Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/za-kupaneto-i-higienata-v-bulgaria-i-v-zapadna-evropa-bez-kompleksi/

Страстите около пиесата на Джордж Бърнард Шоу от 1894 г. „Оръжията и човекът“, поставена от Джон Малкович в Народния театър, започнаха да поотшумяват. Един от поводите за протест срещу постановката беше представянето на българите в нея като къпещи се веднъж в седмицата (ако изобщо). И следва да признаем, че макар кампанията срещу „Оръжията и човекът“ да беше резултат от грижливо подготвено активно мероприятие, доста хора искрено се възмутиха от иронизирането на хигиената на сънародниците ни отпреди век и 30 години. Затова е време за една трезва ретроспекция на къпането и хигиената – не само в България.

Възмущението е старо, колкото пиесата

Критики към шегата на тема хигиена в „Оръжията и човекът“ се отправят скоро след поставянето на пиесата за първи път, разказва историкът Стефан Дечев. Според него „Шоу не е много убедителен“, когато твърди, че всъщност е иронизирал британците, а не българите, понеже поради мръсния въздух в големите градове сънародниците му трябвало да се къпят по-често. Шоу казва и че

ни най-малко не е имал намерение да внуши, че българският майор, който се мие веднъж седмично заради социалното си положение, или неговият баща, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора.

Също така провалянето на премиерата през 2024 г. в София не е прецедент. Звучи, като да се е случило век по-късно, но през 20-те години на ХХ век ВМРО проваля опит за поставянето на спектакъла в Петрич, а през 1921 г. български студенти протестират срещу него във Виена. И макар най-пиперливите пасажи да са премахнати от текста, пиесата е свалена след четири дни.

Накрая обиденият писател решава, че българите нямат чувство за хумор и самоирония. А това според него е белег на недостатъчно цивилизована култура. Той не поставя под въпрос собствената си позиция на привилегирован представител на висш социален слой на доминираща политически и културно държава.

За първи път „Оръжията и човекът“ (под заглавието „Шоколадовият войник“) се играе на българска сцена чак 101 години след създаването ѝ – през 1995 г. във Враца. След това – през 2000 г. в Русе. И двата пъти поставянето на пиесата минава без скандали.

Етнологически поглед към къпането

Допускането, че в края на XIX век българите се къпят веднъж седмично, впрочем е твърде оптимистично. Дечев се позовава на свидетелства и изследвания, според които някои са били къпани само по време на кръщене, след като умрат или ако ги навали дъжд. Други са отивали на баня по Великден и по Коледа.

И няма как да е било иначе. Не можем да очакваме хората да се къпят всеки ден, ако нямат съответните условия в дома си.

Никой няма да тръгне да се къпе, когато няма вода, а сложните заплитания на момите изискват много време. Това е излишно хабене на ресурс, на време,

казва етноложката Виолета Коцева пред Нова телевизия, която е авторка на книгата „Честита баня“.

В 300-те ѝ страници са представени изследванията ѝ върху хигиената на българите след 1878 г.

Къпането в неделя, обяснява Коцева, не е било свързано с хигиената, а се е правело (доколкото изобщо се е правело) по-скоро по религиозни съображения – да отидеш на църква „чист духовно и физически“. Разбирането, че има връзка между чистотата и здравето, не се е радвало на особена популярност. По-скоро хората са се страхували да не настинат на течение. Оттам и „разпространеното мнение, че от некъпане никой не е умрял, но от настинки гробищата са пълни“.

Хигиена и културно превъзходство

Британските протестантски мисионери, дошли по българските земи по време на Възраждането, схващат себе си, подобно на Бърнард Шоу, като носители на цивилизационно и културно превъзходство. Него те предават и на българските пастори, които обучават.

За отбелязване е, че първата работа на евангелските работници е била да обучат населението на най-елементарни познания по хигиена: да се мият, да си режат косите, да си готвят храната, да се обличат,

се казва в сборника „Вестители на истината. История на евангелските църкви в България“ под редакцията на Кристо Куличев.

