Post Syndicated from Дарина Сарелска original https://www.toest.bg/ima-li-koy-da-gi-nakazhe-za-zabranitelnite-spisutsi-v-btv-i-kebapchetata-v-mediite/

Частната телевизия е като плод-зеленчук: „Отиваш сутринта, отваряш, хората купуват, ако са ти хубави продуктите; ако са лоши, не купуват.“ Така разказа бизнеса си един от собствениците на bTV – Красимир Гергов, в едно от малкото си интервюта по повод десетата годишнина на първата частна национална телевизия у нас. Петнайсет години по-късно телевизията е превърната в кебапчийница – поне ако се съди по меметата, украсили последния публичен скандал за цензура и произвол в една от все още най-големите медийни институции в държавата.

„Този няма да стъпи в bTV. Сложете го в Фейса“

Всичко започва, след като 19-годишният Мартин Атанасов (автор на „Черна писта“ и „Диагноза България“), поканен за гост в предаването „Лице в лице“, публикува скрийншот от вътрешна комуникация в нюзрума на bTV, от който става ясно, че участието му е спряно с разпореждане отгоре. Той трябваше да сложи на тезгяха темата за течовете в здравеопазването, за които плащаме всички ние. Но тя се оказа „неважна“ – свалена еднолично с кратък текст от директора на отдел „Новини, актуални предавания и спорт“ Асен Иванов. Заради някаква си чаша.

Този с чашата ли .. никога
Да ходи в Извън ефир .. може да го скрийшотнете и сложите в Фейса
Този няма да стъпи в ефир на бтв, докато зависи от мен

разпорежда началството с високомерната безнаказаност на човек, който знае, че се отчита другаде, а не пред обществената санкция на социалните мрежи. Можем само да предполагаме, че на някого от участниците в разговора също му е преляла чашата и затова този вътрешен чат получи публичност. За съжаление, това е максималната степен журналистически бунт и несъгласие, които може да очакваме в момента. 

Продуцентката, поканила госта, го връща, лъжейки вместо началника си и прикривайки предварителната цензура, на която тя, екипът и събеседникът са подложени. Ръководството на медията също застава зад документирания властови произвол с клишето „редакционно решение“. 

Че това не е легитимно редакционно решение и защо една телевизия не може да си прави каквото си иска в новините дори когато е частна, ще стане дума след малко. 

Преди това – какво разгневи Асена на „bTV Новините“? Да го наричам „директор новини“, макар и фактически вярно, ми се струва обидно за всеки останал професионалист в екипа на медията, както и за самата функция, която помни по-добри времена, лица и имена.

Кой е Асен Иванов? 

Официалната му биография го представя като дългогодишен журналист на bTV – криминално-съдебен репортер, редактор и така до главен редактор. Завършил е право в Югозападния университет в Благоевград, а след това и национална сигурност във Военната академия. От официалната му биография обаче трайно е изпаднал един интересен епизод: между 2012 и 2017 г. Иванов работи в ТВ7 – финансираната от КТБ телевизия, превърната в политически инструмент на Цветан Василев, Делян Пеевски и Николай Бареков. Там се издига до изпълнителен продуцент. Но през 2017 г. се връща в bTV, поканен от Венелин Петков, въпреки вече ясното му осветяване като част от политически инженеринг в журналистиката. 

История с чаша, но не за чаша

Историята с чашата вече е клише. Когато в края на миналата година Мария Цънцарова беше отстранена от ефира на bTV, официалното съобщение на медията посочи като повод именно някаква чаша, с която тя си позволила да се яви в ефир. Обяснението беше толкова несъстоятелно, че на момента се превърна във фолклор, а чашата с надпис „Време за истинска промяна“ – в символ на протест в подкрепа на свободната журналистика.

Горе-долу по това време с тази именно чаша се яви Мартин Атанасов в студиото на bTV при седналия в опразненото столче на Мария Цънцарова неин колега Росен Цветков. Подари му я и го призова да пази достойнството на професията.

Този жест явно е засегнал директора на новините достатъчно, за да го спомене в официалната си позиция от миналата седмица. В нея той признава, че лично е свалил гост от ефир, през главата на редакционния екип, заради „целенасочена провокация и неуважение към наш водещ“. И добавя: 

Когато един гост използва ефира за предварително планирани демонстративни действия, това неизбежно поставя въпроси за доверието между него и редакцията, както и за целта на участието.

