Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/za-upotrebata-na-svobodata-nov-evropeyski-muzey/

В края на октомври в центъра на Барселона отвори врати изложбено пространство без аналог в света – Музей на забраненото изкуство. На два етажа в елегантната стара къща, намираща се на крачка от преливащия от туристи булевард „Паседж де Грасия“, на първо време са подредени 42 творби от частната колекция на журналиста и предприемач Жузеп Мария (Тачо) Бенет. Колекцията датира от неотдавна, но вече наброява

над 200 „цензурирани, забранени или заклеймени по политически, социални или религиозни причини“ работи.

Всичко започва през 2018 г., когато международното изложение за съвременно изкуство ARCO в Мадрид сваля вече обявената инсталация „Политически затворници в Испания“ на Сантяго Сиера – 24 черно-бели фотографии на хора, попаднали под ударите на испанските закони заради убежденията си (въпреки че лицата са пикселирани, сред тях лесно се разпознават и няколко радетели на каталунската независимост). Каталунецът Бенет купува произведението и започва да го показва из страната. После се разравя в интернет, научава за други атакувани по света творби и придобива и някои от тях – отначало без намерение да прави сбирка, а просто защото така „се чувства добър човек“.

Фокус върху зачеркнатото

„Политическите затворници“ на Сиера не влизат в първата подборка на барселонския „експериментален музей“, но импулсът зад съдържанието му в момента е сходен: реакция на реакцията, връщане на премахнатото, светлина зад дръпнатите завеси. Всеки от разяснителните текстове към 42-та експоната носи в горната си част вестникарско заглавие, свързано със съответната полемика („Изкуството на затворниците от Гуантанамо се сблъсква с цензурата на Пентагона“; „С викове „Не на обратните!“ тълпа нахлува в Музея за изящни изкуства, удря и заплашва платно, изобразяващо феминизиран Сапата“ и пр.)

Неизбежната донякъде статика в пространството, заето с предмети на изкуството, е успешно разчупена с видеоматериали – протести за и срещу артисти; свидетелства на автори, засегнати от нечий официален или неофициален, но агресивен контрол. По думите на директорката на музея Роса Родриго (с десетилетен опит от мадридския „Кралица София“), идеята е акцентът да пада върху произведения, „откъснати [насила] от диалога с обществото, който е основната цел на изкуството“. И действително – макар изкушението да се наблегне на вече състояли се скандали да е голямо, кураторите са оставили луфт за самостоятелни бъдещи преживявания: взаимодействието на посетителите с творбите е нееднакво; срещата между неравните таланти и идеи на авторите и специфичния багаж на гледащите ги предизвиква интересна игра на културни и лични граници.

Най-старите експонати са 15 „прищевки“ на Гоя от ХVIII в. (плюс една гола жена на Климт и няколко еротични сцени на Пикасо за цвят), но повечето са от новото хилядолетие и на фона им дори уличните артисти Кийт Харинг (с една неозаглавена рисунка) и Банкси (с „Веселото ченге“) стоят като признати класици. Първото произведение, разположено още на входа на музея, е сив таен агент от папиемаше, седнал срещу влизащите и шпиониращ ги през тъмните си очила. „Зрител на зрителите“ (1972) на валенсианските дисиденти Екип „Хроника“ е смешен и страшен като истинските арбитри на правилността – хем нелепи, хем опасни.

„Би трябвало жените да ги зашиват,

свят без майки“, се казва на едно място в „Машината Хамлет“. Скоро след тази реплика на сцената излизат „три голи жени: Маркс, Ленин и Мао“. Налудничаво е, но чета пиесата на Хайнер Мюлер точно преди да посетя музея, а вътре виждам: една съшита жена, една раздрана жена, един гримиран Мао.