Цитираният в сборника пастор Димитър Фурнаджиев пък разказва, че когато пастор Никола Бояджиев пристигнал в Ямбол през 1874 г.,

намерил хората да спят на земята, върху пръстта и влагата, да ядат седешком на земята с дебели дървени лъжици, които не всеки ден виждали вода за измиване. […] Една от първите му работи била да научи хората да живеят като възпитани и разумни хора […], изобщо да се отучат да живеят „така, както е останало от баба и дядо.

Хигиена и статусни различия

Фактът, че едни българи се опитват да „цивилизоват“ други българи, навежда на мисълта, че отношението към хигиената не е въпрос толкова на националност, колкото на начин на живот и социален статус.

В студията си „Психология на военната дисциплина“, включена в „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски описва два основни типа войници в периода преди Втората световна война в България. Единият, когото Хаджийски самоиронично нарича Иван, е от средите на градската буржоазия. Тренчо пък е от село и не се е докосвал много-много до цивилизацията. Иван притежава развита индивидуалност, която животът в казармата пречупва. При Тренчо няма нищо за пречупване – него казармата по-скоро го изгражда и окултурява.

За Иван например, който е свикнал да си чете сутрешния вестник в домашната тоалетна, липсата на лично пространство в казармения клозет е мъчение. Докато Тренчо се чувства „като финландец в банята си. Бави се, води оживени разговори, пуща шеги, забавлява се и се чуди защо го карат да мие нужниците и да ги варосва. Най-сетне роптае, че му забраняват да прави своите излияния, където намери за по-удобно и по-близо: до дърво или в някое кьоше“.

По същия начин, докато казармената хигиена е крайно недостатъчна за Иван, на Тренчо трябва „всеки ден да проверяват врата, ръцете и ноктите, за да се види дали ги е докоснал до тази безцветна и безсмислена течност, наречена „вода“. Толкова борба трябва да се води, за да го накарат да не плюе по пода, да се пере и си сменя гащите, ризата, да си мие краката, да си пере миризливите вълнени чорапи, да иде на баня“.

Социалистическо и постсоциалистическо къпане

По времето на социализма протича процес на урбанизация – повече хора се преселват от селата в градовете. В градовете пък се строят жилищни блокове, в които вътрешната баня и тоалетна стават подразбиращ се стандарт. Същевременно немалка част от населението продължава да живее в къщи, много от които са без баня, често с външна тоалетна, а топла вода тече само през проточния бойлер „Юнга“ в кухнята.

Затова обществените бани (в населените места, в които ги има) се посещават масово чак до 90-те години. Неделята продължава да бъде „ден за баня“, но вече не по религиозни съображения, а по традиция и най-вече защото е почивен и неучебен ден.

Макар социалистическата пропаганда да призовава към хигиенни навици, посланията ѝ са доста по-различни от днешните представи за хигиена. От социалистическия човек се очаква сутрин не да си тегли душ, а да си измие лицето с вода. А в книга с наставления за правилния начин на живот може да прочетем следното:

Личното бельо не трябва да се преносва повече от една седмица, а при усилена работа – повече от четири дни.

Културата има свойството да се променя по-бавно от условията за живот. От наличието на баня у дома не следва, че обитателите на съответния дом автоматично ще започнат да я използват всекидневно. Ако са свикнали, че човек се къпе веднъж седмично – в неделя, те с голяма вероятност ще продължат да го правят. И нищо чудно да твърдят, че всекидневната баня е вредна.

Нерядко промяната настъпва чак при следващите поколения, чиито представители имат баня вкъщи, откакто се помнят, и са изложени на повече внушения, представящи честото къпане като нещо естествено и правилно. Затова не е учудващ отговорът на възрастния мъж  в репортажа на Нова телевизия за етноложката Виолета Коцева, който казва, че се къпе веднъж на 4–5 дни.