И тук вече личат дефицитите и на самия аргумент, и на човека, който го артикулира. Първо, това, че гостът идва с предварително подготвено обществено послание, не е доказателство за недобросъвестност. Напротив – подготовката на госта е знак за сериозно отношение както към медията, така и към публиката. Освен ако самото послание в защита на свободната журналистика не се приема като обида към екипа, но това вече казва повече за обидените, отколкото за намеренията на госта. 

Отделно, медия, която е извела в свое мото „силата да бъдеш информиран“, не може и не трябва да очаква от своите събеседници само позиции, които са ласкателни за самата нея. Години наред същата тази телевизия твърдеше, че търси всички гледни точки. Включително на един критичен към медията гост, който впрочем не беше единствен в онези дни. Не е приятно преживяване, но със сигурност не е легитимен повод за задраскване на събеседници. Защото това не са корпоративни отношения между партньори. 

Телевизията е партньор на зрителя. Него обслужва и заради него трябва да е готова да изслуша дори онези, които не харесва. 

Въпросът за доверието

Няма такова доверие – между гости и редакция. Няма тест за лоялност, за да те показват по телевизора. Както впрочем няма и абсолютна лоялност на журналистите към собствениците и главните редактори. Това не е клуб по интереси, затворена Facebook група или мафиотска структура, в която да стъпва кракът само на проверени и доверени хора. 

В едно свое интервю началникът на „bTV Новините“ споделяше с гордост, че телевизията му се гледа от хората с власт. И явно за него е достатъчно. Но не за това доверие работи шефът на новините. А за доверието между медията и публиката. То е валутата в този бизнес. Нещо като сертификат за качество или печат от ХЕИ, предполагам, за една кебапчийница. 

Оттам и основната задача на шефа на новините: да избира и развива журналисти и формати, които се ползват с обществено доверие, и да им осигурява гръб, за да го поддържат. Толкова. Плюс щипка рейтинг. Това работят шефовете на новини в търговските телевизии. На теория. 

На практика всички виждаме, че явно има абонамент с проверени гости за ефира не само на bTV. От сутрин до вечер гледаме едни и същи лица, които често говорят с чужди гласове. Те и затова са канени – пращани са от пресцентрове и политически пиари да изговарят теза от името на една или друга скрита сила зад безотговорността на „независим“ анализатор.

Това са проверените хора в медиите, които не застрашават доверието. Могат да идват с теми от частен интерес на един или двама души в държавата и да говорят „за хората“. И никакви обиди на никакви водещи не могат да спрат триумфа на тези говорители в ефира на bTV, а и на останалите големи телевизии. Така например когато лидерът на „Възраждане“ нападна с обиди Мария Цънцарова в собственото ѝ студио през 2024-та, медията мисли два дни и написа някакво съобщение в подкрепа, но клетва, че кракът му няма да стъпи повече, нямаше.

bTV не може да си кани когото си иска дори когато един Асен е шеф на новините

Телевизия като bTV, дори гледана като плод-зеленчук или скара-бира, работи с ограничен обществен ресурс – ефирната честота, предоставена ѝ с лиценз и срещу конкретни задължения към публиката. Това не я прави държавна, но я прави нещо повече от обикновена частна фирма.

Както неведнъж е обяснявала медийната експертка Светлана Божилова, която е докладчик за екипа, дал лиценза на bTV в далечната 2000 година,

лицензът не е нотариален акт за собственост върху ефира. Той е обществен договор. Срещу правото да използваш честоти и да печелиш милиони от вниманието на милиони хора приемаш задължението да им даваш качествена информация в техен интерес, добита чрез равен достъп и плурализъм на гледните точки, отстоявани през редакционна независимост. 

Така bTV не може като продавачката в кварталната бакалия, разположена в собствен гараж, просто един ден да реши, че няма да обслужва хора с руса коса, примерно. Всъщност и в бакалията не може така, защото би било дискриминация. И понеже, за щастие, не живеем на ориенталски пазар, където „всеки сам си преценя“, а във все-още-уж-законова държава, има норми и регулатори, които би трябвало да следят да не се самозабравят онези, които вярват, че няма кой да ги накаже. 

Любопитното е, че в онова интервю от 2010-та Красимир Гергов, изглежда, го разбира това:

Не може, както в другите фирми, идват и казват на собственика: „Направи така.“ Тук има свобода на словото.

На кого говори и дали това не е по-скоро публично оправдание за случващото се в ефира по онова време, можем само да гадаем. Но поне теорията беше вярна. Или поне се полагаше усилие да изглежда така, сякаш телевизията не е бащиния. Дори и ако това е било само „за пред хората“. 

