…

(Чети още…) (600 думи)