По данни на НСИ 11,5% от съвременните жилища в България не разполагат с вътрешна тоалетна, а близо 7% са без баня. В селата вътрешна тоалетна нямат 20% от домакинствата. Делът на хората без тоалетна и/или баня със сигурност е в пъти по-голям от този на жилищата и домакинствата – по данни от последното преброяване едно градско домакинство се състои средно от 2,2 членове, а селското – от 2,4. Освен това едно жилище може да се обитава от повече домакинства.

Поздрави от Наполеон

Връщам се след три дни. Не се къпи,

гласи известно писмо на Наполеон до съпругата му Жозефин.

От съвременна гледна точка тази заръка звучи, меко казано, странно. Но допреди някой и друг век не само по българските земи, а и в Западна Европа естествената телесна миризма не се възприема като гнусна, а може дори да е възбуждаща.

В книгата си „Относно процеса на цивилизация“ немският социолог Норберт Елиас изследва прехода от средновековно към модерно общество. Противно на разпространеното мнение за рестриктивното Средновековие, Елиас привежда доказателства, че срамът от собственото тяло и естествените потребности и изобщо способността да се самоконтролираш и самопринуждаваш са плод на Ренесанса и Просвещението и все повече се усилват през модерността.

При това връзката на самоконтрола с хигиената е много късна „опера“ – чак от XIX век нататък. Преди това тялото става по-скоро обект на срам, а този срам може и да е в противоречие с хигиената. През 1558 г. например Джовани дела Каза, архиепископ на Беневент, съветва:

Когато се връща от отходното място, [човек] не си измива ръцете пред отбрано общество, ако причината, поради която се мие, ще накара людете да си представят някаква гнусота.

По времето на индустриалната революция къпането става белег на социален статус. Градовете се препълват с нископлатени работници, живеещи сред мръсотия и без достъп до чиста вода. За разлика от тях, представителите на висшите класи толкова се привързват към своите бани, че дори си имат вани за пътуване. Бедността се възприема не само като недостойна, а и като смрадлива.

Хигиената впрочем става част от модерната култура не поради някакви възвишени съображения, а по необходимост. Лошите условия, в които живеят и се трудят работниците през XIX век, води до серия епидемии от холера. Междувременно Луи Пастьор открива връзка между микробите и болестите. И така, втората половина на XIX век във Великобритания става време на опити за реформиране на общественото здраве, за прокарване на водопроводи и канализация, изграждане на тоалетни, контрол на чистотата в кланици и магазини.

А през ХХ и XXI век?

И все пак и през миналото столетие всекидневното къпане не е повсеместно разпространено не само в страни като България, а и в Западна Европа, защото и там в немалко домове е липсвала баня. И за хората, които са ги обитавали, както и за българите, обичайният вариант е бил ходене на баня веднъж седмично.

По-рядкото къпане в не толкова далечното минало в сравнение с наши дни се иронизира в някои германски сериали. Действието в „Берлински Вавилон“ например се развива от края на 20-те до края на 30-те години на ХХ век. Още в първия епизод виждаме как Шарлоте Ритер, главната героиня, небрежно се позамива с вода от леген след дълга нощ на сексуален труд. В един от следващите сезони инспектор Гереон Рат не заварва Шарлоте вкъщи, защото „днес ѝ е ден за баня“.

Действието в друг сериал – „Ku’damm 56“ – се развива през 50-те години на ХХ век в престижен район на Берлин. След като майката на една от героините продължава да се опитва да я сватоса с мъж, който я е изнасилил, младата жена споделя, че се чувства мръсна. „Ами изкъпи се! Нищо че днес е сряда“ – отговаря майката, правейки се, че не разбира.

Впрочем би било наивно да допускаме, че и през XXI век на Запад всички се къпят поне по веднъж ден. Не само защото и там не всички разполагат със съответните условия. А и защото някои съзнателно избират да не се къпят толкова редовно – било защото принадлежат към определена субкултура, било по здравословни съображения – защото смятат, че твърде честото миене разрушава естествения микробиом на кожата и прави организма по-податлив на инфекции.