Съшитата жена е Evermust („вечно длъжна“) на Зоя Фалкова от Казахстан: по тертипа на Everlast, марка за боксово оборудване, Фалкова шие боксова круша с формите на женски торс в червено и черно. Първият отклик на този явен коментар върху домашното насилие е на първата феминистка изложба в Киргизстан през 2019-та. Деца се опитват да се гушнат в майчинската солидност на коженото тяло, мъже посягат да го ударят, а един големец директно го забранява:

Днес, 3 декември, министърът на културата А. Жаманкулов посети музея за изящни изкуства „Гапар Айтиев“, разгледа феминалето и назова работите, които следва да се отстранят,

пишат в местната преса. Малко след вернисажа директорката на музея е принудена да подаде оставка, а три седмици по-късно кураторката е пребита от двама мъже на улицата…

Раздраната жена е в „С цветя за Мария“ на Чаро Коралес, която – дали с голите си крака, дали с дланта между тях, дали с факта, че художничката си е направила автопортрет в синия плащ на Богородица – дотолкова засяга чувствата на млад испанец, че той влиза в залата, където е изложена картината, и я разпорва.

Изумително е колко ненавист към женското (от очертанията през сексуалността до всички атрибути на социалната роля) битува в съвремието и колко ясно си проличава тя в малтретирането на определени творби.

Едно от най-въздействащите места в Музея на забраненото изкуство е и едно от най-тихите, пред многократно цензурираната „Статуя на мира“ на Ким Сеокюн и Ким Юнсан. Два стола – на единия седи примерно девойче с миловидно лице, на другия си поканен да седнеш ти. Девойчето е обобщение на сексуалните робини на японската армия по време на Втората световна война. Частите му са символи: надигнатите петички (нестабилността), птичето на рамото (мирът и освобождението), свитите юмруци (нежеланието на оцелелите жертви – корейки, китайки, филипинки – да мълчат и да бъдат отпращани с половинчати извинения)…

Народът е малолетен, градът е болен

В шедьовъра на Елио Петри „Разследване на един гражданин извън всяко подозрение“ героят от заглавието на филма е и полицай, и търсен от полицията убиец. Най-притеснителното му качество обаче е не жестокостта, а убедеността в правото да упражнява власт над плебса.

Употребата на свободата застрашава отвсякъде традиционния строй и установените власти –

казва той в една своя реч пред колеги; – 

употребата на свободата предразполага всеки гражданин да се превърне в съдник, което ни пречи да изпълняваме свободно свещените си функции. Ние пазим закона и го искаме непроменен, издялан във времето. Народът е малолетен, градът е болен. На други се полага да лекуват и да образоват, а на нас – дългът да възпираме. Репресията е нашата ваксина! Репресията е култура!

Неизбежно си спомням за този цинизъм в залите на барселонския музей, събрали истории, в които пулсира същата лудост: убийствената страст на индивиди и институции да властват над презрените други и необходимостта на другите да се опълчват. Темите кръжат около светски и религиозни диктатури; желанията за бунт и скъсване са срещу неизменчиви модели, от които се възползва само малка върхушка.

Неслучайно разпятията са най-честият мотив.

В Музея те са четири и не е за вярване колко различни са пътищата, които са извървели и по които отвеждат. Piss Christ (1987) на работещия с телесни течности американец Андрес Серано е красив Христос на кръста в мътно червено и жълто, който, разбираме миг по-късно, е фотография на пластмасова фигурка, потопена в урината на автора. Финландецът Яни Лейнонен е разпнал на кръста изпосталелия клоун Роналд Макдоналд (кураторите съобразително са го „вързали“ с огромното голо тяло в „Макдоналдс“ от видеото на Йошуа Окон „Картофки на свободата: натюрморт“), а британецът Тери О’Нийл – Ракел Уелч в оскъдно облекло. Най-понятен сякаш е Христосът на самоукия аржентинец Леон Ферари от „Западната и християнска цивилизация“, прикован върху американски изтребител (творбата е класическа критика на милитаризма от времето на нашествието във Виетнам).

„Амин“ на Абел Аскона е надпис от 242 просфори, „заети“ от съответния брой реални комкания. Надписът гласи PEDERASTIA (значението на испанската дума съответства на българското „педофилия“ – „сексуално влечение/злоупотреба спрямо деца“) и предизвиква брутален отпор от Католическата църква, какъвто чудовищните ѝ издевателства над стотици хиляди деца никога не е имал. Аскона е съден многократно (вж. триметровото му произведение, наречено „Кулата“ и състоящо се от документи по делата, водени срещу него) и му се налага да емигрира от родната си Испания в Португалия.