Защо не? 

Законът за радиото и телевизията забранява политическата и икономическата намеса и цензурата в дейността на медиите (чл. 5). В същия закон е записано, че журналистът може да откаже възложена задача, когато тя противоречи на закона, на личните му убеждения или на професионалната му съвест (чл. 11). И макар българската рамка да оставя достатъчно удобни вратички за натиск и интерпретация, смисълът е ясен: 

журналистът не е войник в казармата на директора.

От август 2025 г. това вече не е само пожелание от учебник по журналистика. Европейският акт за свободата на медиите е факт и трябва да се прилага пряко и в България, нищо че не сме разбрали това да се е случило. Той изисква медиите да предприемат реални мерки за независимостта на редакционните решения и да разкриват конфликтите на интереси, които могат да влияят върху тях. Европейският законодател специално посочва риска акционери и собственици да бъркат границата между стопанската си свобода и редакционната свобода.

С други думи: 

да, директорът на новините има право да ръководи редакцията. Да определя стандарти, да приоритизира ресурси, да изисква проверка, да връща недостоверни материали, да носи отговорност за програмата.

И не, няма право да превръща личната или корпоративната си обида в редакционна политика, да наказва събеседник за публична позиция или да отменя вече взето професионално решение на екипа само защото „от него зависи“. 

Едноличното „никога!“ не е редакционна корекция, а намеса. И понеже е записано черно на бяло, този път няма нужда да гадаем дали е имало натиск, дали някой се е обадил и дали всички просто са се разбрали по телепатия. 

Редакционният екип, разбира се, също има право да каже „не“. Това, че един Асен е поискал да прогони събеседник, не превръща желанието му в задължителен мандат. В най-лошия случай могат да те уволнят. Което съвсем не е малко, особено в държава с миниатюрен медиен пазар и с години систематично прочиствана професия.

Защо няма съпротива отвътре? 

Разбира се, лесно е отстрани да питаме защо продуцентката не е отказала, защо е излъгала госта, защо никой не е станал и метнал чаша в ефир. Повече съпротива би била добър знак за състоянието на професията. Но след дългогодишна негативна селекция и регулярна санитарна сеч в медиите един журналист трудно може да се окаже по-силен от цялата система. Особено когато няма институционална защита, няма гилдийна солидарност, а обществената подкрепа приключва с възмутен пост във Facebook. Затова днес споделянето на един вътрешен скрийншот минава за бунт.

И точно тук би трябвало да се появи СЕМ. Не с поредна кръгла маса за свободата на словото, каквото предложи председателката Габриела Наплатанова (също кадър на bTV) след последните скандали в медията. 

Оставете дебатите на журналистическите факултети, те добре се справят с тая работа. Регулаторът работи друго: да проверява спазва ли лицензираната медия закона и европейските изисквания за редакционна независимост и ако не – да налага санкции. Задачата на СЕМ е да предпази журналистите от натиск, включително когато той идва не от политик пред асансьора, а от собствения им началник. И ако законът не дава достатъчно силни инструменти, поне да го каже ясно и да изиска такива. Свикнали сме с бездействието на регулатора в подобни случаи и не очакваме нищо по същество, но това е част от проблема. И опитите да се прикрие с часове безсмислено говорене само го доразобличават. 

Има ли кой да ги накаже? 

Сигурно. Американската публика например направи показно при кризата около ABC и Джими Кимъл. След политическия натиск и временното сваляне на предаването реакцията не остана само в социалните мрежи. Абонати и инвеститори насочиха гнева си към Disney – корпорацията, която реално държи парите и взема решенията. Кимъл се върна в ефир шест дни по-късно и записа най-високия си рейтинг от години. Не защото корпорациите внезапно са развили съвест. А защото някой е превел възмущението на хората на езика на парите. 

Дори Джеф Безос, когато реши да наложи волята си над редакционната позиция на собствения си Washington Post и спря подготвената подкрепа за Камала Харис преди изборите през 2024 г., не успя да представи намесата като нормално редакционно решение без цена. Последваха оставки, открит бунт в редакцията и над 200 000 прекратени абонамента. 

В нашия случай заформилият се опит за бойкот, струва ми се, не трябва да е насочен само към bTV – компрометирания медиен бранд в портфолиото на корпорацията майка. Призивите да не се ходи в студиата, обзаведени по правилата на асеновци, са симпатични, макар и доста лицемерни, а в най-добрия случай – тежко закъснели. 