Като погледнем на къпането в по-широка перспектива, виждаме, че всъщност нямаме никакво основание да се обиждаме. Дори ако Бърнард Шоу, а след него и Джон Малкович гледат на българите от позицията на някакво културно и цивилизационно превъзходство. Защото общество, в което всички се къпят всеки ден, не е съществувало нито в края на XIX век, нито има такова днес. Модерната цивилизация е повече шарена, отколкото чиста. И понякога понамирисва.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-toleriraneto-na-homofobiyata-napravi-vuzmozhno-nasilieto-pred-narodniya-teatur/

Националисти, русофили и агенти на ДС провалят премиерата на театрална постановка в Народния театър, като не допускат зрителите да влязат в салона, докато полицията гледа безучастно. Постановката, режисирана от американския актьор Джон Малкович, е „Оръжията и човекът“ на Джордж Бърнард Шоу и е от далечната 1894 година. 

Декларираните поводи за възмущение от пиесата са два. Първият е реплика на един от героите (българин), че той не вижда причина човек да се къпе по-често от веднъж в седмицата, а баща му никога не се е къпал. Вторият – че антивоенната пародия на Шоу тематизира Сръбско-българската война, а датата на премиерата ѝ – 7 ноември, – макар в масовото съзнание да се свърза само с Октомврийската революция, съвпада и с годишнина от Битката при Сливница в рамките на същата война (по стар стил, по нов годишнината е на 17 – 19 ноември). 

Реалната причина за протеста обаче е, че той е организирано активно мероприятие.

Как се стигна до провалянето на премиерата

Ретроспекцията на къпането и некъпането в България и Европа заслужава специално внимание, затова тук фокусът ще падне върху осуетяването на театралната премиера. В редица публикации по темата се отбелязва, че то беше допуснато, след като подобни протести бяха организирани срещу филми и културни прояви на ЛГБТИ тематика. Има обаче един важен детайл – провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ не просто следва хронологически осуетяването на прожекции и премиери на книги на ЛГБТИ тематика. То по-скоро е резултат от тях и от липсата на обществена подкрепа за правото на представителите на една малцинствена група да имат достъп до изкуство, което се отнася за хора като тях.

През 2021 г. например националисти се опитаха да провалят представянето на „Мравин“ в клуб The Steps – първата детска книжка, в която става дума за еднополови родители. На същото място дни по-късно на аналогичен натиск бяха подложени зрителите на късометражния филм на Слава Дойчева „Черупки“. В него се разказва колко трудни могат да бъдат семейните празници за хора в еднополови връзки, когато близките им не ги приемат. Тогава присъства полиция, но провокаторите са допуснати в залата.

Междувременно футболни агитки направиха опит да проникнат в сградата на Радио „Пловдив“, за да провалят представянето на две книги с лични истории на ЛГБТИ хора – „Смелостта да бъдеш“ и „Смелостта да бъдеш родител“.

Същата година над 500 привърженици на ВМРО обградиха мястото на прожекцията на македонския филм „Змия“, в който се разказва за приятелство (не от интимно естество) между момче и куиър мъж. След края на прожекцията зрители са преследвани и нападани по пътя към къщи. Това впрочем е една от малкото хомофобски прояви, чиито инициатори по-късно са осъдени.

Адвокатът и правозащитник Христо Копаранов, днес общински съветник от „Спаси София“, е един от зрителите на „Змия“. Пред „Тоест“ разказва как след прожекцията е успял да си тръгне с такси, обграден от полицейски кордон. Подобен опит е имал и с други филми на ЛГБТИ тематика – като споменатия „Черупки“ и белгийския „Близо“.

„Близо“ стана повод за хомофобска агресия в няколко града през 2023 г. Тогава привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекцията на филма в кино „Одеон“, а пристигналите на място полицаи поздравяваха националистите и се снимаха с тях. Във Варна пък участници в протест срещу „Близо“, организирани от „Възраждане“, обиждаха и замеряха с предмети хора, отишли да го гледат, сред които е и Татяна Кристи.