Там емигрант е и Ай Уейуей, представен в музея с „Филипо Строци от лего“ – когато през 2015 г. в „Лего“ научават, че китайският артист се кани с поредната си огромна поръчка да прави политическа инсталация, отказват да му продадат нужните „тухлички“ и се налага той да ги събере от лего запасите на своите почитатели и с покупка на китайски имитации на датските конструктори. (Детайл от последната минута: току-що четири изложби на Ай Уейуей в различни градове бяха отменени заради негов туит.)

Цензурата понякога е самоналожена, а понякога предизвиква толкова силен обратен ефект, че чак можем да си я пожелаем. Инсталацията „Червено-синьо мълчание“ на Зулиха Буабдела е „комплимент към силните жени в арабския свят“ и представлява 30 мюсюлмански молитвени килимчета с по чифт лъскави женски обувки върху всяко. Буабдела сама я оттегля малко след нападението в редакцията на „Шарли Ебдо“…

Късометражката на Наталия ЛЛ от 70-те „Консуматорско изкуство“ показва симпатична млада жена, която съблазнително облизва наденички, банани, пръстите си. През 2019 г. видеото е изложено, а после и махнато от Националната художествена галерия в Полша, което вдига цунами в социалните мрежи, бързо залети от селфита на хора, ядящи банани…

От музея няма как да отсъства нашият национален приятел – чехът Давид Черни, и неговата „Акула“ е един от най-смущаващите експонати – жесток реприз на прочутата акула във формалдехид на Деймиън Хърст. Тук в центъра на огромен „аквариум“ обаче плува не животно, а владетел: скулптура на Саддам Хюсеин във финалните му мигове – разрошен, оголен, завързан, беззащитен.

Впрочем именно „Животното и владетелят“ (по Дерида) е надсловът на изложбата в барселонския MACBA, от която преди няколко години спешно е изключена Not Dressed for Conquering/Haute Couture 04 Transport на австрийката Инес Дуяк – скулптурна група от папиемаше, в която радостен вълк обладава боливийска синдикалистка, която на свой ред обладава бившия крал на Испания Хуан Карлос I, повръщащ зелена растителност върху германски каски. Докато вилнеенето над безкрайно компрометирания монарх ми е някак разбираемо, това над смелата Домитила Чунгара, изтезавана за възгледите си и починала от рак, ме обърква и се налага да търся информация извън музея (едно от големите му предимства – дава хляб за размисъл и отваря апетит за още).

Превратното тълкуване и вулгарният редукционизъм са все по-обичайни форми на цензура в Европа,

започва Дуяк един свой прелюбопитен текст по въпроса, в който обяснява, че творбата ѝ се занимава с късата памет на неолиберализма и с връзките между европейския нацизъм и Латинска Америка, между модата и колониализма.

Съдници в мрака

Един от най-разпространените кошмари е да се видиш насън гол, изтъпанен пред хора, които те гледат и преценяват – все едно дали случайни минувачи, роднини, или изпитни комисии. Любопитното в един музей, обусловен от активната намеса в чуждите работи, е, че докато съди съдещите (избира определени творби и ги излага напук на опита да бъдат потулени, което вече е позиция), те заставя да реагираш колкото на експонатите, толкова и на евентуалната си негативност към някои от тях. Хвърля те гол пред собствения ти вътрешен трибунал, който те обсипва с коварни въпроси.

Какво е редно и нередно в изкуството и съвпада ли то с редното и нередното извън него?

Ако някое произведение ме отблъсква до степен да си мисля, че съществуването му е излишно, лош човек ли съм? Който вижда в еротичното „Портфолио Х“ на Мейпълторп повече насилие, отколкото поезия, дребен невежа ли е на фона на историческата фигура на автора? Защо е проблем да отхвърлиш като неадекватен плаката с тореадор, рисуван за тенис шампионата „Ролан Гарос“ от Микел Барсело? Ако определена група не иска да те чува и вижда, ще рече ли непременно, че си прав или имаш нещо смислено за (по)казване? Ако си прав, ще рече ли, че ще съумееш да се изразиш? Действително ли артистът трябва да е активист, както казва Зулиха Буабдела?

Музеят на забраненото изкуство в Барселона дава възможност за тези и други въпроси, за някои отговори (има образователна програма за по-младите), както и за много обсъждания насън и наяве, на глас и наум.