Ако изобщо ще се упражнява потребителски натиск, той би имал смисъл единствено ако е насочен към другите търговски активи на същата корпоративна група в България, като телекоми например. Там е касата. 

Телевизията може да преглътне няколко отказани гостувания и ядосани поста в социалните мрежи, но златните яйца днес се снасят не в бизнеса с ефирните честоти, а по телекомуникационната вертикала. Там бойкотът може да се преведе на езика на бизнеса. 

Но засега у нас сме по-силни в чашите, статусите и моралното превъзходство. 

И тук влиза неудобният въпрос как въобще един Асен стига до позицията, от която може да разпорежда „този никога“ на цял редакционен екип. Вътрешният чат не е началото на историята, а моментът, в който един Асен излиза от гардероба. Де да беше само той… 

Асеновците не падат от небето и не се самоназначават. 

Те са ГМО производство на българската журналистика в големите медии. В конкретния случай въпрос има и към Венелин Петков, при чието ръководство Иванов се връща в bTV след ТВ7 и постепенно стига до управленски позиции. 

По какви професионални критерии е върнат? С какви гаранции, че школата на ТВ7 е останала зад гърба му, а не е дошла с него в нюзрума? 

Петков обяснява това свое решение в епизод на „Телевизия по радиото“, ако ви е интересно. 

Не е само Асен

Няма смисъл да се посочва един-единствен виновник. Асен е възможен, защото зад него има цяла система от назначения, премълчавания, компромиси и професионални амнистии. Система, която приоритизира лоялността пред моженето, гъвкавостта пред стандартите, съобразяването пред отстояването.

Ако се върнем към онова интервю с Красимир Гергов и плод-зеленчука и сравним казаното от него с изявите на днешните телевизионни господари, ще се наложи един очевиден извод: политически игри с телевизията винаги е имало, но нивото определено пада.

От онова интервю смятам, че несправедливо се запомни само цитатът със зарзавата, а от днешна гледна точка там има и доста по-ценни свидетелства:

Българските медии вече са доста големи деца, за да може някой да ги бие по дупето и да слушат каквото някой им каже отгоре. Така че ние винаги ще намерим начин, ако някой ни притиска, да излезем от ситуацията. Не смятам, че политиците са толкова глупави да налагат ежедневен контрол върху медиите, защото това ще бъде краят им.

Наивно, нали. През 2010 г. все още звучеше възможно.

Една друга сбъднала се прогноза от днешна гледна точка ми се струва много подценена. Интервюто е дадено малко преди медийният октопод на Пеевски с подкрепата на Цветан Василев да насочи пипалата си от вестниците към телевизиите.

След цифровизацията, казва Гергов тогава, ще се появят „много влиятелни и не толкова влиятелни“ хора, които ще се опитат да правят медия, използвана за влияние. „Това вече е страшното за обществото.“

И още: 

Ако вие сте честни към това, което правите, и давате добър продукт и всички гледни точки, ще бъдете номер едно. Ако бъдете тенденциозни и изпълнявате всички поръчки на собственика, който, да кажем, се занимава с нещо си – приватизатор някакъв, да кажем, занимава се с кокошки – и вие по цял ден давате кокошки или хора, свързани с този бизнес, няма кой да гледа тези телевизии.

Наистина няма кой да ги гледа. Но вече няма и особено значение. Когато кокошарникът пише рейтингите или телевизията е станала витрина на други бизнеси, или сделката вече е кон за кокошка, за да продължим със селскостопанската метафора.

А всъщност телевизията не е нито зарзаватчийница – по чисто комерсиалния модел, нито кебапчийница – по модела „който плаща, той поръчва музиката“. Тя е пазар. Пазар на идеи (marketplace of ideas), ако използваме класическата либерална представа, развита най-ясно от Джон Стюарт Мил. Тържище, на което освен фактите свободно се конкурират различни интерпретации, аргументи и разкази за реалността. Така истината има най-голям шанс да победи – в свободен дебат и в състезание, дори и с лъжата. 

Това, разбира се, не означава, че всяка идея е еднакво вярна или че всяка телевизия е длъжна да даде трибуна на всеки. Редакторите ежедневно правят професионален подбор. И това не се нарича цензура, когато критерият е журналистически: достоверност, обществен интерес, компетентност, плурализъм. В момента, в който достъпът до пазара на идеи започне да се определя не от професионални стандарти, а от лични сметки, симпатии или желание някой да бъде наказан, тогава идеята се чупи. Превръща се в затворен клуб, продължение на обръча от фирми. А обществото губи не защото е победила грешната идея, а защото състезанието е било нечестно.