„Видях 1933 [година] под благосклонния поглед на държавата в лицето на МВР – споделя Кристи, цитирана от „Свободна Европа“. – Замериха ме с шише, удариха ме, полицията видя всичко.“

И прожекцията на „Близо“ във Варна беше провалена. В Пловдив все пак се състоя – въпреки опита на „възрожденци“ да я осуетят и там.

Последната киножертва на националистическа пропаганда, отново от страна на „Възраждане“, беше филмът „Любен“. След поредната дезинформационна кампания Националният филмов център спря „Любен“ от участие във фестивала „Златна роза“.

От проваляне на прожекции – към щурмуване на институции

Когато хомофобските атаки срещу произведения на изкуството и на културата, свързани с ЛГБТИ хората, и срещу тяхната публика минават (с единични изключения) безнаказано, значи насилието работи. Особено когато се извършва на фона ако не на съучастието, то поне на бездействието на полицията и не среща отпор от страна на обществото. А щом работи, то ще разширява обхвата си. В този смисъл ЛГБТИ хората са опитни зайчета – чрез посегателствата срещу тях се изпробват обществените и институционалните граници на поносимост.

В началото на 2022 г. от „Възраждане“ се опитаха да проникнат в сградата на Народното събрание, понеже са против т.нар. зелени сертификати за COVID-19. Реториката им възпроизвеждаше лозунгите при щурмуването на Капитолия на 6 януари 2021 г., когато Тръмп загуби президентските избори: 

Това е нашата сграда, това е нашият парламент. 

На площада висеше декоративна бесилка. Изпратените на място полицаи бяха без защитни средства – шлемове, каски, щитове или палки – и едва успяха да удържат множеството да не нахлуе в сградата. По-късно МВР съобщиха за осем ранени полицаи и само един арестуван, понеже носел газов пистолет.

През май същата година пак от „Възраждане“ на два пъти опитаха да свалят знамето на Украйна от сградата на Столичната община. Първия път – с помощта на товарен автомобил с вишка. Присъстващите полицаи са предупредени да не се месят, защото щурмуващите Общината имат депутатски имунитет. При втория си опит „възрожденците“ използваха стълба. Въпреки многото присъстващи жандармеристи нямаше арестувани. Дори след като протестиращи обърнаха автомобил на жандармерията и се покатериха върху него.

Година по-късно пък проруски демонстранти, участващи в шествие под името „Общобългарски поход за мир и неутралитет“, заляха с червена боя Дома на Европа, в който се помещават представителствата на Европейската комисия и Европейския парламент в България. В шествието участваха политици от „Възраждане“, БСП, „Атака“, както и бивши леви депутати, като Мая Манолова.

В края на 2023 г. пък политици от БСП изкъртиха вратата на сградата на Областната управа в София. Причината? Искали да получат документите за демонтажа на Паметника на Съветската армия.

Без разбиване на врати, а отвътре, но все пак със сила беше превзет парламентът по време на последното заседание на 50-тото НС на 27 септември 2024 г. Представители на ИТН и „Възраждане“ създадоха хаос, физически блокираха достъпа до трибуната и прекъснаха кабели на микрофони. Така те попречиха да се приемат решения, които са необходимо условие, за да се отключи финансирането по Плана за възстановяване и устойчивост. В резултат на предизборния цирк България може да загуби поне 1,5 млрд. лв.

А в началото на тази седмица, на 11 ноември 2024 г., санкционираният по закона „Магнитски“ и превзел ДПС Делян Пеевски каза нещо, което може да се интерпретира като заплаха за превземане на парламента. Пред протестиращи в негова подкрепа, докарани с автобуси от страната, той заяви:

Това е последният път, в който ние ще бъдем цивилизовани и мирни тук отпред. Ако продължават с това отношение да не ни зачитат, ние с всички средства на демокрацията ще отстоим нашите права и аз като ваш лидер ще ги отстоя.

Не става ясно как се отстояват права „с всички средства на демокрацията“, ако това не се прави цивилизовано и мирно.

Кога се забеляза проблемът

След провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ последваха изумени реакции, сякаш подобно нещо се случва за първи път. Те може би отчасти са причинени от комплекса „да не се излагаме пред чужденците“. Но мнозина като че наистина тепърва забелязват националистически и антиевропейски протест в България, който проваля нещо. Защото за тях ЛГБТИ хората не се броят, а според някои дори „си го заслужават“. А институциите не се ползват с особено доверие и опитите им за превземане със сила понякога дори будят симпатия.

Тъй като Народният театър, въпреки скандалите, свързани с настоящото му ръководство, е един от най-важните държавни културни институти, посегателството върху него предизвиква спонтанна вълна от обществена подкрепа. На второто представление на „Оръжията и човекът“ пред театъра пристигат не само актьори, но и много граждани, дошли да защитят правото на зрителите да видят пиесата, за която са платили билети.

Активисти за правата на ЛГБТИ хората впрочем също отиват пред театъра в подкрепа на актьорите, Малкович и публиката, защото знаят какво е да не бъдат допуснати да гледат филм. Сред тях е и Христо Копаранов.

Въпреки тази проява на солидарност обаче духът е пуснат от бутилката. Първо се експериментира върху малцинства. Ако мине – върху мнозинството, неговата култура и неговите институции.

Какво може да последва

Осуетяването на културни прояви, свързани с ЛГБТИ хората (което пък от своя страна е само част от цялата хомофобска и трансфобска агресия, която не е тема на тази статия, но я има), кулминира в приемането на поправка в закона, ограничаваща правото на изразяване на всичко, свързано с тях, в училище. Докъде може да доведе провалянето на театрални премиери и опитите за превземане на публични институции, ако няма силна обществена реакция, която да им се противопостави?

Ако популистки тълпи и дезинформационни кампании провалят театрални постановки, а театрите не срещат обществена подкрепа, логично е да започнат да се самоцензурират и да предлагат само „удобни“ пиеси. А не е изключено в един момент обявените за недостатъчно патриотични постановки да се окажат извън закона. Същото важи за книгите, филмите, музиката и останалите форми на изкуство.

Ако политици се опитват да щурмуват институции, без силите на реда да ги възпират особено, все някога може и да ги превземат. Тази перспектива си струва да се приеме сериозно поне по две причини:

Първо, България от вече три години е в постоянни цикли на предсрочни избори и парламенти, които не могат да формират стабилно мнозинство. В тази ситуация все по-голяма тежест придобиват гласовете, предлагащи алтернативи на настоящата избирателна система – от вдигане на 4-процентовата бариера за влизане в парламента до президентска република. Освен това много хора нямат доверие в изборния процес поради тежестта на контролирания вот и изборните манипулации.

На този фон, ако някой просто превземе властта – ей така, със сила, без избори, дали ще срещне сериозна съпротива, или преобладаващата част от населението ще си отдъхне, че най-сетне го управлява силна ръка и не го карат да гласува отново и отново?

Второ, победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ е вдъхновяваща за всякакви антидемократични движения, режими като този на Виктор Орбан и насилствени опити за превземане на властта. Провалянето на пиесата на Шоу, макар да има всички признаци на планирано активно мероприятие, особено като се има предвид, че е поставяна през годините в други театри тихо и кротко, беше представено като спонтанна обществена реакция, окрилена от победата на Тръмп предишната нощ.

35 години след падането (по-точно самодемонтирането) на тоталитарния режим е добре да не забравяме, че демокрацията не е даденост. Дори в страна като САЩ, която е неин символ. А какво остава за България, която не може да се похвали с дълга история на стабилно демократично съществуване. И в която демокрацията ни е подарена, а не сме се преборили за нея. Тя лесно може да се загуби – както с избори, така и със сила.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/moya-strana-moya-bulgaria-v-kafyavo/

Когато в държава от Европейския съюз граждански протести прераснат в цензура, спираща книги, филми и театрални представления, започва да ехти Die Fahne hoch! на нацисткия химнописец Хорст Весел. 

Чуваме ли?

Националистически агитки спряха хората, купили билети за пиесата „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, да гледат постановката в Народния театър, защото унизявала, казват, достойнството на българите и българските офицери. Миналото лято подобни агитки провалиха и прожекции на белгийския филм „Близо“, защото уж разпространявал хомосексуална пропаганда и педофилия. Пак националисти от „Възраждане“ и сродни на тях формации публикуваха черен списък на учители, обявили се срещу злокобната и безполезна поправка за т.нар. джендър пропаганда, и организираха кампания срещу Националната природо-математическа гимназия в София заради нагнетен скандал с ученик, в който вкараха и Истанбулската конвенция. 

Това не са просто „два свята на патриотизъм“, за които говори директорът на Народния театър Васил Василев. Това е диктат на единия свят, шумен и креслив, в който момчета от футболни агитки се смесват с ослепени от пропагандата мозъци и заплашват свободата на изразяване, без която не само изкуството, а и демократичните общества не могат да съществуват. Под тази заплаха в България са артисти, интелектуалци, активисти, които са срещу монопола на мисленето, налаган постепенно в политика, медии, социални мрежи. Този монопол не само задушава обществото в догми, но прави хората по-уязвими на пропаганда и контрол и застрашава самите основи на демокрацията. 

Със слабата политическа съпротива и негласното институционално съдействие, в това число и на полицията, тази нова културна революция си проправя път. Уви, не само в България, макар че тук я улеснява масираната прокремълска пропаганда. Също и симпатиите към (завърналия се в Белия дом) Доналд Тръмп на 49% от нашите сънародници, установени от „Галъп“. Но и към Путин – 37% от българите според проучване на френската агенция Ipsos харесват руския президент, което е най-високият резултат в целия ЕС.

Служебният министър на вътрешните работи Атанас Илков не видя никакви проблеми пред Народния театър след провалената постановка на Джон Малкович. Дори посочи като виновник директора на театъра Васил Василев, въпреки че отговорността за реда и сигурността не е на Василев, опитал се да осъществи цивилизован диалог с протестиращите.

„Контрапатриотично“

Пред Народния театър на 7 ноември все пак имаше два свята. Единият, който развяваше знамена, обиждаше на „еничари“, „педераси“, „предатели“ и „евроатлантически подлоги“, хвърляше камъни и удряше. Гражданка патриотка със знаменце в ръка беше довела и кучето си, което се изпика на стълбите на театъра, а качил се върху една от колоните ултрас с черна маска също развяваше флаг. 

Другият свят си чакаше кротко с билетитe и дори предлагаше на беснеещите отсреща да им ги подари, за да гледат постановката. „Да ги нагрубим с думи, които нe знаят“, предложи някой. А други се възмущаваха, че полицията не прави нищо, за да пусне публиката, и пяха химна заедно с лагера отсреща. 

„Какво имате срещу една пиеса – ами Бай Ганьо?“, имаше такъв въпрос от дошлите да гледат постановката към родолюбците. „Бай Ганьо е самоирония, а това е обида, унижение!“, беше отговорът. (Така де, само българи може да пишат сатира за българи, не и чужденци…)

След седмици на подгряване в определени медии и социални мрежи, в антиваксърски групи и националистически организации, Столичната община и СДВР, които съгласуват протеста, не бяха предвидили периметър пред входа на театъра, който да позволи на хората с билети да влязат, за да гледат постановката, а на протестиращите – да изразят недоволството си от „гаврата с паметта на българската саможертва в Сръбско-българската война през 1885 г.“. От Народния театър предупредиха в позиция за случващото се още преди премиерата и бяха подкрепени и от Европейската театрална конвенция.

Трябва да признаем сериозността на тази ситуация. В една демократична европейска държава не трябва да има толерантност към подобна цензура и сплашване. Това е решителен момент за Европа да заеме позиция и да отхвърли опасния възход на ултранационалистически движения, които се стремят да заглушат творческите гласове и да разрушат нашите културни основи.

Министърът на културата Найден Тодоров, който е пианист, композитор и диригент на Софийската филхармония, също защити изкуството.

Можем да вземем оставката на директора на Народния театър, да забраним постановката, после аз мога да кажа две-три други постановки, които трябва да забраним, разбира се, трябва да забраним Бърнард Шоу, после да започнем да горим книгите, после знаем какво следва – нацизъм.

Но актьорът Захари Бахаров беше съвсем прям.

Не мога да обсъждам репертоара на Народния театър с онова безпросветно леке, което нападна Владо Пенев. Владо Пенев с една от стоте си роли е направил повече за България и за българската култура, отколкото тези говеда ще направят когато и да било. Затова не се обясняваш с тях, не спориш, не ги каниш на театър…

„Кристална нощ“ нарече аниматорът Теодор Ушев вечерта на 7 ноември, след като беше нападнат от агитките. Задържани за безредиците нямаше. Но все пак полицията се е поразмърдала, след като съобщи, че са установени нападателите на Ушев и тези, които удряха директора на Народния театър Васил Василев. Макар вътрешният министър Илков вече да се произнесе, че „хаос не е имало“. 

Софийската районна прокуратура се самосезира за безредиците пред Народния театър и възложи разследването на СДВР – същите, които трябваше да направят възможното те да не се състоят. Впрочем вътрешният министър обеща да бъдат гледани записи от камери, за да се види кой е удрял. 

В България прокуратурата и полицията протежират националистите още от времената на „Атака“ – „бабата“ на днешните „Възраждане“, „Величие“ и прочее. Но бият протестиращи срещу властта скришом, зад колони. През 2015 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург осъди България заради нападенията на привърженици на „Атака“ срещу софийската джамия „Баня Башъ“. 

На 20 май 2011 г. Волен Сидеров и депутати от „Атака“ поведоха протест срещу високоговорителите на храма и прекъснаха петъчната молитва на мюсюлманите. Стигна се до грозни сцени на сблъсъци, подпалени молитвени килимчета и рязане на фесове, а Сидеров определи намесилите се полицаи като „еничари“. Разследването срещу него пропадна. По-късно и самата „Атака“ пропадна, но все по-отровни нейни двойници се появяват.

Три от българските партии пуснаха декларации, в които осъдиха цензурата и забраната на правото на свободно изразяване – ГЕРБ, „Продължаваме промяната“ и „Да, България“, част от „Демократична България“. Но макар от ПП–ДБ да определиха протеста като подготвяна акция и активно мероприятие на хора, свързани с бившата Държавна сигурност, искания за оставки нямаше, нито бяха назовани политическите сили, подпомогнали изстъпленията. Сред протестиращите пред Народния театър бяха Цончо Ганев и Коста Стоянов от третата парламентарно представена партия „Възраждане“, Красимир Каракачанов и Ангел Джамбазки от ВМРО, също и лидерът на Българското национално обединение Георги Георгиев. 

Вместо епилог

Знаете ли, че когато строяли Народния театър, отсреща живеел един богат търговец, който, като се вдигала сградата, вдигнал и той своята, за да може да пикае отгоре на театъра, както сам казвал. 

Разказва го жена, кротко пушеща пред полицаите, която се отказа да чака Народният театър да отвори вратите си, защото на следваща сутрин има дело със столичната „Топлофикация“. 

Спектакълът обаче ще се играе, билетите са разпродадени. Малкович никога не е мислил, че някой може да се обиди на пиеса. В България има твърде много хора, които с кеф биха се изпикали на изкуството.